Арканзаски трапери

Европа преди повече от сто и четирийсет години. Пролетната буря на Френската революция бе вече заглъхнала, отминал беше и грохотът на Наполеоновите войни. Безпросветна и жестока реакция душеше стария континент. „Свещеният съюз“, този сговор на легитимните монарси, бе разпръснал из цяла Европа своите тайни агенти и окупаторски гарнизони с напразната надежда, че ще върне историята назад, към времето на мълчаливите и послушни граждани, на покорните селяни и на монархическото всевластие. Но под измамливата повърхност на привидното спокойствие с надигаше отново застрашителен кипеж. Националноосвободителните движения в Италия, Полша, Унгария, в Османската империя и другаде изграждаха вече усилено мрежите на тайните си организации. Във Франция, чийто народ бе вкусил от опияняващия сок на свободата, на сцената вече излизаше новата класа на пролетариата.

Но при все това тъмниците на мрачните властници като Метерних и Шарл десети се пълнеха с хора, военните съдилища на австрийския император бесеха из Италия, руският царизъм разстрелваше и пращаше декабристите на каторга из рудниците на Сибир. Обезземленото английско селячество пълнеше бедняшките квартали на Лондон, Бирмингам и Манчестър, чийто кошмар бе описан от Маркс. В България вилнееха тъпоумните бейове и каймаками на османлиите. Из революционните квартали на Париж, затаили спомена за барикадите, сновяха доносниците и провокаторите на реставрацията, като търсеха кого да изпратят в каторгите на смъртта из Гвиана и Нова Каледония.

Сред този непрогледен мрак погледите на много хора се отправяха към Новия свят, с неговите огромни неовладени пространства, с още недоизградена политическа власт и възможностите, както те наивно предполагаха, достъпни за дръзкия и енергичен човек. Но заедно с малцината свободолюбци и бегълци от отмъщението ма реакцията към Америка се отправяше и вълча паплач, жадна за печалби и богатства. Тези нови завоеватели, три века след Кортес и Писаро, непрекъснато, мълчаливо и неумолимо пъплеха на запад, към великите прерии, където индианците, коренното население на тези земи, отчаяно бранеха примитивния си, но свободен живот и е кръв отстояваха всяка педя от своите пасища и ловни полета.

Сред разноликата тълпа, която през първата половина на деветнадесетия век се отправяше към Америка, през 1830 година отплава като корабен юнга и едно дванайсетгодишно момче на име Оливие Глукс, комуто предстоеше по-късно, под името Гюстав Емар, да стане известен писател. Роден на 13 септември 1818 година, той отиваше в Америка не за търговия и бързо забогатяване. Младежът бе привлечен от живота сред прериите на Северна Америка, от огромните пространства на Канада, от загадките на Южна Америка и от нейната тайнствена цивилизация, от бита и ежедневието на индианските племена, все още запазени в първичния си вид. Неотразимият чар на живота сред девствената природа, който събужда незаспалия все още подтик у човека на цивилизацията към съществуването в естествени условия, бе засилил копнежа и вътрешния зов у младия Емар. Той потъва за цели осемнайсет години в непознатите простори на грамадния континент и задълго се откъсва от живота на Европа и на тогавашната цивилизована Америка.

Храбър ловец и неустрашим изследовател, Гюстав Емар през цялото време живее с индианците, осиновен от едно могъщо племе. Из прериите на Далечния запад той години наред ходи на ЛОР за бизони със сиуксите и чернокраките. В пустинята Дел Норте, този океан от движещи се пясъци, Емар се скита загубен повече от месец, на крачка от смъртта. В неизброимите си приключения бъдещият писател два пъти бива връзвай от апахите на кола на изтезанията, но се отървава по чудо. Южна Америка също не остава извън устрема му. При Магелановия проток патагонците го правят роб. След повече от година страдания Емар успява да избяга. После прекосява пампасите сам, от Буенос Айрес до Сан Луис де Мендоза, сред пантери и ягуари, индианци и бандити. Властният зов на неизвестното го тласва в зеления ад на бразилските джунгли, които той изследва в дълбочина и ширина въпреки опасностите, криещи се в недрата им, неопознати от никого дотогава.

