Английският шпионин

28. Лондон

По-късно от столичната полиция определиха, че са изтекли четиресет и седем секунди от момента, в който жената бе изоставила колата на Бромптън Роуд, до взрива на бомбата, поставена в багажника ѝ. Тя тежеше 225 кг и бе направена от експерт. Те и не очакваха друго от Куин.

Първоначално обаче от Скотланд Ярд не знаеха, че е била дело на Куин. Всичко това щеше да се изясни по-късно, след хоканията, заплахите за оставки и наказания и неизбежната кървава баня. В лондонската полиция знаеха само това, което им бе казано от Аманда Уолъс, шефката на МИ5, минути преди да настъпи катастрофата. Трийсет и две годишна жена с германски паспорт била взела откраднато беемве последен модел от паркинга за краткосрочен престой на Терминал 3 на летище Хийтроу и карала сама към централната част на Лондон. На МИ6 било съобщено от високопоставен служител на чуждо разузнаване — самоличността на служителя не беше разкрита, — че жената е свързана с известен терорист и експерт в изработката на бомби. Аманда Уолъс бе препоръчала на началника на Скотланд Ярд да вземе всички подходящи мерки, за да спре колата и да арестува жената. В отговор комисарят бе изпратил екипи на СО-19 — елитното въоръжено подразделение на столичната полиция. Първият техен автомобил бе пристигнал на мястото на инцидента в момента на взрива. И двамата офицери бяха загинали.

От синьото беемве не бе останало нищо, освен кратер с диаметър двайсет метра и дълбочина десет метра на мястото, където бе стояло. По-късно бе намерено парче от покрива му да плува в езерото Серпънтайн, отдалечено на повече от половин километър. Автомобили и автобуси горяха като живи въглени на улицата, гейзер, изригнал от скъсания водопровод, прочистваше откъснатите крайници на загиналите и ранените. Странното бе, че сградите от северната страна на улицата, които бяха най-близо до колата, имаха само средни поражения. Всъщност „Хародс“ бе поел силата на ударната вълна. Взривът бе отнесъл фасадата на сградата, разкривайки вътрешността ѝ като етажите на кукленска къща — спално бельо и кърпи и халати за баня, мебели и аксесоари за дома, изискана бижутерия и парфюмерия, дамско облекло. Дълго време след експлозията замаяните клиенти на грузинския ресторант седяха вторачени в разбитата улица под краката им. Прочутата чайна беше популярна сред заможните жени от богатите на петрол емирства от Персийския залив. Забулени в черните си фереджета, те приличаха на накацали върху жица гарвани.

Броят на жертвите се оказа труден за изчисление. Привечер мъртвите бяха петдесет и двама и имаше над четиристотин ранени, много от които в критично състояние. Няколко телевизионни експерти изразиха облекчение, дори изненада, че цифрите не са много по-високи. Оцелелите разказваха за двама мъже, които отчаяно се опитвали да отпратят минувачите на безопасно разстояние в секундите преди бомбата да избухне. Техните усилия се виждаха ясно на видеозаписа, който бе излъчен по Би Би Си. Въоръжен, единият мъж подтикваше пешеходците на тротоара да бягат, докато другият вадеше пътници от лондонски автобус. Имаше неяснота по отношение на тяхната идентичност. Автомобилът им, също като колата с бомбата, беше разкъсан на парчета и никой от двамата не се появи, поне не и пред обществеността. Скотланд Ярд ги игнорира, МИ5 и Секретната разузнавателна служба избраха да не ги коментират. Видеозаписът от системата за наблюдение показваше как единият от мъжете се заслони секунди преди бомбата да избухне, но другият за последно се виждаше как тича към бял автомобил „Форд Фиеста“, заклещен в объркания трафик по Бромптън Роуд. Пътниците в колата — майка и малкият ѝ син, бяха изгорели в огнения ад. Предполагаше се, че мъжът също е сред загиналите, въпреки че трупът му така и не бе намерен.

Първоначалният шок и отвращение бързо отстъпиха място на гнева и усиленото издирване на извършителите. Списъкът с възможните заподозрени се оглавяваше от „Ислямска държава“ — крайно радикалната джихадистка групировка, която чрез терор и обезглавяване прокарваше своя път към създаването на ислямски халифат, простиращ се от град Халеб почти до портите на Багдад. Групировката се бе заклела да атакува Запада и в нейните редици влизаха няколкостотин жители на Обединеното кралство, които бяха задържали ценните си британски паспорти. Със сигурност, заявяваха телевизионните експерти, „Ислямска държава“ имаше както мотив, така и потенциал да нанесе удар в центъра на Лондон. Обаче говорител на „Ислямска държава“ отрече групировката да е участвала, както направиха и няколко други членове на глобалния ислямистки смъртоносен конгломерат, известен като Ал Кайда. Отговорността за атентата пое малка палестинска фракция, както и така наречените „Мъченици на двете свети джамии“. Нито едно от твърденията не беше взето на сериозно.

Единственият човек, който можеше да отговори на въпроса за отговорността, беше жената, която бе докарала бомбата до нейната цел: Ана Хубер — трийсет и две годишна, германска гражданка, последен известен адрес: Лесингщрасе № 11, Франкфурт. Но четиресет и осем часа след нападението местонахождението ѝ си оставаше загадка. Опитите да се проследят действията ѝ по електронен път се оказаха безплодни. Системата за видеонаблюдение я показваше за кратко как върви по Бромптън Роуд към Найтсбридж. Но след експлозията, когато димът, отломките и паникьосаните тълпи изпълниха улицата, камерите я бяха изгубили от полезрение. Никоя жена с името Ана Хубер не бе напускала страната със самолет или влак, никоя жена с това име не бе преминавала друга европейска граница. Екипи на германската федерална полиция обискираха апартамента ѝ и намериха четири необитаеми помещения, в които нямаше и следа от лицето, което може да е живяло в тях. Съседите я описаха като тиха и затворена. Един каза, че е била международен социален работник и е прекарвала по-голяма част от времето си в Африка. Друг каза, че е работела нещо в туристическата индустрия. Или пък може би в областта на журналистиката?

Отговорността за защитата на британската родина от терористични атаки се падаше предимно на МИ5 и Центъра за съвместен анализ на тероризма. В резултат на това общественият и политическият гняв заради бомбения атентат на Бромптън Роуд се насочи главно срещу Аманда Уолъс. Думата затруднена започна да се появява пред името ѝ в пресата или когато се споменаваше по телевизията или радиото. Неназовани източници от столичната полиция се оплакаха, че Службата за сигурност далеч не е била „щедра“ на сведения, свързани с атаката. Един старши следовател оприличи придвижването на информацията от Темс Хаус към Скотланд Ярд с движението на ледник. По-късно той поясни изказването си, наричайки сътрудничеството между двете организации „липсващо“.

Впоследствие в пресата се появиха неласкави изказвания за стила на управление на Аманда. Говореше се, че подчинените ѝ се боят от нея, че много висши служители си търсят по-добра работа в момент, когато Великобритания най-малко можеше да си го позволи. За госпожа Уолъс се писа, че има трудни отношения с нейния колега Греъм Сиймор — началника на МИ6. Говореше се, че двамата почти не си говорят, че по време на едно кризисно заседание на Номер 1029 те дори се държали така, сякаш другият не присъствал. Един изтъкнат бивш шпионин заяви, че отношенията между двете разузнавателни служби на Великобритания са стигнали най-ниското си ниво от три десетилетия насам. Един уважаван журналист, който отразяваше въпросите за сигурността в „Гардиън“, написа, че „британското разузнаване се намира в криза със сила десет бала30“, и за пръв път той беше прав.

И тогава започна протестно бдение пред Темс Хаус, насочено срещу Аманда Уолъс. То не продължи дълго — два, най-много три дни. После Аманда му сложи край. Избраното от нея оръжие бе същият уважаван кореспондент от „Гардиън“ — мъж, когото тя се бе опитвала да спечели на своя страна в продължение на години. Неговата статия не започваше с бомбения атентат на Бромптън Роуд, а със смъртта на принцесата — и оттам нататък нещата ставаха още по-зле. Името на Куин бе посочено на видно място, както и това на Греъм Сиймор. Това беше, както се изрази един политически коментатор, най-добрият пример за убийство чрез изтичане на информация в пресата, който някога бил виждал.

До средата на сутринта бе започнало друго протестно бдение. Този път срещу началника на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество. Той не направи изявление и следваше обичайния си график до единайсет и половина, когато служебният му ягуар със затъмнени стъкла бе забелязан да минава през портите на Даунинг Стрийт. Началникът остана в Номер 10 по-малко от час. По-късно прессекретарят на премиера — Саймън Хюит, отказа да потвърди, че топшпионинът е стъпвал там. Малко след два часа неговият ягуар бе видян да влиза в подземния гараж на Воксхол Крос, но както се оказа, Греъм Сиймор не беше в него. Той седеше на задната седалка на необозначен микробус, който по това време вече бе далеч от Лондон.

29. Дартмур, Графство Девън

Пътят нямаше име и не фигурираше на нито една карта. Гледан от космоса, той приличаше на резка през пустошта, може би следа от коритото на поток, който е протичал през тази земя в дните, когато хората са строели мегалитни кръгове. В началото му имаше табела, ръждясала и очукана от времето, която предупреждаваше, че пътят е частен. А в края му имаше порта, която излъчваше дискретно достолепие.

Дворът отвъд портата беше запустял и неприветлив — облик, придобит с годините. Човекът, който беше построил къщата, бе спечелил парите си в корабоплаването. Той я бе завещал на единствения си син, а синът, който нямаше наследници, я беше поверил на грижите на Секретната разузнавателна служба, където бе работил почти половин век. Той бе служил в редица далечни краища на империята под много различни имена, но най-вече бе известен с псевдонима Уормуд31. Службата бе дала това име на къщата в негова чест. Онези, които отсядаха там, намираха името за подходящо.

Тя бе разположена на едно възвишение в имота и бе построена от девънски камък, който бе потъмнял от годините и занемаряването. Зад нея, в другия край на неравния двор, се намираше оборът, преустроен в офиси и жилищни помещения за персонала. Когато не беше заета, вилата „Уормуд“ се охраняваше от един-единствен пазач на име Париш. Но когато в нея отсядаше някой гост — гостите винаги се наричаха „посетители“, — персоналът можеше да стигне до десет човека. Много зависеше от това какъв бе гостът и хората, от които се криеше. На „приятел“ с неколцина врагове можеше да се даде свобода да се движи из мястото. Обаче някой ирански или руски дезертьор се третираше почти като затворник.

Двамата мъже, които пристигнаха вечерта след бомбения атентат на Бромптън Роуд, бяха някъде по средата. Те се бяха появили само с няколкоминутно предизвестие, придружени от един помощник на шефовете, който използваше работното име Дейвис, и лекар, който лекуваше нелечими рани. Лекарят бе прекарал остатъка от нощта да върне към живота по-възрастния от двамата мъже. По-младият бе наблюдавал всяко негово движение.

Той беше англичанин, емигрант, човек, който бе живял в друга страна и бе говорил друг език. По-възрастният мъж беше легенда. Двама от членовете на персонала се бяха грижили за него веднъж след инцидент в Хайд Парк, в който бе замесена дъщерята на американския посланик. Той беше джентълмен, артист по душа, малко потаен, малко своенравен, но мнозина от неговия вид бяха такива. Те щяха да бдят над него, да се грижат за раните му и след това да го изпратят по пътя му. И нямаше да споменат нито веднъж името му, защото — що се отнася до тях, той не съществуваше. Той беше човек без минало или бъдеще. Той беше празна страница. Той беше мъртъв.

През първите четиресет и осем часа от неговия престой мъжът беше по-кротък от обикновено. Говореше само с лекаря, който лекуваше раните му, и с англичанина. На персонала не казваше нищо друго, освен тихо „благодаря“, когато му носеха храна или чисти дрехи. Той не напускаше малката си стая с изглед към пустошта, като единствената му компания бяха телевизорът и лондонските вестници. Мъжът поиска само едно нещо — своето блекбъри. Постоянният му охранител Париш търпеливо му обясни, че на гостите, дори и на гост от неговия ранг, не е разрешено да използват лични комуникационни устройства във вила „Уормуд“ или в рамките на нейния двор.

— Трябва да знам имената им — каза раненият мъж на третата сутрин от престоя си, когато Париш лично му занесе чай и препечена филийка.

— Чии имена, сър?

— На жената и детето. Полицията не съобщи имената им.

— Опасявам се, че не съм в състояние да ви ги кажа, сър. Аз съм само охранител.

— Намерете ми имената им — каза мъжът отново и Париш, искайки да излезе от стаята, обеща да направи всичко възможно. — Ами моето блекбъри?

— Съжалявам — отвърна Париш. — Такива са тукашните правила.

На четвъртия ден мъжът бе достатъчно силен, за да излезе от стаята си. По обяд той седеше в градината, когато англичанинът тръгна да поскита из пустошта, и беше там по залез-слънце, когато англичанинът се върна, следван от двама грохнали бодигардове. Англичанинът правеше походи всеки следобед, независимо от времето — дори и на петия ден, когато над пущинака фучеше силен вятър. Този ден той настоя да носи раница, натъпкана за тежест с каквито отломки персоналът можа да намери. Двамата бодигардове бяха полумъртви, когато се върнаха, залитайки, във вилата. Тази вечер в жилищните помещения на трансформирания обор те говориха приглушено с благоговение за мъжа с почти свръхчовешка сила и издръжливост. Единият от бодигардовете беше бивш боец от САС и смяташе, че разпознава отличителните белези на полка. „Долавя се в походката му — каза той — и в начина, по който очите му наблюдаваха очертанията на терена. Понякога изглеждаше така, сякаш го виждаше за първи път, а друг път сякаш се питаше как е могъл въобще да го напусне.“ Бодигардовете бяха охранявали във вилата всякакви хора — дезертьори, шпиони, разкрити полеви агенти, измамници, търсещи пари, осигурени от данъкоплатците, — но този човек бе различен. Той беше специален. Беше опасен. Той имаше тъмно минало. И може би светло бъдеще.

На шестия ден — деня, в който излезе статията на „Гардиън“ и който по-късно щеше да бъде запомнен като деня, в който британското разузнаване се разкъса на парчета — по-младият от двамата мъже се отправи към скалистия хълм на шестнайсеткилометров поход, който щеше да стане трийсет и два километров, ако проклетият маниак настоеше да върви и в двете посоки. На осмия километър от началото на прехода, докато пресичаше едно брулено от вятъра плато, той внезапно спря, сякаш предусетил наличието на опасност. Англичанинът вдигна глава и се обърна наляво с животинска пъргавина. После застана неподвижно, вперил поглед в целта.

Тя беше необозначен микробус, който се движеше по шосето от Постбридж. Мъжът го наблюдава, докато той зави по безименния път. Продължи да го наблюдава, когато се стрелна сред живите плетове като стоманено топче в лабиринт. След това наведе глава и отново тръгна. Англичанинът вървеше с тежката раница на гърба и с темпо, което бодигардовете трудно можеха да следват. Той вървеше, сякаш бягаше от нещо. Вървеше така, сякаш си идваше у дома.

Портата се отвори, когато микробусът стигна края на пътя. Само Париш беше там, за да го посрещне. „Позорна гледка“ — помисли си той, като видя началника на Секретната служба на Нейно Величество да се измъква от задната врата на един обикновен микробус. „Измъкна се бавно — каза той вечерта на другите, — като някой джихадист, който е бил заловен на бойното поле и е бил подложен на бог знае какви мъчения.“ Париш почтително се ръкува с началника, докато вятърът рошеше гъстата му прошарена коса.

— Къде е той? — попита Сиймор.

— Кой по-точно, сър?

— Нашият приятел от Израел.

— В стаята си, сър.

— А другият?

— Ей там — отвърна Париш, като посочи към пустошта.

— Кога ще се върне?

— Трудно е да се каже, сър. Понякога не съм сигурен, че той изобщо ще се върне. Прави ми впечатление на човек, който може да ходи много дълго, ако си го постави за цел.

Сиймор се усмихна съвсем леко.

— Да кажа ли на охранителния екип да го доведе, сър?

— Не — отвърна Греъм Сиймор, влизайки във вилата. Аз ще се погрижа за това.

30. Вила „Уормуд“, Дартмур

Във вила „Уормуд“ бе инсталирана сложна система за аудио- и видеонаблюдение, способна да запише всяка дума и действие на нейните гости. Греъм Сиймор нареди на Париш да изключи системата и да отпрати целия персонал, освен готвачката — госпожица Ковънтри, която им сервира кана с чай „Ърл Грей“ и прясно изпечени кифлички с гъста девънширска сметана. Те седнаха на малката маса в кухнята, която бе поставена в уютна ниша с прозорци от всички страни. На един стол лежеше разтворен като неканен гост вестник „Гардиън“. Сиймор го погледна с изражение, мрачно като пустошта.

— Виждам, че си в течение на новините.

— Нямаше кой знае какво да правя.

— Това беше за твое добро.

— И за твоето също.

Сиймор отпи от чая си, но не каза нищо.

— Ще оцелееш ли?

— Така си мисля. В крайна сметка с министър-председателя сме доста близки.

— Той ти дължи политическия си живот, да не говорим за брака си.

— Всъщност ти беше този, който спаси кариерата на Джонатан. Аз бях само твоят таен помощник. — Греъм вдигна вестника и се намръщи, като прочете заглавието.

— То е забележително точно — каза Габриел.

— Би трябвало да е така. Той имаше добър източник.

— Струва ми се, че приемаш всичко това доста добре.

— Какъв избор имам? Пък и това не беше лично. Беше акт на самозащита. Аманда нямаше намерение да поеме вината.

— Резултатът е същият.

— Да — каза мрачно Сиймор. — В британското разузнаване цари пълен хаос. А според широката общественост аз категорично съм виновен за това.

— Странно е как всичко се получи по този начин.

В стаята се възцари тишина.

— Ще има ли още изненади? — попита Сиймор.

— Един труп в графство Майо.

— На Лиъм Уолш ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Предполагам, че си го е заслужил.

— Определено.

Греъм отхапа замислено от кифличката си.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това. Трябваше да те оставя в Рим да завършиш картината на Караваджо.

— А аз трябваше да ти кажа, че една жена, която току-що бе прекарала нощта в тайния лисабонски апартамент на Еймън Куин, се е качила на самолет за Лондон.

— Щеше ли да има някаква разлика?

— Можеше и да има.

— Ние не сме полицаи, Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз щях да постъпя по същия начин, както и ти. Нямаше да я арестувам на летище Хийтроу. Щях да я оставя да тръгне и да се надявам да ме отведе до целта.

Сиймор върна вестника на празния стол.

— Трябва да призная — каза той след малко, — че не изглеждаш зле за човек, който неотдавна се срещна лице в лице с 225-килограмова бомба. В крайна сметка ти може би наистина си архангел.

— Ако бях архангел, щях да намеря начин да ги спася всичките.

— Въпреки това ти спаси много хора, най-малко сто души по наши изчисления. И щеше да се отървеш без драскотина, ако бе проявил здрав разум и се беше скрил в „Хародс“.

Алон не отговори.

— Защо го направи? — попита Греъм. — Защо се затича обратно към улицата?

— Аз ги видях.

— Кого?

— Жената и детето, които бяха в онази кола. Опитах се да я предупредя, но тя не разбра. Тя нямаше…

— Вината не е твоя — прекъсна го Сиймор.

— Знаеш ли имената им?

Греъм се загледа през прозореца. Залязващото слънце сякаш бе запалило пожар в пустошта.

— Жената се казва Шарлот Харис. Била е от Шепърдс Буш.

— А момченцето?

— Името му е Питър, бил е кръстен на дядо си.

— На колко години беше то?

— На две години и четири месеца. — Сиймор замълча и се вгледа в Габриел. — Горе-долу на същата възраст като сина ти, нали?

— Това няма значение.

— Разбира се, че има.

— Дани беше с няколко месеца по-голям.

— И е бил закопчан с колана на столчето си в колата, когато бомбата е избухнала.

— Свърши ли, Греъм?

— Не. — Сиймор остави тишината да се промъкне в стаята. — Сега си напът отново да станеш баща. Както и началник. И бащите, и началниците не се изправят директно пред 225-килограмови бомби.

Навън слънцето бе кацнало на върха на един далечен хълм. Огнената жар в пустошта бавно помръкваше.

— Какво знаят в моята служба? — попита Алон.

— Знаят, че си бил близо до бомбата, когато тя избухна.

— Как са узнали?

— Жена ти те е познала на видеозаписа от охранителната система. Както можеш да очакваш, тя изгаря от нетърпение да се прибереш у дома. Узи също. Той заплаши, че ще долети в Лондон и лично ще те върне.

— Защо не го направи?

— Шамрон го убеди да стои настрана. Той смята, че е най-добре да се изчака нещата да утихнат.

— Мъдър ход.

— Ти очакваше ли нещо друго?

— Не и от Шамрон.

Ари Шамрон беше бившият генерален директор на Службата, заемал този пост два мандата, той беше мемунех32, единственият, вечният шеф. Шамрон бе създал Службата по свое подобие, беше написал нейния език, беше създал нейните закони, беше ѝ вдъхнал душа. Дори и сега — в напреднала възраст и с разклатено здраве — той пазеше ревниво своето творение. Именно заради Шамрон Габриел скоро щеше да наследи своя приятел в качеството на директор на Службата. И пак заради Шамрон той се бе спуснал като луд към един бял форд с дете, закопчано с колан на задната седалка на колата.

— Къде е телефонът ми? — попита Алон.

— В нашата лаборатория.

— Вашите техници забавляваха ли се, докато разбият нашия софтуер?

— Нашият е по-добър.

— Тогава, предполагам, са успели да разберат къде е бил Куин, когато е изпратил онова съобщение.

— От Правителствения комуникационен център смятат, че есемесът е дошъл от мобилен телефон в Лондон. Въпросът е как се е сдобил с твоя личен номер?

— Предполагам, че го е взел от същите хора, които са го наели да ме убие.

— Някакви заподозрени?

— Само един.

31. Вила „Уормуд“, Дартмур

В стенния гардероб в коридора висяха непромокаеми якета „Барбур“, край стената в задното антре бяха наредени гумени ботуши. Госпожица Ковънтри ги убеди да вземат фенер: нощта се спускала внезапно над пустошта, обясни тя, и дори опитните туристи понякога губели ориентация сред монотонния пейзаж. Фенерът беше армейски и лъчът му бе силен като прожектор. Ако се изгубеха, пошегува се Габриел, докато се обличаше, биха могли да го използват, за да сигнализират на някой минаващ самолет.

По времето, когато напуснаха вилата, слънцето беше само спомен. Ивици оранжева светлина се стелеха ниско над хоризонта, но лунният сърп вече плуваше в небето и на изток блестяха със студена светлина рой звезди. Обезсилен от хилядите болезнени натъртвания, Алон вървеше неуверено по пътеката с изключен фенер в ръка. Сиймор — по-висок и за момента в по-добра форма, крачеше до него, сбърчил съсредоточено чело, докато слушаше обяснението на Габриел какво се бе случило и нещо по-важно — защо се беше случило. Началото на заговора било поставено в една вила насред брезова гора, на брега на едно замръзнало езеро. Там Алон бил извършил непростимо деяние срещу човек като самия него — мъж на честта, мъж, защитен от отмъстителна служба — и затова Габриел бил осъден на смърт. Но не само той, и друг мъж щял да загине заедно с него. И трети човек, който е бил съучастник в случая, също щял да бъде наказан. Мъжът щял да бъде опозорен, а стабилността на неговата служба щяла да бъде разклатена от скандал.

— Аз ли съм този човек? — попита Сиймор.

— Ти — отвърна Алон.

Мъжете, които стояли зад заговора, продължи той, не са действали прибързано. Те са го планирали много внимателно заедно с техния политически господар, който е следил всеки етап от подготовката. Куин е бил оръжието им. Той е бил идеалната стръв. Мъжете, които стояли зад заговора, не са имали установени връзки с майстора на бомби, но сигурно пътищата им са се пресекли. Те са го откарали със самолет в тяхната централа, отнесли са се с него като с побеждаващ герой, обсипали са го с играчки и пари. И след това са го изпратили да извърши терористичен акт — убийство, което щяло да шокира цяла една нация и да задейства останалата част от заговора.

— Принцесата ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Не можеш да докажеш и дума от това.

— Не — отвърна Алон. — Все още не.

В продължение на няколко дни след убийството ѝ, продължи той, британското разузнаване не е имало представа за участието на Куин. После Узи Навот е пристигнал в Лондон с информация от важен ирански източник. Сиймор е долетял в Рим, Габриел — на остров Корсика. След това, с Келър като негов водач, той започнал да се рови из смъртоносното минало на Куин. Двамата открили държано в тайна семейство в Западен Белфаст и малък апартамент в хълмист квартал на Лисабон, където жена, наречена Ана Хубер, прекарала една нощ, наблюдавана от трима мъже. Двама от мъжете се качили на самолета с нея и започнало следващото действие от заговора. На летище Хийтроу било оставено откраднато и пребоядисано синьо беемве, снабдено с фалшиви регистрационни номера. Жената се качила на колата и я закарала на Бромптън Роуд. Тя я паркирала на улицата срещу една от лондонските забележителности, активирала бомбата и се сляла с тълпата, докато двамата мъже отчаяно се опитвали да спасят живота на колкото се може повече хора. Те знаели, че бомбата всеки момент ще избухне, защото Куин им го бил казал. Със загадъчния си есемес Куин все едно се беше подписал. А през цялото това време мъжете, които го били наели, са наблюдавали.

— Може би — добави Габриел — те все още наблюдават.

— Смяташ, че са проникнали в моята служба, така ли? — попита Сиймор.

— Те са го направили отдавна.

Греъм замълча и погледна през рамо към изчезващите светлини на вила „Уормуд“.

— Тук безопасно ли е за теб?

— Ти ми кажи.

— Париш познаваше баща ми. Той е невероятно лоялен. Независимо от това — добави Сиймор, — може би трябва да те преместим в скоро време, просто за по-сигурно.

— Страхувам се, че е твърде късно за това, Греъм.

— Защо?

— Защото аз вече съм мъртъв.

Сиймор се вгледа за миг в Алон, напълно озадачен. И после разбра.

— Искам да се свържеш с Узи по обичайната си връзка — каза Габриел. — Кажи му, че съм издъхнал от раните си. Изрази му дълбоките си съболезнования. Кажи му да изпрати Шамрон да прибере тялото ми. Не мога да направя това без Ари.

— Какво да направиш?

— Ще убия Еймън Куин — отвърна студено Габриел. — А после ще убия човека, който е платил за куршума.

— Остави Куин на мен.

— Не — каза Алон. — Куин е мой.

— Не си в състояние да преследваш когото и да било, да не говорим за един от най-опасните терористи в света.

— Тогава, предполагам, ще имам нужда от някого, който да носи багажа ми. Той вероятно трябва да е някой от МИ6 — добави бързо Габриел. — Някой, който да се грижи за британските интереси.

— Имаш ли някого предвид?

— Имам — отговори Алон, — обаче има един проблем.

— Какъв е проблемът?

— Той не е от МИ6.

— Не — каза Сиймор. — Още не е.

Греъм проследи погледа на Габриел в притъмнелия пейзаж. Отначало нямаше нищо. След това три мъжки фигури бавно изплуваха от мрака. Двамата мъже се движеха бавно, видимо уморени, а третият вървеше енергично по пътеката, сякаш му предстоеше да измине още много километри. Той спря за кратко и като вдигна поглед, махна сковано с ръка. После внезапно вече стоеше пред тях. Усмихвайки се, мъжът протегна ръка на Сиймор.

— Греъм — каза той приветливо. — Отдавна не сме се виждали. Ще останеш ли за вечеря? Чух, че госпожица Ковънтри ще прави прочутия си овчарски пай.

След това се обърна и тръгна в тъмнината. Миг по-късно вече го нямаше.

32. Вила „Уормуд“, Дартмур

Тази вечер Греъм Сиймор наистина остана за вечеря във вила „Уормуд“, а също и дълго време след това. Госпожица Ковънтри им сервира овчарски пай и прилично червено вино на масата в кухнята и след това ги остави на топлещия огън на камината в хола и на миналото. Габриел до голяма степен остана наблюдател на разговорите, свидетел, който си водеше бележки. Келър говори най-много. Той разказа за работата си под прикритие в Белфаст, за смъртта на Елизабет Конлин и за Куин. Разказа също за нощта през януари 1991 г., когато бойният му отряд бе попаднал под въздушните удари на коалиционните сили в Западен Ирак, и за дългото си странстване, докато попадне в отворените обятия на дон Антон Орсати. Сиймор предимно слушаше, без да го прекъсва и без да го съди, дори когато Кристофър описа някои от многобройните убийства, които бе извършил по заповед на дона. Греъм не се интересуваше от раздаването на правосъдие. Той се интересуваше само от Келър.

И така, той отвори бутилка от най-доброто малцово уиски във вилата, сложи една цепеница върху купчината жарава в камината и предложи споразумение, което би довело до репатрирането на Келър. Той щеше да бъде назначен на работа в МИ6 с ново име и идентичност. Кристофър Келър щеше да остане мъртъв за всички, освен за близките си и за службата. Той щеше да се занимава със случаите, които са подходящи за специалните му умения. При никакви обстоятелства Келър нямаше да изготвя официални документи на някое бюро във Воксхол Крос. В МИ6 имаше достатъчно анализатори, които да правят това.

— А ако срещна случайно някой стар приятел на улицата?

— Кажи му, че се е припознал, и продължи да вървиш.

— Къде ще живея?

— Където си поискаш, стига да е в Лондон.

— Какво ще кажеш за моята вила в Корсика?

— Ще видим.

От своя наблюдателен пост край огъня Габриел леко се усмихна. Кристофър продължи да задава въпроси:

— За кого ще работя?

— За мен.

— Какво ще правя?

— Каквото ми потрябва.

— А когато те няма?

— Аз няма да ходя никъде.

— Аз прочетох друго във вестниците.

— Едно от нещата, които скоро ще научиш, работейки за МИ6, е, че вестниците почти винаги грешат. — Сиймор вдигна чашата си и разгледа цвета на уискито на светлината на огъня.

— Какво ще кажем на персонала? — попита Келър.

— Възможно най-малко.

— Няма начин да премина традиционното проучване.

— Не мисля така.

— Какво ще кажеш за парите ми?

— Колко са?

Кристофър му отговори честно. Сиймор изненадано повдигна вежди.

— Ще трябва да измислим нещо с адвокатите.

