Английското момиче

29. Одресел, Па дьо Кале

Часът беше ранен, мястото бе отдалечено и по тази причина реакцията беше бавна. Много по-късно разследващата комисия щеше да порицае началника на местната жандармерия и да издаде набор от високопарни препоръки, които бяха до голяма степен игнорирани, защото в старомодното рибарско селце Одресел взаимните обвинения бяха последното нещо, което се въртеше в ума на хората. В продължение на много месеци след това неговите шокирани жители щяха да описват онази сутрин в най-тъмни краски. Една осемдесетгодишна старица, чието семейство бе живяло в селото още когато то е било под управлението на английския крал, щеше да определи инцидента на плажа като най-лошото нещо, което е виждала, откакто нацистите са издигнали свастика над кметството. Никой не оспори твърдението ѝ, въпреки че някои го намериха за малко преувеличено. Разбира се, казваха те, Одресел е виждал и по-лошо от това, макар че, когато ги питаха по-настойчиво, никой не можеше да даде пример.

Община Одресел се простираше на площ от едва две хиляди акра и взривната вълна от експлозията разтърси прозорците на къщите ѝ надлъж и нашир. Няколко изплашени жители веднага позвъниха в жандармерията, макар че изтекоха двайсет дълги минути, преди първата патрулка да пристигне на малкия пясъчен паркинг край брега. Там те откриха автомобил „Ситроен С4“, обхванат от толкова силни пламъци, че никой не можеше да приближи на по-малко от трийсет метра от него. Изминаха още десет минути, преди да пристигнат пожарникарите. Когато те успяха да потушат огъня, ситроенът не бе нищо повече от един почернял скелет. По причини, които никога не бяха изяснени, един от пожарникарите полюбопитства да отвори багажника. Той мигновено падна на колене и повърна. Първият полицай, който погледна вътре, не се справи по-добре. Но вторият — ветеран с двайсетина години стаж, успя да запази самообладание, когато потвърди, че почернялото съдържание на багажника действително са останки от човешко същество. След това той се обади по радиостанцията на дежурния офицер за района на Па дьо Кале и съобщи, че експлодиралата кола на плажа в Одресел сега вече е случай на убийство, и то зловещо.

На зазоряване повече от дузина детективи и съдебномедицински експерти работеха на местопрестъплението, наблюдавани от — както изглеждаше — половината село. Само един жител на Одресел можа да им каже нещо полезно. Това бе Леон Банвил, собственик на наскоро построена луксозна къща, намираща се в края на селището. По някаква случайност мосю Банвил бил буден в 5,09 часа сутринта, когато един мъж в цивилни дрехи преминал тичешком покрай прозореца му, като крещял на език, който той не могъл да разпознае. Полицията веднага предприе претърсване на пътя и откри кожено яке, което изглеждаше като за човек със среден ръст и телосложение. Нищо друго интересно не бе намерено — нито ключът, който бягащият човек бе хвърлил в житното поле, нито фолксвагенът, който той бе карал. Колата изчезна безследно заедно с десетте милиона евро, скрити в два куфара в багажника ѝ.

Интензивната топлина на огъня бе нанесла значителни щети на останките от тялото в багажника на ситроена, но не ги беше унищожила напълно. В резултат на това съдебномедицинските експерти успяха да определят, че жертвата е била млада жена, вероятно около трийсетгодишна, висока приблизително метър и седемдесет. Описанието грубо съвпадаше с това на Маделин Харт — младата англичанка, която бе изчезнала на остров Корсика в края на август. Френската полиция дискретно установи контакт с колегите си отвъд Ламанша и в рамките на четиридесет и осем часа разполагаше с ДНК проба, взета от лондонския апартамент на госпожица Харт. Експресният сравнителен тест показа, че пробата съвпада с ДНК-то, взето от колата. Френският вътрешен министър веднага изпрати съобщение до Министерството на вътрешните работи в Лондон, преди да оповести публично констатациите на набързо свикана пресконференция в Париж. Маделин Харт беше мъртва. Но кой я бе убил? И защо?

Погребението се състоя в църквата „Сейнт Андрю“ в Базилдън, намираща се малко по-нататък по пътя от невзрачната общинска къща, където Маделин бе израснала. Премиерът Джонатан Ланкастър не присъства заради натоварения му график, или поне така каза неговият прессекретар Саймън Хюит. Там беше почти целият персонал на партийната централа, както и Джеръми Фалън. Фалън плака открито на гроба, което вдъхнови един репортер да отбележи, че може би той все пак има сърце. След това той говори накратко за майката и брата на Маделин, които изглеждали съвсем ненамясто сред добре облечената лондонска група. „Толкова съжалявам — чул репортерът Фалън да им казва. — Толкова много съжалявам.“

От партийния политически екип отново отбелязаха скок в рейтинга на Ланкастър, макар че този път имаха благоприличието да не споменават името на Маделин. Радващ се на рекордна популярност, министър-председателят обяви амбициозна програма за по-ефективно управление и след това отлетя на посещение на високо равнище в Москва, където обеща нова ера в руско-британските отношения, особено в областта на борбата с тероризма, финансите и енергетиката. Малцина консервативни коментатори леко разкритикуваха Ланкастър, че по време на пребиваването си в Москва не се е срещнал с лидерите на движението за Демокрация в Русия, но повечето британски вестници аплодираха неговата въздържаност. „При положение че националната икономика е все още на животоподдържащи системи — написаха те, — последното нещо, от което се нуждае Великобритания, е още една студена война с руснаците.“

След завръщането си в Лондон Ланкастър бе разпитван на всяка крачка дали възнамерява да насрочи избори. В продължение на десет дни той си игра с пресата, докато Саймън Хюит организираше постоянен поток от изтичаща информация, която даваше ясно да се разбере, че предстои да бъде направено изявление. Ето защо, когато Ланкастър най-накрая се изправи в Камарата на общините да обяви намерението си да поиска нов мандат, това не предизвика никакъв интерес. В действителност най-изненадващата новина се отнасяше за бъдещето на Джеръми Фалън, който планираше да напусне своя влиятелен пост на Даунинг Стрийт, за да се кандидатира за място в Парламента. В пресата се появиха многобройни съобщения — всичките непотвърдени, — че ако Ланкастър спечели втори мандат като министър-председател, Джеръми ще бъде назначен за следващ финансов министър. Фалън отричаше категорично всички публикации, стигайки дотам да заяви, че той и премиерът не са водили никакви съществени разговори за неговото бъдеще. Нито един от акредитираните в Уайтхол журналисти не му повярва.

Когато октомври премина в ноември и кампанията започна сериозно, Маделин Харт отново бе изтрита от общественото съзнание. Това се оказа благословия за френската полиция, тъй като им позволи да водят разследването, без британската преса да наднича над рамото им. Сред най-обещаващите им разкрития бе намирането на четири трупа в една изолирана вила в Люберон. И четиримата мъртъвци бяха известни членове на брутална престъпна банда от Марсилия. Трима от тях бяха убити с професионален изстрел в главата; четвъртият, който беше жена, бе прострелян два пъти в горната част на торса. По-важното обаче бе откриването на специално построена килия в сутерена на вилата. За полицията беше ясно, че след отвличането ѝ в Корсика Маделин е била държана в тази килия вероятно дълго време. Възможно бе тя да е жертва на сексуално поробване, но бе малко вероятно, като се имаха предвид досиетата на четиримата души, които бяха пребивавали в къщата с нея. Тези хора не бяха сексуални насилници; те бяха професионални престъпници, които се интересуваха само от пари. Всичко това доведе полицията до заключението, че Маделин Харт е била държана като част от схема за отвличане срещу откуп — схема, която по някаква причина не е била съобщена на властите.

Но защо да отвличат момиче от работническо семейство, което е било отгледано в общинско жилище в Есекс? И кой бе убил четиримата марсилски престъпници във вилата в Люберон? Това бяха само два от въпросите, на които френската полиция не можеше да отговори един месец след ужасната смърт на Маделин на плажа в Одресел. Нито пък имаше някаква представа за самоличността на мъжа, който е бил забелязан да преминава тичешком край къщата на мосю Банвил в 5,09 часа сутринта — минути преди колата да избухне. Все пак един от по-старите детективи, който бе работил по много случаи на отвличане, имаше своя теория. „Този нещастник е бил изнудвачът — каза той убедено пред колегите си. — Някъде по трасето е направил грешка и момичето е умряло заради това.“ Но къде беше той сега? Те предположиха, че се е спотаил някъде, където си ближе раните и се опитва да разбере какво се е объркало. И макар че никога нямаше да го узнаят, те бяха напълно прави.

Но имаше много други неща, свързани с бягащия мъж, които френската полиция, дори и в най-смелите си мечти, не би могла да си представи, че са истина. Например те никога нямаше да узнаят, че това е бил Габриел Алон — легендарният израелски шпионин и екзекутор, който действаше безнаказано на френска територия още откакто бе двайсет и две годишен младеж. Нито че човекът, който го бе отвел тайно на безопасно място, след като бомбата бе избухнала, не бе някой друг, а Кристофър Келър — установил се да живее в Корсика убиец, за когото френската полиция чуваше слухове от години. Нито че двамата мъже — някога непримирими врагове, бяха отишли в една крайбрежна вила близо до Шербур, където чакаше в готовност екип от четирима израелски агенти. Келър бе останал във вилата само няколко часа, преди да се върне спокойно в Корсика, но Габриел и Киара останаха там една седмица, докато изчакат да заздравеят множеството малки порязвания по лицето на Габриел. Сутринта в деня на погребението на Маделин Харт те отидоха с кола до летище „Шарл дьо Гол“ и се качиха на самолет на „Ел Ал“ до Тел Авив. До вечерта двамата се бяха прибрали в апартамента на улица „Наркис“.

В отсъствието на съпруга си Киара бе преместила картината и пособията му в стаята, която се водеше негово ателие. Но на следващата сутрин, след като тя тръгна за работа в музея, той незабавно върна нещата си обратно в хола. В течение на три дни Габриел стоя пред платното почти без прекъсване, от зори до късно следобед, когато съпругата му се връщаше у дома. Той се опитваше да потисне спомените за кошмара във Франция, но сюжетът на картината — красива млада жена, която се къпе в градината си, не му го позволяваше. Маделин бе постоянно в мислите му, особено четвъртия ден, когато започна работа по големите поразени участъци върху ръцете на Сузана. Тук той видя много доказателства за майсторската четка на Басано. Габриел я имитира толкова безупречно, че бе почти невъзможно да се различи оригиналът от ретуша. В действителност — по скромното му мнение — на места той успя да надмине майстора. Искаше му се да може да се похвали за високото качество на работата си, но не можеше. Маделин бе тази, която го бе вдъхновила.

Всеки ден Алон се насилваше да прави почивка за обяд, но неизбежно ядеше пред компютъра, където ровеше из интернет за новини относно френското разследване на смъртта на Маделин. Знаеше, че историята далеч не е приключила, но се оказа, че полицията е в пълно неведение за участието му в случая. Не намери и никакво доказателство в британската преса, което да навежда на мисълта, че Джонатан Ланкастър може да е бил свързан по някакъв начин с изчезването и смъртта на Маделин. Изглеждаше, че премиерът и Джеръми Фалън са успели да постигнат невъзможното и сега — според социологическите проучвания — се бяха запътили към убедителна победа. Излишно е да се споменава, че никой от двамата не бе направил опит да се свърже с Габриел. Дори Греъм Сиймор изчака цели три седмици, преди да се обади. От шума, който се чуваше на заден план, Алон се досети, че използва обществен телефон на гара Падингтън.

— Нашият общ приятел ти изпраща поздрави — каза предпазливо Сиймор. — Чуди се дали се нуждаеш от нещо.

— От ново кожено яке — отвърна Габриел по-весело, отколкото се чувстваше.

— Какъв размер?

— Среден — отговори Алон, — с тайно отделение за фалшиви паспорти и оръжие.

— Ще ми кажеш ли някога как успя да се измъкнеш, без да те арестуват?

— Някой ден, Греъм.

Сиймор замълча, докато говорителят на гарата съобщаваше за заминаването на влака за Оксфорд.

— Той ти е много благодарен — каза най-накрая, говорейки пак за Ланкастър. — Знае, че си направил всичко възможно.

— Но то не бе достатъчно, за да я спася.

— Обмислял ли си възможността, че те никога не са имали намерение да я пуснат?

— Да — отвърна Габриел. — Но да ме убиеш, не мога да разбера защо.

— Има ли нещо друго, което искаш да му кажа?

— Би могъл да му напомниш, че похитителите все още имат копие от видеозаписа на нейната изповед за връзката им.

— Няма момиче, няма история.

Ако с обаждането си Сиймор бе имал намерение да повиши настроението на Габриел, то той претърпя пълен провал. В действителност през следващите дни настроението на Алон ставаше все по-мрачно. Сънят му бе нарушаван от кошмари. Кошмари, в които тичаше към една кола, която се отдалечаваше при всяка негова крачка. Кошмари, изпълнени с огън и кръв. В подсъзнанието му Маделин и Леа станаха неразличими, две жени, едната от които бе обичал, а на другата се бе заклел, че ще я защитава — и двете погълнати от огнените пламъци. Той беше смазан от мъка. Обаче най-вече бе обзет от непреодолимото чувство за провал. Беше дал дума на Маделин, че ще я измъкне жива. Вместо това, тя бе загинала от кошмарна смърт — вързана и със запушена уста в огнен ковчег. Габриел само се надяваше, че тогава е била упоена, че е била безчувствена за болката и ужаса.

Но защо я бяха убили? Той ли бе допуснал грешка по време на доставката на откупа, която бе коствала живота на младата жена? Или през цялото време намерението им е било да я убият пред него, така че да няма друг избор, освен да я гледа как гори? Това бе въпросът, който зададе Киара една вечер, докато вървяха по улица „Бен Йехуда“. В отговор Габриел ѝ разказа за видението на синядората, че когато се е вгледала в нейната магическа смес от зехтин и вода, тя е видяла стар враг. Ала не стар враг на Келър, а негов.

— Не знаех, че имаш някакви врагове в престъпния свят на Марсилия.

— Нямам — отговори ѝ той. — Или поне аз не знам за такива. Но може би те са действали по заповед на някой друг, когато са отвлекли Маделин.

— Кой например?

— Някой, който е искал да ме накаже за нещо, което съм направил в миналото. Някой, който е искал да ме унижи.

— Каза ли нещо друго синядората, което забрави да споменеш?

— Когато вече е мъртва — отвърна Алон. — След това ще узнаете истината.

Минаваше девет часът, когато те се върнаха в апартамента на улица „Наркис“, но Габриел реши да прекара известно време пред статива. Той мушна диска с „Бохеми“ в своя изцапан с боя портативен сиди плейър, намали звука до шепот и работи с ясна цел, която му бе убягвала, откакто се бе върнал в Йерусалим. Габриел не чу, когато операта свърши, нито забеляза, че небето взе да изсветлява зад гърба му. На разсъмване той най-накрая остави четката и застана неподвижно пред картината, подпрял с ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна.

— Завърши ли я? — попита Киара, като го гледаше съсредоточено.

— Не — отвърна Габриел, все още загледан в картината. — Това е едва началото.

30. Тиберия, Израел

Тази вечер бе шабат. Шамрон ги покани на вечеря в дома си в Тиберия. Това не беше истинска покана, защото на поканите може учтиво да се откаже. Това беше заповед, гравирана на камък, ненарушима. Габриел използва сутринта да се погрижи картината да бъде изпратена на Джулиан Ишърууд в Лондон. След това прекоси Йерусалим, за да вземе Киара от Израелския национален музей. Докато преминаваха с пълна скорост през Баб ал Уад — стъпаловидното дефиле, което свързваше Йерусалим с крайбрежната равнина, палестински бойци от Ивицата Газа откриха преграден огън с ракети, които падаха далеч на север, чак в Ашдод. Атаката нанесе само леки щети, но затрудни трафика в тази тясна част на страната, през която хиляди пътници се бяха устремили към домовете си за шабат. „Това може да се случи само в Израел“ — помисли си Габриел, докато чакаше цял час колоната от коли да се раздвижи. Хубаво беше да си е пак у дома.

Когато най-сетне стигнаха до крайбрежната равнина, те се отправиха на север към Галилея, след това на изток през поредица от арабски градове и села, и наближиха Тиберия. Меденожълтата вила на Шамрон се издигаше на няколко километра извън града върху скална тераса, надвиснала над Генисаретското езеро. За да стигнат до нея, трябваше да се изкачат по път, който се виеше по стръмен склон. Когато Габриел и Киара влязоха, ги посрещна Геула. Ари стоеше пред телевизора с притиснат до ухото телефон. Очилата му с грозни метални рамки бяха вдигнати на челото му и той стискаше основата на носа си с палеца и показалеца си. „Ако някога му издигнат статуя — помисли си Алон, — тя ще го изобразява в тази поза.“

— С кого говори? — попита той Геула.

— С кого мислиш?

— С министър-председателя?

Геула кимна утвърдително.

— Ари смята, че трябва да отвърнем на удара. Премиерът не е толкова сигурен.

Габриел ѝ подаде бутилка вино — червено, бургундски стил, от Юдейските възвишения, и я целуна по бузата. Кожата ѝ бе гладка като кадифе и ухаеше на люляк.

— Кажи му да остави телефона, Габриел. Теб ще послуша.

— Предпочитам да ме уцели директно някоя от онези палестински ракети.

Геула се усмихна и ги поведе към кухнята. Върху плотовете бяха наредени вкусни на вид блюда — тя трябва да бе готвила цял ден. Алон опита да си вземе резенче от прочутите ѝ пържени патладжани с марокански подправки, но Геула плесна шеговито ръката му.

— Колко души смяташ да нахраниш? — попита той.

— Йонатан и семейството му трябваше да дойдат, но той не може да се измъкне заради атаката.

Йонатан беше по-голямото дете на Шамрон. Той беше генерал от израелската армия и се носеха слухове, че е напът да стане следващият началник на Генералния щаб.

— Ще ядем след няколко минути — каза Геула. — Иди да поседиш малко с него. Ужасно му липсваше, докато те нямаше.

— Отсъствах само две седмици.

— На този етап от живота му две седмици са много време.

Габриел отвори виното, наля две чаши и ги занесе в съседната стая. Ари вече не говореше по телефона, но все още се взираше в екрана на телевизора.

— Те току-що откриха нов преграден огън — каза той. — Ракетите трябва да започнат да се приземяват след няколко секунди.

— Ще има ли ответна реакция?

— Засега не. Но ако продължава така, няма да имаме друг избор, освен да действаме. Въпросът е какво ще направи Египет сега, когато е управляван от „Мюсюлманско братство“? Ще стои ли безучастно, докато ние атакуваме „Хамас“, който в крайна сметка е крило на „Мюсюлманско братство“? Ще издържи ли мирният договор от Кемп Дейвид?

— Какво казва Узи?

— В момента Службата не може да предскаже със сигурност как ще реагира египетският лидер, ако влезем в Газа. Именно затова министър-председателят е склонен, поне засега, да не прави нищо, докато ракетите се сипят по неговия народ.

Габриел погледна екрана — ракетите бяха започнали да падат. После изключи телевизора и изведе Шамрон на терасата. Тук беше по-топло, отколкото в Йерусалим, и лекият вятър от Голанските възвишения къдреше сребристата повърхност на езерото. Ари седна край парапета на стол от ковано желязо и веднага запали една от зловонните си цигари. Алон му подаде чаша вино и седна до него.

— Преди не ми беше приятно — каза Шамрон, след като отпи от виното, — но като остарях, започна да ми харесва. Предполагам, че ми напомня за всички неща, за които никога нямах време на младини: вино, деца, празници. — Замълча, после добави: — Живот.

— Все още имаш време, Ари.

— Спести ми баналностите — отвърна Шамрон. — Сега времето е моят враг, синко.

— Тогава защо губиш и минута от него, за да се месиш в политиката?

— Има разлика между политика и сигурност.

— Сигурността е просто продължение на политиката, Ари.

— А ако ти трябваше да съветваш министър-председателя какво да прави по въпроса за ракетите?

— Това е задължение на Узи, не мое.

Шамрон изостави темата за момента.

— Следя новините от Лондон с голям интерес — каза той. — Изглежда, твоят приятел Джонатан Ланкастър е напът да постигне победа.

— Той е може би политикът с най-голям късмет на планетата.

— Късметът е много важно нещо в живота. Мен не ме е спохождал много. Нито пък теб.

Габриел запази мълчание.

— Излишно е да казвам — продължи Шамрон, — че искрено се надяваме да се запазят настоящите предизборни тенденции и Ланкастър да спечели. Ако това стане, сме уверени, че той ще бъде най-проционисткият британски политик след Артър Балфур.

— Ти си безскрупулен негодник.

— Някой трябва да бъде такъв. — За момент Ари се вгледа сериозно в лицето му. — Съжалявам, че изобщо ти позволих да се забъркаш в този случай.

— Ти получи точно каквото искаше — отвърна Габриел. — Ланкастър спокойно би могъл да бъде на заплата в Службата. Той е най-лошото нещо, което един лидер може да бъде. Той е компрометиран.

— Това са негови дела, не наши.

— Вярно е — отвърна Габриел, — но Маделин Харт бе тази, която плати цената.

— Трябва да направиш всичко възможно да я забравиш.

— Боя се, че казах нещо на похитителите, което прави това невъзможно.

— Заплаши, че ще ги убиеш, ако тя пострада?

Алон кимна утвърдително.

— Смъртните заплахи са като клетвите за вечна любов, прошепнати в разгара на страстта — лесно се дават и бързо се забравят.

— Не и когато са дадени от мен.

Шамрон замислено загаси цигарата си.

— Изненадваш ме, синко. Но не и Узи. Той предвиди, че ще искаш да ги преследваш, и вече категорично се обяви против това.

— Значи, ще го направя без неговата подкрепа.

— Това означава, че ще действаш, разчитайки само на себе си, без никаква помощ и защита от Службата.

Габриел не каза нищо.

— А ако аз ти забраня да отидеш? Ще ми се подчиниш ли?

— Да, абба26.

— Наистина ли? — попита изненадано Ари.

Габриел кимна утвърдително.

— А ако ти позволя да намериш тези хора и да им въздадеш възмездието, което заслужават? Какво ще получа в замяна?

— Всичко ли трябва да се договаря с теб?

— Да.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам. — Шамрон замълча, после добави: — И премиерът иска същото.

Ари отпи още вино и си запали нова цигара.

— Живеем в знаменателно и неспокойно време и предизвикателствата ще стават още по-сериозни. Решенията, които ще вземем през следващите месеци и години, ще определят дали начинанието ще успее, или ще се провали. Как може да пропуснеш възможността да формираш историята?

— Аз вече съм допринесъл за формирането ѝ, Ари. И то много пъти.

— Тогава сложи пистолета си на рафта и използвай мозъка си да разгромиш враговете ни. Открадни тайните им. Вербувай като наши агенти техните шпиони и генерали. Заблуждавай ги и ги обърквай. Трябва да воюваш чрез измама, синко.

Алон потъна в мълчание. С падането на нощта небето над Голанските възвишения стана мастиленочерно и езерото сега бе почти невидимо. Шамрон обичаше тази гледка, защото тя му позволяваше да следи зорко далечните си врагове. Габриел я обичаше, защото я бе гледал, докато рецитираше брачните си обети към Киара. Сега бе напът да даде друг вид обет, който щеше да направи Стареца много щастлив.

— Няма да участвам в някакъв дворцов преврат — заяви той най-сетне. — През годините с Узи имахме някои разногласия, но станахме приятели.

Ари знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Той притежаваше дарбата да мълчи като следовател.

— Ако премиерът реши да не назначава Узи за втори мандат — продължи Габриел, — ще обмисля предложението да стана следващият началник на Службата.

— Имам нужда от по-добър залог от това.

— Това е най-добрият, който ще получиш.

— Преговорите с похитителите са изострили нервите ти.

— Да, така е.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Още не съм решил.

— Откъде ще намериш пари?

— Намерих няколко хиляди евро, които се търкаляха в една яхта в Марсилия.

— На кого принадлежеше яхтата?

— На контрабандист на име Марсел Лакроа.

— Къде е той сега?

Габриел му каза.

— Клетият.

— Ще има и още.

— Само гледай ти да не си един от тях. Имам планове за теб.

— Казах, че ще го обмисля, Ари. На нищо не съм се съгласявал.

— Знам — отвърна Шамрон. — Но също така знам, че ти никога няма да ме измамиш, за да получиш нещо, което искаш. Ти не си като мен. Ти имаш съвест.

— Ти също, Ари. Затова не можеш да спиш нощем.

— Нещо ми подсказва, че ще спя добре тази вечер.

— Не се увличай — каза Габриел. — Тепърва ще трябва да говоря с Киара за всичко това.

Шамрон се усмихна.

— Кое е толкова смешно? — попита Алон.

— Според теб чия беше идеята?

— Ти си безскрупулен негодник.

— Някой трябва да бъде такъв.

Но откъде да започне търсенето на убийците на Маделин? Най-логичното място бе сред марсилските престъпни организации. Можеше да открие сътрудници на Марсел Лакроа и Рене Бросар, да ги следи, да ги подкупи, да ги разпита, да ги нарани, ако е необходимо, докато научи самоличността на мъжа, който се представяше като Пол. Мъжът, който бе завел Маделин на обяд в „Ле Палмие“ в деня на нейното изчезване. Мъжът, който говореше френски, сякаш го е научил от магнетофонен запис. Но в този план имаше един проблем. Ако отидеше в Марсилия, сигурно пътищата му щяха да се пресекат с френската полиция. Освен това, помисли си той, мъжът, известен като Пол, вероятно отдавна бе напуснал града. Ето защо Габриел реши да започне търсенето си не от извършителите на престъплението, а от двете жертви. Някой е знаел за романтичната връзка между Джонатан Ланкастър и Маделин Харт. И този някой бе предал тази информация на мъжа, известен като Пол. „Намери този човек — разсъждаваше Алон — и той ще намери Пол.“

Сега обаче Габриел имаше нужда да намери първо някой друг. Някой, който е следил издигането на Ланкастър във властта. Някой, който познаваше динамиката в отношенията на британския премиер и Джеръми Фалън. Някой, който знаеше всички тайни и интриги от миналото. Той откри тази личност на следващата сутрин, докато четеше отразяването на предизборната кампания във Великобритания. Начинанието щеше да бъде сложно, дори опасно. Но ако осигуреше информация, която да го отведе до убийците на Маделин, щеше да си струва риска.

Алон прекара остатъка от сутринта да подготвя подробно досие. След това сложи в една пътна чанта два ката дрехи и необходимото за две промени на самоличността. Същата вечер излетя от летище „Бен Гурион“ за Париж и по обяд на следващия ден отново се озова на остров Корсика. Необходимо му бе още едно нещо, преди да започне търсенето си. Имаше нужда от съучастник. Някой изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

Нуждаеше се от Кристофър Келър.

31. Корсика

Островът бе променен от последното посещение на Габриел. Плажовете бяха пусти, имаше хубави свободни маси в по-добрите ресторанти и откритите пазари не бяха претъпкани с полуголи летовници от континента, които зяпаха с възхищение, но рядко бъркаха в портфейлите си. Корсика отново бе във владение на корсиканците. И затова бяха благодарни дори и най-мрачните ѝ жители.

Имаше много други неща обаче, които бяха останали непроменени. Посрещна го същият опияняващ аромат на макията, когато пое към вътрешността на острова; същата старица посочи към него, вирнала показалец и кутре в „рогатия знак“, докато преминаваше през изолираното планинско селце, и същите двама пазачи кимнаха заплашително, като профуча край портата на имението на дон Антон Орсати.

Той кара по шосето, докато то премина в черен път, и продължи още малко по него. Когато мина острия ляв завой близо до трите древни маслинови дървета, отвратителният светлокафяв козел на дон Казабианка вече бе заел позиция, за да препречи пътя му. Като видя Габриел, очите му потъмняха, сякаш си спомни обстоятелствата при последната им среща и сега планираше да му го върне. През отворения прозорец на колата Алон учтиво помоли козела да отстъпи. И когато животното вдигна предизвикателно брада, слезе от автомобила, наведе се близо до съдраното му старо ухо и прошепна заплаха, много сходна с тази, която бе отправил на похитителите на Маделин Харт. Козелът мигновено се обърна и набързо се оттегли в макията. Той беше страхливец като повечето тирани.

Габриел се качи в колата и измина останалата част от пътя до вилата на Келър. Паркира на алеята под сянката на един черен бор и извика за поздрав към терасата, откъдето не дойде никакъв отговор. Вратата беше отключена, той прекоси красивата бяла стая и надникна в следващата, но и в двете нямаше никой. След това отиде в кухнята и отвори хладилника. Нямаше мляко, нито месо или яйца — нищо, което може да се развали. Само няколко бири, бурканче с дижонска горчица и бутилка доста добро вино „Сансер“. Габриел отвори бутилката и позвъни на дон Орсати.

Келър бил заминал по работа. В континентална Европа, в страна, различна от Франция, дотам стигна в обясненията си донът. Ако всичко вървяло по план, Кристофър щял да се върне в Корсика същата вечер, най-късно на следващата сутрин. Дон Орсати каза на Алон да отседне във вилата на Келър и да се чувства като у дома си. Каза също, че съжалява за случилото се „далеч на север“. Очевидно Кристофър му бе дал пълен отчет.

— И така, какво ви връща в Корсика? — попита донът.

— Платих на някого голяма сума пари, а не ми доставиха стоката, както бяха обещали.

— Много голяма сума — съгласи се Орсати.

— Какво щяхте да направите, ако бяхте на мое място?

— Първо, никога нямаше да се съглася да помогна на човек като Джонатан Ланкастър.

— Живеем в сложен свят, дон Орсати.

— Така е — съгласи се философски донът. — Що се отнася до вашия бизнес проблем, имате две възможности. Може да направите всичко по силите си да забравите за случилото се с младата англичанка или да накажете виновниците.

— Вие как бихте постъпили?

— В Корсика имаме една стара поговорка: „Християнинът прощава, идиотът забравя“.

— Аз не съм идиот.

— Нито християнин — вметна Орсати, — но аз не храня предубеждения към вас.

Донът помоли Габриел да остане на линия, докато той оправи някакъв дребен проблем. Изглежда, бе изчезнала голяма пратка със зехтин за някакъв ресторант в Цюрих. Алон чуваше как Орсати крещи на свой подчинен на корсикански диалект. „Намерете зехтина — каза той — или ще хвърчат глави.“ Във всяка друга фирма заплахата можеше да бъде счетена просто за ядосано началническо изхвърляне. Но не и в „Орсати Олив Ойл Къмпани“.

— Докъде бяхме стигнали? — попита донът.

— Казвахте нещо за християните и идиотите и се канехте да изкопчите прекалено висока цена за привилегията да наема Келър.

— Той е моят най-ценен служител.

— По очевидни причини.

Орсати замълча за миг. Габриел го чу да сръбва кафе.

— Важното е, че това ще е нещо повече от кръвно отмъщение — каза той след малко. — Вие трябва да си върнете и парите.

— И ако успея да го направя?

— Малка почит към вашия корсикански кръстник ще бъде в реда на нещата.

— Колко малка?

— Един милион ще бъде достатъчен.

— Това е доста голяма сума, дон Орсати.

— Щях да искам пет.

Габриел помисли над това за момент и след това прие условията.

— Но само ако успея да намеря парите — заяви той. — В противен случай ще съм свободен да използвам Келър, както намеря за добре, без заплащане.

— Дадено — каза Орсати. — Но гледайте да го доведете цял у дома. Не забравяйте, че парите не идват от пеене.

Алон се настани на терасата с чаша сансер и дебелото досие за вътрешните дела на Даунинг Стрийт под ръководството на Джонатан Ланкастър. Ала след час взе да не го свърта на едно място, затова позвъни отново на дон Орсати и помоли за разрешение да се поразходи. Донът даде благословията си и му каза къде може да намери един от пистолетите на Келър. Компактният деветмилиметров „Хеклер и Кох“ лежеше в чекмеджето на красиво френско старинно бюро, непосредствено под пейзажа на Сезан.

— Но бъдете внимателен — предупреди го Орсати. — Кристофър настройва спусъка да е много лек. Той е чувствителна душа.

Габриел пъхна оръжието под колана на дънките си и тръгна по тесния път към трите древни маслинови дървета. За щастие козелът още не се беше върнал на своя стражеви пост, което му позволи да продължи необезпокояван към селото. Беше по онова неопределено време между късния следобед и вечерта. Прозорците на къщите бяха със затворени жалузи, а улиците бяха оставени на котките и децата. Те гледаха Алон с голям интерес, докато вървеше към централния площад. Той бе заобиколен от трите страни от магазини и кафенета, а от четвъртата — от църквата. Габриел купи шал за Киара в един от магазините и след това седна в най-приветливото на вид кафене. Изпи едно силно кафе, за да неутрализира ефекта от сансера, а после, когато небето притъмня и хладният бриз стана студен, си поръча тръпчиво корсиканско червено вино, за да неутрализира ефекта на кафето. Вратите на църквата бяха открехнати. Отвътре долитаха тихите гласове на молещите се.

Постепенно площадът започна да се изпълва с хора от селото. Младежите седяха, яхнали мотопедите си, пред сладоледения салон; група мъже започнаха оспорвана игра на петанк27 в средата на прашната еспланада. Малко след шест двайсетина души, предимно възрастни жени, се заточиха надолу по стълбите на църквата. Сред тях бе и синядората. Очите ѝ се спряха за кратко върху скептика Габриел, после тя се скри от погледа му в своята схлупена къща. Скоро след това дойдоха да я посетят две жени — възрастна вдовица, облечена от глава до пети в черно, и объркана на вид, около двайсет и пет годишна девойка, която без съмнение страдаше от вредния ефект на урочасването.

Половин час по-късно двете жени излязоха заедно с едно десетгодишно момче с дълга къдрава коса. Жените се насочиха към сладоледения салон, но момчето, след като спря за малко да погледа играта на петанк, дойде до кафенето, където седеше Габриел. В ръката си то държеше бледосиньо листче, сгънато на четири. Момчето го сложи на масата пред Алон и бързо се отдалечи, сякаш се страхуваше, че може да прихване нещо. Габриел разгъна листчето и на гаснещата светлина прочете единственото изречение, което бе написано на него.

Трябва да ви видя веднага.

Той прибра листчето в джоба на якето си и поседя още няколко минути, обмисляйки какво да прави. После остави няколко монети на масата и тръгна през площада.

Когато почука на вратата, писклив глас го покани да влезе. Синядората седеше сънено в избеляло кресло, главата ѝ бе отпусната настрана, сякаш още страдаше от усилието да поеме злото, което бе обсебило предишните ѝ посетителки. Въпреки протестите на Габриел, тя настоя да се изправи, за да го посрещне. Този път в изражението ѝ нямаше враждебност, а само загриженост. Старата жена докосна мълчаливо бузата му и се взря в очите му.

— Очите ви са толкова яркозелени. Имате очите на майка си, нали?

— Да — отвърна той.

— Тя е страдала по време на войната, нали?

— Келър ли ви го каза?

— Никога не съм говорила с Кристофър за майка ви.

— Да — каза Алон след известно мълчание, — по време на войната на майка ми са ѝ се случили ужасни неща.

— В Полша?

— Да, в Полша.

Синядората хвана между дланите си едната ръка на Габриел.

— Топъл сте на допир. Да нямате температура?

— Не — отвърна той.

Тя затвори очи.

— Майка ви художник като вас ли е била?

— Да.

— Тя е била в лагерите, нали? В този, който е кръстен на дърветата?

— Да, точно в него.

— Виждам път, сняг, дълга колона от жени в сиво облекло, един човек с пистолет.

Габриел дръпна бързо ръката си. Старицата стреснато отвори очи.

— Съжалявам. Не исках да ви разстройвам.

— Защо искахте да ме видите?

— Аз знам защо се върнахте тук.

— И?

— Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото е важно да не ви се случи нищо лошо през идните дни. Старецът се нуждае от вас. Жена ви също.

— Не съм женен — излъга Алон.

— Нейното име е Клара, нали?

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Казва се Киара.

— Италианка ли е?

— Да.

— Тогава ще ви споменавам в молитвите си. — Тя кимна към масата, където бе поставена чиния с вода и съд със зехтин редом с две горящи свещи. — Няма ли да седнете?

— Предпочитам да не го правя.

— Все още ли не вярвате?

— Вярвам — отвърна той.

— Тогава защо не седнете? Със сигурност не ви е страх. Майка ви с основание ви е кръстила Габриел. Вие притежавате божията сила.

Алон изпита чувството, че на сърцето му е легнал камък. Искаше да си тръгне веднага, но любопитството го накара да остане. След като помогна на старицата да се настани в креслото си, Габриел седна срещу нея и потопи пръста си в зехтина. При срещата си с водната повърхност трите капки се пръснаха на хиляда миниатюрни капчици, преди да изчезнат. Възрастната жена кимна сериозно, сякаш тестът бе потвърдил най-мрачните ѝ страхове. След това за втори път хвана между дланите си ръката на Габриел.

— Вие горите — каза тя. — Сигурен ли сте, че не ви е зле?

— Седях на слънце.

— В къщата на Кристофър — каза синядората. — Пили сте от виното му. Пистолетът му е на кръста ви.

— Продължавайте.

— Търсите един мъж — мъжа, убил английското момиче.

— Знаете ли кой е той?

— Не — отговори тя. — Но знам къде е. Той се крие на изток, в града на еретиците. Никога не трябва да стъпвате там. Ако го направите — каза твърдо жената, — ще умрете.

Тя затвори очи и след миг заплака тихо — знак, че злото от тялото на Габриел е преминало в нейното. После с кимване синядората подкани Алон да повтори ритуала със зехтина и водата. Този път зехтинът се сля в една капка. Старицата се усмихна по начин, който той не бе виждал преди.

— Какво виждате? — попита Габриел.

— Сигурен ли сте, че искате да узнаете?

— Да, разбира се.

— Виждам дете — отвърна старицата без колебание.

— Чие дете?

Тя го потупа по ръката.

— Върнете се във вилата — каза синядората. — Вашият приятел Кристофър се е върнал в Корсика.

Когато пристигна във вилата, Алон завари Келър да стои пред отворения хладилник. Той носеше тъмносив, намачкан от пътуването костюм и бяла риза с разкопчана яка. Кристофър извади наполовина празната бутилка със сансер, демонстративно я разклати, след това си наля няколко пръста от виното в една чаша.

— Тежък ден в офиса ли, скъпи? — попита Габриел.

— Ужасен. — Келър вдигна бутилката. — Ти искаш ли?

— Пих достатъчно.

— И сам виждам.

— Как беше командировката?

— Пътуването беше ад — отвърна Келър, — но всичко останало мина гладко.

— Кой беше той?

Кристофър отпи от виното си, без да отговори, и попита Алон къде е ходил. Когато Габриел му каза, че е бил при синядората, Келър се усмихна.

— Ще направим от теб корсиканец.

— Идеята не беше моя — обясни Алон.

— Какво искаше да ти каже?

— Нищо особено — отвърна Габриел. — Просто обичайните фокуси за вятъра във върбите.

— Тогава защо си толкова блед?

В отговор Алон само внимателно сложи пистолета на Келър на плота на шкафа.

— От това, което чух — каза Кристофър, — ти ще имаш нужда от него.

— Какво си чул?

— Чух, че отиваш на лов.

— Готов ли си да ми помогнеш?

— Честно казано — отвърна Келър, като вдигна чашата си към светлината, — отдавна те очаквах.

— Трябваше да довърша една картина.

— От кого?

— От Басано.

— От ателието на Басано или от самия него?

— По малко и от двете.

— Прекрасно — каза Кристофър.

— Колко бързо можеш да се приготвиш за заминаване?

— Трябва да проверя графика с ангажиментите си, но предполагам, че ще бъда готов още утре сутринта. Обаче трябва да знаеш — добави той, — че в момента в Марсилия е пълно с ченгета. И половината от тях търсят нас.

— Точно затова няма да ходим никъде в близост до Марсилия, поне засега.

— А къде отиваме?

Габриел се усмихна.

— Отиваме си у дома.

32. Корсика — Лондон

Те вечеряха в селото, след това Габриел се настани в апартамента за гости на долния етаж на вилата. Стените бяха бели, както и спалното бельо, фотьойлът и табуретките бяха покрити с грубо бяло ленено платно. Липсата на цветове в стаята наруши съня му. Тази нощ тичането му към Маделин в сънищата му бе през безкрайно снежно поле. И когато тя дращеше опакото на ръката си, кръвта, която течеше от раната, беше с цвета на бита сметана.

На сутринта хванаха първия полет до Париж и след това отлетяха за Хийтроу. Келър мина на митницата с френски паспорт, което според Алон, който го чакаше в залата за пристигащи, бе най-позорният начин за един англичанин да се върне в родината си. Двамата излязоха навън и чакаха двайсет минути за такси. То запълзя през централната част на Лондон сред натоварения трафик и леещия се дъжд.

— Сега знаеш защо вече не живея тук — каза тихо Кристофър на френски, докато се взираше през напръскания си от дъжда прозорец в сивите покрайнини на Лондон.

— Влагата ще направи чудеса за кожата ти — отговори Габриел на същия език. — Приличаш на парче обработена кожа.

Таксито ги остави до Марбъл Арч и двамата изминаха пеш краткото разстояние по Бейзуотър Роуд до жилищната сграда с изглед към Хайд Парк. Апартаментът бе точно както го бе оставил сутринта, когато бе отпътувал за Франция с парите за откупа; в действителност съдовете от закуската на Киара още бяха в мивката. Габриел метна чантата си в главната спалня и взе един пистолет от сейфа на пода. Когато се върна, завари Кристофър да стои пред прозореца в хола.

— Можеш ли да се оправиш сам за няколко часа? — попита Алон.

— Ще се справя.

— Някакви планове?

