Арканзаски трапери

IПРЕРИЯТА

В западната част на Съединените щати, на стотици мили отвъд Мисисипи, се е ширнала огромна територия, непозната и до днес, където се простират необработвани земи и няма нито къщи на бели заселници, нито индиански колиби. Тази огромна територия, покрита с тъмни гори, пълни с тайнствени пътеки, преправени от стъпките на дивите животни, със зелени прерии, обрасли с висока и гъста трева, която се вълнува при най-лекия повей на вятъра, се напоява от големи реки — Великата канадска река, Арканзас и Червената река.

По тези земи, сред богатата растителност, скитат безбройни стада диви коне, биволи, елени, хиляди животински видове, които цивилизацията ден след ден изтласква от другите части на Америка и които тук отново намират първичната си свобода.

Затова и най-големите индиански племена са превърнали тези области в свои ловни територии.

Делаварите, криките и озагите се движат край границите близо до поселенията на белите американци, с които отскоро поддържат известни връзки, воюват срещу ордите на поуните, чернокраките, команчите — непокорни скитнически племена, които обитават прериите или планините и кръстосват надлъж и нашир тези пустинни местности, без никое от тях да има смелостта да ги обяви за своя собственост, сякаш негласно са се разбрали общо да ги опустошават, понякога дори се събират ма големи групи, за да ловуват, като че тръгват на боен поход.

Така че тук, в пустошта, човек може да срещне всякакви неприятели. Освен хищниците има и ловци, трапери10, и скитници, опасни за индианците толкова, колкото и за собствените им сънародници.

Прерията, зловещо поле на непрестанни битки, е всъщност една огромна костница, където всяка година мълчаливо изчезват в безпощадна подмолна война хиляди безстрашни хора.

Няма нищо по-внушително и по-величествено от тези прерии, които природата щедро е надарила с неизброими богатства. Няма нищо по-привлекателно от зелените им поля, от гъстите им гори, от широките им реки. Печалният ромон на потоците, песента на хилядите птички, скрити в гъстия листак, скоковете на животните, които се гонят сред високите треви — всичко изпълва с очарование, привлича и увлича прехласнатия пътешественик и той лесно става жертва на своя възторг, попада, в някоя от безбройните клопки на прерията, скрити сред цветята, заплаща с живота си за неразумната си доверчивост.

Към края на 1837 година, през последните дни на месец септември, наричан от индианците листопад — имаки куисис, — един млад мъж, цветът на чието лице веднага подсказваше, че не е индианец, при все че дрехите му бяха съвсем индиански, седеше в една от най-затънтените местности на прерията край запален огън — по това време на годината малко преди залез слънце вече се чувствуваше нужда от топлина.

Този мъж беше на около тридесет и пет-тридесет и шест години, но поради дълбоките бръчки по широкото му, матово бледо чело изглеждаше по-възрастен.

Лицето му беше красиво, благородно, с израз на гордост и сила, присъщи на човек, който живее сред пустошта. Под дебелите вежди големите черни очи гледаха топло и печално, а това омекотяваше блясъка им. Долната част на лицето му бе покрита с дълга гъста брада, чийто синкав оттенък странно контрастираше със светлата му кожа.

Мъжът беше висок, строен, със съвършено телосложение. Ръцете и краката му бяха жилести, с корави, изпъкнали мускули и издаваха необикновена физическа сила. Всичко в него вдъхваше смесица от симпатия и уважение, каквото изключителните хора предизвикват по-лесно в онези страни, отколкото у нас, защото тук физическата сила често се свързва с недодяланост.

Простият му костюм се състоеше от тесен панталон до глезените, стегнат с кожен колан на кръста, платнена ловна риза, извезана с разноцветни вълнени конци. През отворената риза се виждаха загорелите му от слънцето гърди, върху които висеше муска от черно кадифе, закачана на тънка стоманена верижка. Високи до над коленете ботуши от нещавена еленова кожа го пазеха от змиите. Калпаче от бобър, чиято опашка висеше отзад, покриваше главата му, а под него се спускаха върху широките му рамене великолепни черни къдри, вече примесени със сребърни мишки.

Прекрасната карабина с гравирана цев, поставена до него, метнатата през рамо ловджийска торба, закачените на кръста два биволски рога за барут и куршуми ясно показваха, че човекът е трапер. Два дълги двуцевни пистолета бяха небрежно хвърлени до пушката.

Ловецът съсредоточено дереше един бобър с помощта на мачете — дълъг прав нож, който всеки прериен обитател носи със себе си. Същевременно той грижливо наглеждаше къс еленово месо, което се печеше на огъня, и се вслушваше в шумовете на прерията.

Мястото беше отлично избрано за кратко лагеруване. Беше горска полянка на върха на доста висок хълм, откъдето се виждаше надалеч в прерията, а това изключваше всякаква изненада. На няколко крачки от мястото, където траперът се беше настанил, бълбукаше бистър извор и водата весело течеше към равнината. Високата гъста трева беше прекрасна паша за двата чудесни коня с диви блестящи очи, които бяха спънати и лакомо пасяха. Над огъня от сухи дърва, заграден от три страни с камъни, се издигаше тънка струя дим, незабележим дори от десет крачки. Преграда от вековни дървета скриваше мястото от любопитните погледи на онези, които вероятно скитаха из околностите.

С една дума, ловецът бе взел всички предпазни мерки с предвидливост, която говореше, че добре разбира живота в горите.

Червеният залез хвърляше красиви отблясъци по короните на високите дървета, слънцето почти се бе скрило зад планините на хоризонта, когато конете внезапно спряха да пасат, вдигнаха глави и наостриха уши — признаци па безпокойство, които не убягнаха от погледа на ловеца.

При все че не се чуваше никакъв подозрителен шум и всичко наоколо изглеждаше спокойно, траперът побърза да сложи пред огъня бобровата кожа, опъната на две кръстосани пръчки, и без да става, протегна ръка към карабината.

Една сврака изкрещя три пъти на равни промеждутъци.

Ловецът остави пушката и с усмивка продължи да наглежда Вечерята си. Почти веднага след това тревата се разлюля, от нея изскочиха две прекрасни хрътки и легнаха при ловеца. Той за миг ги погали, после с мъка се отърва от милувките им.

Конете продължиха да пасат.

Няколко минути след кучетата на поляната се появи втори ловец.

Тон беше много по-млад от първия — изглеждаше не повече от двадесет и две години — висок, слаб, пъргав, с мускулесто тяло и по-скоро кръгла глава. Сиви искрящи умни очи осветяваха откритото му честно лице, на което дългите пепеляворуси коси придаваха нещо детско.

Беше облечен като приятеля си. Като стигна при огъня, хвърли на земята връзка птици, които носеше на рамо.

Без да разменят нито дума, двамата ловци се заеха да приготвят вечерята, която след усилен ден винаги е много вкусна.

Нощта бе настъпила и прерията постепенно се събуждаше. Гласовете на дивите животни вече ечаха в простора.

След като сладко се наядоха, ловците запалиха лулите си г седнаха гърбом към огъня, за да не би светлината да им попречи да видят приближаването на неканени гости от тъмното. Пушеха с доволството на хора, които след дълъг и труден ден се наслаждават на кратка почивка, каквато скоро не ще имат.

— Е? — кратко попита първият и духна струйка тютюнев дим.

— Прав си — отвърна другият.

— Ха!

— Отклонили сме се много вдясно, затова сме загубили следата.

— Така си и мислех — продължи първият. — Виж какво, Веселяк, ти премного се доверяваш на канадските си навици, а тукашните индианци по нищо не приличат на ирокезите, които ай срещал там.

Веселяка поклати глава в знак на съгласие.

— Всъщност — поде първият — това сега не е толкова важно. Главното е да разберем кои са крадците.

— Аз зная.

— Чудесно — рече другият и извади лулата от устата си. — Та кой, значи, се е осмелил да задигне капани, белязани с моя знак?

— Команчите.

— Така си и мислех, дявол да го вземе! Десет от най-добрите ни капани са откраднати през нощта. Заклевам ти се, Веселяк, скъпо ще ми платят!… А къде ли са сега команчите?

— Най-много на три левги оттук. Група от около дванадесет разбойници, ако се съди по следите им, връщат се в планината!

— Няма всички да се върнат — каза ловецът и погледна пушката си.

— По дяволите! — изсмя се Веселяка. — И не заслужават! На теб разчитам, Честно сърце, да ги накажем за безобразието им. Но още повече ще искаш да ги накажеш, като разбереш кой ги води.

— Я, та и главатаря им ли познавам?

— Малко нещо… — каза Веселяка и се усмихна. — Неунутах им е главатарят.

— Орлова глава! — извика Честно сърце и скочи. — Аха! Разбира се, че го познавам и дано този път имам късмет да си разчистя старите сметки с него. От колко време неговите хора ми се изпречват на пътя и ми мътят водата!

Ловецът каза тези думи е такава омраза, че Веселяка потрепера. После очевидно съжали, не е издал чувствата си, взе лулата и продължи да пуши с престорена безгрижност, но приятелят му бе наясно.

Разговорът се прекъсна.

Двамата трапери потънаха в мислите си и мълчаливо пушеха един до друг.

Най-после Веселяка се обърна към приятеля си:

— Аз ли ще пазя? — запита той.

— Не — тихо отговори Честно сърце. — Спи, аз ще бдя и за двама ни.

Без да възразява, Веселяка легна до огъня и след няколко минути дълбоко заспа.

Щом бухалът поде утринната си песен, която сякаш приветствуваше хората, Честно сърце, който цялата нощ бе стоял неподвижен като мраморна статуя, събуди другаря си.

— Време е — каза.

— Добре — отвърна Веселяка и веднага стана. Траперите оседлаха конете си, предпазливо слязоха от хълма и поеха по следите ма команчите.

В този миг слънцето заблестя на хоризонта, прогони мрака и озари прерията с вълшебната си животворна светлина.

IIТРАПЕРИТЕ

А сега няколко думи за тези две лица, които има да играят важна роля в нашия разказ.

Честно сърце беше известен из западните прерии само под това име и минаваше за много опитен, честен и храбър мъж сред индианските племена, с които бурният му живот го бе свързал. Всички го уважаваха.

Белите ловци и трапери — северноамериканци, испанци и метиси — се учеха от ловния му опит и често се обръщаха към него за съвет.

Дори пиратите на прерията, хора от кол и въже, отрепки на цивилизацията, които живееха с разбойничество и грабеж, не смееха да го закачат и гледаха да не се изпречват на пътя му. Само с ума и с волята си този човек неусетно бе придобил власт, приета и признавана от свирепите обитатели на огромната прерия.

Той използуваше тази власт само за общото благо, за да даде възможност на всички спокойно и сигурно да си гледат работата.

Никой не знаеше кой беше Честно сърце Пълна тайна покриваше ранните години на живота му.

Преди около петнадесет-двадесет години ловци го бяха срещнали на брега на Арканзас, когато поставяше капани за бобри. Малкото въпроси, които му зададоха за живота му, останаха без отговор. Мълчаливи по природа, ловците разбраха по неохотата, с която младежът изслуша въпросите им, че той крие някаква тайна, и не го разпитваха повече.

Освен това за разлика от другите ловци, които си избираха по един-двама другари, Честно сърце живееше сам, без да се установява някъде за постоянно. Кръстосваше цялата прерия, никъде не слизаше за по-дълго време.

Винаги тъжен и мрачен, той избягваше обществото на себеподобните си. Но при случаи винаги им помагаше и даже беше готов да излага живота си на опасност за тях. А щом започнеха да му благодарят, той пришпорваше коня си и отиваше да поставя капани по далеч, за да могат хората, на които е помогнал, по-бързо да забравят сторената услуга.

Всяка година по същото време, към началото на октомври, Честно сърце изчезваше за цели седмици, без никой да разбере къде е отишъл. После отново се появяваше и лицето му беше по-мрачно и по-тъжно от обикновено.

Веднъж при едно от тези тайнствени пътувания той бе довел две чудесни, съвсем млади хрътки, които след това останаха при него и топ явно много ги обичаше.

Пет години преди времето, за което говорим, една вечер, когато се връщаше, след като бе заложил капаните си за през нощта, той забеляза през дърветата огъня на индиански бивак.

На един кол бе вързан бял момък на не повече от седемнадесет години. Червенокожите се целеха в него с ножове и се забавляваха с мъките му, преди да го принесат в жертва на кръвожадния си гняв. Обзет от съжаление към жертвата, без да помисли за страшната опасност, на която се излагаше, Честно сърце се втурна сред индианците, застана пред пленника и го закри с тялото си.

Тези индианци бяха команчи. Стреснати от неочакваното му появяване, смаяни от смелостта на трапера, те останаха няколко мига неподвижни.

Без да губи време, Честно сърце преряза каишите, с които пленникът бе вързан, подаде му нож и двамата се приготвиха скъпо да продадат живота си.

На индианците белите вдъхват инстинктивен, непреодолим страх. При все това, като се окопитиха, те се приготвиха да нападнат двамата си врагове.

Но огънят освети лицето на ловеца и червенокожите го познаха.

Спряха почтително и започнаха да си шепнат:

— Честно сърце! Великият бял ловец!

Орлова глава, така се казваше вождът на индианците, не познаваше ловеца. За пръв път слизаше от планините в Арканзаските прерии и нищо не разбра от възклицанията на своите воини. Освен това смъртно ненавиждаше белите и се бе заклел да започне война срещу тях и да ги изтреби до крак. Вбесен, понеже помисли, че другарите му са уплашени, той тръгна сам към Честно сърце. Тогава стана нещо необикновено.

Въпреки цялото си уважение команчите се спуснаха към главатаря си и го обезоръжиха.

Честно сърце поблагодари на команчите и върна на вожда оръжието, което му бяха отнели. Орлова глава го взе и хвърли зловещ поглед на благородния си противник.

Траперът пренебрежително сви рамене. Доволен, задето бе спасил един човешки живот, той си тръгна заедно с пленника.

Историята на пленника беше проста.

Дошли двамата с баща си от Канада, за да ловуват в прерията, и попаднали в ръцете на индианците. След дълга и отчаяна съпротива баща му умрял от раните си. Разярени, понеже по този начин една жертва им била отнета, команчите положили големи грижи за сина. Но тази помощ не била за добро. Те искали момчето да оздравее, за да бъде достоен обект за изтезания. Това несъмнено щяло да се случи, ако Честно сърце не бе се появил.

След като научи всичко това, траперът запита момъка какви са намеренията му и дали суровият урок, който бе получил, не е променил намеренията му.

— Съвсем не, напротив — отговори момчето. — Повече от всякога съм готов да продължа този живот. Освен това — добави той — искам да отмъстя за баща си.

— Правилно — съгласи се траперът. Повече не говориха по този въпрос.

Честно сърце заведе момъкът до едно от своите скривалища — нещо като склад, закопан в земята, в каквито траперите крият богатствата си. Оттам извади всичко необходимо за живота на един трапер — карабина, нож, пистолети, ловна чанта, капани — и ги даде на новия си познат.

— Хайде — просто каза той, — и дано имате късмет. Другият го гледаше безмълвно, без да разбира. Честно сърце се усмихна.

— Вие сте свободен — поясни той. — Ето ви всичко необходимо за новия ви занаят, подарък от мене. Прерията е пред вас. Желая ви успех!

Момъкът поклати глава.

— Не — каза той, — няма да ви напусна, освен ако ме изгоните. Аз съм сам, нямам семейство, нито приятели. Вие ми спасихте живота, аз ви принадлежа.

— Не приемам да ми заплащат за услугите, които правя — отговори траперът.

— Напротив, карате да ви ги плащат много скъпо, тъй като не приемате благодарност. Вземете подаръците, не са ми нужни. Аз не съм просяк, комуто подхвърлят милостиня. Предпочитам да отида да се предам на команчите. Сбогом!

И канадецът решително тръпна към индианския лагер. Честно сърце беше развълнуван. Младежът изглеждаше толкова искрен и наивен, че нещо трепна в сърцето му.

— Чакайте! — каза той. Другият се спря.

— Аз живея сам — продължи траперът. — Тъжен ще ви бъде животът с мен. Голяма скръб ме потиска. Защо да се свързвате с един нещастник?

— За да споделя скръбта ви, ако сметнете, че съм достоен за това. И да ви утеша, ако е възможно. Когато е сам, човек може да изпадне в отчаяние. Природата го с създала, за да живее с другари.

— Така е — колебливо промълви траперът.

— Какво решавате? — попита младият човек с тревога. Честно сърце за миг спря върху него орловия си поглед, от който никаква мисъл не оставаше скрита, и очевидно доволен, запита:

— Как се казвате?

— Веселяка — отвърна момчето. — Ако предпочитате, казвам се Джордж Талбот, то обикновено ме наричат Веселяка.

Траперът се усмихна.

— Името звучи много обещаващо — каза той и протегна ръка. — Добре, Веселяк. От този миг ти си мои брат на живот и на смърт.

И го целуна по очите, какъвто е обичаят в прерията при подобни случаи.

— На живот щ на смърт! — пламенно отговори канадецът, горещо стисна протегната му ръка и па свой ред целуна новия си побратим по очите.

Така се запознаха Честно сърце и Веселяка. От пет години никакво облаче, никаква сянка не бе помрачила приятелството, което тези двама прекрасни хора си бяха обещали с клетва сред самотата на прерията. То сякаш се засилваше, от ден на ден, чувствата им бяха единни. Напълно различни един от друг, двамата отгатваха и най-скритите си мисли, силите им нарастваха, а взаимното им доверие беше толкова голямо, че те без колебание предприемаха и осъществяваха такива дръзки начинания, на каквито и десет смели мъже не биха се решили.

Вървеше им във всичко. За тях викаш нямаше нищо невъзможно, сякаш някаква магия ги пазеше и ги правеше неуязвими и непобедими.

Бяха се прочули надалеч. Приятелите им говореха за тях с възторг, а враговете им — с трепет.

Отначало Честно сърце няколко месеца проучва младежа, воден от желанието, което всеки човек изпитва, да се довери на сигурен приятел, и сега вече нямаше тайни от Веселяка. Това доверие, което канадецът бе изчакал със затаено нетърпение, още повече укрепи техните връзки, понеже даваше възможност на Веселяка да утешава наранената душа на приятеля си, без да раздразва незагасналите й рани.

В деня, когато ги срещнахме в прерията, старият им враг Орлова глава, чиято омраза не отслабваше, а нарастваше, дръзко ги бе ограбил.

С присъщото на племето му коварство индианецът мълчаливо бе прикрил и преглътнал обидата, нанесена му от собствените му воини, за която бяха виновни двамата бели ловци. Но търпеливо чакаше деня на отмъщението. За да подкопае почвата под краката им, той започна да настройва индианците срещу тях, пускаше клевети по техен адрес. Така успя, или поне мислеше, че е успял, да настрои враждебно дори белите ловци и метисите против Честно сърце и Веселяка и да ги представи като врагове на всички обитатели на прерията.

Веднъж постигнал това, Орлова глава застана начело на тридесетина предани воини и реши да предизвика онези, които се бе заклел да погуби. Затова една нощ той открадна всичките им капани, сигурен, че те няма да оставят ненаказано такова предизвикателство и ще искат да си отмъстят. Вождът не бе се излъгал в сметките си. Всичко стана така, както бе предвидил. Това му и трябваше.

Убеден, че никой от индианците и другите ловци няма да им помогне, Орлова глава беше сигурен, че с тридесетте решителни мъже, конто водеше, лесно ще срази двамата ловци и ще ги умъртви сред страшни изтезания.

Но той направи грешка, като скри истинския брой на своите воини, с цел да отслаби бдителността на двамата трапери.

Те само отчасти се бяха хванали на уловката. Смятаха, че са достатъчно силни, за да се сражават против двадесет индианци, и не потърсиха помощ от никого. Презираха врага си, както видяхме, и решително тръгнаха по следите на команчите.

Тук завършваме това малко отклонение, което бе необходимо, за да се разберат по-нататъшните събития, и ще продължим от точката, където бяхме спрели в края на предидущата глава.

IIIСЛЕДАТА

Орлова глава искаше да бъде открит от врага и не се постара да заличи следите си. Те отлично личаха сред ниската трева. Ако понякога се губеха, достатъчно беше ловците малко да се наведат и да погледнат косо, за да ги открият.

Досега не бяха имали случай да преследват такъв неприятел. Това се стори странно на Честно сърце, който от дълго време познаваше всички хитрини на индианците и знаеше колко умело прикриват следите си, ако считат, че е необходимо.

Затова непредпазливостта на врага го усъмни. Очевидно бе, че щом команчите не са взели предохранителни мерки, те или се чувствуват много силни, или са устроили клопка и очакват, че неприятелите им ще паднат в нея.

Траперите вървяха, като от време на време поглеждаха встрани, за да бъдат сигурни, но дирята продължаваше право напред, без завои и без никакви отклонения. По-лесно от това преследване не можеше да има и Веселяка също започваше да се чуди и безпокои.

Траперите обаче не постъпваха като команчите, а старателно заличаваха всички следи след себе си.

Стигнаха до брега на един доста широк поток, наричан Зеленясалия поток, който се влива във Великата канадска река.

Преди да преминат потока, който не можеше да бъде далеч от лагера на индианците, Честно сърце спря другаря си и му даде знак да го последва.

Двамата слязоха от конете, хванаха ги за поводите и се скриха в една горичка, за да не бъдат забелязани, ако индианците са поставили пост да ги наблюдава.

Щом навлязоха зад гъстите дървета. Честно сърце направи знак на приятеля си да пази тишина, приближи се до ухото му и съвсем тихо каза:

— Преди да продължим, да помислим как е най-добре да постъпим.

Веселяка кимна.

— Мисля, че има някаква клопка — продължи траперът. — Индианците са опитни воини, познават живота в прериите и щом постъпват така, значи целят нещо.

— Така е — убедено каза канадецът.

— Дирята е толкова ясна, че сигурно крие някакъв капан.

— Да, но в желанието си да бъдат хитри са прекалили. Стари ловци като нас не се лъжат толкова лесно. Трябва да удвоим бдителността си, внимателно да огледаме всеки лист и всеки стрък трева, преди да се приближим до лагера на червенокожите.

— Не е ли по-добре — залита Веселяка и се огледа — да скрием конете си на сигурно място, където ще можем да ги намерим при нужда? После ще тръгнем пета да разузнаем тяхната позиция и броя им.

— Прав си, Веселяк — каза Честно сърце. — Съветът ти е добър. Така ще направим.

— В такъв случай мисля, че трябва да побързаме.

— Защо? Напротив, да не бързаме. Като видят, че не се появяваме, индианците ще отслабят бдителността си и ние ще се възползуваме от нехайството им, за да ги нападнем, ако се наложи. Освен това по-добре ще е да дочакаме нощта.

— Да скрием най-напред конете, после ще видим!

Траперите излязоха от горичката извънредно предпазливо. Вместо да прекосят потока, те обърнаха конете си, известно време вървяха по вече изминатия път, после свиха вляво, тръгнаха по едно пороище и скоро потънаха сред високите треви.

— Оставям те да водиш — каза Честно сърце, — аз съвсем не знам къде отиваме.

— Остави на мен! Веднъж случайно открих на два изстрела оттук такова място, което е истинска крепост. Там конете ще бъдат настанени чудесно, а ние ако се наложи, можем да издържим всякаква обсада.

— Карамба!11 — възкликна траперът, както обикновено, с което издаваше испанския си произход. — Как откри това неоценимо място?

— Случайно — отвърна Веселяка. — Веднъж отивах да заложа капани и реших за по-напряко да мина през планината пред нас, за да стигна по-бързо при теб. По едно време, гледам в храстите космата муцуна — беше една чудесна мечка.

— А, май че си спомням. Тогава, ако не се лъжа, ти донесе не една, а две черни мечи кожи.

— Точно така. Две бяха — мъжка и женска. Като ги видях, ловджийската ми кръв кипна. Забравих умората, напълних пушката и тръгнах след тях. Сега сам ще видиш каква крепост си бяха намерили мечките.

Веселяка слезе от коня и поведе приятеля си.

Пред тях се издигаше амфитеатрално грамада от скали с най-странни форми. Хилави храсталаци растяха тук-там, пълзящи растения се провираха в пукнатините на камъните, покриваха върховете на скалите и придаваха на тази естествена пирамида вид на разрушен феодален замък, каквито се срещат в Европа по бреговете на големите реки.

Местните ловци бяха нарекли това място „Белия замък“ заради цвета та гранитните блокове, струпани там.

— Няма да можем да се качим с конете — каза Честно сърце, като бързо и внимателно огледа мястото.

— Да опитаме все пак — рече Веселяка и поведе коня за юздата.

Изкачването беше извънредно трудно и други коне, непривикнали на най-трудни пътеки, биха паднали и биха се пребили. Трябваше най-старателно да търсят място, където да стъпят, после да направят крачка, като се прехвърлят напред, и все така по безкрайни завои, просто свят да ти се завие.

След като вървяха около половин час по този необикновено труден път, траперите стигнаха до нещо като площадка, широка най-много десет метра.

— Тук е — каза Веселяка и спря.

— Как така тук? — попита Честно сърце, който не виждаше никакъв отвор.

Веселяка се усмихна.

— Ела!

Поведе коня си и сви зад една скала. Другарят му го последва с любопитство.

Като повървяха пет минути в нещо като коридор, широк около три стъпки, двамата се намериха пред зиналата паст па една дълбока пещера.

Тази пътека, направена при някой от ужасните гърчове на природата, извънредно чести по ония места, беше толкова добре прикрита зад скали и трънаци, че можеше да бъде намерена само съвсем случайно.

Двамата другари влязоха.

Преди да почнат изкачването. Веселяка бе събрал много смолисти клони. Запали от тях два, подаде единия на Честно сърце и понесе другия.

Пещерата светна в цялото си диво величие.

Сводовете й бяха високи, обкичени с блестящи сталактити, които отразяваха светлината, удесеторяваха силата й и я превръщаха във фееричен блясък.

