Английското момиче

1. Пиана, Корсика

Те бяха дошли за нея на остров Корсика в края на август. Точното време така и не можа да се определи — „някъде между залез-слънце и обяд на следващия ден“ беше най-доброто описание, което дадоха нейните съквартиранти. По залез-слънце за последен път я бяха видели да отпрашва с червения скутер по алеята на вилата с пърхаща около загорелите ѝ бедра прозирна памучна пола. По обяд си бяха дали сметка, че леглото ѝ е празно, с изключение на един лековат, наполовина прочетен роман, който миришеше на кокосово масло и слабо на ром. Бяха изминали още двайсет и четири часа, преди да решат да се обадят на жандармерията. Беше едно от онези щури лета, а Маделин беше едно от онези щури момичета.

Те бяха пристигнали в Корсика две седмици по-рано — четири красиви девойки и двама сериозни младежи, всичките предани служители на британското правителство или на политическата партия, която бе управляваща по това време. Притежаваха един колективен автомобил — „Рено“ хечбек, достатъчно голям, за да се нагъчкат в него петима от тях, и червен скутер, който бе само на Маделин и който тя караше с безразсъдство, граничещо със самоубийство. Тяхната боядисана в охра вила се издигаше в западния край на селото върху стръмна скала с изглед към морето. Беше спретната и малка, от вилите, които агентите по недвижими имоти винаги описваха като „очарователни“. Тя обаче имаше плувен басейн и ограден двор, обрасъл с храсти розмарин и пиперови дървета, и само няколко часа след като се настаниха там, всички свикнаха да се мотаят полуголи под слънцето, към което британските туристи се стремят, без значение къде ги отвеждат пътуванията им.

Макар и най-млада в групата, Маделин бе техният неформален лидер — бреме, което тя приемаше без възражения. Именно Маделин бе успяла да наеме вилата и пак тя уреждаше продължителните обеди, късните вечери и дневните екскурзии сред дивата природа във вътрешността на Корсика, като винаги бе начело със своя скутер по коварните пътища. Тя нито веднъж не си направи труда да погледне някоя карта. Енциклопедичните си знания за географията, историята, културата и кухнята на острова бе придобила през периода на интензивно проучване и подготовка, проведени през седмиците преди пътуването. Изглежда, Маделин не бе оставила нищо на случайността. Но пък и тя рядко го правеше.

Беше постъпила в централата на партията в Милбанк преди две години, след като бе завършила икономика и социална политика в Единбургския университет. Въпреки второразредното ѝ образование — повечето нейни колеги бяха продукт на елитните държавни училища и Оксбридж1, — тя бързо се издигна, минавайки през няколко чиновнически длъжности, преди да бъде назначена за директор „Работа в общността“.

Нейната работа, както тя често я описваше, бе да набира гласове сред британските социални групи, които нямаха интерес да подкрепят партията, нейната платформа или нейните кандидати. Всички бяха на мнение, че постът ѝ е само междинна спирка по пътя към нещо по-добро. Бъдещето на Маделин беше блестящо, „ярко като слънчево изригване“ по думите на Полин, която бе наблюдавала кариерното издигане на младата си колежка с немалко завист. Според слуховете, някой високопоставен човек в партията бе взел под крилото си Маделин. Някой, близък до министър-председателя. Може би дори самият премиер. Със своята фотогеничност, остър ум и безгранична енергия Маделин бе подготвяна за запазено място в Парламента и свое собствено министерство. Беше само въпрос на време. Или поне така казваха.

Това правеше още по-странен факта, че на двайсет и седем години, Маделин Харт все още нямаше романтична връзка. Когато я подпитваха защо няма любовен живот, тя заявяваше, че е твърде заета за мъже. Според Фиона — лукавата тъмнокоса красавица от канцеларията на кабинета, това обяснение бе подозрително. Или по-точно казано, тя смяташе, че Маделин не е искрена: двуличието бе едно от най-същностните качества на Фиона, оттам и интересът ѝ към партийната политика. В подкрепа на своята теория тя отбелязваше, че докато Маделин е много словоохотлива почти по всяка тема, която можеш да си представиш, когато стане дума за личния ѝ живот, е необичайно сдържана.

— Да — каза Фиона, — тя с готовност подхвърля от време на време по някоя безобидна пикантерия за трудното си детство: мрачното общинско жилище в Есекс, бащата, чието лице едва си спомня, алкохолизирания брат, който не е работил нито един ден в живота си, но всичко останало крие зад дълбок ров и каменни стени. Нашата Маделин може да е сериен убиец или скъпоплатена проститутка и никой от нас да не знае.

Обаче Алисън — дребна служителка в Министерството на вътрешните работи с разбито сърце, имаше друга теория.

— Клетото агънце е влюбено — заяви тя един следобед, докато гледаше как Маделин излиза като богиня от водата в заливчето под вилата. — Бедата е в това, че въпросният човек не отвръща на чувствата ѝ.

— Защо не отвръща? — попита сънливо Фиона изпод огромната козирка на шапката си.

— Може би не е в състояние да го направи.

— Женен?

— Ама, разбира се.

— Копеле.

— Ти никога ли не си…?

— Имала връзка с женен мъж?

— Да.

— Само два пъти, но смятам да го направя и трети път.

— Ще гориш в ада, Фи.

— Надявам се да е така.

Именно тогава, в следобеда на седмия ден, и при наличието на минимални доказателства, трите девойки и двамата младежи, отседнали с Маделин Харт в наетата в покрайнините на Пиана вила, се заеха да ѝ намерят гадже.

— И не просто какво да е гадже — подчерта Полин. — Той трябва да е на подходяща възраст, с хубава външност и добре възпитан, със стабилно финансово положение и психично здраве, без позорни семейни тайни и да не спи с други жени.

Фиона, най-опитната по сърдечните въпроси, обяви, че това е невъзможна мисия.

— Такъв не съществува — поясни тя с досадата на жена, която е прекарала много време да търси подобен мъж. — А ако съществува, или е женен, или е толкова самовлюбен, че няма да обърне пукнато внимание на бедничката Маделин.

Въпреки нейните опасения, Фиона се хвърли с главата напред в предизвикателството — ако не за друго, защото това щеше да придаде лека интрига на почивката. За щастие тя не страдаше от недостиг на потенциални цели, защото, изглежда, половината от населението на Югоизточна Англия бе напуснало своя просмукан с влага остров, за да се порадва на корсиканското слънце. Имаше цяла колония финансисти от Лондонското сити, които бяха наели вили в северния край на залива Порто. Тук бяха и група художници, които живееха като цигани в едно хълмисто градче в Кастанича, както и група актьори, които се бяха настанили на плажа в Кампоморо. Имаше и делегация от политици от опозицията, които крояха планове за връщане във властта в една вила на върха на скалите в Бонифачо. Използвайки работата си в Министерски съвет като визитна картичка, Фиона бързо организира поредица от импровизирани срещи. И всеки път — било то на вечеря, на разходка в планината или на следобедно питие на плажа — тя набелязваше най-приемливия кандидат от присъстващите мъже и го слагаше до Маделин. Обаче никой не успя да прескочи нейните „стени“, дори и младият актьор, който наскоро бе изиграл успешно главна роля в най-популярния за сезона мюзикъл на Уест Енд.

— Тя явно е лудо влюбена — заключи Фиона, докато се връщаха към вилата късно една вечер, а Маделин караше отпред червения си скутер в нощния мрак.

— Според теб кой е той? — попита Алисън.

— Не знам — отвърна завистливо Фиона. — Но трябва да е някой много специален.

Точно тогава, когато оставаше малко повече от седмица до планираното им завръщане в Лондон, Маделин започна да прекарва значително време сама. Всяка сутрин тя излизаше рано от вилата — обикновено преди другите да са станали — и се връщаше късно следобед. Когато я питаха къде е била, отговаряше уклончиво и на вечеря често бе потисната или замислена. Алисън, естествено, се боеше от най-лошото: че любимият на Маделин, който и да беше той, ѝ е писал, че повече не се нуждае от нея. Но на следващия ден, като се върнаха във вилата от пазаруване, Фиона и Полин радостно заявиха, че Алисън греши. Изглежда, че любимият на Маделин бе пристигнал в Корсика. И Фиона имаше снимки, с които да го докаже.

Бяха я видели в два и десет следобед в ресторант „Ле Палмие“ на кея „Адолф Ландри“ в Калви. Маделин седеше на една маса край пристанището, извърнала леко глава към морето, сякаш не забелязваше мъжа на отсрещния стол. Очите ѝ бяха скрити зад големи слънчеви очила. Сламена шапка с ефектна черна панделка засенчваше безупречното ѝ лице. Полин бе понечила да се приближи до масата, но Фиона, долавяйки напрегнатата интимност в обстановката, ѝ бе предложила по-бързо да се махат оттам. Тя обаче се бе забавила достатъчно дълго, за да направи тайно първата уличаваща снимка с мобилния си телефон. Маделин, изглежда, не забеляза това натрапване, но не и мъжът. В мига, в който Фиона натисна бутона на камерата, той рязко обърна глава, сякаш предупреден от някакъв първичен инстинкт, че се опитват да запечатат образа му.

След като изтичаха до близката бирария, Фиона и Полин внимателно разгледаха мъжа на снимката. Косата му беше сиво-руса, развяна от вятъра и момчешки непокорна. Тя падаше върху челото му и обрамчваше ъгловатото му лице, доминирано от малка, по-скоро сурова на вид уста. Носеше облекло, подходящо за крайбрежието: бели панталони, памучна риза на сини райета, голям часовник за гмуркане, платнени мокасини с подметки, които не биха оставили следи по корабна палуба. Точно такъв човек беше той, решиха те. Човек, който никога не оставя следи.

Предположиха, че е англичанин, макар че можеше да е германец или скандинавец, или пък, помисли си Полин, потомък на полски благородници. Парите явно не бяха проблем, както се виждаше от бутилката скъпо шампанско, оросена с капчици вода в сребърната кофичка с лед, поставена в края на масата. Богатството му бе спечелено, а не наследено, решиха те, и то не по съвсем законен начин. Мъжът беше комарджия. Имаше сметки в швейцарски банки. Посещаваше опасни места. Но най-вече беше предпазлив. Делата му, точно като платнените му обувки, не оставяха следи.

Обаче най-много ги заинтригува Маделин. Тя вече не беше девойката, която познаваха от Лондон, нито дори тази, с която споделяха вилата през последните две седмици. Стори им се, че сега изражението и държанието ѝ са съвсем различни — като на актриса в друг филм. Тя беше друга жена. Свели глави над мобилния телефон като две ученички, Фиона и Полин написаха диалог и вдъхнаха живот на героите. В тяхната версия на историята аферата бе започнала съвсем невинно със случайна среща в някой скъп магазин на Ню Бонд Стрийт. Флиртът е бил продължителен, а задълбочаването му — щателно планирано. Но краят на историята за момента им убягваше, защото в реалния живот той предстоеше да бъде написан. И двете обаче бяха единодушни, че ще бъде трагичен.

— Тези истории завършват винаги така — заключи Фиона, базирайки се на личния си опит. — Момиче среща момче. Момичето се влюбва в момчето. Момичето е наранено и прави всичко възможно да съсипе момчето.

Този следобед Фиона направи още две снимки на Маделин и нейния любим. На едната се виждаха как се разхождат по кея под ярките слънчеви лъчи, като ръцете им плахо се докосваха. На втората се разделяха, без да разменят дори една целувка. След това мъжът се качи в надуваема лодка „Зодиак“ и се насочи към пристанището. Маделин яхна червения си скутер и пое обратно към вилата. Когато пристигна, вече не носеше сламената шапка с ефектната черна панделка. Вечерта, докато разказваше как е прекарала следобеда, тя не спомена за посещението си в Калви, нито за обяда си със заможния на вид мъж в „Ле Палмие“. Фиона намери изпълнението ѝ за доста впечатляващо.

— Нашата Маделин е изключително добра лъжкиня — каза тя на Полин. — Може би са наистина прави, когато казват, че я очаква бляскаво бъдеще. Кой знае? Един ден може да стане дори министър-председател.

Тази вечер четирите красиви девойки и двамата сериозни младежи, отседнали във вилата, планираха да вечерят в съседния град Порто. Маделин направи резервацията на нейния ученически френски и даже убеди собственика на ресторанта да им запази най-хубавата маса — тази на терасата с изглед към скалистия залив. Решено бе, че ще отидат до ресторанта с обичайните превозни средства, но малко преди седем часа Маделин обяви, че ще отскочи до Калви за едно питие със стар приятел от Единбург.

— Ще се срещнем в ресторанта — извика тя през рамо, като отпраши с пълна скорост по алеята. — И за бога, опитайте се този път за разнообразие да дойдете навреме. — След това изчезна от погледа им. На никого не му се видя странно, когато тя не се появи на вечерята. Нито се разтревожиха, когато на сутринта откриха, че леглото ѝ е празно. Беше едно от онези щури лета и Маделин беше едно от онези щури момичета.

2. Корсика — Лондон

Френската национална полиция официално обяви Маделин за изчезнала в 14,00 ч. в последния петък на месец август. След тридневно издирване те не намериха никаква следа от нея, освен червения скутер, който бе открит с разбит преден фар в една изолирана клисура близо до връх Монте Чинто. В края на седмицата в полицията почти бяха загубили надежда, че ще я открият жива. Пред обществото те твърдяха, че случаят си остава преди всичко издирване на изчезнала британска туристка. Обаче неофициално вече търсеха нейния убиец.

Нямаше други потенциално заподозрени лица или такива, които да представляват интерес за полицията, освен мъжа, с когото тя бе обядвала в „Ле Палмие“ следобеда преди нейното изчезване. Но също като Маделин, той сякаш се бе изпарил от лицето на земята. Дали беше таен любовник, както Фиона и другите подозираха, или се бяха запознали наскоро на Корсика? Дали беше англичанин? Или пък французин? Или, както се изрази един разочарован детектив, беше извънземен от друга галактика, който се е превърнал в частици, които са се отправили обратно към кораба майка? Сервитьорката от „Ле Палмие“ не оказа кой знае каква помощ. Тя си спомни, че мъжът говорел на английски с девойката със сламената шапка, но поръчал на безупречен френски. Сметката, която платил в брой с чисто нови банкноти, които поставил на масата като обигран комарджия, както и големият бакшиш, който оставил, били рядкост в днешно време в Европа, и как не, при тази икономическа криза и всичко останало. Обаче най-ярко си спомняше ръцете му — слабо окосмени, без никакви лунички или белези, с чисти нокти. Той очевидно полагал грижи за ноктите си. Тя харесвала това у мъжете.

Снимката му, която дискретно бе показана в по-изисканите барове и ресторанти на острова, не предизвика нищо повече от апатично повдигане на рамене. Изглежда, никой не го беше виждал. А ако го бяха виждали, то не си спомняха лицето му. Мъжът беше като всички други позьори, които всяко лято се появяваха на брега на Корсика: хубав тен, скъпи слънчеви очила, златен швейцарски часовник на китката. Той беше поредният никой с кредитна карта и красиво момиче от другата страна на масата. Мъж, когото вече бяха забравили.

Това може би важеше за собствениците на магазини и ресторанти в Корсика, но не и за френската полиция. Тя пусна снимката му за проверка през всичките бази данни за криминално проявени лица, с които разполагаха, а след това и през още няколко други. И когато всички търсения не показаха и най-малкото съответствие, започнаха да обсъждат дали да пуснат снимка във вестниците. Имаше някои, особено сред по-висшестоящите, които бяха против подобна мярка. В края на краищата, казаха те, възможно е вината на клетия човек да е единствено съпружеската изневяра, а тя не е престъпление във Франция. Но когато изтекоха още три денонощия без никакъв особен напредък, стигнаха до заключението, че нямат друг избор, освен да се обърнат за помощ към широката общественост. Две внимателно изрязани снимки бяха предоставени на пресата — едната, на която мъжът седеше в „Ле Палмие“, а на другата вървеше по кея — и до вечерта следователите бяха затрупани със стотици обаждания. Те бързо отсяха лъжливите и странните сведения и съсредоточиха ресурсите си само върху онези, които изглеждаха правдоподобни. Но нито едно не даде резултат. Седмица след изчезването на Маделин Харт, единственият им заподозрян все още беше човек без име и дори без националност.

Въпреки че полицията не разполагаше с обещаващи следи, това не означаваше, че страдаше от липса на теории. Част от детективите смятаха, че мъжът от „Ле Палмие“ е убиец психопат, който е подмамил Маделин в капан. Други го считаха за човек, който просто е бил на грешното място в грешното време. Според тяхната теория той беше женен и поради тази причина не можеше да се покаже и да сътрудничи на полицията. Що се отнася до съдбата на Маделин, те твърдяха, че вероятно тя е жертва на обир, завършил зле — сама млада жена на мотор, сигурно е била лесна мишена. Рано или късно щяха да открият трупа ѝ. Морето щеше да го изхвърли, някой турист щеше да попадне на него сред хълмовете или някой земеделец щеше да се натъкне на него, докато оре нивата си. Така се случваше обикновено на острова. На Корсика мъртъвците не оставаха скрити задълго.

Във Великобритания провалите на полицията бяха повод да се сипят нападки срещу французите. Но по-голямата част от пресата, дори вестниците, симпатизиращи на опозицията, разглеждаше изчезването на Маделин като национална трагедия. Нейното забележително издигане от обикновено момиче, живяло в общинско жилище в Есекс, беше хронологично описано, а в изявленията на много партийни величия се говореше за преждевременно прекъсната многообещаваща кариера. Нейната разплакана майка и безполезният ѝ брат дадоха само едно телевизионно интервю и след това изчезнаха от общественото полезрение. Същото се случи и с приятелите ѝ, с които бе почивала на Корсика. При завръщането им в Англия те се появиха заедно на пресконференция на летище Хийтроу, наглеждана зорко от екип от пиар специалисти на партията. След това отказаха всички поискани от тях интервюта, в това число и тези, които вървяха с предложение за изгодни суми. В репортажите нямаше и намек за скандал. Нямаше материали за тежки отпускарски запои, сексуални лудории или нарушения на обществения ред, само обичайните безсмислици за опасностите, пред които са изправени младите жени, пътуващи в чужбина. В партийната централа екипът на пресслужбата тихомълком се поздрави за умелото справяне с този случай, докато членовете на политическия кабинет забелязаха значително покачване на рейтинга на премиера. Помежду си те го нарекоха „ефекта Маделин“.

Постепенно статиите за нейната участ минаха от първа на вътрешните страници, а до края на септември изчезнаха напълно от вестниците. Беше есен и бе настъпило време да се върнат към работата на правителството. Предизвикателствата пред Великобритания бяха огромни: икономиката се намираше в рецесия, еврозоната — на животоподдържащи системи, а списъкът с нерешени социални проблеми, които разяждаха обществото в Обединеното кралство, бе дълъг. И като капак на всичко се задаваха избори. Министър-председателят многократно бе намеквал, че възнамерява да ги насрочи преди края на годината. Той си даваше ясна сметка за политическите опасности, които криеше едно отстъпление от казаното — Джонатан Ланкастър бе настоящият премиер на Великобритания именно защото неговият предшественик бе пропуснал да насрочи избори след месеци заиграване с обществеността. Ланкастър — тогава лидер на опозицията, го бе нарекъл „Хамлет от Номер 102“ и смъртоносната рана бе нанесена.

Това обясняваше защо напоследък Саймън Хюит, прессекретар на премиера, не спеше добре. Безсънието му се проявяваше по един и същи начин. Изтощен от смазващото еднообразие на работата си, той заспиваше бързо, обикновено с подпряна на гърдите му папка, само за да се събуди след два-три часа. А щом се отърсеше от съня, мислите му започваха да препускат. След четири години в правителството Саймън като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху отрицателното. Такава беше съдбата на прессекретаря на Даунинг Стрийт. В света на Хюит нямаше триумфи, само бедствия и катастрофи. Също като земетресенията, те варираха от малки трусове, които едва се усещаха, до сеизмични катаклизми, разрушаващи сгради и отнемащи човешки животи. От Саймън се очакваше да предсказва наближаващите бедствия и ако е възможно, да ограничава щетите. Напоследък той все по-често си даваше сметка, че задълженията му са неизпълними. В най-мрачните моменти това му носеше някакво успокоение.

Някога той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Като завеждащ на политическата рубрика на „Таймс“, Хюит беше една от най-влиятелните личности в Уайтхол3. Само с няколко изречения на острото си като бръснач перо той можеше да закопае политиката на дадено правителство, заедно с кариерата на министъра, който я беше прокарал. Саймън разполагаше с толкова огромна власт, че нито едно правителство не внасяше за разглеждане важен законопроект, без първо да го обсъди с него. И нито един политик, който мечтаеше за по-бляскаво бъдеще, не си и помисляше да се кандидатира за ръководен партиен пост, без първо да си осигури подкрепата на Хюит. Един от тези политици беше Джонатан Ланкастър — бивш адвокат от Сити, избран за депутат от района на лондонските предградия. Отначало Саймън не обърна голямо внимание на Ланкастър: той беше твърде изискан, твърде красив и твърде привилегирован, за да го вземе на сериозно. Но с течение на времето Хюит бе започнал да го намира за способен мъж с идеали, който иска да възроди своята умираща политическа партия, а след това да преобрази страната. И още по-изненадващо, Саймън откри, че наистина харесва Ланкастър, което не беше добър знак. И тъй като отношенията им станаха по-близки, те прекарваха повече време да обсъждат как да бъде поправен моралният и социалният упадък на обществото, отколкото политическите машинации в Уайтхол. В изборната нощ, когато Джонатан победи, спечелвайки най-голямото парламентарно мнозинство през последните трийсет години, Хюит бе един от първите, на които той се обади. „Саймън — бе казал Джонатан със своя убедителен глас. — Имам нужда от теб. Не мога да го направя сам.“ След това Хюит бе написал възторжена статия за шансовете за успех на Ланкастър, знаейки много добре, че след няколко дни ще работи за него на Даунинг Стрийт.

Сега Саймън отвори бавно очи и се втренчи презрително в часовника на нощното си шкафче. Той показваше 3,42 ч. сутринта, сякаш му се подиграваше. До него бяха трите мобилни телефона, всичките напълно заредени за яростната медийна атака през идващия ден. Искаше му се да може толкова лесно да зареди и „батериите“ на собствения си организъм, но на този етап никакво количество сън или тропическо слънце не можеше да поправи щетите, които бе нанесъл на тялото си, достигнало средна възраст. Саймън погледна към Ема. Както обикновено, тя спеше дълбоко. Някога той щеше да измисли някой сладострастен начин да я събуди, но не и сега; семейното им ложе се бе превърнало в угаснало огнище. За един кратък период Ема бе съблазнена от блясъка на работата му на Даунинг Стрийт, но скоро бе започнала да негодува срещу робската му преданост към Ланкастър. Тя гледаше на премиера почти като на любовен съперник и омразата ѝ към него бе достигнала ирационални размери.

— Ти си два пъти по-добър от него, Саймън — беше му заявила тя снощи, преди да го целуне без любов по увисналата буза. — И все пак, по някаква незнайна причина, смяташ, че трябва да играеш ролята на негов слуга. Може би някой ден ще ми кажеш защо.

Хюит знаеше, че няма да заспи отново, не и сега, така че остана буден в леглото и се заслуша в поредицата от звуци, които бележеха началото на деня му. Тупването на сутрешните вестници на прага му. Бълбукането на пълнещата се с вода автоматична кафемашина. Бръмченето на правителствения седан на улицата под прозореца му. Като стана внимателно, за да не събуди Ема, той облече халата си и заслиза с тихи стъпки към кухнята. Кафемашината гневно съскаше. Саймън си наля чаша кафе — черно заради нарастващата обиколка на талията му, и го занесе в антрето. Когато отвори вратата, го посрещна порив на влажен вятър. Обвитата с найлон купчина вестници лежеше на изтривалката до глинената саксия с повехнал здравец. Като се наведе, видя и нещо друго: плик, двайсет на двайсет и пет сантиметра, плътно залепен, без никакви надписи и маркировка. Хюит веднага разбра, че не е изпратен от Даунинг Стрийт — никой от екипа му не би посмял да остави пред вратата му дори и най-незначителния документ. Ето защо пратката трябваше да е от другаде. Не беше нещо необичайно; старите колеги от пресата знаеха адреса му в Хампстед и винаги щяха да оставят пакети за него. Малки подаръци за своевременна информация. Гневни тиради във връзка с доловено пренебрежение. Неприличен слух, който е прекалено деликатен, за да бъде изпратен по електронната поща. Саймън считаше за необходимо да бъде в крак с последните клюки от Уайтхол. Като бивш репортер знаеше, че онова, което се казва зад гърба на човека, често пъти е много по-важно от това, което е написано за него на първите страници.

Той побутна плика с върха на чехъла си, за да се увери, че не съдържа кабели или батерии, после го постави върху купчината вестници и се върна в кухнята. След като включи телевизора и намали звука до шепот, извади вестниците от найлоновата опаковка и бързо прегледа първите страници. В тях преобладаваше предложението на Ланкастър да направи британската промишленост по-конкурентоспособна чрез намаляване на данъчните ставки. „Гардиън“ и „Индипендънт“ бяха предвидимо потресени, но благодарение на усилията на Хюит по-голямата част от медийното отразяване беше положителна. Другите новини от Уайтхол за щастие бяха добри. Нямаше сътресения, нито дори и лек трус.

Като прегледа така наречените „авторитетни“ вестници, Саймън прочете набързо таблоидите, които смяташе за по-добър барометър на британското обществено мнение, отколкото всички социологически проучвания. После, след като си доля кафе, отвори анонимния плик. В него имаше три неща: DVD, лист хартия с формат А4 и една снимка.

— Мамка му — изруга тихо. — Мамка му! Мамка му!

Случилото се след това щеше да стане по-късно източник на много спекулации, а за Саймън Хюит — бивш политически журналист, който със сигурност трябваше да е най-наясно — на немалко обвинения. Защото, вместо да се свърже с лондонската полиция, както изискваше британският закон, той занесе плика и неговото съдържание в кабинета си на Даунинг Стрийт № 12, намиращ се само през две врати от официалната резиденция на министър-председателя, която бе на № 10. След като проведе в осем часа обичайния брифинг със сътрудниците си, по време на който не спомена нищо за съдържанието на плика, той го показа на Джеръми Фалън — началник на кабинета и политически съветник на Ланкастър. Фалън беше най-могъщият началник на кабинет в британската история. Неговите служебни задължения включваха стратегическо планиране и координиране на политиките между различните министерства, което му даваше правомощията да си пъха носа навсякъде, където намери за добре. В пресата често го наричаха „мозъка на Ланкастър“, което доста му допадаше, но обиждаше премиера.

Реакцията на Фалън се отличаваше само по избора на ругатня. Първият му импулс бе да занесе веднага материала на Ланкастър, но тъй като беше сряда, изчака премиерът да преживее седмичната смъртоносна „гладиаторска“ среща, известна като „Въпроси към министър-председателя“. В нито един момент по време на срещата Ланкастър, Хюит или Джеръми Фалън не предложиха да предадат материала на съответните органи. Тримата бяха единодушни, че се нуждаят от дискретен и опитен човек, на когото преди всичко можеше да се вярва, че ще защитава интересите на премиера. Фалън и Хюит поискаха от Ланкастър да им даде имената на потенциални кандидати и той им каза само едно име. Лицето бе свързано с него по роднинска линия и нещо по-важно — имаше неплатен дълг. „В такива случаи личната преданост е от голямо значение — каза министър-председателят, — но ефикасността е много по-практична.“

Вследствие на това на Даунинг Стрийт дискретно бе повикан Греъм Сиймор, дългогодишният заместник-директор на британската служба за сигурност, известна още като МИ5. Много по-късно Сиймор щеше да опише срещата, проведена в личния кабинет на премиера под портрета на намръщената баронеса Тачър, като най-трудната в неговата кариера. Той се съгласи да помогне на министър-председателя без колебание, защото така постъпваха хората като Греъм Сиймор при такива обстоятелства. Въпреки това даде ясно да се разбере, че ако някога участието му в тази работа стане публично достояние, ще съсипе отговорните за това лица.

Така че остана да се определи само самоличността на оперативния агент, който щеше да проведе издирването. Както Ланкастър преди него, Греъм Сиймор имаше само един кандидат. Той не сподели името му с премиера. Вместо това, използвайки средства от една от многото тайни оперативни сметки на МИ5, Сиймор си резервира място за вечерния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Когато самолетът бавно се отдалечи от терминала, той се зае да обмисля как е най-добре да подходи. Личната преданост бе от голямо значение в такива случаи, но ефикасността бе много по-практична.

3. Йерусалим

В центъра на Йерусалим, недалеч от пешеходната улица „Бен Йехуда“, се намираше тихата зашумена уличка „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и бе частично скрита зад здрава стена от варовик и извисяващо се в предната градина евкалиптово дърво. Апартаментът на най-горния етаж се различаваше от останалите в сградата само по това, че някога бе собственост на тайната разузнавателна служба на Израел. Той имаше просторна всекидневна, малка кухня, обзаведена с модерни електроуреди, трапезария и две спални. По-малката от двете спални — онази, която бе предназначена за детска стая, старателно бе трансформирана в ателие на професионален художник. Обаче Габриел още предпочиташе да работи във всекидневната, където хладният бриз, влизащ през отворените френски врати, отнасяше миризмата на разтворителите, които ползваше.

В момента той използваше внимателно дозиран разтвор на ацетон, спирт и дестилирана вода, който бе научил във Венеция от великия реставратор на картини Умберто Конти. Сместа бе достатъчно силна, за да разтвори повърхностните замърсявания и стария лак, но нямаше да наруши оригиналната рисунка на художника. Сега той топна ръчно направения памучен тампон в разтвора и с леко въртеливо движение го прокара върху вирнатите гърди на Сузана. Тя бе извърнала очи и сякаш само смътно си даваше сметка за двамата развратни старци, които я гледаха как се къпе, надничайки над градинската стена. На Габриел, който бе необичайно покровителствен към жените, му се искаше да може да се намеси и да ѝ спести травмата от това, което щеше да последва — фалшивите обвинения, съдебния процес, смъртната присъда. Вместо това, той внимателно прокарваше памучния тампон върху гърдите ѝ и гледаше как пожълтялата ѝ кожа ставаше сияйно бяла.

Когато тампонът се замърси, Алон го постави в херметически затваряща се колба, за да не излизат изпаренията. Докато приготвяше друг, очите му бавно обходиха повърхността на картината. Досега тя бе приписвана на последовател на Тициан. Но настоящият ѝ собственик — известният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд, беше убеден, че картината произхожда от ателието на Якопо Басано4.

Габриел бе на същото мнение — наистина сега, когато бе открил някои елементи от маниера на рисуване, виждаше доказателства за четката на самия майстор, особено във фигурата на Сузана. Той познаваше много добре стила на Басано: беше изучавал обстойно картините му по време на стажа си и бе прекарал няколко месеца в Цюрих, за да реставрира ценна творба на Басано за един частен колекционер. През последната вечер на престоя си бе убил мъж на име Али Абдул Хамиди в една влажна уличка близо до реката. Хамиди — обигран палестински терорист, чиито ръце бяха изцапани с много израелска кръв, се представяше за драматург и Габриел го бе възнаградил със смърт, достойна за неговите литературни претенции.

Алон топна новия тампон в разтворителя, но преди да успее да поднови работата си, от улицата долетя познатото бръмчене на мощен автомобил. Той излезе на терасата, за да потвърди подозренията си, и след това открехна входната врата на апартамента.

Не след дълго Ари Шамрон вече седеше на една дървена табуретка до Габриел. Носеше панталони в цвят каки, бяла памучна риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо, а грозните му очила блестяха на светлината на халогенните работни лампи. На лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, бе изписано силно отвращение.

— Надуших миризмата на тези химикали още щом слязох от колата — каза Шамрон. — Представям си какви щети си нанесъл на тялото си след всичките тези години.

— Бъди сигурен, че те са нищо в сравнение с тези, които ти си му нанесъл — отвърна Габриел. — Изненадан съм, че все още мога да държа четка.

Той допря внимателно мокрия тампон до плътта на Сузана и леко го завъртя. Ари погледна намръщено часовника си от неръждаема стомана, сякаш той вече не вървеше точно.

— Нещо не е наред ли? — поинтересува се Алон.

— Просто се чудех кога ще се сетиш да ми предложиш чаша кафе.

— Знаеш къде се намира всичко. Сега ти на практика живееш тук.

Шамрон промърмори на полски нещо за неблагодарността на децата. След това стана от табуретката, като се облегна тежко на бастуна си, и се отправи към кухнята. Напълни чайника с вода от чешмата, но при вида на множеството бутони и копчета на печката на лицето му се изписа объркване. Ари Шамрон на два пъти бе оглавявал тайната разузнавателна служба на Израел, а преди това бе един от нейните най-награждавани полеви агенти. Но сега, в напреднала възраст, изглеждаше неспособен да свърши и най-елементарните домакински дейности. Кафемашини, блендери, тостери: тези уреди бяха загадка за него. Многострадалната му съпруга — Геула, често се шегуваше, че ако бъде оставен сам, великият Ари Шамрон ще умре от глад в къща, пълна с храна. Габриел включи печката и продължи да работи. Шамрон застана пред френския прозорец и запали цигара. Вонята на турския му тютюн скоро надви острата миризма на разтворителя.

— Трябва ли да пушиш? — попита Габриел.

— Да — отвърна Ари.

— Какво правиш в Йерусалим?

— Премиерът искаше да поговорим.

— Наистина ли?

Шамрон го изгледа през облак сиво-синкав дим.

— Защо те изненадва фактът, че министър-председателят е поискал да ме види?

— Защото…

— Защото съм стар и без значение ли? — прекъсна го Ари.

— Ти си неразумен, нетърпелив и от време на време ирационален, но никога не си бил без значение.

Шамрон кимна в знак на съгласие. Старостта му бе дала възможност поне да види своите недостатъци, макар че го бе лишила от нужното време, за да ги поправи.

— Как е той? — попита Габриел.

— Както можеш да си представиш.

— За какво си говорихте?

— Разговорът ни засегна широк кръг въпроси и беше напълно откровен.

— Това означава ли, че двамата си крещяхте един на друг?

— Крещял съм само на един министър-председател.

— На кого? — полюбопитства Алон.

— На Голда — отговори Шамрон. — Беше в деня след Мюнхен5. Казах ѝ, че трябва да променим нашата тактика, че трябва да отвърнем с терор на терористите. Дадох ѝ списък с имената на мъжете, които трябваше да умрат. Голда не беше съгласна.

— И ти ѝ се разкрещя?

— Не беше един от хубавите ми моменти.

— Как реагира тя?

— Естествено, и тя ми се развика. Но в крайна сметка се съгласи с мен. След това изготвих друг списък с имена — имената на младите мъже, които ми бяха нужни за изпълнение на операцията. Всички се съгласиха без колебание. — Ари направи пауза и след това добави: — Всички, освен един.

Габриел мълчаливо постави замърсения тампон в херметично затварящата се колба. Тя спря вредните изпарения на разтворителя, но не и спомена за първата му среща с човека, когото наричаха мемунех — единствения шеф. Това се бе случило само на няколкостотин метра от мястото, където се намираше сега, в кампуса на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. Габриел току-що бе излязъл от лекция за творчеството на известния немски експресионист Виктор Франкел, който по една случайност му беше дядо по майчина линия. Шамрон го чакаше в края на огрения от слънцето двор — нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Както винаги, той бе добре подготвен. Знаеше, че Алон е израснал в забутано село в Долината на Израил и че ненавижда земеделието. Знаеше, че майка му, самата тя талантлива художничка, бе успяла да оцелее в лагера на смъртта в Биркенау, но не можеше да се справи с рака, който опустошаваше тялото ѝ. Знаеше също, че първият език на Габриел е немският и че той си остава езикът на неговите мечти. Цялата информация се намираше в папката, която Шамрон държеше в своите пожълтели от никотина пръсти.

— Операцията ще се нарича „Божи гняв“ — каза му той през онзи ден. — Не става въпрос за справедливост. Става дума чисто и просто за отмъщение — отмъщение за отнетия в Мюнхен живот на единайсет невинни хора. — Алон му беше казал да намери някого другиго. — Аз не искам някой друг — бе отвърнал Ари. — Искам теб.

През следващите три години Габриел и другите оперативни агенти от операция „Божи гняв“ дебнеха жертвите си из цяла Европа и Близкия изток. Въоръжен с „Берета“ 22. калибър — оръжие, подходящо за убиване от близко разстояние, Алон лично бе елиминирал шестима членове на „Черния септември“. Когато бе възможно, бе изстрелвал в тях по единайсет куршума — по един за всеки израелски спортист, убит в Мюнхен. Когато най-накрая се завърна у дома, слепоочията му бяха посребрени, а лицето му бе състарено с двайсет години. Тъй като вече не можеше да твори, замина за Венеция, за да учи реставрация. След като си почина, Габриел се върна да работи за Шамрон. През следващите години изпълни някои от най-легендарните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, след дълги години непрестанно скитане, най-после се бе върнал в Йерусалим. Най-доволен от този факт бе Ари, който го обичаше като свой син и ползваше апартамента на улица „Наркис“, сякаш бе негово собствено жилище. Някога Алон се дразнеше от постоянното му присъствие, но вече не беше така. Великият Ари Шамрон беше вечен, но тялото, което подслоняваше неговия дух, нямаше да трае вечно.

Нищо не бе нанесло повече вреда на здравето на Шамрон, отколкото неспирното му пушене. Беше придобил този навик още като млад в Полша и той се бе задълбочил още повече, след като бе дошъл в Палестина, където бе участвал във войната, довела до независимостта на Израел. Сега, докато разказваше за срещата си с министър-председателя, Ари щракна старата си запалка „Зипо“ и запали още една от смърдящите си цигари.

— Премиерът е изнервен много повече от обикновено. Предполагам, че има право. Арабската пролет е потопила в хаос целия регион. И иранците са все по-близо до реализирането на ядрените си мечти. В скоро време те ще влязат в „зона на имунитет“ и ще бъде невъзможно да употребим военна сила без помощта на американците. — Шамрон затвори запалката си с едно щракване и погледна към Габриел, който бе възобновил работата си по картината. — Слушаш ли ме?

— Всяка твоя дума.