— Мисля да се повозя с лодка в езерото Серпантайн, а след това да намина към Ковънт Гардън28, за да попазарувам.

— Може би ще е по-добре да останеш тук. Никога не знаеш на кого можеш да налетиш.

— Аз съм командос, скъпи.

Келър не каза нищо повече, а и не беше нужно. Той беше боец от САС, което означаваше, че ако иска, може да мине през стая, пълна с близки приятели, и никой да не го познае.

Габриел излезе на улицата и спря минаващо такси. Двайсет минути по-късно той мина пеш покрай затворения вход на Даунинг Стрийт, отивайки към сградата на Парламента. В джоба му имаше само един документ от изготвеното от него досие — обширна статия от лондонския „Дейли Телеграф“. Заглавието гласеше: МАДЕЛИН ХАРТ — ВЪПРОСИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР.

Статията бе написана от Саманта Кук, главния кореспондент на „Телеграф“ в Уайтхол и един от най-уважаваните журналисти във Великобритания. Тя пишеше за Джонатан Ланкастър още от времето, когато той е бил незначителен редови член, и бе отразила неговото издигане в биографична книга, озаглавена „Пътят към властта“. Въпреки малко претенциозното заглавие, книгата бе добре приета дори от нейните конкуренти, които ѝ завиждаха за аванса, който бе получила от лондонския си издател. Саманта Кук бе от типа репортери, които знаеха много повече, отколкото някога биха могли да публикуват, и точно затова Габриел искаше да говори с нея.

Той позвъни на централата на „Дейли Телеграф“ и помоли да го свържат с вътрешния ѝ номер. Операторът го свърза незабавно и след няколко секунди Саманта Кук вдигна телефона. Алон предположи, че тя използва мобилен апарат, защото чуваше шум от стъпки и ехото на баритонови гласове в помещение с висок таван — може би фоайето на Парламента, който бе от другата страна на улицата, срещу кафенето, където той седеше. Габриел каза, че има нужда тя да му отдели няколко минути от времето си. Обеща, че ще направи така, че това да си струва. Не спомена име.

— Знаете ли колко такива обаждания получавам всеки ден? — попита уморено Саманта.

— Мога да ви уверя, госпожо Кук, че досега никога не сте получавали подобно обаждане.

От другата страна на линията настъпи мълчание. Явно жената бе заинтригувана.

— За какво става дума?

— Предпочитам да не говоря за това по телефона.

— О, не, разбира се, че не.

— Очевидно сте скептично настроена.

— Очевидно да.

— Вашият телефон има ли връзка с интернет?

— Разбира се.

— Преди няколко години един доста известен агент от израелското разузнаване бе заловен от ислямски терористи и разпитван пред камера. Техният план бе да го убият, но нещата не се развиха по този начин. Видеозаписът на разпита все още се мотае в интернет. Изгледайте го и после ми се обадете.

Той ѝ даде номера и затвори. Две минути по-късно тя му се обади:

— Бих искала да ви видя.

— Със сигурност можете да се справите и по-добре, госпожо Кук.

— Моля ви, господин Алон, бихте ли обмислили възможността да се видите с мен?

— Само ако се извините, задето преди малко се отнесохте така грубо с мен.

— Поднасям ви моето най-дълбоко и смирено извинение и се надявам, че ще намерите някакъв начин да ми простите.

— Прощавам ви.

— Къде сте?

— В кафене „Неро“ на Бридж Стрийт.

— За съжаление, то ми е добре известно.

— Кога можете да дойдете?

— След десет минути.

— Не закъснявайте — каза Габриел и прекъсна връзката.

Както се оказа, тя закъсня — закъсня с шест минути, което обясняваше защо влетя забързано през вратата с телефон до ухото, а чадърът ѝ изплющя под напора на вятъра, нахлул вътре с нея. Повечето посетители в кафенето бяха туристи, но в дъното посръбваха кафе лате трима младши депутати със сиви костюми. Саманта Кук спря, за да размени няколко думи с тях, преди да стигне до масата на Алон. Косата ѝ бе пепеляворуса и дълга до раменете. Сините ѝ очи гледаха изучаващо. За няколко секунди тя не ги отдели от лицето на Габриел.

— Боже мой! — възкликна най-накрая. — Наистина сте вие.

— Какво очаквахте?

— Рога, предполагам.

— Поне сте честна.

— Това е един от най-лошите ми недостатъци.

— Някакви други?

— Любопитство — отговори тя.

— Тогава сте попаднали на правилното място. Мога ли да ви поръчам нещо за пиене?

— Всъщност — каза Саманта, като огледа помещението — може би е по-добре да се поразходим.

Алон се изправи и облече палтото си.

Те се отправиха към Тауър Бридж и после бързо завиха по кея „Виктория“. Следобедният трафик се точеше бавно, но тълпите, които обикновено се стичаха на крайбрежната алея, бяха прогонени от дъжда. Габриел погледна през рамо, за да се увери, че не ги следят, след като бяха напуснали кафенето. Като се обърна отново, забеляза, че Саманта Кук се взира в него изпод чадъра си, сякаш той бе в списъка на застрашените видове.

— Изглеждате много по-добре, отколкото на онзи видеозапис — каза тя след малко.

— Там всичко бе направено с помощта на грим.

Жената неволно се усмихна.

— Това помага ли? — попита.

— Да се шегуваш с нещо такова?

Саманта кимна утвърдително.

— Да — каза той. — Помага.

— Знаете ли, веднъж я срещнах.

— Кого?

— Надия ал Бакари. Случи се, когато тя още беше никоя, просто саудитска купонджийка, разглезената дъщеря на финансиста на ислямските терористи Абдул Азиз ал Бакари. — Репортерката се вгледа в лицето му за някаква реакция и изглеждаше разочарована, когато не видя такава. — Вярно ли е, че вие сте го убили?

— Зизи ал Бакари беше убит в резултат на операция, организирана от американците и техните съюзници в общата им борба срещу тероризма.

— Но вие сте този, който всъщност е натиснал спусъка, нали? Вие сте го застреляли в Кан пред очите на Надия. И после сте я вербували, за да унищожите терористичната мрежа на Рашид ал Хусейни. Блестящо — каза тя. — Наистина блестящо.

— Ако беше толкова блестящо, Надия още щеше да е жива.

— Но смъртта ѝ промени света. Тя спомогна за настъпването на демократични промени в Арабския свят.

— И вижте как се развиха нещата — каза мрачно Алон.

Те минаха под моста Хънгърфорд точно когато един влак навлезе с грохот в гара Черинг Крос. Дъждът намаля. Саманта Кук сви чадъра си и го пъхна в чантата.

— За мен е чест, че дойдохте при мен — каза тя, — но Близкият изток не е точно в моя журналистически обсег.

— Въпросът не е свързан с Близкия изток. Става дума за Джонатан Ланкастър.

Саманта сепнато вдигна очи.

— Защо прочут агент на израелското разузнаване идва при лондонски репортер да търси информация за британския министър-председател?

— Трябва да е нещо важно — отвърна уклончиво Габриел. — В противен случай прочутият израелски агент никога не би посмял да направи нещо такова.

— Да, не би го направил — съгласи се тя. — Но със сигурност прочутият агент има подръка огромно количество информация за Ланкастър. Защо ще се обръща за помощ към един репортер?

— Въпреки широко разпространения мит, ние не изготвяме лични досиета на нашите приятели.

— Глупости.

Алон се поколеба за миг.

— Това е напълно личен въпрос, госпожо Кук. Моята служба не е намесена по никакъв начин.

— И ако се съглася да ви помогна?

— Очевидно аз ще ви дам нещо в замяна.

— Една история?

Габриел кимна утвърдително.

— Но не можете да ми кажете каква е — рече тя.

— Не още.

— Каквато и да е тя, най-добре да е нещо значимо.

— Аз съм Габриел Алон. Занимавам се само със значими неща.

— Да, така е. — Саманта спря и се взря в „Окото на Лондон“29, което се въртеше бавно на отсрещния бряг на реката. — Добре, господин Алон, договорихме се. Може би трябва да ми кажете за какво става дума.

Габриел извади от джоба на палтото си статията на „Телеграф“ и я вдигна към нея, за да я види. Саманта Кук се усмихна.

— Откъде искате да започна?

Той прибра статията в джоба си, след това я помоли да започне с Джеръми Фалън.

33. Лондон

Тя беше добър репортер и като всички добри репортери запознаваше читателите си с необходимата обстановка, за да постави своята история в съответния контекст. Габриел, който бе живял в Обединеното кралство, вече познаваше голяма част от нея. Например той знаеше, че Джеръми Фалън е завършил Лондонския университетски колеж и е работил като рекламен копирайтър30, преди да се присъедини към политическото звено в партийната централа. Там той открил, че съществува една остаряла организация на кампании, които имали за цел да продадат продукт, който никой, най-малко британският електорат, не искал да си купи. Първата му задача била да промени начина, по който партията осъществявала проучването на общественото мнение. Той не се интересувал даден гласоподавател коя точно партия подкрепя; искал да знае къде избирателят пазарува, какви програми гледа по телевизията и какви надежди има за децата си. Но най-много от всичко Фалън искал да знае какво очаква избирателят от своето правителство. Спокойно, работейки далеч от светлината на прожекторите, той пристъпил към реорганизация на главната политика на партията, за да удовлетвори потребностите на съвременните британски избиратели. След това се заел да търси идеалния търговски агент, който да пласира на пазара новия му продукт. Открил такъв в лицето на Джонатан Ланкастър. С помощта на Фалън Ланкастър успешно се преборил в надпреварата за лидер на партията. Шест месеца по-късно той бил въведен тържествено на Даунинг Стрийт.

— Като награда Джеръми получи мечтаната работа — каза Саманта Кук. — Джонатан го назначи за началник на кабинета и му даде по-голяма власт, отколкото е имал който и да е друг началник на кабинет в британската история. Джеръми е церберът и диригентът на Ланкастър, заместник министър-председател във всяко отношение, освен като длъжност. Веднъж Ланкастър ми каза, че това е най-голямата грешка, която е направил.

— Официално ли?

— Не — отвърна тя натъртено. — Съвсем, съвсем неофициално.

— Щом е знаел, че греши, защо го е направил?

— Защото без Джеръми партията още щеше да е вечната опозиция. И Джонатан Ланкастър още щеше да бъде незначителен опозиционен депутат от задните банки, опитващ се да си създаде име по време на ежеседмичния парламентарен контрол. Освен това — добави тя, — Джеръми е напълно лоялен към Ланкастър. Сигурна съм, че той би убил за него и после доброволно ще почисти кръвта.

На Габриел му се прииска да можеше да ѝ каже колко е права. Вместо това, той продължи да върви мълчаливо, изчаквайки тя да продължи.

— Но в техните отношения има нещо повече от обикновен дълг и лоялност. Ланкастър се нуждае от Джеръми. Той наистина не вярва, че може да управлява страната, без Фалън да е до него.

— Значи, е вярно?

— Кое?

— Това, че Джеръми Фалън е мозъкът на Ланкастър.

— Всъщност са пълни глупости. Обаче това схващане бързо се наложи в обществото. Дори проучванията на самата партия показват, че мнозинството от британците смятат, че Джеръми е този, който ръководи правителството. — Саманта замълча замислено. — Ето защо бях много изненадана, когато Джеръми беше до Ланкастър в деня, когато той най-накрая обяви провеждането на нови избори.

— Изненадана?

— Не много отдавна в Уайтхол се разпространи гадният слух, че Ланкастър планира да изхвърли Джеръми от Даунинг Стрийт.

— Защото той се е превърнал в пречка за изборите?

Саманта Кук кимна утвърдително.

— И защото бе толкова непопулярен в партията, че никой не искаше да работи за него.

— Защо не сте писали за това?

— Не разполагах с необходимите източници, за да го публикувам — отговори тя. — Някои от нас спазват определени норми.

— Как мислите, дали Джеръми Фалън е чул тези слухове?

— Не вярвам да не ги е чул.

— Дали двамата с Ланкастър са ги обсъждали?

— Така и не успях да потвърдя това, което е една от причините да не пиша по този въпрос. Слава богу, че не го направих — добави Саманта. — Сега щях да изглеждам много глупаво.

Бяха стигнали до моста Ватерло. Алон я хвана за лакътя и я поведе към улица „Странд“.

— Колко добре го познавате? — попита той.

— Джеръми ли?

Габриел кимна.

— Не съм сигурна, че някой наистина познава Фалън. Аз го познавам в професионален план, което означава, че той ми казва нещата, които иска да публикувам в моя вестник. Джеръми е манипулативно копеле, ето защо поведението му на погребението на Маделин Харт беше толкова странно. Никога не съм си представяла, че той е способен да пролее дори една сълза. — Тя замълча, после добави: — Предполагам, че в крайна сметка е било вярно.

— Кое?

— Че Джеръми е бил влюбен в нея.

Алон спря и се обърна с лице към Саманта Кук.

— Искате да кажете, че Фалън и Маделин Харт са имали любовна връзка?

— Маделин не се интересуваше от Джеръми в романтичен план — отвърна тя, поклащайки глава. — Но това не ѝ попречи да го използва, за да напредне в кариерата. Според мен тя се издигна твърде бързо. И подозирам, че е било благодарение на Фалън.

Между тях се възцари мълчание. Стояха на тротоара пред галерия „Кортоулд“. Саманта наблюдаваше забързания трафик по „Странд“, но Габриел се питаше защо Джеръми Фалън бе представил на Джонатан Ланкастър жената, която е обичал. Може би е искал чрез нея да упражни влияние върху човека, който се е канел да сложи край на кариерата му в политиката.

— Сигурна ли сте? — попита Алон след известно време.

— Че Джеръми бе влюбен в Маделин ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Колкото човек може да бъде сигурен за подобно нещо.

— В смисъл?

— Знам го от много източници, на които вярвам. Фалън е използвал и най-неубедителните оправдания, за да контактува с нея. Очевидно всичко е било доста жалко.

— Защо не го написахте, когато тя изчезна?

— Защото не ми изглеждаше редно в онзи момент — отговори Саманта. — А сега, когато е мъртва…

Гласът ѝ заглъхна. Те влязоха в галерията, купиха два билета и се изкачиха по стълбите до изложбените зали. Както обикновено, в тях нямаше много посетители. В зала 7 спряха пред празната рамка, която бе оставена да напомня за кражбата на отличителната творба на галерия „Кортоулд“ — „Автопортрет с отрязано ухо“ от Винсент ван Гог.

— Колко жалко — каза репортерката.

— Да — съгласи се Алон. Поведе я към „Никога вече“ на Гоген и попита дали се е срещала с Маделин Харт.

— Веднъж — отговори тя, сочейки към жената на платното, сякаш говореше за нея, а не за една мъртва девойка. — Пишех материал за усилията на партията да се свърже с избирателите от малцинствата. Джеръми ме изпрати при Маделин. Помислих си, че е прекалено хубава, за да е за нейно добро, но много интелигентна. Понякога изглеждаше така, сякаш тя интервюира мен, а не обратното. Имах чувството, че… — Саманта замълча, сякаш търсеше точната дума, после каза: — Имах чувството, че ме вербува, но нямах представа за какво.

Когато думите ѝ заглъхнаха, Габриел чу стъпки и като се обърна, видя двойка на средна възраст да влиза в залата. Мъжът носеше слънчеви очила и беше с олисяло теме. Жената бе няколко години по-млада и държеше музеен пътеводител, отворен на грешната страница. Те минаваха от картина на картина, без да говорят, като спираха пред всяко платно само за няколко секунди, преди да се придвижат механично към следващото. Алон ги наблюдава, докато влязоха в съседната зала. След това слезе със Саманта Кук на партера и я заведе в огромния вътрешен двор в средата на сградата. При топло време той бе популярно място за събиране на лондончаните, работещи в офис сградите по протежение на „Странд“. Но сега, под студения дъжд, металните масички на кафенето бяха празни и струите на танцуващия фонтан подскачаха унило като играчка в пуста детска градина.

— Написали сте хубав материал за Маделин след изчезването ѝ — каза Габриел, докато вървяха бавно по края на двора.

— И наистина мислех всяка дума от него. Тя беше забележително сдържана и самоуверена за човек с нейния произход. — Саманта замълча и замислено сбърчи чело. — Така и не можах да си обясня поведението на майка ѝ през дните след нейното изчезване. Повечето родители на изчезнали лица постоянно общуват с пресата. Но не и тя. Тази жена през цялото време мълча и се държеше настрана. А сега, изглежда, е изчезнала от лицето на земята. Братът на Маделин също.

— Какво искате да кажете?

— Когато опитах да се свържа с нея за този материал — отговори Саманта, като кимна към статията, мушната в джоба на палтото му, — никой не вдигна телефона у тях. Дни наред. Накрая отидох с кола до скапания Есекс и седнах на прага. Един съсед ми каза, че след погребението никой не е виждал семейството на Маделин.

Алон не каза нищо, но мислено изчисли за колко време може да се стигне с кола от централната част на Лондон до Базилдън, Есекс, в разгара на вечерния трафик.

— Аз говорих доста дълго — каза Саманта Кук. — Сега е ваш ред. Защо, за бога, великият Габриел Алон се интересува от една мъртва английска девойка?

— Опасявам се, че все още не мога да ви кажа.

— Ще го направите ли някога?

— Зависи.

— Знаете ли — каза тя предизвикателно, — самият факт, че вие сте в Лондон, за да задавате въпроси, е достатъчна история.

— Вярно е — съгласи се той, — но вие никога не бихте посмели да я публикувате, нито дори да споменете на някого за нашия разговор.

— И защо не?

— Защото това ще ми попречи да ви предоставя в бъдеще една много по-добра история.

Саманта се усмихна и погледна часовника си.

— Бих искала да разговарям цяла седмица с вас, но наистина трябва да тръгвам. Имам да готвя материал за утрешния брой.

— За какво ще пишете?

— За „Волгатек — нефт и газ“.

— Руската енергийна компания?

— Много впечатляващо, господин Алон.

— Опитвам се да съм в крак с новините. Това помага в моята работа.

— Сигурна съм, че е така.

— Каква е историята?

— Природозащитниците и борците срещу глобалното затопляне са разтревожени от сделката. Те предричат всички обичайни бедствия: големи нефтени разливи, топене на полярните ледени шапки, крайбрежна собственост в Челси, такъв род неща. Тях като че ли не ги е грижа, че сделката ще генерира милиарди долари от лицензионни такси и ще осигури няколко хиляди крайно необходими работни места в Шотландия.

— Значи, статията ви ще бъде балансирана? — попита Габриел.

— Те винаги са такива — отвърна тя с усмивка. — Моите източници ми казват, че тази сделка е била любимият проект на Джеръми, последната му голяма инициатива, преди да напусне Даунинг Стрийт, за да се кандидатира за Парламента. Опитах се да говоря с него за това, но той ми каза две думи, които никога преди това не бях чувала да излизат от устата му.

— Какви бяха те?

— Без коментар.

След този отговор Саманта му даде визитката си, стисна ръката му и изчезна през сводестия пасаж, който свързваше двора със „Странд“. Алон изчака пет минути, преди да я последва. Когато излезе на улицата, видя мъжът и жената от галерията да се опитват да хванат такси. Той мина покрай тях, без да ги погледне, и продължи до площад „Трафалгар“, където около хиляда протестиращи участваха в акцията „Две минути ненавист“, насочена срещу Израел. Габриел навлезе в тълпата и си запробива бавно път през нея, спирайки от време на време, за да види дали някой не го следи. Най-накрая изсипалият се от небето порой разгони демонстрантите да търсят сушина.

Алон се смеси с група пропалестински настроени актьори и художници, които се бяха отправили към баровете в Сохо, но на Черинг Крос Роуд се отдели от тях и се шмугна в метростанцията на площад „Лестър“. Докато се спускаше с ескалатора в топлите дълбини, позвъни на Келър.

— Имаме нужда от кола — каза на френски.

— Къде отиваме?

— В Базилдън.

— Някаква конкретна причина?

— Ще ти разкажа по пътя.

34. Базилдън, Есекс

Той бе построен след Втората световна война като част от голям проект за намаляване на пренаселеността в бомбардираните бедняшки квартали на лондонския Ист Енд. Резултатът бе това, което главните автори на проекта наричаха нов град — град без история, без душа, без друга цел, освен да събира на едно място хора от работническата класа. Неговият търговски център — градският площад на Базилдън, бе шедьовър на неосъветската архитектура. Такъв бе и високият като кула блок с общински апартаменти, който се извисяваше заплашително от едната му страна като гигантска препечена филия.

На осемстотин метра източно от него имаше занемарена колония от жилищни блокове и залепени една за друга еднотипни къщи, известна като Личфийлд. Всички улици имаха приятни имена: Ейвън Уей, Норич Уок, Саутуорк Пат, но по тротоарите зееха пукнатини, а дворовете бяха обрасли с бурени. Пред някои от къщите имаше малки морави, но пред тази в края на Блекуотър Уей имаше само напукана циментова площадка, където обикновено бе паркирана стара кола. Партерният етаж бе измазан с хоросан, а вторият бе на голи кафяви тухли. На фасадата имаше три малки прозореца — всичките тъмни и със спуснати пердета. Никаква лампа не светеше над негостоприемната малка входна врата.

— Някой от тях работи ли? — попита Келър, докато за втори път минаваха бавно с колата покрай къщата.

— Майката работи по няколко часа седмично в аптека „Бутс“ на площада — отвърна Габриел. — Братът е пияница.

— И си сигурен, че там няма никой?

— На теб обитавана ли ти изглежда?

— Може би обичат да стоят на тъмно.

— Или може би са вампири.

Алон вкара колата в общинския паркинг зад ъгъла и изключи двигателя. Точно до прозореца на Кристофър имаше табела, която предупреждаваше, че цялата зона е под двайсет и четири часово видеонаблюдение.

— Имам лошо предчувствие.

— Неотдавна уби човек за пари.

— Не пред камера.

Габриел не каза нищо.

— Колко дълго смяташ да останеш там? — попита Келър.

— Колкото е необходимо.

— Какво ще се случи, ако се появи полиция?

— Би било прекрасно, ако ми го съобщиш.

— А ако забележат, че седя тук?

— Покажи им френския си паспорт и им кажи, че си се загубил.

Без да добави нищо повече, Алон отвори вратата и слезе от колата. Като тръгна да пресича улицата, отнякъде залая куче. Трябва да бе много голямо, защото всеки негов дълбок, звучен лай отекваше като оръдеен изстрел между ронещите се фасади на жилищните сгради. За миг Габриел си помисли да се върне в колата — със сигурност, помисли си мрачно, звярът имаше лоши намерения. Вместо това, мълчаливо прекоси циментовата площадка на семейство Харт и се озова пред вратата им.

Нямаше ниша, нито друг заслон от неспирния дъжд. Алон натисна дръжката и както се очакваше, откри, че вратата е заключена. После извади от джоба си тънък метален инструмент и го пъхна в ключалката. Отне му само няколко секунди — всъщност някой страничен наблюдател можеше да помисли, че просто е потършувал за ключа си в тъмното. Когато отново натисна дръжката, бравата поддаде без съпротива. Той отвори вратата, влезе в тъмното празно пространство и бързо я затвори зад себе си. Навън кучето за последен път нададе неистов лай, преди най-сетне да млъкне. Габриел прибра шперца в джоба си, извади малко фенерче „Маглайт“ и го включи.

Намираше се в тесен коридор. Застланият с линолеум под бе осеян с непрочетена поща, а на стената, вдясно от него, бяха закачени на куки няколко евтини вълнени палта и непромокаеми якета. Габриел изпразни джобовете на висящите връхни дрехи — кибрити, квитанции, визитки, — преди да последва лъча на фенерчето си в хола. Той беше миниатюрен — около два и половина на три метра, с три протрити фотьойла, подредени около телевизор. В средата на стаята имаше ниска масичка с два препълнени пепелника, а на една от стените висяха поставени в рамка снимки на Маделин. Маделин като малко момиче, гонещо топка през огряна от слънце поляна. Маделин, получаваща дипломата си от Единбургския университет. Маделин, позираща с премиера Джонатан Ланкастър на Даунинг Стрийт. Имаше и снимка на цялото семейство Харт, стоящо безрадостно на пепелявосив морски бряг. Габриел се вгледа в широките невзрачни лица на родителите ѝ и се опита да си представи как те се бяха съчетали, за да се получи толкова красиво лице като нейното. „Тя е грешка на природата — помисли си той. — Тя е дете на друг бог.“

Алон излезе от хола и като мина през малката трапезария, влезе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с купчини мръсни чинии, а мивката бе пълна с мазна вода. Въздухът бе натежал от вонята на гнило. Той отвори един от шкафовете под мивката и намери кошче за боклук, препълнено с остатъци от развалена храна. В хладилника имаше още такава храна. Запита се какво ли ги е прихванало, та да зарежат къщата в такъв хаос.

Габриел се върна в антрето и се изкачи по тесните стълби до втория етаж. Там имаше три спални — две малки стаички от лявата страна на къщата и една по-голяма от дясната, където влезе първо. Тя принадлежеше на майката на Маделин. Двойното легло бе оставено неоправено и студен вятър нахлуваше през отворения прозорец, гледащ към малкото парче земя, което представляваше задната градина. Той отвори тънката като хартия врата на гардероба и освети вътрешността с лъча на фенерчето. Висящите на закачалки дрехи изпълваха пръчката от край до край и на рафта над нея имаше наредени още прилежно сгънати дрехи. След това Алон отиде до скрина. Всички чекмеджета бяха пълни догоре, с изключение на горното вляво — чекмеджето, където според него една жена обикновено съхранява лични документи и семейни реликви. Той се наведе и освети пространството под леглото, но не намери нищо освен дебел слой прах. После отиде до телефона. Той стоеше на едното от двете еднакви нощни шкафчета, близо до празна чаша. Габриел вдигна слушалката до ухото си, но не чу сигнал. Натисна бутона за включване на телефонния секретар. Нямаше записани съобщения.

Той прекоси коридора и надникна в една от по-малките спални. Тя изглеждаше така, сякаш в нея бе паднала бомба. Само стените бяха непокътнати. Бяха облепени с обичайните плакати: футболни звезди, супермодели, автомобили, които обитателят ѝ никога нямаше да може да си позволи. Въздухът бе изпълнен с противен мъжки мирис, с какъвто за щастие не беше се сблъсквал, откакто бе напуснал армията. Набързо претърси стаята, но не откри нищо необичайно — нищо, освен че в нея нямаше никакви вещи, нито дори листче хартия, на които да е написано името на човека, живял там.

Последната спалня, в която влезе, бе стаята на Маделин. Това не беше Маделин, любовницата на Джонатан Ланкастър, нито съсипаната жена, с която Габриел се бе срещнал във Франция, а Маделин, която по някакъв начин бе оцеляла след детството, прекарано в тази малка мрачна къща. Стори му се, че го е направила по същия начин, както бе оцеляла един месец в плен — с чистота и ред. Леглото ѝ бе оправено по конец; малкото ѝ ученическо бюро беше готово за проверка. Върху него бяха подредени класически английски романи от Чарлс Дикенс, Джейн Остин, Едуард Форстър, Дейвид Лорънс. Томчетата изглеждаха така, сякаш са били четени много пъти, и страниците им бяха пълни с подчертани пасажи и бележки, написани с дребен и акуратен почерк. Алон се канеше да пъхне една от книгите — „Стая с изглед“, в джоба на палтото си, когато мобилният му телефон завибрира тихо. Той го вдигна бързо до ухото си.

— Имаме си компания — каза Келър.

— Колко души?

— Струва ми се, само един, но не мога да бъда сигурен.

Габриел отмести прозрачните пердета на прозореца на Маделин само на сантиметър и видя една жена да върви, скрита под чадър, по Блекуотър Уей. Докато минаваше под снопа жълта светлина, хвърляна от уличната лампа, той зърна за кратко лицето ѝ и веднага се сети, че вече го е виждал някъде. Отговорът го връхлетя, когато тя зави и тръгна през циментовата площадка. Беше я виждал в старата църква в планината Люберон. Тя бе жената, която се бе кръстила така, сякаш движението бе непривично за нея. И сега по някаква причина пъхна ключ в бравата на входната врата на Маделин Харт.

Габриел изключи телефона и измъкна пистолета от колана отзад на кръста си. Изкушаваше се да слезе безшумно по стълбите и да изненада жената, но реши, че е по-добре да изчака. В крайна сметка, помисли си, тя щеше да му каже коя е и защо е тук, и то за предпочитане, без да осъзнава, че го е направила. Това винаги бе най-добрият начин да се сдобиеш с малко информация без знанието на мишената. Както Шамрон винаги поучаваше, за един шпионин бе по-добре да е джебчия, а не обирджия.

И така Алон застина неподвижно в детската стая на Маделин Харт, притиснал успокоително дулото на пистолета към бузата си, докато жената влезе в антрето и тихо затвори вратата. Тя възкликна нещо на непознат за него език. След това се чу шумолене, подсказващо, че събира пощата и я поставя в найлонова торба. После жената отиде в хола, където остана около две минути. Сетне влезе в кухнята и отново издаде същото възклицание. Габриел предположи, че е псувня на език, различен от английския, иврит, френския, италианския или немския. Предположи и нещо друго. Жената, която и да беше тя, претърсваше къщата — точно както той го бе направил преди пристигането ѝ.

Когато стъпките ѝ стигнаха до долния край на стълбите, Алон за миг бе обзет от нерешителност. Ако беше прав за намеренията на непознатата — че търсеше нещо, — тя със сигурност щеше да претърси спалнята на Маделин. Той се огледа, за да види дали има място, където да се скрие, но не видя нищо подходящо: стаята бе малко по-голяма от килията, където девойката бе държана в плен във Франция. Когато стъпките на жената станаха по-отчетливи, Габриел реши, че няма друг избор, освен да напусне помещението. Но къде да отиде? Банята бе на отсрещната страна на коридора. Когато влезе безшумно в нея, се запита какво ли щеше да си помисли Шамрон, ако можеше да види в този момент бъдещия шеф на израелското разузнаване. Щеше да одобри, реши Алон. В действителност беше сигурен, че великият Ари Шамрон се е крил на места, далеч по-унизителни в професионално отношение от банята на едно общинско жилище в Базилдън.

Той остави вратата леко открехната — пет-шест милиметра, не повече, — държейки пистолета в протегнатите си напред ръце, докато жената приключи изкачването на стълбите. Тя влезе първо в най-голямата спалня и ако се съдеше по шума от отварянето на чекмеджета и затръшването на врати, я претърси старателно. Пет минути по-късно излезе и мина покрай банята, без да спира, сякаш не подозираше, че в този момент към главата ѝ е насочен пистолет. Жената бе облечена със същия жълтеникавокафяв шлифер, който носеше във Франция, въпреки че сега прическата ѝ бе малко по-различна. В лявата си ръка тя държеше зелена пазарска торбичка от „Маркс енд Спенсър“, която изглеждаше така, сякаш съдържаше нещо повече от непрочетената поща.

Когато влезе в стаята на Маделин, търсенето ѝ внезапно стана по-бурно. Слушайки шумовете, Габриел си помисли, че претърсването е дело на професионалист. Силов обиск… Тя свали дрехите от гардероба, смъкна чаршафите от леглото и изсипа на пода съдържанието на чекмеджетата. Накрая се чу силен пукот, като от разцепване на дърво, последван от дълбока тишина. След миг тя бе нарушена от гласа ѝ. Беше нисък и спокоен глас, с който се съобщават новини на началник по устройство, което предава сигнал в открит ефир. Алон не разбираше какво казва — той нямаше слух за славянските езици, — но бе сигурен в едно.

Жената говореше на руски.

35. Базилдън, Есекс

Колата ѝ — старо „Волво“ седан, бе паркирана от другата страна на улицата, срещу най-невзрачните жилищни сгради в Личфийлд. Тя се запъти направо към нея, като държеше чадъра в дясната си ръка, а в лявата носеше зелената торбичка на „Маркс енд Спенсър“. Чадърът бе чисто прикритие, помисли си Габриел, гледайки през прозореца на Маделин, защото дъждът беше спрял. Торбичката изглеждаше тежка. Като отвори шофьорската врата, жената я хвърли на предната пасажерска седалка, след това седна зад волана, оставяйки чадъра разтворен, докато не се скри в колата. Двигателят се закашля няколко пъти, преди да запали с глухо ръмжене. Тя изчака, докато стигне до края на колонията, и чак тогава включи предните фарове. Караше бързо, но гладко, като професионалист.

Алон хвърли последен поглед към разрухата, причинена от жената в стаята на Маделин, и след това се спусна бързо по стълбите. Когато се показа на входната врата, Келър бе обърнал колата и го чакаше отпред на улицата. Габриел се качи и кимна на Кристофър да последва жената.

— Но бъди внимателен — предупреди го той. — Тя е добра.

— Колко добра?

— Добра като Московския център.

— Какво искаш да кажеш?

— Може и да греша — заяви Алон, — но смятам, че жената, която кара онази кола, е от КГБ.

Технически погледнато, КГБ не съществуваше, разбира се. То бе разформировано скоро след разпадането на старата съветска империя. Сега Руската федерация имаше две разузнавателни служби: ФСБ — Федерална служба за сигурност, и СВР — Служба за външно разузнаване. ФСБ се занимаваше с въпроси в границите на Русия: контраразузнаване, борба с тероризма, мафия, продемократични активисти, които бяха достатъчно смели или достатъчно глупави да протестират срещу хората, които сега управляваха Русия иззад стените на Кремъл. СВР — външното разузнаване на Русия — управляваше своята глобална мрежа от шпиони от същия уединен комплекс в Ясенево, който бе служил като щабквартира на Първо главно управление на КГБ. Агентите на СВР и досега наричаха сградата Московският център — и което не бе изненадващо, дори руските граждани продължаваха да наричат Службата за външно разузнаване КГБ. И имаха основание. Кремъл може да бе сменил името на разузнавателната служба на Русия, но мисията ѝ си бе останала същата: да прониква и да дестабилизира държавите от НАТО, като Съединените щати и Великобритания бяха начело в списъка.

Но защо полеви агент на СВР бе проследил Габриел и Келър до една стара църква в планината Люберон? И защо същият този агент току-що бе претърсил семейния дом на мъртвата млада англичанка Маделин Харт? Девойка, която е била любовница на британския премиер. Девойка, която бе отвлечена, докато е била на почивка на остров Корсика, и бе държана като заложник за откуп. Девойка, която бе изгорена жива в багажника на един ситроен на морския бряг край Одресел.

— Нека да не прибързваме — каза Кристофър.

— Знам какво чух — отвърна Алон.

— Чул си една жена да говори на руски.

— Не — възрази Габриел, — чух агент на Московския Център да преобръща наопаки стаята.

Те се отправиха на запад по магистрала А127. Наближаваше осем вечерта. В източна посока платната още бяха задръстени с остатъка от вечерния лондонски трафик, но на запад превозните средства се движеха с висока скорост. Жената бе на около двеста метра пред тях. За Келър не беше проблем да следва отличителните стопове на старото волво.

— Да предположим, че си прав — каза той, докато гледаше право напред. — Да предположим, че КГБ, или СВР, или както там искаш да го наричаш, по някакъв начин е свързано с отвличането на Маделин Харт.

— Бих възразил, че в настоящия момент този факт е безспорен.

— Схванах — каза Кристофър. — Но каква е връзката?

— Още работя по този въпрос. Но ако не греша, бих казал, че това е тяхна операция още от самото начало.

— Операция? — попита невярващо Келър. — Казваш, че руснаците са отвлекли любовницата на британския министър-председател?

Алон не отговори. И той самият още не можеше да повярва напълно.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня няколко очебийни факта? — попита Келър.

— Да, разбира се.

— Марсел Лакроа и Рене Бросар не бяха руснаци и не работеха за СВР. И двамата бяха членове на френската организирана престъпност с дългогодишен стаж в Марсилия и Южна Франция.

— Може би те не са си давали сметка за кого работят.

— Ами Пол?

— Ние не знаем нищо за него, освен че говори френски така, сякаш го е учил от магнетофонни записи, или поне така каза великият дон Антон Орсати от Корсика.

— Бог да го благослови.

Габриел почука с кокалчето на показалеца си по предното стъкло и каза:

— Тя е доста далече пред теб.

— Виждам я.

— Скъси малко дистанцията.

Келър ускори за няколко секунди, след това отпусна педала на газта.

— Мислиш ли, че Пол е руснак? — попита той.

— Това би обяснило защо френската полиция така и не успя да свърже лицето му с някакво име.

— Но защо е наел френски престъпници да отвлекат Маделин, вместо сам да свърши работата?

— Някога чувал ли си за „операция под фалшив флаг“? — попита Габриел. — Разузнавателните служби редовно провеждат операции, които биха нанесли дипломатически или политически вреди, ако бъдат разкрити. Така че те извършват тези дейности под прикритие. Понякога се представят за оперативни агенти от друга служба. Или понякога се представят за нещо съвсем различно.

— За френски престъпници?

— Ще се изненадаш колко си прав.

— Има само един проблем с теорията ти.

— Само един?

— СВР не се нуждае от пари.

— Много се съмнявам, че това е било за пари.

— Ти им даде два куфара, пълни с десет милиона евро.

— Да, знам.

— Ако не е било за пари, за какво беше откупът?

— Развяваха фалшивото знаме до края — отговори Алон.

Келър мълча известно време. Най-накрая попита:

— Но защо убиха Маделин?

— Не знам.

— Къде е семейството ѝ?

— Не знам.

— Как руснаците са разбрали за Маделин и Ланкастър?

— И това не знам.

— Има някой, който може да знае.

— Кой е той?

— Жената, която кара колата — отговори Кристофър, като посочи над волана към стоповете на волвото.

— По-добре да бъдеш джебчия, а не обирджия.

— Какво означава това?

— Скъси дистанцията — каза Габриел, като почука по стъклото с кокалчето на показалеца си. — Тя е твърде далеч пред нас.

Тя мина под околовръстно шосе М25, кара с висока скорост през осеяни с ферми поля, след това навлезе в предградията на Лондон. След трийсет минути предградията отстъпиха пред кварталите на Ист Енд и накрая пред небостъргачите на Сити. Оттам жената премина през Холбърн и Сохо, стигайки до Мейфеър, където спря до тротоара на един оживен участък от Дюк Стрийт, южно от Оксфорд Стрийт. Като пусна аварийните светлини, тя слезе от волвото и понесе пазарската торбичка на „Маркс енд Спенсър“ към един мерцедес седан, който беше паркиран няколко метра по-нататък. Щом се приближи до колата, капакът на багажника се вдигна автоматично, макар че Габриел не видя никакво доказателство да го е отворила жената. Тя остави торбичката вътре, затвори с трясък капака и се върна във волвото. Десет секунди по-късно се отдалечи внимателно от тротоара и се насочи към Оксфорд Стрийт.

— Какво да правя? — попита Келър.

— Остави я да си върви.

— Защо?

— Защото човекът, който отвори багажника на онзи мерцедес, наблюдава, за да види дали я следят.

Кристофър огледа улицата. Същото направи и Алон. От двете страни на улицата имаше ресторанти, като всички обслужваха богата клиентела от туристи, а тротоарите бяха претъпкани с пешеходци. Всеки от тях можеше да носи ключа за мерцедеса.

— И сега какво? — попита Келър.

— Ще чакаме.

— Какво?

— Ще разбера, когато го видя.

— Джебчии и обирджии?

— Нещо такова.

Кристофър се загледа в мерцедеса, но Габриел оглеждаше кулинарния кошмар, който представляваше горната част на Дюк Стрийт: „Пица Хът“, „Гарфънкъл“, нещо, наречено „Пюър Уофъл“, каквото и да означаваше това. Най-класното заведение на улицата беше „Бела Италия“ — верига ресторанти, пръснати из целия град, и точно там най-накрая се спря погледът на Алон. В този момент мъж и жена, с няколко години разлика във възрастта, тъкмо излизаха от него, вероятно след като се бяха нахранили. Мъжът носеше шапка от непромокаем плат, за да се предпазва от лекия дъжд, а жената се взираше в дамската си чанта, сякаш бе скрила в нея нещо необичайно. По-рано същия ден в изложбената зала на галерия „Кортоулд“ тя държеше пътеводител, отворен на грешна страница, а мъжът бе със слънчеви очила. Сега изобщо не носеше очила. След като помогна на жената да се настани на предната пасажерска седалка на мерцедеса, той заобиколи откъм страната на шофьора и седна зад волана. Двигателят стартира толкова шумно, че човек имаше чувството, че улицата се разтресе. После колата потегли рязко със силно свистене на гумите и се понесе с пълна скорост по Оксфорд Стрийт в мига, в който светофарът светна червено.

— Добре изпълнено — отбеляза Келър.

— Така е — отвърна Алон.

— Да се опитам ли да го проследя?

Габриел бавно поклати глава. „Добри са — помисли си той. — Московският център е добър.“

„Грандхотел Бъркшър“ не беше нито голям, нито се намираше в очарователното графство Бъркшър. Той се издигаше в западната част на Кромуел Роуд, в края на редица от олющени еднотипни къщи от едуардианската епоха, като от едната му страна имаше продаващ с отстъпка магазин за електроника, а от другата — подозрително на вид интернет кафене. Габриел и Келър пристигнаха в полунощ. Те нямаха резервация, нито багаж — той още бе в тайната квартира на Бейзуотър Роуд, която Алон предположи, че е под руско наблюдение. Той плати в брой за две нощувки и каза на дежурния администратор, че двамата със спътника му не очакват гости и не искат никой да ги безпокои, включително и за почистване на стаята. Администраторът не намери нищо необичайно в искането му „Грандхотел Бъркшър“, или ГХБ, както накратко го наричаше персоналът, обслужваше хора, които обичаха да вървят по неотъпкани пътеки.