— Не харесвам адвокатите.

— Е, не можеш да ги държиш скрити в тайни банкови сметки.

— Защо не?

— По очевидни причини: служителите на МИ6 нямат право да имат такива сметки.

— Аз няма да бъда нормален служител на МИ6.

— Въпреки това трябва да играеш по правилата.

— Никога не съм го правил преди.

— Да — каза Греъм. — Ето защо си тук.

И така продължиха дълго след полунощ, докато най-накрая постигнаха споразумение и Сиймор отново се напъха в задната част на неотговарящия на ранга му необозначен микробус. Той остави във вилата един лаптоп, чрез който не можеше да се осъществи връзка с външния свят, и защитена с парола флашка, която съдържаше два видеозаписа. Първият бе монтаж от подбрани кадри от камерите на системата за видеонаблюдение, показващи докарването на синьото беемве до летище Хийтроу. За първи път колата се появяваше в полезрението на камерите за видеонаблюдение близо до Бристол няколко часа преди атентата. Шофьорът караше право към Лондон по магистрала М4. Той носеше шапка и слънчеви очила, които скриваха чертите му за камерите. Водачът на автомобила спря веднъж да зареди гориво, плати в брой и не каза нищо на служителя на бензиностанцията по време на плащането. Той не разговаря с никого на паркинга на Терминал 3 на Хийтроу, където остави беемвето в 11,30 часа — половин час след като самолетът на „Бритиш Еъруейс“, извършващ полет 501, бе излетял от Лисабон. След като измъкна един куфар от задната седалка, мъжът влезе в терминала и се качи на влака „Хийтроу Експрес“ до лондонската гара Падингтън, където го чакаше мотоциклет. Един час по-късно мотоциклетистът излезе извън обхвата на системата за видеонаблюдение на един провинциален път, южно от град Лутън. До момента мотоциклетистът оставаше в неизвестност. Откъде бе тръгнал автомобилът в деня на атентата, никога не бе установено.

Вторият видеозапис бе посветен изцяло на жената. Той започваше с нейното преминаване през летище Хийтроу и завършваше с изчезването ѝ сред дима и хаоса, който бе предизвикала на лондонската улица „Бромптън Роуд“. Към него Габриел добави няколкоминутен „видеоматериал“ от собствената си памет. В него имаше кадри на жена, която седеше сама в един уличен ресторант, на жена, която спираше внезапно такси на оживен булевард, и на жена в самолет, която го гледаше право в лицето, без никакви признаци за разпознаване. Помисли си, че е добра, че е достоен противник. Жената бе знаела, че я следят опасни мъже, и все пак нито веднъж не бе показала страх или дори някакво безпокойство. Възможно бе Куин да я бе срещнал по време на пътуванията си из преизподнята на глобалния тероризъм, но Алон се съмняваше в това. Жената беше професионалист, и то елитен професионалист. Тя беше от по-голям калибър, от по-висока класа.

Габриел отново изгледа видеозаписа от самото начало, видя как беемвето влезе в лентата за автобуси пред банка Ейч Ес Би Си, как жената слезе от него и спокойно се отдалечи. После видя как двама мъже изскачат от сребрист „Фолксваген Пасат“ — единият, въоръжен с пистолет, другият, разчитащ само на груба сила — и подкарват тълпите към безопасно място. На четиресет и петата секунда на улицата настъпи мъртвешка тишина и спокойствие. След това се виждаше как един мъж се втурва стремглаво към един бял форд, заклещен в застиналия трафик. Бомбата заличи кадъра. Тя трябваше да заличи от земята и мъжа. Може би Греъм Сиймор беше прав. Може би в крайна сметка Габриел беше архангел.

Почти се разсъмваше, когато той изключи лаптопа. Както бе инструктиран, Алон го върна на пазача Париш по време на закуската, заедно с написана на ръка бележка, която трябваше да бъде предадена лично на Греъм Сиймор във Воксхол Крос. В нея Габриел искаше разрешение да проведе две срещи: едната с най-видния лондонски политически журналист, а другата с най-известния родоотстъпник на света. Сиймор одобри и двете искания и изпрати един служебен ван без обозначения във вила „Уормуд“. В късния следобед на същия ден ванът се носеше с пълна скорост покрай стръмните крайморски скали на полуостров Лизард в Западен Корнуол. Келър, изглежда, не беше сам. Покойният Габриел Алон също се прибираше у дома.

33. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

Беше я видял за първи път от палубата на един кеч33, намиращ се на миля навътре в морето — малката къща в южния край на заливчето Гънуолоу, кацнала на върха на скалите като митничарската колиба в Пурвил от едноименната картина на Моне. Под нея имаше пясъчен полумесец, където един стар, претърпял корабокрушение кораб спеше под коварния прибой. Отвъд къщата, отвъд карминената морска армерия34 и червената власатка35, с които бяха обрасли върховете на скалите, се издигаше полегат зелен склон, пресечен от живи плетове. В този момент Габриел не виждаше нищо от това, защото се бе свил като бежанец в задната част на служебния ван. Той обаче знаеше, че са наблизо, защото се ориентираше по пътя. Алон познаваше всеки завой и всяка права отсечка, всеки наклон и всяка дупка, лая на всяко куче пазач, свежия мирис на говежди тор на всяко пасище.

И така, когато ванът взе трудния десен завой при кръчмата „Агне и флаг“ и започна последното спускане по склона към брега, той леко се поизправи в очакване. Ванът намали, вероятно за да избегне някой рибар, който идваше откъм заливчето, а след това направи още един остър завой, този път наляво, и влезе в частната алея за коли. Задната врата на вана внезапно се отвори и един охранител от МИ6 го посрещна в собствения му дом, сякаш беше някой чужденец, който стъпваше за първи път в Корнуол.

— Господин Карлайл — изрева той, за да надвика вятъра. — Добре дошли в Гънуолоу. Надявам се, че сте пътували добре, сър. Трафикът определено може да бъде ужасен по това време на деня.

Въздухът беше хладен и солен, късното следобедно слънце бе яркооранжево, морето беше огненочервено и изпъстрено с бели зайчета. Габриел се спря за миг на алеята, изгарящ от копнеж, докато охранителят го побутна учтиво да върви към входа, защото бе получил строги заповеди да не му позволява да се показва пред света, който скоро щеше да повярва, че е мъртъв. Като вдигна поглед, Алон си представи Киара, застанала с укорително изражение на вратата, със спускащи се над раменете буйни коси, скръстила ръце пред плоския си корем. Но като изкачи трите стъпала, тя изчезна. Той машинално закачи мушамата си на закачалката в антрето и прокара ръка по стария си велурен каскет, който носеше при кратките си престои край скалите. След това, като се обърна, видя Киара за втори път. Тя извади тежко глинено гърне от фурната и когато повдигна капака му, ароматът на телешко месо, вино и градински чай изпълни вилата. Снимки на липсващ портрет на Рембранд лежаха разпръснати върху кухненския плот, където тя работеше. Габриел току-що се беше съгласил да намери платното за търговеца на картини Джулиан Ишърууд, без да знае, че търсенето ще го отведе право в сърцето на иранската ядрена програма. Той бе успял да открие и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран — изумително постижение, което значително забави напредъка на Иран в създаването на ядрено оръжие. Иранците със сигурност не гледаха на извършеното от Алон в същата ласкателна светлина. В действителност те искаха смъртта му също толкова силно, колкото и мъжете, които бяха наели Еймън Куин.

Призракът на Киара изчезна. Той отвори френските прозорци и за миг си представи, че чува църковните камбани на Лионес36 — митичното потънало кралство, да бият под повърхността на морето. Самотен рибар стоеше, нагазил до кръста в прибоя, плажът беше пуст, с изключение на една жена, която вървеше край водата, следвана на няколко крачки от мъж в непромокаемо ветроходно яке. Тя се движеше на север, което означаваше, че виждаше стройната ѝ фигура в гръб. Откъм морето духна хладен вятър, достатъчно студен, за да накара Габриел да потръпне, и в мислите си той я наблюдаваше как върви по заледена улица в Санкт Петербург. Тогава, както и сега, той я гледаше отгоре — беше застанал до парапета на един църковен купол. Жената бе знаела, че е там, но не бе погледнала нагоре. Тя беше професионалист, и то елитен професионалист. Беше от по-голям калибър, от по-висока класа.

Междувременно жената бе стигнала до северния край на плажа. Тя се обърна кръгом и мъжът с непромокаемото яке се обърна с нея. Морските пръски прибавяха приказен характер на картината. Жената спря, за да погледа как рибарят вади един мятащ се костур от прибоя, и като се засмя на нещо, което бе казал мъжът, взе едно камъче от края на приливната ивица и го хвърли в морето. Като се обърна напред, тя отново спря, очевидно разсеяна от нещо неочаквано, което бе видяла. Може би това беше мъжът, който стоеше до парапета на терасата по начина, по който бе стоял мъжът до парапета на един църковен купол в Санкт Петербург. Жената хвърли още едно камъче в бурното море, наведе глава и продължи да върви. Сега, както и тогава, Маделин Харт не погледна нагоре.

Това бе започнало като любовна връзка между премиера Джонатан Ланкастър и една млада жена, която работеше в Централата на неговата партия. Но жената не беше обикновена жена — беше спящ руски агент, заселен в Англия още като дете — и любовната връзка не беше обикновена любовна връзка. Тя беше част от щателно подготвен руски заговор, целящ да окаже натиск върху министър-председателя, за да подпише издаването на доходоносен лиценз за извършване на сондажи в Северно море от притежавана от Кремъл енергийна компания, наречена „Волгатек — нефт и газ“. Габриел беше научил истината от мъжа, който бе ръководил операцията — офицера от СВР37 Павел Жиров. След това Алон и екипът му от оперативни агенти на Службата бяха измъкнали Маделин Харт от Санкт Петербург и я бяха извели нелегално от страната. Скандалът, предизвикан от нейната измяна, беше най-лошият в британската история. В отговор Джонатан Ланкастър, лично унижен и политически уязвен, анулира сделката за Северно море и замрази руските пари в британските банки. По приблизителна оценка руският президент лично бе загубил няколко милиарда долара. „Честно казано — помисли си Габриел, — цяло чудо е, че е чакал толкова дълго, за да отвърне на удара.“

Целта на КГБ бе била да превърне Маделин Харт в англичанка и чрез дългогодишно обучение и манипулации те бяха успели да го направят. Познанията ѝ по руски език бяха ограничени и тя не изпитваше преданост към страната, която бе напуснала като дете. Нейното желание при завръщането ѝ в Англия бе да възобнови стария си живот, но от политически съображения и съображения за сигурност това се бе оказало невъзможно. Габриел ѝ беше дал да ползва любимата му вила в Корнуол. Знаеше, че мястото ще ѝ хареса. Тя бе отгледана със социални помощи в общинско жилище в Базилдън, Англия. Маделин не искаше нищо повече в живота, освен една стая с изглед38.

— Как ме намерихте? — попита тя, като се изкачи по стълбите на терасата. И после се усмихна. Това беше същият въпрос, който бе задала на Габриел онзи следобед в Санкт Петербург. Очите ѝ бяха все така синьо-сиви, широко отворени от вълнение. Сега те се присвиха от безпокойство, докато оглеждаше внимателно нараняванията по лицето му. — Определено изглеждате ужасно — каза Маделин със специфичния си английски акцент. Беше комбинация от лондонски и есекски акцент, но без следа от московски. — Какво се случи?

— Беше ски инцидент.

— Не ми правите впечатление на човек, каращ ски.

— Беше ми за първи път.

Последва момент на леко неудобство, когато тя го покани да влезе в собствения му дом. Маделин окачи палтото си на закачалката до неговото и влезе в кухнята да направи чай. Тя напълни електрическата кана с минерална вода и извади от шкафа стара кутия от „Харни енд Санс“. Габриел я беше купил преди сто години от магазина „Морисънс“ в Маразайън. Той седна на любимия си стол и се загледа как друга жена населяваше пространството, заето обикновено от съпругата му. Лондонските вестници лежаха на плота, непрочетени. Във всички тях на видно място бяха поместени статии за трагичния бомбен атентат на Бромптън Роуд и вътрешните борби между разузнавателните служби на Великобритания. Алон погледна към Маделин. Студеният морски въздух бе придал лека руменина на бледите ѝ бузи. Тя изглеждаше доволна, дори щастлива, и изобщо не приличаше на съсипаната жена, която бе открил в Санкт Петербург. Изведнъж сърце не му даде да ѝ каже, че тя бе причината за всичко, което се беше случило.

— Бях започнала да си мисля, че никога повече няма да ви видя — каза тя. — Мина…

— Твърде много време — довърши Габриел, като я прекъсна.

— Кога за последен път сте идвали в Обединеното кралство?

— Бях тук това лято.

— По работа или за удоволствие?

Той се поколеба, преди да отговори. Дълго време след нейното бягство от Русия Алон дори не бе искал да каже на Маделин истинското си име. Родоизменниците имаха навика да ги обзема носталгия.

— Беше бизнес начинание — отвърна ѝ най-накрая.

— Успешно, надявам се.

Габриел трябваше да помисли над това.

— Да — каза след малко. — Предполагам, че е така.

Тя вдигна каната и наля горещата вода в тумбест порцеланов чайник, който Киара бе купила от един магазин в Пензанс. Докато я гледаше, Алон попита:

— Щастлива ли сте тук, Маделин?

— Живея със страх, че ще ме изгоните.

— Защо си мислите подобно нещо?

— Никога преди не съм имала собствен дом — отвърна тя. — Нямах майка, нито баща, само КГБ. Станах личността, която исках да бъда. А след това те ми отнеха и това.

— Можете да останете тук колкото искате.

Маделин отвори хладилника, извади кутия мляко и наля от него в малката керамична каничка на Киара.

— Топло или студено? — попита тя.

— Студено.

— Захар?

— Боже, не.

— Може да има кутия с бисквити „Маквитис“ в кухненския шкаф.

— Аз съм ял. — Габриел сипа мляко на дъното на чашата си и после наля чая. — Добре ли се държат моите съседи?

— Те са малко любопитни.

— Нима!

— Изглежда, направили сте им силно впечатление.

— Не съм бил аз.

— Не — каза Маделин. — Бил е Джовани Роси, великият италиански реставратор на картини.

— Не е толкова велик.

— Не това казва Вера Хобс.

— Как са кифличките ѝ тези дни?

— Почти толкова хубави, колкото кифличките в кафенето в края на нос Лизард.

Усмивката му сигурно издаде колко много му липсваше да е тук.

— Не знам как сте могли да напуснете това място — каза тя.

— Нито пък аз.

Маделин го изгледа замислено над ръба на чашата си.

— Вие ли сте вече шефът на вашата служба?

— Не още.

— Кога ще станете?

— След няколко месеца, може би и по-скоро.

— Ще прочета ли за това във вестниците?

— Сега правим обществено достояние името на нашия директор, точно като МИ6.

— Горкият Греъм — каза тя, като хвърли поглед към вестниците.

— Да — отвърна неопределено Алон.

— Мислите ли, че Джонатан ще го уволни?

Странно беше да я чуе да говори за премиера, използвайки малкото му име. Зачуди се как ли го е наричала в онези нощи на Даунинг Стрийт, когато Даяна Ланкастър е отсъствала.

— Не — отвърна той след малко. — Не мисля.

— Греъм знае твърде много.

— Това трябва да се отчете.

— А и Джонатан е много лоялен.

— Към всички, освен към съпругата си.

Забележката му я засегна.

— Съжалявам, Маделин. Не трябваше…

— Всичко е наред — отвърна тя бързо. — Заслужила съм си го.

Внезапно слабите ѝ жилести ръце сякаш не можеха да си намерят място. Тя ги овладя, като извади пакетчетата чай от чайника, добави малко гореща вода и отново го захлупи.

— Тук всичко ли е, както си го спомняте? — попита Маделин.

— Жената до кухненския плот е различна. Иначе всичко си е същото.

Тя се усмихна смутено, но не каза нищо.

— Тършувахте ли из нещата ми? — поинтересува се той.

— Постоянно.

— Намерихте ли нещо интересно?

— За съжаление, не. Всичко е така, сякаш човекът, който е живял тук, не съществува.

— Точно като Маделин Харт.

В очите ѝ се появи тревога. Тя огледа бавно стаята, нейната стая с изглед.

— Ще ми кажете ли някога защо изглеждате толкова ужасно?

— Бях на Бромптън Роуд, когато бомбата избухна.

— Защо?

Габриел ѝ отговори честно.

— Значи, вие сте агентът от чуждото разузнаване.

— Опасявам се, че е така.

— И вие сте този, който се опитваше да накара хората да се отдалечат на безопасно разстояние.

Той не каза нищо.

— Кой беше другият мъж?

— Не е важно.

— Винаги казвате това.

— Само когато наистина е така.

— А жената? — попита Маделин.

— Според паспорта ѝ тя се е…

— Да — прекъсна го тя. — Прочетох го във вестника.

— Гледахте ли записа от системата за видеонаблюдение?

— Всъщност нямаше кой знае колко много за гледане. Една жена слиза от кола, спокойно се отдалечава и улицата се разтърсва от експлозия.

— Много професионално.

— Много — съгласи се Маделин.

— Видяхте ли снимката ѝ от летище Хийтроу?

— Изображението бе доста зърнесто.

— Мислите ли, че е германка?

— Бих казала, че е наполовина.

— А другата половина?

Тя се загледа в морето.

34. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

Имаше всичко на всичко четири снимки: една, която Габриел бе направил на жената, седяща сама в ресторанта, и още три, които ѝ бе направил, докато тя стоеше на балкона с ръждясал парапет на Куин. Той ги подреди върху плота, където някога бе наредил снимките на откраднатата картина на Рембранд за Киара, и изпита лека вина, когато Маделин се наведе да ги разгледа.

— Кой е направил снимките?

— Не е важно.

— Имате точно око.

— Почти толкова точно като на Джовани Роси.

Тя взе първата снимка: една жена със слънчеви очила седеше сама на маса в уличен ресторант и гледаше в посока, която ѝ предоставяше посредствена гледка към града.

— Не си е закопчала дамската чанта.

— И вие го забелязахте.

— Една нормална туристка щеше да закопчае чантата си заради крадците и джебчиите.

— Така е.

Маделин върна снимката на мястото ѝ върху плота и взе друга. На нея се виждаше жена, която стоеше облегната на парапета на балкон, от който се спускаше цъфнало каскадно цвете. Жената държеше цигара пред устните си, така че се виждаше долната страна на дясната ѝ ръка. Маделин се наведе по-близо и замислено сбърчи чело.

— Виждате ли това? — попита тя.

— Кое?

Маделин вдигна снимката към него.

— Тя има белег.

— Може да е дефект на снимката.

— Може, но не е. Това е дефект на момичето.

— Откъде сте сигурна?

— Защото — отвърна Маделин — бях там, когато това се случи.

— Познавате ли я?

— Не — отговори тя, загледана в снимката, — но познавах момичето, което беше.

35. Заливчето Гънуолоу, Корнуол

Алон беше чул за първи път историята на брега на едно замръзнало руско езеро от устата на мъж, наречен Павел Жиров. Сега във вилата на брега на морето той я чу отново от жената, която беше станала Маделин Харт. Тя не знаеше истинското си име, а за биологичните си родители знаеше малко. Баща ѝ бил високопоставен генерал от КГБ, може би шефът на всемогъщото Първо главно управление. Майка ѝ — машинописка в КГБ на не повече от двайсет години, не живяла дълго след раждането ѝ. Свръхдоза от хапчета за сън и водка била отнела живота ѝ — или поне така били казали на Маделин.

Тя била дадена в сиропиталище. Не истинско сиропиталище, а сиропиталище на КГБ, където, както Маделин обичаше да казва, била отгледана от вълци. В един момент — тя не можеше да си спомни точно кога — нейните надзирателки спрели да говорят с нея на руски. Известно време тя живяла в пълна тишина, докато и последните следи от руския език се изтрили от паметта ѝ. После била поставена под грижите на екип, който ѝ говорел само на английски език. Гледала видеозаписи на британски детски програми и четяла английски детски книги. Ограниченото ѝ запознаване с британската култура не допринесло много за нейното произношение. Маделин говорела английски, както каза тя, като репортер за Радио Москва.

Сиропиталището, където живеела, се намирало в предградията на Москва, недалеч от седалището на Първо главно управление в Ясенево, което КГБ наричало Московски Център. Накрая тя била преместена в тренировъчен лагер на КГБ във вътрешността на Русия, близо до затворен град, който нямал име, а само номер. Лагерът включвал малък английски град с луксозни магазини, парк, автобус с говорещ английски шофьор, както и английски тип тухлени къщи, където обучаваните живеели заедно като семейства. В отделна част от лагера имало малък американски град с кинотеатър, където се прожектирали популярни американски филми. Недалеч от американското градче имало немско село. То се управлявало съвместно с източногерманското Щази39. Храната се докарвала със самолет веднъж седмично от Източен Берлин: немски колбаси, бира, прясна немска шунка. Всички били единодушни, че немскоговорещите обучавани получавали най-доброто.

През по-голяма част от времето обучаваните били държани в техните отделни фалшиви светове. Маделин живеела с мъжа и жената, които в крайна сметка се преселили с нея във Великобритания. Тя ходела на английско училище, където се спазвали стриктни правила, пиела чай с кръмпети40 в малко английско кафене и играела в английски парк, който неизменно бил затрупан с поне една педя руски сняг. От време на време обаче ѝ позволявали да гледа някой американски филм в американското градче или да вечеря в бирарията на открито в германското село. При едно от тези излизания тя се запознала с Катерина.

— Тя, предполагам, не живееше в американското градче — каза Габриел.

— Не — отговори Маделин. — Катерина беше немско момиче.

Тя била с няколко години по-голяма от Маделин, девойка на прага да се превърне в жена. Катерина вече била красива, но не толкова красива, колкото щяла да стане. Говорела малко английски — обучаваните по германската програма изучавали по два езика — и се радвала да упражнява езика с Маделин, чийто английски, макар и със странен акцент, бил перфектен. По правило приятелствата между обучаваните в различните училища не се окуражавали, но в случая с Маделин и Катерина инструкторите направили изключение. От известно време Катерина била в депресия. Нейните надзорници изобщо не били убедени, че е подходяща да живее на Запад като нелегална.

— Как се беше озовала тя в програмата за нелегални? — поинтересува се Алон.

— Почти по същия начин като мен.

— Баща ѝ ли е бил от КГБ?

— Всъщност е била майка ѝ.

— А бащата?

— Той бил немски разузнавач, набелязан за прелъстяване и сексуално изнудване. Катерина е резултат от тази връзка.

— Защо майката не е направила аборт?

— Тя е искала бебето. Те са ѝ го отнели, а после са отнели и живота ѝ.

— А белегът?

Маделин не отговори. Вместо това отново взе снимката — снимката на младата жена, която бе познавала като Катерина, стояща на един балкон в Лисабон.

— Какво е правила там? — попита тя. — И защо е оставила бомба на Бромптън Роуд?

— Тя беше в Лисабон, защото началниците ѝ са знаели, че наблюдаваме апартамента.

— А бомбата?

— Беше предназначена за мен.

Маделин рязко вдигна очи.

— Защо са се опитали да ви убият?

Габриел се поколеба, а сетне отговори:

— Заради вас, Маделин.

В стаята настъпи тишина.

— Какво си мислехте, че ще се случи — каза тя най-накрая, — след като убихте офицер от КГБ на руска земя и после ми помогнахте да избягам на Запад?

— Смятах, че руският президент ще се ядоса. Обаче не мислех, че ще постави бомба на Бромптън Роуд.

— Подценявате руския президент.

— Никога — отговори Габриел. — Двамата с руския президент имаме дълга история.

— Той опитвал ли се е да ви убие и преди това?

— Да — отвърна Алон, — но това е първият път, в който успя да го направи.

Синьо-сивите ѝ очи го погледнаха въпросително. И после тя разбра.

— Кога умряхте? — попита Маделин.

— Преди няколко часа в една британска военна болница. Борих се упорито, но напълно безполезно. Нараняванията ми бяха твърде тежки.

— Кой друг знае?

— Моята служба и съпругата ми, естествено, бяха дискретно уведомени за моята кончина.

— Ами Московският център?

— Ако те, както подозирам, четат електронната поща на МИ6, вече вдигат чаши с водка за моята смърт. Но просто за да съм сигурен, ще го демонстрирам пределно ясно.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Кажете хубави неща за мен на погребението ми. И вземайте повече от един бодигард, когато отивате да се разхождате по плажа.

— Всъщност те бяха двама.

— Рибарят ли беше вторият?

— За вечеря ще имаме печен лаврак. — Тя се усмихна и попита: — Какво ще правите с цялото свободно време, което ще имате сега, когато сте мъртъв?

— Ще намеря хората, които ме убиха.

Маделин взе снимката на стоящата на балкона Катерина.

— Какво ще правите с нея? — попита тя.

Габриел помълча известно време, после отвърна:

— Вие така и не ми разказахте за белега на ръката ѝ.

— Това се случи по време на тренировъчно упражнение.

— Какъв вид упражнение?

— За извършване на безшумно убийство. — Маделин го погледна и добави мрачно: — КГБ започва отрано.

— Вие обучавана ли сте?

— Аз бях твърде малка — отвърна тя и поклати глава. — Но Катерина беше по-голяма и те имаха други планове за нея. Един ден инструкторът ѝ подаде нож и ѝ каза да го убие. Катерина се подчини. Тя винаги се подчиняваше.

— Продължавайте.

— Дори и след като той я обезоръжи, тя продължи да го напада. Накрая се нарани със собственото си оръжие. Извади късмет, че не кърви до смърт. — Маделин сведе очи към снимката. — Според вас къде е тя сега?

— Предполагам, че е някъде в Русия.

— В града без име. — Маделин върна снимката на Габриел. — Да се надяваме, че ще остане там.

Когато се върна във вила „Уормуд“, Габриел се качи по стълбите до стаята си и се отпусна изтощен на леглото. Копнееше да се обади на жена си, но не посмя. Враговете му сигурно следяха мрежата за следи от гласа му. Мъртвите не звъняха по телефона.

Когато сънят най-накрая го обори, той бе изпълнен с неспокойни сънища. В един от тях Габриел пресичаше нефа41 на катедралата във Виена, носейки дървена кутия, пълна с неговите реставраторски материали и инструменти. В притвора го чакаше млада германка, за да го заговори, както бе направила онази нощ, но в съня му тя беше Катерина и от дълбоката рана на ръката ѝ течеше кръв. „Можете ли да я поправите?“ — попита тя, като му показа раната си, но той мина край нея, без да каже дума, и пое по тихите виенски улички, стигайки до площада в стария еврейски квартал. Площадът беше покрит със сняг и задръстен с лондонски автобуси. Една жена се опитваше да запали двигателя на „Мерцедес“ седан, но той се давеше, защото бомбата черпеше енергия от акумулатора. Синът му беше закопчан в детското си столче на задната седалка, но жената зад волана не беше съпругата му. Беше Маделин Харт. „Как ме намерихте?“ — попита тя през счупеното стъкло на прозореца ѝ. И в този момент бомбата избухна.

Сигурно бе извикал в съня си, защото Келър стоеше на вратата, когато се събуди. Госпожица Ковънтри им сервира закуска в кухнята и след това ги видя да потеглят в студената мъглива утрин на поход през пустошта. Краката на Габриел бяха отслабнали от бездействието, но Кристофър се смили над него. Изминаха първата миля с умерено темпо, което постепенно се ускори, докато Алон разказваше за Маделин и за детето, родило се в резултат на организиран от КГБ любовен капан, на име Катерина. Те щяха да я намерят, заяви Габриел. И после щяха да изпратят съобщение на Кремъл, което нямаше да има нужда от превод.

— Не забравяй и Куин — каза Келър.

— Може би не е имало Куин. Може би Куин е бил просто име и неговата репутация. Може би той е бил стръвта, която са хвърлили във водата, за да ни примамят да се покажем.

— Не вярваш наистина на това, нали?

— Мина ми през ума.

— Куин е убил принцесата.

— Според източник от иранското разузнаване — каза Алон многозначително.

— Кога ще можем да тръгнем?

— След погребението ми.

Като се върнаха във вила „Уормуд“, той намери дрехи за преобличане, сгънати в долния край на леглото му. Габриел взе душ, облече се и се качи още веднъж в задната част на вана. Този път той го откара на изток до една тайна квартира в Хайгейт. Къщата му бе позната — беше отсядал в нея и преди. Като влезе, Алон метна палтото си върху облегалката на един стол в хола и се качи по стълбите до малкия работен кабинет на втория етаж. Той имаше тесен като амбразура прорез, който гледаше към задънена улица — гледката на мъртвец. Дъждовната вода шумеше в улуците, под стряхата гъргореха гълъби. Измина половин час — достатъчно време, за да се спусне тъмнината и уличните лампи да се запалят с примигване. После една сива кола се заизкачва бавно по склона на хълма, карана, както изглеждаше, прекалено внимателно. Тя спря пред тайната квартира и шофьорът — млад мъж с невинно лице — слезе. След него слезе и една жена — жената, която щеше да информира света за трагичната му смърт. Той погледна часовника си и се усмихна. Тя беше закъсняла. Винаги го правеше.

36. Хайгейт, Лондон

— Категорично не — каза Саманта Кук. — Нито сега, нито когато и да било. Не и след милион скапани години.

— Защо не?

— Трябва ли да изброявам причините?

Тя стоеше в средата на хола, протегнала напред ръка с обърната нагоре длан — инквизитор, очакващ отговора на въпроса си. При влизането си Саманта бе пуснала дамската си чанта на седалката на едно избеляло кресло, но още не бе съблякла мокрото си палто. Косата ѝ бе пепеляворуса и дълга до раменете, а сините ѝ очи гледаха изучаващо. В момента те се взираха невярващо в лицето на Габриел. Година по-рано той бе осигурил на Саманта Кук и на вестник „Телеграф“, за който тя работеше, един от най-сензационните материали в историята на британската журналистика: интервю с Маделин Харт — руската шпионка, която беше тайна любовница на премиера. Сега в замяна той я молеше за услуга. Още една сензационна новина, този път свързана с неговата смърт.

— Като за начало — каза тя, — това не би било етично. В никакъв случай.

— Харесва ми, когато британските журналисти говорят за етика.

— Аз не работя за таблоид. Работя за сериозен вестник.

— Точно затова имам нужда от вас. Ако информацията излезе в „Телеграф“, хората ще си помислят, че е вярна. Ако излезе в…

— Вече изяснихте становището си. — Саманта съблече палтото си и го метна върху чантата си. — Мисля, че имам нужда от питие.

