Арканзаски трапери

IЧЕСТНО СЪРЦЕ

Положението се бе напълно променило.

Траперите, които до преди няколко мига бяха в ръцете на индианците, не само бяха свободни, но можеха и да поставят тежки условия.

Много пушки бяха обърнати към канадеца, много стрели бяха насочени срещу него. Но по даден от Орлова глава знак пушките бяха свалени, а стрелите — прибрани в колчаните.

Гняв и срам бушуваха в сърцата на команчите, задето бяха изиграни от двама души, и то в самия им лагер. Те разбираха, че не са в състояние да се борят със своите дръзки противници. Наистина, какво можеха да сторят срещу тези смели трапери, които не скъпяха живота си?

Да ги убият?

Но преди да паднат, ловците щяха да погубят безмилостно пленниците си, които индианците искаха да спасят.

Сред червенокожите е развито най-силно семейното чувство. За своите деца или заради жена си най-храбрият индиански воин не ще се поколебае да направи такива отстъпки, каквито не би направил и пред най-жестоките изтезания.

Затова, след като видя жена си и сина си в ръцете на Веселяка, Орлова глава не мислеше за нищо друго, освен как да ги спаси.

Индианците умеят да се съобразяват с непредвидено възникналите обстоятелства. Вождът на команчите стаи в сърцето си омразата и гнева, които го разяждаха. С движение, пълно с благородство и безгрижие, той отхвърли от раменете си наметалото, после спокойно и усмихнато се приближи до траперите. Познавайки добре навиците на червенокожите, двамата бели стояха невъзмутими наглед и очакваха резултата от своя смел удар.

— Моите бледолики братя — каза Орлова глава — са пълни с мъдрост, въпреки че косите им са още черни. Те познават всички хитрини, прилагани от великите воини. Те са хитри като бобри и смели като лъвове.

Двамата трапери се поклониха мълчаливо. Орлова глава продължи:

— Тъй като моят брат Честно сърце се намира в лагера на команчите от Големите езера, най-после настъпи часът да се разпръснат всички облаци между него и червенокожите. Честно сърце е справедлив. Нека говори без страх. Той се намира пред велики вождове, които не ще се поколебаят да признаят вината си, ако са сгрешили пред него.

— Охо-хо! — насмешливо се провикна канадецът. — Орлова глава бързо промени чувствата си към нас. Вярва ли той, че ще ни залъже с празни приказки?

Гневен пламък светна в очите на индианеца, но с върховно усилие той успя да се овладее.

Тогава между него и траперите застана Есхис, най-уважаваният вожд на племето.

Старецът вдигна бавно ръка.

— Нека моите синове ме изслушат — каза той. — Всичко трябва да се изясни още днес. Бледоликите трапери ще изпушат с нас лулата на Съвета.

— Така да бъде — отвърна Честно сърце.

Старецът махна с ръка и около него се събраха главните вождове на племето.

Веселяка не промени положението си. Той бе готов при най-малкото подозрително движение да погуби пленниците си.

След като лулата обиколи всички, старият вожд за миг се съсредоточи. После се поклони пред белите трапери и заговори:

— Индиански воини! Благодаря на господаря на живота, задето в своята любов към нас, червенокожите, ни изпраща днес тези двама бледолики, за да разкрият най-после сърцата си. Бъдете храбри, момци, не помрачавайте душите си. Изгонете от тях злия дух! Ние те обичаме, Честно сърце, слушали сме за твоята човещина спрямо индианците. Ние вярваме, че твоето сърце е открито и че във вените ти тече кръв, ясна като слънцето. Вярно е, че ние, индианците, не умеем да се сдържаме, когато в нас нахлуе огнената вода; и че може да не сме постъпвали добре с тебе при някои обстоятелства. Но се надяваме, че ти ще забравиш това и че докато и ти, и ние сме в прерията, ще ловуваме едни до други, както трябва да правят воини, които се обичат и се уважават.

Честно сърце отговори:

— Вие, вождове, и вие, храбри воини от племето команчи от Големите езера! Вярвам, че ушите ви са отворени и ще се вслушате в думите, които излизат от моите уста. Господарят на живота просветли ума ми и вдъхна в гърдите ми приятелски слова. Моето сърце е изпълнено с добри чувства към вас, към вашите жени, към вашите деца. И това, което ви говоря сега, е израз на дълбоките чувства, изпълващи приятеля ми и мене. Никога в прерията моята хижа не е била затворена за ловците от вашето племе. Защо тогава воювахте против мене? Защо се стремите да отнемете живота ми? Аз се отвращавам от проливането на индианска кръв, защото, повтарям, въпреки злото, което ми сторихте, сърцето ми ме тегли към вас.

— Уф! — прекъсна го Орлова глава. — Моят брат говори добре. Но раната, която ми нанесе, още не е заздравяла.

— Моят брат е неразумен — отговори траперът. — Нима той ме смята толкова несръчен стрелец, че да не съм могъл да го убия, ако такова е било намерението ми? Аз ще ви докажа на какво съм способен и как разбирам доблестта на воина. Само да дам знак и тази жена и това дете не ще бъдат живи.

— Да — потвърди Веселяка.

Тръпки минаха сред присъствуващите. Орлова глава почувствува как студена пот изби по слепоочията му.

Честно сърце млъкна за миг и обгърна индианците със загадъчен поглед. След това пренебрежително сви рамене, хвърли оръжието в краката си, скръсти ръце на широките си гърди и се обърна към канадеца.

— Веселяк — каза той със спокоен и твърд глас, — освободи тези две клети създания.

— Мислиш ли какво говориш? — извика канадецът като гръмнат. — Това ще бъде смъртната ти присъда.

— Знам.

— Но в такъв случай?…

— Моля те.

Канадецът не отговори, само започна да си подсвирква през зъби. Извади ножа си и с един удар преряза вървите на пленниците си. Те подскочиха като ягуари и с радостен вик се скриха сред своите. Канадецът прибра ножа, хвърли оръжието си, слезе от коня и решително застана до Честно сърце.

— Какво правиш? — извика Честно сърце. — Бягай, приятелю!

— Да бягам ли? Защо? — отговори безгрижно канадецът. — О, не! Тъй като и без това някой ден ще се мре, предпочитам да умра днес. Никога може би не ще ми се удаде по-добър случай.

Двамата стиснаха ръцете си с мъжка сила.

— Сега, индиански вождове — спокойно каза Честно сърце, — ние сме във ваша власт. Правете каквото намерите за добре.

За миг команчите се спогледаха изумени. Стоическото себеотрицание на двамата мъже, които можеха не само да им се изплъзнат, но и да се възползуват от своето огромно предимство, за да им диктуват условията си, а вместо това хвърлиха оръжието и се предадоха в техните ръце, надминаваше всички героични дела, е които се славеше тяхното племе.

Настъпи дълго мълчание, при което биха могли да се чуят ударите на сърцата в гърдите на всички тези бронзови мъже; със своята примитивна природа те прекрасно чувствуваха и отлично преценяваха истинския героизъм и благородство.

След няколко мига колебание Орлова глава също хвърли оръжието си, приближи се до траперите и като се стараеше да си придаде напълно равнодушен и безразличен вид, каза с развълнуван глас:

— Вярно е, бледолики воини, вие сте надарени с голямо благоразумие и то смекчава думите, които ни отправяте. Ние всички ви разбираме. Знаем също, че истината говори чрез вашите уста. Много е трудно за нас, индианците, които нямаме разума на белите, да не извършим понякога неволно осъдителна постъпка. Но ние вярваме, че Честно сърце ще разкъса обвивката на сърцето си, за да стане и то ясно като нашето. За нас томахавката ще бъде заровена толкова дълбоко в земята, че и синовете на синовете на нашите внуци, след хиляди месеци и сто отгоре, не ще могат да я открият.

После сложи двете си длани върху раменете на трапера, целуна го между очите и добави:

— Нека Честно сърце бъде мой брат!

— Така да бъде — отвърна траперът, щастлив от тази развръзка. — Отсега нататък аз ще се държа с команчите толкова приятелски, колкото недоверчиво съм се отнасял към тях досега.

Индианските вождове наобиколиха новите си приятели и с цялата си чистосърдечност изразиха обичта и уважението си към тях.

Двамата трапери отдавна бяха известни сред племето змия. Техните подвизи, разказвани от старите воини вечер около лагерния огън, бяха разпалвали въображението на младежите и предизвиквали възхищение.

Помиряването на Честно сърце с Орлова глава бе напълно искрено и от старата им вражда не остана нито следа.

Доблестта на белия трапер бе победила ненавистта на червенокожия воин!

Двамата мъже разговаряха спокойно, седнали пред входа на една от палатките, когато се чу силен вик и в лагера се втурна запъхтян индианец, с изкривено от ужас лице.

Всички го наобиколиха, за да разберат какво се е случило. Индианецът се приближи до Орлова глава.

— Какво има? — запита вождът.

Индианецът хвърли свиреп поглед към Честно сърце и Веселяка, които също не разбираха на какво се дължи това негово възбуждане.

— Пазете тези двама бледолики да не избягат, ние сме предадени — извика той, задъхан от умора.

— Нека моят брат се изкаже по-ясно — заповяда Орлова глава.

— Белите трапери, наречени „дългите ножове от Запада“, са се събрали и образуват боен отряд от около стотина души, които се приближава към лагера, за да го нападне от всички страни едновременно.

— Сигурен ли си, че тези трапери идват като врагове? — запита вождът.

— Как другояче ще бъде? — отговори индианецът. — Те пълзят като змии из високата трева, с пушка в ръка и нож за скалпиране между зъбите. Ние сме предадени. Тези двама бели са изпратени сред нас, за да приспят бдителността ни.

Орлова глава и Честно сърце размениха едва забележима усмивка, понятна само за тях двамата.

Вождът на команчите се обърна към индианеца:

— А ти видя ли този, който води траперите?

— Да, видях го.

— Не беше ли той Черен елен — Амик, този, който се грижи за капаните на Честно сърце?

— Че кой друг може да бъде?

— Добре, върви си — каза Орлова глава. После се обърна към Честно сърце.

— Какво трябва да правим? — запита той.

— Абсолютно нищо — отвърна Честно сърце. — Това се отнася само до мене. Нека моят брат ме остави да действувам сам.

— Моят брат е господар на действията си.

— Аз ще отида да пресрещна траперите, а в това време Орлова глава да задържи своите воини в лагера.

— Добре.

Честно сърце метна пушката през рамо, стисна ръката на Веселяка, усмихна се на вожда на команчите, отправи се към гората с обичайната си твърда и спокойна стъпка и изчезна между дърветата.

— Хм! — измънка Веселяка и запали индианската си лула. После се обърна към Орлова глава: — Виждаш ли, вожде, че на тоя свят, ако послушаш сърцето си, може и да не сгрешиш!

И крайно доволен от дълбокото си философско изказване, което му се струваше точно на място, канадецът се обви в гъст облак дим.

По заповед на Орлова глава всички постове около лагера се прибраха.

Индианците с трепет очакваха да разберат какво ще направи Честно сърце.

IIПИРАТИТЕ

Точно между лагера на команчите и лагера на мексиканците, в една дълбока падина между два високи хълма, около четиридесет души бяха насядали около огньове, запалени така, че да не издават присъствието им.

Авантюристите, с потъмнели лица и свирепи погледи, облечени в най-странни мръсни дрехи, представляваха картина, достойна за молива на карикатуриста Кало18 или за четката на Салваторе Роза19.

Тази шайка, разнородна смесица от всички националности на света, беше истинска колекция от нехранимайковци. Хора от кол и от въже, без чест и без достойнство, жалки скитници, изметът на цивилизацията, която ги бе изхвърлила от своите редове, те бяха принудени да търсят убежище в западните прерии, но и там, в пустошта, се бяха обособили в шайка, която се биеше ту срещу траперите, ту срещу индианците с ненадмината жестокост и вероломство.

Те бяха, с една дума, така наречените пирати на прериите.

Това прозвище напълно им подхожда, тъй като и те, като своите събратя от океаните, които издигат всякакви знамена, или по-право погазват всички знамена, нападат пътниците, осмелили се да потеглят сами през прериите, ограбват керваните. А когато няма друга плячка, те коварно се спотайват из високите храсталаци, издебват индианците и ги избиват, за да получат наградата, която „бащинското“ правителство на Съединените щати дава за всеки скалп на туземец, точно така, както във Франция се дава награда за главата на убит вълк.

Шайката се командуваше от капитан Уактено, когото вече имахме случай да срещнем.

Сред разбойниците цареше вълнение, което предвещаваше нов тайнствен поход. Едни чистеха и пълнеха оръжието си, други кърпеха дрипите си, трети пушеха и пиеха мескал, а останалите спяха, покрити с пробитите си наметала.

Конете, оседлани и готови за път, бяха вързани за колове.

На къси разстояния един от друг, подпрени на дългите си карабини, мълчаливи и неподвижни като бронзови статуи, часовите бдяха за безопасността на останалите.

Последните светлини на угасващите огньове хвърляха червеникави отблясъци върху пиратите и им придаваха още по-зловещ вид.

Капитанът беше обзет от необикновено безпокойство. Той се движеше между подчинените си с широки крачки, яростно тупаше с крак и от време на време се спираше, вслушвайки се в шумовете на прерията.

Нощта ставаше все по-мрачна, луната изчезна, вятърът свиреше между дърветата. Един след друг пиратите заспаха дълбоко.

Само капитанът бдеше.

Стори му се, че в далечината чува изстрел, после втори и всичко стихна.

— Какво означава това? — измърмори капитанът. — Дали моите обесници не са се оставили да ги хванат?

Той грижливо се загърна в пелерината си и се отправи към мястото, откъдето бе чул изстрелите.

Тъмнината беше непрогледна и въпреки че познаваше добре местността, капитанът напредваше трудно между трънливите храсталаци, които му преграждаха пътя на всяка крачка. На няколко пъти бе принуден да се спре и да се огледа, преди да поеме отново в посоката, от която постоянно се отклоняваше поради скалите и гъсталаците.

При едно кратко спиране му се стори, че чува наблизо шумолене на листа и пращене на сухи клони, сякаш из гората тичаше човек или див звяр.

Капитанът се скри зад стеблото на едно гигантско махагоново дърво, извади пистолетите ей и готов да стреля, наведе глава и внимателно се ослуша.

Всичко наоколо беше спокойно. Настъпил бе тайнственият нощен час, когато природата сякаш спи, а неведомите звуци на пустошта стихват и, според индианския израз, „чува се само гласът на безмълвието“.

— Излъгал съм се — промълви пиратът и понечи да направи крачка назад. Но шумът се повтори, още по-ясен и близък, последван почти веднага от глухо стенание.

— Става интересно — каза си той, — сега ще разбера каква е работата.

Той се вторачи и забеляза на няколко крачки пред себе си едва очертаваща се сянка на човек. Който и да беше, човекът вървеше с мъка, спъваше се на всяка крачка и спираше, за да си поеме дъх. От време на време издаваше глух стон. Капитанът се изпречи пред него. Като го видя, непознатият извика уплашено, падна на колене и зашепна с прекъсван от ужас глас:

— Милост! Милост! Не ме убивайте!

— Та това е Бърборко — извика капитанът. — Кой ли го е наредил така?

Наведе се над него. Наистина беше водачът, загубил съзнание.

— Чумата да го тръшне тоя глупак! — продума капитанът с презрение. — Как да го разпитам сега?

Но пиратът умееше да се справя с всяко положение. Той втъкна пистолетите в колана си и нарами ранения на гръб. Без особени усилия го отнесе до лагера. Просна го до един позагаснал огън и хвърли няколко наръча сухи съчки, за да го разпали. Лумна пламък и освети човека, който лежеше в безсъзнание. Лицето на Бърборко беше смъртно бледо, студена пот се стичаше по слепоочията му, а от една рана на гърдите му бликаше кръв.

— Дявол да го вземе! — пошепна Уактено. — Добре са го улучили. Само дано успее, преди да напусне този свят, да ми каже кой го е наредил така и какво е станало с Кенеди.

Като всички горски хора и капитанът имаше известни практически познания по медицина, затова раната от огнестрелно оръжие не го затрудни.

Благодарение на грижите му бандитът скоро дойде на себе си. Въздъхна дълбоко, хвърли блуждаещ поглед наоколо и лежа известно време, без да може да каже нито дума. След няколко мъчителни опити успя да седне с помощта на капитана, поклати глава и каза глухо и задъхано:

— Всичко е загубено, капитане. Нападението се провали.