Стаята им беше на най-горния — четвъртия — етаж и осигуряваше снайперистки изглед към улицата. Габриел настоя първи да поспи Кристофър. После седна пред прозореца с пистолет в скута и подпрени на перваза крака, като непрестанно си задаваше пет въпроса. Защо руското разузнаване бе действало толкова дръзко, че да отвлече любовницата на британския министър-председател? Защо бяха поискали да се плати откуп, когато парите определено не бяха това, което искаха? Защо бяха убили Маделин? Къде беше нейното семейство? И колко знаеха Джонатан Ланкастър и Джеръми Фалън? Обаче все не успяваше да намери задоволителни отговори. Можеше само да прави обосновани предположения, умозаключения, но нищо повече. „Трябва да обера още няколко джоба — помисли си той — и ако е необходимо, да извърша един-два грабежа.“ И после какво? Сети се за старата синядора и нейните предсказания за негов стар враг и града на еретиците на изток.

Никога не трябва да стъпвате там. Ако го направите, ще умрете…

Точно тогава един камион за доставка на вестници спря с остро скрибуцане пред магазина на „Теско Експрес“, който бе на отсрещната страна на улицата. Габриел погледна часовника си. Беше почти четири часът, време бе да събуди Кристофър и да поспи и той самият няколко часа. Вместо това взе томчето на Едуард Форстър, което бе взел от стаята на Маделин, отвори го на произволна страница и започна да чете:

Целия следобед някаква сложна игра се играеше нагоре-надолу по склона. Луси трудно разбра какво представляваше тя и как точно бяха разпределени играчите…

Алон затвори томчето и се загледа в камиона, който бавно потегли по мократа тъмна улица. И тогава разбра. Но как да го докаже? Нуждаеше се от помощта на някой, който познаваше сенчестия свят на руския бизнес и политика. Някой, който бе безскрупулен като хората в Кремъл. Нуждаеше се от Виктор Орлов.

36. Челси, Лондон

Виктор Орлов винаги бе бил добър по математика. Роден в Москва през най-мрачните дни на Студената война, той бе учил в престижния Ленинградски институт по фина механика и оптика и бе работил като физик в съветската програма за ядрени оръжия. По предложение на началниците си Виктор бе станал член на Комунистическата партия, макар че години по-късно в интервю за един британски вестник щеше да твърди, че никога не е бил неин истински привърженик. „Влязох в партията — заявяваше той без следа от разкаяние, — защото това бе единственият начин за кариерно израстване, с който разполагах. Предполагам, че можех да стана дисидент, но лагерите на ГУЛаг никога не са ми изглеждали много привлекателно място.“

Когато Съветският съюз бе рухнал, Орлов не бе пролял нито една сълза. В действителност той се бе напил яко с евтина съветска водка и бе търчал по улиците на Москва, крещейки: „Кралят умря“. На следващата сутрин, страдащ от тежък махмурлук, Виктор се бе отказал от членството си в Комунистическата партия, бе напуснал съветската ядрена програма и се бе заклел да стане богат. За няколко години той бе спечелил доста голямо състояние от внос на компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. По-късно бе използвал това богатство, за да придобие най-голямата руска държавна стоманодобивна компания заедно със сибирския нефтен гигант „Русойл“, и то на изключително ниска цена. Не след дълго Виктор Орлов — бивш държавен физик, който някога бе делил един апартамент с две други съветски семейства — бе станал свръхмилиардер и най-богатият човек в Русия. Той бе един от първите олигарси, съвременен барон грабител, който бе построил империята си чрез плячкосване на перлите в короната на съветската държава. Орлов нямаше скрупули относно начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия — каза той веднъж на един британски репортер, — парите ми можеха да бъдат чисти. Обаче съм се родил в Русия и спечелих руско богатство.“

Но в постсъветска Русия — страна без върховенство на закона, където се ширеше престъпността и корупцията — богатството на Орлов го бе превърнало в мишена. Той бе оцелял при най-малко три опита за покушение срещу него и се носеше слух, че за отмъщение е наредил да бъдат убити няколко души. Ала най-голямата заплаха за него бе дошла от човека, който бе наследил Борис Елцин като президент на Русия. Той смяташе, че Виктор Орлов и другите олигарси са откраднали най-ценните активи на страната, и намерението му бе да ги открадне от тях. След като се бе настанил в Кремъл, новият президент бе извикал Орлов и бе поискал две неща: неговата стоманодобивна компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — бе добавил той зловещо, — иначе ще ти го отрежа.“ Орлов се бе съгласил да се откаже от стоманодобивната си компания, но не и от „Русойл“. Президентът не бе останал доволен. Той веднага бе наредил на прокуратурата да започне разследване за измами и подкупи и след една седмица се бе сдобил със заповед за арест. Виктор мъдро бе избягал в Лондон, където се бе превърнал в един от най-ревностните и ефективни критици на руския президент. В продължение на няколко години активите на компанията „Русойл“ бяха останали запорирани, недосегаеми както за Орлов, така и за новите господари на Кремъл. Накрая Виктор бе убеден да се откаже от нея като част от тайно споразумение за освобождаването на четирима души, които бяха взети за заложници от руския търговец на оръжие Иван Харков. В замяна британските власти бяха възнаградили Орлов, като го бяха направили гражданин на кралството и му бяха осигурили кратка и много лична среща с Нейно Величество кралицата. От Службата му бяха изпратили благодарствено писмо, което бе продиктувано от Киара и написано собственоръчно от Габриел. Ари Шамрон му го бе донесъл лично и го бе изгорил, след като Орлов го бе прочел.

— Ще имам ли някога възможността да се срещна лично с този забележителен човек? — бе попитал Виктор.

— Не — бе отговорил Шамрон.

Оптимист както винаги, Орлов бе дал на Ари личния си телефонен номер, който той пък бе дал на Алон.

По-късно същата сутрин Габриел позвъни на него от уличен телефон, намиращ се близо до „Грандхотел Бъркшър“, и бе изненадан, когато Виктор отговори лично.

— Аз съм един от хората, които спасихте, като се отказахте от „Русойл“ — каза Алон, без да споменава името си. — Този, който ви написа писмото, което Стареца е изгорил, след като сте го прочели.

— Той бе един от най-неприятните хора, които съм срещал.

— Изчакайте, докато го опознаете малко по-добре.

Орлов се изсмя сухо.

— На какво дължа честта?

— Имам нужда от вашата помощ.

— Последния път, когато се нуждаехте от помощта ми, тя ми струва петролна компания на стойност най-малко шестнайсет милиарда долара.

— Този път няма да ви струва нищо.

— Свободен съм в два следобед.

— Къде?

— На номер четиридесет и три — отвърна Виктор.

След това линията прекъсна.

На улица „Чейни Уок“ № 43 в Челси се намираше пететажният тухлен дом на Виктор Орлов. Габриел отиде дотам пеша, а Келър вървеше на стотина метра зад него, за да осъществява контранаблюдение. Къщата беше висока и тясна, обрасла с глицинии. Както и съседните жилищни сгради, тя се издигаше на няколко метра навътре от улицата зад ограда от ковано желязо. Отпред бе спряно бронирано бентли с чакащ зад волана шофьор. Точно зад него бе паркиран черен рейндж роувър, зает от четирима души от охраната на Орлов. Всичките бяха бивши бойци от стария полк на Келър — елитните британски специални въздушни части.

Бодигардовете наблюдаваха Габриел с явно любопитство, когато той тръгна по градинската алея и застана пред входната врата на Орлов. В отговор на позвъняването му се появи прислужница в колосана черно-бяла униформа. След като се убеди в самоличността на Алон, тя го съпроводи по широко елегантно стълбище до кабинета на Виктор. Стаята бе точно копие на личния кабинет на кралицата в Бъкингамския дворец, с изключение на огромната плазмена видеостена, на която проблясваха финансови информационни бюлетини и пазарни индекси на фондовите борси от цял свят. Когато Габриел влезе, Орлов стоеше пред нея като в транс. Както обикновено, той носеше тъмен италиански костюм и луксозна розова вратовръзка с огромен уиндзорски възел. Оредялата му прошарена коса бе намазана с гел и направена на иглички. Отразените индекси проблясваха меко върху стъклата на модните му очила. Той беше неподвижен, с изключение на лявото му око, което нервно трепкаше.

— Колко спечелихте днес, Виктор?

— Всъщност — отвърна Орлов, все още загледан във видеостената — мисля, че загубих десет или двайсет милиона.

— Съжалявам да го чуя.

— Утре е друг ден.

Орлов се обърна и дълго се взира мълчаливо в Алон, преди накрая да му подаде добре поддържаната си ръка. Кожата му беше хладна на допир и изключително мека. Габриел изпита чувството, че се ръкува с дете.

— Защото съм руснак — каза той, — не се шокирам лесно. Но трябва да призная, че наистина съм изненадан да ви видя да стоите в моя кабинет. Предполагах, че никога няма да се срещнем.

— Съжалявам, Виктор. Трябваше да дойда преди много време.

— Разбирам защо не го направихте. — Орлов се усмихна тъжно. — Ние с вас имаме нещо общо: и двамата бяхме набелязани от Кремъл. И двамата успяхме да оцелеем.

— Някои от нас са оцелели по-добре от други — отвърна Габриел, като огледа великолепната стая.

— На мен ми провървя. И британското правителство бе много добро към мен — добави многозначително Орлов.

— Точно затова не искам да правя нещо, което може да разстрои властите в Уайтхол.

— Нашите интереси съвпадат.

— Радвам се да го чуя. Е, господин Алон, защо не ми кажете за какво става дума?

— За „Волгатек — нефт и газ“.

Орлов се усмихна.

— Добре — каза той, — радвам се, че най-накрая някой забеляза.

37. Чейни Уок, Челси

Виктор Орлов винаги с охота говореше за пари. Всъщност той рядко говореше за нещо друго. Орлов се хвалеше, че всеки от костюмите му струва по десет хиляди долара, че ръчно ушитите му ризи са най-добрите в света и че златният, инкрустиран с диаманти часовник, който носеше на китката си, е сред най-скъпите, произведени някога. Всъщност сегашният му часовник бе вторият от този род. Всеизвестно бе, че бе счупил първия си часовник в Швейцария, като го бе ударил в един бор, докато бе карал ски. „Много глупаво от моя страна — бе казал той пред един британски таблоид след загубата на милиони долари, — но забравих да сваля проклетото нещо, преди да изляза от хижата.“

Предпочитаната му марка вино бе „Шато Петрюс“31 — прочутото „Померол“, което той пиеше като вода. В този следобеден час беше малко рано за него, дори и за Орлов, така че пиха чай. Виктор го пиеше по руския обичай — с бучка захар, която стискаше между предните си зъби. Той бе отпуснал едната си ръка на задната облегалка на елегантния диван с дамаска от брокат, като въртеше нервно между пръстите си едната дръжка на скъпите си очила — нещо, което винаги правеше, когато говореше за Русия.

Това не била Русия от детството му, нито Русия, за която бил работил като ядрен физик, а Русия, която с препъване се била появила след разпадането на Съветския съюз. Била страна, в която царяло беззаконие — пияна, объркана, изгубена Русия. Били обещали на нейния травмиран народ сигурност и спокойствие за цял живот. Сега внезапно хората трябвало да се грижат сами за себе си. Това бил социален дарвинизъм32 от най-лош вид. Силните живеели на гърба на слабите, слабите гладували, а олигарсите властвали. Те станали новите царе на Русия, новите комисари. Движели се из Москва с кортежи от бронирани коли, заобиколени от въоръжени до зъби охранители. През нощта охранителите водели битки помежду си по улиците.

— Това беше Дивият изток — каза Орлов замислено. — Това беше лудост.

— Но ви е харесвало — вметна Алон.

— Как да не ми харесва? Ние бяхме богове, наистина.

В началото на кариерата си като капиталист Орлов управлявал сам процъфтяващата си империя, и то с железен юмрук. Но след като придобил „Русойл“, си дал сметка, че се нуждае от помощник. Открил такъв в лицето на Генадий Лазарев — блестящ специалист по теоретична математика, с когото бил работил в съветската програма за ядрени оръжия. Лазарев не знаел нищо за капитализма, но подобно на Орлов бил добър с цифрите. Той изучил бизнеса, започвайки от нулата. Тогава Орлов му поверил ръководството на ежедневната работа в „Русойл“.

— Това беше най-голямата грешка, която съм правил в бизнеса си — каза Виктор.

— Защо? — попита Габриел.

— Защото Генадий Лазарев се оказа от КГБ — отговори Орлов. — Той е бил от КГБ, докато работеше по програмата за ядрено оръжие, и си е бил такъв, когато го поставих на поста да ръководи „Русойл“.

— Никога ли не сте имали някакви подозрения?

Орлов поклати отрицателно глава.

— Той беше много добър… и много „предан на щита и меча“, както главорезите от КГБ обичат да се изразяват. Излишно е да казвам — добави Виктор, — че Лазарев ме предаде. Той предостави на Кремъл купища вътрешна документация, която след това държавните прокурори използваха, за да изфабрикуват дело срещу мен. И когато избягах от страната, Лазарев управляваше „Русойл“, сякаш бе негова собственост.

— Той ви е отстранил?

— Напълно.

— А когато се съгласихте да се откажете от „Русойл“, за да ни измъкнете от Русия?

— Дотогава Лазарев вече го нямаше там. Той управляваше нова държавна петролна компания. Както изглежда, руският президент лично е избрал името на предприятието. Нарече го „Волгатек — нефт и газ“. По онова време из Кремъл се разправяше вицът, че президентът е искал да нарече компанията „КГБ — нефт и газ“, но е решил, че това няма да се котира добре на Запад.

„Волгатек“, обобщи Орлов, нямала за цел да играе някаква роля за нефтодобива в страната, който вече бил стабилизиран. Тъкмо обратното, единствената ѝ цел била да се разширят нефтените и газовите интереси на Русия в международен план, като по този начин се увеличи световната мощ и влияние на Кремъл. Подкрепена финансово от Кремъл, компанията започнала да пазарува бясно из Европа и закупила редица петролни рафинерии в Полша, Литва и Унгария. След това, въпреки възраженията на американците, подписала изгоден договор за извършване на сондажи в Иран. Също така подписала споразумения за развитие с Куба, Венесуела и Сирия.

— Виждате ли някаква особеност тук? — попита Виктор.

— Всички сделки, които „Волгатек“ е сключила, са в държави от бившата съветска империя или в страни, враждебни към Съединените щати.

— Точно така — каза Орлов.

Но „Волгатек“ не се задоволила да спре дотам, поднови разказа си той. Тя разширила дейността си в Западна Европа, като подписала договори за доставка и нефтопреработване с Гърция, Дания и Нидерландия. След това насочила поглед към Северно море, където искала да извършва сондажи в две новооткрити нефтени полета край бреговете на Външните Хебридски острови. Геолозите на компанията прогнозирали, че производството може да достигне до сто хиляди барела на ден, като голяма част от печалбите щели да влизат директно в хазната на Кремъл. Компанията кандидатствала за придобиване на лиценз от Министерството на енергетиката и климатичните промени на Великобритания. И тогава държавният секретар по енергийните въпроси помолил Виктор Орлов да намине в кабинета му, за да си поговорят.

— И какво мислите, че му казах?

— Че „Волгатек“ е дъщерна компания, притежавана изцяло от Кремъл и ръководена от бивш член на КГБ.

— И според вас какво направи секретарят с кандидатурата на „Волгатек“ за сондажи в териториалните води на Великобритания?

— Пуснал я е в своя шредер33.

— Пред собствените ми очи — добави с усмивка Виктор. — Това беше най-удовлетворяващият звук.

— Кремъл знае ли, че вие сте саботирали сделката?

— Не ми е известно — отвърна Орлов. — Но съм сигурен, че Лазарев и руският президент са заподозрели, че съм замесен по някакъв начин. Те винаги са готови да вярват най-лошото за мен.

— Какво се случи след това?

— „Волгатек“ изчака една година. След това подаде втора молба за лиценз за сондиране. Но този път нещата бяха различни. Те имаха вътрешен човек на Даунинг Стрийт — човек, когото те бяха обработвали една година.

— Кой е той?

— Предпочитам да не казвам.

— Добре — отговори Габриел. — Тогава аз ще го кажа вместо вас. Вътрешният човек на „Волгатек“ на Даунинг Стрийт е бил Джеръми Фалън — най-могъщият началник на кабинет в британската история.

Виктор Орлов се усмихна.

— Може би все пак трябва да отворим бутилка „Петрюс“.

Те бяха нагазили в опасни води. Алон го знаеше, Орлов сигурно също го знаеше, защото лявото му око трепкаше с бясна скорост. Като дете това потрепване го бе направило прицел на безмилостни подигравки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

В момента това око се взираше в чаша, пълна с тъмночервено вино „Померол“. Орлов още не бе отпил от него. Нито бе отговорил на доста простичкия въпрос, който Габриел му бе задал миг по-рано. Защо Джеръми Фалън?

— А защо не Фалън? — отвърна най-сетне руснакът. — Фалън беше мозъкът на Ланкастър. Фалън беше кукловодът. Той дърпаше конеца и Ланкастър махаше с ръка. И нещо повече, той бе уязвим, лесен за обработване.

— Как така?

— Той не притежаваше нищо. Беше беден като църковна мишка.

— Кой го е предложил като мишена?

— Казаха ми, че предложението е дошло от резидентурата на СВР тук, в Лондон.

Резидентура беше терминът, използван от СВР за назоваване на задграничните ѝ централи, работещи в руските посолства по места. Резидентът бе началникът на централата, а резидентура — самата централа. Това беше останка от времето на КГБ. Повечето неща в СВР бяха такива.

— Как са подходили?

— Лазарев и Фалън са започнали да се натъкват един на друг на най-неподходящите места: партита, ресторанти, конференции, празници. Говори се, че Фалън е прекарал един дълъг уикенд във вилата на Лазарев в Гщаад34 и е кръстосвал около гръцките острови на неговата яхта. Казаха ми, че се разбирали много добре, но това не е изненадващо. Когато поиска, Генадий може да бъде очарователно копеле.

— Но е имало нещо повече от офанзивата с очароването нали, господин Орлов?

— Много повече.

— Колко?

— Пет милиона евро в кодирана сметка в швейцарска банка с любезното съдействие на Кремъл. Много чисто. Напълно непроследимо. СВР е уредила всичко.

— Кой го казва?

— Предпочитам да не казвам кой.

— Хайде, господин Орлов.

— Вие очевидно имате свои източници, господин Алон, а аз си имам мои.

— Поне ми кажете посоката, от която идва вашата информация.

— От изток — отговори Виктор, което означаваше, че идва от някого от многобройните му източници в Москва.

— Продължавайте — подкани го Габриел.

Орлов първо отпи от виното. След това обясни как „Волгатек“ подала втора молба за лиценз за сондиране в Северно море, този път с подкрепата на втория най-влиятелен човек в Уайтхол. Но премиерът все още се колебаел, а държавният секретар по енергийните въпроси бил, както и преди, абсолютно против. Фалън убедил секретаря да не отхвърля категорично молбата. Тя технически останала висяща.

— И след това — каза Орлов, като вдигна ръка към тавана — държавният секретар внезапно одобри лиценза, Джонатан Ланкастър излетя за Москва за тостове с шампанско в Кремъл, а човекът, приел пет милиона евро в руска валута, е напът да стане следващият финансов министър на Великобритания.

— Трябва да знам вашия източник за петте милиона.

— Вече отговорих на този въпрос — отвърна лаконично руснакът.

Алон смени темата:

— Какви са отношенията между „Волгатек“ и вашия бизнес в Лондон?

— Както може би очаквате, ние сме в състояние на война. Тя е по-скоро като Студената война — необявена, но ожесточена.

— Как така?

— Лазарев ми отмъкна редица сделки, предлагайки по-висока цена. На него му е лесно — добави възмутено Виктор. — Той не играе със собствените си пари. Освен това му доставя огромно удоволствие да привлича на работа най-добрите ми специалисти, като ги засипва с купища пари — пари на Кремъл, разбира се, — и те хукват към по-добрите условия.

— Говорите ли си с него?

— Аз не бих се изразил така — отвърна Орлов. — Когато се срещаме в обществото, си кимаме учтиво и си разменяме студени усмивки. Нашата война се води изцяло в сянка. Трябва да призная, че напоследък Генадий ме надвива. И сега той ще сондира за нефт във водите на страната, която обикнах. От тази мисъл направо ми прилошава.

— Тогава може би трябва да направите нещо по въпроса.

— Какво например?

— Да ми помогнете да развалим сделката.

Орлов спря да върти очилата си и за момент безмълвно се взря в Габриел.

— Какъв е вашият интерес към нея? — попита накрая.

— Той е изцяло личен.

— Защо някой като вас се интересува дали руска енергийна компания ще получи достъп до нефта в Северно Море?

— Сложно е за обяснение.

— Щом е свързано с вас, не очаквам нищо просто.

Алон неволно се усмихна, после тихо каза:

— Аз мисля, че Кремъл е изнудил Джонатан Ланкастър да даде сондажните права на „Волгатек“.

— Как?

Габриел запази мълчание.

— Отказах се от компания на стойност шестнайсет милиарда долара, за да измъкна вас и съпругата ви от Русия — каза Орлов. — Смятам, че това ми дава право да получа отговор. Как са го направили?

— С отвличането на любовницата на Ланкастър на остров Корсика.

На Орлов не му трепна окото.

— Е — каза той отново. — Радвам се, че някой най-накрая забеляза.

Те говориха, докато зад прозорците на прекрасния кабинет на Виктор Орлов стана тъмно, а след това поговориха още малко. В края на разговора им Габриел вече бе уверен, че е разбрал как се е разиграл сценарият на върха, но точно какво участие бяха взели актьорите в него — още му убягваше. Обаче бе сигурен в едно: време бе да си поговори на четири очи с Греъм Сиймор. Обади му се от уличен телефон на площад „Слоун“ и призна, че отново е влязъл в страната, без първо да се впише в книгата за гости. После поиска да се срещнат. Сиймор му съобщи часа и мястото и затвори, без да каже нито дума. Алон върна слушалката на мястото ѝ и тръгна, а Кристофър Келър му пазеше гърба, вървейки на стотина метра зад него.

38. Хампстед Хийт, Лондон

Те отидоха пеша до Хайд Парк Корнър, качиха се на метрото по линията „Пикадили“ до площад „Лестър“, а след това хванаха Северната линия и се возиха дълго до Хампстед. Келър влезе в едно малко кафене на Хай Стрийт и изчака там, докато Габриел продължи сам по Саут Енд Роуд. Той навлезе в просторните паркови площи край Прайър Фийлд, заобиколи езерата в Хампстед, а след това се изкачи по лекия склон на Парламънт Хил. В далечината, забулени от ниски облаци и мъгла, блестяха светлините на Лондонското сити. Греъм Сиймор се любуваше на гледката от една дървена пейка в парка. Беше сам, с изключение на двама, облечени с дъждобрани охранители, които стояха неподвижно като шахматни фигури на пътеката зад гърба му. Те извърнаха очи, когато Алон безмълвно се промъкна край тях и седна до Сиймор. Заместник-директорът на МИ5 не показа с нищо, че е забелязал присъствието му. Той отново пушеше.

— Наистина трябва да ги спреш — каза Габриел.

— А ти наистина трябваше да ми кажеш, че ще се върнеш в страната — отвърна Сиймор. — Щях да организирам делегация за посрещането ти.

— Не исках такава делегация, Греъм.

— Очевидно. — Сиймор продължаваше да съзерцава светлините на Централен Лондон. — От колко време си в града?

— Пристигнах вчера следобед.

— Защо?

— По недовършени дела.

— Защо? — попита отново Греъм.

— Заради Маделин — отговори Габриел. — Тук съм заради Маделин.

Сиймор обърна глава и за първи път го погледна.

— Тя е мъртва — каза той бавно.

— Да, Греъм, знам това. Аз бях там.

— Съжалявам — каза след малко Сиймор. — Не трябваше да…

— Забрави за това, Греъм.

Двамата потънаха в неловко мълчание. „Това е заради естеството на този нещастен случай“ — помисли си Габриел. И двамата бяха постъпили в разузнаването, за да защитават своите страни и своите сънародници, а не политиците си.

— Трябва да си открил нещо важно — каза накрая Сиймор. — Иначе нямаше да ми се обадиш.

— Ти винаги си бил добър, Греъм.

— Но не и достатъчно добър, за да те възпра да влизаш в моята страна, когато си поискаш.

Габриел не каза нищо.

— Какво имаш?

— Смятам, че знам кой е отвлякъл Маделин Харт. Нещо повече — добави, — смятам, че знам защо е била отвлечена.

— Кой е бил?

— „КГБ — нефт и газ“ — отвърна Алон.

Сиймор рязко обърна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Било е заради сделката с „Волгатек“, Греъм. Маделин е била отвлечена, за да могат руснаците да крадат вашия нефт.

За един професионален таен агент няма нищо по-лошо от това служител на друга разузнавателна служба да му каже нещо, което той самият вече е трябвало да знае. Греъм Сиймор понесе това унижение с възможно най-голямо достойнство, с високо вдигната глава и вирната брадичка. После, след като внимателно прецени последствията, поиска обяснение. Габриел започна, като му разказа всичко, което бе научил за Джеръми Фалън. Че Фалън е бил влюбен в Маделин Харт. Че вече не се е радвал на добър прием на Даунинг Стрийт и е трябвало да бъде изхвърлен оттам преди следващите избори. Че е приел таен подкуп в размер на пет милиона евро от Генадий Лазарев и след това е използвал властта си, за да прокара сделката въпреки възраженията на държавния секретар по енергийните въпроси. Накрая каза на Сиймор за говорещата руски език жена, която първо бе видял в една стара църква в Люберон, а после в една изоставена общинска къща в Базилдън.

— Кой е източникът за Джеръми Фалън и петте милиона? — попита Греъм.

— Ако не възразяваш, за него бих искал да претендирам за „зона на неприкосновеност“35.

— Сигурен съм, че ще го направиш. Но кой е източникът?

Алон му отговори честно. Сиймор бавно поклати глава.

— Виктор Орлов е генетично неспособен да говори истината — каза той. — Винаги предлага на МИ6 някакви така наречени разузнавателни сведения за Русия и нито едно от тях не върши работа.

— Киара и аз нямаше да сме живи, ако не беше Виктор Орлов — възрази Габриел.

— Това не означава, че всичко, което казва, е истина.

— Той знае повече за скритата страна на руската петролна индустрия, отколкото всеки друг на света.

Сиймор не оспори това твърдение.

— И си сигурен за мъжа и жената, които са отпътували с мерцедеса? — попита той. — Сигурен ли си, че са същите, които са те проследили в галерията?

— Греъм — каза уморено Алон.

— Всички правим грешки от време на време.

— Някои от нас по-често от други.

Сиймор захвърли ядно цигарата си в тъмнината.

— Защо чувам за това едва сега? Защо не ми се обади снощи, докато си ги наблюдавал?

— И какво щеше да направиш? Щеше ли да предупредиш началника на Руския отдел във вашето контраразузнаване? Щеше ли да информираш вашия директор? — Габриел замълча за миг. — Ако бях дошъл при теб снощи, това щеше да задейства поредица от събития, които биха довели до краха на Джонатан Ланкастър и неговото правителство.

— Тогава защо идваш при мен сега?

Алон не отговори нищо. Сиймор понечи да запали нова цигара, но спря.

— Доста е иронично, не мислиш ли?

— Кое?

— Помолих те да намериш Маделин Харт, защото се опитвах да защитя премиера от скандал. А сега ми предоставяш информация, която може да го съсипе.

— Нямах такова намерение.

— Не можеш да докажеш нито една дума за дадения случай, знаеш го. Нито една дума.

— Наясно съм с това.

Греъм въздъхна тежко.

— Аз съм заместник-директор на Службата за сигурност на Нейно Величество — каза той повече на себе си, отколкото на Габриел. — Заместник-директорите на МИ5 не свалят британските правителства. Те ги предпазват от външни и вътрешни врагове.

— Ами ако правителството е корумпирано?

— Кое правителство не е? — отвърна небрежно Сиймор.

Алон не отговори. Не беше в настроение за дебат относно относителността на етиката в политиката.

— А ако те убедя да си тръгнеш и да забравиш за това? — попита Греъм. — Какво ще направиш?

— Ще се съобразя с твоето желание и ще се прибера вкъщи в Йерусалим.

— И какво ще правиш?

— Изглежда, Шамрон има планове за мен.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за това?

— Не още.

Сиймор явно бе заинтригуван, но за момента изостави темата.

— И какво ще си мислиш за мен? — попита той след малко.

— Какво значение има какво си мисля аз?

— За мен има значение — отвърна сериозно Сиймор.

Габриел си даде вид, че размишлява.

— Смятам, че ще прекараш остатъка от живота си, чудейки се какво прави СВР с всичките пари, които източва от Северно море. И смятам, че ще се чувстваш виновен, че не си направил нищо, за да спреш това.

Сиймор не отговори.

— В Службата имаме една поговорка, Греъм. Ние считаме, че една кариера без скандал изобщо не е никаква кариера.

— Ние сме британци — отговори Сиймор. — Ние нямаме поговорки и не обичаме скандали. Всъщност ние живеем в страх да не направим дори и най-малката погрешна стъпка.

— Ето защо имаш мен.

Греъм го изгледа за миг сериозно.

— Какво точно предлагаш?

— Позволи ми да поведа война срещу „Волгатек“ от ваше име. Ще намеря доказателство, че те са откраднали вашия нефт.

— И после какво?

— Аз ще го открадна обратно.

Габриел и Греъм Сиймор прекараха следващите трийсет минути в уточняване на подробностите на може би най-необичайното оперативно споразумение, постигано досега между две понякога съюзнически служби. По-късно то щеше да стане известно като „споразумението от Парламънт Хил“, макар че някои хора от британското разузнаване го наричаха „споразумението Кайт Хил“, което бе другото име на малкия хълм в южния край на Хампстед Хийт. Съгласно клаузите на споразумението, Сиймор даваше на Алон правото да действа на британска земя, както той намери за добре, при условие че няма да има насилие и никаква заплаха за британската национална сигурност. От своя страна, Габриел обеща, че всяка разузнавателна информация, придобита по време на операцията, ще бъде предавана на Греъм и той сам ще реши как да я използва. Споразумението бе скрепено с ръкостискане. После Сиймор тръгна, последван от охранителите си.

Алон остана в Хийт още десет минути, преди да се върне до Хай Стрийт, за да вземе Келър. Двамата се качиха на метрото до Кенсингтън и след това отидоха пеша до израелското посолство. В централата на Службата нямаше никой, освен един нисш чиновник, който скочи и застана мирно, когато легендата влезе през вратата без предупреждение. Габриел остави Кристофър в преддверието, а след това отиде в обезопасения комуникационен сектор, който ветераните от Службата като него наричаха Светая светих. Домашният номер на Шамрон в Тиберия все още фигурираше в указателя за спешни контакти. Той вдигна след първото позвъняване, сякаш бе седял до телефона.

Въпреки че обаждането бе технически защитено, двамата мъже говориха на лаконичния жаргон на Службата — език, който никой преводач или суперкомпютър не можеше да дешифрира. Алон набързо обясни какво бе открил, какво планираше да направи по-нататък и от какво имаше нужда, за да продължи напред. Не беше нужно Шамрон да осигурява ресурси за подобна операция, нито официални пълномощия за нейното одобряване. Единствено Узи Навот можеше да направи това, и то само с благословията на самия министър-председател.

И така бяха поставени основите на свада, която щеше да остане в аналите като една от най-лошите в легендарната история на Службата. Тя започна в 22,18 ч. израелско време, когато Стареца позвъни в дома на Навот и му каза, че Габриел възнамерява да започне война срещу „КГБ — нефт и газ“ и че той, Шамрон, иска операцията да се осъществи. Узи Навот даде ясно да се разбере, че такова начинание е малко вероятно да се случи. Нито по-късно. Нито изобщо някога. Ари затвори, без да каже и дума, и позвъни на премиера, преди Навот да има възможност да се намеси.

— Защо да започвам война с руския президент? — попита министър-председателят. — Това е само нефт, за бога.

— За Габриел въпросът не опира само до нефта. Освен това — добави Шамрон, — искаш ли той да бъде следващият началник, или не?

— Знаеш, че искам него, Ари.

— Тогава го остави да уреди старите си сметки с руснаците — каза Шамрон — и той ще бъде твой.

— Кой ще каже на Узи?

— Съмнявам се, че той ще приеме обаждането ми.

И така израелският министър-председател, действайки по повелята на Ари Шамрон, се обади на началника на своето външно разузнаване и му нареди да одобри операция, в която началникът не искаше да участва. По-късно очевидци щяха да твърдят, че се е говорило на висок тон, а имаше и слухове, че Навот заплашил да си подаде оставката. Но те бяха само това — слухове, защото на Узи му харесваше да бъде шефът почти толкова, колкото бе харесвало на Шамрон. И като знак за нещата, които щяха да последват, Навот отказа да се обади на Алон в Лондон и лично да му даде благословията си, оставяйки тази задача на един нисш служител. Габриел получи официалното разрешение за операцията малко след полунощ лондонско време с обаждане по телефона, продължило по-малко от десет секунди. След като затвори, двамата с Келър напуснаха посолството и се отправиха по тихите улици на Лондон към „Грандхотел Бъркшър“.

— Ами аз? — попита Кристофър. — Оставам или се качвам на следващия самолет за Корсика?

— Това зависи от теб.

— Мисля да остана.

— Няма да бъдеш разочарован.

— Не говоря иврит.

— Това е добре.

— Защо?

— Защото можем да ти се присмиваме и ти никога няма да разбереш.

— Как смяташ да ме използваш?

— Ти говориш френски като французин, имаш няколко чисти паспорта и си доста добър с пистолета. Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Само един.

— Ще ти е нужен някой руснак.

— Не се притеснявай — отвърна Габриел. — Разполагам с един.

39. Грейсууд, Съри

Изолираната къща в тюдорски стил се издигаше на километър и половина от старата енорийска църква в Грейсууд, в края на гората Ноби Копс. До нея водеше изровена, засенчена от букове алея, защитена от погледите с гъст жив плет. Имаше обрасла с буйна растителност градина, подтикваща към дълбоки размисли, осем акра земя, за да се бориш със своите демони, както и езеро, където не бе ловена риба от години. Костурите, които се стрелкаха из тъмните му води, сега бяха големи като акули. От интендантството на Службата, което придобиваше и поддържаше имоти, които да служат за тайни квартири, наричаха езерото Лох Нес.

Габриел и Келър пристигнаха в имението рано следобед на следващия ден с джип „Ленд Роувър“, който им бе предоставен от Транспортния отдел на Службата. В задната част имаше два сандъка от неръждаема стомана, пълни с надеждни комуникационни устройства, взети от обезопасения комуникационен център на посолството, заедно с няколко торби с хранителни продукти, закупени от супермаркета на веригата „Сейнсбъри“ в Гилдфорд. След като оставиха хранителните продукти в килера, те махнаха завивките от мебелите, почистиха паяжините от корнизите и претърсиха от край до край старата къща за подслушвателни устройства. После отидоха в градината и застанаха на брега на езерото. Пред очите им гръбни перки разсичаха тъмната повърхност.

— Те не се шегуват — каза Кристофър.

— Не — отвърна Алон.

— С какво се хранят?

— Последния път, когато бяхме тук, разкъсаха един от най-добрите ми агенти.

— Има ли някакви рибарски такъми?

— В задното антре.

Келър влезе вътре и намери чифт въдици, облегнати в ъгъла до старо нацепено гребло. Докато търсеше стръв, чу глух пукот, като от счупване на клон. Когато излезе навън долови във въздуха непогрешимия мирис на барут. После видя Габриел да идва по градинската пътека, държейки в едната си ръка берета със заглушител, а в другата — риба, дълга около седемдесет сантиметра.

— Това съвсем не ми прилича на спортуване — подхвърли Кристофър.

— Нямам време за спорт — отговори Алон. — Трябва да измисля начин да внедря агент в руската петролна компания. Освен това имам много гърла за хранене.

Късно следобед, когато живият плет се стопи в сгъстяващия се мрак и въздухът изстудя, в изолираната къща в тюдорски стил, разположена в края на гората Ноби Копс, пристигна колона от три автомобила. Превозните средства бяха различни марки и модели, каквито бяха и слезлите от тях деветима оперативни агенти, които бяха уморени от дългия, преминал в нелегално пътуване ден. В коридорите и конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези агенти бяха известни като „Барак“ — думата на иврит за светкавица, заради способността им да се събират и да нанасят светкавични удари. Американците, завиждайки на ненадминатия списък с успешни операции на групата, ги наричаха „Божият отряд“.

Първа в къщата влезе Киара, следвана от Римона Щерн и Дина Сарид. Дребна и тъмнокоса, Дина беше топанализаторът на Службата по въпросите на тероризма, но тя притежаваше блестящ аналитичен ум, което я правеше ценен кадър за всякакъв вид операции. Римона — рубенсов тип жена с пясъчноруси коси — бе започнала кариерата си във военното разузнаване, но сега беше част от отдела на Службата, чиято дейност бе съсредоточена изключително върху иранската ядрена програма. По случайност тя бе и племенница на Шамрон. Всъщност най-милите спомени на Габриел за Римона бяха за едно безстрашно дете, което се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли в къщата на прочутия си вуйчо в Тиберия.

След това влязоха двамата универсални полеви агенти Одед и Мордекай, следвани от Яков Росман и Йоси Гавиш. Яков — набит, с тъмна коса и белязано от шарка лице, беше агент от контраразузнаването, който се бе специализирал във вербуването и работата с арабски шпиони. Йоси бе старши офицер от отдел „Проучване“ на Службата. Роден в Лондон и завършил Оксфордския университет, той все още говореше иврит с изразен британски акцент.

От последната кола слязоха двама мъже: единият бе около шейсетгодишен, а другият — в разцвета на силите си. По-възрастният от двамата бе не някой друг, а Ели Лавон: виден археолог, ловец на нацистки военнопрестъпници и разграбени по време на холокоста ценности, и изключителен проследяващ агент. Както обикновено, Лавон носеше няколко ката несъчетаеми дрехи. Той имаше рядка коса, която не се поддаваше на никаква прическа, и бдителни кафяви очи на териер. Неговите велурени мокасини не издадоха нито звук, когато пресече антрето и се озова в топлата прегръдка на Габриел. Ели Лавон правеше безшумно почти всичко. Веднъж Шамрон бе казал, че легендарният проследяващ агент на Службата може да изчезне, докато се здрависва с теб.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Алон.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Освен това — добави Лавон, — твоят изпълнител на главната роля каза, че не би припарил до руснаците, ако аз не пазя гърба му.

Габриел погледна към високия мъж, който стоеше точно зад слабичкото рамо на Ели. Той се казваше Михаил Абрамов. Върлинест и русокос, с фини черти на лицето и очи с цвят на глетчер, Михаил бе емигрирал в Израел от Русия като тийнейджър и се бе присъединил към Саярет Маткал — елитното специално подразделение на израелската армия. Наречен някога от Шамрон „версия на Габриел без съвест“, той лично бе елиминирал няколко от висшите ръководители на терористичните организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“. Сега той изпълняваше подобни мисии за Службата, макар че огромните му дарби не се изчерпваха с боравенето с огнестрелно оръжие. Именно Михаил, работейки с агентката от ЦРУ Сара Банкрофт, се бе внедрил в антуража на Иван Харков, като по този начин бе поставил началото на дългата и кървава война между Службата и частната армия на Иван. Ако Виктор Орлов не бе отстъпил „Русойл“ на Кремъл, Михаил щеше да умре в Русия заедно с Габриел и Киара. В действителност на гладката като порцелан скула на Михаил бе останал дълбок белег от тежкия юмрук на Иван.

— Не си длъжен да го правиш — каза Алон, докосвайки белега му. — Можем да намерим някой друг.

— Кого например? — попита Михаил, като огледа стаята.

— Йоси може да го направи.

— Йоси говори четири езика — възрази Михаил, — но по една случайност руският не е сред тях. Те може да говорят как ще прережат гърлото му, а той ще си мисли, че си поръчват пиле по киевски.

Членовете на легендарния екип на Габриел бяха пребивавали в къщата и преди, така че се настаниха в старите си стаи без особени препирни, докато Киара се насочи към кухнята, за да приготви богата вечеря по случай срещата. Основното ястие беше огромният костур, който тя изпече с бяло вино и зелени подправки. По време на вечерята Алон постави Келър от дясната си страна — знак за останалите, че поне засега към Англичанина трябва да се отнасят като към член на семейството. Отначало другите се чувстваха неловко от присъствието му, но постепенно започнаха да свикват с него. Докато вечеряха, през повечето време говореха на английски заради Кристофър. Но когато обсъждаха тяхната последна операция, преминаха на иврит.

— За какво говорят? — попита той тихо Габриел.

— За една нова програма по израелската телевизия.

— Истината ли ми казваш?

— Не.

Всички бяха по-сдържани от обикновено, тъй като сянката на Иван бе надвиснала над тях. По време на вечерята те не споменаха името му. Вместо това, говориха за матцав — настоящото положение. Йоси, дълбоко запознат с класиката и историята, им служеше за гид. Според него светът опасно излизал извън контрол. Обещанията на Арабската пролет били изобличени като лъжи и скоро полумесецът на радикалния ислям щял да се простира от Северна Африка до Централна Азия. Америка била банкрутирала, уморена и вече не била в състояние да играе водеща роля. Възможно било безпорядъкът в този нов турбулентен свят да доведе до формирането на нова „Ос на злото“ на XXI век, начело с Китай, Иран и естествено, Русия. А Израел и Службата щели да останат сами, заобиколени от море от врагове.

