Арканзаски трапери

IЕРМОСИЛЬО

Когато пътешественикът за пръв път слиза на брега на Южна Америка, неволно изпитва чувство на неопределена тъга. Защото историята на Новия свят е мрачна поредица от жертви и страдания, в която фанатизмът и алчността вървят ръка за ръка.

Жаждата за злато беше първоначалната причина за откриването на Новия свят. И след като злато бе наистина намерено, Америка стана етап за завоевателите си; алчни авантюристи пристигаха с кинжал в едната и разпятието в другата ръка, за да грабят така желания метал. После те се завръщаха в родината, излагаха на показ своите богатства и с необуздания си разкош възбуждаха завистта на околните и ги подтикваха да емигрират.

С тази непрекъсната смяна на пришълци трябва да се обясни фактът, че в Америка липсват величествени паметници, каквито създават постоянните заселници, щом имат намерение да пуснат корени в някоя нова страна.

Дори да пребродите целия този обширен континент, владян три века от испанците, само тук-таме ще откриете някоя незнайна развалина, която да напомня за преминаването им. Но паметниците на ацтеките и инките, издигнати много векове преди откриването на Америка, още се извисяват с цялата си величествена простота като нетленно свидетелство за тяхното присъствие в страната и за стремежа им към цивилизация и прогрес.

Уви! В какво са се превърнали днес тези славни завоевания, изпълвали със завист пяла Европа, където кръвта па палачите се е смесвала с кръвта на жертвите им за благоденствието на нация, прочута с храбрите си войни, е плодородната си земя и с търговски връзки, обхващащи целия свят! Времето направи своето и сега Южна Америка изкупува престъпленията, за които стана причина. Разкъсвана от вътрешни борби за преходна власт, потискана от алчни олигархии и изоставена от чужденците, които се обогатиха от плътта й, тази страна бавно пропада под тежестта на своята инертност, безсилна да повдигне оловния саван, който я задушава. Но тя ще се събули в деня, когато една нова раса, пречистена от престъпления и ръководена само от справедливи закони, ще й осигури труд и свобода, без които никой народ не може да живее.

С една дума, испано-американската раса е пуснала корени в областите, завещани й от нейните прадеди, без да е разширила границите им. Героизмът й е бил погребан заедно с Карл V1, а от прародината си е запазила само гостоприемството, религиозната нетърпимост, монасите, китаристите и въоръжените просяци.

От всички щати, които образуват обширната мексиканска конфедерация, единствен Сонора е запазил свой облик благодарение на непрекъснатите си борби с индианските племена, които го обкръжават, и на връзките си с тия племена.

Жителите на щата още от пръв поглед се отличават от жителите на вътрешните области с нещо диво в нрава.

Може да се приеме, че на север Сонора граничи с река Рио Хила, а от изток и запад е вклещена между Сиера Мадре и Калифорнийския залив. Отвъд Дуранго планинската верига Сиера Мадре се разделя на два клона, като главният продължава от север към юг, а другият завива на запад, заобикаля щатите Дуранго и Гуадалахара и стига до Тихия океан. Този клон от Кордилерите образува южната граница на Сонора.

Природата сякаш с пълни шепи е изсипвала своите дарове в тази местност. Климатът е слънчев, умерен и здравословен. Тук има в изобилие злато, сребро, извънредно плодородна земя, най-вкусни плодове, лековити билки, намират се най-добрите балсами, най-полезните в бояджийството насекоми, най-редките мрамори, най-скъпите камъни, всякакъв дивеч и риби.

Но сред обширните пусти прерии между Рио Хила и Сиера Мадре, независимите индиански племена команчи, поуни, пимаси, опати и апахи са обявили безмилостна война на белите пришълци и със своите непрекъснати жестоки набези ги принуждават скъпо да плащат отнетите им богатства и непрестанно се стремят да си ги възвърнат.

Трите главни града на Сонора са Гуаймас, Ермосильо и Ариспе.

Ермосильо, наричан в миналото Питик и станал известен след похода на граф Раусе Булбон, е център на мексиканската търговия на Тихия океан и наброява повече от девет хиляди жители.

Градът е построен върху плато, което постепенно се спуска в северозападна посока към океана, и се намира в подножието на Серо де ла кампана — Хълма на камбаната, — наречен така, защото върхът на хълма е осеян с огромни каменни блокове, които издават ясен металически звън при най-леко докосване.

Както всички американски градове, Ермосильо е мръсен, построен от кирпич и представя пред изненадания поглед на чужденеца смесица от развалини, немара и печално запустение.

В деня, когато започва този разказ, а именно 17 януари 1871 година, между три и четири часа следобед, по което време тук обикновено населението си почива и в Ермосильо е винаги тихо и спокойно, градът представляваше страшна гледка.

Групи лепери2, гамбузини3, контрабандисти и главно ратери4 се тълпяха, кряскаха, заплашваха и диво ревяха по Кале дел Розарио — улица Розарио. Неколцина испански войници — по това време Мексико още бе под владичеството на метрополията — напразно се мъчеха да разпръснат тълпата и да възстановят реда, биеха наляво и надясно с дръжките на копията, който им попадне.

Но вместо да намалява, глъчката ставаше все по-силна, а най-високо крещяха и жестикулираха индианците от племето хиаки, разпръснати из навалицата.

По прозорците на сградите се бяха струпали мъже и жени, вперили очи към Хълма на камбаната, от подножието на който се издигаха гъсти облаци дим и се виеха в небето. Всички сякаш очакваха някакво необикновено събитие.

Изведнъж се дочуха силни викове, тълпата се разцепи на две като зрял нар, всички ужасено се отдръпнаха и се появи един младеж, почти дете, защото надали имаше повече от Шестнадесет години, препускащ в бесен галоп на полудив кон.

— Спрете го! — крещяха едни.

— Хвърлете му ласо! — викаха други.

— Господи боже — шепнеха жените и се кръстеха, — та това е самият дявол.