— Проклятие! — изрева капитанът и бясно тропна с крак. — Какво стана?

— Това момиче е демон! — продължи Бърборко. Хъркащият му гаснещ глас показваше, че му остава да живее само няколко минути.

— Ако можеш — каза капитанът, който нищо не разбираше от думите на ранения, — разправи ми какво се случи, кой те рани, за да отмъстя за тебе.

Зловеща усмивка изкриви посинелите устни на водача.

— Кой ме нарани ли? — запита той иронично.

— Да.

— Доня Лус.

— Доня Лус! — подскочи смаяно капитанът. — Това е невъзможно.

— Слушай — продължи водачът. — Минутите ми са преброени. Скоро ще умра. Човек в моето положение не лъже. Остави ме, не ме прекъсвай, не знам дали ще имам достатъчно време, да ти разправя всичко, преди да си отида от този свят.

— Говори! — заповяда капитанът.

И понеже гласът на ранения все повече отслабваше, капитанът се наведе до него, за да не пропусне нито думи от разказа му.

Водачът затвори очи, мълча известно време, после промълви с усилие:

— Дай ми ракия!

— Ти си луд. Ракията ще те убие. Раненият поклати глава.

— Напротив, тя ще ми даде сили да ти разправя всичко. И без това съм с единия крак в гроба.

— Вярно! — пошепна капитанът.

— Не се бави. Няма време, трябва да ти разправя много важни работи.

— Ето — каза капитанът след кратко колебание и поднесе манерката си до устните на водача.

Раненият пи жадно и продължително. Трескава руменина обагри бузите му, почти угасналите му очи се отвориха и заблестяха за миг.

— Сега — каза той с по-твърд и доста силен глас — не ме прекъсвай. Щом видиш, че отслабвам, пак ми дай да пия. Така може би ще успея да ти разправя всичко.

Капитанът кимна и Бърборко започна. Разказът му трая доста дълго, понеже той често бе принуден да спира от слабост. Когато завърши, добави:

— Виждаш, капитане, че тази жена, както ти казах, е същински демон. Тя уби Кенеди и мене. Откажи се от нея, капитане! Тя е трудна плячка. Не ще можеш никога да я плениш.

— Добре, добре! — каза капитанът и свъси вежди. — Нима мислиш, че така лесно ще изоставя плановете си?

— Тогава добър успех! — глухо прошепна водачът. — Моята е свършена вече. Сметките ми са уредени. Сбогом, капитане! Аз отивам при дяволите, там ще се срещнем…

И падна възнак.

Капитанът се опита да го вдигне. Бърборко беше мъртъв.

— На добър ти час! — презрително рече той.

Нарами трупа, бързо го отнесе в един храсталак, изкопа трап и го зарови. След това се върна при огъня, обви се в пелерината си, легна с крака към жаравата и докато заспиваше, промълви:

— След няколко часа ще се съмне, тогава ще видим какво ще правим.

Разбойниците не спят до късно. Още преди изгрев в лагера на пиратите всички бяха на крак. Готвеха се за път.

Вместо да се откаже от плановете си, капитанът реши да ускори изпълнението им, за да не даде възможност на мексиканците да се окопитят и да потърсят между белите трапери сигурни съюзници, които биха му попречили да постигне целта си.

Щом прецени, че всички са разбрали нарежданията му, капитанът даде знак за тръгване. Отрядът потегли по индиански, с други думи, пое посока, обратна на мястото, накъдето се беше запътил.

Стигнали до мястото, което им осигуряваше желаната безопасност, пиратите слязоха от конете и ги повериха на неколцина свои решителни другари да ги пазят. След това едни запълзяха из високите треви като усойници, други запрескачаха от клон на клон, от дърво на дърво, вземайки всички предпазни мерки да не бъдат открити. Те се насочваха към лагера на мексиканците.

IIIСАМОЖЕРТВАТА

Както казахме в една от предишните глави, докторът бе излязъл от лагера на мексиканците, натоварен от доня Лус със специално поръчение до Черния елен.

Както всички учени, и докторът беше разсеян по природа и при това пълен с най-добри намерения.

Отначало той си блъскаше главата, за да отгатне смисъла на малко загадъчните, според него, думи, които трябваше да предаде на трапера. Не разбираше каква помощ можеха да очакват неговите приятели от един полудив мъж, който живее сам в прериите и се занимава единствено с ловуване и с поставяне на капани. Той веднага бе приел да изпълни поръчението само от приятелско чувство към племенницата на генерала, макар че ме се надяваше на никакъв положителен резултат.

Естествоизпитателят тръгна решително на път, убеден, че така ще намали безпокойството на младото момиче. С една дума, смяташе, че задоволява прищявка на болен, не че изпълнява някаква сериозна задача.

И така, убеден, че мисията, с която бе натоварен, е безсмислена, вместо да препусне в галоп към хижата на Черния елен, докторът слезе от коня, закачи юздата за ръката си и започна да търси билки. Скоро това занимание до такава степен го погълна, че той напълно забрави поръките на доня Лус и причината, поради която бе излязъл от лагера.

А времето течеше. Денят вече преваляше и докторът, който отдавна трябваше да се завърне, още не се появяваше.

Силно безпокойство цареше в лагера на мексиканците. Генералът и капитанът бяха взели всички мерки срещу евентуално нападение. Наоколо не се чуваха никакви подозрителни шумове и мексиканците вече започваха да мислят, че тревогата е била напразна.

Само доня Лус чувствуваше как я обзема все по-силно вълнение и с поглед, устремен към прерията, напразно очакваше завръщането на своя пратеник.

Изведнъж й се стори, че високите треви в прерията се поклащат, което беше съвсем неестествено, защото не полъхваше ни най-слаб ветрец. Оловна горещина бе надвиснала над прерията, листата на дърветата, изгаряни от слънчевите лъчи, даже не потрепваха. Само тревите бавно и тайнствено продължаваха да се люлеят насам-натам.

И чудно нещо! Това почти неуловимо движение, забележимо само при внимателно взиране, не обхващаше цялата прерия. То се очертаваше в права посока към лагера, предаваше се вълнообразно напред, а по-назад тревата постепенно застиваше в предишната си неподвижност.

Часовите по укрепленията не можеха да разберат на какво се дължи това тайнствено движение сред високите треви на прерията.

Като опитен воин, генералът реши да разузнае обстановката; макар че никога не бе имал работа с индианци, той често бе слушал за техния начин на воюване и подозираше някаква хитрост.

Тъй като не искаше да отслаби отбраната на лагера, не изпрати никой войник, а реши сам да открие причината на това явление.

В момента, когато се канеше да се прекатери през укрепленията, капитанът го спря, като сложи почтително ръка на рамото му.

— Какво има, приятелю? — запита генералът, като се извърна.

— Бих искал, с ваше разрешение, да ви запитам нещо — отговори момъкът.

— Кажете!

— Вие излизате от лагера, нали?

— Да.

— Вероятно, за да разузнаете?

— Точно така.

— Е добре, генерале, това е мое задължение.

— Как така? — запита генералът учудено.

— Много просто. Аз съм незначителен млад офицер, който на вас дължи всичко.

— Какво от това?

— Опасността, на която бих се изложил, ако има такава опасност, не ще провали успеха на вашия поход, докато…

— Докато?…

— Ами ако ви убият? Генералът се сепна.

— Трябва всичко да се предвижда, когато се намираме пред противници като тези, които ни застрашават — продължи капитанът.

— Така. И после?…

— Ето какво. Походът ни ще се провали и никой от нас не ще види вече цивилизования свят. Вие сте главата, а ние, останалите, сме само ръцете. Затова вие трябва да останете в лагера.

Генералът размисли няколко мига, после стисна сърдечно ръката на момъка и каза:

— Благодаря! Но все пак аз лично трябва да видя какво се крои срещу нас. Положението е много сериозно, не мога да се доверя даже и на вас.

— Не бива да излизате, генерале — настоя капитанът, — ако не заради нас, то поне заради вашата племенница. Ако загинете, това невинно крехко създание ще остане съвсем само сред тези диви племена, без подкрепа, без покровител. Какво значение има моят живот? Аз съм беден и самотен, нямам родители и всичко дължа на вашата добрина. Дойде време да ви докажа признателността си. Позволете ми да ви се отплатя.

— Но… — понечи да го прекъсне генералът.

— Вие знаете — продължи момъкът разпалено, — че ако можех вместо вас да се грижа за доня Лус, щях с радост да приема това задължение. Но съм много млад и тази благородна задача не е по силите ми. Сега аз ще заема вашето място, то се пада на мене.

Полунасила-полудоброволно, старият генерал отстъпи, младежът в миг прескочи укрепленията, махна за сбогом с ръка и се отдалечи с широки крачки.

Генералът го проследи с очи, докато изчезне, после загрижено прокара ръка по челото си и промълви:

— Чудесно, прекрасно момче!

— Точно така, вуйчо — отвърна доня Лус, която се бе приближила незабелязано.

— Ти тук ли беше, скъпо дете? — запита генералът с усмивка, която не можеше да прикрие тревогата му.

— Да, вуйчо, и всичко чух.

— Добре, малката ми — каза генералът с усилие, — обаче сега не е моментът да се разчувствуваме. Трябва да мисля за твоята безопасност. Не стой тука, ела с мене, защото много лесно може да те достигне някой индиански куршум.

Той я хвана за ръка и полека я заведе до палатката. Целуна я по челото и й заръча да не излиза. След това се отправи към укрепленията и започна да следи най-внимателно какво ставаше из прерията. Пресмяташе времето, откакто докторът бе излязъл, и се учудваше защо още не се завръща.

— Сигурно е паднал в ръцете на индианците, само дано не го убият! — каза си той.

Капитан Агилар беше храбър войник, кален в непрестанните войни, които Мексико водеше, и умееше да съчетава смелостта с предпазливостта.

На известно разстояние от лагера той легна по корем и допълзя до няколко скали, които можеха да му послужат за отлично укрепление. Всичко около него изглеждаше спокойно, нищо не можеше да му подскаже, че врагът е наблизо.

След като разузна внимателно околността, капитанът вече се канеше да се завърне в лагера, убеден, че генералът се е заблудил и че никаква близка опасност не ги грози, когато пред краката му, с вирнати уши и крайно изплашен, подскочи едър прериен заек и изчезна в луд бяг.

— Охо! — прошепна младият офицер. — Я да видим какво има тука!

Измъкна се от прикритието си и предпазливо пристъпи към храсталаците, за да ги претърси. В миг те се раздвижиха силно и десетина души го обградиха, преди да успее да направи и най-малкото движение, за да се защити или пък да се скрие зад скалите, от които тъй неблагоразумие се бе отдалечил.

— По дяволите! — извика той с хладно презрение. Така поне ще знам с кого имам работа.

— Предай се! — извика един от мъжете, които бяха до, него.

— Хайде де! — изсмя се той. — Да не сте полудели! Ако искате да ме заловите, трябва чисто и просто да ме убиете!

— Тогава прости се с живота, гълъбче! — отвърна същият бандит.

— Точно това искам! — каза капитанът подигравателно. — Но не ще се предам току-тъй, ще се вдигне шум, моите приятели ще ни чуят и планът ви да ни изненадате напълно ще пропадне.

Тези думи бяха произнесени с такова хладнокръвие, че накараха пиратите да се позамислят.

Уактено, който ги предвождаше, отвърна:

— Да, но ние ще съумеем да те премахнем безшумно и тогава твоят план пропада.

— Ще видим — рече момъкът.

И докато пиратите се опомнят, той отскочи назад, повали двама души и побягна с всичка сила към лагера.

След първата изненада бандитите се спуснаха след него. Преследването продължи доста време, без пиратите да успеят да съкратят разстоянието между себе си и беглеца Те се стараеха да не се издадат, поради което правеха чести завои и това значително ги забавяше.

Капитан Агилар бе вече стигнал на такова разстояние от лагера, че хората му можеха да го чуят. Той спря за миг да си поеме дъх и това позволи на преследвачите му да го наближат. Той разбра, че ако продължи да бяга, ще се случи точно това, което искаше да осуети.

Решението му бе взето моментално. Той реши да умре, но да загине като войник и със смъртта си да спаси тези, за които се жертвуваше.

Той се облегна на едно дърво, сложи ножа до себе си, извади пистолетите си и като се изправи срещу разбойниците, които бяха само на тридесетина крачки пред него, извика гръмогласно, за да привлече вниманието на другарите си:

— Тревога! Тревога! Враговете са тука!…

После с най-голямо хладнокръвие изпразни четирите си двуцевни пистолета, като се целеше във враговете си, сякаш се упражняваше в стрелба, и повтаряше при всеки повален пират:

— Тревога! Враговете са тук! Те ни обграждат. Пазете се! Пазете се!

Раздразнени от тази смела съпротива, бандитите бясно се нахвърлиха срещу него, забравяйки всяка предпазливост.

Тогава започна страхотна борба на един-единствен човек срещу двадесет-тридесет души, като на мястото на всеки загинал пират пристигаше друг.

Младият мъж бе решил да пожертвува живота си, но да го продаде колкото може по-скъпо. При всеки изстрел, при всеки удар с нож той надаваше предупредителен вик по посока на лагера. Мексиканците също стреляха срещу пиратите, които вече съвсем открито се бореха с мъжа, който им преграждаше пътя с непреодолимата сила на своето благородно сърце.

Най-после капитанът падна на едно коляно. Пиратите се нахвърлиха безразборно върху него и в желанието си да го довършат по-скоро си нанасяха рани един на друг.

Борбата не можеше да продължи дълго. Капитан Агилар загина, след като повали цяла дузина пирати — достойна цена за неговата героична смърт.

— Хм, хм! — мърмореше капитан Уактено, гледайки го с удивление, и избърсваше кръвта от раната, която бе получил в гърдите. — Какъв корав мъж! Ако и другите са като него, никога не ще ги победим!

— Хайде — обърна се той към разбойниците, които чакаха заповедите му, — да не се оставяме повече да ни стрелят като диви гълъби. Напред! Бог е с нас! Напред!

Пиратите се спуснаха след него, размахвайки оръжието си, и започнаха да се катерят по скалите, като ревяха:

— Напред! Напред!

Мексиканците бяха видели героичната смърт на капитан Агилар и се приготвиха да отмъстят за него.

IVДОКТОРЪТ

Докато се развиваха тези събития, докторът най-спокойно събираше билки и цветя.

Възхитен от богатата флора, достойният учен бе забравил всичко. Той мислеше само за обилната жътва, която можеше да набере, движеше се приведен, спираше пред всяко растение и дълго го съзерцаваше, преди да се реши да го откъсне.

Натоварен с безброй растения, които смяташе за извънредно ценни, той най-сетне седна до едно дърво, за да ги класифицира на спокойствие с вниманието на учен педант, извади от чантата си един сухар и го загриза.

Погълнат от своите занимания, които му доставяха необикновено удоволствие, достъпно само за специалисти като него и напълно непознато за простосмъртните, той би седял така до тъмно, когато щеше да му се наложи да потърси подслон за през нощта, но една сянка падна върху ценната му сбирка и докторът вдигна глава.

Облегнат на дългата си карабина, Черния елен го наблюдаваше насмешливо.

— Ха, ха! — извика той на доктора. — Какво правите тук, мили човече? Като видях как се люлее тревата, за малко щях да ви пратя един куршум. Помислих ви за сърна.

— Боже мой! — сепна се докторът в уплаха, — Внимавайте, можехте да ме убиете!

— Дявол да го вземе! — усмихна се траперът. — Не се бойте! Открих навреме грешката си.

— Слава богу! — и докторът се втурна към някакво рядко цвете, което бе забелязал в краката на трапера.

— Е, не искате ли да ми кажете какво правите тука? — продължи траперът.

— Нали виждате какво правя, приятелю?

— Виждам само, че изкоренявате плевелите от прерията и просто се чудя за какво ви са.

— Какво невежество! — пошепна докторът и добави снизходително: — Приятелю, аз събирам растения за хербария си. Флората в тези прерии е великолепна и съм сигурен, че съм открил най-малко три непознати досега вида от „хиростемон пентадактилон“, принадлежащи на мексиканската флора.

