Английското момиче

58. Лондон — Йерусалим

На следващата сутрин Великобритания отиде да гласува. Джонатан Ланкастър пусна бюлетината си рано, придружен от съпругата си — Даяна, и трите им фотогенични деца, преди да се върне на Даунинг Стрийт, за да изчака присъдата на избирателите. Денят не беше много напрегнат — последното предизборно проучване бе прогнозирало, че партията на Ланкастър почти със сигурност ще увеличи своето парламентарно мнозинство с няколко места. До средата на следобеда в Уайтхол вече кръжаха слухове за електорално клане, а в началото на вечерта в централата на партията в Милбанк започна да се лее шампанско. Въпреки това Ланкастър изглеждаше странно мрачен, когато излезе на сцената на Кралската фестивална зала, за да изнесе победната си реч. Сред политическите репортери, които обърнаха внимание на сериозното му изражение, беше Саманта Кук от „Дейли Телеграф“. „Премиерът — написа тя — приличаше на човек, който знае, че вторият му мандат няма да върви така добре, както първият. Но пък — добавяше тя — при вторите мандати това рядко се случва.“

Проблемите на Ланкастър започнаха по-късно същата седмица, когато предприе традиционното преустройство на кабинета и на личния персонал. Както масово бе прогнозирано, Джеръми Фалън — сега депутат от Бристол, бе назначен за министър на финансите, което означаваше, че мозъкът и кукловод на Ланкастър щеше да бъде и негов съсед на Даунинг Стрийт. Човекът, когото пресата някога бе охарактеризирала като вицепремиер само по име, сега изглеждаше на всички в Уайтхол като следващия премиер. Фалън бързо събра останалите членове от стария си персонал на Даунинг Стрийт — или поне тези, които все още можеха да изтърпят да работят за него — и използва влиянието си в партийните щабове, за да запълни ключови политически позиции с негови привърженици. „Сега всичко е готово — написа Саманта Кук — за борба за власт в Шекспирови мащаби. Скоро Фалън ще почука на вратата на Номер 10 и ще поиска ключовете. Джеръми Фалън създаде Ланкастър. И със сигурност — прогнозираше тя — той ще се опита и да го унищожи.“

Името на Маделин Харт не се появи в пресата в нито един етап от следизборните политически маневри, дори и когато председателят на партията реши, че е дошло време да се назначи някой на вакантната ѝ длъжност. Служителите в партийната централа се погрижиха за мъчителното задължение да извадят последните вещи от бившето ѝ шкафче. Там не бе останало много: няколко прашни папки, работният ѝ график, химикалки и кламери, оръфаното томче на „Гордост и предразсъдъци“, което тя обичаше да чете винаги, когато имаше някоя свободна минута. Служителите занесоха вещите ѝ на председателя на партията, който, от своя страна, нареди на секретарката си да се отърве дискретно от тях с възможно най-голямо достойнство. По този начин и последните следи от един недовършен живот бяха заличени в партийната централа. Маделин Харт най-сетне си бе отишла. Или поне така си мислеха.

Отначало изглеждаше, че тя е сменила една форма на пленничество с друга. Този път апартаментът, който ѝ служеше за затворническа килия, имаше изглед не към река Нева в Санкт Петербург, а към Средиземно море в Нетаня. На домоуправителя на сградата бе казано, че младата жена се възстановява след дълго боледуване. Това не беше далеч от истината.

Една седмица тя не пристъпи извън прага на апартамента. В дните ѝ нямаше някаква видима рутина. Маделин спеше до късно, гледаше морето, препрочиташе любимите си романи — и всичко това под зоркия поглед на охранителен екип от Службата. Веднъж на ден идваше да я прегледа лекар. На седмия ден, когато я попита дали има някакви оплаквания, Маделин отговори, че страда от смъртна скука.

— По-добре да умрете от скука, отколкото от руска отрова — пошегува се лекарят.

— Не съм толкова сигурна за това — отговори тя на характерния си провлачен английски.

Лекарят обеща да предаде жалбата ѝ от затворения живот пред по-висша инстанция и на осмия ден от престоя ѝ по-висшата инстанция ѝ позволи кратка разходка по студения ветровит участък от плажа, който се простираше под терасата ѝ. На следващия ден ѝ позволиха да отиде малко по-нататък. А на десетия ден тя стигна почти до Тел Авив, преди пазачите ѝ да я качат внимателно на задната седалка на една служебна кола и да я закарат обратно до апартамента. Като влезе в него, Маделин откри на стената в хола да виси копие на „Езеро в Монжерон“ — копието беше абсолютно точно, с изключение на подписа на художника, който го бе нарисувал. Той ѝ звънна няколко минути по-късно и за първи път ѝ се представи с истинското си име.

— Самият Габриел Алон? — попита тя.

— Боя се, че да — отговори той.

— А коя беше жената, която ми помогна в самолета?

— Скоро ще разберете.

Габриел и Киара пристигнаха в Нетаня по обяд на следващия ден, след като Маделин се беше върнала от сутрешната си разходка по плажа. Те я заведоха в Кесария на обяд, разходиха се из римските руини и останките от времето на кръстоносците, след това се отправиха нагоре по крайбрежието, стигайки близо до Ливан, за да поскитат из морските пещери в Рош ха Никра. Оттам тръгнаха на изток по протежение на границата, където цареше напрежение, минаха край подслушвателните постове на израелската армия и малките градчета, обезлюдени през последната война с „Хизбула“, докато не стигнаха в Кирят Шмона. Габриел бе запазил две стаи в къщата за гости на един стар кибуц. Стаята на Маделин имаше хубав изглед към Горна Галилея. Един охранител от Службата прекара нощта пред вратата ѝ, а друг седя на пост на градинската тераса на стаята.

На следващата сутрин, след като закусиха в общата столова на кибуца, те отидоха с колата до Голанските възвишения. От израелската армия ги очакваха; млад полковник ги заведе до едно място на сирийската граница, откъдето се чуваше как силите на режима обстрелваха бунтовническите позиции. След това те направиха кратко посещение на крепостта Нимрод — древния кръстоносен бастион, който се извисяваше над равнинните земи на Галилея, преди да се придвижат до древния еврейски град Сафед48. Обядваха в квартала на художниците, в дома на жена на име Циона Левин. Макар че Габриел я наричаше своя дода, или леля, тя всъщност бе най-близкото нещо до сестра, което той имаше. Циона не изглеждаше никак изненадана, когато Алон се появи на прага ѝ, придружен от красива млада жена, която целият свят смяташе за мъртва. Тя знаеше, че той има навика да се връща в Израел с изгубени неща.