Но всеки се стремеше по-скоро да го избегне, отколкото да се изпречи насреща му. Дръзкият младеж продължаваше дивия си бяг с подигравателна усмивка, с искрящи очи и пламнало лице. С бича си шибаше наляво и надясно онези, които се осмеляваха да се приближат до него или не успяваха да се отдалечат достатъчно бързо.

— Ей, ей, дявол да те вземе! — изкрещя един вакеро5 с атлетическо телосложение и тъпо лице. — За малко щеше да ме повали ла земята този луд. Ами че — продължи той, като изгледа младежа — това е Рафаел, синът на моя приятел! Ти само почакай!

И докато мърмореше така, той разви ласото, закачено на колана му, и хукна след конника.

Тълпата разбра намерението му и започна бързо да го насърчава.

— Браво, браво! — крещяха хората.

— Дръж го, Корнехо — развикаха се другите вакероси и запляскаха с ръце.

Корнехо, така се казваше тази интересна личност, постепенно настигаше юношата, чийто път все повече се задръстваше.

От виковете на присъствуващите конникът предугади опасността, която го заплашваше, и обърна глава.

Тогава видя преследвача си.

Разбра, че е загубен, и пребледня.

— Не ме спирай, Корнехо — извика младежът с разтреперан глас.

— Не, не — виеше тълпата. — Хванете го, хванете го! Тълпата бе започнала да се забавлява с гонитбата и не искаше да пропусне такова интересно зрелище.

— Предай се — отвърна гигантът — или ще те омотал с ласото си, предупреждавам те!

— Няма да се предам! — решително отвърна момчето. Двамата продължаваха да тичат — единият на кон, другият пеш.

Тълпата ги следваше и виеше от удоволствие. Тя навсякъде е една и съща — варварска и безмилостна.

— Казвам ти, остави ме — продължи момчето. — Иначе, честна дума, ще пострадаш!

Вакерото се захили и развъртя ласото над главата си.

— Внимавай, Рафаел! За последен път ти казвам. Ще се предадеш ли?

— Никога — гневно изкрещя момчето.

— Е, бог да ти е на помощ — извика вакеро. Ласото полетя със свистене.

Но се получи нещо неочаквано.

Рафаел закова коня на място и той сякаш се превърна в гранитен блок, после момчето скочи от седлото, метна се като ягуар върху гиганта и го събори на пясъка. Преди някой да успее да го спре, заби в гърлото му ножа, който носеше на колана си като всеки мексиканец.

Струя кръв плисна в лицето на младежа, вакерото се гърчи миг-два, после се отпусна неподвижен. Беше мъртъв.

Потресена, тълпата нададе ужасени викове.

Бърз като светкавица, Рафаел се метна на седлото и отново се понесе напред, като размахваше ножа си и се смееше сатанински.

Когато след първото вцепенение хората поискаха да се спуснат след убиеца, той бе изчезнал.

Никой не можа да каже накъде е поел.

Както обикновено при подобни случаи, когато хуес де летрас — съдията, заобиколен от рой дрипави алгасили, пристигна на местопроизшествието, вече беше късно.

Съдията, дон Иниго Албасейте, беше на петдесетина години, нисък и пълен, с апоплектично лице, смъркаше испанско емфие от златна табакера, инкрустирана с диаманти, и под привидното си добродушие прикриваше голямо скъперничество, съчетано с необикновена хитрост и хладнокръвие, които нищо не можеше да засегне.

Противно на очакванията, достойният служител съвсем не се развълнува от бягството на убиеца. Той поклати глава, огледа тълпата и премигна със сивите си очички.

— Горкият Корнехо! — каза той философски и смръкна емфие. — Знаех си, че така ще свърши.

— Да — обади се един от присъствуващите. — Убиха го като нищо.

— И на мене така ми се струва — продължи съдията. — Убиецът си е разбирал от работата. Не му е за пръв път.

— Как може! — отговори събеседникът му и сви рамене. — Той е почти дете!

— Я! — каза съдията изненадано и го изгледа под око. — Как така дете?

— Почти — обясни човекът, горд, че съдията го слуша внимателно. — Рафаел, големият син на дан Рамон.

— Гледай ти, гледай ти! — каза съдията със скрито задоволство. — По това е невъзможно. Рафаел няма повече от шестнадесет години. Не може да се е спречкал с Корнехо, та той само да му стиснеше ръката и щеше да се справи с него.

— И въпреки всичко така е, ваше превъзходителство! Всички видяхме. Рафаел играл комар при дон Агумлар и, изглежда, не му провървяло — загубил всичките си пари, побеснял и за да си отмъсти, подпалил къщата.

— Виж ти! — удиви се съдията.

— Всичко е така, както имах честта да ви го кажа. Погледнете, ваше превъзходителство, още се вижда дим, въпреки че къщата е вече само пепел.

— Наистина — рече съдията и погледна натам, накъдето му сочеше човекът. — И какво стана после?

— После — продължи другият — Рафаел, естествено, решил да избяга. Корнехо се опита да го спре.

— Прав е бил!

— Изглежда, че не е бил прав, защото Рафаел го уби.

— Вярно — каза съдията, — но бъдете спокойни, приятели, правосъдието ще отмъсти за него.

Тези думи бяха посрещнати от присъствуващите със скептична усмивка.

Без да обръща внимание на впечатлението, което направиха думите му, съдията нареди на придружителите си, които вече бяха претърсили и обрали мъртвия, да го вдигнат и отнесат в притвора на близката църква. После се върна в къщи, като потриваше доволно ръце.

Съдията облече пътнически дрехи, мушна два пистолета в колана си, закачи си дълга сабя, вечеря леко и излезе.

Десет полицаи, въоръжени до зъби, го чакаха пред вратата, възседнали силни коне. Един слуга държеше за поводите прекрасен черен кон, който тъпчеше на едно място и нетърпеливо хапеше юздата. Дон Иниго го възседна, застана начело на подчинените си, и групата потегли в лек тръс.

— Ехе — казаха любопитните, които бяха наизлезли пред къщите си. — Съдията Албасейте отива при дон Рамон Гариляс. Сигурно утре ще чуем едно-друго.