— Какво, какво — задави се траперът от смях, — открили сте три вида „хи… хи…“

— „Хиростемон пентадактилон“, приятелю, а може и да са четири.

— И на кого е нужно всичко това? Полезно ли е въобще?

— Дали е полезно? — възмути се докторът.

— Не се сърдете, аз не разбирам от тези работи.

— Вярно — отвърна докторът, смекчен от признанието на Черния елен, — вие не можете да схванете огромното значение на тази моя работа, благодарение на която науката прави огромна крачка напред.

— И сте дошли в прерията само за да събирате тези треволяци?

— Да, само за това.

Черния елен го гледа известно време с възхищение, каквото будят необичайните явления. Той не можеше да разбере как един разумен човек може доброволно да се подложи на такива лишения и опасности само за да къса и събира някакви си треви, които не служат за нищо. На края реши, че има работа със смахнат човек, изгледа го състрадателно, клатейки глава, метна карабината на рамо и се приготви да продължи пътя си.

— Добре, добре! — успокоително каза той, сякаш говоше на дете или на побъркан. — Имате право, добри човече. Берете колкото си искате треви. Това не пречи никому, тревата няма да се свърши. Добра сполука и довиждане!

И като свирна на кучетата си, потегли, но след няколко крачки се върна.

— Една дума само — рече той на доктора, който отново се бе задълбочил в работата си.

— Кажете! — отвърна докторът, без да вдига глава.

— Надявам се, че младата сеньора, която вчера гостува с вуйчо си в моята хижа, се чувствува добре. Горкото момиче, да знаете колко много се интересувам от него.

Докторът изведнъж стана и се удари по челото.

— Каква разсеяност от моя страна! — каза той. — Съвсем забравих!

— Какво сте забравили? — запита траперът учудено.

— Аз всякога такива ги върша! — промърмори докторът. — За щастие бедата не е голяма, щом вие сте тук, всичко лесно ще се уреди.

— За каква беда говорите? — запита траперът с лека тревога.

— Можете ли да си представите — продължи докторът спокойно, — науката така ме поглъща, че понякога забравям да ям и да пия, още повече пък поръченията, които ми дават, нали разбирате?

— Говорете, говорете — каза траперът нетърпеливо.

— Много просто. Тръгнах от лагера призори, за да дойда във вашата хижа. Но когато пристигнах тук, бях така очарован от безбройните редки растения, които газех с коня си, че без да мисля повече, спрях, за да откъсна едно рядко растение. После забелязах друго, което нямах в хербария си, после трето… и забравих за какво бях тръгнал. Даже вашето неочаквано появяване преди малко не ми напомни за поръчението до вас.

— Значи сте тръгнали от лагера призори?

— Да, при изгрев слънце.

— А знаете ли сега колко е часът? Докторът погледна слънцето.

— Към три часа. Но това вече няма значение. Понеже сте тук, ще ви предам думите на доня Лус и всичко ще се уреди, нали?

— Дано вашата разсеяност не стане причина за някое голямо нещастие — въздъхна траперът.

— Какво искате да кажете?

— Скоро ще узнаете. Дано се лъжа. Говорете по-бързо. Слушам ви.

— Ето какво, доня Лус ме натовари да ви кажа…

— Значи доня Лус ви изпрати при мене?

— Да, лично тя.

— Да не би да се е случило нещо сериозно в лагера?

— Вярно, че може и да е нещо по-сериозно, отколкото предполагах в началото. Ето какво: нощес един от нашите водачи…

— Бърборко ли?

— Да. Познавате ли го?

— Продължавайте!

— И така, изглежда, че този човек се е сговарял с някакъв друг бандит да предадат лагера вероятно на индианците. Доня Лус по една случайност чула разговора им и когато минавали край нея, за да избягат, стреляла срещу двамата от упор.

— Уби ли ги?

— За нещастие не. Единият, макар и тежко ранен, вероятно е успял да се измъкне.

— Кой?

— Бърборко.

— И после?

— После доня Лус ме закле да дойда при вас и да ви кажа, чакайте… — докторът се замисли — да си припомня думите.

— „Черни елен, часът удари“ — бързо го прекъсна траперът.

— Точно така — зарадва се докторът и си потри ръце. — Думите ми бяха на езика. Признавам, че ми се видяха доста неясни и нищо не разбрах от тях, но вярвам, че вие ще ми ги поясните.

С изкривено от гняв лице траперът здраво го сграбчи за ръка и като приближи лицето си до неговото, му кресна:

— Нещастнико! Защо не дойдохте веднага при мене, вместо да си губите времето като глупак с тия плевели? Вашето забавяне може да погуби всичките ви приятели!

— Възможно ли е? — извика докторът, без да се засяга от грубото държание на трапера.

— Вас са ви натоварили с поръчение за живот и смърт, глупак такъв! Сега какво да правим? Може да е вече късно!

— О, не говорете така! — извика докторът отчаяно. — Ще умра от мъка, ако се случи нещо непоправимо.

И бедният човек се разплака — беше сломен. Черния елен бе принуден да го утешава.

— Смелост, човече! Може би още не всичко е загубено!

— О, ако съм станал причина за такова нещастие, не ще мога да го преживея.

— Ех, станалото — станало! Трябва да се примирим! — каза философски траперът. — Ще се помъча да им се притека на помощ. Аз не съм сам тука, както някой може да си помисли. Вярвам, че за няколко часа ще събера тридесетина от най-добрите стрелци в прерията.

— Ще ги спасите, нали?

— Поне ще сторя всичко, за да ги спася, и ако е речено, ще успея!

— Дано!

— А сега слушайте ме. Ще се върнете веднага в лагера.

— Веднага!

— Но никакво бране на цветя и треви! Разбрано, нали?

— Заклевам се. Проклет да е часът, когато започнах да събирам растения! — каза докторът в отчаяние.

— Добре, разбрано. Ще успокоите младото момиче, както и вуйчо й. Ще им кажете да бъдат много внимателни и бдителни. Ако бъдат нападнати, да се съпротивлявате всички сили, тъй като наскоро приятели ще им се притекат на помощ.

— Ще им кажа.

— Сега на коня и в галоп към лагера!

— Бъдете спокоен. А вие какво ще правите?

— Не се грижете за мене. Няма да стоя със скръстени ръце. Помъчете се само да пристигнете при приятелите си колкото може по-скоро.

— За по-малко от час ще бъда при тях.

— Смелост и успех! И главно, не се отчайвайте! — Черния елен пусна юздата на коня, която държеше, и ученият полетя в галоп, нещо необикновено за човек, който едва можеше да се държи на седлото.

Траперът гледа след него известно време, след това се намери лице с лице с Еусебио, който носеше на седлото си майката на Честно сърце, все още в безсъзнание.

Тази среща бе добре дошла за Черния елен. Той получи от Еусебио ценни сведения за Честно сърце и неговото местонахождение.

След това двамата се отправиха към хижата на Черния елен, която бе наблизо; в нея щяха да настанят временно майката на приятеля си.

VСЪЮЗЪТ

Какво ставаше през това време с Честно сърце?

След като вървя няколко минути, без да се обръща и без да използува многобройните пътеки, които кръстосват прерията надлъж и нашир. Честно сърце спря. Опря карабината си о земята и внимателно се вслуша в хилядите звуци на прерията, всеки от които има своето значение за човек, свикнал с живота в тази пустош.

Вероятно доволен от това, което бе чул, той на три пъти изписка като сврака, и то толкова умело, че няколко птици, скрити в плътния листак, веднага му отвърнаха приятелски.

Едва бе стихнал третият сигнал и безмълвната дотогава, сякаш потънала в пълна самота гора се оживи като по вълшебство. От всички страни наизскочиха иззад храсталаци и дървета трапери в ярки облекла и наобиколиха Честно сърце.

Първите, които видя пред себе си, бяха Черния елен и Еусебио.

— О, скъпи приятели — заговори развълнувано Честно сърце, — разбирам всичко. Благодаря ви хиляди пъти за сърдечната ви помощ, но тя вече не ми е нужна.

— Толкова по-добре — каза Черния елен.

— Значи успяхте да се измъкнете от ръцете на тези червенокожи дяволи? — запита старият прислужник.

— Не говорете лошо за команчите — усмихнато отвърна Честно сърце. — Сега те са мои братя.

— Сериозно ли говориш? — запита живо Черния елен. — Наистина ли си в добри отношения с индианците?

— Ще видите сами. Между тях и мене и моите приятели е сключен мир. Ако сте съгласни, ще ви срещна с тях.

— Ей богу, при сегашните обстоятелства едва ли би могло да се случи нещо по-добро — възкликна Черния, елен. — Тъй като ти си свободен, сега трябва да се погрижим за други, които в този момент се намират в смъртна опасност и вероятно незабавно се нуждаят от нашата помощ.

— Какво искаш да кажеш? — запита Честно сърце с жив интерес.

— Искам да кажа — отвърна Черния елен, — че хората, които ти спаси от последния пожар в прерията, в този момент са обградени от шайка пирати и всеки миг могат да бъдат нападнати. — И добави: — Ако това вече не е станало.

— Трябва бързо да им се притечем на помощ! — извика Честно сърце, без да успее да прикрие вълнението си.

— Точно това искаме и ние, но преди всичко трябваше да те освободим, Честно сърце. Ти си душата на нашия отряд, без тебе нищо не можем да сторим.

— Благодаря ви, приятели. Сега, както виждате, аз съм свободен и нищо вече не може да ни спре. Да тръгваме веднага!

— Да — каза Черния елен, — но и ние имаме насреща си силен враг. Пиратите знаят, че няма милост за тях, и се бият като тигри. Колкото сме по-многобройни, толкова по-голяма вероятност има да успеем.

— Вярно. Какво смяташ да правим?

— Сега, когато си сключил от наше име мир с команчите, мисля, че…

— Ти си напълно прав, дявол да го вземе — прекъсна го Честно сърце. — Не се бях сетил за това. Индианските воини ще бъдат доволни, ако им дадем възможност да проявят своята храброст, и с радост ще ни подпомогнат в нашия поход. Ще ги убедя. Следвайте ме, сега ще ви представя на нашите нови приятели.

Траперите образуваха плътна група от четиридесетина души. След като обърнаха карабините си с цевите надолу в знак на приятелство и мир, те се отправиха към лагера на индианците, следвайки Честно сърце.

— А какво стана с майка ми? — развълнувано запита той Еусебио.

— Тя е на сигурно място в хижата на Черния елен.

— Как се чувствува?

— Добре е, макар да е съсипана от тревога. Тя живее само със сърцето си и е необикновено храбра. И най-големите физически страдания не я засягат. Тя вече забрави изтезанията, на които бе подложена.

— Слава богу. Но не бива да живее повече в този непрекъснат страх. Къде е конят ти?

— Скрит е наблизо.

— Качвай се на него и върви веднага при майка ми. Ще я успокоиш и ще я отведеш в пещерата при Зеленясалия поток, където ще бъдете в пълна безопасност. Ти ще останеш с нея. Пещерата лесно ще намерите. Не е далеч от скалата Мъртвия бизон. Щом наближите това място, моите хрътки, които ти оставям, ще те заведат направо там. Разбрано, нали?

— Напълно.

— Заминавай веднага. Ето лагера. Твоето присъствие тук е ненужно, а там е крайно необходимо.

— Тръгвам!

— Сбогом!

— Довиждане!

Еусебио свирна на кучетата, които завърза за една каишка, стисна още веднъж ръката на момъка и пое надясно през гората.

Групата трапери стигна до горската поляна, където беше лагерът на команчите. Индианците се бяха наредили в полукръг на няколко крачки от първите пристъпи на лагера, а в средата бяха застанали вождовете им. В чест на гостите те бяха облекли най-красивите си дрехи и се бяха татуирали и въоръжили като за боен поход.

Честно сърце спря своята група и продължи самичък, като развяваше бизонова кожа.

Тогава Орлова глава се отдели от останалите вождове и излезе напред, като също размахваше бизонова кожа в знак на мир и приятелство.

Когато двамата мъже бяха на три крачки един от друг, те се спряха и Честно сърце заговори.

— Господарят на живота — каза той — вижда в нашите сърца. Той знае, че пътят между нас е ясен и открит и че думите, които излизат от гърдите ни и нашите уста произнасят, са искрени. Белите ловци идват, за да посетят своите червенокожи братя.

— Нека бъдат добре дошли — отговори сърдечно Орлова глава и се поклони с достолепие и благородство, свойствени на индианците.

След тези думи команчите и траперите дадоха изстрели във въздуха, надавайки радостни викове.

После двете групи се разместиха и се сляха в една.

Честно сърце бе разбрал от думите на Черния елен колко времето е ценно, затова повика Орлова глава настрана и откровено му обясни какво очакват от неговото племе.

Вождът на команчите се усмихна.

— Моят брат ще остане доволен — каза той. — Нека почака малко.

И отиде при останалите вождове.

Скоро след това глашатаят на племето се покачи на една издигната площадка и свика с гръмък глас най-добрите воини в палатката на Съвета.

Молбата на Честно сърце срещна пълно разбиране и одобрение. Бяха посочени деветдесет изтъкнати воини, които под командуването на Орлова глава щяха да придружават траперите и да помагат е всички сили за успешното завършване на похода срещу пиратите.

Когато решението на вождовете бе оповестено, всеобща радост обхвана лагера на индианците. Съюзниците решиха да тръгнат по залез слънце, за да изненадат разбойниците.

Всички заиграха с подобаващи церемонии великия танц на войната, като повтаряха в хор:

„Господарю на живота, ти, който ми даде смелост да проливам кръвта си, погледни ме с благосклонно око!“

Преди да тръгнат. Орлова глава, който отлично познаваше опасните си противници, избра двадесет от своите воини и им даде по един сноп дървесни кори, за да ги запалят и с дима им да вдигнат тревога в случай на опасност. Прегледа внимателно оръжието им и видимо доволен, даде знак за тръгване.

Команчите и траперите се наредиха в индианска нишка и предвождани от своите вождове, напуснаха лагера, изпратени с пожелания за успех от останалите, които ги съпровождаха до гората.

Малката войска беше съставена от сто и тридесет решителни мъже, добре въоръжени и командувани от началници, които не се спираха пред никакво препятствие, не отстъпваха пред никаква опасност.

Тъмнината беше непроницаема. Луната се появяваше от време на време през гъстите черни облаци, пръскаше бледа светлина и придаваше на предметите фантастичен вид. Вятърът нахлуваше на пристъпи из падините с глухи стенания.

Воините вървяха мълчаливи и запомняха в тъмата на призраци, които, изскокнали от небитието, бързат да извършат пъкленото си дело, което само нощта може да приюти под крилото си.

Към полунощ с нисък глас бе даден сигнал за почивка.

Спряха, очаквайки вести от своите разузнавачи.

Всеки се загърна както можеше и легна на мястото, където бе спрял, за да бъде готов да скокне при първия знак.

Никакъв огън не бе запален.

Индианците разчитат само на разузнавачите си и не поставят никога часови, когато се намират на пътеката на войната.

Изминаха два часа.

Лагерът на мексиканците беше най-много на три мили разстояние, но вождовете искаха да бъдат сигурни че пътят е свободен, и ако не е, да разберат с колко души разполага противникът и какви са плановете му за нападение.

Честно сърце бе разяждан от нетърпение. И тъкмо се канеше сам да отиде на разузнаване, когато откъм храсталаците се дочу едва доловим шум и двама души се появиха пред него.

Първият беше индиански разузнавач, а вторият — докторът.

Нещастният учен беше и окаяно състояние. Той бе загубил перуката си, дрехите му бяха разпокъсани, лицето му — изкривено от ужас. По цялото му тяло личаха белези от жестока борба. Когато стигна до Орлова глава и Честно сърце, той се строполи на земята и припадна. Побързаха да го свестят.

VIПОСЛЕДНАТА АТАКА

Мексиканските улани, поставени по подстъпите на укреплението, оказваха ожесточена съпротива на пиратите. Разярен от смъртта на капитан Агилар, разбрал, че от такива врагове не може да се очаква пощада, генералът реши да се съпротивява докрай и по-скоро да загине, отколкото да падне в ръцете им. Неговите хора, включително водачите, носачите и жените, на които едва ли можеше да се разчита, бяха само седемнадесет, а пиратите бяха сигурно над тридесет.

Силите явно бяха неравни. Но пък здравата позиция на лагера, кацнал на върха на скалите, донякъде ги уравновесяваше.