— Как върви работата ти? — попита Циона, докато пиеха кафе в огряната ѝ от слънце градина.

— Никога не е вървяла по-добре — отговори Алон, като погледна към Маделин.

— Говорех за твоето изкуство, Габриел.

— Току-що завърших реставрацията на прекрасна картина от Басано.

— Трябва да се съсредоточиш върху собственото си творчество — каза с укор Циона.

— Това и правя — отвърна той неопределено и тя изостави темата.

Когато изпиха кафето си, Циона ги заведе в ателието си, за да видят най-новите ѝ картини. След това по искане на Габриел тя отключи хранилището си. Вътре имаше стотици картини и скици, нарисувани от майка му, включително и няколко платна, изобразяващи висок мъж, облечен в есесовска униформа.

— Мисля, че ти казах да изгориш тези — каза Алон.

— Така е — призна Циона, — но не можах да се насиля да го направя.

— Кой е той? — попита Маделин, взирайки се в картините.

— Името му е Ерих Радек — отговори Габриел. — Ръководил е тайната нацистка програма, наречена „Акция 1005“. Целта ѝ е била да се скрият всички доказателства, че холокостът е съществувал.

— Защо го е нарисувала майка ви?

— Той едва не я е застрелял по време на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 г.

Маделин вдигна въпросително вежди.

— Не беше ли Радек онзи, който преди няколко години бе заловен във Виена и доведен в Израел, за да бъде съден?

— Трябва да отбележа — вметна Алон, — че Ерих Радек дойде доброволно в Израел.

— Да — каза Маделин, не съвсем убедена. — И аз бях отвлечена от френски престъпници от Марсилия.

На следващия ден отидоха в Ейлат. Службата бе наела голяма частна вила недалеч от йорданската граница. Маделин прекарваше дните си, като лежеше до басейна, четеше и препрочиташе набор от класически английски романи. Габриел си даде сметка, че тя се готви да се върне в страната, която не беше нейна родина. „Тя е никой — помисли си той. — Не е съвсем реален човек.“ И не за първи път се запита дали нямаше да е по-добре за нея да живее в Израел, отколкото в Обединеното кралство. Това бе въпросът, който ѝ постави последната вечер от престоя им на юг. Те бяха седнали на върха на едно скалисто възвишение в пустинята Негев и гледаха как слънцето бавно потъва в Синайската пустош.

— Това звучи примамливо — каза Маделин.

— Но?

— Тук не е моят дом — отговори тя. — Ще бъде като в Русия. Тук ще бъда чужденка.

— Ще ви бъде трудно, Маделин. Много по-трудно, отколкото си мислите. Британците ще ви прекарат през иглени уши, докато се уверят във вашата лоялност. И след това ще ви заключат някъде, където руснаците да не могат да ви намерят. Вие никога няма да можете да се върнете към стария си живот. Никога — повтори той. — Това ще бъде непоносимо.

— Знам — каза тя сдържано.

„Всъщност не знае — помисли си Алон, — но може би така е по-добре.“ Слънцето висеше точно над хоризонта. Внезапно въздухът в пустинята стана толкова студен, че я накара да потръпне.

— Да се връщаме ли? — попита той.

— Не още — отвърна Маделин.

Габриел свали сакото си и я наметна.

— Ще ви споделя нещо, което може би не трябва да ви казвам — рече той. — Скоро ще стана началник на израелското разузнаване.

— Поздравления.

— Вероятно съболезнованията са по-уместни — отвърна Алон. — Но това означава, че ще имам властта да се грижа за вас. Ще ви предоставя приятно място за живеене. Ще ви дам семейство. То е малко нестандартно — добави припряно, — но е единственото семейство, което имам. Ще ви дам отечество. Дом. Това е, което правим в Израел. Ние даваме дом на хората.

— Аз вече имам дом.

Тя не каза нищо повече. Слънцето се скри зад хоризонта. След това Маделин се изгуби в мрака.

— Останете — каза Габриел. — Останете тук с нас.

— Не мога да остана — заяви тя. — Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.

На следващата вечер бе галаоткриването на изложбата „Колони от Храма на Соломон“ в Израелския национален музей в Йерусалим. Присъстваха президентът и министър-председателят, членовете на кабинета, повечето депутати от Кнесета, както и много видни писатели, художници, артисти и певци. Киара бе сред тези, които държаха слово по време на церемонията, провела се в новопостроената изложбена зала. Тя не спомена факта, че нейният съпруг — легендарният израелски разузнавач Габриел Алон, бе открил колоните, нито че красивата тъмнокоса жена, която стоеше до него, е всъщност мъртвата млада англичанка Маделин Харт. Те останаха на коктейла само няколко минути, после прекосиха с колата Йерусалим, за да стигнат до един тих ресторант, разположен в стария кампус на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. След това, докато вървяха по улица „Бен Йехуда“, Габриел отново попита Маделин дали иска да остане в Израел, но нейният отговор беше същият. Тя прекара последната си нощ в Израел в свободната спалня в апартамента на Алон на улица „Наркис“ — стаята, предвидена за детска. На следващата сутрин те отидоха по тъмно на летище „Бен Гурион“ и се качиха на самолета за Лондон.

59. Лондон

В продължение на няколко дни Габриел обмисля дали да предупреди Греъм Сиймор, че ще му предаде доста необичаен руски дезертьор. В крайна сметка реши да не го прави. Мотивите му бяха по-скоро лични, отколкото оперативни. Той просто не искаше да развали изненадата.

В резултат на това екипът, който ги чакаше на летище Хийтроу по-късно същата сутрин, бе от Службата, а не от МИ5. Той посрещна тайно Алон и Маделин в залата за пристигащи и ги превози до набързо придобит служебен апартамент в Пимлико. След това Габриел позвъни на Сиймор в кабинета му и му каза, че за пореден път е влязъл в Обединеното кралство, без да се впише в книгата за гости.

— Каква изненада — отбеляза сухо Сиймор.

— Има и още, Греъм.