— Тази пещера — каза Веселяка, след като приятелят му бе огледал подробно мястото — е наистина едно от чудесата на прерията. Галерията пред нас постепенно се спуща надолу, минава под реката и излиза на другия бряг ма повече от миля разстояние в прерията. А под галерията, през която влязохме, и под тази, която е пред нас, има още четири други с отделни изходи. Виждаш, че тук няма опасност да бъдем обградени, а просторните зали представляват такова жилище, че и президентът на Съединените щати може да ни завиди.

Зарадван на това убежище, Честно сърце пожела да разгледа всичко най-подробно и при все че беше изключително мълчалив по природа, не можа да сдържи възхищението си.

— Защо не си ми казал досега?

— Чаках случай — отговори Веселяка.

Траперите завързаха конете в една вдлъбнатина в пещерата, където светлината проникваше през невидими пукнатини, и им оставиха достатъчно зоб. После, като се увериха, че нищо няма да липсва на животните по време на отсъствието им и че няма опасност да избягат, метнаха пушките през рамо, свирнаха на кучетата и поеха с широки крачки по галерията, която минаваше под реката.

Внезапно въздухът наоколо стана влажен. Над главата им се чуваше глух непрестанен шум. Минаваха под Зеленясалия поток. Благодарение на нещо като отвор в една изветряла скала, която стърчеше над водата посред течението, тук се процеждаше светлина и те можаха да се оправят.

След половин час траперите излязоха в прерията през един вход, скрит сред храсти и пълзящи растения.

Бяха прекарали доста дълго време в пещерата. Най-напред бяха я огледали най-внимателно, защото предвиждаха, че някой ден ще им се наложи да намерят убежище в нея. После бяха приготвили нещо като яхър за конете, бяха похапнали и когато излязоха, слънцето залязваше. Отново тръгнаха по следите на команчите.

Сега започна истинското преследване по индиански. След като посочиха на кучетата дирята, траперите тихо запълзяха на колене и лакти сред високата трева, наострили очи и уши, едва дишайки. От време на време се спираха, за да подушат, да се вслушват в хилядите звуци на прерията, които ловците разпознават необикновено лесно и разбират без колебание.

Прерията бе потънала в мъртва тишина.

С приближаването на нощта в тази огромна пустош природата сякаш стихва и се настройва за тайните на мрака.

Пълзейки успоредно, траперите напредваха е удвоена предпазливост.

Изведнъж кучетата спряха. Добрите животни сякаш разбираха стойността на мълчанието по тези места и схващаха, че един само звук може да струва живота на господарите им.

Веселяка се огледа.

Очите му заблестяха, той се сви, скочи като пантера и се хвърли върху един индиански воин, който стоеше наведен, с протегната шия, сякаш предчувствуваше приближаването на неприятел.

От удара индианецът падна по гръб и преди да успее да извика, Веселякът го хвана за гърлото, натисна гърдите му с коляно и с изключително хладнокръвие заби ножа си в гърдите му.

Когато вадя, че е загубен, индианецът отказа да се съпротивява, само погледна канадеца с омраза и презрение, устните му се свиха в иронична усмивка и той посрещна смъртта с невъзмутимо лице.

Веселяка прибра ножа си, бутна трупа настрана и каза безстрастно:

— Един!

После запълзя.

Честно сърце бе следил най-внимателно всяко движение на другаря си, готов да му се притече на помощ. След като индианецът падна мъртъв, той спокойно продължи по дирята на команчите.

Скоро между дърветата проблесна светлина от огъня и мирис на печено достигна до изостреното обоняние на траперите.

Те се изправиха като призраци до стъблото на един огромен корков дъб, прегърнаха чепатия му дънер и се скриха в гъстите клони.

Тогава се огледаха.

Висяха почти над бивака на команчите, който се намираше на десетина метра от тях.

IVПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ

Приблизително по времето, когато траперите излизаха от пещерата и отново поемаха по следите на команчите, на двадесетина мили от тях доста голяма група бели пътници спряха на брега на Великата канадска река и започнаха да се готвят за нощуване. Бяха избрали прекрасно място, където още се виждаха останките от стара индианска ловна база.

Ловците и водачите метиси бързаха да разтоварят дванадесетина мулета, ескортирани от мексикански улани.

С денковете метисите направиха кръгла ограда, запалиха огън и без да се интересуват от другите, се събраха и започнаха да си готвят вечеря.

Един двадесет и четири—двадесет и пет годишен офицер с военна стойка и тънки характерни черти почтително се приближи до покрита люлка, ескортирана от двама конници, в която бяха впрегнати две мулета.

— Ваше превъзходителство, къде бихте искали да опънем палатката на госпожицата? — запита офицерът, като си свали шапката.

— Все едно, капитан Агилар, само побързайте, племенницата ми е капнала от умора — отговори конникът от дясната страна на носилката.

Беше висок мъж, с остри, сурови черпи, с орлов поглед и косите му бяха побелели като снеговете на Чимборасо12. Под военната пелерина, с която беше наметнат, се виждаше великолепната му униформа на мексикански генерал, блестяща от свилено везмо.

Капитанът се поклони, отиде при уланите и им заповяда да опънат в средата на кръга красива палатка на розови и сини черти, която беше натоварена на едно муле.

След пет минути генералът слезе от коня, учтиво подаде ръка на една млада жена, която леко скочи от носилката, и я заведе до палатката, където благодарение на капитан Агилар всичко беше приготвено, за да може тя да се чувствува възможно най-удобно при тези условия.

След генерала и племенницата му още двама души влязоха в палатката.

Единият, нисък, дебел човек, с пълно и закръглено лице, косеше тъмни очила, светла перука и униформа на военен лекар.

Възрастта му трудно можеше да се определи, но той изглеждаше на около петдесет години и се наричаше Жером — Бонифас Дюриьо. Беше французин, лекар в мексиканската армия.

Като слезе от коня, той пое извънредно внимателно един голям куфар, поставен зад седлото на коня му. Изглежда, че никога не се разделяше с него.

Второто лице беше момиче, почти дете, на петнадесет години, на вид живо и вироглаво, с чипо носле и буден поглед. Беше метиска и служеше като камериерка при племенницата на генерала. Едър негър, с величественото име Юпитер, бързо се залови да приготви вечерята с помощта на двама-трима водачи метиси.

— Е, докторе — каза усмихнато генералът на дебелия мъж, който бе седнал на куфара си и пухтеше като локомотив. — как намирате племенницата ми тази вечер?

— Сеньоритата е винаги очарователна — отвърна любезно докторът и избърса челото си. — Но горещината е ужасна.

— Е — каза генералът, — не повече от обикновено.

— Значи така ми се е сторило — отвърна лекарят. — А ти какво се хилиш, хлапе такова? — обърна се той към камериерката, която се смееше до припадък.

— Не обръщайте внимание на тази лудетина, докторе, нали знаете, че тя е дете — каза младата жена с очарователна усмивка.

— Доня Лус — продължи докторът, като свъси дебелите си вежди и изду бузи, — винаги съм твърдял, че това момиче е същински дявол и един ден ще ви изиграе някоя лоша шега, въпреки че вие се отнасяте толкова добре с нея.

— Аууу! Какъв е зъл този събирач на камъчета — начумери се метиската. Намекваше за манията на доктора.

— Хайде, хайде, тихо — рече генералът. — Днешният път беше уморителен, нали, племеннице?

— Не, не особено — отвърна очарователното момиче и едва се въздържа да не се прозине. — Вече сме почти цял месец на път и започвам да свиквам с този живот. Признавам, отначало ми беше много мъчително.

Генералът въздъхна, но не отговори. Докторът съсредоточено подреждаше растенията и камъните, събрани през деня.

Метиската се въртеше като птиче из палатката и подреждаше всичко, от което господарката й имаше нужда.

Ще се възползуваме от този миг на спокойствие, за да опишем с няколко думи младата жена.

Доня Лус де Бермудес беше дъщеря на една по-млада сестра на генерала. Тя бе очарователно дете на не повече от шестнадесет години. Големите й черни очи с тъмни вежди, контрастиращи с бялото чисто чело, бяха оградени с дълги кадифени клепки, които свенливо засенчваха блясъка им. Малката й кораловочервена уста беше украсена с бисерни зъби. Нежната кожа на лицето й бе запазила мъшеца си и напомняше зрял плод, а оплетената й на плитки синкава коса можеше да покрие цялото й тяло.

Беше съчетание от грация и съвършенство. Необразована като всички свои съотечественички, доня Лус беше весела и засмяна, всичко я забавляваше и тя познаваше само приятната страна на живота.

Под надзора на генерала тя бе възпитавана при почти манастирски условия в една обител, откъдето бе излязла, да последва генерала в пътешествието из прериите.

Каква беше целта на това пътешествие? И защо вуйчо й държеше тя да го придружава? Това не я интересува. Тя бе щастлива, че живее на открито, че вижда непрестанно нови места и че е много по-свободна отпреди. Не искаше повече и никога не задаваше излишни въпроси на вуйчо си.

Доня Лус беше щастливо дете, живееше ден за ден, доволна бе от настоящето и не мислеше за бъдещето.

Капитан Агилар влезе, последван от Юпитер, който носеше вечерята.

Камериерката Фебея бе сложила масата.

Вечерята се състоеше от консерви и печен еленов бут.

Край масата седнаха четирима — генералът, племенницата му, капитанът и докторът.

Юпитер и Фебея поднасяха ястията.

В началото разговорът беше доста вял, но когато сътрапезниците се понахраниха, доня Лус, която обичаше да закача доктора, се обърна към него.

— Добра ли беше днешната ви реколта, докторе?

— Не много добра, сеньорита.

— Е, но, струва ми се — усмихнато каза тя, — по пътя имаше достатъчно камъни и ако искахте, можехте да съберете толкова, че да натоварите цяло муле.

— Би трябвало да сте доволен от нашето пътешествие. То ви дава възможност да задоволите страстта си към всякакви там растения — обади се генералът.

— Не особено, генерале, право казано, прерията е победна на растителни видове, отколкото предполагах. Ако не се надявах да открия едно растение, чиито свойства могат да тласнат науката напред, щях да съжалявам за моята къщичка в Гваделупа, където живеех толкова тихо и спокойно.

— Охо, ние сме едва на границата на прерията — прекъсна го капитанът. — Ще видите, като навлезем по-навътре. Няма да имате време да събирате богатствата, които ще срещате на всяка крачка.

— Дано излезете прав, капитане — въздъхна лекарят. — Само да намеря растението, което търся, друго не ми трябва.

— Сигурно е много ценно растение — рече доня Лус.

— То се знае, сеньорита — извика докторът и стана, — растение, което Линей13 е описал и класифицирал, но никой след него не е намерил. Ако го намеря, името ми ще остане в науката, а вие питате дали е ценно!

— А за какво служи? — любопитно попита тя.

— За какво служи ли?

— Да.

— За нищо — отговори ученият.

Доня Лус избухна в сребрист смях, на чиито трели биха завидели и славеите.

— И вие наричате това растение ценно?

— Да, защото е рядко.

— А!… Ясно!

— Да се надяваме, че ще го намерите, докторе — каза генералът успокоително. — Юпитер, извикай началника на водачите.

Негърът излезе и се върна почти веднага, следван от един метис.

Той беше мъж на около четиридесет години, висок, силен, мускулест. В лицето му, което не беше грозно, имаше нещо отблъскващо. Жълтите му кривогледи очи, хлътнали в орбитите, диво блестяха. Челото му беше ниско, косите къдрави, цветът на лицето му — бакърен. В целия му вид нямаше нищо приятно. Носеше дрехи на следотърсач. Беше студен, невъзмутим, много мълчалив. Наричаха го Бърборко, прякор, прикачен му от индианците или от самите му другари на подбив.

— Заповядан, драги — каза генералът и му подаде пълна чаша, ракия, наричана мескал, по името на мястото, където се произвеждате. — Пийни!

Метисът изпразни чашата на един дъх, въпреки че тя съдържаше почти литър, изтри с ръкав мустаците си и зачака.

— Смятам да се установим за няколко дни на някое безопасно място, където ще мога спокойно да направя известни проучвания — рече генералът. — Тук мястото сигурно ли е?

Очите на водача светнаха, той впери поглед в генерала и кратко отвърна:

— Не.

— Защо?

— Много индианци и диви зверове.

— Знаеш ли някое по-добро място?

— Да.

— Далече ли е?

— Не.

— На какво разстояние?

— Четиридесет мили.

— За колко дни ще стигнем?

— За три.

— Добре. Ще ни заведеш. Утре призори тръгваме.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Лека нощ. Водачът си отиде.

— Обичам тоя Бърборко, защото разговорът с него не е отегчителен — усмихна се капитанът.

— Бих предпочел да говореше повече — каза докторът и поклати глава. — Винаги изпитвам медове ри е към много затворените хора, все ми се струва, че крият нещо.

След като излезе от палатката, водачът се върна при другарите си и оживено заговори с тях на тих глас.

Нощта беше прекрасна. Събрани пред палатката, пътешествениците разговаряха и мушеха.

Допя Лус пееше една от онези прелестни, пълни е нежност креолски мелодии.

На хоризонта се появи изведнъж червеникаво зарево, което бързо се разпространи; проехтя продължителен тътен като далечен гръм.

— Какво е това? — извика генералът и стана.

— Прерията гори — невъзмутимо отвърна Бърборко. Страшната вест, съобщена толкова спокойно, вдигна глъч в целия лагер. Трябваше веднага да избягат, ако не искаха да изгорят живи.

Един от водачите се възползува от безредието, промъкна се между денковете и изчезна в прерията, след като си размени с Бърборко няколко тайнствени знаци.

VКОМАНЧИТЕ

Скрити в гъстия листак на корковия дъб, Честно сърце и Веселяка наблюдаваха команчите.

Индианците разчитаха на бдителността на своите часови. Не подозираха, че неприятелите им са толкова близо и наблюдават и най-малките им движения. Клекнали или налягали край огъня, те ядяха и пушеха безгрижно.

Бяха около двадесет и пет души, облечени в дрехи от бизонова кожа и боядисани най-фантастично с различни цветове. Лицата на повечето бяха целите яркочервени, на други — черни, с широка бяла черта на бузите. Не бяха свалили щитовете, лъковете и стрелите от гърба си, пушките им бяха оставени близо до тях.

От многото вълчи опашки, които бяха закачени на мокасините им и се влачеха отзад, се разбираше, че те са прославени воини, на почит в племето си.

На няколко крачки от тях седеше неподвижно Орлова глава, подпрян на едно дърво. Скръстил ръце на гърди, но леко приведен напред, той, изглежда, се вслушваше в някакви смътни шумове, доловими само за неговото ухо.

Орлова глава беше от племето озаги. Още като дете бил осиновен от команчите, но запазил облеклото и нравите на своето племе.

Той беше най-много на двадесет и осем години, почти шест стъпки висок; дългите му ръце, и крака с огромни изпъкнали мускули издаваха необикновена сила.

За разлика от другарите си носеше само къс плат, вързан на кръста; гърдите и ръцете му бяха голи. Имаше красиво, благородно лице, очи черни и живи, разположени близо до орловия нос, устата доста голяма, която му придаваше известна прилика с хищна птица. Косата му беше обръсната с изключение на една ивица по средата на главата, която стоеше като гребен на шлем и завършваше с дълъг кичур за скалпиране, падащ назад. В косата му беше забучена китка орлови пера.

Лицето му беше нашарено с четири цвята — синьо, бяло, черно и червено. Победите над враговете му бяха отбелязани със синьо на гърдите. Мокасините му от нещавена еленова кожа стигаха чак до колената, а на петите му бяха закачени много вълчи опашки.

За щастие на траперите индианците бяха на бойната пътека и затова не водеха кучета. Иначе те щяха да бъдат открити много преди да се приближат до лагера.

При все че вождът седеше неподвижно като статуя, очите му блеснаха, ноздрите му трепнаха и топ машинално вдигна ръка, като че искаше да накара воините си да млъкнат.

— Подуши ни — пошепна Честно сърце толкова тихо, че другарят му едва го чу.

— Какво ще правим? — попита Веселяка.

— Ще действуваме! — кратко отговори траперът. Двамата започнаха да се прехвърлят от клон на клон, от дърво на дърво, без да стъпват на земята, докато стигнаха до отсрещната страна на лагера, точно над мястото, където спънатите коне на команчите пасяха.

Веселяка полека се спусна на земята и преряза ремъците, с които бяха вързани животните. Няколко удара с камшик и те се разбягаха на ЕСПЧКИ страни, като цвилеха и хвърляха чифтета.

Индианците безредно наскачаха, разкрещяха се и хукнаха подир конете си.

Орлова глава, който сякаш беше отгатнал къде се спотайват враговете му, се насочи право към тях, като се прикриваше доколкото можеше зад дърветата.

Ловците се отдръпваха стъпка по стъпка, като се оглеждаха, за да не бъдат обградени.

Виковете на индианците се отдалечаваха, те се бяха увлекли в гонитбата.

Вождът беше сам срещу двамата си неприятели.

Като стигна до едно дърво, чийто огромен дънер можеше да му послужи за сигурно прикритие, без да посяга към пушката, Орлова глава постави една стрела на лъка си. Но колкото и предпазливо да направи това, той малко все пак се разкри. Честно сърце вдигна пушката. Чу се изстрел, куршумът изсвири, вождът подскочи, яростно изрева и падна по гръб.

Ръката му беше счупена.

Двамата ловци се озоваха при него.

— Не мърдай, Орлова глава — каза Честно сърце. — Не мърдай или с тебе е свършено.

Индианецът остана неподвижен, външно невъзмутим, но кипеше от гняв.

— Можех да те убия — продължи ловецът, — но не исках. Подарявам ти живота за втори и последен път. Не се изпречвай вече на пътя ми и, главно, не ми задигай капаните, защото, заклевам ти се, отсега нататък ще бъда безмилостен.

— Орлова глава е вожд, почитан от мъжете на племето си — гордо отговори индианецът. — Той не се бои от смъртта. Великият ловец може да го убие, но няма да чуе от него молба за милост.

— Не, няма да те убивам, защото моят закон ми забранява да проливам човешка кръв без нужда.

— Уф — каза индианецът с подигравателна усмивка, — не знаех, че моят бял брат е мисионер.

— Не, аз съм просто честен трапер, затова не искам да те убивам.

— Моят бял брат има сърце на баба — каза индианецът. — Неунутах не прощава, той отмъщава!

— Прави каквото искаш, вожде — отговори траперът и пренебрежително сви рамене. — Нямам намерение да те поучавам, само да знаеш, че съм те предупредил. Сбогом!

— И дано дяволите да те вземат! — добави Веселяка и ритна презрително вожда.

Орлова глава даде вид, че понася безстрастно тази нова обида, само веждите му се свиха. Той не мръдна, но проследи с неумолим поглед двамата си неприятели, които изчезнаха в гората, без да му обръщат внимание.

— Все пак — замислено каза Веселяка — ти сбърка. Трябваше да го убиеш.

— Защо? — отговори траперът безгрижно.

— По дяволите, как защо? Една гадина по-малко в прерията.

— Толкова са много — отвори другият, — че един повече, един по-малко, няма значение.

— Да си вземем капаните, карамба! Да не мислиш, че искам да ги загубя.

— А, виж, добре, че се сети.

И наистина траперите вървяха към лагера, но по индиански — с безброй завои, за да заблудят команчите.

След двадесет минути стигнаха в лагера. Индианците още ме бяха се върнали, но положително нямаше да се забавят. Целият им багаж беше разхвърлян в безпорядък. Два-три коня, които ле бяха избягали, пасяха спокойно.

Без да губят време, ловците намериха капаните си, всеки нарами по пет и незабавно тръгнаха към пещерата, където бяха скрили конете си.

Въпреки доста тежкия товар двамата трапери вървяха леко, доволни, че толкова успешно бяха завършили набега си, и се смееха, като си припомняха как са изиграли индианците.

Дълго вървяха така. Вече се чуваше наблизо глухият ромон на потока. Но внезапно конско цвилене стигна до ушите им.

— Гонят ни — сепна се Честно сърце и се спря.

— Хм — каза Веселяка, — може да е див кон.

— Не е, дивите коне не цвилят така. Команчите са: ще разберем.

Той легна и залепи ухо на земята. Стана почти веднага.

— Сигурен бях, че са команчите, но те не са много уверени в дирята. Колебаят се.

— Или вървят по-бавно заради раната на Орлова глава.

— Възможно е. Е, много са самонадеяни. Да не мислят, че могат да ни хванат, ако сме решили да избягаме.

— Да не бяхме натоварени, вече щяхме да сме далеч. Честно сърце се спря и помисли.

— Я ела — каза той. — Имаме половин час. Повече не ни трябва.

Наблизо течеше поток. Ловецът влезе в него, последван от приятеля си.

Като стигна до средата на потока, Честно сърце грижливо зави капаните в бизонова кожа, за да ги запази от водата, пусна ги и те потънаха на дъното.

След това ловците прекосиха потока и направиха лъжлива диря около двеста крачки. После се върнаха, като внимаваха да не оставят следи. Пак влязоха в гората и дадоха знак, на кучетата да вървят при конете.

Умните животни се понесоха и скоро изчезнаха в мрака.

Решението да се разделят с кучетата беше разумно. Щеше да им помогне да заблудят индианците, които неминуемо щяха да се подведат от следите на животните сред високите треви.

В гората траперите се качиха на едно дърво и започнаха да се придвижват между небето и земята. В прерията този начин е много по-разпространен, отколкото се мисли в Европа. Често там лианите и клоните са така преплетени, че по земята човек само с брадва може да си проправи път.

А така, от клон на клон, някои преминават цели левги. Точно това правеха траперите в момента, макар и по други причини.

Ловците напредваха по посока на враговете си, чиито стъпки чуваха все по-ясно, и скоро видяха как, наредени в индианска нишка, т.е. един след друг, внимателно търсят следата.

Орлова глава яздеше начело, полулегнал на коня си поради раната, но по-ожесточен от когато и да било.

Докато команчите отминаха, двамата трапери се прикриха в листака и затаиха дъх. Най-дребното нещо можеше да издаде присъствието им.

Индианците минаха, без да ги съзрат. Траперите отново потеглиха.

— Уф — каза Веселяка след малко, — мисля, че този път се отървахме.

— Да не бързаме д(а се радваме, а да се отдалечим колкото може по-бързо. Червенокожите са хитри, няма да ги заблудим за дълго.

— По дяволите — внезапно извика Веселяка. — Изпуснал съм си някъде ножа. Ако тези демони го намерят, свършено е с нас.

— Сигурно ще го намерят — измърмори Честно сърце. — Затова да не губим нито миг.

Изведнъж в спокойната дотогава гора се понесе глух тътен, птици полетяха с уплашени крясъци. От всички страни запращяха сухи клони под забързаните стъпки на диви животни.

— Какво става? — запита Честно сърце, спря и се огледа тревожно. — Като че гората полудява.

Траперите се изкачиха на върха на дървото, на което се намираха — за щастие то беше едно от най-високите в гората.

Огромна светлина озаряваше хоризонта най-много на една левга от мястото, където бяха, нарастваше бързо и се приближаваше с гигантски крачки.

— Проклятие! — извика Веселяка. — Команчите са запалили прерията.

— Да, и ми се струва, че този път е свършено с нас — хладно каза Честно сърце.

— Какво да правим? — попита канадецът. — След малко огънят ще ни обкръжи.

Честно сърце мислеше напрегнато.

След няколко мига вдигна глава и се усмихна тържествуващо:

— Няма да го бъде и този път — каза той. — След мен, братко! — После добави тихо: — Искам да видя майка си!…

VIСПАСИТЕЛЯТ

Да се върнем към вожда на команчите, за да стане по-ясно на читателя в какво положение се намираха ловците.

Едва враговете му изчезнаха между дърветата и Орлова глава бавно се надигна, наведе се и наостри уши, за да се увери дали наистина се отдалечават. След като се убеди в това, той откъсна едно парче от покривалото си и криво-ляво бинтова ранената си ръка. Въпреки че се чувствуваше слаб поради загубата на кръв и силните болки, без колебание тръгна по дирите им.

Така Орлова глава ги проследи, без да го забележат, по обратния им път до лагера. Скрит зад едно абаносово дърво, кипящ от гняв, той гледа, без да може да се противопостави, как траперите търсеха капаните си и как си тръгнаха и ги отнесоха.

Въпреки че хрътките, които ловците водеха, бяха прекрасни животни, дресирани да подушват индианците отдалеч, по една съдбоносна случайност, която може би спаси живота на вожда, те лакомо се нахвърлиха да ядат остатъците от вечерята на команчите, а господарите им не допускаха, че са следени, и затова не ги спряха и не ги накараха да пазят.

След нечувани трудности команчите успяха да приберат конете си и се върнаха в лагера.

Като видяха ранения си вожд, те се изненадаха и страшно се раздразниха. Орлова глава умело използува гнева им, за да ги подтикне да продължат преследването на ловците. Команчите знаеха, че, като са натоварени с капаните, траперите ще се забавят и следователно не могат да им се изплъзнат.

Естествено, хитростите на Честно сърце само за кратко време заблудиха индианците. Те скоро откриха по дърветата ясни следи от преминаването на враговете им.

Тогава засрамен, че така е бил изигран от двамата омели мъже, чиято хитрост беше по-голяма от неговата и проваляше всичките му сметки, Орлова глава реши да свърши с тях, като подпали гората. Това средство, ако се осъществеше според замисъла му — а Орлова глава не се съмняваше в това, — щеше най-сепне да му предаде в ръцете неговите опасни врагове.

Той пръсна воините си в различни посоки, така че да образуват широк кръг, и ги накара да запалят високите треви на много места едновременно.

Замисълът, макар жесток и варварски, беше удачен.

След като напразно се опитат да се измъкнат от огнения кръг, ловците щяха да се видят принудени да се предадат на свирепите си неприятели, ако не искат да изгорят живи.

Орлова глава бе пресметнал и предвидил всичко освен най-простото — единствената възможност, която оставаше на Честно сърце.

Както казахме, по заповед на вожда си индианците се пръснаха и запалиха много пожари едновременно. По това време на годината растенията и тревите, изсушени от жарките лъчи на слънцето, веднага пламнаха и огънят се разпространи във всички посоки със страшна бързина. Но все пак, преди пламъците да се съединят, за известно време между тях оставаха пролуки.