Капитан Уактено ясно виждаше трудностите на нападението, което щеше да предприеме, особено при една открита атака. Той бе разчитал на изненадата и най-вече на предателството на Бърборко. Но сега, принуден от стечението на обстоятелствата да действува, разярен от тежките загуби, нанесени на отряда му от капитан Агилар, той бе решил да атакува.

След първия миг на възбуда, когато Уактено видя как хората му падат като гнили круши, а той не може нито да отмъсти за тях, нито да спечели педя земя, реши не да отстъпи, а да превърне обсадата в блокада. Надяваше се, че така ще може да превземе лагера при падането на нощта или в най-лошия случай да принуди чрез глад обсадените да се предадат.

Той беше сигурен, че мексиканците не могат да получат помощ отникъде в тези прерии, където се срещат само индианци, враждебно настроени срещу белите, или пък трапери и ловци, които предпочитат да не се намесват в чужди работи.

Огледа се. Положението оставаше непроменено. Въпреки свръхчовешките им усилия да се изкачат до укрепленията на лагера, пиратите не бяха напреднали нито крачка. Куршумите на мексиканските карабини поваляха в пропастта всеки, който се опитваше да се покаже на открито!

Тогава капитанът приложи веднага своето решение. Даде сигнал за отстъпление, като няколко пъти излая като прерийно куче. Сражението незабавно спря. Пълна тишина покри стръмнините, където миг по-рано се чуваха бойни викове, пушечни изстрели, вопли на ранени.

Хората преустановиха кървавото си дело. Дойде ред на кондорите, лешоядите и ястребите. Естествено бе те да пристигнат след пиратите. Ята зловещи птици закръжиха над труповете с пронизителни крясъци. Потресени от отвратителното зрелище, обсадените в скалистия лагер мексиканци бяха неми свидетели на това ужасно пиршество с човешка плът.

Пиратите, от своя страна, се оттеглиха в една долчинка извън обсега на неприятелските карабини и се преброиха. Загубите им бяха огромни: бяха останали само деветнадесет от общо четиридесет души. За по-малко от час бяха убити двадесет и един — повече от половината.

Като се изключи капитан Агилар, мексиканците нямаха нито убити, нито ранени.

Повечето пирати бяха на мнение да се оттеглят и да се откажат от тази атака, която нямаше никакви изгледи за успех.

Капитанът бе по-обезкуражен и от другарите си. Ако се касаеше за злато и скъпоценни камъни, той щеше да се откаже от своите планове. Но друга, много по-сериозна причина го караше да действува докрай, независимо от последствията. Съкровището, към което се стремеше той беше доня Лус. След като я бе спасил в Мексико от ръцете на своите бандити, той се бе влюбил безумно в нея. От Мексико дотук я беше следил стъпка по стъпка, дебнейки като хищник удобен случай да грабне жертвата си. За да осъществи тази си цел, той не би се спрял пред никакви пречки, пред никакви опасности.

Уактено трябваше да пусне в ход цялото си красноречие, подклаждано от страстта, за да задържи бандитите при себе си, да им вдъхне отново смелост и да ги убеди още веднъж да нападнат лагера, преди да се оттеглят и окончателно да се откажат от целта си. Това трудно му се удаде, защото, както става обикновено, най-храбрите бяха избити, а останалите не желаеха да се излагат отново на опасности. Най-сетне с настойчивост и заплахи капитанът успя да изтръгне от бандитите обещанието да останат и да предприемат решителна атака през нощта.

Уактено заповяда на хората си да се прикрият най-старателно и да не се показват без негова заповед, каквото и да правят мексиканците. Той се надяваше да убеди по този начин обсадените, че поради големите загуби и непреодолимите препятствия пиратите са се оттеглили и няма да се върнат. Това беше хитро скроен план, който в действителност успя почти напълно.

Алените пламъци на залязващото слънце обагриха с последните си отблясъци върховете на дърветата и на скалите. Вечерният ветрец разведряваше въздуха. Тишината бе смущавана само от оглушителните крясъци на лешоядите, които продължаваха кървавия си пир и стръвно се бореха за всеки къс човешко месо.

Генералът наблюдаваше със свито сърце тази непоносима гледка и с болка си мислеше, че и трупът на капитан Агилар, който ги бе спасил с геройската си смърт, ще бъде изложен на подобно осквернение. Той реши на всяка цена да прибере тялото му и да го погребе с нужните почести. Доня Лус, която той уведоми за намерението си, не можа да се противопостави, макар че разбираше много добре какви опасности крие този план.

Генералът избра четирима решителни войници и заедно с тях се запъти към мястото, където бе паднал капитан Агилар. Останалите в лагера улани наблюдаваха равнината, готови да се притекат на помощ, ако храбрите им другари бъдат нападнати по време на благородната си мисия.

Скрити в пукнатините на скалите, пиратите не изпускаха из очи нито едно движение на враговете си, но внимаваха да не издадат присъствието си.

Генералът успя спокойно да изпълни решението си. Тялото на младия капитан бе лесно открито. С пистолет в едната ръка и ножа в другата, той се бе почти свлякъл до едно дърво, високо вдигнал глава, вперил поглед напред, усмихнат, сякаш и след смъртта си отправяше предизвикателство към онези, които го бяха убили. Тялото му беше буквално покрито с рани, но по щастлива случайност лешоядите още не бяха го докоснали.

Уланите поставиха трупа на капитана върху кръстосаните си карабини и се прибраха тичешком в лагера. Генералът ги следваше, като наблюдаваше околните храсти. Никакво движение не се забелязваше. Цареше пълно спокойствие. Пиратите сякаш бяха изчезнали, без да оставят никаква следа освен труповете на другарите си. Генералът реши, че врагът вероятно се е оттеглил, и въздъхна с облекчение.

Нощта настъпваше бързо. Погледите на всички бяха насочени към уланите, които носеха тялото на мъртвия капитан. Никой не забеляза двадесетината сенки, които пропълзяха тихо по скалите и се прикриха близо до лагера, хвърляйки злобни погледи към защитниците му.

Генералът нареди да се постави тялото на капитан Агилар върху набързо направено траурно ложе, взе една лопата и настоя лично да изкопае гроба на младия офицер. Всички улани се строиха с карабини при нозе.

Генералът свали шапката си и гласно зачете заупокойната молитва, на която племенницата му и всички останали пригласяха. Имаше нещо величествено и трогателно в тази скромна церемония в сърцето на прерията, чиито хиляди тайнствени гласове сякаш се сляха в молитвен хор пред необятната природа.

Побелелият старец, който четеше молитва над тялото на този момък, почти дете, пълен с живот само допреди няколко часа, замислените скръбни лица на младото момиче и на воините, които съзнаваха, че скоро може да ги постигне същата участ, но стояха спокойни и примирени и се молеха за покойния, въздишките на вечерния вятър, тръпнещ в клоните на дърветата, всичко това напомняше времето, когато хората са се криели в пустинята, за да бъдат по-близо до истината.

Нищо не смути трогателната церемония. Всички се простиха с мъртвеца и го спуснаха в гроба, обвит с офицерския му плащ, а до него сложила оръжието му. Само малка купчина пръст, а и тя скоро щеше да се изравни, показваше мястото, където почиваше завинаги един мъж, геройски спасил чрез върховна саможертва тези, които му бяха поверили живота си.

Другарите му се заклеха да отмъстят за смъртта му или да загинат безстрашно като него.

Нощта бе окончателно настъпила. Генералът направи последна проверка на часовите, пожела лека нощ на племенницата си и легна пред входа на палатката й.

Изминаха три часа в пълно спокойствие.

Изведнъж, подобно на демони, двадесетина души пропълзяха тихо до подстъпите на лагера и преди часовите да се опомнят, ги обезоръжиха и избиха.

И тогава в лагера на мексиканците нахлуха пиратите, а след тях — ужасът на кланетата и грабежите.

VIIБИТКАТА

Пиратите нахълтаха в лагера, виеха като чакали и размахваха оръжие. Уактено ги остави да палят и убиват, а сам той, без да се занимава с тях, се спусна към палатката. Но там пътят му бе преграден. Генералът бе събрал седем-осем войници и твърдо очакваше врага, решил да загине, но да не позволи на никой от тези негодници да се докосне до племенницата му.

При вида на стария воин, с искрящ поглед, с пистолет в едната ръка и сабя в другата, капитанът се поколеба. Но колебанието му трая само миг. Той повика десетина пирати на помощ.

— Освободете пътя — извика той, размахвайки ножа си. — Никога! — отвърна генералът, като хапеше яростно устни.

Тогава двамата мъже се втурнаха един срещу друг, техните хора също и започна ужасна и безмилостна схватка. Тъй като всеки знаеше, че не може да очаква пощада, стараеше се да нанесе смъртоносен удар на противника си, без да мисли за своя живот. Ранените правеха последно усилие да се надигнат и да забият камата си в гърлото на някои от онези, които още се сражаваха.

Тази кървава схватка не можеше да трае дълго. Всички мексикански улани бяха избити. Сам генералът падна на земята, повален от капитана, който го завърза здраво с колана си, за да не може повече да се съпротивлява. Поради свои лични съображения, известни само нему, капитанът се бе постарал да го запази жив по време на борбата и генералът се бе отървал само с леки наранявания.

Всички мексиканци загинаха, но тяхната участ бе последвана и от повече от половината пирати.

Черният ординарец на генерала, Юпитер, въоръжен с огромен боздуган, който сам си бе направил от стеблото на едно младо дърво, дълго се съпротивлява срещу тези, които се мъчеха да го повалят, като сразяваше безмилостно всички, които имаха непредпазливостта да се приближат до смъртоносното му оръжие.

Накрая успяха да го обвържат с ласо и да го проснат на земята полузадушен и капитанът го спаси в последния миг, когато един от пиратите бе вдигнал ножа да пререже гърлото му.

Като видя генерала в невъзможност да се съпротивлява, Уактено нададе радостен вик и без даже да помисли да избърше кръвта, която изтичаше от двете му рани, прескочи като тигър тялото на врага си, който се гърчеше без сили в краката му, и се втурна а палатката.

Тя беше празна.

Доня Лус беше изчезнала.

Капитанът бе смазан!

Какво бе станало с младото момиче? Палатката беше малка, без всякаква покъщнина и не бе възможно доня Лус да се е скрила вътре. Полунареденото легло говореше, че до нападението доня Лус си е почивала спокойно в него.

Тя бе изчезнала, без да остави никакви следи.

Такова бягство беше необяснимо за капитана, тъй като лагерът бе нападнат едновременно от всички страни. Как можеше едно младо момиче, разбудено внезапно, да притежава такава смелост и да запази такова хладнокръвие, че да побегне и да мине незабелязано покрай нападателите, които пазеха всички изходи?

Капитанът напразно се мъчеше да разбере тази загадка Тон тропаше яростно с крак, промушваше с ножа си всички денкове, които биха могли да послужат за временно скривалище на изчезналата, но всичко беше напразно.

Убедил се най-сетне, че претърсването на палатката няма да доведе до нищо, Уактено изскочи навън, мяташе се насам-натам като див звяр и си казваше, че ако по чудо доня Лус е успяла да побегне в прерията сама, полуоблечена, той лесно ще открие следите й.

А през това време грабежите продължаваха с такава бързина и ред в безредието, че правеха чест на практическите познания на пиратите.

Победителите, изнурени от убийствата и грабежите, разпаряха с ножовете си пълните с мескал мехове и се отдаваха на пиянски оргии.

Внезапно пронизителен вик прозвуча недалеч и град от куршуми се изсипа върху пиратите. Изненадани на свой ред, те се хвърлиха към оръжието си и се помъчиха да се съберат. В същия миг се появи група индианци, които скачиха като ягуари през денковете, следвани от отряд бели трапери, предвождани от Честно сърце, Веселяка и Черния елен.

Положението на пиратите стана критично.

Уактено видя опасността, която застрашаваше хората му, и не без съжаление се отказа от безрезултатното дирене. Той събра хората си, повлече със себе си двамата единствени пленници, които бе заловил, а именно генерала и черния му прислужник, и като се възползува от суматохата, която съпровожда винаги такива внезапни нападения, заповяда на пиратите да се разпръснат във ЕСИЧКИ посоки, за да избягнат по-лесно преследването от страна на противниците си.

Пиратите дадоха почти от упор един залп срещу нападателите, което причини известна суматоха сред последните, и изчезнаха в нощта като ято лешояди.

Капитанът остана последен. Разочарован, той се оттеглите ярост в сърцето, като кроеше най-зловещи планове.

Уведомен от индиански разузнавач и най-вече от доктора за проектираното нападение на лагера, Честно сърце веднага бе потеглил, за да отиде колкото може по-бързо на помощ на мексиканците. За зла беда, въпреки бързината, с която се движеха траперите и команчите, те пристигнаха много късно, за да могат да спасят членовете на експедицията.

Когато разбраха, че пиратите са побягнали, Орлова глава и воините му се втурнаха по следите им.

Останал сам в лагера, Честно сърце заповяда най-щателно да се претърсят околните храсталаци и високите треви, в които пиратите не бяха успели да нахлуят, за да търсят своите жертви, поради бързото им прогонване от лагера.

Така бе открита Фебея, младата прислужница на доня Лус, както и двама улани, приютили се в хралупата на едно дърво, които бяха довлечени по-скоро умрели, отколкото живи от Черния елен и няколко други ловци. Те се мислеха в ръцете на пиратите и Честно сърце положи големи усилия да ги убеди, че хората около тях са приятели, пристигнали наистина твърде късно, но които няма да им сторят никакво зло.

След като се поокопитиха, Честно сърце влезе с тях в палатката и поиска да му разкажат накратко какво се бе случило.

Младата метиска възвърна самообладанието си, след като разбра кой е насреща й. Тя не чака втора покана и за няколко минути разказа на Честно сърце за ужасните събития, на които бе станала неволна свидетелка.

— Значи — запита Честно сърце — капитан Агилар е убит?

— Уви, да! — отвърна тя с въздишка.

— А генералът?

— О, той се отбраняваше като лъв и падна след геройска съпротива.

— И той ли загина? — запита Честно сърце развълнувано.

— О, не — отвърна тя живо, — само е ранен. Видях как бандитите го носеха. Мисля даже, че раните му са леки, тъй като разбойниците се стараеха да не го засегнат по време на боя.

— Толкова по-добре — каза траперът и наведе глава замислено.

После с колеблив и леко разтреперан глас запита:

— А господарката ти, с нея какво стана? — Моята господарка, доня Лус ли?

— Да, доня Лус, Мисля, че така се нарича. Бих дал всичко, за да узная нещо за нея и да разбера, че е на сигурно място.

— Тя е на сигурно място, понеже се намира при вас — промълви един мелодичен глас.

И доня Лус се появи, още бледа от ужасните преживявания, но спокойна, с усмивка на уста и блестящ поглед.

Всички неволно се стъписаха при ненадейната поява на момичето.

— Слава богу! — извика траперът. — Нашата помощ все пак не е била съвсем излишна!

— Разбира се — отговори тя мило и добави с тъга: — Сега, след като загубих човека, който заместваше баща ми, аз моля за вашата закрила, кабалеро!

— Вие вече я имате — отвърна той пламенно. — Що се отнася до вуйчо ви, разчитайте на мене. Аз ще ви го върна, даже и с цената на живота си. Вие знаете — добави той, че отдавна съм ваш покорен слуга.

След като мина първото вълнение, всички искаха да узнаят как доня Лус е успяла да се скрие от пиратите.

Тя просто разправи какво се бе случило. Легнала с дрехите си, и от тревога не могла да заспи, сякаш смътно предчувствие я карало да бъде нащрек. Когато чула рева на пиратите, скочила ужасена и веднага разбрала, че всеки опит за бягство е обречен на неуспех.

Огледала се уплашено и зърнала куп дрехи, нахвърляни безразборно в един хамак20, висящ навън.

Тогава една мисъл, дошла сякаш от небето, проблеснала в главата й.

Вмъкнала се под тези дрехи и свивайки се колкото може повече, тя се сгушила на дъното на хамака под разхвърляните дрехи.

Благодарение на провидението вождът на пиратите, търсейки на всички страни, не се сетил да бръкне в хамака, който изглеждал празен.

Спасена вследствие на тази случайност, тя останала сгушена в продължение на един час в неописуемо душевно състояние.