— Къде си?

Алон му даде адреса.

Сиймор имаше среща с делегация от австралийски шпиони, която не можеше да бъде отложена, така че измина цял час, преди колата му да се появи на улицата пред сградата. Като влезе в апартамента, той завари Габриел сам в хола. На масичката за кафе бе отворен лаптоп, на който Алон му пусна видеозаписа, в който Павел Жиров изповядваше многото грехове на притежаваната от Кремъл енергийна компания, известна като „Волгатек — нефт и газ“. Когато записът свърши, Сиймор изглеждаше поразен. „Което доказва една от любимите максими на Ари Шамрон — помисли си Габриел. — В разузнаването, както и в живота, понякога е по-добре да не знаеш.“

— Това е мъжът, който е обядвал с Маделин в Корсика, нали? — попита най-накрая Греъм, продължавайки да се взира в екрана на лаптопа.

Алон бавно кимна.

— Ти поиска да го намеря — рече той — и аз го намерих.

— Какво се е случило с лицето му?

— Казал е на Михаил нещо, което не е трябвало да казва.

— Къде е той сега?

— Изчезна — отвърна Габриел.

— Има варианти на изчезването, нали знаеш.

Безизразното лице на Алон му показа ясно, че Павел Жиров е изчезнал завинаги.

— Руснаците знаят ли? — попита Сиймор.

— Не още.

— Кога ще разберат?

— Напролет, бих казал.

— Кой го уби?

— Това е друга история, която ще ти разкажа друг път.

Габриел извади DVD диска от лаптопа и го подаде на Сиймор. Като го взе, той издиша бавно, сякаш се опитваше да овладее кръвното си налягане.

— От дълго време съм в тази игра — каза най-сетне Сиймор, — но този видеозапис е най-експлозивното нещо, което някога съм виждал.

— Още не си видял всичко, Греъм.

— Не знам дали си забелязал — каза Сиймор, сякаш не бе чул предупреждението му, — но наскоро имахме избори в тази страна. Джонатан Ланкастър току-що спечели една от най-големите изборни победи в британската история. И сега Джеръми Фалън е министър на финансите.

— Не задълго — вметна Алон.

Сиймор не отговори.

— Не смяташ да го оставиш да се измъкне безнаказано, нали, Греъм?

— Не — отвърна Сиймор. — Но това ще бъде кървава баня.

— От самото начало знаеше, че ще е така.

— Обаче се надявах, че кръвта няма да опръска и мен. — Той потъна в дълбоко мълчание.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш, Греъм?

— Премиерът ми предложи повишение — отговори той след кратко колебание.

— Какъв вид повишение?

— Такова, което не можах да откажа.

— Генерален директор?

Сиймор кимна утвърдително.

— Но не на МИ5 — добави бързо. — Пред теб стои бъдещият шеф на тайните служби на Нейно Величество. Ти и аз ще управляваме света заедно. Тайно, разбира се.

— Освен ако не свалят правителството на Ланкастър.

— Точно така — отговори Сиймор. — Ако направя това, има голяма вероятност да бъда пометен в морето с останалите. И ти ще загубиш близък съюзник. — Греъм сниши глас и добави: — Мисля, че човек в твоето положение би искал да се облегне на приятел като мен. Тези дни нямаш много такива.

— Но ти не можеш да позволиш на енергийна компания, притежавана от КГБ, да прави сондажи за нефт във вашите териториални води.

— Това би било нарушение на служебния ми дълг — съгласи се радушно Сиймор.

— Нито пък можеш да позволиш на платен агент на Кремъл да продължи да изпълнява функциите на министър на финансите. В противен случай — добави Алон — той може да се окаже вашият следващ министър-председател.

— Побиват ме тръпки само при мисълта за това.

— Тогава трябва да го унищожиш, Греъм. — Габриел замълча за момент. — Или трябва да си извърнеш очите, докато аз го направя за теб.

Сиймор остана мълчалив известно време, после попита:

— Как ще го направиш?

— Като си върна услугата.

— Ами Ланкастър?

— Той е виновен само за една любовна връзка. Има голяма вероятност британският народ да му прости, особено когато научи, че Джеръми Фалън има пет милиона евро в швейцарска банкова сметка. — Алон замълча, после добави: — Има и още едно смекчаващо обстоятелство, за което още не съм ти казал.

— Какво е то?

Габриел се усмихна и се изправи на крака.

Той влезе в спалнята и се върна след миг, придружен от красива млада жена. Тя имаше гарвановочерна коса и някога бледата ѝ кожа бе силно загоряла от слънцето край Червено море. Сиймор се изправи галантно и усмихвайки се, протегна ръка. Когато тя не бе поета, лицето му придоби озадачено изражение. И тогава той разбра, погледна към Алон и прошепна:

— Мили боже!

Тя разказа на Греъм Сиймор историята от самото начало — същата история бе разказала на Габриел в онзи мразовит следобед в Санкт Петербург, под купола на Исакиевския събор. След това спокойно и съвсем акуратно заяви, че иска да дезертира в Обединеното кралство и ако е възможно, един ден да си върне стария живот.

Като заместник-директор на МИ5, Греъм Сиймор не притежаваше властта да предостави бежански статут на дезертирал руски шпионин; единственият човек, който можеше да го направи, бе бившият любовник на Маделин — Джонатан Ланкастър. Точно по тази причина в два часа и петнайсет минути този следобед Сиймор се представи без предупреждение на Номер 10 и поиска да говори на четири очи с министър-председателя. По стечение на обстоятелствата срещата се състоя в личния кабинет на Ланкастър. Там, под същия портрет на намръщената баронеса Тачър, Сиймор разказа на премиера всичко, което бе научил. Това, че руският президент е наредил на „Волгатек“ да използва всички възможни средства, за да получи достъп до нефта в Северно море. Това, че Джеръми Фалън — най-близкият съветник и доверен човек на Ланкастър, го е предал за пет милиона руски сребърника. И че бившата му любовница Маделин Харт — шпионка от руски произход, е съвсем жива и търси убежище във Великобритания. За негова чест, премиерът, макар и видимо потресен, не се поколеба, преди да даде своя отговор. Фалън трябваше да се махне, Маделин трябваше да остане, а за останалото — да става каквото има да става. Той отправи само една молба: да му бъде дадена възможност да съобщи лично новината на съпругата си.