Алон кимна към масичката за сервиране на колела.

— Ще се присъедините ли към мен?

— За мен е малко рано, Саманта.

— За мен също. Имам да пиша статия.

— За какво ще е тя?

— За новия план на Джонатан Ланкастър да оправи Националната здравна служба. Наистина увлекателен материал.

— Аз имам по-добра история.

— Сигурна съм, че е така. — Тя посегна към бутилката с джин „Бийфийтър“, поколеба се и вместо нея взе уиски „Дюърс“: наля си два пръста в чаша от шлифован кристал, сложи лед и достатъчно вода, за да запази бистър ума си. — На кого е тази къща?

— Принадлежи на семейството от много години.

— Никога не съм знаела, че сте английски евреин. — Саманта вдигна декоративната купа от помощната масичка и я обърна с дъното нагоре.

— Какво търсите?

— Бръмбари.

— Хората от службата за борба с вредителите идваха миналата седмица.

— Имах предвид подслушвателни устройства.

— О!

Тя се взря в абажура.

— Не си правете труда.

Саманта вдигна очи към него, но не каза нищо.

— Никога ли не сте публикували информация, която се е оказала невярна?

— Не и преднамерено.

— Наистина ли?

— Не и толкова значима — доуточни тя.

— Разбирам.

— Понякога — каза Саманта, доближила чашата до устните си — съм считала за необходимо да публикувам някоя непълна история, за да накарам обекта на статията да се почувства принуден да я завърши.

— Провеждащите разпит правят същото.

— Но аз не изтезавам с вода хората, за които пиша, нито им изтръгвам ноктите.

— А трябва. Ще получите по-добри истории.

Тя се усмихна неволно.

— Защо? — попита Саманта. — Защо искате да ви убия в пресата?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа.

— Обаче трябва да ми кажете. В противен случай няма да има статия. — Тя беше права и го знаеше. — Какво ще кажете да започнем с основните факти? Кога сте починали?

— Вчера следобед.

— Къде?

— В една британска военна болница.

— Коя болница?

— Не мога да ви кажа.

— След продължително боледуване ли?

— Всъщност бях тежко ранен при бомбен атентат.

Усмивката ѝ се изпари. Тя сложи внимателно чашата си в края на масичката.

— Къде свършват лъжите и къде започва истината?

— Не са лъжи, Саманта, а заблуда.

— Къде? — пак попита тя.

— Аз бях агентът, който предупреди британското разузнаване за бомбата на Бромптън Роуд. Аз бях единият от мъжете, които се опитаха да накарат пешеходците да избягат на безопасно място, преди тя да избухне. — Той замълча, после добави: — И аз бях мишената.

— Можете ли да го докажете?

— Вижте видеозаписа от системата за видеонаблюдение.

— Гледах го. Той може да е всеки.

— Но не е всеки, Саманта. Това беше Габриел Алон. И сега той е мъртъв.

Тя допи питието си и си наля още едно — повече уиски и по-малко вода.

— Ще трябва да кажа на моя редактор.

— Невъзможно.

— Бих поверила живота си на моя редактор.

— Но сега не говорим за вашия живот, а за моя.

— Вече нямате живот, не помните ли? Вие сте мъртъв.

Габриел се втренчи в тавана и бавно издиша. Започваше да се изморява от „фехтовката“.

— Съжалявам, че ви накарах да биете целия път дотук — каза той след малко. — Господин Дейвис ще ви закара обратно до редакцията ви. Нека се престорим, че това не се е случило.

— Но аз още не съм изпила питието си.

— Ами вашият материал за плана на Джонатан Ланкастър да спаси Националната здравна служба?

— Той е пълна глупост.

— Планът или материалът?

— И двете. — Саманта Кук се приближи до масичката с напитките и използва сребърната щипка, за да извади бучка лед от кофичката. — Знаете ли, вече ми дадохте доста добра история.

— Повярвайте ми, Саманта. Ще има и още.

— Откъде знаехте, че в колата има бомба?

— Това все още не мога да ви кажа.

— Коя беше жената?

— Тя не е Ана Хубер. И не е от Германия.

— Откъде е?

— От малко по-далеч на изток.

Саманта Кук пусна бучката лед в питието си и замислено остави щипката на масичката. Беше с гръб към Алон. Независимо от това той видя, че води трудна борба с журналистическата си съвест.

— Тя е рускиня. Това ли ми казвате?

Габриел не отговори.

— Ще приема мълчанието ви за „да“. Въпросът е защо една рускиня би оставила кола бомба на Бромптън Роуд?

— Вие ми кажете.

Саманта си даде вид, че размишлява.

— Предполагам, че са искали да изпратят послание до Джонатан Ланкастър.

— И каква е същността на посланието?

— Не се ебавай с нас — отвърна тя студено, — особено когато става дума за пари. Онези права за извършване на сондажи в Северно море щяха да носят милиарди на Кремъл. Обаче Ланкастър им ги отне.

— Всъщност аз бях този, който им ги измъкна от ръцете. Точно затова руският президент и неговите поддръжници искаха смъртта ми.

— И сега искате да ги накарате да мислят, че са успели, така ли?

Той кимна утвърдително.

— Защо?

— Защото това ще улесни работата ми.

— Каква работа?

Габриел не отговори.

— Разбирам — каза тихо Саманта, седна и отпи от уискито си. — Ако някога стане публично достояние, че аз…

— Мисля, че знаете що за човек съм.

— Какъв искате да е източникът на информацията?

— Британското разузнаване.

— Още една лъжа.

— Заблуда — поправи я той меко.

— А ако се обадя във вашата служба?

— Няма да ви отговорят. Но ако позвъните на този номер — каза Алон, като ѝ подаде листче, — един доста необщителен джентълмен ще потвърди преждевременната ми смърт.

— Той има ли си име?

— Узи Навот.

— Шефът на службата ви?

Габриел кимна утвърдително.

— Обадете му се по нормална линия. Ала каквото и да правите, не споменавайте факта, че неотдавна сте говорили с покойника. Московският център ще подслушва.

— Ще ми трябва и британски източник. И то истински.

Той ѝ подаде друго листче с друг телефонен номер.

— Това е личният му телефон. Не злоупотребявайте с тази привилегия.

Тя пъхна и двете листчета в чантата си.

— Колко бързо можете да публикувате материала?

— Ако го напиша сбито, мога да го пусна в утрешния брой.

— По кое време ще се появи на сайта?

— Около полунощ.

Между тях се възцари тишина. Саманта вдигна чашата към устните си, но спря. Чакаше я дълга нощ.

— Какво ще стане, когато светът научи, че не сте мъртъв? — попита тя.

— Кой казва, че ще научи?

— Възнамерявате да останете мъртъв, така ли?

— В това има едно голямо предимство — отвърна Габриел.

— Какво е то?

— Никой вече няма да се опитва да ме убие.

Саманта Кук остави чашата си в края на масата и се изправи.

— Има ли нещо специално, което искате да кажа за вас?

— Кажете, че съм обичал страната и народа си. Кажете също, че много обичах и Англия.

Алон ѝ помогна да облече палтото си. Тя метна през рамо чантата си и протегна ръка.

— За мен беше удоволствие да ви опозная до голяма степен — каза тя. — Мисля, че ще ми липсвате.

— Никакви сълзи повече, Саманта.

— Да — каза тя. — Сега ще мислим за отмъщение.

37. Вила „Уормуд“, Дартмур

Когато се върна във вила „Уормуд“ същата вечер, Габриел видя служебен на вид седан, паркиран на алеята. В кухнята госпожица Ковънтри раздигаше масата след вечеря, а в кабинета двама мъже играеха разгорещено шах. И двамата воюващи пушеха. Фигурите приличаха на войници, изгубени в мъглата на битката.

— Кой печели? — попита Алон.

— Кой, мислиш? — отговори с въпрос Ари Шамрон. Погледна към Келър и запита: — Ти някога ще местиш ли?

Кристофър го направи. Шамрон издиша тъжно и добави втория офицер на Келър към своя малък военнопленнически лагер. Фигурките бяха строени в две стройни редици до пепелника. Ари винаги бе налагал известна дисциплина на онези, които имаха нещастието да попаднат в ръцете му.

— Хапни нещо — каза той на Габриел. — Това няма да отнеме много време.

Госпожица Ковънтри бе оставила чиния с агнешко с грах в топлата фурна. Той яде сам на масата в кухнята, като слушаше развоя на играта в съседната стая. Потракването на шахматните фигури, щракането на старата запалка „Зипо“ на Шамрон: това беше странно успокояващо. От мъчителното мълчание на Келър Алон заключи, че битката не върви добре. Той изми чинията и приборите си, постави ги на сушилника и се върна в хола. Ари топлеше ръцете си на огъня в камината. Беше облечен с изгладени панталони в цвят каки, бяла риза от оксфордски памук и старо кожено яке с дупка на дясното рамо. Светлината на огъня се отразяваше в стъклата на очилата му с грозна метална рамка.

— Е? — попита Габриел.

— Той се бори упорито, но безрезултатно.

— Как е неговата игра?

— Той е смел, опитен, но му липсва стратегическа визия. Доставя му голямо удоволствие да убива, но не може да осъзнае, че понякога е по-добре да оставиш някой враг жив отколкото да го убиеш.

Шамрон погледна Алон и се усмихна.

— Той е изпълнител, а не стратег.

Погледът на Ари се върна на огъня.

— Така ли си представяше, че ще бъде?

— Кое?

— Последната ти нощ на земята.

— Да — отвърна Габриел. — Точно така си представях, че ще бъде.

— Затворен с мен в тайна квартира. Британска тайна квартира — добави пренебрежително Шамрон. Огледа стените и тавана. — Подслушват ли?

— Те казват, че не подслушват.

— Вярваш ли им?

— Да.

— Не трябва. Всъщност — каза Ари — ти преди всичко не трябваше да се забъркваш в това търсене на Куин. Държа да отбележа, че аз бях против. Узи надделя.

— Откога слушаш Узи?

Шамрон сви рамене, признавайки поражението си.

— От известно време имах празно квадратче срещу името на Еймън Куин — каза той. — Исках ти и приятелят ти да сложите отметка в него, преди някой друг самолет да падне от небето.

— Квадратчето все още е празно.

— Но не задълго. — Пламъчето на запалката на Ари Шамрон проблесна. Острата миризма на турски тютюн се смеси с аромата на дъбови дърва и въглища.

— А какво ще кажеш за теб? — попита Габриел. — Мислил ли си, че това ще свърши така?

— С твоята смърт ли?

Алон кимна утвърдително.

— Твърде много пъти, за да ги броя.

— Онази нощ в пустинята Руб ел Хали — каза Габриел.

— Какво ще кажеш за Харич?

— И за Москва.

— Да — кимна Шамрон. — Винаги ще я има Москва. Точно заради Москва сме тук.

Той пуши известно време мълчаливо. Обикновено Габриел го молеше да спре, но не и този път. Ари беше в траур. Той беше напът да изгуби син.

— Твоята приятелка от „Телеграф“ току-що е разговаряла по телефона с Узи.

— Как е минало?

— Очевидно той е говорил много добре за теб — огромен талант, голяма загуба за страната. Изглежда, в Израел тази вечер е по-малко безопасно. — Шамрон замълча, после добави: — Мисля, че той всъщност се радва.

— На коя част?

— На всичко. В крайна сметка — поясни Ари, — ако си мъртъв, не можеш да станеш следващият началник.

Алон се усмихна.

— Не позволявай на въображението си да се развихри — каза Шамрон. — Веднага щом всичко това приключи, си заминаваш у дома в Йерусалим, където чудодейно ще възкръснеш.

— Точно като…

Ари вдигна ръка. Той бе израснал в едно село в Източна Полша, където се извършвали постоянни погроми. Шамрон все още се помиряваше с християнството.

— Изненадан съм, че не пристигна в Англия с екипа за извеждане — каза Габриел.

— Тази мисъл ми мина през ума.

— Но?

— Важно е да изпратим на руснаците посланието, че ще платят висока цена, ако убият нашия бъдещ шеф. Иронията е, че съобщението ще бъде изпратено от теб.

— Смяташ ли, че руснаците разбират от ирония?

— Толстой е разбирал. Обаче царят разбира само от сила.

— Какво ще кажеш за иранците?

Шамрон обмисли въпроса, преди да отговори.

— Те имат да губят по-малко — каза накрая. — Ето защо трябва да действаме с тях по-внимателно.

Той хвърли фаса си в огъня и извади друга цигара от смачкания си пакет.

— Човекът, когото търсиш, е във Виена. Отседнал е в хотел „Интерконтинентал“. От интендантството са уредили квартира за теб и Келър. Там ще намерите и двама стари приятели. Използвайте ги, както намерите за добре.

— Ами Ели?

— Той все още седи в онази противна дупка в Лисабон.

— Убеди го да отиде във Виена.

— Искаш ли лисабонският апартамент да остане под наблюдение?

— Не — отвърна Алон. — Куин никога повече няма да стъпи там. Лисабон изигра ролята си.

Ари бавно кимна в знак на съгласие.

— Що се отнася до комуникацията с теб — каза той, — ще трябва да го направим по старомодния начин, както по време на операцията „Божи гняв“.

— Трудно е да действаш по старомодния начин в съвременния свят.

— Ти притежаваш дарбата да направиш четиристотингодишна картина отново да изглежда като нова. Сигурен съм, че ще измислиш нещо. — Шамрон погледна ръчния си часовник. — Иска ми се да можеше да проведеш един последен телефонен разговор с жена си, но се страхувам, че това е невъзможно при тези обстоятелства.

— Как прие тя новината за моята смърт?

— Както можеше да се очаква. — Ари погледна Габриел.

— Ти си късметлия. Няма много жени, които биха оставили съпрузите си да тръгнат на война срещу Кремъл през последните седмици на бременността си.

— Това е част от сделката.

— И аз така си мислех. Посветих живота си на моя народ и моята страна. И в течение на времето прогоних всичките си любими хора. — Шамрон замълча, после добави: — Всички, освен теб.

Навън отново заваля дъжд — внезапен порой, от който едри капки западаха със съскане върху скарата на камината. Ари сякаш не забеляза, втренчил поглед в часовника си. Времето винаги бе било негов враг, но никога повече от сега.

— Колко време остава? — попита той.

— Не много — отговори Габриел.

Шамрон пушеше мълчаливо, докато дъждовните капки се принасяха в жертва върху нажежената до червено решетка.

— Така ли си представяше, че ще бъде? — попита той.

— Точно така си го представях.

— Ужасно е, нали?

— Кое, Ари?

— Детето да умре преди родителя. Това преобръща естествения ред на нещата. — Той хвърли угарката си в огъня.

— Човек не може да скърби подобаващо. Може само да мисли за отмъщение.

Също като Габриел, Ари Шамрон се бе приспособил само донякъде към съвременния свят. Той носеше неохотно мобилен телефон, защото знаеше по-добре от повечето хора до каква степен тези устройства можеха да се обърнат срещу своите потребители. В момента телефонът лежеше в дървената кутия на бюрото на Париш, запазена за забранените вещи на „гостите“. Париш не се срамуваше да признае, че не харесва стареца. Пуши! Мили боже, колко пуши! Беше по-лош от младия англичанин, който постоянно бродеше из пустошта. Старецът миришеше като пепелник. Приличаше на истински смъртник. А зъбите му! Усмивката му беше като железен капан и почти толкова приятна.

Не беше ясно дали старият господин планираше да прекара нощта във вилата. Той с нищо не бе подсказал какви са намеренията му, а Париш не беше получил други указания от Воксхол Крос, освен една любопитна бележка по отношение на уебсайта на вестник „Телеграф“. Париш трябваше да го проверява редовно от полунощ нататък. Там щеше да излезе статия, която щеше да представлява интерес за двамата мъже от Израел. От Воксхол Крос не си бяха направили труда да споменат защо тя щеше да ги заинтересува. Несъмнено това щеше да е очевидно. Париш трябваше да разпечата тази статия и да я даде на двамата мъже — без коментар и с подобаваща тържественост, каквото и да означаваше това. Той бе работил за МИ6 почти трийсет години на различни длъжности. Беше свикнал да получава странни инструкции от централата. От опит знаеше, че те съпътстват важни операции.

И така, Париш остана на бюрото си до късно през нощта, дълго след като госпожица Ковънтри бе закарана до дома ѝ в потъналото в мрак село Девън и дълго след като охранителите, изтощени да търчат цял ден след младия англичанин през пустошта, си бяха легнали да спят. Охраната мина на електронен режим, което означаваше, че се осъществява от машини, а не от хора. Париш прочете няколко страници от П. Д. Джеймс42, да бъде благословена душата ѝ, и послуша малко Хендел по радиото. Ала основно слушаше шума на дъжда. Още една гадна нощ. Кога ли щеше да свърши?

Най-накрая, когато стана полунощ, той влезе в интернет и написа адреса на „Телеграф“. На страницата му имаше обичайните брътвежи: уестминстърска караница за Националната здравна служба, бомбен атентат в Багдад, нещо за любовния живот на попзвезда, която Париш намираше за много отблъскваща. Обаче нямаше нищо, което би могло да представлява дори и мъничък интерес за „гостите“ от Светите земи. О, имаше някакъв слабичък лъч надежда по отношение на преговорите за ядрената програма на Иран, но със сигурност не беше нужно точно Париш да им казва за това.

Така че той се върна към книгата си от П. Д. Джеймс и музиката на Хендел до дванайсет и пет, когато кликна на иконката за презареждане на страницата и видя същите глупости, както преди. В дванайсет и десет нищо не се беше променило. Но когато презареди страницата в дванайсет и петнайсет, тя замръзна като леден блок. Париш не беше експерт в областта на кибернетиката, но знаеше, че уебсайтове често блокират в периоди на преход или натоварен трафик. Знаеше също, че никакъв брой кликвания или почукване на клавишите няма да ускори процеса, така че си позволи да прочете още няколко изречения от романа, докато уебстраницата се освободи от дигиталните ограничения.

Случи се точно в дванайсет часа и седемнайсет минути след полунощ. Страницата се раздвижи и в най-горната ѝ част се появиха три думи. Бяха написани с едър шрифт, едър колкото Дартмур. Париш спомена всуе името Господне, веднага съжали и кликна на иконката за разпечатване. После пъхна страниците в джоба на палтото си и пое през двора към задната врата на вилата. Докато вървеше, не спираше да прехвърля през ума си странните инструкции, които бе получил от Воксхол Крос. С подобаваща тържественост, наистина! Но как точно трябваше да се съобщи на един човек, че е мъртъв?

38. Лондон — Кремъл

Новината остана там почти един час, без да бъде съобщена от останалите медии, може би незабелязана. След това един режисьор от „Би Би Си Уърлд Сървис“, подтикнат от телефонното обаждане на редактор от „Телеграф“, включи историята в новинарския бюлетин в един часа. В този момент Израелското радио слушаше емисията и след няколко минути започнаха да звънят телефони и репортерите бяха вдигнати от леглата си. Същото се случи и с членовете — бивши и настоящи, на влиятелните национални служби за сигурност и разузнаване. Официално никой не повярва на информацията. Неофициално предположиха, че вероятно е вярна. От Министерството на външните работи казаха само, че ще проучат внимателно съобщението, от канцеларията на премиера заявиха, че се надяват да е станала някаква грешка. Независимо от това, когато на сутринта първите слънчеви лъчи огряха Йерусалим, ефирът се изпълни с траурна музика. Габриел Алон — ангелът отмъстител на Израел, следващият поред да оглави Службата, бе мъртъв.

В Лондон обаче новината за смъртта на Алон стана повод за полемики, а не за скръб. Той имаше много преживелици на британска земя, някои от които бяха станали достояние на обществеността, но повечето за щастие не бяха известни. Сред тях бяха операциите му срещу финансиращия тероризма саудитски милиардер Зизи ал Бакари и срещу любимия на Кремъл търговец на оръжие Иван Харков, драматичното спасяване на дъщерята на американския посланик Елизабет Холтън край Уестминстърското абатство, както и кошмарът в Ковънт Гардън. Но защо беше следил колата бомба по Бромптън Роуд? И защо се бе втурнал стремглаво към белия форд, заклещен сред застиналия трафик? Съвместно с МИ6 ли бе работил, или бе пристигнал в Лондон по собствено желание? Беше ли прочутият израелски разузнавач виновен по някакъв начин за трагедията? Британското разузнаване отказа всякакъв коментар, както направи и столичната полиция. Премиерът Ланкастър — на обиколка в едно западнало държавно училище в лондонския Ист Енд, игнорира репортерското питане по въпроса, което останалите британски медии приеха като доказателство, че историята е вярна. Водачът на опозицията поиска парламентарно разследване, а имамът на най-радикалната джамия в Лондон едва сдържа радостта си. Той нарече смъртта на Алон „дългоочакван и радушно приветстван дар от Аллах за палестинския народ и ислямския свят като цяло“. Кентърбърийският архиепископ деликатно разкритикува коментарите като „безполезни“.

В ресторант „Грийнс“ — елегантната кръчма в квартала Сейнт Джеймс, посещавана от представителите на лондонския артистичен свят, настроението определено беше траурно. Те познаваха Габриел Алон не като разузнавач, а като един от най-добрите реставратори на картини от неговото поколение, макар че някои от тях неволно се бяха оказвали въвлечени в операциите му, а други му бяха сътрудничили доброволно. Известният търговец Джулиан Ишърууд, който бе възлагал поръчки на Габриел от незапомнено дълго време, скърбеше неутешимо. Дори дундестият Оливър Димбълби — развратният търговец от Бъри Стрийт, за когото се смяташе, че е неспособен да пролее сълза, бе видян да ридае над чаша „Монтраше“, която си бе отмъкнал от Роди Хъчинсън. Джеръми Краб — директорът на отдел „Стари майстори“ в достопочтената аукционна къща „Бонамс“, нарече Алон „наистина един от най-великите“. Да не остане по-назад, Саймън Менденхол — главният аукционер на „Кристис“ с постоянен слънчев тен, каза, че светът на изкуството вече няма да бъде същият. Саймън никога не бе виждал Габриел Алон и вероятно нямаше да може да го идентифицира при полицейско разпознаване. Въпреки това той някак си бе изрекъл една безспорна истина, което рядко му се случваше.

Имаше тъга и от другата страна на океана, в Америка. Един от бившите президенти, за когото Алон бе изпълнявал много тайни поръчки, каза, че израелският разузнавач е изиграл решаваща роля за опазването на американската страна от друг драматичен терористичен акт като този от 11 септември. Дългогодишният шеф на Националната тайна служба на ЦРУ Ейдриън Картър го нарече „партньор, приятел, може би най-смелият човек, когото съм познавал“. Зоуи Рийд — един от стожерите на Си Ен Би Си, се запъна, докато четеше новината за смъртта на Алон. Сара Банкрофт, специален уредник в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, необяснимо отмени срещите си за деня. Няколко часа по-късно тя каза на секретарката си, че ще си вземе отпуск до края на седмицата. Хората, които бяха свидетели на внезапното ѝ тръгване от музея, казаха, че изглеждала като обезумяла.

Не беше тайна, че Габриел обичаше Италия, и по-голямата част от Италия също го обичаше. Във Ватикана Негово Светейшество папа Павел VII се оттегли в личния си параклис, след като чу новината, докато всесилният му личен секретар, монсеньор Луиджи Донати, проведе няколко спешни телефонни разговора, опитвайки се да установи дали тя е вярна. Един от тези разговори беше с генерал Чезаре Ферари — шефа на прочутия Артистичен отдел на карабинерите. Генералът нямаше какво да докладва. Нито Франческо Тиеполо, собственикът на известна реставраторска фирма във Венеция, който бе наемал Габриел тайно да реставрира някои от най-прочутите олтарни картини в храмовете на града. Съпругата на Алон беше от старото еврейско гето, а тъстът му беше главният равин на Венеция. Донати позвъни неколкократно в канцеларията и дома на равина. Като не получи отговор на нито едно от позвъняванията, личният секретар на папата нямаше друг избор, освен да приеме най-лошото.

На няколко други места по света обаче реакцията по повод смъртта на Габриел Алон беше много по-различна — особено в комплекса от строго охранявани сгради, разположен в югозападното московско предградие Ясенево. Някога комплексът бе служил за седалище на Първо главно управление на КГБ. Сега той принадлежеше на Службата за външно разузнаване. Независимо от това, повечето хора, които работеха там, все още го наричаха със старото му кагебистко име — Московския център.

В повечето сгради на комплекса животът си вървеше нормално през този ден. Но не и в намиращия се на третия етаж кабинет на полковник Алексей Розанов. Той бе пристигнал в Ясенево в три часа сутринта насред заслепяваща снежна буря и бе прекарал остатъка от предобеда в напрегната размяна на каблограми с резидента на СВР в Лондон и близък негов приятел Дмитрий Улянин. Каблограмите бяха защитени от най-новия шифър на СВР и се предаваха по най-сигурната връзка на службата. Независимо от това, Розанов и Улянин обсъдиха въпроса, сякаш беше рутинен проблем, касаещ искането за издаване на виза на британски бизнесмен. В един следобед Улянин и неговата добре подсигурена с персонал лондонска резидентура бяха видели достатъчно, за да се убедят, че съобщението на „Телеграф“ е вярно. Циник по природа, Розанов все пак си оставаше скептичен. Най-накрая, в два часа следобед, той вдигна слушалката на сигурния си телефон и набра директно Улянин. Дмитрий имаше окуражаващи новини.

— Забелязахме Стареца да напуска голямата сграда край Темза преди около час.

Голямата сграда край Темза беше щабквартирата на МИ6, а Стареца беше Ари Шамрон. Лондонската резидентура бе следила периодично Шамрон след пристигането му в Обединеното кралство.

— Къде отиде после?

— Отиде на летище Хийтроу и се качи на самолет на „Ел Ал“ до „Бен Гурион“. Между другото, Алексей, полетът се забави с няколко минути.

— Защо?

— Изглежда, наземният състав трябваше да качи един последен багаж в товарното отделение.

— Какъв беше той?

— Ковчег.

По защитената линия се чуваше пукане и съскане през десетте дълги секунди, през които Алексей Розанов запази мълчание.

— Сигурен ли си, че беше ковчег? — попита той най-накрая.

— Моля те, Алексей!

— Може да е бил някой наскоро починал британски евреин, който е пожелал да бъде погребан в Обетованата земя.

— Не беше така — отвърна Улянин. — Стареца стоя, изпънат мирно на пистата, докато качат ковчега.

Розанов прекъсна връзката, поколеба се, после набра най-важния номер в Русия. Отговори му мъжки глас. Алексей го позна. В Кремъл мъжът бе известен само като Портиера.

— Трябва да видя шефа — каза Розанов.

— Шефът е ангажиран целия следобед.

— Важно е.

— Същото важи и за взаимоотношенията ни с Германия.

Алексей тихо изруга. Беше забравил, че германският канцлер е в града.

— Това ще отнеме само няколко минути — каза той.

— Има кратка почивка между последната среща и вечерята. Може и да успея да те вмъкна в нея.

— Кажи му, че имам добра новина.

— Добре е да е така — каза Портиера, — защото канцлерът му чете голямо конско за Украйна.

— В колко часа да съм там?

— В пет — отвърна Портиера и линията прекъсна. Алексей Розанов остави слушалката и се загледа в сипещия се над Ясенево сняг. След това си помисли за ковчега, който е бил натоварен на израелския реактивен самолет на летище Хийтроу, докато един старец е стоял, изпънат мирно на пистата, и се усмихна за първи път от почти година.

В действителност бяха точно десет месеца. Десет месеца, откакто Алексей Розанов бе научил, че старият му приятел и другар Павел Жиров е бил намерен — вкочанен, с два куршума в мозъка — в една брезова гора в Тверска област. Десет месеца, откакто бе привикан в Кремъл за среща със самия президент на Руската федерация. Шефът поиска Розанов да предприеме мисия за отмъщение. Поредица от безразборни убийства нямаше да свърши работа. Шефът искаше да накаже враговете си по начин, който щеше да всее раздор в редиците им и да ги накара да си помислят добре дали отново ще се месят във вътрешните работи на Русия. Повече от всичко обаче шефът искаше да се увери, че Габриел Алон никога няма да оглави тайната разузнавателна служба на Израел. Шефът имаше големи планове. Той искаше да възстанови помръкналата руска слава, да възвърне загубената ѝ империя. А Габриел Алон, разузнавач от една миниатюрна страна, бе един от най-упоритите му противници.

Розанов бе размишлявал дълго и упорито върху своя план, беше го разработил грижливо и бе сглобил нужните детайли. След това, с благословията на президента на Федерацията, той бе поръчал убийството, което бе задвижило оперативния механизъм. Шефът на МИ6 Греъм Сиймор бе реагирал, както бе очаквал Алексей. Същото бе направил и Алон. Сега трупът му лежеше в търбуха на реактивния самолет, пътуващ за летище „Бен Гурион“. Розанов предположи, че ще го погребат на Елеонския хълм, в съседство с гроба на сина му. Всъщност това не го интересуваше особено много. Интересуваше го само, че Алон вече не е между живите.

Той отвори най-долното чекмедже на бюрото си. В него имаше бутилка, чаша и пакет цигари „Дънхил“ — навик, който бе придобил, докато работеше в Лондон преди разпадането на Съветския съюз, или „голямата катастрофа“, както го наричаше Розанов. Не бе близвал алкохол, нито бе пушил цели десет месеца. Сега си наля щедра доза водка и извади цигара „Дънхил“. Нещо го накара да се поколебае, преди да я запали. Алексей посегна отново към телефона, спря и вместо това мушна едно дивиди в компютъра си. Дискът забръмча тихо и на екрана се появи Бромптън Роуд. Той изгледа записа от началото до края. След това гледа как мъжът се втурна стремглаво към белия автомобил. Когато картината на екрана се размаза, Алексей Розанов се усмихна за втори път.

— Ама че глупак! — каза той тихо и драсна клечка кибрит.

Алексей Розанов поръча кола от гаража за четири часа. Тъй като се движеше срещу кошмарния уличен трафик на Москва, му отне само четиресет минути да стигне до Боровицката кула на Кремъл. Той влезе в Големия кремълски дворец и ескортиран от очакващ го помощник, се качи на горния етаж до кабинета на президента. Портиера беше на бюрото си в преддверието. Неговото мрачно изражение бе идентично с обичайното изражение и на президента.

— Подранил си, Алексей.

— По-добре, отколкото да закъснея.

— Седни.