— Докажи го.

Алон повтори дословно последното му изявление. Ари се усмихна. Считаше безупречната памет на Габриел за едно от най-добрите си постижения. Той взе да върти запалката между пръстите си — две завъртания надясно, две наляво.

— Проблемът е, че американският президент отказва да постави каквито и да било ясно очертани граници. Той заявява, че няма да позволи на иранците да изработят ядрено оръжие. Но тази декларация е безсмислена, ако те имат потенциалните възможности да го изработят в най-скоро време.

— Също като японците.

— Япония не е управлявана от фанатични шиитски молли — възрази Шамрон. — Ако американският президент не внимава, двете му най-важни постижения във външната политика ще бъдат ядрен Иран и възстановяването на ислямския халифат.

— Добре дошъл в постамериканския свят, Ари.

— Ето защо смятам, че ще е безразсъдно да оставим нашата сигурност в техните ръце. Но това не е единственият проблем на премиера — добави Шамрон. — Армейските генерали не са сигурни, че ще могат да унищожат достатъчно от програмата, за да бъде ефективен военният удар. А от булевард „Цар Саул“ — под ръководството на твоя приятел Узи Навот — казват на министър-председателя, че една едностранна война с персите ще бъде катастрофа с библейски мащаби.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на тайната разузнавателна служба на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Дори пенсионирани агенти като Габриел и Шамрон я назоваваха просто Службата.

— Узи вижда разузнавателните данни всеки ден — каза Алон.

— И аз ги виждам. Не всичките — побърза да добави Ари, — но достатъчно, за да ме убедят, че сметките на Узи за времето, с което разполагаме, може да се окажат грешни.

— Узи никога не е бил силен по математика. Обаче, когато работеше на терен, никога не правеше грешки.

— Да, защото рядко се поставяше в положение, в което е възможно да се направи грешка. — Шамрон потъна в мълчание и се загледа в клоните на евкалипта, които се поклащаха от вятъра над терасата на Габриел. — Винаги съм казвал, че една кариера без противоречия изобщо не е истинска кариера. Аз съм имал достатъчно такива, както и ти.

— Аз имам и белези, които го доказват.

— И отличия също — вметна Ари. — Премиерът е загрижен, че Службата е прекалено предпазлива, когато става дума за Иран. Да, ние пуснахме вируси в техните компютри и елиминирахме неколцина от техните учени, но напоследък няма никакво раздвижване. Премиерът би искал Узи да проведе още една операция „Шедьовър“.

„Шедьовър“ беше кодовото име на съвместната операция на израелци, американци и британци, която бе довела до унищожаването на четири тайни ирански съоръжения за обогатяване на уран. Тя се бе провела под надзора на Узи Навот, но в коридорите на булевард „Цар Саул“ се считаше за един от подвизите на Габриел.

— Възможности като „Шедьовър“ не се появяват всеки ден, Ари.

— Вярно е — съгласи се Шамрон, — но аз винаги съм вярвал, че повечето възможности се спечелват, а не идват даром. Така смята и министър-председателят.

— Да не е загубил доверие в Узи?

— Не още. Но искаше да разбере дали аз съм загубил доверие в него.

— Какво му каза?

— Какъв избор имах? Нали аз му го препоръчах за тази работа.

— Така че му даде благословията си?

— Да, но при определени условия.

— Как така?

— Припомних на премиера, че лицето, което наистина исках да поеме тази работа, не прояви интерес. — Шамрон бавно поклати глава. — Ти си единственият човек в историята на Службата, който е отказал да стане директор.

— За всичко си има първи път, Ари.

— Означава ли това, че може да размислиш?

— Затова ли си тук?

— Мислех, че може да се зарадваш на моята компания — отвърна Шамрон. — А пък и двамата с министър-председателя се чудехме дали няма да се съгласиш да помогнеш малко на един от нашите най-близки съюзници.

— На кого?

— Греъм Сиймор пристигна в града без предупреждение. Той иска да поговорите.

Габриел се обърна към Шамрон.

— За какво? — попита след малко.

— Не каза, но очевидно е спешно. — Шамрон приближи до статива и хвърли поглед към почистения участък от платното, върху който работеше Габриел. — Изглежда като ново.

— Такава е целта.

— Има ли някакъв шанс да направиш същото и за мен?

— Извинявай, Ари — отвърна Алон, докосвайки сбръчканата му буза, — опасявам се, че ти не можеш да бъдеш поправен.

4. Хотел „Цар Давид“, Йерусалим

На 22 юли 1946 г. следобед екстремистката ционистка групировка „Иргун“ бе взривила голяма бомба в хотел „Цар Давид“ — тогавашното седалище на всички британски военни сили и цивилни институции в Палестина. Атентатът — наказателна операция заради ареста на няколкостотин еврейски бойци — бе довел до смъртта на деветдесет и един души, в това число двадесет и осем британски поданици, които бяха пренебрегнали телефонното предупреждение да се евакуират от хотела. Макар и осъден от всички, бомбеният атентат се бе оказал един от най-ефективните актове на политическо насилие, извършвани някога. Само след две години британците се бяха оттеглили от Палестина и съвременната държава Израел — някога една почти немислима ционистка мечта, бе станала реалност.

Сред късметлиите, които бяха оцелели от бомбената експлозия, беше младият офицер от британското разузнаване Артър Сиймор, ветеран от военновременната програма „Двойна игра“, който неотдавна бе прехвърлен в Палестина, за да шпионира еврейската съпротива. По време на взрива Сиймор трябваше да бъде в кабинета си, но се бе забавил няколко минути заради среща с информатор в Стария град. Той чу детонацията точно когато минаваше през портата Яфа и видя с ужас как част от хотела се срина. Картината щеше да го преследва до края на живота му и даде насока на по-нататъшната му кариера. Яростен противник на израелците и владеещ свободно арабски език, Сиймор създаде притеснително тесни връзки с много от враговете на Израел. Той бе редовен гост на египетския президент Гамал Абдел Насър и един от първите почитатели на младия палестински революционер Ясер Арафат.

Въпреки проарабските му симпатии, Службата считаше Артър Сиймор за един от най-способните служители на МИ6 в Близкия изток. Ето защо бе малко изненадващо, когато единственият син на Сиймор — Греъм, избра да прави кариера в МИ5, а не в по-бляскавата Тайна разузнавателна служба. Сиймор-младши, както стана известен още в началото на кариерата си, първо служи в контраразузнаването, работейки срещу КГБ в Лондон. След падането на Берлинската стена и нарастването на ислямския фанатизъм той бе повишен и оглави борбата с тероризма. Сега, като заместник-директор на МИ5, Сиймор бе принуден да разчита на своя опит и в двете сфери. Тези дни в Лондон упражняваха занаята си повече руски шпиони, отколкото в разгара на Студената война. А благодарение на грешките на няколко последователни британски правителства днес Обединеното кралство беше дом на няколко хиляди ислямски екстремисти от Арабския свят и Азия. Сиймор наричаше Лондон „Кандахар на Темза“. Дълбоко в себе си той се притесняваше, че страната му се плъзга към ръба на една цивилизационна пропаст.

Въпреки че бе наследил страстта на баща си към чистия шпионаж, Греъм не споделяше неговото презрение към Израел. Наистина под негово ръководство МИ5 бе изградила тесни връзки със Службата, и по-специално с Габриел Алон. Двамата мъже се считаха за членове на някакво тайно братство, което вършеше най-неприятната работа, която никой друг не желаеше да свърши, и се притесняваше за последствията по-късно. Те се бяха борили един за друг, бяха проливали кръв един за друг, а в някои случаи бяха убивали един за друг. Двамата бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама шпиони от противникови служби, което означаваше, че изпитваха много малко недоверие един към друг.

— Има ли някой в този хотел, който да не те познава? — попита Сиймор, като разтърси протегнатата ръка на Габриел, сякаш тя принадлежеше на човек, когото срещаше за първи път.

— Момичето на рецепцията ме попита дали съм тук заради бар мицва6 на Грийнберг.

Сиймор се усмихна сдържано. С оловносиви къдрици и волева челюст, той изглеждаше като прототип на барон от колониална Великобритания — човек, който решава важни въпроси и никога не си налива сам чая.

— Вътре ли ще седнем или навън? — попита Алон.

— Навън — отвърна Сиймор.

Двамата се настаниха на една маса на терасата, Габриел с лице към хотела, а Греъм — към стените на Стария град. Беше малко след единайсет часа — мигът на затишие между закуската и обяда. Габриел поиска само кафе, но Сиймор направи щедра поръчка. Съпругата му беше ентусиазирана, но ужасно лоша готвачка. За Греъм храната, която предлагаха авиокомпаниите, бе като истинско угощение, а късната хотелска закуска, даже и от кухнята на „Цар Давид“, беше повод за наслада. Същото, изглежда, се отнасяше и за гледката към Стария град.

— Може да ти е трудно да повярваш — каза той между две хапки от омлета си, — но за първи път стъпвам в твоята страна.

— Знам — отговори Алон. — Всичко е написано в досието ти.

— Интересно четиво ли е?

— Сигурен съм, че то е нищо в сравнение с онова, което твоята служба има за мен.

— Че как иначе? Аз съм само един скромен служител на службите за сигурност на Нейно Величество. Докато ти си истинска легенда. В края на краищата — добави Греъм, като понижи глас — колко разузнавачи могат да кажат, че са предпазили света от апокалипсис?

Габриел погледна през рамо към златното кубе на Купола на скалата — третото най-свято място за исляма, — което искреше под кристалната слънчева светлина на Йерусалим. Пет месеца по-рано, в една тайна пещера на петдесет метра под повърхността на Храмовия хълм, той бе открил мощна бомба, която, ако беше взривена, щеше да изравни със земята цялото плато. Беше открил и двадесет и две колони от Храма на Соломон в Йерусалим, доказващи категорично, че древното еврейско светилище, описано в „Царе“ и „Летописи“, действително е съществувало. Въпреки че името на Алон изобщо не се бе появило при медийното отразяване на значимото разкритие, участието му в операцията бе добре известно в някои кръгове на западната разузнавателна общност. Знаеше се също, че най-близкият му приятел — известният библейски археолог и оперативен агент на Службата Ели Лавон, едва не бе загинал, опитвайки се да спаси колоните от унищожение.

— Извадил си голям късмет, че бомбата не е избухнала — заяви Сиймор. — Ако се беше случило, няколко милиона мюсюлмани щяха да се струпат на границите ви само след няколко часа. След това… — Гласът на Греъм заглъхна.

— Това щеше да дръпне шалтера на начинанието, известно като „държавата Израел“ — каза Габриел, довършвайки мисълта му. — Точно това, което иранците и техните приятели в „Хизбула“ искат да се случи.

— Представям си какво си изпитал, когато си видял за първи път онези колони.

— Да ти кажа честно, Греъм, нямах време да се насладя на момента. Бях твърде зает да се опитвам да опазя Ели жив.

— Как е той?

— Прекара два месеца в болница, но изглежда почти като нов. Всъщност той вече се върна на работа.

— За Службата ли?

Габриел поклати отрицателно глава.

— Той пак копае в тунела на Западната стена. Ако искаш, мога да уредя частна обиколка за теб. Всъщност, ако проявяваш интерес, мога да ти покажа тайния проход, който води директно в Храмовия хълм.

— Не съм сигурен, че моето правителство ще одобри. — Сиймор замълча, докато сервитьорът доливаше кафе в чашите им. След това, когато отново останаха сами, каза: — Значи, в крайна сметка слухът е верен.

— Кой слух по-точно?

— Онзи за блудния син, който най-накрая се завръща у дома. Странно — добави той с тъжна усмивка, — винаги съм смятал, че ще прекараш остатъка от живота си, разхождайки се по скалите в Корнуол.

— Там е красиво, Греъм. Но Англия е твоят дом, не моят.

— Понякога и аз вече не се чувствам у дома си там — каза Сиймор. — С Хелън неотдавна си купихме вила в Португалия. Скоро ще бъда изгнаник, както беше ти.

— Колко скоро? — поинтересува се Алон.

— Няма нищо спешно — отговори Сиймор. — Но в крайна сметка всички хубави неща си имат край.

— Ти си направил страхотна кариера, Греъм.

— Дали? Трудно е да се измери успехът в бизнеса по сигурността, не е ли така? Нас ни оценяват по нещата, които не се случват — тайни, които не са откраднати, сгради, които не са взривени. Това може да е много неудовлетворителен начин за изкарване на прехраната.

— Какво ще правиш в Португалия?

— Хелън ще се опита да ме отрови с екзотичните си манджи, а аз ще рисувам ужасни акварелни пейзажи.

— Никога не съм знаел, че рисуваш.

— Напълно основателно. — Сиймор се намръщи на гледката, сякаш надхвърляше способностите му да я нарисува. — Баща ми щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че съм тук.

— А ти защо си тук?

— Чудех се дали би искал да откриеш нещо за мой приятел.

— Този приятел има ли си име?

Греъм не отговори. Вместо това отвори дипломатическото си куфарче, извади една снимка 20 на 25 сантиметра и му я подаде. На нея се виждаше привлекателна млада жена, гледаща право в обектива, която държеше броя на „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ отпреди три дни.

— Маделин Харт? — попита Габриел.

Сиймор кимна утвърдително. След това му подаде един лист, формат А4. На него имаше едно-единствено изречение, написано с готически шрифт.

— По дяволите! — изруга тихо Габриел.

— Опасявам се, че нещата стават още по-лоши.

По някаква случайност управата на „Цар Давид“ бе настанила Греъм Сиймор — единствения син на Артър Сиймор, в същото крило на хотела, което бе разрушено през 1946 година. Всъщност стаята на Сиймор се намираше малко по-надолу по коридора от тази, която баща му бе използвал за кабинет през последните дни на Британския мандат в Палестина. Като пристигнаха, те откриха на дръжката още да виси табелката с надпис „Не ме безпокойте“ заедно с торбичка, в която имаше броеве на „Джерусалем Пост“ и „Аарец“. Греъм въведе Габриел вътре. След това, доволен, че в негово отсъствие никой не е влизал в стаята, той мушна едно DVD в гнездото на лаптопа си и натисна бутона „Старт“. След няколко секунди на екрана се появи Маделин Харт — изчезналата британска поданичка и служителка на управляващата във Великобритания партия.

За първи път правих любов с министър-председателя Джонатан Ланкастър на партийната конференция в Манчестър през октомври 2012 година…

5. Хотел „Цар Давид“, Йерусалим

Продължителността на видеозаписа бе седем минути и дванайсет секунди. През цялото време погледът на Маделин бе прикован в някаква точка малко вляво от камерата, сякаш отговаряше на въпроси, задавани от телевизионен репортер. Тя изглеждаше уплашена и уморена, докато неохотно описваше как се е запознала с министър-председателя по време на едно от неговите посещения в централата на партията в Милбанк. Ланкастър изразил възхищението си от работата ѝ и на два пъти я поканил на Даунинг Стрийт лично да го информира. В края на второто ѝ посещение ѝ признал, че интересът му към нея е повече от професионален. Първият им сексуален контакт се случил набързо в една хотелска стая в Манчестър. След това Маделин била водена тайно в резиденцията на Даунинг Стрийт от един стар приятел на премиера винаги, когато госпожа Ланкастър отсъствала от Лондон.

— И сега — каза мрачно Сиймор, когато екранът на лаптопа потъмня — министър-председателят на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия е наказван за неговите прегрешения с нескопосан опит за изнудване.

— В него няма нищо нескопосано, Греъм. Които и да стоят зад това, са знаели, че премиерът е замесен в извънбрачна афера. След това са се погрижили любовницата му да изчезне безследно от Корсика. Те очевидно са изключително опитни.

Сиймор извади диска от лаптопа, но не каза нищо.

— Кой друг знае?

Греъм обясни как трите предмета: снимката, бележката и дискът, са били оставени предния ден сутринта на прага на Саймън Хюит. И как Саймън ги е занесъл на Даунинг Стрийт, където ги е показал на Джеръми Фалън. След това Хюит и Фалън се срещнали с премиера в резиденцията му на № 10. Габриел, който неотдавна бе пребивавал в Обединеното кралство, познаваше добре действащите лица. Хюит, Фалън и Ланкастър: светата троица на британската политика. Хюит беше публицистът пропагандатор, Фалън — умелият интригант и стратег, а Ланкастър — самородният политически талант.

— Защо Ланкастър е избрал теб?

— Бащите ни работеха заедно в разузнавателната служба.

— Сигурно има и нещо повече от това.

— Има — съгласи се Сиймор. — Името му е Сидик Хюсеин.

— Опасявам се, че не ми говори нищо.

— Това не е никак изненадващо — каза Греъм. — Защото благодарение на мен преди няколко години Сидик изчезна в една „черна дупка“7, така че никой повече да не го чуе и види.

— Кой беше той?

— Сидик Хюсеин, пакистанец по произход, беше жител на Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Той се появи в обсега на нашето наблюдение след бомбения атентат през 2007 година, когато най-сетне се вразумихме и започнахме да прочистваме улиците си от радикални ислямисти. Спомняш си онези дни — каза с горчивина Сиймор. — Дните, когато левите и медиите настояваха да направим нещо срещу терористите сред нас.

— Продължавай, Греъм.

— Сидик се мотаеше с известни екстремисти в джамията на Източен Лондон, а номерът на мобилния му телефон постоянно се появяваше на най-неподходящите места. Дадох копие от досието му на Скотланд Ярд, но от командването на службата за борба с тероризма казаха, че няма достатъчно доказателства, за да предприемат мерки срещу него. След това Сидик извърши нещо, което ми даде възможност сам да се погрижа за проблема.

— И какво беше то?

— Запази си билет за полет до Пакистан.

— Голяма грешка.

— Всъщност направо фатална — вметна мрачно Сиймор.

— Какво стана?

— Проследихме го до летище Хийтроу и се уверихме, че се е качил на самолета за Карачи. След това се обадих тайно на един стар приятел в Лангли, Вирджиния. Мисля, че добре го познаваш.

— Ейдриън Картър.

Сиймор кимна утвърдително. Ейдриън Картър беше директор на Националната тайна служба към ЦРУ. Той ръководеше глобалната борба на Управлението срещу тероризма, включително и неговите някога секретни програми за задържане и разпит на особено важни терористи.

— Екип на Картър наблюдава Сидик в Карачи в продължение на три дни — продължи Сиймор. — След това нахлузиха една торба на главата му и го качиха на първия самолет, напуснал тайно страната.

— Къде го отведоха?

— В Кабул.

— В Солт Пит8?

Греъм бавно кимна.

— Колко време издържа?

— Зависи кого питаш. Според разказа на Управлението за събитията, Сидик е бил открит мъртъв в килията си на десетия ден след пристигането си в Кабул. По време на заведеното съдебно дело семейството му твърдеше, че той е починал, докато е бил измъчван.

— Какво общо има това с премиера?

— Когато адвокатите, представляващи семейството на Сидик, поискаха от МИ5 всички документи, свързани с неговия случай, правителството на Ланкастър отказа да ги предостави, под предлог че това ще навреди на британската национална сигурност. Той спаси кариерата ми.

— И сега ти ще плащаш този дълг, като се опиташ да спасиш кожата му? — Когато Сиймор не отговори, Габриел каза: — Това ще свърши зле, Греъм. И когато това стане, името ти ще фигурира на видно място в неизбежното следствие.

— Дадох ясно да се разбере, че ако това се случи, ще повлека всички с мен, включително и Ланкастър.

— Никога не съм те считал за наивен човек, Греъм.

— Аз съм всичко друго, но не и наивник.

— Тогава си върви. Върни се в Лондон и кажи на твоя министър-председател да излезе пред камерите заедно със съпругата си и да направи публично обръщение към похитителите да освободят момичето.

— Вече е твърде късно за подобно нещо. Освен това — добави Сиймор, — може и да съм малко старомоден, но не ми харесва, когато някои хора се опитват да изнудват премиера на моята страна.

— Премиерът на твоята страна знае ли, че си в Йерусалим?

— Сигурно се шегуваш.

— Защо аз?

— Защото, ако МИ5 или разузнавателната служба се опита да я намери, информацията ще изтече точно както изтече информацията за Сидик Хюсеин. Пък и ти си дяволски добър в откриването на разни неща — добави тихо Сиймор. — Древни колони, откраднати картини на Рембранд, тайни ирански съоръжения за обогатяване на уран.

— Съжалявам, Греъм, но…

— И защото ти също си задължен на Ланкастър — прекъсна го Сиймор.

— Аз ли?

— Кой, мислиш, ти позволи да намериш убежище в Корнуол под фалшиво име, когато никоя друга страна не би го направила? И кой, мислиш, ти позволи да вербуваш британски журналист, когато имаше нужда да проникнеш в системата за доставка на ядрени материали на Иран?

— Не знаех, че водим сметка, Греъм.

— Не го правим — възрази Сиймор. — Но ако го правехме, ти със сигурност щеше да бъдеш назад в резултата.

Двамата мъже потънаха в неловко мълчание, сякаш смутени от тона на разговора. Сиймор погледна към тавана, а Габриел се взря в написаната бележка.

Имате седем дни, иначе момичето ще умре.

— Доста е неясна, не мислиш ли?

— Но е много ефективна — каза Греъм. — И със сигурност привлече вниманието на Ланкастър.

— Няма ли някакви искания?

Сиймор поклати отрицателно глава.

— Очевидно смятат да назоват цената в последния момент. Освен това искат премиерът толкова отчаяно да желае да спаси политическата си кариера, че да се съгласи да я плати.

— Колко струва твоят премиер тези дни?

— Последния път, когато надзърнах в банковите му сметки — отвърна шеговито Сиймор, — имаше над сто милиона.

— Лири?

Греъм кимна утвърдително.

— Джонатан Ланкастър спечели милиони в Сити, наследи милиони от семейството си и се ожени за милиони под формата на Даяна Болдуин. Той е идеалната мишена — човек с повече пари, отколкото са му нужни, и много за губене. Даяна и децата живеят в рамките на охраняваната зона на Номер 10, което означава, че е почти невъзможно да бъдат похитени. Но метресата на премиера… — Гласът на Сиймор заглъхна. След това той добави: — Една любовница е съвсем друго нещо.

— Предполагам, че Ланкастър не е споменал нищо за това на жена си.

Сиймор разпери ръце, за да покаже, че не е посветен във вътрешните дела от брака на премиера.

— Някога работил ли си по случай с отвличане, Греъм?

— Не и след Северна Ирландия. А и те всичките бяха свързани с ИРА.

— Политическите отвличания се различават от тези с криминален характер — каза Габриел. — Вашият средностатистически политически похитител е рационален човек. Той иска негови другари да бъдат освободени от затвора или някакви политически промени, така че отвлича някой важен политик или пълен с ученици автобус и ги държи като заложници, докато не бъдат изпълнени исканията му. А пък престъпникът иска само пари. Ако му платиш, иска още. И така продължава да иска, докато не реши, че вече не са ти останали никакви пари.

— Тогава, предполагам, ни остава само една възможност.

— И каква е тя?

— Да намерим момичето.

Габриел отиде до прозореца и се загледа над долината към Храмовия хълм; за миг се озова обратно в тайната пещера на петдесет метра под повърхността, държейки Ели Лавон, докато кръвта му изтичаше в недрата на Свещената планина. През дългите нощи, които бе прекарал до болничното легло на Лавон, се беше заклел никога повече да не участва в тайни операции. Но сега един стар приятел бе изникнал от дълбините на заплетеното му минало, за да поиска услуга. И Алон се мъчеше да намери думи, за да го отпрати с празни ръце. Като единствено дете на оцелели от холокоста, не беше в природата му да разочарова другите. Той правеше компромиси за тях, но рядко им отказваше.

— Дори и да успея да я намеря — каза след малко, — похитителите ще разполагат с видеозаписа с нейното признание за любовната ѝ връзка с министър-председателя.

— Но този запис ще има доста по-различно въздействие, ако Английската роза9 е в безопасност на английска земя.

— Освен ако Английската роза не реши да каже истината.

— Тя е лоялна към партията. Няма да посмее да го направи.

— Нямаш представа какво са ѝ сторили — отговори Габриел. — Сега може да е съвсем различен човек.

— Така е — каза Сиймор, — но ние малко изпреварваме събитията. Този разговор е безсмислен, ако ти и твоята служба не предприемете действия, за да намерите Маделин Харт заради мен.

— Аз нямам правомощията да поставя моята служба на твое разположение, Греъм. Узи трябва да вземе това решение, не аз.

— Навот вече даде одобрението си — заяви категорично Сиймор. — Същото направи и Шамрон.

Габриел го изгледа неодобрително, но не каза нищо.

— Наистина ли смяташ, че Ари Шамрон щеше да ме пусне дори на километър от теб, без да знае защо съм в града? — попита Греъм. — Той страшно много те покровителства.

— Показва го по доста странен начин. Но се опасявам, че в Израел има един човек, който е по-силен от Шамрон, поне когато става въпрос за мен.

— Съпругата ти?

Алон кимна утвърдително.

— Имаме седем дни или девойката умира.

— Шест дни — поправи го Габриел. — Тя може да е навсякъде по света, а ние не разполагаме с никаква следа.

— Това не е съвсем вярно.

Сиймор бръкна в куфарчето си и извади две снимки от Интерпол на мъжа, с когото Маделин Харт бе обядвала в деня на нейното изчезване. Мъжа, чиито обувки не бяха оставили следи. Забравения човек.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Добър въпрос — каза Греъм. — Но ако успееш да го намериш, подозирам, че ще откриеш и Маделин Харт.

6. Израелски национален музей, Йерусалим

Габриел взе само един предмет от Греъм Сиймор — снимката на похитената Маделин Харт, и отправяйки се на запад през Йерусалим, я занесе в Израелския национален музей. Като остави колата си на паркинга за персонала — привилегия, дадена му съвсем наскоро, той мина през остъкления вестибюл и отиде в залата, в която се помещаваше музейната колекция от творби на европейски художници. В единия ѝ ъгъл висяха девет импресионистични картини, притежавани някога от швейцарския банкер Август Ролф. На една табелка бе описано дългото пътуване на картините, взети от Париж, до това място — как са били откраднати от нацистите през 1940 г. и как по-късно са били прехвърлени на Ролф в замяна на предоставяните от него услуги на германското разузнаване. На табелката не се споменаваше фактът, че Габриел и дъщерята на Ролф — известната цигуларка Анна Ролф — бяха открили картините в един цюрихски банков трезор, нито че консорциум от швейцарски бизнесмени беше наел професионален убиец от Корсика, за да ги убие и двамата.

В съседната зала бяха изложени творби от израелски художници. Имаше три платна от майката на Габриел, включително натрапчивото изображение на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 година, който тя бе нарисувала по памет. Габриел прекара няколко минути да се възхищава на майсторството на рисунъка и полагането на боите, преди да излезе навън в градината със скулптурите. В далечния ѝ край се издигаше кошероподобното Светилище на книгата — хранилището на свитъците от Мъртво море. До него се намираше най-новата постройка на музея — модерна сграда от стъкло и стомана, дълга шейсет лакти, широка двайсет лакти и висока трийсет лакти10. Сега тя бе покрита с брезентова конструкция, която скриваше от външния свят съдържащите се в нея двадесет и две колони от Храма на Соломон.

По протежение на двете страни на сградата, както и пред входа ѝ, който гледаше на изток — също като оригиналния Храм на Соломон, — стояха на пост въоръжени охранители. Това бе само един елемент от изложбата, който я бе направил може би най-оспорвания досега кураторски проект в света. Ултраортодоксалната общност в Израел бе осъдила изложбата като обида към Бога, която в крайна сметка щяла да доведе до унищожаването на еврейската държава, докато в арабския Източен Йерусалим пазителите на Купола на скалата обявиха колоните за изкусна измама. „На Храмовия хълм никога не е имало такъв храм — заяви великият мюфтия на Йерусалим в статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс“ — и нито един музеен експонат няма да промени този факт.“

Въпреки ожесточените религиозни и политически битки, бушуващи около изложбата, нейната подготовка напредваше със забележителна бързина. В рамките на няколко седмици след откритието на Габриел архитектурните планове бяха одобрени, средствата — събрани, и бе направена първата копка. Голяма част от заслугите за това се падаше на родената в Италия директорка и главен дизайнер на проекта. Пред обществото тя бе представена с моминското ѝ име — Киара Дзоли. Но всички, свързани с проекта, знаеха, че нейното истинско име е Киара Алон.

Колоните бяха подредени по същия начин, както Габриел ги беше открил — в две прави редици, приблизително на шест метра една от друга. Едната от тях — най-високата, беше почерняла от пожара, запален от вавилонците в нощта, когато бяха разрушили Храма, смятан от древните евреи за обиталището на Бог на земята. Това беше и колоната, в която Ели Лавон се бе вкопчил, когато бе на прага на смъртта, и сега Габриел намери Киара точно до нея. В едната си ръка тя държеше клипборд, а с другата сочеше към стъкления таван. Носеше избелели дънки, сандали с равни подметки и бял пуловер без ръкави, който прилепваше към тялото ѝ и подчертаваше красивите му извивки. Голите ѝ ръце бяха загорели от йерусалимското слънце, а пищната ѝ дълга коса бе изпъстрена със златисти отблясъци. Габриел си помисли, че тя изглежда удивително красива и твърде млада, за да бъде съпруга на очукана развалина като него.

Над главата ѝ двама техници регулираха осветлението на изложбата, докато Киара ги надзираваше отдолу. Тя им говореше на иврит с изразен италиански акцент. Дъщеря на главния равин на Венеция, Киара бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, което бе напуснала само докато получи магистърска степен по римска история от Университета в Падуа. След дипломирането си тя се беше върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово, и можеше да си остане там завинаги, ако един наблюдателен търсач на таланти от Службата не я беше забелязал по време на посещението ѝ в Израел. Той се беше представил сам на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи нещо повече за еврейския народ, отколкото да работи в музея на едно загиващо гето.

След едногодишно обучение по тайна тренировъчна програма на Службата Киара се бе върнала във Венеция, този път като агент под прикритие на израелското разузнаване. Сред първите ѝ задачи бе скришом да пази гърба на непокорния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарната стенопис на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се беше разкрила малко по-късно в Рим, след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Сега тази жена обърна глава и забелязала за първи път присъствието на Габриел, се усмихна. Очите ѝ, големи и с ориенталска форма, имаха цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която той до момента не бе успял да възпроизведе точно върху платно. Бяха изминали много месеци, откакто Киара се бе съгласила да му позира, но изложбата поглъщаше почти цялото ѝ време. Това беше ясно доловима промяна в стереотипа на техния брак. Обикновено Габриел бе този, който бе погълнат от някакъв проект, бил той картина или тайна операция, но сега ролите бяха разменени. Организатор по природа, Киара, която бе педантична във всичко, бе разцъфтяла под силното напрежение на изложбата. Ала тайничко Габриел очакваше с нетърпение деня, в който щеше да си я върне.

Тя отиде до следващата колона и разгледа как светлината пада върху нея.

— Преди няколко минути звънях в апартамента — каза Киара, — но никой не вдигна.

— Бях на късна закуска с Греъм Сиймор в „Цар Давид“.

— Колко мило — отвърна тя саркастично. След това, все още оглеждайки колоната, попита: — Какво има в плика?

— Предложение за работа.

— Кой е художникът?

— Неизвестен.

— А нарисуваният обект?

— Девойка на име Маделин Харт.

Габриел се върна в градината със скулптурите и седна на една пейка с изглед към жълто-кафявите хълмове на Западен Йерусалим. Няколко минути по-късно към него се присъедини и Киара. Лекият есенен вятър развя косата ѝ. Тя отметна един кичур от лицето си и кръстоса дългите си крака, така че сандалът на горния ѝ крак се залюля на загорелите ѝ от слънцето пръсти. Внезапно на Габриел страшно му се прииска да не напуска Йерусалим, за да търси някаква непозната девойка.

— Да опитаме отново — каза Киара най-сетне. — Какво имаше в плика?

— Снимка.

— Каква снимка?

— Доказателство, че е жива.

Тя протегна ръка. Габриел се поколеба.

— Сигурна ли си?

Когато Киара кимна утвърдително, той ѝ подаде плика, наблюдавайки я как го отвори и извади фотографията. Докато разглеждаше изображението, по лицето ѝ премина сянка. Беше сянката на руския търговец на оръжие Иван Харков. Габриел му бе отнел всичко: бизнеса, парите, съпругата и децата му. Тогава Иван бе отвърнал на удара, като бе отвлякъл Киара. Операцията по спасяването ѝ бе най-кървавата в дългата кариера на Габриел. По-късно, като отмъщение, той бе елиминирал единайсет от агентите на Иван, а след това на една тиха и спокойна улица в Сен Тропе бе убил и самия Иван. Въпреки това, дори и в смъртта си, Харков бе останал част от живота им. Кетаминът, който хората му бяха инжектирали на Киара, бе станал причина тя да загуби детето, което носеше. Без лекарска грижа, спонтанният аборт бе увредил способността ѝ да зачева. Дълбоко в себе си Киара почти бе загубила надежда, че някога отново ще забременее.

Тя прибра снимката в плика и го върна на Габриел. После го изслуша внимателно, докато той ѝ разказваше как случаят се е озовал в ръцете на Греъм Сиймор, а след това и в неговите.

— Значи, британският премиер принуждава Греъм Сиймор да свърши мръсната работа за него — каза Киара, когато той приключи, — а Греъм прави същото с теб.

— Той е добър приятел.

Лицето ѝ остана безизразно. Очите ѝ, които обикновено бяха надеждно огледало на мислите ѝ, бяха скрити зад слънчеви очила.

— Според теб какво искат? — попита тя след малко.

— Пари — отвърна Габриел. — Те винаги искат пари.

— Почти винаги — вметна Киара. — Но понякога искат неща, които е невъзможно да им се дадат.

Тя свали слънчевите си очила и ги закачи на деколтето на ризата си.

— С колко време разполагаш, преди да я убият? — поинтересува се Киара и когато той отговори, бавно поклати глава. — Това не може да стане — каза тя. — Не можеш да я намериш за толкова кратко време.

— Погледни сградата зад теб. После ми кажи дали още мислиш така.

Киара не се обърна да погледне, а се взря в лицето му.

— Френската полиция издирва Маделин Харт повече от месец. Какво те кара да мислиш, че можеш да я откриеш?

— Може би не са търсили на правилното място… или не са говорили с правилните хора.

— Ти откъде би започнал?

— Винаги съм смятал, че най-доброто място, откъдето трябва да се започне едно разследване, е местопрестъплението.

Киара откачи слънчевите очила от деколтето на ризата си и разсеяно взе да бърше стъклата им в дънките си. Габриел знаеше, че това е лош знак. Тя винаги чистеше разни неща, когато бе ядосана.

— Ако не спреш, ще ги надраскаш — каза той.

— Мръсни са — отговори сдържано Киара.

— Може би трябва да си вземеш калъф, вместо просто да ги пускаш в чантата си.

Тя не отговори.

— Изненадваш ме, Киара.

— Защо?

— Защото знаеш по-добре от всеки друг, че Маделин Харт е в ада. И ще остане там, докато някой не я измъкне.

— Просто ми се иска това да е някой друг.

— Няма никой друг.

— Никой като теб. — Тя се вгледа в стъклата на очилата си и се намръщи.

— Какво има?

— Надраскани са.

— Казах ти, че ще стане така.

— Ти винаги си прав, скъпи. — Киара си сложи очилата и погледна към града. — Предполагам, че Шамрон и Узи са дали благословията си.

— Греъм е бил при тях, преди да говори с мен.

— Колко умно от негова страна. — Тя се изправи. — Трябва да се връщам. Нямаме много време преди откриването.

— Свършила си великолепна работа, Киара.

— Ласкателството няма да те отведе доникъде.

— Струваше си да опитам.

— Кога ще те видя отново?

— Разполагам само със седем дни да я открия.

— С шест — поправи го тя. — Шест дни или момичето умира.

Киара се наведе и го целуна нежно по устните. След това се обърна и тръгна през огряната от яркото слънце градина, като поклащаше леко ханша си, сякаш в такт с музика, която чуваше само тя. Габриел гледа след нея, докато тя изчезна в покритата с брезент сграда. Изведнъж последното нещо, което му се искаше да направи, бе да напусне Йерусалим и да тръгне да търси момиче, което не познаваше.

Габриел се върна в хотел „Цар Давид“, за да вземе от Греъм Сиймор останалата част от досието — бележката с искане от похитителите, която не съдържаше искане, дивидито с изповедта на Маделин и двете снимки на мъжа от „Ле Палмие“ в Калви. В допълнение поиска копие от личното партийно досие на Маделин, което да бъде доставено на един адрес в Ница.

— Как мина с Киара? — попита Сиймор.

— В този момент бракът ми може би е по-зле, отколкото този на Ланкастър.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Напусни града възможно най-бързо. И не споменавай името ми пред вашия министър-председател или когото и да е другиго на Даунинг Стрийт.

— Как мога да се свържа с теб?

— Ще ти изпратя сигнал, когато имам новини. Дотогава аз не съществувам.

С тези думи Габриел си тръгна. Като се върна на улица „Наркис“, откри поставен на видно място върху масичката за кафе колан с тайник за пари, съдържащ двеста хиляди долара. До него имаше билет за полета до Париж в 16,00 часа. Беше резервиран на името на Йоханес Клемп — един от любимите му псевдоними. Габриел влезе в спалнята и подреди в малка пътна чанта модните немски дрехи на хер Клемп, оставяйки настрана един кат облекло — черен костюм и черен пуловер, за пътуването със самолета. След това, застанал пред огледалото в банята, той направи няколко изкусни промени в своя външен вид — малко сребрист цвят за прошарване на косата, немски очила без кръжила на стъклата, чифт кафяви контактни лещи, за да прикрие характерните си зелени очи. След няколко минути едва разпозна лицето, което го гледаше. Вече не беше Габриел Алон, израелският ангел отмъстител. Той беше Йоханес Клемп от Мюнхен — човек, винаги готов да се обиди, дребнав мъж, търсещ повод да се кара с всички.

След като облече черния костюм на хер Клемп и се напарфюмира обилно с неговия ужасен одеколон, Габриел седна пред тоалетката на Киара и отвори кутията ѝ за бижута. Един от накитите изглеждаше изненадващо ненамясто там. Представляваше висулка от червен корал с формата на човешка длан, нанизана на тънка кожена връвчица. Той я извади и я пъхна в джоба си. След това, по неизвестна и на самия него причина, я окачи на шията си и я скри под пуловера на хер Клемп.