— Аз не бих го отлагал много, ако бях на ваше място, господин премиер.

Ланкастър посегна бавно към телефона. Сиймор се изправи и мълчаливо се измъкна от стаята.

Остана за уточнение само името на репортера, на когото щеше да бъде предоставено изключителното право да публикува най-сензационната новина в британската политическа история. Сиймор предложи Тони Ричмънд от „Таймс“ или може би Сю Гибънс от „Индипендънт“, но Габриел ги отхвърли. Каза, че е дал обещание и възнамерява да го спази. Той набра номер на мобилния си телефон, чу гласовата поща и остави кратко съобщение. Тя веднага му върна обаждането.

— В четири часа в кафене „Неро“ — каза Алон. — И този път не закъснявайте.

За голямо огорчение на Греъм Сиймор, Габриел и Маделин настояха да направят една последна разходка заедно. Те тръгнаха по „Милбанк“ под поривите на вятъра, минаха край парка „Виктория Тауър Гардънс“, Уестминстърското абатство и сградата на Парламента и в четири без десет следобед влязоха в кафенето. Алон си поръча черно кафе, Маделин — чай „Ърл Грей“ с мляко и бисквита. Тя извади пудриера от дамската си чанта и се огледа в огледалцето ѝ.

— Как изглеждам? — попита.

— Много израелски.

— Това комплимент ли е?

— Приберете я — каза Габриел.

Маделин го послуша. След това погледна през прозореца към тълпите, които сновяха по тротоарите на Бридж Стрийт. „Като че ли никога не ги е виждала преди — помисли си Габриел. — Като че ли никога няма да ги види отново.“ Той огледа вътрешността на кафенето. Никой не я позна. И защо да я познаят? Тя беше мъртва и погребана, заровена в гробището в Базилдън. Един град без душа за една млада жена без име, нито минало.

— Не е нужно да го правите — каза той след малко.

— Разбира се, че е нужно.

— Имам достатъчно доказателства и без вас. Имам видеозаписа на Жиров.

— Кремъл може да отрече думите на Жиров — отговори тя. — Но не може да отрече мен.

Маделин продължаваше да гледа през прозореца.

— Насладете се на гледката — каза Алон, — защото, ако направите това, ще мине дълго време, преди да ви позволят да се върнете в Лондон.

— Според вас къде ще ме изпратят?

— В някоя тайна квартира сред нищото. Може би в някоя военна база, докато бурята премине.

— Не звучи много привлекателно, нали?

— Винаги може да се върнете с мен в Израел.

Тя не отговори. Габриел се наведе над масата и хвана ръката ѝ. Младата жена леко потрепери.

— Държа една вила в Корнуол — каза той тихо. — Градчето не е кой знае какво, но е край морето. Ако искате, може да останете там.

— Има ли изглед? — попита Маделин.

— Има прекрасен изглед — отговори Алон.

— Това може да ми хареса.

Тя се усмихна смело. От другата страна на улицата камбаната на Биг Бен отбеляза четири часа.

— Тя закъснява — каза невярващо Габриел. — Не мога да повярвам, че закъснява.

— Тя винаги закъснява — вметна Маделин.

— Между другото, вие сте ѝ направили много силно впечатление.

— Не само на нея.

Маделин неволно се засмя и отпи от чая си. Габриел погледна намръщено часовника си. След това вдигна очи и видя Саманта Кук да влиза стремително през вратата. Миг по-късно тя стигна, леко задъхана, до тяхната маса. Саманта се вгледа за кратко в Алон, преди да обърне поглед към красивата тъмнокоса девойка, която седеше срещу него. И тогава разбра.

— Мили боже! — прошепна тя.

— Може ли да ви предложим нещо за пиене? — попита Маделин със специфичния си английски акцент.

— Всъщност… — заекна Саманта Кук — може би ще е по-добре да се разходим.

60. Лондон

Тринайсет часа по-късно един младши служител от Даунинг Стрийт донесе пакет вестници пред червената тухлена къща в лондонския район Хампстед. Къщата принадлежеше на Саймън Хюит, прессекретар на министър-председателя Джонатан Ланкастър, и тупването на вестниците на прага му го събуди от необичайно дълбокия му сън. Той тъкмо сънуваше инцидент от детството си, когато един училищен побойник бе посинил окото му. Това бе малко по-добре в сравнение с предишната вечер, когато бе сънувал, че го разкъсват вълци, или нощта преди това, когато рояк пчели го бяха нажилили до кръв. Това бе част от повтаряща се тема. Въпреки триумфа на Ланкастър на изборите, Хюит бе обзет от чувство за надвиснала гибел, доста различно от всички страхове, които бе преживял, откакто бе отишъл на Даунинг Стрийт. Той бе убеден, че медийната тишина е илюзорна. „Със сигурност — помисли си Саймън — ще има земетресение.“

Всичко това обяснява защо Хюит не побърза да стане от леглото си и да отвори входната врата в тази студена лондонска сутрин. При вземането на вързопа с вестници от прага в гърба го прониза болка — напомняне за платената от здравето му дан на работата. Той занесе пакета в кухнята, където кафемашината издаде хрипливото предсмъртно хъхрене, което сигнализираше, че е към края на работния си цикъл. След като си наля голяма чаша кафе и добави в него бита сметана, Саймън извади вестниците от найлоновия плик. Както обикновено, „Таймс“ — бившият вестник на Хюит, бе най-отгоре. Той го прегледа набързо, не намери нищо неприятно и се прехвърли на „Гардиън“. Следващият бе „Индипендънт“. Най-накрая дойде ред на „Дейли Телеграф“.

— Мамка му — изруга тихо Саймън. — Мамка му!

Отначало пресата се затрудни как точно да го назове. Пробваха с „Аферата Маделин Харт“, но това им се видя твърде едностранчиво. Същото сполетя и „Фиаското на Фалън“, което бе на мода в продължение на няколко часа, или „Кремълската връзка“, което се завъртя за кратко по Ай Ти Ви. До края на сутринта в Би Би Си се бяха спрели на „Аферата Даунинг Стрийт“, което беше скучно, но достатъчно многозначно, за да обхване всички прегрешения. Останалата част от медиите бързо ги последва и скандалът се разрази.