Розанов седна. Стана пет часът и отмина. Същото се случи и с шест часа. Най-после, в шест и половина, Портиера дойде за него.

— Той може да ти отдели две минути.

— Две минути са ми достатъчни.

Портиера преведе Алексей през една мраморна зала до масивна позлатена двукрила врата. Охранителят отвори едното крило и Розанов влезе сам. Кабинетът бе огромно, прилично на пещера помещение, което тънеше в мрак, нарушаван единствено от запалена сферична лампа, осветяваща бюрото, на което седеше шефът. Той бе свел поглед към купчина документи и продължи да ги преглежда дълго след влизането на Алексей. Служителят от СВР стоеше мълчаливо пред бюрото, скръстил защитно ръце пред слабините си.

— Е? — попита най-сетне президентът. — Вярно ли е, или не?

— Нашият лондонски резидент казва, че е мъртъв.

— Не питам лондонския резидент. Питам теб.

— Вярно е, господин президент.

Шефът погледна нагоре.

— Сигурен ли си?

Розанов кимна утвърдително.

— Кажи го, Алексей.

— Той е мъртъв, господин президент.

Президентът отново сведе поглед към документите си.

— Припомни ми колко дължим на ирландеца.

— Според нашето споразумение — отвърна благоразумно Розанов — той трябва да получи десет милиона при приключване на първия етап на операцията и още десет милиона след втория етап.

— Къде е той сега?

— В една тайна квартира на СВР.

— Къде точно, Алексей?

— В Будапеща.

— А жената?

— Тя е тук, в Москва — отговори Розанов, — и чака заповед за заминаване.

Между тях се възцари тишина като на гробище през нощта. Алексей почувства облекчение, когато шефът най-накрая проговори.

— Искам да се направи малка промяна — каза той.

— Какъв вид промяна?

— Кажи на ирландеца, че ще получи всичките двайсет милиона след завършване на двата етапа на операцията.

— Това може да се окаже проблем.

— Не, няма.

Президентът бутна една папка през масивното си бюро. Розанов я отвори и погледна в нея. „Смъртта решава всички проблеми — помисли си той. — Няма човек, няма проблем.“

39. Лондон — Виена

Габриел Алон, разбира се, не беше мъртъв. Всъщност в момента, в който Алексей Розанов влизаше в Кремъл, той се качваше на самолет на „Бритиш Еъруейс“ на лондонското летище Хийтроу. Косата му бе напълно посребрена, а очите му вече не бяха зелени. В джоба на палтото си той носеше британски паспорт и няколко кредитни карти на същото име — подарък от Греъм Сиймор, даден му с одобрението на самия министър-председател. Мястото му беше в първа класа, на третия ред до прозореца. Когато се отпусна на него, една стюардеса му предложи питие и набор от вестници. Той си избра „Телеграф“ и прочете съобщението за своята смърт, докато червените тухлени сгради в западните покрайнини на Лондон изчезнаха далеч под него.

Продължителността на полета от Хийтроу до Виена беше два часа. Габриел се престори, че чете, после се престори, че спи, след това изяде неохотно пакетираната храна, която му поднесоха, като отхвърли любезно опита за разговор на своя съсед по седалка. Мъртвите хора, изглежда, не говореха в самолетите. Нито носеха клетъчни устройства. Когато самолетът се приземи на летище Швехат във Виена, той бе единственият пътник в първа класа, който не посегна автоматично за мобилния си телефон. „Да — помисли си Алон, докато сваляше пътната си чанта от багажното отделение над главата си, — смъртта има своите предимства.“

В летищната сграда той се отправи, следвайки табелите, към паспортния контрол, като спираше от време на време да се ориентира, независимо от факта, че можеше да намери пътя си там със завързани очи. Погледът на младия граничен полицай се задържа малко по-дълго върху лицето му.

— Господин Стюарт? — попита той, като погледна паспорта.

— Да — отговори Габриел с неутрален акцент.

— За пръв път ли пристигате в Австрия?

— Не.

Граничният полицай прелисти страниците на паспорта и намери доказателство за предишните му посещения.

— Този път какво ви води тук?

— Музиката.

Австриецът подпечата паспорта и му го върна без коментар. Габриел се придвижи до залата за пристигащи, където Кристофър Келър бе застанал до павилион за обмен на валута. Той последва Алон навън до паркинга за краткосрочен престой. Там беше оставено едно тъмносиво „Ауди А6“.

— По-добре е от шкода — каза Келър.

Алон извади ключовете, които бяха залепени от вътрешната страна на левия заден калник, и огледа шасито за бомба. После отключи вратите, хвърли чантата си на задната седалка и седна зад волана.

— Може би аз трябва да карам — каза Кристофър.

— Не — отговори Габриел и включи двигателя. Това беше неговата територия.

Той нямаше нужда от карта или навигационно устройство — паметта му служеше като водач. Алон следва източния аутобан до Дунавския канал43 и след това се отправи на запад между жилищните блокове на района Ландщрасе, за да стигне до Щатпарк. Хотел „Интерконтинентал“ се издигаше край южната страна на парка, на улица „Йоханесгасе“. В околните улици имаше необичаен брой униформени полицаи и още повече на автомобилната алея на хотела.

— Ядрените преговори — обясни едно пиколо, когато Габриел слезе от колата и измъкна чантата си от задната седалка.

— Коя делегация е отседнала тук? — попита той, но пиколото изви устни във фалшива усмивка и каза:

— Приятен престой, господин Стюарт.

Във фоайето имаше още полицаи — униформени и цивилни, както и няколко здравеняци без вратовръзки, които приличаха на хора от иранските служби за сигурност. Алон и Келър минаха покрай тях, за да отидат до рецепцията, регистрираха се и се качиха с асансьора до четвъртия етаж. На Келър бе дадена стая 428. Габриел беше в 409. Той прокара електронната карта през четящото устройство на бравата и за момент се поколеба, преди да натисне дръжката. Като влезе, от радиото на нощното шкафче се носеше тиха музика от Моцарт. Алон го изключи, претърси старателно стаята и закачи акуратно дрехите си в гардероба заради обслужващия персонал. След това вдигна телефона и набра оператора на хотела.

— Свържете ме с Феликс Адлер, моля.

— С удоволствие.

Телефонът иззвъня два пъти. След това се чу гласът на Ели Лавон.

— В коя стая сте, хер Адлер?

— В 712.

Габриел затвори телефона и тръгна нагоре по стълбите.

40. Хотел „Интерконтинентал“, Виена

Ели Лавон отключи вратата и го дръпна бързо вътре. Лавон не беше единственият в стаята. Яков Росман се взираше през един процеп между пердетата, а Михаил Абрамов се бе изтегнал на двойното легло, вперил мрачно очи в някакъв футболен мач от Висшата лига. Никой от мъжете не изглеждаше особено облекчен да види, че Габриел е все още сред живите, най-малко пък Михаил. Той самият бе умирал няколко пъти.

— Добри новини от дома — каза Ели. — Тялото ти е пристигнало благополучно. Сега пътува за Йерусалим.

— Колко далеч ще стигнем с този фарс?

— Достатъчно далеч, за да забележат руснаците.

— А жена ми?

— Тя скърби, разбира се, но е заобиколена от приятели.

Алон измъкна дистанционното от ръката на Михаил и прегледа новинарските канали. Очевидно неговите петнайсет минути бяха свършили, защото дори от Би Би Си бяха продължили с други новини. Той спря на Си Ен Ен, където един репортер стоеше пред седалището на Международната агенция за атомна енергия — мястото на преговорите между Съединените щати, техните европейски съюзници и Ислямска република Иран. За съжаление на Израел и сунитските арабски държави от Близкия изток, двете страни в преговорите бяха напът да сключат сделка, която щеше да остави Иран потенциална ядрена сила.

— Изглежда, смъртта ти не можеше да настъпи в по-лош момент — каза Лавон.

— Направих всичко, което можах. — Габриел огледа другите обитатели на стаята и добави: — Всички го направихме.

— Да — съгласи се Ели. — Но така направиха и иранците.

Алон отново погледна телевизионния екран.

— Нашият приятел там ли е?

Лавон кимна утвърдително.

— Не седи на масата с преговарящите, но е част от иранския помощен персонал.

— Осъществявали ли сме някакъв контакт с него, откакто е пристигнал във Виена?

— Защо не питаш неговия наблюдаващ офицер?

Габриел погледна Яков Росман, който все още се взираше в улицата долу. Той имаше къса черна коса и сипаничаво лице. Яков бе прекарал кариерата си да ръководи агенти в някои от най-опасните места на света: Западния бряг, Ивицата Газа, Ливан, Сирия и сега Иран. Като правило той лъжеше своите агенти и знаеше, че от време на време те също го лъжат. Някои лъжи бяха приемлива част от сделката, но не и лъжата, която му беше казал неговият високо ценен ирански източник. Тя беше част от заговор за убийството на бъдещия шеф на Службата и затова иранецът трябваше да бъде наказан. Не веднага обаче. Първо щеше да му бъде дадена възможност да изкупи греховете си.

— Обикновено се отбивам в града — обясни Яков — всеки път, когато двете страни преговарят. Американците невинаги са толкова словоохотливи в официалните си съобщения за това, което се случва на масата за преговори. Реза попълва празнините за нас.

— Значи, той няма да се изненада, ако му се обадиш, така ли?

— Ни най-малко. В действителност — добави Яков — той вероятно се чуди защо още не съм се свързал с него.

— Навярно си мисли, че пазиш шива44 за мен в Йерусалим.

— Да се надяваме, че е така.

— Къде е семейството му?

— Прекосиха границата преди няколко часа.

— Някакви проблеми?

Яков поклати отрицателно глава.

— И Реза не знае нищо?

Яков се усмихна.

— Не още.

Той поднови наблюдението си на улицата. Алон погледна Лавон и попита:

— В коя стая е отседнал?

Ели кимна към стената.

— Как успяхте да го направите?

— Хакнахме системата на хотела и видяхме номера на стаята му.

— Влизахте ли в нея?

— Всеки път, когато ни се прииска.

Магьосниците от Техническия отдел на Службата бяха разработили вълшебна електронна карта, способна да отвори всяка електронна брава на хотелска стая в света. Първото прокарване на картата открадваше кода. Второто отключваше бравата.

— Освен това оставихме нещичко след себе си — добави Лавон.

Той се наведе и увеличи звука на лаптопа. От радиото на нощното шкафче в съседната стая се носеше концерт на Бах.

— Какво е покритието? — попита Габриел.

— Само в стаята. Не се занимавахме с телефона. Той никога не го използва за външни обаждания.

— Нещо необичайно?

— Говори насън и си попийва тайно. Освен това няма нищо друго.

Ели намали звука на лаптопа, а Алон погледна към телевизионния екран. Този път някакъв репортер стоеше на балкон с изглед към Стария град на Йерусалим.

— Чух, че е бил напът да стане баща — каза Михаил.

— Наистина ли? — попита Габриел.

— На близнаци.

— Не думай.

Преструвайки се на отегчен, Михаил превключи на футболния мач. Алон се върна в стаята си и зачака телефонът да звънне.

Бляскавата централа на Международната агенция за атомна енергия се намираше на отсрещния бряг на река Дунав, в района на Виена, известен като Международния център. Разговорите между американците и иранците продължиха там до осем часа вечерта, когато двете страни, в рядка проява на единомислие, се съгласиха, че е време да направят прекъсване за през нощта. Главният преговарящ от страна на САЩ се появи за кратко пред репортерите, за да каже, че е постигнат напредък. Иранският ѝ колега не беше толкова оптимистичен. Той промърмори нещо за американската непреклонност и се настани на задната седалка на официалната си лимузина.

Иранският кортеж пристигна в хотел „Интерконтинентал“ в осем и половина. Членовете на делегацията прекосиха фоайето под усилена охрана и се качиха в няколкото асансьора, запазени за тяхно удобство, за огромно недоволство на другите гости на хотела. Само един член на делегацията — Реза Назари, офицер ветеран от ВЕВАК, който се представяше за ирански дипломат — бе настанен на седмия етаж. Той тръгна по пустия коридор към стая 710, прокара електронната си карта през четящото устройство на бравата и влезе. Звукът от затварянето на вратата се чу в съседната стая, където бе останал само един мъж — Яков Росман. Благодарение на предавателя, скрит под леглото на иранеца, Яков чу и други звуци: шума от подхвърлено на стола палто, тупването на обувки на пода, обаждането до румсървиса, пускането на водата в тоалетната. Яков намали звука на лаптопа, вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Две позвънявания, после се чу гласът на Реза Назари. Яков обясни на английски какво иска.

— Невъзможно е, приятелю — отвърна Назари. — Не и тази вечер.

— Всичко е възможно, Реза. Особено тази вечер.

Иранецът се поколеба, след това попита:

— Кога?

— След пет минути.

— Къде?

Яков му каза какво да направи, затвори телефона и усили звука на лаптопа. Чу отменянето на поръчката към румсървиса, шума от обуването на обувките и обличането на палтото, щракването при затварянето на вратата, стъпките в коридора. Той отново посегна към телефона и набра стая 409. Две позвънявания, после прозвуча гласът на един мъртвец. Мъртвецът изглеждаше доволен от новината. „Всичко е възможно — помисли си Яков, като затваряше телефона. — Особено тази вечер.“

Три етажа по-долу, Габриел стана от леглото си и отиде спокойно до прозореца. Пресметна наум колко време ще мине, преди мъжът, който бе участвал в заговора за неговото убийство, да се появи в осветената зона пред хотела. Нужни бяха само четиресет и пет секунди, за да изскочи той от входа. Погледнат отгоре, мъжът изглеждаше безобидна фигура, точица в нощта, нищожно човече. Той се запъти към улицата, изчака пролука в рехавия вечерен трафик, за да пресече, а след това навлезе в Щатпарк — тъмен ромб в иначе осветения град. Никой от иранската делегация не го следеше, само един дребен мъж с филцова шапка, който бе регистриран в хотела под името Феликс Адлер.

Габриел отиде до телефона и проведе два разговора: единия с госта в стая 428, а другия — с пиколото, за да поиска колата си. После пъхна беретата в колана на джинсите си, облече кожено яке и нахлупи каскет ниско над очите си, за да прикрие лицето си, което този ден се бе появявало на твърде много телевизионни екрани. Коридорът пред стаята му беше празен, както и асансьорът, който го свали до фоайето. Той премина незабелязано сред охранителите и полицейските служители и излезе навън в студената нощ. Едно ауди чакаше на автомобилната алея и Келър вече се бе настанил зад волана му. Алон го насочи към източния край на Щатпарк и те вече бяха спрели край тротоара, когато Реза Назари се появи в светлината на лампата. Там чакаше мерцедес с изгасени фарове, в който имаше двама мъже. Назари се настани на задната седалка и колата бързо потегли. Иранецът не знаеше, че току-що е направил втората най-голяма грешка в живота си.

Габриел гледаше как стоповете на автомобила изчезват надолу по елегантната виенска улица. После видя хер Адлер да излиза от парка. Той свали шапката си — знак, че иранецът няма опашка, и тръгна обратно към хотела. Хер Адлер бе поискал разрешение да пропусне тазвечерните тържества. Той никога не си беше падал по грубостите.

41. Долна Австрия

— Къде отиваме?

— На някое тихо място.

— Не мога да отсъствам от хотела задълго.

— Не се притеснявай, Реза. Тази вечер никой няма да си легне преди полунощ.

Яков хвърли продължителен поглед през рамо. Виена вече беше само едно петно от жълта светлина на хоризонта. Пред тях се простираха хълмистите нивя и лозя на Долна Австрия. Михаил караше с няколко километра над допустимата скорост. Той държеше волана с една ръка, а с другата потропваше нервно по скоростния лост. Това, изглежда, дразнеше Реза Назари.

— Кой е твоят приятел? — попита той Яков.

— Можеш да се обръщаш към него с името Исак.

— Синът на Авраам, клетото дете. Добре че се е появил архангелът. В противен случай… — Гласът му заглъхна. Той се загледа през прозореца към тъмните поля. Защо не се срещнахме на обичайното ни място?

— Промяна на декора.

— Защо?

— Случайно да си гледал новините днес?

— За Алон ли?

Яков кимна утвърдително.

— Моите съболезнования — каза иранецът.

— Спести ми го, Реза.

— Той щеше да става началник на службата ви, нали?

— Носеха се такива слухове.

— Така че сега, предполагам, Узи ще запази работата си. Той е добър човек, но не е Габриел Алон. Узи получи всички заслуги за взривяването на нашите съоръжения за обогатяване на уран, но всички знаят, че Алон бе този, който вмъкна онези повредени центрофуги в нашата мрежа за доставки.

— Какви центрофуги?

Реза Назари се усмихна. Това бе професионална усмивка, внимателна, дискретна. Той беше дребен слаб мъж с дълбоко поставени кафяви очи и ниско подстригана брада, по-скоро чиновник, отколкото полеви агент, човек с умерени възгледи — или поне така заяви, когато направи първоначалното си предложение към Службата две години по-рано, по време на едно работно посещение в Истанбул. Каза, че иска да спести на страната си още една катастрофална война, че иска да служи като мост между Службата и прогресивно мислещите като него хора във ВЕВАК. Мостът не излезе евтин. На Назари бяха платени над един милион долара — потресаваща сума по стандартите на Службата. В замяна той бе предоставял непрестанно висококвалифицирана информация, която бе дала на израелските политици и военни лидери безпрецедентен поглед върху иранските намерения. Реза Назари бе толкова ценен, че Службата бе създала убежище за неговото семейство, в случай че някога предателството му бъдеше разкрито. Без знанието на Реза процедурата по извеждането му бе задействана по-рано същия ден.

— Ние бяхме по-близо до създаването на ядрено оръжие, отколкото си давахте сметка — каза Назари. — Ако Алон не беше взривил онези четири съоръжения за обогатяване, след една година щяхме да имаме готово оръжие. Обаче ние възстановихме онези съоръжения и добавихме още няколко. И сега…

— Отново сте близо.

Реза кимна утвърдително.

— Но това, изглежда, не притеснява вашите приятели в Америка. Президентът иска да сключи своето споразумение. Време е да се оправят сметките, както се казва.

— Сметките на президента не интересуват нашата служба.

— Но вие споделяте неговото заключение, че сдобиването на Иран с ядрено оръжие е неизбежно. Узи няма стремеж към военна конфронтация. Обаче Алон беше друго нещо. Ако имаше възможност, той щеше да ни изравни със земята. — Иранецът бавно поклати глава. — Интересно защо Алон е следил онази кола в Лондон.

— Да — каза Яков. — Наистина е интересно.

Един пътен знак прелетя край прозореца на Назари: „Чехия 42 км“. Той отново погледна часовника си.

— Защо не се срещнахме на обичайното ни място?

— Имаме малка изненада за теб, Реза.

— Каква изненада?

— Нещо, с което да покажем нашата благодарност за всичко, което си направил.

— Колко остава?

— Не е далече.

— Трябва да се върна в хотела най-късно до полунощ.

— Не се притеснявай, Реза. Ще спазиш вечерния си час.

Яков Росман беше напълно искрен за две важни неща. Той наистина имаше изненада за своя ценен агент и те не бяха далече от мястото, където отиваха. Това беше вила, намираща се на около пет километра западно от град Айбестал — старомодна спретната къща, която граничеше от едната страна с лозе, а от другата — с пусто поле. Отвън вилата бе в приятно италианско жълто с обрамчени в бяло прозорци. Бе приветлива във всяко едно отношение, освен дето беше изолирана. Повече от километър делеше къщата от най-близкия ѝ съсед. Никой нямаше да откликне на нечий вик за помощ. Изстрелът от пистолет, дори без заглушител, щеше да заглъхне сред хълмистата местност.

Вилата бе разположена на около петдесет метра от пътя и до нея се стигаше по непавирана алея, от двете страни на която се издигаха борове. Зад нея бе паркиран автомобил „Ауди А6“, от чийто двигател се носеше тихо цъкане и капакът му беше топъл на допир. Михаил спря до него, изключи двигателя, изгаси фаровете. Яков погледна Назари и се усмихна радушно.

— Не си донесъл нищо глупаво тази вечер, нали, Реза?

— Като например?

— Пистолет.

— Не нося пистолет — отговори иранецът. — Само жилетка с експлозиви.

Усмивката на Яков помръкна.

— Разтвори си палтото — каза той.

— От колко време работим заедно?

— От две години — отвърна Яков, — но тази вечер е по-различна.

— Защо?

— Ще видиш след минута.

— Кой е там?

— Разтвори палтото си, Реза.

Иранецът го направи. Яков извърши бързо, но щателно претърсване. Не намери нищо друго, освен портфейл, мобилен телефон, пакет френски цигари, запалка и ключ за стаята във виенския хотел „Интерконтинентал“. Той напъха всички предмети в джоба на седалката и кимна в огледалото за обратно виждане. Михаил слезе иззад волана и отвори вратата на Назари. На внезапно блесналата светлина Яков видя първите признаци на нещо повече от опасения по лицето на иранеца.

— Нещо не е наред ли, Реза?

— Ти си израелец, аз съм иранец. Защо трябва да съм нервен?

— Ти си най-важният ни сътрудник, Реза. Някой ден ще напишат книга за нас.

— Нека да бъде издадена дълго след като умрем.

Назари слезе от колата и вървейки редом с Михаил, тръгна към входа на вилата. Разстоянието беше само двайсет крачки — достатъчно дълго, за да се измъкне Яков от задната седалка и да извади пистолета от кобура на хълбока си. Той пъхна оръжието в джоба на палтото си и беше на крачка зад своя агент, когато стигнаха до вратата. Михаил я отвори с едно бутване. Назари се поколеба, после, побутнат от Яков, последва Михаил вътре.

Антрето тънеше в полумрак, но от стаята идваше светлина и във въздуха се стелеше лек дим, който миришеше на изгорели дърва. Михаил го въведе в хола, където в камината гореше буен огън. Алон и Келър стояха пред него, с гръб към стаята, сякаш потънали в мисли. Като видя двамата мъже, Назари замръзна намясто, а след това отстъпи назад. Яков го хвана за едната ръка, Михаил — за другата. Двамата повдигнаха леко Назари, така че подметките му не стигаха до голия дървен под.

Габриел и Кристофър се спогледаха усмихнато, сякаш на някаква неизречена тяхна си шега за сметка на госта им. После Габриел бавно се обърна, като че ли до този момент не бе забелязал раздвижването зад него. Назари се извиваше като увиснала на въдицата риба, хлътналите му очи бяха ококорени от ужас. Алон го огледа спокойно, килнал леко глава на една страна и подпрял с ръка брадичката си.

— Нещо не е наред ли, Реза? — попита той най-накрая.

— Ти си…

— Мъртъв? — Габриел се усмихна. — Съжалявам, Реза, но изглежда, сте пропуснали.

На масичката за кафе лежеше пистолет „Глок“ 45-и калибър — оръжие с поразяваща мощ, оръжие за масово унищожение. Алон се пресегна, взе пистолета за дръжката, преценявайки теглото и баланса му. Предложи пистолета на Келър, който протегна отбранително ръка, сякаш му предлагаше жив въглен от огъня. После Габриел приближи бавно до Назари и спря на три крачки от него. Пистолетът беше в дясната ръка на Алон. С лявата си ръка той посегна със скоростта на нападаща змия и сграбчи иранеца за гърлото. Лицето на Назари моментално придоби цвета на зряла слива.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Габриел.

— Съжалявам — изпъшка иранецът.

— Аз също, Реза. Но се опасявам, че е твърде късно за това.

Алон стисна по-силно, докато почувства, че хрущялът започна да пращи. След това допря дулото на пистолета в челото на Назари и натисна спусъка. Когато пистолетът изгърмя, Келър се обърна и се загледа в огъня. „Това беше лично — помисли си той. — А когато нещо е лично, има тенденцията да се обърка.“

42. Долна Австрия

Патронът 45-и калибър, с който Алон стреля в Реза Назари, не съдържаше оловен куршум, но барутният му заряд бе достатъчен да възпроизведе оглушителен гърмеж и ярък пламък, от който в средата на челото остана малко, кръгло, изгорено място, приличащо на молитвен белег на ревностен мюсюлманин. Той също така бе достатъчен да запрати Назари като камък на пода. В продължение на няколко секунди той не помръдна, нито си пое дъх. След това Яков коленичи и го зашлеви с опакото на ръката през лицето, което го върна в съзнание.

— Копеле — изхриптя иранецът. — Шибано копеле!

— Ако бях на твое място, Реза, щях да внимавам какво говоря. Ако не, следващият патрон, който ще изстрелям, ще бъде истински.

Има хора, които от страх изпадат в ступор, и други, които реагират с безполезна демонстрация на фалшива храброст. Реза Назари избра второто може би вследствие на обучението си, може би защото се боеше, че няма нищо за губене. Той се опита да нанесе силен ритник, който Габриел избегна с лекота, после сграбчи крака на Михаил в опит да го повали на земята. Един безмилостен удар под плешките бе достатъчен да спре атаката му. След това Михаил отстъпи встрани, за да позволи на Яков да довърши работата. В продължение на две години Яков се бе грижил за агента си, беше го ласкал, беше му плащал прекомерно големи суми. Сега, в рамките на две ужасни минути, той му нанесе побой, съответстващ на престъпленията му. Яков обаче избягваше да удря иранеца по лицето. Беше важно Назари да запази приличния си вид.

Келър не участва в побоя на Реза. Вместо това мълчаливо бе поставил пред огъня дървен стол без облегалки за ръцете. Назари се строполи вяло на него и не оказа съпротива, когато Яков и Михаил го омотаха с тиксо за задната облегалка. След това завързаха и краката му, докато Алон спокойно презареди пистолета. Той показа всеки патрон на иранеца, преди да го вкара в пълнителя. Нямаше други халосни. Оръжието бе заредено с бойни патрони.

— Разполагаш с прост избор — каза Габриел, след като пъхна пълнителя в дръжката и вкара първия патрон в цевта. — Може да живееш или да се превърнеш в мъченик. — Допря дулото между очите на Назари. — Кое от двете ще бъде, Реза?

Иранецът се втренчи мълчаливо в пистолета. Накрая каза:

— Искам да живея.

— Мъдър избор. — Алон свали пистолета. — Но се боя, че не можеш да получиш даром живота си, Реза. Трябва да си платиш за това.

— Колко?

— Първо, ще ми кажеш как ти и твоите руски приятели скроихте плана да ме убиете.

— А след това?

— Ще ми помогнеш да ги намеря.

— Не те съветвам да го правиш, Алон.

— Защо?

— Защото човекът, който поръча смъртта ти, е твърде важен, за да бъде убит.

— Кой е той?

— Ти ми кажи.

— Шефът на СВР?

— Не бъди глупав — отвърна невярващо Назари. — Нито един шеф на СВР няма да тръгне да те преследва без одобрение. Заповедта е дошла отгоре.

— От руския президент ли?

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, Алон, знам.

— Може и да се изненадаш, Реза, но ти си последният човек на света, на когото вярвам точно сега.

— Мога да те уверя — каза Назари, взирайки се в пистолета, — че чувството е взаимно.

Той поиска да бъде отвързан и да се отнасят към него с поне малко уважение. Габриел отказа и на двете му искания, въпреки че удовлетвори желанието му да пие вода дори и само за да промие нараненото си гърло. Яков държеше чашата до устните на своя агент, докато той пиеше, а след това попи няколкото капки вода, паднали на предницата на сакото му. Жестът не остана незабелязан от иранеца.

— Може ли една цигара? — попита той.

— Не — отвърна Алон.

Назари се усмихна.

— Значи, в крайна сметка е вярно. Великият Габриел Алон не обича тютюневия дим. — Все още усмихнат, той погледна към Яков. — Но не и моят приятел тук. Спомням си първата ни среща в онази хотелска стая в Истанбул. Мислех, че ще задействаме противопожарната аларма.

Моментът изглеждаше добър, колкото и всеки друг, за начало на разпита, така че Габриел започна от онзи есенен ден преди две години, когато Реза Назари бе пристигнал в Истанбул за поредица от срещи с турското разузнаване. По време на една почивка в програмата си той бе отишъл до малък хотел край Босфора и в една стая на горния етаж се бе срещнал за първи път с мъж, когото щеше да познава само като „господин Тейлър“. Реза бе казал на господин Тейлър, че иска да предаде страната си, и като доказателство за добрите си намерения му беше дал флашка, пълна с висококласифицирана информация, в това число и документи, свързани с ядрената програма на Иран.

— Документите автентични ли бяха?

— Разбира се.

— Открадна ли ги?

— Нямаше нужда да го правя.

— Кой ти ги даде?

— Моите началници в Министерството на разузнаването.

— Бил си неискрен от самото начало, така ли?

Назари кимна утвърдително.

— Кой беше надзорният ти офицер?

— Предпочитам да не казвам.

— И аз предпочитам да не ти пръскам мозъка по стената, но ще го направя, ако се наложи.

— Беше Есфахани.

Мохсен Есфахани беше заместник-началник на ВЕВАК.

— Каква беше целта на операцията? — попита Габриел.

— Да повлияе на мисленето на Службата по отношение на иранските възможности и намерения.

— Такия.

— Наречи го, както искаш, Алон. Ние, персите, го практикуваме много отдавна. Дори по-отдавна и от евреите.

— Ако бях на твое място, Реза, щях да сведа самохвалството до минимум. В противен случай ще оставя господин Тейлър да прави с теб каквото си поиска.

Иранецът потъна в мълчание. Габриел го попита за милионите долари, които Службата бе превела в една частна банка в Люксембург, за да ги ползва Назари.

— Ние предположихме, че ще наблюдавате парите — отговори Реза, — затова Есфахани ме инструктира да похарча част от тях. Купих подаръци за децата и перлено колие за жена ми.

— Нищо ли не купи за Есфахани?

— Златен часовник, но той ме накара да го върна. Мохсен е истински вярващ. Той е като теб, Алон. Напълно неподкупен.

— Къде си чул подобно нещо?

— Досието ти при нас е много дебело. — Назари замълча, после добави: — Почти толкова дебело, колкото и това на Московския център. Но в крайна сметка, предполагам, че това е напълно разбираемо. Ти никога не си стъпвал на иранска територия, поне доколкото знаем. Обаче в Русия… — Усмихна се. — Е, нека просто кажем, че там имаш много врагове, Алон.