След тези думи те раздигнаха масата и отидоха в хола, където Габриел най-накрая им обясни защо ги е довел в Англия. Те вече знаеха някои фрагменти. Сега, застанал пред тях на фона на огъня, който гореше в газовата камина зад гърба му, той бързо завърши картината. Разказа им всичко, което се бе случило, като започна с отчаяното търсене на Маделин Харт във Франция и завърши със споразумението, което бе постигнал с Греъм Сиймор предишната вечер в Хампстед Хийт. Имаше обаче един аспект от случая, който Алон им изложи допълнително. Това беше кратката му среща с Маделин Харт часове преди смъртта ѝ. Той ѝ бе дал дума да я заведе благополучно у дома. След като не бе успял да го стори, възнамеряваше да спази това обещание, като развали тази, както се бе оказало, изцяло руска операция. За да постигнат това, щяха да внедрят Михаил в нефтената компания на КГБ. После щяха да намерят доказателства, че Маделин Харт е била убита като част от руски заговор за кражбата на британския нефт в Северно море.

— Как? — попита невярващо Ели Лавон, когато Габриел замълча. — Как, за бога, ще вкараме Михаил в притежавана от Кремъл петролна компания, която се управлява от руското разузнаване?

— Ще намерим начин — отвърна Алон. — Винаги намираме.

Истинската работа започна на следващата сутрин, когато членовете на екипа на Габриел започнаха тайно да се ровят в държавната руска енергийна компания, известна като „Волгатек — нефт и газ“. В началото по-голямата част от информацията им идваше от обществено достъпни източници: бизнес списания, съобщения за пресата и научни доклади, написани от експерти по агресивната руска петролна индустрия. В допълнение Алон поиска помощ от Отдел 1400 — израелската служба за електронно подслушване. Както се очакваше, от отдела откриха, че базираните в Москва компютърни мрежи и комуникации на „Волгатек“ са защитени от висококачествени руски защитни стени, и което бе интересно, същите защитни стени се използваха от Кремъл, руската армия и СВР. Все пак в края на деня отделът успя да проникне в компютрите на офиса на „Волгатек“ в Гданск, където компанията притежаваше важна рафинерия, произвеждаща голяма част от петрола на Полша. Материалът бе изпратен директно в обезопасената къща в Съри. Михаил и Ели Лавон — единствените членове на екипа, които говореха руски, направиха превода. Михаил сметна сведенията за абсолютно безполезни, но Лавон беше по-оптимистичен. Според него, като направеха първата стъпка в Гданск, щяха да научат много за това как „Волгатек“ действа извън границите на Матушка Русия.

По инстинкт те подходиха към мишената си, сякаш тя беше терористична организация. А първото нещо, когато се натъкнеха на нова терористична група или клетка, напомни им ненужно Дина, бе да се определят структурата и ключовите фигури в нея. Според нея беше изкушаващо да се съсредоточат върху тези, които бяха на върха на „хранителната верига“, но обикновено началниците от средния ешелон, редовите служители, куриерите, домакините и шофьорите се оказваха много по-ценни. Тях не ги забелязваха, забравяха ги, пренебрегваха ги. Те се изпълваха с недоволство и негодувание, често харчеха повече, отколкото печелеха. Това ги правеше по-лесни цели за вербуване, отколкото мъжете, които летяха с частни самолети, наливаха се с шампанско и имаха на разположение куп руски проститутки, независимо в кой край на света отиваха.

На върха на организационната структура беше Генадий Лазарев, бившият руски ядрен физик и КГБ информатор, който бе работил като заместник на Виктор Орлов в „Русойл“. Доверен заместник на Лазарев беше Дмитрий Бершов, а началник на европейските операции бе Алексей Воронин. И двамата бяха бивши офицери от КГБ, макар че Воронин бе много по-представителен. Той говореше свободно няколко европейски езика, в това число и английски, който бе научил, докато бе работил в лондонската резидентура на КГБ през последните дни на Студената война.

Откриването на останалата част от йерархичната структура на „Волгатек“ се оказа по-трудно, което със сигурност не беше случайно. Яков оприличи профила на компанията с този на Службата. Името на началника беше публично достояние, но имената на неговите ключови заместници, както и задачите, които те извършваха, се пазеха в тайна или бяха прикрити с множество лъжи и заблуди. За щастие трафикът на електронната поща от офиса в Гданск позволи на екипа да идентифицира няколко други ключови играчи в компанията, в това число и началника на охраната Павел Жиров. Името му не се срещаше в никакви фирмени документи и всички опити да намерят негова снимка останаха безплодни. Така че върху изготвеното от екипа табло на организационната структура Жиров беше човек без лице.

С напредването на дните за екипа стана ясно, че предприятието, което Жиров охраняваше, бе много повече от обикновена петролна компания. То беше част от по-голям стратегически план на Кремъл за превръщането на Русия в глобална енергийна суперсила — евразийска Саудитска Арабия, и възкресяването на Руската империя от руините на Съветския съюз. Източна и Западна Европа вече бяха прекалено зависими от руския природен газ. Мисията на „Волгатек“ бе да разшири руското господство над европейския енергиен пазар чрез закупуването на петролни рафинерии. А сега, благодарение на Джеръми Фалън, тя стъпваше в Северно море, което рано или късно щеше да изпраща милиарди от петролните печалби в касата на Кремъл. Да, съгласи се екипът, „Волгатек — нефт и газ“ представляваше руската алчност. Но преди всичко тя представляваше руския реваншизъм.

Но как да внедриш агент в такава организация? Ели Лавон намери възможно решение, което обясни на Габриел, докато се разхождаха из обраслата като джунгла градина. По думите му, след като бе закупила рафинерията в Гданск, „Волгатек“ бе наела местен поляк да изпълнява формално длъжността директор. На практика полякът нямал нищо общо с ежедневните дела на рафинерията. Той бил фасада, букет цветя, предназначен да успокои наранените чувства на поляците, задето руската мечка е погълнала един жизненоважен икономически актив. Освен това, Полша не била единственото място, където „Волгатек“ е наела местни помощници. Същото била направила в Унгария и Литва, както и в Куба. Положението на тези мениджъри не било по-различно от това на директора в Гданск. Всички те били подценявани, игнорирани и държани настрана.

— Те са разносвачи на кафе — каза Ели.

— Което означава, че нямат достъп до строго секретната информация, която търсим — отбеляза Алон.

— Вярно е — отвърна Лавон. — Но ако наетият местен човек по случайност е руснак по рождение или по произход, централното командване на „Волгатек“ може да погледне с по-добро око на него, особено ако се окаже най-умният кандидат. Ако случаят се окаже такъв, те може да се изкушат да му делегират реални отговорности. Кой знае? Може дори да го допуснат в тяхната светая светих в Москва.

— Това е брилянтна идея, Ели.

— Да, така е — съгласи се Лавон. — Но има и един сериозен проблем.

— Какъв е той?

— На първо място, как да направим така, че „Волгатек“ да го забележат?

— Това е лесно.

— Наистина ли?

— Да — отвърна с усмивка Габриел. — Наистина.

Тази вечер Алон не сподели трапезата с екипа си. Вместо това, той отиде с кола до Чейни Уок в Челси, където вечеря насаме с Виктор Орлов. Неговият зараждащ се план не срещна никаква съпротива от страна на руснака; в действителност Орлов направи няколко ключови предложения, които дори го направиха по-добър. В края на вечерята Габриел му подаде стандартна декларация, каквато се даваше на всички външни лица, които участваха в операции на Службата. С нея Орлов се задължаваше никога да не разкрива своята роля в случая, както и да няма никакви законови претенции, ако той самият или неговият бизнес понесат някакви щети. Виктор отказа да я подпише. Алон изобщо не се изненада.

След като напусна дома на Орлов, Габриел отиде с колата до Хампстед, а после измина пеш пътя до Парламънт Хил. Греъм Сиймор чакаше на пейката, пазен от двете страни от бодигардовете си. Те се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, когато Алон заговори за операцията, която се канеше да предприеме, и това, което искаше като неофициална помощ от страна на британците. Докато го слушаше, Сиймор не можа да сдържи усмивката си. Беше необичайна операция, но пък повечето операции на Службата бяха такива, особено когато бяха замислени от Габриел и неговия екип.

— Знаеш ли — каза Сиймор, — това може действително да проработи.

— Ще проработи, Греъм. Въпросът е дали искаш да продължим — добави той.

Сиймор помълча известно време. След това стана от пейката и се обърна с гръб към светлините на Лондон.

— Донеси ми доказателство, че руснаците стоят зад отвличането и убийството на Маделин — каза той спокойно, — и аз ще се погрижа тези копелета в Кремъл никога да не видят и капка от нашия нефт.

— Позволи ми да го направя вместо теб, Греъм. По този начин ти няма да…

— Това е нещо, което само аз мога да направя — прекъсна го Сиймор. — Освен това, един много мъдър човек веднъж ми каза, че кариера без скандал изобщо не е никаква кариера.

— Напиши името ми в „Гугъл“, а след това ми кажи дали мислиш, че съм толкова мъдър.

Греъм се усмихна.

— Няма да размислиш, нали?

— Не — отвърна Габриел.

— Браво на теб — каза Сиймор. — Но запомни едно нещо.

— Какво е то?

— Може да успееш лесно да внедриш Михаил във „Волгатек“, но измъкването му оттам може да се окаже съвсем друго нещо.

С тези думи Сиймор се присъедини отново към бодигардовете си и се стопи в мрака. Алон остана на пейката още пет минути. След това се върна до колата си и пое обратно към къщата в края на гората Ноби Копс.

40. Грейсууд, Съри

Обучението на Михаил Абрамов — бъдещ служител на руската държавна енергийна компания, известна като „Волгатек — нефт и газ“, започна в девет часа на следващата сутрин. Първият му учител бе не друг, а Виктор Орлов. Въпреки възраженията на Габриел, Орлов настоя да пътува до Съри със своята лимузина „Мерцедес Майбах“, следвана от пълния с телохранители „Ленд Роувър“. Малкият кортеж предизвика известно вълнение в Грейсууд и през по-голямата част от деня из селото се носеше слух, че пътникът в лимузината е бил самият министър-председател. Но Джонатан Ланкастър бе далеч от Съри — тази сутрин той водеше предизборна кампания в Шефилд. Последните социологически проучвания му даваха внушителна преднина пред кандидата на опозицията. Най-известният британски политически анализатор предсказваше съкрушителна изборна победа.

Орлов дойде в тайната квартира на следващата сутрин, както и на по-следващата. Неговите лекции бяха отражение на уникалната му личност: изключително талантлив, високомерен, упорит, снизходителен. Той говореше на Михаил предимно на английски език, като от време на време преминаваше на руски, който само Ели Лавон можеше да разбере. А понякога смесваше двата езика в странен език, който екипът нарече „русглиш“. Виктор бе неуморим, досаден, но не можеше да не го обикнеш. Той бе сила, с която трябваше да се съобразяваш. Беше Орлов, изпълняващ мисия.

Той започна своите лекции с урок по история: животът по време на съветския комунизъм, рухването на една империя, царящото беззаконие в периода на олигарсите. За голяма изненада на всички, Виктор призна, че той и другите финансови магнати са посели семената на собственото си унищожение, като са станали твърде богати, и то твърде бързо. По този начин, добави той, те са допринесли за създаването на обстоятелствата, довели до връщане на авторитаризма. Сегашният президент на Русия беше човек без идеология или нравствена система, различна от упражняването на силова власт.

— Той е фашист във всичко, освен по име — каза Орлов. — И аз го създадох.

Следващата фаза от ускореното обучение на Михаил започна на четвъртия ден, когато той се зае с това, което Ели Лавон определи като „най-кратката магистърска програма по бизнес администрация в историята“. Неговият преподавател бе от Тел Авив, но бе посещавал бизнес училището „Уортън“ и бе работил за кратко за „Ексон Мобил“36, преди да се върне в Израел. В продължение на седем дълги дни и нощи той преподава на Михаил основите на бизнес администрацията: счетоводство, статистика, маркетинг, корпоративни финанси, управление на риска. Михаил се оказа много възприемчив ученик, което не бе никак изненадващо, тъй като родителите му бяха видни съветски учени. В края на курса преподавателят му предначерта светло бъдеще, въпреки че нямаше представа какво би могло да съдържа това бъдеще. След това с радост подписа декларацията за конфиденциалност, дадена му от Габриел, и се качи на самолета за дома си в Израел.

Докато Михаил усилено се обучаваше, останалите от екипа се трудеха усърдно върху създаването на идентичността, която щеше да му служи за прикритие, като започнеше работа на терен. Те я изграждаха, както романистът изгражда своя персонаж: родословие и образование, любовни успехи и разочарования, победи и провали. Дни наред името му им убягваше, защото то трябваше да подхожда на човек, който с единия крак бе в Запада, но все още бе здраво свързан с Изтока. Габриел бе този, който най-накрая избра името Никълъс Аведон — английско изопачаване на Николай Авдонин. С благословията на Греъм Сиймор те му изфабрикуваха британски паспорт на пътувал много човек и му написаха дълга и подробна автобиография, която да съответства на това. След като Михаил завърши обучението си, те го заведоха на обиколка на живот, който никога не бе живял. Видя къща в потънало в зеленина лондонско предградие, в която никога не бе влизал, колежа в Оксфорд, където никога не бе отварял учебник, и офиса на неизвестна сондажна фирма в Абърдийн, откъдето никога не бе вземал заплата. Те дори отидоха със самолет до Америка, за да си спомни какво е да се разхождаш по улиците на Кеймбридж в хладен есенен следобед, въпреки че той никога не бе пребивавал в Кеймбридж през есента или по което и да е друго време на годината.

Накрая остана въпросът с външността на Михаил. Тя трябваше да се промени кардинално. В противен случай приятелите на „Волгатек“ в СВР щяха да си спомнят за него от миналите операции. Пластичната хирургия не беше приемлив вариант: времето за заздравяване бе прекалено дълго, а и Михаил категорично отказа някой да докосва със скалпел лицето му. Всъщност на Киара ѝ хрумна възможното решение, което тя демонстрира на Габриел на един от компютрите. На екрана бе снимката, която бе направила на Михаил за фалшивия му британски паспорт. Тя натисна един бутон и снимката се появи отново с една съществена промяна.

— Аз едва го познах — каза Алон.

— Но дали ще се съгласи?

— Ще му покажа ясно, че няма друг избор.

Същата вечер, в присъствието на целия екип, Михаил си обръсна главата. В знак на солидарност Яков, Одед и Мордекай обръснаха и техните, но Габриел отказа да ги последва. По думите му неговият ангажимент за сплотеността на екипа не стигал дотам. На следващата сутрин жените заведоха Михаил в Лондон на покупки, които накараха доста хора в счетоводния отдел на булевард „Цар Саул“ да повдигнат вежди. При завръщането си в Грейсууд те завариха Виктор Орлов да ги чака, за да проведе заключителния изпит на Михаил, който той издържа блестящо. За да го отпразнуват, Виктор отвори няколко бутилки от любимото си вино „Шато Петрюс“. Когато вдигна чашата си в чест на своя ученик, от градината долетя приглушен изстрел от берета.

— Какво беше това? — попита Орлов.

— Мисля, че ще ядем риба за вечеря — отговори Михаил.

— Някой трябваше да ми каже — рече Виктор. — Щях да донеса хубав „Сансер“ вместо „Петрюс“.

Малко след като бе получил британския си паспорт, Виктор Орлов бе купил контролния пакет акции на западащия, но уважаван лондонски вестник „Файненшъл Джърнъл“ като средство за повишаване на имиджа си сред интелектуалния елит на града. Неколцина души от персонала, в това число и известната разследваща журналистка Зоуи Рийд, си бяха подали оставката в знак на протест, но повечето бяха останали, отчасти защото нямаше къде другаде да отидат. Съгласно условията на договора за собственост, Орлов се бе съгласил да не се меси в определянето на редакционното съдържание на вестника. Той бе успял някак си да спази това обещание — въпреки желанието си да използва вестника като тояга, с която да нанася удари на враговете си в Кремъл.

Това обаче не означаваше, че Виктор не бе склонен да се обади на редакторите си за някоя извънредна новина, особено когато тя касаеше неговия собствен бизнес. И така след три дни на една от вътрешните страници на вестника се появи кратка бележка за ново попълнение в персонала на „Виктор Орлов Инвестмънтс“. По-късно същата сутрин Орлов потвърди назначението с прессъобщение, което гласеше, че тридесет и пет годишният изпълнителен директор Никълъс Аведон ще поеме управлението на енергийния портфейл на ВОИ, заедно с нейното бюро за търговия с петролни фючърси. Само след няколко минути в интернет загъмжа от слухове, че Орлов си е избрал наследник и се подготвя постепенно да се оттегли от ежедневните операции на компанията. До вечерта слуховете станаха толкова интензивни, че Виктор бе принуден да се появи по Си Ен Би Си, което рядко се случваше, за да ги отрече. Представянето му не бе твърде убедително. Един виден коментатор даже каза, че след него въпросите са много повече, отколкото получените отговори.

Никой в лондонските финансови кръгове никога нямаше да разбере, че слуховете за предстоящото оттегляне на Орлов са лансирани от екип мъже и жени, които работеха в една изолирана къща в Съри. Нито пък щяха да узнаят, че същите слухове бяха инжектирани в кръвта на московската бизнес общност или че те достигнаха до висшето ръководство на държавната енергийна компания „Волгатек — нефт и газ“. Габриел и неговият екип бяха наясно с това, защото прочетоха за него в един язвителен имейл, изпратен от Алексей Воронин — шефа на европейските операции на „Волгатек“, до началника на офиса в Гданск. Ели Лавон представи разпечатката на имейла на Алон по време на вечерята заедно с превода — дори и на частите, които не бяха за ушите на изискана компания. В отговор Габриел отвори останалата бутилка „Шато Петрюс“ и наля по чаша вино на всички членове на екипа. Като цяло, това бе едно благоприятно начало. Сега Михаил бе предполагаемият наследник на Виктор Орлов. И от „КГБ — нефт и газ“ щяха да го наблюдават.

41. Мейфеър, Лондон

Централата на „Виктор Орлов Инвестмънтс“ заемаше четири етажа в луксозна офис сграда в квартала Мейфеър, недалеч от американското посолство. Когато Никълъс Аведон пристигна там рано на следващата сутрин, целият ръководен персонал на фирмата го чакаше в главната конферентна зала, за да го приветства. Орлов направи няколко кратки забележки, последвани от представянето набързо на всеки от присъстващите, което бе излишно, защото Михаил бе запомнил имената и лицата на управленския екип на Орлов по време на подготовката си в обезопасената къща в Съри.

Ако те бяха очаквали да навлезе в работата бавно, дълбоко се лъжеха. Защото само час след като се настани в новия си ъглов кабинет с изглед към площад „Хановер“, той бе започнал пълен преглед на рентабилните инвестиции на ВОИ в областта на енергетиката. Нямаше значение, че Михаил вече бе направил този преглед между стените на обезопасената къща или че неговите проницателни констатации вече му бяха написани от Виктор Орлов. Прегледът изпрати сигнал към останалата част от персонала, че Никълъс Аведон не е човек, който може да се приема несериозно. Той бе доведен във „Виктор Орлов Инвестмънтс“ да върши работа. И Бог да е на помощ на глупака, който се опита да застане на пътя му.

Дните му бързо потекоха по строго определен ред. Михаил пристигаше в кабинета си рано, след като бе прочел сутрешните бизнес вестници и бе проверил азиатските пазари, после прекарваше час или два с електронните си таблици и диаграми, преди да се присъедини към сутрешната оперативка на ръководния персонал, която винаги се провеждаше в просторния кабинет на Орлов. Той имаше склонност да мълчи по време на големи събрания, но когато решеше да вземе думата, забележките му установиха нови стандарти за стегнат изказ. Повечето дни Михаил обядваше сам. След това работеше в кабинета си до седем-осем вечерта, когато се прибираше в просторния апартамент, който Габриел бе наел за него в Мейда Вейл. От интендантството на Службата бяха наели и един по-малък апартамент в сградата от другата страна на улицата. Когато Михаил беше в дома си, някой член на екипа го охраняваше. А когато беше на работа, те продължаваха да бдят над него чрез видеокамера с висока разделителна способност и обезопасен предавател.

Както се оказа, от „Волгатек“ също го наблюдаваха. Габриел и екипът знаеха това, защото от Отдел 1400 най-сетне бяха успели да проникнат в компютърната мрежа на компанията и сега четяха електронната поща на топмениджърите на „Волгатек“ почти в реално време. Името Никълъс Аведон заемаше видно място в няколко имейла, включително в един, изпратен от Генадий Лазарев до Павел Жиров — безликия началник на охраната на „Волгатек“, в който се искаше да бъде извършена проверка на произхода му. Сега Никълъс Аведон беше мигаща светлина на радарния екран на „Волгатек“. Габриел каза, че е време да я накарат да засвети малко по-ярко.

На следващата сутрин Никълъс Аведон представи заключенията от прегледа си на Виктор Орлов и целия екип на ВОИ. Орлов ги обяви за блестящи, което не бе никак изненадващо, тъй като самият той ги беше формулирал и написал. През следващите няколко дни Виктор предприе серия от смели пазарни ходове — всичките отдавна планирани, — които коренно промениха позициите на ВОИ в световния енергиен сектор. В последвалите множество интервюта, взети от електронни и печатни медии, Орлов ги нарече „енергиен план за XXII век и по-далечно бъдеще“ и винаги, когато бе възможно, подчертаваше заслугата на фиктивния архитект на този план: Никълъс Аведон. Финансистите от Лондонското сити харесаха показаното от младото протеже на Орлов. Същото, изглежда, се отнасяше и за „КГБ — нефт и газ“.

Те бяха демонстрирали компетентността на Никълъс Аведон. Сега беше време да разкрият степента, до която Виктор Орлов бе станал зависим от него. „Пазарни анализатори и мениджъри от средно ниво — каза Габриел — с лопата да ги ринеш.“ Генадий Лазарев щеше да се опита да привлече Никълъс Аведон по една-единствена причина: за да прецака бившия си наставник и бизнес партньор.

И така започна това, което екипът нарече „щуротиите на Виктор и Никълъс“. През следващите две седмици те бяха неразделни. Обядваха заедно, вечеряха заедно и където и да отидеше Виктор в обществото, Никълъс бе до него. На няколко пъти той бе видян да напуска късно вечерта дома на Орлов на Чейни Уок, прекара един уикенд, отпочивайки си в обширното имение на Виктор в Бъркшър — привилегия, която не бе имал нито един друг служител на фирмата. Докато отношенията им ставаха все по-близки, напрежението в централата на „Виктор Орлов Инвестмънтс“ в Мейфеър взе да се покачва. Другите началници на отдели на Орлов не харесваха факта, че Никълъс Аведон започна да присъства на срещи, които обичайно бяха разговори на четири очи с шефа, или че често го виждаха да прошепва съвет на наострилия слух Виктор. Няколко души от другия персонал му обявиха открито война, но повечето се примириха с обстоятелствата. Аведон бе затрупан с покани за по едно питие след работа и за работни вечери. Той отказа на всички, като обясни, че Виктор се нуждае от цялото му внимание.

След това двамата щураци отидоха на обиколка в Стария континент. Имаше бизнес форум в Париж, където те бяха ослепителни. Събрание на швейцарските банкери в Женева, където не направиха нито една грешна стъпка. И доста напрегната среща в Мадрид с изпълнителния директор на притежавана от Орлов газопроводна компания, на когото бе даден срок от шест месеца да постигне печалба или той самият щеше да си търси друга работа заедно с останалата част от населението на Испания.

Накрая те отлетяха до Будапеща за среща на правителствени и бизнес лидери от така наречените „развиващи се пазари“ в Източна Европа. Руският газов гигант „Газпром“ изпрати представител, който да увери присъстващите, че няма защо да се страхуват от прекомерната си зависимост от руските енергийни доставки, че Кремъл никога не би си и помислил да затвори кранчето като средство за налагане на волята си върху изгубените територии на бившата му империя. Същата вечер, на коктейла, който се проведе на брега на река Дунав, човекът от „Газпром“ се представи на Никълъс Аведон и за своя голяма изненада установи, че той говори свободно руски език. Очевидно директорът на „Газпром“ бе очарован от това, което чу, защото няколко минути след срещата на електронната поща на Генадий Лазарев пристигна имейл. Габриел и екипът го прочетоха още преди Лазарев да успее да го отвори. Изглежда, Никълъс Аведон вече бе в играта. „Наемете го — пишеше мъжът от „Газпром“. — Ако не го направите вие, ще го направим ние.“

Но как да съберат заедно двете страни, така че връзката да може да се осъществи? Никога необичащ да чака, Алон искаше да форсира събитията, като постави Михаил и Лазарев в непосредствена близост, на място, където те можеха да разполагат с две-три минути за личен разговор. Той видя тази възможност, когато от Отдел 1400 прихванаха имейл, изпратен на Лазарев от секретарката му. Темата беше пътуването на Генадий за предстоящия Световен енергиен форум — събранието на така наречената Международна асоциация на производителите на петрол, което се провеждаше на всеки две години. Като го прочете, Габриел се усмихна. Щураците щяха да ходят в Копенхаген. И Службата щеше да отиде с тях.

42. Копенхаген, Дания

След пет неспокойни дни петролните магнати започнаха да се стичат в Копенхаген от четирите краища на света: от Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, от Азербайджан и Казахстан, от Бразилия и Венесуела, от Щатите и Канада. Както се очакваше, активистите, борещи се срещу глобалното затопляне, бяха възмутени от форума, като една тяхна група дори изказа истеричното твърдение, че въглеродът, отделян от самата конференция, в крайна сметка ще доведе до поглъщането от океана на някакво село в Бангладеш. Делегатите, изглежда, не им обръщаха внимание. Те пристигаха в Копенхаген на борда на частните си самолети и бръмчаха по неговите старинни улици с бронирани лимузини, задвижвани от двигатели с вътрешно горене. Може би един ден петролът щеше да се изчерпи и климатът на планетата щеше да стане твърде горещ, за да съществуват хората. Но поне засега на нея властваха нефтопроизводителите.

Конкуренцията за местата за настаняване в Копенхаген беше голяма. Беше невъзможно да направиш резервация за вечеря, а в хотел „Д’Англетер“ — огромна като лайнер луксозна бяла сграда с изглед към просторния Нов кралски площад — нямаше нито една свободна стая. Виктор Орлов и Михаил пристигнаха пред елегантния му вход насред вилнееща снежна буря и бяха съпроводени от човек от управата до два съседни апартамента на един от горните етажи. В този на Михаил имаше поднос с датски лакомства и бутилка „Дом Периньон“, която се изстудяваше в кофичка с лед. Последния път, когато бе отсядал в хотел, изпълнявайки задача на Службата, той бе използвал бутилката безплатно шампанско да си нанесе травма на коляното в интерес на прикритието си. Сега си помисли, че прикритието му за тази операция сигурно изисква да изпие чаша-две от него. Докато вадеше тапата, чу дискретно почукване на вратата, което бе странно, понеже бе закачил на дръжката табелката „Не ме безпокойте“, преди да даде щедър бакшиш на пиколото. Михаил отвори бавно вратата и се взря над предпазната верига в мъжа със среден ръст и телосложение, който стоеше в коридора. Той носеше средно дълго вълнено палто с войнишка яка и тиролска филцова шапка. Косата му беше буйна и прошарена, очите му — кафяви и скрити зад очила. В дясната си ръка държеше овехтяла кожена пътна чанта.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Михаил.

— Като отвориш вратата — отвърна тихо Габриел.

Михаил откачи веригата, отстъпи настрана, така че Алон да може да влезе, и бързо затвори вратата. Като се обърна, видя Габриел да обикаля бавно хотелската стая с протегната дясна ръка, в която държеше своето блекбъри. След миг той му кимна в знак, че в стаята няма подслушвателни устройства. Михаил отиде до кофичката с шампанското и си наля чаша „Дом Периньон“.

— Ти искаш ли? — попита той и размаха бутилката към Алон.

— От него ме боли главата.

— Мен също.

Михаил отпусна дългурестото си тяло на дивана и вдигна крака на масичката за кафе — зает директор, уморен от дългия ден, изпълнен с пътуване и срещи. Алон огледа пищно обзаведения апартамент и поклати глава.

— Радвам се, че Виктор поема разноските за това място — каза той. — Узи вече ми диша във врата за разходите.

— Кажи на Узи, че трябва да се поддържа стилът, към който вече свикнах.

— Радвам се да чуя, че целият този успех не те е главозамаял.

Михаил отпи от шампанското, но не каза нищо.

— Трябва да се обръснеш.

— Бръснах се тази сутрин — отговори Михаил, като потърка с ръка брадичката си.

— Не там — рече Габриел.

Михаил прокара длан върху лъскавото си теме.

— Знаеш ли — каза той, — започнах да свиквам с този си вид. Всъщност мисля да запазя тази прическа и след като операцията приключи.

— Изглеждаш като извънземен, Михаил.

— По-добре като извънземен, отколкото като герой от „Звукът на музиката“37.

Михаил си взе от подноса малък сандвич със скариди и го излапа наведнъж.

— Откога ядеш ракообразни?

— Откакто станах англичанин от руски произход, който работи за инвестиционна компания, собственост на олигарха Виктор Орлов.

— С малко късмет — каза Габриел, — това ще е само трамплин към по-големи и по-хубави неща.

— Иншаллах38 — отвърна Михаил, като вдигна чашата си в насмешлив тост. — Пристигнаха ли бъдещите ми работодатели?

Габриел порови в овехтялата си пътна чанта и извади картонена папка. В нея имаше три прясно отпечатани цветни снимки, които той подреди върху масичката за кафе пред Михаил в реда, в който бяха снимани. На тях се виждаха трима мъже, които слизаха по стълбите на малък частен самолет и се качваха в чакащата ги лимузина. Снимките бяха заснети от значително разстояние с фотоапарат, оборудван с дългофокусен обектив. Снеговалежът бе замъглил изображенията.

— Кой направи снимките? — попита Михаил.

— Йоси.

— Как се е озовал на пистата?

— Той има журналистически пропуск за форума — отвърна Габриел. — Римона също.

— За кого работят?

— За един бизнес бюлетин, наречен „Енърджи Таймс“.

— Нищо не ми говори.

— Той е нов.

Усмихвайки се, Михаил вдигна първата снимка, на която тримата мъже слизаха един зад друг по стълбите на самолета. Най-отпред, неприличащ по нищо на учения математик, който някога е бил, слизаше Генадий Лазарев. На крачка зад него бе заместник генералният директор на „Волгатек“ Дмитрий Бершов, а зад Бершов — нисък, набит мъж, чието лице бе закрито от периферията на мека шапка.

— Кой е той? — попита Михаил.

— Не успяхме да разберем.

Михаил вдигна втората снимка, а след това и третата. Лицето на мъжа не се виждаше на нито една от тях.

— Доста е добър, нали? — рече Михаил.

— И ти го забеляза.

— Всъщност е трудно да се пропусне. Той е знаел къде са камерите и е гледал нито една от тях да не го заснеме добре. — Михаил пусна снимките върху масичката. — Защо го е направил според теб?

— По същата причина, поради която го правим ти и аз.

— За тайните служби ли работи?

— Той е професионалист, Михаил. И то истински. Може би е пенсиониран служител на СВР и го прави по навик. Но ми се струва, че все още е на активна служба.

— Къде е той сега?

— В хотел „Империал“ заедно с другите двама. Генадий е доста разочарован от условията.

— Откъде знаеш?

— Знам го, защото Мордекай и Одед посетиха стаята му час преди самолетът на „Волгатек“ да се приземи и оставиха нещо миниатюрно под нощното шкафче.

— Откъде знаеш коя е стаята на Лазарев?

— От Отдел 1400 хакнаха системата за резервации на „Империал“.

— Ами вратата?

— Мордекай притежава нова вълшебна отключваща карта. На практика вратата сама се отваря. — Алон върна снимките в папката, а нея прибра в чантата си. — Трябва да знаеш, че Генадий говори и за други неща, освен за качеството на обстановката в стаята му — добави след малко. — Очевидно той очаква с нетърпение да се запознае с теб.

— Имаш ли представа кога може да направи своя ход?

— Не. — Габриел поклати глава. — Но трябва да очакваш, че ходът му ще е коварен.

— Аз познавам ли го?

— Знаеш името му — отвърна Габриел, — но не и лицето му.

— А ако той вземе да ме ухажва?

— Винаги съм смятал, че е най-добре да се правиш на труднодостъпен.

— И виж докъде те доведе това. — Михаил наля още два пръста шампанско в чашата си, но не каза нищо повече.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Михаил?

— Предполагам, че наред са поздравленията.

— За какво?

— Хайде, Габриел. Не ме карай да го казвам на глас.

— Да кажеш какво?

— Хората говорят, Габриел, особено шпионите. И слуховете, които се носят на булевард „Цар Саул“, са, че ти ще бъдеш следващият началник.

— Не съм се съгласявал за нищо.

— Аз пък чух нещо друго — каза Михаил. — Чух, че това е свършен факт.

— Не е така.

— Както кажеш, шефе.

Алон тежко въздъхна.

— Колко знае Узи?

— Узи знаеше от мига, в който пое работата, че е втори избор на всички.

— Това не е нещо, към което съм се стремил.

— Знам. И подозирам, че Узи също го знае — добави Михаил. — Но от това няма да му стане по-леко, когато премиерът му каже, че няма да бъде шеф втори мандат.

Михаил вдигна чашата си към светлината и се загледа в мехурчетата, които се издигаха към повърхността на шампанското.

— За какво мислиш? — попита Габриел.

— За онзи момент, когато бяхме в Цюрих, в малкото кафене близо до Парадеплац. Беше, когато се опитвахме да измъкнем Киара от лапите на Иван. Помниш ли онова място, Габриел? Помниш ли какво ми каза онзи следобед?

— Струва ми се, че ти казах да се ожениш за Сара Банкрофт и да напуснеш Службата.

— Имаш добра памет.

— Какво имаш предвид всъщност?

— Просто се чудех дали все още мислиш, че трябва да напусна Службата.

Алон се поколеба, преди да отговори.

— Аз не бих го направил, ако бях на твое място — каза той най-сетне.

— Защо не?

— Защото, ако стана следващият началник, те очаква светло бъдеще. Много светло.

Михаил потърка скалпа си.

— Имам нужда да се обръсна — каза той.

— Да, така е.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш малко от това шампанско?

— От него ме боли главата.

— Мен също — отвърна Михаил, докато си наливаше още една чаша.

Преди да напусне хотелския апартамент, Алон инсталира малък софтуер от Службата на мобилния телефон на Михаил, който го превърна в постоянен предавател и автоматично изпращаше всички негови разговори, имейли и есемеси до компютрите на екипа. След това той се отправи към фоайето и прекара няколко минути, търсейки познати лица сред тълпата от изтупани нефтени босове. Навън следобедната виелица бе утихнала, но на светлината на уличните лампи се виждаха едрите снежинки, които продължаваха лениво да се носят из въздуха. Габриел се отправи на запад, минавайки по пешеходната търговска улица „Стрьогет“, докато стигна до площада пред кметството. Звънът на камбаните в часовниковата кула отбеляза шест часа. Той се изкушаваше да посети хотел „Империал“, който се намираше недалеч от площада, в покрайнините на увеселителния парк „Тиволи Гардънс“. Вместо това, отиде до една унила на вид жилищна сграда на улица, чието име можеше да произнесе само един датчанин. Като влезе в малкия апартамент на втория етаж, завари Келър и Ели Лавон, приведени пред един лаптоп. От неговите говорители се чуваше как трима мъже разговарят тихо на руски език.

— Успяхте ли да разберете кой е той? — попита Габриел.

Лавон поклати отрицателно глава.

— Странно е — каза той, — но тези момчета от „Волгатек“ не са големи почитатели на имената.

— Не думай.

Ели се канеше да отговори, но бе спрян от гласа на един от мъжете. Той говореше шепнешком, сякаш стоеше край отворен гроб.

— Това е нашето момче — каза Лавон. — Той винаги говори така. Сякаш допуска, че някой подслушва.

— Някой наистина подслушва.

Ели се усмихна.

— Изпратих мостра на гласа му до булевард „Цар Саул“ и им казах да го пуснат през компютрите.

— И?

— Не откриха съвпадение.

— Изпрати я на Ейдриън Картър в Лангли.

— А ако Картър поиска обяснение?

— Излъжи го нещо.

Точно тогава тримата руски петролни мениджъри избухнаха в гръмогласен смях. Лавон се наведе напред, за да слуша, а Габриел бавно отиде до прозореца и погледна към улицата. На нея не се виждаше никой друг, освен една млада жена, която вървеше по заснежения тротоар. Тя имаше алабастровата кожа и скулите на Маделин. В действителност приликата беше толкова изумителна, че за миг Алон изпита непреодолимия импулс да изтича след нея. Руснаците все още се смееха. Сигурно се смееха на него, помисли си той. Габриел си пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце, и се загледа в призрака на Маделин, който минаваше долу. После тъмнината погълна жената и тя изчезна от погледа му.

43. Копенхаген, Дания

Форумът се провеждаше в „Бела Сентър“ — грозна конгресна сграда от стъкло и стомана, която изглеждаше като гигантска оранжерия, паднала от космоса. Глутница репортери стоеше, треперейки от студ, зад опънатата пред входа жълта лента. Повечето от пристигащите ръководители имаха достатъчно разум да не обръщат внимание на подвикваните от тях насмешки, но не и Орлов. Той спря, за да отговори на въпрос за внезапното покачване на световните цени на петрола, и се възползва невъздържано от тази възможност, така че скоро говореше въодушевено по теми, вариращи от изборите във Великобритания до репресивното отношение на Кремъл спрямо движението за демокрация в Русия. Габриел и екипът му чуха всяка негова дума, защото Михаил стоеше до Виктор пред камерите, държейки в ръка мобилния си телефон. Всъщност именно той най-сетне сложи край на импровизираната пресконференция на Орлов, като го хвана за ръкава на сакото и го дръпна към отворената врата на центъра. По-късно една британска репортерка щеше да отбележи, че за първи път е видяла някой — който и да е той! — да се осмели да докосне дори и с пръст Виктор Орлов.

След като влезе в сградата, Орлов се развихри. Той присъства на всички дискусии, които бяха включени в сутрешната програма, посети всеки щанд на етажа на изложението и стисна всяка протегната ръка по пътя си, дори и на хора, които го отвращаваха.

— Това е Никълъс Аведон — казваше той на всеки, който можеше да го чуе. — Никълъс е моята дясна ръка, а и лявата. Никълъс е моята пътеводна звезда.

На обяда нещата бяха коренно различни — Орлов изрази одобрението си за шведската маса без специално отредени места, за отсъствието на алкохол и на свинско месо от уважение към многото делегати от мюсюлманските страни. Орлов и Михаил минаха край масите, без да хапнат нищо, и след това отидоха на първото следобедно съвещание — мрачна дискусия за поуките от нефтения разлив в Мексиканския залив. Генадий Лазарев беше сред присъстващите и седеше два реда по-назад, вдясно от Орлов.

— Като убиец — промърмори Виктор на Михаил. — Обикаля за плячка. Само въпрос на време е кога ще извади оръжието си.

Забележката му се чу ясно в малкия апартамент на улицата с непроизносимо име и изразените чувства бяха споделени от Габриел и останалата част от екипа му. Всъщност благодарение на камерата, висяща на шията на Йоси, те имаха и снимков материал, който го доказваше. По време на сутрешната сесия на форума Лазарев се бе държал на безопасно разстояние. Но сега, докато следобедът бавно напредваше, той се приближаваше все по-близо до целта си.

— Той е като реактивен самолет в зона за изчакване — каза Ели Лавон. — Просто чака от кулата да му дадат разрешение да се приземи.

— Не съм сигурен, че метеорологичните условия на земята ще му позволят да го направи — отвърна Алон.

— Кога очакваш да се отвори прозорец?

— По време на това — отвърна Габриел, като почука с показалец върху последната тема от програмата за първия ден. — Точно тогава ще го приземим.

Което означаваше, че той и екипът му щяха да бъдат принудени да издържат още два часа това, което Кристофър Келър нарече „петролни брътвежи“. Имаше много скучна реч от един индийски министър за бъдещите енергийни нужди на втората най-гъстонаселена страна в света. След това критична лекция на новия президент на Франция за данъчното облагане, печалбата и социалната отговорност. И най-накрая се състоя удивително честна дискусия за опасностите за околната среда, свързани с технологията за добиване на нефт, известна като хидравлично разбиване. Не бе изненадващо, че Генадий Лазарев не присъства. Обикновено руските петролни компании считаха околната среда за нещо, което трябва да се експлоатира, а не да се опазва.

След това делегатите се изнесоха в колона към ескалаторите и се отправиха към галерията на горния етаж на центъра за организирания там коктейл. Генадий Лазарев бе пристигнал по-рано и говореше в далечния ъгъл на помещението с двама ирански ръководители на петролни компании. Виктор и Михаил си взеха по чаша шампанско от таблата на минаващия край тях сервитьор и се смесиха с група весели бразилци. Орлов бе обърнал гръб на Лазарев, но Михаил имаше пълна видимост към него. Точно затова той видя, когато руснакът се отдели от иранците и тръгна бавно да пресича залата.

— Сега може би моментът е подходящ да се поразходиш, Виктор.

— Къде?

— Във Финландия.

Обигран участник в коктейли, Орлов извади мобилния телефон от джоба на сакото си и го вдигна до ухото си. После, като се намръщи, сякаш не можеше да чуе, той бързо се отдалечи, търсейки по-тихо място, където да говори. При отсъствието на Орлов, Михаил се обърна с гръб към залата и подхвана сериозен разговор с един от бразилците за възможностите за инвестиции в Латинска Америка. Ала две минути след началото на разговора си даде сметка, че някой стои зад него. Разбра го, защото ароматът на скъпия парфюм на мъжа се наложи над всички други аромати наоколо. Разбра го и по разсеяния поглед на бразилеца. Като се обърна, се оказа очи в очи с човека, чието лице бе висяло на стената в обезопасената къща в Грейсууд. Обучението и опитът му позволиха да потисне всяка друга реакция и да го изгледа безучастно.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза мъжът на английски с руски акцент, — но исках да ви се представя, преди да се върне Виктор. Казвам се Генадий Лазарев. Аз съм от компанията „Волгатек — нефт и газ“.