През по-голямата част от деня човекът, който бе в неговия епицентър — министър-председателят Джонатан Ланкастър, остана странно мълчалив. Най-накрая, в шест часа вечерта, черната врата на Номер 10 се отвори и Ланкастър излезе сам да се изправи пред страната. В тона му звучеше разкаяние, но той запази спокойствие и очите му останаха сухи. Джонатан призна, че е имал кратка и неразумна любовна връзка с млада жена от централата на партията. Призна също, че е ползвал услугите на агент от чуждо разузнаване за издирването на тази млада жена, след като тя е изчезнала, че неправомерно е укрил информация от британските власти и е платил десет милиона евро откуп. Ланкастър обаче настоя, че никога не е подозирал, че младата жена всъщност е била „спящ“ агент от руски произход. Нито е допускал, че изчезването ѝ е било част от добре организирана операция на притежавана от Кремъл енергийна компания, целяща да получи правото да извършва сондажи в Северно море. Той бил одобрил лиценза на „Волгатек“ по предложение на дългогодишния си съветник и началник на кабинета — Джеръми Фалън. „И този договор — добави остро Ланкастър — вече е разтрогнат.“

Фалън мъдро направи първото си изявление в писмена форма, защото дори и в най-добрите си дни бе изглеждал като човек, който е виновен за нещо. Той призна, че е помогнал на премиера да се справи с последиците от неговото „безразсъдно личностно поведение“, но отрече категорично да е приемал пари от някого, свързан с „Волгатек — нефт и газ“. Коментаторите отбелязаха резкия тон на изявлението. Ясно било, казаха те, че Джеръми Фалън смята, че Ланкастър може да не оцелее и че премиерският пост може да се оваканти за него. Очертавало се, добавиха те, това да бъде борба за оцеляване, а може би дори борба на живот и смърт.

Следващото изявление бе направено не в Лондон, а в Москва, където руският президент нарече обвиненията срещу Кремъл и петролната му компания „злонамерена лъжа на Запада“. Като явен знак, че случаят ще има геополитически последици, той обвини британското разузнаване в съпричастност в изчезването на Павел Жиров — човека, на чиито думи се основавали твърденията. След това, без да предлага никакви доказателства, президентът изказа предположението, че Виктор Орлов — руският петролен олигарх, пребиваващ в момента в Обединеното кралство, по някакъв начин е свързан със случая. Орлов направи саркастично опровержение от централата си в Мейфеър, в което нарече руския президент „лъжец по рождение и клептократ, който най-накрая е показал истинския си облик“. След това той незабавно се обърна за защита към службата за сигурност МИ5 и изчезна от общественото полезрение.

Но кой бе мистериозният агент от чуждо разузнаване, когото Ланкастър бе ангажирал да намери Маделин Харт след нейното изчезване в Корсика? Позовавайки се на евентуални проблеми, свързани с националната сигурност, премиерът отказа да разкрие неговата самоличност. Джеръми Фалън също не хвърли никаква светлина по въпроса. Първоначално предположенията се съсредоточиха върху американците, с които, както бе известно, Ланкастър бе в близки отношения. Те обаче се промениха, когато „Таймс“ съобщи, че прочутият израелски агент Габриел Алон е бил видян да влиза два пъти на Даунинг Стрийт по време на въпросния период. След това „Дейли Мейл“ написа, че депутат от Горната камара е забелязал същия Габриел Алон да пие кафе с млада жена в кафене „Неро“ в деня преди избухването на скандала. Статията на „Мейл“ бе отхвърлена като таблоидна глупост — със сигурност великият Габриел Алон не би бил толкова глупав, че да седне открито в оживено лондонско кафене, — но публикацията на „Таймс“ се оказа по-трудна за опровергаване. В разрез с традицията, Службата пусна лаконично изявление, отричащо и двата вестникарски материала, в което британската преса видя категорично потвърждение за участието на Алон.

С това скандалът премина в предвидимия процес на изтичане на информация, контраинформация и откровена политическа борба. Лидерът на опозицията заяви, че е отвратен, и поиска оставката на Ланкастър. Но когато сондажите в Камарата на общините показаха, че премиерът едва ли ще оцелее след вот на недоверие, лидерът на опозицията не си направи труда да внесе предложение. Дори Джеръми Фалън като че ли устоя на бурята. В крайна сметка нямаше доказателство, че е приел пари от „Волгатек“ — срещу него бе само думата на висш служител в руска петролна компания, който сякаш бе изчезнал от лицето на земята.

И всичко това можеше да приключи само със силно накърнената, но непокътната връзка между Ланкастър и Фалън, ако не беше броят на „Дейли Телеграф“, който се приземи с глухо тупване на прага на Саймън Хюит сутринта на втория вторник на януари. На първа страница до статията на Саманта Кук бе публикувана снимка на Джеръми Фалън, който влизаше в малка частна банка в Цюрих. Няколко часа по-късно Ланкастър отново излезе пред прочутата черна врата на Даунинг Стрийт № 10, но този път, за да обяви уволнението на финансовия си министър. След няколко минути Скотланд Ярд съобщи, че Фалън вече е обект на разследване за подкуп и измама. Джеръми отново заяви, че е невинен. Нито един от журналистите в Уайтхол не му повярва.

Той напусна Даунинг Стрийт за последен път по залез-слънце и се върна в празното си ергенско жилище в Нотинг Хил, което сякаш бе обсадено от всички репортери и телевизионни оператори в Лондон. Следствието така и не можа да установи как и кога бе успял да им се изплъзне, макар че една камера за видеонаблюдение бе запечатала ясен образ на покрусеното му лице в 2,23 часа на следващата сутрин, докато Джеръми вървеше по един безлюден участък от Парк Лейн, завързал на шията си въже. Като използва моряшкия възел, на който го бе научил баща му, той завърза другия край на въжето за една улична лампа по средата на Уестминстърския мост. Никой не видя Фалън да се хвърля от парапета и така той вися там през дългата нощ, докато слънцето най-после огря неговото бавно полюшващо се тяло. Това доказа истинността на древната и мъдра корсиканска поговорка: „Който води неморален живот, умира от неморална смърт“.