— Ей богу — отвръщаха други. — Хлапакът си заслужава да го обесят.

— Хм — обади се някои, — жалко ще бъде. Честна дума, момчето си го бива. Как само се хвърли срещу Корнехо и как го перна, чиста работа.

През това време съдията продължаваше по пътя си и учтиво отговаряше на поздравите на многобройните минувачи; скоро стигна в полето.

Като се загърна с наметката си, попита:

— Оръжието заредено ли е?

— Да, ваше превъзходителство — отговори началникът на полицаите.

— Тогава напред към асиендата на дон Рамон Гариляс! Да побързаме, за да стигнем преди мръкване.

Групата препусна в галоп.

IIАСИЕНДА ДЕЛ МИЛАГРО

Околностите на Ермосильо са истинска пустиня.

Пътят, който води от града към асиенда дел милагро — чифлика ма чудото, — е тъжен и безводен.

Тук-таме се срещат дървета, наречени „железни“ поради твърдата си дървесина, каучукови издънки, перуански храсталаци, обсипани с яркочервени шушулки, индийски смокини и кактуси — единствените представители на растителния свят, които могат да виреят на тази почва, обжарена от отвесните лъчи на слънцето.

В да лечима та, сякаш за подбив, се мяркат дългите прътове на пресъхнали кладенци, на закривения край на които виси сплескан кожен мях, а на другия тежки камъни, закрепени с ремъци. Дъното на тези кладенци представлява черна тинеста кора, в която безброй отвратителни гадинки се ширят на свобода. При най-лекия повей на вятъра облаци ситен пясък задушават зажаднелия пътник, а под всяка изгоряла тревичка щурците бясно призовават със своето стържене благодатната нощна роса.

И когато с големи мъки бъдат извървели шест мили в тези обгорели места, окото се спира с радост на един прекрасен оазис, който изплува изведнъж от пясъчните недра.

Тази райска градина е асиенда дел милагро.

По онова време тя беше една от най-богатите и най-големите в областта. Състоеше се от една двуетажна жилищна сграда от пръст и камък, с плосък покрив от тръстика и трамбована пръст.

В асиендата се влизаше през огромен двор със сводеста порта, с яка двукрила врата и малка странична вратичка. Четири стаи образуваха фасадата на дома и имаха прозорци с позлатени железни решетки и е капаци от вътрешната страна. Прозорците бяха остъклени — изключителен лукс за Мексико по онова време. От двете страни на патиото6 се намираха общите помещения за пеоните7, децата и др.

Приземният етаж се състоеше от три стаи, нещо като голям вестибюл, мебелиран със старинни кресла и канапета, тапицирани с оригинална кожа от Кордова, голяма маса от индийска смокиня и няколко табуретки. По стените в позлатени рамки висяха портрети на членовете на семейството в естествена големина. Гредите по тавана бяха богато украсени с резба.

Двукрила врата водеше за салона. Подът в онази част на помещението, която беше срещу патиото, беше с една стъпка по-висок и покрит с килим. Тук бяха разположени ред ниски столове с оригинална резба, покрити с кадифе и с по една възглавница за краката. Тази част на салона беше предназначена за дамите, които седяха по мавритански със скръстени крака край четвъртита ниска маса, върху която поставяха ръкоделието си. От другата страна на салона имаше столове, покрити със същата материя както табуретките и възглавниците. Срещу входа на салона беше официалната спалня с алков, където върху подиум бе поставено тържествено легло, украсено с позлата и брокатени завеси със златни и сребърни пискюли и ресни. Чаршафите и калъфите бяха от най-скъп лен, с широка дантела по края.

Зад главната сграда имаше второ патио, където бяха кухните и оборът. Отвъд него се простираше огромна градина с високи стени, засадена в английски стил, но с най-екзотични дървета и растения.

Асиендата празнуваше.

Беше времето, когато се колеше добитъкът. Недалеч от асиендата пеоните бяха направили кошара, в която вкарваха добитъка, отделяха слабите животни, а охранените извеждаха едно по едно навън. Един вакеро, въоръжен с нещо като извита сабя с редки зъбци, прикрит зад вратата на кошарата, прерязваше необикновено ловко сухожилията на задните крака на животните, когато те минаваха край него.

Ако случайно не успееше, което се случваше рядко, друг вакеро на кон настигаше в галоп животното, мяташе ласото на рогата му и го държеше, докато му отрежат сухожилията.

Небрежно облегнат на вратата на асиендата, бе застанал мъж на около четиридесет години в скъпи дрехи на земевладелец благородник. Наметнат с яркоцветно сарапе8, а на главата с красива панамена шапка за най-малко петстотин пиастри, той пушеше цигара от царевица и сякаш ръководеше всичко.

Беше висок мъж със стройна и хармонична фигура. Резките правилни черти на лицето му издаваха честност, смелост и преди всичко желязна воля. Големите му черни очи, засенчени с гъсти вежди, излъчваха несравнима мекота. Но при малко по-силна досада загорялото му лице почервеняваше, а в погледа му се появяваше твърдост, на която никой не можеше да издържи, и в такъв случай и най-смелите се смущаваха и се разтреперваха.

Както видът му, така и благородната му осанка от пръв поглед подсказваха, че този мъж е от чиста кастилска кръв.

Човекът, за когото става дума, беше дон Рамон Гариляс де Сааведра, собственик на асиеда дел милагро.

Дон Рамон Гариляс произхождаше от испански род; прадядо му, един от главните военачалници на Кортес, се бе установил в Мексико след покоряването на страната.

Собственик на княжеско богатство, но пренебрегнат от испанските власти заради брака си с жена от смесена ацтекска раса, дон Рамон изцяло се бе отдал на обработка на земите си и на подобряването на огромното си имение.

След седемнадесет години брачен живот той беше глава на многобройно семейство, състоящо се от шест момчета и три момичета. Най-възрастният беше Рафаел, който толкова ловко бе убил вакерото.