Честно сърце не се поколеба. Докато индианците тичаха като демони край огнената стена, с която бяха обградили враговете си, и надаваха радостни викове, следван от приятеля си, той бързо изтича между две огнени стени. Пламъците налитаха, свистяха и заплашваха да се съединят над главите и под краката им. Сред овъглените дървета, които падаха с трясък, заслепени от задушаващ гъст дим, обгаряни от облаци искри, валящи от двете страни, двамата смели ловци продължиха своя бяг и успяха да пресекат огнения кръг с цената на някои леки обгаряния. Индианците помислиха, че са ги погребали завинаги, и се отдалечиха, а ловците се поздравиха с успеха на хитростта си.

Пожарът обаче взе огромни размери и гората се извиваше в прегръдките на огъня. Прерията се превърна в море от пламъци, сред което тичаха обезумели от ужас животни, прогонени от леговищата си.

Небето отразяваше кървавочервените отблясъци, а стремителният вятър тласкаше пламъците и дима.

Индианците също се уплашиха от това, което бяха извършили. Около тях като зловещи фарове се възправяха планини от пламъци. Земята се беше нажежила и се тресеше от бесния бяг на огромни стада бизони, чието мучене можеше да изпълни с ужас и най-смелия.

В лагера на мексиканците владееше пълен безпорядък. Сред шум и страшна бъркотия, разкъсали въжетата си, коне препускаха на всички страни, хората прибираха оръжието и мунициите — гледката беше страшна.

Като зашеметени всички в лагера крещяха, проклинаха, даваха нареждания.

Огънят се приближаваше величествено и поглъщаше всичко по пътя си. Огромни стада животни бягаха пред него, подскачаха и виеха от ужас, гонени от страшната стихия по петите.

Гъст дим и искри вече долитаха над лагера на мексиканците. Още двадесет минути и с тях щеше да е свършено. Прегърнал племенницата си, генералът напразно питаше водачите как да избягнат огромната опасност, но ужасени от бедата, те бяха загубили цялото си самообладание.

И какво ли можеше да се направи? Пламъците образуваха огромен кръг и лагерът беше в центъра му.

Но междувременно силният вятър, който до този миг раздухваше пожара, внезапно спря.

Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.

Разпространението на огъня се забави.

Съдбата бе дала още няколко минути на нещастниците.

В този миг лагерът имаше странен вид.

Поразени от ужас, хората бяха загубили дори инстинкта си за самосъхранение.

Уланите се изповядваха един на друг.

Водачите бяха потънали в мрачно отчаяние.

Генералът обвиняваше съдбата за нещастието, си.

Лекарят съжаляваше само за растението, което не бе успял да намери. За мело всичко отстъпваше пред това нещастие.

Скръстила ръце и коленичила, доня Лус горещо се молеше.

Огънят продължаваше да настъпва със своя авангард от диви животни.

— О! — извика генералът и разтърси ръката на водача. — Нима ще ни оставиш да изгорим, без да направиш нищо да ни спасиш?

— Какво мога да сторя срещу съдбата — невъзмутимо отвърна Бърборко.

— Няма ли някакъв начин да избегнем смъртта?

— Не.

— Има — извика един мъж с полуобгорели коси и лице, който се покатери през денковете и се втурна в лагера, следван от друг човек.

— Кой сте вие? — извика генералът.

— Не е важно — сухо отговори новодошлият. — Идвам да ви спася. Моят другар и аз бяхме вън от опасност. За да ви се притечем на помощ, ние поехме невероятен риск и това е достатъчно. Спасението ви зависи от вас.

— Командувайте — каза генералът, — аз съм готов да изпълнявам.

— Нямате ли водачи?

— Имаме — отговори генералът.

— Тогава те са или предатели, или страхливци. Защото начинът на спасение в подобни случаи е известен на всички в прерията.

Генералът подозрително изгледа Бърборко, който се стресна от идването на двамата непознати.

— Всъщност — добави ловецът — после ще уреждате сметките си с тях. Сега не е време.

При вида на този решителен човек, който говореше кратко и авторитетно, мексиканците почувствуваха, че той ще ги спаси. Заедно с надеждата и смелостта им се възвърна и те се приготвиха да изпълнят веднага заповедите му.

— Бързо! — каза ловецът. — Изскубете тревата около лагера.

Всички се заловиха за работа.

— Ние — продължи чужденецът, като се обърна към генерала — ще вземем мокри одеяла и ще ги прострем пред денковете.

Генералът, капитанът и лекарят, ръководени от ловеца, изпълниха неговите нареждания, докато приятелят му ловеше с ласо конете и ги връзваше в средата на лагера.

— По-бързо, по-бързо! — непрестанно викаше траперът. — Пожарът приближава!

И хората заработиха още по-усърдно.

Скоро широко пространство беше почистено.

Доня Лус гледаше с възхищение странния мъж, появил се толкова неочаквано и съдбоносно. Лице в лице с ужасната надвиснала опасност, той изглеждаше спокоен и хладнокръвен, като че имаше власт над страшната стихия, която бързо се приближаваше. Девойката не можеше да откъсне поглед от него. Чувствуваше се неволно привлечена от този неизвестен спасител, чийто глас, движения, с една дума, цялата му личност, я покоряваше.

Когато тревите и растенията бяха изкоренени с трескава бързина, присъща на хора, заплашени от смъртна опасност, траперът се усмихна леко.

— Сега — каза той на мексиканците — другото оставете на нас. — А вие добре се завийте с мокри одеяла.

Всички изпълниха съвета му.

Непознатият се огледа, после даде знак на другаря си и тръгна по посока на огъня.

— И аз ще дойда с зае — каза генералът с любопитство.

— Добре — кратко отвърна непознатият.

Като стигна на края на очистеното пространство, ловецът събра с крак купчина трева и сухи дърва, сипа отгоре малко барут и го подпали.

— Какво правите? — извика генералът удивено.

— Ще видите. Сражавам се срещу огъня с огън — отговори просто ловецът.

Приятелят му правеше същото на противоположната страна на лагера.

Бързо се издигна завеса от пламъци и в течение на няколко минути почти скри лагера под огнен свод.

Измина четвърт час в ужасна тревога, в непоносимо напрежение.

Постепенно пламъците намаляха, въздухът се поизчисти, димът се разнесе, бученето на пожара отслабна.

Хората започнаха да се разпознават сред страшния хаос.

Всички въздъхнаха с облекчение. Лагерът беше спасен.

Победен от ловеца, пожарът, чийто грохот заглъхваше, вече носеше в друга посока опустошенията си.

Всички се спуснаха към непознатия да му благодарят.

— Вие спасихте живота на племенницата ми — каза генералът пламенно, — как да ви се отблагодаря?

— С нищо не сте ми задължен, господине — просто отговори траперът. — В прерията всички са братя. Като ви се притекох на помощ, аз изпълних само дълга си.

Щом първите мигове на радост преминаха и редът в лагера бе донякъде възстановен, всички отидоха да си починат, тъй като страшните преживявания през тази нощ ги бяха изтощили.

Двамата ловци отблъснаха скромно, но твърдо всички предложения, които генералът им направи, за да им се отблагодари, спокойно се изтегнаха върху денковете да си отдъхнат няколко часа.

Малко преди изгрев слънце те станаха.

— Земята е изстинала — каза единият. — Да тръгваме, преди хората да са се събудили, иначе няма да ни пуснат току-така.

— Да тръгваме — само рече другият.

В мига, когато напускаха лагера, една ръка леко се допря до рамото на първия. Той се обърна.

Пред него стоеше доня Лус.

Двамата мъже се спряха и поздравиха почтително младата жена.

— Напускате ли ни? — попита тя с нежния си мелодичен глас.

— Налага се, сеньорита — отговори единият от ловците.

— Разбирам — каза тя с очарователна усмивка, — след като ни спасихте, няма вече какво да Правите тук, нали?

Двамата мъже се поклониха безмълвно.

— Мога ли да ви помоля за нещо? — запита тя.

— Кажете, сеньорита!

Тя свали от врата си кръстче с диаманти.

— Вземете го за спомен от мен! Ловецът се поколеба.

— Моля ви! — промълви тя просълзена.

— Приемам, сеньорита — каза ловецът развълнувано и сложи кръстчето на гърдите си до муската. — Ще имам още един талисман освен този, който ми е дала майка ми.

— Благодаря — радостно отговори младото момиче. — И още нещо…

— Слушам.

— Как се казвате?

— Другарят ми се нарича Веселяка.

— А вие?

— Честно сърце.

Траперите се поклониха още веднъж за сбогом, бързо се отдалечиха и скоро се загубиха в здрача.

Доня Лус ги проследи с поглед, докато се виждаха, след това бавно се върна към палатката си, шепнейки:

— Честно сърце!… О! Ще го помня…

VIIИЗНЕНАДАТА

Съединените щати наследиха от Англия системата на непрестанно завоюване и заграбване на земи, която е един от най-типичните белези на английския характер.

Едва бе обявена независимостта на Северна Америка и мирът с бившата метрополия сключен14, и същите хора, които високо надигаха глава срещу тиранията, потисничеството и нарушенията на международното право, за чиито жертви се бяха обявили, започнаха да преследват индианците с онова безмилостно хладнокръвие, което дължат на англо-саксонския си произход. Владееха огромни територии, които тяхното население въпреки цялата си енергичност не беше в състояние да обработва, но решиха да разширят границите си от Атлантическия до Тихия океан. Обградено отвсякъде, местното население беше непрестанно изтласквано. Според пророческите думи на един стар индиански вожд, чрез измени и коварство то щеше да бъде издавено в Тихия океан.

За Съединените щати отново започва да се говори15. Предупредени или зле информирани хора продължават да представят тази страна като класическа земя на свободата, премълчавайки отвратителната аномалия, че там две човешки раси биват унищожавани в полза на трета, която си е присвоила правото да разполага с живота и смъртта на останалите и да се отнася с тях като с животни.

Тези две потиснати раси, достойни за вниманието на всички честни хора, на всички истински приятели на човечеството, са черната и червената.

Вярно е, че за да покажат до каква степен са настроени човеколюбиво, Съединените щати веднага след обявяването на независимостта си през 1795 година подписаха договор за мир и дружба с „варварските държави“, съгласно който те получаваха несравнимо по-големи изгоди, отколкото им предлагаше Малтийският орден16, готов също да преговаря с тях.

Ако някому това се стори пресилено, ще припомним, че американецът има само един бог — бога долар! Единственият, който са зачитали и зачитат пиратите по цял свят!

Вадете си заключението!

Скватерите, хора от кол и въже, сбирщина от целия свят, изметът и срамът на северноамериканското общество, непрекъснато проникват на запад, заемат територии и изтласкват индианските племена и от последните им убежища.

След скватерите обикновено пристигат пет-шест войници, един барабанчик, един тръбач и някой офицер със звездното знаме на Съединените щати.

Те набързо издигат форт — укрепление от дървени трупи, — забиват отгоре му знамето и прогласяват, че границите на Съединените щати се простират дотук.

После около форта се издигат няколко колиби, събира се разнородно население, смесица от бели, червени и метиси, и се основава град, на който дават някое гръмко име, като например Атина или Сиракуза, Рим или Картаген. Няколко години по-късно, когато вече има две-три каменни къщи, градът бива обявен за столица на нов щат, какъвто в действителност още не съществува.

Такива са нещата в тази страна — прости и ясни.

Няколко дена след събитията, за които разказахме в предната глава, в едно такова поселище, издигнато едва преди две години, се разиграваше странна сцена. То бе разположено в прелестна местност на брега на Великата канадска река, в подножието на един хълм.

Това поселище се състоеше от двадесетина къщурки, безредно скупчени край малко укрепление с четири оръдия, от което можеше да се наблюдава реката.

Благодарение на прочутата американска деловитост селището вече бе добило значение на град. Имаше две кръчми, препълнени с клиенти, и три черкви, където различни секти събираха вярващите.

Лодки, натоварени със стока, браздяха реката, каруци се движеха по всички посоки, а несмазаните им колела скърцаха и проправяха дълбоки коловози.

Но въпреки това оживление или може би тъкмо поради него от пръв поглед биеше на очи, че селището е обзето от тревога.

Хората се разпитваха, събираха се на групи пред вратите на къщите. Много мъже, яхнали силни коне, по нареждане на капитана, командуващ форта, тръгваха на разузнаване в различни посоки. В пълна униформа, с далекоглед на гърди и с ръце на гърба, капитанът се разхождаше с широки крачки по насипа на форта.

Постепенно хората прибраха лодките на пристана, разтовариха каруците, вкараха добитъка в кошарите и се събраха на площада.

Слънцето бързо клонеше към хоризонта, нощта скоро щеше да настъпи. Всички конници се върнаха.

— Какво виждате — каза капитанът на събраните, — няма от какво да се страхуваме. Тревогата е била неоснователна, можете спокойно да се приберете по домовете си. На двадесет мили наоколо няма никаква следа от индианци.

— Хм — обади се един стар ловец метис, който стоеше облегнат на пушката си, — за индианците не е нищо да изминат двадесет мили.

— Възможно е, Бяло око — отговори комендантът, — но бъди сигурен, че всичко, което направих, беше, за да успокоя населението. Индианците няма да посмеят да си отмъстят.

— Индианците винаги си отмъщават, капитане — поучително каза ловецът.

— Доста уиски си изпил, Бяло око, размътил ти се е мозъкът и бълнуваш.

— Дано да сте прав, капитане, но цял живот съм прекарал в този край и знам нравите на червенокожите, а вие само от две години сте на границата.

— Повече и не е нужно — прекъсна го категорично капитанът.

— Освен това, ако нямате нищо против, и индианците са хора, а двамата команчи, които бяха убити тук предателски, противно на всякакъв закон и право, бяха воини на почит в племето си.

— Бяло око, ти си от смесена кръв и затова държиш за червената раса повече, отколкото трябва — каза иронично капитанът.

— Червените са доблестни — отговори гордо Бяло око. — Те не убиват само заради удоволствието да проливат кръв, както направихте вие преди четири дни с двамата индианци, които мирно си плаваха по реката с лодка, и то само за да опитате новата пушка, която получихте от Акрополис.

— Стига си дрънкал, Бяло око, не си ти човекът, който може да ми дава наставления.

Ловецът поздрави несръчно, метна пушката си на рамо и се отдалечи, като мърмореше:

— Все едно, пролятата кръв иска отмъщение; и червенокожите са хора, те няма да оставят престъплението ненаказано.

Капитанът си отиде в укреплението, видимо раздразнен от това, което му бе казал метисът. Един след друг жителите си пожелаваха лека нощ, разотидоха се и се прибраха в къщи с безгрижието на хора, свикнали всеки миг да рискуват живота си.

Един час по-късно се беше съвсем стъмнило. Пълен мрак обгръщаше селото. Уморени от тежката работа през деня, жителите заспаха дълбоко.

Разузнавачите, изпратени привечер от капитана, не бяха свършили добре работата си или пък не бяха свикнали с хитростите на индианците. Иначе не биха вдъхнали такова лъжливо успокоение на колонистите.

Само на миля от селото имаше гора от храсталаци и дървета, вплели клони едно в друго. Нейните окрайнини вече бяха започнали да падат под неумолимата брадва на колонистите. Двеста воини команчи от племето змия, водени от прославени вождове, умело се бяха скрили в нея. Между тях беше и Орлова глава, който, макар и ранен, бе пожелал да вземе участие в нападението. Те чакаха с онова индианско търпение, което нищо не може да обезкуражи, подходящия миг, за да отмъстят страшно за нанесеното им оскърбление.

Дълги часове минаха, без никакъв шум да наруши нощната тишина.

Неподвижни като бронзови статуи, индианците чакаха без ни най-малка проява на нетърпение.

Към единадесет часа луната изгря и освети пейзажа със сребърни отблясъци.

В същия миг на два пъти се чу далечен кучешки вой.

Орлова глава веднага се отдели от дървото, зад което се криеше, и запълзя изключително ловко и бързо по посока на селото.

В окрайнината на гората той се спря и внимателно се огледа. После изцвили толкова умело, че два коня от селото незабавно му отговориха.

След няколко мига опитният слух на вожда дочу едва доловим шум в листака, където прозвуча мучене на вол. Вождът стана и зачака.

След две секунди един човек се приближи до него.

Този човек беше старият ловец, наричан Бяло око. Краищата на устните му се свиваха в зловеща усмивка.

— Какво правят белите? — запита вождът.

— Спят — отговори метисът.

— Моят брат ще ми ги предаде ли?

— Дай, за да ти се даде!

— Вождът има само една дума. А бледоликата жена и беловласата глава?

— Тук са.

— Ще ги получа ли?

— Всички жители на селото ще бъдат предадени в ръцете на моя брат.

— Уф! Траперът не е ли дошъл?

— Още не.

— Ще закъснее?

— Вероятно.

— Какво друго ще ми каже моят брат?

— Бях ли поискал нещо на вожда? — каза ловецът.

— Кожите, пушките и барутът са назад, пазят ги моите момчета. Индианецът веднъж обещава.

— Добре… Тогава, щом пожелаеш!

Десет минути по-късно индианците бяха господари на селото. Без да гръмне пушка, всички жители бяха събудени един след друг и пленени.

Фортът беше обсаден от команчите, които натрупаха в основите му дънери, мебели, каруци и всички земеделски оръдия на колонистите и чакаха сигнала на вожда, за да атакуват.

Внезапно една неясна фигура се появи на покрива на форта и вик на ястреб разцепи въздуха.

Индианците запалиха своеобразната клада, която бяха направили, и се втурнаха към оградата с ужасен пронизителен боен вик — сигнал за клане.

VIIIОТМЪЩЕНИЕТО НА ИНДИАНЦИТЕ

Американците бяха в извънредно критично положение.

Изненадан от безшумното нападение на команчите, капитанът бе стреснат в съня си от ужасяващия боен вик, който те нададоха, като запалиха вещите, струпани пред форта.

За миг полузаслепен от червеникавия отблясък на пламъците, смелият офицер скочи от леглото си и полуоблечен, със сабя в ръка, се втурна към помещенията на гарнизона. Там вече бяха чули тревогата и тичаха към местата си с присъщата за янките лекомислена храброст.

Но какво можеше да се направи?

Целият гарнизон, включително капитана, възлизаше на дванадесет души.

Можеха ли при такъв малък брой да се противопоставят на индианците, чиито зловещи силуети се открояваха фантастично при мрачните отблясъци на пожара?

Офицерът въздъхна.

— Загубени сме! — промълви той.

В непрестанните битки, които се водят по границата, законите на войната, възприети от цивилизования свят, са непознати.

Правилото „Горко на победените“ господствува в пълния смисъл на думата.

Ожесточените врагове се сражават с всички коварни варварски средства, не молят за пощада и не прощават.

Така и тук всяка битка е въпрос на живот и смърт.

Такива са обичаите.

Капитанът знаеше това и не си правеше никакви илюзии за съдбата, която го очаква, ако попадне в ръцете на команчите.

Той бе допуснал грешка, като се бе оставил червенокожите да го изненадат, и трябваше да понесе последствията от непредпазливостта, си.

Но той беше храбър воин. Щом не можеше да се измъкне здрав и читав от това гнездо на оси, искаше поне да загине с чест. Не беше нужно да подтиква и войниците към изпълнение на техния дълг. И те като капитана знаеха, че няма никакви изгледи за спасение.

Защитниците на форта застанаха решително зад барикадите и започнаха да стрелят по индианците точно и вярно, като им причиняваха големи загуби.

Първият човек, когото капитанът зърна, когато се качи върху платформата на форта, беше старият ловец Бяло око.

— Ха — каза офицерът. — Какво ли прави този тук и как е влязъл?

Той измъкна пистолета от кобура, тръгна право към метиса, сграбчи го за гърлото и опря дулото в гърдите му. После му каза с онова хладнокръвие, което американците са наследили от англичаните и са развили в още по-голяма степен:

— Как си влязъл във форта, стара кукумявко?

— През вратата, как иначе? — отговори Бяло око, без да се развълнува.

— Аха, значи си магьосник, така ли?

— Може и да съм.

— Стига си се правил на ударен, метисе, продал си ни на братята си, червенокожите.

Метисът се усмихна зловещо и като забеляза това, капитанът изрева:

— Няма да спечелиш от предателството си. Ти ще бъдеш първата му жертва.

С неочаквано рязко движение ловецът се изскубна, отскочи назад и вдигна пушката си.

— Ще видим — захили се той.

Застанали един срещу друг на тясната платформа на форта, осветена от пожара, който се засилваше всяка секунда, двамата мъже изглеждаха страшни. Те представяха двете живеещи в Съединените щати раси, чиято борба може да свърши само с пълното унищожаване на едната.

Долу битката прерастваше в епопея.

С бойни викове индианците яростно се хвърляха към окопите, където американците ги посрещаха с изстрели от упор и с удари на нож.

Но огънят продължаваше да напредва. Войниците падаха един след друг. Скоро щеше да настъпи краят.

На заплахата на Бяло око капитанът отговори с презрителна усмивка.

С бързината на мълния той стреля с пистолета си по ловеца. Бяло око изпусна пушката — дясната му ръка бе счупена.

Капитанът се хвърли към него с радостен рев.

Метисът падна по гръб от неочаквания тласък.

Капитанът натисна с коляно гърдите му и го погледна.

— Е какво, видяхме ли? — попита той със саркастичен смях.

— Не. Аз съм глупак — отговори метисът. — Моят живот ти принадлежи. Убий ме!

— Не се тревожи, ще умреш по индиански.

— Побързай, ако искаш да си отмъщаваш — каза подигравателно ловецът, — защото скоро ще бъде късно.

— Има време… Защо ни предаде, подлецо?

— Какво те интересува?

— Искам да зная.

— Добре, бъди доволен — каза Бяло око след кратко колебание. — Твоите братя, белите, избиха цялото ми семейство и аз си отмъстих.

— Но ние, ние какво сме ти направили?

— Не сте ли бели? Хайде, стреляй, че да се свърши… Мога да умра радостен, понеже и много други ще ме последват в гроба.

— Е, щом е така — каза капитанът със зловеща усмивка, — ще те изпратя при братята си, за да видиш, че съм честен противник.

Капитанът силно притисна с коляно ранения си враг, за да му отнеме всяка възможност за съпротива.

— По индиански! — каза той.

Извади ножа, хвана с лявата ръка твърдата, гъста и посивяла коса на метиса и сръчно го скалпира. При това отвратително обезобразяване ловецът нададе вик от страшна болка. Кръвта обилно струеше от оголения му череп и се стичаше по лицето му.

— Убий ме! — рече той. — Убий ме! Тази болка е непоносима.

— Така ли? — каза капитанът.

— Ох! Убий ме, убий ме!

— Как така? Та аз не съм палач — сви рамене капитанът. — Ще те върна при достойните ти приятели.

Той хвана ловеца за краката, замъкна го до края на платформата и оттам го бутна с ботуш.

Бяло око инстинктивно потърси нещо да се хване и се улови за една издадена греда.

За миг остана да виси.

Гледката беше страшна. От оголения му череп по лицето му, свито от страх и болка, се стичаше кръв. Целият се гърчеше и вдъхваше ужас и отвращение.

— Милост, милост! — шепнеше той.

Скръстил ръце на гърдите, капитанът го гледаше усмихнат.

Изтерзаните нерви на Бяло око не издържаха, сгърчените му пръсти пуснаха гредата, за която се бе заловил и отчаянието си.

— Палач, бъди проклет! — изкрещя той е върховна ярост. И падна.

— На добър път — захили се капитанът. При вратите на форта се надигна голям шум. Капитанът се втурна на помощ на войниците си. Команчите бяха завзели загражденията.

Те нахлуваха във форта, убиваха и скалпираха неприятелите, които срещаха по пътя си.

Само четирима американски войници още се държаха.

Останалите бяха загинали.

Капитанът се прикри в средата на стълбището, което водеше за платформата.

— Приятели — извика той на другарите си. — Да умрем без съжаление. Аз наказах онзи, който ни предаде.

На това своеобразно утешение войниците отговориха с радостно „ура“ и се приготвиха скъпо да продадат живота си.

Внезапно се случи нещо неочаквано.

Виковете на индианците стихнаха като по чудо.

Нападението спря.

— Какво ли правят? — промърмори капитанът. — Какво още са намислили?

След като овладя всички подстъпи към форта, Орлова глава нареди да се спре битката.

Колонистите, пленени в селото, бяха извеждани един след друг. Те бяха дванадесет, между които четири жени.

Когато нещастниците застанаха разтреперани пред него, Орлова глава нареди да отделят жените.

На мъжете заповяда да минават един по един, внимателно се вглеждаше в тях и даваше знак на воините, които стояха до него.

Те веднага хващаха американците, отсичаха китките на ръцете им, скалпираха ги и ги блъскаха във форта.

Седем колонисти претърпяха това ужасно мъчение.

Оставаше един.

Той беше слаб, висок, но все още бодър старец, е бели като сняг коси, които падаха на раменете му. Черните му очи блестяха, но лицето му беше неподвижно. Външно спокоен, той чакаше Орлова глава да реши съдбата му и да ю прати при другите нещастници.

Но вождът го огледа с голямо внимание.

Лицето му се отпусна, на устните му се появи усмивка и той протегна ръка на стареца.

— Не познаваш свой приятел? — запита той на развален испански с гърления си глас на индианец.

Старецът трепна и на свой ред изгледа индианеца.

— А! — каза той изненадано. — Ел Гало17!

— Уф! — каза вождът със задоволство. — Аз съм приятел на Беловласата глава. Червенокожите нямат две сърца. Бащата спаси живота ми, бащата ще дойде в моята колиба.

— Благодаря, вожде, приемам предложението ти — отговори старецът и горещо стисна протегнатата му от индианеца ръка.

После бързо отиде и застана до една възрастна жена с благородно печално лице, по което личаха следи на някогашна голяма красота.

— Слава богу — развълнувано каза тя, когато старецът се върна при нея.

Щом всички колонисти се събраха във форта, индианците засилиха пожара и стена от пламъци завинаги отдели американците от света.

Скоро фортът се превърна в огромна клада. Отвътре долитаха отчаяни викове и барутни експлозии.

Команчите спокойно наблюдаваха разгарянето на пожара, доволни от отмъщението си.