Като слезе долу, на улицата го чакаше седан на Службата. Алон хвърли пътната си чанта на задната седалка и се настани до нея. След това погледна часовника си, но не за да провери колко е часът, а да види датата. Беше 27 септември. Някога това беше любимият му ден от годината.

— Как се казваш? — попита той шофьора.

— Лиор.

— Откъде си, Лиор?

— От Беер Шева.

— Беше ли хубаво място, докато беше малък?

— Има и по-лоши места.

— На колко години си?

— На двайсет и пет.

„На двайсет и пет — помисли си Габриел. — Защо трябва да е двайсет и пет годишен?“

И отново погледна часовника си — не за часа, а за датата.

— Какви инструкции ти дадоха? — попита той шофьора, който по една случайност беше на двайсет и пет години.

— Казаха ми да ви откарам до летище „Бен Гурион“.

— Нещо друго?

— Казаха ми, че може да пожелаете да спрем някъде по пътя.

— Кой ти каза това? Узи ли?

— Не — отговори шофьорът, като поклати глава. — Стареца.

„Значи така — помисли си Габриел. — Запомнил е.“ Той отново погледна часовника си. Датата…

— Е? — попита шофьорът.

— Закарай ме на летището — отвърна Габриел.

— Без да спираме никъде?

— Само на едно място.

Шофьорът включи на скорост и колата бавно се отдалечи от бордюра на тротоара, сякаш се присъединяваше към погребално шествие. Той не си направи труда да попита къде отиват. Беше двадесет и седми септември. И Шамрон помнеше.

Те стигнаха до Гетсиманската градина, а след това поеха по тесния, лъкатушещ път нагоре по склона на Елеонския хълм. Габриел влезе сам в гробището и тръгна през морето от надгробни плочи, докато стигна до гроба на Даниел Алон, роден на 27 септември 1988 г. и починал на 13 януари 1991 г. Починал в една снежна нощ в Първи район на Виена, седейки в син мерцедес, който бе взривен. Бомбата бе поставена от палестинския терорист Тарик ал Хурани по нареждане на Ясер Арафат. Мишената не беше Габриел — това щеше да бъде твърде милостиво. Тарик и Арафат бяха искали да го накажат, като го принудят да види смъртта на съпругата и детето си, така че да прекара остатъка от живота си, скърбейки като палестинците. Само един елемент от плана се беше провалил. Леа бе оцеляла в този ад. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. Страдаща от комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия, Леа преживяваше непрестанно взрива. Понякога обаче имаше мигове на прояснение. По време на един такъв миг тя бе дала разрешение на Алон да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. От мен не е останало нищо. Нищо друго, освен спомените.

Алон отново погледна часовника си. Не датата, а часа. Имаше време за едно последно сбогуване. За един последен порой от сълзи. За едно последно извинение, че не бе претърсил колата за бомба, преди да позволи на Леа да запали двигателя. След това излезе, залитайки, от каменната градина в деня, който някога бе любимият му ден от годината, и се настани на задната седалка на седана, каран от един двайсет и пет годишен младеж.

Момчето прояви здрав разум и не отрони нито дума по време на пътуването до летището. Габриел влезе в терминала като обикновен пътник, но след това отиде в една стая, запазена за персонала на Службата, където изчака да обявят полета му. Когато се настани на мястото си в първа класа, изпита съвсем непрофесионалното желание да позвъни на Киара. Вместо това, използвайки техники, които бе научил на младини от Шамрон, той я зазида дълбоко в мислите си. Засега нямаше Киара. Нито Даниел. Нито Леа. Имаше само Маделин Харт — отвлечената любовница на британския премиер Джонатан Ланкастър. Когато самолетът се издигна в притъмняващото небе, тя се яви на Габриел — нарисувана с маслени бои върху платно, като Сузана, къпеща се в градината си. А над стената я гледаше похотливо мъж с ъгловато лице и малка, жестока уста. Мъжът без име или националност. Забравеният мъж.

7. Корсика

Корсиканците казват, че когато наближават с лодка острова си, мирисът на неговата уникална храстовидна растителност достига до тях дълго преди да зърнат скалистото му крайбрежие да се подава над морето. Габриел нямаше подобно изживяване относно Корсика, защото пътува до острова със самолет, пристигайки с първия сутрешен полет от летище Орли. Чак когато седна зад волана на взетото под наем пежо и пое на юг от летище Аячо, за първи път долови аромата на прещип, дива роза, лавдан11 и розмарин, който се носеше от хълмовете. Корсиканците ги наричаха макия12. Те ги използваха в готварството, отопляваха домовете си с тях и се криеха в тях по време на война и вендета. Според една корсиканска легенда преследван човек можеше да се скрие в макията и ако пожелаеше, да остане незабелязан там завинаги. Габриел познаваше точно такъв човек. Ето защо носеше червената коралова длан, окачена на тънка кожена връвчица на шията си.

След половинчасово шофиране Алон напусна крайбрежния път и се отправи към вътрешността. Ароматът на макията стана по-силен, а стените, ограждащи накацалите по хълмовете градчета — по-здрави. Също като древната земя на Израел, Корсика бе завладявана много пъти — всъщност след падането на Римската империя вандалите плячкосали острова толкова безмилостно, че повечето от жителите му напуснали панически крайбрежието и потърсили убежище в планините. Дори и сега страхът от външните хора си оставаше все така силен. В едно изолирано село старица насочи към Габриел вирнат показалец и кутре в така наречения „рогат знак“, за да се предпази от окю, уроки.

Отвъд селото пътят представляваше малко по-широка пътека, от двете страни на която се издигаха стени от гъсти храсти. След километър и половина той стигна до входа на частен имот. Портата бе отворена, но пред нея бе спрян високопроходим автомобил, в който седяха двама охранители. Габриел изключи двигателя, сложи ръце върху горния край на волана и зачака мъжете да се приближат. Най-накрая единият слезе от джипа и тръгна бавно към него. В едната си ръка държеше пистолет, а другата бе пъхнал под колана на панталона си. Само с повдигане на дебелите си вежди той попита за целта на посещението на Алон.

— Искам да се видя с вашия дон — каза на френски Габриел.

— Донът е много зает човек — отвърна на корсикански диалект охранителят.

Алон свали амулета от врата си и му го подаде. Корсиканецът се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

На остров Корсика никога не бе нужно много, за да се предизвика кръвна вражда. Една обида. Едно обвинение в измама на пазара. Развалянето на годеж. Бременността на неомъжена жена. След първоначалната искра неизбежно настъпваха размирици. Нечий вол биваше убит, ценно маслиново дърво биваше отсечено, нечия къща биваше опожарена. После започваха убийствата. И това продължаваше понякога трийсет и повече години, докато засегнатите страни не уредяха разногласията си или не се откажеха от борбата поради изтощение.

Повечето корсикански мъже изгаряха от желание да убиват собственоръчно. Но имаше и такива, които се нуждаеха от други хора да свършат мръсната работа вместо тях: богаташи, които бяха прекалено гнусливи, за да си цапат ръцете, които не искаха да рискуват да бъдат арестувани или осъдени на изгнание; жени, които не можеха сами да извършат убийството или нямаха роднини от мъжки пол, които да го направят от тяхно име. Хора като тях разчитаха на професионални убийци, известни като тадунагиу. Обикновено те се обръщаха към клана Орсати.

Орсати притежаваха прекрасна земя с много маслинови дървета и техният зехтин се считаше за най-вкусния в цяла Корсика. Но те се занимаваха с нещо повече от производството на зехтин. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръцете на убийците им, най-малко самите Орсати, но според местните предания бяха хиляди. Броят им можеше да бъде и по-голям, ако не съществуваше щателното проучване, извършвано от клана. Орсати действаха по строго определен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, докато не се уверят, че страната, обърнала се към тях, наистина е била ощетена и се изисква кръвно отмъщение.

Това обаче се бе променило при дон Антон Орсати. По времето, когато той пое управлението на фамилията, френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата навсякъде, освен в най-изолираните кътчета на острова, оставяйки малцина корсиканци, които да се нуждаят от услугите на неговите тадунагиу. При силния спад на местното търсене Орсати нямаше друг избор, освен да потърси възможности другаде, а именно отвъд морето, в континентална Европа. Сега той приемаше почти всяко предложение за работа, което пристигаше на бюрото му, без значение колко отвратителна бе тя, и убийците му бяха считани за най-надеждните професионалисти на континента. В действителност Габриел бе единият от двамата души, останали живи при сключен договор с фамилията Орсати.

Макар че Антон Орсати произхождаше от знатно корсиканско семейство, на външен вид той не се отличаваше от селяните, които пазеха входа на имението му. Като влезе в големия кабинет на дона, Габриел го завари да седи зад бюрото си, облечен с искрящо бяла риза и широки светли памучни панталони, а на краката си носеше чифт прашни сандали, които имаха вид на купени от някой местен пазар. Той бе забил поглед в някаква старомодна счетоводна книга, а грубоватото му лице бе намръщено. Габриел можеше само да се чуди за източника на недоволството на дона. Много отдавна Орсати бе слял двете си дейности в едно общо предприятие. Днешните му наемни убийци бяха всичките служители на „Орсати Олив Ойл Къмпани“ и убийствата, които извършваха, се осчетоводяваха като поръчки за стока.

Като се изправи, донът протегна решително ръка към Габриел без следа от страх.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мосю Алон — каза той на френски. — Честно казано, отдавна очаквах да ви видя. Имате репутация на човек, който наказва сурово враговете си.

— Моите врагове бяха швейцарските банкери, които ви бяха наели да ме убиете, дон Орсати. Освен това — добави Габриел, — вместо да ми пусне куршум в главата, вашият убиец ми даде това.

Той кимна към талисмана, който лежеше до счетоводната книга на бюрото на Орсати. Донът се намръщи. После вдигна амулета за кожената връвчица, оставяйки червената коралова длан да се полюшва напред-назад като махалото на часовник.

— Постъпил е безразсъдно — каза най-сетне Орсати.

— Като ми е дал талисмана или като ме е оставил жив?

Донът се усмихна неопределено.

— В Корсика имаме една стара поговорка: I solda un vènini micca cantendu — „Парите не идват от пеене“. Те се печелят с работа. А тук работата означава да се изпълняват договорите дори когато те се отнасят за премахването на прочути цигулари и израелски разузнавачи.

— Значи, сте върнали парите на хората, които са ви наели?

— Те бяха швейцарски банкери. Парите бяха последното нещо, което им бе необходимо. — Орсати затвори счетоводната книга и положи талисмана върху корицата. — Както вероятно сте очаквали, аз ви държах под око през годините. Вие бяхте много зает, след като пътищата ни се пресякоха. Всъщност някои от най-добрите ви операции бяха извършени на моя територия.

— Това е първото ми посещение в Корсика — възрази Габриел.

— Имам предвид Южна Франция — уточни донът. — Вие убихте саудитския терорист Зизи ал Бакари на старото пристанище на Кан. А преди няколко години се случи онзи дребен инцидент с Иван Харков в Сен Тропе.

— Доколкото знам, Иван бе убит от други руснаци — каза уклончиво Габриел.

— Вие го застреляхте, Алон. Убихте го, защото бе отвлякъл съпругата ви.

Габриел остана мълчалив. Корсиканецът отново се усмихна, този път с увереността на човек, който знае, че е прав.

— Макията няма очи — каза той, — но вижда всичко.

— Точно затова съм тук.

— И аз така предположих. В крайна сметка човек като вас със сигурност няма нужда от професионален убиец. Вие и сам се справяте много добре.

Габриел извади пачка пари от джоба на сакото си и я сложи до талисмана върху счетоводната книга на смъртта на Орсати. Донът не ѝ обърна внимание.

— С какво мога да ви помогна, мосю Алон?

— Имам нужда от информация.

— Относно какво?

Без да каже дума, Габриел постави до парите снимката на Маделин Харт.

— За младата англичанка?

— Не изглеждате изненадан, дон Орсати.

Корсиканецът не каза нищо.

— Знаете ли къде е тя?

— Не — отговори донът. — Но имам представа кой я е отвлякъл.

Алон вдигна пред него снимката на мъжа от „Ле Палмие“. Орсати кимна веднъж.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Не знам. Срещнах се с него само веднъж.

— Къде?

— В този кабинет, седмица преди да изчезне англичанката. Той седеше на същия стол, където седите сега — добави Орсати, — но имаше повече пари от вас, мосю Алон. Много повече.

8. Корсика

Беше време за обяд — любимото време от деня на дон Орсати. Те излязоха на терасата пред кабинета му и седнаха на маса, отрупана с корсикански хляб, сирене, зеленчуци и колбаси. Слънцето грееше ярко и през една пролука между черните борове Габриел зърна в далечината блещукащото синьо-зелено море. Ароматът на макията ги обгръщаше отвсякъде. Той изпълваше хладния въздух и се носеше от храната; дори Орсати сякаш го излъчваше. Донът наля няколко пръста кървавочервено вино в чашата на Габриел и след това се зае да отреже няколко резена от плътния корсикански суджук. Алон не се поинтересува какво е месото. Както Шамрон обичаше да казва, понякога бе по-добре да не питаш.

— Радвам се, че не ви убихме — каза Орсати, като вдигна чашата си с вино на сантиметър от масата.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.

— Още суджук?

— Да, моля.

Корсиканецът отряза още два дебели резена и ги постави в чинията на Габриел. След това си сложи очилата за четене и разгледа снимката на мъжа от „Ле Палмие“.

— На тази снимка изглежда различно — каза донът след малко, — но определено е той.

— Какво е различното?

— Прическата му. Когато дойде да ме види, косата му бе намазана с гел и бе сресана гладко. Разликата е едва доловима — добави Орсати, — но много ефикасна.

— Имаше ли си име?

— Представи се като Пол.

— Фамилия?

— Доколкото знам, това беше фамилното му име.

— Какъв език говореше нашият приятел Пол?

— Френски.

— Местен?

— Не, имаше акцент.

— Какъв?

— Не можах да го определя точно — отвърна донът, като свъси дебелите си вежди. — Сякаш бе научил френския от магнетофонни записи. Езикът му беше перфектен и в същото време не съвсем правилен.

— Предполагам, че не е намерил името ви в телефонния указател.

— Не, Алон, той дойде с препоръки.

— Какъв вид препоръки?

— От човек.

— От някого, който ви е наемал в миналото.

— Това е обичайният вид.

— Каква беше работата?

— От тези, при които двама мъже влизат в една стая и от нея излиза само единият. И не си правете труда да ме питате за името на човека, който го бе препоръчал — добави бързо Орсати. — Говорим за моя бизнес.

С леко кимване Габриел показа, че няма желание да обсъжда повече тази тема, поне не за момента. След това попита дона защо мъжът е дошъл да го види.

— За съвет — отговори корсиканецът.

— По какъв въпрос?

— Каза, че има да превозва някаква стока, че се нуждае от човек с бързоходна моторна яхта. Някой, който познава местните води и може да плава през нощта. Някой, който умее да си държи устата затворена.

— Стока?

— Това може и да ви изненада, но той не навлезе в подробности.

— Предположили сте, че е контрабандист — каза Габриел, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Корсика е основен транзитен пункт за хероина, който се прекарва от Близкия изток към Европа. Само за сведение — вметна донът, — нашата фамилия не се занимава с наркотици, макар че понякога сме ставали известни с това, че сме елиминирали някои видни наркотрафиканти.

— Срещу заплащане, разбира се.

— Колкото е по-голям играчът, толкова по-голяма е таксата.

— Успяхте ли да му услужите?

— Разбира се — отвърна Орсати. След това, като сниши глас, добави: — Понякога и ние трябва да превозваме някои неща през нощта, Алон.

— Неща като трупове?

Донът сви рамене.

— Те са злополучен вторичен продукт на нашия бизнес — каза той философски. — Обикновено се опитваме да ги оставим там, където паднат. Но понякога клиентите плащат малко повече, за да изчезнат завинаги. Предпочитаният ни метод е да ги сложим в бетонни ковчези и ги изпратим на дъното на морето. Един бог знае какъв е техният брой там.

— Колко плати Пол?

— Сто хиляди.

— Каква беше подялбата?

— Половината за мен, половината за мъжа с яхтата.

— Само половината?

— Той е голям късметлия, че му дадох толкова много.

— И когато чухте, че младата англичанка е изчезнала?

— Обзе ме подозрение, естествено. И когато видях снимката на Пол във вестниците… — Гласът на дона заглъхна. — Да кажем просто, че не се зарадвах. Последното нещо, което ми трябва, са проблеми. Това е лошо за бизнеса.

— Не приемате отвличането на млади жени?

— Подозирам, че и вие също.

Габриел не отговори нищо.

— Не исках да ви обидя — каза искрено корсиканецът.

— Не съм се обидил, дон Орсати.

Донът напълни чинията си с печени чушки и патладжани и ги поля със зехтин собствено производство. Габриел отпи от виното, направи комплимент на Орсати и после попита за името на човека с бързоходната яхта, който познавал местните води. Направи го така, сякаш това бе последното нещо, за което си мислеше.

— Навлизаме в чувствителна територия — отвърна донът. — Аз правя бизнес с тези хора през цялото време. Ако някога разберат, че съм ги предал на някого като вас, нещата ще се объркат, Алон.

— Уверявам ви, дон Орсати, те никога няма да узнаят как съм се сдобил с информацията.

Корсиканецът не изглеждаше убеден.

— Защо тази девойка е толкова важна, че я търси великият Габриел Алон?

— Да кажем просто, че има влиятелни приятели.

— Приятели? — Донът поклати скептично глава. — Щом вие сте замесен, има много повече от това.

— Вие сте много проницателен човек, дон Орсати.

— Макията няма очи — отвърна загадъчно корсиканецът.

— Имам нужда от името му — каза тихо Габриел. — Той никога няма да узнае откъде съм го получил.

Орсати взе чашата си с кървавочервено вино и я вдигна към слънцето.

— Ако бях на ваше място — рече той след малко, — щях да говоря с мъж на име Марсел Лакроа. Той може да знае нещо за това къде е отишло момичето, след като е напуснало Корсика.

— Къде мога да го намеря?

— В Марсилия — отговори донът. — Той държи своята яхта в Старото пристанище.

— От коя страна?

— От южната, срещу художествената галерия.

— Как се нарича яхтата?

— „Лунен танц“.

— Прекрасно — каза Габриел.

— Мога да ви уверя, че няма нищо прекрасно в Марсел Лакроа или хората, за които работи. Трябва много да внимавате в Марсилия.

— Може и да се изненадате, дон Орсати, но съм правил това един-два пъти и преди.

— Вярно е. Но вие отдавна трябваше да сте мъртъв. — Корсиканецът му подаде талисмана. — Сложете си го на врата. Той предпазва не само от уроки.

— Всъщност — отвърна Габриел — чудех се дали нямате нещо малко по-мощно.

— Например?

— Пистолет.

Донът се усмихна.

— Имам нещо по-добро от пистолет.

Габриел кара по шосето, докато то премина в черен път, и след това продължи още малко. Старият козел го чакаше точно там, където дон Орсати бе казал, че ще бъде — под сянката на три древни маслинови дървета, непосредствено преди острия ляв завой. Когато Алон наближи, той стана от мястото си за почивка и застана по средата на тесния път, вирнал предизвикателно брадичка, сякаш го приканваше да се опита да мине. Козелът имаше кафеникава окраска и рижава брада. Подобно на Алон, той носеше белези от стари битки.

Габриел продължи бавно напред, надявайки се, че козелът ще предаде позицията си без бой, но животното не отстъпи. Алон погледна пистолета, който донът му беше дал. Заредената деветмилиметрова берета лежеше на предната пътническа седалка. Един изстрел между нащърбените рога на козела бе достатъчен, за да сложи край на това безизходно положение, но не можеше да го направи: козелът, както и трите древни маслинови дървета принадлежаха на дон Казабианка. Ако Габриел докоснеше дори един косъм на нещастната му глава, щеше да предизвика вражда и да бъде пролята кръв.

Алон натисна два пъти клаксона, но козелът не помръдна. След това, като въздъхна тежко, той слезе от колата и се опита да убеди животното — първо на френски, после на италиански и накрая, раздразнен, на иврит. В отговор козелът наведе глава, насочвайки я като таран към корема му. Обаче Габриел, който смяташе, че най-добрата отбрана е нападението, атакува първи, като размаха ръце и закрещя като луд. Изненадан, козелът незабавно отстъпи и изчезна през една пролука в макията.

Алон бързо тръгна към отворената врата на колата, но спря, когато чу в далечината звук, наподобяващ кискане на присмехулник. Той се обърна и погледна нагоре към боядисаната в охра вила, кацнала на склона на близкия хълм. На терасата стоеше русокос мъж, облечен изцяло в бяло. И макар че не можеше да бъде сигурен, на Габриел му се стори, че мъжът се смее неудържимо.

9. Корсика

Мъжът, който чакаше Габриел във вилата, не беше корсиканец, или поне не беше такъв по рождение. Истинското му име бе Кристофър Келър и бе израснал в солидно семейство от горната средна класа в луксозния лондонски квартал Кенсингтън. В Корсика обаче тези факти бяха известни само на дон Орсати и шепа от хората му. За останалите обитатели на острова Келър бе известен просто като Англичанина.

Историята на пътуването на Кристофър Келър от Кенсингтън до Корсика бе една от най-интригуващите, които Алон бе чувал, което само по себе си говореше нещо. Единствен син на двама лекари от Харли Стрийт, той показал ясно още от ранна възраст, че няма намерение да върви по стъпките на родителите си. Страстен любител на историята, особено на военната, Кристофър искал да стане войник. Неговите родители му забранили да се запише в армията и за известно време той се съобразил с тяхното желание. Келър постъпил в Кеймбридж и започнал да изучава история и ориенталски езици. Бил блестящ студент, но през втората година взел да става все по-неспокоен и една нощ изчезнал безследно. Няколко дни по-късно се появил в бащиния си дом в Кенсингтън с ниско подстригана коса, облечен в маслиненозелена униформа — бил постъпил на служба в британската армия.

След като преминал основното обучение, Кристофър се присъединил към една пехотна част, но неговият интелект, храброст и поведение на вълк единак бързо привлекли вниманието на елитните Специални въздушни части. Няколко дни след пристигането му в щаба на полка в Херефорд станало ясно, че той е намерил истинското си призвание. Неговите резултати в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“, където новобранците се упражняват в близък бой и спасяване на заложници, били най-високите, регистрирани до този момент, а инструкторите по ръкопашен бой написали, че никога не са виждали човек, притежаващ такива инстинктивни умения за отнемане на човешки живот. Обучението му завършило с шестдесеткилометров поход през брулената от вятъра планинска местност, известна като Брекън Бийкънс — тест за издръжливост, довел до смъртта на някои мъже. Натоварен с двайсет и пет килограмова раница и 4,5-килограмова щурмова пушка, Келър подобрил рекорда с трийсет минути — постижение, което не е надминато и до днес.

Първоначално той бил назначен в мобилния взвод, специализиран във водене на военни действия в пустинни райони, но кариерата му скоро взела друг обрат, когато на посещение дошъл човек от военното разузнаване. Той търсел войник с уникални качества, който да може да извършва близко наблюдение и други специални задачи в Северна Ирландия. Човекът казал, че е впечатлен от езиковите умения на Келър и способността му да импровизира и да реагира много бързо. Проявявал ли Келър интерес? Същата нощ Кристофър си стегнал мешката и се преместил от Херефорд в тайна база в шотландските Хайландс.

По време на обучението си Келър показал още една забележителна дарба. Години наред британските сили за сигурност и разузнаването се били борили с безбройните акценти на хората в Северна Ирландия. В Ълстър враждебните общности се разпознавали една друга по звука на гласа и начинът, по който човек изговарял няколко прости фрази, можел да се окаже разликата между живота и ужасяваща смърт. Келър развил способността да имитира съвършено всякакви интонации. Дори можел да сменя акцентите незабавно — в един момент говорел като католик от Арма, в следващия като протестант от белфасткия Шанкил Роуд, после като католик от жилищните комплекси Балимърфи. Той работил в Белфаст повече от година, проследявал членове на ИРА, научавал по някоя полезна клюка от заобикалящата го общност. Поради естеството на работата му понякога минавали няколко седмици, без да се свърже с надзираващите го офицери.

Мисията му в Северна Ирландия приключила внезапно късно една нощ, когато бил отвлечен в Западен Белфаст и откаран в отдалечена ферма в графство Арма. Там бил обвинен, че е британски шпионин. Келър знаел, че положението е безнадеждно, затова решил да се измъкне с бой. Когато напуснал фермерската къща, четирима закоравели терористи от Временната ирландска републиканска армия били мъртви. Двама от тях практически били накълцани на парчета.

Кристофър се завърнал в Херефорд, както си мислел, за дълга почивка и работа като инструктор. Но престоят му свършил през август 1990 година, когато Саддам Хюсеин нахлул в Кувейт. Келър бързо се присъединил към стария си взвод и през януари 1991-а вече бил в западната пустиня на Ирак, за да издирва пусковите установки на ракетите „Скъд“, които сипели ужас над Тел Авив. В нощта на 28 януари Кристофър и неговият екип локализирали една установка, разположена на около сто и шейсет километра северозападно от Багдад, и изпратили по радиостанцията координатите ѝ на командирите си в Саудитска Арабия. Деветдесет минути по-късно коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи прелетяло ниско над пустинята. Но при катастрофалния случай на „приятелски огън“ самолетите атакували взвода на САС вместо мястото на установката на ракетите „Скъд“. Британските служби заключили, че целият взвод е загинал, в това число и Келър. В некролозите му не се споменавало за разузнавателната му дейност в Северна Ирландия, нито за четиримата бойци на ИРА, които бил заклал във фермата в графство Арма.

Британските военни власти обаче не разбрали, че Келър е преживял инцидента без драскотина. Първият му инстинкт бил да се обади по радиостанцията в базата и да поиска да го измъкнат. Вместо това, вбесен от некомпетентността на началниците си, той тръгнал пеша. Скрит под диш-даша13 и шумага14 на арабин от пустинята и добре обучен в изкуството да се придвижва тайно, Кристофър преминал през силите на коалицията и се промъкнал незабелязано в Сирия. Оттам той поел на запад през Турция, Гърция и Италия, докато най-накрая бил изхвърлен на брега на Корсика, където попаднал в ръцете на дон Орсати. Орсати осигурил на Келър вила и една жена, която да се погрижи за излекуването на многобройните му рани. След това, когато вече си бил отпочинал, донът му дал работа. Със северноевропейската си външност и обучението си в САС, Кристофър можел да изпълнява поръчки, които били далеч извън възможностите на корсиканските тадунагиу на Орсати. При една такава поръчка бяха изникнали имената на Анна Ролф и Габриел Алон. Постъпвайки по съвест, Келър не беше я изпълнил, но професионалната гордост го бе подтикнала да остави талисмана, който сега Габриел държеше в ръката си.

Удивителното бе, че двамата мъже се бяха срещали веднъж преди много години, когато Келър и няколко други офицери от САС бяха дошли в Израел да се обучават в областта на техниките за борба с тероризма. В последния ден от престоя им Габриел неохотно се бе съгласил да им изнесе класифицирана лекция за една от най-дръзките си операции: убийството през 1988 г. на Абу Джихад — втория по ранг в ООП, във вилата му в Тунис. Кристофър бе седял на първия ред, попивайки всяка дума на Алон, и след това, по време на груповата снимка, бе застанал до него. Габриел носеше слънчеви очила и шапка, за да прикрие самоличността си, но Келър бе погледнал право в камерата. Това беше една от последните снимки, които изобщо му бяха правени.

Сега, когато Алон слезе от наетата кола, мъжът, който някога бе пощадил живота му, стоеше на прага на отворената врата на своето корсиканско убежище. Той беше по-висок с една глава от Габриел и много по-широкоплещест. За двайсетте години, прекарани в Корсика, слънцето бе направило много, за да промени външния му вид. Сега тенът му бе придобил цвета на кожено седло и късо подстриганата му коса бе изрусяла до бяло от морето. Само сините му очи сякаш бяха останали непроменени. Те бяха същите очи, които бяха гледали Габриел толкова напрегнато, докато бе разказвал за смъртта на Абу Джихад. И същите очи, които някога го бяха пощадили в една дъждовна нощ във Венеция, в един друг живот.

— Бих ти предложил обяд — каза Келър с неговия изяждащ края на думите английски акцент, — но чух, че вече си обядвал в Орсати.

Когато протегна ръка към Алон, бицепсите му се свиха и изпъкнаха под белия пуловер. Габриел се поколеба за миг, преди най-сетне да стисне подадената длан. Всичко в Кристофър Келър — от сякаш одяланите му с брадва ръце до силните му, мускулести крака, като че ли бе специално създадено, за да служи за убиване.

— Колко ти каза донът? — попита Алон.

— Достатъчно, за да знам, че не трябва да си имаш работа с мъж като Марсел Лакроа без подкрепление.

— Да разбирам ли, че го познаваш?

— Веднъж ме е превозвал.

— Преди или след това?

— И в двата случая — отговори Келър. — Лакроа е преминал дългото обучение във френската армия. Той също така е лежал в някои от най-строгите затвори в страната.

— Трябва ли да бъда впечатлен?

— Ако познаваш враговете си и себе си, можеш да спечелиш стотици битки без нито една загуба.

— Сундзъ — каза Габриел.

— Ти цитира тази мисъл по време на лекцията си в Тел Авив.

— Значи, все пак си слушал.

Алон мина покрай Келър и влезе в голямата обща стая на вилата. Мебелите бяха грубовати и също като стопанина, покрити с бял плат. Върху всяка плоска повърхност се издигаха купчини книги, а по стените висяха няколко качествени картини, включително по-малко известни творби на Сезан, Матис и Моне.

— Нямаш ли охранителна система? — попита Габриел, оглеждайки стаята.

— Няма нужда от такава.

Алон се приближи до картината на Сезан — пейзаж, рисуван сред хълмовете близо до Екс ан Прованс, и нежно прокара пръст по повърхността ѝ.

— Преуспял си, Келър.

— Изкарвам си прехраната.

Габриел не каза нищо.

— Не одобряваш ли начина, по който се препитавам?

— Ти убиваш хора за пари.

— Това правиш и ти.

— Аз убивам заради моята страна — отвърна Алон, — и то само в краен случай.

— Затова ли пръсна мозъка на Иван Харков по цялата улица в Сен Тропе? Заради твоята страна?

Габриел извърна лице от творбата на Сезан и се взря право в очите на Кристофър. Всеки друг човек щеше да се свие под напрегнатия му поглед, но не и Келър. Силните му ръце бяха скръстени нехайно пред гърдите и едното ъгълче на устата му бе повдигнато в полуусмивка.

— Може би в крайна сметка това не е толкова добра идея — каза Алон.

— Аз познавам играчите и терена. Ще бъде глупаво да не ме използваш.

Габриел не отговори. Кристофър беше прав — той бе идеалният водач във френския престъпен свят. А и неговите физически и тактически умения със сигурност щяха да се окажат ценни, преди да приключи този случай.

— Не мога да ти платя — каза накрая.

— Нямам нужда от пари — отговори Келър, оглеждайки вътрешността на красивата вила. — Но искам да ми отговориш на няколко въпроса, преди да тръгнем.

— Разполагаме с пет дни да я открием, иначе тя ще умре.

— Пет дни са цяла вечност за хора като нас.

— Слушам те.

— За кого работиш?

— За британския министър-председател.

— Не знаех, че сте в приятелски отношения.

— Бях ангажиран от човек от британското разузнаване.

— От името на премиера?

Габриел кимна утвърдително.

— Каква е връзката на премиера с тази девойка?

— Използвай въображението си.

— Боже мой!

— Бог няма нищо общо с това.

— Кой е приятелят на премиера в британското разузнаване?

Алон се поколеба за миг, след това му каза истината. Келър се усмихна.

— Познаваш ли го? — поинтересува се Габриел.

— Работил съм с Греъм в Северна Ирландия. Той е суперпрофесионалист. Но като всички останали в Англия — добави бързо Кристофър, — Сиймор мисли, че съм мъртъв. Което означава, че никога не бива да узнае, че работя с теб.

— Имаш думата ми.

— Има още нещо, което искам.

Келър протегна ръка. Алон му даде талисмана.

— Изненадан съм, че си го запазил — каза Кристофър.

— Той имаше сантиментална стойност.

Келър окачи амулета на врата си.

— Да вървим — каза той с усмивка. — Знам къде можем да ти намерим друг.

Синядората15 живееше в схлупена къща в центъра на селото, недалеч от църквата. Келър пристигна без уговорена среща, но старицата не изглеждаше изненадана да го види. Тя носеше черна рокля и черен шал над сухата си като прахан коса. С притеснена усмивка жената докосна леко бузата на Кристофър. След това, като попипа с пръсти тежкия кръст, който висеше на шията ѝ, обърна поглед към Габриел. Работата ѝ бе да се грижи за хората, страдащи от уроки. Личеше си уплахата ѝ, че Келър е довел в нейния дом самото въплъщение на злото.

— Кой е този човек? — попита тя.

— Един приятел — отвърна Келър.

— Християнин ли е?

— Не като нас.

— Кажи ми името му, Кристофър, истинското му име.

— Габриел.

— Като на архангела ли?

— Да — потвърди Келър.

Синядората разгледа изучаващо лицето на Алон.

— Той е израилтянин, нали?

Когато Кристофър кимна утвърдително, на лицето на старицата се изписа лека неодобрителна гримаса. От религиозна гледна точка жената гледаше на евреите като на еретици, но лично тя не бе имала разправии с тях. Синядората разкопча ризата на Келър и докосна талисмана, който висеше на шията му.

— Не беше ли го загубил преди няколко години?

— Да.

— Къде го намери?

— В дъното на едно много пълно чекмедже.

Старицата поклати укорително глава.

— Лъжеш ме, Кристофър — каза тя. — Кога ще се научиш, че винаги познавам, когато ме лъжеш?

Келър се усмихна, но не каза нищо. Жената пусна талисмана и отново докосна бузата му.

— Напускаш острова ли, Кристофър?

— Тази вечер.

Синядората не попита защо, тя знаеше с какво той си изкарва прехраната. В действителност някога жената бе наела младия тадунагиу Антон Орсати да отмъсти за убийството на съпруга ѝ.

Тя покани с жест Кристофър и Габриел да седнат до малката дървена маса във всекидневната ѝ. После постави пред тях чиния, пълна с вода, и съд със зехтин. Келър потопи показалеца си в зехтина, след това го постави над чинията и остави да капнат три капки от мазнината във водата. По законите на физиката зехтинът трябваше да се събере на повърхността в една обща капка. Вместо това, той се разпръсна на хиляди капчици и скоро от него не остана никаква следа.

— Злото се е върнало, Кристофър.

— Опасявам се, че това е професионален риск.

— Не си прави шеги, скъпи. Опасността е съвсем реална.

— Какво виждаш?

Старицата се взря напрегнато в течността, сякаш изпаднала в транс. След миг тихо попита:

— Да не би да търсите младата англичанка?

Келър кимна утвърдително, после запита:

— Жива ли е?

— Да — отговори старицата. — Жива е.

— Къде е тя?

— Това не мога да кажа.

— Ще успеем ли да я намерим?

— Когато вече е мъртва — каза старицата. — След това ще узнаете истината.

— Какво виждаш?

Синядората затвори очи.

— Вода… планини… стар враг…

— Мой враг ли?

— Не. — Тя отвори очи и погледна право към Габриел. — Негов.

Без да каже нито дума повече, старицата хвана ръката на Англичанина и взе да се моли. След миг започна да плаче — знак, че злото е преминало от тялото на Келър в нейното. После затвори очи и сякаш заспа. Когато се събуди, накара Англичанина да повтори процеса със зехтина и водата. Този път мазнината се сля в една капка.

— Злото е напуснало душата ти, Кристофър. — След това, обръщайки се към Габриел, тя каза: — Сега е негов ред.

— Аз не съм вярващ — рече Алон.

— Моля ви — каза старицата. — Ако не заради вас, заради Кристофър.

Габриел неохотно потопи показалеца си в зехтина и остави три капки да паднат върху повърхността на водата. Когато мазнината се разпръсна на хиляди капчици, жената затвори очи и започна да трепери.

— Какво виждаш? — попита Келър.

— Огън — отговори тя тихо. — Виждам огън.

В пет часа следобед пристигаше фериботът от Аячо. Габриел качи пежото си на автомобилната палуба в четири и половина и десет минути по-късно видя Келър да се качва на борда зад волана на очукано рено хечбек. Каютите им бяха на една и съща палуба, една срещу друга от двете страни на коридора. Тази на Алон бе с големината на затворническа килия и също толкова приветлива. Той остави чантата си на койката с размери на детско креватче и се отправи нагоре по стълбите към бара. Когато пристигна, Кристофър седеше на една маса до прозореца и тъкмо бе вдигнал чаша бира към устните си, а в пепелника му тлееше цигара. Габриел бавно поклати глава. Четиридесет и осем часа по-рано той стоеше пред една картина в Йерусалим. Сега търсеше жена, която не познаваше, придружен от мъж, който някога бе приел поръчка да го убие.

Той поръча на бармана чаша черно кафе и излезе отвън на задната палуба. Фериботът бе напуснал външните граници на пристанището и вечерният въздух внезапно бе станал студен. Алон вдигна яката на сакото си и обгърна с длани картонената кафена чашка, за да се постопли. Звездите на изток грееха ярко на безоблачното небе, а тюркоазеносиньото допреди миг море бе станало мастиленочерно. На Габриел му се стори, че долавя във вятъра аромата на макията. Миг по-късно в главата му прозвуча гласът на синядората: „Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината“.

10. Марсилия

Когато Габриел и Келър пристигнаха в Марсилия рано на следващата сутрин, тринайсетметровият контрабандистки плавателен съд „Лунен танц“ беше вързан на обичайната си кейова стоянка в Старото пристанище. Неговият собственик обаче не се виждаше никъде. Келър си установи наблюдателен пост от северната страна, а Алон — от източната, пред една пицария, която незнайно защо носеше името на моден манхатънски квартал. Те се местеха на нови позиции в края на всеки час, но до късния следобед все още нямаше и следа от Лакроа.