Бракът на дон Рамон с доня Хесусита беше брак по разум, сключен само от интерес, но въпреки това ги бе направил относително щастливи. Относително, тъй като девойката бе излязла от манастирския пансион непосредствено преди да се ожени и между тях никога не бе съществувала любов. Но тя бе заменена от нежна и искрена обич.

Доня Хесусита прекарваше времето си в грижи за децата, обкръжена от своите индиански прислужнички. Нейният съпруг бе изцяло погълнат от грижите и задълженията на земевладелец благородник и прекарваше почти цялото си време със своите вакероси, пеони и ловци. Той виждаше жена си за малко на обед и вечеря, а когато потегляше на лов по бреговете на Рио Хила, отсъствуваше по цели месеци.

Трябва да добавим, че където и да беше, дон Рамон се грижеше нищо да не липсва на жена му и държеше да задоволява и най-малките й желания, не скъпеше труд и пари, за да й осигури всичко, което би могла да пожелае.

Доня Хесусита бе чаровно красива и кротка като ангел. Тя приемаше, ако не с радост, то поне без мъка, живота, наложен й от нейния съпруг. Но черните й печални очи, бледото й лице и главно тъгата, която помрачаваше красивото й чело, издаваха, че в това привлекателно изваяние се крие пламенна душа. Понятно беше, че нейното сърце, отрекло се от всичко лично, се бе насочило изключително към децата. Наистина, доня Хесусита ги обожаваше с цялата сила — на най-красивото и най-свято чувство — чистата майчина любов.

Според дон Рамон, винаги добър и внимателен към нея, съпругата му, в чиято душа той не се бе постарал да проникне, беше най-щастливото същество на света. Но това беше вярно от мига, в който тя бе станала майка.

Слънцето току-що бе залязло. Небето постепенно губеше своя пурпур и все повече гаснеше. Вече няколко звезди заблещукаха на небосвода. Силният вечерен вятър предвещаваше страшна нощна буря, каквито често се разразяват по онези места.

Управителят затвори добитъка в кошарата, събра вакеросите и пеоните и ги поведе към асиендата, откъдето звънецът за вечеря им напомняше, че времето за отдих най-сетне е настъпило.

Управителят мина последен и поздрави господаря, който го запита:

— Е, Еусебио, колко глави добитък имаме тази година?

— Четиристотин и петдесет, господарю — отговори управителят, висок, сух мъж с посивяла коса и лице като от пергамент, който спря коня и си свали шапката. — Седемдесет и пет глави повече от миналата година. Нашите съседи, ягуарите и апахите, този сезон не ни причиниха големи щети.

— Заслугата е ваша, Еусебио — каза дон Рамон. — Вашата бдителност беше изключителна и аз ще съумея да ви възнаградя.

— Най-голямата ми награда е добрата дума, която ваше превъзходителство ми каза — отвърна управителят и грубоватото му лице светна в доволна усмивка. — Та нима не съм длъжен да бдя над това, което ви принадлежи, така, сякаш е мое?

— Благодаря — продължи благородникът развълнуван и стисна ръката на служителя си. — Знам колко сте ми предан.

— На живот и на смърт, господарю. Моята майка ви откърми и аз съм свързан с вас и е вашето семейство.

— Е, хайде, хайде, Еусебио! — весело каза земевладелецът. — Вечерята е готова. Жена ми навярно вече е седнала на трапезата, да не я караме да чака.

Двамата влязоха и патиото и Еусебио, както го бе назовал Дон Рамон, се приготви, както всяка вечер, да заключа вратите.

Дон Рамон влезе в трапезарията на асиендата, където всички вакероси и пеони се бяха събрал.

Трапезарията беше мебелирана с огромна маса, която я изпълваше почти цялата. Край масата имаше дълги скамейки, покрити с кожа, и две кресла с резба — за дон Рамон и съпругата му. Над креслата висеше разпятие от слонова кост между две картини с религиозно съдържание Тук-там по варосаните стени бяха окачени глави на ягуари, бизони и елени — ловни трофеи на господаря на асиендата.

На масата бяха сложени много ястия: лахуа — гъста супа от царевично брашно и месо, пучеро или оля подрида и пепиан9. Наредени бяха бутилки мескал — мексиканска ракия — и шишета вода.

Земевладелецът даде знак и вечерята започна.

Скоро бурята яростно се разрази.

Заплиска пороен дъжд, бледи светкавици всеки миг затъмняваха лампите и след тях избухваха ужасни гръмотевици.

Към края на вечерята ураганът толкова се засили, че ревът на стихията заглушаваше разговора.

Гръмотевица избухна с чудовищна сила. Вихрен вятър нахлу, изкърти един прозорец, загаси лампите и присъствуващите уплашено започнаха да се кръстят.

В този миг звънецът, закачен на входа на асиендата неистово зазвъня и някакъв нечовешки глас извика два пъти:

— Помощ, помощ!

— Господи! — възкликна дон Рамон и изтича от трапезарията. — Убиват някого в полето.

Два изстрела отекнаха почти едновременно, разнесе се вик на агония и всичко потъна в зловеща тишина.

Изведнъж бледа светкавица разкъса мрака, гръм изтрещя с ужасен грохот и дон Рамон се появи на прага на трапезарията с някакъв припаднал човек на ръце.

Непознатият бе сложен на един стол и всички се струпаха край него.

В лицето и облеклото на човека нямаше нищо особено, но като го видя, Рафаел, най-големият син на дон Рамон, неволно се стресна, а лицето му пребледня.

— А — тихо промълви той, — съдията!…

Наистина, това бе пазителят на реда, които бе потеглил от Ермосильо с толкова блестяща свита. Дългите му коси, мокри от дъжда, падаха на гърдите му. Дрехите му бяха в безпорядък, разкъсани и окървавени.

Дясната му ръка конвулсивно стискаше дръжката на празен пистолет.

Дон Рамон също позна съдията и неволно хвърли на сина си такъв поглед, че Рафаел веднага сведе очи.

Благодарение на разумните грижи, които доня Хесусита и прислужничките й оказаха на съдията, той бързо се свести, дълбоко въздъхна, отвори блуждаещи очи, огледа всички, без още да ги вижда, и постепенно дойде та себе си.