Сред многото неща, които Службата не знаеше за своя ценен агент, бе, че той е служил като основна свръзка на ВЕВАК със СВР. Причината била съвсем проста, обясни Назари. Той бил изучавал руска история в университета, говорел свободно руски и бил действал в Афганистан по време на съветската окупация. В Кабул се срещнал с много офицери от КГБ, в това число и с млад мъж, който изглеждал предопределен за израстване в кариерата. Така се и оказало, сега мъжът бил един от най-силните играчи в Московския център. Назари редовно се срещал с него по различни въпроси, като се започне от ядрената програма на Иран и се стигне до гражданската война в Сирия, където ВЕВАК и СВР били работили неуморно, за да осигурят оцеляването на техния широко критикуван клиентски режим.

— Как се казва той? — попита Габриел.

— Също като теб — отговори Реза, — той използва много различни имена. Но ако трябва да гадая, бих казал, че истинската му фамилия е Розанов.

— А малкото име?

— Алексей.

— Опиши го.

Иранецът предложи малко неясно описание на мъж, висок около метър и осемдесет, с оредяваща сиво-руса коса, която решел като президента на Русия.

— Години?

— Може би на петдесет.

— Езици?

— Той може да говори всеки език, който си поиска.

— Колко често се срещате?

— Веднъж на всеки два-три месеца и по-често, ако е необходимо.

— Къде?

— Понякога аз пътувам до Москва. Обикновено се срещаме на неутрален терен в Европа.

— Какъв вид неутрален терен?

— Тайни квартири, ресторанти. — Реза сви рамене. — Обичайните неща.

— Кога се видяхте за последен път?

— Преди месец.

— Къде?

— В Копенхаген.

— Къде по-точно?

— В малък ресторант в Нихавн45.

— Онази вечер говорихте ли за ядрени оръжия и Сирия?

— Всъщност — отвърна Назари — в дневния ред имаше само една точка.

— За какво беше тя?

— За теб.

43. Долна Австрия

Но те малко изпреварвали събитията, защото в Копенхаген не за първи път Реза Назари и Алексей Розанов били обсъждали дълго и упорито въпроса за Габриел Алон. Името му заемало значително място в техните разговори при много от предишните им срещи, но никога не било обсъждано с такава настойчивост и ожесточение, както по време на вечерята, състояла се десет месеца по-рано в старата част на Цюрих. Службата за външно разузнаване на Русия била в криза. Замръзналото тяло на Павел Жиров неотдавна било открито в Тверска област, Маделин Харт била избягала във Великобритания, а руската енергийна компания, собственост на Кремъл, току-що била лишена от правото да извършва сондажи за петрол в Северно море.

— И причината за всичко това — каза Назари — беше ти.

— Кой го казва?

— Казва го единственият човек, който има значение в Русия. Казва го Шефа.

— Предполагам, че Шефа е поискал да бъда убит.

— Не само да бъдеш убит — отговори Назари. — Той искаше това да стане по такъв начин, че Русия да не бъде замесена. Искаше също да накаже англичаните. И по-специално Греъм Сиймор.

— Ето защо руснаците са избрали Еймън Куин.

Реза не каза нищо.

— Приемам, че името Куин ти е познато.

— Аз го смятах за приятел.

— Защото именно ти си ангажирал Куин да конструира противотанково оръжие за „Хизбула“.

Назари кимна утвърдително.

— Оръжие, което може да изстреля запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда.

— То беше много ефективно, както установи израелската армия.

Яков посегна ядосано към Реза, но Габриел го възпря и продължи с въпросите си:

— Какво поиска Розанов от теб?

— На онзи етап — само да го представя.

— И ти се съгласи?

— Що се отнася до теб — отвърна Назари, — нашите интереси съвпадаха с тези на руснаците.

По онова време, продължи иранецът, Куин живеел във Венесуела под закрилата на умиращия Уго Чавес. Неговото бъдеще било несигурно. Изобщо не било ясно дали наследникът на Чавес щял да му позволи да остане в страната, или да използва венесуелски паспорт. Куба била някаква възможност, но Куин не искал да живее под властта на братята Кастро. Той се нуждаел от нов дом, от нов спонсор.

— Моментът — каза Назари — не можеше да бъде по-подходящ.

— Къде се срещнахте?

— В един хотел в центъра на Каракас.

— Имаше ли още някой там?

— Розанов доведе една жена.

Алон му показа снимката на Катерина, стояща на балкона на Куин в Лисабон. Реза кимна утвърдително.

— Каква беше нейната роля в операцията?

— Аз не бях посветен във всички подробности. На онзи етап просто трябваше да бъда свръзката с Куин.

— Колко му беше платено?

— Десет милиона.

— Предварително?

— След приключване на задачата.

— Моята смърт?

Назари погледна към Келър и отвърна:

— И неговата също.

Което ги отведе отново до Копенхаген. Онази вечер Алексей Розанов бил изнервен, но и развълнуван. Първата мишена била набелязана. Единственото, което трябвало да направи Розанов, било някой да прошепне името на Куин в ухото на израелското и британското разузнаване. Той поискал от Назари да бъде негов пратеник, но Реза незабавно му отказал.

— Защо?

— Защото не желаех да правя нещо, което би могло да застраши положението ми пред господин Тейлър.

— Какво те накара да промениш решението си?

Иранецът запази мълчание.

— Колко ти плати той, Реза?

— Два милиона.

— Къде са парите?

— Той искаше да ги депозира в московска банка, но аз настоях за Швейцария.

Габриел поиска от Назари името на банката, номера на сметката, както и всички пароли. Иранецът предостави информацията. Банката беше в Женева. Неотдавна Службата бе сметнала за необходимо да разгледа баланса на финансовата институция. Нямаше да е никак сложно да се доберат до парите на Реза.

— Предполагам, че не си споменал нищо за това на Мохсен Есфахани.

— Не — отговори Назари след кратко колебание. — Мохсен не знае нищо.

— А жена ти? — попита Габриел. — На нея спомена ли ѝ за парите?

— Защо ме питаш за това?

— Защото съм любопитен по природа.

— Не — отвърна иранецът отново след кратко колебание. — Жена ми не знае нищо.

— Може би трябва да ѝ кажеш.

Алон взе от Михаил един мобилен телефон и го подаде на Назари. Иранецът се втренчи неразбиращо в апарата.

— Хайде, Реза. Обади ѝ се.

— Какво сте направили?

— Задействахме противопожарната аларма.

— Какво означава това?

Обяснението му даде Яков:

— Помниш ли убежището, което създадохме за теб и семейството ти, Реза? Убежище, което не е било необходимо, защото ти никога не си бил искрен?

Паниката плъзна като горски пожар по лицето на иранеца.

— Обаче ти никога не си споменал нищо за това на съпругата си — продължи Яков. — Всъщност си запазил убежището за всеки случай, ако нещата тръгнат катастрофално за теб във ВЕВАК и имаш нужда от пристан в бурята. Единственото, което трябваше да направим, бе да задействаме противопожарната аларма и те…

— Къде са те? — прекъсна го Назари.

— Мога да ти кажа къде не са, Реза, и това е Ислямска република Иран.

В хлътналите очи на иранеца се появи заплашително спокойствие. Те се преместиха бавно от Яков към Габриел.

— Току-що допусна грешка, приятелю. Човек като теб най-добре знае опасностите, които крие вземането на прицел на невинни членове на семейството.

— Това е едно от най-големите предимства да бъдеш мъртъв, Реза. Вече не ме възпира гузна съвест. — Алон замълча, после добави: — Това прояснява мисълта ми. — Отдръпна мобилния телефон. — Въпросът е дали проясних и твоето мислене.

Погледът на Назари се премести от лицето на Габриел към огъня. В очите му вече не се четеше заплашително спокойствие. То бе заменено от отчаяние, от осъзнаването, че няма друг избор, освен да се остави на милостта на един смъртен враг.

— Какво искаш от мен? — попита той най-накрая.

— Искам да спасиш семейството си и себе си.

— И как бих могъл да го направя?

— Като ми помогнеш да намеря Еймън Куин и Алексей Розанов.

— Това е невъзможно, Алон.

— Кой го казва?

— Казва го Шефа.

— Сега аз съм Шефа — каза Габриел. — И ти работиш за мен.

Те прекараха следващия час да преповтарят всичко отначало. Особено внимание бе отделено на подробностите за банковата сметка в Женева и обстоятелствата около последната среща на Назари с Алексей Розанов в Копенхаген. Точната дата, името на ресторанта, часът и начинът на тяхното пристигане, имената на хотелите, където бяха отседнали.

— Кога е следващата ви среща? — попита Алон.

— Нямаме нищо запланувано.

— Обикновено кой пръв установява контакт?

— Зависи от състоянието на нещата. Ако Алексей има какво да обсъдим, той установява контакта и предлага мястото. Ако аз имам нужда да се видя с него…

— Как се свързваш с него?

— По начин, който вие и американската Агенция за национална сигурност не можете да проследите.

— Като пускате „бъбрив“ имейл до безобиден наглед акаунт ли?

— Понякога — отвърна Назари — най-простите начини са най-добрите.

— Какъв е адресът на Розанов?

— Той използва няколко.

После Реза изрецитира по памет четири интернет адреса. Всичките представляваха произволни комбинации от букви и цифри. Това беше впечатляваща проява на добра памет.

Вече наближаваше единайсет часът. Имаше време колкото да върнат Назари в „Интерконтинентал“ до вечерния му час. Габриел предупреди иранеца за последствията от всяко нарушение на техния набързо изготвен договор. След това го освободи от стола. Реза изглеждаше изненадващо добре за човек, който е бил подложен на побой и фалшива екзекуция. Единственото видимо доказателство за неговото изпитание беше малкото изгорено петно в средата на челото му.

— Сложи малко лед върху него, когато се прибереш в стаята си — каза Яков, докато го напъхваше в колата. — Искаме да изглеждаш добре за утрешните преговори.

Те го свалиха в източния край на Щатпарк и Михаил го проследи до хотела. Фоайето беше пусто, Назари се качи сам в асансьора, който го отведе до седмия етаж, където го чакаше оборудваната му с подслушвателни устройства стая. Прегърбен пред лаптопа в съседната стая, Ели Лавон слушаше това, което последва: мъж, който повръща неистово в тоалетната, мъж, който плаче неудържимо, след като телефонното позвъняване до дома му в Техеран остана без отговор. Лавон намали силата на звука и даде на своя обект на подслушване поне малко уединение. „Игри за големи момчета — помисли си той — по правила за големи момчета.“

44. Воробьовите хълмове, Москва

Сънят на Катерина Акулова протичаше както винаги. Тя вървеше през брезова гора близо до стария ѝ тренировъчен лагер, когато дърветата се отдръпнаха настрани като завеса и се появи кристалносиньо езеро. Нямаше нужда да се съблича, в сънищата си винаги беше без дрехи, независимо от ситуацията. Катерина се плъзна под спокойната гладка повърхност и заплува из улиците на нейното ерзац46 германско село. След това водата се превърна в кръв и тя осъзна, че се дави в нея. Жадуваща за кислород, с блъскащо в гърдите сърце, тя загреба бясно към една малка светла точка. Но всеки път, когато се покажеше на повърхността, някаква ръка отново я натискаше надолу. Това беше женска ръка — гладка, безупречна. Въпреки че никога не бе чувствала нейното докосване, Катерина знаеше, че е ръката на майка ѝ.

Накрая тя седна изправена в леглото, задъхана, сякаш не бе поемала въздух в продължение на няколко минути. Косата ѝ беше влажна и слепнала от пот, ръцете ѝ трепереха от страх. Катерина посегна за цигарите си, запали с мъка една и пое дълбоко дима. Както винаги, никотинът я успокои. Тя погледна часовника и видя, че наближава обяд. Някак си бе спала почти дванайсет часа. Навън снегът от предишната вечер бе спрял да вали и белият диск на слънцето грееше ниско в светлото небе. Зимата, изглежда, бе дала няколко часа отсрочка на Москва.

Тя спусна крака на пода, отиде в кухнята и си направи чаша кафе. Изпи го, докато стоеше до кафемашината, и веднага си приготви второ. Мобилният ѝ телефон за разговори със СВР лежеше на плота. Катерина го вдигна и се взря намръщено в екрана му. Все още нямаше заповед за заминаване от Алексей. Бе убедена, че това не е поради недоглеждане от страна на Розанов. Алексей си имаше причини. Той винаги имаше причини.

Катерина провери синоптичната прогноза. Температурата бе няколко градуса над нулата, което беше рядкост за Москва по това време на годината, и се очакваше да няма облаци през остатъка от следобеда. Тя отдавна не бе спортувала и реши, че бягането ще ѝ се отрази добре. Катерина занесе кафето си в спалнята и се облече — отдолу фланелка с дълъг ръкав и клин, а отгоре плътен анцуг. Обу чифт нови маратонки — оригинални американски маратонки, а не евтините, банални имитации, които излизаха от руските фабрики. По-добре да тичаш бос, отколкото с руски маратонки. След това нахлузи чифт дебели ръкавици и напъха косата си под вълнена шапка. Единственото, което остана, бе пистолетът ѝ — деветмилиметров „Макаров“, който мразеше да носи, когато тичаше. Освен това, ако някой подпийнал водка перверзник бе достатъчно глупав да се опита да ѝ направи нещо, Катерина бе повече от способна да се грижи за себе си. Веднъж бе пребила до безсъзнание един извратеняк на алея в парка „Горки“. Алексей бе довършил работата или поне така се говореше в Московския център. Катерина никога не си бе направила труда да пита за съдбата на мъжа. Той си я заслужаваше, каквато и да бе тя.

Тя направи няколко упражнения за разтягане, докато пушеше втората си цигара и пиеше третата си чаша черно кафе. После слезе с асансьора до фоайето и без да обръща внимание на махмурлийския поздрав на небръснатия портиер, излезе на улицата. Тротоарите бяха изринати от снега и Катерина се затича, поддържайки леко темпо, на запад към Мичурински проспект. Той минаваше край Московския държавен университет — учебното заведение, което Катерина можеше да посещава, ако беше нормално дете, а не дъщеря на агентка от КГБ, която бе забравила да взема противозачатъчни мерки, докато бе поставяла любовен капан.

В подножието на хълма тя зави надясно по леко извитата улица „Косигин“. Между двете платна имаше павирана алея, от двете страни на която се издигаха дървета с голи клони. Краката на Катерина започнаха да се загряват, тя усети първите капчици пот да избиват под анцуга ѝ. Младата жена удължи крачка и ускори темпото. Мина край красива църква в зелено и бяло и панорамната площадка на Воробьовите хълмове, където двама усмихнати младоженци позираха за снимки на фона на града. Това беше традиция за руските брачни двойки — нещо, което Катерина никога нямаше да преживее. В случай че се омъжеше, което бе малко вероятно, от СВР трябваше да одобрят нейния съпруг. Сватбата щеше да се проведе тайно и нямаше да присъстват никакви фотографи. Нямаше да присъстват и семействата им. За Катерина това не беше проблем, защото тя нямаше семейство.

Намерението ѝ бе да тича до Руската академия на науките и след това да поеме обратно към къщи по крайбрежната улица. Но когато мина покрай бляскавия вход на хотел „Корстон“, си даде сметка, че е следена от един „Рейндж Роувър“ със затъмнени прозорци. Беше го видяла за първи път на Московски проспект и за втори път при панорамната площадка на Воробьовите хълмове, където един от пътниците му — облечен с кожено яке мъж, се бе преструвал, че се любува на гледката. Сега автомобилът бе паркиран пред „Корстон“ и мъжът с коженото яке вървеше между дърветата към Катерина. Той беше висок над метър и осемдесет, тежеше над сто килограма и вървеше с леко поклащане на раменете — като човек, който прекарва голяма част от времето си в гимнастически салон.

Беше в разрез с обучението на Катерина да обърне гръб на потенциална заплаха, така че тя продължи да тича със същото темпо към мъжа, като гледаше право напред, сякаш само бегло си даваше сметка за присъствието му. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на коженото яке. Когато Катерина се опита да мине край него, той измъкна дясната си ръка и я сграбчи за предмишницата. Сякаш я стиснаха челюстите на багер. Краката ѝ загубиха опора и щеше да падне на земята, ако ръката му не я държеше изправена.

— Пусни ме! — каза рязко Катерина.

— Нет47 — отвърна той хладно.

Тя се помъчи да се отскубне — повече като предупреждение, отколкото като истински опит за бягство, но той я стисна още по-силно. Следващите ѝ движения бяха извършени по инстинкт. Катерина скочи с всичка сила върху горната част на стъпалото на десния му крак и го заслепи, като заби двата си пръста в очите му. Щом хватката му се охлаби, тя се завъртя и го изрита с коляно в слабините. После се завъртя отново и му нанесе жесток удар в слепоочието, който го просна на земята. Катерина се канеше да смаже с крак оголената му шия, но се спря, когато чу смях на пътеката зад гърба си. Тя се подпря с ръце на коленете, като дишаше учестено ледения въздух. Усети в устата си вкус на кръв. Представи си, че това е кръвта от сънищата ѝ.

— Защо го направи?

— Защото исках да се уверя, че си готова да се върнеш на терен.

— Аз винаги съм готова.

— Показа го доста нагледно. — Алексей Розанов бавно поклати глава. — На този нещастник никога повече няма да му трябва презерватив. Мисля, че е късметлия в известен смисъл.

Бяха на задната седалка на служебната кола на Розанов, която бе заклещена в трафика по улица „Косигин“. Очевидно имаше произшествие някъде напред. Такива постоянно се случваха.

— Кой беше този? — попита Катерина.

— Младият мъж, когото едва не уби ли?

Тя кимна утвърдително.

— Той неотдавна завърши Червенознаменния институт48. До днес възлагах големи надежди на него.

— За какво възнамеряваше да го използваш?

— За силова работа — отвърна Розанов без следа от ирония.

Колата пълзеше напред със скоростта на пешеходец. Алексей измъкна пакет „Дънхил“ от горния джоб на палтото си и замислено извади цигара.

— Когато се прибереш в апартамента си — каза той след малко, — ще намериш в антрето куфар, заедно с паспорт и самолетни билети. Заминаваш рано сутринта.

— Закъде?

— Ще прекараш една нощ във Варшава, за да затвърдиш самоличността си. След това ще прекосиш Европа, за да стигнеш до Ротердам. Там сме ти резервирали стая в хотел близо до фериботния терминал. Една кола ще те чака на отсрещната страна.

— Каква кола?

— „Рено“. Ключът ще бъде скрит на обичайното място. Оръжията ще са скрити отзад. Осигурили сме ти картечен пистолет „Скорпион“49. — Розанов се усмихна. — Ти винаги си харесвала тази марка, нали, Катерина?

— Какво ще кажеш за Куин? — попита тя.

— Той ще се срещне с теб в твоя хотел. — Алексей замълча, после добави: — Не очаквам да бъде в добро настроение.

— Какво не е наред?

— Президентът реши да отложи плащането на Куин, докато той не приключи втората фаза на операцията.

— Защо президентът реши така?

— За да даде стимул на Куин — отговори Розанов. — Нашият ирландски приятел има навика да взема нещата в свои ръце. Онзи есемес, който той настоя да изпрати на Алон, едва не провали една отлично планирана операция.

— Ти изобщо не трябваше да му даваш номера на Алон.

— Нямах друг избор. Куин беше съвсем конкретен в изискванията си. Той искаше Алон да разбере, че в колата има бомба. Искаше да знае и кой я е поставил там.

Бяха успели да се придвижат малко по малко обратно до панорамната площадка на Воробьовите хълмове. Младоженците ги нямаше, тяхното място бе заела нова брачна двойка. С тях се снимаше и дете — шест-седемгодишно момиченце с бяла рокля и цвете в косите.

— Хубаво момиченце — каза Алексей.

— Да — отвърна сдържано Катерина.

Розанов се взря изпитателно в нея.

— Въобразявам ли си — попита той най-сетне, — или наистина не ти се иска да се върнеш на терен?

— Въобразяваш си, Алексей.

— Защото, ако не си в състояние да изпълняваш задълженията си, аз трябва да знам.

— Попитай твоя нов кастрат дали съм способна.

— Знам, че беше…

— Това не е проблем — прекъсна го Катерина.

— Надявах се, че отговорът ти ще е точно такъв.

— Знаеше, че ще е такъв.

Бяха стигнали до причината за задръстването — една старица лежеше мъртва на улицата. Пазарската ѝ мрежа лежеше до нея и ябълките се бяха разпилели на асфалта. Няколко автомобилни клаксона прозвучаха в знак на протест. Млад или стар човек, това нямаше значение. Животът в Русия не струваше нищо.

— Боже мили! — възкликна тихо Розанов, когато зърна през прозореца си размазаното тяло на старицата, докато минаваха край нея.

— Не е типично за теб да се разстройваш от гледката на малко кръв.

— Аз не съм като теб, Катерина. Аз убивам с писалка и хартия.

— Така правя и аз, ако няма нищо друго на разположение.

Алексей се усмихна.

— Радвам се да открия, че си запазила чувството си за хумор.

— Човек трябва да има чувство за хумор при този вид работа.

— Напълно съм съгласен. — Розанов извади папка от дипломатическото си куфарче.

— Какво е това?

— Президентът има още една работа, която иска да свършиш, преди да се прибереш в Русия.

Катерина взе папката и се загледа в снимката на първата страница. Млад или стар човек, това нямаше значение. Животът в Русия не струваше нищо. В това число и нейният.

45. Копенхаген, Дания

— Прощавайте — каза Ларс Мортенсен, — не чух добре името ви.

— Мърчант — отговори Кристофър Келър.

— Израелец, нали?

— Опасявам се, че е така.

— А акцентът ви?

— Роден съм в Лондон.

— Разбирам.

Мортенсен беше началник на РЕТ — малката, но ефективна служба за вътрешна сигурност и разузнаване на Дания. Официално тя беше подразделение на датската национална полиция и действаше под ръководството на Министерството на правосъдието. Седалището ѝ се намираше в анонимен офис северно от парка „Тиволи Гардънс“. Кабинетът на Мортенсен бе на последния етаж. Мебелите в него бяха солидни, в бледи цветове и в датски стил. Такъв беше и Мортенсен.

— Както може би очаквате — каза Мортенсен, — смъртта на Алон беше ужасен шок за мен. Аз го смятах за свой приятел. Преди няколко години работихме заедно по един случай. Нещата се развиха зле в една къща на север. Аз се погрижих за него.

— Спомням си.

— Вие също ли работихте по онзи случай?

— Не.

Мортенсен почукваше с върха на сребърната си писалка по документите, съдържащи се в една отворена папка.

— Алон ми направи впечатление на човек, който трудно може да бъде убит. Трудно ми е да си представя, че наистина е мъртъв.

— Ние се чувстваме по същия начин.

— А това ваше искане има ли нещо общо със смъртта на Алон?

— Предпочитам да не ви казвам.

— И аз бих предпочел да не се провежда тази среща — каза хладно Мортенсен, — но когато един приятел поиска подкрепа, се опитвам да бъда услужлив.

— Нашата служба преживя ужасна загуба — заяви Келър след малко. — Както можете да си представите, вниманието ни не е съсредоточено върху нищо друго.

Това не беше кой знае каква информация, но бе достатъчна за датския полицай.

— Какво ще търсим във видеозаписите?

— Двама мъже.

— Къде са се срещнали?

— В ресторант, наречен „Ви Кайен“.

— В Нихавн?

Келър кимна утвърдително. Мортенсен попита за датата и часа. Кристофър му съобщи и двете.

— А двамата мъже кои са? — попита датчанинът. Кристофър му подаде една снимка.

— Кой е той?

— Реза Назари.

— Иранец ли е?

Келър кимна.

— От ВЕВАК?

— Разбира се.

— А другият мъж?

— Той е главорез от СВР на име Алексей Розанов.

— Имате ли негова снимка?

— Точно затова съм тук.

Мортенсен постави замислено снимката на иранеца върху бюрото си.

— Ние сме малка страна — заговори той след минута. — Спокойна страна, с изключение на няколко хиляди буйни мюсюлмански фанатици. Разбирате ли какво ви казвам?

— Мисля, че да.

— Не искам никакви проблеми с Персийската империя или с руснаците по този въпрос.

— Не се притеснявайте, Ларс.

Мортенсен погледна часовника си.

— Това може да отнеме няколко часа. Къде сте отседнали?

— В хотел „Д’Англетер“.

— Какъв е най-добрият начин да се свържа с вас?

— По телефона на хотела.

— На какво име?

— Льоблан.

— Мисля, казахте, че името ви е Мърчант.

— Така е.

Келър напусна централата на РЕТ и вървя пеш до парка „Тиволи Гардънс“ — достатъчно дълго, за да се увери, че Мортенсен бе възложил на два екипа да го следят. Небето над Копенхаген бе гранитносиво и редки ситни снежинки прехвърчаха на светлината на уличните лампи. Кристофър прекоси площад „Родхуспладсен“ и се разходи по „Стрьогет“ — главната пешеходна търговска улица на Копенхаген, преди да се върне във великолепния хотел „Д’Англетер“. Като се качи в стаята си, той уби един час, гледайки новините. После звънна на администраторката и на английски с френски акцент ѝ каза, че ще слезе за едно питие в бара за шампанско „Балтазар“. Прекара още един час на ъглова маса, пиейки сам чаша сухо вино. Помисли си мрачно, че това бе бегъл поглед върху живота, който го очакваше в МИ6. Веднъж великият Габриел Алон, нека почива в мир, бе описал живота на професионалния шпионин като низ от постоянни пътувания и затъпяваща скука, накъсван от епизоди на абсолютен ужас.

Най-накрая, няколко минути след седем, една сервитьорка дойде до масата му и го информира, че го търсят по телефона. Келър прие разговора в една телефонна кабина във фоайето. Търсеше го Ларс Мортенсен.

— Мисля, че май намерихме снимката, която търсите — каза той. — Отвън ви чака кола.

Не беше трудно да забележи седана на РЕТ. В него седяха двама души от същите, които го бяха следили по-рано. Те го превозиха през града и го оставиха в една стая на щабквартирата на РЕТ, оборудвана с голям видеоекран. На него се виждаше статично изображение на изглеждащ като иранец мъж, който пресичаше тясна калдъръмена уличка. Изписаните дата и час съответстваха на информацията, дадена от Реза по време на разпита му извън Виена.

— Назари ли е? — попита Ларс Мортенсен.

Когато Келър кимна утвърдително, Мортенсен натисна няколко клавиша на отворения лаптоп и на екрана се появи ново изображение. Висок мъж с широки скули и оредяла руса коса на темето. Чиста порода главорез от Московския център.

— Това ли е мъжът, когото търсите?

— Бих казал, че е той.

— Имам още няколко снимки и кратък видеозапис, но това определено е най-добрата. — Мортенсен извади диска от лаптопа, постави го в кутийка и я вдигна пред очите на Кристофър. — Подарък в знак на уважение от датския народ — каза той. — Безплатен.

— Успяхте ли да откриете нещо за пътуването им?

— Иранецът е напуснал Копенхаген на следващата сутрин със самолет за Франкфурт. По график е трябвало да лети с него до Техеран.

— А руснакът?

— Все още работим върху това. — Мортенсен подаде диска на Келър. — Между другото, сметката за вечерята е надвишавала четиристотин евро. Руснакът я е платил в брой.

— Поводът е бил специален.

— Какво са чествали?

Кристофър пъхна диска в джоба на палтото си.

— Разбирам — кимна Мортенсен.

На следващата сутрин Кристофър Келър отлетя за Лондон. Той бе посрещнат на летище Хийтроу от екип на МИ6 и бе откаран с необичайно висока скорост до една тайна квартира на Бишъпс Роуд във Фулъм. Греъм Сиймор седеше в кухнята до масата с ламиниран плот, а шитото му по поръчка палто бе метнато върху облегалката на един стол. Само с движение на очите той нареди на Келър да седне. После плъзна лист хартия през масата и сложи сребърна писалка върху него.

— Подпиши.

— За какво е?

— За новия ти телефон. Щом работиш за нас, вече не можеш да използваш стария си телефон.

Кристофър взе документа.

— Ами протокол, тарифен план, този род неща?

— Просто го подпиши.

— Какво име да използвам?

— Собственото си име.

— Кога ще получа новото си име?

— Работим по въпроса.

— Имам ли право на мнение?

Не.

— Не изглежда никак честно.

— Нашите родители не ни позволяват да избираме имената си, същото прави и МИ6.

— Ако се опитате да ме наречете Франсис, ще се върна в Корсика.

Келър надраска нещо нечетливо на мястото за подпис на документа. Сиймор му подаде ново блекбъри и изрецитира осемцифрен номер за криптирана връзка с МИ6.

— Повтори номера — каза той.

Кристофър го стори.

— Каквото и да правиш — каза Греъм, — никога не го записвай.

— Че защо да върша такава глупост?

Сиймор постави друг документ пред Келър.

— Това ти позволява да работиш с документи на МИ6. Вече си член на клуба, Кристофър. Вече си един от нас.

Ръката на Келър, която държеше писалката, увисна над листа.

— Какво има? — попита Греъм.

— Просто се питах дали наистина искаш да подпиша това.

— Защо да не искам?

— Защото, ако трябва да стрелям по Еймън Куин…

— Тогава очаквам да го направиш. — Сиймор замълча, после добави: — Точно както когато беше в Ълстър.

Келър подписа документа. Сиймор му подаде една флашка.

— Какво е това?

— Алексей Розанов.

— Странно — каза Кристофър, — на снимките изглеждаше по-висок.

Келър се върна на летище Хийтроу навреме за следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Виена. Той пристигна малко след шестнайсет часа и взе такси до адрес точно зад Рингщрасе50. Това беше хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер, с кафене на партера. Кристофър натисна звънеца, получи достъп до фоайето и се качи до апартамента на третия етаж. Вратата беше леко открехната. Вътре нетърпеливо го чакаше един мъртвец.

46. Виена

Снимките от Копенхаген доказаха, че Реза Назари се е срещал с приличащ на руснак мъж по времето и на мястото, установени при разпита му. А файлът от МИ6 доказа, че мъжът с вид на руснак наистина е Алексей Розанов. През 90-те години той бе работил в Лондон под дипломатическо прикритие. И двете служби — МИ5 и МИ6, го познаваха добре.

— Цялото му име е Алексей Антонович. — Келър постави флашката в слота на лаптопа на Габриел, въведе паролата за декриптиране и отвори файла. — Ръководел е верига от агенти на СВР от средно ниво в посолствата из целия град. Опитал се е да вербува двама офицери от МИ5. Честно казано, в МИ5 никога не са му обръщали голямо внимание, нито в МИ6. Но когато Алексей се завърнал в Московския център, звездата му внезапно изгряла.

— Знаем ли защо?