Накрая, разтревожен от перспективата за един изгубен ден, Габриел обиколи периметъра на пристанището, мина край металните маси на продавачите на риба и се присъедини към Келър в неговото рено. Времето се влошаваше: заваля силен дъжд, студеният мистрал16 зафуча яростно откъм хълмовете. Кристофър пускаше чистачките на всеки няколко секунди, за да осигури видимост през предното стъкло. Вентилаторът на парното пухтеше слабо към замъгленото стъкло.

— Сигурен ли си, че не държи квартира в града? — попита Алон.

— Той живее на лодката.

— Ами някоя жена?

— Има няколко, но нито една от тях не може да изтърпи дълго присъствието му. — Келър избърса стъклото с опакото на ръката си. — Може би трябва да си вземем хотелска стая.

— За това е малко рано, не мислиш ли? В крайна сметка ние току-що се запознахме.

— Винаги ли ръсиш глупави остроумия по време на операции?

— Това е културна обремененост.

— Глупавите остроумия или операциите?

— И двете.

Кристофър измъкна хартиена салфетка от жабката и се постара да почисти зацапаното предно стъкло.

— Баба ми е еврейка — подхвърли той небрежно, сякаш признаваше, че баба му е обичала да играе бридж.

— Поздравления.

— Още една духовитост?

— Какво трябваше да кажа?

— Не ти ли е интересно, че имам еврейска баба?

— От личен опит знам, че повечето европейци имат по някой еврейски роднина, пазен в дълбока тайна.

— Моята баба си беше съвсем видима.

— Къде е родена?

— В Германия.

— По време на войната ли е отишла в Англия?

— Точно преди нея — отговори Келър. — Била е прибрана от далечен чичо, който вече не се считал за евреин. Той ѝ дал християнско име и я пращал да ходи на църква. Майка ми узнала за еврейското си потекло чак когато била на трийсет и пет години.

— Неприятно ми е да бъда вестител на лоши новини — каза Габриел, — но според мен ти си евреин.

— Честно казано, винаги съм се чувствал малко евреин.

— Изпитваш ли отвращение към морските дарове и немските опери?

— Говорех в духовен смисъл.

— Ти си професионален убиец, Келър.

— Това не означава, че не вярвам в Бог — възрази Кристофър. — Всъщност подозирам, че знам повече от теб за вашата история и за светите ви писания.

— Тогава защо се навърташ около тази шантава баячка?

— Тя не е шантава.

— Не ми казвай, че вярваш на всички тези глупости.

— Откъде можеше да знае, че търсим момичето?

— Предполагам, че донът ѝ е казал.

— Не. — Келър поклати глава. — Тя го видя. Тя вижда всичко.

— Като водата и планините?

— Да.

— Ние сме в Южна Франция, Келър. И аз виждам вода и планини. Всъщност ги виждам почти навсякъде, където погледна.

— Очевидно те е изнервила с думите си за твоя стар враг.

— Изобщо не съм изнервен — отвърна Алон. — Що се отнася до старите ми врагове, май не мога да изляза от входната врата на дома си, без да се натъкна на някого от тях.

— Тогава може би трябва да преместиш входната си врата.

— Това корсиканска поговорка ли е?

— Само един приятелски съвет от мен.

— Ние все още не сме приятели.

Келър сви широките си рамене в израз на безразличие, обида или нещо по средата.

— Какво направи с талисмана, който тя ти даде? — попита той след мрачно мълчание.

Габриел потупа с ръка гърдите си, за да покаже, че талисманът, идентичен с този на Кристофър, виси на шията му.

— Щом не вярваш — попита Келър, — защо го носиш?

— Харесва ми начинът, по който допълва моя тоалет.

— Каквото и да правиш, никога не го сваляй. Той държи настрана злото.

— Има няколко души в живота ми, които бих искал да държа настрана.

— Като Ари Шамрон ли?

Алон успя да скрие изненадата си.

— Откъде знаеш за Шамрон? — попита той.

— Запознах се с него, когато дойдох да се обучавам в Израел. Освен това — добави бързо Кристофър, — всички в бизнеса знаят за Шамрон. И всички знаят, че е искал ти да си шефът вместо Узи Навот.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците, Келър.

— Имам добри източници — отвърна Кристофър. — И те ми казаха, че постът е бил на твое разположение, но ти си го отказал.

— Може да ти е трудно да повярваш — каза Габриел, гледайки уморено през напръсканото от дъжда стъкло, — но наистина не съм в настроение да си припомням миналото заедно с теб.

— Просто се опитвам да помогна времето да минава по-бързо.

— Може би трябва да се насладим на успокояващата тишина.

— Друга духовитост?

— Щеше да я разбереш, ако беше евреин.

— Технически погледнато, аз съм такъв.

— Кого предпочиташ? Пучини или Вагнер?

— Вагнер, разбира се.

— Тогава не може да си евреин.

Келър запали цигара и размаха кибритената клечка. Силен порив на вятъра запрати дъждовните струи върху предното стъкло, закривайки гледката към пристанището. Алон отвори няколко сантиметра своя прозорец, за да излиза димът.

— Може би си прав — каза той. — Може би в крайна сметка трябва да си вземем хотелска стая.

— Не мисля, че е необходимо.

— Защо?

Кристофър пусна чистачките и посочи през стъклото.

— Защото Марсел Лакроа идва в нашата посока.

Той носеше черен анцуг, неоновозелени маратонки и спортен сак „Пума“, преметнат през рамо. Явно бе прекарал голяма част от следобеда във фитнес зала. Не че му беше необходимо — Лакроа бе висок най-малко метър и деветдесет и тежеше над деветдесет килограма. Тъмната му коса бе намазана с гел и бе вързана на къса опашка. Имаше пиърсинг на двете уши и китайски йероглифи, татуирани отстрани на дебелия му врат — доказателство, че е изучавал азиатски бойни изкуства. Очите му не спираха да се оглеждат, макар че не успя да забележи двамата мъже, седящи в очуканото рено хечбек със запотени прозорци. Докато го наблюдаваше, Габриел тежко въздъхна. Лакроа със сигурност щеше да бъде достоен противник, особено в тясното пространство на „Лунен танц“. Независимо от това, което се говореше, размерите имаха значение.

— Този път няма ли остроумни забележки? — попита Келър.

— В момента търся подходящата.

— Защо не ме оставиш да се оправя с това?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

— Защото той знае, че работиш за дон Орсати. Ако се появиш и започнеш да задаваш въпроси за Маделин Харт, ще разбере, че донът го е предал, което ще бъде в ущърб на интересите на Орсати.

— Позволи ми аз да се тревожа за интересите на дона.

— Затова ли си тук, Келър?

— Тук съм, за да се уверя, че няма да се окажеш в циментов ковчег на дъното на Средиземно море.

— Има и по-лоши места, където човек може да бъде погребан.

— Еврейският закон не разрешава погребение в морето.

Кристофър млъкна, когато Лакроа стъпи на пристана и тръгна към „Лунен танц“. Габриел огледа как горнището на анцуга пада над кръста на французина. После погледна как спортният сак виси на рамото му.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че носи пистолета си в сака.

— И това ли забеляза?

— Аз забелязвам всичко.

— Как смяташ да се справиш с това?

— Възможно най-тихо.

— Какво искаш да направя?

— Чакай тук — отговори Алон, отваряйки вратата на колата. — И се постарай да не убиваш никого, докато ме няма.

Службата имаше просто правило относно оперативното използване на скрити огнестрелни оръжия. То бе дадено от Бог на Ари Шамрон, или поне така се говореше, а той, от своя страна, го беше предал на всички онези, които отиваха тайно през нощта да изпълняват неговите желания. Въпреки че правилото никъде не фигурираше в писмена форма, всеки оперативен агент можеше да го каже наизуст толкова лесно, колкото и благословията на свещите на шабат. Агентът на Службата вадеше своето оръжие само по една-единствена причина. Той не го размахваше като гангстер или за да отправя празни заплахи. Агентът вадеше пистолета си, за да стреля, и не спираше да стреля, докато лицето, срещу което той бе насочен, вече не беше сред живите. Амин.

Именно с този съвет на Ари, звучащ в ушите му, Габриел измина последните крачки, които го деляха от „Лунен танц“. Поколеба се, преди да се качи на борда — дори човек със слаба фигура като неговата щеше да причини леко поклащане на плавателния съд. Следователно бързината и самоувереният му вид щяха да бъдат от решаващо значение.

Алон хвърли последен поглед през дясното си рамо и видя Кристофър да го наблюдава предпазливо през шофьорския прозорец на реното. След това се качи на борда на „Лунен танц“ и се запъти бързо през задната палуба към вратата на главната кабина. Когато стигна дотам, Лакроа вече го чакаше в коридорчето. В ограниченото пространство на яхтата французинът изглеждаше по-едър, отколкото му се бе видял на улицата.

— Какво търсите на моята лодка, по дяволите? — троснато попита той.

— Съжалявам — отвърна Габриел, като вдигна помирително длани. — Казаха ми, че ще ме очаквате.

— Кой ви го каза?

— Пол, разбира се. Той не ви ли съобщи, че ще дойда да ви видя?

— Пол?

— Да, Пол — отговори уверено Алон. — Мъжът, който ви е наел да доставите пакета от Корсика до континента. Той каза, че сте най-добрият, когото е виждал. Каза ми, че ако някога се нуждая от някого за превозване на ценни товари, вие сте човекът, който ще се справи с работата.

Габриел видя как на лицето на французина се изписаха няколко противоречиви чувства: объркване, страх и естествено, алчност. В крайна сметка надделя алчността. Той отстъпи встрани и с движение на очите покани госта да влезе. Алон направи две бавни крачки напред, докато оглеждаше вътрешността на кабината за спортния сак на Лакроа. Той лежеше на една маса до бутилка „Перно“.

— Имате ли нещо против? — попита Габриел, като кимна към отворената врата. — Това не е от нещата, които искам да чуят съседите.

Французинът се поколеба за миг. След това отиде до вратата и я затвори. Алон застана близо до масата, върху която лежеше сакът.

— Каква е работата? — попита Лакроа, обръщайки се към него.

— Много проста. Всъщност тя ще отнеме само няколко минути.

— Колко?

— Какво искате да кажете? — попита Габриел, преструвайки се на озадачен.

— Колко пари предлагате? — каза французинът, като потърка с палеца върха на показалеца и средния си пръст.

— Предлагам ви нещо много по-ценно от парите.

— Какво е то?

— Животът ви — отговори Алон. — Виждате ли, Марсел, вие ще ми кажете какво направи вашият приятел Пол с младата англичанка. Ако не го направите, ще ви накълцам на парчета и ще ви използвам като стръв за рибите.

Израелското бойно изкуство, известно като крав мага, не се отличава с грациозни движения, но пък и то не е създадено от естетически съображения. Неговата единствена цел е да направи безпомощен или да убие противника възможно най-бързо. За разлика от много източни бойни изкуства, то не осъжда използването на тежки предмети за отблъскването на нападател, който ви превишава по ръст и сила. В действителност инструкторите насърчават своите ученици да използват всички предмети, които имат подръка, за да се защитят. „Давид не се е борил с Голиат — обичаха да казват те. — Той е ударил Голиат с камък. И едва след това му е отсякъл главата.“

Габриел избра не камък, а бутилката с перно, която сграбчи за гърлото и метна като кинжал срещу втурналия се към него Марсел Лакроа. Тя съвсем точно удари французина насред челото, отваряйки дълбока хоризонтална рана над ръба на дебелите му вежди. За разлика от Голиат, който начаса се строполил по очи, Лакроа успя да остане на крака, макар че те едва го държаха. Алон се хвърли напред и заби коляно в незащитените слабини на французина. След това го замлати с юмруци в корема, преди да счупи челюстта му с добре премерен удар с лакът. Вторият удар с лакът, нанесен в слепоочието, повали Лакроа на пода. Габриел се пресегна и докосна отстрани шията на французина, за да се увери, че той все още има пулс. След това, поглеждайки нагоре, видя Келър да стои усмихнат на вратата.

— Много впечатляващо — каза той. — Перното бе прекрасен щрих.

11. В морето край Марсилия

Дъждът спря по залез-слънце, но мистралът продължи да духа безмилостно дълго след като се стъмни. Той свиреше в такелажа на корабчетата, сгушени в Старото пристанище, и се вихреше по палубите на „Лунен танц“, докато Келър умело извеждаше яхтата в открито море. Габриел остана до него на мостика, докато не напуснаха пристанището. След това се спусна по стълбите до главния салон, където Марсел Лакроа лежеше по очи на пода, завързан, със запушена уста и залепени със сребристо тиксо очи. Алон обърна французина по гръб и с едно рязко дръпване отлепи тиксото. Лакроа бе дошъл в съзнание, в погледа му нямаше и следа от страх, а само ярост. Кристофър беше прав. Французинът не се плашеше лесно.

Габриел отново залепи тиксото върху очите му и се зае щателно да претърсва целия плавателен съд, като започна от главния салон и свърши с каютата на Лакроа. В нея откри скривалище, което съдържаше незаконни наркотични вещества, около шестдесет хиляди евро в брой, фалшиви паспорти и френски шофьорски книжки с четири различни имена, стотина откраднати кредитни карти, девет мобилни телефона за еднократна употреба, богата колекция от порнографски списания и дискове, и касова бележка с надраскан на гърба ѝ телефонен номер. Бележката беше от заведение, наречено „Бар дю О“, което се намираше на бул. „Жан Жорес“ в Роняк — работническо градче, разположено на север от Марсилия, недалеч от летището. Алон бе минавал през него веднъж, в един друг живот. Роняк беше градче от типа на междинните спирки по пътя за някъде.

Габриел провери датата на касовата бележка. След това прегледа регистрите с телефонните обаждания на деветте мобилни телефона за номера, написан на гърба ѝ. Откри го в три от телефоните. В действителност Лакроа го бе набирал два пъти тази сутрин от два от апаратите. Алон пъхна телефоните, касовата бележка и парите в една шушлякова раница и се върна в главния салон. Отново отлепи тиксото от очите на французина, но този път измъкна и кърпата от устата му. Сега лицето на Лакроа беше силно изкривено от отока, причинен от счупената челюст. Габриел я стисна здраво, докато се взираше в очите на французина.

— Ще ти задам няколко въпроса, Марсел. Имаш възможност да ми кажеш истината. Разбираш ли? — попита Алон, като стисна малко по-силно. — Една-единствена възможност.

Вместо отговор Лакроа само изстена от болка.

— Една възможност — повтори Габриел, като вдигна показалеца си, за да подчертае думите си. — Чуваш ли?

Французинът не каза нищо.

— Ще приема това за „да“ — каза Алон. — Сега, Марсел, искам да ми кажеш имената на мъжете, които държат момичето. После искам да ми кажеш къде мога да ги намеря.

— Не знам нищо за никакво момиче.

— Лъжеш, Марсел.

— Не, кълна се…

Преди французинът да успее да изрече следващата дума, Габриел го накара да млъкне, като отново запуши устата му. След това уви няколко метра от тиксото около главата му, докато останаха да се виждат само ноздрите му. В един шкаф под палубата той намери найлоново въже. След това се качи по стълбите на мостика. Келър държеше руля с две ръце и се взираше с присвити очи през прозореца в бурното море.

— Как върви там долу? — попита той.

— Изненадващо не успях да го убедя да сътрудничи.

— За какво е въжето?

— За допълнително убеждаване.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Намали скоростта и остави яхтата на автопилот.

Кристофър направи, както му бе казано, и последва Алон надолу по стълбите към главния салон. Там намериха явно страдащия жестоко Лакроа, чиито гърди се повдигаха учестено, докато се мъчеше да си поеме въздух през шлема от тиксо. Габриел го претърколи по корем и промуши найлоновото въже под ремъците, с които бяха овързани ходилата и глезените му. След като върза на стегнат възел въжето, той завлече французина на задната палуба, сякаш бе току-що убит с харпун кит. После с помощта на Келър го спусна върху платформата за плуване и го претърколи зад борда. Лакроа падна в черната вода с глух плясък и се замята диво в опит да задържи главата си над повърхността. Габриел го наблюдава около минута, след това огледа хоризонта във всички посоки. Не се виждаше никаква светлина. Изглеждаше така, сякаш те бяха последните трима мъже на земята.

— Как ще разбереш кога му е достатъчно? — попита Кристофър, докато наблюдаваше как французинът се бори за живота си.

— Когато започне да потъва — отговори спокойно Алон.

— Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Никога не ме ядосвай.

След четиридесет и пет секунди във водата Лакроа внезапно застина неподвижно. Габриел и Келър бързо го издърпаха на борда и отстраниха тиксото от устата му. През следващите няколко минути французинът не беше в състояние да говори, тъй като ту задъхано си поемаше въздух, ту кашляше, изхвърляйки морска вода от дробовете си. Когато повръщането му най-сетне спря, Габриел го хвана за счупената челюст и я стисна.

— Може и да не го осъзнаваш в момента — каза той, — но днес е щастливият ти ден, Марсел. Сега нека опитаме отново. Кажи ми къде мога да намеря младата жена.

— Не знам.

— Лъжеш, Марсел.

— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Казвам ви истината. Нямам представа къде е тя.

— Но познаваш един от мъжете, които я държат. Всъщност пил си с него в един бар в Роняк седмица след нейното изчезване. И оттогава поддържаш връзка с него.

Французинът остана мълчалив. Габриел стисна по-силно счупената му челюст.

— Как се казва той, Марсел. Кажи ми името му.

— Бросар. — Лакроа изпъшка от болка. — Казва се Рене Бросар.

Алон погледна Келър, който му кимна.

— Много добре — каза той на французина, като отпусна хватката си. — Сега продължавай да говориш. И дори не си помисляй да ме лъжеш. Ако го направиш, отиваш обратно във водата. Но следващия път ще бъде завинаги.

12. В морето край Марсилия

На задната палуба бяха поставени един срещу друг два въртящи се стола. Габриел завърза Лакроа за този, който бе откъм десния борд, и след това седна на другия. Французинът бе останал със завързани очи, а анцугът му бе мокър от краткото му плуване в морето. Като се тресеше от студ, той помоли да сменят дрехите му или да го завият с одеяло. Когато не получи никакъв отговор, разказа как в една топла вечер в средата на август един мъж се появил без предупреждение на борда на „Лунен танц“ точно както бе направил Габриел по-рано този следобед.

— Пол ли беше? — попита Габриел.

— Да, Пол.

— Беше ли го срещал преди?

— Не, но го бях виждал наоколо.

— Къде?

— В Кан.

— Кога?

— На филмовия фестивал.

— Тази година?

— Да, през май.

— Ходил си на филмовия фестивал в Кан?

— Не бях в списъка на гостите, ако това питате. Бях по работа.

— Каква работа?

— А вие каква мислите?

— Да крадеш от филмовите звезди и светските личности?

— Това е една от най-натоварените ни седмици в годината, истинска благодат за местната икономика. Хората от Холивуд са пълни идиоти. Ние ги ограбваме безразборно всеки път, когато идват тук, а те сякаш дори не забелязват.

— Какво правеше Пол?

— Той се навърташе около светските личности. Всъщност мисля, че го видях да влиза няколко пъти в киносалона, за да гледа филмите.

— Мислиш?

— Той винаги изглежда различно.

— Черпел е лична информация в Кан, за да я използва за лична облага, нали?

— Ще трябва да питате него. Не сме обсъждали това, когато дойде да ме види. Говорихме само за работата.

— Пол е поискал да те наеме заедно с яхтата ти, за да превози момичето от Корсика до континента.

— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Не каза нито дума за момиче.

— А какво каза?

— Че иска от мен да доставя един пакет.

— Ти не попита ли какъв е пакетът?

— Не.

— Винаги ли действаш така?

— Зависи.

— От какво?

— За колко пари става дума.

— Колко бяха парите?

— Петдесет хиляди.

— Това добре ли е?

— Много добре.

— Спомена ли откъде е научил името ти?

— От дона.

— Кой е донът?

— Дон Орсати, корсиканецът.

— С какво се занимава донът?

— Той има пръст във всякакви рекети — отговори Лакроа, — но основно убива хора. От време на време превозвам някои от неговите хора. А понякога му помагам да изчезнат някои неща.

С тази насока на разпита Габриел преследваше две цели. От една страна, това му позволяваше да провери верността на отговорите на французина, а от друга, прикриваше собствените си следи. Сега Лакроа щеше да остане с впечатлението, че Алон никога не е имал удоволствието да се запознае с корсиканския убиец Орсати, и поне за момента отговаряше правдиво на въпросите му.

— Пол каза ли ти кога трябва да се свърши работата?

— Не — отговори Лакроа, като поклати глава. — Каза, че ще ме извести двайсет и четири часа по-рано, че вероятно ще получа новини от него след седмица или най-много десет дни.

— Как щеше да се свърже с теб?

— По телефона.

— Пазиш ли още телефона, който си използвал?

Французинът кимна утвърдително и изрецитира номера на съответния телефонен апарат.

— Обади ли ти се, както бе планирано?

— Обади се на осмия ден.

— Какво ти каза?

— Поиска да го взема на следващата сутрин от заливчето, разположено южно от Капо ди Фено.

— По кое време?

— В три часа сутринта.

— Как трябваше да се осъществи вземането?

— Той искаше да оставя гумена лодка на брега и да го чакам в морето.

Габриел вдигна поглед към мостика, откъдето Келър наблюдаваше разпита. Англичанина кимна, сякаш искаше да каже, че наистина има подходящо заливче при Капо ди Фено и че сценарият, описан от Лакроа, е напълно правдоподобен.

— Ти кога пристигна на остров Корсика? — попита Алон.

— Няколко минути след полунощ.

— Сам ли беше?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, кълна се.

— По кое време остави лодката на брега?

— В два часа.

— Как успя да се върнеш на „Лунен танц“?

— Вървях по водата — подхвърли саркастично французинът — точно като Исус.

Габриел протегна ръка и изтръгна пиърсинга от дясното ухо на Лакроа.

— Това беше просто шега — изпъшка французинът, а от разкъсаната месеста част на ухото му потече кръв.

— Ако бях на твое място — отвърна Алон, — нямаше да си правя шеги с Господ в такъв момент. Всъщност щях да направя всичко възможно да не го ядосам.

Той отново погледна към мостика и видя, че Келър се опитва да потисне усмивката си. После накара Лакроа да опише следващите събития. Французинът каза, че Пол пристигнал навреме, точно в три часа. Лакроа видял само едно превозно средство — малък автомобил, който се заспускал, подскачайки по стръмната пътека, водеща от върха на скалите до залива, само с включени габарити. После чул бръмченето на извънбордовия мотор на гумената лодка да се носи откъм водата. След това, когато лодката се долепила до кърмата на „Лунен танц“, видял девойката.

— Пол ли беше с нея? — попита Габриел.

— Да.

— Имаше ли някой друг?

— Не, само Пол.

— Тя в съзнание ли беше?

— Едва.

— С какво беше облечена?

— С бяла рокля и имаше черна качулка на главата.

— Видя ли лицето ѝ?

— Не.

— Имаше ли някакви наранявания?

— Коленете ѝ бяха ожулени до кръв и имаше драскотини и синини по целите ръце.

— Беше ли вързана?

— Ръцете ѝ бяха завързани.

— Отпред или зад гърба?

— Зад гърба.

— С какво бяха вързани?

— С пластмасови белезници, тип „свински опашки“, много професионално.

— Продължавай.

— Пол положи девойката на дивана в главния салон и ѝ инжектира нещо, за да не вдига шум. След това се качи на мостика и ми каза къде иска да го откарам.

— И къде беше това?

— До приливния канал западно от Сент Мари дьо ла Мер. Там има малко яхтено пристанище. Ползвал съм го и преди. Мястото е отлично. Пол очевидно се бе подготвил.

Друг поглед към Келър. Още едно утвърдително кимване.

— Направо там ли отиде?

— Не — отговори Лакроа. — Щяхме да стигнем до брега посред бял ден. Прекарахме целия ден в морето. После отидохме там около единайсет през нощта.

— Пол през цялото време ли държа девойката в салона?

— Веднъж я заведе до предната палуба, но иначе…

— Иначе какво?

— Инжектираше ѝ нещо.

— Кетамин?

— Не съм лекар.

— Нима?

— Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих.

— С гумената лодка ли я откара на брега?

— Не. Аз акостирах в яхтеното пристанище. Там може да се паркира кола точно до кейовата стоянка. Един автомобил вече чакаше Пол. Беше черен мерцедес.

— Какъв модел?

— Е-класа.

— С каква регистрация?

— Френска.

— Празен ли беше?

— Не. Имаше двама мъже. Когато пристигнахме, единият от тях стоеше облегнат на предния капак. Другият седеше зад волана.

— Ти познаваше ли този, който стоеше облегнат на капака?

— Никога дотогава не го бях виждал.

— Но не беше така с мъжа зад волана, нали, Марсел?

— Не — отговори Лакроа. — Зад волана беше Рене Бросар.

Рене Бросар беше гангстер, работещ за просперираща престъпна марсилска фамилия, която имаше международни връзки. Специализирал се бе в силовите дейности: събиране на дългове, налагане на наказания, охрана. В свободното си време работеше като охранител в един нощен клуб близо до Старото пристанище — най-вече защото харесваше момичетата, които идваха там. Лакроа го познаваше от квартала. Също така знаеше телефонния му номер.

— Кога му се обади? — попита Габриел.

— Няколко дни след като прочетох във вестника първата статия за младата англичанка, която изчезнала, докато била на почивка в Корсика. Събрах две и две и си дадох сметка, че тя е девойката, която превозих до пристанището в Сент Мари дьо ла Мер.

— Ти да не си нещо като математически гений?

— Мога да смятам — саркастично отбеляза Лакроа.

— Разбрал си, че Пол има шанс да получи голям откуп от някого, и си поискал част от парите.

— Той ме заблуди за вида работа — каза французинът. — Никога нямаше да се съглася да участвам в отвличане на известна личност за някакви си петдесет хиляди.

— Ти каква сума очакваше?

— Опитвам се да не ми стане навик да преговарям със себе си.

— Умник — каза Габриел, после го попита колко време е чакал Бросар да му върне обаждането.

— Два дни.

— Колко подробно навлезе в темата по време на телефонния разговор?

— Достатъчно, за да стане ясно какво искам. Бросар ми се обади няколко часа по-късно и ми каза да отида в „Бар дю О“ в четири следобед на следващия ден.

— Това е била много глупава постъпка, Марсел.

— Защо?

— Защото, вместо Бросар, там можеше да те чака Пол. И той можеше да ти пусне един куршум между очите, задето си имал нахалството да поискаш още пари.

— Мога да се грижа за себе си.

— Ако беше вярно — каза Алон, — нямаше да бъдеш завързан с тиксо за стол на собствената ти яхта. Но ти ми разказваше за разговора ти с Рене Бросар.

— Той ми каза, че Пол иска да бъда разумен. След това взехме да преговаряме.

— Да преговаряте?

— За цената на моето „обезщетение“. Пол ми направи предложение, а аз му направих контрапредложение. После спорихме известно време.

— И всичко това по телефона?

Лакроа кимна утвърдително.

— Каква е ролята на Бросар в операцията?

— Той е отседнал в къщата, където държат англичанката.

— Пол при него ли стои?

— Никога не съм питал.

— Още колко души има там?

— Не знам. Единственото, което знам, е, че друга жена също е отседнала в къщата, така че да изглеждат като семейство.

— Бросар споменавал ли е нещо за младата англичанка?

— Той каза, че е жива.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Докъде стигнаха преговорите ти с Пол и Бросар?

— Тази сутрин постигнахме споразумение.

— Колко успя да изкопчиш от тях?

— Още сто хиляди.

— Кога трябва да получиш парите си?

— Утре следобед.

— Къде?

— В Екс ан Прованс.

— Къде в Екс?

— В едно кафене близо до площад „Генерал дьо Гол“.

— Как се нарича кафенето?

— „Ла Прованс“, как иначе.

— Как се уговорихте да отидете там?

— Бросар трябва да пристигне първи, в пет и десет. От мен се очаква да се присъединя към него в пет и двайсет.

— Къде ще седи той?

— На маса отвън.

— А парите?

— Бросар ми каза, че ще бъдат в метално куфарче.

— Колко незабележимо!

— Изборът е негов, не мой.

— Има ли резервен вариант, ако някой от вас не успее да отиде?

— В „Сезан“ — малко по-нагоре по улицата.

— Колко време ще те чака там?

— Десет минути.

— И ако не се появиш?

— Сделката отпада.

— Имаше ли някакви други указания?

— Повече никакви телефонни обаждания — отвърна Лакроа. — Пол се изнервя от всички телефонни разговори.

— Сигурен съм, че е така.

Габриел вдигна поглед към мостика, но този път Келър стоеше неподвижен — тъмна фигура на фона на черното небе, стиснала пистолет в протегнатите си ръце. Единственият изстрел, приглушен от заглушителя, отвори дупка над лявото око на французина. Алон задържа Лакроа за раменете, докато той издъхна. След това се обърна гневно и насочи собствения си пистолет към Кристофър.

— По-добре махни това, преди някой да бъде наранен — каза спокойно Англичанина.

— Защо го направи, по дяволите?

— Защото ме ядоса. Освен това — добави Келър, като пъхна пистолета си в колана на панталоните си — вече не се нуждаем от него.

13. Лазурният бряг, Франция

Двамата го изпратиха на дъното на морето в дълбоките води извън Лионския залив и след това се отправиха към Марсилия. Още беше тъмно, когато влязоха в Старото пристанище. Те се измъкнаха от „Лунен танц“ в интервал от няколко минути един след друг, качиха се по колите си и поеха по крайбрежния път към Тулон. Точно преди град Бандол Габриел отби встрани от пътя и разхлаби няколко кабела на двигателя. След това се обади по телефона на компанията за отдаване на автомобили под наем и с истеричния глас на хер Клемп остави съобщение къде може да бъде намерена „повредената“ кола. Като избърса пръстовите си отпечатъци от волана и арматурното табло, той се качи в реното на Келър и в светлината на изгряващото слънце двамата се отправиха на изток към Ница. На улица „Верди“ имаше стар жилищен блок, бял като кост, където Службата поддържаше една от многобройните си френски тайни квартири. Габриел влезе сам в сградата и остана вътре колкото да изтегли от компютъра пощата си, съдържаща копие от личното партийно досие на Маделин Харт, което бе поискал от Греъм Сиймор. Той го прочете, докато Келър караше по автомагистрала А8 към Екс ан Прованс.

— Какво пише? — попита Англичанина след няколко минути мълчание.

— Пише, че Маделин Харт е безупречна. Но ние вече го знаехме.

— Някога и аз бях безупречен. А виж какъв станах.

— Ти винаги си бил негодник, Келър. Просто не си го осъзнавал до онази нощ в Ирак.

— Загубих осем от моите другари, които се опитваха да защитят твоята страна от ракетите „Скъд“ на Саддам — каза Кристофър.

— И ние винаги ще ти бъдем задължени.

Успокоен, Кристофър включи радиото и го настрои на предаваща на английски език станция, базирана в Монако която обслужваше голямата британска диаспора, живееща в Южна Франция.

— Носталгия ли те мъчи? — попита Габриел.

— От време на време обичам да слушам моя роден език.

— Никога ли не си се връщал?

— В Англия ли?

Алон кимна утвърдително.

— Никога — отвърна Келър. — Отказвам да работя там и никога не съм приемал поръчка за британски гражданин.

— Колко благородно от твоя страна.

— В работата си човек трябва да има определени принципи.

— Значи, родителите ти не знаят, че си жив?

— Нямат никаква представа.

— Тогава не може да си евреин — отбеляза Габриел. — Един еврейски син никога не би допуснал майка му да мисли, че е мъртъв. Не би посмял да го направи.

Габриел се върна към последния документ от личното досие на Маделин Харт и го прочете мълчаливо, докато Келър шофираше. Беше копие на писмо, изпратено от Джеръми Фалън до председателя на партията, в което той предлагаше Маделин да бъде повишена като младши експерт в министерството и да бъде подготвена за изборна длъжност. После се вгледа в снимката на младата жена, седяща в едно кафене на открито с мъжа, когото познаваха само като Пол.

Наблюдавайки го, Кристофър попита:

— За какво мислиш?

— Просто се чудех защо една изгряваща млада звезда в управляващата партия на Великобритания споделя бутилка шампанско с първокласен подлец като нашия приятел Пол.

— Защото той е знаел, че тя има връзка с британския премиер. И се е готвел да я отвлече.

— Как е могъл да научи?

— Аз имам своя теория.

— Подкрепена ли е с факти?

— С няколко.

— Тогава е само теория.

— Но поне ще помогне да минава времето.

Габриел затвори папката, сякаш за да покаже, че е готов да слуша. Келър изключи радиото.

— Хората като Джонатан Ланкастър винаги допускат една и съща грешка, когато имат любовна връзка — каза той. — Доверяват се на бодигардовете си, като смятат, че те ще си държат устата затворена. Но те не го правят. Разговарят помежду си, говорят със съпругите си, с приятелките си и със старите си приятели, които са намерили работа в частния охранителен бизнес в Лондон. И не след дълго разговорът стига до ушите на някой като Пол.

— Мислиш, че Пол има връзки с лондонския охранителен бизнес?

— Може да има връзки или пък да познава някой, който е свързан с този бизнес. Все пак това се случва — добави Кристофър, — подобна информация е златна мина за някой като Пол. Той вероятно е поставил Маделин под наблюдение в Лондон и е хакнал мобилния ѝ телефон и електронната ѝ поща. Така е разбрал, че ще ходи на почивка в Корсика. И когато е пристигнала, Пол я е чакал.

— Защо му е трябвало да обядва с нея? Защо да поема риска да покаже лицето си?

— Защото се е нуждаел да остане насаме с нея, така че да може да я хване без проблеми.

— Той я е прелъстил?

— Пол е очарователно копеле.

— Не го вярвам — каза Габриел след минута размисъл.

— Защо?

— Защото в момента на нейното отвличане Маделин е била романтично обвързана с британския премиер. Тя не би била привлечена от някого като Пол.

— Маделин е била любовница на министър-председателя — възрази Келър, — което означава, че в отношенията им е имало много малко романтика. Вероятно е била самотно момиче.

Алон отново погледна снимката, но не се взря в Маделин, а в Пол.

— Кой, по дяволите, е той?

— Със сигурност не е аматьор. Само професионалист може да знае за дон Орсати. И само професионалист би посмял да почука на вратата на дона, за да иска помощ.

— Ако е такъв професионалист, защо му е трябвало да разчита на местни таланти, за да свърши работата?

— Питаш защо не разполага със собствен екип?

— Предполагам, че да.

— Поради съвсем прости сметки — отговори Кристофър. — Поддържането на екип може да бъде сложно начинание. И неизменно има кадрови проблеми. Когато работата е бавна, момчетата стават недоволни. А когато има голяма печалба, момчетата искат голям дял.

— Така че той използва външни изпълнители с директно заплащане на таксата за услугата, за да избегне необходимостта да дели печалбата.

— При днешната глобална конкурентна бизнес среда всички го правят.

— Не и дон Орсати.

— Донът е различен. Ние сме семейство, клан. Но ти си прав за едно нещо — добави Келър. — Марсел Лакроа е късметлия, че Пол не го е убил. Ако той бе дръзнал да поиска повече пари от дон Орсати след приключване на работата, щеше да свърши в циментов ковчег на дъното на Средиземно море.

— Точно където се намира сега.

— Без цимент, разбира се.

Габриел го изгледа неодобрително, но не каза нищо.

— Ти си този, който изтръгна пиърсинга от ухото му.

— Разкъсаното ухо е временен проблем. Куршумът в челото е завинаги.

— А какво щяхме да правим с него?

— Можехме да го закараме до Корсика и да го оставим при дона.

— Повярвай ми, Габриел, той нямаше да оцелее дълго. Орсати не обича проблемите.

— А както Сталин е обичал да казва: „Смъртта решава всички проблеми“.

— „Няма човек, няма проблем“ — довърши цитата Келър.

— Ами ако Лакроа ни е излъгал?

— Той нямаше причина да лъже.

— Защо?

— Защото знаеше, че никога няма да напусне жив яхтата. — Кристофър понижи глас и добави: — Той просто се надяваше, че ще го убием безболезнено, вместо да го оставим да се удави.

— Това друга твоя теория ли е?

— Правилата на Марсилия — отвърна Кристофър. — Когато тук нещата започват с насилие, винаги завършват с насилие.

— А какво ще стане, ако Рене Бросар не седи в „Ла Прованс“ в пет и десет с метално куфарче в краката? Тогава какво ще правим?

— Той ще бъде там.

На Габриел му се искаше да може да сподели увереността на Келър, но опитът не му го позволяваше. Той погледна часовника си и изчисли времето, което им оставаше да я намерят.

— Ако Бросар се появи — каза Алон, — ще е по-добре да не го убиваме, преди да ни отведе до къщата, където крият Маделин.

— А след това?

„Смъртта решава всички проблеми — помисли си Алон. — Няма човек, няма проблем.“

14. Екс ан Прованс, Франция

Древният град Екс ан Прованс, основан от римляните, завладян от вестготите и разкрасен архитектурно от различни крале, нямаше нищо общо със своята дръзка южна съседка Марсилия. В Марсилия имаше наркотици, престъпност и един арабски квартал, където почти не се говореше френски; Екс притежаваше музеи, магазини и един от най-добрите университети в страната. Жителите на Екс бяха склонни да гледат отвисоко на Марсилия. Те ходеха там рядко, главно за да ползват летището, след това я напускаха колкото се може по-бързо, надявайки се, че все още притежават своите ценности.

Основната пътна артерия на Екс ан Прованс беше „Кур Мирабо“ — дълъг и широк булевард, от двете страни на който се редуваха кафенета и хвърляха сянка две редици шумнати чинари. Северно от него имаше плетеница от тесни улички и малки площади, известна като Стария квартал. Това беше най-вече пешеходен квартал, в който почти всички улици, освен най-големите, бяха затворени за движение на моторни превозни средства. Габриел направи серия маневри, проверени от Службата във времето, за да види дали не е следен. Като се увери, че е сам, той се запъти към едно оживено площадче по протежение на улица „Еспариа“. В центъра на площада се издигаше древна колона, увенчана с римски капител, а в югоизточния му ъгъл, частично закрито от едно голямо дърво, бе кафенето „Ла Прованс“. Имаше няколко маси на площадчето и още няколко по протежение на улица „Еспариа“, където седяха двама старци, взиращи се в пространството, с бутилка пастис17 между тях. Габриел си помисли, че това е място повече за местните жители, отколкото за туристи. Място, където човек като Рене Бросар щеше да се чувства удобно.