Пристигането на ловците и гласът на Честно сърце, който тя веднага познала, й вдъхнали надежда, тя излязла от скривалището си и очаквала с нетърпение удобен момент да се появи пред тях.

Ловците бяха удивени от този тъй простичък и същевременно толкова трогателен разказ и поздравиха най-сърдечно младото момиче за нейната храброст и хладнокръвие, които единствени я бяха спасили.

Когато в лагера бе възстановен отчасти редът, Честно сърце се приближи до доня Лус.

— Сеньорита — каза той, — скоро ще съмне. След като си отпочинете няколко часа, ще ви заведа при майка ми. Сигурен съм, че след като ви опознае, ще ви обикне като собствена дъщеря. А щом бъдете на сигурно място, ще се погрижа да върна вуйчо ви.

Без да дочака доня Лус да му благодари, Честно сърце се поклони почтително и излезе от палатката.

Останала сама, доня Лус въздъхна и седна замислена.

VIIIПЕЩЕРАТА КРАЙ ЗЕЛЕНЯСАЛИЯ ПОТОК

Бяха изминали два дни от събитията, описани в предишната глава.

Ще отведем читателя, между три и четири часа следобед в пещерата, открита от Веселяка, която Честно сърце бе превърнал в предпочитано жилище.

Вътрешността на пещерата, осветена от факли от специално дърво, което индианците наричат дърво свещ, забити в пукнатините на скалите, приличаше на цигански катун или на разбойническо свърталище.

Четиридесетина трапери и команчи се бяха разположили из галериите: едни спяха, други пушеха, трети почистваха оръжието си или кърпеха дрехите си. Неколцина бяха наклякали край две-три огнища, над които висяха казани, и готвеха огромни късове дивеч за вечеря.

На всеки изход на пещерата стояха неподвижно по двама часови, с наострени уши и будни очи, и мълчаливо бдяха за безопасността на всички.

В нещо като стая, отделена от останалата част на пещерата с естествена каменна преграда, разговаряха две жени и един мъж, седнали върху грубо издялани столове.

Двете жени бяха доня Лус и майката на Честно сърце, а мъжът, който седеше срещу тях, пушейки цигара от царевична коса, и се намесваше понякога в разговора с някое възклицание, породено било от изненада, било от удивление или от радост, беше Еусебио.

Пред входа на това отделение, което образуваше един вид отделна стая в пещерата, друг мъж се разхождаше напред-назад, с ръце на кръста, подсвирквайки през зъби някаква мелодия, която вероятно съчиняваше в момента.

Беше Черния елен.

Честно сърце, Орлова глава и Веселяка не бяха там.

Разговорът между двете жени, изглежда, беше крайно интересен. Майката на трапера разменяше често многозначителни погледи със стария прислужник, който, без да забележи, бе оставил цигарата си да угасне и от време на време машинално я слагаше в устата си.

— Кажете ми, мило дете — запита старата жена, — през тези два месеца, откакто сте на път, генералът, вашият вуйчо, никога ли не ви е дал възможност да разберете, било от негови думи, било от постъпките му, каква е целта на тази експедиция?

— Никога! — отговори доня Лус.

— Странно! — прошепна старата жена.

— Наистина странно! — повтори Еусебио, като продължаваше да смуче угасената цигара.

— Но все пак — продължи майката на Честно сърце — как прекарваше времето си вуйчо ви, след като навлязохте в прерията? Извинете, мило дете, може би моите въпроси ви учудват, но аз не ги задавам от празно любопитство. По-късно ще разберете, че само от интерес към вас ви разпитвам така.

— Не се съмнявам, сеньора — отговори доня Лус с очарователна усмивка. — Затова ще ви отговоря без колебание. След като стигнахме в прерията, вуйчо ми беше все тъжен и загрижен, гледаше да се среща с хора, свикнали с тукашния живот, и когато намереше такъв човек, с часове разговаряше с него, разпитваше го.

— А за какво го разпитваше, мое дете, можете ли да си спомните?

— Ще ви призная, за мой срам, сеньора — отвърна младото момиче и леко поруменя, — че не отдавах голямо значение на тези разговори. Смятах, че това не е моя работа. Дотогава животът ми бе протекъл печално и еднообразно, а сега имах възможност да се възхищавам от величествената природа, която като по вълшебство се появи пред мен. Очите ми не можеха да се наситят на тези чудеса.

— Наистина, мило дете, простете ми, тези въпроси ви изморяват. Сега вие не можете да разберете тяхното значение. Ако искате, ще поговорим за нещо друго — каза старата жена и целуна доня Лус по челото.

— Както обичате, сеньора — отвърна доня Лус и също я целуна. — Щастлива съм, че мога да разговарям с вас за каквото и да било, всичко ще ми бъде интересно.

— Ние тук си бъбрим, бъбрим, а не мислим за моя син, който замина още тази сутрин и, по собствените му думи, трябваше да се е върнал.

— О, дано не му се е случило нещо лошо! — извика доня Лус уплашено.

— Вие се интересувате живо за него, нали? — усмихнато запита майката на Честно сърце.

— О, сеньора, може ли да бъде другояче — развълнувано отговори доня Лус и лицето й се покри с червенина — след всичко, което той стори, а и за в бъдеще ще стори за нас, в това съм сигурна.

— Моят син ви обеща да освободи вуйчо ви. Бъдете уверена, че ще изпълни обещанието си.

— Ни най-малко не се съмнявам, сеньора! Какъв благороден и силен характер! — извика тя пламенно. — Колко правилно е назован Честно сърце!

Старата сеньора и Еусебио я наблюдаваха с усмивка. Радваха се на нейния възторг. Тя забеляза вниманието, с което я слушаха, спря смутено, наведе глава и още повече се изчерви.

— Можете да продължите, мое дете — каза майката на Честно сърце. — Щастлива съм, че така говорите за сина ми. — И добави, сякаш на себе си: — Да, той е силен и благороден характер. Както всички ценни хора, и той е непризнат. Но търпение! Изпитанията ще свършат и ще дойде ден, когато справедливостта ще възтържествува.

— Нима е нещастен? — запита плахо момичето.

— Не казвам това, дете мое — отговори клетата майка и сподави една въздишка. — Но кой ли може да каже на тоя свят, че е щастлив? Всеки носи товара на грижите си.

В пещерата настъпи раздвижване. Влязоха няколко души.

— Синът ви пристигна, сеньора — каза Черния елен.

— Благодаря, приятелю — отговори тя.

— О, колко се радвам! — възкликна доня Лус и живо скочи.

Но веднага се засрами от необмислените си думи и седна смутена.

Честно сърце влезе, придружен от Веселяка, Орлова глава и няколко трапери. Той се отправи с широки крачки към отделението на майка си и поздрави доня Лус с известно стеснение, което не му бе привично. Майка му забеляза това. Младото момиче отговори на поздрава му не по-малко смутено.

— Е, мои благородни затворнички — шеговито каза той, — много ли скучахте, докато ме чакахте? Времето сигурно ви се е сторило извънредно дълго в тази пещера. Простете ми, че ви доведох в такова отвратително жилище, доня Лус. Вие сте родена да обитавате великолепни дворци. За съжаление, този е най-хубавият ми дом.

— При майката на човека, който ми спаси живота, аз се чувствувам като кралица, където и да се намирам — благородно отвърна доня Лус.

— Много сте великодушна — запъна се траперът. — Карате ме наистина да се смущавам!

— Синко — прекъсна го майка му, очевидно за да даде друга насока на разговора, който започваше да става мъчителен за двамата млади, — какво свършихте днес? Имате ли добри новини? Доня Лус толкова се безпокои за вуйчо си. Гори от желание по-скоро да го види.

— Разбирам безпокойствието ви, доня Лус — отговори траперът. — Надявам се, че скоро ще ви зарадвам. Днес не свършихме много нещо. Не успяхме да открием дирите на бандитите. За щастие, на връщане, на няколко крачки от пещерата, срещнахме доктора, който, по стар навик, търсеше треви из пукнатините на скалите. Той ни каза, че видял някакъв съмнителен човек да се навърта насам. Веднага започнахме да търсим и успяхме да го заловим. Сега го водим с нас.

— Както виждате — закачливо каза доня Лус, — понякога е полезно да се събират треви! По всичко изглежда, че нашият доктор ви е направил голяма услуга.

— Неволно, разбира се — засмя се Честно сърце.

— Не казвам противното — продължи все така шеговито доня Лус, — но все пак трябва да благодарим на тревите.

— Признавам, че събирането на треви има своя добра страна. Но всяко нещо с времето си. Не искам да упреквам доктора, но той не винаги следва това правило.

Въпреки печалната случка, за която намекваха тези думи, никой не можа да скрие усмивката си, когато стана дума за злополучния лекар.

— Хайде, хайде — каза доня Лус, — не искам да нападате моя беден доктор. Стига му мъката, която го гризе от този злокобен ден насам.

— Права сте! Няма повече да говоря за това. Сега ви моля да ми позволите да отида при другарите си, които буквално умират от глад и чакат само мене, за да седнат на вечеря.

— А какво ще правите с човека, когото заловихте? — запита Еусебио.

— Още не съм мислил. Но смятам да го разпитам, щом се навечеряме, и отговорите му вероятно ще ни подскажат какво да правим с него.

Свалиха казаните от огъня, нарязаха месото и трапери и индианци насядаха като братя един до друг и започнаха да се хранят с охота.

Само на жените храната бе поднесена в тяхното отделение от Еусебио, който изпълняваше длъжността на главен келнер с такова достойнство и сериозност, сякаш се намираше в най-изискана обстановка.

Пленникът бе поставен под надзор на двама здрави трапери, въоръжени до зъби, които не го изпущаха от очи. Но той ни най-малко не мислеше да бяга, напротив, с голям апетит се справи с храната, която поставиха пред него.

Веднага след вечерята вождовете се оттеглиха настрани и си поговориха полугласно. След това по заповед на Честно сърце пленникът бе доведен при тях.

Досега те не го бяха погледнали.

Но щом се яви, веднага го познаха и не можаха да скрият изненадата си.

— Капитан Уактено! — промълви Честно сърце удивен.

— Точно така, господа — отвърна пиратът надменно и с ирония. — Искали сте да ме разпитвате? Готов съм да ви отговарям.

IXДИПЛОМАЦИЯ

След всичко станало бе нечувана дързост от страна на капитан Уактено да дойде в лагера на враговете си и да се предаде без каквато и да било съпротива в ръцете на хора, които не биха се поколебали да си отмъстят за всички сторени от него злини.

Траперите бяха изумени от постъпката на пирата и започнаха да подозират някаква клопка. Изненадата им растеше, колкото повече мислеха върху неговото поведение. Напълно разбираха, че той сам се бе оставил да го хванат и че постъпката му крие някаква користна цел, особено като се имаше предвид колко внимателно бе заличил следите си и се бе постарал да намери толкова непристъпно скривалище, че дори индианците, тези неповторими следотърсачи, се бяха отказали да го търсят.

Защо бе дошъл сред своите смъртни врагове? Каква важна причина го бе накарала така непредпазливо сам да се предаде?

Това се питаха траперите, когато го наблюдаваха с любопитство и интерес; защо този дързък мъж, независимо от своя морал, предприемаше една безумна постъпка?

— Господине — обърна се към него Честно сърце след кратко мълчание, — щом сте се предали в наши ръце, несъмнено не ще откажете да отговорите на въпросите, които ще сметнем за нужно да ви зададем?

Неопределена усмивка мина по тънките бледи устни на пирата.

— Не само няма да откажа да отговарям на въпросите ви — отвърна той спокойно и отчетливо, — но даже ще изпреваря тези въпроси и сам ще ви разкажа, по собствена воля, всичко, което се случи. Сигурен съм, че така ще разберете смисъла на някои факти, които ви озадачават и които напразно се мъчите да си обясните.

Траперите, които постепенно се бяха приближили, зашепнаха удивено и заслушаха по-внимателно. Тази сцена се развиваше твърде странно и обещаваше да бъде крайно интересна.

Честно сърце размисли за миг, после се обърна към пирата:

— Говорете, господине. Ние ви слушаме.

Капитанът се поклони и с подигравателен той започна разказа си. Когато стигна до превземането на лагера, продължи така:

— Беше добре изиграно, нали господа! Положително ще трябва да ме поздравите за това, вие, които се смятате за ненадминати в тази област! Но има нещо, което не знаете и което сега ще ви кажа: заграбването на богатствата на мексиканския генерал за мене имаше само второстепенно значение. Аз преследвах друга цел и ще ви я разкрия. Исках да отвлека доня Лус. Още от Мексико следях всяка стъпка на кервана. Подкупих техния главен водач, Бърборко, мой стар агент. Оставих на другарите си златото и скъпоценностите, а аз търсех само младото момиче.

— Но, изглежда, не го намерихте, нали? — прекъсна го Веселякът язвително.

— Така ли мислите? — каза пиратът невъзмутимо. — Всъщност имате право, този път не постигнах целта си. Но всичко още не е свършено, може би следващия път ще успея.

— Вие говорите пред сто и петдесет от най-добрите стрелци на прериите за този отвратителен план с такава увереност, като че ли се намирате на сигурно място сред вашите бандити в някое от най-потайните ви свърталища, капитане. Това е или голяма непредпазливост, или рядка самомнителност — каза строго Честно сърце.

— О, опасността не е толкова голяма, колкото си я представяте. Вие знаете, че аз не се поддавам лесно на страха. Затова оставете заплахите и да говорим, ако обичате, като сериозни и зрели мъже.

— Ние, траперите и индианските воини, събрани в тази пещера, имаме правото в името на общата ни сигурност да приложим към вас закона на граничните области — око за око, зъб за зъб — въз основа на доказаното даже от вашите признания обвинение в грабеж, убийства и опит за отвличане. Този закон ще приложим незабавно. Какво имате да кажете в своя защита?

— Всяко нещо с времето си, Честно сърце. След малко ще се занимаем с този въпрос. Най-напред нека приключим с това, което исках да кажа. Бъдете спокойни, то ще ни отнеме само няколко минути. Аз сам Ще се върна на този въпрос. Но с какво право вие се само назначавате за съдии в тези прерии?

— Този закон е стар като света. Дълг на всеки честен човек е да премахне звяр, който се изпречи на пътя му.

— Сравнението не е много ласкателно за мене — отвърна пиратът, — но аз не съм много чувствителен и няма да се засегна. Ще ме оставите ли най-сетне да говоря?

— Говорете, крайно време е всичко това да свърши.

— Същото желая и аз. Затова изслушайте ме. На тоя свят всеки гледа на живота по своему — един с широта, друг — тесногръдо. А моята мечта е да се оттегля не след дълго в някоя глуха красива област на Мексико и да заживея спокойно и охолно. Както виждате, не съм много амбициозен. Преди няколко месеца успях да извърша няколко доста сполучливи удара в прерията благодарение на моята смелост и съобразителност и натрупах завидна сумичка, която по стар навик реших да внеса в банка, така че един ден да разполагам със състоянието, за което ви споменах. Отидох в Мексико и предадох капитала си на един почтен френски банкер, когото ви препоръчвам за всеки случай.

— Какви са тия брътвежи — остро го прекъсна Честно сърце, — подигравате ли се с нас, капитане?

— Ни най-малко. Продължавам. В Мексико случаят ми позволи да направя на доня Лус голяма услуга.

— Вие? — гневно извика Честно сърце.

— А защо не? Работата е много проста. Аз я спасих от ръцете на четирима бандити, които най-спокойно я ограбваха. Видях я и се влюбих безнадеждно в нея.

— Господине — извика с отвращение Честно сърце, вие преминавате всякакви граници. Доня Лус е младо момиче, за което може да се говори само с най-голямо уважение, и аз не ще позволя на никого да я обижда пред мене.

— Ние сме на едно и също мнение — насмешливо продължи пиратът, — но това не пречи да бъда влюбен в нея. Аз събрах сведения и узнах, че е племенница на генерала и че ще заминава. До отпътуването й успях да съставя план, който, както вие преди малко споменахте, бил напълно пропаднал. Но аз все пак още не се отказвам от него!

— Що се отнася до това, ще се постараем да ви помогнем.

— И добре ще сторите, ако можете, разбира се.

— Този път смятам, че свършихте.

— Не още, ако нямате нищо против. Но за останалото, което искам да ви кажа, смятам, че е необходимо присъствието на доня Лус. Само от нея зависи успехът на моята мисия пред вас.