Внезапно бледото му лице се покри с червенина и очите му светнаха. Съдията се втренчи в Рафаел и той се закова на място от непреодолим страх, после пазителят на реда се надигна с мъка и се приближи към младежа, който го гледаше, без да се опита да го отбегне, тежко сложи ръка на рамото му, обърна се към пеоните, уплашени от странната и неразбираема за тях сцена.

— Аз, дон Иниго Албасейте — тържествено започна той, — углавен съдия на град Ермосильо, в името на краля арестувам този човек, заподозрян в убийство!

— Милост! — извика Рафаел, падна на колене и отчаяно силете ръце.

— Боже!… — промълви бедната майка и загуби съзнание.

IIIПРИСЪДАТА

На утрото слънцето се появи на хоризонта в пълния си блясък.

Нощната буря бе напълно изчистила небето и то беше матовосиньо. Скрити в гъстия листак и а дърветата, птичките весело чуруликаха и цялата природа бе възвърнала обичайния си празничен вид.

В асиенда дел милагро камбанката весело удари и пеоните потеглиха в различни посоки. Едни отведоха конете на паша, други откараха добитъка в специално подготвени ливади, трети поеха към нивите. Някои останаха в двора да доят кравите и да оправят повредите, нанесени от урагана.

Единствените следи, останали от нощната буря, бяха двата млади великолепни ягуара, проснати мъртви пред вратата на асиендата, недалеч от разкъсания труп на един кон.

Еусебио се разхождаше надлъж и нашир из двора и наглеждаше работата. Той накара да свалят богатата амуниция на мъртвия кон и заповяда да одерат ягуарите.

Това бе незабавно изпълнено.

Но въпреки всичко той беше неспокоен. Обикновено дон Рамон беше най-ранобудният в асиендата, но досега не се бе появил. Миналата вечер, когато съдията отправи обвинението към големия му син, дон Рамон бе заповядал на прислугата да напусне трапезарията и въпреки плача и молбите на майката здраво бе вързал сина си. После двамата с дон Иниго Албасейте се оттеглиха в една от стаите, затвориха се и стояха там до късно през нощта.

За какво бяха разговаряли какво бяха решили за съдбата на Рафаел? Никой, включително и Еусебио, не знаеше.

След като заведе дон Иниго в стаята, приготвена за него, дон Рамон му пожела лека нощ и се върна при сина си, край когото седеше нещастната майка и още плачеше. Без да каже дума, той взе вързания си син на ръце, отнесе го в своята спалня, просна го на пода до леглото и заключи вратата. Така прекараха нощта — дон Рамон на леглото с два пистолета под възглавницата, а синът — на пода. В мрака бащата и синът си хвърляха диви погледи. А коленичила пред прага на стаята, където й бе забранено да влиза, нещастната майка безмълвно плачеше, измъчвана от страшното предчувствие, че първородният син ще й бъде завинаги отнет.

„Хм! — шепнеше си управителят и мачкаше несъзнателно края на една угаснала цигара. — Какво ли ще стане? Дон Рамон не прощава такива неща, той няма да потъпче честта си. Ще предаде ли Рафаел на правосъдието? В никакъв случай. А какво ли ще направи?“

Размишленията на управителя бяха прекъснати от появата на дон Рамон и дон Иниго Албасейте в двора.

Лицата им бяха строги, особено мрачен изглеждаше дон Рамон.

— Еусебио — сухо каза дон Рамон, — наредете да се оседлае един кон и четирима души да се приготвят да придружат господина до Ермосильо.

Управителят почтително се поклони и незабавно изпълни заповедта.

— Не зная как да ви благодаря — обърна се дон Рамон към съдията. — Вие спасихте честта на моя дом.

— Не ми благодарете толкова — отговори дон Иниго. — Честна дума, снощи, когато тръгвах от града, нямах никакво намерение да ви правя услуга.

Земевладелецът махна с ръка.

— Влезте в положението ми — продължи дон Иниго. — Аз съм преди всичко съдия. Убит е човек, съгласен съм, че е негодник, но все пак е човек. Убиецът е известен, преминава в галоп през целия град посред бял ден пред очите на всички с нечувано нахалство. Какво можех да направя? Нямаше място за двоумение. Тръгнах, за да го арестувам.

— Така е — промълви дон Рамон и наведе глава.

— Но тогава ми се случи беда. Нехранимайковците, които ме съпровождаха, ме изоставиха като последни страхливци, за да се скрият някъде сред най-страшната буря. Отгоре на всичко двата ягуара, които впрочем бяха великолепни животни, ме подгониха и ме нападнаха непосредствено пред вашата врата. Вярно, успях да убия единия, но вторият щеше да ме разкъса, ако не бяхте ми се притекли на помощ. Мога ли след това да арестувам сина на човека, който ми спаси живота, като рискува своя? Това би било най-черна неблагодарност.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо. Просто сме квит. Да ме говорим за няколкото хиляди пиастри, които ми дадохте, за да запуша устата на ония типове, които служат при мен. Но едно искам да добавя, дон Рамон — внимавайте синът ви да не попадне още веднъж в ръцете ми. Тогава вече не знам как ще мога да го спася.

— Не се тревожете, дон Иниго, синът ми никога вече няма да попадне в ръцете ви.

Дон Рамон произнесе тези думи толкова мрачно, че съдията трепна и се обърна.

— Помислете, отреди да сторите нещо — каза той.

— Не се безпокойте — отговори дон Рамон. — Не желая синът ми да бъде качен на ешафода и да опетни името ми, но зная добре как да постъпя.

В този миг доведоха коня. Съдията го яхна.

— Е, сбогом, дон Рамон — снизходително каза той. — Бъдете разумен. Момчето още може да се поправи. То само има буйна кръв.

— Сбогом, дон Иниго Албасейте — сухо отвърна земевладелецът и приключи разговора.

Съдията поклати глава, пришпори коня, още веднъж махна с ръка на дон Рамон за сбогом и препусна в тръс, следван от придружвачите си.