Като влезе, Алон отиде до щанда за цигари и поиска пакет „Голоаз“ и вестник „Нис Матен“, и докато чакаше рестото си, огледа интериора, за да се увери, че има само един вход и изход. След това излезе навън да си избере наблюдателен пункт, който да му позволи да вижда масите, разположени от двете страни на ресторанта. Докато претегляше възможностите, двама японски тийнейджъри се приближиха и на ужасен френски го попитаха дали ще ги снима. Габриел се престори, че не разбира. После се обърна и тръгна по улица „Еспариа“ под празните погледи на двамата провансалски старци към площад „Генерал дьо Гол“.

Ревът на колите, преминаващи по натовареното кръгово движение, беше шокиращ след тишината на пешеходния Стар квартал. Възможно бе Бросар да напусне Екс по друг път, но Габриел се съмняваше в това: площад „Генерал дьо Гол“ бе най-близкото до „Ла Прованс“ място, до което можеше да се стигне с автомобил. Според него нещата щяха да се развият бързо и ако не бяха подготвени, щяха да го изгубят. Той се загледа в пърхащите от слабия бриз листа на чинарите по булевард „Кур Мирабо“ и изчисли броя на оперативните агенти и превозните средства, които щяха да са необходими, за да се свърши прецизно работата. Най-малко дванайсет агенти с четири превозни средства, за да не бъдат разкрити по време на проследяването до изолираната къща, където държаха девойката. Като поклати бавно глава, Алон приближи до едно кафене в края на кръговото движение, където Келър седеше и пиеше сам кафе.

— Е? — попита Англичанина.

— Имаме нужда от мотоциклет.

— Къде са парите, които взе от Лакроа, преди да го убия?

Габриел намръщено потупа корема си. Кристофър остави няколко евро на масата и се изправи.

Недалеч оттам — на булевард „Дьо ла Репюблик“, имаше автокъща. След няколкоминутно внимателно разглеждане на изложените возила Алон избра един скутер „Пежо Сателис 500 Премиум“, който Келър плати в брой и регистрира на една от фалшивите си корсикански самоличности. Докато служителят се занимаваше с документите, Габриел пресече улицата и влезе в магазин за мъжко облекло, където си купи кожено яке, черни дънки и чифт ботуши. Той се преоблече в една от съблекалните на магазина и сложи старите си дрехи в багажното отделение на скутера. След това, като нахлузи черна каска на главата си, Габриел възседна скутера и последва Кристофър по булеварда до площад „Генерал дьо Гол“.

Когато стигна там, наближаваше пет часът. Алон остави скутера в долния край на улица „Еспариа̀“ и с каската под мишница, тръгна по тясната улица до площадчето, в чийто център се издигаше римската колона. Двамата старци още не бяха напуснали масата си в „Ла Прованс“. Габриел седна на една маса в ирландската кръчма на отсрещната страна на улицата и си поръча халба бира на сервитьорката, като за миг се зачуди защо някой би отишъл в ирландска кръчма в Южна Франция. Мислите му бяха прекъснати от гледката на мъж с яко телосложение, който идваше по сенчестата улица с полюшващо се в дясната му ръка метално куфарче. Мъжът влезе в „Ла Прованс“ и след минута се появи с чаша кафе и друга с по-силно питие. Очите му огледаха бавно площада, докато се настаняваше на една празна маса, като за кратко се спряха на Алон, преди да се отместят. Габриел погледна часовника си. Беше точно пет и десет. Той извади мобилния си телефон от джоба на якето и бързо набра Келър.

— Казах ти, че ще дойде — каза Англичанина.

— Как пристигна?

— С черен мерцедес.

— Какъв модел?

— Е-класа.

— Регистрация?

— Познай.

— Същата кола, която е чакала на пристанището?

— Скоро ще разберем това.

— Кой караше?

— Една жена на около двайсет и пет-трийсет години.

— Французойка?

— Би могла да бъде. Ще я попитам, ако искаш.

— Къде е тя сега?

— Обикаля в кръг.

— Ти къде си?

— Две коли зад нея.

Алон прекъсна връзката и пъхна телефона обратно в джоба си. След това от другия джоб извади един от телефоните, които бе взел от яхтата на Лакроа. „Това ще се случи бързо — помисли си той отново — и ако не сме подготвени, ще го изгубим.“ Дванайсет агенти, четири превозни средства — от това се нуждаеше, за да се свърши работата както трябва. Вместо това разполагаше само с две превозни средства и единственият друг член на екипа му бе професионален наемен убиец, който някога се бе опитал да го елиминира. Той отпи от бирата си — дори и само заради прикритието си. После се загледа в телефона на мъртвеца, наблюдавайки как минутите бавно се изнизват.

15. Екс ан Прованс, Франция

В 17,18 часа времето сякаш спря. Далечното бучене на уличния трафик заглъхна, фигурите на малкото площадче застинаха, сякаш бяха нарисувани с маслени бои върху платно от ръката на Реноар. Габриел, реставраторът, можеше да ги огледа, без да бърза. Четирима червендалести германци, които проучваха менюто в тапас18 бара. Две обути със сандали млади скандинавки, които се взираха озадачено в последното издание на картата на града. Красива жена, която седеше в основата на римската колона с момченце на около три години на коленете си. И един мъж, седящ в кафене, наречено „Ла Прованс“, чиято единствена компания бе метално куфарче, пълно със сто хиляди евро. Сто хиляди евро, които бяха предоставени от човек без родина и без друго име, освен Пол. Алон погледна към жената и детето в основата на колоната и в мислите си видя блясък на огън и кръв. После отново погледна към мъжа, седящ сам в „Ла Прованс“. Сега беше пет часът и двайсет минути. В мига, в който часовникът на Алон отбеляза 17,21, мъжът се изправи, грабна куфарчето и тръгна.

— Има ли резервен вариант, ако някой от вас не успее да отиде?

— В „Сезан“ — малко по-нагоре по улицата.

— Колко време ще те чака там?

— Десет минути.

— И ако не се появиш?

— Сделката отпада.

Но защо един професионален престъпник не би се появил да получи тлъстата сума от сто хиляди евро? Защото в същия този момент престъпникът лежеше с куршум в мозъка на дъното на Средиземно море, на осем мили югоизточно от Марсилия. Естествено, не можеха да позволят на Рене Бросар да узнае това, ето защо Габриел държеше подръка телефона на убития. Той наблюдаваше как Бросар, стиснал в ръка куфарчето, се отдалечава бързо по сенчестата улица. После погледна към червендалестите германци, към обутите със сандали скандинавки и към майката с детето, които някъде в най-потайните кътчета на паметта му все още горяха.

Беше 17,22 часът. „Осем минути — помисли си Алон — и след това преследването ще започне. Ще е достатъчна само една грешка. Една грешка — и Маделин Харт ще умре.“ Той отпи още веднъж от бирата си, но в сегашното му състояние тя му се стори горчива като пелин. Габриел се взря в жената с детето и гледа безпомощно как пламъците изгарят плътта им.

В 17,25 часа той отново звънна на Келър.

— Къде е тя?

— Още шофира в кръг.

— Може би те праща за зелен хайвер. Може би има втора кола.

— Винаги ли си толкова песимистично настроен?

— Само когато животът на млада жена е изложен на риск.

Кристофър не каза нищо.

— Къде се намира тя сега?

— Ако питаш мен, насочва се обратно в твоята посока.

Алон прекъсна връзката и взе другия телефон. След като набра бързо номера на Бросар, постави плътно палеца си върху микрофона и вдигна телефона до ухото си. Две позвънявания. После прозвуча гласът на Бросар:

— Къде си, по дяволите?

Габриел притисна палеца си още по-силно към микрофона и не каза нищо.

— Марсел? Ти ли си? Къде си?

Алон свали телефона от ухото си и натисна бутона за изключване. Трийсет секунди по-късно пак набра номера, отново покри с палец микрофона и не каза нищо. Бросар вдигна на първото позвъняване.

— Марсел? Марсел? Мисля, че ти казах да не звъниш повече по телефона. Имаш три минути. След това изчезвам.

Този път Бросар пръв прекъсна връзката. Габриел пъхна телефона в джоба си и се обади на Келър.

— Как мина? — попита Англичанина.

— Той си мисли, че Лакроа е жив и здрав и е на място с лош обхват.

— И то много лош.

— Къде е тя сега?

— Приближава до площад „Генерал дьо Гол“.

Алон прекъсна връзката и погледна часовника си. След три минути Бросар щеше да си тръгне. Щеше да е неспокоен, предпазлив. Твърде възможно бе да забележи човек, който го следи пеша, особено ако този човек е пил бира в ирландската кръчма, докато Бросар е седял в „Ла Прованс“. Но ако Бросар подминеше някой мъж напът към колата си, вероятно щеше да е по-малко склонен да гледа на него с подозрение. Това беше едно от златните правила за физическо наблюдение на Шамрон. „Понякога — поучаваше той — е по-добре да следиш човек отпред, отколкото отзад.“

Габриел се взря в часовника си. След това, когато стана 17,28 ч., напусна масата в кръчмата и тръгна надолу по улица „Еспариа“ с каската под мишница. „Сезан“ бе последното заведение от дясната страна на улицата, разположено там, където тя излизаше на площад „Генерал дьо Гол“. Бросар седеше на една маса отвън. Когато го подмина, Алон усети на гърба си пронизващия взор на французина, но потисна желанието си да се обърне и да го погледне. Скутерът бе на мястото, където го бе оставил — паркиран редом с няколко други под един чинар, чиито листа бяха почнали да капят. Три от тях лежаха върху седалката на скутера. Габриел ги бръсна с ръка, след това яхна мотора и нахлузи каската.

В огледалото за обратно виждане видя как Бросар стана от масата и тръгна по тясната улица. Няколко секунди по-късно французинът мина на сантиметри от дясното му рамо. Достатъчно близо, за да усети аромата на одеколона му. Толкова близо, че ако искаше, Габриел можеше да грабне металното куфарче от лявата му ръка. Преди това Бросар го носеше в дясната, но сега това бе невъзможно, защото с нея държеше мобилен телефон, който притискаше към ухото си.

Алон включи двигателя на скутера, когато Бросар се качи на еспланадата в края на площад „Генерал дьо Гол“, завъртайки бавно глава наляво и надясно като купола на танк, търсещ мишена, която да локализира и унищожи. Наоколо се шляеше привечерната тълпа и Габриел можеше да го изгуби от поглед, ако не беше металното куфарче, което блестеше като наскоро отсечена монета в сгъстяващия се здрач. Когато Бросар стигна до бордюра на кръговото движение, мобилният телефон бе прибран в джоба му и той посегна към дръжката на предната пасажерска врата на черен мерцедес Е-класа седан, който бе паркиран до тротоара. Докато се настаняваше на седалката, едно рено хечбек мина край него и после зави по булевард „Дьо ла Репюблик“. Мерцедесът направи същото десет секунди по-късно. Докато ги наблюдаваше, Алон не можа да сдържи усмивката си за късмета, който извадиха. „Понякога — помисли си той — е по-добре да следиш човек отпред, отколкото отзад.“ Габриел даде газ и се вля със скутера си в трафика, без да откъсва очи от стоповете на мерцедеса. Една грешка. Достатъчна бе само една грешка. Една грешка — и девойката щеше да умре.

Те следваха булевард „Дьо ла Репюблик“ до пътя за Авиньон и след това се отправиха на север. В продължение на около километър и половина край тях се нижеха витрини и светофари, но постепенно магазините преминаха в жилищни блокове и къщи и не след дълго те се носеха с висока скорост по шосе с четири платна. След още километър и половина отдясно се появи бензиностанция. Келър намали, като включи мигача за завиване, и мерцедесът веднага го изпревари. След това, без почти никакво предупреждение, пътят отново се стесни до две платна. Габриел зае позиция на около петдесет метра зад мерцедеса, а Кристофър го следваше.

До това време слънцето бе залязло и есенната нощ се заспуска бързо като завеса на театрална сцена. От тъмнозелени кипарисите край пътя станаха черни, после тъмнината ги погълна. Когато мракът обхвана полето, светът на Алон се сви: бели светлини на фарове, червени стопове, воят на двигателя на скутера, бръмченето на реното на Келър на няколко метра зад него. Очите му бяха вперени в задницата на мерцедеса на Рене Бросар, но в ума си разглеждаше картата на Франция. В тази част на Прованс градовете и селата бяха нанизани плътно едни след други като перлите на огърлица. Но ако продължаха в тази посока, щяха да преминат във Воклюз19. Там, в планинския масив Люберон, селата щяха да оредеят, а теренът щеше да стане пресечен. Точно място, където да я държат, помисли си той. В някоя изолирана къща. Някъде, докъдето се стигаше по един-единствен път. Така щяха да разберат дали ги наблюдават. Или пък дали ги следят.

Те профучаха през покрайнините на незначително градче, наречено Линян. Точно след него мерцедесът спря на пустия, покрит с чакъл паркинг на магазин за градинска керамика, като не остави друг избор на Алон и Келър, освен да го подминат и да продължат напред. Около двеста метра по-нататък имаше кръстовище с кръгово движение. В едната посока бе Сен Кана; в другата, накъдето водеше по-малък път, бе Рон. Давайки знак с ръка, Габриел изпрати Кристофър към Сен Кана. След това, като изключи фара на скутера си, той зави към Рон и бързо потърси подслон в сянката на една стена от сгуробетон. Миг по-късно мерцедесът премина с тихо бръмчене, макар че сега зад волана седеше Бросар, а жената, която Алон за първи път можа да види ясно, се взираше напрегнато в пасажерското странично огледало. Той бързо набра Келър и му съобщи новината. След това се застави да брои бавно до десет и върна скутера обратно на пътя.

По пътя към Рон времето сякаш избледня. Пътното платно се стесни, нощта притъмня още повече, въздухът ставаше все по-студен, докато неотклонно се изкачваха към подножието на Алпите. Непълната луна ту се скриваше, ту изплуваше иззад облаците, като за миг осветяваше пейзажа, а в следващия го потапяше в дълбок мрак. От двете страни на пътя по тъмните хълмове се редуваха в стройни редици лозя като войници, отправили се на война, но иначе земята изглеждаше необитаема. Тук-там едва проблясваше светлинка, а пътят беше пуст, с изключение на черния мерцедес Е-класа. Алон се носеше подире му, а Келър го следваше далеч назад, където не можеше да бъде видян от Бросар. Когато бе възможно, Габриел караше с изключен фар. Брулен от студения вятър и лишен отчасти от възможността да вижда, той имаше чувството, че пътува със скоростта на звука.

Когато наближиха покрайнините на Рон, най-накрая се появиха няколко леки и товарни автомобила. В центъра на града мерцедесът спря пред една колбасарница, в съседство на която имаше хлебарница. Келър отново ги подмина с пълна скорост, но Алон успя да се скрие зад една стара църква. Оттам той видя как жената слезе от колата и влезе сама в двата магазина, а след минути се появи с няколко найлонови торбички, пълни с храна. Тя бе достатъчна да нахрани къща, пълна с хора, помисли си Габриел, като остане нещо и за заложника. Фактът, че бяха спрели за провизии, навеждаше на мисълта, че Бросар не подозира че е следен. Той също така подсказваше, че наближават тяхното местоназначение.

Жената сложи торбичките в багажника, след това, като огледа тихата улица, се настани на предната пасажерска седалка. Бросар подкара колата още преди тя да е затворила вратата. Мерцедесът профуча по централните градски улици и зави към шосе Д543 — двулентов път, който водеше от Рон към язовира в Сен Кристоф. Отвъд язовира бе река Дюранс. Бросар я прекоси в шест часа и половина и навлезе във Воклюз.

Те продължиха на север през живописните селца Кадене и Лурмарен, преди най-накрая да започнат да се изкачват по южните склонове на масива Люберон. В равнинните участъци на речната долина Габриел бе карал на километър или повече зад Бросар, но по криволичещите планински пътища нямаше друг избор, освен да намали разстоянието и да не изпуска от очи мерцедеса. Докато преминаваха през селцето Бюу, го жегна страх, че французинът накрая си е дал сметка за неговото присъствие. Но когато мерцедесът измина с пълна скорост следващите десет километра, без да предприема никакви избягващи маневри, страховете му се уталожиха. Той продължи да кара в нощта, минавайки край каменни стени и гранитни скали, които изглеждаха блестящо бели на лунната светлина, вперил очи в червените стопове на мерцедеса, мислейки за една жена, която не познаваше.

Накрая Бросар зави в една пролука между дърветата, които обграждаха пътя, и изчезна от погледа му. Габриел не посмя да го последва веднага, така че продължи по пътя още километър, преди да завие обратно. Пътят, по който бе поел Бросар, бе само частично павиран и бе широк колкото да минат два автомобила. Той отведе Алон до малка долина, осеяна с различни по големина парчета обработваема земя, разделени с жив плет и групички дървета. В долината имаше три вили — две в западния край и само една на изток, зад бариера от кипариси. Мерцедесът не се виждаше никъде; Бросар сигурно бе изключил фаровете му като предпазна мярка. Габриел изчисли колко време му бе отнело да измине обратно пътя и колко време би отнело на Бросар, за да стигне до всяка от вилите. След това се изправи на стъпенките на неподвижния скутер, като обходи с поглед долината, мислейки си, че в крайна сметка Бросар ще трябва да спре някъде. И когато го направи, стоповете му ще издадат къде е. След още десет секунди Алон спря да гледа вилите на запад, които бяха по-близо до него, и съсредоточи вниманието си върху далечната вила на изток. И тогава видя проблясък на червена светлина като от запалена кибритена клечка. За миг тя сякаш заплува над един от кипарисите като сигнална лампа на върха на кула. След това светлинката угасна и долината отново потъна в мрак.

16. Люберон, Франция

В най-близкото село имаше само една мрачна странноприемница, която предлагаше закуска, така че те се отправиха към Апт и се настаниха в малък хотел в покрайнините на старинната централна част. В трапезарията нямаше други клиенти и само един възрастен сервитьор бе на смяна. Ядоха на отделни маси и след това се разходиха по тихите тъмни улички до старата базилика „Сент Ан“. В увенчания с купол неф20 се долавяше миризмата на дим от свещите и тамяна и слаб дъх на мухъл. Наклонил леко глава на една страна, Габриел разгледа фреската на главния олтар, а след това седна до Келър пред един свещник, на който кротко потрепваха пламъчетата на оброчните свещи. Англичанина бе навел глава, стиснал с палеца и показалеца си основата на носа си. Когато заговори, в глухия му глас прозвуча разкаяние:

— Оказва се, че в крайна сметка тя бе права.

— Кой?

— Синядората.

— Може и да греша — заяви Алон, като вдигна очи към купола, — но не си спомням синядората да е споменавала нещо за вила в земеделска долина в Люберон.

— Но тя спомена море и планини.

— И?

— Те са я превозили през морето и сега я крият в планината.

— Може би — отвърна Алон. — Или може би вече са я преместили на друго място. Или може би тя вече е мъртва.

— Исусе — прошепна Келър. — Защо винаги си толкова дяволски песимистично настроен?

— Не забравяй къде се намираш, Кристофър.

Келър стана, отиде до свещника и запали една свещ. Канеше се да се върне на пейката, но спря, когато видя Габриел да се взира в кутията за дарения. Кристофър извади няколко монети от джоба си и ги пусна една след друга през процепа. Стори му се, че техният звън ехтя под купола дълго след като се бе върнал на мястото си.

— Прекарваш ли много време в католически църкви? — попита той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Келър отново сведе глава с израз на разкаяние. Червеното стъкло на поставките на оброчните свещи хвърляше розов отблясък върху лицето му.

— Трябва да приемем — каза той след малко, — че е възможно девойката да е някъде другаде. Но също така трябва да приемем, че всички доказателства сочат, че това не е така. В противен случай Бросар нямаше да е тук. Той щеше да се върне в Марсилия и да работи по следващия си успешен удар.

— В момента той вероятно се опитва да проумее защо Марсел Лакроа не дойде в Екс ан Прованс да вземе парите си. И като разкаже на Пол какво се е случило, той ще се обезпокои.

— Не прекарваш много време с престъпници, нали?

— Напротив, прекарвам повече време, отколкото можеш да си представиш — отвърна Алон.

— Бросар няма да каже и дума на Пол за случилото се днес в Екс. Той ще му каже, че всичко е минало по план. И после ще запази парите за себе си. Е, не всичките — добави Келър. — Предполагам, че ще трябва да даде малко от тях на жената.

Габриел бавно кимна в знак на съгласие, сякаш в казаното от Кристофър имаше голямо духовно прозрение. После извърна леко глава, за да огледа жената, която пристъпваше към средата на храма. Тя имаше тъмна, сресана назад коса, високо чело и носеше жълтеникавокафяв шлифер от синтетична материя, завързан с колан на талията. Стъпките ѝ, също като звъна от монетите на Келър, отекнаха в тишината на голямата църква. Жената спря пред олтара, коленичи и бавно се прекръсти, като последователно докосна челото, гърдите, лявото си рамо и накрая дясното. После седна на една пейка в противоположната страна на нефа и се загледа право напред.

— Единственият начин, по който можем да установим дали е там — каза след миг Алон, — е да наблюдаваме вилата продължително време. Обаче не можем да го направим, без да установим постоянен наблюдателен пост.

Келър се намръщи неодобрително.

— Говориш като истински стаен шпионин — каза той.

— Какво означава това?

— Това означава, че ти и твоите хора не можете да действате на терен без тайни квартири и петзвездни хотели.

— Евреите не стануват, Келър. Последния път, когато са го направили, са прекарали четиридесет години в скитане сред пустинята.

— Моисей е щял да намери Обетованата земя много по-бързо, ако е имал за водачи няколко момчета от взвода.

Габриел погледна жената с шлифера; тя все още се взираше право пред себе си с безизразно лице. После погледна към Кристофър и попита:

— Как ще го направим?

— Не ние — отговори Келър. — Аз ще го направя сам, както го правех в Северна Ирландия. Един добре скрит мъж с бинокъл и торба за отпадъците. Старата школа.

— А какво ще стане, ако някой фермер те забележи, докато работи на една от онези ниви?

— Фермерът може да ходи върху скрития боец от САС и изобщо да не го види. — Кристофър се загледа за миг в свещите. — Веднъж прекарах две седмици в едно таванско помещение в Лондондери, наблюдавайки заподозрян терорист от ИРА, който живееше на отсрещната страна на улицата. Католическото семейство под мен така и не разбра, че съм в къщата. А когато дойде време да напусна дома им, те изобщо не ме чуха да си тръгвам.

— Какво стана с терориста?

— Претърпя инцидент. Жалко наистина. Той беше истински стожер на своята общност.

Алон чу стъпки и като се обърна, видя жената да излиза от църквата.

— Колко дълго можеш да останеш в онази долина? — попита той.

— С достатъчно храна и вода мога да стоя цял месец. Но четиридесет и осем часа трябва да са повече от достатъчни, за да се каже дали тя е там, или не е.

— Тези четиридесет и осем часа никога няма да можем да си ги върнем.

— Но ще бъдат добре прекарани.

— С какво мога да ти помогна?

— Би било хубаво да ме закараш. Но след като стигна на мястото, можеш да забравиш за мен.

— Тогава няма да имаш нищо против да отида в Париж за няколко часа.

— Защо, по дяволите, трябва да ходиш в Париж?

— Може би е време да си поговоря с Греъм Сиймор.

Келър не отговори.

— Нещо притеснява ли те, Кристофър?

— Просто се чудех защо аз трябва да седя два дни в калта, а ти да отидеш в Париж.

— Предпочиташ ли аз да седя в калта, а ти да отидеш да се видиш с Греъм?

— Не — отвърна Келър, като го потупа по рамото. — Върви в Париж. Той е добро място за един стаен шпионин.

Беше минало много време, откакто не бяха спали, така че се върнаха поотделно в хотела през интервал от десет минути и се качиха в стаите си. След минути Габриел потъна в дълбок сън и когато се събуди, стаята му бе окъпана от яркия провансалски изгрев. Когато слезе в трапезарията, Келър вече беше там — гладко избръснат и с вид на човек, който е спал добре. Те си кимнаха като непознати и разделени от две подредени с прибори маси, изядоха закуската си в пълно мълчание. След това отново отидоха до старинния център на града, този път, за да направят някои бързи покупки. Кристофър си купи шуба, тъмен вълнен пуловер, раница и две непромокаеми платнища. Купи си и достатъчно вода, пакетирана готова храна и затварящи се с цип найлонови торбички, които да му стигнат за четиридесет и осем часа. Като приключиха с пазаруването, двамата се насладиха заедно на обилен обяд, макар че Келър не пи вино с неговия. Той се преоблече в новите си дрехи, докато Габриел шофираше през планината, и като стигнаха до края на малката долина с трите вили, без да пророни дума, изчезна в гъстите шубраци, бърз като елен, подплашен от стъпките на ловец. По това време слънцето вече залязваше. Алон позвъни на Греъм Сиймор в Лондон, каза името на една парижка забележителност и затвори. Тази нощ Бог в безкрайната си мъдрост счете за нужно да изпрати есенна буря в Люберон. Габриел лежеше буден в хотелската си стая, заслушан в плющящия по прозореца дъжд, и мислеше за Келър — сам насред калта в долината с трите вили. На следващата сутрин изяде закуската си в трапезарията в компанията само на вестниците и белокосия сервитьор. След това отиде с колата до Авиньон и се качи на високоскоростния влак за Париж.

17. Париж

— Бях започнал да мисля, че никога няма да получа новини от теб.

— Изминаха само пет дни, Греъм.

— Пет дни може да ти се сторят цяла вечност, когато министър-председателят ти диша във врата.

Те вървяха по кея „Монтебело“ покрай сергиите на букинистите. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке, а Сиймор — с дълго, шито по поръчка палто и обувки ръчна изработка, които изглеждаха така, сякаш не бяха докосвали друга повърхност, освен килима между неговия кабинет и този на генералния директор. Въпреки обстоятелствата, той изглеждаше в добро настроение. Греъм отдавна не беше ходил по улиците без телохранители — в Париж или някъде другаде.

— Имаш ли пряк контакт с него? — попита Алон.

— С Ланкастър ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Вече не — отвърна Сиймор. — Той поиска Джеръми Фалън да служи като посредник.

— Как общуваш с него?

— Лично и много предпазливо.

— Някой друг знае ли за твоето участие?

Греъм поклати отрицателно глава.

— Върша го изцяло в свободното си време — каза той уморено, — когато не се опитвам да държа под наблюдение двайсетте хиляди джихадисти, които наричат свой дом нашия благословен остров.

— Как се справяш?

— Моят генерален директор се съмнява, че продавам тайни на враговете ни, а жена ми е убедена, че имам любовна връзка. Иначе се справям доста добре.

Сиймор спря пред една от сергиите на букинистите и се престори, че разглежда книгите. Застанал зад гърба му, Алон огледа улицата за някакво доказателство, че ги наблюдават — някоя твърде изкуствена поза, лице, което вече е виждал твърде много пъти. Вятърът образуваше малки пенести вълнички по повърхността на реката. Като се обърна, видя, че Греъм държи пожълтял екземпляр на „Граф Монте Кристо“.

— Какво ще кажеш? — попита Сиймор.

— Това е класическа история за любов, измама и предателство — отвърна Габриел.

— Имах предвид дали сме наблюдавани.

— Изглежда, и двамата сме успели да се промъкнем в Париж, без да привлечем вниманието на нашите общи приятели от френските служби за сигурност.

Греъм върна книгата на Дюма на мястото ѝ върху сергията. След това, когато отново тръгнаха, бръкна в горния вътрешен джоб на палтото си и извади един плик.

— Снощи са оставили това, залепено под седалката на една пейка в парка Хампстед Хийт — каза той, като подаде плика на Алон. — Два дни, или момичето умира.

— Все още ли няма искания?

— Не — отвърна Сиймор, — но са приложили нова снимка като доказателство, че е жива.

— Как ви съобщиха къде да я намерите?

— Позвънили са на мобилния телефон на Саймън Хюит, като са използвали електронен гласов генератор. Хюит е взел пакета по време на сутрешния си джогинг — първото и единствено сутрешно бягане, което някога е правил. Тази сутрин Джеръми Фалън ми го даде. Излишно е да казвам, че в момента атмосферата на Номер 10 е много напрегната.

— И е напът да стане по-лоша.

— Няма ли напредък? — попита Греъм.

— Всъщност — отвърна Габриел — мисля, че я намерих. Въпросът е какво ще правим сега?

Пресякоха моста Пти Пон и излязоха на площада пред катедралата „Нотър Дам“, докато Габриел тихо разказваше какво е открил досега. Че мъжът, с когото Маделин Харт бе обядвала следобеда на нейното изчезване, се е представил като Пол. Че Пол е наел марсилския контрабандист Марсел Лакроа да превози Маделин от Корсика до континента. Че за своите услуги Лакроа се е спазарил за допълнително заплащане от сто хиляди евро, които е трябвало да му бъдат доставени от мъж на име Рене Бросар във френския град Екс ан Прованс. Както и че след като не е успял да предаде парите, Бросар веднага е отишъл с кола в планината Люберон до една изолирана долина, в която има три вили.

— Мислиш, че крият Маделин в една от тези вили?

— Рене Бросар е известен марсилски престъпник. Освен ако не е решил да се заеме с производство на вино, има само една причина да бъде там.

Сиймор поклати глава.

— Френската полиция я издирва повече от месец — каза той след минута мълчание, — а ти успя да я намериш за пет дни.

— Аз съм по-добър от френската полиция.

— Затова дойдох при теб.

Точно пред тях няколко млади източноевропейци позираха за снимка с катедралата на заден план. Габриел предположи, че са хървати или словаци, но не бе съвсем сигурен — не можеше да различава славянските езици. Той побутна Греъм да вървят наляво и двамата поеха край туристическите кафенета, които се редяха по улица „Аркол“.

— Надявам се, че нямаш нищо против да ти задам няколко въпроса — каза Сиймор.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Греъм.

— Направи ми това удоволствие.

— Щом настояваш.

— Как научи за Пол?

— Това не мога да ти кажа.

— Къде е Марсел Лакроа?

— Не питай.

— Кой наблюдава къщата?

— Един сътрудник.

— От Службата?

— Не точно.

— Е — каза Сиймор, — това беше много информиращо.

Габриел не каза нищо.

— Какво знаеш за Пол?

— Говори свободно френски с акцент, променя външността си съобразно своите потребности и както изглежда, обича да гледа филми.

— Какво искаш да кажеш?

Алон обясни, че Марсел Лакроа е виждал Пол по време на филмовия фестивал в Кан, макар че пропусна частта с тиксото, държането му във водата почти до удавяне и куршума, който Кристофър Келър — дезертирал командос от САС, когото британското правителство смяташе за мъртъв, бе забил в мозъка на Лакроа.

— Пол ми прилича на професионалист.

— Такъв е — каза Габриел.

— Сприятелил се е с Маделин, преди да я отвлече. Това ли е твоята теория?

— Очевидно е, че са се познавали по време на нейното изчезване — отвърна Алон. — Дали са били приятели, любовници или нещо друго, е тема, по която може да се разисква. Предполагам, че единственият начин да го узнаем със сигурност е да попитаме Маделин.

— От колко време наблюдавате къщата?

— По-малко от двайсет и четири часа.

— Колко време ще ви отнеме да установите дали тя е там?

— Никога не може да се знае със сигурност, Греъм.

— Колко време? — настоя Сиймор.

— Още двайсет и четири часа.

— Така ще остане само един ден до изтичането на крайния срок.

— Затова нямаш друг избор, освен да предадеш моята информация на французите.

Те завиха зад един ъгъл и влязоха в тиха странична уличка.

— И какво да им кажа, когато попитат как съм се сдобил с тази информация? — попита Греъм Сиймор.

— Кажи им, че ти е съобщило едно птиче. Измисли убедителна история за някакъв източник или за прихванати съобщения. Повярвай ми, Греъм, те няма да настояват да им кажеш за източника.

— И ако успеят да я спасят? После какво? — Сиймор побърза сам да отговори на въпроса си: — Те несъмнено ще открият, че тя е имала връзка с министър-председателя. А след това, понеже са французи, ще трият сол на главата на Ланкастър колкото се може по-публично.

— Може и да не го направят.

— Ланкастър никога няма да поеме този риск.

— Ти ме помоли да я намеря — каза Габриел — и аз вярвам, че съм я намерил.

— И сега те моля да я измъкнеш.

— Ако проникна там, ще умрат хора.

— Французите ще допуснат, че една банда марсилски престъпници е убила членове на друга банда. Това постоянно се случва там. — Сиймор замълча, после добави: — Особено когато ти се намираш в града.

Алон не обърна внимание на забележката.

— И ако успея да я измъкна? Какво да правя с нея?

— Доведи я във Великобритания и остави на нас да се тревожим за останалото.

— Ще имате нужда от някаква фиктивна история.

— Непрекъснато изчезват хора и отново се появяват.

— А ако видеозаписът някога стане публично достояние?

— Няма липсваща девойка, няма скандал.

— Тя ще има нужда от паспорт.

— Боя се, че не мога да ти помогна.

— Защо?

— Защото не мога да изработя фалшив паспорт с нейната снимка, без да вдигна тревога. Освен това — добави Греъм, — ти и твоята служба сте доста добри в правенето на фалшиви паспорти.

— Налага ни се да бъдем добри.

Известно време двамата вървяха мълчаливо по тихата улица. Габриел бе изчерпал възраженията и въпросите си. Можеше само да откаже, което не беше готов да направи.

— Тя може да не е в състояние да пътува — каза той най-накрая. — Всъщност може да мине известно време, преди да е готова за каквото и да е.

— Какво предлагаш?

— Ако тя наистина е в онази вила — започна Габриел — и ако успеем да я измъкнем, ще трябва да я отведем в една от нашите тайни френски квартири и да я изчистим. Ще заведа там екип, лекар, няколко мили момичета, за да я накарат да се чувства удобно.

— И когато бъде готова да пътува?

— Ще променим външния ѝ вид, ще я снимаме и ще залепим снимката ѝ на израелски паспорт. После ще я докараме отвъд Ламанша и оттам нататък тя ще бъде твой проблем.

Бяха стигнали до края на улицата. Тя ги бе отвела обратно до страничната стена на „Нотър Дам“. Сиймор пооправи шала си и се престори, че се възхищава на аркбутаните21.

— Ти така и не ми каза къде е тази вила — каза той равнодушно.

— Съвсем скоро ще разбереш.

— А Марсел Лакроа?

— Той е мъртъв — отвърна Габриел.

Сиймор се обърна и протегна ръка.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Разходи се до Гар дю Нор и се качи на следващия влак за Лондон.

— Но тя е на повече от километър и половина оттук.

— Ходенето ще ти се отрази добре. Не ме разбирай погрешно, Греъм, но изглеждаш ужасно.

Както се оказа, Сиймор не можа да си спомни пътя до Гар дю Нор. Той беше човек на МИ5, което означаваше, че идваше в Париж само за конференции, по време на отпуска или когато се опитваше да намери отвлечената любовница на своя министър-председател. Габриел прошепна упътванията в ухото на Греъм и след това го последва до входа на гарата, където изчезна в тълпата от просяци, наркодилъри и африкански таксиметрови шофьори.

Останал отново сам, Алон се качи на метрото до площад „Дьо ла Конкорд“ и след това отиде пеша до израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. След като направи посещение на вежливост при началника на местната централа, той се свърза с отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“, за да поиска безопасна френска къща и екип за посрещане на заложник. Пет минути по-късно от отдела му позвъниха обратно да съобщят, че тричленен екип ще бъде на мястото в рамките на двайсет и четири часа.

— Какво ще кажете за къщата?

— Имаме нов имот в Нормандия, недалеч от фериботния терминал в Шербур.

— Какво представлява?

— Четири спални, кухня с трапезария, прекрасна гледка към Ламанша, почистване на стаите по желание.

Габриел затвори телефона и взе ключовете за къщата от сейфа на началника на централата. Наближаваше четири и половина следобед, така че имаше достатъчно време, за да хване влака за Авиньон в пет часа. Той пристигна по мръкнало и се върна в хотела си в Апт. Тази нощ не валя, духаше само силен вятър, който вилня из тесните улици на старинния център на града. Габриел лежа буден в леглото си в знак на солидарност с Келър. Сутринта, по време на закуската, изпи повече от обичайната си доза кафе.

— Не можахте да спите добре ли, мосю? — попита възрастният сервитьор.

— Заради мистрала — отвърна Алон.

— Да, беше ужасен — съгласи се сервитьорът.

Табелата над витрината гласеше НЕДВИЖИМИ ИМОТИ В ЛЮБЕРОН. Като възприе скептичното изражение на хер Йоханес Клемп, Габриел разглежда известно време снимките на имотите, висящи на витрината, преди да влезе. Посрещна го жена на около трийсет и пет години. Тя бе облечена със светлокафява пола и бяла блуза, прилепнала по тялото ѝ, сякаш беше влажна. На нея явно не ѝ допадна опитът на хер Клемп за светски разговор — на малко жени им допадаше.

Той ѝ каза, че е запленен от Люберон и планира да се върне тук за по-дълъг престой. Хотелът в случая нямало да свърши работа. За да опознае истинския Люберон, искал да наеме вила. И не каква да е вила. Тя трябвало да бъде нещо солидно, в район, където рядко припарват туристи. Хер Клемп не бил турист, а пътешественик. „Има съществена разлика“ — подчерта той, макар че, ако имаше такава, тя явно убягваше напълно на жената.

Имаше нещо в поведението на хер Клемп, което ѝ подсказваше, че срещата ще бъде дълго изпитание. За съжаление, тя бе виждала много други като него и преди. Той щеше да поиска да види всички имоти, но в крайна сметка нямаше да го удовлетвори никой от тях. Обаче това бе единствената работа, която бе намерила в този край, който толкова запленяваше хората като хер Клемп, така че му предложи дълго еспресо от автомата за кафе и разтвори брошурите си с възможно най-голям ентусиазъм.