— Не ви разбирам.

— Не е нужно да ме разбирате в момента. Но бъдете спокоен, Честно сърце, скоро загадката ще ви се изясни.

За голяма изненада на траперите, през целия разговор пиратът не бе загубил нито за миг своето самообладание, нито за миг не бе променил насмешливия израз на лицето си, не бе изоставил подигравателния си той и свободното си държане. Той приличаше повече на благородник, отишъл да навести съседи по имение, отколкото на пленник, когото очаква разстрел. Не даваше най-малък признак на тревога пред опасността, която го грозеше.

Докато траперите се съвещаваха тихо. Уактено си сви цигара от царевична коса, запали я и я запуши спокойно.

— Доня Лус — започна Честно сърце със зле прикрито нетърпение — няма нищо общо с нашия разговор и нейното присъствие не е необходимо.

— Дълбоко се лъжете, драги господине — отговори невъзмутимо пиратът, като изпусна кълбо дим из устата си. — Присъствието й е необходимо, ще ви обясня защо: вие много добре разбирате, че аз съм хитра лисица и няма да дойда току-така да се предам в ръцете ви, ако не съм оставил зад себе си човек, който с живота си да гарантира моя живот. Този човек е вуйчото на младото момиче. Ако до полунощ не се завърна в нашето свърталище, както благоволихме да се изразите, сред моите скъпи другари, точно десет минути след полунощ почтеният генерал ще бъде разстрелян без отлагане.

Гневна тръпка премина сред траперите.

— Знам много добре — продължи пиратът, — че вие лично ни най-малко не се интересувате за живота на достойния генерал и драговолно бихте го пожертвували заради моя. Но смятам, че за мое щастие, доня Лус не е на вашето мнение и отдава голямо значение на живота на своя вуйчо. Затова, ако обичате, поканете я да дойде и лично да чуе предложението, което ще й направя. Времето тече, пътят оттук до моя лагер е дълъг и ако пристигна късно, само вие ще бъдете отговорен за нещастието, което ще се случи поради това нежелателно закъснение.

— Ето ме, господине — каза доня Лус, която се намираше сред присъствуващите и бе чула всичко.

Пиратът хвърли полуизпушената си цигара, учтиво се поклони и я поздрави почтително.

— Щастлив съм — каза той, — че ми оказвате тази чест.

— Престанете с ироничните си комплименти, господине. Слушам ви. Какво имате да ми кажете?

— Вие съдите зле за мене — отговори пиратът, — но се надявам, че по-късно ще си възвърна вашето уважение. Не ме ли познавате? Мисля, че съм оставил у вас най-добри спомени.

— Възможно е, господине, за известно време да съм пазила добър спомен за вас — развълнувано каза младото момиче. — Но след всичко, което стана преди няколко дни, за мен вие сте негодник.

— Думата е много силна!

— Извинете, господине, ако тя ви наранява, но още не съм се отърсила от ужаса, който ми причинихте, ужас, който вашата днешна постъпка още повече засилва, вместо да намали. Благоволете без протакане да съобщите намеренията си.

— Отчаян съм, че толкова зле ме разбирате. Моля ви да отдадете всичко случило се на огъня на страстта, която изпитвам, и вярвайте…

— Господине, вие ме обиждате! — прекъсна го надменно доня Лус — Какво общо може да има между мене и един разбойнически главатар?

При това тежко оскърбление лицето на пирата пламна, той захапа устни, овладя се с усилие и отговори спокойно и почтително:

— Така да бъде, сеньорита, заслужих вашите упреци.

— Само за да ми кажете тези празни думи ли ме извикахте, господине? В такъв случай по-добре ще направя да се махна. Момиче като мене не е свикнало нито на такова държане, нито на такива изрази.

И тя понечи да отиде при майката на Честно сърце, която също тръгна към нея.

— Един миг, сеньорита — извика яростно пиратът, — щом пренебрегвате молбите ми, тогава изслушайте заповедите ми!

— Вашите заповеди! — изрева Честно сърце и се спусна на към него. — Вие забравяте къде се намирате, господине!

— Хайде, стига заплахи, приятели мои — продължи пиратът с гръмък глас. Скръсти ръце на гърдите си, вдигна глава и хвърли презрителен поглед на всички. — Вие прекрасно знаете, че нищо не можете да ми сторите, че нито косъм няма да падне от главата ми.

— Това е вече прекалено — извика траперът.

— Оставете, Честно сърце — каза доня Лус, като застана пред него. — Този човек е недостоен за вашия гняв. Ролята на бандит му приляга най-добре. Най-сетне той хвърли маската си!

— Да, хвърлих маската си — изрева яростно пиратът. — Послушайте, неразумно момиче. След три дни ще се върна. Виждате, че съм добър — добави той със зловеща усмивка! — Давам ви време да размислите. Ако тогава не се съгласите да ме последвате, вуйчо ви ще бъде подложен на най-страшни изтезания и като последен спомен от мене ще ви изпратя главата му!…

— Чудовище!… — извика младото момиче в отчаяние.

— Хайде де — сви той рамене и злобно се изсмя. — Всеки люби по своему, а аз съм се заклел, че ще станете моя жена!

Но доня Лус вече не го слушаше. Сломена от болка, тя бе припаднала в ръцете на майката на трапера и на Еусебио, които побързаха да я отнесат.

— Доста — извика със страхотен глас Честно сърце и сложи ръка на рамото му. — Бъдете благодарен, че се измъквате от ръцете ни жив и здрав!

— След три дни по същото време ще ме видите отново, драги мои — отвърна той презрително.

— Дотогава щастието може да се обърне — подметна Веселяка.

Пиратът само се изсмя, после излезе от пещерата с твърда, спокойна крачка, сякаш нищо не се бе случило. Даже не благоволи да се обърне, толкова беше опиянен от впечатлението, което бе направил, и от вълнението, което бе предизвикал.

Едва бе изчезнал, и от другите изходи на пещерата Веселяка, Черния елен и Орлова глава се спуснаха по следите му.

Честно сърце постоя за миг замислен, след това, блед и загрижен, отиде да се осведоми за състоянието на доня Лус.

XЛЮБОВ

Доня Лус и Честно сърце се намираха в особено състояние. И двамата бяха млади, красиви и се обичаха, без да имат смелостта да признаят чувствата си, без даже да подозират, че ги изпитват.

Макар животът им да бе протекъл при съвсем различни условия, и двамата бяха изпълнени с най-съкровени вълнения и сърцата им бяха непокварени.

Детството на девойката бе преминало бледо и безцветно, сред безкрайни религиозни церемонии, в една страна, където християнската религия е по-скоро езичество.

Тя никога не бе почувствувала трепет в сърцето си. Не познаваше любовта, както не познаваше и страданията. Просто бе живяла като птичка, забравяйки миналото и без да се безпокои за бъдните дни.

Пътуването с вуйчо й напълно бе променило живота й. В прерията, изправена пред безкрайните хоризонти, които се разгръщаха, пред величествени реки й високи планини, чиито върхове сякаш стигат небето, мислите й се възвеличаваха и облагородяваха. От очите й сякаш падна завеса и тя разбра, че не е създадена за безсмисления манастирски живот.

Честно сърце се бе появил пред нея при изключителни обстоятелства и бе завладял съзнанието й, отворено за всички преживявания, готово да възприема и най-силни впечатления.

Въпреки необикновените дрехи на трапера, откритият му характер, мъжественият израз на гордото му лице, благородната му походка я бяха неволно развълнували.

По силата на съкровения стремеж, скрит у всяко същество, принадлежащо на голямото човешко семейство, без да съзнава това, доня Лус бе срещнала сърцето, за което копнееше.

Нежна и крехка, тя имаше нужда от такъв енергичен мъж с топъл поглед, лъвска смелост и желязна воля, имаше нужда да се чувствува закриляна и подкрепяна в живота от неговата мощна десница.

Още от първия миг тя се бе предала без съпротива, с непреодолимо чувство на щастие, на влечението, което я тласкаше към Честно сърце, и преди да се опомни и дори да помисли да се съпротивява, любовта бе завладяла душата й.

Последните събития разбудиха с нечувана сила страстта, която доня Лус таеше в дъното на сърцето си. Сега, когато беше до него и непрекъснато слушаше от майка му и от другарите му най-хубави неща за него, тя разбра, че любовта й е неделима част от самото й същество и не можеше да си представи как толкова време е живяла, без да обича този мъж, когото й се струваше, че познава от раждането си.

Сега вече доня Лус живееше само за него и чрез него, една негова усмивка, един негов поглед бяха достатъчни, за да засияе от щастие, беше радостна, когато го виждаше, и тъжеше, когато беше далеч от него.

Честно сърце бе достигнал до същото състояние, но по съвсем различен път.

Прерията, в която, така да се каже, бе израсъл, го бе научила да се възхищава от величавите явления и дела на природата, а непрестанните борби, които бе принуден да води, било с индианците, било с дивите зверове, бяха развили всичките му духовни и физически сили.

Както могъщите му мускули и дарбата му да си служи с оръжието му помагаха да се справи с всички препятствия, така чрез силата на мисълта си и изтънчеността на чувствата си той можеше всичко да разбере. Той имаше усет за всичко добро и величаво.

Както винаги се случва с благородните характери, свикнали отрано да се борят с всички несгоди и само със собствени сили да се справят с всякакви изненади, той бе постигнал необикновена душевна широта, като при това бе запазил странна детска наивност по отношение на някои още непознати за него чувства.

Всекидневните изисквания на бурния и несигурен живот, който той водеше, бяха задушили в него кълна на страстите. Навиците му на самотник го бяха превърнали въпреки волята му в съзерцателна натура.

Той не познаваше друга жена освен майка си. Индианките, със своите нрави, възбуждаха само отвращение у него. Той бе достигнал до тридесет и шест годишна възраст, без да бе копнял за любов, без да бе познавал това чувство. Нещо повече — никой не му бе споменавал тази дума, която включва в своите пет букви толкова изживявалия и която по цялата земя е извор на толкова възвишени дела и на толкова ужасни престъпления.

След като цял ден бяха ловували из гори и долини или петнадесет-шестнадесет часа бяха търпеливо дебнали бобрите с Веселяка, също пълен невежа по въпросите на любовта, вечер край лагерния огън в прерията двамата разговаряха само върху преживените събития.

Седмиците, месеците и годините течаха, без да променят живота на Честно сърце, като се изключи някакво неопределено, сякаш безпричинно вълнение, което го глождеше и което той не можеше да си обясни. Но Честно сърце щеше да се убеди, че природата има свои неумолими закони, на които всеки трябва да се подчини независимо от условията, при които се намира.

Ето защо, когато срещна доня Лус, същото чувство на инстинктивна и неудържима любов, което действуваше върху девойката, тласна към нея и Честно сърце.

Изненадан от внезапния интерес към една непозната, която вероятно никога вече нямаше да види, траперът едва ли не я упрекна за това си чувство. Ето защо той се отнесе към нея с известна хладина, която не му беше привична.

Както всички горди души, свикнали хората да им отстъпват, той се чувствуваше засегнат от това, че една девойка го е покорила, че той е попаднал под влиянието й и не може да се освободи от него.

Но когато след пожара в прерията напусна лагера на мексиканците, въпреки бързото си заминаване той отнесе спомена за нея и този спомен все повече го завладяваше.

Постоянно му се струваше, че до слуха му долита нежният и звучен глас на доня Лус. Насън или наяве, тя беше винаги пред него, усмихваше се, гледаше го с пленителните си очи.

Душевната му борба бе жестока. Въпреки страстта, която го разяждаше. Честно сърце знаеше каква непреодолима преграда го дели от доня Лус, схващаше ясно до каква степен любовта му е безсмислена и неосъществима. Той си повтаряше всички възражения, които биха могли да се направят в такъв случай, за да си докаже, че е безумец.

Най-сетне успя да се убеди, че цяла пропаст го дели от тази, която обича. Но макар и сломен от тежката борба със себе си, у него все пак оставаше искрица надежда, която никога не напуска силните характери. И вместо да признае искрено поражението си и да се отдаде на своята страст, сега единствената му радост, единственото му щастие, той продължаваше глухата си съпротива, търсеше извинение за всички дребни отстъпки, които правеше пред любовта си.

Той отбягваше девойката с упоритост, която би могла да я засегне. А когато бяха принудени да се срещнат, Честно сърце ставаше мълчалив, мрачен, едва отговаряше на нейните въпроси, и то със стеснение, присъщо само на неопитните влюбени, възползуваше се от първия удобен случай да се махне.

Момичето го следеше с печален поглед, тихо въздишаше и понякога бисерни сълзи мълчаливо се стичаха по розовите й страни, защото смяташе, че той я избягва от безразличие към нея, без да разбира, че това бе израз на любов.

Но през няколкото дни след превземането на лагера чувствата на двамата влюбени, неусетно и за самите тях, ги бяха още по-дълбоко завладели.

С проницателността на всяка истинска майка и майката на Честно сърце бе отгатнала увлечението на своя син, душевната му борба и бе станала скрита довереница и закрилница на тази любов, която всеки от влюбените смяташе, че е стаил дълбоко в душата си.

Ето как стояха нещата два дни след предложението, направено от Уактено на доня Лус.

Честно сърце изглеждаше още по-тъжен и загрижен от преди. Той нервно крачеше насам-натам из пещерата и от време на време хвърляше тревожни погледи наоколо си. Накрая се облегна на стената, наведе глава и дълбоко се замисли. Стоеше така доста време, когато нежен глас пошепна на ухото му:

— Какво те мъчи, синко? Защо си тъжен? Лоши известия ли си получил?

Честно сърце вдигна глава като стреснат от сън.

Пред него стояха майка му и доня Лус, нежно хванати подръка. Той ги погледна печално и отвърна със сподавена въздишка!

— Уви, майко, утре е последния ден. А аз още нищо не съм измислил, за да спася доня Лус и да върна вуйчо й.

Двете жени потрепераха.

— Утре — прошепна доня Лус, — Този човек ще дойде утре.

— Какво ще направиш, синко?

— Сам не знам, майко — отговори той трескаво. — Този човек е по-силен от мене. Той разби всичките ми планове. Досега не успяхме да узнаем къде се крие. Всичките ви издирвания оставаха напразни.

— Честно сърце, — тихо запита доня Лус, — нима ще ме оставите в ръцете на този бандит? Защо тогава ме спасихте?

— О — трепна траперът, — този упрек ме убива!

— Аз не ви упреквам. Честно сърце — отвърна тя живо. — Но съм много нещастна. Ако стоя тук, ще стана причина за смъртта на единствения си близък роднина. Ако отида с бандита, ще бъда опозорена.

— Ах, а аз да не мога нищо да сторя. — извика той пламенно, — да ви гледам разплакана, да зная, че сте нещастна, и да не мога с нищо да ти помогна! С радост ще пожертвувам живота си, само и само да ви спестя някое безпокойство.

— Не губи надежда, синко! — насърчи го старата жена. — Аз съм сигурна, че ти ще намериш изход.

— Да не губя надежда! Какво говориш, майко? От два дни приятелите ми и аз правим невъзможното и всичко е безуспешно. Как да не губя надежда? След няколко часа този негодник ще дойде да иска жертвата, която си е набелязал! По-добре да умра, отколкото да бъда свидетел на такова злодеяние!

Доня Лус го погледна странно, печална усмивка освети лицето й, тя леко сложи нежната си ръка на рамото му и го запита със своя мелодичен и покоряващ глас:

— Честно сърце, обичате ли ме?

Младият мъж се сепна, тръпка премина по тялото му.

— Защо ме питате — каза той развълнувано.

— Отговорете ми, без да се колебаете, както аз ви питам — настоя тя. — Мигът е тържествен. Имам към вас една гореща молба.

— Говорете! Вие знаете, че не мога нищо да ви откажа.

— Отговорете ми тогава — повтори тя трепетно. — Обичате ли ме?

— Дали ви обичам! Ако това означава, сеньорита, че трябва да пожертвувам живота си за вас, ако трябва да бъда подложен на най-жестоките мъчения, за да изкупя с кръвта си единствена ваша сълза, ако това означава, че не трябва да ви оставя да направите жертвата, която ще изискат от вас утре, за да спасите вуйчо си, о, сеньорита, аз ви обичам от цялата си душа! И така, говорете без страх, каквото и да ми поискате, ще го извърша с радост!