Пламъците обхванаха цялата сграда, издигаха се бързо и осветяваха околността.

На върха на форта няколко фигури отчаяно прибягваха, други бяха коленичили, примирени със съдбата си.

Изведнъж се чу страшно пращене, разнесоха се предсмъртни викове, фортът рухна в пламтящата клада, погълнала основите, и от нея избликнаха милиони искри.

Всичко беше свършено.

Американците бяха загинали.

Команчите издигнаха огромна върлина на мястото, където беше площадът на селото. На нея заковаха отсечените китки на колонистите, а на върха й забиха брадва с острие, обагрено с кръв.

После запалиха няколкото оцелели колиби и Орлова глава даде заповед за тръгване.

От цялото население на нещастното селище бяха останали живи само четирите жени и старецът, които команчите поведоха след себе си.

Над димящите развалини надвисна тишина.

IXВ ПЕПЕЛИЩАТА

Беше около осем часа сутринта. Веселото есенно слънце озаряваше прерията с ярка светлина.

Тук-там прелитаха птички и издаваха чудновати звуци. Други, скрити в гъстия листак, даваха мелодичен концерт. Понякога елен показваше изплашено глава над високата трева и изчезваше със скокове в далечината.

По левия бряг на Великата канадска река двама конници, облечени в траперски дрехи, препускаха в бърз тръс на прекрасни полудиви коне. Няколко хрътки с черна козина, с огнени петна около очите и по гърдите, тичаха и подскачаха край тях.

Тези конници бяха Честно сърце и Веселяка.

Но сега Честно сърце беше обзет от буйна радост. Лицето му сияеше, той весело се оглеждаше. Понякога спираше и се взираше в далечината, като че търсеше на хоризонта нещо, което още не виждаше. После махаше с досада и поемаше напред, за да повтори след стотина крачки същото.

— Е, хайде, успокой се! — каза най-сетне Веселяка със смях. — Ще стигнем, не се тревожи!

— Карамба! Зная, но ми се иска да сме вече там. Това за мен са единствените щастливи мигове. Да видя майка си! Мама! Милата мама, която остави всичко заради мен. Изпусна всичко без съжаление, без колебание. Колко е хубаво човек да има майка! Да има сърце, което го разбира и се отказва от всичко заради него, живее чрез него, радва се с радостите му, страда с болките му, поема върху себе си всичко и му оставя само радостите! О, Веселяк, за да разбере човек какво е прекрасното създание, наречено майка, трябва като мен дълги години да е бил лишен от нея и после неочаквано да я е намерил още по-любеща и всеотдайна отпреди. А ти ми казваш да не бързаме! Всяка минута закъснение ми отнема една майчина целувка. Няма ли да пристигнем най-после? — Ето ни вече при брода.

— Не знам защо, но някакъв таен страх гризе сърцето ми, смътно предчувствие ме гнети.

— Пропъди черните мисли, приятелю! След няколко минути ще бъдем при майка ти.

— Нали? Не зная дали не се лъжа, но ми се струва, че полето не изглежда като друг път. Толкова е тихо, чак неестествено. И всичко изглежда толкова пусто. Вече сме съвсем близо, а не се чуват нито кучета, нито петли, нито хилядите шумове на едно селище.

— Наистина — каза Веселяка с неясна тревога. — Много е тихо.

Конниците се намираха на едно място, където реката правеше остър завой. Стръмните й брегове, покрити с огромни канари и сечища, не позволяваха да се вижда надалеч.

Селото беше само на един пушечен изстрел от брода, където те се готвеха да прегазят реката, но поради характера на местността не се виждаше.

Щом стъпиха във водата, конете рязко се дръпнаха. Хрътките нададоха пронизителния вой, присъщ на природата им, който смразява и най-смелите.

— Какво има? — прошепна Честно сърце, пребледня като мъртвец и се огледа уплашено.

— Виж — отговори Веселяка и посочи на приятеля си няколко трупа, които реката влачеше точно пред тях.

— А! — извика Честно сърце. — Тук е станало нещо ужасно. Майка ми, майка ми!

— Не се бой — каза Веселяка, — тя сигурно се е скрила. Без да слуша утешенията на приятеля си, който сам не си вярваше, Честно сърце заби шпорите в слабините па коня и навлезе в реката.

Бързо стигнаха на отсрещния бряг.

Тогава всичко стана ясно.

Пред тях се разкри най-потресаващата гледка, която човек може да си представи.

От селото и форта бяха останали купища развалини.

Черен, гъст зловонен дим се виеше към небето.

Сред селото се издигаше върлина с наковани по нея парчета човешко месо, за които ястребите се биеха с крясъци.

Търкаляха се трупове, полуразкъсани от зверове и орли.

Нямаше жива душа.

Камък върху камък не бе останал. Всичко беше разрушено, разсипано. Още от пръв поглед се разбираше, че оттук са минали индианци и техният кръвожаден гняв и неутолимата им омраза към белите бяха оставили кървавите си дири.

— О — извика Честно сърце разтреперан, — предчувствията ми не ме излъгаха. Мамо!

Отчаян, той се хвърли по очи, скри лице в длани и зарида.

Този кален човек, надарен с изключителна твърдост, страдаше, както страда лъв. В мъката му имаше нещо страшно.

Ридания, подобни на рев, разкъсваха гърдите му.

Веселяка се съобразяваше с болката на приятеля си. Какво ли можеше да го утеши? По-добре да го остави да плаче, докато първоначалното му отчаяние попремине. Железният му характер неминуемо щеше бързо да вземе връх и той щеше да започне да действува.

С вродения инстинкт на ловец, Веселяка започна да претърсва наоколо, за да намери някакъв знак, който би могъл да ги упъти.

След като дълго се въртя из развалините, Веселяка изведнъж се насочи към един близък храст, защото му се счу познат лай.

Той бързо се отправи натам. Една хрътка като неговите започна весело да скача и да се гали.

— Ха — каза ловецът, — кой е вързал така бедния Трим?

Разряза каишите, с които бе вързано животното, и забеляза, че на връвта му е прикрепена сгъната на четири хартия.

Той я грабна и изтича при Честно сърце.

— Братко — каза, — не губи надежда!

Траперът знаеше, че приятелят му не е човек, който ще го отегчава с изтъркани думи за утеха. Вдигна обляното си в сълзи лице.

Щом го пуснаха, кучето хукна невероятно бързо, с глухо и отривисто джафкане, като хрътка, надушила следа.

Веселяка беше предвидил това и бе сложил връзката си на шията на кучето.

— Де да знаеш какво може да се случи — измърмори канадецът, докато кучето се отдалечаваше. После отиде при приятеля си.

— Како има? — запита Честно сърце.

— Чети — каза Веселяка.

Траперът грабна хартийката и жадно зачете. В нея пишеше само:

„Ние сме пленници на червенокожите… Смелост!… Нищо лошо не се е случило на майка ви.“

— Слава богу — извика Честно сърце развълнувано, целуна хартийката и я притисна до гърдите си. — Майка ми е жива! Ще я намеря!…

— Положително — потвърди Веселяка уверено. Честно сърце изведнъж напълно се промени. Изправи снага, лицето му засия.

— Да започваме да търсим — каза той. — Може някой нещастник да е останал жив. От него ще научим какво се е случило.

— Добре — каза Веселяка радостно. — Хайде! Кучетата драскаха стръвно из развалините на форта.

— Да започнем оттам! — каза Честно сърце. Двамата се заеха да разчистват развалините. Работеха с енергия, която ги учудваше.

След двадесет минути разкриха нещо като капак на зимник.

Слаби, неясни звуци долитаха отдолу.

— Там са! — каза Веселяка.

— Дано успеем да ги спасим.

След доста време и много големи усилия успяха да вдигнат капака.

Разкри се страшна гледка.

В тази гробница, лъхаща зловония, около двадесет души бяха буквално натрупани един върху друг.

Ловците не можаха да сдържат ужаса си и неволно се отдръпнаха.

Но веднага се приближиха отново към ямата, за да се опитат да спасят, ако не беше късно, някои от нещастните жертви.

От всички само един даваше признаци на живот. Останалите бяха мъртви.

Те го измъкнаха от подземието, проснаха го върху куп сухи листа и му оказаха необходимата първа помощ.

Кучетата лижеха ръцете и лицето на ранения.

След няколко минути човекът помръдна леко, отвори няколко пъти очи и дълбоко въздъхна.

Веселяка пъхна между стиснатите му зъби гърлото на една отворена манерка с ром и го накара да изпие няколко капки.

— Зле е — каза траперът.

— Загубен е — отвърна Честно сърце и поклати глава. Междувременно раненият бе посъбрал сили.

— Господи! — пошепна той със слаб, треперещ глас. — Ще умра.

— Не губете надежда! — тихо каза Веселяка.

Бегла червенина се появи по бледите бузи на ранения и тъжна усмивка сви устните му.

— Защо да живея? — отговори той. — Индианците избиха всичките ми другари, след като зверски ги измъчиха. За мен животът би бил непоносим.

— Ако желаете нещо, което зависи от нас, кажете. Честна траперска дума, ще направим всичко възможно.

Очите на умиращия проблеснаха диво.

— Дайте ми манерката си — каза той на Веселяка. Веселяка му я подаде.

Раненият пи жадно. Челото му се овлажни от пот, трескава червенина покри лицето му, което доби страшно изражение.

— Слушайте — каза той задъхано с дрезгав глас. — Тук бях командир аз. Индианците, подпомогнати от един мръсен метис, който ни предаде, превзеха с измама селото.

— Как се казва този човек? — попита живо траперът.

— Той е мъртъв!… Аз го убих! — отговори капитанът с необикновена омраза и радост. — Индианците искаха да превземат форта, битката беше ужасна. Ние бяхме дванадесет души срещу четиристотин индианци. Какво можехме да направим, освен да се сражаваме до смърт? Така и стана. След като разбраха, че няма да могат да ни заловят живи, индианците хвърлиха при нас колонистите от селото, скалпирани и с отрязани китки. После запалиха форта.

Гласът на ранения все повече отслабваше, думите му едва се долавяха. Той изпи още няколко глътки и продължи разказа си, слушан жадно от ловците.

— Под рововете на форта, имаше подземие, което служеше за зимник. Когато разбрах, че няма никакви изгледи да се измъкнем, че няма спасение, заведох другарите си в него с надеждата, че така ще се отървем. След няколко минути фортът рухна върху нас. Не можете да си представите мъките, които преживяхме в тази воняща яма без въздух, без светлина. Ранените, а почти всички бяха ранени, викаха, молеха за вода, умиращите стенеха, това беше кошмарен концерт, който не може да се опише. Непоносимите ни страдания се увеличаваха от липсата на въздух. Някаква буйна лудост ни обхвана, ние се нахвърлихме един срещу друг, в мрака под огромния куп развалини започна отвратителна битка, която завърши със смъртта на всички. Колко трая, не зная. Вече чувствувах, че настъпва смъртта, която бе отнесла всичките ми другари, когато вие дойдохте, за да я отложите за малко. Но съм доволен. Смъртта ми няма да остане без възмездие.

След тези думи, произнесени с едва доловим глас, настъпи гробна тишина, нарушавана само от хъркането на умиращия, чиято агония започваше.

Изведнъж капитанът се изпъна, надигна се и втренчи кръвясалите си очи в ловците.

— Червенокожите, които ме нападнаха, са от племето команчи — каза той. — Вождът им се нарича Орлова глава. Закълнете се в траперската си чест, че ще отмъстите за мен.

— Заклеваме се! — извикаха и двамата с твърд глас.

— Благодаря! — промълви капитанът, после рязко се отпусна назад и остана неподвижен.

Беше мъртъв.

По сгърченото му лице, в отворените му очи още личеше изразът на ненавист и отчаяние, които го бяха оживили в последния му миг.

Ловците го гледаха известно време, после се отърсиха от мъчителното впечатление и се заеха да отдадат последна почит на жертвите на индианското отмъщение.

При светлината на последните лъчи на залязващото слънце те изпълниха това мъчително задължение.

След кратка почивка Честно сърце стана и оседла коня си.

— Сега, братко — каза той на Веселяка, — да тръгнем по следите на Орлова глава.

— Хайде! — отговори другарят му.

Двамата хвърлиха наоколо тъжен, прощален поглед, свирнаха на кучетата и смело поеха из гората, в чиито дебри бяха изчезнали команчите.

В този миг луната се показа сред океан от пари и разля печалните си лъчи над развалините на американското село, останало навеки във властта на самотата и смъртта.

XУКРЕПЕНИЯТ ЛАГЕР

Сега да оставим ловците по следите на червенокожите и да се върнем към генерала.

Няколко минути след като двамата мъже напуснаха лагера на мексиканците, генералът излезе от палатката си, огледа се, вдъхна свежия утринен въздух и замислено закрачи напред-назад.

Нощните събития бяха направили голямо впечатление на стария воин. Откакто бяха потеглили, той за първи път виждаше експедицията в истинската й светлина. Затова се питаше дали има право да налага този живот, пълен с опасности и постоянни изненади, на младото момиче, познало дотогава само нежни и спокойни вълнения. Ще може ли то да свикне с непрестанните опасности и тревоги в прериите, на които трудно устояват и най-закалените духом.

Беше много озадачен. Обожаваше племенницата си — тя беше единствената му радост, единствената му утеха. За нея би пожертвувал всичко, което имаше, без колебание и Съжаление. Но, от друга страна, причините, които го бяха накарали да предприеме това рисковано пътешествие, бяха такива, че той нямаше избор и изтръпваше само при мисълта да го прекъсне.

— Какво да правя?… Какво да правя?…

Доня Лус излезе от палатката си, зърна вуйчо си, който се разхождаше неспокойно, изтича към него и го прегърна.

— Добър ден, вуйчо — каза тя и го целуна.

— Добър ден, моето момиче — отговори генералът. Беше свикнал да я нарича така. — Виждам, че си весела тази сутрин.

Доня Лус също беше много нежна е вуйчо си.

— Защо да не съм весела, вуйчо. Отървахме се от голяма опасност, сега природата ни се усмихва, на всяко клонче птички пеят, слънцето грее. Няма ли да сме неблагодарни, ако недоволствуваме?

— Не те ли стреснаха снощните опасности, дете мое?

— Никак, вуйчо. Чувствувам се само много благодарна на съдбата за нейната благосклонност.

— Добре, моето момиче — весело отговори генералът. — Радвам се, че мислиш така.

— Доволна съм, че това ти харесва, вуйчо.

— Значи — продължи генералът — сегашният ни живот не е непоносим за теб.

— Ни най-малко; мисля, че е много приятен — усмихна се тя. — И главното — много разнообразен.

— Така е — съгласи се весело генералът. — Само че — продължи по-сериозно той — ние, струва ми се, забравяме нашите спасители.

— Те си отидоха — отговори доня Лус.

— Отидоха ли си? — трепна генералът.

— Преди един час.

— Как разбра?

— Много просто, вуйчо. Казаха ми сбогом, преди да си тръгнат.

— Това не е добре — каза генералът унило. — Услугата задължава не само този, който я получава, но и този, който я прави. Не е трябвало да си отиват, така без да ни кажат дали ще ги видим някога, без дори да ни съобщят имената си.

— Аз ги зная.

— Знаеш ли ги? — учуди се генералът.

— Да, вуйчо. Преди да си тръгнат, те ми ги казаха.

— И… Как се наричат?

— По-младият — Веселяка.

— А по-възрастният?

— Честно сърце.

— Ще трябва да ги намеря — каза генералът с вълнение, което и сам не можеше да си изясни.

— Кой знае? — отвърна замечтано младото момиче. — Може би при първата опасност те пак ще се появят.

— Дано причината за следващата ни среща да бъде по-различна.

Капитан Агилар се приближи и поздрави.

— Е, капитане, съвзеха ли се вашите хора от преживяното?

— Напълно, господин генерал — отговори младият мъж. — Готови са да тръгнат, щом заповядате.

— След закуска вдигаме лагера. Дайте, ако обичате, необходимите нареждания на уланите и ми изпратете Бърборко.

Капитанът се оттегли.

— А ти, племеннице, се погрижи за закуската, докато аз говоря с водача.

Момичето просто литна.

Бърборко дойде веднага. Изглеждаше по-мрачен и навъсен от обикновено. Генералът се направи, че не забелязва това.

— Вчера ти съобщих намерението си да се преместим някъде, където бихме могли да лагеруваме безопасно няколко дни.

— Да, генерале.

— Ти ми каза, че знаеш точно такова място, нали?

— Да, генерале.

— Ще ни заведеш ли там?

— Веднага, щом кажете.

— Колко време ни трябва, за да стигнем?

— Два дни.

— Много добре. Тръгваме веднага след закуска. Бърборко се поклони безмълвно.

— Струва ми се — каза генералът с привидно безразличие, — че един от твоите хора липсва.

— Да.

— Какво е станало с него?

— Не зная.

— Как не знаеш? — запита генералът и го изгледа проницателно.

— Не зная. Щом започна пожарът, той се уплаши и избяга.

— Е?

— Сигурно е станал жертва на страхливостта си. — Какво искаш да кажеш?

— Че е изгорял.

— Горкият!

Лицето на водача се сви в язвителна усмивка.

— Друго имате ли да ми кажете, генерале?

— Не… Всъщност чакай!

— Чакам.

— Познавате ли двамата ловци, които ни спасиха миналата нощ?

— В прерията всички се познават.

— Какви са тези хора?

— Ловци, трапери.

— Не това те питам.

— А какво?

— Що за хора са?

— Аха — махна с ръка водачът.

— Да, това те питам.

— Не зная.

— А как се казват?

— Веселяка и Честно сърце.

— А нищо ли не знаеш за живота им?

— Нищо…

— Достатъчно, свободен си.

Водачът се поклони и бавно се запъти към другарите си, които се приготвяха за път.

— Хм — промърмори генералът и го проследи с очи. — Трябва да наблюдавам този чудак, има нещо подозрително в него.

След разговора с Бърборко генералът влезе в палатката, където капитанът, доня Лус и лекарят го чакаха за закуска. Нахраниха се набързо. Най-много половин час след това палатката беше прибрана, багажът — натоварен на мулетата, и керванът потегли на път под водачеството на Бърборко, който се движеше на около двадесет крачки напред.

Прерията се беше променила от миналата вечер.

Черна и изгорена, земята бе покрита на места с купища димяща пепел, стърчаха тук-там печалните скелети на овъглени дървета. В далечината се чуваше все още тътенът на пожара, червеникав дим се стелеше на хоризонта.

Конете вървяха предпазливо по неравната земя, понякога се препъваха в костите на животни, хванати в страшния капан на пламъците.

Мрачна тъга, засилвана от околната гледка, бе обзела пътешествениците. Те вървяха близо един до друг, без да говорят, потънали в мислите си.

Пътят минаваше по един дол, пресъхнало корито на някаква лъкатушна рекичка, дълбоко врязан между два хълма.

Почвата беше покрита с кръгли камъни, по които копитата на конете се плъзгаха и животните вървяха с мъка. Придвижването на кервана бе още по-затруднено поради отвесните палещи лъчи на слънцето, от които пътешествениците нямаха възможност да се заслоняват, тъй като местността бе заприличала на огромна пустиня във вътрешността на Африка.

Така премина целият ден. Ако не смятаме умората, нищо не бе нарушило еднообразието на пътуването.

Вечерта лагеруваха в напълно гола равнина; все пак на хоризонта се виждаше зеленина. Това им вдъхваше утеха, защото разбираха, че най-после ще навлязат в област, пощадена от пожара.

На другия ден, два часа преди изгрев слънце, Бърборко даде заповед за тръгване.

Този ден беше още по-изтощителен от предишния и когато спряха за нощуване, пътешествениците бяха буквално смазани.

Бърборко не бе измамил генерала. Мястото беше великолепно избрано с оглед защита срещу индианско нападение. Тук се бяха разположили ловците, когато ги срещнахме за пръв път.

Генералът го огледа с опитното око на стар воин и изрази задоволството си.

— Браво — каза той на водача. — Заслужаваше си да понесем всички трудности. При нужда можем да издържим всякаква обсада.

Водачът не отговори. Той се поклони с двусмислена усмивка и се оттегли.

— Странно — каза си генералът, — общо взето, този човек се държи честно и аз не мога да го упрекна в нищо, но имам чувството, че ни мами и че крои нещо против нас.

Генералът беше стар и опитен воин и не искаше да оставя нищо на случайността. Затова, макар че хората му бяха уморени, той реши да не губи нито минута. Подпомогнат от капитана, заповяда да отсекат много дървета и с тях да оградят мястото. От вътрешната страна на това укрепление уланите изкопаха широк ров и натрупаха пръстта откъм лагера. След този втори укрепителен пояс наредиха денковете, така че те образуваха трети защитен вал.

Палатката беше опъната в средата на лагера. Поставиха часови и всеки се отдаде на заслужена почивка.

Генералът имаше намерение да престои известно време на това място и желаеше хората му да бъдат по възможност защитени от всяка опасност. След като бе взел всички тези предпазни мерки, смяташе, че е постигнал целта си.

Два дни пътешествениците бяха вървели по ужасни пътища, бяха спали съвсем малко, бяха се спирали само колкото да хапнат надве-натри и сега бяха грохнали от умора. Затова въпреки цялото си желание часовите не можаха да устоят на съня, който ги обори, и скоро заспаха дълбоко.

Около полунощ, когато всички в лагера бяха потънали в тежък сън, един човек тихо стана. Безшумно като влечуго се плъзна в тъмнината и с най-голяма предпазливост се измъкна от укрепените линии и заграждения.

Тогава легна по корем и незабелязано запълзя през високата трева по посока на гората, която покриваше подножието на хълма и се спущаше към равнината.

След известно разстояние, когато вече беше сигурен, че не може да бъде открит, той стана.

Лунен лъч, прокраднал се между два облака, освети лицето му. Беше Бърборко. Той се огледа внимателно, наостри уши и излая като прерийно куче. Почти незабавно се чу същият лай и един човек изникна на десетина крачки от Бърборко.

Беше водачът, който преди три дни бе изчезнал от лагера при първите отблясъци на пожара.

XIСДЕЛКАТА

Индианците и следотърсачите имат два езика и си служат с тях според обстоятелствата.

Единият се състои от думи, другият — от движения и мимики. В Америка, както езикът от думи, и езикът от движения има, така да се каже, най-различни наречия. Всеки си създава свое наречие. Това е сбор от странни и загадъчни движения, чиито значения се изменят своеволно и са разбираеми само за малък брой посветени.

Бърборко и приятелят му разговаряха с движения.

Този странен разговор трая цял час. И събеседниците бяха толкова увлечени, че въпреки изключителните предпазни мерки, които бяха взели, за да се укрият, не забелязаха, че от гъсталака ги следят две блестящи очи, вперени в тях с необикновена упоритост.

— В такъв случай — каза Бърборко, като се реши да произнесе няколко думи — чакам да видя какво ще направиш.

— Няма да чакаш дълго — отговори другият.

— Разчитам на тебе, Кенеди, аз си свърших моята работа.

— Добре, добре, няма нужда от толкова приказки, за да се разберем — сви рамене Кенеди. — Само че трябваше да ги заведеш на не толкова добре защитено място. Тук не е лесно да ги изненадаме.

— Това вече е ваша работа — злобно се усмихна Бърборко.

Събеседникът му го погледна внимателно.

— Хм, внимавай, побратиме — каза той, — с хора като нас да се седи на два стола е неразумно.

— Аз не седя на два стола. Но ние с тебе доста отдавна се познаваме, нали, Кенеди?

— Е, та какво?

— Какво ли? Просто не искам и този път да ми се случи това, което вече ми се случи веднъж, нищо повече.

— Отказваш ли се, или имаш намерение да ни измениш?

— Не се отказвам и нямам никакво намерение да ви изменям. Само че…

— Само че?…

— Този път не искам да ви доставя обещаното, докато условията ми не бъдат честно приети, иначе…

— Е, сега поне си откровен.

— Човек трябва да бъде честен в сделките — рече Бърборко и поклати глава.

— Да, така е. Добре, повтори условията си, ще видя дали можем да ги приемем.

— Защо да ги повтарям? Ти не си главният, нали?

— Не съм, но при все това…

— Ти нищо не можеш да направиш, няма смисъл. Е, ако беше тук Уактено — човекът, който убива, — друго щеше да бъде. Сигурен съм, че с него бързо щяхме да се разберем.

— Щом е така, говори, той те слуша — изгърмя звучен глас.

Храстите се раздвижиха и човекът, който дотогава бе слушал безмълвно разговора, очевидно бе решил, че е време да се появи, бързо изскочи от гъсталака и застана между двамата.

— Охо, вие сте ни подслушвали, капитан Уактено — каза невъзмутимо Бърборко.

— Това смущава ли те? — иронично се усмихна новодошлият.

— Ни най-малко.

— Тогава продължавай, приятелю, слушам те.

— Действително — каза водачът, — така е може би по добре.

— Отлично. Говори!

Човекът, когото Бърборко нарече със страшното индианско име Уактено, беше напълно белокож, най-много на тридесет години, висок и добре сложен, с красива стойка. Носеше с известна небрежност живописен костюм на следотърсач. По лицето му с благородни черти се четеше онзи израз на надменност и сдържаност, който често се среща у хората, свикнали със суровия, свободен живот в прериите.

Той погледна Бърборко с големите си блестящи очи и на устните му се появи загадъчна усмивка. Нехайно се облегна на пушката си и заслуша водача.

— Ще ви предам хората, които са ми платили, за да ги придружавам и водя, само ако имам голяма полза от това — каза бандитът.

— Така е — съгласи се Кенеди. — И капитанът е готов да те възнагради.

— Да — кимна другият.

— Много добре — каза водачът. — Но какво ще бъде възнаграждението?

— Какви са твоите искания? — запита капитанът. — Нали трябва да знаем условията ти, за да видим дали може да ги приемем?

— Условията ми са много прости.

— По-точно?

Бърборко се поколеба, или по-скоро взе да пресмята възможностите за печалба и загуба, които тази сделка му предлагаше, после продължи:

— Мексиканците са много богати.

— Възможно е — каза капитанът.