Северно от Апт имаше прекрасна вила, но той я сметна за прекалено банална. Имаше и наскоро ремонтирана вила в Менерб, но градината ѝ му се видя твърде малка, а мебелировката — твърде модерна. Следваше голямо имение извън Лакост, което имаше собствен червен тенис корт и закрит басейн, но това се оказа в разрез със социалдемократическото чувство за справедливост на хер Клемп. И така продължиха да гледат вила след вила, градче след градче, район след район, докато накрая остана само един имот, който се намираше на юг от Апт, в малка земеделска долина, засадена с лозя и лавандула.

— Звучи ми идеално — каза обнадеждено хер Клемп.

— Вилата е малко изолирана.

— Това е добре.

На този етап жената бе на същото мнение. В действителност, ако имаше власт, тя щеше да заключи хер Клемп в най-изолираната вила във Франция и да изхвърли ключа. Вместо това, жената отвори брошурата и му показа поотделно всяка стая в къщата. По някаква причина той изглеждаше особено заинтересован от антрето. В него нямаше нищо необичайно. Масивна дървена врата с железни пулове. Малка декоративна масичка. Стълбище от варовик с две крила. Едното водеше до втория етаж на къщата, а другото — към сутерена.

— Има ли друго стълбище за сутерена?

— Не.

— И няма външен вход за него?

— Не — повтори жената. — Ако имате гости, настанени в спалнята на долния етаж, ще трябва да използват тези стълби.

— Има ли снимки на сутерена?

— Боя се, че там няма какво толкова да се види. Има само една стая за гости и перално помещение.

— Това ли е всичко?

— Има и килер, но той не се дава под наем. Собственикът го е заключил с катинар.

— Има ли някакви допълнителни постройки в двора?

— Някога е имало — отговори тя, — но са били съборени по време на последния ремонт.

Хер Клемп се усмихна, затвори брошурата и я плъзна по бюрото към жената.

— Мисля, че най-накрая открихме мястото — каза той.

— Кога смятате да го наемете?

— Следващата пролет. Но ако е възможно — добави хер Клемп, — бих се радвал да го разгледам сега.

— Боя се, че вилата е заета.

— Наистина ли? Докога?

— Наемателите трябва да напуснат след три дни.

— Опасявам се, че дотогава ще съм заминал от Прованс.

— Колко жалко — каза жената.

Габриел прекара остатъка от следобеда, преструвайки се, че е на туристическа обиколка с мотор из околностите на Люберон, а при залез-слънце вече бе паркирал на едно уединено място в края на долината с трите вили. Келър трябваше да се появи точно в шест часа, но в шест и десет още нямаше следа от него. После Алон усети нечие присъствие зад гърба си. Като се обърна рязко, видя Англичанина да стои в тъмнината, неподвижен като статуя.

— От колко време си тук? — попита Габриел.

— От десет минути — отвърна Кристофър.

Алон включи двигателя на скутера и след миг вече бяха потеглили.

18. Апт, Франция

Келър каза на портиера, че е бил на поход в планината, оттам и калните петна по бузите му, мръсната раница на мускулестото му рамо и миризмата от живота на открито, която се носеше от дрехите му. Като се качи в стаята си, той се обръсна старателно, накисна умореното си тяло във вана с гореща вода и изпуши първата си цигара от два дни насам. След това се появи в трапезарията, където яде прекомерно много и изпи най-скъпата бутилка „Бордо“, която имаше в избата, благодарение на парите на Марсел Лакроа. Заситен, Кристофър мина по тихите улички на стария град и стигна до базиликата. Нефът тънеше в мрак и беше пуст, с изключение на Габриел, който седеше пред свещника с оброчните свещи.

— Сигурен ли си? — попита той, когато Келър се присъедини към него.

— Да — отвърна Кристофър, като кимна бавно. Беше сигурен.

— Видя ли я?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е там?

— Защото човек разпознава престъпната операция, когато я види — заяви убедено Келър. — Те или държат лаборатория за производство на метамфетамини, или сглобяват мръсна бомба, или пазят отвлечената англичанка. Аз залагам на девойката.

— Колко души са в къщата?

— Бросар, жената и две други марсилски момчета. През деня момчетата стоят вътре, но през нощта излизат отвън да пушат и да подишат свеж въздух.

— Имаше ли някакви посетители?

Келър поклати отрицателно глава.

— Жената напускаше вилата по веднъж на ден, за да пазарува и да помаха на съседите, но иначе нямаше никаква друга активност.

— Колко време я нямаше?

— Първия ден отсъства час и двайсет и осем минути, а втория — два часа и дванайсет минути.

— Възхищавам се на прецизността ти.

— Нямах много друга работа, която да ме ангажира.

Габриел попита как е прекарал дните Бросар.

— Той се преструва, че е на почивка — отговори Келър.

— Но също така се разхожда из имота, за да наблюдава нещата. На няколко пъти едва не стъпи върху мен.

— Каква е практиката през нощта?

— Някой винаги е буден. Гледат телевизия в хола или висят в градината.

— Откъде знаеш, че гледат телевизия?

— Видях трептенето на светлината от екрана през жалузите. Между другото — добави Келър, — жалузите винаги са затворени. Винаги.

— Има ли някаква друга светлина през нощта?

— Не и в къщата — отвърна Кристофър. — Но отвън свети като коледна елха.

Габриел се намръщи. Келър потисна една прозявка и попита за Париж.

— Беше хладно.

— Париж или срещата?

— И двете — отвърна Алон. — Особено когато предложих да оставим французите да се заемат със спасяването.

— Защо да го правим, по дяволите?

— Такава бе и реакцията на Греъм.

— Какъв шок!

— Ти, изглежда, си добре информиран за нещата на Даунинг Стрийт.

Келър подмина забележката, без да отговори. Габриел се загледа за момент в трепкащите пламъчета на оброчните свещи, преди да разкаже на Келър за останалата част от срещата си с Греъм Сиймор: тайната квартира в Шербур, изпратения от Службата екип за посрещане на заложничката, дискретното ѝ връщане в Англия с подправен от Службата паспорт. Но всичко това се основаваше върху едно нещо. Те трябваше да измъкнат Маделин от вилата бързо и тихо. Без стрелба. Без преследвания с коли.

— Престрелките са за каубоите — каза Кристофър, — а преследванията с коли се случват само във филмите.

— Как ще минем при тази осветеност, без да бъдем забелязани от охраната?

— Няма да го правим.

— Обясни ми.

Келър го направи.

— А ако Бросар или някой от другите слезе долу?

— Тогава е възможно да бъдат наранени.

— За постоянно — добави Габриел. Погледна сериозно Кристофър. — Знаеш ли какво ще се случи, когато полицията намери тези трупове? Те ще започнат да задават въпроси в града. И не след дълго ще имат фоторобот на бивш командос от САС, който би трябвало да е загинал в Ирак. Ще имат и снимки от камерите за наблюдение в хотела.

— Точно за това е макията.

— Какво имаш предвид?

— Ще се скрия в Корсика и ще чакам.

— Може да мине дълго време, преди да можеш да упражняваш отново занаята си — каза Габриел. — Много дълго време.

— Това е саможертва, която съм готов да направя.

— За кралицата и страната?

— За момичето.

Алон се вгледа мълчаливо в него.

— Да приема ли, че имаш проблем с мъжете, които нараняват невинни жени?

Келър кимна утвърдително.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Може да ти е трудно да повярваш — отвърна Кристофър, — но наистина не съм в настроение да си спомням щастливите мигове от живота заедно с теб.

Габриел се усмихна.

— Все пак има надежда за теб, Келър.

— Малка — отговори Англичанина.

Алон чу стъпки в църквата и като се обърна, видя жената с шлифера да върви бавно през нефа. Тя отново спря пред главния олтар и много старателно се прекръсти — от челото към гърдите, от лявото рамо към дясното.

— Крайният срок е утре — каза той. — Това означава, че трябва да отидем тази вечер.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Имаме нужда от повече хора, за да го направим по правилния начин — каза мрачно Габриел.

— Да, знам.

— Стотици неща могат да се объркат.

— Така е, знам.

— Тя може да не е в състояние да ходи.

— Значи, ще я носим — заключи Кристофър. — Няма да ми е за първи път да изнасям някого от бойното поле.

Габриел погледна жената с жълтеникавокафявия шлифер, която се взираше в празното пространство, а след това трептящата светлина на оброчните свещи.

— Според теб кой е той? — попита след малко.

— Кой?

— Пол.

— Не знам — отвърна Келър, като се изправи. — Но ако някога го срещна, той ще е мъртъв.

След като излезе от базиликата, Габриел се прибра в хотела и уведоми управата, че ще освобождава стаята. Не било нищо сериозно, увери ги той, просто малка криза у дома, която само той, несравнимият хер Йоханес Клемп от Мюнхен, можел да оправи. Хората от управата се усмихнаха със съжаление, но вътрешно бяха доволни, че ще си тръгва. Камериерките го бяха обявили единодушно за най-досадния гост на сезона, а Мафуз, главният пиколо, тайно му пожела да пукне.

Именно Мафуз, стоящ като стълб на поста си до входната врата, го видя с благодарност да излиза в нощта. Алон обикаля из улиците на града в продължение на няколко минути, за да се увери, че не е следен. След това със загасен фар се отправи към тесния чакълен път, който минаваше покрай долината с трите вили. Една от вилите — онази, която бе на изток — бе осветена като за специален повод. Келър стоеше в една борова горичка и се взираше напрегнато в къщата. Габриел се присъедини към него и също се втренчи в нея. След няколко минути в градината се появи тъмна фигура и светна пламъчето на запалка. Кристофър протегна ръка и прошепна:

— Бум-бум, мъртъв си.

Те останаха сред боровете, докато мъжът не се върна във вилата. После седнаха в тъмното рено на Келър, за да уточнят последните подробности на плана за нападение: техните позиции, линии на видимост, полоси за обстрел, поведението им в самата вила. След двайсет минути единственото, което оставаше да бъде решено, бе кой ще произведе изстрела, който щеше да задвижи всичко. Алон настоя да бъде той, но Келър възрази, като му припомни, че е постигнал най-високия резултат, регистриран някога в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“ в Херефорд.

— Това е било тренировъчно упражнение — каза Габриел пренебрежително.

— Упражнение по бойна стрелба — възрази Кристофър.

— И все пак е било упражнение.

— Накъде биеш?

— Веднъж прострелях палестински терорист между очите от задната седалка на движещ се мотоциклет.

— И какво от това?

— Терористът седеше в средата на претъпкано кафене на булевард „Сен Жермен“ в Париж.

— Да — каза Келър, преструвайки се на отегчен, — май си спомням, че бях чел нещо за това в един от моите учебници по история.

В крайна сметка се стигна до хвърляне на монета.

— Не пропускай — каза Алон, като пусна монетата обратно в джоба си.

— Аз никога не пропускам.

Като приключиха, наближаваше десет часът; беше твърде рано да действат. Кристофър затвори очи и заспа, докато Габриел остана загледан в светлините на най-източната вила. Представи си една малка стая на долния етаж: легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците, една жена, която вече не беше на себе си. И за миг той се видя да върви през руския сняг към една вила в покрайнините на брезова гора. Алон премигна, за да прогони картината, и разсеяно опипа дланта от червен корал, която висеше на шията му. В паметта му изникнаха думите: „Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината“.

След четири часа той стисна рамото на Келър. Кристофър се събуди мигновено, излезе от колата и извади раницата от багажника. Вътре имаше две ролки тиксо, чифт ножици за арматурно желязо и два заглушителя: един за компактния „Хеклер и Кох“ 45. калибър на Келър, а другия — за беретата на Габриел. Алон зави заглушителя в края на цевта на пистолета си и метна раницата през рамо. След това последва Кристофър, като двамата се заспускаха между боровете към горния край на долината. Нямаше луна и звезди, нито полъх на вятър. Келър вървеше през шубраците и скалните образувания в пълна тишина, бавно, сякаш беше под вода. На всеки няколко стъпки вдигаше дясната си ръка, за да накара Алон да застине намясто, но иначе не общуваха. Нямаше и нужда — всяка стъпка, всяко движение бяха отработени предварително.

В подножието на хълма двамата се разделиха. Кристофър се отправи към южната страна на вилата и се настани в една отводнителна канавка; Габриел тръгна към източната страна и се скри сред гъсталак от шипки. Неговата позиция се намираше на петнайсет метра от осветения периметър на вилата и бе обгърната от нощната тъмнина. Точно срещу него бе редицата френски прозорци, които водеха от градината към хола. През жалузите видя трептящата светлина на телевизора и както предположи, неясната сянка на мъж.

Той погледна часовника си. Беше 2,37 ч. след полунощ. Оставаха три часа мрак. След това нямаше да има повече разходки до градината за мъжа във вилата. Той със сигурност щеше да излезе навън за последна глътка свеж въздух и още един поглед към небето, макар да нямаше луна и звезди, нито някакъв ветрец. След това от канавката откъм южната страна на вилата щеше да бъде произведен един изстрел. И тогава всичко щеше да започне: легло, белезници, кофа за тоалетна, една жена, която вече не беше на себе си.

Алон отново погледна часовника си, видя, че са изминали само две минути, и потръпна от студ. Вероятно Келър беше прав; може би в крайна сметка той наистина беше „стаен“ шпионин. За да минава по-леко времето, Габриел мислено се измъкна от гъсталака от шипки и застана пред една картина. Това беше картината, която бе оставил в Йерусалим — къпещата се в градината си Сузана, наблюдавана от селските старейшини. Той още веднъж постави Маделин в ролята на Сузана, макар че сега раните, които лекуваше, бяха причинени не от времето, а от пленничеството.

Габриел работеше бавно, но упорито, като възстановяваше раните по китките ѝ, добавяше плът на атрофиралите ѝ рамене и цвят на хлътналите ѝ бузи. И през цялото време продължаваше да наблюдава изтичащите минути и вилата, която му изглеждаше като фон на картината. Два часа нямаше никакво движение. После, когато първото зарево се появи в небето на изток, един от френските прозорци бавно се отвори и един мъж излезе в градината на Маделин. Той протегна ръце, погледна наляво, после надясно, после пак наляво. По искане на Маделин Габриел бързо приключи реставрацията. И когато видя проблясъка на светлина от юг, се изправи с пистолет в ръка и се затича.

19. Люберон, Франция

Когато прекрачи в осветения периметър, Алон видя Кристофър да тича устремно и бързо през градината. Англичанина пристигна първи до отворения френски прозорец и зае позиция от лявата му страна. Габриел мина отдясно, като хвърли бърз поглед на мъжа, който преди няколко секунди бе излязъл в градината за глътка свеж въздух. Нямаше нужда да проверява дали има пулс: 45-калибровият куршум, изстрелян от пистолета на Келър, бе проникнал в черепа чисто и бе излязъл, оставяйки след себе си пихтия. Мъжът така и не бе разбрал какво го е ударило и вероятно е бил мъртъв още преди да падне. Алон си помисли, че това е приличен начин да си отидеш от този свят. За един престъпник. За един войник. За всеки човек.

Той погледна към Келър. И двамата бяха заели идентични пози: едното рамо, подпряно на външната стена на вилата, стиснали с две ръце пистолет с насочено към земята дуло. След няколко секунди Кристофър кимна леко. После, като вдигна пистолета си на нивото на очите, той се завъртя безшумно и се озова вътре. Габриел го последва и покри дясната страна на стаята, докато Келър наблюдаваше лявата. Нямаше никакво движение и не се чуваше никакъв звук, освен този от телевизора, където Джими Стюарт изваждаше Ким Новак от водите на залива на Сан Франсиско. Стаята миришеше на развалена храна, застоял цигарен дим и разлято вино. Всички повърхности в помещението бяха отрупани с празни картонени кутии. „Един месец в Прованс — помисли си Габриел — в стила на марсилския подземен свят.“

Келър тръгна бавно напред под трептящата светлина на телевизора с насочен пистолет, като се оглеждаше наляво и надясно, а оръжието му описваше дъга от деветдесет градуса. Алон вървеше на половин крачка зад него, като пистолетът му бе насочен в обратната посока, но описваше същата дъга. Те стигнаха до арката, разделяща хола от трапезарията. С едно завъртане Габриел се озова вътре, насочвайки беретата си във всички посоки, а след това със същото движение се върна при Келър. На входа за кухнята той бързо повтори маневрата. И в двете стаи нямаше жива душа, но пък бяха отрупани с мръсни чинии и прибори за хранене. От нечистотията на мястото Алон почувства, че вратът му пламна от гняв. По правило похитителите, които живееха като прасета, не се отнасяха добре със своите заложници.

Най-сетне стигнаха до антрето. То бе единственото място във вилата, което все още имаше някаква прилика с фотографиите, които Габриел бе видял в офиса на агенцията „Недвижими имоти в Люберон“. Масивната дървена врата с железни пулове. Малката декоративна масичка. Стълбището от варовик с две крила, едното от които водеше до втория етаж на къщата, а другото — към сутерена. И двете тънеха в пълен мрак.

Келър зае позиция между двете крила, а Алон извади от джоба си миниатюрно електрическо фенерче. Без да го включва, той заслиза слепешката в мрака, бавно, едно стъпало, второ стъпало, трето стъпало, четвърто. Беше стигнал някъде по средата, когато чу шум отгоре — стъпки, приглушени и бързи. После се чуха два глухи пукота — звукът от „Хеклер и Кох“ 45. калибър със заглушител, стрелял два пъти в бърза последователност.

Някой беше слязъл по стълбите.

Някой се беше натъкнал на мъжа, който бе постигнал най-високия общ резултат, регистриран някога в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“ в Херефорд.

Някой бе умрял.

Габриел включи фенерчето и се втурна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

В сутерена имаше настлано с плочки фоайе, към което гледаха вратите, разположени на три от стените. Килерът на собственика бе отляво. Под лъча на фенерчето катинарът му блестеше, което подсказваше, че не е бил дълго там. Габриел свали раницата от гърба си, извади ножицата за арматура и стисна скобата с челюстите ѝ. Бяха нужни само няколко килограма натиск — и катинарът издрънча на пода. Той дръпна резето и отвори вратата. Незабавно го блъсна тежка миризма, от която му се повдигна. Миризмата на човешко същество, държано в плен. Той обходи вътрешността с лъча на фенерчето си. Легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците.

Но Маделин я нямаше.

На горния етаж прозвучаха още два приглушени пукота от пистолета на Келър.

След това още два.

Първото тяло бе в антрето, в основата на стълбите, водещи към втория етаж. То бе на един от пазачите, който не си бе показвал лицето извън вилата. Сега, благодарение на двата 45-калиброви куршума с кух връх, от него не бе останало почти нищо. Същото се отнасяше и за Рене Бросар, който бе проснат до него, с пистолет в безжизнената си ръка. Жената бе на площадката на втория етаж. Келър не бе искал да я застреля, но не бе имал друг избор: тя бе насочила пистолет към него и бе показала всички признаци, че възнамерява да стреля. Той все пак бе пощадил лицето ѝ, като бе стрелял два пъти в горната част на торса. В резултат на това тя бе единствената жива от тримата. Габриел коленичи до нея и хвана ръката ѝ. Тя вече беше хладна.

— Ще умра ли? — попита жената.

— Не — отвърна той, като стисна леко ръката ѝ. — Няма да умрете.

— Помогнете ми — каза тя. — Моля ви, помогнете ми.

— Ще го направя — отговори Алон. — Но и вие трябва да ми помогнете. Трябва да ми кажете къде мога да намеря девойката.

— Тя не е тук.

— Къде е?

Устните ѝ се размърдаха в опит да оформят думите, но не можаха.

— Къде е тя? — повтори Габриел.

— Кълна се, че не знам. — Жената потрепери. Очите ѝ взеха да губят фокус. — Моля ви — прошепна тя, — трябва да ми помогнете.

— Кога за последно беше тук?

— Допреди два дни. Не, три.

— Кой ден беше?

— Не мога да си спомня. Моля ви, моля ви, трябва да…

— Кога беше това, преди или след като с Бросар ходихте до Екс ан Прованс?

— Откъде знаете, че ходихме до Екс?

— Отговорете ми — настоя Алон, като отново стисна ръката ѝ. — Кога беше: преди или след това?

— Беше онази нощ.

— Кой я отведе?

— Пол.

— Само Пол?

— Да.

— Къде я заведе?

— В друга тайна квартира.

— Така ли я нарече? Тайна квартира?

— Да.

— Къде е тя?

— Не знам.

— Кажете ми — повтори Габриел.

— Пол никога не ни е казвал къде е тя. Нарича го оперативна сигурност.

— Това ли бяха точните му думи? Оперативна сигурност?

Тя кимна утвърдително.

— Колко тайни квартири има?

— Не знам.

— Две? Три?

— Пол никога не ни е казвал.

— Колко време беше тя тук?

— От самото начало — отвърна жената.

И след това издъхна.

Те положиха четирите трупа на пода в килера и ги покриха с чисти бели чаршафи. Нямаше какво да се направи с кръвта в къщата, но Габриел бързо изми с маркуч каменната настилка в градината, за да заличи повърхностно следите от случилото се там. Той пресметна, че разполагат поне с четиридесет и осем часа; след това жената от „Недвижими имоти в Люберон“ щеше да дойде, за да вземе ключовете от заминаващите клиенти и да проконтролира почистването. След като откриеше кръвта, тя веднага щеше да се обади на жандармеристите, които, от своя страна, щяха да открият четирите тела в килера на собственика — помещение, което е било изпразнено от съдържанието си и е било превърнато в килия за отвлечена жертва. „Четиридесет и осем часа — помисли си Габриел. — Може би малко повече, но съвсем малко.“

Вече се разсъмваше, когато те излязоха от долината и се върнаха до мястото, където бяха оставили скутера и старото рено на Келър. Алон спря, за да хвърли последен поглед — една самотна фигура, земеделски работник, вървеше през лозята, но иначе в долината долу нямаше никакво движение. Те сложиха раниците в багажника на колата и се отправиха поотделно за село Бюу, където спряха да закусят с кифла и еспресо в едно кафене, пълно с червендалести местни жители. От миризмата на прясно изпечен хляб на Габриел леко му прилоша. Той позвъни на Греъм Сиймор в Лондон и на криптиран език съобщи, че мисията се е провалила, че Маделин е била във вилата, но е била преместена оттам преди около седемдесет и два часа. „Следата стигна до задънена улица“ — каза той, преди да затвори. Единственото, което можеха да направят сега, бе да чакат Пол да постави исканията си.

— Но какво ще стане, ако той реши, че е твърде рисковано да поставя искания? — попита Келър. — Ами ако просто я убие?

— Защо винаги си толкова песимистично настроен?

— Предполагам, че започвам да го прихващам от теб.

Те напуснаха Люберон по същия път, по който бяха пристигнали в нощта, когато бяха проследили Рене Бросар и жената от Екс ан Прованс: спуснаха се по склоновете на масива, пресякоха река Дюранс, минаха покрай брега на язовира в Сен Кристоф и накрая пристигнаха в Марсилия. Имаше ферибот, който заминаваше по обяд за Корсика. Всеки от тях си купи билет и после седнаха близо един до друг, но на отделни маси, в едно кафене, което се намираше досами терминала. Габриел пиеше чай, а Келър — бира. Той видимо бе в мрачно настроение. Не се случваше често да се завръща в Корсика, без да е изпълнил своята мисия.

— Вината не е твоя — каза Алон.

— Казах ти, че е там — отговори той, — а тя не е била.

— Обаче изглеждаше, че е във вилата.

— Тогава защо? — попита Кристофър. — Защо пазачите даваха нощни смени, щом Маделин вече я е нямало?

Точно тогава мобилният телефон на Габриел завибрира. Той го вдигна бавно до ухото си, слуша мълчаливо, след това го постави обратно на масата.

— Греъм? — попита Келър.

Алон кимна утвърдително.

— Снощи някой е оставил телефон, залепен от долната страна на седалката на една пейка в Хайд Парк.

— Къде е телефонът сега?

— На Даунинг Стрийт.

— Кога трябва да се обади той?

— След пет минути.

Кристофър допи бирата си и веднага си поръча друга. Минаха пет минути, а след това още пет. Отвън се чу съобщение, че пътниците за ферибота за Корсика трябва да се качват на борда. То почти заглуши бръмченето на телефона на Габриел.

Той отново го вдигна до ухото си и се заслуша мълчаливо.

— Е? — попита Келър, когато Алон пъхна телефона в джоба си.

— Пол е поставил исканията си.

— Колко иска?

— Десет милиона евро.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Габриел. — Премиерът иска да поговорим.

Отвън колоната от автомобили бавно се точеше към вътрешността на ферибота. Келър се изправи и тръгна. Алон остана загледан след него.

20. Марсилия — Лондон

Следващият полет до Хийтроу бе в пет часа същия следобед. Габриел си купи други дрехи от универсалния магазин близо до Старото пристанище и след това се настани в мрачен транзитен хотел в съседство с железопътната гара, за да се изкъпе и преоблече. Той натъпка старите си дрехи в препълнен казан за боклук зад един ресторант, остави скутера на място, където бе сигурен, че ще бъде откраднат още на здрачаване, и взе такси до летището. Главният терминал изглеждаше така, сякаш е бил изоставен пред настъпваща армия. Алон провери френските новинарски сайтове в интернет, за да се увери, че полицията не е намерила четири трупа в една спокойна долина в планинския масив Люберон, след това си купи билет за първа класа за Лондон, използвайки името Йоханес Клемп. По време на полета отказа всякакво обслужване и пресече всички опити на съседа си по седалка — плешив швейцарски банкер, да поведе разговор с него, избирайки вместо това да гледа мрачно през прозореца. Тази вечер нямаше какво да се види, тъй като дебел слой облаци бе покрил цяла Северна Европа. Едва когато самолетът бе на няколко хиляди метра от земята, жълтите натриеви лампи на Западен Лондон успяха да пробият мрака. На Габриел те му заприличаха на море от оброчни свещи. Той затвори очи и в мислите си видя жена с шлифер да стои пред олтара на тъмна, стара църква и да се прекръства така, сякаш движението ѝ е напълно непривично.

Като слезе от самолета, Алон се присъедини към опашката от пътници, която се точеше към гишето за паспортен контрол. Митничарят — брадат сикх22, носещ тюрбан в кралскосиньо — разгледа паспорта му със скептицизма, който той заслужаваше, а след това, като го подпечата със замах, го приветства с „добре дошъл във Великобритания“. Габриел прибра паспорта в джоба на якето си и се запъти към залата за пристигащи, където оперативен агент на МИ5 на име Найджъл Уитком стоеше сам сред тълпата, стискайки посмачкана хартиена табелка, на която пишеше Г-Н БЕЙКЪР. Уитком бе помощник на Греъм Сиймор и основен куриер за неофициални поръчки. Той беше трийсет и няколко годишен, но изглеждаше като юноша, който е бил разтегнат и моделиран като зрял мъж. Бузите му бяха розови и неокосмени, а мимолетната усмивка, която отправи на Габриел, докато се ръкуваше с него, бе невинна като усмивката на пастор. Неговата благовидна външност се бе оказала полезен актив в МИ5. Тя прикриваше ум, който бе хитър и коварен като на отявлен терорист или опитен престъпник.

Поради тайния характер на посещението на Алон Уитком бе дошъл до Хийтроу с личния си автомобил, марка „Воксхол Астра“. Той караше с бързината и лекотата на човек, който прекарва уикендите си, като се състезава в ралита. И наистина, докато не стигнаха до Уест Кромуел Роуд, стрелката на скоростомера не слезе под сто и трийсет километра.

— Добре е, че сме близо до болница — каза Габриел.

— Защо?

— Защото, ако не намалиш, ще имаме нужда от такава.

Уитком отпусна педала на газта, но съвсем леко.

— Има ли някаква възможност да спрем в „Хародс“ за чай?

— Казаха ми да те закарам незабавно.

— Пошегувах се, Найджъл.

— Да, знам.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Не — отговори Уитком, — но трябва да е нещо спешно. Не съм виждал Греъм да изглежда така от…

Гласът му заглъхна.

— Откога? — попита Алон.

— От деня, в който онзи атентатор от Ал Кайда се взриви на пазара в Ковънт Гардън.

— Добри времена — каза мрачно Габриел.

— Това беше една от нашите най-добри операции, не си ли съгласен?

— Да, с изключение на края ѝ.

— Да се надяваме, че тази, каквато и да е тя, няма да свърши по същия начин.

— Дано — отвърна Габриел.

След като се справи успешно с водовъртежа на трафика на Хайд Парк Корнър, Уитком си проправи път край Бъкингамския дворец до улица „Бърдкейдж Уок“. Като минаваха край Уелингтънските казарми, той натисна един бутон на мобилния си телефон, измърмори нещо за доставяне на пакет и веднага прекъсна връзката. Две минути по-късно влезе в Олд Куин Стрийт и спря зад един паркиран ягуар. Греъм Сиймор седеше на задната седалка с вид на човек, който току-що е вечерял зле в своя клуб.

— Предполагам, че нямаш нищо, което да прилича на делови костюм? — попита той, когато Габриел се настани до него.

— Имах — отвърна Алон, — но „Бритиш Еъруейс“ загубиха багажа ми.

Сиймор се намръщи. После погледна към шофьора си и каза:

— Към Номер 10.

Сградата на Даунинг Стрийт № 10 — може би най-известният адрес в света, някога била охранявана от двама обикновени лондонски полицаи, като единият стоял на пост пред доста мрачната черна врата, а другият седял на удобен, тапициран с кожа стол във фоайето. Всичко това се променило, след като през февруари 1991 г. бойци на ИРА атакували Даунинг Стрийт с минохвъргачки. При входа на улицата откъм Уайтхол били издигнати бариери за сигурност и тежковъоръжени командоси от Подразделението за дипломатическа защита на Скотланд Ярд заели мястото на двамата обикновени лондонски полицаи. Сега Даунинг Стрийт, също като Белия дом, е укрепен лагер, видим само през решетките на оградата.

Първоначално на № 10 имало не една, а три постройки: градска къща, вила и голяма, представителна сграда от XVI в., наричана Задната къща, която служела за резиденция на членовете на кралското семейство. През 1732 г. крал Джордж II предложил имота на сър Робърт Уолпол — първия британски министър-председател, макар и без тази титла, — който решил да обедини трите сгради в една. Резултатът бил това, което Уилям Пит описал като „огромна неудобна къща“, имаща тенденцията да потъва и да се напуква, където малцина британски министър-председатели са избрали да живеят. До края на XVIII в. къщата вече била в толкова лошо състояние, че от Хазната препоръчали тя да бъде съборена, а след Втората световна война конструкцията ѝ станала толкова нестабилна, че били поставени ограничения за броя на хората, които могат да бъдат едновременно на по-горните етажи, от страх, че сградата ще се срути под тежестта им. Най-сетне, в края на 50-те години на XX в., правителството предприело напълно точна реконструкция. Забавено от работнически стачки и откриването на средновековни артефакти под основите, реализирането на проекта отнело три години и струвало три пъти повече от планираното. По време на ремонтните дейности тогавашният премиер — Харолд Макмилан, живеел в Старото адмиралтейство.

Повечето посетители на Даунинг Стрийт минаваха през охраняваната порта на Уайтхол и влизаха в Номер 10 през емблематичната черна врата. Но тази вечер Греъм Сиймор и Габриел се промъкнаха през портата откъм Хорс Гардс роуд и влязоха в резиденцията през френските врати, гледащи към оградената със стена градина. Във фоайето ги чакаше секретарка от личния кабинет на Ланкастър — надута библиотекарка, която притискаше към гърдите си кожена папка, сякаш беше щит. Тя кимна за поздрав на Сиймор, но избегна да срещне погледа на Алон. После, като се завъртя на пети, жената ги поведе по широк елегантен коридор към затворена врата, на която почука леко с кокалчетата на ръката си.

— Влез — каза вторият най-известен глас във Великобритания и надутата жена ги въведе вътре.

21. Даунинг Стрийт № 10

След цял живот работа в тайните служби Габриел вече не помнеше колко пъти бе влизал в някаква стая при кризисни обстоятелства. Естеството на кризата и обстановката нямаха значение — винаги бе едно и също. Един мъж крачеше напред-назад по килима, друг гледаше вцепенено през прозореца, а трети отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. В този случай стаята бе Белият салон на Номер 10. Мъжът, който крачеше по килима, беше Саймън Хюит; човекът, който се взираше през прозореца, беше Джеръми Фалън, а мъжът, който се мъчеше да изглежда спокоен, бе министър-председателят Джонатан Ланкастър. Той седеше на единия от двата противоположни дивана пред камината. На ниската правоъгълна масичка пред него имаше мобилен телефон — телефонът, оставен предишната вечер в Хайд Парк. Ланкастър го гледаше така, сякаш по някакъв начин апаратът, а не Маделин Харт, бе източникът на затруднението му.

Като се изправи, той се приближи предпазливо до Алон и Сиймор — като човек, пресичащ палубата на яхта в бурно море. Телевизионните камери не показваха правдиво Ланкастър. Той беше по-висок, отколкото Габриел си бе представял, и въпреки напрежението в момента, изглеждаше много по-добре.

— Аз съм Джонатан Ланкастър — каза той малко нелепо, когато голямата му длан обгърна тази на Алон. — Крайно време беше да се срещнем. Макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

— И на мен, господин премиер.

Намерението на Габриел бе думите му да изразят съпричастност, но по присвитите очи на Ланкастър си пролича, че той ги бе възприел като осъждане на неговото поведение. Джонатан бързо пусна ръката му и след това посочи към другите двама мъже в стаята.

— Предполагам, че знаете кои са тези господа — каза министър-председателят, възвърнал самообладанието си.

— Този, който протри дупка в килима ми, е моят прессекретар Саймън. А онзи там е Джеръми Фалън. Джеръми е моят мозък, ако се вярва на това, което пишат по вестниците.

Саймън Хюит спря да крачи колкото да кимне неопределено към Габриел. По риза, с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка, той приличаше на репортер с изтичащ краен срок, който не разполага с никакви факти. Джеръми Фалън, все още на поста си пред прозореца, бе с изрядно закопчано сако и стегната вратовръзка. За него бяха писали, че се вижда като премиер до мига, в който се погледне в огледалото. С неговата хлътнала брадичка, провиснала коса и жълтеникава кожа той бе по-подходящ за отвъдния свят на политиката.

Остана непредставен единствено мобилният телефон. Без да каже дума, Габриел го взе от масичката за кафе и провери регистъра на входящите обаждания. Той показа, че е звъняно само веднъж — обаждане, което е било направено, докато Алон и Келър са били на фериботния терминал в Марсилия.

— Кой е говорил с него?

— Аз — отговори Фалън.

— Как звучеше гласът му?

— Не беше истински.

— Компютърно генериран?

Фалън кимна утвърдително.

— Кога трябва да се обади отново?

— В полунощ.

Габриел изключи телефона, извади батерията и симкартата и ги постави на масичката за кафе.

— Какво би трябвало да се случи в полунощ?

Този път отговори Ланкастър:

— Той иска отговор — „да“ или „не“. „Да“ означава, че съм съгласен да платя десет милиона евро в брой в замяна на Маделин и обещание, че видеозаписът никога няма да бъде направен публично достояние. Ако кажа „не“, Маделин ще умре и всичко ще излезе наяве. Очевидно нямам друг избор — добави той, като въздъхна дълбоко, — освен да се съглася с техните искания.

— Това ще бъде най-голямата грешка в живота ви, господин премиер.

— Втората най-голяма.

Ланкастър отпусна дългурестото си тяло на дивана и покри с ръка прочутото си лице. Алон си помисли за хората, които тази вечер бе видял по улиците на Лондон — забързани по своята работа, без да подозират, че в момента техният министър-председател е съсипан от задаващ се скандал.

— Какъв избор имам? — попита след минута Ланкастър.

— Все още можете да отидете в полицията.

— Вече е твърде късно за това.

— Тогава трябва да преговаряте.

— Той е казал, че няма да преговаря. Казал е, че ще я убие, ако не се съглася да платя десетте милиона.

— Те винаги казват това. Но повярвайте ми, господин премиер, ако се съгласите, той ще се ядоса.

— На мен?

— На себе си. Ще си помисли, че се е издънил, като е поискал само десет милиона. Похитителят ще се върне, за да иска повече пари. И ако се съгласите да платите тази сума, ще се върне за още повече. Така ще точи парите ви милион след милион, докато не ви остане нищо.

— В такъв случай какво предлагате?

— Ще чакаме телефонът да звънне. И когато това се случи, ще му кажем, че ще платим един милион — или го взема, или няма да получи нищо. След това ще затворим телефона и ще чакаме да позвъни отново.

— Ами ако не се обади? Ами ако я убие?

— Няма да го направи.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото той е инвестирал твърде много време, усилия и пари. За него това е бизнес, нищо повече. Вие трябва да действате по същия начин. Трябва да подходите към това като към всички други трудни преговори. Няма лесни рецепти. Трябва да го сломите. Трябва да бъдете търпелив. Това е единственият начин да я върнем.

В стаята настъпи дълбока тишина. Джеръми Фалън бе напуснал поста си пред прозореца и съзерцаваше една картина — „Лондонски градски пейзаж“ от Търнър, — сякаш я виждаше за първи път. У Греъм Сиймор пък като че ли внезапно се пробуди страстен интерес към килима.

— Оценявам вашия съвет — каза Ланкастър след известно време, — но ние… — Замълча, после бавно и отчетливо добави: — Аз реших да им дам каквото искат. Маделин бе отвлечена заради моето безразсъдно поведение. Длъжен съм да направя каквото е необходимо, за да я върнем благополучно у дома. Така е почтено да постъпя заради нея и заради поста, който заемам.

Репликата прозвуча, сякаш бе написана от Джеръми Фалън, и ако се съдеше по самодоволното изражение на жалкото му лице, наистина го бе направил.

— Може би е почтено — отвърна Габриел, — но не е разумно.

— Не съм съгласен — възрази премиерът. — Джеръми също.

— При цялото ми уважение, господине — каза Алон, обръщайки се към Фалън, — кога за последен път успешно сте преговаряли за освобождаването на заложник?

— Смятам, ще се съгласите — отговори Фалън, — че това не е обикновен случай на отвличане. Мишената на изнудвачите е министър-председателят на Обединеното кралство. И аз в никакъв случай не мога да му позволя да бъде недееспособен поради дълги и протакащи се преговори.