Ловец, миньор, трапер, воин — какво ли още не, Емар за осемнайсет години прекосява неколкократно Американския континент от най-високите върхове на Кордилерите до бреговете на двата океана. Междувременно преминава и в други страни и континенти — Испания, Кавказ, Турция и др. биват посетени от него. Завърнал се в родината си през революционната 1848 година, той не се застоява дълго. Като участник в дръзката военна експедиция на граф Раусе де Булбон, Емар отново се озовава в Мексико. Опитът и впечатленията от това преживяване стават основа на романа „Арканзаски трапери“. Този необикновен начин на живот му помага да донесе в родната си Франция, неизчерпаемо богатство от впечатления, спомени, опит и дълбоко познание за много неща. Затова литературното му творчество, вярно на френската традиция, е резултат от собствени преживявания, то е отражение на личната му човешка съдба. Емар не пише, а разказва собствения си невероятен живот. От 1858 година започва голямата му поредица приключенски романи, около трийсет на брой, по-главните от които са „Арканзаски трапери“ (1858), „Следотърсач“ (1858), „Пирати на прериите“ (1859), „Девствената гора“ (1870), „Бандитите на Аризона“ (1832) и др. Произведенията му го правят популярен сред съвременната му младеж не по-малко от „бащата“ на този жанр Фенимор Купър. Но Емар не престава да бъде човек на действието. По време на обсадата на Париж през френско-пруската война бившият неустрашим боец от прериите организира партизански отряд, който разгръща забележителни действия в тила на германците около Бурже, близо до Париж, като през цялото време Емар работи и като журналист и кореспондент.

След войната Емар се връща към любимите си приключенски романи, но без същия успех. Внезапно тежко душевно заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където след кратко време на 20 юни 1883 година умира. Остават десетките му романи и утвърденото му вече име на първотворец в този жанр.

Гюстав Емар е и един от първите автори на приключенски романи, които са превеждани в България. „Арканзаски трапери“, една от най-търсените и превеждани навсякъде негови книги, се появява у нас още през 1900 година, макар и преведена от руски от Хр. П., и издадена в Свищов. Този роман претърпява още три издания — през 1930 г. (първата част — „Чистото сърце“, прев. Любен Велчев), през 1935 г. (прев. под редакцията на Димитър Бабев) и през 1938 г. (прев. Н. Е. Бюлев). През 1931 г. е била издадена отделно втората част, „Уактено“, прев Н. Е. Бюлев. В България са преведени още 17 романа на Гюстав Емар, което свидетелствува за значителен интерес към този класик на големия приключенски роман.

В България са преведени още следните книги на Емар: „Погранични бандити“, „Ловци на кораби“, „Карденис, героят на прерията“, „Бандитите на Аризона“, „Мексикански бандити“, „Мексикански бунтовници“, „Курумила — индиански вожд“, „Черната птица“, „Червеният предател“, „Твърдата ръка“, „Канадски ловци“, „Атлазената змия“, и „Вилата на свободата“. Този списък достатъчно добре свидетелствува за значителния интерес у нас към Емар — един от класиците на големия приключенски роман.

Яркият живот на Емар обуславя и стойностите на неговото литературно творчество. То е една възхвала на основните, дори първични, човешки добродетели — честност, любов към свободата, вярност на дълга, преданост към другаря, смелост, мъжество, прямота, правдивост, сила на духа. Героите на Емар ни въвеждат в един свят, в който необходимите условия на цивилизацията почти отсъствуват и човешките отношения се градят върху първичните истини. Така ние бързо разбираме тяхната точна цена, тяхното непреходно значение за пълноценното съществуване на човека. У нас укрепва убеждението, че има вечни стойности, без които не може нито да се съществува, нито да се носи името човек. Читателят гради в себе си вярата, че и във време на бързо преустройство на социалните отношения, на неудържимо нарастваща информация и на шеметен технически прогрес, в основата на човешката личност трябва да стоят непоклатими морални принципи, конто не търпят многозначно тълкуване. Принципи, без които не можем да влезем в утрешния ден. Принципи, вечни като великата и девствена природа, сред която живеят и действуват героите на Емар.

Цялостно преценено, творчеството на Емар е вярна рожба на своето време. Затова на нашия читател въпреки всичко днес някои неща може би ще изглеждат наивно романтични, някои образи ще му се струват простодушно сантиментални — това е литературният повей на онази епоха. Но основните човешки добродетели, за които ни разказва Емар, остават винаги и навсякъде еднакво пълни със съдържание.

В това е мъдростта и добротата на този автор. Дано младите ни читатели стигнат до нравствените истини, до които е стигнал Гюстав Емар в целия си бурен, неспокоен, търсещ живот.

ПРЕВОДАЧИТЕ