— Добре, приятелю — каза тя, — разчитам на вашата дума и утре, когато този човек дойде, ще ви я припомня. Но преди всичко вуйчо ми трябва да бъде спасен, дори с цената на моя живот. Той беше за мен баща, обичаше ме като дъщеря, заради мене попадна в ръцете на разбойниците. Закълнете се, Честно сърце, че ще го освободите — добави тя с неописуема тревога.

Честно сърце се канеше да й отговори, но в пещерата влязоха Веселяка и Черния елен.

— Най-после — извика Честно сърце и се спусна към тях.

Тримата мъже размениха няколко думи тихо, след което траперът бързо се върна при жените. Лицето му сияеше.

— Имаш право, майко — трепетно извика той. — Щастието ни се усмихна. Сега аз ви казвам: Не губете надежда, доня Лус, скоро ще върна вуйчо ви!

— О, възможно ли е? — радостно каза тя.

— Надявайте се и ме чакайте! Сбогом, майко! Пожелайте ми успех!

Без да каже нищо повече, Честно сърце изскочи от пещерата, последван от почти всички свои другари.

— Какво искаше да каже? — тревожно пошепна доня Лус.

— Ела, мило дете — отговори старата жена, — да отидем и бъдем мислено с него.

Двете полека се отправиха към своята стаичка. В пещерата бяха останали само десетина души, да закрилят двете жени.

XIПЛЕННИЦИТЕ

След нахлуването на червенокожите и траперите в обсадения лагер, по заповед на своя главатар пиратите се разпръснаха кой накъдето види, за да избягнат по-лесно преследването.

Уактено и четиримата разбойници, които носеха генерала и неговия черен прислужник здраво вързани и със запушени уста, се спуснаха по стръмните скали с риск да се сгромолясат в зиналите под тях пропасти.

Когато изминаха известно разстояние, окуражени от тишината, която цареше наоколо, както и от нечуваните трудности, които бяха превъзмогнали, за да достигнат тия места, пиратите се поспряха да поемат дъх.

Дълбока тъмнина ги обгръщаше, само над главите им на шеметна височина блещукаха като бледи звезди факлите на преследващите ги трапери, които не се осмеляваха да се спуснат по същите стръмнини.

— На добър ви час — присмя се капитанът. — А сега, от какво да се опасяваме. Оставете тук пленниците, а двама от вас ще отидат да разузнаят положението наоколо.

Заповедите му бяха изпълнени. Двамата пирати скоро се завърнаха и съобщиха, че са открили една пещера, която може да им послужи за временно скривалище.

— Хайде тогава — каза капитанът — да вървим веднага там!

И той пръв потегли. Останалите го последваха. Скоро, стигнаха до доста широка вдлъбнатина, която се намираше на няколко метра под мястото, където се бяха спрели да си починат. Щом се настаниха, първата им грижа беше плътно да запушат входа с едно одеяло и това не бе трудно — входът беше толкова нисък, че разбойниците се бяха проврели през него наведени.

— Така — каза капитанът. — Сега се намираме у дома си и няма защо да се опасяваме от излишно любопитство.

Той извади огниво от джоба си и запали една факла от дърво свещ, с което се беше запасил за всеки случай. Когато осветиха наоколо, бандитите радостно се развикаха. Това, което бяха взели в началото за обикновена вдлъбнатина, се оказа широка естествена пещера, каквито често се срещат из тия места.

— Охо! — разсмя се капитанът. — Я да видим къде се намираме. Вие стойте тук и наблюдавайте зорко пленниците, а аз ще се поразходя да разузная нашето ново владение.

И като запали втора факла, Уактено се запъти към вътрешността на пещерата. Тя се спускаше със слаб наклон под планината, стените бяха доста високи, а на места се разширяваха и образуваха нещо като зали. През невидими пукнатини в скалите влизаше въздух, тъй като факлата гореше ярко и капиталът дишаше спокойно. Колкото повече напредваше, той все повече се убеждаваше, че наближава някакъв изход, защото въздухът ставаше все по-свеж.

Бе вървял почти двадесет минути, когато силно въздушно течение шибна лицето му и залюля пламъка на факлата.

— Аха, ето изхода — прошепна той. — Да внимаваме! Първо да загасим светлината, не се знае кого ще срещнем навън.

Стъпка с крак факлата и няколко мига стоя неподвижно, за да свикнат очите му с тъмнината. Капитанът беше предпазлив човек и си знаеше работата.

Планът му за нападение на лагера бе пропаднал само поради стечение на обстоятелствата, които не можеха да се предвидят. Ето защо, след като попремина ядът му от несполуката, той се примири, но реши да си отмъсти при пръв удобен случай. Впрочем изглеждаше, че съдбата му се усмихва отново, като му предлага точно сега едно почти неоткриваемо скривалище.

Така че той дочака с неизразима радост и надежда очите му да свикнат с тъмнината, за да може да различи предметите и да разбере дали наистина е открил изход, при който случай позицията му щеше да е почти неуязвима.

И не се измами. След малко забеляза в далечината слаба светлина. Решително се отправи към нея и след няколко минути стигна до тъй желания изход.

Наистина съдбата му помагаше. Изходът се оказа на брега на малка рекичка, чиито води стигаха до самата пещера, тъй че бандитите можеха било с плуване, било със сал да влизат и излизат от убежището си, без да оставят следи и по този начин да заблудят всеки преследвач.

Уактено познаваше на пръсти прерията, където от десет години упражняваше доходния си занаят. Затова, щом се огледа, разбра къде се намира. Той знаеше, че тази рекичка с многобройни завои се намира на доста голямо разстояние от лагера на мексиканците. Като разучи добре мястото, той въздъхна облекчено и понеже не се страхуваше вече, че ще бъде открит, запали факлата и се завърна обратно.

С изключение на един, който пазеше пленниците, другарите му спяха дълбоко. Капитанът ги разбуди.

— Тревога! — каза той. — Ставайте веднага, сега не е време за спане. Имаме друга работа да вършим.

Бандитите станаха неохотно, като търкаха очите си и се прозяваха.

Капитанът ги накара най-напред да закрият добре отвора, през който бяха влезли в пещерата, след това им заповяда да го последват заедно с пленниците, на които бяха развързали краката, за да могат да вървят. Всички спряха в една от многобройните зали, които Уактено пътем бе открил, остави в нея пленниците с един пазач, а с другите трима продължи навътре в пещерата.

— Виждате ли? — каза той, като им показа изхода. — Всяко зло за добро. Случаят ни помогна да открием убежище, където никой няма да ни подири. Ти, Франк веднага върви на уреченото място и доведи другарите, а ти Антонио ще набавиш провизии. Тръгвайте. Не е нужно да ви казвам, че ще чакам с нетърпение да се върнете.

Двамата бандити безропотно се спуснаха в реката и изчезнаха. После Уактено се обърна към третия бандит и му каза:

— Ние с тебе, Гонзалес, ще съберем дърва за огъня и сухи листа за легло. Хайде, по-бързо, по-бързо!

Час по-късно весел огън пламтеше в пещерата, а разбойниците спяха дълбоко върху меки легла от сухи листа.

При изгрев слънце пристигнаха и другите членове на шайката. Те бяха тридесетина души.

Достойният им главатар чувствуваше как сърцето му се изпълва със задоволство при вида на тази сбирщина от негодяи, с които още можеше да се разпорежда. С тях той възнамеряваше да оправи работите си и скоро бляскаво да си отмъсти.

След като доволно се нахраниха с късове дивечово месо, богато поляно с мескал, капитанът реши, че е време да се занимае и с пленниците си.

Уактено влезе в помещението, което служеше за затворническа килия. Откакто бе попаднал в ръцете на разбойниците, генералът не бе продумал и беше привидно безчувствен към грубото отношение, на което бе изложен. Раните му се бяха подлютили и му причиняваха ужасни страдания, но той нито веднъж не се бе оплакал. Тежка мъка глождеше сърцето му, откакто беше пленен: той виждаше, че планът, който го бе довел в прерията, е провален и че няма надежда да го осъществи някой ден. Всичките му другари бяха избити, сам той не знаеше каква съдба го очаква. Единствено мисълта, че племенницата му бе успяла да се спаси от лапите на разбойниците, донякъде смекчаваше страданията му. Но какво ли бе станало с нея в прерията, където се срещат само диви зверове и индианци? Как ще може момиче, свикнало с удобства, да понесе такива несгоди и лишения? Тези мисли удвояваха страданията му.

Капитанът се изплаши от вида на своя пленник.

— Хайде, хайде, генерале — каза той, — смелост, дявол да го вземе! Съдбата често се променя, знам това от опит. Не бива да се отчайвате. Никой не може да предвиди какво му носи утрешния ден. Дайте ми честната си дума, че няма да се опитвате да избягате, и аз веднага ще ви развържа ръцете.

— Не мога да ви дам честна дума — отговори твърдо генералът. — Това значи да ви излъжа. Напротив, заклевам се, че ще се помъча да избягам с всички възможни средства.

— Браво, добре го казахте! На ваше място и аз бих отговорил по същия начин. Но смятам, че и при най-силно желание ще ви бъде невъзможно да направите нито крачка. Ето защо въпреки това, което казахте, аз ще ви развържа, вас и вашия прислужник, а вие правете каквото искате. Разбира се, и въпрос не става въобще да ви освободя.

С ножа си той преряза въжетата, които свързваха ръцете на генерала, после направи същата услуга и на черния Юпитер. Щом видя ръцете си свободни, негърът започна да скача от радост и да се смее, като показваше огромните си блестящи зъби.

— Тихо, черньо — извика пиратът, — стой мирен, ако не искаш да получиш куршум в главата.

— Аз няма да замина без моя господар — отговори Юпитер, като въртеше уплашено големите си очи.

— Браво, черньо! — изсмя се капитанът. — Твоята преданост ти прави чест.

След това Уактено изплакна с прясна вода раните на генерала и ги превърза грижливо, накара да донесат на пленниците храна, до която се докосна само негърът, и се оттегли.

Към обяд капитанът събра предводителите на шайката и им каза:

— Не можем да отречем, че изгубихме първата схватка. Пленниците, които заловихме, не могат ни най-малко да компенсират нашите загуби. Ние не можем да приемем този провал, който ни позори и ни прави за присмех. Възнамерявам да предприема втора схватка и ако и този път се проваля, всичко ще бъде загубено. През моето отсъствие добре пазете пленниците. И запомнете следното: ако утре до полунощ не се завърна жив и здрав при вас, точно четвърт час след полунощ ще разстреляте двамата пленници без всякаква пощада. Разбрахте, нали?

— Бъдете спокоен, капитане — отвърна Франк от името на своите другари. — Можете да заминете. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

— Разчитам на вас. Но най-важното, няма да ги разстрелвате нито минута по-рано, нито минута по-късно.

— Разбрано. Заповедта ще бъде изпълнена точно в определения час.

— Сбогом. И не губете търпение, ако се забавя. Капитанът се упъти направо към лагера на траперите, при Честно сърце.

Видяхме за какво бе отишъл.

XIIВОЕННА ХИТРОСТ

След като направи предложението си на траперите, главатарят на пиратите забърза към скривалището си. Но той познаваше живота в прериите и не се съмняваше, че враговете му го следят отдалеч. Затова приложи всичките си хитрини, за да ги заблуди. Правеше безброй завои, непрекъснато се връщаше на старите си следи, и, както се казва, правеше десет крачки назад, за да напредне само с една.

Тези безкрайни предпазни мерки го забавиха извънредно много. Стигна до реката, чиито води миеха входа на пещерата, и хвърли последен поглед наоколо си, за да се убеди, че ничие вражеско око не наблюдава движенията му.

Всичко беше спокойно и той се канеше да спусне във водата прикрития с листа сал, когато лек шум в храстите привлече вниманието му. Пиратът трепна, бързо измъкна един пистолет от колана си и решително се приближи към мястото, откъдето идваше тревожният шум. Един човек, наведен над земята, с лопатка в ръце, изкореняваше треви и растения. Пиратът се усмихна и прибра пистолета. Бе познал доктора, който упорито се бе отдал на обичайната си страст. Увлечен в работата си, ученият не бе забелязал пирата.

След като го наблюдава известно време с насмешка, Уактено понечи да си върви, но една мисъл го осени. Той се приближи до доктора и сложи тежката си ръка на рамото му. При това грубо докосване бедният доктор подскочи уплашено и изпусна на земята и тревите, и лопатката.

— Хей, човече — извика капитанът подигравателно. — какво ви е прихванало, та все ровите така земята денонощно?

— Как? — отвърна докторът. — Какво искате да кажете?

— Много просто, не виждате ли, че наближава полунощ?

— Вярно — простодушно отговори докторът, — но луната е толкова красива!…

— Че я взехте за слънце, така ли? — изсмя се пиратът. После продължи сериозно: — Но не е там въпросът. Разправят, че макар да не сте с всичкия си, вие сте опитен лекар…

— Аз съм дал доказателства за това, господине — отвърна докторът, засегнат от думите му.

— Много добре. Вие сте човекът, който сега ми трябва. Ученият се поклони неохотно. Явно беше, че това внимание ни най-малко не го ласкае.

— Какво желаете — запита той, — да не сте болен?

— Аз не, слава богу, но един от вашите приятели, който е мой пленник, и затова трябва да ме последвате.

— Как така? — опита се да се възпротиви докторът.

— Никакви възражения, тръгвайте след мене или ще ви пръсна главата. Впрочем бъдете спокоен, нищо не застрашава живота ви. Хората ми ще ви окажат уважението, на което имате право като учен.

Тъй като всякаква съпротива беше излишна, докторът се съгласи и дори за миг бегла усмивка заигра по устните му, която пиратът не забеляза. Иначе щеше да се позамисли.

Пиратът даде път на учения и двамата стигнаха до реката. В мига, когато тръгваха от мястото, където бяха водили този разговор, клоните на един гъсталак се разтвориха предпазливо и оттам се подаде бръсната глава, от върха на която падаше назад само дълъг перчем със забодено в него перо, после едно тяло и накрая — целият човек: Орлова глава като ягуар се спусна по следите им. Той видя качването на двамата на сала, после влизането им в пещерата и на свой ред изчезна в гората, като пошепна:

— Уф! — най-изразителното възклицание в езика на команчите.

Докторът бе чисто и просто послужил за примамка на пирата, който попадна в клопката, поставена му от индианския вожд. Беше ли докторът съучастник на Орлова глава? Скоро ще узнаем.

Рано сутринта пиратът нареди да се претърси цялата местност около пещерата, но не бе открита никаква следа. Той потри ръце доволно. Значи излизането му беше двойно успешно, тъй като се бе завърнал в пещерата, без да бъде проследен.

Сигурен, че вече няма от какво да се бои, той реши да не държи около себе си толкова безделници, постави временно за главатар на шайката Франк, стар, изпитан разбойник, в когото имаше пълно доверие, задържа само десетина сигурни хора и отпрати останалите.

Въпреки че задачата, с която се бе нагърбил сега, беше крайно съблазнителна, а успехът й — почти осигурен, той не искаше да остави другите си задължения и да хрантути двадесетина безделници, които от нямане що да правят можеха да му изиграят някоя лоша шега.

Както се вижда, капитанът бе не само предпазлив, но и човек, който познава основно почтените си съдружници.

Когато пиратите напуснаха пещерата, капитанът направи знак на доктора да го последва и го заведе при генерала.

След като ги представи един на друг с обичайната си ирония, бандитът ги остави сами.

Само че, преди да напусне помещението, капитанът извади, от колана пистолета си и като го допря до гърдите на доктора, каза:

— Макар и да сте смахнат, ако все пак решите по някакъв начин да ме предадете, запомнете добре, драги господине: и при най-малкото съмнително движение от ваша страна ще ви пръсна главата. Вие сте предупреден. Действувайте както намерите за добре.

И като прибра пистолета в колана си, той излезе с гръмогласен смях.

Докторът изслуша предупреждението с опечалено лице, но с лукава усмивка, която за щастие капитанът не забеляза.

Генералът и Юпитер се намираха в едно помещение далеч от входа на пещерата. Бяха сами, тъй като капитанът не смяташе за нужно да държи при тях постоянно часови. Седнали върху купчина сухи листа, навели глави, скръстили ръце, те седяха дълбоко замислени.

Когато видя доктора, генералът се оживи, усмивка, пълна с надежда озари тъжното му лице.