61. Корсика

Но кой беше източникът на съкрушителната снимка, която бе свалила от поста Джеръми Фалън и го бе подтикнала да скочи от парапета на Уестминстърския мост? Това беше въпрос, който щеше да занимава британските политически кръгове през следващите месеци, но на очарователния остров, където се бе зародил скандалът, само няколко познавачи с вид на северняци се замислиха над него. От време на време някоя двойка се снимаше в „Ле Палмие“, позирайки като Маделин Харт и Павел Жиров в следобеда на техния съдбовен обяд, но повечето жители на острова направиха всичко възможно да забравят малката роля, която той бе изиграл за смъртта на един високопоставен британски държавен служител. Когато хванаха зимните студове, корсиканците инстинктивно се върнаха към старите си навици. Горяха от макията, за да се топлят. Заканваха се с пръст на чужденците, за да се предпазят от уроки. А в изолираната долина, намираща се близо до югозападното крайбрежие, се обръщаха за помощ към дон Антон Орсати, когато не можеха да се обърнат към никого другиго.

В един бурен следобед в средата на февруари, докато седеше зад дъбовото бюро в големия си кабинет, той получи необичайно обаждане. Мъжът в другия край на линията не искаше някой да бъде елиминиран — което не бе изненадващо, помисли си донът, защото човекът бе повече от способен сам да се погрижи за елиминирането. Вместо това, той търсеше вила, където да прекара няколко седмици насаме със съпругата си. Тя трябваше да бъде на място, където никой нямаше да го познае и където нямаше да има нужда от бодигардове. Донът разполагаше точно с такава вила. Обаче имаше един проблем. До нея водеше само един път и той минаваше край трите древни маслинови дървета, където лагеруваше ужасният козел на дон Казабианка.

— Има ли някакъв начин той да претърпи трагичен инцидент, преди да пристигнем? — попита мъжът по телефона.

— Съжалявам — отговори дон Орсати. — Но тук, в Корсика, някои неща никога не се променят.

Те пристигнаха на острова три дни по-късно, след като летяха от Тел Авив до Париж и после от Париж до Аячо. Дон Орсати бе оставил кола на летището — лъскаво сиво „Пежо“ седан, което Габриел подкара с корсиканска страст на юг покрай брега, а след това се насочи към вътрешността, минавайки през обраслите с макия долини. Когато стигнаха до трите древни маслинови дървета, козелът стана заплашително от мястото си за почивка и препречи пътя им. Обаче той бързо отстъпи, след като Киара прошепна няколко успокояващи думи на съдраното му ухо.

— Какво му каза? — попита Габриел, когато отново потеглиха.

— Казах му, че съжаляваш, че си бил зъл към него.

— Но аз не съжалявам. Той се държа агресивно.

— Той е козел, скъпи.

— Той е терорист.

— Как ще ръководиш Службата, ако не можеш да се разбереш с един козел?

— Добър въпрос — каза той мрачно.

Вилата бе на около километър и половина отвъд редута на козела. Тя беше малка и семпло обзаведена, с подове от светъл пясъчник и гранитна тераса. Един черен бор хвърляше сянка на терасата предобед, но в следобедните часове слънцето припичаше здраво. Дните бяха студени и приятни, а през нощта вятърът свистеше в боровете. Те пиеха червено корсиканско вино край огъня и наблюдаваха люлеещите се дървета. Дървата от макията горяха със синьо-зелен пламък и излъчваха аромат на розмарин и мащерка. Скоро Габриел и Киара започнаха да ухаят на същото.

Те нямаха други планове, освен да не правят нищо. Спяха до късно. Пиеха сутрешното си кафе на селския площад. Ядяха риба за обяд на брега на морето. В следобедните часове, ако беше топло, се припичаха на слънце на терасата, а ако беше студено, се оттегляха в семплата си спалня и правеха любов, докато заспяха от изтощение. Шамрон изпращаше множество жаловити съобщения, които Габриел щастливо игнорираше. След година всеки негов ден щеше да бъде погълнат от работата да защитава Израел от онези, които искаха да го унищожат. Засега обаче имаше само Киара, студеното слънце, морето и опияняващия аромат на бор и на макията.

През първите няколко дни те избягваха вестниците, интернет и телевизията. Но постепенно Алон се свърза отново със света на проблемите, който скоро щеше да бъде и негов. Ръководителят на МААЕ — Международната агенция за атомна енергия към ООН, прогнозираше, че до една година Иран ще стане ядрена сила. На следващия ден имаше съобщение, че режимът в Сирия е предал химически оръжия на „Хизбула“. На по-следващия ден бе засечен разговор на членове на „Мюсюлманско братство“, което сега управляваше Египет, за нова война с Израел. Всъщност единствената добра новина, на която Габриел попадна, идваше от Лондон, където Джонатан Ланкастър, след като бе оцелял от „Аферата Даунинг Стрийт“, бе назначил Греъм Сиймор за следващия началник на МИ6. Алон му позвъни същата вечер, за да го поздрави. Обаче най-вече бе любопитен за съдбата на Маделин.

— Справя се по-добре, отколкото очаквах — каза Сиймор.

— Къде е тя?

— Изглежда, че един приятел ѝ е предложил вила на брега на морето.

— Наистина ли?

— Това е малко необичайно — призна Сиймор, — но решихме, че мястото е добро колкото всяко друго.

— Просто не ѝ обръщай гръб, Греъм. СВР имат много дълга ръка.

Точно заради тази дълга ръка Габриел и Киара гледаха да не привличат внимание на острова. Те рядко напускаха вилата, след като се стъмни, и всяка нощ той излизаше по няколко пъти на терасата, за да се ослушва за движение в долината. Беше изминала седмица от техния престой, когато чу познатото тракане на рено хечбек, а миг по-късно видя за първи път да свети във вилата на Келър. Алон изчака до следващия следобед, преди да се отбие там без предупреждение. Кристофър бе облечен със свободно падащи бели панталони и бял пуловер. Той отвори бутилка „Сансер“ и двамата го изпиха отвън на слънце. Сансер в следобедните часове и червено корсиканско вино вечерта — Габриел си помисли, че би могъл да свикне с това. Но сега нямаше връщане назад. Беше необходим на народа си. Имаше среща с историята.

— Пейзажът на Сезан се нуждае от малко работа по него — заяви безцеремонно Алон. — Защо не ме оставиш да го почистя, докато съм тук?