— Аз съм Никълъс — отвърна Михаил, стискайки протегнатата ръка. — Никълъс Аведон.

— Знам кой сте — каза Лазарев с усмивка. — Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

Разговорът, който последва, продължи една минута и двадесет и седем секунди. Записът бе забележително чист и ясен, като се изключи приглушената глъчка от коктейла и глухото учестено думкане, което екипът по-късно идентифицира като туптенето на сърцето на Михаил. Сърцето на Габриел следваше същия ритъм, докато изслушваше пет пъти записа от началото до края. Сега, когато кликна иконката за пускане и го заслуша за шести път, той сякаш изобщо нямаше пулс.

— Знам кой сте. Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

— Наистина ли? И защо?

— Защото ние наблюдаваме някои от ходовете, които правите с портфолиото на Виктор, и сме много впечатлени.

— Кои сте тези „ние“?

— „Волгатек“, разбира се. За кого си мислехте, че говоря?

— Бизнес средата в Русия е доста по-различна, отколкото тази на Запад. Местоименията могат да бъдат подвеждащи.

— Много сте дипломатичен.

— Трябва да бъда. Аз работя за Виктор Орлов.

— Понякога изглежда, че Виктор работи за вас.

— Външността може да бъде измамна, господин Лазарев.

— Значи, слуховете на улицата не са верни?

— Какви са те?

— Че сте поели контрол над ежедневните операции на Виктор. Че Виктор не е нищо повече от едно име и крещяща вратовръзка.

— Виктор все още е главният стратег. Аз съм само този, който натиска бутоните и дърпа лостовете.

— Много сте лоялен, Никълъс.

— Страшно много.

— Харесвам това качество у един мъж. Аз също съм лоялен.

— Само не и към Виктор.

— Очевидно с него сте говорили за мен.

— Само веднъж.

— Не мога да си представя, че е казал нещо добро за мен.

— Каза, че сте много умен.

— Като комплимент ли го каза?

— Не.

— Двамата с Виктор си имахме нашите различия, не мога да го отрека. Но всичко това е в миналото. Винаги съм уважавал мнението му, особено когато става въпрос за хора. Той винаги е бил добър откривател на таланти. Ето защо исках да се запознаем. Имам една идея, която бих искал да обсъдим.

— Ще кажа на Виктор, че бихте искали да поговорите.

— Това не е идея за Виктор Орлов. Това е идея за Никълъс Аведон.

— Аз съм служител на „Виктор Орлов Инвестмънтс“, господин Лазарев. Няма Никълъс Аведон, поне не и където се касае за парите на Виктор.

— Това няма нищо общо с парите на Виктор. Става въпрос за вашето бъдеще. Бих искал да ми отделите няколко минути от времето си, преди да напуснете Копенхаген.

— Опасявам се, че графикът ми е много натоварен.

— Вземете визитката ми, Никълъс. На гърба ѝ е написан номерът на личния ми мобилен телефон. Обещавам да направя така, че отделеното ви време да си струва. Не ме разочаровайте. Не обичам да бъда разочарован.

Габриел кликна иконката за спиране и погледна Ели Лавон.

— Струва ми се, че го спипа — каза Лавон.

— Може би — отвърна Алон. — Или може би Генадий ни спипа.

— Няма лошо да се срещне с него.

— Може да се окаже лошо — възрази Габриел. — В действителност може да се окаже много лошо.

Той плъзна бутона на аудиоплейъра към началото на разговора и отново кликна иконката за пускане.

— Знам кой сте. Всъщност знам всичко, което е нужно да се знае за вас.

Алон кликна иконката за спиране.

— Преносен израз — каза Лавон. — Нищо повече.

— Сигурен ли си в това, Ели? Сто процента ли си сигурен?

— Сигурен съм, че утре сутринта слънцето ще изгрее и вечерта ще залезе. И съм доста сигурен, че Михаил ще преживее едно питие с Генадий Лазарев.

— Освен ако Генадий не му сервира пунш с полоний.

Габриел посегна към компютърната мишка, но Лавон спря ръката му.

— Дойдохме в Копенхаген, за да се срещнат — каза той. — Сега организирай срещата.

Алон взе телефона си и набра мобилния на Михаил. Мелодията на отсрещния телефон прозвуча от високоговорителите на компютъра, както и гласът на Михаил, когато отговори.

— Направи го утре вечер — каза Габриел. — Контролирай мястото на срещата, доколкото ти е възможно. Без изненади.

Затвори, без да каже нито дума повече, и се заслуша, докато Михаил набираше номера на Лазарев. Генадий отговори веднага:

— Толкова се радвам, че се обадихте.

— Какво мога да направя за вас, господин Лазарев?

— Можете да вечеряте с мен утре вечер.

— Имам уговорка с Виктор.

— Измислете някакво извинение.

— Къде?

— Ще намеря някое отдалечено място.

— Нека да не е много отдалечено, господин Лазарев. Не мога да отсъствам повече от час-час и нещо.

— Какво ще кажете за седем часа?

— В седем е добре.

— Ще изпратя кола за вас.

— Аз съм в хотел „Д’Англетер“.

— Да, знам — отвърна Лазарев, преди да прекъсне връзката.

Алон превключи на компютъра от звука, идващ от телефона на Михаил, на предавателя в стаята на Генадий Лазарев в хотел „Империал“. Тримата руснаци се смееха неудържимо. „Сигурно се смеят на мен“ — помисли си той.

44. Копенхаген, Дания

Вторият ден на форума беше уморително повторение на първия. Михаил остана лоялно до Виктор Орлов през цялото време, като се усмихваше с вида на човек, който е на ръба да извърши изневяра. На коктейла той отново се прилепи към групата на веселите бразилци, които се оклюмаха, когато отказа да се присъедини към тях, за да се повеселят в някои от оживените нощни клубове на Копенхаген. Като се сбогува с тях, той измъкна Виктор от лапите на казахския министър на енергетиката и го поведе към наетата от тях лимузина. Михаил изчака, докато стигнаха на няколко пресечки от хотел „Д’Англетер“, преди да каже, че няма сили за вечеря. Той го направи достатъчно високо, за да бъде уловено от всякакви налични руски предаватели.

— Как се казва тя? — попита Орлов, който вече знаеше за плановете на Михаил за тази вечер.

— Не е това, Виктор.

— Тогава какво е?

— Имам ужасно главоболие.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Сигурен съм, че е само мозъчен тумор.

Като се качи в стаята си, Михаил направи няколко телефонни обаждания до Лондон заради прикритието си и изпрати доста палав имейл на секретарката си, за да покаже на киберагентите от Московския център, че все пак е човек. След това взе душ и облече дрехите си за вечерта, което се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото си бе представял. „Как се облича човек — помисли си той, — когато предава своя мним работодател, като се среща с ръководители на петролна компания, притежавана и управлявана от руското разузнаване?“ Михаил се спря на обикновен костюм в съветско сиво и бяла риза с френски маншети. Реши да не слага вратовръзка от страх, че ще изглежда прекалено старателен. Освен това, ако имаха намерение да го убият, не искаше да носи аксесоар, който може да се използва като оръжие за убийство.

По инструкция на Габриел, той остави светнати всички лампи в стаята и закачи на дръжката на вратата табелката „Не ме безпокойте“, преди да се отправи към асансьора. Фоайето беше море от делегати. Когато се насочи към вратата, видя Йоси — новоизпечения репортер на несъществуващия „Енърджи Таймс“, да интервюира един от иранците. Навън вихрушка от сух сняг фучеше като пясъчна буря над Новия кралски площад. Един черен мерцедес S-класа седан чакаше до тротоара. До отворената задна врата стоеше двуметров руснак. Ако името му не беше Игор, то трябваше да бъде.

— Къде отиваме? — попита Михаил, когато колата рязко потегли.

— На вечеря — измърмори шофьорът Игор.

— Добре — каза тихо Михаил, — радвам се, че го изяснихме.

Руският шофьор не чу забележката на Михаил, но Габриел я чу. Той беше зад волана на едно ауди, паркирано в странична уличка зад ъгъла на хотела. Келър седеше до него, с таблет на коленете си. На екрана имаше карта на Копенхаген, а позицията на Михаил представляваше мигаща синя светлинка. В този момент светлинката се отдалечаваше бързо от Новия кралски площад, като се насочи към квартал на Копенхаген, който не се славеше със своите ресторанти. Алон спокойно завъртя ключа. После погледна към синята светлинка и внимателно я последва.

Скоро стана ясно, че тази вечер Михаил и Генадий Лазарев няма да вечерят в Копенхаген. Тъй като минути след напускането на хотела големият черен мерцедес се отправи извън града със скорост, която подсказваше, че Игор е свикнал да шофира в снежно време. Не беше необходимо Габриел да поддържа същата безразсъдна скорост. Синята светлинка на екрана на таблета на Келър му казваше всичко, което му бе необходимо да знае.

След като напусна южните квартали на Копенхаген, светлинката се премести върху магистрала Е20 и се отправи на юг — към района на Дания, известен като Шеланд. А когато магистралата зави към вътрешността по посока на древния пазарен център Рингстед, светлинката се отдели и се понесе към бреговата линия. Алон и Келър направиха същото и скоро се озоваха на тесен път с две платна, от лявата страна на който се виждаха черните води на залива Кьоге, а от дясната — снежни поля. Те следваха пътя в продължение на няколко километра, докато не стигнаха до селище от летни вили, сгушено край скалист ветровит плаж, и там мигащата светлинка най-накрая спря да се движи. Габриел отби встрани от пътя и увеличи силата на звука на слушалката си. Той чу шума от отварянето на вратата на колата, от стъпки по заснежен паваж и учестеното биене на сърцето на Михаил.

Вилата бе сред най-хубавите в селището. Имаше малка, извита като подкова алея, навес за коли с червен керемиден покрив и терасовидна градина отпред, обрамчена с добре поддържан жив плет и невисока тухлена стена. Дванайсет стъпала водеха до веранда с бяла балюстрада; две декоративни дървета в саксии бяха поставени като стражи от двете страни на остъклената врата. Когато Михаил се приближи, вратата се отвори и Генадий Лазарев излезе на верандата да го посрещне. Носеше пуловер с поло яка и дебела жилетка със северни мотиви.

— Никълъс! — извика той, сякаш насреща си имаше глух човек. — Влезте вътре, преди да премръзнете до смърт. Съжалявам, че ви довлякох чак тук, но никога не се чувствам удобно да правя сериозен бизнес в ресторанти и хотели.

Той подаде ръка на Михаил и го издърпа през прага, сякаш измъкваше давещ се от морето. След това, като затвори доста бързо вратата, Генадий му помогна да съблече палтото си и за момент се вгледа внимателно в трофея, който бе докопал. Независимо от неговата власт и богатство, Лазарев все още изглеждаше като учен, работещ за правителството. С кръглите си очила и сбръчканото чело той имаше вид на човек, който вечно се мъчи да реши някакво математическо уравнение.

— Имахте ли някакви проблеми да се измъкнете от Виктор? — попита Лазарев.

— Не — отговори Михаил. — Всъщност мисля, че той беше доволен да се отърве за няколко часа от мен.

— Изглежда, вие двамата се разбирате доста добре.

— Така е.

— Но все пак дойдохте — отбеляза Генадий.

— Почувствах, че трябва да го направя.

— Защо?

— Защото, когато човек като Генадий Лазарев те кани на среща, обикновено е добра идея да приемеш.

Думите на Михаил очевидно се понравиха на Лазарев. Явно руснакът не бе имунизиран срещу ласкателства.

— И не сте му казали къде отивате? — попита той.

— Разбира се, че не.

— Много добре. — Генадий стисна с нежната си ръка рамото на Михаил. — Хайде, елате да пийнем и да се запознаете с другите.

Лазарев го въведе в голяма стая, чиито прозорци гледаха към морето. Там чакаха двама мъже, потънали в неловко мълчание, обикновено настъпващо след караница. Единият си сипваше питие върху масичка на колелца, а другият се топлеше пред камината. Този, който беше до масичката, имаше гъста брада и тъмна оредяла коса, зализана назад. Михаил не можа да види много от мъжа до огъня, защото гърбът му бе обърнат към стаята.

— Това е Дмитрий Бершов — каза Лазарев, като посочи мъжа до масичката. — Сигурен съм, че сте чували името му. Дмитрий е моят заместник.

— Чувал съм го, разбира се — отвърна Михаил, като стисна протегнатата ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— За мен също — отговори Бершов.

— А този мъж там — каза Лазарев, сочейки към фигурата пред огъня — е Павел Жиров. Павел се занимава с корпоративната сигурност и всяка друга мръсна работа, която трябва да се свърши. Не е ли така, Павел?

Мъжът до огъня бавно се обърна и погледна Михаил право в лицето. Той носеше черен пуловер и тъмносив вълнен панталон. Пепеляворусата му коса бе подстригана късо; лицето му беше ъгловато и доминирано от малка, жестока на вид уста. Михаил осъзна веднага, че е виждал това лице и преди. Беше го виждал на една снимка на обяд, състоял се на остров Корсика няколко часа преди изчезването на Маделин Харт. Сега лицето се приближи към него от светлината на огъня и малката уста се изви в нещо като усмивка.

— Срещали ли сме се някога? — попита Жиров, сграбчвайки ръката на Михаил.

— Не, не мисля.

— Изглеждате ми познат.

— Доста често ми го казват.

Усмивката му се стопи, а очите му се присвиха.

— Носите ли телефон? — попита Жиров.

— Аз се къпя с моя телефон.

— Бихте ли го изключили, моля?

— Наистина ли е необходимо?

— Да — отвърна той. — Извадете и батерията. В днешно време човек трябва да бъде много предпазлив.

Трийсет секунди по-късно синята светлинка върху екрана на таблета изгасна.

Габриел свали слушалката и се намръщи.

— Какво стана? — попита Келър.

— Михаил отиде зад луната.

— Какво означава това?

Алон му обясни. След това извади мобилния си телефон от джоба на якето си и позвъни на Ели Лавон в тайната квартира. Двамата говориха няколко секунди на лаконичния оперативен иврит.

— Какво става? — поинтересува се Кристофър, след като Габриел затвори.

— Двама агенти от копенхагенската резидентура на СВР претърсват стаята на Михаил в „Д’Англетер“.

— Това добре ли е?

— Много е добре.

— Сигурен ли си в това?

— Не.

Габриел върна телефона в джоба си и се загледа през прозореца към вдиганите от вятъра вълни, които се плискаха в замръзналия бряг. „Чакане — помисли си той. — Винаги чакане.“

45. Шеланд, Дания

Беше наредена разкошна трапеза изцяло с руски ястия. Произходът на храната не беше ясен, тъй като нямаше никакви доказателства, че в къщата присъства някой друг, освен тримата ръководители. Михаил се зачуди как са осигурили имота за толкова кратко време. Не бяха го направили сега, реши той. Сигурно това си е била тайна квартира на „Волгатек“. Или може би на СВР. Или може би нямаше значение чия е. Може би разликата бе съвсем незначителна.

Засега храната си оставаше само украса. В ръката на Михаил бе тикната чаша с питие — водка, разбира се — и той бе сложен да седне на почетния стол с прекрасна гледка към тъмното море. Дмитрий Бершов — спортистът на компанията, обикаляше стаята с решителната мудност на човек, който се готви да излезе на ринга. Павел Жиров — пазителят на тайните на „Волгатек“ и похитител на Маделин Харт, се взираше в тавана, сякаш изчисляваше колко метра въже да използва за обесването на Михаил. Накрая суровият поглед на Жиров се спря върху Генадий Лазарев, който бе изявил претенции за мястото до огъня. Лазарев се взираше в пламъците и обмисляше въпроса, който Михаил бе задал минута по-рано:

— Защо съм тук?

— Защо сте тук? — отвърна накрая с въпрос руснакът.

— Тук съм, защото ме поканихте да дойда.

— Винаги ли приемате срещи с враговете на човека, който ви дава заплатата? — Лазарев бавно се обърна да чуе отговора му.

— За това ли е всичко? — попита Михаил след миг. — Да не би да ме вербувате да шпионирам Виктор?

— Изглеждате запознат с езика на шпионажа, Никълъс.

— Чета книги.

— Какви книги?

Михаил преднамерено остави питието си.

— Това започва да звучи твърде много като разпит — каза той спокойно. — Ако нямате нищо против, бих искал сега да се върна в хотела си.

— Това би било грешка от ваша страна — каза Лазарев.

— Защо?

— Защото още не сте чули предложението ми.

Като се усмихна, Генадий взе недокоснатото питие на Михаил и го занесе на масичката с колелца, за да му налее ново. Михаил погледна Павел Жиров и възвърна безстрастното си изражение. Вътрешно обаче смени тъмното му вълнено облекло със светлия летен костюм, който бе носил на обяда в ресторант „Ле Палмие“ в Калви. Когато му донесоха новото питие, Михаил изтри този образ от мислите си като тебешир от черна дъска и погледна само към Лазарев. Челото му бе сбърчено, сякаш се мъчеше с уравнение, което нямаше възможно решение.

— Имате ли нещо против да проведем останалата част от разговора на руски? — попита Генадий накрая.

— Боя се, че руският ми е достатъчно добър само за ресторанти и таксита.

— Знам от най-достоверен източник, че руският ви е доста добър. Всъщност, че говорите съвсем свободно.

— Кой ви е казал това?

— Един приятел от „Газпром“ — отговори честно Лазарев. — Провел е кратък разговор с вас в Будапеща, когато сте били там с Виктор.

— Мълвата бързо се разнася.

— Опасявам се, че в Москва няма никакви тайни, Никълъс.

— И аз така чувам.

— В училище ли сте учили руски?

— Не.

— Това означава, че трябва да сте го научили у дома.

— Така е.

— Родителите ви руснаци ли са?

— Както и моите баби и дядовци — отговори Михаил.

— Как са се озовали в Англия?

— По обичайния начин.

— Какво означава това?

— Напуснали са Русия след свалянето на царя и са се установили в Париж. После са отишли в Лондон.

— Вашите предци са били буржоа?

— Не са били болшевики, ако това питате.

— Предполагам, че да.

Михаил сякаш претегли внимателно следващите си думи.

— Прадядо ми е бил средно успешен бизнесмен, който не е искал да живее при комунистическия режим.

— Как се е казвал?

— Фамилното му име е било Авдонин, което в крайна сметка е променил на Аведон.

— Така че истинското ви име е Никита Авдонин — отбеляза Лазарев.

— Николай — поправи го Михаил.

— Мога ли да ви наричам Николай?

— Ако желаете — отговори Михаил.

Когато Лазарев заговори отново, беше на руски език.

— Били ли сте някога в Москва? — попита той.

— Не — отговори Михаил на същия език.

— Защо?

— Никога не съм имал причина да го направя.

— Не ви ли беше любопитно да видите откъде произхождате?

— Англия е моят дом — отвърна Михаил. — Русия е страната, от която е избягало семейството ми.

— Били ли сте противник на Съветския съюз?

— Бях твърде млад, за да бъда противник.

— А настоящото управление?

— Какво за него?

— Споделяте ли мнението на Виктор Орлов, че нашият президент е авторитарен клептократ39?

— Може и да се изненадате, господин Лазарев, но двамата с Виктор не си говорим за политика.

— Това определено ме изненадва.

Михаил не каза нищо повече. Лазарев изостави темата. Погледът му се премести от Бершов на Жиров, преди отново да се спре на Михаил. Когато заговори, пак беше на английски език.

— Предполагам, че сте прочели за постигнатото с британското правителство лицензионно споразумение, което ще ни позволи да извършваме сондажи в Северно море.

— Две новооткрити нефтени полета край бреговете на Външните Хебридски острови — отвърна Михаил, сякаш четеше от проспект. — Прогнозен добив в края на срока — сто хиляди барела на ден.

— Много впечатляващо.

— Това ми е работата, господин Лазарев.

— Всъщност това е моята работа. — Генадий замълча, после добави: — Но бих искал вие да я ръководите за мен.

— Проекта „Външни Хебриди“?

Лазарев кимна утвърдително.

— Съжалявам, господин Лазарев — каза Михаил почтително, — но аз не съм проектен мениджър.

— Вършили сте подобна работа в Северно море за „Кей Би Ес Ойл Сървисиз“.

— Точно затова не искам да я върша отново. Освен това, вече съм сключил договор с Виктор. — Михаил се изправи. — Ще ме извините, че не мога да остана за вечеря, господин Лазарев, но наистина трябва да се връщам.

— Но вие още не сте чули останалата част от предложението ми.

— Ако е нещо подобно на първата — отвърна сухо Михаил, — не проявявам интерес.

Лазарев сякаш не го чу.

— Както знаете, Николай, „Волгатек“ разширява дейността си в Европа и на други места. Ако искаме да успеем в това начинание, имаме нужда от талантливи хора като вас. Хора, които разбират Запада и Русия.

— Това предложение ли трябваше да бъде?

Лазарев пристъпи към него и сложи собственически ръцете си на раменете му.

— Външните Хебриди са само началото — каза той, сякаш в стаята нямаше никой друг. — Искам да ми помогнете да изградя петролна компания с истински глобален обхват. Ще ви направя богат, Николай Авдонин. По-богат и от най-смелите ви мечти.

— Аз и сега се справям доста добре.

— Познавам Виктор, той ви дава малко дребни пари от джобните си. — Генадий се усмихна и стисна раменете на Михаил. — Елате във „Волгатек“, Николай. Елате си у дома.

Южният край на залива Кьоге не е място, където двама мъже може да седят дълго в паркирана кола, без да бъдат забелязани, така че Алон и Келър отидоха до най-близкото градче и седнаха в малък, топъл ресторант, където сервираха неприятна смесица от италианска и китайска храна. Кристофър яде като за двама, но Габриел изпи само чаша черен чай. В слушалката му цареше тишина, а пред очите му се нижеха картини на Михаил, който крачи към смъртта си през заснежена брезова гора. На два пъти той понечи да се изправи, подтикван от страх и чувство на безсилие, и двата пъти Келър го накара да седне и да чака.

— Ти свърши работата си — каза спокойно Кристофър с престорена оперативна усмивка на загорялото си лице. — Остави я да стигне докрай.

Най-сетне, час и трийсет и три минути след като Михаил влезе в къщата край морето, Алон чу остро пращене в ухото си, последвано от фученето на вятъра — същия вятър, който разтърси заскрежените стъкла на прозореца на няколко сантиметра от лицето му. След това, за голямо негово облекчение, чу гласа на Михаил, изтънял от студа.

— Ще си помисля за това, Генадий. Наистина ще го направя.

— Не мислете твърде дълго, Николай, защото предложението ми има краен срок.

— С колко време разполагам?

— Бих искал да получа отговор след седмица. В противен случай ще трябва да се ориентирам в друга посока.

— И ако приема?

— Ще ви заведем в Москва за няколко дни, за да се срещнете с останалата част от екипа. Ако и двете страни харесаме това, което видим, ще предприемем следващата стъпка. Ако не, ще останете с Виктор и ще се преструвате, че това не се е случило.

— Защо в Москва?

— Страхувате ли се да дойдете в Москва, Николай?

— Разбира се, че не.

— И не трябва. Павел ще се грижи много добре за вас.

Това бяха последните думи, които си размениха двамата мъже. След това се затръшна врата, включи се двигател на кола и синята светлинка започна да се движи върху екрана на таблета. Когато се приближи до координатите на ресторанта, Габриел извърна глава и видя голям черен мерцедес да профучава сред облак сняг. Михаил бе преживял второто си „гмуркане“. Единственото, което трябваше да направят сега, бе да го измъкнат от морето и да го заведат вкъщи.

Обратното пътуване до Копенхаген продължи четиридесет и пет минути и беше толкова спокойно, че граничеше с досада. Габриел позволи на Келър да кара, така че можа да съсредоточи целия си значителен потенциал за концентрация върху аудиопотока, който се изливаше в ухото му. Нямаше никакъв друг звук, освен тихото боботене на двигателя на мерцедеса и някакво монотонно почукване. Отначало Алон предположи, че има нещо, което се полюшва под колата и се удря в шасито. После осъзна, че това е барабаненето с пръсти на Михаил по подлакътника — нещо, което той винаги правеше, когато бе крайно изнервен.

Обаче, когато слезе от колата пред хотел „Д’Англетер“, Михаил изглеждаше като най-безгрижния човек на света. Като влезе във фоайето, завари бразилците да пият в бара и реши да се присъедини към тях за едно много заслужено питие. След това се качи в стаята си, където нямаше и следа от изключително професионалното претърсване, извършено в негово отсъствие. Дори лаптопът му, който щателно бе претършуван, бе точно както го бе оставил. Той го използва, за да изпрати кратко предупреждение на екипа, разпечатката на което Ели Лавон държеше в ръка, когато Габриел и Келър пристигнаха в тайната квартира на улицата с непроизносимо име.

— Ти го направи, Габриел — каза Лавон. — Спипа го.

— Кого? — попита Алон.

— Пол — отговори Ели с усмивка. — Павел Жиров от „Волгатек — нефт и газ“ е Пол.

Разправията, която последва, бе сред най-лошите в дългата съвместна работа на екипа, но въпреки това тя протече толкова тихо, че Келър изобщо не разбра, че я е имало. За разлика от друг път, те се разделиха почти на две, като Яков оглави групата на негодуващите. Неговата теза беше проста и той разпалено я защитаваше. Те бяха предприели операция с една-единствена цел: да намерят доказателство, че руснаците са извършили отвличането на Маделин Харт като част от заговор, за да получат достъп до британския нефт. Сега доказателството седеше в стаята си в хотел „Империал“ в лицето на Павел Жиров — шеф по сигурността на „Волгатек“ и главорез на Московския център, ако изобщо имаше такъв. Те нямаха друг избор, освен веднага да предприемат действия срещу него, привеждаше доводи Яков. В противен случай Жиров щеше да се измъкне завинаги извън обсега им.

За съжаление на Яков, лидерът на групата, която бе на противното мнение, бе не друг, а бъдещият му шеф — Габриел Алон, който спокойно обясни всички причини, поради които Павел Жиров щеше да напусне Копенхаген на следващата сутрин. Според него те нямаха време да планират или да репетират операцията както трябва. Нито пък щеше да им се предостави възможност да заловят Павел чисто, в съответствие със съществуващите критерии на Службата. „Ударните операции винаги са рисковани — каза Габриел. — А ударна операция без план е гарантирана катастрофа, която Службата в момента не може да си позволи.“ Щяха да оставят Павел Жиров да си отиде. И ако е необходимо, щяха да му носят багажа.

И така, на следващата сутрин Павел Жиров, известен още като Пол, излезе в десет часа от вратата на хотел „Империал“, придружен от Генадий Лазарев и Дмитрий Бершов. Тримата бяха откарани с лимузина до летището на Копенхаген и се качиха на частен самолет, който отлетя за Москва. Йоси щракна една последна снимка от отпътуването им за бюлетина, който не съществуваше, и след това се качи на самолета за Лондон. Същата вечер той и другите членове на екипа отново се събраха около Габриел в обезопасената къща в Грейсууд. Той ги информира, че Николай Авдонин ще отиде в града на еретиците на интервю за работа. И екипът ще замине с него.

46. Грейсууд, Съри

Заповедта за явяване пристигна по защитената връзка в края на следващия следобед. Габриел си помисли да я пренебрегне, но съобщението даваше ясно да се разбере, че неявяването би довело до незабавното анулиране на разрешението за операцията. И така, в шест часа същата вечер той неохотно се отправи към централната част на Лондон и се промъкна в израелското посолство през задната врата. Началникът на лондонската централа — закален в битките кариерист на име Натан, чакаше напрегнато във фоайето. Той придружи Алон до Светая светих и след това бързо се измъкна, сякаш се боеше да не бъде наранен от летящи отломки. Помещението беше празно, но на масата бе сложен поднос със сандвичи за чай и виенски маслени бисквити. Имаше и бутилка минерална вода, която Габриел заключи в един шкаф. Направи го по навик. Доктрината на Службата изискваше на мястото на потенциално враждебна среща да бъдат махнати всички предмети, които биха могли да се използват като оръжие.

В продължение на двайсет минути никой не влезе в стаята. След това най-сетне се появи един мъж с масивното телосложение на борец. Той носеше тъмен костюм, който изглеждаше с един размер по-малък, и модерна риза с висока яка, която създаваше впечатлението, че главата му е забита между раменете. Косата му — някога червеникаворуса, сега бе сребристосива и късо подстригана, за да се прикрие фактът, че капеше с обезпокоителни темпове. Той се втренчи за миг в Алон през чифт тесни очила, сякаш обмисляше кога да го застреля — сега или на зазоряване. След това се приближи до подноса с храна и бавно поклати глава.

— Мислиш ли, че враговете ми знаят?

— Какво да знаят, Узи?

— Че не мога да устоя на храна. Особено на тези неща — добави Навот, като грабна маслена бисквита от подноса. — Предполагам, че е генетично. Дядо ми най-много обичаше маслени бисквити и чаша хубаво виенско кафе.

— По-добре да имаш проблем със сладките, отколкото с хазарт или жени.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна възмутено Навот. — Ти си като Шамрон. Нямаш никакви слабости. Ти си непокварен. — Замълча, после добави: — Ти си съвършен.

Габриел разбра накъде водеше това. Той запази мълчание, докато Узи се взираше в маслената бисквита в ръката си, сякаш тя бе източникът на всичките му проблеми.

— Предполагам, че все пак имаш една слабост — каза най-накрая Навот. — Винаги позволяваш на личните чувства да ти влияят при вземането на решения. Ще трябва да се отървеш от това, когато станеш началник.

— Това не е лично, Узи.

Навот се усмихна пресилено.

— Значи, не отричаш, че Шамрон е говорил с теб да станеш следващият шеф?

— Не — отвърна Алон. — Не отричам.

Навот все още се усмихваше, макар и едва-едва.

— Имаш още една слабост, Габриел. Ти си почтен. Прекалено почтен за шпионин.

Узи най-сетне седна и постави масивните си ръце върху масата. Повърхността сякаш хлътна под тежестта им. Наблюдавайки го, Алон си спомни един неприятен следобед преди много години, когато двамата с Навот бяха партньори при урок от обучението по безшумно убиване. Габриел вече не помнеше колко пъти умира в онзи ден.

— Колко време ми остава? — попита Навот.

— Стига, Узи. Нека да не го правим.

— Защо?

— Защото от това няма да се почувства по-добре никой от нас.

— В такъв случай сигурно се чувстваш виновен.

— Ни най-малко.

— От колко време планираш да ми отнемеш работата?

— Познаваш ме добре, Узи.

— Мислех, че е така.

Навот бутна настрана подноса с храна и огледа стаята.

— Какво щеше да им стане, ако ми бяха оставили и шише вода?

— Аз го заключих в шкафа.

— Защо?

— Защото не исках да ме удариш с него.

Узи хвана лакътя му и го стисна. Алон мигновено почувства как ръката му изтръпна.

— Дай ми го — каза Навот. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Габриел стана и донесе бутилката. Когато отново седна, гневът на Узи изглеждаше поутихнал, но съвсем малко. Той разви алуминиевата капачка, използвайки само палеца и показалеца си, и бавно си наля няколко пръста от газираната вода в прозрачна пластмасова чаша, без да предложи и на Алон.

— Какво направих, за да заслужа това? — Узи зададе въпроса повече на себе си, отколкото на Габриел. — Бях добър началник, страшно добър. Ръководих делата на Службата с достойнство и запазих страната си настрана от каквито и да било големи чуждестранни конфликти. Бях ли в състояние да закрия иранската ядрена програма? Не. Но не допуснах и да бъдем въвлечени в катастрофална война. Това е първостепенната задача на шефа на Службата: да гарантира, че премиерът няма да действа прибързано и да въвлече страната в ненужен конфликт. Ще научиш това, като се настаниш на моя стол.

Когато Габриел не отговори нищо, Навот отпи преднамерено малко вода, като че ли бе последната на земята. Той бе прав за едно: беше добър шеф. За съжаление, успехите, постигнати при неговото управление, бяха все успехи на Габриел.

— Има и нещо друго, което бързо ще научиш — продължи Узи. — Много трудно се ръководи една разузнавателна служба с човек като Шамрон, който наднича над рамото ти.

— Това е неговата служба. Той я е създал от нулата и я превърна в това, което е днес.

— Стареца е точно това — старец. Светът се е променил през столетието, откакто Шамрон е бил началник.

— Не го мислиш наистина, Узи.

— Извини ме, Габриел, но в момента не се чувствам особено благоразположен към Шамрон, нито към теб, заради този въпрос.

Навот потъна в мрачно мълчание. Началникът на централата Натан надникна през звукоизолираните стъклени стени, видя двамата мъже да се гледат напрегнато над масата и се върна в своя бункер.

— Колко време ми остава? — попита Навот.

— Узи…

— Ще ми бъде ли позволено да завърша мандата си?

— Разбира се.

— Не го казвай така, сякаш това е най-очевидното нещо на света, Габриел. Защото там, където седя, нищо не изглежда ужасно очевидно в дадения момент.

— Ти си чудесен шеф, Узи. Най-добрият след Шамрон.

— И каква е наградата ми? Ще бъда пенсиониран преждевременно. Защото един бог знае, че на булевард „Цар Саул“ не може да има настоящ и бивш началник по едно и също време.

— Защо да не може?

— Защото няма прецедент за това.

— Няма прецедент за нищо от това.

— Съжалявам, Габриел, но не бих искал да завърша кариерата си като случай на съчувствие.

— Недей да правиш напук, Узи.

— Звучиш като майка ми.

— Как е тя?

— Има добри и лоши дни.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Иди да я видиш следващия път, когато си в града. Тя винаги те е обичала, Габриел. Всички те обичат.

Навот се почерпи с втора маслена бисквита. После с още една.

— По моите изчисления — каза той, като изтупа трохите от дебелите си пръсти — остават още четиринайсет месеца от моя мандат, което означава, че аз съм този, който трябва да реши дали да изпрати няколко от най-добрите ни хора в най-опасния град на света.

— Ти ми даде разрешение да проведа тази операция.

— По това време бяха опрели пистолет в главата ми.

— Той още е там.

— Осъзнавам това, ето защо никога не бих си и помислил да спра твоя малък гамбит. Вместо това ще те помоля да си поемеш дълбоко въздух и да се вразумиш.

Когато думите му бяха посрещнати с мълчание, Навот се наведе напред през масата и се втренчи право в очите на Алон. На лицето му нямаше и следа от гняв.

— Помниш ли какво беше последния път, когато бяхме в Москва, Габриел, или си успял да потиснеш спомена?

— Помня всичко, Узи.

— Аз също — отвърна сдържано Навот. — Това беше най-лошият ден в живота ми.

— И в моя също.

Узи присви очи, сякаш наистина бе озадачен.

— Тогава защо, за бога, искаш да се върнеш там?

Когато Габриел не отговори, Навот свали замислено очилата си и взе да масажира основата на носа си, където наносниците бяха направили вдлъбнатини в кожата му. Очилата, както всичко останало, което носеше, бяха избрани от взискателната му съпруга Бела. Тя бе работила за кратко в Службата като анализатор в отдела, занимаващ се със Сирия, и харесваше статута, който бе придобила като съпруга на шефа. Алон винаги бе подозирал, че нейното влияние далеч надхвърля гардероба на съпруга ѝ.

— Всичко свърши — каза накрая Узи. — Ти го победи. Ти спечели.

— Кого съм победил?

— Иван — отговори Навот.

— Това няма нищо общо с Иван.

— Разбира се, че има. И ако не можеш да го видиш, може би в крайна сметка не си подходящ да ръководиш тази операция.

— Тогава отнеми правомощията ми.

— С най-голямо удоволствие. Но ако го направя, ще започна война, която не мога да спечеля. — Навот отново сложи очилата си и се усмихна. — Това е другото нещо, което ще трябва да научиш, когато станеш началник, Габриел. Трябва да избираш внимателно битките си.

— Вече отдавна го правя.

— Тъй като аз ще съм шефът още четиринайсет месеца, защо не бъдеш така любезен да ми опишеш в едри щрихи плана си?

— Отивам да си „поговоря“ с Павел Жиров. Той ще ми каже защо е отвлякъл и убил невинна млада жена заради финансовата изгода на „Волгатек“. Също така ще обясни, че компанията е само параван на КГБ. И след това ще ги изпепеля, Узи. Ще докажа веднъж завинаги на цивилизования свят, че пасмината, която е сега в Кремъл, не е много по-добра от предишната.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Цивилизованият свят вече го знае и не го е грижа за това. В действителност той е толкова отчаян и уплашен за бъдещето, че е напът да позволи на моллите да реализират ядрените си мечти.

Алон не каза нищо. Навот въздъхна тежко в знак, че се предава.

— Ще искаш признание? Това ли ми казваш?

— Пред камера — добави Габриел. — Точно като записа, който е принудил да направи Маделин, преди да я убие.

— Ами ако не проговори?

— Всички проговарят, Узи.

— Какво ще правиш с Келър?

— Той ще дойде с мен.

— Келър е професионален убиец, който веднъж се опита да те очисти.

— Ние сложихме пепел на миналото. Освен това — добави Алон, — ще имам нужда от малко допълнителни мускули.

— Какво друго ти трябва?

— Паспорти, визи, билети, настаняване — обичайните неща, Узи. Освен това ще трябва от московската ни централа незабавно да поставят Павел Жиров под пълно наблюдение.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Алон. — Имам нужда и от теб.

Навот остана мълчалив.

— Не съм молил за това, Узи.

— Знам — отговори Навот. — Но това не прави нещата по-лесни.

Беше почти полунощ, когато Габриел се върна в къщата в Грейсууд. Като влезе в стаята, която делеше с Киара, я завари да седи на леглото с чаша билков чай на нощното шкафче и купчина лъскави списания в скута. Тя бе прибрала косата си в хлабав кок, от който се бяха измъкнали множество кичурчета, и носеше новите си стилни очила за четене. Киара се стесняваше заради очилата, но той тайничко бе доволен от лекото отслабване на зрението ѝ. Това му даваше надеждата, че може би един ден тя ще изглежда по-малко като негова дъщеря и повече като негова съпруга.

— Как мина? — попита Киара, без да вдига поглед.

— С почивка и подходяща рехабилитация има шанс отново да използвам в някаква степен лявата си ръка.

— Толкова ли беше зле?

— Той е ядосан. И аз не го виня за това.

Габриел съблече палтото си и го метна върху облегалката на един стол. Киара неодобрително завъртя очи. После наплюнчи върха на пръста си и отгърна следващата страница на списанието.

— Ще го преодолее — каза тя.

— Това не е от нещата, които човек преодолява, Киара И никога нямаше да се случи, ако ти и Шамрон не бяхте заговорничили зад гърба ми.

— Не беше така, скъпи.

— А как беше точно?

— Ари дойде да ме види, когато ти беше във Франция да търсиш Маделин. Каза, че искал да те притисне за последен път да станеш шеф на Службата и искал моята благословия.

— Много мило от негова страна да попита.

— Не се сърди, Габриел. Това е нещото, което той иска. — Тя замълча, после добави: — И аз също го искам.

— И ти? — попита изненадано Алон. — Даваш ли си сметка какво ще бъде, след като положа клетвата?

— Ползваме стая в обезопасена къща, която делим с още осем души, в това число и човекът, който веднъж се опита да те убие. Мисля, че мога да се справя с това да бъдеш началник.

Габриел отиде до леглото и прелисти купчината списания, сложени до Киара. Едното бе посветено на бременните жени. Той го вдигна към нея и попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Киара грабна списанието от ръцете му, без да отговори. Габриел се вгледа в нея, наклонил глава на една страна и подпрял с ръка брадичката си.

— Не ме гледай така! — каза тя.

— Как?

— Сякаш съм картина.

— Това е по-силно от мен. Нищо не мога да направя.

Киара се усмихна. После попита:

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че ми се иска да бяхме сами, вместо в обезопасена къща, заобиколени от осем други хора.

— В това число и човекът, който преди време се опита да те убие — добави тя. — Кажи ми обаче какво наистина си мислиш?

— Питам се защо не ме помоли да не ходя в Москва.

— Аз също се питам.

— Защо не ме помоли?

— Защото са я заключили в багажника на една кола и са я изгорили жива.

— И няма друга причина?

— Не — отвърна Киара. — И ако се питаш дали искам да отида в Москва с останалата част от екипа, отговорът е „не“. Не мисля, че ще мога да го понеса да се върна там. Може да допусна грешка.

Без да каже дума, Габриел легна на леглото и положи глава на скута ѝ.

— Няма ли да съблечеш дрехите си? — попита тя.

— Твърде уморен съм да се събличам.

— Имаш ли нещо против да почета още малко?

— Можеш да правиш всичко, което поискаш.

Алон затвори очи. Шумоленето от лекото прелистване на страниците на списанието го унесе.

— Буден ли си още? — попита внезапно Киара.

— Не — промърмори той.

— Тя знаеше ли, че това ще свърши в Москва?

— Коя?

— Старицата от Корсика. Тя знаеше ли?

— Да — отвърна Габриел. — Мисля, че знаеше.

— Предупреди ли те да не ходиш там?

— Не — отговори той, измъчван от чувството за вина. — Каза ми, че там ще бъда в безопасност.

— Тя видя ли нещо друго?

— Дете — отвърна Габриел. — Видя дете.

— Чие дете? — попита Киара, но Габриел не я чу. Той тичаше към една жена през безкрайно снежно поле. Жената гореше. Снегът беше изцапан с кръв.

47. Грейсууд, Съри

Узи Навот, директор на израелската разузнавателна служба, пристигна в обезопасената къща в Грейсууд в седем часа и двайсет минути на следващата сутрин, когато сивата декемврийска зора се пукваше над голите дървета на гората Ноби Копс. Първият човек, когото срещна, бе Кристофър Келър, който гонеше пинг-понг топчето, което Яков току-що бе запратил към него, а той не бе успял да отрази удара. Резултатът от срещата бе 8:5 за Яков.