Дон Рамон го проследи с очи, докато изчезна от погледа му, после с широки крачки се върна в асиендата.

— Еусебио, бийте камбаната! Извикайте всички пеони, както и останалите хора от асиендата!

Управителят изненадано погледна господаря си и побърза да изпълни заповедта.

„Какво ли значи всичко това?“ — помисли си той.

Като чуха звъна, работниците от асиендата побързаха да дойдат, озадачени от необичайното свикване.

Скоро всички се събраха в голямата зала, която служеше за трапезария. Цареше пълна тишина. Скрита тревога свиваше сърната им. Те предчувствуваха някакво страшно събитие.

След малко влезе доня Хесусита с децата си. Само Рафаел го нямаше. Те седнаха на подиума в края на залата.

Доня Хесусита беше бледа, а зачервените й очи издаваха, че е плакала.

Появи се дон Рамон.

Беше облечен в костюм от черно кадифе без бродерия, с тежка златна верига на гърдите и широкопола черна плъстена шапка, украсена с орлово перо. На лявото му бедро висеше дълга сабя с лъскава желязна дръжка.

Челото му бе сбърчено, веждите — свъсени, черните му очи мятаха мълнии.

Сред присъствуващите премина тръпка на ужас: дон Рамон бе облякъл костюма си на съдник.

Значи ще издаде присъда. Но срещу кого?

Дон Рамон седна отдясно на жена си и направи някакъв знак.

Управителят излезе и се върна с Рафаел.

Младежът беше гологлав, ръцете му бяха вързани на гърба.

Блед, с наведени очи, той застана пред баща си и почтително го поздрави.

По времето, когато ставаше тази история, особено в областите, отдалечени от градовете и изложени на постоянни индиански набези, главата на семейството все още имаше неограничена патриархална власт, която цивилизацията непрекъснато подронва и унищожава.

Бащата беше пълновластен господар в своя дом, а присъдите му бяха окончателни и се изпълняваха без ропот и без съпротива.

Хората от асиендата познаваха твърдия характер и непреклонната воля на своя господар, знаеха, че той никога не прощава и че държи повече на честта, отколкото на живота си. Затова се приготвиха с чувство ма смътен страх да присъствуват на драмата, която трябваше да се разиграе пред тях между бащата и сина.

Дон Рамон стана, изгледа присъствуващите и хвърли шапката в краката си.

— Слушайте всички — каза той с рязък и дълбок глас. — Аз съм от стар християнски род, чиито деди никога не са се опозорявали. В нашия дом честта винаги е била най-висшето благо. Честта, която моите предшественици са ми завещали и която аз се постарах достойно да запазя, е била непоправимо опетнена от моя първороден син, наследника на името ми. Вчера в Ермосильо след свада в някакъв вертеп той е подпалил една къща с риск да опожари целия град. Когато един човек се опитал да го спре и задържи, синът ми го убил с кама. Какво може да се мисли за едно момче, което в такава крехка възраст проявява инстинкти на див звяр? Той трябва да бъде наказан. И аз се кълна, че ще бъда безпощаден.

След тези думи дон Рамон скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи в мислите си.

Никой не посмя да каже дума в защита на обвиняемия. Всички седяха задъхани, с наведени глави.

Цялата прислуга обичаше Рафаел заради неудържимата му смелост, за умелата му езда и за съвършеното му боравене с всички оръжия, но главно заради искреността и добротата, които бяха основното в неговия характер. В тази страна, където човешкият живот толкова малко се цени, всеки вътрешно бе склонен да извини младежа и да отдаде постъпката му на буйната му кръв, на гнева.

Доня Хесусита стана. Тя винаги безропотно се бе прекланяла пред волята на съпруга си и от дълги години бе свикнала да се покорява. Изтръпваше само при мисълта да му възрази, но сега сякаш всички сили на майчината любов се бяха събрали в сърцето й, защото тя обожаваше децата си, особено Рафаел, който най-много се нуждаеше от нейните грижи поради непокорния си характер.

— Господарю — каза тя на съпруга си с разтреперан от сълзи глас. — Недейте забравя, че Рафаел е първородният ви син, че колкото и тежка да е простъпката му, не бива да я смятате за непростима. Не забравяйте, че вие сте негов баща и че аз, аз… — Тя падна на колене, протегна ръце към него и се разрида… — Аз ви моля да бъдете милосърден. Милост, господарю! Смилете се над моя син!

Дон Рамон хладно вдигна жена си, по чието лице се стичаха сълзи, и я накара да седне в креслото.

— Именно като баща трябва да бъда неумолим! — рече той. — Рафаел е убиец и подпалвач, той вече не е мои син!

— Какво искате да направите? — стреснато извика доня Хесусита.

— Какво ви интересува това, госпожо? — рязко отговори дон Рамон. — Всичко, свързано с моята чест, интересува само мен. Достатъчно е да знаете, че тази постъпка е последната, която вашият син извършва…

— О! — ужасено извика майката. — Нима искате да бъдете негов палач?

— Аз съм негов съдия — отвърна дон Рамон със страшен глас. — Еусебио, оседлайте два коня!

— Господи, господи — възкликна нещастната майка, спусна се към сина си и силно го прегърна. — Няма ли кой да ми помогне?

Всички бяха развълнувани. Дори дон Рамон не можа да сдържи една сълза.

— О! — извика майката, обзета от безумна радост. — Той е спасен! Сърцето на този железен човек се умилостиви.

— Лъжете се, госпожо — прекъсна я дон Рамон и рязко я отблъсна. — Синът ви вече не принадлежи на мене, а на моето правосъдие.

После втренчи студен и остър поглед в сина си.

— Дон Рафаел — каза той толкова заплашително, че синът му потрепера. — От този миг вие вече не сте член на това общество, което ужасихте с вашите престъпления. Вие сте осъден да живеете и умрете с дивите зверове.

При тази страшна присъда доня Хесусита направи няколко крачки, олюля се и се строполи по гръб.

Беше припаднала.