— Харесва ми такъв, какъвто е. Освен това — добави Келър, — ти дойде тук да си починеш.

— Ти нямаш ли нужда?

— От какво?

— От почивка — отвърна Габриел.

Келър не каза нищо.

— Къде беше, Кристофър?

— Имах служебно пътуване.

— Във връзка със зехтина или с кръв?

Когато Келър повдигна вежда, за да покаже, че е второто, Алон поклати укорително глава.

— Парите не идват от пеенето — каза тихо Кристофър.

— Има и други начини за печелене на пари, нали знаеш.

— Не и когато се казваш Кристофър Келър и се предполага, че си мъртъв.

Габриел отпи от виното си.

— Аз не те включих в екипа, защото имах нужда от твоята помощ — каза той след малко. — Исках да ти покажа, че в живота има нещо повече от убиването на хора за пари.

— Искаше да ме реставрираш ли? Това ли искаш да ми кажеш?

— Това ми е природен инстинкт.

— Някои неща са непоправими. — Келър замълча, после добави: — Окончателно повредени.

— Колко души си убил?

— Не знам — отвърна рязко Кристофър. — А ти?

— В моя случай нещата са различни. Аз съм войник. Таен, но въпреки това войник. — Той се вгледа сериозно в Келър. — И ти можеш да бъдеш такъв.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Ще трябва да станеш израелски гражданин и да научиш иврит, за да работиш за Службата.

— Винаги съм се чувствал малко евреин.

— Да — каза Габриел, — преди време спомена това.

Келър се усмихна и между тях се възцари тишина. Задуха следобедният вятър.

— Има и друга възможност, Кристофър.

— Каква е тя?

— Случайно да си обърнал внимание кой е току-що назначеният нов генерален директор на МИ6?

Келър не отговори.

— Ще говоря с Греъм за теб. Той може да ти даде нова самоличност. Нов живот.

Кристофър вдигна чашата си към долината.

— Аз си имам живот. Всъщност много хубав живот.

— Ти си наемен убиец. Ти си престъпник.

— Аз съм почетен бандит. Има разлика.

— Както кажеш. — Алон си доля един пръст вино в чашата.

— Затова ли дойде в Корсика? За да ме убедиш да се върна у дома?

— Предполагам, че да.

— Ако ти позволя да реставрираш Сезан, ще обещаеш ли да ме оставиш на мира?

— Не — отвърна Габриел.

— Тогава може би трябва да се насладим на тишината.

62. Корсика

Три дни по-късно донът покани Габриел да се отбие в кабинета му да поговорят. Това не беше истинска покана, защото на поканите можеше учтиво да се откаже. Това беше заповед ала Шамрон, изсечена върху камък, ненарушима.

— Какво ще кажете за обяд? — попита Алон, знаейки, че след това Орсати вероятно ще бъде в добро настроение.

— Добре — отговори донът. После добави зловещо: — Но може би ще е по-добре да дойдете сам.

Габриел излезе от вилата малко след пладне. Козелът му позволи да премине без конфронтация, защото го разпозна като приятел на красивата италианка. Пазачите пред имението на дон Орсати го пуснаха да мине, защото донът им бе казал, че очаква израелеца. Той откри Орсати в големия му кабинет, прегърбен над главната счетоводна книга.

— Как е бизнесът? — попита Алон.

— Никога не е бил по-добре — отговори донът. — Имам повече поръчки, отколкото бих могъл да изпълня.

Орсати не поясни дали говореше за убийства, или за зехтина. Вместо това той заведе Габриел в трапезарията, където масата бе наредена като за корсиканско угощение. С белите си стени и семплото си обзавеждане стаята напомни на Алон за личната трапезария на папата в Апостолическия дворец. Имаше дори масивно дървено разпятие на стената зад стола, запазен за дона.

— То притеснява ли ви? — попита Орсати.

— Ни най-малко — отвърна Габриел.

— Кристофър ми каза, че сте добре запознат с католическите църкви.

— Какво друго ви каза?

Донът се намръщи, но не продума повече, докато напълни чинията на Алон с храна и чашата му с вино.

— Хареса ли ви вилата? — попита той най-накрая.

— Прекрасна е, дон Орсати.

— Жена ви щастлива ли е тук?

— Много.

— Колко дълго смятате да останете?

— Докато вие ми позволите.

Донът остана странно мълчалив.

— Твърде дълго ли се застоях, дон Орсати?

— Можете да останете на острова колкото искате. — Донът замълча, после добави: — Стига да не се намесвате в неща, които засягат бизнеса ми.

— Очевидно имате предвид Келър.

— Очевидно.

— Не исках да проявя неуважение, дон Орсати. Аз просто…

— Се бъркате в работи, които не ви засягат.

Мобилният телефон на дона иззвъня тихо. Той не му обърна внимание.

— Не ви ли помогнах, когато дойдохте за първи път на острова да търсите младата англичанка?

— Помогнахте ми — отвърна Габриел.

— Не ви ли дадох Келър безплатно да ви помогне да я намерите?

— Нямаше да се справя без него.

— И не пренебрегнах ли факта, че изобщо не ми предложихте част от парите за откупа, които със сигурност сте си върнали?

— Парите са в сметката на руския президент.

— Така казвате вие.

— Дон Орсати…

Донът махна пренебрежително с ръка.

— За това ли става въпрос? За пари?

— Не — призна донът. — Става въпрос за Келър.

Порив на вятъра блъсна френските врати, водещи към градината на дон Орсати. Това беше либечо — югозападният вятър. Обикновено той носеше дъжд през зимата, но засега небето беше ясно.

— Тук, в Корсика — каза донът след кратко мълчание, — имаме много стари традиции. Например един млад мъж никога не би и помислил да предложи брак на жена, без първо да е искал разрешение от баща ѝ. Разбирате ли какво имам предвид, Габриел?

— Мисля, че да, дон Орсати.

— Трябваше първо да разговаряте с мен, преди да говорите с Кристофър за връщането му в Англия.

— Беше грешка от моя страна.

Изражението на Орсати омекна. Навън либечото преобърна маса и стол в градината на дона. Той извика нещо към тавана на корсикански диалект и след няколко секунди един мустакат мъж с преметната през рамо пушка притича в градината, за да сложи нещата в ред.