— Та, струва ми се…

— Говори, без да извърташ, Бърборко, няма време за усуквания. Както у всички мелези, индианската ви кръв все се обажда и не можете искрено да пристъпвате към същността на нещата.

— Добре — грубо почна водачът, — искам пет хиляди пиастри, иначе нищо няма да стане.

— Най-после, поне да знаем за какво говорим. Та, значи, искаш пет хиляди пиастри?

— Да.

— И срещу тази сума се задължаваш да ни предадеш генерала, племенницата му и всички, които ги придружават, така ли?

— Щом кажете.

— Добре. А сега слушай аз какво ще ти кажа.

— Слушам.

— Ти ме познаваш, нали?

— Познавам те отлично.

— Знаеш ли, че на думата ми може да се разчита.

— Напълно.

— Добре. Ако изпълниш честно задължението, което поемаш по собствена воля, значи ако ни предадеш, не казвам всички мексиканци от експедицията, хора наистина достопочтени, но неинтересни за мен, а само младото момиче, което се нарича доня Лус, давам не пет хиляди, както ти искаш, а осем хиляди пиастри. Надявам се, че разбираш какво ти говоря, нали?

Очите на Бърборко светнаха алчно.

— Да — отвърна той.

— Добре.

— Но ще бъде трудно да я изведа сама от лагера.

— Това е вече твоя работа.

— Предпочитам да ви ги предам всички заедно.

— По дяволите! За какво ми са?

— Хм. Какво ще каже генералът?

— Това не ме интересува. Отговори, приемаш ли предложението, или не го приемаш?

— Приемам.

— Заклеваш ли се да спазиш нашите условия?

— Заклевам се.

— А сега ми кажи, колко време смята генералът да остане на това място?

— Десет дни.

— Защо разправяш тогава, че до десет дни няма да можеш да изведеш момичето извън лагера?

— Е, че аз не знам кога искаш да ти я предам.

— Добре, прав си. Давам ти девет дни. Преди тръгването им момичето трябва да бъде при мен.

— Щом е така…

— Съгласен ли си?

— Напълно.

— Разбрахме ли се?

— Изцяло.

— Вземи, Бърборко — каза капитанът и подаде на водача една прекрасна диамантена игла, която носеше забодена на ловджийската си риза. — Ето ти капарото.

— Охо — радостно извика бандитът и грабна скъпоценната игла.

— Това е подарък от мене извън осемте хиляди пиастри, които ще ти броя, щом получа доня Лус.

— Ти си щедър и благороден, капитане — каза Бърборко, — да ти служи човек е цяло щастие.

— Но не забравяй — каза Уактено с твърд глас и хладно го изгледа, — че ме наричат „Човекът, който убива“. Ако ме излъжеш, в прерията няма място, достатъчно защитено и неизвестно, където можеш да се укриеш и да избегнеш отмъщението ми.

— Зная, капитане — отговори метисът и неволно потръпна. — Но бъди спокоен, няма да те излъжа.

— Надявам се! Сега си върви. Да не би да забележат отсъствието ти. След девет дни ще бъда тук.

— След девет дни ще ви предам момичето.

След тези думи Бърборко тръгна към лагера и се прибра, без да го забележат.

Щом останаха сами, двамата мъже, с които Бърборко бе сключил тази необикновено гнусна сделка, потънаха мълчаливо в храсталака и запълзяха като змии.

Скоро стигнаха до едно малко поточе, което течеше незабележимо из гората. Кенеди свирна два пъти различно.

Чу се лек шум и на няколко крачки пред тях изникна конник, водещ два коня.

— Ние сме, Франк, не бой се! Конникът веднага отиде при тях. — Какво ново? — попита Кенеди.

— Нищо особено — отвърна конникът. — Открих индианска следа…

— А — каза капитанът, — много хора ли са?

— Доста.

— В каква посока?

— Пресичат прерията от изток към запад.

— Добре, Франк, а какви са тези индианци?

— Предполагам, че са команчи. Капитанът се замисли.

— Вероятно е ловен отряд.

— Възможно е — отговори Франк. Двамата мъже възседнаха конете.

— Франк, и ти, Кенеди, вървете на Бъфало и се настанете в пещерата. Наблюдавайте внимателно мексиканците и гледайте да не ви открият.

— Бъди спокоен, капитане.

— Зная, че сте ловки и предани. Разчитам на вас, другари. Наблюдавайте и Бърборко. Този метис не ми вдъхва голямо доверие.

— Не се тревожете.

— Сега довиждане, скоро ще ви се обадя.

Въпреки тъмнината тримата мъже препуснаха в галон и изчезнаха из прерията в две различни посоки.

XIIНЕПОЗНАТИ ЧУВСТВА

Генералът таеше дълбоко в себе си причините, които го бяха принудили да предприеме това пътуване из западните прерии на Съединените щати. Даже лицата, които го придружаваха, не можеха да ги разгадаят.

Вече няколко пъти по негова заповед без видимо основание отрядът правеше с нищо неоправдани отклонения, спираше в съвсем пусти местности, където прекарваше по осем, десет и даже петнадесет дни. Тогава генералът тръгваше рано сутрин, придружен от някой водач, и се завръщаше едва привечер.

Какво правеше през тези дълги часове, без никой да знае къде отива? Каква цел преследваха неговите издирвания, от които се завръщаше още по-мрачен и натъжен?

По време на тия отсъствия на генерала доня Лус водеше доста еднообразен живот сред грубите хора, които я заобикаляха. Тя прекарваше унило дълги часове, седнала пред палатката си, или отиваше безцелно да язди из околностите на лагера, придружавана било от капитан Агилар, било от пълния доктор.

И този път стана същото. Оставено само от вуйчо си и даже от доктора, който все по-упорито търсеше своето фантастично растение и всяка сутрин излизаше от лагера, младото момиче бе принудено да се задоволява с компанията на капитан Агилар. Но макар и да беше млад, строен и донякъде надарен с интелигентност, капитан Агилар не беше особено интересен спътник за доня Лус.

Храбър воин с лъвско сърце, до смърт предан на генерала, комуто дължеше всичко, той изпитваше към племенницата му безкрайна привързаност и уважение, неотлъчно бдеше за нейната сигурност, но му бяха чужди малките внимания и ласкави думи, които тъй много се нравят на младите момичета и съкращават еднообразните часове.

Този път обаче доня Лус не скучаеше. След ужасната нощ на прерийния пожар, когато пред нея се появи Честно сърце като легендарните герои, за чиито подвизи тя толкова бе чела, и я спаси, нея и останалите, едно ново чувство, което тя още не съзнаваше, бе покълнало в сърцето й и постепенно бе завладяло цялото й същество.

Образът, на трапера, обграден от светлия ореол на човек, който с непоколебима решителност може да се бори лице в лице със страхотна опасност и да я превъзмогне, бе непрестанно пред очите й. Тя с гордост си приповтаряше различните перипетии на тази трагедия, траяла само няколко часа, в която траперът бе играл главната роля. Безпогрешната памет, с която са надарени младите непорочни момичета, възкресяваше точно и най-незначителните подробности от преживяното. С една дума, тя мислено възстановяваше всички събития, свързани с неочакваното появяване на трапера, благодарение на чиято неукротима смелост и хладнокръвие те бяха приключили щастливо за тях тогава, когато вече бяха загубили всяка надежда за спасение.

Внезапното заминаване на ловеца, отказът му да приеме най-естествената благодарност, сякаш той вече не се сещаше за онези, които бе спасил, бяха засегнали младото момиче. То се чувствуваше неизразимо засегнато от действителното или престорено равнодушие, което траперът бе проявил. Ето защо доня Лус непрестанно мислеше как да накара спасителя си да се разкае за това безразличие, ако случайно се срещнат втори път.

Известно е, макар това на пръв поглед да изглежда нелепо, че от омразата, или поне от любопитството, до любовта има само една крачка. Доня Лус направи тази крачка тичешком, без даже сама да забележи.

Както споменахме, доня Лус бе възпитана в манастир, чиито стени я ограждаха от света. Детството й бе преминало тихо и безцветно в изпълнение на разни религиозни или по-скоро суеверни задължения, които в Мексико са главната основа на религията. Когато вуйчо й я взе от манастира, за да я поведе из прерията, младото момиче не познаваше дори най-незначителните изисквания на живота и знаеше за външния свят, в който изведнъж бе потопено, толкова, колкото слепец по рождение знае за блясъка на слънчевите лъчи. Това нейно невежество бе добре дошло за плановете на вуйчо й и то за самата доня Лус се оказа сериозна пречка, в която тя често, без да ще, се препъваше.

Благодарение на грижите на вуйчо й дните преди заминаването им изтекоха почти безоблачно. Трябва все пак да отбележим една случка, на вид без значение, но която остави в душата на доня Лус дълбоки следи. Генералът бе цял погълнат от подготовката на експедицията — наемаше хора, за всичко трябваше да се погрижи и бе принуден да изостави племенницата си. За да не скучае обаче, ако стои все сама с една старица в неговия дворец на Кале де лос платерос, той често я изпращаше у една своя сродница, в чийто дом се събираше отбрано общество, сред което момичето прекарваше относително приятни вечери.

Една вечер имаше повече гости и те се разотидоха по-късно. Старият часовник на манастира Мерсед едва започваше да бие единадесет, когато доня Лус и гувернантката й, водени от един слуга с голям фенер в ръка, се прибираха в двореца, като плахо се оглеждаха. На няколко крачки от двореца, на ъгъла на улиците Св. Августин и Платерос, четири-пет съмнителни лица изникнаха сякаш от земята, с един удар загасиха фенера на слугата и заобиколиха двете жени. Ужасът на младото момиче беше неописуем.

То беше толкова изплашено, че не можа дори да извика, само падна на колене пред бандитите със сплетени ръце, докато гувернантката надаваше оглушителни писъци.

Мексиканските бандити, които бяха много делови хора, на бърза ръка завързаха устата на гувернантката с кърпата й и я принудиха да млъкне. После, с онова спокойствие, с което подобни хора си вършат работата, сигурни в своята безнаказаност, понеже делят плячката си с властите, се заеха да пребъркват жертвите си. Не срещнаха никаква съпротива. Напротив, двете жени сами побързаха да дадат скъпоценностите си, които бандитите радостно набутаха в джобовете си.

Но в решителния момент една шпага внезапно изсъска над главите им и двама бандити се простряха на земята, като кълняха и виеха от болка. Останалите обаче, засегнати от такова нападение, на каквото не бяха свикнали, се окопитиха и се нахвърлиха срещу неизвестния нападател, за да отмъстят за другарите си. Последният, без да се плаши от броя им, отстъпи крачка, зае отбранителна позиция и се приготви добре да ги посрещне. Случайно лунен лъч освети лицето му. Бандитите се стъписаха и скриха своите мучете в ножниците.

— Аха — рече непознатият с презрителна усмивка, — познахте ли ме, гълъбчета? Дявол да го вземе. Така ли изпълнявате заповедите ми? Ще поговорим по това. Хубав урок щях да ви дам.

Бандитите стояха неми, съкрушени и привидно разкаяни.

— А сега, господа нехранимайковци — продължи непознатият, — изпразвайте джобовете си и върнете на тези дами всичко, което сте им отнели.

Бандитите незабавно развързаха гувернантката и върнаха богатата плячка, която преди миг вече смятаха за своя собственост.

Доня Лус не можеше да дойде на себе си от изненада. Тя оглеждаше с голямо удивление странния мъж, който имаше такава власт над бандити без съвест и без чест.

— Всичко ли е върнато? — обърна се непознатият към нея. — Нищо ли не ви липсва, сеньорита?

— Нищо господине — отвърна тя ни жива, ни умряла, без даже да разбира какво говори.

— А сега — продължи той, обръщайки се към бандитите — да се махате веднага! Аз ще съпроводя дамите.

Бандитите не чакаха втора покана. Те изчезнаха като ято гарвани, отнасяйки със себе си ранените.

След като остана сам с двете жени, непознатият спасител се обърна към доня Лус.

— Позволете ми, сеньорита — каза той с най-изискана вежливост, — да ви придружа до вашия дворец, тъй като още не сте се съвзели от преживения страх.

Без да отговори, младото момиче машинално се улови за подадената му ръка.

Когато стигнаха до двореца, непознатият почука на входа, свали шапка и каза:

— Сеньорита, щастлив съм, че случаят ми позволи да ви окажа една малка услуга. Ще имам честта пак да ви видя. От дълго време следя незабелязано стъпките ви. Надявам се, че след като имах щастието да ви заговоря, ще ми се удаде да сторя това и втори път, сигурен съм в това, въпреки че скоро ще заминете на дълго пътешествие. Ето защо позволете ми да ви кажа не сбогом, а довиждане.

И той се поклони дълбоко пред младото момиче, после бързо се отдалечи.

Няколко дни след тази странна случка, за която доня Лус не счете за нужно да казва на вуйчо си, тя напусна Мексико, без да срещне непознатия. В навечерието на заминаването обаче младото момиче намери върху молитвеника си лист хартия, сгънат на четири, на който с дребен, изящен почерк бе написано:

Тази странна среща дълго време бе занимавала въображението на доня Лус. Тя бе допуснала даже за миг, че спасителят й и Честно сърце са едно и също лице. Но това предположение бързо отпадна. Имаше ли вероятност да е той? Защо Честно сърце, след като я спаси, тъй бързо изчезна? Не, това би било нелепо.

Но поради известна логичност или по-скоро нелогичност на човешката душа, колкото повече тази мексиканска история се заличаваше от паметта на доня Лус, толкова по-голямо място заемаше образът на Честно сърце във въображението й.

Тя искаше да види трапера, да говори с него.

Защо?

Сама не знаеше. Просто да го вижда, да слуша гласа му, да се опива от топлия му горд поглед, нищо повече! Всички млади момичета са такива.

Но как да го види?

Тук изникваше невъзможност, пред която младото момиче свеждаше безпомощно глава.

Все пак някакъв глас в дълбочината на сърцето й, който говори на младите влюбени момичета, й казваше, че скоро желанието й ще бъде изпълнено.

Тя се надяваше.

На какво?

Някоя непредвидена случка, някоя ужасна беда може би ще ги изправи един пред друг!

Истинската любов понякога се съмнява, но никога не се отчайва.

Четири дни след като се бяха настанили в лагера върху хълма, вечерта, когато се прибираше в палатката си, доня Лус се усмихна вътрешно, гледайки вуйчо си, който, дълбоко замислен, се готвеше за сън.

Най-после тя бе намерила начин да потърси Честно сърце.

XIIIЛОВ НА ПЧЕЛИ

Едва слънцето се бе показало на хоризонта, генералът, чийто кон бе вече оседлан, излезе от тръстиковата хижа, в която спеше, и се приготви за път. Когато слагаше крак на стремето, една малка ръка вдигна завесата на палатката и доня Лус се появи.

— Охо, вече си станала — усмихна се генералът. — още по-добре, мило дете. Поне ще мога да те целуна преди тръгване; може би това ще ми донесе щастие — добави той с глуха въздишка.

— Вие няма да тръгнете така, вуйчо — отговори тя и му подаде челото си за целувка.

— Защо, мила госпожице? — запита той весело.

— Защото съм ви приготвила нещо и искам да хапнете, преди да се качите на коня. Няма да ми откажете, нали, мили вуйчо? — каза тя с усмивка ма галено дете, която тъй радва старците.

— Разбира се, че няма да откажа, мое дете, при условие, че закуската, която тъй мило ми предлагаш, няма да се забави. Много бързам.

— Само няколко минути! — отвърна тя и се прибра в палатката.

— Добре тогава, съгласен съм — каза той и тръгна след нея.

Младото момиче запляска радостно с ръце. След миг закуската бе готова и двамата седнаха на масата.

Докато сипваше на вуйчо си и внимаваше нищо да не му липсва, доня Лус го наблюдаваше под око и изглеждаше толкова смутена, че накрая генералът я запита, като я гледаше изпитателно:

— Я кажи, сигурно си решила да ме молиш за нещо, Лусита. Нали знаеш, че нищо не мога да ти откажа.

— Вярно е, вуйчо. Но този път се страхувам, че мъчно ще успея да ви убедя.

— А, значи е нещо сериозно? — весело запита генералът.

— Напротив, мили вуйчо, но въпреки това се страхувам, че ще ми откажете.

— Говори, мое дете — отвърна старият воин разчувствуван, — говори без страх. Когато ми кажеш всичко, тогава ще ти отговоря.

— Е, добре, вуйчо — изчерви се доня Лус и продължи с решителен го: — Трябва да ви призная, че никак не ми е приятно да стой в лагера.

— Разбирам те много добре, мое дете, но какво мога да направя?

— Всичко.

— Как така?

— Вижте, вуйчо! Ако и вие стояхте тук, нямаше да има значение. Щяхте да бъдете при мене.

— Много мило е това, което ми казваш, но ти знаеш, че не мога да бъда постоянно тук, тъй като отсъствувам всяка сутрин.

— Да, точно това е пречката.

— Наистина.

— Но ако вие поискате, тя може лесно да бъде превъзмогната.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм.

— Не виждам как може да стане това. Освен ако реша да не излизам и да стоя при тебе.

— О, има начин всичко да се уреди.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, вуйчо.

— Я гледай, я гледай, и какъв е този начин, миличка?

— Няма да ми се сърдите, нали, вуйчо?

— Глупавичка! Сърдил ли съм ти се някога?

— Вярно, вие сте толкова добър.

— Хайде, говори, малка хитрушо!

— Е, добре, вуйчо, този начин е…

— Този начин е…?

— Да ме вземате със себе си всяка сутрин.

— Охохо! — сви вежди генералът. — Знаеш ли какво искаш, мило дете?

— Но, вуйчо, нещо съвсем естествено, струва ми се. Генералът не отговори. Беше се замислил. Доня Лус следеше с тревога лицето му.

След няколко мига той вдигна глава.

— Всъщност — промълви той — така може би е по-добре. Наистина ли ще ти бъде приятно да идваш с мене? — зашита той, вперил поглед в лицето й.

— О, мили вуйчо, вие сте толкова добър!

— Е добре, приготви се; отсега нататък ще ме придружаваш в моите утринни разходки.

Доня Лус скочи, целуна вуйчо си развълнувано и нареди да оседлаят коня й.

Четвърт час по-късно младото момиче и генералът, предшествувани от Бърборко и следвани от двама улани, напуснаха лагера и навлязоха в гората.

— В коя посока искате да отидем днес, генерале? — запита водачът.

— Заведете ни до трал е реките хижи, за които ни споменахте вчера.

Водачът се поклони в знак на покорство. Малкият отряд вървеше бавно и трудно по едва очертана пътека, на всяка крачка канете се заплитаха е лиани или се препъваха в корени на дърветата, подаващи се от земята.

Доня Лус беше щастлива. Може би при тези разходки щеше да срещне Честно сърце.

Бърборко, който вървеше няколко крачки напред, изведнъж нададе вик.

— Е, какво толкова необикновено става, Бърборко, та се решавате да си отворите устата — запита генералът.

— Пчели, господарю!

— Как пчели? Нима има пчели по тези места?

— Да, отскоро.

— Как отскоро?

— Точно така. Нали знаете, че пчелите са пренесени в Америка от белите?

— Вярно. Но как ще има пчели тук?

— Много просто. Пчелите са предните постове на белите. С нахлуването на белите във вътрешността на Америка пчелите отлитат напред, за да им очертаят пътя и да посочат обезлесените места. Появяването им в някоя необитаема област винаги предвещава пристигането на колония пионери или скватери.

— Колко странно! — промълви генералът. — Сигурен ли сте в това, което казвате?

— О, разбира се, господарю. Това е известно на всички индианци. И те никога не се мамят: оттеглят се, щом видят, че пристигат пчели.

— Много чудно наистина!

— Медът им сигурно е много вкусен — каза доня Лус.

— Чудесен, сеньорита, ако искате, много лесно ще ви извадим мед.

— Съгласни сме — каза генералът.

Водачът сложи върху храстите примамка за пчели и след малко забеляза с острия си поглед, че няколко насекоми вече се вият над гъстака. Направи знак на следващите го да спрат.

Пчелите накацаха върху примамката, опитаха я от всички страни и след като се запасиха, се издигнаха високо във въздуха и бързо като куршуми полетяха в права линия.

Водачът проследи внимателно посоката, в която пчелите отлетяха, даде знак на генерала и на останалите да го последват. След това препусна, прескачайки преплетените корени, падналите дървета, храстите, без да сваля поглед от небето. По този начин след едночасова изтощителна гонитба успяха да открият кошера в хралупата на едно изсъхнало абаносово дърво. Със силно жужене пчелите нахлуха в него през един отвор на повече от осемдесет стъпки над земята.

Водачът предупреди спътниците си да стоят по-далеч, за да не ги засегне падащото дърво или гневът на пчелите, и със секира започна да сече дървото. Пчелите не изглеждаха никак уплашени от ударите на секирата и продължаваха да влизат и излизат от естествения си кошер. Даже силното пращене, което предвещаваше падането на стеблото, не ги отклони от работата им. Най-после дървото се сгромоляса с трясък, разцепи се и разкри цялото богатство, събрано от пчелната колония.

Водачът грабна сноп суха трева, която бе приготвил, и я запали, за да се предпази от пчелите. Но те никого не нападнаха, не търсеха отмъщение. Бедните животинчета бяха зашеметени, летяха около разрушеното си владение и само се чудеха каква е тази катастрофа.

Водачът и уланите се заеха да извадят питите с лъжици и ножове и да ги сложат в мехове. Медът в едни пити беше тъмнокафяв и явно по-отдавнашен, в други — чисто бял, а в трети съвсем бистър.

Докато всички бързаха да приберат най-хубавите пити, от всички точки на хоризонта запрелитаха безброй рояци пчели, нахълтаха в разчупените пити и обираха меда, докато бившите собственички на кошера, изтощени и замаяни, наблюдаваха разграбването на имуществото си, без ни най-малък опит да спасят поне част от него.

Слисването на пчелите от кошера, които пристигаха след катастрофата, бе неописуемо. Те идваха натоварени, кръжаха над мястото на старото дърво, чудеха се, че е пусто, най-после, изглежда, разбираха бедата и отлитаха на рояци по съседните клони, откъдето сякаш наблюдаваха разрушеното си огнище и оплакваха унищоженото си владение.

Доня Лус се развълнува от скръбта на бедните пчелички.

— Ах, колко съжалявам — каза тя, — че пожелах мед. Колко нещастници заради моето лакомство!

— Да тръгваме — усмихна се генералът. — Нека им оставим тези няколко пити.

— Е — сви рамене водачът, — ако ги оставим, зверовете веднага ще ги унищожат.

— Какви зверове? — запита генералът.

— Ами белки, опосуми и най-вече мечките.

— Мечките ли? — възкликна доня Лус.

— Да, сеньорита! Те най-ловко откриват хралупа с мед и го изваждат.

— Значи обичат мед? — запита с любопитство момичето.

— Не само го обичат, луди са за мед, сеньорита — отговори водачът, който сега изглеждаше не толкова мрачен. — Толкова са лакоми за мед, че в продължение на седмици гризат някое дърво, за да направят в него отвор, широк, колкото да вкарат лапите си, и тогава отмъкват всичко — и меда, и пчелите, без да подбират.

— А сега — рече генералът — да продължим пътя си и да отидем при траперите.

— Скоро ще стигнем — отвърна водачът, — на няколко крачки пред нас е Великата канадска река, а траперите са по протежение на притоците й.

Малкият отряд потегли.

Историята с пчелите направи тягостно впечатление на доня Лус и тя не успяваше да прикрие тъгата си. Участта на тези кротки и трудолюбиви животинки, нападнати и пръснати само заради една прищявка, я опечали и тя се умисли.

Генералът забеляза мъката й.

— Мило дете, — кротко каза той, — какво става с теб? Не си весела, както на тръгване. На какво се дължи тази рязка промяна?

— О, вуйчо, не се тревожете. Аз съм като всички момичета: не много разумна и донякъде странна. Този лов, вместо да ми достави удоволствие, ме натъжи, не мога да се освободя от това чувство.

— Щастливо дете си ти, миличка — въздъхна генералът, — щом една толкова незначителна причина още може да те натъжава. Дай боже, дълго да останеш такава и никога да не те сполетят по-големи, истински страдания!

— Нима мога да бъда нещастна при вас, вуйчо?

— Уви, дете, кой знае дали още дълго ще бдя над тебе!

— Не говорете така, вуйчо. Надявам се, че още много години ще живеем заедно.

Генералът само въздъхна.

— Вуйчо — поде след известно време доня Лус, — не намирате ли, че в тази безкрайна и величествена природа около нас има някаква тайнствена сила, която облагородява мислите, възвишава душата и прави човека по-добър? Колко трябва да са щастливи хората, които живеят сред тази безгранична самота!

Генералът я погледна изненадано.

— Откъде ти идват такива мисли наум, мило дете? — запита той.

— Сама не знам, вуйчо — смутено отвърна тя. — Аз съм невежо, момиче, прекарало краткия си живот тихо и спокойно под вашето крило. И все пак има мигове, когато ми се струва, че ще бъда безкрайно щастлива, ако мога да живея в тази огромна пустош.

Изненадан и очарован от непринудената откровеност на племенницата си, генералът се готвеше да й отговори, когато водачът се приближи, направи знак на всички да млъкнат и тихо каза:

— Човек!…

XIVЧЕРНИЯ ЕЛЕН

Всички спряха на място.

В прерията думата „човек“ означава почти винаги враг.

От човека в прерията се опасяват повече, отколкото от най-хищните диви животни.

Човек, това означава съперник, натрапен съдружник, който с правото на по-силния идва да раздели придобитото с първия му притежател и често, да не кажем почти винаги, да отнеме плодовете на тежкия му труд.

Ето защо, когато бели, индианци или метиси се срещнат в прерията, те винаги се поздравяват с дебнещ поглед, с наострени уши и с пръст върху спусъка на карабината.

При думата „човек“ генералът и уланите се приготвиха за всеки случай да отбият внезапно нападение. Заредиха карабините си и се прикриха зад храстите.