Дотогава Рафаел с мъка сдържаше вълнението, което го разтърсваше, но сега не издържа, спусна се към майка си, разплака се и извика покъртително:

— Мамо, мамо!

— Хайде! — каза дон Рамон и сложи ръка на рамото му. Младежът се спря и се олюля като пиян.

— Но вижте, господарю, вижте! — изхлипа той. — Майка ми умира!

— Вие я убихте! — хладно отговори земевладелецът.

Рафаел рязко се обърна, сякаш го бе клъвнала змия. Изгледа баща си странно, стисна зъби, пребледня като мъртвец и каза:

— Убийте ме, господарю, защото, заклевам се, ако остана жив, ще постъпя точно така безмилостно, както вие постъпвате с майка ми и с мен.

Дон Рамон го изгледа презрително.

— Да тръгваме!

— Да тръгваме — твърдо, повтори момчето.

Доня Хесусита, която бе започнала да идва на себе си, видя като насън заминаването на сина си.

— Рафаел, Рафаел — сърцераздирателно извика тя. Младият човек се поколеба за миг, после с един скок се озова при нея, целуна я много нежно и се върна при баща си.

— Сега, след като се простих с майка си, мога да умра. Бащата и синът излязоха.

Сломени от мъка, присъствуващите се разотидоха, без да смеят да споделят впечатленията си.

Под ласките на любимия си син майката отново бе загубила съзнание.

IVМАЙКАТА

Хванал два коня за поводите, Еусебио чакаше при вратата на асиендата.

— Ще придружавам ли ваше превъзходителство? — запита той.

— Не — беше сухият отговор.

Дон Рамон възседна коня, сложи на седлото пред себе си вързания младеж и заповяда:

— Върнете втория кон, не ми трябва.

После заби шпори в слабините на коня, който изцвили от болка, и се понесе стремително.

Еусебио се върна в асиендата, като поклащаше тъжно глава.

Щом асиендата се скри зад хълмовете, дон Рамон спря, извади една копринена кърпа от пазвата си и върза очите на своя син, без да му каже дума. После отново потегли.

Пътуването сред пустинята трая дълго. В него имаше нещо зловещо, което смразяваше душата.

Облеченият в черно благородник, който безшумно се носеше сред пясъците, преметнал на седлото вързаното момче, чиито нервни тръпки и гърчове единствено подсказваха, че е живо, представяше странна и зловеща гледка; тя можеше да вдъхне ужас и на най-смелия човек.

Много часове изминаха, без бащата и синът да разменят дума. Слънцето клонеше към хоризонта, няколко звезди се появиха в тъмната синева на небето, а конят все препускаше напред.

С падането на мрака пустинята ставаше още по-тъжна и дива. Всякаква растителност изчезна. Само тук-там купища кости, побелели от времето, пъстреха пясъка с бледи петна. Грабливи птици бавно се виеха над конника и издаваха дрезгави крясъци. В далечината дини зверове с глухо ръмжене се готвеха за зловещия си нощен концерт.

В тези области няма полумрак. Щом слънцето се скрие, настава пълна тъмнина.

Дон Рамон продължаваше да препуска.

Синът не бе промълвил нито дума за молба, не бе издал нито един стон.

Най-после, към осем часа вечерта, конникът спря. Лудият бяг бе траял десет часа. Конят пръхтеше глухо и се препъваше на всяка крачка.

Дон Рамон се огледа.

Навсякъде се разстилаха пясъците та пустинята. В една посока обаче на хоризонта се изрязваше странният силует на девствена гора, която зловещо нарушаваше единството на пейзажа.

Дон Рамон слезе, свали сина си на пясъка, махна юздата на коня, за да може да яде от зоба, който му даде; след като най-хладнокръвно изпълни всички тези задължения, той се приближи до сина си и му отвърза очите.

Момчето остана неподвижно, само втренчи в баща си безизразен хладен поглед.

— Господине — каза дон Рамон със сух рязък глас, — тук се намирате на повече от двеста левги от моята асиенда, където никога пече не ще стъпите, ако не желаете да бъдете убит. Отсега вие сте сам, нямате нито баща, нито майка, нито семейство. Тъй като сте див звяр, аз ви осъждам да живеете между дивите зверове. Присъдата ми е неотменима не мислете, че молбите ви биха могли да я променят, затова си ги спестете.

— Не ви моля за нищо — глухо отвърна момчето. — Човек не моли палачите си.

Дон Рамон трепна. Трескаво направи няколко крачки, но почти веднага се овладя и продължи:

— Оставям ви една торба с храна за два дни, оставям ви и тази гравирана карабина, с която не ми се е случвало да не улуча. Давам ви пистолети, нож и брадва; барут и куршуми има в тези биволски рога. В торбата с храна ще намерите огниво и всичко друго, необходимо за запалване на огън. Там съм сложил и една библия, която принадлежи на майка ви. За човешкото общество вие сте мъртъв и вече не можете да се върнете в него. Пустинята е пред вас, тя ви принадлежи. А аз вече нямам син, сбогом! Дано бог се смили над вас. Между нас всичко е свършено. Вие оставате сам, без семейство; сега от вас зависи да започнете нов живот и да се погрижите за задоволяване на нуждите си. Провидението никога не изоставя тези, които му се доверяват. Отсега нататък то единствено ще бди над вас.

След тези думи дон Рамон безстрастно сложи юздата на коня си, преряза въжетата, с които синът му бе вързан, метна се на седлото и бързо препусна.

Рафаел коленичи, наведе глава, тревожно се вслуша в отдалечаващия се в пустинята тропот, проследи, докато можа, злокобния силует, който изглеждаше черен под лъчите на луната. Щом конникът изчезна в мрака, младежът се хвана за гърдите и лицето му се сгърчи Е неизразимо отчаяние.

— Мамо!… Мамо!… — извика той. И се строполи по гръб на пясъка. Беше припаднал.