— Това вероятно има нещо общо с приятелството му с руския президент. Алексей е част от близкото обкръжение на царя. Много важна клечка наистина.

Алон прегледа набързо файла на МИ6, докато не стигна до една снимка. На нея се виждаше мъж, който вървеше по мокра лондонска улица — Кенсингтън Хай Стрийт, съгласно приложения доклад от наблюдението. Субектът току-що бе излязъл от делови обяд с дипломат от канадското посолство. Годината беше 1995-а. Съветският съюз не съществуваше, Студената война бе приключила, а в Московския център нищо не се беше променило. От СВР гледаха на Съединените щати, Великобритания и другите членове на Западния алианс като на смъртни врагове и на офицерите като Алексей Антонович Розанов бе наредено да ги шпионират непрестанно. Габриел сравни фотографията с една от снимките от Копенхаген. Линията на косата на челото бе малко по-висока, лицето бе по-пълно и по-покварено, но мъжът на снимките определено бе един и същ човек.

— Въпросът е — каза Келър — дали ще можем да го измъкнем на открито.

— Ние не трябва да правим нищо — отговори Алон. — Назари ще го направи за нас.

— Още една среща?

Габриел кимна утвърдително. Кристофър не изглеждаше убеден.

— Нещо не е наред ли?

— Преговорите между САЩ и Иран се очаква да продължат още една седмица.

— Да. — Габриел потупа броя на лондонския „Таймс“. — Мисля, че тази сутрин четох нещо за това във вестниците.

— И когато разговорите приключат — каза натъртено Келър, — Реза без съмнение ще се върне в Техеран.

— Освен ако няма спешна работа на друго място.

— Среща с Алексей Розанов?

— Да.

Точно тогава на екрана на лаптопа се появи съобщение. В него се казваше, че иранската делегация току-що се е върнала в хотел „Интерконтинентал“. Габриел усили звука и миг по-късно чу Реза Назари да ходи напред-назад в хотелската си стая.

— Не ми звучи като щастлив човек — подхвърли Кристофър.

Алон не направи никакъв коментар.

— Има още нещо, което не си взел предвид — каза Келър след малко. — Има голяма вероятност Алексей Розанов да не прояви интерес за нова среща със своя съконспиратор.

— Всъщност мисля, че Алексей ще се радва просто да чуе гласа на Реза.

— Как смяташ да осъществиш това?

Габриел се усмихна и отвърна:

— С такия.

В седем и половина телефонът в стаята на Реза Назари иззвъня тихо. Той вдигна слушалката до ухото си, изслуша инструкциите и затвори, без да каже и дума. Палтото му лежеше на пода, където го бе захвърлил по-рано тази вечер. Реза го облече и слезе с единия празен асансьор до фоайето. Един ирански охранител му кимна, когато мина край него. Той не попита защо старшият офицер от ВЕВАК напуска сам хотела. Не посмя да го направи.

Назари прекоси улицата и влезе в Щатпарк. Докато вървеше край брега на река Виена, си даде сметка, че го следят. Беше дребният мъж, онзи с незапомнящите се черти на лицето, чието облекло приличаше на купчина мръсно пране. Колата чакаше на същото място, в източния край на парка. Израелецът, когото Назари познаваше като господин Тейлър, седеше на задната седалка. Както обикновено, не изглеждаше доволен. Той претърси старателно Назари и после кимна в огледалото за обратно виждане. Зад волана бе същият мъж, онзи с бледата кожа и очи като лед. Той се включи във вечерния трафик и увеличи скоростта.

— Къде отиваме? — попита иранецът, докато елегантните сгради на Виена минаваха край прозореца му.

— Шефът иска да поговорите поверително.

— За какво?

— За твоето бъдеще.

— Не знаех, че имам такова.

— То ще е много светло, ако направиш каквото ти каже.

— Не мога да закъснявам.

— Не се притеснявай, Реза. Ще спазиш вечерния си час.

47. Виена

Казваха, че е прозорлив човек, ясновидец, пророк. Той почти никога не грешеше, а дори и да изглеждаше, че греши, то беше само защото не бе изминало достатъчно време, което да докаже, че е бил прав. Той имаше властта да раздвижва пазарите, да предизвиква повишаване нивото на тревога, да влияе на политиката. Той беше безупречен, беше непогрешим. Той беше горящ храст51.

Самоличността му не беше известна и дори националността му си оставаше известна загадка. Масово се смяташе, че е австралиец — хостингът52 на уебсайта му беше там, — макар мнозина да мислеха, че произхожда от Близкия изток, защото се считаше, че неговото вникване в заплетената политика на този регион е твърде проницателно, за да е дело на човек, който не е ориенталец. Имаше и други, които бяха убедени, че той в действителност е жена. Джендър53 анализът на неговия стил на писане показваше, че това най-малкото е възможно.

Макар и влиятелен, блогът му не се четеше от широките маси. Повечето от читателите му бяха от бизнес елита, мениджъри от частни охранителни фирми, политици и журналисти, които се фокусираха върху въпроси, свързани с международния тероризъм и кризата, която преживяваше ислямът и Близкият изток. Именно един такъв журналист — уважаван разследващ репортер от американска телевизионна мрежа, забеляза краткото съобщение, което се появи рано на следващата сутрин. Репортерът звънна на един от източниците си — пенсиониран агент от ЦРУ, който имаше собствен блог — и пенсионираният агент каза, че материалът е преминал теста за достоверност. Това беше достатъчно за уважавания разследващ репортер, който веднага публикува няколко реда от материала на своята страница. И това предизвика международна криза.

В началото американците бяха скептични, британците не толкова. Нещо повече, един експерт по въпросите за разпространението на ядреното оръжие от МИ6 нарече новината превърнал се в реалност кошмарен сценарий: петдесет килограма силно реактивен ядрен материал, достатъчен за производството на една голяма мръсна бомба или няколко по-малки такива, които бяха способни да превърнат големи градски центрове в необитаеми места в продължение на години. Радиоактивният материал — неговото точно естество не бе посочено — бе откраднат от тайна иранска лаборатория близо до свещения град Кум и бе продаден на черния пазар на контрабандист, свързан с чеченски ислямски терористи. Местонахожденията на чеченците и на материала бяха неизвестни, макар да се говореше, че иранците търсят трескаво и двете. По причини, които не бяха ясни, те бяха избрали да не информират своите руски приятели за ситуацията.

Иранците обявиха съобщението за провокация на Запада и ционистка лъжа. Те заявиха, че посочената в материала лаборатория не съществува и всички ядрени материали в страната са в наличност и са непокътнати. Въпреки това до края на деня всички във Виена говореха само за това. Главната преговаряща от американска страна заяви, че съобщението, независимо дали е достоверно, показва колко е важно да се постигне споразумение. Нейният ирански колега не изглеждаше толкова убеден. Той напусна преговорите без изявление пред репортерите и се шмугна на задната седалка на служебната си кола. До него седеше Реза Назари.

Те отидоха до иранското посолство и останаха там до десет вечерта, когато най-накрая се върнаха в хотел „Интерконтинентал“. Назари влезе в стаята си колкото да съблече палтото си и да остави куфарчето си и след това почука на вратата на съседа си. Михаил Абрамов го дръпна бързо вътре. Яков Росман му наля чаша уиски от минибара.

— Забранено е — каза иранецът.

— Вземи го, Реза. Заслужаваш го.

Иранецът прие любимата си напитка и вдигна леко чашата за наздравица.

— Моите поздравления — каза той. — Вие и вашите приятели успяхте да предизвикате истинска сензация днес.

— Какво мислят в Техеран?

— Те са скептични по отношение на избрания момент, да не кажа нещо повече. Предполагат, че съобщението е част от заговор на Службата, целящ да саботира преговорите и да предотврати постигането на споразумение.

— Спомена ли се името на Алон?

— Че как би могло да се спомене? Алон е мъртъв.

Яков се усмихна.

— А руснаците? — попита той.

— Дълбоко са угрижени — отговори Назари. — И това е меко казано.

— Ти изрази ли желание да ги успокоиш?

— Не се наложи. Мохсен Есфахани ме инструктира да се свържа с тях и да организирам среща.

— Дали Алексей ще се съгласи да се видите?

— Не мога да гарантирам това.

— Тогава може би трябва да му обещаеш нещо малко по-интересно от една среща за взаимно успокоение и подкрепа.

Реза запази мълчание.

— Носиш ли си блекбърито от ВЕВАК?

Иранецът го вдигна, за да го види Яков.

— Изпрати съобщение на Алексей. Пиши му, че искаш да обсъдите последните събития във Виена. Пиши му, че Русия няма за какво да се притеснява.

Назари бързо състави имейла, показа текста на Яков и след това натисна бутона за изпращане.

— Много добре. — Яков посочи отворения си лаптоп и каза: — Сега му изпрати и този.

Реза се приближи и погледна екрана.

Моето правителство те лъже за сериозността на положението. Наложително е да те видя веднага.

Назари написа адреса и кликна иконката за изпращане.

— Това би трябвало да привлече вниманието му — каза Яков.

— Да — отвърна иранецът. — Би трябвало.

48. Виена

Тази вечер не се получи никакво известие от Алексей Розанов, нямаше отговор и на следващата сутрин. Реза Назари напусна хотела в осем и половина заедно с останалата част от иранската делегация и двайсет минути по-късно изчезна в черната дупка на ядрените преговори. Тогава Габриел, затворен с Кристофър Келър в тайната виенска квартира, взе да размишлява за причините, поради които операцията му бе обречена на провал още преди да е започнала. Възможно бе, разбира се, Реза Назари да е докладвал в службата си непосредствено след бруталния му разпит. Също така бе възможно след това да е съобщил на Алексей Розанов, че мъжът, когото бяха планирали съвместно да убият толкова зрелищно, е жив и търси отмъщение. Или може би нямаше никакъв Алексей Розанов. Може би той беше само плод на трескавото въображение на Назари, хитра част от такия, целяща да го направи полезен за Алон и по този начин да спаси собствения му живот.

— Очевидно си загубил ума си — каза Келър.

— Случва се на мъртвите хора? — Габриел взе снимката, на която Розанов вървеше по една калдъръмена уличка в Копенхаген. — Може би той няма да дойде. Може би неговите началници в СВР са решили да го оставят в сянка за известно време. Може би той ще помоли стария си приятел Реза да прескочи до Москва за една нощ с водка и момичета.

— След това ние също ще се отбием в Москва и ще го убием там.

— Не — отвърна Алон, като поклати бавно глава. Те нямаше да ходят в Москва. За тях Москва беше забранен град. Те бяха извадили късмет, че оцеляха при последното си посещение. Нямаше да се връщат там за отплата.

В един часа преговарящите направиха почивка за обяд. Сутрешното заседание бе особено непродуктивно, тъй като двете страни все още бяха в паника заради липсващия радиоактивен материал на Габриел. Реза Назари се измъкна от своята делегация колкото да се обади на Яков Росман в хотел „Интерконтинентал“. След това Яков звънна на Келър в тайната квартира и повтори съобщението:

— Пълно мълчание от страна на Москва. Нито дума от Алексей.

Дотогава вече наближаваше два часът. Небето беше ниско и оловносиво, рехави снежинки прелитаха край прозорците на тайната квартира. Освен за провеждането на разпита на Назари, Алон не бе напускал стаите, в които пребиваваше, стоейки там, скрит от погледите, защитен от спомените, спотайващи се пред вратата му. Келър бе този, който му предложи да се разходи. Той помогна на Габриел да облече палтото си, уви един шал около врата му и нахлупи шапка ниско на челото му. След това му даде пистолет „Глок“ 45-и калибър — оръжие с поразяваща мощ.

— Какво да правя с него?

— Застреляй всеки руснак, който те помоли да го упътиш за някъде.

— А ако се натъкна на иранец?

— Тръгвай — каза Кристофър.

Когато Алон излезе от сградата, снегът се бе усилил и се сипеше отвесно, а тротоарите приличаха на напудрени със захар виенски сладкиши. Той вървя безразсъдно няколко минути, без да си прави труда да провери дали не го следят. Виена отдавна се бе надсмяла на неговия занаят. Габриел обичаше красотата ѝ и ненавиждаше историята ѝ. Той ѝ завиждаше и я съжаляваше.

Тайната квартира се намираше във Втори район54 на Виена. Преди войната той бил толкова гъстонаселен с евреи, че виенчани насмешливо го наричали Мацезинзел, или остров Маца55. Алон прекоси Рингщрасе, напускайки за първи път Леополдщат, и спря пред кафе „Централ“, където някога се бе натъкнал на мъж на име Ерих Радек — бивш офицер от СС, на когото Адолф Айхман бе наредил да унищожи доказателствата за холокоста. След това измина краткото разстояние до внушителната стара къща на Радек, от която екип от агенти на Службата бе измъкнал военния престъпник и го бе повел на първия етап от едно дълго пътешествие, което щеше да завърши в израелска затворническа килия. Габриел стоя сам пред портата, докато раменете му побеляха от снега. Отвън къщата бе олющена и напукана и пердетата, които висяха на немитите прозорци, изглеждаха овехтели. Явно никой не искаше да живее в дома на убиеца. Алон си помисли, че може би в крайна сметка имаше надежда за тях.

След западналата къща на Радек той мина през Еврейския квартал и стигна до Градската синагога. Две години по-рано на тясната уличка пред входа на синагогата той и Михаил Абрамов бяха убили екип терористи от „Хизбула“, които планираха да извършат клане в нощта на шабат. Останалата част на света бе накарана да повярва, че двама членове на ЕКО „Кобра“ — елитното специално подразделение на австрийската полиция, бяха застреляли терористите. Имаше дори табела на стената на синагогата в чест на тяхната смелост. Докато я четеше, Габриел неволно се усмихна. „Така и трябва да бъде“, помисли си. И в двете му дейности — разузнаването и реставрацията, целта му бе една и съща. Той искаше да идва и да си отива незабелязано, да не оставя следа след себе си. За добро или за лошо, нещата невинаги се бяха случвали по този начин. А сега беше мъртъв.

След като си тръгна от синагогата, Габриел отиде до една близка сграда, в която някога се бе помещавала малка организация, наречена „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Човекът, който я бе ръководил, някой си Ели Лавон, бе избягал от Виена няколко години по-рано, след като бомба бе разрушила офиса му и бе убила двете му млади сътруднички. Когато отново тръгна, Алон забеляза, че Лавон го следи. Той спря на улицата и с почти незабележимо движение на главата му даде знак да се присъедини към него. Ели изглеждаше смутен. Не му хареса, че следеният обект го е забелязал, дори и обектът да го познаваше още от момчешка възраст.

— Какво правиш? — попита го на немски Габриел.

— Чух един глупав слух — отговори Лавон на същия език, — че бъдещият шеф на Службата се разхожда из Виена без телохранител.

— Къде пък чу подобно нещо?

— Келър ми каза. Вървя след теб, откакто напусна тайната квартира.

— Да, знам.

— Не, не знаеш. — Ели се усмихна. — Наистина трябва да бъдеш по-внимателен. Има много неща, за които да живееш.

Те вървяха по тихата улица, като снегът заглушаваше шума от стъпките им, докато стигнаха до малък площад. Сърцето на Алон заби като камбана в гърдите му и той внезапно почувства краката си тежки като олово. Опита се да продължи напред, но спомените му го накараха да спре. Габриел си спомни как се мъчеше да закопчае коланите на столчето за кола на сина си, както и едва доловимия вкус на вино по устните на жена си. Отново чу звука от двигателя, който не запали веднага заради бомбата, черпеща енергия от акумулатора. Твърде късно се бе опитал да я предупреди да не завърта втори път ключа. След това изригналото бяло зарево разруши неговия свят. Сега най-сетне реставрацията му бе почти завършена. Помисли си за Киара и за миг изпита надежда, че Алексей Розанов няма да се хване на въдицата. Лавон, изглежда, долови за какво си мислеше Габриел. Обикновено ставаше така.

— Моето предложение все още е в сила — каза той тихо.

— Какво е то?

— Остави Алексей на нас — отговори Ели. — Време е вече да се прибереш у дома.

Габриел тръгна бавно напред и спря на същото място, където колата бе изгоряла, превръщайки се в почернял метален скелет. Въпреки компактния си размер, бомбата бе предизвикала необичайно силна експлозия и пожар.

— Успя ли да прегледаш файла на Куин? — попита той.

— Интересно четиво — отговори Лавон.

— В средата на 80-те години Куин е бил в Рас ел Хилал. Помниш Рас ел Хилал, нали, Ели? Това беше лагерът в източната част на Либия, онзи до морето. Палестинците също се обучаваха там. — Алон хвърли поглед през рамо. — Тарик е бил там.

Лавон не каза нищо. Габриел се загледа в покрития със сняг калдъръм.

— Той е пристигнал през осемдесет и пета година. Или пък беше осемдесет и шеста? Имал проблеми с бомбите си. Неуспешни детонации, проблеми с предпазителите и таймерите. Но когато се завърнал от Либия…

Гласът му заглъхна.

— Било е кървава баня — каза Лавон.

Алон замълча за миг.

— Мислиш ли, че те са се познавали? — попита той най-накрая.

— Куин и Тарик ли?

— Да, Ели.

— Не мога да допусна, че не са се познавали.

— Може би именно Куин е помогнал на Тарик да реши проблемите, които е имал. — Габриел замълча, после добави: — Може би Куин е проектирал бомбата, която унищожи семейството ми.

— Ти отдавна уреди тази сметка.

Алон хвърли поглед през рамо към Лавон, но Ели вече не го слушаше. Той се взираше в екрана на блекбърито си.

— Какво пише? — попита Габриел.

— Изглежда, Алексей Розанов все пак иска да поговори с Назари.

— Кога?

— Вдругиден.

— Къде?

Лавон вдигна към него мобилния си телефон. Габриел се взря в екрана и след това вдигна лице към падащия сняг. „Не е ли красив? — помисли си той. — Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.“

49. Ротердам, Нидерландия

Беше малко след единайсет часа предобед, когато Катерина Акулова излезе от централната железопътна гара на Ротердам. Тя се качи в едно чакащо такси и на доста добър нидерландски поръча на шофьора да я закара до хотел „Нордзее“. Улицата, на която той се намираше, беше повече жилищна, отколкото търговска, а хотелът имаше вид на занемарена морска вила, която сега се използваше по-доходоносно. Катерина отиде на рецепцията. Администраторката — млада холандка, изглеждаше изненадана да я види.

— Гертруд Бергер — каза Катерина. — Вчера мой приятел е запазил стая. Господин Макгинис.

Жената се взря намръщено в екрана на компютъра си.

— Всъщност — каза тя — вашата стая не е заета.

— Сигурна ли сте?

Администраторката ѝ отправи ведрата си усмивка, която пазеше за най-безсмислените въпроси.

— Обаче рано тази сутрин един джентълмен остави нещо за вас. — Тя ѝ връчи плик за писмо с логото на хотел „Нордзее“ в горния ляв ъгъл.

— Знаете ли по кое време го остави?

— Около девет часа, ако си спомням правилно.

— Спомняте ли си как изглеждаше?

Холандката описа мъж, висок около метър и седемдесет и седем, с тъмна коса и тъмни очи.

— Ирландец ли беше?

— Не мога да кажа. Доста трудно бе да се определи акцентът му.

Катерина постави кредитна карта на плота на рецепцията.

— Стаята ще ми трябва само за няколко часа.

Жената прекара кредитната карта през процепа на апарата и след това ѝ подаде ключа.

— Имате ли нужда от помощ за чантата?

— Благодаря, мога да се справя и сама.

Катерина се качи по стълбите на втория етаж. Стаята ѝ беше в дъното на коридора, чиито стени бяха облицовани с тапети с флорални мотиви и пасторални сцени от изобилстващия с канали холандски пейзаж. Нямаше видими охранителни камери, така че тя прокара ръка по рамката на вратата, преди да мушне ключа в ключалката. Катерина остави чантата си на пода до долния край на леглото и претърси стаята за скрити камери или подслушвателни устройства. Въздухът миришеше на вар и застоял цигарен дим. Беше изключително мъжки аромат.

Тя отвори прозореца на банята, за да прогони миризмата, върна се в спалнята и взе плика, който ѝ бе дала девойката на рецепцията. Катерина провери залепването, за да се увери, че не е бил отварян, и после го скъса от единия край. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на три. На него с печатни букви бе написано кратко обяснение за отсъствието на Куин.

— Копеле! — прошепна Катерина, след това изгори бележката в мивката на банята.

Алексей Розанов бе наредил на Катерина да продължи към страната, която беше крайната ѝ цел, без да се свързва с Московския център. Бележката обаче променяше всичко. Тя гласеше, че Куин няма да пътува с нея, както бе планирано. Вместо това щеше да се срещне с нея на следващата спирка от техния маршрут — малък крайбрежен хотел в английското графство Норфък. Съгласно строгите правила на работа в СВР Катерина не можеше да продължи без одобрението на надзорника си. И единственият начин да получи това одобрение бе да рискува да осъществи контакт.

Тя извади телефона от чантата си и написа кратък имейл до адрес с базиран в Германия домейн. Адресът беше на входящ сървър на СВР, който автоматично криптираше електронното писмо и го препращаше през обиколен маршрут от възли и сървъри в Московския център. Отговорът на Алексей пристигна след десет минути. Той бе вежливо формулиран, но пределно ясен. Тя трябваше да играе по правилата на Куин, поне засега.

Дотогава вече минаваше дванайсет часът. Катерина се излегна на леглото и дремна на пресекулки до три и половина, когато напусна хотела и взе такси до терминала на „Пи енд Оу Ферис“. На „Гордостта на Ротердам“ — 215-метров ферибот, който можеше да превозва 250 коли и над хиляда пътници, вече пускаха пасажерите да се качват на борда. От СВР бяха запазили за Катерина каюта в първа класа под името Гертруд Бергер. Тя остави куфара си в каютата, заключи вратата и се качи горе в един от баровете. Той вече беше пълен с пътници, много от които търсеха малко сърдечна компания, за да облекчат самотата на десетчасовото нощно пътуване. Катерина си поръча чаша вино и зае маса на левия борд на плавателния съд.

На мъжете в бара не им отне много време да забележат привлекателната млада жена, която седеше в единствената компания на своя телефон. В крайна сметка един от тях се приближи с две питиета в ръка и попита на английски дали може да се присъедини към нея. Катерина позна по акцента му, че е германец. Беше около четиресет и пет годишен, с оредяваща коса, добре облечен. Възможно беше да е нает от някоя от европейските служби за сигурност. Независимо от това, тя счете, че е по-добре да побъбри празни приказки с него на едно питие, отколкото хладно да го игнорира. Затова прие чашата вино и го покани с поглед да седне.

Както се оказа, той работеше като мениджър продажби и работа с клиенти към една фирма в Бремен, която произвеждаше висококачествени металорежещи машини. „Не е вълнуваща работа — каза мъжът, — но е стабилна.“ Изглежда, фирмата му въртеше доста голям бизнес в северната част на Англия, което обясняваше присъствието му на ферибота от Ротердам до Хъл. Мъжът предпочиташе ферибота пред самолетите, защото пътуването му давало така необходимото откъсване от брака му, който, съвсем не изненадващо, не бил в цветущо състояние. В продължение на два часа Катерина флиртува с него на безупречен немски език, като от време на време задълбаваше в мистериозни теми, например дефлацията в еврозоната или дълговата криза в Гърция. Бизнесменът очевидно беше поразен. Единственото му разочарование дойде в края на вечерта, когато тя отказа на предложението му да отиде в неговата каюта.

— Ако бях на ваше място, щях да бъда много внимателен — каза той, като ставаше бавно, приемайки поражението си. — Изглежда, си имате таен обожател.

— Кой е той?

Бизнесменът кимна към противоположния край на бара, където един мъж седеше сам на маса.

— Той ви заглежда от мига, в който седнах при вас.

— Наистина ли?

— Познавате ли го?

— Не — отвърна тя. — Никога не съм го виждала.

Немецът се отдалечи в търсене на по-перспективна цел.

Катерина стана от масата и излезе да изпуши една цигара на пустата платформа за наблюдение. След малко Куин се присъедини към нея.

— Кой е твоят приятел? — попита я.

— Търговец с надежда за слава.

— Сигурна ли си в това?

— Сигурна съм. — Тя се обърна да го погледне. Куин носеше сив делови костюм, жълто-кафяв шлифер и очила с черни рамки, които сякаш променяха формата на лицето му. Трансформацията бе забележителна. Дори Катерина едва го позна. Не беше чудно, че е успял да оцелее през всичките тези години. — Защо не беше в хотела? — попита го.

— Ти си умно момиче. Ти ми кажи.

Катерина отново се обърна към морето.

— Не беше там — каза тя, след като се замисли за момент, — защото си се страхувал, че Алексей ще те убие.

— И защо бих се страхувал от това?

— Защото той отказва да ти плати парите, които ти дължи. И ти си убеден, че втората фаза на операцията всъщност е заговор да се отърве от теб, така че да няма никаква връзка между теб и СВР.

— Така ли е?

— Овладей се, Куин.

Очите му шареха по нея, оглеждайки я от горе до долу.

— Въоръжена ли си? — попита той най-накрая.

— Не.

— Имаш ли нещо против да се уверя лично?

Преди да успее да отговори, Куин я придърпа към себе си в привидно романтична прегръдка и прокара ръка по тялото ѝ. Отне му само секунда-две, за да открие пистолета „Макаров“, скрит под пуловера ѝ. Той го пъхна в джоба на палтото си. После отвори чантата ѝ и извади мобилния ѝ телефон. Включи го и прегледа получените имейли.

— Губиш си времето — каза тя.

— Кога беше последният ти контакт с Алексей?

— По обяд.

— Какви бяха неговите инструкции?

— Да действам според плана.

— Кой е мъжът, който ти купи питие в бара?

— Казах ти…

— От СВР ли е?

— Ти си параноик.

— Вярно е — отвърна Куин. — Точно затова все още съм жив.

Той изключи телефона и като се усмихна, ѝ го подаде. След това с едно движение на китката го запрати в морето.

— Копеле такова! — изруга Катерина.

— Ирландски късмет56 — каза Куин.

Каютата на Куин бе на същото ниво като тази на Катерина, няколко врати по-близо до носа. Той я принуди да влезе вътре и веднага изсипа на леглото съдържанието на дамската ѝ чанта. Нямаше нищо, което да прилича на електронно устройство, само портфейл, съдържащ германски паспорт и кредитни карти, както и малко козметика. Имаше също заглушител за пистолет „Макаров“. Куин го пъхна в джоба си и нареди на Катерина да съблече дрехите си.

— Само в мечтите ти — отвърна тя.

— Не е като да не съм те виждал…

— Единствената причина, поради която някога съм спала с теб, е, защото Алексей ми нареди да го направя.

— Той нареди и на мен да направя същото. Сега свали дрехите си. — Когато Катерина остана неподвижна, Куин зави заглушителя на дулото на пистолета и го насочи към лицето ѝ. — Да започнем отначало, а?

Тя се поколеба, преди да съблече палтото си и да му го подаде. Той претърси джобовете и подплатата, но не намери нищо друго, освен цигарите и запалката ѝ. Запалката бе достатъчно голяма, за да съдържа проследяващо устройство. Той я прибра в джоба си за по-късна употреба.

— Сега пуловера и дънките.

Катерина отново се поколеба. След това измъкна пуловера презглава и събу дънките. Куин претърси и двете части от облеклото ѝ, а след това ѝ кимна да продължи да се съблича.

— Играеш много опасна игра, Еймън.

— Така е — съгласи се той.

— Какво се опитваш да постигнеш?

— Всъщност е много просто. Искам си парите. И ти ще се погрижиш да ги получа.

Куин проследи с пръст извивката на гърдите ѝ, докато се взираше право в очите ѝ. От докосването му зърната ѝ веднага се втвърдиха. Изражението на лицето ѝ обаче остана предизвикателно.

— Какво очакваше, че ще се случи, когато се съгласи да работиш за СВР?

— Очаквах Алексей да удържи на думата си.

— Колко наивно от твоя страна.

— Имахме сделка. Бяха дадени обещания.

— Когато си имаш работа с руснаци — каза тя, — обещанията не означават нищо.

— Сега си давам сметка за това — отвърна Куин, като погледна към пистолета.

— И ако си получиш парите, къде ще отидеш?

— Ще намеря място. Винаги намирам.

— Дори иранците не биха те приели сега.

— Тогава ще се върна в Ливан. Или в Сирия. — Той замълча, после добави: — Или може би ще се прибера у дома.

— В Ирландия? — каза въпросително Катерина. — Войната ти приключи, Куин. СВР е всичко, което ти е останало.

— Да — кимна той, като свали от рамото ѝ едната презрамка на сутиена. — И от СВР са ти поръчали да ме убиеш.

Катерина не отговори нищо.

— Не го ли отричаш?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— И сега какво?

— Ще предложа проста сделка. Двайсет милиона долара в замяна на един от най-ценните агенти на СВР. Напълно съм уверен, че Алексей ще плати.

— И къде смяташ да ме държиш, докато водиш преговорите?

— Някъде, където Розанов и неговите главорези никога няма да те намерят. И в случай че се чудиш — добави той, — приготовленията за твоето пътуване и неизвестния ти затвор вече са направени. — Еймън се усмихна. — Алексей, изглежда, е забравил, че един-два пъти съм правил такива неща.

Куин подаде пуловера на Катерина, но тя отказа да го вземе. Вместо това изви ръце зад гърба си, откопча сутиена си и го остави да падне на пода. Той си помисли, че тя е съвършена, съвършена, с изключение на белега от вътрешната страна на дясната ѝ китка. Куин извади пълнителя от пистолета и угаси лампата.

50. Виена — Хамбург

Есемесът на Алексей Розанов не можеше да бъде по-кратък — ресторант, град, време на срещата. Ресторантът бе „Ди Банк“ — бирария и бар с морски дарове, в хамбургския квартал Нойщат. Часът бе 21,00 в четвъртък. Това означаваше, че Габриел разполагаше само с четиресет и осем часа, за да планира операцията и да придвижи нужните ресурси на мястото. Той започна работа веднага след като се върна с Ели Лавон в тайната виенска квартира и до полунощ те се бяха сдобили с квартира, автомобили, оръжия и оборудване за сигурна комуникация, необходими за такова начинание. Освен това се бяха сдобили с допълнителен персонал от Барак57 — легендарния екип от полеви оперативни агенти на Алон. Единственият елемент, който им липсваше, бе втора резервация в ресторанта. Изглежда, руснакът бе запазил последната свободна маса за четвъртък вечер. Келър предложи да проникнат в компютъра на ресторанта и да елиминират клиентите на няколко маси — метафорично казано, разбира се, — но Габриел отхвърли предложението му. Той познаваше добре „Ди Банк“. Заведението имаше голям шумен бар, където двойка оперативни агенти можеше да прекара час-два, без да привлече внимание.