На петдесетина крачки пред тях стоеше мъж, хванал дулото на дълга карабина, опряна на земята, и внимателно ги наблюдаваше. Той беше висок, строен, с енергично лице, с открит и решителен поглед. В дългата му грижливо сресана коса бяха вплетени кожички от самур и разноцветни панделки. Ловджийската кожена риза стигаше до коленете му. Странни гетри, украсени с връзки, ресни и дрънкулки, обвиваха краката му. Беше обут с великолепни мокасини, бродирани с мъниста.

На плещите си носеше червена наметка, вързана около кръста му с червен колан, на който висяха два пистолета, ловджийски нож и индианска лула. Карабината му бе грижливо украсена с яркочервени шарки и медни гвоздейчета.

На няколко крачки от него пасеше конят му. Като своя господар и той беше накичен най-фантастично — целият бе изпъстрен с ярки червени петна и ивици, юздите и ремъците бяха отрупани с мъниста и панделки, а по гривата и опашката му бяха гъсто набучени орлови пера, които се поклащаха от вятъра. — Генералът не можа да прикрие удивлението си.

— От кое индианско племе е този човек? — запита той водача.

— От никое — отвърна водачът.

— Как така от никое?

— Той е бял трапер.

— Облечен така!

Водачът сви рамене.

— Намираме се в прерията — каза той.

— Вярно — пошепна генералът.

През това време мъжът, когото описахме, навярно отегчен от колебанията на малкия отряд, поиска да разбере с кого, има работа и — как да се държи и заговори решително.

— Хей, хей — провикна се той на английски, — що за хора сте вие и какво, по дяволите, търсите тук?

— Карамба! — отговори генералът, метна пушката си през рамо и заповяда на другите да сторят същото. — Ние сме пътешественици, изморени от дълъг път. Слънцето препича, молим да ни разрешите да си починем няколко минути във вашето ранчо.

На тези думи, произнесени на испански, траперът отговори също на испански.

— Заповядайте без страх. Черния елен е добър, когато не искат да му сторят зло. Ще си разделим малкото, което притежавам, и нека ви е за добро.

При името Черния елен водачът не успя да прикрие уплахата си, поиска да каже нещо, но няма време за това, тъй като траперът метна карабината си през рамо, скочи на коня и се отправи към мексиканците.

— Моето ранчо е на няколко крачки оттук — каза той на генерала — и ако сеньоритата иска да хапне бизонова гърбица, мога да й доставя това удоволствие.

— Благодаря ви, кабалеро — отвърна с усмивка младото момиче, — мога да ви уверя, че в момента се нуждая най-вече от почивка.

— Всяко нещо с времето си — мъдро каза траперът. — Позволете ми за няколко минути да заместя водача ви.

— На вашите заповеди — отвърна генералът, — вървете напред, а ние ще ви следваме.

— Тогава да тръгваме — каза траперът и застана начело на малкия отряд. В този миг погледът му случайно се спря на водача, дебелите му вежди се свъсиха. — Хм — измърмори той през зъби, — какво означава това? Ще видим.

И без повече да се занимава с водача, без да покаже, че го е познал, даде знак за тръгване.

След като вървяха известно време мълчаливо край доста широк поток, траперът рязко зави, навлезе в гората и се отдалечи от брега.

— Моля да ме извините за това непредвидено заобикаляне, но тук наблизо има езеро и бобри и не искам да ги изплашим.

— О — възкликна доня Лус, — колко ще се радвам, ако мога да видя как работят тези трудолюбиви животни!

Траперът спря.

— Нищо по-лесно сеньорита — отвърна той. — Ако желаете, последвайте ме, а другите ще ни дочакат тук.

— О, да, да — отговори с готовност доня Лус, но веднага се опомни и добави: — Извинявайте, вуйчо!

Генералът изгледа трапера.

— Вървете, мое дете, ние ще ви чакаме тук — рече той.

— Благодаря, вуйчо — отвърна момичето радостно и скочи от коня.

— Отговарям за нея — заяви открито траперът, — не се страхувайте.

— Не се опасявам от нищо, щом ви я поверявам, приятелю — каза генералът.

— Благодаря — кимна Черния елен, направи знак на доня Лус и изчезна с нея сред храстите и дърветата.

Като изминаха известно разстояние, траперът спря. Ослуша се и се огледа на всички страни, после се наведе към младото момиче и леко докосна ръката му:

— Слушайте — каза той.

Доня Лус се спря безпокойна и трепереща. Траперът забеляза смущението й.

— Не се страхувайте, аз съм честен човек. Тук, сама с мен, в тази пустош вие можете да бъдете толкова спокойна, колкото ако сте пред главния олтар на Мексиканската катедрала.

Доня Лус крадешком погледна трапера. Въпреки странното му облекло лицето му излъчваше такава откровеност, погледът му беше толкова чистосърдечен и мил, че тя се почувствува напълно успокоена.

— Говорете — каза момичето.

— Сега ви познах — поде траперът, — вие сте от групата чужденци, които от няколко дни изследват прерията във всички посоки, нали?

— Да.

— Между вас има един смахнат със сини очила и руса перука, който не знам защо, събира разни треви и камънаци, вместо да се помъчи, като всеки добър ловец, да хване бобър или улучи елен.

— Сещам се за кого говорите, наистина е от нашите хора. Много способен лекар е.

— Знам, той ми каза. Често идва насам, станахме приятели. Веднъж ми даде един прах и ми пресече треската, която влачих два месеца, без да мога да се излекувам.

— Радвам се, че сте оздравял.

— Заради тази услуга искам да направя нещо за вас.

— Благодаря, приятелю, но не знам с какво друго можете да ми бъдете полезен, освен да ми покажете бобрите.

Траперът поклати глава.

— И с друго мога да ви помогна, сеньорита — продължи той, — даже много по-скоро, отколкото предполагате. Слушайте ме внимателно, сеньорита, аз съм беден човек, но тук, в прериите, ние знаем много неща, които великата природа ни разкрива, защото живеем лице с лице с нея. Искам да ви дам един добър съвет: човекът, който ви служи за водач, е върл злосторник. Всички в западните прерии го знаят. Може да се лъжа, но той ви гласи клопка. Тук има доста обесници като него и нищо чудно, ако се споразумее с тях, да ви погуби или най-малкото да ви обере.

— Сигурен ли сте в това, което говорите? — извика младото момиче, изплашено от тези думи, които странно съвпадаха с думите на Честно сърце.

— Дотолкова, доколкото човек може да твърди нещо, за което няма доказателства. Но като се има предвид миналото на Бърборко, от него може всичко да се очаква. Вярвайте ми, и да не ви е още изменил, скоро ще го направи.

— Боже мой, трябва да предупредя вуйчо си!

— В никакъв случай. Значи всичко да провалим. Хората, с които вашият водач се е съюзил или ще се съюзи, ако не го е сторил, са многобройни, решителни и познават основно прерията.

— Какво да правим тогава? — запита обезпокоено младото момиче.

— Нищо. Ще чакате и незабелязано ще наблюдавате най-внимателно всяка стъпка на вашия водач.

— Но…

— Нали разбирате — прекъсна я траперът, — щом ви предупреждавам да се пазите от него, това значи, че няма да ви оставя тогава, когато ще имате нужда от помощ.

— Вярвам ви.

— Добре. Ето какво ще направите: щом се убедите, че вашият водач ви изменя, ще ми изпроводите смахнатия доктор; нали можете да разчитате на него?

— Напълно.

— Добре. Тогава, както ви казах, ще ми го изпратите да ми каже само това: „Черни елен!…“ Черния елен съм аз.

— Да, знам. Вие ни се представихте.

— Много добре. Значи той ще ми каже: „Черни елен, часът удари!“ Нищо повече. Ще запомните тези думи, нали?

— Естествено. Само че не разбирам с какво ще ни помогне това.

Траперът тайнствено се усмихна.

— Хм, тези няколко думи ще ви доведат за два часа петдесетте най-решителни мъже от прерията. Това са хора, които, само да им даде знак техният главатар, са готови да загинат, за да ви освободят от ръцете на тези, които биха ви отвлекли, ако действително се случи онова, от което се опасявам.

Настъпи кратко мълчание. Доня Лус изглеждаше замислена.

Траперът се усмихна.

— Не се учудвайте на интереса, който проявявам към вас. Един човек, който значи всичко за мене, ме закле да бдя над вас през време на отсъствието му.

— Какво искате да кажете? — запита тя любопитно. — Кой е този човек?

— Той е ловец, комуто се подчиняват всички бели трапери от прерията. Като разбра, че Бърборко е ваш водач, той се усъмни. Подозира, че метисът има намерение да ви вкара в някоя клопка.

— И как се нарича този човек? — зашита тя възбудено.

— Честно сърце! Ще имате ли сега доверие в мене?

— Благодаря, приятелю, благодаря — отвърна младото момиче. — Никога няма да забравя поръките ви и ако за нещастие дойде такъв момент, не ще се поколебая да ви припомня обещанието.

— И добре ще сторите, сеньорита, защото това ще бъде единственият начин да се спасите. Значи разбрахме се, нали? Всичко е наред. Не казвайте нито дума за нашия разговор. И най-важното, не давайте вид, че сме се споразумели. Този метис е хитър като бобър. Ако се усъмни в нещо, ще се изплъзне из ръцете ни като истинска усойница.

— Бъдете спокоен, никому не ще кажа нито дума.

— А сега да продължим пътя си към езерото на бобрите. Честно сърце бди над вас.

— Той вече ни спаси живота веднъж по време на пожара в прерията — възкликна доня Лус.

— Аха! — пошепна траперът, наблюдавайки я с особен интерес. — Всичко върви на добре. После добави на висок глас: — Не се страхувайте, сеньорита. Ако следвате точно съвета, който ви дадох, нищо и ям а да ви се случи в прерията, на каквито и вероломства да станете жертва.

— О, ако ни сполети беда, бъдете сигурен, не ще се поколебая да ви призова на помощ, заклевам ви се!

— Значи всичко е наред — усмихна се Черния елен, — А сега да отидем да видим бобрите.

Те потеглиха и след няколко минути излязоха от гората. Тогава траперът спря, направи знак на момичето да застане неподвижно и като се обърна към него, каза: — Погледнете!

XVБОБРИТЕ

Доня Лус отстрани върбовите клони, наведе глава и погледна.

Бобрите бяха преградили не само реката, но и всички потоци, вливащи се в нея, тъй че околната земя се бе превърнала в обширно езеро.

В момента само един бобър работеше на главния шлюз. Скоро се появиха още пет бобъра, които носеха тресчици, тиня и клечки. След това всички заедно се отправиха към едно място, където язът очевидно имаше нужда от поправка. Оставиха товара си върху разрушената част, гмурнаха се във водата и почти веднага изскочиха на повърхността.

Всяко животинче носеше по малко глина, която им служеше вместо хоросан за спояване и закрепване на треските и клонките. След това донесоха още трески и още глина. Зидането продължи, докато дупката бе запълнена.

Щом свършиха тази работа, трудолюбивите животинчета си дадоха кратка почивка — гонеха се из езерото, гмуркаха се на дъното или играеха на повърхността, като шумно пляскаха по водата с опашки.

Доня Лус наблюдаваше странното зрелище с още по-голям интерес. Тя би стояла цял ден да гледа чудните животни.

Докато първите бобри се развличаха, появиха се два нови члена на общността. Известно време те наблюдаваха сериозно играта на другарите си, без да се присъединят към тях. След това се изкачиха на брега недалеч от мястото, където бяха спрели траперът и доня Лус, седнаха на задните си лапи, опряха предните на един млад бор и започнаха да гризат кората му. От време на време откъсваха някое парченце кора, хващаха го между предните си лапи и започваха да го глождят, да правят движения и гримаси като маймунки, когато белят орех.

Очевидно целта на тези бобри бе да прегризат дървото и те усърдно работеха. Младият бор имаше диаметър към четиридесет и пет сантиметра. Беше прав като свещ и доста висок. Те положително щяха да го прегризат за кратко време; но обезпокоен от дългото отсъствие на племенницата си, генералът реши да я подири и изплашени от тропота на конете, бобрите се гмурнаха във водата.

Генералът меко упрекна племенницата си за дългото и отсъствие. Но очаровано от неповторимата гледка, момичето нищо не отговори и се зарече и друг път да отиде да наблюдава игрите на Добрите.

Под водачеството а трапера пътешествениците се отправиха към ранчото му за да се скрият от палещите лъчи на слънцето, достигнало зенита.

Доня Лус, чието любопитство бе възбудено до крайна степен от интересното зрелище, прекъснато от неудачното появяване на генерала, започна да разпитва Черния елен за навиците на бобрите и начина, по който се ловят.

Както всички хора, които живеят сами и са принудени да мълчат, щом му се удадеше случай, траперът гледаше да се наприказва, затова не чака да го молят повторно.

— Охо, сеньорита — започна той, — червенокожите казват, че бобърът е човек, който не може да говори: И са прави. Бобрите са разумни, предпазливи, смели, трудолюбиви и пестеливи. Когато времето започне да застудява, цялото семейство се заема да приготвя зимнина. Млади и стари работят. Понякога правят дълги пътешествия, за да намерят кори, каквито предпочитат. Повалят доста дебели дървета, но вземат само клоните, чиято кора им е харесала. После ги нарязват на парчета, дълги около три стъпки, пренасят ги до водата, пускат ги по течението и то ги отнася до къщичките им, където ги прибират.

Жилищата им са чисти и удобни. След като се нахранят, те изхвърлят в реката над шлюзовете парчетата дърво, чиято кора са изгризали. Никога не позволяват на чужд бобър да се настани при тях и често се бият жестоко, за да осигурят независимостта на своята територия.

— Колко интересно! — възкликна младото момиче.

— Да — продължи траперът. — Но това не е всичко. Напролет, когато си менят козината, мъжкият бобър оставя женската в къщи, а сам тръгва като господар на далечно пътешествие за удоволствие и понякога се отдалечава извънредно много. Къпе се в бистрите планински води, катери се по бреговете, за да гризе нежните филизи на тополи и върби. Но когато наближи лятото, изоставя ергенския си живот и си спомня за семейните задължения. Тогава се връща при своята другарка и при новото си поколение и започва да ги води да събират зимнина.

— Трябва да признаем — каза генералът, — че това животинче е едно от най-интересните създания на природата.

— Да — потвърди доня Лус — и не разбирам как може да се избива като вреден дивеч.

— Какво да се прави, сеньорита? — отвърна философски траперът. — Всички животни са създадени за човека, особено бобърът, чиято кожа е толкова ценна.

— Вярно — каза генералът, — но как ги ловите? Всички бобри не са така доверчиви като тези. Някои много старателно прикриват жилищата си.

— Да — отвърна Черния елен, — но опитният ловец има сигурно око и открива по най-малкия признак следите на бобъра и жилището му, даже и да е затулен в най-гъсти храсталаци, и обикновено точно отгатва колко са обитателите му. Тогава траперът поставя своя капан, закрепя го за брега на два или три пръста под водата и го завързва с верига за кол, забит дълбоко в тинята или в пясъка. После обелва едно клонче и го потапя в специална примамка за бобри. Това клонче се поставя така, че да стърчи на три-четири пръста над водата, като краят му е забучен в отвора на капана. Бобърът има много остро обоняние и миризмата на натопеното клонче го привлича. Като допре муцунката си до клончето, за да го захапе, кракът му попада в капана. Изплашен, той се гмурва във водата, но капанът не го изпуска. Той се бори известно време, но не след дълго, изтощен, потъва на дъното и се удавя. Ето как се ловят обикновено бобрите, сеньорита. Но някои реки имат корито от камъни, където не може да се забие кол за закрепване на капана, и тогава сме принудени дълго да търсим хванатите бобри и даже да преплуваме големи разстояния. Често се случва по няколко члена от едно семейство да се хванат в капаните; тогава другите стават недоверчиви и с каквито и хитрости да си служим, те за нищо на света не захапват клончето. Предпазливо се приближават до капаните, откачват пружината с клон, често преобръщат капаните наопаки, откарват ги под шлюзовете си и ги заравят в тинята.

— А тогава? — запита момичето.

— Тогава — продължи Черния елен — не ни остава нищо друго, освен да натоварим капаните на гръб, да се при знаем за победени от бобрите и да отидем по други места, където бобрите не са се толкова изхитрили. Но ето и моето ранчо.

Пътниците бяха стигнали пред бедна колиба, построена от преплетени клони, едва годна да запази човека от слънчевите лъчи. Тя беше като всички колиби на прерийните трапери, които никак не се грижат за удобствата си.

Независимо от това Черния елен най-любезно покани чужденците в дома си. Пред колибата друг трапер, клекнал край огнището, печеше бизоновата гърбица, за която Черния елен бе споменал на гостите си. Този човек беше на около четиридесет години и бе облечен като Черния елен. Но умората и безкрайните несгоди на тежкия му занаят бяха издълбали о лицето му мрежа от неизличими бръчки, поради което той изглеждаше много по-стар, отколкото беше.

Наистина, не съществува по-опасен, по-тежък и по-малко доходен занаят от този на трапера. Клетите хора често биват ограбвани било от индианци, било от бели ловци, скалпирани или избивани, и никой не се интересува за съдбата им.

— Седнете, сеньорита, и вие, господа — любезно каза Черния елен. — Моят дом, колкото и беден да е, все пак е достатъчно широк, за да побере всички ви.

Пътешествениците приеха с благодарност поканата, слязоха от конете си и скоро се настаниха върху легла от сухи листа, покрити с мечи, еленови и бизонови кожи.

Ястието, истинско ловджийско ястие, бе полято с няколко кани чудна ракия, от която генералът винаги носеше, когато тръгваше на път. Траперите я оцениха по достойнство.

Доня Лус, водачът и уланите полегнаха да си починат, докато горещината отслабне, а генералът помоли Черния елен да го последва и двамата излязоха от колибата.

След като се поотдалечиха, генералът се разположи до едно абаносово дърво и покани спътника си също да седне. След кратко мълчание каза:

— Приятелю, позволете ми най-напред да ви благодаря за топлото гостоприемство. Сега искам да ви задам някои въпроси.

— Кабалеро — отговори уклончиво траперът, — вие знаете какво казват червенокожите: между всяка дума смукни от лулата си, за да премислиш по-добре какво ще кажеш.

— Това е разумно. Но бъдете спокоен. Нямам никакво намерение да ви задавам въпроси, отнасящи се до вашата професия или до нещо друго, което лично ви засяга.

— Ако мога да ви отговоря, кабалеро, бъдете сигурен, че не ще се поколебая да задоволя желанието ви.

— Благодаря, приятелю, тъкмо това исках да чуя. Сега ми кажете, от колко време живеете в прериите?

— От десет годили вече, господине, и дано да остана тук още толкова.

— Значи този живот ви харесва?

— Повече, отколкото можете да си представите. Само човек, дошъл тук почти от детска възраст, преживял всички неволи, всички страдания, изпитал всички превратности, може да разбере опияняващия чар на този живот, неземните радости и непознатите усещания, които той ни доставя. О, кабалеро, най-красивият, най-големият град на стара Европа е жалък, гаден и долен в сравнение с тази пустош. Вашият посредствен, уреден, ограничен живот не може да се сравни с нашия. Само тук човек диша свободно, с пълни гърди, само тук може да живее, да мисли. Цивилизацията го свежда почти до равнището на звяр, като му оставя само толкова инстинкт, колкото да преследва неуморно отвратителните си лични интереси. А тук, в прерията, сред пустошта, лице с лице с природата, мислите се окрилят, душата се възвеличава и той става действително това, за което е предопределен, а именно — цар на всички творения.

Докато говореше, траперът се преобрази, лицето му доби вдъхновен израз, очите му блестяха, движенията му излъчваха благородство, каквото само страстта може да породи.

Генералът дълбоко въздъхна и една сълза се търкулна по страната му.

— Наистина — тъжно каза той, — този живот има странно очарование за хора, които са го живели, и то ги държи завинаги. А вие откъде дойдохте в прериите?

— От Квебек, господине, аз съм канадец.

— Аха!

Настъпи мълчание, После генералът запита:

— Няма ли мексиканци между вашите другари?

— Има неколцина.

— Бих искал да получа някои сведения за тях.

— Само един човек може да ви ги даде, но за съжаление в момента не е тук.

— А как се казва той?

— Честно сърце.

— Честно сърце! — повтори генералът оживено. — Струва ми се, че познавам този мъж.

— Наистина.

— Боже мой, колко жалко, че не е тук!

— Но вие много лесно можете да го видите, ако действително желаете това.

— Да, много бих искал.

— Тогава бъдете спокоен, скоро ще го видите.

— Как така?

— О, много просто. Честно сърце слага капаните си до моите. Сега аз ги наглеждам, но той скоро ще се върне.

— Дано! — възбудено каза генералът.

— Щом се върне, ще ви предупредя, ако дотогава не сте напуснали лагера.

— Нима знаете къде станува моят отряд?

— В прерията се знае всичко, което става — усмихна се траперът.

— Значи обещавате?

— Давам ви думата си, господине.

— Благодаря.

Доня Лус излезе от хижата.

Пътниците начело с генерала се качиха на конете си, благодариха на траперите за сърдечното гостоприемство и потеглиха обратно към лагера.

XVIПРЕДАТЕЛСТВО

Завръщането беше тъжно. Генералът бе погълнат от мисли — припомняше си разговора с трапера. Доня Лус разсъждаваше върху предупреждението му. Заинтригуван от разговорите на Черния елен е младото момиче и с генерала, водачът чувствуваше че ще трябва да бъде нащрек. Само двамата улани яздеха безгрижно, понеже не подозираха драмата, която се разиграваше около тях, и мислеха само за почивка.

Бърборко неспокойно се оглеждаше на всяка крачка, сякаш търсеше съучастници сред гъсталака, през който малката група се движеше.

Денят преваляше, слънцето скоро щеше да се скрие и тайнствените обитатели на гората от време на време вече надаваха глухи ръмжения.

— Далеч ли сме още? — запита генералът.

— Не — отговори водачът, — няма повече от час.

— Да побързаме тогава, не искам нощта да ни свари в тези гъсталаци.

Групата препусна в бърз тръс и за по-малко от половин час стигна до първите укрепления на лагера.

Капитан Агилар и докторът посрещнаха пътниците.

Вечерята беше отдавна готова и всички седнаха на трапезата.

Но тъгата, която бе обхванала генерала и племенницата му, се засилваше, вместо да изчезне. Това се чувствуваше ясно и всички се хранеха бързо, без да разговарят. Накрая, под предлог, че е изморен, всеки се оттегли за почивка, но всъщност искаше да бъде сам и да се съсредоточи върху днешните събития.

И водачът не се чувствуваше спокоен. Един мъдрец е казал, че нечистата съвест е най-тягостният другар за през нощта. А съвестта на Бърборко беше най-мръсна от всички нечисти съвести и затова никак не му се спеше. Той се разхождаше из лагера, напразно търсеше в изтерзания си от безпокойство, а може би и от угризения мозък някакъв начин да излезе от кашата, в която се бе забъркал, но колкото и да мъчеше въображението си, не успяваше да надвие страха.

Вече бе късна нощ, луната се бе скрила, над стихналия лагер се бе спуснал дълбок мрак.

Всички спяха или се преструваха, че спят. Само водачът, който бе поел първата смяна, бдеше, седнал на един денк; скръстил ръце, втренчил поглед, той се чувствуваше обзет от все по-мрачни мисли.

Внезапно някаква ръка докосна рамото му и нечий глас пошушна на ухото му само една дума:

— Кенеди!

С обичайните при всички случаи за индианеца и метиса хладнокръвие и бавност водачът се огледа изпитателно, за да разбере дали е сам, после хвана ръката, която още бе облегната на рамото му, и повлече нощния посетител към един отдалечен кът, където беше сигурен, че никой не ще ги види.

Когато двамата мъже минаваха покрай палатката, завесата се полуотвори и една сянка се плъзна безшумно след тях.

Двамата мъже се прикриха между денковете, застанаха съвсем близо един до друг и заговориха шепнешком.

— Слава богу! — промълви водачът. — С нетърпение чаках да дойдеш, Кенеди!

— Знаеше ли, че ще дойда? — запита другият недоверчиво.

— Не, но се надявах.

— Нещо ново?

— Да, много.

— Говори бързо!

— Всичко е загубено.

— Ха! Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Днес генералът, аз го водех, отиде…

— Зная, видях ви.

— По дяволите! Защо не ни нападна?

— Бяхме само двама.

— Аз щях да съм третият и щяхме да бъдем с равни сили, с генерала имаше само двама улани.

— Вярно, не се сетих.

— Сгрешил си, всичко щеше да бъде вече свършено, а сега вероятно планът ни ще пропадне.

— Как така?

— Е! Ясно как. Генералът и племенницата му разговаряха надълго с тоя хитрец Черния елен, а както ти е известно, той отдавна ме познава и сигурно ги е предупредил да се пазят от мене.

— Защо тогава ги заведе до езерото на бобрите?

— Можех ли да предполагам, че ще срещнем този проклет трапер?

— При нашия занаят трябва да бъдем винаги нащрек.

— Прав си. Наистина сбърках. Но сега нищо не може да се направи, защото ми се струва, че Черния елен е осведомил подробно генерала за мен.

— Хм! Сигурно е така, какво да правим тогава?

— Трябва да действуваме колкото може по-бързо, за да нямат време да вземат мерки.

— Точно това искам и аз, нали знаеш?

— Да. Къде е капитанът? Върна ли се вече?

— Пристигна тази вечер. Всички наши хора са скрити в пещерата. Четиридесет души.

— Браво! Ах, защо не дойдохте всички, а само ти? Видя ли какъв удобен случай изпуснахме. Те спят като заклани, за десет минути щяхме да ги изловим.

— Прав си, но не може всичко да се предвиди. Освен това иначе беше уговорено с капитана.

— Вярно. Ами тогава защо си дошъл?

— За да ти известя, че сме готови и чакаме само сигнал от тебе, за да действуваме.

— Кажи как да постъпя, посъветвай ме!

— Какво дяволите, искаш да те посъветвам? Знам ли аз какво става тук, та да ти кажа как да действуваш?

Водачът помисли, след това вдигна глава и внимателно се вгледа в небето.

— Слушай — каза той, — сега е най-малко два часът.

— Да.

— Ще се върнеш в пещерата.

— Веднага ли?

— Да.

— Добре. После?