След доста продължително препускане дон Рамон несъзнателно позабави коня, тревожно се заслуша в смътните шумове на пустинята, без сам да разбира защо постъпва така. Може би очакваше нещастният му син да го извика, за да се върне при него. На два пъти неволно дръпна поводите, сякаш се подчиняваше на някакъв вътрешен глас, който го караше да се върне. Но и двата пъти свирепата гордост на кръвта му се оказа по-силна и той продължи пъля си.

Когато дон Рамон се прибра в асиендата, слънцето изгряваше.

Двама души, застанали от двете страна на вратата очакваха завръщането му. Бяха доня Хесусита и Еусебио.

При вида на жена си, бледа и няма като статуя на отчаянието, земевладелецът усети, че сърцето му се свива от мъка. Щеше да ги отмине. Но доня Хесусита пристъпи две крачки и хвана поводите на коня.

— Дон Рамон — тревожно запита тя, — какво направихте с моя син?

Земевладелецът не отговори. Като видя мъката на жена си, сърцето му изтръпна от угризение и той се запита дали всъщност е имал право да постъпи така.

Доня Хесусита напразно чакаше отговор. Дон Рамон я гледаше. Той се стресна от дълбоките следи, които тъгата бе наложила върху лицето й, толкова спокойно и ясно само до преди няколко часа.

Благородната жена беше смъртно бледа. Изразът на лицето й бе непривично твърд, трескавите й очи бяха зачервени, но сухи. Заобиколени от дълбоки черни кръгове, те изглеждаха хлътнали, блуждаещи. По страните й личаха петна — следи от пресъхнали сълзи. Доня Хесусита вече не можеше да плаче. Гласът й беше дрезгав, хриплив. Гърдите и мъчително се повдигаха, тя едва си поемаше дъх.

След като почака няколко мига, тя отново запита:

— Дон Рамон, какво направихте със сина ми? — Земевладелецът смутено отвърна глава.

— О, вие сте го убили — сърцераздирателно извика тя.

— Не, — отговори той, стреснат от мъката и, за първи път в живота си принуден да признае правото на майката да иска сметка за детето си.

— Какво направихте с него? — отново попита тя след миг.

— По-късно, когато се успокоите, ще научите всичко — рече той.

— Аз съм спокойна — отвърна тя. — Защо трябва да проявявате милосърдие, каквото не изпитвате? Моят син е мъртъв, вие сте го убили!

Дон Рамон слезе от коня.

— Хесусита — каза той с нежен поглед и хвана ръцете й, — заклевам ви се във всичко най-свято, че вашият син е жив и косъм не е паднал от главата му.

Бедната майка се замисли.

— Вярвам ви — каза тя след миг. — Но какво направихте с него?

— Добре — отвърна дон Рамон след кратко колебание, — щом искате да знаете, оставих сина ви в пустинята… но му дадох всичко необходимо, за да може да преживява и да се брани.

Доня Хесусита се сепна и нервна тръпка премина по цялото й тяло.

— Постъпили сте твърде милостиво — каза тя с горчива ирония. — Постъпили сте извънредно милостиво с едно шестнадесетгодишно дете, дон Рамон! Просто ви е било неприятно да мърсите ръцете си с кръвта му, затова сте оставили тази работа на дивите зверове и на свирепите индианци, които единствени се мяркат из онези пусти земи.

— Той беше виновен! — каза дон Рамон тихо, но твърдо.

— За онази, която го е носила в утробата си и го е кърмила с млякото си, детето никога не е виновно — решително каза тя. — Добре, дон Рамон, вие осъдихте сина си, аз ще го спася!

— Какво искате Да направите? — запита земевладелецът, стреснат от решителността, която блестеше в очите на жена му.

— Какво ви интересува? Вие мислите, че сте изпълнили своя дълг, а аз ще изпълня моя. Бог ще отсъди кой е прав! Дано един ден не ви се наложи да давате сметка за кръвта на своя син.

При това проклятие дон Рамон наведе глава. Блед, обзет от угризение на съвестта, той бавно се отправи към асиендата.

За миг доня Хесусита го проследи с поглед.

— Боже, дано стигнем навреме! — извика тя. И излезе, последвана от Еусебио.

Два коня ги чакаха, скрити зад китка дървета. Те ги възседнаха.

— Къде отиваме, сеньора? — запита управителят.

— Да търсим сина ми — отвърна тя.

Доня Хесусита изглеждаше преобразена от надеждата. Руменина покриваше бузите й, черните й очи блестяха.

Еусебио отвърза четири великолепни хрътки, които намират дири, и им даде да помиришат една риза на Рафаел. Хрътките се понесоха по пътя със силен лай. Доня Хесусита и Еусебио подкараха конете след тях и се спогледаха с надежда.

Кучетата вървяха по следата без никаква трудност и двоумение. Нито за миг, не спираха.

Когато доня Хесусита стигна до мястото, където Рафаел бе изоставен от баща си, там нямаше никого. Момчето беше изчезнало…

Следите от пребиваването му бяха видими. Огънят гаснеше. По всичко личеше, че Рафаел е тръгнал най-много преди час.

— Какво да правим? — тревожно попита Еусебио.

— Да продължим след него — решително отвърна доня Хесусита и пришпори коня, който изцвили и се понесе бясно напред.

Еусебио тръгна след нея.

Същият ден вечерта в асиенда дел милагро цареше тревога.

Доня Хесусита и Еусебио не се бяха върнали.

Дон Рамон заповяда на всички да възседнат конете.

Понесли факли, вакеросите и пеоните се заеха да дирят своята господарка и управителя.

Нощта изтече без никакъв резултат.

При изгрев слънце намериха коня на доня Хесусита в пустинята — беше полуразкъсан. Амуницията му липсваше. По всичко личеше, че на мястото, където беше трупът на коня, бе станал жесток бой.

Отчаян, дон Рамон заповяда да се върнат.

„Господи — каза си той на влизане в асиендата. — Нима наказанието ми вече започва?“

Изминаха седмици, месеци, години, но никой не успя да разгадае тайната на тези мрачни събития и въпреки най-усилените издирвания не се разбра какво е станало с Рафаел, с майка му и с Еусебио.