— Кой си ти? — попита Келър намусения очилат мъж, който стоеше в антрето.

— Не е твоя работа — отговори Навот.

— Странен израз. На иврит е, нали?

Узи се намръщи.

— Ти трябва да си Келър.

— Да, така е.

— Къде е Габриел?

— Отиде с Киара в Гилдфорд.

— Защо?

— Защото изядохме всичката риба в езерото.

— Кой командва сега?

— Съкилийниците.

Навот се усмихна:

— Вече не.

С необичайното пристигане на Навот екипът бе приведен в бойна готовност. Това беше една необявена война, каквито бяха всичките конфликти, в които той участваше, и тя щеше да се води на враждебна територия, срещу враг с изключителна мощ и възможности. Службата бе смятана за една от най-способните разузнавателни служби в света, но въпреки това не можеше да се мери с братството на щита и меча. Разузнавателните служби на Руската федерация бяха наследници на славна и смъртоносна традиция. Повече от седемдесет години КГБ безмилостно бе защитавало съветския комунизъм от реални и предполагаеми врагове и бе действало като авангард на партията в чужбина, вербувайки и внедрявайки хиляди шпиони по света. Властта му бе била почти безгранична, което му бе позволявало да работи като виртуална държава в държавата. Сега, с разпадането на Съветския съюз, то бе държавата. И „Волгатек“ бе неговата петролна компания.

Именно тази връзка — връзката между „Волгатек“ и СВР — Габриел изтъкваше многократно, когато екипът започна своята работа. Нефтената компания и руската разузнавателна служба бяха едно и също нещо, казваше той, което означаваше, че Михаил ще бъде в ръцете на врага от минутата, в която самолетът му излети от Лондон. Самоличността, която бяха създали за негово прикритие, бе достатъчно стабилна, за да заблуди Генадий Лазарев, но тя нямаше да издържи дълго в стаите за разпити на Лубянка. Нито самият Михаил, когато опреше до това. „Лубянка е мястото, където са умирали агенти и операции — предупреди ги Алон. — Лубянка е краят.“

Обаче мислите на Габриел бяха най-вече насочени към Павел Жиров — шефа на сигурността на „Волгатек“ и мозъка на операцията за получаване на достъп до нефта на Великобритания в Северно море. Двайсет и четири часа след пристигането на Навот в обезопасената къща московската централа на Службата бе установила, че Жиров живее в укрепен жилищен блок на Воробьовите хълмове — най-високия район на брега на река Москва. Обичайният му дневен график бе илюстрация на двойствения характер на неговата работа — сутрин в бляскавата централа на „Волгатек“ на улица „Тверская“, следобед в Московския Център — залесения комплекс на СВР в Ясенево. Московският наблюдаващ екип бе успял да направи няколко снимки на Жиров на качване и слизане от служебната му лимузина мерцедес, въпреки че на никоя от тях лицето му не се виждаше ясно. Габриел не можеше да не се възхити на професионализма на руснака. Той вече бе доказал, че е достоен противник със заблуждаващото отвличане на Маделин Харт. Според думите на Алон, отвличането му на някоя от московските улици изискваше също толкова умела операция.

— Има две важни разлики — отбеляза Ели. — Москва не е Корсика. И Павел Жиров няма да кара мотор на изолиран път, облечен само с лятна рокля.

— Тогава, предполагам, ще трябва да измислим начин да вкараме Михаил в колата на Жиров — отвърна Габриел. — Със зареден пистолет в задния му джоб, разбира се.

— Как смяташ да го направиш?

— Ето така.

Алон седна пред един от компютрите и с няколко бързи натискания на клавишите пусна записа на последните думи, които Генадий Лазарев бе казал на Михаил в Дания.

— Ще ви заведем в Москва за няколко дни, за да се срещнете с останалата част от екипа. Ако и двете страни харесаме това, което видим, ще предприемем следващата стъпка. Ако не, ще останете с Виктор и ще се преструвате, че това не се е случило.

— Защо в Москва?

— Страхувате ли се да дойдете в Москва, Николай?

— Разбира се, че не.

— И не трябва. Павел ще се грижи много добре за вас.

Габриел кликна на иконата за спиране и погледна към Лавон.

— Може и да греша — каза той, — но подозирам, че завръщането на Никълъс Аведон в руската му родина няма да мине без проблеми.

— Какви проблеми?

— Такива, които само Павел може да реши.

— И когато Михаил се озове в колата му?

— Ще предложи на Жиров простичък избор.

— Между това да дойде тихо или мозъкът му да се разпръсне в купето на хубавия му мерцедес?

— Нещо такова.

— А какво ще кажеш за златното правило на Шамрон?

— Кое по-точно?

— Това за размахването на оръжие на обществени места.

— Има едно малко известно изключение, когато става въпрос да забиеш пистолет в ребрата на гангстер като Павел.

Лавон се замисли за момент.

— Ще трябва да вземем и шофьора — каза той накрая. — В противен случай ще ни издирват всички агенти на ФСБ и всички милиционери в Русия.

— Да, Ели, давам си сметка за това.

— Къде смяташ да проведеш разпита?

— Тук — отвърна Габриел, като отново набра нещо на клавиатурата.

— Прекрасно — каза Лавон, поглеждайки към екрана. — На кого е?

— На един руски бизнесмен, който вече не понася да живее в Русия.

— Къде живее той сега?

— Малко по-надолу по пътя от Шамрон.

С едно кликване на мишката Алон махна изображението от екрана.

— Тогава остава само едно последно нещо — каза Ели.

— Да измъкнем Михаил от Русия.

Лавон кимна в знак на съгласие.

— Той ще трябва да си тръгне като някой друг, а не като Никълъс Аведон.

— За предпочитане е това да стане с възможно най-малко пречки от руска страна — добави Габриел.

— Тогава как ще го направим?

— По същия начин, както Ари измъкна Айхман от Аржентина.

— С „Ел Ал“?

Алон кимна утвърдително.

— Лошо момче — каза Лавон.

— Да — отвърна с усмивка Габриел. — И това е само началото.

Навот веднага одобри плана на Габриел, което остави на екипа пет дни, преди Михаил да даде отговор на Генадий Лазарев дали ще отиде в Москва. Пет дни, в които да се погрижат за хиляди големи и малки подробности, или, както се изрази Лавон, пет дни, за да се реши дали посещението на Михаил в Русия ще се окаже по-добро от предходното му пребиваване там. Паспорти, визи, самоличности, организиране на пътуването, квартири: всичко трябваше да се осигури много спешно. Освен това имаше убежища, резервни планове, както и резервни планове на резервните планове. Задачата им бе още по-трудна поради факта, че Габриел не можеше да им каже къде или кога ще се проведе отвличането на Жиров. Те трябваше да импровизират в един град, който през дългата си и кървава история никога не се бе показвал особено благосклонен към свободомислещите.

През тези дълги дни и нощи Алон пришпорваше здраво екипа си, а когато им обърнеше гръб, Навот ги пришпорваше още по-здраво. Между двамата нямаше видимо напрежение, нито доказателство, че единият бе във възход, а другият напускаше сцената. Всъщност някои членове на екипа се чудеха дали бяха свидетели на сформирането на партньорство, което би могло да оцелее дълго след като Габриел заемеше полагащото му се място като началник на Службата. Яков — най-големият песимист в групата, се присмя на тази идея:

— Това ще е като новата жена да разреши на първата съпруга да запази старата си стая. Това никога няма да се случи.

Но Ели Лавон не беше толкова сигурен. Ако имаше човек, който бе достатъчно самоуверен, че да позволи на своя предшественик да остане на някаква длъжност, това беше Габриел Алон.

— В края на краищата — каза Лавон, — щом Габриел можа да сключи мир с Кристофър Келър, значи, може да постигне съгласие и с Навот.

Всички приказки за бъдещите планове на Алон спираха, когато Киара влизаше в стаята. Отначало тя се опита да работи заедно с другите, но безкрайните разговори за Русия бързо помрачиха настроението ѝ. Тя беше жива само защото членовете на екипа преди време бяха рискували живота си, за да я спасят. Сега, докато те се стараеха с всички сили да се справят в срок, Киара се нагърби със задачата да се грижи за тях. Въпреки напрежението в къщата, тя направи всичко възможно да запази семейната атмосфера. Всяка вечер те сядаха на масата, отрупана с изобилна храна, и по настояване на Киара говореха за всичко друго, освен за операцията: за книги, които са чели, за филми, които са гледали, за бъдещето на тяхната размирна страна. След час-час и нещо Алон и Навот се изправяха неспокойно и работата отново започваше. А Киара щастливо се заемаше с миенето на съдовете. Сама пред мивката, тя си пееше тихо, за да заглуши звуците от разговора в съседната стая. По-късно щеше да признае на Габриел, че самото звучене на руските думи ѝ причинявало тъпа болка в корема.

Човекът в центъра на операцията остана в щастливо неведение за усилията на екипа, или поне така изглеждаше на всеки, който срещаше Никълъс Аведон след връщането му в Лондон. Държанието му беше на човек, който вече не се стараеше да крие факта, че посещава места, за които другите можеха само да мечтаят. Орлов проявяваше обич към протежето си, сякаш беше синът, който никога не бе имал, и с всеки изминал ден ставаше все по-зависим от него. Когато говореше за бизнеса си, той за първи път взе да използва местоимението ние — промяна в тона, която не остана незабелязана в Лондонското сити. Виктор информира персонала, че ще прекара по-голямата част от януари в някакво неизвестно място на Карибите.

— Имам нужда от хубава дълга почивка — каза той. — И сега, когато имам Никълъс, най-накрая мога да си я позволя.

При привидното оттегляне на Орлов във финансовите кръгове плъзна слух, че сега Никълъс Аведон е човекът, с когото трябва да се контактува във „Виктор Орлов Инвестмънтс“. Повечето ухажори трябваше да чакат по седмица или повече за възможността да му изразят почитанията си. Но когато получи обаждане от Джонатан Олбрайт от компания, наречена „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“, Никълъс се съгласи на срещата без отлагане. Тя се проведе в неговия кабинет с изглед към площад „Хановер“, въпреки че темата нямаше нищо общо с бизнес или с инвестиране. В края на срещата той се обади на един телефонен номер в Москва, като разговорът продължи три минути и приключи удовлетворяващо. След това Никълъс придружи господин Олбрайт до асансьора с доволното изражение на човек, който не греши.

— Аз ще го обсъдя с Виктор — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички, които бяха наблизо. — Но на мен ми се струва, че всичко е готово.

Същата вечер една кола се появи пред жилищната кооперация на Михаил в Мейда Вейл. По-късно Греъм Сиймор щеше да идентифицира мъжа, който слезе от нея, като куриер от многобройния персонал на лондонската резидентура на СВР. Човекът взе фалшивия паспорт на Михаил и го занесе в руското посолство в Кенсингтън Гардънс. Когато го върна след час, паспортът бе подпечатан с набързо издадена руска виза. В него бе мушната и бордова карта за самолета на „Бритиш Еъруейс“ до Москва, който излиташе от Хийтроу в десет сутринта на следващия ден.

Михаил пъхна билета и паспорта в куфарчето си. После звънна на Орлов на Чейни Уок, за да му каже, че му са нужни няколко дни почивка.

— Съжалявам, Виктор — каза той, — но направо ми прегоряха бушоните. Моля те, не ми звъни по телефона и не ми изпращай имейли. Ще бъда извън обхват.

— Колко време ще отсъстваш?

— До сряда. Най-късно до четвъртък.

— Вземи си цялата седмица.

— Сигурен ли си?

— Обещавам да не объркам нещата, докато те няма.

— Благодаря, Виктор. Ти си направо мечта.

Тази нощ Михаил се опита да поспи, но всичко беше безполезно: той никога не можеше да спи в нощта преди операция. И така, малко след четири часа сутринта Михаил стана от леглото и се облече в бронята на Никълъс Аведон, наричан още Николай Авдонин. В шест часа пред вратата на кооперацията пристигна кола, която го закара до Хийтроу, където той премина с лекота през охраната, като Кристофър Келър и Дина Сарид пазеха гърба му. Когато влезе в залата за заминаващи, Михаил видя силно променена версия на Габриел да чете броя на „Икономист“ с — както изглеждаше — необикновено голям интерес. Михаил мина покрай него, без да го погледне, и се качи на самолета, но Алон изчака, докато вратите почти се бяха затворили, преди най-сетне да се втурне трескаво в салона на първа класа. След излитането британските контролни кули насочиха самолета директно над град Базилдън, а точно в десет и половина той премина в международното въздушно пространство. Михаил нервно барабанеше с пръсти по средната облегалка. Сега бе в ръцете на врага си. Същото се отнасяше и за бъдещия шеф на израелското разузнаване.

48. Москва

Протестиращите се стичаха на Червения площад на малки групи, така че московската градска милиция и главорезите с кожени якета от ФСБ да не забележат — художници, писатели, журналисти, пънкари, дори няколко стари бабушки, които мечтаеха да прекарат последните си години на земята в една наистина свободна страна. До обяд тълпата вече наброяваше няколкостотин души и бе твърде голяма, за да скрие истинските си мотиви. Някой развя знаме. Друг извади мегафон и обвини руския президент, че е манипулирал последните избори, което имаше предимството да е напълно вярно. След това той се пошегува за всички други неща, които президентът бе откраднал от руския народ, което лидерът на главорезите от ФСБ изобщо не намери за смешно. С едно кимване той даде знак на милиционерите, които реагираха, като заудряха с всичка сила всеки, който се изпречеше пред погледа им, включително и главите на няколко от по-важните личности. Човекът с мегафона си изпати най-много. Когато го видяха за последно, той бе захвърлен, окървавен и в полусъзнание, в задната част на един полицейски микробус. По-късно Кремъл обяви, че ще бъде обвинен в опит да провокира бунт — престъпление, което се наказваше с десетгодишно заточение в новите ГУЛаг. Раболепната руска преса нарече протестиращите „хулигани“ — същия етикет съветският режим лепваше на своите опоненти — и нито един коментатор не се осмели да критикува използваните силови методи. Трябваше да им се прости за тяхното мълчание. Тези дни журналистите, които дразнеха Кремъл, по много странен начин намираха смъртта си.

На московското летище Шереметево новините от Червения площад се появиха за кратко на телевизионните екрани, когато Михаил слезе от пътническия ръкав40, последван трийсет секунди по-късно от Габриел. Като наближиха гишето за паспортния контрол, Алон забеляза мъж с шит по поръчка костюм да стои до недохранен граничен полицай в овехтяла униформа. Костюмираният мъж държеше в ръка снимка, която погледна два пъти, докато Михаил се приближаваше. След това той отиде до него и му каза нещо на руски, което Габриел не можа да разбере. Михаил се усмихна и стисна ръката на мъжа, преди да го последва през една необозначена врата. Алон мина сам през паспортния контрол, където една необщителна жена се взира в лицето му смущаващо дълго, преди да подпечата със замах паспорта му и да му го върне. „Добре дошли в Русия“ — помисли си той, докато влизаше в претъпканата зала за пристигащи. Беше хубаво да се върне отново.

Като излезе навън, Алон бе посрещнат от вълна тютюнев дим и дизелови изпарения, от които му се зави свят. Вечерното небе беше ясно и оцъклено, а въздухът щипеше от студ. Като погледна наляво, видя Михаил и неговия придружител от „Волгатек“ да се настаняват на топло в чакащия ги мерцедес седан. След това Габриел се присъедини към дългата опашка, чакаща за такси. Студът на бетона проникваше през тънките подметки на каубойските му мокасини и когато най-сетне се напъха на задната седалка на една раздрънкана лада, челюстите му бяха така сковани от студ, че почти не можеше да говори. Запитан за дестинацията, той отвърна, че иска да го закарат до хотел „Метропол“, въпреки че прозвуча така, сякаш бе поискал ментол.

След като напусна летището, шофьорът се насочи към Ленинградски проспект и започна дългото, бавно влачене към центъра на Москва. Беше малко след седем часа — краят на убийствения вечерен трафик. Въпреки това, скоростта им бе като на костенурка. Шофьорът се опита да поведе разговор с него, но английският му беше непроницаем като трафика. Алон измърморваше нещо учтиво от време на време, но най-вече гледаше през прозореца към рушащите се сгради от съветската епоха, които се редяха край мръсния стар проспект. За един кратък период те бяха просто отвратителни. Сега бяха направо руини. На всеки уличен ъгъл и на всеки покрив се набиваха на очи билбордове с обещания за лукс и секс. „Това е комунистическият кошмар с новото палто на капитализма“ — помисли си Габриел. И това беше ужасно депресиращо.

Най-накрая те прекосиха „Садовое колцо“ и проспектът премина в улица „Тверская“ — московската версия на Медисън Авеню. Тя се спускаше по дълъг полегат хълм край бляскавата нова централа на „Волгатек“, стените от червени тухли на Кремъл, където се вливаше в осемлентовия булевард „Охотни Ряд“. Като завиха наляво, те минаха с пълна скорост покрай Държавната дума, стария Синдикален дом и Болшой театър. Габриел не видя нито един от тях. Той гледаше единствено ярко осветената жълта крепост, кацнала на високото на Лубянския площад.

— КГБ — каза шофьорът, сочейки над горната част на волана.

— Няма КГБ — отговори сдържано Алон. — КГБ е нещо от миналото.

Шофьорът измърмори нещо за наивността на чужденците и насочи таксито към входа на хотел „Метропол“. Фоайето бе реставрирано в първоначалния си вид41, но жената на средна възраст, която стоеше на рецепцията, далеч не притежаваше този стил. Тя поздрави Габриел с ледена усмивка, зададе му учтиво няколко въпроса относно естеството на пътуването му, а след това му подаде дълъг формуляр за регистрация, копие от който щеше да бъде изпратено на съответните органи. Алон го попълни бързо като Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и бе възнаграден с ключ за стаята си. Пиколото предложи да му помогне за пътната чанта и изглеждаше облекчен, когато Габриел му каза, че може да се справи сам. Въпреки това, той му даде бакшиш за безпокойството, размерът на бакшиша подсказа, че гостът не е запознат със стойността на руската валута.

Стаята му бе на четвъртия етаж и имаше изглед към десетте платна на Театрални проспект. Алон предположи, че има поставени подслушвателни устройства, затова не направи опит да я претърсва. Вместо това проведе два телефонни разговора с клиенти, които не бяха наистина негови клиенти, и сетне прегледа купчината имейли, които се бяха събрали в електронната му поща по време на полета от Лондон. Един от тях беше от адвокат от Ню Йорк и се отнасяше за данъчните последици от дадена инвестиция със съмнителна законност. Неговият истински подател беше Ели Лавон, който бе отседнал в стая в дъното на коридора, а истинското му съдържание бе разкрито, когато Габриел въведе правилната парола. Както изглеждаше, Генадий Лазарев бе завел бъдещия си нов служител в бар О2 в „Риц“ да пийнат и хапнат. Присъстваха също Дмитрий Бершов, Павел Жиров и четири руски красавици. По-късно щеше да има снимки от наблюдението благодарение на Яков и Дина, които бяха в едно сепаре в отсрещния край на залата.

Алон изтри паролата и съобщението придоби първоначалното си съдържание. След това си сложи чифт слушалки и се свърза със сигурния канал за подаване на звук от мобилния телефон на Михаил. Чу звън на стъкло, смях и припряното бърборене на руските красавици, което звучеше нелепо дори на език, който той не разбираше. После чу познатия глас на Генадий Лазарев да прошепва доверително в ухото на Михаил: „Гледайте да си починете тази вечер. Утре имаме големи планове за вас“.

Те останаха в клуба до единайсет часа, когато Михаил се оттегли в луксозния си апартамент в „Риц“ без друга компания, освен силното главоболие. Въпреки съвета на Лазарев, той не можа да спи тази нощ, тъй като в мислите му се въртяха минали операции, редуващи се като кинохроника на най-катастрофалните събития на века. Михаил жадуваше да направи нещо, каквото и да е, но камерите за наблюдение, които със сигурност бяха скрити в стаята, не му го позволяваха. Така че той лежа неподвижно като труп, омотан в мокрите от пот чаршафи на леглото си, до седем сутринта, когато позвъняването за събуждане го вдигна на крака, изпълнен с благодарност.

Кафето му пристигна след минута и Михаил го изпи, докато гледаше сутрешните бизнес новини от Лондон. След това се отправи към фитнес залата, където направи впечатляваща тренировка, наблюдавана от един агент на руските разузнавателни служби. Като се върна в стаята си, той взе леденостуден душ, за да вдъхне малко живот на уморените си кости. След това облече най-хубавия си костюм — сив с бяло райе, който Дина бе избрала за него в ателието на Антъни Синклер на „Савил Роу“. Петнайсет минути по-късно Михаил я видя в трапезарията да се взира в очите на Кристофър Келър, сякаш те съдържаха тайната на вечното щастие. Седнал няколко маси по-нататък, Йоси тъкмо връщаше бърканите си яйца.

— Аз ги поисках рохки — каза той, — а тези би трябвало да се сервират в чаша.

Забележката му отскочи от сервитьора като камъче, хвърлено по товарен влак.

— Искате яйцата си в чаша, така ли? — попита той.

Точно в девет часа, след като прочете сутрешните вестници и довърши някои дела в Лондон чрез електронната поща, Михаил слезе в ултрамодерното фоайе на „Риц“. Там го чакаше същото „момче за всичко“ на „Волгатек“, което предишната вечер го бе издърпало от опашката за паспортния контрол на летище Шереметево. Усмихнатото му лице бе приятно като счупен прозорец.

— Вярвам, че сте спали добре, господин Аведон?

— Никога не съм спал по-добре — излъга сърдечно Михаил.

— Нашият офис се намира в непосредствена близост. Надявам се, че нямате нищо против да походим.

— Ще оцелеем ли?

— Шансовете са добри, но няма гаранции в Москва по това време на годината.

След тези думи „момчето за всичко“ се обърна и поведе Михаил по улица „Тверская“. Докато се изкачваше по склона на хълма, като се привеждаше срещу силния насрещен вятър, той осъзна, че непознатият човек, приличащ на буца от навлечените вълнени и кожени дрехи, който вървеше на две крачки зад него, бе Ели Лавон. „Буцата“ го придружи мълчаливо до вратата на „Волгатек“, сякаш за да му напомни, че в крайна сметка не е сам. След това мъжът се мярна на фона на сутрешното московско слънце и изчезна.

Ако имаше някакви недоразумения относно истинската мисия на „Волгатек“, те бяха изяснени от голямата метална скулптура, която се издигаше във фоайето на централата ѝ на улица „Тверская“. Тя представляваше земното кълбо, на което доминираше Русия, изобразена с огромни размери и изпомпваща животворна енергия от всички краища на планетата. Под нея стоеше — като един малък усмихнат Атлант в ушит по поръчка италиански костюм — Генадий Лазарев.

— Добре дошли в новия ви дом — извика той, докато се ръкуваше с Михаил. — Или трябва да го нарека вашия истински дом?

— Нека да не избързваме, Генадий.

Лазарев стисна ръката на Михаил малко по-силно, сякаш искаше да внуши, че не може да му се откаже, и го въведе в чакащия ги асансьор за висшия персонал, който ги качи за отрицателно време до най-горния етаж на сградата. Във фоайето бе опънат транспарант, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЪЛ, НИКОЛАЙ! Лазарев спря да му се полюбува сякаш бе положил титанични усилия за формулирането на текста, преди да въведе Михаил в големия кабинет, който щеше да бъде на негово разположение всеки път, когато пребиваваше в града. Той имаше изглед към Кремъл и вървеше в комплект с опасно красива секретарка, наречена Нина.

— Как ви се струва? — попита настойчиво Лазарев.

— Чудесен е — отвърна Михаил.

— Елате — каза Генадий, като го хвана за лакътя. — Всички с нетърпение очакват да се запознаят с вас.

Оказа се, че Лазарев не е преувеличил, казвайки „всички“. Наистина през следващите два и половина часа Михаил имаше чувството, че се ръкува с всеки служител на компанията, а може би и с няколко други като добавка. Имаше десетина заместник-председатели с различни фигури, ръст и отговорности, както и един мършав мъж, наречен Ментов, който правеше нещо с анализа на риска, което Михаил не можеше дори да се престори, че разбира. След това той бе представен на научния екип на „Волгатек“ — геолозите, които търсеха нови находища на нефт и газ по цял свят, и инженерите, които разработваха нови изобретателни начини за тяхното извличане. После Михаил се отправи към по-ниските етажи, за да се запознае с „малките“ хора — младите началници, които мечтаеха един ден да бъдат в неговото положение, ходещите мъртъвци, които се държаха здраво за бюрата си и за червените си фирмени чаши за кафе. Той не можа да не се запита какво ли се случваше със служител, който е бил уволнен от компания, притежавана и управлявана от наследника на КГБ. Може би получаваше златен часовник и пенсия, обаче Михаил се съмняваше в това.

Накрая те се върнаха на най-горния етаж и влязоха в големия като атриум кабинет на Лазарев, където той говори надълго и нашироко за визията си за бъдещето на „Волгатек“ и ролята, която искаше Михаил да играе в него. Стартовата му позиция в компанията щеше да бъде шеф на „Волгатек, Великобритания“ — филиала, който щеше да бъде създаден, за да ръководи изпълнението на проекта „Външни Хебриди“. Щом нефтът потечеше, Михаил щеше да поеме по-големи отговорности, най-вече в Западна Европа и Северна Америка.

— Това ще бъде ли достатъчно, за да задържи вашия интерес? — попита Лазарев.

— Може би.

— Какво ще е необходимо, за да ви убедя да напуснете Виктор и да дойдете при мен?

— Пари, Генадий. Много пари.

— Мога да ви уверя, Николай, че парите не са проблем.

— Тогава цял съм в слух.

Лазарев отвори една кожена папка и извади лист хартия.

— Вашият компенсационен пакет ще включва апартаменти в Абърдийн, Лондон и Москва — започна той. — Ще летите с частен самолет, разбира се, и ще използвате вилата на „Волгатек“, която държим в Южна Франция. В допълнение към вашата базова заплата ще получавате бонуси и стимули, които ще закръглят доходите ви до нещо такова.

Генадий постави листа пред Михаил и посочи цифрата, написана в долния край на страницата. Михаил я погледна за миг, почеса се по бръснатата си глава и се намръщи.

— Е? — попита Лазарев.

— Доста далече е от представата ми.

Генадий се усмихна.

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза той, като отново зарови в папката, — така че си позволих да подготвя втора оферта. — Лазарев я постави пред Михаил и попита: — По-добре ли е?

— По-добре — отговори Михаил, като отвърна на усмивката му. — Определено е по-добре.

49. Червеният площад — Москва

До четири следобед те очертаха най-общите насоки на споразумението. Лазарев изготви резюме на договорените неща в рамките на една страница, запази самостоятелна зала в ресторант „Кафе Пушкин“ за отпразнуването и изпрати Михаил да си почине няколко часа в хотел „Риц“. Той направи кратка разходка без друг придружител, освен Габриел, който го следваше на отсрещния тротоар с вдигната яка на палтото и ниско нахлупен каскет. Алон видя, че Михаил свърна към парадния вход на хотела, и след това продължи по улица „Тверская“ до Площада на Революцията. Там Габриел спря за кратко, за да погледа как един двойник на Ленин увещава група озадачени японски туристи да изземат средствата за производство от техните буржоазни господари. После мина под арката на Воскресенските порти и излезе на Червения площад.

Вече бе притъмняло и вятърът бе решил да даде отдих на града, за да се заеме спокойно с вечерните си дела. С наведена глава и приведени рамене, Габриел изглеждаше просто като още един измъчен московчанин, докато вървеше забързано край северната стена на Кремъл, минавайки пред празните погледи на измръзналите пазачи, които стояха на пост пред мавзолея на Ленин. Точно пред него, окъпани в бяла светлина, се издигаха завитите като захарни пръчки куполи на катедралата „Свети Василий Блажени“. Алон погледна към часовника на Спаската кула и продължи към мястото край кремълската стена, където Сталин — убиецът на милиони хора, спеше спокойно на почетно място. Ели Лавон се присъедини към него след минута.

— Какво мислиш? — попита Габриел на немски език.

— Мисля, че е трябвало да го погребат в необозначен гроб някъде в полето — отговори Лавон. — Но това е само мнението на един човек.

— Чисти ли сме?

— Колкото можем да бъдем в място като Москва.

Алон се обърна, без да каже и дума, и поведе Ели през площада към входа на ГУМ. Преди падането на Съветския съюз той беше единственият универсален магазин в страната, където руснаците можеха да разчитат да си намерят зимно палто или чифт обувки. Сега беше търговски център от западен тип, натъпкан с всички безполезни дрънкулки, които предлагаше капитализмът. Гълчавата на вечерните купувачи отекваше под сводестия му стъклен покрив. Лавон се загледа в своето блекбъри, докато вървеше редом с Габриел. В днешно време това бе много на мода в Русия.

— Секретарката на Генадий Лазарев току-що изпрати имейл до ръководния персонал за гощавка тази вечер в ресторант „Кафе Пушкин“ — каза Ели. — Павел Жиров е в списъка на поканените.

— Днес, докато Михаил беше във „Волгатек“, изобщо не чух гласа му.

— Защото той не беше там — отговори Лавон, все още гледайки блекбърито си. — След като напусна апартамента си на Воробьовите хълмове, той отиде направо в Ясенево.

— Защо точно днес? Защо не е бил във „Волгатек“ да се срещне с новото момче?

— Може да е имал друга работа за вършене.

— Каква например?

— Може да е имало още някой, който е трябвало да бъде отвлечен.

— Точно това ме притеснява.

Габриел спря пред витрината на един бижутериен магазин и се загледа в изложените лъскави швейцарски часовници. В съседство имаше закусвалня от съветски тип, където закръглени жени в бели престилки безрадостно сипваха евтина руска храна в сиви чинии от епохата на Брежнев. Дори и сега — повече от двайсет години след падането на комунизма — все още имаше руснаци, които се бяха вкопчили с носталгия в тоталитарното си минало.

— Няма ли да ти изстинат краката? — попита Лавон.

— Декември е, и то в Москва, Ели. Не е възможно да не изстинат.

— Какво искаш да направя по онзи въпрос?

— Бих искал хотелът да даде на Никълъс Аведон неговия специален подарък малко по-рано от планираното.

— Този род подаръци не се гледат с добро око в „Кафе Пушкин“.

— Всеки, който е някой, носи пистолет в „Кафе Пушкин“, Ели.

— Рисковано е.

— Не е толкова рисковано, колкото алтернативата.

— Защо не пропуснем вечерята и не минем направо на десерта?

— Бих искал — отвърна Алон, — но пиковите часове на трафика няма да ни го позволят. Трябва да изчакаме да мине десет часът. В противен случай никога няма да успеем да го измъкнем от града. Ще бъдем обречени.

— Лош избор на думи.

— Изпрати съобщението, Ели.

Лавон набра няколко букви на блекбърито си и изведе Габриел навън, на улица „Илинка“. Вятърът отново бе задухал и температурата рязко се беше понижила. От очите на Алон потекоха сълзи, докато вървяха покрай шарените като великденски яйца фасади на масивните имперски сгради. В слушалката си чуваше как Никълъс Аведон си тананика тихо, докато си вземаше душ в стаята си в хотел „Риц“.

— Искам да му осигурите пълно покритие през цялото време — каза Габриел. — Завеждаме го на вечеря, сядаме с него на вечеря, а след това го отвеждаме обратно в хотела му. Точно тогава започва веселбата.

— Само ако Павел се съгласи да се втурне да спасява Михаил.

— Той е шефът на сигурността на „Волгатек“. Ако новият ръководен кадър е убеден, че животът му е в опасност, Павел ще дотича. И тогава ще го накараме да съжалява, че го е направил.

— Ще се чувствам по-добре, ако можехме да го закараме в друга държава.

— В коя, Ели? Украйна? Беларус? Или какво ще кажеш за Казахстан?

— Всъщност аз си мислех за Монголия.

— Там храната е отвратителна.

— Храната е ужасна — съгласи се Лавон, — но поне не е Русия.

В края на улицата те завиха наляво и се заизкачваха по хълма към Лубянския площад.

— Мислиш ли, че някога е било правено? — попита Лавон.

— Какво?

— Отвличане на офицер от КГБ в Русия.

— Няма КГБ, Ели. КГБ остана в миналото.

— Не, не е така. Сега този комитет се нарича ФСБ и заема онази голяма грозна сграда, която е точно пред нас. Те ще бъдат много разстроени, когато разберат, че един от братята им липсва.

— Ако го отвлечем чисто, няма да имат време да направят нищо по въпроса.

— Ако го направим чисто — съгласи се Лавон.

Алон запази мълчание.

— Направи ми услуга тази вечер, Габриел. Ако не ти се отвори възможност, не го прави. — Замълча за миг, после добави: — Не бих искал да пропусна възможността да работя за теб, когато станеш началник.

Бяха стигнали до върха на хълма. Лавон забави крачка и спря, като се загледа в огромната жълта крепост на отсрещната страна на Лубянския площад.

— Защо, мислиш, са я запазили? — попита сериозно той.

— Защо не са я съборили и не са издигнали паметник на жертвите на КГБ?

— По същата причина, поради която не са извадили костите на Сталин от кремълската стена — отговори Алон.

Лавон помълча известно време.

— Ненавиждам това място — каза той най-накрая. — И в същото време го обичам. Луд ли съм?

— За освидетелстване — отвърна Габриел. — Но това е само мнението на един човек.

— Ще се чувствам по-добре, ако можехме да го закараме в друга държава.

— Аз също, Ели. Но не можем.

— Колко далече е Монголия?

— Твърде далече за шофиране — отговори Алон, — а и храната там е ужасна.

Пет минути по-късно, докато Габриел влизаше в прекалено топлото фоайе на хотел „Метропол“, Йоси Гавиш излезе от стаята си на четвъртия етаж в хотел „Риц-Карлтън“, облечен в сив костюм и сребриста вратовръзка. В лявата си ръка държеше златист бадж, на който пишеше „АЛЕКСАНДЪР — студент по история“, който Йоси лично си бе избрал, а в дясната носеше лъскава синя подаръчна торбичка с логото на хотела. Торбичката бе по-тежка, отколкото Йоси я правеше да изглежда, защото съдържаше деветмилиметров пистолет „Макаров“ — едно от няколкото оръжия, които московската централа на Службата бе придобила от незаконни местни източници преди пристигането на екипа. В продължение на три дни пистолетът бе лежал скрит между горния и долния матрак на леглото в стаята на Йоси. Така че бе разбираемо, че се чувстваше облекчен най-сетне да се отърве от него.

Йоси изчака, докато се увери, че коридорът е напълно пуст, преди бързо да постави баджа на ревера си. След това се запъти към вратата на стая 421. От противоположната страна чу мъж да пее доста добре „Пени Лейн“. Почука два пъти енергично, но учтиво — почукването на портиер. След това, като не получи никакъв отговор, почука отново, но по-силно. Този път му отвори мъж в бяла хавлия. Беше висок, в отлична физическа форма и порозовял от къпането.

— Зает съм — отсече мъжът.

— Много съжалявам, че ви прекъсвам, господин Аведон — отговори Йоси с неутрален космополитен акцент, — но от управата на хотела биха искали да ви предложат малък подарък в знак на признателност, че сте наш гост.

— Кажете на управата, че благодаря, но не мога да приема.

— Те ще бъдат разочаровани.

— Това не е пак онзи гаден хайвер, нали?

— Боя се, че от управата не казаха какво е.

Порозовелият мъж в бяла хавлия грабна подаръчната торбичка и затръшна вратата пред лицето на Йоси, разтегнато в престорена хотелиерска усмивка. Йоси се завъртя на пета и като махна баджа от ревера си, се отправи към стаята си. Там той бързо съблече костюма си и се преоблече в дънки и дебел вълнен пуловер. Куфарът му стоеше в долния край на леглото; ако всичко вървеше по план, куриер от московската централа щеше да го вземе след няколко часа и да унищожи съдържанието му. Йоси натика костюма в един страничен джоб на куфара и затвори ципа. После избърса всички предмети в стаята, до които се бе докосвал, и излезе от нея, надявайки се това да е за последен път.

Като слезе във фоайето, видя Дина да разлиства скептично московски вестник, излизащ на английски език. Той мина покрай нея, като че ли изобщо не я познаваше, и излезе навън. До тротоара чакаше един рейнджроувър, чийто ауспух бълваше струя изгорели газове в мразовитата нощ. Зад волана седеше Кристофър Келър. Той се вля в пиковия вечерен трафик по улица „Тверская“ още преди Йоси да е затворил вратата. Точно пред тях се извисяваше ъгловата Водовзводна кула на Кремъл и нейната червена звезда светеше като предупредителна светлина. Келър си подсвиркваше тихичко, докато караше.

— Знаеш ли пътя? — попита Йоси.

— Наляво по булевард „Охотни Ряд“, наляво по улица „Болшая Дмитровка“ и после още веднъж наляво по „Булварное колцо“.

— Прекарваш много време в Москва, нали?

— Никога не съм имал удоволствието.

— Може ли поне да се престориш на нервен?

— Защо трябва да съм нервен?

— Защото сме напът да отвлечем офицер от КГБ насред Москва.

Кристофър се усмихна, когато направи първия ляв завой.

— Фасулска работа.

На Келър и Йоси им трябваха почти двайсет минути, за да изминат краткото разстояние до уреченото място на „Булварное колцо“. При пристигането им Йоси изпрати сигурно съобщение до Габриел в „Метропол“ и той, от своя страна, го препрати до булевард „Цар Саул“, където то проблесна на компютърната стена в оперативния център. Узи Навот седеше на обичайния си стол. Той се взираше във видеокартината на живо от фоайето на хотел „Риц-Карлтън“, която получаваше благодарение на миниатюрния предавател, скрит в дамската чанта на Дина. В Москва бе 19,36 часът, а в Тел Авив — 18,36. В 18,38 часа телефонът до лакътя на Навот иззвъня. Той бързо вдигна слушалката до ухото си, изсумтя нещо, което прозвуча като собственото му име, и чу гласа на своята изпълнителна секретарка Орит. На булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол42 заради ненадминатата ѝ способност да отхвърля исканията за среща с началника.

— Няма начин — отговори Узи. — Никакъв шанс.

— Той даде да се разбере, че няма да си тръгне.

Навот въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Изпрати го долу, щом се налага.

Узи затвори телефона и се загледа в картината от фоайето на хотела. Две минути по-късно чу вратата на оперативния център да се отваря и затваря зад гърба му. След това с крайчеца на окото си видя осеяна със старчески петна ръка да поставя два пакета турски цигари на масата заедно с очукана стара запалка „Зипо“. Пламъчето на запалката проблесна. Облак дим замъгли образа на екрана.

— Мислех, че съм ти взел всички пропуски — каза тихо Навот, като продължаваше да гледа напред.

— Направи го — отвърна Шамрон.

— Как влезе в сградата?

— Прокопах тунел.

Шамрон завъртя старата запалка между пръстите си. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— Проявяваш голямо нахалство да се появяваш тук — каза Навот.

— Сега не му е нито времето, нито мястото, Узи.

— Знам, че не е — отвърна Навот. — Но ти си оставаш все така нахален.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Би ли увеличил силата на звука на аудиоканала от телефона на Михаил? — попита Шамрон. — Слухът ми не е такъв, какъвто беше някога.

— И не само той.

Навот срещна погледа на един от техниците и му даде знак да увеличи силата на звука.

— Коя песен пее той? — попита Ари.

— Какво значение има?

— Отговори на въпроса ми, Узи.

— Това е „Пени Лейн“.

— На „Бийтълс“?

— Да, на „Бийтълс“.

— Защо, мислиш, е избрал тази песен?

— Може би я харесва.

— Може би — каза Шамрон.

Навот погледна към часовника. В Москва беше 19,42 часът, а в Тел Авив — 18,42. Ари загаси цигарата си и веднага запали нова.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Михаил все още си тананикаше, когато излезе от хотелската си стая, облечен за вечеря. Подаръчната чантичка бе в дясната му ръка, когато влезе в асансьора, обаче я нямаше, когато излезе от мъжката тоалетна във фоайето три минути по-късно. Екипът в оперативния център го видя за първи път в 19,51 часа, когато той премина в обсега на камерата на Дина и тръгна към изхода на хотела. Там го чакаше, вдигнал ръка, сякаш даваше знак на спасителен самолет, Генадий Лазарев. Ръката му сграбчи Михаил за рамото и го вкара на задната седалка на чакащата лимузина „Майбах“.

— Надявам се, че сте успели да си починете малко — каза Лазарев, щом колата плавно се отдалечи от тротоара, — защото тази вечер ще усетите вкуса на истинската Русия.

50. „Кафе Пушкин“, Москва

Впоследствие, когато подреждаха папките си и пишеха отчетите за действията си, щеше да се разрази разгорещен дебат за истинското значение на думите на Генадий Лазарев. Единият лагер ги възприемаше като безобиден израз на добра воля; другият — като ясно предупреждение, в което майсторът на чакането Габриел е било разумно да се вслуша. Както обикновено, именно Шамрон сложи край на спора. „Думите на Лазарев са без значение — заяви той, — защото съдбата на Михаил е била решена в момента, в който той се е качил в колата.“

Обстановката, в която се случиха следващите събития — прочутият московски ресторант „Кафе Пушкин“, — не би могла да бъде по-привлекателна, особено в една мразовита декемврийска вечер с вихрещ се под напора на сибирския вятър сняг. Той се намираше на ъгъла на улица „Тверская“ и „Булварное колцо“, в достолепна стара къща от XVIII век, която изглеждаше така, сякаш е била внесена от Ренесансова Италия. Пред красивите му френски врати уличният трафик се нижеше по трите платна на улицата, а отвъд нея имаше малък площад, където някога войниците на Наполеон били разпънали палатките си и горели липите, за да се топлят. Московчани бързаха към домовете си по чакълените му алеи, а няколко смели майки седяха на пейките под светлината на лампите, наблюдавайки прекалено навлечените си деца, които играеха на покритите със сняг тревни площи. Мордекай и Римона седяха мълчаливо сред тях, като той гледаше входа на „Кафе Пушкин“, а тя — децата. Келър и Йоси бяха намерили място за паркиране на петдесетина метра от ресторанта. Яков и Одед — също в лендроувър, бяха на петдесет метра отвъд него.