— Ще кажеш на капитана, че ако иска, ще му предам момичето още тази нощ.

— Хм, това ми изглежда трудно.

— Ти си просто глупак.

— Може, обаче не виждам как ще свършиш тази работа.

— Чакай малко. Охраната на лагера е разпределена така: през деня войниците караулят на укрепленията. Но тъй като не са свикнали с живота в прерията и през нощта тяхната помощ би била повече вредна, отколкото полезна, другите водачи и аз сме натоварени с охраната на лагера, докато войниците спят.

— Умно са го измислили — засмя се Кенеди.

— Нали? — отвърна Бърборко. — Всички пристигате на коне. Когато наближите подножието на хълма, шестима посмели между вас ще дойдат с мене и с тяхна помощ се наемам да вържа войниците и самия генерал, докато спят.

— Добре, плана си го бива.

— Намираш ли?

— Разбира се.

— Много добре. Щом вържем нашите юнаци, аз ще свирна и капитанът ще дойде с останалата част от групата. Тогава вече той сам да се разправя с момичето, аз няма да се меся.

— Чудесно.

— По този начин ще избегнем проливане на кръв и излишни изстрели, щом можем да минем и без тях.

— Доста си предпазлив.

— Дявол да го вземе, слушай, драги, когато се върши такава доходна работа, трябва да се направи всичко, за да успее.

— Умно казано. Твоят план много ми харесва и искам незабавно да го осъществим. Но най-напред нека се разберем как да действуваме, за да се избягнат недоразуменията, които са винаги неприятни.

— Добре.

— Ако, както се надявам, капитанът одобри твоя план и сметне, че ще се изпълни успешно, щом стигнем до подножието на хълма, аз ще се кача с петима мъжаги, които лично ще избера. От коя страна ще ме вкараш в лагера?

— Ами че оттам, откъдето сега влезе, мястото ти е познато.

— А ти къде ще бъдеш?

— На самия вход, готов да ви помагам.

— Добре. По всичко се разбрахме. Нещо друго имаш ли да ми казваш?

— Нищо.

— Тогава тръгвам.

— Да, колкото по-рано, толкова по-добре.

— И тук си прав. Заведи ме сега до мястото, откъдето трябва да изляза. Толкова е тъмно, че ако вървя сам, може да се заблудя и да се спъна в някой заспал войник, а това ще ни обърка сметките.

— Дай си ръката.

— Ето.

Двамата мъже станаха и се отправиха към мястото, откъдето трябваше да излезе пратеникът на капитана. Но в същия миг някаква сянка изникна пред тях и един глас каза твърдо:

— Вие сте предатели и ще умрете!

Въпреки цялото си хладнокръвие двамата мъже за миг се смразиха от страх.

Без да им даде време да се опомнят, лицето, което бе извикало, стреля с два пистолета срещу тях почти от упор.

Бандитите изреваха: единият падна, другият скочи като оцелот, прехвърли се през укрепленията и изчезна, преди да успеят да стрелят още веднъж по него.

Двата изстрела и викът на бандитите разбудиха лагера. Всички се спуснаха към укрепленията.

Генералът и капитан Агилар пристигнаха първи на мястото, където се бе разиграла описаната сцена.

Те завариха доня Лус с два пламтящи пистолета в ръце, а в краката й се гърчеше мъж в предсмъртни конвулсии.

— Какво значи това, мила племенничко, какво, за бога, е станало? Ранена ли си? — уплашено запита генералът.

— Успокойте се, вуйчо, не съм ранена — отговори младото момиче, — аз само наказах един предател. Двама негодници заговорничеха в тъмнината срещу нас; единият избяга, но мисля, че този е тежко ранен.

Генералът бързо се наведе към бандита. При светлината на факела, който носеше в ръка, той позна Кенеди, водача, за когото Бърборко заявяваше, че е изгорял жив по време на пожара в прерията.

— О — каза той, — какво значи това?

— Това значи, вуйчо, че ако провидението не ми бе помогнало, група бандити, които се крият някъде наблизо още тази нощ щяха да ни нападнат изневиделица.

— Тогава да не губим време.

Подпомогнат от капитан Агилар, генералът побърза да вземе всички мерки, за да отблъснат евентуално нападение.

Бърборко бе избягал, но широка кървава следа показваше, че е тежко ранен. Ако беше светло, щяха да се опитат да го преследват и може би щяха да го заловят, но в тоя мрак, като при това не знаеше дали няма скрити наблизо врагове, генералът не позволи на войниците да излязат от лагера и да рискуват живота си. Предпочете да остави на негодника възможност за спасение.

Кенеди беше мъртъв.

След като първото вълнение и напрежението от непосредствената опасност преминаха, доня Лус почувствува, че е жена. Силите й я напуснаха, очите й се замъглиха, конвулсивни тръпки разтърсваха цялото й тяло, краката й се подкосиха и тя сигурно щеше да падне на земята, ако докторът не беше я задържал.

Той я отнесе почти в безсъзнание в платката и положи всички необходими грижи за здравето й.

Доня Лус постепенно дойде на себе си, сърцето й се успокои, мисълта й се изясни.

Тя си припомни препоръката, която й бе направил същия ден Черния елен, и разбра, че е дошъл часът да го помоли за помощ. Направи знак на доктора да се приближи.

— Драги докторе — тихо каза тя, — искате ли да ми направите една голяма услуга?

— Разчитайте на мен, сеньорита.

— Познавате ли трапера Черния елен?

— Да, неговата колиба е близо до езерото на борбите.

— Точно така. Добри ми докторе, щом се съмне, трябва да отидете при него и да му кажете, че идвате от мое име.

— Но защо, сеньорита?

— Моля ви се — дяволито каза тя.

— О, тогава можете да бъдете спокойна, ще отида — отговори лекарят.

— Благодаря ви.

— И какво трябва да му кажа?

— Ще му разправите всичко, което стана тук тази нощ.

— Разбира се.

— И после ще добавите, запомнете добре тези думи, трябва точно да му ги предадете.

— Слушам с двете си уши. Ще запечатам тези думи в мозъка си.

— „Черен елен, часът удари!“ Разбрахте, нали?

— Отлично, сеньорита.

— Заклевате ли се да направите това, което ви моля?

— Заклевам се — каза той сериозно. — При изгрев слънце ще отида при трапера, ще му разкажа всичко, което стана тук през нощта, и ще добавя: „Черни елен, часът удари!“ Това ли е всичко, което желаете от мен?

— Да, това е всичко, драги докторе.

— Е, добре, почивайте си без страх, сеньорита, заклевам се в честта си, че ще сторя това, което ми поръчахте.

— Благодаря ви — промълви младото момиче с мила усмивка и стисна ръката му.

След това, сломена от ужасните преживявания през нощта, тя се отпусна на леглото си и заспа здрав възстановителен сън.

Призори, въпреки че генералът напразно се постара да му попречи да замине, като му посочи всички опасности, достойният учен отхвърли всички доводи на приятеля си и без да му даде никакви обяснения, излезе от лагера и се спусна по хълма. Като стилна до гората, той пришпори коня си и се понесе в галоп към колибата на Черния елен.

XVIIIОРЛОВА ГЛАВА

Орлова глава беше колкото предпазлив, толкова и решителен вожд. Той знаеше, че може да очаква всичко от американците, ако не успее да прикрие напълно следите си.

Затова след успешното изненадващо нападение срещу белите, които отскоро бяха разорали земите по брега на Великата канадска река, той не пренебрегна нито една предохранителна мярка, за да запази отряда си от ужасното отмъщение, което го заплашваше.

Човек едва ли може да си представи умението на индианците да заличават следите си.

Те минават по двадесет пъти през едно и също място, смесват следите си, докато станат неразгадаеми, без да пропуснат нито едно възвишение или падина, вървят в стъпките си един след друг, за да прикрият броя си, газят по цели дни в потоците, като понякога водата им стига до кръста, случва се дори последователно да заличават с ръка една по една дирите, които биха могли да насочат хитрите им и проницателни врагове.

Племето змия, към което се числяха воините, командувани от Орлова глава, наброяваше около петстотин души. То бе навлязло в прерията, за да лови бизони и да води непрекъснати сражения с поуните и сиуксите, с които постоянно враждува.

Целта на Орлова глава бе, щом привърши похода, да се присъедини към братята си, за да скрие на сигурно място плячката, заловена при превземането на селото. Освен това имаше намерение да вземе участие във великия по-ход, който племето му подготвяше срещу траперите — бели и метиси, — разпръснати из прерията, които индианците смятаха, и то напълно основателно, за свои безпощадни врагове.

Въпреки многобройните предпазни мерки отрядът вървеше бързо.

Вечерта на шестия ден след унищожаването на форта команчите се спряха на брега на една безименна рекичка, каквито често се срещат по тия места, и се приготвиха за пренощуване.

Няма нищо по-просто от установяването на индиански лагер, когато червенокожите воини са на пътеката на войната, т.е. в боен поход.

Те спъват конете, за да не могат да се отдалечават: ако няма опасност от изненада, запалват огън сред лагера, а в противен случаи всеки сам се грижи да се нахрани и подслони.

От напускането на разрушения форт разузнавачите не бяха открили никакви съмнителни следи и команчите напредваха без никакви опасения, че са наблюдавани или следени от враговете си.

Те бяха наближили лагера на своето племе, тъй че се намираха в пълна безопасност.

Орлова глава нареди да се запали огън и лично постави часови, за да бдят за сигурността на воините.

След като взе тези предохранителни мерки, военачалникът се облегна на едно абаносово дърво, извади лулата си и заповяда да му доведат стареца и мексиканката.

Когато двамата се изправиха пред него, Орлова глава поздрави сърдечно стареца и му предложи лулата си в знак на благоволение. Старецът пое лулата и се приготви да отговаря на въпросите, които без съмнение индианският вожд се канеше да му зададе.

И наистина, след кратко мълчание Орлова глава заговори.

— Добре ли се чувствува моят брат сред червенокожите? — запита той.

— Нямам право да се оплаквам, вожде — отговори старецът. — Откакто съм при вас, с мен се отнасят с голямо уважение.

— Моят брат е приятел — надуто отговори команчът. Старецът се поклони.

— Ние сме вече в нашите ловни земи — поде индианецът, — а моят брат, Беловласата глава, е уморен от дългия си живот. Той е много по-добър за огъня на Съвета, отколкото да преследва на кон елени или бизони. И тъй, какво желае моят брат?

— Вожде — отговори старецът, — вашите думи са самата истина. Беше време, когато като всяко дете на прерията, прекарвах по цели дни на лов, възседнал буен мустанг; силите ми сега изчезнаха, тялото ми загуби своята гъвкавост, а погледът ми — своята непогрешимост. Вече не съм годен за поход, колкото и кратък да е той.

— Добре — отговори невъзмутимо индианецът, изпускайки кълба дим през устата и ноздрите си, — нека моят брат каже на своя приятел какво желае, и то ще бъде изпълнено.

— Благодаря, вожде. Ще се възползувам от вашето благосклонно предложение. Ще бъда щастлив, ако се съгласите да ми дадете всичко необходимо, за да се прибера безпрепятствено в земите на белите, където ще мога спокойно да преживея малкото дни, които ми остават.

— Ха, как да не го направя? Няма нищо по-лесно от това. Щом се приберем при нашето племе, тъй като моят брат не желае да остане при червенокожите си приятели, желанията му ще бъдат изпълнени.

Настъпи кратко мълчание. Старецът помисли, че разговорът е привършен, и се приготви да се отдалечи. С властно движение Орлова глава му заповяда да остане.

Известно време го гледа изпитателно, изтърси лулата си, пъхна я в пояса и със странен израз каза тъжно:

— Моят брат е щастлив. Макар че е преживял много зими, той не върви сам по пътищата на живота.

— Какво иска да каже вождът? — запита старецът. — Не разбирам.

— Моят брат има семейство, нали? — продължи команчът.

— Уви! Моят брат се лъже. Аз съм сам на тоя свят.

— Какво говори моят брат? Не е ли до него съпругата му?

Тъжна усмивка се очерта по бледите устни на стареца.

— Не — каза той след кратко мълчание, — аз нямам съпруга.

— Каква му е тогава тази жена? — запита вождът, преструвайки се на изненадан, и посочи възрастната мексиканка, която стоеше тъжна и мълчалива до стареца.

— Тази жена е моята господарка.

— Уф! Моят брат да не би да е роб? — рече команчът със зла усмивка.

— Не — отвърна гордо старецът, — аз не съм роб на тази жена, а неин предан слуга.

— Уф! — възкликна отново индианецът и поклати глава, като дълбоко се замисли над отговора на стареца.

Но той не можа да проумее тънката разлика в — думите, отказа се да разреши тази неразбираема за него задача, тръсна глава, иронично погледна стареца през полуотворените си клепачи и го запита:

— Добре тогава, жената ще замине ли с моя брат?

— Така смятам.

Възрастната жена, която дотогава бе седяла мълчалива, помисли, че е време да се намеси.

— Благодаря на вожда за всичко — каза тя. — И понеже той е толкова добър, че се поставя на наше разположение, ще ми позволи ли да се обърна към него с една молба?

— Нека моята майка говори, ушите ми са отворени.

— Аз имам син, който е велик бял ловец и сега навярно се намира в прерията. Ако моят брат се съгласи да ни държи още няколко дни при себе си, може би ще го срещнем; под негова закрила ние няма от какво да се боим.

При тези непредпазливи думи старецът направи уплашено движение.

— Сеньора — бързо каза той на матерния си език, — внимавайте-какво…

— Тишина! — прекъсна го индианецът строго. — Защо моят брат говори пред мене на непознат език? Или се бои, че ще разбера неговите думи?

— О, вожде — промълви старецът и махна отрицателно с ръка.

— Нека тогава моят брат да остави бледоликата ми майка, тя говори на един вожд.

Старецът млъкна, но сърцето му се сви от тежко предчувствие.

Орлова глава знаеше много добре с кого има работа и си играеше с двамата като котка с мишка. Без да издава чувствата си, той се обърна към жената, поклони й се с вродената учтивост, свойствена на индианците, и каза тихо и приветливо:

— О, о! Синът на моята майка бил велик ловец? Толкова по-добре.

Сърцето на бедната жена се разтуптя от радост.

— Да — гордо каза тя, — той е един от най-смелите трапери в западните прерии.

— Уф! — възкликна още по-любезно вождът. — Твоят именит син трябва да има име, почитано от всички в прериите.

Беловласият старец приличаше на мъченик. Следен от строгия поглед на команча, той не знаеше как да предупреди своята господарка да не произнася името на сина си.

— Неговото име е много известно — каза жената.

— О! — намеси се старецът. — Всички майки са такива, за тях синовете им са винаги герои. Макар че е прекрасен момък, синът й не е нещо повече от другите и името му сигурно не е стигнало до ушите на моя брат.

— Откъде знае моят брат? — запита индианецът с язвителна усмивка.

— Така си мисля, пък моят брат и да го е чул случайно, навярно то отдавна се е заличило от паметта му и не си струва да му се припомня. Ако моят брат позволи, ние ще си вървим, денят беше уморителен повече е време за почивка.

— След малко — каза кратко команчът и като се обърна към жената, я запита настойчиво: — Как е името на бледоликия вони?

Разбрала от намесата на своя верен слуга, чиято преданост и предпазливост добре познаваше, че е направила грешка, старата жена се чудеше как да я поправи.

— Не ме ли чува моята майка? — поде вождът.

— Защо трябва да ви казвам едно име, което, по всичко изглежда, ви е непознато и ни най-малко не може да ви интересува? Ако моят брат ми позволи, аз ще си отида.

— Не преди моята майка да ми е казала името на своя син, великия воин — каза команчът, като свъси вежди и с нескриван гняв тропна с крак.

Старецът разбра, че всичко това трябва час по-скоро да приключи; мигновено се реши и каза:

— Моят брат е велик вожд; въпреки че косата му е тъмна, мъдростта му е огромна. Аз съм негов приятел и съм сигурен, че той не ще иска да злоупотреби със случайността, която е поставила в ръцете му майката на неговия неприятел: синът на тази жена е Честно сърце.

— Уф! — изсумтя Орлова глава със зловеща усмивка. — Знам. Защо бледоликите имат два езика и две сърца и винаги се опитват да измамят червенокожите?

— Ние не искахме да ви измамим, вожде!

— Докато бяхте при нас, ние се отнасяхме с вас като с хора от племето ни. Аз ви спасих живота.

— Това е вярно!

— Е добре — продължи Орлова глава със същата язвителна усмивка, — аз ще ви докажа, че индианците не забравят и знаят да отвръщат на злото с добро. Вижте тези рани; знаете ли кой ми ги нанесе? Честно сърце! Ние сме врагове. Неговата майка е в моя власт. Аз мога веднага да наредя да я вържат за стълба на изтезанията, това е мое право, нали?

Двамата бели наведоха глави.

— Законът на прерията е: око за око, зъб за зъб! Изслушай ме, стари дъбе: заради нашето старо приятелство аз ви давам срок. Утре при изгрев слънце ти ще тръгнеш да търсиш Честно сърце. Ако след четири дни той не дойде да се предаде сам в ръцете ми, неговата майка ще загине. Моите млади воини ще я изгорят жива на кървавия стълб, а моите братя ще си направят бойни свирки от нейните кости. Върви! Казах!

Старецът се опита да умилостиви вожда, падна на колене, но отмъстителният индианец го ритна и се отдалечи.

— Ах, сеньора — промълви старецът отчаян, — вие сте загубена!

— Преди всичко, Еусебио — прошепна майката, задавена от сълзи, — не довеждай сина ми на никаква цена! Какво значение има, че аз ще умра? Уви! Не живях ли и без това много дълго?

Старият слуга я изгледа с възхищение.

— Винаги ще си останете същата! — каза той развълнувано.

— Нима животът на майката не принадлежи на детето й? — беше отговорът на любещото сърце.

Сломени от мъка, двамата старци се прислониха до едно дърво и не мигнаха цялата нощ.

Орлова глава сякаш не забелязваше отчаянието им.

XVIIIЕУСЕБИО

Мерките, които Орлова глава бе взел, за да заличи следите на отряда, можела да заблудят само бели, неспособни да се движат без компас в безкрайните пусти прерии, с по-малко изострени сетива от сетивата на следотърсачите и траперите. Но за хора като Честно сърце и Веселяка тези мерки бяха съвсем недостатъчни.

Двамата смели следотърсачи нито за миг не загубиха следите на команчите. Свикнали с индианските похвати, те не можеха да бъдат измамени нито от внезапните завои, нито от криволиченията, нито от лъжливите спирания, т.е. нито от едно от безбройните препятствия, които команчите бяха оставили по пътя си.

Помагаше им още нещо, за което команчите не бяха се сетили и което насочваше двамата трапери толкова ясно, колкото ако команчите сами се бяха погрижили да обозначат пътя си.

По-горе споменахме, че при развалините на една коли ба траперите бяха намерили вързана ловна хрътка. След като бе освободено, кучето се позавъртя около Веселяка, после с вирнат нос хукна да настигне господаря си — стария Еусебио. И наистина го настигна.

Следите на кучето, които индианците не се бяха погрижили да заличат по простата причина, че не ги бяха забелязали, се виждаха навсякъде, а за опитни трапери като Честно сърце и Веселяка те бяха предостатъчно указание за вярната посока.

С пушки напряко на седлата, придружавани от своите хрътки, ловците спокойно вървяха след команчите, които и не подозираха, че имат такъв ариергард.

Вечер Честно сърце се спираше точно на мястото, където Орлова глава беше установил предния ден своя лагер. Планът на двамата трапери бе да вървят винаги на няколко мили от индианците. Те биха могли много лесно да ги задминат, ако искаха да сторят това, но по свои съображения, Честно сърце желаеше известно време още да ги следва отдалеч.

След като прекараха нощта на една горска полянка до бистро поточе, чийто ромон ги бе приспал, двамата ловци бяха оседлали конете и се готвеха да потеглят на път. Хапнаха на крак по къс еленово месо. Честно сърце, който от сутринта не бе продумал, се обърна към своя другар:

— Да седнем за миг — каза той, — няма защо да бързаме, Орлова глава вече е стигнал при племето си.

— Да — отвърна Веселяка и седна на тревата, — имаме време да си поговорим.

— Как не можах да разбера, че тия проклети команчи са пратили само боен отряд. Ние двамата не можем и да мислим да завземем лагера, там има петстотин воини.

— Така е — отвърна философски Веселяка, — наистина са много. Все пак, приятелю, ако искаш, можем и да опитаме. Не се знае какво ще излезе.

— Благодаря ти — топло отвърна Честно сърце, — но, според мене, няма смисъл.

— Както искаш.

— Само хитрост може да им помогне.

— Да измислим тогава нещо, аз съм на твое разположение.

— Доколкото знам, имаме тук наблизо заложени капани, нали?

— Наистина, дявол да го вземе — рече канадецът, — най-много на половин миля оттук, до голямото езеро на бобрите.

— От няколко дни не знам къде ми е главата. Разбираш ли, Веселяк, пленяването на майка ми ме влудява. Трябва да я освободя на всяка цена.

— Така мисля и аз, Честно сърце, и съм готов да ти помогна, доколкото мога.

— Утре рано ще отидеш при Черния елен и ще го помолиш от мое име да събере колкото може бели ловци и трапери.

— Отлично!

— През това време аз ще отида в лагера на команчите, за да преговарям за откупа на майка си; ако не искат да я освободят, ще прибегнем до оръжие и тогава ще видим дали двадесет най-добри стрелци не ще се справят с петстотин прерийни разбойници.

— А ако те вземат в плен?

— В такъв случай ще ти изпратя кучето си, то ще те намери в пещерата до реката. Като го видиш само, ще разбереш какво е станало и ще действуваш, както намериш за добре.

Канадецът поклати глава.

— Не — каза той, — това няма да направя.

— Как няма да го направиш? — изненада се траперът.

— Разбира се, че не, Честно сърце. Ти си толкова храбър и съобразителен, знам, че съм почти нищо пред тебе. Но имам едно качество и никой не може да ми го отнеме. Това е моята привързаност към тебе.

— Знам, приятелю, знам, че ме обичаш като брат.

— И искаш да те оставя, и както казват в моята страна, отвъд Великата река, да те хвърля с леко сърце в устата на вълка! Не, повтарям, няма да го направя. То ще бъде черна неблагодарност от моя страна. Ами ако те постигне нещастие! Никога няма да мога да си простя.

— Говори по-ясно, Веселяк — каза Честно сърце нетърпеливо. — Кълна се в честта си, не мога да те разбера.

— О, много е ясно — отговори канадецът. — Макар че не съм кой знае колко умен и не умея да говоря хубаво, поне имам здрав разум и не се мамя, когато става въпрос за хора, които обичам. На тоя свят нямам по-близък от тебе, след като моят клет баш,? почина.

— Говори, приятелю — каза Честно сърце, — и прощавай, че избухнах, не можах да се сдържа.

Веселяка поразмисли няколко мига и след това каза:

— Ти знаеш, че нашите най-яростни врагове в прерията са команчите. Необяснимо как, само с тях сме се били, но те не могат да се похвалят с ни най-малък успех. Оттам е тази безмилостна омраза между тях и нас, която в последно време се засили още повече след битката с Орлова глава, на когото ти умело, или по-скоро неумело строши само ръката, вместо да му строшиш веднъж завинаги главата. Бъди сигурен, че вождът на команчите никога няма да ти прости тази подигравка с него; и аз бих сторил същото на негово място и затова не мога да му се сърдя!

— По-ясно, по-ясно! — прекъсна го Честно сърце.

— Добре, по-ясно — продължи Веселяка, без да се засегне от забележката на своя приятел. — Орлова глава се мъчи на всяка цена да докопа скалпа ти. Много добре знаеш, че ако бъдеш толкова непредпазлив, че да му се предадеш, той ще се възползува от случая да уреди веднъж завинаги сметките си с тебе.

— Но майка ми е в негови ръце — отвърна Честно сърце.

— Да — каза Веселяка, — но той не знае, че тя ти е майка. Известно ти е, приятелю, че индианците, освен в изключителни случаи, се отнасят много добре със заловените в плен жени и се държат почтително с тях.

— Това е вярно — съгласи се траперът.

— И така, понеже никой няма да отиде да каже на Орлова глава, че неговата пленница е твоя майка, като изключим тревогата й за тебе, сред червенокожите тя ще бъде в безопасност, както ако беше на централния площад в Квебек. В такъв случай не е нужно да предприемаме някакви безразсъдни действия, а да съберем двадесетина смели и добри другари и да следим индианците. При пръв удобен случай ще ги нападнем, ще избием колкото можем и ще освободим майка ти. Аз смятам, че това е най-разумното, което можем да направим. Ти какво мислиш?

— Аз мисля, приятелю — отговори Честно сърце и топло стисна ръката му, — че ти си най-добрият приятел на света и че няма по-добър съвет от твоя, затова трябва да го последвам.

— Браво — извика Веселяка, — ето това е добре казано.

— А сега?… — каза Честно сърце и стана.

— Сега какво? — запита Веселяка.

— Ще се качим на конете, тайно ще заобиколим индианския лагер, като се стараем да не ни открият, и ще отидем в хижата на нашия добър приятел Черния елен, който е много опитен и може да ни даде добър съвет. Във всеки случай той ще ни бъде много полезен при бъдещите ни действия.

— Както кажеш — радостно се провикна Веселяка и се метна на седлото.

Траперите напуснаха горската поляна и направиха голям завой, за да избягнат индианския лагер, който беше на не повече от две мили, ако се съдеше по дима на вигвамите. След това се отправиха към мястото, където бе най-вероятно да намерят Черния елен, зает с капаните си за бобри.

Двамата вървяха близо час, разговаряха и се смееха. Доводите на Веселяка бяха убедили Честно сърце, който познаваше основно индианските нрави, че никаква опасност не грози майка му.

Изведнъж хрътките се сепнаха и започнаха да се суетят и тревожно се спуснаха напред с глухо и радостно джафкане.

— Какво им е на нашите кучета? — запита Честно сърце. — Те сякаш подушиха приятел.

— Дявол да го вземе, сигурно са открили Черния елен, навярно ей сега ще се появят заедно с него.