— Не знаете какво представляваше вашият приятел Кристофър, когато пристигна тук след напускането на Ирак — каза Орсати. — Той беше в пълна безпътица. Дадох му дом. Семейство. Жена.

— А после му дадохте работа — добави Габриел. — Много работа.

— Той е много добър в това.

— Да, знам.

— По-добър от вас.

— Кой каза това?

Донът се усмихна. Между тях се възцари тишина, която позволи на Алон да подбере много внимателно следващите си думи.

— За човек като Кристофър това не е правилният начин да изкарва прехраната си — каза той най-накрая.

— Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни, Алон.

— Никога не съм предполагал, че това е корсиканска поговорка.

— Всички мъдри неща произлизат от Корсика. — Донът побутна настрана чинията си и облегна масивните си ръце на масата. — Има нещо, което, изглежда, не разбирате — каза той. — Кристофър е много повече от най-добрия ми тадунагиу. Обичам го като мой син. И ако някога си тръгне… — Гласът на дона заглъхна. — Аз ще бъда съкрушен.

— Истинският му баща смята, че той е мъртъв.

— Нямаше друг начин.

— Как щяхте да се чувствате, ако бяхте на негово място?

Орсати не отговори нищо. Само смени темата.

— Наистина ли смятате, че вашият приятел от британското разузнаване ще се ангажира да върне Кристофър в Англия?

— Ще е глупак, ако не го направи.

— Но той може да откаже — отбеляза донът. — А като повдигнете въпроса пред него, може да застрашите положението на Кристофър тук, в Корсика.

— Ще го направя по начин, който не представлява заплаха за него.

— Може ли да се има доверие на този ваш приятел?

— Бих му поверил живота си. В действителност — допълни Габриел — вече съм го правил много пъти.

Донът примирено въздъхна. Той се канеше да даде благословията си за необичайното предложение на Алон, когато мобилният му телефон отново иззвъня. Този път Орсати отговори. Той слуша мълчаливо известно време, каза няколко думи на италиански, после върна телефона на масата.

— Кой беше? — попита Габриел.

— Съпругата ви — отговори донът.

— Нещо не е наред ли?

— Иска да се разходи в селото.

Алон понечи да се изправи.

— Останете и довършете обяда си — каза Орсати. — Ще изпратя няколко от моите момчета да я наглеждат.

Габриел се отпусна на стола си. Отвън либечото предизвика хаос в градината на дона. За момент той се загледа тъжно в нея.

— Все още се радвам, че не ви убихме, Алон.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.

Вятърът преследваше Киара по тесния път, покрай къщите със затворени жалузи и котките, та чак до централния площад, където се вихреше под аркадите на сградите и събаряше стоки от сергиите на дребните търговци. Тя отиде до пазара и напълни сламената си кошница с няколко неща за вечеря. След това седна в едно от кафенетата и си поръча кафе. В средата на площада няколко старци играеха на петанк сред вдигащи се облачета прах, а на стъпалата на църквата възрастна жена в черно подаде синьо хартиено листче на едно малко момче. То имаше дълга къдрава коса и беше много красиво. Докато го гледаше, Киара се усмихна тъжно. Помисли си, че ако бе доживял десетгодишна възраст, синът на Габриел — Дани, можеше да изглежда като това момче.

Възрастната жена слезе по стъпалата на църквата и изчезна през вратата на една схлупена къща. Тогава момчето тръгна през площада, стиснало в ръка синьото листче. За голяма изненада на Киара, то влезе в кафенето, където седеше тя, и безмълвно сложи листчето на масата ѝ. Тя изчака, докато момчето си отиде, преди да прочете единственото изречение, написано на листчето: Трябва да ви видя веднага…

Старата синядора чакаше на вратата на къщата си, когато Киара пристигна. Тя се усмихна, докосна нежно бузата ѝ, а след това я дръпна вътре.

— Знаете ли коя съм аз? — попита старицата.

— Имам представа — отговори Киара.

— Съпругът ли ви каза за мен?

Киара кимна утвърдително.

— Предупредих го да не ходи в града на еретиците — каза синядората, — но той не ме послуша. Трябва да се радва, че е жив.

— Него трудно могат да го убият.

— Може би в крайна сметка той наистина е ангел. — Старицата отново докосна лицето на Киара. — И вие сте отишли там, нали?

— Кой ви каза, че съм ходила в Русия?

— Отишли сте, без да кажете на мъжа си — продължи синядората, сякаш не беше чула въпроса. — Били сте заедно за няколко часа в хотелска стая в града на нощта. Спомняте ли си?

Старицата се усмихна. Ръката ѝ все още докосваше лицето на Киара. После тя я вдигна към косата ѝ.

— Да продължавам ли? — попита жената.

— Аз не вярвам, че можете да виждате миналото.

— Вашият съпруг е бил женен за друга жена преди вас — каза старицата, сякаш за да ѝ докаже, че греши. — Имало е дете. Пожар. Детето е умряло, но жената е оцеляла. Тя още е жива.

Киара се отдръпна рязко.

— Вие сте били влюбена в него дълго време — продължи синядората, — но той не се е оженил за вас, защото е скърбял. Веднъж ви е отпратил, но се е върнал при вас в един град на вода.

— Откъде знаете това?

— Той ви е нарисувал загърната в бял чаршаф.

— Това беше само скица — отбеляза Киара.

Старицата сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма никакво значение. После кимна към масата, където до чифт горящи свещи бяха поставени чиния с вода и съд със зехтин.

— Няма ли да седнете? — попита тя.

— Предпочитам да остана права.

— Моля ви — каза старицата. — Това ще ви отнеме само една-две минути. Тогава ще знам със сигурност.

— Какво ще знаете?

— Моля ви — повтори жената.

Киара седна. Синядората седна срещу нея.

— Потопете показалеца си в зехтина, дете мое. После оставете да капнат във водата три капки от него.

Киара неохотно направи каквото ѝ бе казано. При допира си с водната повърхност трите капки зехтин се събраха в една. Старицата ахна и една сълза се търкулна по бялата ѝ напудрена буза.

— Какво виждате? — попита Киара.

Жената хвана ръката ѝ.

— Вашият съпруг ви чака във вилата — каза тя. — Вървете си вкъщи и му кажете, че отново ще бъде баща.

— Момче или момиче?

Синядората се усмихна и отвърна:

— По едно и от двете.