Вечерята бе обявена за осем часа, но заради по-натоварения от обикновено трафик в Москва тази вечер Лазарев и Михаил пристигнаха двайсет минути по-късно. Мордекай си отбеляза закъснението, както направиха и екипите в лендроувърите. Същото стори и Габриел, който бързо изпрати съобщение до оперативния център на булевард „Цар Саул“. То бе напълно излишно, разбира се, защото Навот и Шамрон внимателно слушаха аудиоканала от телефона на Михаил. Ето защо те чуха тежките му стъпки по обикновения дъсчен под в преддверието на „Кафе Пушкин“. И тракането на стария асансьор, който го качи на втория етаж. И поредицата от гърлени руски приветствия, които го посрещнаха, когато влезе в частния салон, резервиран за неговата коронация.

За Михаил бе запазено място начело на масата, като Лазарев бе поставен от дясната му страна, а началникът на сигурността на „Волгатек“ — Павел Жиров, от лявата. Само Жиров, изглежда, не вземаше участие в радостта от завоюването на протежето на Виктор Орлов. През цялата вечер той запази безучастното изражение на опитен комарджия, който губи на рулетка. Присвитите му тъмни очи не се отделяха задълго от лицето на Михаил. Той сякаш изчисляваше загубите си и се мъчеше да реши дали ще може да понесе още едно завъртане на рулетката.

Ако мрачното присъствие на Жиров караше Михаил да се чувства неловко, той с нищо не го показваше. Нещо повече, всички, които слушаха представянето му онази вечер, щяха да го описват като едно от най-добрите, които някога са чували. Той беше Никълъс Аведон, в когото всички се бяха влюбили отдалеч. Остроумният Никълъс. Кибритлията Никълъс. По-умният от всички в салона, с изключение на Генадий Лазарев, който може би бе по-умен от всички на света. С напредването на вечерта той говореше по-малко на английски и повече на руски, докато не спря изобщо да говори на английски. Сега Никълъс беше един от тях. Той беше Николай Авдонин. Човек на „Волгатек“. Човек от бъдещето на Русия. Човек от руското минало.

Трансформацията бе пълна малко след десет часа, когато той направи абсолютно точна имитация на Виктор Орлов, включително потрепването на лявото око, което разтресе от смях залата. Единствен Павел Жиров, изглежда, не го намери за забавно. Нито се присъедини към овациите, които последваха благопожеланията, отправени от Генадий Лазарев. След това компанията се изсипа на тротоара, край чийто бордюр чакаше колона от лимузини на „Волгатек“. Лазарев небрежно поиска от Михаил да се отбие в службата на сутринта, преди да напусне града, за да уточнят някои клаузи по договора. После го поведе към отворената задна врата на чакащия мерцедес.

— Ако нямаш нищо против — каза той с усмивката си на математик, — Павел ще те придружи до хотела. Той има няколко въпроса, които би искал да ти зададе по пътя.

Михаил се чу да казва: „Няма проблем, Генадий“, след това, без да се поколебае нито миг, се качи в чакащата кола. Жиров, единственият губещ тази вечер, седна от другата страна, взирайки се неутешимо през прозореца си. Той не каза нищо, когато колата потегли. Михаил забарабани с пръсти по подлакътника си. После се насили да спре.

— Генадий каза, че имате няколко въпроса към мен.

— Всъщност — отговори Павел с характерния си тих глас — имам само един въпрос.

— Какъв е той?

Жиров се обърна и го погледна за първи път.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Май Павел току-що смени правилата на играта43 — каза Навот.

Шамрон се намръщи — смяташе за неуместно използването на спортни метафори в жизненоважна работа като шпионажа. Той вдигна поглед към един от видеопанелите и видя светлинки да се движат бързо по картата на централната част на Москва. Светлинката, изобразяваща позицията на Михаил, светна червено. Четири сини светлини се преместиха заедно с нея — две отпред и две отзад.

— Като че ли го приклещихме — каза Ари.

— Доста добре всъщност. Въпросът е дали Павел си има подкрепление, или е сам?

— Не съм сигурен, че това е от голямо значение в този момент.

— Някакви предложения?

— Шут по топката — отвърна Шамрон, палейки нова цигара. — И то бързо.

Те профучаха покрай улица „Тверская“ и продължиха по „Булварное колцо“.

— Моят хотел е натам — каза Михаил, като посочи с палец през рамо.

— Изглежда, добре познавате Москва — отвърна Жиров. Репликата му очевидно не беше казана като комплимент.

— Това ми е навик — каза Михаил.

— Кое по-точно?

— Да се запознавам добре с маршрута си в чужди градове. Мразя да се налага да питам за посоката. Не харесвам този туристически маниер.

— Обичате да се сливате с тълпата?

— Слушайте, Павел, не ми харесва насоката, в която това…

— Или може би сте били вече в Москва — предположи Жиров.

— Никога не съм бил.

— Не сте ли били в последно време?

— Не.

— Не и като дете?

— Никога означава никога, Павел. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се върна в хотела си.

Жиров отново се загледа през прозореца. Или пък се взираше в страничното огледало на шофьора? Михаил нямаше как да знае.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза най-накрая той.

— Не отговорих, защото той не заслужава отговор — отвърна сухо Михаил.

— Кой сте вие?

— Аз съм Никълъс Аведон — каза спокойно Михаил. — Служител съм на компанията „Виктор Орлов Инвестмънтс“ в Лондон. И благодарение на тази малка ваша проява ще си остана такъв.

Жиров очевидно не беше убеден.

— Кой сте вие? — попита отново той.

— Казвам се Никълъс. Израснах в Англия. Завърших Кеймбридж и Харвард. Работих известно време за една сондажна фирма в Абърдийн. След това отидох да работя при Виктор.

— Защо?

— Защо съм израснал в Англия? Защо съм завършил в Харвард?

— Защо отидохте да работите за известен враг на Кремъл като Виктор Орлов?

— Защото той търсеше човек, който да поеме ръководството на нефтения му бизнес. И в този момент съжалявам, че го предадох.

— Знаехте ли за неговите политически убеждения, когато отидохте да работите за него?

— Не ми пука за политическите му убеждения. Всъщност не ми пука за ничии политически убеждения.

— Вие сте свободомислещ?

— Не, Павел, аз съм бизнесмен.

— Вие сте шпионин.

— Шпионин? Да не сте полудели, Павел?

— За кого работите?

— Закарайте ме обратно в хотела ми.

— За британците?

— Върнете ме в хотела, Павел.

— За американците?

— Не забравяйте, че вие дойдохте при мен, Павел. Случи се в Копенхаген, на нефтения форум. Срещнахме се в онази къща сред нищото. Сигурен съм, че бяхте там.

— За кого работите? — попита пак Жиров като учител бавно схващащ ученик.

— Спрете колата. Оставете ме да сляза.

— За кого?

— Спрете шибаната кола!

Мерцедесът спря, но не заради Жиров: бяха стигнали до улица „Петровка“. Това беше голямо кръстовище, от което излизаха множество улици, водещи в различни посоки. Светофарът току-що бе светнал червено. Точно пред тях имаше лендроувър с двама мъже на предната седалка. Михаил хвърли поглед през рамо и видя втори роувър зад тях. После усети три кратки вибрации на мобилния си телефон.

— Какво беше това? — попита Павел.

— Мобилният ми телефон.

— Изключете го и извадете батерията.

— От предпазливост никой не е пострадал, нали, Павел?

— Изключете го — каза рязко Жиров.

Михаил бръкна в палтото си, извади пистолета „Макаров“ и заби силно дулото му в ребрата на Павел. Очите на руснака се разшириха, но той не каза нищо. Изгледа Михаил за няколко секунди, след това погледът му се насочи към Яков, който се измъкна от лендроувъра пред тях. Келър вече бе слязъл от втория лендроувър и се приближаваше към мерцедеса отзад.

— Кажи на шофьора да отбие колата встрани — каза тихо Михаил. — В противен случай ще пусна един куршум в сърцето ти. Кажи му, Павел, или ще умреш на минутата.

Когато Жиров не отговори нищо, Михаил дръпна ударника на пистолета. Келър вече стоеше до прозореца на руснака.

— Кажи му, Павел.

Светофарът светна зелено. Някъде изсвири клаксон. После още един.

— Кажи му! — изрева Михаил на руски език.

Жиров погледна в огледалото за обратно виждане, срещна погледа на шофьора и кимна веднъж. Шофьорът отби колата и сложи ръце върху волана.

— Кажи му да излезе от колата и да направи точно каквото му се каже.

Още един поглед в огледалото, още едно кимване. В отговор шофьорът отвори вратата и бавно слезе. Яков чакаше там, за да го поеме. След като прошепна няколко думи в ухото на мъжа, той го заведе до лендроувъра, блъсна го на задната седалка и се качи след него. Дотогава Кристофър вече бе заел мястото на шофьора зад волана на мерцедеса. Когато лендроувърът потегли, той включи на скорост и го последва. Михаил продължаваше да притиска пистолета в ребрата на Жиров.

— Кой си ти? — попита руснакът.

— Аз съм Никълъс Аведон — отвърна Михаил.

— Кой си ти? — повтори Жиров.

— Аз съм най-лошият ти кошмар — заяви Михаил — и ако не си затвориш устата, ще те убия.

В оперативния център на булевард „Цар Саул“ светлинните на екипа се движеха вертикално нагоре на видеокартата на Москва — всичките, освен една, която стоеше неподвижно на Театрални проспект, в подножието на хълма, на който се намираше Лубянският площад. Нямаше тържества, никакви поздравления за добре свършена работа. Обстановката не го позволяваше. Москва имаше начин да отвърне на удара.

— Трийсет секунди от началото до края — каза Навот, вперил поглед в екрана. — Не е зле.

— Тридесет и три — вметна Шамрон. — Но кой ги броеше?

— Ти.

Ари се усмихна леко — той наистина ги броеше. В действителност той не бе спирал да брои през целия си живот. Броеше близките си, изгубени в огъня на холокоста. Броеше сънародниците си, убити от куршумите и бомбите. Броеше колко пъти бе измамвал смъртта.

— Колко далече е тайната квартира?

— На двеста тридесет и пет километра от Околовръстното шосе.

— Каква е прогнозата за времето?

— Ужасна — отговори Узи, — но те могат да се справят.

Шамрон не каза нищо повече. Навот се взираше в светлинките, които се движеха в Москва.

— Трийсет секунди — повтори той. — Не е зле.

— Тридесет и три — поправи го Ари. — И нека се надяваме, че никой друг не ги наблюдава.

Макар Шамрон да не го знаеше, същите мисли минаваха през ума на мъжа, застанал до прозореца на стаята си, която се намираше на четвъртия етаж в хотел „Метропол“. Той гледаше през завоя на Театрални проспект към жълтата крепост, извисяваща се над Лубянския площад. Запита се дали ще може да открие някаква реакция — светнати лампи по горните етажи, излизащи като на пожар коли от гаража, — но реши, че е малко вероятно. Лубянка винаги е била добра в прикриването на емоциите си — точно както Русия винаги е била добра в криенето на своята смърт.

Той се извърна от прозореца, изключи лаптопа си и го пъхна в страничния джоб на пътната си чанта. След това слезе с асансьора до фоайето, придружен от две проститутки на възраст от седемнайсет до четиридесет и пет години. Отвън един джип „Волво“ бе паркиран до тротоара, наглеждан от окаяно на вид пиколо. Алон даде на пиколото голям бакшиш, седна зад волана и потегли. Двайсет минути по-късно, след като заобиколи стените на Кремъл, Габриел се присъедини към потока от стомана и светлина, запътил се на север от Москва. В оперативния център на булевард „Цар Саул“ обаче той беше само една червена светлинка — самотен ангел на отмъщението в града на еретиците.

51. Тверска област, Русия

Вилата някога бе принадлежала на влиятелен човек — член на Централния комитет, може би дори на Политбюро. Никой не можеше да каже със сигурност, защото в смутните дни след рухването на Съветския съюз всичко беше изгубено. Държавните фабрики бяха останали затворени, защото никой не можеше да намери ключовете; правителствените компютри бяха заспали, защото никой не можеше да си спомни кодовете за достъп. Русия бе пристъпила неуверено в новото хилядолетие без карта или спомени. Имаше хора, които казваха, че тя все още не помни, макар че сега амнезията ѝ бе умишлена.

В продължение на няколко години забравената дача бе стояла празна и изоставена, докато един новозабогатял московски предприемач на име Блох не я бе придобил на безценица и не я бе реконструирал изцяло. В крайна сметка, като много други рано забогатели руснаци, Блох бе влязъл в конфликт с новата компания, настанила се в Кремъл, и бе решил да напусне страната, докато все още може. Той се бе установил в Израел, отчасти защото бе смятал, че е малко евреин, но най-вече защото никоя друга страна нямаше да го приеме. С течение на времето Блох бе продал руските си имоти, но не и вилата в Тверска област. Той я бе дал на Ари Шамрон и му бе казал да я ползва със здраве.

Тя се издигаше до езеро без име и до нея се стигаше по път, който не бе обозначен на никоя карта. Това не беше наистина път, по-скоро пътека, отъпкана през брезовата гора дълго преди някой да е чувал за място, наречено Русия. Оригиналната порта на дачата бе останала, както и старата съветска табела „Влизането забранено!“, която Блох — дете на сталинската епоха, не бе посмял да махне. Тя проблесна за кратко под светлината на фаровете на Габриел, докато джипът му приближаваше, друсайки се по заснежената пътека. После се показа дачата — масивна дървена постройка с островръх покрив и просторна веранда която я обикаляше от всички страни. Отпред бяха паркирани няколко автомобила, в това число и мерцедесът S-класа на „Волгатек — нефт и газ“. Когато Алон слезе от волвото, в тъмнината припламна огънче на цигара.

— Добре дошъл в Шангри-ла44 — каза Кристофър Келър. Той бе облечен с дебел анорак и държеше пистолет „Макаров“.

— Как е периметърът? — попита Габриел.

— Адски студен, но чист.

— Колко дълго можеш да останеш тук?

Келър се усмихна.

— Аз съм от спецчастите, скъпи.

Алон мина край Кристофър и влезе в дачата. Другите хора от екипа се бяха разположили да почиват на различни места в големия хол, обзаведен в стил рустик. Михаил все още бе облечен за вечерята в „Кафе Пушкин“. Бе потопил дясната си длан в купа с леденостудена вода.

— Какво се е случило? — попита Габриел.

— Ударих я.

— В какво?

— В лицето на друг мъж.

Алон поиска да види ръката. Тя бе силно подута, а кокалчетата на три от пръстите му бяха здравата ожулени.

— Колко пъти го удари? — поинтересува се Габриел.

— Веднъж или два пъти. Или може би бяха по-скоро десет-дванайсет.

— Как е лицето му?

— Виж сам.

— Къде е той?

Михаил посочи към пода.

Сред многото луксозни придобивки, които имаше дачата, бе и противоатомното убежище. Някога то бе съдържало храна, вода и консумативи, които да стигнат за цяла година. Сега в него имаше двама мъже. И двамата бяха здраво овързани с тиксо: ръцете, краката, коленете, устата, очите. Дори и така, ясно се виждаше, че лицето на по-възрастния мъж е претърпяло значителни щети в резултат на многократните сблъсъци с опасната дясна ръка на Михаил. Той бе подпрян на едната стена, с прострени на пода крака. При звука от отварянето на вратата мъжът започна да върти главата си наляво-надясно като радарна чиния в търсене на нападащ самолет. Габриел клекна пред него и отлепи тиксото, покриващо очите, като отскубна част от едната му вежда, при което лицето му придоби изражение на постоянна изненада. Имаше дълбока рана на едната буза и засъхнала кръв около ноздрите на сега кривия му нос. Алон се усмихна и отлепи тиксото от устата му.

— Здравей, Павел — каза той. — Или трябва да те наричам Пол?

Жиров не отговори нищо. Габриел разгледа счупения му нос.

— Това сигурно боли — каза той. — Но тези неща се случват в място като Русия.

— Очаквам с нетърпение да ти върна жеста, Алон.

— Значи, ме позна.

— Разбира се — отвърна Жиров малко прекалено уверено. — Ние те наблюдаваме от момента, в който стъпи в Русия.

— Кого включва това ние? — попита Габриел. — „Волгатек“? СВР? ФСБ? Или просто ще оставим настрана прекалената изисканост и ще ви наричаме КГБ, каквито сте всъщност.

— Мъртъв си, Алон, ти и всичките ти хора. Никога няма да напуснете живи Русия.

Габриел продължи да се усмихва.

— Винаги съм смятал, че е най-добре да не се отправят празни заплахи, Павел.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Тогава може би трябва да се откажеш от преструвките, че си знаел, че съм в Москва или че Никълъс Аведон е мое творение. Ако знаеше, че е мой агент, ти никога не би предприел нещо срещу него тази вечер без подкрепление от ФСБ.

— Кой казва, че не съм имал подкрепление?

— Аз.

— Грешиш, Алон. Но пък и ти доста отдавна грешиш. ФСБ само чакат да се уверят, че са идентифицирали всички членове на твоя екип. Разполагаш най-много с няколко часа. След това ти ще стоиш в килия със счупен нос.

— Тогава предполагам, че трябва да започнем.

— С какво?

— С твоята изповед — отвърна Габриел. — Ще разкажеш на света как отвлече една млада англичанка на име Маделин Харт, за да може „Волгатек — нефт и газ“ да получи достъп до Северно море.

Жиров се престори на изненадан.

— Младата англичанка? За това ли е всичко?

Алон бавно поклати глава, сякаш бе разочарован от отговора му.

— Хайде, Павел — каза той. — Със сигурност можеш да се справиш и по-добре. Ти си я отвлякъл на крайбрежния път край Калви няколко часа след като си обядвал с нея в „Ле Палмие“. Марсилският гангстер Марсел Лакроа ви е откарал до континента, където си я предал да я пази друг марсилски гангстер на име Рене Бросар. После, след като прибра десет милиона евро откуп от британския премиер, ти я остави в багажника на една кола на плажа в Одресел и драсна клечката.

— Не е зле, Алон.

— Всъщност не беше толкова трудно. Ти остави достатъчно улики за проследяване. Но ти това и целеше. Искаше да изглежда, че отвличането и убийството на Маделин са дело на френски престъпници. Но допусна една грешка, Павел. Трябваше да ме послушаш, когато те предупредих да не я нараняваш. Казах ти точно какво ще се случи, ако го направиш. Казах ти, че ще те намеря и ще те убия.

— Тогава защо не го направи? Защо изложи хората си на риск, като ме отвлече и ме доведе тук?

— Ние не те отвлякохме, Павел. Ние те заловихме. И те доведохме тук, защото въпреки настоящото ти положение, това е щастливият ти ден. Ще ти дам нещо, което не се случва често в нашия бизнес. Ще ти дам втори шанс.

— Какво трябва да направя за този втори шанс?

— Да отговориш на няколко въпроса, да приведеш в порядък някои неща.

— Това ли е всичко?

Алон кимна утвърдително.

— А след това?

— Ще бъдеш свободен да си отидеш.

— Къде? — попита сериозно Жиров.

— Да се върнеш във „Волгатек“. Да се върнеш в СВР. Обратно на скалата, изпод която си изпълзял.

Жиров се усмихна снизходително.

— И според теб какво ще се случи с мен, когато се върна в Ясенево, след като отговоря на твоите въпроси и приведа в порядък някои неща?

— Предполагам, че ще ти бъде наложена высшая мера — отговори Габриел. — Най-тежкото наказание.

Руснакът кимна в израз на възхищение.

— Знаеш много за моята служба — каза той.

— Не по мое желание — отвърна Габриел. — И за да бъда напълно искрен с теб, Павел, изобщо не ме е грижа какво ще прави с теб твоята служба.

— А трябва — каза Жиров със същата снизходителна усмивка. — Виждаш ли, Алон, това, което ми предлагаш, е избор между една или друга смърт.

— Предлагам ти възможност да видиш още един руски изгрев, Павел. И не се притеснявай — добави Алон. — Ще се погрижа да имаш достатъчно време в някое приятно и спокойно място, за да измислиш някоя добра история, която да разкажеш на господарите си в СВР. Нещо ми подсказва, че ще се оправиш в крайна сметка.

— А ако откажа?

— Тогава лично ще ти пусна един куршум в тила заради убийството на Маделин.

— Трябва ми малко време да помисля.

Алон залепи отново лентите тиксо върху очите и устата му.

— Имаш пет минути.

Както се оказа, изтекоха десет минути, преди Михаил, Яков и Одед да доведат Жиров от противоатомното убежище в трапезарията, където го завързаха здраво за един масивен стол. Габриел седеше точно отсреща, зад него стоеше Йоси, вперил поглед в екрана на поставената върху триножник видеокамера. След като направи малка корекция на ъгъла на снимане, Йоси кимна на Михаил, който отлепи тиксото от очите и устата на Павел. Руснакът примигна бързо няколко пъти. После очите му бавно обходиха стаята, запомняйки всяко лице, всеки детайл, преди най-накрая да се спрат на снимката, която държеше Алон. На нея се виждаше Жиров, който изглеждаше много по-различно, отколкото в момента, по време на обяда с Маделин Харт в ресторант „Ле Палмие“ в Калви.

— Как се запозна с нея? — попита Габриел.

— С кого да се запозная? — отвърна Павел.

Алон постави снимката на масата и каза на Йоси да изключи камерата.

Те го отвързаха от стола, вързаха китките му с дълго въже и го изведоха навън до брега на езерото. Там в тъмнината се простираше около петнайсетметров док, а в края му се виждаше участък вода, която още не бе замръзнала. Жиров цопна в нея недодялано, както здраво овързан човек е принуден да направи, когато е хвърлен от трима ядосани мъже.

— Знаеш ли колко време може да се оцелее в такава ледена вода? — попита Келър.

— След две минути ще започне да губи ориентация и ще настъпи скованост на мускулите. След около петнайсет има голяма вероятност да загуби съзнание.

— Ако преди това не се удави.

— Винаги съществува и тази възможност — каза Габриел.

Известно време Кристофър наблюдава мълчаливо мятащия се мъж.

— Как ще разбереш кога му е достатъчно? — попита той най-накрая.

— Когато започне да потъва.

— Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Тези неща се случват в място като Русия.

52. Тверска област, Русия

Две минути в езерото бяха напълно достатъчни. След това нямаше повече твърдения за невинност, нито заплахи, че от ФСБ скоро ще пристигнат да го спасят. Приел съдбата си, Павел стана образцов затворник. Той постави само едно искане: да направят нещо за външния му вид. Подобно на повечето шпиони, Жиров бе прекарал кариерата си в избягване на камери и не искаше при първото си заснемане да изглежда като загубилия боксовия турнир.

Съществува всеизвестна истина за търговията с разузнавателна информация: противно на всеобщото убеждение, повечето шпиони обичат да говорят, особено когато се сблъскат със ситуация, която прави тяхната кариера неспасяема. В такъв момент те разказват словоохотливо за тайните си — дори и само за да докажат на себе си, че са били нещо повече от обикновено винтче в секретната машина, че са били важни, даже това да не е било така.

Ето защо за Габриел не бе изненадващо, че след като се възстанови от потапянето му в езерото, Павел Жиров внезапно бе обзет от приказливост. Облечен в сухи дрехи, затоплен от подсладения чай и малко бренди, той започна своя разказ не с Маделин Харт, а със себе си. Павел бил дете на номенклатурата — комунистическия елит на Съветския съюз. Баща му бил ръководен кадър в съветското Външно министерство при управлението на Андрей Громико, което означавало, че Жиров посещавал специални училища, запазени за децата на елита, и имал правото да пазарува в специалните партийни магазини, в които се продавали луксозни стоки, за които повечето съветски граждани можели само да мечтаят. Към това се прибавял и почти нечуваният разкош на пътуванията в чужбина. Павел прекарал голяма част от детството си извън пределите на Съветския съюз — най-вече в съветските васални държави от Източна Европа, които били в областта на компетентността на баща му, макар че поживял и шест месеца в Ню Йорк, когато баща му работел в Организацията на обединените нации. Той мразел Ню Йорк, защото, като лоялно дете на партията, бил възпитан и обучен да го мрази.

— Ние не гледахме на богатството и ненаситността на Съединените щати като на пример за подражание — каза Жиров. — Възприемахме ги като нещо, което бихме могли да използваме срещу американците, за да ги унищожим.

Независимо от факта, че бил посредствен ученик и често нарушавал дисциплината, Павел бил приет в престижния Московски държавен педагогически институт за чужди езици. След дипломирането му се предполагало, че ще отиде да работи в Министерството на външните работи. Вместо това, вербовчик на Комитета за държавна сигурност, по-известен като КГБ, пристигнал на посещение в апартамента на Жирови в Москва. Вербовчикът казал, че от КГБ наблюдават Павел още от дете и смятат, че притежава всички качества да стане отличен шпионин.

— Бях изключително поласкан — призна Жиров. — Беше 1975 година. Форд и Брежнев демонстрираха добри отношения в Хелзинки, но зад фасадата на разведряването борбата между Изтока и Запада, между капитализма и социализма, продължаваше да бушува. И аз щях да бъда част от нея.

Но първо, побърза да добави Жиров, той трябвало да посещава КАИ — Червенознаменния институт за обучение на кадри на КГБ в Москва. Там изучил основите на шпионския занаят. Главно обаче се научил как да вербува шпиони, което за КГБ било мъчително бавен, строго контролиран процес, продължаващ една година или повече. Като завършил обучението си, Павел бил назначен в Пети отдел на Първо главно управление и бил изпратен в Брюксел. Последвали няколко други западноевропейски назначения, докато на началниците му в Московския център не им станало ясно, че той има нюх за по-тъмната страна на занаята. Жиров бил прехвърлен към Управление С — поделението, което надзиравало съветските агенти, приели чужда самоличност в чужбина. По-късно работил и за Управление В — подразделението на КГБ, което се занимавало с мокрые дела.

— Мокрите поръчки — каза Габриел.

Павел кимна утвърдително.

— Аз не бях убиец като теб, Алон. Аз бях организатор и плановик.

— Докато беше в Управление В, провеждали ли сте някакви операции под фалшив флаг?

— Ние провеждахме такива през цялото време — призна Жиров. — В действителност операциите под фалшив флаг бяха стандартна оперативна процедура. Ние почти никога не действахме срещу мишена, ако не сме създали правдоподобна прикриваща история, че някой друг стои зад това.

— Колко време беше в Управление В?

— До края.

Той имаше предвид края на Съветския съюз, който се бе разпаднал през декември 1991 година. Почти за една нощ някогашната могъща суперсила се бе превърнала в петнайсет отделни държави, с Русия — ядрото на стария съюз, в ролята на „първа сред равни“. КГБ било разбито на две отделни служби. Не след дълго за Московския център — някога катедрала на разузнаването, настъпили трудни времена. Появили се пукнатини по външните стени на сградата, а фоайето било пълно с неизвозен боклук. Небръснати служители в смачкани дрехи бродели по коридорите му в алкохолна омая.

— Нямаше дори тоалетна хартия в мъжката тоалетна — каза Павел с ясно доловимо отвращение. — Цялото място се превърна в кочина. И никой не отговаряше за нищо.

По думите му това се променило, когато Борис Елцин най-сетне напуснал сцената и силовиките — хората от спецслужбите, поели контрола над Кремъл. Почти веднага те наредили на СВР да увеличи операциите срещу Съединените щати и Великобритания — и двете формални съюзници на новата Руска федерация. Жиров бил назначен за нов главен резидент на СВР във Вашингтон — един от най-важните постове в службата. Но в деня, в който трябвало да отпътува от Русия, той бил привикан да се яви в Кремъл. Явно президентът, стар колега от КГБ, искал да поговорят.

— Предположих, че иска да ми даде някои финални инструкции за това как да си върша работата във Вашингтон — каза Павел. — Но както се оказа, той имаше други планове за мен.

— „Волгатек“ — вметна Габриел.

Жиров кимна утвърдително.

— „Волгатек“.

По думите на Жиров, за да се разбере случилото се след това, първо било необходимо да се разбере значението на петрола за Русия. Той припомни на слушателите си, че в продължение на десетилетия Съветският съюз е бил вторият по големина производител на петрол в света, отстъпвайки само на Саудитска Арабия и емирствата в района на Персийския залив, доминиран от американците. Петролните кризи от 70-те и 80-те години били истинска благодат за разклатената съветска икономика.

— Те бяха като респиратор — каза Павел, — който удължава живота на пациента дълго след като мозъкът е престанал да функционира.

Новият руски президент разбрал това, което Борис Елцин не могъл да проумее; че петролът отново може да превърне Русия в суперсила. Така че показал вратата на олигарсите като Виктор Орлов и поставил целия руски енергиен сектор под ефективния контрол на Кремъл. А после основал своя собствена петролна компания.

— „КГБ — нефт и газ“ — каза Алон.

— Нещо такова — съгласи се Жиров, като бавно кимна. — Но нашата компания имаше различна цел. Задачата ни бе да придобиваме права за сондиране и активи в нефтопреработването извън Русия. И си бяхме КГБ от горе до долу. В действителност значителен процент от нашите печалби сега отива директно в сметките на Ясенево.

— Къде отива останалата част от тях?

— Използвай въображението си.

— В джобовете на руския президент?

— Той нямаше да е най-богатият човек в Европа чрез разумно инвестиране на пенсията си от КГБ. Нашият президент притежава около 40 милиарда долара и голяма част от богатството му идва от „Волгатек“.

— Чия беше идеята да извършвате сондажи в Северно море?

— Негова — отговори Павел. — Той я приемаше много лично. Каза, че иска „Волгатек“ да забие сламка в британските териториални води и да смуче през нея, докато не остане нищо. Искам да отбележа — добави Жиров, — че аз бях против това от самото начало.

— Защо?

— Част от работата ми като началник на сигурността и операциите беше да проучвам терена за действие, преди да предприемем ход за придобиване на дадени активи или договор за сондиране. Моята оценка на ситуацията във Великобритания не беше обещаваща. Аз прогнозирах, че политическото напрежение между Лондон и Москва ще доведе до отхвърляне на кандидатурата ни за извършване на сондажи край Външните Хебридски острови. И за съжаление, се оказах прав.

— Предполагам, че президентът е бил разочарован.

— Беше по-разгневен, отколкото някога съм го виждал — отговори Жиров. — Най-вече защото подозираше, че Виктор Орлов е изиграл роля за това. Той ме извика в кабинета си в Кремъл и ми каза да използвам всички възможни средства, за да подпишем този договор.

— И така ти реши да действаш чрез Джеръми Фалън.

Павел се поколеба, преди да отговори.

— Очевидно имаш много добри източници в Лондон — каза той след малко.

— Пет милиона евро, преведени в сметка в швейцарска банка — вметна Габриел. — Толкова сте дали на Джеръми, за да получите договора.

— Той доста се пазари. Излишно е да казвам — добави Жиров, — че бяхме изключително разочаровани, когато не успя да ни осигури лиценза. Фалън каза, че нищо не може да направи. Ланкастър и държавният секретар по енергийните въпроси били категорично против сделката. Трябваше да направим нещо, за да променим динамиката или конфигурацията на бойното поле.

— Така че ти отвлече любовницата на премиера.

Жиров не отговори.

— Кажи го — настоя Алон — или отиваме да поплуваш отново на лунна светлина.

— Да — отговори Павел, като гледаше право в камерата, — отвлякох любовницата на министър-председателя.

— Откъде знаеше, че Ланкастър има връзка с нея?

— От известно време хората от лондонската ни резидентура чуваха слухове, че някаква млада жена от партийната централа ходи на Даунинг Стрийт късно вечерта. Помолих ги да проучат по-сериозно този въпрос. Не им отне много време да разберат коя е тя.

— Знаеше ли Фалън, че планирате да я отвлечете?

Жиров поклати отрицателно глава.

— Изчаках, докато изпратим изповедта на Маделин, преди да кажа на Фалън, че ние стоим зад това. Казах му да се възползва от възможността да осъществи сделката. В противен случай щях да унищожа и него.

— Като разкриеш факта, че е взел пет милиона евро подкуп от руска петролна компания, притежавана от Кремъл.

Павел кимна утвърдително.

— Кога се свърза с него?

— Пътувах до Лондон, докато ти и твоят малък приятел от Корсика обикаляхте из Франция да я търсите. Ланкастър бе така скован от стреса, че казал на Фалън да прави каквото иска. Той прокара сделката въпреки възраженията на секретаря по енергийните въпроси. Тогава аз започнах последната част от играта.

— С искането на откупа — каза Габриел. — Десет милиона евро, или момичето умира. И Фалън през цялото време е знаел, че това не е нищо повече от фарс, предназначен да прикрие ролята на „Волгатек“ за изчезването на Маделин.

— Както и неговата собствена роля — добави Жиров.

— Какво знаеше Ланкастър?

— Нищо — отговори Павел. — Той все още вярва, че е платил милиони евро, за да спаси своята любовница и политическата си кариера.

— Защо настояхте аз да доставя парите?

— Искахме да се позабавляваме за твоя сметка.

— Убивайки Маделин пред мен?

Жиров запази мълчание.

— Кажи го пред камерата, Павел. Признай, че ти уби Маделин.

— Аз убих Маделин Харт — изрецитира той.

— Как?

— Като я затворих в багажника на един ситроен с бензинова бомба.

— Защо? — попита Алон. — Защо я уби?

— Тя трябваше да умре — отвърна Жиров. — Нямаше начин да ѝ позволим да се върне в Англия.

— Защо не уби и мен?

— Повярвай ми, Алон, нищо нямаше да ни направи по-щастливи. Но решихме, че си по-полезен жив, отколкото мъртъв. В края на краищата кой по-добре от великия Габриел Алон щеше да удостовери, че Маделин е била убита като част от обичайната схема „отвличане срещу откуп“?

— Къде са десетте милиона евро?

— Дадох ги като подарък на руския президент.

— Искам те да бъдат върнати.

— Желая ти успех.

Габриел отново сложи на масата снимката от обяда в „Ле Палмие“.

— Какво се случи тук? — попита той.

— Предполагам, че би могъл да го наречеш финалния етап от едно романтично вербуване.

Алон направи скептична гримаса.

— Защо красиво младо момиче като Маделин би проявило интерес към подлец като теб?

— Аз съм добър в работата си, Алон. Точно като теб. Освен това — добави Жиров, — тя бе самотно момиче. Беше лесна за завоюване.

— Внимавай какви ги говориш, Павел. — Габриел се престори, че разглежда внимателно снимката. — Странно — каза той след малко, — двамата сякаш се чувствате доста непринудено заедно.

— Това беше третото ни виждане.

— Виждане?

— Среща — поправи се Жиров.

— Не ми изглежда, че си прекарвате добре — каза Алон, все още загледан в снимката. — В действителност, ако не знаех, бих казал, че се карате.

— Не се карахме — отвърна бързо Павел.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Габриел безмълвно остави снимката настрана.

— Някакви други въпроси? — попита Жиров.

— Само един — отвърна Алон. — Откъде научи, че Маделин е имала връзка с Джонатан Ланкастър?

— Вече отговорих на този въпрос.

— Знам — каза Габриел. — Но този път искам да ми кажеш истината.

Павел поднесе същото обяснение — за слуховете, достигнали до ушите на резидента на СВР в Лондон, — но на Алон не му минаваха тези. Той му даде още един шанс, след това, когато чу същата лъжа, заведе руснака до края на пристана и притисна в тила му дулото на пистолета „Макаров“. И там, на брега на замръзналото езеро без име, на бял свят излезе истината, която дълбоко в себе си Габриел бе подозирал през цялото време. Въпреки това, той не можеше да повярва на историята, разказана от Жиров. „Но тя трябва да е вярна“ — помисли си. В действителност това бе единственото възможно обяснение за всичко, което се бе случило.

Като се върнаха в дачата, Павел повтори историята, този път пред видеокамерата, преди да бъде върнат, овързан и със запушена уста, в противоатомното убежище. Операцията вече бе почти завършена. Бяха получили доказателство, че „Волгатек“ са стигнали до доходния северноморски петролен пазар чрез подкуп и изнудване. Единственото, което трябваше да направят сега, бе да стигнат до летището и да хванат отделните си полети до дома. Или — предложи Габриел — биха могли да отложат заминаването си, за да изпълнят още един, последен детайл от начинанието си. Това не беше решение, което той можеше да вземе сам, затова — съвсем нетипично за него — го постави на гласуване. Нямаше нито един против.

53. Санкт Петербург, Русия

Габриел реши, че е по-безопасно да вземе влака. Имаше гара в градчето Окуловка; можеше да хване първия локален влак на сутринта и да пристигне в Санкт Петербург в ранния следобед. Вътрешно почувства облекчение, когато Ели Лавон настоя да отиде с него. Нуждаеше се от очите на Лавон, както и от неговия руски език.

Окуловка отстоеше само на шестдесет и пет километра от вилата, но заради ужасните пътища и времето пътуването им се проточи близо два часа. Те изоставиха волвото на един малък ветровит паркинг и забързаха към гарата — нова тухлена постройка, която изглеждаше като фабрика. Влакът пристигна на перона точно когато Лавон успя да се сдобие с два билета за първа класа от един от неприветливите служители, седящи зад остъкленото гише. Двамата се озоваха в купе с две руски девойки, които бърбореха безспирно, и слаб, елегантно облечен бизнесмен, който нито веднъж не вдигна поглед от телефона си. Лавон прекара времето, четейки сутрешните московски вестници, в които не се споменаваше нищо за изчезнал началник от петролна компания. Габриел гледаше през заскрежения прозорец безкрайните снежни полета, докато от полюшването на вагона не се унесе в дрямка.

Той се събуди стреснато, когато влакът затрополи в Московската гара на Санкт Петербург. На горния етаж на голямата сводеста зала цареше смут — изглежда, следобедният високоскоростен влак от Москва имаше закъснение заради чеченска бомбена заплаха. Следван от Лавон, Алон си проправи път между хленчещи деца и каращи се двойки и се отправи към Площада на Въстанието. Обелискът на града герой се издигаше към небето от центъра на едно кръгово кръстовище, а неговата златна звезда бе потъмняла от падащия сняг. Уличните лампи светеха по цялата дължина на Невски проспект. Беше едва два часът следобед, но дневната светлина отдавна си бе отишла.

Габриел пое по проспекта, а Ели бдително вървеше на известно разстояние зад него. Алон си помисли, че вече не е в Русия. Беше в царската приказна страна, внесена от Запада и построена от малтретирани селяни. Фасадите на бароковите дворци му напомняха за Флоренция, а като прекоси река Мойка, си представи Венеция. Запита се колко ли много трупове лежаха под леда. Хиляди, помисли си. Десетки хиляди. Никой друг град на света не криеше по-красиво от Санкт Петербург ужасите на миналото си.

Близо до края на проспекта се издигаше единствената грозна постройка — старата сграда на „Аерофлот“, отвратително гранитносиво чудовище, вдъхновено от Двореца на дожите във Венеция, с примес на флорентинския стил от епохата на Медичите като добавка. Алон зави по улица „Болшая Морская“ и продължи по нея, минавайки под Триумфалната арка на Главния щаб, до Дворцовия площад. Когато наближи Александровската колона, Лавон се изравни с него, за да му каже, че никой не го е проследил. Габриел погледна часовника си, който сякаш бе замръзнал на ръката му. Беше два часът и двайсет минути. Това се случва всеки ден по едно и също време — беше казал Жиров. — Всички леко изперкват, когато се приберат у дома след дълго време, прекарано в неизвестност.

В съседство с Дворцовия площад имаше малък парк — зелен през лятото, а сега седефенобял от снега. Лавон седна да чака на една леденостудена пейка, а Алон отиде сам до Дворцовата крайбрежна улица. Нева бе скована от лед. Той погледна часовника си за последен път. После застана сам на бариерата, неподвижен като могъщата река, и зачака една девойка, която не познаваше.

В три без пет Габриел я видя да идва по Дворцовия мост. Носеше дебело палто и ботуши, които стигаха почти до коленете ѝ. Светлата ѝ коса бе прибрана под вълнена шапка, а долната половина на лицето ѝ бе скрита от шал. Но дори и така, той мигновено разбра, че е тя. Издадоха я очите ѝ — очите и контурът на скулите. Сякаш момичето с перлената обица на Вермеер45 се бе освободило от затвора на платното и сега вървеше по брега на реката в Санкт Петербург.

Тя мина покрай него, сякаш бе невидим, и се насочи към Ермитажа. Преди да я последва, Алон изчака да види дали е поставена под наблюдение и когато влезе в музея, девойката вече бе изчезнала. Това обаче нямаше значение: той знаеше къде отива. Всеки път все същата картина — бе казал Жиров. — Никой не може да разбере защо.

Той си купи входен билет и мина по безкрайните коридори и лоджии, стигайки до зала 102 — Залата на Моне. Тя седеше там сама, загледана в „Езеро в Монжерон“. Когато Габриел седна до нея, девойката го погледна само за миг, преди да продължи да разглежда внимателно картината. Дегизировката му бе по-добра от нейната. Той не означаваше нищо за нея. Предположи, че никога не е и означавал.

Когато измина още една минута и Габриел все още не бе помръднал, девойката се обърна и го погледна втори път. Точно тогава забеляза томчето на „Стая с изглед“, поставено върху коляното му.

— Смятам, че това ви принадлежи — каза той. След това сложи внимателно книгата в треперещата ѝ ръка.