— Може — каза замислено траперът и двамата продължиха напред.

След няколко мига се зададе ездач, заобиколен от кучетата, които скачаха по него и лаеха.

— Не е Черния елен — извика Веселяка.

— Вярно — додаде Честно сърце. — Та това е Еусебио!

Какво е станало? Той е сам. Дали не се е случило нещо лошо с майка ми?

— Давай напред! — Веселяка безжалостно пришпори коня си и полетя с невероятна бързина.

Траперът го последва със свито от смъртен страх сърце. Тримата ездачи скоро се събраха.

— Нещастие! Нещастие! — извика старецът с болка.

— Какво има, Еусебио? Говори по-бърже — изстена Честно сърце.

— Майка ви, дон Рафаел, майка ви!…

— Но говори най-после!… Говори! — изкрещя младият мъж.

— О, господи! — промълви старецът, като кършеше ръце. — Вече е късно.

— В името на небето, говори! Не мога да издържа.

Еусебио го погледна отчаяно.

— Дон Рафаел — каза той, — смелост! Бъдете мъж!

— Боже мой, боже мой! Какво зловещо известие ми носиш?

— Майка ви е пленница на Орлова глава.

— Знам.

— Ако още тази сутрин не се предадете в ръцете на вожда на команчите…

— Е, какво?

— Тя ще бъде изгорена жива!…

— Ах! — сърцераздирателно възкликна Честно сърце. Веселяка го задържа, за да не падне от седлото.

— Днес ли, казваш, старче, ще бъде изгорена? — запита Веселяка.

— Да.

— Тогава имаме още време.

— Уви! Срокът беше до изгрев слънце, а сега погледнете — каза той и посочи към небето.

— Не — извика Честно сърце с израз, който не можеше да се предаде с думи, — аз ще спася майка си!

И лягайки върху гривата на коня, той полетя с шеметна бързина.

Другите го последваха.

Честно сърце се обърна към Веселяка:

— Ти къде отиваш? — запита пресипнал.

— Да ти помогна да спасиш майка си или да умра с тебе!

— Тръгвай! — отсече Честно сърце и заби шпорите си в окървавените хълбоци на коня.

Имаше нещо страшно и ужасяващо в лудия бяг на тримата мъже: те препускаха един до друг, бледи, със стиснати устни и святкащи погледи, прескачаха потоци и долове, превъзмогвайки всички препятствия, шибаха непрестанно конете, които гълтаха километрите и пъшкаха глухо и мъчително от болка, потънали в кръв и пот. От време на време Честно сърце издаваше особен звук, подобен на цвиленето на мексиканските жребци, и конете удвояваха усилията си.

XIXСЪВЕТЪТ НА ВЕЛИКИТЕ ВОЖДОВЕ

Въпреки бурния разговор, който води с Еусебио, Орлова глава продължи да се отнася към пленниците си с най-голямо внимание и с деликатност, които са вродени в червената раса и които най-малко могат да се очакват от страна на хора, окачествени, според нас без всякаква видима причина, като диваци.

Факт, който трябва особено да се изтъкне, е начинът, по който индианците се отнасят с пленниците си. Те съвсем не ги изтезават безпричинно, както често се твърди. Напротив, държат се с тях дружелюбно и по своему съчувствуват на нещастието им.

При обстоятелствата, за които говорим, кръвожадното решение на Орлова глава по отношение на майката на Честно сърце беше едно изключение, чиито корени се криеха, естествено, в омразата на индианеца към белия трапер.

Раздялата между двамата пленници бе много мъчителна и покъртителна. Старият прислужник потегли да търси трапера отчаян, а нещастната майка последва команчите с разбито сърце.

На другия ден Орлова глава пристигна на определеното от великите вождове място, където цялото племе се бе събрало.

Няма нищо по-живописно и по-интересно от индиански лагер. Когато червенокожите са на поход, било военен, било ловен, те просто опъват палатки от бизонови кожи на два кръстосани пръта, забити в земята, там където спрат. Тези палатки, долният край на които се закрепя с буци пръст, имат на върха си отвор, през които излита димът, иначе в тях не би могло да се живее.

Сега лагерът бе извънредно възбуден. Жените сновяха насам-натам и пренасяха дърва и месо или пък караха шейни с кучешки впряг, на които бе натоварено цялото им имущество. Наклякали със сериозни лица около огньовете, запалели на открито поради мекото време, воините пушеха лули и разговаряха.

Все пак беше лесно да се разбере, че се подготвя нещо необикновено, защото въпреки ранния час — слънцето едва се бе показало на хоризонта — главните вождове бяха събрани в палатката на Съвета, където ако се съди по сериозния им и задълбочен израз, обсъждаха някакъв важен въпрос.

Този ден бе последният от срока, който Орлова глава бе дал на Еусебио да доведе Честно сърце.

Верен на своята омраза, Орлова глава бързаше да си отмъсти и затова свика великите вождове на племето, за да му разрешат да изпълни пъкления си план.

Тук трябва отново да подчертаем, че индианците не проявяват жестокост заради самата жестокост. Необходимостта е техният първичен закон. Никога те не изтезават пленник, особено пък жена, ако интересът на племето не го изисква.

Щом вождовете се събраха около огъня на Съвета, в кръга влезе индианец със запалена лула в ръце, поклони се, като се обърна последователно с лице към четирите посоки на света, шепнейки тихо заклинания, после подаде лулата на старейшината.

След като всички вождове смукнаха един след друг от лулата, той изсипа пепелта в огъня и каза:

— Вождове на великото племе команчи, нека Натош, т.е. бог — ви даде мъдрост, за да бъдат всички ваши решения в съгласие със справедливостта.

Поклони се почтително и се оттегли.

Настъпи кратко мълчание, всеки дълбоко се замисли върху тези думи.

Накрая старейшината на вождовете стана.

Той бе дълбоко уважаван старец, чието тяло бе покрито с безброй заздравели рани; славеше се с голямата си мъдрост.

Наричаше се Есхис, което значи Слънце.

— Моят син Орлова глава — започна той — ще направи едно важно съобщение пред Съвета на вождовете. Нека говори. Ушите ни са отворени. Орлова глава е колкото храбър, толкова и мъдър вожд. Думите му ще бъдат изслушани от нас с уважение.

— Благодаря — отговори Орлова глава. — Моят баща е изпълнен с мъдрост. Натош няма нищо скрито от него.

Вождовете се поклониха. Воинът продължи:

— Бледоликите, нашите вечни гонители, ни преследват и тормозят непрестанно. Те ни принуждават да изоставяме една след друга нашите най-богати ловни земи и да се крием вдън горите като плахи елени. Мнозина от тях се осмеляват да нахлуват даже в прериите, които ни служат за убежище, и да ловят собствените ни бобри, елени и бизони. Тези хора без всякаква вяра, изметът на своите народи, ни ограбват и убиват, когато имат възможност да вършат това безнаказано. Справедливо ли е безропотно да търпим техните грабежи? Ще се оставим ли да ни изколят като плашливи зайци, без Да си отмъстим? Законът на прериите не гласи ли око за око, зъб за зъб? Нека моят отец отговори, нека моите братя кажат дали това е право!

— Отмъщението е разрешено — каза старейшината Слънце, — то е неотменимо право на слабия и подтиснатия, но трябва да бъде в съответствие с нанесеното оскърбление.

— Правилно! Моят баща говори като мъдрец. Какво мислят за това моите братя?

— Слънцето не може да говори неистини. Всичко, което той казва, е добро — отговориха вождовете.

— Оплаква ли се от някого моят брат? — запита старейшината.

— Да — отвърна Орлова глава. — Аз бях оскърбен от един бял трапер. На няколко пъти той нападна моя лагер, уби из засада няколко от моите млади воини, аз самият бях ранен от него. Този трапер е най-върлият враг на команчите, той ги преследва и гони като диви зверове, за да се наслаждава на мъките им и да слуша стенанията им.

При тия думи, произнесени необикновено изразително, тръпка на гняв премина сред насъбраните вождове. Разбирайки, че е спечелил на своя страна слушателите си, без да даде израз на радостта си, хитрият индианец продължи:

— Ако ставаше въпрос само за мене, аз бих могъл да простя тези обиди, колкото и да са тежки. Но тук става въпрос за един наш общ враг, за човек, който се е заклел да погуби цялото ни племе. Ето защо аз не ще се поколебая да го сразя посредством най-близкото му същество, колкото и тягостно да е това за мен. Неговата майка е в ръцете ми. Но аз не се реших да я принеса в жертва. Не се поддадох на омразата си. Исках да бъда справедлив. За мен бе много лесно да убия тази жена, но предпочетох да изчакам вашето решение, достопочтени вождове на нашето племе. Сторих и нещо повече, защото се отвращавам без нужда да проливам кръв т да наказвам невинния заради виновния. Дадох на тази жена четири дни срок, за да може нейният син да я спаси, като сам се яви и изтърпи изтезанието на нейно място. Един бледолик, също мой пленник, отиде да го издири. Но синът й има заешко сърце. Той има смелост да убива само обезоръжени врагове. Той не дойде и няма да дойде… Тази сутрин по изгрев слънце изтече даденият му от мене срок. Къде е този мъж? Той не се яви! Какво ще кажат моите братя? Право ли действувам, или трябва да бъда укорен? Ще бъде ли тази жена привързана към стълба на изтезанията, така че бледоликите грабители, изплашени от нейната участ, да признаят, че команчите са опасни воини, които не оставят ненаказана никоя кръвна обида? Аз свърших! Правилно ли говорих, могъщи мъже?

След тази дълга реч Орлова глава седна на мястото си, скръсти ръце на гърдите си и с наведена глава зачака решението на вождовете.

Дълго мълчание последва думите му.

Най-после Есхис се изправи.

— Моят брат говори добре — каза той. — Думите му са думи на мъж, който не се поддава на страстите. Всичко, което каза, е вярно: белите, нашите кръвожадни врагове, са решили да ни погубят. Колкото да ни е мъчително, изправянето на тази жена на стълба на изтезанията с необходимо.

— Да, необходимо е — повториха вождовете и сведоха глава.

— Тогава — заключи Есхис — направете нужното. Нека това мъчение да бъде изкупление, а не отмъщение. Всички трябва да знаят, че команчите не измъчват жени за удоволствие, но че те знаят да наказват виновниците. Аз свърших!

Вождовете станаха, почтително се поклониха на старейшината и се разотидоха.

Орлова глава бе наложил своето. Той щеше да си отмъсти, без да поема върху себе си отговорността за действие, чиято гадост той напълно разбираше. Бе успял с хитрост да спечели вождовете на племето под благовидния предлог, че държи на правото, което всъщност никак не го интересуваше.

Тогава започнаха приготовленията за изтезанието.

Жените издялаха тънки ясенови клечки за забиване под ноктите на жертвата, други направиха фитили от сърцевина на бъз и ги напоиха със сяра, а най-младите отидоха в гората да насекат зелени клони; запалени на кладата, те щяха да горят бавно, така че да (се получи гъст дим, който щеше да задуши осъдената.

През това време мъжете обелиха кората на едно право дърво, което щеше да послужи за стълб на изтезанията, намазаха го с еленова мас, смесена с червена боя, и около него натрупаха дърва за кладата. Жрецът на племето обиколи няколко пъти стълба, произнасяйки тайнствени заклинания.

След като всичко бе готово, доведоха осъдената до стълба и я накараха да седне, без да я връзват на кладата.

Тогава танцът на скалпа започна.

Нещастната жена гледаше безучастно това, което ставаше около нея. Нищо вече не можеше та я разтревожи — тя бе решила да пожертвува живота си.

Горящите й от треска и подути от сълзи очи шареха безцелно по заобикалящата я тълпа, която надаваше зверски викове. Съзнанието й обаче бе все така ясно и проницателно, както в най-щастливите й дни.

Бедното й сърце бе изпълнено с друга, много по-голяма мъка, в сравнение с която предстоящите изтезания не представляваха нищо. Горката майка трепереше от ужас да не би синът й, предупреден за страшната участ, която я очакваше, да й се притече на помощ, като се предаде в ръцете на жестоките си врагове.

Слухът й бе изострен до краен предел и всеки миг й се струваше, че чува бързите стъпки на своя син, който идва да я спаси. Тя се молеше от дън душата си да умре тя вместо него.

Танцът на скалпа продължаваше около нея със същата ярост.

Голям брой стройни и красиви воини, великолепно украсени, но с начернени лица, обикаляха двама по двама около стълба на изтезанията; начело вървяха седмина с тъпани и хлопки, с татуирани на черни и червени резки лица, а главите им бяха накичени с пера от кукумявка, стигащи до раменете им.

Воините държаха в ръце пушки и боздугани, украсени с пера и червени лентички, и танцуваха, като блъскаха земята с прикладите на пушките си. Те образуваха голям полукръг около стълба на изтезанията, а срещу тях затваряха кръга жените, които също танцуваха.

Орлова глава водеше воините и носеше дълъг прът, на върха на който се люлееше натъпкана със слама сврака, разперила зловещо криле, непосредствено под нея висеше човешки скалп, а по-надолу още един скалп, кожа от рис и птичи пера.

След като индианците танцуваха така известно време, свирачите се наредиха до осъдената и започнаха да крещят, да бият с все сила тъпаните и да тръскат хлопките; вдигаше се оглушителен шум.

Тази игра продължи дълго време, съпровождана от ужасни викове. Всичко това можеше да подлуди нещастната жена, предвещавайки й страшните изтезания, които я очакваха.

Най-после Орлова глава докосна леко осъдената с жезъла си. При този знак шумът незабавно секна, редовете се разтуриха и всеки хвана оръжието си.

Изтезанието започваше!

XXИЗТЕЗАНИЕТО

Щом танцът на скалпа свърши, най-изтъкнатите воини се наредиха пред стълба на изтезанията с оръжие в ръка, а жените, особено по-старите, се нахвърлиха срещу осъдената нещастница и започнаха да я хулят, да я блъскат, да дърпат косите й, да я бият. Тя не се съпротивляваше, не се бранеше. Единственото нещо, за което вътрешно се молеше, бе изтезанието да започне час по-скоро.

Тя бе следила с трескаво нетърпение танца на скалпа, защото се боеше, че любимият й син може да се появи и да застане между нея и палачите й. Сърдеше се на индианците, че губят ценно време в ненужни церемонии. Ако имаше сили, би ги упрекнала, задето толкова се бавят и суетят преди да изпълнят присъдата.

Всъщност команчите, макар да приемаха тази присъда като справедлива, се отвращаваха от мисълта, че ще подложат на мъчения една вече възрастна, беззащитна жена, която никога не бе им сторила никакво зло.

Дори Орлова глава, въпреки своята омраза, изпитваше смътно угризение за престъплението, което възнамеряваше да извърши. Затова, вместо да ускори последните приготовления, той действуваше бавно и с отвращение, което не успяваше да превъзмогне.

Тези храбри мъже, привикнали на най-големи опасности, смятаха за безчестно да изтезават едно слабо същество, жена, чиято единствена защита са сълзите. Ако насреща им беше мъж, цялото племе щеше единодушно да се произнесе за привързването му към стълба на изтезанията.

Като пленници, индианците гледат с насмешка на мъченията, ругаят палачите си и в предсмъртните си песни упрекват победителите си, че са подли и че не умеят да изтезават жертвите си, изброяват своите подвизи, изреждат имената на враговете, чиито скалпове са смъкнали. Със своето язвително и пренебрежително държане към победителите си те предизвикват гнева им, засилват омразата им и по този начин до известна степен оправдават жестокостта им.

Но какво удовлетворение може да достави екзекуцията на една слаба, примирена със съдбата си, като агнец пред заколение, полумъртва жена? Никаква слава не очакваше мъчителите й. Напротив, всички щяха да ги осъдят!

Команчите разбираха това. Ето защо се колебаеха. Все пак присъдата трябваше да се изпълни.

Орлова глава се приближи до пленницата, отстрани досадните жени и я запита с глух глас:

— Жено, аз изпълних обещанието си. Твоят син не дойде и ти трябва да умреш!

— Благодаря — каза тя отмаляла, като се подпря, за да не падне.

Индианският вожд я гледаше, без да разбира.

— Не се ли страхуваш от смъртта? — запита я той.

— Не — отвърна тя и го погледна кротко, — смъртта за мене ще бъде добре дошла. Животът ми бе непрестанна мъка. Смъртта за мене ще бъде истинско освобождение.

— А синът ти?

— Синът ми ще бъде спасен, ако аз умра. Ти се закле в костите на прадедите си.

— Да, заклех се.

— Тогава свършвайте по-скоро с мене.

— Нима жените от твоето племе са като нашите индианки, които приемат изтезанията, без да трепнат? — запита той удивено.

— Да — отвърна тя развълнувано, — всички майки гледат с презрение на изтезанията, когато се касае за спасението на децата им.

— Слушай — каза Орлова глава, неволно трогнат. — Аз също имам майка и я обичам. Ако искаш, мога да забавя изтезанието ти до залез слънце.

— Защо? — запита тя с покъртителна чистосърдечност. — Ако моите мъки наистина те трогват, ти можеш да ми окажеш само една милост.

— Говори! — каза той живо.

— Нареди да ме умъртвят веднага!

— Но ако синът ти пристигне?

— Какво значение има това за тебе? Трябва ти една жертва. Добре, тази жертва е пред тебе, можеш да я измъчваш колкото желаеш. Защо се колебаеш, нареди да ме умъртвят веднага!

— Желанието ти ще бъде изпълнено — скръбно отговори команчът. — Приготви се!

Тя склони глава на гърдите си и зачака.

По знак на Орлова глава двама воини хванаха пленницата и я привързаха през кръста за стълба на изтезанията.

След това започна мятането на ножове. Ето в какво се състои то:

Всеки воин улавя за върха ножа за скалпиране с палеца и показалеца на дясната ръка и го мята срещу жертвано тъй, че да й причини само леко одраскване.

Индианците се стремят изтезанието на жертвата да продължи колкото може по-дълго и нанасят последния удар на врага едва след като, така да се каже, са изтръгнали живота му бавно и постепенно.

Воините започнаха да мятат ножовете толкова умело, че едва одраскваха нещастницата.

Кръвта й започна бавно да тече. Жената бе затворила очи и погълната в мислите си, горещо се молеше час по-скоро да й нанесат смъртоносния удар.

Индианците все повече се разгорещяваха. Любопитството, желанието да покажат ловкостта си заместиха състраданието, което изпитваха в началото. Одобряваха с гръмки викове всеки по-сполучлив удар.

С една дума, както това се случва и при цивилизованите народи, и при диваците, кръвта ги опияни, честолюбието им се разпали, всеки се стремеше да надмине останалите и всички други съображения отпаднаха.

След като всички метнаха ножовете си, няколко от най-добрите стрелци взеха пушките си.

Сега беше нужно сигурно око, тъй като един погрешен изстрел можеше да прекрати изтезанието и да лиши присъствуващите от привлекателното зрелище, на което бяха дошли да се наслаждават.

При всеки изстрел превитото тяло на нещастницата потрепваше, единствен признак, че е още жива.

— Да свършваме вече — каза Орлова глава, който въпреки желанието си чувствуваше, че бронзовото му сърце омеква пред толкова храброст и себеотрицание. — Команчите не са ягуари. Тази жена страда достатъчно, нека умре и всичко да бъде свършено.

Чуха се няколко гласа на недоволство сред жените и децата, които бяха най-ожесточените привърженици на изтезанието.

Но воините се съгласиха с вожда си. В това изтезание, което не бе придружено от ругатни на жертвата, както обикновено, нямаше нищо привлекателно за тях. Освен това те вътрешно се срамуваха от себе си, задето измъчват жена.

Тогава решиха да не прилагат към жертвата си другите мъчения, като забиване на тресчици под ноктите, запалване на напоени със сяра фитили между пръстите, налагане на маска от мед върху лицето за привличане на разни насекоми и много други още, които е трудно да се изброят.

Приготвиха клада, върху която жената трябваше да бъде изгорена.

Преди да пристъпят към последното действие на тази ужасна трагедия, отвързаха бедната жена. Оставиха я да си поеме дъх и да се посъвземе след неописуемите вълнения, които бе изживяла. Тя падна изтощена, почти в безсъзнание.

Орлова глава се приближи до нея.

— Моята майка е храбра — каза той. — Много воини не биха изтърпели така безстрашно изтезанията.

Бледа усмивка се появи на посинелите й устни.

— Аз имам син — отвърна тя с благ поглед. — Заради него страдам.

— Всеки воин ще е щастлив да има такава майка.

— Защо отлагате смъртта ми? Това е жестоко. Воините не бива да изтезават жени.

— Моята майка има право. Мъките й са свършени.

— Нима ще умра най-сетне? — запита тя с въздишка на облекчение.

— Да, сега приготвят кладата.

При тези думи бедната жена неволно потръпна от ужас.

— Да ме изгорите! — извика тя ужасена. — Защо ще ме изгорите?

— Такъв е обичаят.

Тя оброни глава в дланите си, но веднага се изправи, впери вдъхновен поглед към небето и примирено промълви:

— Боже, нека бъде волята ти!

— Съвзе ли се вече достатъчно моята майка, за да бъде привързана към стълба? — съчувствено запита Орлова глава.

— Да — отвърна тя и стана решително.

Той не можа да скрие възхищението си, тъй като индианците смятат храбростта за най-голямата добродетел.

— Следвай ме тогава!

Пленницата тръгна с твърда стъпка, цялата й сила се бе възвърнала — та нали щеше най-сетне да умре!

Вождът я отведе до кървавия стълб, за който бе при вързана за втори път. Натрупаха зелени вейки и след, като Орлова глава даде знак, ги запалиха.

Огънят мъчно се разгаряше, защото суровите клони изпущаха гъст дим. Появиха се и пламъчета, които постепенно се засилиха.

Нещастната жена не можа да сдържи вик на ужас.

В същия миг един ездач в бесен галоп се появи сред лагера, скочи от коня и преди някой да му се възпротиви, разхвърля кладата и преряза въжетата, които стягаха жертвата.

— О, защо дойде? — промълви бедната жена и падна в обятията на сина си.

— Майко, прости ми! — извика Честно сърце отчаяно. — Господи, колко ли си страдала?

— Върви си! Върви си, Рафаел! — повтаряше тя, обсипвайки го с милувки. — Остави ме да умра вместо тебе. Нима не знаеш, че всяка майка трябва да пожертвува живота си за своето дете?

— О, не говори така, майко, ще полудея — каза младият мъж, като отчаяно я притискаше към сърцето си.

Но смущението, предизвикано от неочакваното пристигане на Честно сърце, премина и индианските воини отново си възвърнаха безстрастието, което проявяват при всички обстоятелства.

Орлова глава се приближи до трапера.

— Моят брат е добре дошъл — каза той. — Вече не го очаквах.

— Ето ме, не ми беше възможно да дойда по-рано. Майка ми е свободна, нали?

— Да, свободна е.

— Може ли да замине, където поиска?

— Където поиска.

— Не — извика пленницата и застана решително пред индианския вожд. — Много е късно вече. Аз трябва да умра. Синът ми няма право да заема мястото ми.

— Майко, какво говориш?…

— Само това, което е право — пламенно каза тя. — Часът, до който ти трябваше да дойдеш, мина. Ти нямаш право да бъдеш тука и да осуетиш изпълнението на присъдата ми. Върви си, върви си, Рафаел, моля ти се. Остави ме да умра, за да те спася — добави тя, обляна в сълзи, и се хвърли в прегръдките на сина си.

— Майко — отговори младият мъж, обсипвайки я с милувки, — твоята любов към мене замъглява разума ти. Аз няма да допусна да се (извърши подобно престъпление. Само аз трябва да остана тук.

— Боже мой, боже мой повтаряше клетата жена, ридаейки, — той не може да разбере… Аз ще бъда толкова щастлива да умра, за да го спася!

И покрусена от толкова силни вълнения, горката майка се отпусна примряла в ръцете на сина си.

Честно сърце целуна нежно майка си по челото, предаде я на Еусебио, който бе току-що пристигнал, и каза с болка:

— Вървете си! Клетата ми майка! Нека бъде щастлива, ако може да бъде щастлива без детето си!

Старият прислужник въздъхна, стисна горещо ръката на Честно сърце, постави господарката си напряко на седлото, обърна коня и бавно напусна лагера, без никой да го спре.

Честно сърце проследи с поглед майка си и когато конският тропот заглъхна в далечината, въздъхна глухо и прошепна, като прекара ръка по челото си:

— Всичко е свършено! Дано преживее остатъка от дните си в мир!

След това се обърна към индианските вождове, които го наблюдаваха със смесено чувство на възхищение и уважение, и извика с твърд, решителен глас и със святкащ поглед:

— Воини от племето на команчите, вие всички сте подлеци! Доблестните мъже никога не изтезават жени!

Орлова глава се усмихна:

— Ще видим — каза той насмешливо — дали бледоликият трапер е толкова храбър, колкото иска да се представи.

— Поне ще загина като мъж — гордо отговори Честно сърце.

— Майката на трапера е свободна.

— Да. Е, какво искаш от мене?

— Пленник не може да носи оръжие.

— Вярно — отговори младият мъж с презрителна усмивка. — Ще ви го дам.

— Още не, скъпи приятелю — внезапно се разнесе подигравателен глас.

Беше Веселяка.

Траперът носеше напряко на седлото си едно четири-петгодишно дете, а една млада, доста привлекателна индианка бе здраво вързана за опашката на коня му.

— Синът ми! Жена ми! — ужасено извика Орлова глава.

— Да — изсмя се канадецът, — твоята жена и твоят син, които плених. Ха, ха, добре те изиграх, нали?

По знак на своя приятел Честно сърце с един скок грабна индианката. Зъбите й тракаха от страх, тя хвърляше обезумели погледи наоколо си.

— Сега — каза Веселяка със зловеща усмивка — можем да поговорим. Мисля, че сме наравно, какво ще кажете, а?

И той опря пистолета си до челото на нещастното дете, което усети студеното оръжие и нададе страхотни писъци.

— О — извика Орлова глава отчаяно, — синът ми! Върнете ми сина!

— А жена ти, нима я забрави? — отвърна Веселяка присмехулно и сви рамене.

— Какви са условията ти? — запита Честно сърце.