Фалън направи това изявление спокойно и с абсолютната увереност на човек, свикнал да шепне инструкции в ухото на един от най-влиятелните мъже в света. Това беше образ, улавян многократно от британските новинарски медии. И именно това бе причината, поради която карикатуристите обичайно изобразяваха Джеръми Фалън като кукловод, който дърпаше конците на Джонатан Ланкастър.

— Откъде смятате да вземете парите? — попита Габриел.

— Приятели на премиера се съгласиха да му ги заемат, докато той бъде в състояние да им ги върне.

— Сигурно е хубаво да имаш такива приятели. — Алон се изправи. — Изглежда, че при вас всичко е под контрол. Единственото, от което се нуждаете сега, е човек, който да достави парите. Но се погрижете да намерите някой добър. В противен случай след няколко дни пак ще се озовете в тази стая, очаквайки телефонът да иззвъни.

— Имате ли някакви кандидати? — попита Ланкастър.

— Само един — отвърна Габриел, — но се боя, че той не е на разположение.

— Защо?

— Защото трябва да хване самолета.

— Кога е следващият полет до „Бен Гурион“?

— В осем сутринта.

— Тогава, предполагам, няма нищо лошо, ако той остане още малко, нали?

Алон се поколеба.

— Не, господин премиер. Предполагам, че няма.

До това време вече минаваше десет часът. Алон нямаше желание да прекара следващите два часа, затворен с политик, чиято кариера бе напът да се срине, така че слезе до кухнята на долния етаж за малък набег в премиерския хладилник. Нощната готвачка — пълничка петдесетгодишна жена с лице на херувим, направи едно плато със сандвичи и чайник с чай, след това загледа изучаващо Габриел, докато той ядеше, сякаш се боеше да не остане гладен. Тя знаеше, че не трябва да пита за характера на посещението му. Малко хора идваха късно през нощта на Номер 10, облечени в дрехи, купени от универсален магазин в Марсилия.

В единайсет часа Греъм Сиймор слезе долу, изглеждаше мрачен и много уморен. Той отказа предложената му от готвачката храна и след това се зае да дояде сандвича с яйце и копър на Алон. После двамата излязоха да се разходят в градината. Там цареше тишина, нарушавана от време на време от пращенето на полицейска радиостанция и прилива на трафика по мокрия Хорс Гардс Роуд. Сиймор извади пакет цигари от джоба на палтото си и запали унило една.

— Не знаех, че пушиш — каза Габриел.

— Хелън ме накара да ги откажа преди години. Аз се опитах да я накарам да спре да готви, но тя отказа.

— Тя ми изглежда добър посредник. Може би трябва да я оставим да води преговорите с Пол.

— Той няма да има никакъв шанс. — Сиймор издуха дима към беззвездното небе и се загледа след него, докато той бавно се разнесе над стената. — Знаеш ли, възможно е да грешиш. Може пък всичко да мине гладко и Маделин да се прибере до утре вечер.

— Възможно е също така Великобритания един ден да си върне контрола над американските колонии — рече Габриел. — Възможно е, но е малко вероятно.

— Десет милиона евро са много пари.

— Плащането на парите е най-лесната част. А връщането на заложника жив е съвсем друго нещо. Човекът, който ще занесе парите, трябва да е опитен професионалист. И той трябва да е готов да прекрати преговорите, ако мисли, че похитителите се опитват да го измамят. — Габриел замълча, после добави: — Това не е работа за хора със слаби нерви.

— Има ли някаква вероятност да разгледаш възможността ти да го направиш?

— При тези обстоятелства — отвърна Алон, — никаква.

— Длъжен бях да попитам.

— Кой ти го подшушна?

— Ти кой мислиш?

— Ланкастър?

— Всъщност беше Джеръми Фалън. Направил си му силно впечатление.

— Впечатлението не е достатъчно, за да го накарам да ме послуша.

— Той е отчаян.

— Точно затова не трябва да припарва близо до онзи телефон.

Сиймор пусна фаса си върху мократа трева и го смачка с обувката си, после поведе Алон обратно към къщата и към Белия салон. Там нищо не се беше променило. Единият мъж крачеше напред-назад по килима, другият гледаше вцепенено през прозореца, а третият отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. Телефонът все още лежеше на части върху масичката за кафе. Габриел постави батерията и симкартата и включи захранването. После седна на дивана срещу Джонатан Ланкастър и зачака той да звънне.

Обаждането дойде точно в полунощ. Фалън бе увеличил звука до нивото на локомотивна свирка и бе включил функцията за вибрации, така че телефонът затанцува по повърхността на масичката, сякаш бе разтърсен от леко локално земетресение. Джеръми веднага посегна към него, но Габриел хвана ръката му и я задържа в продължение на десет мъчителни секунди, преди най-накрая да я пусне. Фалън грабна телефона и бързо го вдигна до ухото си. След това, вперил очи в Ланкастър, каза:

— Съгласен съм с вашите условия.

Алон се възхити на избора му на думи. Обаждането със сигурност бе записано от Центъра за правителствени комуникации — подслушвателната служба на Великобритания, и щеше да бъде съхранено завинаги в неговата база данни.

През следващите четиридесет и пет секунди Фалън мълча. За сметка на това, с все така вперен в Ланкастър поглед, той извади автоматична писалка от джоба на сакото си и надраска няколко нечетливи думи върху един бележник. Габриел чуваше звука на машинния глас — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи, — който се процеждаше от слушалката.

— Не — каза Фалън накрая, възприемайки същата тромава дикция, — това няма да е необходимо. — После, в отговор на друг въпрос, отвърна: — Да, разбира се. Имате нашата дума. — След това настъпи още една пауза, по време на която очите му се местеха от Ланкастър към Алон и после обратно към Ланкастър. — Това може да е невъзможно — каза той предпазливо. — Ще трябва да попитам.

И тогава линията прекъсна. Джеръми изключи телефона.

— Е? — попита премиерът.

— Иска да сложим парите в два черни куфара с колелца. Никакви проследяващи устройства, никакви боядисващи пачки23, никаква полиция. Той ще се обади отново утре по обяд, за да ни каже какво да правим по-нататък.

— Не му поискахте доказателство, че тя е жива — вметна Габриел.

— Той не ми даде възможност.

— Имаше ли някакви допълнителни изисквания?

— Само едно — отговори Фалън. — Той иска вие да занесете парите. Без Габриел няма момиче.

22. Лондон

Минаваше един часът след полунощ, когато Габриел най-сетне напусна Даунинг Стрийт. Греъм Сиймор предложи да го закара, но той искаше да се поразходи — от последното му пребиваване в Лондон бяха изминали много месеци, а и си помисли, че влажният нощен въздух ще му се отрази добре. Алон се измъкна през задната охраняема порта, гледаща към Хорс Гардс Роуд, и се отправи на запад през пустите паркове към Найтсбридж. После мина по Бромптън Роуд и стигна до Южен Кенсингтън. Адресът, към който се бе запътил, бе скътан в едно от „чекмедженцата“ на изумителната му памет: Виктория Роуд № 59 — последният известен британски адрес на дезертьора от САС и професионален убиец Кристофър Келър.

Къщата бе малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете или спи; невъзможно бе да се каже кое от двете. Той беше малко по-млад от Шамрон, но независимо от това, не му оставаше да живее много. Двайсет и две години този мъж бе страдал с убеждението, че синът му е мъртъв — болка, която Габриел познаваше твърде добре. Келър беше постъпил жестоко с родителите си, но не беше работа на Алон да оправя нещата. И така, той остана да стои сам на пустата улица, надявайки се, че старецът може някак да почувства неговото присъствие. В мислите си му каза, че синът му е грешен човек, който е извършил лоши неща за пари, но също така е разбран, благороден, смел и все още жив.

След известно време светлината угасна и бащата на Келър изчезна от погледа му. Габриел се обърна и се запъти към Кенсингтън Роуд. Когато наближи улица „Куинс Гейт“, един мотоциклет профуча от дясната му страна. Той бе видял мотора няколко минути по-рано, когато пресичаше Слоун Стрийт, и няколко минути преди това, когато напускаше Даунинг Стрийт. Тогава бе предположил, че мотористът е наблюдаващ агент от МИ5. Но сега, като огледа внимателно гъвкавата извивка на гърба и пищната извивка на ханша, вече не вярваше, че е така.

Алон продължи на изток покрай Хайд Парк, гледайки как задният стоп на мотора се смалява, сигурен, че скоро ще го види отново. Не му се наложи да чака дълго — две минути, а може би и по-малко. Точно тогава го зърна да се носи с пълна скорост право срещу него. Този път, вместо да го подмине, мотористът направи рязко обратен завой, заобикаляйки един сигнален конус, и спря. Габриел преметна крак през седалката и обхвана с ръце тънката талия. Когато моторът полетя напред, той вдиша познатия аромат на ванилия и нежно погали долната страна на топлите заоблени гърди. После затвори очи, спокоен за първи път през последните седем дни.

Апартаментът се намираше в грозна следвоенна сграда на Бейзуотър Роуд. Някога той беше тайна квартира на Службата, но на булевард „Цар Саул“ — и в МИ5 във връзка с дадения случай — сега бе известен като лондонската квартира на Габриел Алон. Като влезе, той закачи ключа на малката кука, която се намираше точно до вратата на кухнята, и отвори хладилника. В него имаше кутия прясно мляко, кора с яйца, буца сирене „Пармезан“, гъби, подправки и бутилка от любимото му вино „Пино Гриджо“.

— Когато пристигнах, шкафът беше празен — каза Киара, — така че взех няколко неща от пазара зад ъгъла. Надявах се, че ще можем да вечеряме заедно.

— Кога пристигна в Англия?

— Около час след теб.

— Как успя да го направиш?

— Бях в съседство.

Габриел я погледна сериозно.

— Къде в съседство?

— Във Франция — отвърна тя без колебание. — В една селска къща недалеч от Шербур, за да бъдем точни. Четири спални, кухня с трапезария, прекрасна гледка към Ламанша.

— Издействала си да те включат в екипа за посрещане на заложника?

— Не беше точно така.

— А как беше?

— Ари го направи за мен.

— Чия беше идеята?

— Негова.

— О, наистина ли?

— Той мислеше, че съм идеална за тази работа, а аз не можех да споря с него. В крайна сметка не е като да нямам представа какво е да бъдеш отвлечена и държана за откуп.

— Точно затова не бих ти позволил да бъдеш където и да е в близост до нея.

— Това беше много отдавна, скъпи.

— Не толкова отдавна.

— Струва ми се, че е било в един друг живот. Всъщност понякога ми се струва, че изобщо не се е случвало.

Тя затвори вратата на хладилника и нежно целуна Габриел. Коженото ѝ яке още бе студено от нощното каране по улиците на Лондон, но устните ѝ бяха топли.

— Цял ден те чаках да пристигнеш — каза Киара и го целуна отново. — Най-накрая от отдел „Операции“ ни изпратиха съобщение, че си се качил на самолета на „Бритиш Еъруейс“ от Марсилия до Лондон.

— Странно, не помня да съм уведомявал отдел „Операции“ за моите планове за пътуване.

— Те наблюдават кредитните ти карти, скъпи, знаеш това. Имали са екип от лондонската централа, който те е чакал на летище Хийтроу. Видели са те да тръгваш с Найджъл Уитком. А после са те видели да влизаш на Даунинг Стрийт през задната врата.

— Бях малко разочарован, че не минахме през предната, но при тези обстоятелства така вероятно е най-добре.

— Какво стана във Франция?

— Нещата не минаха по план.

— И сега какво?

— Министър-председателят на Великобритания е напът да направи някого много богат човек.

— Колко богат?

— С десет милиона евро.

— Така че в крайна сметка престъплението носи печалба.

— Така се случва обикновено. Ето защо има толкова много престъпници.

Киара се отдръпна от него и свали якето си. Носеше плътно прилепнал черен пуловер с поло яка. Беше прибрала косата си в стегнат кок, така че да се побере в каската. Сега, вперила поглед в Габриел, Киара свали няколко шноли и фиби и тя се спусна върху раменете ѝ като червеникавокестеняв облак.

— Значи, това е всичко? — попита тя. — Сега можем ли да се прибираме у дома?

— Не точно.

— Какво означава това?

— Това означава, че някой трябва да предаде откупа. — Той замълча, после добави: — И след това някой трябва да я отведе оттам.

Киара присви очи. Те сякаш потъмняха, което никога не беше добър знак.

— Сигурна съм, че премиерът може да намери някой друг, освен теб — каза тя.

— И аз съм сигурен в това — отвърна Алон, — но се боя, той няма голям избор по този въпрос.

— Защо?

— Защото тази вечер похитителите поставиха едно последно искане.

— Теб?

Габриел кимна утвърдително:

— Без Габриел няма момиче.

Въпреки късния час Киара пожела да сготви. Габриел седеше до малката кухненска маса с чаша вино до лакътя му и разказваше за пътуването, което беше предприел, след като я бе оставил в Йерусалим. Във всеки друг брак съпругата със сигурност щеше да приеме тази история с недоверие и удивление, но Киара изглеждаше заета с приготовлението на нейните зеленчуци и зелени подправки. Тя само веднъж вдигна поглед от работата си — когато той ѝ разказа за празната килия във вилата в Люберон и за жената, която бе починала в ръцете му. Когато Габриел приключи, Киара напълни шепата си със сол, отсипа малко от нея в мивката, а останалата част изсипа в тенджера с вряща вода.

— И след всичко това — каза тя — ти реши да си направиш среднощна разходка до Южен Кенсингтън.

— Смятах да направя нещо много глупаво.

— По-глупаво, отколкото да се съгласиш да занесеш десет милиона евро откуп на похитителите на любовницата на британския министър-председател?

Алон не каза нищо.

— Кой живее на Виктория Роуд № 59?

— Доктор Робърт Келър и съпругата му.

Киара се канеше да го попита защо е отишъл да ги види, но внезапно разбра.

— Какво щеше да им кажеш, по дяволите?

— В това е проблемът, нали?

Киара сложи няколко гъби върху дъската за рязане и започна да ги реже на филийки.

— Може би е по-добре да мислят, че е мъртъв — каза тя замислено.

— А ако беше твоят син? Нямаше ли да искаш да знаеш истината?

— Ако питаш дали бих искала да знам, че синът ми убива хора, за да си изкарва прехраната, отговорът е „не“.

В кухнята се възцари тишина.

— Съжалявам — каза Киара след известно време. — Не исках думите ми да прозвучат по този начин.

— Знам.

Тя изсипа гъбите в тигана и ги подправи със сол и черен пипер.

— Тя научи ли?

— Майка ми ли?

Киара кимна утвърдително.

— Не — отговори Габриел. — Тя никога не разбра.

— Но сигурно е подозирала нещо — каза Киара. — Нямало те е в продължение на три години.

— Мама знаеше, че участвам в тайна операция и че тя има нещо общо с Мюнхен. Но не съм ѝ казал, че аз бях този, който извърши убийствата.

— Сигурно е била любопитна.

— Не беше.

— Защо?

— Случилото се в Мюнхен беше травма за цялата страна — отговори той, — но то бе особено мъчително за хора като майка ми — германски евреи, които са оцелели в лагерите. Тя почти не поглеждаше вестниците и не можеше да гледа погребенията по телевизията. Мама се затваряше в ателието си и рисуваше.

— А когато се прибра след операцията „Божи гняв“?

— Видя смъртта в очите ми. — Той замълча, после добави: — Знаеше как изглежда тя.

— Но ти никога не си ѝ разказвал за това?

— Никога — отвърна ѝ и поклати бавно глава. — Тя никога не ми разказа какво се е случило с нея по време на холокоста и аз никога не съм ѝ казвал какво съм направил през трите години, докато бях в Европа.

— Смяташ ли, че майка ти би одобрила?

— За мен нямаше значение какво мисли тя.

— Разбира се, че е имало, Габриел. Ти изобщо не си толкова циничен. Ако беше, нямаше да отидеш посреднощ пред старата къща на Келър, за да гледаш баща му през прозореца.

Алон не каза нищо. Киара пусна снопче фетучини във врящата вода и ги разбърка веднъж с дървена лъжица.

— Какъв е той? — попита тя.

— Келър ли?

Тя кимна утвърдително.

— Изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

— Изглежда ми като идеалния човек за предаването на откуп от десет милиона евро на похитителите на Маделин Харт.

— Правителството на Нейно Величество е останало с впечатлението, че е мъртъв. Освен това — добави Габриел, — похитителите специално са поискали аз да занеса парите.

— Което е още една причина да не го правиш.

Той не отговори.

— Как изобщо са узнали, че ти си замесен?

— Трябва да са ме забелязали в Марсилия или в Екс ан Прованс.

— Тогава защо ще искат професионалист като теб да достави парите? Защо не някой лакей от Даунинг Стрийт, когото могат да манипулират?

— Предполагам, че ги забавлява мисълта да ме убият. Но ще им бъде доста трудно да го направят.

— Защо?

— Защото аз ще притежавам десет милиона евро, които те много искат да получат, което означава, че ние ще командваме парада.

— Ние?

— Нали не мислиш, че ще го направя сам? Ще имам човек, който да пази гърба ми.

— Кой ще е той?

— Някой изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

— Мислех, че се е върнал в Корсика.

— Така е — отвърна Габриел. — Но е напът да получи събуждане по телефона.

— Ами аз?

— Върни се в къщата в Шербур. Ще заведа там Маделин, след като платя откупа. Когато тя е готова да се премести, ще я върнем във Великобритания. И тогава ще се приберем вкъщи.

Киара помълча известно време.

— Правиш го да изглежда толкова просто — каза тя накрая.

— Ще бъде, ако играят по моите правила.

Киара сложи в средата на масата купа с фетучини и гъби, от които се издигаше пара, и седна срещу Габриел.

— Нямаш ли повече въпроси? — попита той.

— Само един — отвърна тя. — Какво видя старицата в Корсика, когато ти капна зехтина във водата?

Когато изпразниха чиниите си, наближаваше четири сутринта, което означаваше, че в Корсика бе почти пет часът. Независимо от това, когато се обади, гласът на Келър звучеше така, сякаш той бе буден и нащрек. Като използваше внимателно кодиран език, Габриел му обясни какво се бе случило на Даунинг Стрийт и какво трябваше да се случи по-късно същия ден.

— Можеш ли да хванеш първия полет до Орли? — попита той.

— Няма проблем.

— Вземи кола на летището и иди на крайбрежието. Ще ти се обадя, когато знам нещо.

— Няма проблем.

След като прекъсна връзката, Алон се изтегна на леглото до Киара и се опита да заспи, но не можа. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето на жената, която бе издъхнала в ръцете му в Люберон, в долината с трите вили. Така че лежа неподвижно, заслушан в дишането на жена си и в свистенето на трафика по Бейзуотър Роуд, Докато сивата светлина на лондонското утро бавно пропълзя в стаята.

В девет часа той събуди Киара с прясно кафе и взе душ. Когато излезе от банята, Джонатан Ланкастър обсъждаше по телевизията новата си скъпоструваща инициатива за подпомагане на проблемните семейства във Великобритания. Габриел не можа да не се възхити на поведението на премиера. В този момент кариерата му висеше на косъм и въпреки това той изглеждаше внушителен и самоуверен, както винаги. И действително, до края на изказването му даже Алон беше убеден, че изхарчването на още няколко милиона лири от парите на данъкоплатците ще реши проблемите, с които постоянно се сблъскваха ниските слоеве на обществото във Великобритания.

Следващият телевизионен материал се отнасяше за руска енергийна компания, сдобила се с правото да прави сондажи за нефт в британските териториални води в Северно море. Габриел изключи телевизора, облече се и извади деветмилиметрова берета от сейфа, скрит под пода на килера. След това, като целуна Киара за последен път, той се спусна по стълбите и излезе на улицата. Паркирал до тротоара, Найджъл Уитком го чакаше зад волана на своя „Воксхол Астра“. Той измина разстоянието до Номер 10 за рекордно кратко време и остави Габриел на задния вход, гледащ към Хорс Гардс Роуд.

— Да се надяваме, че този ден няма да свърши като предния — каза той с престорена бодрост.

— Дано — отвърна Алон и влезе.

23. Даунинг Стрийт № 10

Джеръми Фалън чакаше в задното фоайе на Номер 10. Той протегна към Габриел топлата си влажна ръка и след това безмълвно го поведе към Белия салон. Този път той беше празен. Алон седна, без да чака покана, но Фалън остана прав. Той бръкна в джоба си и извади ключове за кола под наем.

— Те са за „Пасат“ седан, както поискахте. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако можете да го върнете цял. Аз не съм толкова заможен, колкото министър-председателя.

Фалън се усмихна нерешително на собствената си шега. Беше очевидно защо не се усмихваше по-често — зъбите му бяха като на баракуда. Той подаде на Габриел ключовете заедно с талон за паркинг.

— Това е за паркинга на гара Виктория. Входът е откъм улица…

— Екълстън Стрийт.

— Извинете — каза искрено Фалън. — Понякога забравям с кого си имам работа.

— Аз не забравям — отвърна Алон.

Фалън си замълча.

— Какъв цвят е колата?

— Островносиво.

— Какво, по дяволите, е островносиво?

— Сигурно островът не е много хубав, защото колата е доста тъмна.

— Къде са парите?

— В багажника, в два куфара, точно както поискаха.

— Откога са там?

— От рано сутринта. Аз лично ги оставих.

— Да се надяваме, че все още са там.

— Парите или колата?

— И двете.

— Това шега ли беше?

— Не — отвърна Габриел.

Като се намръщи, Фалън седна срещу Алон и се зае да съзерцава ноктите си. Те бяха доста дълбоко изгризани.

— Дължа ви извинение за държанието ми снощи — каза той след малко. — Действах единствено, както смятах, в най-добрия интерес на моя министър-председател.

— Аз също — отвърна Габриел.

Началникът на кабинета изглеждаше изненадан. Като повечето влиятелни хора, той вече бе отвикнал някой да говори прямо с него.

— Греъм Сиймор ме предупреди, че понякога сте безцеремонен.

— Само когато е застрашен нечий живот — отвърна Алон. — А в момента, в който седна зад волана на онази кола, моят живот ще бъде в опасност. Което означава, считано от този момент, че аз вземам всички решения.

— Няма нужда да ви напомням, че този случай трябва да приключи възможно най-дискретно.

— Не, не е нужно. Защото, ако не е така, премиерът няма да е единственият, който ще плати цената.

Фалън не отговори нищо, само погледна часовника си. Беше 11,40 ч. — двайсет минути преди очаквания звън на телефона. Той се изправи на крака с вид на човек, който не е спал добре от много дни.

— Министър-председателят е в Заседателната зала на среща с министъра на външните работи. От мен се очаква да се присъединя към тях за няколко минути. След това ще го доведа тук за обаждането.

— Каква е темата на срещата?

— Британската политика по отношение на израелско-палестинския конфликт.

— Не забравяйте кой ще достави парите.

Началникът на кабинета разтегна уста във втора отвратителна усмивка и тръгна уморено към вратата.

— Вие знаехте ли? — попита Габриел.

Фалън бавно се обърна.

— Да съм знаел какво?

— Че Ланкастър и Маделин са имали връзка.

Началникът на кабинета се поколеба, преди да отговори.

— Не — каза той най-сетне. — Не знаех. Всъщност никога не съм си представял, че той ще направи нещо, което да застраши всичко, за което сме работили. И иронията във всичко това е — добави Фалън, — че аз съм идиотът, който ги запозна.

— Защо го направихте?

— Защото Маделин бе неделима част от нашата политическа работа. И защото тя бе изключително умна и способна жена, чието бъдеще бе безгранично.

Габриел бе поразен от факта, че началникът на кабинета употреби минало време, говорейки за изчезналата си колежка. Фалън също си даде сметка за това.

— Не исках да прозвучи така. Нямах предвид това — каза той.

— А какво имахте предвид?

— Не съм сигурен — отговори Фалън. Това бяха трите думи, които той рядко изговаряше. — Просто, че тя вероятно няма да е същият човек след нещо такова, нали?

— Хората са много по-устойчиви, отколкото предполагате, особено жените. С подходящата помощ тя рано или късно ще може да се върне към нормалния си начин на живот. Но вие сте прав за едно нещо — добави Габриел. — Маделин никога няма да бъде същият човек.

Фалън посегна към вратата.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита той през рамо.

— Малко сън ще ми дойде добре.

— Как го консумирате?

— С мляко и без захар.

Началникът на кабинета излезе и тихо затвори вратата зад себе си. Алон се изправи, отиде до градския пейзаж на Търнър и застана пред него, подпрял с ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна. Беше 11,43 ч. — оставаха седемнайсет минути до очаквания телефонен звън.

Фалън се върна точно преди дванайсет часа, придружен от Джонатан Ланкастър. Промяната във външния вид на премиера беше очебийна. Нямаше го онзи Ланкастър, когото Габриел бе видял същата сутрин по телевизията — уверения политик, обещаващ да подобри социалната структура на британското общество. На негово място беше човек, чийто живот и кариера бяха в непосредствена опасност да се сгромолясат с най-зрелищния политически скандал в британската история. Беше очевидно, че Ланкастър няма да издържи още дълго, преди да грохне.

— Сигурен ли сте, че искате да присъствате на това? — попита Алон, здрависвайки се с премиера.

— Защо да не присъствам?

— Защото може да не ви хареса всичко, което ще чуете.

Ланкастър седна, показвайки ясно, че няма намерение да ходи никъде. Фалън извади мобилния телефон от джоба на сакото си и го сложи на масичката за кафе. Габриел бързо извади батерията, разкривайки фабричния сериен номер от вътрешната страна на апарата, и го снима с личния си мобилен телефон „Блекбъри“.

— Какво правите? — попита премиерът.

— По всяка вероятност похитителите ще ме накарат да оставя този телефон на място, където никога няма да бъде намерен.

— Тогава защо го снимате?

— За застраховка — отвърна Алон.

Той пъхна своето блекбъри обратно в джоба на якето си и включи апарата на похитителите. Беше 11,57 ч. Нямаше какво повече да се прави, освен да се чака. Габриел беше ненадминат в чакането; според собствените му изчисления бе прекарал повече от половината си живот да го прави. Чакане на влак или самолет. Чакане на източник на информация. Чакане на слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане лекарите да кажат дали съпругата му ще живее, или ще умре. Беше се надявал, че спокойното му поведение ще успокои Ланкастър, но то, изглежда, имаше обратен ефект. Премиерът гледаше немигащо в дисплея на телефона. В 12,03 часа той още не беше звъннал.

— Какво става, по дяволите? — попита накрая Ланкастър с недоволно изражение.

— Те се опитват да ви изнервят.

— Справят се доста добре.

— Точно затова аз ще говоря с тях.

Измина още една минута без никакво обаждане. След това, в 12,05 ч., телефонът иззвъня и затанцува по плота на масичката. Габриел го взе и погледна идентификацията на повикващата линия, докато телефонът вибрираше в дланта му. Както бе очаквал, те използваха друг телефон. Той вдигна капачето и много спокойно попита:

— С какво мога да ви помогна?

Последва пауза, по време на която Алон чуваше тракането на компютърна клавиатура. След това се чу роботизираният глас.

— Кой се обажда? — попита той.

— Знаете кой — отвърна Габриел. — Хайде да започваме. Моето момиче очаква дълго време този ден. Искам да приключим с това възможно най-бързо.

Настъпи нова пауза с още набиране на компютър. После гласът попита:

— Имате ли парите?

— В момента ги гледам — отговори Алон. — Десет милиона евро, немаркирани, непоследователни, без проследяващи устройства, без боядисващи пачки, всичко, което поискахте. Надявам се, че имате на разположение добра офшорна банка, защото ще ви е нужна.

Той хвърли бърз поглед към Ланкастър, който изглеждаше така, сякаш дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Фалън пък имаше вид на човек, на когото не му достига въздух.

— Готов ли сте за инструкциите? — попита гласът след още едно тракане на компютърната клавиатура.

— Готов съм от няколко минути — отговори Габриел.

— Имате ли нещо за писане?

— Просто продължавайте — отвърна нетърпеливо Алон.

— В Лондон ли сте?

— Да.

— Имате ли кола?

— Да, разбира се.

— Хванете ферибота в четири и четиридесет от Доувър до Кале. Четиридесет минути след потеглянето хвърлете този телефон в Ламанша. Когато пристигнете в Кале, отидете в парка на улица „Ришельо“. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам.

— В североизточния му ъгъл има казан за боклук. Новият телефон ще бъде залепен под дъното му. Като го вземете, се върнете в колата си. Ще ви се обадя и ще ви кажа къде да отидете след това.

— Нещо друго?

— Елате сам, без подкрепление, без полиция. И не пропускайте ферибота в четири и четиридесет. Ако го направите, момичето умира.

— Приключихте ли?

В другия край на линията се възцари тишина — никакъв глас, никакво тракане на клавиатурата.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега ме слушайте внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Днес е големият ви ден. Работили сте много усилено и краят почти се вижда. Но не го проваляйте, като направите нещо глупаво. Мен ме интересува единствено да върна момичето благополучно у дома. Това е бизнес, нищо повече. Да го направим като джентълмени.

— Без полиция — каза гласът след няколко секунди.

— Без полиция — повтори Алон. — Но нека ви кажа още нещо. Ако се опитате да навредите на Маделин или на мен, моята служба ще открие кой сте в действителност. И тогава ще ви намерят и ще ви убият. Наясно ли сме?

Този път нямаше отговор.

— И още нещо — добави Габриел. — Никога повече не ме карайте да чакам пет минути вашето обаждане. Ако го направите, сделката отпада.

След тези думи той прекъсна връзката и погледна Джонатан Ланкастър.

— Мисля, че мина добре. Нали така, господин премиер?

Рядко може да се види от входната врата на Даунинг Стрийт № 10 да излиза мъж, облечен в сини дънки и черно кожено яке, но точно това се случи в 12,17 ч. на този ранен следобед в началото на октомври, в който валеше проливен дъжд. Бяха изминали пет седмици от деня на изчезването на Маделин Харт на остров Корсика, осем дни, след като нейната снимка и видеозапис бяха оставени пред дома на прессекретаря на премиера Саймън Хюит, и дванайсет часа, след като министър-председателят на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия се съгласи да плати откуп от 10 милиона евро за нейното благополучно завръщане. Естествено, полицаят, който стоеше на пост във фоайето, не знаеше нищо за това. Нито пък знаеше, че необичайно облеченият мъж беше израелският шпионин и екзекутор Габриел Алон или че под черното му кожено яке имаше зареден полуавтоматичен пистолет „Берета“. В резултат на това той му пожела приятен ден и го проследи с поглед, докато Алон вървеше по Даунинг Стрийт и стигна до охраняваната порта при Уайтхол. Докато минаваше през нея, камерата за наблюдение го засне. Това стана в 12,19ч.

Джеръми Фалън бе оставил пасата в откритата част на паркинга на гара Виктория. Габриел го приближи по начина, по който винаги се приближаваше до чужди автомобили — бавно и обхванат от страх. Той го обиколи, сякаш проверяваше дали боята не е издраскана, а след това умишлено изпусна ключовете на настилката от червени тухли. Като се наведе, Алон бързо огледа шасито. Не виждайки нищо необичайно, се изправи и натисна бутона за отваряне на багажника. Капакът бавно се вдигна, разкривайки два куфара от полиестер, серийно производство. Той дръпна ципа на единия, надникна вътре и видя наредените в плътни редици пачки от стоеврови банкноти.

Според лондонските стандарти, трафикът в този час беше само леко катастрофален. Габриел прекоси моста Челси в един часа, а след трийсет минути вече бе оставил зад гърба си южните предградия на Лондон и караше с пълна скорост по магистрала М25. В два следобед той включи Радио 4 на Би Би Си, за да чуе актуалните новини. От сутринта нямаше никаква промяна — Джонатан Ланкастър продължаваше да говори за решаване на проблемите на бедните във Великобритания, а руската петролна компания все още планираше да извършва сондажи за нефт в Северно море. Не споменаха нищо за Маделин Харт, нито за мъжа в сини дънки и кожено яке, който бе напът да плати десет милиона евро на нейните похитители. Въпросният мъж изслуша последната прогноза за времето и научи, че през остатъка от следобеда се очаква метеорологичните условия бързо да се влошат, характеризирайки се с проливни дъждове и силни ветрове по крайбрежието на Ламанша. После той изключи радиото и разсеяно опипа корсиканския талисман на шията си. „Когато вече е мъртва — чу да казва старицата. — След това ще узнаете истината.“

24. Доувър, Англия

Когато зави по магистрала М20, заваля дъжд като из ведро. Той профуча край Мейдстоун, Ленам Хийт и Ашфорд и в три и половина пристигна на пристанището във Фолкстоун. Там зави по шосе А20 и продължи на изток през една сякаш безкрайна равнина, покрита с най-зелената трева, която някога бе виждал. Накрая изкачи един нисък хълм и морето се появи — тъмно и осеяно с белите гребени на вълните. Очертаваше се неприятно плаване през пролива.

Докато се спускаше по пътя към крайбрежния булевард на Доувър, Габриел за първи път зърна част от скалите — тебеширенобели на фона на оловносивите облаци. Пътят към фериботния терминал бе ясно обозначен. Алон влезе в бюрото за продажба на билети и потвърди резервацията си, като през цялото време не откъсваше очи от пасата. След това, с билет в ръка, той отново седна зад волана и се присъедини към колоната от автомобили, чакащи на опашка да се качат. И не пропускайте ферибота в четири и четиридесет. Ако го направите, момичето умира… Габриел си помисли, че има само една причина да се отправи такова искане: сега похитителите го наблюдаваха.

Оставането на пътниците в колите по време на плаването бе в разрез с правилата. Той обмисли за кратко да вземе куфарите със себе си, но реши, че влаченето им нагоре-надолу по коридорите ще го направи твърде уязвим. Така че заключи колата, като провери по два пъти багажника и всяка от четирите врати, за да се увери, че са заключени, и се отправи към пасажерския салон. Когато фериботът напусна терминала, отиде до снекбара и си поръча чай и кифличка. Навън небето постепенно потъмня и в 17,15 ч. морето вече не се виждаше. Габриел остана на мястото си още пет минути. След това стана и се запъти към едно закътано кътче на мостика. Нито един от останалите пътници не го последва. Ето защо никой не го видя да хвърля мобилния телефон през парапета.

Алон нито видя, нито чу апаратът да цопва в морето. Той постоя до перилата още две минути, после се върна на мястото си в салона. И остана там, като съхрани в паметта си всяко от лицата около него, докато от високоговорителите не се разнесе съобщение — първо на английски, после на френски език, — уведомяващо пътниците, че е време да се върнат в своите автомобили. Габриел се увери, че е първият, който пристига на товарната платформа. Като отвори багажника на пасата, видя, че двата куфара са все още на мястото си и че все още са пълни с пари. След това седна зад волана и се зае да наблюдава как другите пътници се точат към колите си. На съседната редица една жена отключи вратата на малко пежо. Тя имаше къса, подстригана почти по момчешки руса коса и сърцевидно лице. Но той забеляза и нещо друго. Жената бе единственият пътник на борда на ферибота, който носеше ръкавици.

Той гледаше право напред, хванал с две ръце волана.

Тя беше техният човек. Сигурен бе в това.

Кале беше грозен крайморски град, отчасти английски, отчасти немски и почти никак френски. Улица „Ришельо“ се намираше на около осемстотин метра от фериботния терминал в квартал, известен като Кале Нор — осмоъгълен изкуствен остров, обграден от канали и пристанища. Габриел паркира пред редица от измазани с хоросан къщи и тръгна към парка, наблюдаван от трима афганистанци с дебели палта и традиционни шапки пакол24. Мъжете вероятно бяха икономически имигранти, чакащи възможност да бъдат превозени незаконно през Ламанша във Великобритания. Преди години бе имало голям лагер сред пясъчните дюни на брега на морето, откъдето в ясен ден можеха да се видят Белите скали на Доувър да блестят от другата страна на пролива. Добрите граждани на Кале — бастион на социалистическата партия, бяха наричали лагера „джунглата“ и бяха аплодирали френската полиция, когато най-накрая го бе закрила.

Контейнерът за боклук стоеше от дясната страна на пътеката, водеща към парка. Той беше висок метър и двайсет и бе боядисан в горскозелено. До него бе поставена табела, призоваваща посетителите да не тъпчат тревата и цветята в парка. В нея не се споменаваше нищо за търсене на скрит мобилен телефон под казана за боклук, което направи Алон, след като хвърли фериботния си билет. Намери го незабавно — беше залепен с тиксо към долната страна на казана. Той го отлепи и го пъхна в джоба на якето си, преди да се изправи и да се отправи обратно към пасата. Телефонът иззвъня, когато запали двигателя.

— Много добре — каза компютърно генерираният глас. — Сега слушайте внимателно.

Гласът му каза да отиде директно в хотел „Отел дьо ла Мер“ в град Гран Фор Филип. Там била резервирана стая на името на Анет Рикар. Габриел трябвало да се регистрира, използвайки собствената си кредитна карта, и да обясни, че мадмоазел Рикар ще се присъедини към него по-късно тази вечер. Алон никога не бе чувал за този хотел, нито дори за града, където се намираше. Той го намери с помощта на интернет браузъра на личния си мобилен телефон. Гран Фор Филип бе разположен западно от Дюнкерк — арена на едно от най-големите военни унижения в британската история. През пролетта на 1940 година повече от триста хиляди войници на британския експедиционен корпус били евакуирани от крайбрежието на Дюнкерк, докато Франция капитулирала пред нацистка Германия. В бързането си да напуснат, британските войски нямали друг избор, освен да изоставят бойна и транспортна техника, достатъчна да се оборудват около десет дивизии. Възможно бе при избора на хотела похитителите да не си бяха дали сметка за това, но Габриел силно се съмняваше.

В действителност „Отел дьо ла Мер“25 не се намираше на брега на морето. Малък, спретнат, прясно боядисан в бяло, той гледаше към устието на реката, която разделяше на две града. Алон умишлено мина край входа три пъти, преди накрая да влезе в един правоъгълен паркинг край кея. Никой от хотела не дойде да му помогне; явно не беше от този род места. Той изчака да мине една самотна кола, преди да изключи двигателя. След това, като напъха ключовете дълбоко в предния джоб на дънките си, бързо слезе от пасата. Двата куфара се оказаха изненадващо тежки. Всъщност, ако не знаеше какво съдържат, щеше да предположи, че Джеръми Фалън ги е напълнил с оловни тежести. Над главата му бавно кръжаха чайки, сякаш се надяваха да рухне под тежестта на товара си.