54. Лубянски площад, Москва

На четвъртия етаж в щабквартирата на ФСБ има няколко стаи, заемани от най-малкото и най-секретно звено на службата. Известно като Координационен отдел, то се занимава само със случаи от изключително деликатно политическо естество, обикновено по искане на самия руски президент. В този момент неговият дългогодишен началник — полковник Леонид Милченко, седеше на своето голямо, произведено във Финландия бюро с телефон до ухото и вперени в Лубянския площад очи. Неговият заместник — Вадим Стрелкин, стоеше тревожно на вратата. От начина, по който Милченко затръшна телефона, той се досети, че нощта ще бъде дълга.

— Кой беше? — попита Стрелкин.

Полковникът отговори на прозореца.

— Ама че свинщина! — възкликна Стрелкин.

— Не свинщина, Вадим. Петрол.

— Какво искаше той?

— Да поговорим на четири очи.

— Къде?

— В неговия офис.

— Кога?

— Преди пет минути.

— За какво, мислиш, се отнася?

— Може да е за всичко — отвърна Милченко. — Но ако е намесена „Волгатек“, няма да е нищо добро.

— Тогава ще накарам да изкарат колата.

— Добра идея, Вадим.

Отне повече време да се изкара колата от недрата на Лубянка, отколкото за изминаването на краткото разстояние до седалището на „Волгатек“ на улица „Тверская“. Когато Милченко и Стрелкин влязоха, Дмитрий Бершов — вторият по ранг във фирмата, ги чакаше напрегнато във фоайето, което бе още един лош знак. Без да каже нищо, той въведе двамата мъже от ФСБ в асансьора за ръководните кадри и натисна един бутон, който ги качи директно в кабинет на последния етаж на сградата. Кабинетът бе най-големият, който Милченко бе виждал в Москва. Всъщност му отне няколко секунди да забележи Генадий Лазарев, който седеше в единия край на дълъг мек диван. Полковникът предпочете да остане прав, докато изпълнителният директор на „Волгатек“ обясняваше, че никой не е виждал и чувал неговия шеф по сигурността Павел Жиров от единайсет часа предната вечер. Името бе познато на Милченко, защото двамата с Жиров бяха работили по едно и също време в КГБ. Той остави подвързания си с кожа бележник върху стъкления плот на масичката за кафе на Лазарев и седна.

— Какво се случи в единайсет часа снощи?

— Бяхме на банкет в „Кафе Пушкин“, за да отпразнуваме назначаването на важен нов служител във фирмата. Между другото — добави Лазарев, — новият служител също е изчезнал. Няма го и шофьора.

— Трябваше да споменеш това още в самото начало.

— Така или иначе стигнах до него.

— Как се казва новият служител?

Лазарев отговори на въпроса.

— Руснак ли е? — попита полковникът.

— Не съвсем.

— Какво означава това?

— Означава, че е от руски произход, но има британски паспорт.

— Значи, всъщност е британец.

— Да.

— Нещо друго, което трябва да знам за него?

— Досега той работеше за Виктор Орлов в Лондон.

Милченко размени дълъг поглед със Стрелкин, преди да се взре безмълвно в бележника си. До момента не беше записал нищо в него, което вероятно бе съвсем благоразумно при изчезнал бивш офицер от КГБ заедно със сътрудник на най-отявления противник на Кремъл. Полковникът започна да си мисли, че тази сутрин е трябвало да се обади в службата, че е болен.

— Да разбирам ли, че двамата заедно са напуснали „Кафе Пушкин“? — попита той най-накрая.

Лазарев кимна утвърдително.

— Защо?

— Павел искаше да му зададе няколко въпроса.

— Защо ли не съм изненадан?

Генадий не каза нищо.

— Какви въпроси? — попита Милченко.

— Павел имаше известни подозрения за него.

— В какво отношение?

— Той мислеше, че новият служител може да е свързан с чужда разузнавателна служба.

— С някоя конкретна служба?

— По очевидни причини — отговори внимателно Лазарев — подозренията му бяха съсредоточени върху британската.

— Значи, Жиров е планирал да го подложи на сериозен разпит.

— Той щеше да му зададе няколко въпроса — каза бавно Лазарев.

— А ако не харесаше отговорите?

— Тогава щеше да го подложи на сериозен разпит.

— Радвам се, че изяснихме това.

Телефонът до лакътя на Лазарев издаде успокояващо мъркане. Той вдигна слушалката до ухото си, послуша мълчаливо, после каза: „Веднага“, преди да я върне на мястото ѝ.

— Какво става? — попита полковникът.

— Президентът иска да проведе разговор.

— Не трябва да го караш да чака.

— Всъщност — каза Лазарев — той иска да види теб.

55. Санкт Петербург, Русия

По същото време мъжът, отговорен за призоваването на полковник Милченко в Кремъл, вървеше по Адмиралтейския проспект в Санкт Петербург. Той вече не усещаше студа, освен на мястото на ръката си, където нейната длан го бе докоснала миг преди да се разделят. Сърцето му биеше учестено. Те със сигурност я бяха наблюдавали. Със сигурност всеки момент щяха да го арестуват. За да успокои страховете си, Габриел си говореше наум лъжи. Той не беше в Русия. Беше едновременно във Венеция, Рим, Флоренция и Париж. Беше в безопасност. Тя също.

Исакиевският събор — колосалната мраморна катедрала, която руснаците бяха превърнали в музей на атеизма, се извиси пред него. Той влезе в нея откъм площада и тръгна нагоре по тясната вита стълба, която водеше до огромния ѝ позлатен купол. Както се очакваше, платформата бе пуста. Приказният град се суетеше под краката му, трафикът бавно се точеше по протежение на големите булеварди. По единия вървеше сама жена с нахлупена върху светлата ѝ коса шапка и шал, скриващ долната половина на лицето ѝ. Няколко минути по-късно той чу шума от стъпките ѝ по стълбата. После тя застана пред него. В купола нямаше никакво осветление. Девойката едва се виждаше в мрака.

— Как ме намерихте?

Звученето на гласа ѝ беше почти нереално. Говореше с английски акцент. Тогава Габриел разбра, че е единственият акцент, който тя имаше.

— Не е важно как ви намерих — отговори той.

— Как? — попита девойката отново, но този път Алон не каза нищо. Направи крачка към нея, така че тя да може да види ясно лицето му.

— Познахте ли ме сега, Маделин? Аз съм този, който рискува всичко, за да се опита да спаси живота ви. Но тогава изобщо не ми хрумна, че вие сте в играта от самото начало. Заблудихте ме, Маделин. Заблудихте всички ни.

— Никога не съм била в играта — отговори тя. — Аз просто правех това, което ми бе наредено да върша.

— Знам — каза Габриел след малко. — Иначе нямаше да съм тук.

— Кой сте вие?

— Всъщност — рече Алон — аз се канех да ви попитам същото.

— Аз съм Маделин — каза девойката. — Маделин Харт от Базилдън, Англия. Следвах всички правила. Учих се добре в училище и в университета. Получих работа в централата на партията. Бъдещето ми беше безбрежно. Един ден щях да стана депутат. Може би дори министър. — Тя замълча, после добави: — Поне така говореха за мен.

— Как е истинското ви име?

— Не знам истинското си име — отговори младата жена. — Аз почти не говоря руски. Не съм рускиня. Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.

Тя измъкна книгата „Стая с изглед“ от джоба на палтото си и я вдигна.

— Къде намерихте това?

— В стаята ви.

— Какво сте правили в стаята ми?

— Опитвах се да разбера защо майка ви е напуснала Базилдън, без да каже на никого.

— Тя не ми е майка.

— Сега знам това. Всъщност — добави той — мисля, че го разбрах, когато видях снимката, на която стоите до нея и баща ви. Те изглеждат като…

— Селяни — каза тя злобно. — Аз ги мразех.

— Къде са майка ви и брат ви сега?

— В един стар учебен център на КГБ насред нищото. Аз също трябваше да отида там, но отказах. Казах им, че искам да живея в Санкт Петербург или ще избягам на Запад.

— Имате късмет, че не са ви убили.

— Заплашиха да го направят. — Тя го изгледа за момент. — Какво всъщност знаете за мен?

— Знам, че баща ви е бил важен началник в Първо главно управление на КГБ, може би дори самият голям шеф. Майка ви е била една от неговите машинописки. Тя е взела свръхдоза приспивателни с водка малко след като сте се родили, или поне така се говори. След това са ви дали в нещо като сиропиталище.

— В сиропиталище на КГБ — вметна Маделин. — Бях отгледана от вълци, наистина.

— В определен момент — поднови разказа си Алон — в сиропиталището са спрели да ви говорят на руски. В действителност те не казвали нищо във ваше присъствие. До около тригодишна възраст са ви отглеждали в пълно мълчание. След това са започнали да ви говорят на английски.

— Кагебистки английски — каза тя. — Известно време имах интонацията на говорител от Радио Москва.

— Кога се срещнахте за първи път с новите си родители?

— Когато бях на около пет години. Живяхме заедно в лагер на КГБ година-година и нещо, за да се опознаем. След това се заселихме в Полша. И когато започна голямата полска миграция към Лондон, ние се присъединихме към нея. Моите КГБ родители вече говореха перфектно английски. Те си изградиха нови самоличности и се занимаваха с дребен шпионаж. Основно се грижеха за мен. Вкъщи никога не говорехме на руски език. Само на английски. След известно време аз забравих, че всъщност съм рускиня. Четях книги, за да се науча как да бъда истинско английско момиче — Остин, Дикенс, Лорънс, Форстър.

— „Стая с изглед“.

— Това е всичко, което някога съм искала — каза Маделин. — Стая с изглед.

— Защо живеехте в общинска къща в Базилдън?

— Това беше през деветдесетте години — отвърна тя. — Русия бе разорена. В СВР цареше пълна бъркотия. Нямаше бюджет за подпомагане на семейството на нелегални в Лондон, така че се установихме в Базилдън и живеехме от социални помощи. Със своята социална политика Великобритания всъщност изхранваше шпиони.

— Какво се случи с баща ви?

— Хвана го болестта на нелегалните.

— Нервен ли стана?

Тя кимна утвърдително.

— Той каза на Московския център, че иска да напусне страната. В противен случай щял да отиде в МИ5. Центърът го върна в Русия. Бог знае какво са направили с него.

— Приложили са му высшая мера.

— Какво означава това?

— Няма значение.

Сега нищо нямаше значение, освен това момиче, помисли си той. Габриел се взря в тъмния площад и видя Ели Лавон да потропва с крака от студ. Маделин също го видя.

— Кой е той?

— Приятел.

— Наблюдател ли е?

— Най-добрият.

— Най-добре да е такъв.

Тя се извърна и тръгна бавно край парапета.

— Кога ви активираха? — попита Алон, загледан в стройния ѝ гръб.

— Когато бях в университета — отговори Маделин. — Казаха ми, че искат да се подготвя за кариера в управлението. Следвах политически науки и социални дейности и докато се усетя, вече работех в централата на партията. В Московския център бяха развълнувани. После Джеръми Фалън ме взе под крилото си и в Московския център бяха на седмото небе.

— Спахте ли с него?

Тя се обърна и за първи път се усмихна.

— Виждали ли сте някога Джеръми Фалън?

— Да.

— Тогава съм сигурна, че ще ми повярвате, като ви кажа, че не съм спала с Фалън. Той обаче искаше да спи с мен и аз му дадох точно толкова надежда, колкото да ми даде всичко, което поисках.

— Като какво например?

— Да остана няколко минути насаме с министър-председателя.

— Чия беше идеята?

— На Московския център — отговори Маделин. — Никога не съм правила нещо без тяхното одобрение.

— Смятали са, че Ланкастър може да е уязвим на сближаване?

— Те всички са уязвими — отвърна тя. — За зла участ на Джонатан, той се поддаде на изкушението. Беше напълно компрометиран в момента, в който за първи път прави любов с мен.

— Поздравления — каза Габриел. — Сигурно сте били много горда от себе си.

Маделин се обърна рязко и го гледа безмълвно известно време.

— Не се гордея с това, което направих — каза тя най-накрая. — Аз обикнах силно Джонатан. Никога не съм искала да му се случи нещо лошо.

— Тогава може би е трябвало да му кажете истината.

— Мислех за това.

— Какво се случи?

— Отидох на почивка в Корсика — отвърна Маделин и се усмихна тъжно. — И после умрях.

Но разбира се, имаше и нещо повече от това, като се започне от съобщението, получено от Московския център, с което ѝ нареждали да се срещне със служител на СВР в ресторант „Ле Палмие“ в Калви. Служителят я информирал, че нейната мисия в Англия е приключила и тя ще се върне в Русия, но трябва да направят така, че да изглежда като отвличане, за да заблудят британското разузнаване.

— Скарали сте се — каза Габриел.

— Тихо, но ожесточено — отвърна девойката. — Казах му, че искам да остана в Англия и да живея до края на живота си като Маделин Харт. Той заяви, че това е невъзможно. Заплаши ме, че ако не направя точно каквото ми каже, отвличането ще бъде истинско.

— Така че напуснахте вилата, в която бяхте отседнали, с мотора си и претърпяхте катастрофа.

— Имам късмет, че не ме убиха. Все още имам белези от сблъсъка.

— Колко време всъщност прекарахте в ръцете на френските престъпници?

— Твърде много — отговори тя. — Но през повечето време бях с екип на СВР.

— А в нощта, когато дойдох да ви видя?

— Всички в онази къща бяха от СВР. Включително и момичето, което изпратиха да преброи парите.

— Онази вечер ми изнесохте голямо представление, Маделин.

— Не всичко беше представление. — Тя замълча за миг. — Аз исках да ме измъкнете.

— Опитах се — каза Алон. — Но обстоятелствата не бяха на моя страна.

— Трябва да е било ужасно.

— Особено за девойката, която бяха натикали в багажника на колата.

Маделин не каза нищо.

— Коя беше тя? — попита Габриел.

— Някакво момиче, което са взели от улиците на Москва. Те разпръснаха нейното ДНК в апартамента ми в Лондон, а след това… — Гласът ѝ заглъхна.

— Драснаха клечката.

Лицето ѝ помръкна. Тя се обърна и погледна към тъмния, скован от студа град.

— Тук не е толкова лошо, знаете ли. Дадоха ми прекрасен апартамент. От него има хубава гледка. Мога да прекарам остатъка от живота си тук и да се преструвам, че съм в Рим или Венеция, или в Париж.

— Или във Флоренция — вметна Алон.

— Да, или във Флоренция — съгласи се Маделин. — Точно като Луси и Шарлот46.

— Това ли е, което искате?

Тя отново се обърна с лице към него.

— Какъв избор имам?

— Можете да дойдете с мен.

— Това не може да стане — каза младата жена и бавно поклати глава. — Ще ви убият. Мен също.

— Щом можах да ви намеря в Санкт Петербург, Маделин, мога и да ви измъкна от него.

— Как ме намерихте? — попита тя.

— Не мога да ви кажа още.

— Кой сте вие?

— И това не мога да ви кажа.

— Къде ще ме заведете?

— У дома — отвърна Габриел. — С едно спиране по пътя.

Тя живееше в голяма стара сграда от другата страна на Нева с изглед към Зимния дворец. Ели Лавон я проследи тайно до вратата ѝ, докато Габриел се регистрира в хотел „Астория“. Като се качи в стаята си, той написа приоритетно съобщение до булевард „Цар Саул“, копие от което бе връчено на Узи Навот в 17,47 часа телавивско време. Навот го прочете мълчаливо със замъглените си от умора очи, после погледна към Шамрон.

— Какво е това, Узи?

— Той иска да промени града на заминаване от Москва на Санкт Петербург.

— Защо?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

Навот подаде съобщението на Шамрон, който го зачете, обгърнат в облак дим. Докато го прочете, Навот му връчи второ съобщение.

— Изпраща ни видеоматериал.

— За какво?

Преди Узи да успее да отговори, на един от мониторите се появи подпухналото лице на Павел Жиров.

— Изглежда така, сякаш е паднал лошо — каза Шамрон.

— И то няколко пъти — вметна Навот.

— Какво казва?

Узи нареди на техниците да усилят звука.

— Задачата ни бе да придобиваме права за сондиране и активи в нефтопреработването извън Русия. И си бяхме КГБ от горе до долу. В действителност значителен процент от нашите печалби сега отива директно в сметките на Ясенево.

— Къде отива останалата част от тях?

— Използвай въображението си.

— В джобовете на руския президент?

— Той нямаше да е най-богатият човек в Европа чрез разумно инвестиране на пенсията си от КГБ.

Шамрон се усмихна.

— Ето това наричам аз скрит коз — каза той.

— Плюс чифт попове.

— В колко часа е следващият полет на „Ел Ал“ за Санкт Петербург?

Навот натисна няколко клавиша на компютъра пред себе си.

— Самолетът, осъществяващ полет 625, излита от „Бен Гурион“ в един часа и десет минути след полунощ и каца в Санкт Петербург в осем и пет сутринта. Екипажът прекарва деня, като си почива в хотел в центъра на града. След това се връща със самолета в Тел Авив същата нощ.

— Обади се на директора на „Ел Ал“ — каза Ари. — Кажи му, че трябва да вземем назаем този самолет.

Навот посегна към телефона. Шамрон се загледа в монитора на видеостената.

— Кажи го пред камерата, Павел. Признай, че ти уби Маделин.

— Аз убих Маделин Харт.

— Как?

— Като я затворих в багажника на един ситроен с бензинова бомба.

— Защо? Защо я уби?

— Тя трябваше да умре. Нямаше начин да ѝ позволим да се върне в Англия…

56. Лубянски площад, Москва

В моменти като този, мислеше си полковник Леонид Милченко, огромната площ на Русия бе по-скоро проклятие, отколкото благословия. Той стоеше пред картата в своя кабинет в сградата на Лубянския площад заедно с Вадим Стрелкин. Те току-що се бяха върнали от Кремъл, където президентът на федерацията — самият цар, им беше наредил да не пестят усилия, за да намерят тримата изчезнали мъже. Царят не бе пожелал да им обясни защо това бе толкова важно, а само че става дума за жизненоважни интереси на федерацията и нейните отношения с Обединеното кралство. По време на обратния път към Лубянка именно Стрелкин припомни на Милченко, че „Волгатек“ наскоро е осигурила доходоносни права за извършване на сондажи за нефт в Северно море.

— Мислиш ли, че „Волгатек“ е извършила някоя измама, за да получи този лиценз? — попита полковникът, без да отделя очи от картата.

— Не бих искал да давам предварително мнение за ситуацията, без да знам всички факти — отговори предпазливо Стрелкин.

— Ние работим за ФСБ, Вадим. Никога не се безпокоим за фактите.

— Знаеш как наричат „Волгатек“, нали, шефе?

— „КГБ — нефт и газ“.

Стрелкин не каза нищо.

— Така че да приемем, че от компанията не са играли по правилата, когато са осигурили този лиценз — каза Милченко.

— Те рядко го правят. Поне така се говори на улицата.

— Да предположим, че са подкупили някого.

— Или по-лошо.

— Да приемем, че в отговор на това британското разузнаване се е опитало да внедри свой агент в компанията.

— Добре. — Стрелкин кимна одобрително.

— Да предположим също, че британците са подслушвали, когато Жиров е набутал техния човек в колата си и е започнал да го засипва с въпроси.

— Вероятно са подслушвали.

— И че са сметнали, че техният човек е в опасност.

— Той наистина е бил.

— И че в резултат на това те са измъкнали техния човек.

— Окончателно и безвъзвратно.

— И че са взели Жиров и шофьора заедно с него.

— Вероятно не са имали избор.

Милченко потъна в размисъл.

— Е, къде е сега Жиров? — попита той накрая.

— Той ще се появи рано или късно.

— Жив или мъртъв?

— Британците не обичат мокрые дела.

— Къде, за бога, си чул подобно нещо? — Полковникът пристъпи към картата. — Ако беше на мястото на британците — каза той, — какво щеше да се опитваш да направиш точно сега?

— Щях да се опитвам да измъкна възможно най-бързо моя човек от страната.

— Как щеше да го направиш?

— Предполагам, че бих могъл да го закарам до един от пропускателните пунктове на западната граница, но най-бързият начин за излизане е летище Шереметево.

— Той ще носи различен паспорт.

— И ще изглежда различно — добави Стрелкин.

— Иди до хотел „Риц“ — каза Милченко. — Вземи няколко негови снимки от охраната на хотела. След това накарай да раздадат тези снимки на всички служители от паспортния контрол и на всички милиционери на Шереметево.

Стрелкин тръгна към вратата.

— Още нещо, Вадим.

Стрелкин спря.

— Направете същото в Санкт Петербург — каза полковникът. — Просто за всеки случай.

В този момент въпросният мъж си почиваше удобно в една изолирана вила в Тверска област заедно с останалите членове на израелския екип. Малко след пет часа сутринта, след като бяха прекарали още една безсънна нощ, те напуснаха дачата по двама, по трима и се придвижиха до гарата в Окуловка — всичките, без Кристофър Келър, който остана сам в дачата да пази Павел Жиров и шофьора.

Влакът от Окуловка тръгна със закъснение, което не важеше за самолета на „Ел Ал“, извършващ полет 625. Той излетя от летище „Бен Гурион“ точно в 1,10 след полунощ и се приземи в Санкт Петербург две минути по-рано — в 8,03 часа. Дванайсетчленният му екипаж остана на борда, докато не слязоха всички пътници. После, след като минаха митнически контрол, те се качиха в необозначен ван на наземната служба на „Ел Ал“ за двайсетминутното пътуване до хотел „Астория“, където имаха запазени стаи за деня. Една от стюардесите бе висока тъмнокоса жена с очи с цвят на карамел. След като остави малката си пътна чанта в долния край на леглото, тя отиде до една стая в края на коридора и без да обръща внимание на табелката „Не ме безпокойте“, която висеше на дръжката, тихо почука. Като не получи отговор, отново почука. Този път вратата се отвори десетина-двайсет сантиметра, колкото тя да може да мине, и жената се промъкна вътре.

— Какво правиш тук? — попита Габриел.

Киара вдигна очи към тавана, сякаш да напомни на мъжа си — бъдещия шеф на израелското разузнаване, че се намират в руска хотелска стая и че тя вероятно се подслушва. Той направи жест, давайки да се разбере, че стаята е чиста. След това повтори въпроса си. Стоеше с ръце на кръста и зелените му очи бяха гневно присвити. Толкова ядосан Киара не го беше виждала от доста дълго време.

— Може да е наивно от моя страна — каза тя, — но всъщност си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

— Как успя да го направиш?

— Имахме нужда от момичета за летателния екипаж. Аз се включих доброволно.

— И Узи не можа да намери никоя друга, освен жена ми?

— Всъщност Узи беше против.

— Тогава как се озова в екипа?

— Отидох при Шамрон зад гърба на Навот — отговори Киара. — Казах му, че искам да участвам в операцията и че ако той не ми даде това, което искам, няма да му дам това, което той иска.

— Мен?

Тя се усмихна.

— Умница.

— Учих се от най-добрия.

— Струва ми се, каза, че не искаш да идваш в Русия. Точните думи, мисля, бяха, че не би могла да издържиш на напрежението.

— Промених мнението си.

— Защо?

— Защото исках да споделя това с теб. — Киара се приближи до прозореца и надникна към потъналия в мрак Исакиевски площад. — Тук някога има ли дневна светлина?

— Това е дневната светлина.

Тя пусна щорите на прозореца и се обърна. В синята пола и искрящо бялата блуза изглеждаше неустоима. Габриел вече не беше ядосан, че е дошла в Русия против волята му. В действителност бе доволен, че е при него. Това щеше да направи по-поносимо чакането през следващите няколко часа.

— Каква е тя? — попита Киара.

— Маделин ли?

— Така ли я наричаме?

— Това е единственото име, което тя знае — отвърна Габриел. — Била е…

— Какво?

— Отгледана от вълци — каза той.

— Може би и тя е вълк.

— Не е.

— Сигурен ли си в това?

— Сигурен съм, Киара.

— Тя вече те заблуди веднъж.

Той не каза нищо.

— Съжалявам, Габриел, но трябва да вземеш предвид и възможността тя все още да е лоялна към нейната служба.

— Взел съм го предвид — отвърна той, неспособен да прикрие раздразнението в гласа си. — Но ако не е следена, когато напусне апартамента си този следобед, ще я доведа тук. След това ще я заведа у дома.

— Къде е това у дома?

— В Англия.

— Тя ще предизвика голям шум.

— Доста голям — съгласи се Алон.

— Какво ще правиш с нея?

— Ще я използвам, за да изплатя един малък дълг — отвърна той. — После ще я оставя в умелите ръце на Греъм Сиймор.

— Горкият Греъм. — Киара седна в края на леглото и събу униформените обувки.

— Как беше полетът? — попита Габриел.

— Успях да не нараня нито един от пътниците по време на сервирането на храната.

— Браво.

— Имаше едно бебе в първа класа, което плака по целия път от Анкара до Минск. Някои от пасажерите бяха доста разстроени от това. Майката беше направо покрусена. — Замълча, после добави: — А единственото, което си мислех аз, бе, че тя е най-щастливата жена на света.

— Може би не трябваше да идваш — каза Габриел след известно време.

— Трябваше да дойда — отвърна Киара. — Ще се насладя истински на тази операция.

Тя свали полата си, сложи я внимателно на леглото и започна да разкопчава блузата си.

— Какво правиш? — попита Габриел.

— На теб какво ти изглежда?

— Изглежда ми, че една много красива стюардеса съблича дрехите си в моята хотелска стая.

— Трябва да си починеш малко. Аз също — добави Киара, като съблече блузата си. — Не ме разбирай погрешно, Габриел, но изглеждаш ужасно. Поспи час-два. Ще се почувстваш по-добре.

— Не бих могъл да заспя точно сега.

— Какво смяташ да правиш? Да стоиш цял ден до този прозорец и да се пукнеш от притеснение?

— Такъв беше планът ми.

— Ще имаш достатъчно време за това, когато станеш началник. Ела в леглото — каза Киара. — Обещавам да не те нараня.

Габриел отстъпи, събу обувките и дънките си и се мушна в леглото до нея. Тялото ѝ бе горещо. Когато го целуна, устните ѝ имаха вкус на мед. Тя прокара пръст по носа му.

— Киара…

— Какво има, скъпи? — попита тя и го целуна отново.

— На работа съм.

— Ти винаги си на работа. И ще останеш на работа до края на живота си.

Киара пак го целуна. Целуна устните му. Шията му. Гърдите му.

— Предполагам, че е била права от самото начало — каза тя.

— Коя? — промърмори Габриел.

— Старицата от Корсика. Тя е казала, че ще разбереш истината, когато Маделин е мъртва. В известен смисъл тя е умряла онази сутрин във Франция. И сега ти знаеш истината.

— Старицата все пак сгреши за едно нещо. Тя ме предупреди да не ходя в града на еретиците. Каза, че ще загина там.

Киара спря да го целува и го погледна право в очите.

— Доколкото си спомням, ти ми обясни, че е казала, че ще бъдеш в безопасност.

— Така е.

— Значи, си ме излъгал.

— Съжалявам, скъпа. Не трябваше да го правя.

Тя отново го целуна.

— Още тогава разбрах, че ме лъжеш.

— Наистина ли?

— Винаги знам кога лъжеш, Габриел.

— Но аз съм професионалист.

— Не и когато става въпрос за мен. — Киара издърпа ризата му презглава и го възседна. — Все още е възможно да се случи, нали знаеш.

— Кое?

— Да умреш в града на еретиците.

— Тя имаше предвид Москва. Мисля, че сега съм в безопасност.

— Всъщност — каза жена му, докато дланите ѝ галеха корема му — ти се намираш в сериозна опасност.

— Усещам го.

Киара го обгърна с нежната топлина на тялото си. Габриел си помисли, че вече не е в Русия. Беше в стаята във Венеция, където за първи път прави любов с нея, в легло с бели ленени чаршафи. Беше в безопасност. Тя също.

— Може би тя няма да дойде — каза Киара след това, когато Габриел се унасяше в сън.

— Ще дойде — промърмори той. — И тогава ще я заведа у дома.

— Аз също искам да се прибера вкъщи.

— Скоро и това ще стане — каза той.

— Дали тук изобщо ще стане светло?

— Не, Киара. Не и днес.

57. Санкт Петербург, Русия

Бяха го правили десетки пъти преди, на десетки тайни бойни полета, така че няколко минути над картата на града в стаята на Габриел в хотел „Астория“ им бяха достатъчни, за да съставят плана за действие — маршрут, наблюдателни постове, алтернативни планове. Алон го нарече последен шанс за Московския център. Щяха да я разходят из улиците на Санкт Петербург още един, последен път, за да се уверят, че не е следена. После щяха да я отведат и да я накарат да изчезне. Още веднъж.

И така, малко след два часа в този тъмен следобед в Санкт Петербург, шестима агенти от тайната разузнавателна служба на Израел се измъкнаха от хотел „Астория“ и поеха покрай приказните църкви и дворци към определените им наблюдателни пунктове. Ели Лавон трябваше да се придвижи най-надалече, защото именно той чакаше пред жилищния блок на Маделин, когато тя излезе от него в 14,52 часа — точния час, в който Габриел ѝ бе казал да се появи, ако иска да дезертира. Тя прекоси пеша Дворцовия мост, мина през входа на Ермитажа откъм Дворцовата крайбрежна улица, а след това отиде директно в Залата на Моне, където седна на обичайната си пейка в три часа и седем минути. Лавон се присъедини към нея след две минути.

— Дотук добре — каза той тихо на английски език. — Сега слушайте внимателно и направете точно каквото ви кажа.

Те я накараха да мине през Дворцовия площад, под Триумфалната арка и нагоре по Невски проспект. Маделин изпи едно кафе и изяде парче руска торта в ресторант „Литературное кафе“, разходи се под римската колонада на Казанската катедрала и купи някои неща от магазин „Зара“. Във всяка точка по маршрута си тя мина покрай член на екипа. И всеки от тях съобщи, че няма следа от противниковата служба.

Като излезе от „Зара“, Маделин се отправи към река Мойка и мина по венецианските алеи, стигайки до просторния Исакиевски площад, където чакаше Дина с притиснат до дясното ухо мобилен телефон. Ако държеше телефона до лявото си ухо, това щеше да е сигнал за Маделин да продължи да върви. Дясното ухо означаваше, че за нея е безопасно да влезе във фоайето на хотел „Астория“, което тя направи в 15,48 часа. Ели Лавон се присъедини към нея в асансьора и двамата се качиха на третия етаж. Маделин гледаше снега по ботушите си. Лавон пък зяпаше богато украсения таван. Когато вратите шумно се отвориха, той протегна церемониално ръка и каза: „След вас“. Маделин мина край него, без да каже и дума, и се отправи към стаята в края на коридора. Когато я наближи, вратата се отвори и Габриел я дръпна вътре.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Не мога да ви кажа.

— Къде отивам?

— Съвсем скоро ще разберете.

Актуалната информация проблесна на екраните в оперативния център на булевард „Цар Саул“ две минути по-късно. Узи Навот се втренчи в нея почти невярващо. После погледна към Шамрон.

— Те всъщност го направиха, Ари. Тя е при тях.

— Това е добре — отговори безрадостно Шамрон. — Сега да видим дали ще могат да я опазят.

Той запали нова цигара.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Те потъмниха косата и веждите ѝ и добавиха средиземноморски тен на прибалтийското ѝ лице. Мордекай ѝ направи снимка и я залепи на паспорта, който тя щеше да използва, за да излезе от страната. Сега Маделин беше Илана Шавит. Беше родена през октомври 1985 година и живееше в телавивското предградие Ришон ле Цион, което по случайност бе едно от първите еврейски селища в Палестина. Преди да се присъедини към „Ел Ал“, тя бе служила в израелската армия. Беше омъжена, но нямаше деца. Брат ѝ бе убит по време на последната израелско-ливанска война. Сестра ѝ бе убита от хамаски атентатор самоубиец по време на Втората интифада. Габриел ѝ каза, че това не е измислен живот. Беше един израелски живот. И в продължение на няколко часа щеше да бъде животът на Маделин.

Ако имаше пролука в бронята ѝ, то това бе неспособността ѝ да каже повече от няколко набързо научени думи на иврит. Тази слабост беше смекчена до известна степен от факта, че в нейния английски нямаше и следа от руски акцент, както и от факта, че екипажът минаваше групово паспортен контрол. Той вероятно щеше да бъде проформа, малко повече от поглеждане на снимката и махване с ръка. Алон беше убеден, че Маделин ще устои на естествения импулс да отговори на въпрос, зададен на руски. Тя го бе правила през целия си живот. Просто трябваше да каже още една лъжа, да изнесе едно последно представление. После щеше да се освободи от тях завинаги.

И така, няколко минути след 17,00 часа момичетата свалиха и последната от руските дрехи на Маделин, облякоха я в кипрата униформа на „Ел Ал“ и направиха нова прическа на потъмнената ѝ коса. След това я представиха на Габриел, който я разглежда дълго, сякаш беше картина, поставена на статив.

— Как се казвате? — попита той сухо.

— Илана Шавит.

— Кога сте родена?

— На 12 октомври 1985 година.

— Къде живеете?

— В Ришон ле Цион.

— Какво означава това на иврит?

— Първи в Цион.

— Как се казваше брат ви?

— Моше.

— Къде е бил убит?

— В Ливан.

— Как се казваше сестра ви?

— Далия.

— Къде е била убита?

— В дискотека „Делфинариума“.

— Колко души са загинали през този ден?

— Двайсет.

— Как се казвате?

— Илана Шавит.

— Къде живеете?

— В Ришон ле Цион.

— На коя улица?

— „Соколов“.

Габриел нямаше повече въпроси. Той подпря с ръка брадичката си и наклони глава на една страна.

— Е? — попита Маделин.

— Още пет минути — отвърна Алон. — След това тръгваме.

Ели Лавон пиеше кафе в облицованото с ламперия фоайе, което тънеше в сумрак. Габриел седна до него.

— Имам странно чувство — каза Лавон.

— Колко странно?

— Двама отвън пред вратата, двама в бара и един виси пред рецепцията.

— Поводът може да е всякакъв — каза Алон.

— Може — съгласи се колебливо Ели.

— Може да наблюдават някой гост на хотела.

— Точно от това се страхувам.

— Друг гост, Ели.

Лавон не каза нищо.

— Сигурен ли си, че тя беше чиста, когато я доведохме тук?

— Като сълза.

— Тогава тя е чиста и сега — каза Габриел.

— Тогава защо фоайето е пълно с агенти на ФСБ?

— Причината може да е всякаква.

— Може — повтори Ели.

Алон погледна през прозореца към микробуса на „Ел Ал“, работещ на празен ход пред входа на хотела.

— Какво ще правим сега? — попита Лавон.

— Ще тръгнем, както е планирано.

— Смяташ ли да ѝ кажеш?

— В никакъв случай.

Ели отпи от кафето си.

— Добра идея.

Изминаха три дълги минути, преди първите членове на екипажа на „Ел Ал“ да излязат от асансьора във фоайето. Бяха две кокетни млади жени — и двете на действителна служба в националния превозвач на Израел, което не беше вярно за появилите се след тях четири жени и двама мъже — всичките дългогодишни полеви агенти на Службата. След това дойдоха капитанът и бордовият инженер, последвани след миг от силно дегизирания Михаил, който играеше ролята на втори пилот. Служителят на ФСБ пред рецепцията обърна глава и най-безцеремонно огледа отзад една от фалшивите стюардеси. Наблюдавайки сцената от отсрещната страна на фоайето, Габриел си позволи лека усмивка. Щом служителят на ФСБ имаше време да се заглежда след израелки, имаше голяма вероятност да не търси изчезнал руски нелегален.

Накрая, в 17,10 часа, се появиха Киара и Маделин, дърпайки зад гърба си елегантните куфарчета с колелца на компанията „Ел Ал“. Киара разказваше бързо на иврит някаква история за неотдавнашен полет, а Маделин се смееше така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувала от дълго време насам. Останалите членове на екипажа ги наобиколиха. След това всички заедно се отправиха навън и се качиха в чакащия микробус. Вратите му се затвориха. И след това те отпътуваха.

— Какво мислиш? — попита Алон.

— Мисля, че е много добра — отговори Ели Лавон.

— Дали сме чисти?

— Като сълза.

Габриел се изправи, без да каже нито дума, взе пътната си чанта и излезе навън във вечната нощ.

Пред хотела чакаше такси. То го понесе по последния проспект. Минаха край масивна статуя на Ленин, който бе повел своя народ към седемдесет години на стагнация и убийства. Минаха покрай паметниците на война, която никой не си спомняше. Минаваха километър след километър край порутени жилищни блокове. И накрая стигнаха до международния терминал на летище Пулково. Алон се чекира за полета до Тел Авив, мина безпроблемно паспортния контрол като Джонатан Олбрайт от компанията „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и след това се запъти към силно укрепената зала за заминаване на „Ел Ал“. Руснаците твърдяха, че бариерите са сложени заради сигурността на пътуващите израелци. Дори и да беше така, Габриел изпита неприятното чувство, че влиза в последното гето на Европа.

Той се настани на едно празно място в ъгъла на залата, близо до голямо семейство харедим47. Никой не говореше руски, само иврит. Ако не беше дегизировката му, те със сигурност щяха да го познаят. Но сега Габриел седеше сред тях като чужденец — техният таен слуга, техният невидим ангел пазител. Скоро той щеше да бъде началникът на тяхната прехвалена разузнавателна служба. Щеше ли наистина да бъде? Разбира се, помисли си, това щеше да е чудесен начин да завърши кариерата си. Той бе получил доказателство, че една петролна компания, която бе собственост и се управляваше от руското разузнаване, бе дестабилизирала правителството на Обединеното кралство, за да получи достъп до нефта в Северно море, и то по повеля на самия руски президент. Според Габриел след това нямаше да има връщане назад. Нямаше да има радостни слова за Русия като приятел на Запада. Той щеше да докаже веднъж завинаги, че бившите сътрудници на КГБ, които сега управляваха Русия, са безмилостни, авторитарни и не може да им се вярва, че те трябва да бъдат маргинализирани и обуздавани — точно като в отминалите дни на Студената война.

„Но всичко ще е безсмислено — помисли си Габриел, — ако загубя момичето.“ Той погледна часовника си, после вдигна очи и видя Йоси и Римона да влизат в залата за заминаващи. След това дойдоха Мордекай и Одед. После Яков и Дина. А най-накрая и Ели Лавон, който изглеждаше така, сякаш бе скитал из летището по погрешка. Той обикаля известно време залата, проверявайки всеки празен стол с усърдието на човек, който живее в страх от микроби, преди да се настани срещу Алон. Те се погледнаха с безразличие, без да разменят и дума — двама стражи на безкрайно нощно дежурство. Сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат. „Чакане — помисли си Габриел. — Винаги чакане.“ Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане съпругата му да върне едно мъртво момиче в земята на живите.

Той отново погледна часовника си, после към Лавон.

— Къде са те? — попита.

Ели отговори на отворения си вестник:

— Вече минаха паспортния контрол. В момента митничарите надничат в багажа им.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Кажи ми, че няма проблем с багажа.

— Багажът им е наред.

— Тогава защо го претърсват?

— Може да са отегчени. Или може би просто обичат да докосват дамско бельо. Те са руснаци, за бога!

— Колко време ще ровят, Ели?

— Две минути. Може би по-малко.

Двете минути на Лавон изминаха без следа от тях. После и трета минута. А след това и една безкрайна четвърта. Алон гледаше часовника си, кирливия килим и детето до себе си — всичко друго, но не и входа на залата за заминаващи. И тогава, най-накрая, ги зърна с крайчеца на окото си — проблясък на синьо и бяло, като трептене на флагче. Михаил вървеше до капитана, а Маделин — до Киара. Тя се усмихваше нервно и държеше ръката на съпругата му сякаш за подкрепа. Или беше обратното? Габриел не беше сигурен. Той ги наблюдава, докато завиха едновременно към изхода и изчезнаха в самолетния ръкав. После погледна към Лавон.

— Казах ти, че всичко ще бъде наред — каза той.

— Ти изобщо ли не се притесняваше?

— Бях неописуемо ужасен.

— Защо не ми каза?

Ели не отговори. Той продължи да седи, четейки вестника си, докато не обявиха полета. Тогава се изправи и последва Габриел към самолета, като хвърли един последен поглед да провери за наблюдение от вражеската служба, просто за да е сигурен.

Бяха ѝ дали място на третия ред до прозореца. Тя се взираше навън към тъмната мазна писта на летище Пулково — последен поглед към Русия, която никога не бе познавала. Странно, но в своята синьо-бяла униформа Маделин изглеждаше като английска ученичка. Тя погледна Габриел, когато той се настани на седалката до нея, но бързо извърна очи. Алон пусна едно последно съобщение до булевард „Цар Саул“ по сигурното си блекбъри. После се загледа в съпругата си, която подготвяше салона за излитането. Когато самолетът забоботи по пистата, очите на Маделин заблестяха, а щом колелата му се отделиха от руската земя, една сълза се търкулна по бузата ѝ. Тя хвана ръката на Габриел и я стисна силно.

— Не знам как да ви благодаря — каза на своя изряден английски език.

— Тогава не го правете — отговори той.

— Колко дълъг е полетът?

— Пет часа.

— Ще бъде ли топло в Израел?

— Само на юг.

— Ще ме заведете ли там?

— Ще ви заведа навсякъде, където поискате да отидете.

Киара се появи и им поднесе по чаша шампанско. Габриел вдигна чашата си към Маделин в безмълвна наздравица и след това я остави на централната конзола, без да отпие нито глътка.

— Не обичате ли шампанско? — попита тя.

— От него получавам ужасно главоболие.

— Аз също.

Маделин отпи от шампанското си и се загледа през прозореца в тъмнината под тях.

— Как ме намерихте там? — поинтересува се тя.

— Това не е важно.

— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?

— Ще го разберете съвсем скоро.