Службата не беше единствената, която се подготвяше. ВЕВАК — защитник на Ислямската революция, заклет враг на Израел и Запада, също се подготвяше. Транспортният отдел на тайните служби резервира на Реза Назари място в самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет 171, който излиташе от Виена в седемнайсет и трийсет и кацаше в Хамбург в деветнайсет часа. Габриел би предпочел малко по-ранен полет, но късното пристигане на Назари означаваше, че ще има по-малко време за ирански или руски поразии. Обаче избраният от ВЕВАК хотел — евтин бордей близо до летището — беше проблем. Алон поиска от Назари да се прехвърли в „Мариот“ в Нойщат. Той се намираше на кратко разстояние от ресторанта и няколко членове на израелския екип вече си бяха резервирали стаи там. Реза поиска по-висока категория хотел и от Техеран веднага се съгласиха. „По такъв начин — каза Габриел — това става първата в историята съвместна операция на Службата и ВЕВАК.“ Реза Назари не намери забележката му за смешна. Тази вечер, когато дойде в стаята на Яков в хотел „Интерконтинентал“ за последните инструкции, той се потеше от нерви. Алон започна съвещанието, като подари на иранеца златна писалка.

— В знак на почит ли? — попита Реза.

— Мислех да ти взема игла за вратовръзка, но вие, иранците, не носите вратовръзки.

— Вие, израелците, също не си падате много по тях. — Назари огледа внимателно писалката. — Какъв е обхватът?

— Не е твоя работа.

— Колко е животът на батерията?

— Двайсет и четири часа, но не бъди алчен. Завърти капачката надясно, когато трябва да я включиш. Ако загубим връзка в някой момент по време на вечерята, ще приема, че си я изключил умишлено. И това ще бъде вредно за здравето ти.

Назари не отговори.

— Дръж я в малкото джобче на сакото си — продължи Габриел. — Микрофонът е чувствителен, затова седи естествено. Ако внезапно се опиташ да се приближиш твърде много до Алексей, той може да остане с грешно впечатление.

Назари постави писалката в джобчето на сакото си.

— Какво друго?

— Трябва да преговорим сценария ти за вечерта.

— Сценария?

— Аз нямам желание да разпитвам Алексей Розанов. Ето защо имам нужда ти да го направиш за мен. Учтиво, разбира се.

— Какво търсиш?

— Куин — отвърна Алон.

Назари запази мълчание. Габриел вдигна лист хартия.

— Запомни въпросите, така че да станат твои. Но не забравяй да бъдеш непринуден. Ако звучиш като прокурор, Розанов ще стане подозрителен.

И подаде листа с въпросите на Реза.

— Изгори го, като приключиш тази вечер. Ще ти дадем друг по време на полета до Хамбург, ако имаш нужда да си ги припомниш.

— Това няма да е необходимо. Аз съм професионалист, Алон. Като теб.

Назари взе списъка.

— На какъв език ще говорите? — попита Габриел.

— Той е направил резервацията на името на Алексей Романов, така че предполагам, ще е на руски.

— Никакви намигвания или незабележими сигнали с ръце — продължи Алон. — Не се опитвай да му пъхнеш нещо под масата. Ще те наблюдаваме през цялото време. Не ми давай повод да те убия. Няма да е нужно много.

— Какво ще стане след вечерята?

— Всичко зависи от това колко добре ще си свършиш работата.

— Ще го убиете, нали?

— Ако бях на твое място, щях да се тревожа за себе си.

— Това и правя. — Назари замълча. — Ако убиете Алексей в Хамбург утре вечер — каза той след малко, — руснаците ще заподозрат моето участие. И след това ще ме убият.

— Тогава предлагам да се скриеш в някое сигурно място в Техеран и никога да не го напускаш. — Габриел се усмихна. — Погледни го от добрата страна, Реза. Ще запазиш семейството си и живота си, да не говорим за двата милиона кървави пари, които от СВР са скътали за теб в Женева. Като цяло, бих казал, ще се измъкнеш доста добре.

Алон се изправи. Реза Назари направи същото и протегна ръка, но Габриел само я погледна гневно.

— Бъди добро момче и си напиши домашното. Защото, ако объркаш сценария в Хамбург утре вечер, аз лично ще ти пръсна мозъка. — Алон хвана дланта на иранеца и я стисна силно, докато не усети костите да пукат. — Добре дошъл в новия световен ред, Реза.

Не бе изненадващо, че Реза Назари не спа добре тази последна нощ във Виена, също както и Габриел. Той я прекара в тайната квартира във Втори район, в компанията на Кристофър Келър и Ели Лавон. Лисабон никога не бе напускал мислите му: мрачният малък апартамент в Байро Алто, каскадното цвете, което се спускаше от балкона на Куин, привлекателната трийсетинагодишна жена, която той проследи до лондонския Бромптън Роуд. Лисабон бе майсторски спектакъл, поставен заради него, и в отговор Алон бе написал свой сценарий — историята за изчезналия радиоактивен материал и за преждевременно загиналия легендарен шпионин. Последното действие щеше да се играе утре вечер в Хамбург, а звездата на шоуто щеше да бъде Реза Назари. Беше голям риск да стовари такава отговорност на плещите на един смъртен враг, но Габриел нямаше друг избор. Назари бе пътят, който водеше до Алексей Розанов — съюзник на руския президент и покровител на Еймън Куин. Мъжът, който бе създал запалителен снаряд, движещ се със скорост триста метра в секунда. Мъжът, който бе пребивавал в терористичен тренировъчен лагер в Либия с Тарик ал Хурани. Не, помисли си Алон, докато гледаше как снегът тихо се сипе над Виена, той нямаше да заспи тази вечер.

Компания му правеше единствено компютърът. Той препрочете британското досие на Алексей Розанов и прегледа отново снимките от Копенхаген. Руснакът бе пристигнал няколко минути по-късно същата вечер, което, според Назари, му било навик. Двама телохранители от СВР тайно го бяха последвали в ресторанта, а третият бе останал в колата. Тя беше придобита на място — голям мерцедес с датска регистрация. Шофьорът беше чакал на тиха странична уличка, докато Алексей Розанов не го беше повикал с телефонно обаждане в края на вечерята. Руснакът бе напуснал ресторанта сам, за да поддържа илюзията, че не е човек, който е под денонощна физическа охрана.

Тази последна сутрин във Виена се развидели по-късно и навън така и не стана достатъчно светло. Габриел и Келър напуснаха тайната квартира няколко минути след осем часа и взеха такси до летището. Те се чекираха поотделно за сутрешния полет до Хамбург и като пристигнаха, се придвижиха с отделни таксита до едно и също място на Мьонкебергщрасе — главната търговска улица на Хамбург. Оттам двамата се придвижиха заедно от стария град до новия и някъде от дълбините на паметта си Алон изрови факта, че в Хамбург има повече канали и мостове от Амстердам и Венеция, взети заедно.

— А какво е положението в Санкт Петербург? — попита Кристофър.

— Не знам — отвърна Габриел с напрегната усмивка.

Улицата, наречена „Хое Блайхен“, се простираше от хотел „Мариот“ до началото на оживения площад „Аксел Шпрингер“. Тя беше отчасти Бонд Стрийт58, отчасти Родео Драйв59; тя бе модерна Германия в нейния най-голям разцвет. „Ралф Лорън“ заемаше прилична на торта сграда в северния ѝ край. „Прада“ и „Диберн порцелан“ бяха един до друг малко по̀ на юг. А до луксозния обувен магазин „Лудвиг Райтер“ се намираше „Ди Банк“ — мраморният кулинарен храм, така обичан от финансовия и търговския елит на Хамбург. Червени знамена с приличната на драскулка емблема на ресторанта висяха от фасадата. Скулптирани колони охраняваха входа му.

Дотогава вече минаваше един часът и всекидневната битка на обедната навалица бе в разгара си. Габриел влезе сам и намери място на позлатения бар. Насили се да изпие чаша розе, докато се запознаваше с възможностите за наблюдение на интериора на ресторанта. После плати сметката си в брой и отново излезе на улицата. Тя беше тясна, само с няколко паркоместа. Уличното движение бе ориентирано от север на юг. Точно срещу ресторанта имаше малка триъгълна еспланада60, където Келър бе седнал на ръба на една циментова кашпа. Алон се присъедини към него.

— Е? — попита той.

— Хубаво място — отвърна Кристофър.

— За какво?

— За всичко, което решиш. — Келър огледа улицата по цялото ѝ протежение. — Всички тези скъпи магазини затварят рано. В девет часа на това място ще бъде много тихо. В единайсет ще цари мъртвило. — Погледна към Габриел и добави: — Каламбурът не беше преднамерен.

Алон мълчеше.

— От входа на ресторанта до тротоара има пет крачки — каза Кристофър. — Мога да го застрелям оттук и да си отида, преди тялото му да се стовари върху бетона.

— Това мога да направя и аз — отговори Алон, — но е възможно да се наложи първо да обсъдя с него няколко дребни неща.

— За Куин ли?

Габриел стана, без да каже и дума повече, и поведе Келър на юг през Нойщат до катедралата „Свети Михаил“. В сянката на нейната извисяваща се часовникова кула имаше потънал в зеленина парк, заобиколен от ниски жилищни сгради. Те влязоха в една от тях — модерна сграда с атриум61 с покрив от потъмнено стъкло, и се качиха с асансьора до четвъртия етаж.

Алон почука леко на вратата на апартамент 4Г и им отвори висок мъж с вид на учен, който се казваше Йоси Гавиш. Римона Щерн и Дина Сарид се взираха в екрана на своите лаптопи, поставени на масата в трапезарията, а в хола двамата универсални полеви агенти Мордекай и Одед се бяха навели над едромащабна карта на Хамбург. Дина вдигна поглед и се усмихна, но иначе никой друг не показа, че е забелязал пристигането на Габриел. Той съблече палтото си и отиде до прозореца. Часовникът на камбанарията на „Свети Михаил“ показваше 14 часа и 10 минути. Алон си помисли, че е хубаво отново да е вкъщи. Хубаво беше, че е жив.

51. „Пикадили“, Лондон

В Лондон беше 13 часът и 10 минути и Юрий Волков закъсняваше с няколко минути. Официално Волков беше нисш служител в консулския отдел на руското посолство. В действителност той беше старши оперативен агент в лондонската резидентура на СВР, втори по ранг след самия резидент Дмитрий Улянин. Британското разузнаване знаеше истинското естество на работата му и той беше обект на постоянно физическо наблюдение от МИ5. Почти един час Волков се бе мъчил да се отърве от двама души от отдел А4 — мъж и жена, представящи се за съпруг и съпруга. Сега, докато вървеше по претъпканите тротоари на улица „Пикадили“, той бе сигурен, че най-сетне е сам.

Руснакът пресече Риджънт Стрийт и се шмугна в станцията на метрото на площад „Пикадили“. Станцията обслужваше двете линии „Пикадили“ и „Бейкърлу“. Волков прекара предплатената си транспортна карта през скенера и слезе с ескалатора до перона на „Бейкърлу“. И там забеляза информатора — оплешивяващ мъж с безволева брадичка в края на четиресетте, облечен в костюм от магазин за конфекция и шлифер. Той бе от мъжете, които младите жени инстинктивно избягваха в метрото. „И с основание“, помисли си Волков, защото неговият порок бяха младите момичета. От СВР бяха намерили едно за него — тринайсетгодишно дете от някакво скапано място в Сибир, и му го бяха предоставили на тепсия. И сега те го притежаваха. Той беше просто винтче в огромната разузнавателна машина, но през бюрото му често минаваха важни материали. Мъжът бе поискал спешна среща, което означаваше, че по всяка вероятност има за предаване важна информация.

Високо над перона се включи сигналното устройство, оповестяващо приближаването на влака, пътуващ в северна посока. Мъжът с шлифера отиде в края на перона и Волков който бе на десет крачки вляво от него, направи същото. Всеки от тях гледаше право пред себе си, докато влакът спря и от него се изсипа тълпа пътници. След това двамата мъже се качиха в един и същи вагон, но през различни врати. Информаторът седна, а Волков остана прав. Той се придвижи на метър и половина от мъжа — удобно разстояние за безопасно предаване, и се хвана за висящата дръжка. Когато влакът потегли, мъжът с шлифера извади смартфон, докосна няколко пъти с показалец сензорния екран и след това върна телефона в джоба си. Десет секунди по-късно електронното устройство във вътрешния джоб на Волков изпулсира три пъти, което означаваше, че информацията е била предадена успешно. И с това всичко приключи. Нямаше оставени пратки в тайници, нямаше лични срещи и всичко бе напълно безопасно. Дори ако от МИ5 успееха да се доберат до телефона на шпионина, нямаше да има и следа от дейността.

Влакът влезе в метростанция „Риджънтс Парк“, от него слязоха и съответно се качиха още няколко пътници, и пак потегли. След две минути той пристигна на станция „Бейкър Стрийт“, където мъжът с шлифера слезе. Юрий Волков остана във влака до гара Падингтън. Оттам измина пеш краткото разстояние до руското посолство.

То се намираше в северния край на Кенсингтън Палас Гардънс зад постовете, охранявани от британски полицаи. Волков влезе в сградата и слезе в централата на резидентурата, където се шмугна в обезопасеното комуникационно помещение. Там извади електронното устройство от джоба на палтото си. То беше около 7,5 на 12,5 см — размерите на средно голям външен харддиск. Той го включи в компютъра и въведе необходимата парола. Устройството забръмча и файлът, който съдържаше, се прехвърли в компютъра. Изтекоха петнайсет секунди, докато материалът бъде разшифрован. След това той се появи на екрана. „Мили боже!“ — бе единственото, което каза Волков. После направи разпечатка на съобщението и тръгна да търси Дмитрий Улянин.

Улянин беше в кабинета си с телефон до ухото, когато Волков влезе, без да чука, и остави съобщението на бюрото. Резидентът се втренчи за миг невярващо в него, преди разсеяно да затвори.

— Мислех, че си видял Шамрон пред Воксхол Крос.

— Видях го.

— Какво ще кажеш за ковчега, който са натоварили в онзи самолет?

— Трябва да е бил празен.

Улянин удари с юмрук по бюрото, разливайки следобедния си чай. Вдигна разпечатката и попита:

— Знаеш ли какво ще се случи, когато това пристигне в Москва?

— Алексей Розанов страшно ще се ядоса.

— Алексей не е този, за когото се притеснявам. — Улянин плъзна разпечатката по плота на бюрото си. — Веднага изпрати каблограма до Ясенево. Това беше операция на Алексей, а не моя. Нека той да оправя бъркотията.

Волков се върна в обезопасеното комуникационно помещение и написа каблограмата. Той показа черновата на Улянин за одобрение и след кратък спор Дмитрий натисна бутона, който изпрати безопасно новината в Московския център. Улянин се върна в кабинета си, докато Волков изчака потвърждение, че каблограмата е била получена. Минаха петнайсет минути, докато то пристигне.

— Какво отговори той? — попита Дмитрий.

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Алексей не е в Москва.

— А къде е?

— На борда на самолет, пътуващ за Хамбург.

— Защо отива в Хамбург?

— За среща. Очевидно е нещо важно.

— Да се надяваме, че скоро ще провери съобщенията си, защото Габриел Алон не е фалшифицирал смъртта си без причина. — Улянин погледна към намокрените книжа на бюрото си и бавно поклати глава. — Така става, когато изпратиш ирландец да свърши руска работа.

52. Флийтуд, Англия

Куин бавно отвори едното си око, след това и другото. Видя голата си ръка, преметната върху гърдите на жена, и пистолета „Макаров“, чиято дръжка стискаше в дланта си с пръст върху спусъка. Стаята тънеше в полумрак, през отворения прозорец нахлуваше острият мирис на море. В просъница се опита да определи местонахождението си. Във вилата си на остров Маргарита ли беше? Или може би се беше върнал в Рас ел Хилал — крайморския терористичен тренировъчен лагер в Либия. Спомняше си с топлота за престоя си в лагера. Там се беше сприятелил с един палестински майстор на бомби. Еймън бе помогнал на палестинеца да се справи с един елементарен проблем, който той имаше с конструкцията си. В замяна палестинецът бе подарил на Куин скъп швейцарски часовник, за който бе платил лично Ясер Арафат. Гравираният надпис гласеше: Никога повече засечки на таймера.

Сега Еймън вдигна часовника пред очите си и видя, че е четири и половина следобед. През отворения прозорец долетяха гласовете на двама мъже, които говореха с ланкашърски акцент. Той не беше на остров Маргарита, нито в лагера на либийския бряг. Намираше се във Флийтуд, Англия, в хотел на крайбрежната алея, а жената, която спеше под ръката му, беше Катерина. Това не беше прегръдка от обич. Куин я бе притискал плътно до тялото си, за да си осигури така нужната почивка. Беше спал повече от шест часа, което бе достатъчно, за да доведе докрай следващата фаза на операцията.

Еймън вдигна ръка и внимателно се измъкна от леглото, за да не събуди Катерина. На масичката до прозореца имаше комплект за приготвяне на безплатен чай и кафе. Куин напълни с вода електрическата кана, пусна едно пакетче „Туинингс“ в алуминиевия съд и надникна през прозореца. Реното бе паркирано на улицата. Платненият сак, съдържащ оръжията, все още беше в багажника му. Еймън бе решил, че е по-добре да остави сака в колата, отколкото да го занесе в хотела. Това означаваше, че ще има по-малко огнестрелни оръжия в обсега на най-добрата убийца на СВР.

Той занесе пистолета „Макаров“ в банята и набързо взе душ, без да дърпа завесата, за да може да наблюдава Катерина в съседната стая. Тя още спеше, когато излезе от банята. Куин приготви чая и наля в две чаши — в едната добави мляко, а в другата захар. После събуди Катерина и ѝ подаде чашата със захарта.

— Обличай се — каза ѝ хладно. — Време е да уведомиш Московския център, че още си жива.

Катерина прекара дълго време под душа и положи прекомерни грижи за външността си, докато се обличаше. Най-накрая навлече палтото си и последва Куин по стълбите до фоайето, където шейсетгодишна жена с посивяла коса седеше в остъклената ниша и бродираше. Куин надникна през прозорчето и попита къде може да намери интернет кафене.

— На Лорд Стрийт, драги. Срещу магазина за риба и пържени картофи.

Разстоянието бе пет минути пеш и те го изминаха в мълчание. Лорд Стрийт беше дълга и права улица, обградена от двете страни с магазини. Магазинът за риба и пържени картофи беше някъде по средата, а интернет кафенето, както им бе казано, беше точно срещу него. Куин плати за трийсет минути и заведе Катерина до компютър в ъгъла. Тя адресира нов имейл до същия адрес на СВР и погледна към Еймън за указания.

— Пиши на Алексей, че телефонът ти е на дъното на Северно море и че си под мой контрол. Пиши му да преведе двайсет милиона долара на моята сметка в Цюрих. В противен случай ще се откажа от втората фаза на операцията и ще те държа като заложник, докато не получа пълното си заплащане.

Катерина започна да пише.

— На английски — нареди той.

— Това не се вписва в прикритието ми.

— Не ме интересува!

Тя изтри текста на немски език и започна отново на английски. Успя да представи исканията на Куин като банален бизнес спор между две фирми, които работят по един и същ проект.

— Чудесно — каза той. — Сега го изпрати.

Катерина кликна върху иконката за изпращане и веднага изтри електронното писмо от изходящата си пощенска кутия.

— Колко време ще отнеме, докато ти отговорят?

— Не много — отвърна тя. — Защо не отидеш до бара и не ни вземеш нещо за пиене, така че да не изглеждаме като двойка убийци, които чакат вест от централата?

Куин ѝ подаде десет лири.

— С мляко, без захар.

Катерина се изправи и отиде до бара. Той подпря с длан брадичката си и се втренчи в компютърния екран.

Техните трийсет минути компютърно време изтекоха, без да получат отговор от Москва. Еймън изпрати Катерина до бара да купи допълнително време и изтекоха още петнайсет минути, преди в кутията най-накрая да се появи имейл. Текстът бе написан на немски език. Като го прочете, лицето на Катерина помръкна.

— Какво пише? — попита Куин.

— Пише, че имаме проблем.

— Какъв е проблемът?

— Те са живи.

— Кои?

— Алон и англичанинът. — Тя извърна лице от екрана и го погледна сериозно. — Очевидно историята за смъртта на Алон е била лъжа. От Московския център предполагат, че те ни търсят.

Куин усети, че лицето му почервеня от яд.

— Алексей съгласен ли е да ми преведе парите?

— Може би не си ме слушал. Ти не си изпълнил условията на договора, което означава, че няма пари. Алексей предлага да ме оставиш да напусна страната незабавно. В противен случай ще прекараш остатъка от живота си да се криеш от хора като мен.

— Ами втората фаза на операцията?

— Няма операция, Еймън. Вече не. Алексей ни нарежда да се откажем.

Ирландецът гледа известно време в екрана.

— Пиши на Алексей, че не съм направил всичко това за нищо — каза ѝ най-накрая. — Пиши му, че ще изпълним втората фаза. Пиши му да потвърди мястото.

— Той няма да се съгласи.

— Пиши му! — изсъска през зъби Куин.

Катерина изпрати втори имейл, отново на английски. Този път трябваше да чакат само десет минути за отговор. Той пристигна под формата на адрес. Тя го копира и го постави в една интернет търсачка, после натисна бутона „Въведи“. Куин се усмихна.

53. Темс Хаус, Лондон

Майлс Кент беше единственият човек в Темс Хаус, който можеше да проникне в кабинета на Аманда Уолъс без уговорена среща. Тази вечер той влезе в 18 часа и 30 минути, когато тя се готвеше да замине за дълъг уикенд в Съмърсет със съпруга си Чарлс — богат възпитаник на Итън, който се занимаваше с някакви финансови дела в Сити. Аманда обожаваше Чарлс и изглеждаше напълно в неведение, че той има пламенна любовна връзка с младата си секретарка. Кент често си бе мислил да ѝ каже за аферата — в крайна сметка това бе потенциален риск за сигурността, — но бе решил, че подобен ход може да бъде пагубен. Аманда можеше да бъде безмилостно отмъстителна, особено към тези, които считаше за заплаха за нейната власт. Чарлс нямаше да понесе наказание за своята недискретност, но Кент можеше да бъде изхвърлен от службата в разцвета на кариерата си. И после какво? Щеше да му се наложи да приеме да работи в някоя частна охранителна фирма — последния пристан за уволнени шпиони и тайни полицаи.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време, Майлс. Чарлс вече е на път.

— Няма — отвърна Кент, като се настани на един от столовете пред бюрото на Аманда.

— Какво имаш?

— Юрий Волков.

— Какво за него?

— Днес е бил много зает.

— С какво?

— По обяд Волков е напуснал посолството пеш. Един екип от отдел А4 го е следил около час. И после са го изгубили от поглед.

— Изпуснали са го? Това ли искаш да кажеш?

— Случва се, Аманда.

— Напоследък се случва твърде често. — Тя пъхна в куфарчето си няколко материала за четене през уикенда. — Къде за последен път екипът е видял следения обект?

— На Оксфорд Стрийт. Те се върнаха в Темс Хаус и прекараха остатъка от следобеда да следят следващите действия на Волков чрез системата за видеонаблюдение.

— И?

— Той се е разходил по улица „Пикадили“, за да се увери, че е чист. След това е влязъл в метрото на площад „Пикадили“ и се е качил на влака.

— По линията „Пикадили“ или „Бейкърлу“?

— „Бейкърлу“. Пътувал е до гара Падингтън и след това се е върнал пеш в посолството.

— Срещал ли се е с някого?

— Не.

— Убил ли е някого?

— Не, доколкото знаем — отвърна с усмивка Кент.

— Какво е правил, докато е бил във влака?

— Просто си е стоял.

Аманда сложи още една папка в куфарчето си.

— От чутото ми се струва, Майлс, че Юрий Волков просто си е направил разходка.

— Руските шпиони не се разхождат без причина. Те се разхождат, защото шпионират. Това е, което правят.

— Къде е той сега?

— В посолството.

— Има ли нещо необичайно?

— Малко след неговото завръщане от Правителствения комуникационен център са засекли внезапен усилен трафик на съобщения с висок приоритет, всичките зашифровани с код, който не са успели да разбият.

— И ти намираш това съвпадение за подозрително?

— Да не кажа нещо повече. — Кент помълча известно време. — Имам лошо предчувствие за това, Аманда.

— Не мога да направя нищо само с лоши предчувствия, Майлс. Имам нужда от конкретни разузнавателни данни.

— Имах същото лошо предчувствие, преди онази бомба да избухне на Бромптън Роуд.

Аманда затвори куфарчето си и отново седна на мястото си.

— Какво предлагаш?

— Притеснява ме пътуването с влака.

— Мисля, че каза, че не е осъществил контакт с никого.

— Не е имало физически контакт или комуникация, но това не означава нищо. Искам разрешение да проследим всеки човек, който е бил с него във вагона.

— Невъзможно е да отделим ресурси, Майлс. Не сега.

— Ами ако нямаме избор?

Аманда си даде вид, че обмисля казаното.

— Дадено — заяви тя. — Но от отдел Г4 ще трябва да поемат тежестта. Не искам да изтегляш хора от никой от другите отдели.

— Съгласен съм.

— Какво друго?

— Може би ще е добре да поговорите с нашите приятели отвъд реката — отвърна Кент и кимна към бялата фасада на Воксхол Крос. — Не искаме отново да бъдем изненадани.

Майлс стана от стола си и се оттегли. Като остана сама, Аманда взе телефона си и набра номера на мобилния на съпруга си, но той не ѝ отговори.

Тя остави кратко съобщение, че ще се забави, и прекъсна връзката. После вдигна слушалката на телефона, свързан директно с Воксхол Крос.

— Знам, че е още четвъртък, но се чудя дали не мога да те изкуша с едно питие.

— С отровно питие, приготвено от бучиниш ли? — попита Греъм Сиймор.

— С джин — отвърна Аманда.

— При мен или при теб?

54. Лорд Стрийт, Флийтуд

Куин и Катерина излязоха от интернет кафенето на Лорд Стрийт и тръгнаха обратно към хотела. Куин вървеше спокойно край витрините, но Катерина беше нервна и напрегната. Очите ѝ неспокойно оглеждаха улицата и веднъж, когато ги настигна двойка тийнейджъри, тя заби болезнено ноктите си в бицепса на Еймън.

— Нещо тревожи ли те? — попита той.

— Две неща всъщност. Габриел Алон и Кристофър Келър. — Хвърли му кос поглед. — Есемесът, който изпрати на Алон, излезе много скъп. Сега Алексей никога няма да ти плати.

— Освен ако не изпълня условията на договора.

— Как възнамеряваш да го направиш?

— Като убия Алон и Келър, разбира се.

Запалката на Катерина припламна.

— С мъже като тях имаш само един шанс — каза тя, като издиша облак дим в студения вечерен въздух. — Никога няма да можеш да ги намериш отново.

— Няма нужда да ги намирам.

— Тогава как смяташ да ги убиеш?

— Като ги доведа при мен.

— С какво?

— Последната мишена — отвърна Куин.

Катерина го изгледа невярващо.

— Ти си луд — каза тя. — Никога няма да успееш да се справиш сам.

— Няма да бъда сам. Ти ще ми помогнеш.

— Нямам интерес да ти помагам.

— Опасявам се, че нямаш много голям избор.

Те стигнаха пред хотела. Катерина хвърли фаса си на тротоара и последва Куин вътре. Сивокосата жена все още бродираше в нишата си. Еймън я уведоми, че ще си тръгнат след няколко минути.

— Толкова скоро? — попита тя.

— Съжалявам — отговори той, — но изникна нещо.

55. Хамбург

По същото време самолетът на Австрийските авиолинии, извършващ полет 171 от Виена до Хамбург, се приземи на летището в Хамбург и се отправи към своя терминал. Без знанието на превозвача сред пасажерите бяха един офицер от иранското разузнаване и отговарящият за него израелски агент. Двамата мъже седяха през няколко реда един от друг и не общуваха по време на полета. Те не разговаряха и докато вървяха през терминала към паспортния контрол. Там се наредиха на една и съща опашка и бяха допуснати в Германия след бегъл преглед на пътническите им документи. В тайната хамбургска квартира Габриел отпразнува първата си малка победа. Преминаването на границите винаги беше трудно за иранците, дори и за тези, които имаха дипломатически паспорт в джоба.

От транспортния отдел на ВЕВАК бяха уредили кола за Реза Назари чрез иранското консулство. Тя го взе от нивото за пристигащи на терминала и го откара директно в хотел „Мариот“ в Нойщат. Той пристигна в 19 часа и 45 минути, регистрира се и се качи в стаята си, а преди да влезе, закачи на бравата табелката „Не ме безпокойте!“. Две минути по-късно някой почука на вратата. Реза я отвори и Яков Росман влезе в стаята.

— Имаш ли някакви последни въпроси? — попита той.

— Нямам въпроси — отговори Назари. — Само едно искане.

— Не си в позиция да отправяш искания, Реза.

Назари се усмихна леко.

— Алексей винаги ми се обажда, преди да се срещнем. Ако не вдигна, той няма да дойде. Фасулска работа.

— Защо не си го споменал досега?

— Сигурно ми е било излязло от ума.

— Лъжеш.

— Както кажеш.

Иранецът продължаваше да се усмихва. Яков погледна ядосано към тавана.

— Колко ще ми струва да те оставя да отговориш на обаждането? — попита той.

— Искам да чуя гласа на жена ми.

— Това е невъзможно. Не и сега.

— Всичко е възможно, господин Тейлър. Особено тази вечер.

До този момент Реза Назари се беше държал като образцов затворник. Независимо от това Габриел бе очаквал, че ще има един последен акт на неподчинение. Както Шамрон винаги казваше, само във филмите осъденият приемаше примката без борба и само в стаите за планиране на операции действащите под заплаха чужди агенти приемаха момента на крайното си предателство без един последен ултиматум. Назари можеше да постави всякакъв брой искания. Фактът, че настояваше само да говори с жена си, го издигна, макар и малко, в очите на тези, които държаха съдбата му в свои ръце. Всъщност това можеше също така да спаси живота му.