Хотелът нямаше фоайе в буквалния смисъл на думата, а само тясно преддверие, където мършав плешив администратор седеше зад едно бюро с вид на сомнамбул. Независимо от факта, че хотелът разполагаше само с осем стаи, на него му отне известно време, докато намери резервацията. Габриел плати в брой, нарушавайки едно от исканията на похитителите, и остави щедър депозит за непредвидени разходи.

— Има ли втори ключ за стаята? — попита той.

— Разбира се.

— Бихте ли ми го дали, ако обичате?

— Ами мадмоазел Рикар?

— Аз ще ѝ отворя.

Администраторът се намръщи неодобрително, като плъзна допълнителния ключ върху плота.

— Няма ли други? — поинтересува се Алон. — Само този ли е?

— Камериерката има ключ, разбира се. Аз също.

— И сте сигурен, че няма никой в стаята? — попита Габриел.

— Напълно — отговори администраторът. — Аз самият току-що я приготвих.

За този жест на внимание Алон сложи на бюрото банкнота от десет евро. Тя бе грабната от мръсната ръка на мъжа и изчезна в джоба на сакото, което не му беше по мярка.

— Имате ли нужда от помощ за багажа? — попита администраторът, сякаш помагането бе последното нещо, което му се въртеше в ума тази вечер.

— Не, благодаря — отговори бодро Габриел. — Мисля, че мога и сам да се справя.

Той дърпа куфарите на колелцата им по застлания с балатум под, след това направи всичко възможно те да изглеждат леки, като ги вдигна за дръжките и се заизкачва по тясното стълбище. Неговата стая беше на третия етаж, в края на слабо осветен коридор. Алон пъхна внимателно ключа в ключалката — като лекар, вкарващ медицинска сонда. Когато влезе, видя, че стаята е празна и е запалена единствено лампата на нощното шкафче, която едва мъждукаше.

Той само издърпа куфарите от другата страна на прага. След това, като затвори вратата и извади беретата си, бързо претърси гардероба и банята. Като се увери, че е сам, сложи веригата на вратата, барикадира я с всички възможни мебели от стаята и натика двата куфара под леглото. Като се изправи, телефонът, който бе взел в Кале, иззвъня за втори път.

— Много добре — каза същият компютърно генериран глас. — Сега слушайте внимателно.

Този път Габриел постави няколко свои искания. Тя трябваше да дойде сама, без подкрепление и без оръжие. Той си запазваше правото да я претърси „старателно и обстойно — добави, — просто за да няма недоразумения“. След това жената можеше да разполага с колкото си иска време, за да провери дали банкнотите са истински и да пресметне, че сумата възлиза на десет милиона евро. Тя можеше да преброи парите, да ги помирише, да ги опита или да прави любов с тях, на него не му пукаше, стига да не направеше опит да ги открадне.

— Ако направи това — каза Алон, — ще пострада, и то лошо, а сделката ще бъде развалена. И не отправяйте никакви глупави заплахи, че ще убиете Маделин — добави. — Заплахите обиждат интелигентността ми.

— След един час — отговори гласът и връзката прекъсна.

Габриел извади един стол с права облегалка от барикадата пред вратата и го постави пред приличащия на бойница прозорец на стаята. Той седя там през следващите шейсет и седем минути, като наблюдаваше улицата. На четиридесетата минута от бдението му един мъж, скрит под чадър, мина забързано край хотела, като спря само колкото да подръпне дръжката на предната пасажерска врата на пасата. След това нямаше повече коли или пешеходци, само чайките кръжаха отгоре и група улични котки пируваха с отпадъците от съседния ресторант за морски дарове. „Чакане — помисли си Алон. — Винаги чакане.“

Когато изтече един час без следа от нея, той почувства, че го обзема паника, която нарастваше с всяка изминала минута. След това едно беемве най-сетне паркира на празното пространство до неговия автомобил. Вратата се отвори и се показа стилна обувка, последвана от дълъг, обут в сини дънки крак. Кракът принадлежеше на жена с черна като въглен коса, която се спускаше върху раменете ѝ и скриваше лицето ѝ от погледа на Габриел. Той я наблюдаваше, докато тя пресичаше улицата под дъжда, наблюдаваше ритъма на крачките ѝ, свиването на коленете. Любопитно нещо бе походката; тя беше като пръстовите отпечатъци или сканирането на ретината. Лицето лесно можеше да се промени, но дори и професионалните разузнавачи се мъчеха да променят начина, по който ходеха. Алон си даде сметка, че вече е виждал тази походка. Това бе жената от ферибота.

Той беше сигурен в това.

25. Гран Фор Филип, Франция

Отне ѝ по-малко от минута, за да стигне от улицата до третия етаж на хотела. Габриел използва този интервал, за да махне барикадата от мебели от антрето. След това допря ухо до вратата и се заслуша в потракването на токчетата ѝ по голия под на коридора. Вратата бе добра, достатъчно солидна и дебела, за да забави един куршум, но не и да го спре. Жената почука леко на нея, сякаш предполагаше, че вътре спят деца.

— Сама ли сте? — попита Алон на френски.

— Да — отговори тя.

— Имате ли оръжие?

— Не.

— Знаете ли какво ще се случи, ако намеря у вас пистолет?

— Сделката се разваля.

Габриел отвори вратата няколко сантиметра, без да сваля веригата.

— Мушнете ръката си — каза той.

Жената се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите ѝ бяха дълги и бледи. Носеше само един пръстен — халка с формата на сребърна плетеница, и имаше малка татуировка на слънце на сгъвката между палеца и показалеца си. Алон сграбчи китката ѝ и я изви болезнено. От долната ѝ страна имаше стари белези от младежки опит за самоубийство.

— Ако искате да използвате тази ръка отново — каза той, — ще правите точно каквото ви кажа. Разбирате ли?

— Да — изпъшка жената.

— Хвърлете дамската си чанта на пода и я бутнете с крак към мен.

Жената отново се подчини. Продължавайки да стиска с лявата си ръка китката ѝ, Габриел се пресегна и изпразни съдържанието на чантата на пода. Там се оказаха обичайните боклуци, които човек очакваше да открие в чантата на една французойка, с изключение на две неща: бижутерска лупа и преносима инфрачервена лампа. Алон свали веригата и като изви китката почти до счупване, издърпа жената вътре и затвори с крак вратата. После я блъсна с лице към стената и както бе обещал, я претърси старателно, твърдо убеден, че тялото, което опипваше, бе минало през ръцете на много мъже.

— Забавлявате ли се? — попита тя.

— Да — отвърна глухо Габриел. — Всъщност не ми е било толкова забавно от последния път, когато вадеха куршум от мен.

— Надявам се, че ви е боляло.

Той смъкна черната перука и прокара ръка през момчешки късата руса коса на жената.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Обърнете се.

Жената се подчини, заставайки за първи път с лице към него. Беше висока и слаба, с дълги крайници и малки гърди на танцьорка от картините на Дега. Изражението на сърцевидното ѝ лице бе дяволито и невинно, а на устните ѝ нямаше и най-малка следа от иронична усмивка. Службата обичаше лица като нейното. Алон се запита колко ли съдби са били съсипани заради него.

— Как ще го направим? — попита тя.

— По обичайния начин — отвърна Габриел. — Вие ще прегледате парите, а аз ще държа пистолет до главата ви. И ако направите нещо, с което да ме изнервите, ще ви пръсна мозъка.

— Винаги ли сте така очарователен?

— Само с момичетата, които наистина харесвам.

— Къде са парите?

— Под леглото.

— Ще ги извадите ли вместо мен?

— В никакъв случай.

Жената въздъхна тежко, коленичи пред леглото и издърпа първия куфар. Като го отвори, тя преброи купчините във всяка посока — първо вертикално, след това хоризонтално. После извади една купчина пачки от средата — като климатолог, вземащ дълбочинна проба от ледник, и ги преброи.

— Приключихте ли? — попита подигравателно Алон.

— Ние сме едва в началото.

Тя избра шест пачки от шест различни места и различни дълбочини и преброи банкнотите, като отделяше настрана по една банкнота от всяка пачка. Жената броеше бързо, като човек, който е работил в банка или казино. „Или може би — помисли си Габриел — е прекарала доста време да брои откраднати пари.“

— Имам нужда от моите неща — каза тя.

— Нали не мислите наистина, че ще ви обърна гръб?

Жената остави шестстотинте евро на леглото и отиде в антрето, за да вземе лупата и инфрачервената си лампа. Като се върна, седна на ръба на леглото и с помощта на лупата заразглежда внимателно всяка банкнота, търсейки и най-малкия белег, че може да е фалшива — лошо отпечатано изображение, липсваща цифра или буква, холограма или воден знак, които не изглеждат истински. Разглеждането на всяка банкнота отнемаше повече от минута. Когато най-накрая приключи, тя остави лупата и взе инфрачервената лампа.

— Нужно ми е да се изключи осветлението на стаята.

— Включете първо тази — каза Алон, като кимна към инфрачервената лампа.

Жената го направи. Той обиколи стаята, изключвайки лампите, докато остана само пурпурният блясък на инфрачервената. Тя я използва, за да огледа една по една шестте банкноти. Осигурителните нишки искряха в жълто-зелено, доказвайки, че банкнотите са истински.

— Много добре — каза жената.

— Не мога да ви кажа колко съм щастлив, че сте доволна — Габриел включи осветлението на стаята. — Сега аз имам искане — добави той. — Кажете на Пол да ми се обади в рамките на един час или сделката отпада.

— Това няма да му хареса.

— Кажете му за парите — настоя Алон. — И той ще го преодолее.

Жената сложи перуката на главата си, събра нещата си и тръгна, без да каже нито дума. От поста си на прозореца Габриел я наблюдава как потегли от паркинга и отпътува. Той остана там, загледан в мократа улица, и зачака телефонът да звънне. Обаждането дойде в 21,15 — точно след един час. След като изслуша търпеливо тирадата на компютърно генерирания глас, Алон спокойно постави искането си. Последва мълчание, бързо тракане на компютърна клавиатура, а след това и гласът — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи.

— Аз съм отговорен — каза той, — а не вие.

— Разбирам това — отговори Габриел още по-спокойно.

— Но това е бизнес сделка, нищо повече. Пари срещу стока. И ще бъда небрежен в работата си, ако не положа дължимото старание, преди да приключим продажбата.

Последва още една пауза, компютърен набор, а след това гласът рече:

— Този разговор продължи прекалено дълго. Затворете и изчакайте да ви се обадим отново.

Алон направи, както поискаха. Минута по-късно новото позвъняване дойде от друг апарат. Гласът изреди подробен списък с инструкции, които Габриел записа върху бланка на хотела.

— Кога? — попита той.

— След един час — отвърна гласът.

И след това замлъкна. Алон прекъсна връзката и препрочете инструкциите, за да се увери, че ги е записал правилно.

Имаше само един проблем.

Парите.

През следващите пет минути Габриел направи едно след друго три телефонни обаждания. Първите две направи от телефона на хотелската си стая — едно до съседната стая, което остана без отговор, и второто до сънливия нощен администратор на партера, който потвърди, че съседната стая не е заета. Алон я резервира за през нощта, като обеща пълно заплащане в рамките на час. След това от личния си мобилен телефон звънна на Кристофър Келър.

— Къде си? — попита той.

— В Булон сюр Мер — отвърна Келър.

— Имам нужда да влезеш през входа на „Отел дьо ла Мер“ в Гран Фор Филип след петдесет и пет минути.

— Защо да го правя?

— Защото имам да изпълнявам поръчка и трябва да съм сигурен, че никой няма да открадне багажа ми, докато ме няма.

— Къде е багажът?

— Под леглото в съседната стая.

— Къде отиваш?

— Нямам представа.

Още един час, още чакане. Габриел използва времето да сложи в ред стаята и да си приготви чаша с може би най-силното нескафе, което бе пил. Вече трета нощ, откакто не беше спал: първо в Люберон, после на Даунинг Стрийт, а сега и тук. Беше близо, усещаше го. Още няколко часа, помисли си той, докато изливаше горчивата течност в гърлото си. После щеше да спи в продължение на цял месец.

В десет часа и десет минути се отправи по стълбите към фоайето, където каза на дежурния администратор, че мосю Дювал ще пристигне скоро. Алон плати за стаята и остави един плик, който трябваше да бъде предаден на мосю Дювал при настаняването му. След това излезе от хотела и седна зад волана на пасата. Докато се отдалечаваше от паркинга, погледна в огледалото за обратно виждане и видя Келър да влиза в хотела точно по график.

Този път му бяха дали не само местоназначението, но и конкретен маршрут. Той го отведе през поля, осеяни с ветрогенератори, до газопреработвателния завод, петролната рафинерия и железопътното депо в западния край на Дюнкерк. Пред него се появи планина от чакъл, като миниатюрна версия на Алпите. Той профуча край нея сред облак прах и зави по тесен път, минаващ по дълъг вълнолом. От дясната му страна се издигаха товарните кранове на дюнкеркското пристанище, от лявата се ширеше морето. Габриел засече на километража началната точка на пътя и точно след километър и половина отби встрани и изключи двигателя. Колата се поклащаше леко от силния влажен вятър. Габриел излезе от нея и като вдигна яката на якето си, тръгна през плажа. Беше настъпил отливът и пясъкът бе твърд и равен като паркинг. Той спря в края на водата и хвърли беретата си в морето. „Прекрасно място за края на един войнишки пистолет — помисли си, когато тръгна обратно към колата. — На дъното на морето, край бреговете на Дюнкерк.“

Когато се върна на пътя, погледна в двете посоки — на изток, на запад, после пак на изток. Нямаше други хора наоколо и не се виждаха приближаващи автомобилни фарове, а само светлините на крановете и далечното зарево на огньовете, горящи върху комините на рафинерията. Алон отвори багажника и сложи ключа на земята, точно от вътрешната страна на лявото задно колело. След това се качи в багажника, сви средно високата си фигура в нещо като ембрионална поза и дръпна капака, така че да се затвори. Няколко секунди по-късно телефонът иззвъня.

— Вътре ли сте? — попита гласът.

— Да.

— След пет минути — каза гласът.

Както се оказа, изминаха почти десет минути, преди да чуе една кола да спира зад него. После чу шум от отварянето и затварянето на врата, последван от потракването на токчета по асфалта. „Това е жената“ — помисли си той, когато колата рязко потегли. Сигурен бе в това.

След като напусна Дюнкерк, жената кара с висока скорост повече от час, като спира само два пъти. След това тя зави по асфалтов път и продължи да кара с пълна скорост, сякаш за да накаже Габриел за нахалството да поиска доказателство, че заложницата е жива, преди да предаде откупа от десет милиона евро. В един момент пасатът друсна силно и се чу тежко, стържещо тупване. На Алон му прозвуча така, сякаш току-що се бяха ударили в айсберг.

Асфалтовият път скоро отстъпи място на мек, дълбок чакъл, а чакълът, на свой ред — на бетонния под на гараж. Габриел разбра това, защото, когато колата спря, до него достигна отразеният от стените звук от вибрациите на двигателя. След миг той замлъкна, а жената слезе от пасата и токчетата ѝ шумно затракаха по пода. Капакът на багажника се отвори няколко сантиметра и дългата бледа ръка му подаде платнена качулка, която той веднага нахлузи на главата си.

— Готов ли сте? — попита тя.

— Да.

— Знаете ли какво ще се случи, ако качулката падне?

— Момичето ще умре.

Габриел чу как капакът на багажника се вдига. След това два чифта ръце, очевидно мъжки, го хванаха — едните за раменете, а другите за краката, и го измъкнаха навън. Те изненадващо внимателно го поставиха да стъпи на краката си и се увериха, че е стабилен, преди да завържат ръцете му отзад с чифт белезници, тип „свински опашки“. После го хванаха за лактите и го поведоха тромаво през място, покрито с чакъл, като се забавиха леко да му помогнат да изкачи две тухлени стъпала и да мине през някаква врата.

Подът вътре бе дървен и неравен — като дъсчения под на стара селска къща. Докато завиваха няколко пъти в различни посоки, Алон имаше чувството, че го води някаква авторитетна личност. Те се спуснаха по стръмно стълбище и се озоваха в хладно мазе, където миришеше на варовиков камък и влага. Ръцете го избутаха напред още няколко метра, дръпнаха го да спре, а след това го настаниха да седне в края на легло. Габриел се вслуша внимателно в стъпките на похитителите, докато те се оттегляха, опитвайки се да определи техния брой. После една тежка врата се затръшна с безвъзвратността на капак на ковчег. След това се възцари тишина. Усещаше само миризма — тежка и отвратително сладникава. Миризмата на човешко същество, държано в плен.

Той седеше неподвижно и безмълвно, убеден, че е оставен сам в стаята. Но след няколко секунди една ръка свали качулката от главата му. Тя принадлежеше на млада жена — мършава, бледа като порцелан, но въпреки това изключително красива.

— Аз съм Маделин Харт — каза тя. — А вие кой сте?

26. Северна Франция

През изминалите девет дни Габриел се беше мъчил да нарисува ясно лицето ѝ в съзнанието си. Тя беше скица, направена с въглен, име във внушително досие, услуга за стар приятел. И сега най-сетне седеше пред него — пленницата, заради която той бе измъчвал и убил, позираща сякаш за собствения си портрет. Носеше тъмносин анцуг и платнени обувки без връзки. Беше по-слаба, отколкото на видеокасетата, по-слаба дори от последната снимка, която бяха изпратили като доказателство, че е жива, и косата ѝ бе пораснала най-малко с два сантиметра, откакто бе изчезнала. Тя беше сресана назад и се спускаше безжизнено по гърба ѝ. Скулите ѝ бяха ясно очертани, а под синьо-сивите ѝ очи имаше тъмни кръгове като синини. Ръцете ѝ бяха прилежно скръстени в скута ѝ. Китките ѝ бяха само кости и сухожилия, а ноктите ѝ бяха изгризани до живеца. Въпреки това, тя излъчваше достойнство и внушаваше уважение. Стана му ясно защо Джеръми Фалън бе заявил, че е предопределена за място в Парламента, и защо Джонатан Ланкастър бе рискувал всичко заради нея. Габриел внезапно осъзна, че той бе направил същото.

— Аз съм тук, за да ви отведа, Маделин — отговори най-накрая на първоначалния ѝ въпрос. — Това е част от края на играта.

— Искали сте да видите дали все още съм жива?

Той се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ами, жива съм — рече тя. — Или поне си мисля, че съм жива. Понякога не съм толкова сигурна. Не знам колко е часът, кой ден от седмицата сме или кой месец. Дори не знам къде съм.

— Мисля, че сте във Франция — отвърна Габриел. — Някъде на север.

— Мислите?

— Бях докаран тук в багажника на кола.

— Аз прекарах много време в багажника на автомобил — каза съчувствено младата жена. — Струва ми се, че си спомням плаване с корабче няколко часа след като ме отвлякоха, но не съм сигурна. Те ми инжектираха нещо. След това всичко беше като в мъгла.

Габриел предположи, че разговорът им е наблюдаван и подслушван. Ето защо не каза на Маделин, че е била докарана от Корсика до континента на борда на тринайсетметровата моторна яхта „Лунен танц“, управлявана от контрабандист на име Марсел Лакроа, и е била придружавана от мъжа, с когото е обядвала по-рано същия следобед в „Ле Палмие“. Той имаше много въпроси, които искаше да ѝ зададе за мъжа, когото познаваше само като Пол. Кога се е запознала с него? Какъв е бил характерът на отношенията им? Вместо това я попита дали си спомня обстоятелствата около нейното отвличане.

— Случи се на пътя между Пиана и Калви. — Маделин замълча. — Били ли сте някога там?

— На Корсика ли?

— Да.

— Никога не съм стъпвал там.

— Островът е доста красив. Наистина — каза младата жена, което прозвуча съвсем по английски. — Така или иначе, карах малко по-бързо, отколкото би трябвало, както винаги си карам. Една кола спря пред мен точно след един сляп завой. Успях да натисна спирачките, но въпреки това се блъснах доста силно отстрани в колата. Отне цяла вечност, докато заздравеят всички ожулвания и натъртвания.

— Тя потърка опакото на ръката си. — Колко време мина? — попита. — От колко време ме държат?

— Пет седмици.

— Само толкова? Струва ми се по-дълго.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Изглеждам ли така, сякаш са се отнасяли добре с мен?

Той не отговори.

— Не съм яла нищо друго освен хляб, сирене и консервирани зеленчуци. Веднъж ми дадоха няколко късчета пилешко месо — добави Маделин, — но от тях повърнах, така че не повториха. Помолих за радио, но те отказаха. Помолих да ми дадат книги за четене или вестник, за да съм в течение на случващото се по света, но ми отказаха и това.

— Не са искали да четете за себе си.

— Какво знаят хората за мен?

— Че сте изчезнали, това е всичко.

— А за онзи ужасен видеозапис, който ме принудиха да направя?

— Никой не го е виждал — отвърна Габриел. — Никой освен премиера и най-близките му сътрудници.

— Джеръми?

— Да.

— Саймън?

Той кимна утвърдително.

— Ами вие? Вие също сте го гледали, предполагам.

Алон не каза нищо. Маделин търкаше грубо опакото на ръката си, сякаш се опитваше да се накаже. Той искаше да я спре, но не можеше, не и с приковани на гърба ръце.

— Нямах друг избор, освен да направя този запис — каза тя най-сетне.

— Знам.

— Те казаха, че ще ме убият.

— Знам.

— Опитах се да излъжа, повярвайте ми. Опитах се да им кажа, че не е имало нищо между Джонатан и мен, но те знаеха всичко. Време, дати, места — всичко.

Младата жена замълча и го погледна въпросително.

— Вие не сте англичанин.

— Съжалявам — каза Габриел.

— Полицай ли сте?

— Аз съм приятел на премиера.

— Значи, тогава сте таен агент.

— Нещо такова.

Маделин се усмихна леко. В някога красивата ѝ усмивка сега имаше нещо леко налудничаво. Алон си помисли че в крайна сметка тя ще се оправи, но това ще отнеме време.

— Моля ви, Маделин, спрете — каза той.

— Какво да спра?

— Ръцете си.

Младата жена погледна надолу към тях. Беше ги протрила до кръв.

— Съжалявам. — Гласът ѝ бе изпълнен с покорство. Тя преплете пръсти и ги стисна толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. — Защо направиха това с мен?

— За пари — отговори Габриел.

— Те изнудват Джонатан?

Той кимна утвърдително.

— Колко искат?

— Това не е важно.

— Колко? — настоя младата жена.

— Десет милиона.

— Боже мой — прошепна тя. — И той се съгласи да ги плати?

— Без да му мигне окото.

— Какво ще стане сега?

— Намерихме начин да направим размяна, която удовлетворява и двете страни.

— Колко време ще отнеме?

— Наближава краят.

— Колко време ще отнеме? — настоя Маделин.

— Ще направя всичко, за да ви измъкна оттук до сутринта.

— Боя се, че това не означава нищо за мен.

— След няколко часа.

— А после?

— Ще ви отведем на безопасно място, за да се изчистите и да си починете. След това ще се приберете вкъщи.

— За какво? — попита тя. — Моят живот е съсипан и всичко това, защото допуснах една глупава грешка.

— Никой никога няма да узнае за откупа или за аферата. Ще бъде така, сякаш никога не се е случвало.

— Докато пресата не разбере. А след това медиите ще ме разкъсат на парчета. Те това правят. Това е единственото, което правят.

Алон се канеше да ѝ отговори, но точно тогава се почука на вратата — два силни удара с юмрук. Маделин така се стресна, че стомахът на Габриел се сви. Тя бързо нахлузи черната качулка на главата му. Той предположи, че е направила същото и със своята, но не беше сигурен — качулката му бе напълно непрозрачна.

— Вие така и не ми казахте името си — рече младата жена.

— То не е важно.

— Обичах го, знаете ли. Много го обичах.

— Знам.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

— Кога?

— Скоро — отвърна той.

Те махнаха белезниците от ръцете му, преди да го сложат в багажника и да поемат по неравния черен път. Колата друсна в същата дълбока дупка и след това се понесе гладко и бързо по асфалтирани шосета. Сигурно валеше проливен дъжд, защото непрестанно се чуваше шумът от удрящите се в калниците водни пръски, които вдигаха колелата. Звукът го унесе за кратко. Той сънува, че Маделин е издрала опакото на ръката си чак до костта.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

Десет минути след като се събуди, колата най-накрая спря. Двигателят замлъкна, отвори се врата, нечии токчета затракаха по настилката и постепенно заглъхнаха. След това се чуваше само барабаненето на дъжда и далечният плисък на прибоя. За миг го обзе страх, че са го оставили да умре от смърт, близка до тази да бъде погребан жив. Тогава телефонът иззвъня в джоба на якето му.

— Казахме ви без подкрепление — заяви гласът.

— Вие наистина ли си помислихте, че ще оставя ей така десет милиона евро в хотелска стая?

— Оттук нататък правете точно както ви казваме — или момичето ще умре.

— Имате думата ми — отвърна Габриел.

Настъпи мълчание, последвано от тракане на клавиатура.

— Резервният ключ е залепен на капака точно над главата ви. Върнете се в стаята и чакайте да ви се обадим.

— Колко време?

Връзката прекъсна. Алон протегна ръка и отлепи ключа. После натисна бутона за отваряне на багажника и дъждовните струи щедро обляха лицето му.

27. Гран Фор Филип, Франция

Когато влезе в стаята си в „Отел дьо ла Мер“, Габриел завари Келър да седи, подпрян на таблата на леглото, със запалена цигара между пръстите и вперени в телевизора очи. Даваха повторение на мача между „Фулъм“ и „Арсенал“ от Английската висша лига. Звукът беше изключен.

— Удобно ли се чувстваш? — попита Алон.

— Видях те да паркираш. — Кристофър насочи дистанционното към екрана и изключи телевизора. — Е?

— Тя е жива.

— Колко е зле?

— Много.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме телефонът да звънне.

Келър включи пак телевизора и запали нова цигара.

Този път присъщото за Габриел търпение го изостави. Той се опита да се разсее с футболния мач, но гледката как големи мъже с къси панталони гонят топка из някакво игрище, му се стори обидна. Накрая си направи още една убийствена чаша с двойна доза нескафе и я изпи на поста си пред прозореца. Течението в устието на реката бе променило посоката си — сега водата течеше към сушата, вместо към морето. Той погледна часовника си. Нищо не беше се променило, откакто бе проверил за последен път: беше 3,22 ч. след полунощ. „Доказан факт е — помисли си Габриел, — че никога не се е случвало нищо добро в три и двайсет и две сутринта.“

— Те няма да се обадят — каза той повече на себе си, отколкото на Келър.

— Разбира се, че ще се обадят.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото стигнаха твърде далеч. И запомни едно нещо — добави той. — В този момент те искат да се отърват от Маделин толкова силно, колкото ти искаш да я върнеш.

— Точно от това ме е страх.

Кристофър го погледна сериозно.

— Кога си спал за последен път?

— През септември.

— Има ли шанс да ми позволиш аз да доставя парите?

— Никакъв.

— Бях длъжен да попитам.

— Оценявам жеста.

Келър погледна намръщено към телевизора. Очевидно някой беше вкарал гол, защото мъжете в шорти скачаха нагоре-надолу като деца на детска площадка. Но не и Алон; той се взираше във водите на речното устие и си мислеше за Маделин, която дереше с нокти опакото на ръката си. Ето защо, когато телефонът най-сетне иззвъня в 3,48 часа, звънът го стресна като писък на ужасена жена. Гласът заговори — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи. След няколко секунди той погледна Кристофър и кимна веднъж.

Време беше.

Дежурният през нощта администратор не се виждаше никъде. Габриел остави ключовете от двете стаи в една преградка на таблото зад бюрото и издърпа двата куфара на мократа улица. Двигателят на пасата още не бе изстинал от последното пътуване. Той натовари куфарите в багажника и седна зад волана. Телефонът иззвъня още докато затваряше вратата. Алон веднага го включи на високоговорител — точно както бе инструктиран.

— Излезте на път А16 и карайте към Кале — каза гласът. — И каквото и да правите, не затваряйте. Ако връзката прекъсне, момичето умира.

— Ами ако изляза извън обхват?

— Недейте — отвърна гласът.

Беше магистрала с четири платна, с осветителни стълбове по протежение на разделителната ивица и равни като тепсия поля от двете страни. Габриел се придържаше към указаното ограничение на скоростта от деветдесет километра в час, въпреки че по пътя нямаше никакво движение на други превозни средства. Той караше с една ръка и държеше телефона в другата, като наблюдаваше внимателно скалата за силата на сигнала. През по-голямата част от пътя тя си запази петте чертички, но в продължение на няколко напрегнати секунди те намаляха до три.

— Къде сте? — попита най-сетне гласът.

— Наближавам изхода за Д219.

— Продължавайте да карате.

Той го направи. Беше повече от същото: ниви и светлини, слаб трафик, далекопроводи, които се отразиха на качеството на сигнала. Следващия път, когато заговори, гласът се чуваше на фона на статично пращене.

— Къде сте?

— Качих се на Д940.

— Продължавайте.

Далекопроводите останаха далеч назад, сигналът се изчисти.

— Къде сте?

— Приближавам пътен възел А216.

— Продължавайте.

Когато се появиха светлините на Кале, Габриел спря да очаква въпроси. Вместо това, предложи подробен коментар за местонахождението си — дори и само за да прекъсне монотонността на ритъма с питането и отговора на инструкциите. От другия край на линията го посрещна мълчание, докато не обяви, че наближава отбивката за Д243.

— Поемете по нея — каза гласът, макар че прозвуча повече като въпрос, отколкото като нареждане.

— Накъде?

Отговорът дойде след няколко секунди. Поискаха от него да се насочи на север, към морето.

Следващото градче бе Сангат — брулена от вятъра съвкупност от каменни къщи, които изглеждаха така, сякаш са били изтръгнати от английската провинция и стоварени във Франция. Оттам те го изпратиха още по на запад по крайбрежието на Ламанша, през селата Ескал, Висан и Тардинген. Имаше периоди от по няколко минути, когато нямаше никакви инструкции. Габриел не чуваше нищо в другия край на линията, но имаше чувството, че краят наближава. Той реши, че е време да форсира събитията.

— Колко остава? — попита.

— Вече наближавате.

— Къде е тя?

— Тя е невредима.

— Това продължи достатъчно дълго — каза рязко Алон. — Видяхте парите, знаете, че не ме следят. Да приключваме с това, така че тя да може да се върне у дома.

Първо имаше мълчание по линията. После гласът попита:

— Къде сте?

— Минавам през Одинген.

— Виждате ли вече кръстовището с кръгово движение?

— Момент — отвърна Габриел, като мина един завой на пътя. — Да, вече го виждам.

— Влезте в него, излезте през втория изход и карайте още петдесет метра.

— После какво?

— Спрете.

— Тя там ли ще бъде?

— Просто направете каквото ви казваме.

Алон се подчини на инструкциите. Поради липса на банкет край пътя нямаше друг избор, освен да се качи и да паркира на настлания с асфалт тротоар. Непосредствено пред него се издигаше някаква търговска сграда — дълга и ниска, с комини в двата края на червения керемиден покрив. От дясната му страна се ширеше житно поле, брулено от вятъра и дъжда. Отвъд него бе морето.

— Къде сте? — попита гласът.

— На петдесет метра след кръговото кръстовище.

— Много добре. Сега изключете двигателя и слушайте внимателно.

Очевидно инструкциите бяха предварително заредени в компютъра, защото последваха в неравномерен, но непрестанен поток. Габриел трябвало да отвори багажника на колата и да хвърли ключа в полето от дясната му страна. Маделин била на около три километра по-надолу по пътя, в багажника на тъмносин „Ситроен С4“. Ключът за ситроена бил залепен с магнит от вътрешната страна на калника на лявото предно колело. Той трябвало да държи телефона в ръката си, докато стигне до колата, като остане на линия, така че да могат да го чуват. И никаква полиция, никакво подкрепление, никакви капани.

— Този план не е добър — каза Алон.

— Имате петнайсет минути.

— Или какво?

— Губите си времето.

В ума му изникна картина. Маделин в килията си, дращеща се с нокти до кръв.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

Габриел слезе от колата и хвърли ключа толкова силно, че доколкото разбра, той цопна в морето. После засече времето на мобилния телефон и се втурна да бяга.

— Действаме ли? — попита гласът.

— Действаме — отвърна той.

— Побързайте — каза гласът. — Петнайсет минути… или момичето умира.

28. Па дьо Кале, Франция

Трите километра бяха колкото седем и половина обиколки на четиристотинметрова овална писта. От един бегач на дълги разстояния от световна класа можеше да се очаква да ги пробяга за осем минути, от един атлет в добра форма, който тича редовно, за около дванайсет. Но за един мъж на средна възраст, който носеше дънки и обикновени обувки и бе два пъти прострелван в гърдите, петнайсет минути изобщо не бяха честен тест. „И то ако разстоянието наистина е три километра“ — помисли си той. Ако беше с няколкостотин метра по-дълго, крайният срок можеше да бъде отвъд физическите му възможности.

За щастие пътят беше равен. В действителност, тъй като Габриел се движеше към морето, на места имаше леко полегати участъци, макар че силният вятър духаше постоянно в лицето му. Подтикван от прилива на адреналин и гняв, той се бе втурнал с безумна скорост, но след около стотина метра премина в темпо, което според него се равняваше на четири минути и трийсет и пет секунди на километър. Алон стискаше телефона в дясната си ръка, докато лявата му бе свободно отпусната. В началото дишането му бе равномерно, но скоро стана накъсано и в задната част на гърлото си усещаше вкус на ръжда. „Шамрон е виновен — помисли си ядосано, докато тичаше тежко по тротоара, а дъждовните капки боцкаха лицето му. — Шамрон и проклетите му цигари.“

Отвъд търговската сграда нямаше абсолютно нищо — нито къщи, нито улични лампи, само черни поля и живи плетове, и прекъснатата бяла линия в края на пътя, по която Габриел се ориентираше в мрака. Празнините и белите участъци на линията бяха еднакво дълги — две крачки бял участък, две крачки празнина. Той използва това, за да поддържа ритмично и равномерно темпо. Две крачки бял участък, две крачки празнина. Петнайсет минути, за да измине три километра.

— Или какво?

— Губите си времето.

След пет минути вече чувстваше прасците си твърди като гранит и бе плувнал в пот от тежестта на коженото си яке. Опита да се отърве от него по време на движение, но не успя, така че спря колкото да го съблече и да го хвърли в нивата на нечий фермер. Когато отново хукна напред, видя слаба жълта светлина на хоризонта. След това два фара — фаровете на превозно средство, което бе на билото на малко възвишение, се понесоха срещу него с висока скорост. Возилото се оказа бледосив и доста очукан микробус. Когато профуча край него, Алон забеляза, че водачът и пътникът до него носеха черни ски маски. „Изнудвачите отиват да приберат наградата си“ — помисли си той, но не си направи труда да се загледа след тях. Вместо това се опита да не обръща внимание на паренето в прасците си и на дъждовните струи, които шибаха лицето му. Две крачки бял участък, две крачки празнина. Петнайсет минути, за да измине три километра.

— Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината…

Габриел изкачи малкото възвишение и веднага видя низ от светлини, блестящи в далечината. Помисли си, че това сигурно са светлините на Одресел — малкото крайбрежно село на юг от фара на нос Гри Не. Той погледна часовника на мобилния си телефон. Бяха изминали осем минути, оставаха седем. Крачките му взеха да стават колебливи и чувстваше врата си скован. Изпита съжаление, че не е полагал повече грижи за тялото си, но мислите му бяха обсебени най-вече от спомена за Виена. За един автомобил, паркиран в края на заснежен площад. За двигателя му, който не се включи веднага заради бомба, черпеща енергия от акумулатора.

Той погледна към телефона. Бяха изминали девет минути, оставаха шест. Две крачки бял участък, две крачки празнина.

Габриел вдигна телефона до устата си.

— Взехте ли парите?

Гласът отговори след няколко секунди:

— Взехме ги. Много благодаря. — Тънък, безжизнен, натъртващ всички неправилни думи. Дори и така, Алон можеше да се закълне, че долови в него насмешка.

— Трябва да ми дадете повече време — извика той.

— Това е невъзможно.

— Не мога да се справя.

— Трябва да се постараете повече.

Габриел погледна към часовника. Бяха изминали десет минути, оставаха още пет.

Три крачки бял участък, три крачки празнина.

— Идвам за теб, Леа — извика той по посока на вятъра.

— Не завъртай отново ключа! Не завъртай ключа!

Той мина тичешком край голяма луксозна къща — нова, но построена така, че да изглежда стара, и веднага усети притегателната сила на морето. Пътят се спускаше към него и мирисът му накара Габриел да усети в устата си вкуса на риба и сол. От тъмнината изплува табела, указваща, че след двеста метра има достъп до плажа. И после той видя ситроена. Чакаше го на малък пясъчен паркинг и предните му фарове бяха вторачени в Габриел, сякаш наблюдаваха как той се втурна като луд към него. Алон погледна към часовника на телефона. Бяха изминали тринайсет минути, оставаха още две. Щеше да се справи, ако имаше допълнително време. Въпреки всичко се застави да пробяга разстоянието, като продължи да тича по асфалтирания път, размахвайки ръце, докато имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

Изпитвайки кислороден глад, мозъкът му започна да му играе номера. В един момент виждаше паркиран на плажа ситроен, а в следващия — тъмносин мерцедес седан на един заснежен площад във Виена. Той се кълнеше, че е чул шума от безуспешен опит да бъде запален автомобилният двигател, а по-късно щеше да си спомни, че бе крещял нещо несвързано, преди да бъде заслепен от огненото зарево на експлозия. Взривната вълна го удари със силата на летяща с висока скорост кола и го запрати на земята. Габриел лежа на студения асфалт в продължение на няколко минути, мъчейки се да си поеме въздух, като се чудеше дали това е истина, или само халюцинация.