Организацията за осъществяване на спешна връзка на Назари със съпругата му беше направена малко след първоначалния му разпит в Австрия. Яков трябваше само да набере един номер в Тел Авив и обаждането щеше безопасно да бъде пренасочено към вилата в Източна Турция, където екип на Службата пазеше децата и жената на Реза. Разговорът щеше да бъде записан на булевард „Цар Саул“ и владеещ фарси агент щеше да слуша за евентуални нередности. Единствената опасност бе, че руснаците и иранците също биха могли да подслушват.

С одобрението на Габриел Яков набра номера в 20 часа и 5 минути. В 20 часа и 10 минути съпругата на Назари вече бе на линия и преводачът бе заел мястото си в сградата на булевард „Цар Саул“. Яков подаде телефона на Реза.

— Без сълзи и сбогуване. Просто я попитай как е и се постарай да звучиш нормално.

Назари взе телефона и го вдигна до ухото си.

— Тала, скъпа — каза той, като затвори очи с облекчение, — толкова се радвам да чуя гласа ти.

Разговорът продължи малко повече от пет минути — по-дълго, отколкото би предпочел Алон. Той не искаше да рискува с директна жива връзка с Хамбург, така че трябваше да изчака още няколко минути, за да научи, че разговорът е минал без проблем. Видя през прозореца, че часовникът на катедралата „Свети Михаил“ показва 20 часа и 20 минути. С натискането на няколко клавиша на компютърната клавиатура Алон накара хората от екипа си да заемат местата си. Първата криза за вечерта бе преодоляна. Сега оставаше само да се появи Алексей Розанов.

56. Нойщат, Хамбург

Четиристотин крачки деляха хотел „Мариот“ от ресторант „Ди Банк“ — разстояние, което можеше да се измине пеша за три минути или за две, ако човек искаше тепърва да си направи резервация. Гостите, които тръгнаха от хотела в 20,37 часа, не бързаха особено, защото като много други хора в Хамбург тази вечер не бяха успели да си запазят желаната маса. Техните имена бяха Йоси Гавиш и Римона Щерн, въпреки че и двамата бяха регистрирани в хотела под оперативни псевдоними. Йоси беше старши анализатор в отдел „Проучване“ на Службата, който по случайност имаше усет за драматичното и беше ефективен полеви агент. Римона беше началник на звеното на Службата, което следеше обстойно ядрената програма на Иран. В качеството си на такъв, тя беше основният получател на фалшивите сведения на Реза Назари. Римона никога не се беше срещала лично с иранския шпионин и не гореше от нетърпение да бъде в едно помещение с него тази вечер. В действителност по-рано вечерта тя бе заявила, че предпочита да върнат Назари в Техеран в чамов ковчег. Гневът ѝ не беше изненадал Габриел. Римона беше племенница на Ари Шамрон и като прочутия си вуйчо не приемаше леко предателството, особено когато бяха замесени иранци.

Римона Щерн беше квалифициран аналитик и имаше голям опит в тази област, но притежаваше и естествените инстинкти на Йоси за работа на терен. Докато вървеше по елегантната улица, някаква чанта на витрината на „Прада“ сякаш привлече вниманието ѝ. Тя спря за момент, докато ги подмине един автомобил, а Йоси, играейки ролята на ядосан съпруг, погледна ръчния си часовник. Беше 20,41 часът, когато влязоха през импозантния вход на „Ди Банк“. Салонният управител ги уведоми, че няма свободни маси, така че те унило отидоха на бара да изчакат за евентуален отказ на някоя резервация. Римона седна с лице към входа, а Йоси — към салона. Той извади от горния джоб на сакото си златна писалка, идентична с тази, която Габриел беше дал на Реза Назари. Йоси завъртя капачката надясно и след това върна писалката в джоба си. Две минути по-късно на защитения му мобилен телефон пристигна текстово съобщение. Предавателят работи, сигналът е силен и ясен. Йоси повика една минаваща сервитьорка и поръча напитки. Беше 20 часът и 44 минути.

Останалите хора от екипа на Алон тихо заемаха местата си по улиците около „Ди Банк“. На Постщрасе Дина Сарид паркира своя „Фолксваген“ седан на едно празно място пред входа на магазин на „Водафон“. Мордекай седеше до нея на предната седалка, а на задната Одед правеше упражнения с дълбоки вдишвания, за да забави ускорения си пулс. Петдесет метра по-нататък по улицата, Михаил Абрамов бе възседнал паркирания си мотоциклет и наблюдаваше пешеходците с израз на огромно отегчение. До него, яхнал друг мотор, Келър се взираше в екрана на мобилния си телефон. Есемесът гласеше, че очакваният мъж още не се е появил. Беше 20 часът и 48 минути.

В 20,50 часа Алексей Розанов все още не беше се свързал с Реза Назари. Застанал пред прозореца на тайната квартира, Алон видя как часовникът на камбанарията на „Свети Михаил“ отброи още две минути, без да има никакво обаждане. Ели Лавон стоеше до него — утешително присъствие, скърбящ другар край гроба на стар приятел.

— Трябва да го изпратиш, Габриел. Иначе той ще закъснее.

— Ами ако не трябва да отива в ресторанта, докато не се чуе с Алексей?

— Ще трябва да му измислим някакво извинение.

— Може би Алексей няма да го приеме. — Алон замълча, после добави: — Или може би той няма да дойде.

— Ставаш параноик.

— Преди две седмици в лицето ми избухна 225-килограмова бомба. Имам право да съм такъв.

Измина още една минута без обаждане. Габриел отиде до лаптопа, написа един имейл и го изпрати. После се върна до прозореца и застана до най-стария си приятел на света.

— Реши ли какво ще правим? — попита Лавон.

— С кое?

— С Алексей.

— Ще му дам възможност да подпише смъртния ми акт.

— И ако го направи?

Алон обърна гръб на часовника и погледна Ели.

— Искам лицето ми да е последното, което ще види.

— Шефовете на служби не убиват офицери от КГБ.

— Сега то се нарича СВР, Ели. И аз все още не съм шефът.

— Дай ми телефона си — каза Яков.

— Защо?

— Просто ми дай проклетото нещо. Не разполагаме с много време.

Реза Назари му даде мобилния си телефон. Яков извади SIM картата и я постави в друг идентичен телефон. Назари се поколеба, преди да го приеме.

— Бомба ли е? — попита той.

— Твоят телефон за вечерта.

— Трябва ли да приема, че е компрометиран?

— По всички възможни начини.

Иранецът пъхна телефона в горния джоб на сакото си до писалката.

— Какво ще стане в края на вечерята?

— Каквото и да правиш — каза Яков, — не излизай едновременно с него през вратата. Ще те взема пред ресторанта, след като Алексей изчезне.

— След като изчезне?

Яков не каза нищо повече. Реза Назари облече палтото си и тръгна надолу към фоайето. Беше 20 часът и 57 минути.

Тъй като „Мариот“ беше американски хотел, пред него имаше колчета от неръждаема стомана и грозни бетонни кашпи с цветя за защита на сградата от терористична атака. Реза Назари — служител на най-големия държавен спонсор на международния тероризъм в света, премина защитните съоръжения под зоркия поглед на Яков и излезе на улицата. По нея нямаше никакво движение и тротоарите ѝ бяха пусти. Нищо по витрините не накара Назари да забави ход, макар че той, изглежда, забеляза двамата мъже на мотоциклети на малкото площадче от другата страна на улицата срещу „Ди Банк“.

Реза влезе в ресторанта точно в девет часа и се представи на салонния управител.

— Романов — каза иранецът и салонният управител проследи с показалеца си имената в списъка с резервации.

— А, да, ето го. Романов.

Назари съблече палтото си и бе въведен в салона за хранене с висок таван. Минавайки край бара, той забеляза, че една жена с пясъчноруса коса го наблюдава. Мъжът, който седеше до нея, пишеше нещо на мобилния си телефон — „Потвърждение за безопасното пристигане на сътрудника“, помисли си Реза. Масата се намираше в ъгъла на залата под смущаващата черно-бяла фотография на плешив мъж с маниакално изражение. Назари седна с лице към салона. Това щеше да разстрои Алексей, но в този момент чувствата на Алексей бяха най-малката му грижа. Той мислеше само за жена си и децата си и за списъка с въпроси, на които Алон искаше да получи отговор. Един сервитьор напълни чашата му с вода, сомелиерът му предложи менюто с вината. След това, в 21 часа и 7 минути, Реза усети как новият мобилен телефон вибрира до гърдите му с непознат ритъм. Номерът му беше непознат. Въпреки това той прие разговора.

— Къде си? — попита един глас на руски език.

— В ресторанта — отговори Назари на същия език. После на свой ред попита: — А ти къде си?

— Ще закъснея няколко минути, но съм близо.

— Да ти поръчам ли питие?

— Всъщност трябва да направим малка промяна.

— Колко малка?

Розанов обясни какво иска да направи Реза. После добави:

— Две минути. Разбираш ли?

Преди иранецът да успее да отговори, връзката бе прекъсната. Назари бързо набра номера на мъжа, когото познаваше като господин Тейлър.

— Чу ли това?

— Всяка дума.

— Какво искаш да направя?

— Ако бях на твое място, Реза, след две минути щях да стоя пред ресторанта.

— Но…

— След две минути, Реза, или сделката се разваля.

Колата беше „Мерцедес“ S-класа с хамбургска регистрация, черна като катафалка. Тя се появи в горния край на улицата, когато Реза Назари стана от стола си, и мина спокойно покрай тъмните магазини, преди да спре пред „Ди Банк“. Едно пиколо се приближи, но мъжът на предната седалка го отпрати с махване. Шофьорът се бе вкопчил с две ръце във волана, сякаш бяха допрели пистолет до главата му, а на задната седалка един мъж държеше напрегнато мобилен телефон до ухото си. Келър можеше да го види ясно от площадчето на отсрещната страна на улицата. Широки скули, руса, оредяваща на темето коса. Чиста проба главорез от Московския център.

— Това е той — каза Кристофър в микрофона на сигурната си радиостанция. — Кажи на Реза да остане в ресторанта. Да го застреляме сега и да приключваме с това.

— Не! — отвърна рязко Габриел.

— Защо не?

— Защото искам да разбера защо той промени плана. Освен това искам Куин.

Радиостанцията изпращя, когато Алон изключи. После вратата на ресторанта се отвори и Реза Назари излезе на улицата. Келър се намръщи. „И най-добре скроените планове често се объркват“ — помисли си той.

Алексей Розанов все още говореше по телефона, когато Назари се отпусна на задната седалка. Щом колата потегли с мръсна газ, той погледна към площадчето, където двамата мъже седяха на моторите си. Те не направиха опит да ги последват, или поне не такъв, който иранецът да забележи. Реза се хвана за дръжката на вратата, когато автомобилът взе завоя с висока скорост. После погледна към Алексей Розанов, който тъкмо приключи телефонния си разговор.

— Какво става, по дяволите? — попита Назари.

— Не мисля, че беше добра идея да седиш в ресторант в Хамбург.

— Защо да не е?

— Защото имаме проблем, Реза. Много сериозен проблем.

57. Хамбург

— Какво искаш да кажеш с това, че той още е жив?

— Искам да кажа — отговори многозначително Алексей Розанов, — че Габриел Алон все още крачи по земята.

— Вестниците съобщиха за смъртта му. Службата му го потвърди.

— Вестниците не знаят нищо. А пък Службата — добави руснакът — очевидно е излъгала.

— Вашите агенти видели ли са го?

— Не.

— Чули ли са гласа му?

Розанов поклати отрицателно глава.

— Тогава откъде знаеш?

— Сведението идва от наш информатор. Казаха ни, че Алон е оцелял при експлозията само с повърхностни наранявания и е бил отведен в тайна квартира на МИ6.

— Къде е той сега?

— Нашият източник не знае.

— Кога научи за това?

— Няколко минути след като самолетът ми кацна в Хамбург. От Московския център ме посъветваха да отменя срещата ни.

— Защо?

— Защото има само една причина, поради която Габриел Алон би фалшифицирал своята смърт.

— Възнамерява да ни убие?

Руснакът запази мълчание.

— Не се притесняваш наистина, нали, Алексей?

— Питай Иван Харков дали трябва да се тревожа за склонността на Габриел Алон да търси отмъщение. — Розанов погледна през рамо. — Единствената причина да дойда тук тази вечер е, защото в Кремъл се тревожат относно вероятността радиоактивен материал да е попаднал в ръцете на чеченските терористи.

— Кремъл има пълното основание да се тревожи.

— Следователно е вярно, така ли?

— Абсолютно.

— Радвам се, Реза.

— Защо се радваш на факта, че чеченците биха могли да направят мръсна бомба?

— Защото съвпадението на всички тези неща е доста интересно, не мислиш ли? — Алексей погледна през прозореца си. — Първо, Алон симулира собствената си смърт. След това петдесет килограма силно реактивен ядрен материал изчезват от иранска лаборатория. — Той замълча, после добави: — И сега ето ни тук заедно в Хамбург.

— Какво искаш да кажеш, Алексей?

— Нито СВР, нито ФСБ62 са открили някаква информация, която да подсказва, че чеченците са се сдобили с ирански ядрен материал. Аз нямаше да съм тук, ако не беше твоят имейл.

— Изпратих ти този имейл, защото докладите са верни.

— Или може би си го изпратил, защото Алон ти е казал. Този път Назари погледна през прозореца си.

— Започваш да ме изнервяш, Алексей.

— Такова бе и намерението ми. — Руснакът замълча за момент. — Ти си единственият, който би могъл да даде моето име на Алон, Реза.

— Забравяш Куин.

Розанов запали замислено цигара „Дънхил“, сякаш в ума си правеше ходове върху шахматна дъска.

— Къде е той? — попита Назари.

— Куин ли?

Иранецът кимна утвърдително.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Той беше наш сътрудник.

— Така е, Реза, но сега той принадлежи на нас и местонахождението му не те засяга.

Назари бръкна във вътрешния джоб на палтото за цигарите си, но Розанов сграбчи китката му с изненадваща сила.

— Какво правиш? — попита руснакът.

— Надявах се да запаля една цигара.

— Тази вечер не носиш пистолет, нали, Реза?

— Разбира се, че не.

— А трябваше. — Алексей се усмихна студено. — Това е друга твоя грешка.

Мерцедесът се движеше на запад по Фелдщрасе — оживена улица, която свързваше Нойщат с квартала Санкт Паули. Следваха го двама мъже на мотоциклети, заедно с две коли, във всяка от които имаше по трима опитни агенти на израелската тайна разузнавателна служба. Никой от тях не знаеше какво се беше случило между Алексей Розанов и Реза Назари. Само Габриел и Ели Лавон, седнали пред лаптопа в тайната квартира, бяха наясно за напрегнатата конфронтация. Писалката в джоба на иранеца вече беше безполезна — тя беше извън обхвата на приемника, — но мобилният телефон на Назари осигуряваше ясно звуково покритие.

За момента не се чуваше никакъв звук, което никога не беше добър знак. Никой в колата не говореше. Никой, изглежда, и не дишаше. Алон се опита да си представи сцената вътре. Двама мъже на предните седалки, двама на задната — единият от които бе заложник. Може би Алексей бе извадил пистолет. Или може би, помисли си Габриел, не беше нужно да се вади оръжие. Може би Назари, изтощен от прекараните в страх дни, вече бе дал знак за своята вина. Алон погледна примигващата светлинка на компютърния екран и попита:

— Какво прави Алексей?

— Сещам се за няколко възможности — отговори Лавон.

— Нито една от тях не е добра.

— Защо няма отвличащи вниманието действия? Защо няма опити за контранаблюдение?

— Може би самият Алексей не го вярва напълно.

— Какво не вярва?

— Че си успял да го намериш толкова бързо.

— Той ме подценява? Това ли казваш, Ели?

— Трудно е да се повярва, но…

Лавон млъкна, когато по канала прозвуча гласът на Розанов. Той говореше на руски.

— Какво казва?

— Дава указания на шофьора.

— Накъде се насочват?

— Не е ясно. Но подозирам, че е някъде, където ще могат да му хвърлят як бой.

— Нямам нищо против да слушам въпросите.

— Може да стане грозно. — Ели замълча, после добави: — Крайно грозно.

Габриел наблюдаваше движението на мигащата светлинка на компютърния екран. Колата зави по Щресеманщрасе — по-широка улица с по-бърз трафик.

— Това не е лошо място — каза той.

— Всъщност нататък няма да става по-добре.

Алон вдигна радиостанцията до устните си и даде заповед. След две секунди на екрана се появиха още две мигащи светлинки. Едната беше Михаил, а другата — Келър.

— Убийствата винаги са по-чисти, отколкото отвличанията — каза тихо Лавон.

— Да, Ели, знам това.

— Тогава защо не го приключиш тук и сега?

— Добавих още един въпрос към моя списък.

— Какъв е той?

— Искам да знам името на човека, който е казал на руснаците, че съм жив.

Светлинките на Михаил и Келър се приближаваха все повече. Мерцедесът още се движеше със същата скорост.

— Да се надяваме, че няма да има странични щети — каза Лавон.

„Да — помисли си Габриел, като чу изстрелите. — Да се надяваме.“

В Хамбург има квартали, в които немците се крият зад старомодни английски фасади. Участъкът, където черният мерцедес в крайна сметка заседна, беше точно такова място — триъгълна открита площ, малка и затревена, която от едната страна граничеше с улицата, а от другите ѝ две страни се издигаха редици от еднотипни тухлени къщи, за чиито обитатели човек би предположил, че пият чай и гледат „Новините в десет“ по Би Би Си. За да стигне до нея, колата трябваше първо да прелети неуправляемо през две платна за насрещно движение. По пътя си тя събори един уличен стълб и строши на парчета малък билборд, поставен на тротоара, преди най-накрая да спре, блъскайки се в строен млад бряст. По-късно в квартала щяха да положат големи усилия да спасят дървото, но без резултат.

Двамата мъже на предната седалка на автомобила бяха мъртви далеч преди той да спре със силно разтърсване. Но те не бяха убити от катастрофата, а от куршумите, които майсторски бяха изстреляни в главите им от близко разстояние, докато колата все още се движеше. Свидетелите щяха да споменат за двама мъже на мотоциклети: единия — висок и строен, другия — по-як. Всеки от тях бил стрелял само по два пъти и изстрелите били толкова отлично синхронизирани, че гърмежите били едва различими. По-късно кадрите от видеонаблюдението щяха да потвърдят показанията им. Един хамбургски детектив го нарече най-красивото убийство, което някога е виждал — доста нетактична забележка, която щеше да му спечели строго мъмрене от началника му. Той щеше да каже, че труповете на германска територия никога не са красиви. Особено труповете на руснаци. Нямаше значение, че те са на две горили от Московския център. Това все пак си беше безобразие.

Двамата мотоциклетисти бяха избягали бързо и никой повече не ги видя. Нито пък властите успяха да открият местонахождението на фолксвагена, който се бил появил секунди след катастрофата. Як като великан мъж бил слязъл от задната му седалка и бил отворил широко задната дясна врата на мерцедеса, сякаш тя била направена от папиемаше. Един свидетел щеше да разкаже за кратък, но жесток бой, въпреки че другите оспориха този разказ. Независимо какво се беше случило, високият, с вид на славянин пътник, който излязъл от мерцедеса, бил замаян и кървял. Как бе стигнал и се бе качил във фолксвагена, отново бе предмет на известни спорове. Някои казаха, че се е качил доброволно. Други твърдяха, че е бил принуден да влезе в колата, тъй като в този момент едрият като великан мъж счупил ръката му. Цялата операция траяла само десет секунди. После фолксвагенът и нещастният мъж със славянска външност изчезнали. Същият хамбургски полицай не видя артистичност в извършеното от великана, но бе не по-малко впечатлен. „Всеки глупак може да натисне спусъка — каза той пред колегите си, — но само истински професионалист може да отвлече главорез от Московския център, сякаш откъсва ябълка от дърво.“

При това оставаше само пътникът, който бе седял зад злочестия шофьор. Всички свидетели заявиха, че той е слязъл от колата по собствена воля, и всички изказаха мнението, че несъмнено е бил всякакъв друг, но не и руснак — може би арабин или турчин, но не и руснак. По никакъв начин. За няколко секунди мъжът изглеждал объркан относно местонахождението си и настоящото си затруднено положение. После забелязал мъж с белези от шарка по бузите да му маха през отворения прозорец на още един автомобил. Като се запрепъвал с благодарност към него, той викал отново и отново една и съща дума. Думата била „Тала“. За това свидетелите бяха напълно единодушни.

58. Хамбург

При напускането на тайна квартира на Службата има строго определен ред, правила, които трябва да се съблюдават, процедура, която трябва да се спазва. Тези правила са установени от Господ и са гравирани върху камък. Те са ненарушими дори когато двама руснаци лежат мъртви на някаква градска тревна площ. Дори когато целта на операцията лежи завързана и със запушена уста на задната седалка на колата за бягство. Така че сега Габриел и Ели Лавон се заеха с процедурното почистване на тайната квартира мълчаливо и автоматично, но с фанатична всеотдайност. Подобно на враговете си, те бяха истински вярващи.

В 21,30 часа двамата заключиха вратата и излязоха на улицата. Следваше друга процедура — старателна проверка на автомобила за бомба. Като не откриха нищо необичайно, те се качиха в него. Алон остави Ели да кара. Той беше самороден майстор на проследяването и наблюдението, а не шофьор, но естествената му предпазливост, с която караше моторно превозно средство, в този момент бе оперативно предимство.

От Хамбург те караха на юг до градче, наречено Дьоле. Отвъд него имаше гъста горичка, до която се стигаше само по един изровен път с табела „Частна собственост“. Михаил я бе намерил предния ден заедно с още три подходящи резервни места. Резервните места се оказаха ненужни, защото гората беше пуста. Когато влезе в нея, Лавон загаси фаровете и продължи да кара само на жълтото сияние на габаритните светлини. Гората беше смес от вечнозелени и листопадни дървета. Габриел предпочиташе брезите, но брезови гори не се срещаха често в западната част на Германия. Само на изток.

Накрая габаритите осветиха фолксвагена, който чакаше на малка поляна. Михаил се бе облегнал със скръстени ръце на предния калник, Келър стоеше до него и пушеше цигара. В краката им лежеше Алексей Розанов. Устата му беше залепена с тиксо и китките му бяха завързани със същия материал. Не че беше нужно да го обуздават. Офицерът от СВР витаеше между будното съзнание и комата.

— Каза ли нещо?

— Нямаше кой знае какъв шанс — отговори Кристофър.

— Видя ли лицето ти?

— Предполагам, че да, но се съмнявам, че си го спомня.

— Свести го. Трябва да си поговоря с него.

Келър извади еднолитрова бутилка минерална вода от багажника на колата и я изля върху лицето на Розанов, докато руснакът се раздвижи.

— Изправи го на крака — каза Габриел.

— Съмнявам се, че ще се задържи на тях.

— Направи го.

Кристофър и Михаил хванаха Розанов под мишниците и го изправиха. Както бе прогнозирал Келър, руснакът не остана задълго в изправено положение. Те го вдигнаха отново, но този път продължиха да го държат под мишниците. Главата му бе клюмнала напред с опряна в гърдите брадичка. Беше по-висок, отколкото бе изглеждал на снимките от наблюдението, и по-тежък — над деветдесет килограма някога тренирани мускули, които щяха да се покрият с мазнини. Розанов бе провел добра операция, но Габриел бе провел по-добра. Той извади глока от колана на панталона си и използва дулото му, за да повдигне брадичката на руснака. Бяха нужни няколко секунди, за да могат подпухналите очи на Розанов да се фокусират. Когато го направиха, в тях нямаше и следа от страх или разпознаване. „Добър е“ — помисли си Алон. Той отлепи тиксото от устата на руснака.

— Не изглеждаш много изненадан да ме видиш, Алексей.

— Срещали ли сме се? — изломоти Розанов.

Габриел се усмихна кисело.

— Не — отвърна той след малко, — досега не съм имал това неудоволствие. Обаче познавам добре работата ти. Всъщност даже много добре. До най-малките подробности. Има само няколко дребни детайла, които искам да изясня.

— Какво предлагаш, Алон?

— Нищо.

— Тогава няма да получиш нищо в замяна.

Габриел насочи пистолета към десния крак на Розанов и натисна спусъка. Гърмежът отекна сред дърветата. Същото направиха и писъците на руснака.

— Започваш ли да схващаш сериозността на положението си, Алексей?

В този момент Розанов бе неспособен да говори, така че заговори Алон:

— Ти и твоята служба поставихте бомба на Бромптън Роуд в Лондон. Тя беше предназначена за моя приятел и мен, но уби петдесет и двама невинни граждани. Ти уби Шарлот Харис от Шепърдс Буш. Ти уби сина ѝ, който се казваше Питър като дядо си. Точно заради тях си тук тази вечер. — Габриел насочи пистолета към лицето на руснака.

— Какво пледираш, Алексей?

— Еймън Куин постави онази бомба — изпъшка Розанов, — не ние.

— Ти си му платил да го направи, Алексей. И ти си му дал помощничка на име Катерина.

Руснакът рязко вдигна глава и се загледа в Алон със замъглени от болката очи.

— Къде е Куин? — попита Габриел.

— Не знам.

— Къде е? — попита отново Габриел.

— Казвам ти, Алон. Не знам къде е.

Габриел насочи пистолета към левия му крак и натисна спусъка.

— Исусе! Моля те, спри!

Розанов вече не крещеше от болка. Той плачеше като дете. Плаче, помисли си Габриел, като останалите без крайници жертви на една от бомбите на Куин. Куин, който можеше да направи запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда. Куин, който бе пребивавал в терористичен лагер в Либия заедно с Тарик ал Хурани.

Мислиш ли, че те са се познавали?

Не мога да допусна, че не са се познавали.

— Нека да започнем с нещо по-просто — каза спокойно Алон. — Как се сдоби с номера на мобилния ми телефон?

— Това се случи, докато бяхте в Ома — отговори руснакът. — При паметника. Една жена ви следеше. Тя се престори, че ви снима.

— Спомням си я.

— Тя безжично атакува твоето блекбъри. Не успяхме да разшифроваме никой от файловете ти, но получихме номера ти.

— Който ти си дал на Куин.

— Да.

— Именно Куин ми изпрати онзи есемес в Лондон.

— „Тухлите са в стената.“

— Къде беше той, когато ми го изпрати?

— На Бромптън Роуд — отвърна руснакът. — На безопасно място извън периметъра на взрива.

— Защо му позволи да го направи?

— Куин искаше да знаеш, че е бил той.

— Професионална гордост?

— Очевидно това имаше нещо общо с мъж на име Тарик. Габриел усети как сърцето му пропусна един удар.

— Тарик ал Хурани?

— Да, точно той. Палестинецът.

— Какво общо има Тарик?

— Куин заяви, че иска да уреди един стар дълг.

— Като ме убие?

Розанов кимна утвърдително.

— Очевидно те са били доста близки.

„Това трябва да е вярно — помисли си Алон. — Няма как Алексей Розанов да знае за Тарик.“

— Куин знае ли, че още съм жив?

— Беше му казано по-рано днес.

— Значи, знаеш къде е той?

Розанов не каза нищо. Габриел притисна дулото на пистолета към вътрешната страна на коляното на руснака.

— Къде е той, Алексей?

— Върна се в Англия.

— Къде в Англия?

— Не знам.

Габриел заби болезнено дулото на пистолета в коляното на руснака.

— Кълна се, Алон! Не знам къде е.

— Защо се е върнал в Англия?

— За втората фаза на операцията.

— Къде ще се проведе тя?

— В лондонската болница „Гай“.

— Кога?

— Утре в три следобед.

— Коя е целта?

— Министър-председателят. Куин и Катерина ще убият Джонатан Ланкастър утре следобед в Лондон.

59. Северна Германия

Руснакът отмаляваше, губейки кръв, губейки воля за живот. Въпреки това, Габриел го накара да мине през всичко, стъпка по стъпка, сделка след сделка, предателство след предателство, от гибелното начало на операцията до имейла, който бе пристигнал в Московския център по-рано тази вечер. Имейл, който бил изпратен от незащитен апарат, защото мобилният телефон, даден от СВР на някоя си Катерина Акулова, предал своя последен слаб сигнал от дъното на Северно море. Розанов каза, че Куин бил взел нещата в свои ръце. Той бил извън контрола на Московския център. Куин бил полудял.

— Къде са били, когато са изпратили имейла?

— Не успяхме да го проследим обратно до източника.

Алон стъпи силно върху потрошения десен крак на Алексей. Когато възвърна способността си да говори, руснакът каза, че имейлът е бил изпратен от интернет кафене в град Флийтуд.

— Разполагат ли с кола? — попита Габриел.

— Да, с рено.

— Какъв модел?

— Мисля, че е „Сценик“.

— Какъв вид ще е атаката?

— Говорим за Еймън Куин. Ти как мислиш?

— Автомобил бомба?

— Това е неговата специалност.

— Кола или камион?

— Ван.

— Къде е той?

— В един гараж в Източен Лондон.

— Къде в Източен Лондон?

Розанов съобщи адрес на Темс Роуд в Баркинг, преди брадичката му да се отпусне върху гърдите от изтощение. С един поглед Габриел даде знак на Келър и Михаил да го пуснат. Когато го направиха, руснакът политна напред като отсечено дърво и се стовари върху влажната земя. Алон го претърколи и насочи пистолета към лицето му.

— Какво чакаш? — попита Розанов.

Габриел се втренчи в руснака край дулото на пистолета, но не каза нищо.

— Може би е вярно това, което говорят за теб.

— Какво е то?

— Това, че си твърде стар, че вече не ти стига смелост за това.

Алон се усмихна.

— Имам още един въпрос към теб, Алексей.

— Казах ти всичко, което знам.

— Освен как сте открили, че съм жив.

— Научихме го чрез прихващане на разговори.

— Какъв вид прихващане?

— Гласово — отвърна Розанов. — Чухме гласа ти…

Габриел насочи пистолета към коляното му и стреля.

Руснакът изпадна в агония.

— Ние… имахме… източник.

— Къде?

— В… службите.

Алон стреля втори път в същото коляно.

— Най-добре ми кажи истината, Алексей. В противен случай ще използвам всичките си патрони, за да превърна коляното ти в пихтия.

— Източник — прошепна Розанов.

— Да, знам. Имали сте източник. Но кой е той?

— Той работи…

— Къде работи, Алексей?

— В МИ6.

— В кой отдел?

— Личен състав и…

— „Личен състав и сигурност“?

— Да.

— Неговото име, Алексей. Кажи ми името му.

— Не мога…

— Кажи ми кой е той, Алексей. Кажи ми, за да сложа край на болката.