— Ето ви и вас, докторе — каза той и му подаде ръка, — трябва ли да се радвам, или да се опечаля от вашето идване?

— Сами ли сме? — запита докторът, без да отговори на въпроса.

— Така мисля — отвърна генералът учудено. — Във всеки случай лесно можете да проверите.

Докторът обходи всички ъгли и се върна при пленниците.

— Сега можем да поговорим — каза той.

Ученият обикновено беше толкова съсредоточен в своите занимания и толкова разсеян, че генералът нямаше почти никакво доверие в него.

— Какво стана с племенницата ми? — запита с тревога генералът.

— Успокойте се. Тя е ма сигурно място при един трапер на име Честно сърце, който се отнася с най-дълбока почит към нея.

Генералът въздъхна с облекчение. Тази новина му възвърна смелостта.

— О — каза той, — какво значение има сега за мене, че съм пленник! Щом племенницата ми е спасена, мога да понеса всичко.

— Не, не — извика живо докторът, — до утре трябва да избягате на всяка цена.

— Защо?

— Отговорете ми най-напред, съгласен ли сте?

— Друго не желая.

— Раните ви ми изглеждат доста леки, почти са оздравели.

— Вярно е.

— Ще можете ли да вървите?

— О, да.

— Да се разберем. Искам да кажа, ще издържите ли дълъг път?

— Смятам, че мога, щом се налага.

— Хе, хе — намеси се негърът, който дотогава мълчеше, — аз не съм ли достатъчно силен, за да нося господаря, ако не може да върви?

Генералът стисна ръката му.

— Така е. Сега на думата — каза докторът. — Всичко това е прекрасно, но вие трябва да избягате.

— Прав сте, но как?

— Там е работата — каза докторът и се почеса по челото, — че и аз не знам как. Но бъдете спокоен, ще намеря някакъв начин. Само че не знам точно какъв.

Чуха се стъпки и Уактено се появи на входа.

— Е, как са болните? — запита той.

— Не са много добре — отвърна докторът.

— Е, нищо — продължи пиратът, — всичко ще се нареди. Освен това генералът скоро ще бъде освободен и ще може да се лекува както трябва. Хайде, докторе, смятам, че ви оставих достатъчно време да поговорите с приятеля си.

Докторът последва пирата, без да отвърне. На излизане направи знак на генерала да бъде предпазлив.

Денят премина без произшествия. Пленниците нетърпеливо очакваха нощта. Увереността на доктора ги бе завладяла. Те вече твърдо се надяваха.

Привечер почтеният учен се появи отново. Той вървеше самонадеяно, лицето му сияеше, в ръката си държеше запалена факла.

— Какво има, докторе? — запита генералът. — Изглеждате много весел.

— Наистина съм радостен, генерале. Намерих средство да се измъкнем всички оттук.

— Кое е това средство?

— То е вече в ход — каза докторът и кратко се изсмя, както правеше винаги, когато беше доволен.

— Какво искате да кажете?

— Ей богу, нещо съвсем просто, за което обаче никога не можете да се досетите: всички бандити спят, ние сме господари на пещерата.

— Възможно ли е? Ами ако се събудят?

— За това бъдете спокоен! Те ще се събудят, но не по-рано от шест часа.

— Как така?

— Аз просто се погрижих да им осигуря приятни сънища, т.е. поднесох им на вечеря силна отвара от опиум, те изпопадаха, сякаш са от олово, и сега хъркат като ковашки мехове.

— Отлично! — извика генералът.

— Нали? — запита докторът скромно. — Исках да поправя злото, което ви бях сторил от разсеяност. Аз не съм воин, а обикновен лекар. Послужих си със своите оръжия и виждате, че в случая те струват колкото и другите.

— Струват стотици пъти повече! Докторе, вие сте знаменит човек!

— Хайде, хайде, да не губим време!

— Вярно, да тръгваме! Но какво направихте с капитана?

— Дявол го знае къде е. Той излезе след вечерята, без да се обади никому. Но аз подозирам къде е: може да се лъжа, но смятам, че ще го срещнем скоро.

— Е, всичко е на добре, а сега да вървим!

Тримата потеглиха. Въпреки приспивателното на доктора генералът и негърът не се чувствуваха спокойни. Минаха край помещението, където разбойниците спяха, налягали както дойде.

Стигнаха до изхода и тъкмо се канеха да отвържат сала, за да минат реката, под бледите лъчи на луната зърнаха сал с петнадесетина души, който бавно се приближаваше към тях.

Пътят за бягство беше пресечен. Как да се съпротивяват срещу толкова противници?

— Каква беда! — промълви генералът отчаяно.

— Ах! — въздъхна докторът. — А колко се мъчих, докато измисля този план за бягство.

За да не бъдат забелязани, бегълците се прикриха зад една издадена скала и зачакаха с разтуптени сърца приближаването на сала, чиито маневри им се струваха все по-подозрителни.

XIIIЗАКОНЪТ НА ПРЕРИИТЕ

На едно доста широко пространство пред пещерата на Честно сърце дърветата бяха изсечени и набързо бяха издигнати сто и петдесет-двеста вигвами. Цялото племе команчи се бе настанило тук на лагер. Трапери, ловци и червенокожи воини живееха в пълно съгласие.

Вигвамите на това импровизирано селище, нашарени с различни цветове, бяха наредени доста симетрично, а сред него, в една по-обширна палатка, над която стърчаха дълги пръти с трофейни скалпове, денонощно гореше огън. Тук се събираше Съветът на вождовете.

В селището цареше голямо оживление. Индианските воини бяха татуирани и въоръжени като за война, сякаш готови да тръгнат на боен поход. Траперите бяха облекли най-хубавите си дрехи и бяха почистили оръжието си най-грижливо, може би смятаха, че скоро ще им се наложи да си послужат с него.

Конете, напълно оседлани, пазени от десетина воини, ровеха земята с копита, готови да полетят в поход.

Червенокожите и траперите сновяха нагоре-надолу. Изглеждаха заети, безпокойни.

Нещо рядко и необичайно за индианците — на определени разстояния бяха поставили часови, които да сигнализират за идването на всяко външно лице.

Личеше, че се подготвя някакво своеобразно прерийно тържество.

Но странно! Честно сърце, Орлова глава и Черния елен отсъствуваха. Само Веселяка следеше приготовленията и разговаряше със старейшината на команчите Есхис. Лицата им бяха строги, замислени. Виждаше се, че са много угрижени.

Бе денят, определен от главатаря на пиратите, когато доня Лус трябваше да му бъде предадена. Щеше ли да посмее той да се яви? Или предложението му беше само едно самохвалство и нищо повече?

Тия, които познаваха пирата, а те бяха много, защото почти всички имаха основание да се оплакват от него, бяха склонни да мислят, че той ще дойде. Единственото качество, което му се признаваше, бе неговата безумна смелост и желязна воля. Щом се заречеше да направи нещо, той го изпълняваше независимо от всичко.

Освен това, от какво можеше да се опасява Уактено, ако дойдеше втори път сред своите врагове? Нали държеше в ръцете си генерала, чийто живот зависеше от неговия? Всички знаеха, че той не ще се поколебае да пожертвува възрастния човек заради своята сигурност.

Беше към осем часа сутринта. Ослепителното слънце пръскаше животворните си лъчи над картината, която се опитахме да нахвърлим.

Доня Лус излезе от пещерата, хванала подръка майката на Честно сърце. Зад тях вървеше Еусебио. Лицата на двете жени бяха бледи, печални, изтощени. Зачервените им очи показваха, че са плакали.

Веселяка се приближи до тях и ги поздрави.

— Още ли не се е завърнал синът ми? — тревожно запита старата жена.

— Още не — отговори траперът, — но успокойте се, сеньора, скоро ще пристигне.

— Боже мой! Ме знам защо, но ми се струва, че някаква неприятност го е задържала.

— Не, сеньора. Аз щях да знам, ако имаше нещо подобно. Когато тръгвах насам нощес, за да дойда да ви успокоя и да изпълня нарежданията му, той беше в отлично настроение. Не се тревожете и имайте вяра в него.

— Уви! — изстена горката жена. — От двадесет години живея в постоянни тревоги, всяка вечер лягам с мисълта, че на сутринта няма да видя сина си.

— Не се безпокойте, сеньора — каза нежно доня Лус. — Аз знам, че ако Честно сърце в този миг се излага на опасност, то е само за да спаси вуйчо ми. Дано успее!

— Скоро всичко ще се изясни — каза Веселяка. — Вярвайте ми. Знаете, че не искам да ви заблуждавам.

— Да — каза възрастната жена, — вие сте добър, обичате сипа ми и нямаше да бъдете тук, ако съществуваше някаква опасност за него.

— Аз ви благодаря за доброто мнение, което имате за мене, сеньора, в момента нищо повече не мога да ви кажа.

Но ви моля, имайте търпение и бъдете сигурна, че сега той мисли само за вас и за щастието на доня Лус.

— Да, винаги е такъв, добър, предан.

— Затова и го наричат Честно сърце — прошепна момичето и се изчерви.

— И никой не си е заслужил името повече от него — каза траперът убедено. — Трябва човек да е живял дълго време с Честно сърце, да го познава така, както аз го познавам, за да може да го оцени.

— И аз благодаря за хубавите думи, които казвате за моя син, Веселяк — отвърна старата жена и стисна коравата ръка на трапера.

— Аз казвам само истината, сеньора. Просто съм справедлив. Колко хубаво щеше да е в прериите, ако всички трапери бяха като него!

— Боже мой, времето тече, няма ли най-после да се завърне! — прошепна тя и трескаво се огледа.

— Скоро ще се завърне, сеньора.

— Искам първа да го видя и да го поздравя, когато се завърне.

— За жалост това е невъзможно.

— Защо?

— Вашият син ме натовари да ви помоля, вас и доня Лус, да се приберете в пещерата. Той не желае да присъствувате на сцената, която ще се разиграе тук.

— Но как ще узная дали вуйчо ми е спасен? — запита младата жена с тревога в гласа.

— Бъдете спокойна, сеньорита, няма дълго да се безпокоите. Но моля ви, не стойте повече тук, приберете се в пещерата.

— Може би така ще бъде по-добре — каза майката на Честно сърце. — Хайде, миличка — усмихнато добави тя, — нека се приберем, щом синът ми желае това.

Доня Лус я последва, като се обръщаше крадешком с надеждата да види този, когото обичаше.

— Колко е хубаво да има човек майка — тихо прошепна Веселяка и сподави тежка въздишка, следейки с поглед двете жени, които изчезнаха в сянката на пещерата.

Индианските часови нададоха вик, който веднага бе подет от поставения пред съвещателната палатка воин. При този сигнал вождовете на команчите станаха и излязоха от палатката, където се бяха събрали.

Траперите и команчите взеха оръжието си, наредиха се от двете страни на пещерата и зачакаха.

Облак прах се движеше с необикновена бързина към лагера. Скоро се разпръсна и се появи отряд конници, препускащи в кариер. Повечето от тях носеха мексикански дрехи. Начело яздеше на великолепен вран кон мъж, когото всички веднага познаха. Беше капитан Уактено. Той дръзко идваше със своята шайка да иска изпълнението на отвратителната сделка, която бе предложил преди три дни.

В прериите съществува обичай, когато два отряда се срещнат или пък воини или трапери посетят някое селище, да изпълнят специална церемония. Те се спускат едни към други, крещят и стрелят във въздуха.

Този път нямаше нищо подобно. Команчите и траперите останаха безучастни и мълчаливи, очаквайки, без да трепнат, пристигането на пиратите.

Този хладен, и сух прием не изненада капитана. Той леко свъси вежди, но даде вид, че нищо не е забелязал, и смело влезе в лагера, начело на отряда си.

Като наближиха вождовете на племето, наредени пред палатката на Съвета, двадесетте ездачи се заковаха неподвижно, сякаш се бяха превърнали в бронзови статуи. Тази маневра бе изпълнена с такова умение и ловкост, че траперите, майстори на ездата, с мъка се сдържаха да не извикат от възхищение.

Едва-що пиратите се бяха спрели, и редиците на траперите и индианците се разгънаха като ветрило, обградиха ги от всички страни и се затвориха в кръг зад тях. Чрез тази маневра, изпълнена с невероятна бързина, двадесетте пирати се намериха обградени в обръч, образуван от петстотин добре въоръжени конници.

Капитан Уактено почувствува тръпка на безпокойство и почти се разкая, че е дошъл. Но надви неволното си вълнение и се усмихна презрително. Беше сигурен, че няма от какво да се опасява.

Поздрави с леко кимване вождовете, наредени пред него, и запита твърдо Веселяка:

— Къде е доня Лус?

— Не знам какво искате да кажете — отвърна траперът насмешливо. — Доколкото ми е известно, тук няма девойка, над която да имате някакви права.

— Какво означава това и какво става тук? — запита капитанът, като хвърли наоколо си предизвикателен поглед. — Честно сърце забрави ли посещението, което му направих преди три дни?

— Честно сърце никога нищо не забравя — отвърна с твърд глас Веселяка. — Но не става въпрос за Честно сърце, а за вас. Как се осмелихте да дойдете тук начело на тази сбирщина разбойници?

— Добре — поде язвително капитанът. — Виждам, че не искате да отговорите на въпроса ми. Що се отнася до последната забележка, тя съвсем не ме засяга.

— Грешите, господине. Щом като имахте непредпазливостта да се предадете сами в нашите ръце, предупреждавам ви, че ние не ще бъдем толкова глупави да ви оставим да се измъкнете.

— Я гледай! И какво сте намислили?

— Скоро ще узнаете, господине.

— Чакам — отвърна пиратът предизвикателно.

— В тези прерии — продължи траперът със звучен глас — важи един единствен закон, законът на прериите. И този закон гласи: око за око, зъб за зъб. Знаете това, нали?

— И после? — запита сухо капитанът.

— От десет години — продължи невъзмутимо Веселяка — вие командувате шайка разбойници. Станахте ужаса на прериите. Ограбвахте и убивахте и бели и червенокожи, защото вие нямате родина. Убийствата и грабежите са вашият единствен закон. Пътници, трапери, ловци, индианци — никого не щадяхте, стига да можехте от кръвта им да спечелите шепа злато. Само преди няколко дни вие нападнахте лагера на мирни мексикански пътешественици и ги избихте безмилостно. На тези ваши престъпления трябва най-сетне да се сложи край и този край вече настъпи. Ние всички тук, индианци и трапери, сме се събрали, за да ви съдим и да приложим към вас неумолимия закон на прериите.

— Око за око, зъб за зъб — извикаха воините, обкръжили пиратите, като размахваха оръжието си.

— Лъжете се жестоко, мили мои — отвърна пиратът самоуверено, — ако смятате, че ще подложа безропотно гърлото си под ножа ви като теле на кланица. Аз предполагах, че нещо такова може да се случи, и пристигнах с най-храбрите си хора. С мене са двайсет решителни мъже, които ще съумеят да се защитят. Още не сме в ръцете ви!

— Поогледайте се, господине, и размислете какво можете да старите.

Пиратът хвърли поглед назад — петстотин пушки бяха насочени срещу хората му.

Тръпки го побиха, смъртна бледност покри лицето му. Пиратът разбра, че се намира пред огромна опасност. Но веднага си възвърна самообладанието и като се обърна към трапера, каза подигравателно:

— Хайде де! Защо са всички тези напразни заплахи? Вие знаете много добре, че съм защитен от ударите ви. Наистина, както казахте, преди няколко дни аз нападнах мексикански пътешественици, но вие знаете, че най-важният от тези пътешественици е в ръцете ми! Ако един само косъм падне от главата ми, генералът, вуйчо на девойката, която напразно искате да ми отнемете, веднага ще плати с живота си за обидата. Хайде, господа, престанете със своите заплахи! Предайте ми доброволно тази, за която съм дошъл, иначе, заклевам се, че след един час генералът няма да бъде между живите!

— Лъжете се — провикна се един глас. — Генералът е свободен!

И Честно сърце пресече тълпата и застана пред пирата.

Радостна тръпка премина сред редиците на трапери и индианци, а пиратите се смразиха от ужас.

XIVВЪЗМЕЗДИЕТО

Генералът и двамата му другари не стояха дълго време в недоумение. След няколко лъкатушения салът се приближи и около петнадесет души с пушки в ръце слязоха от него и нахълтаха в пещерата със силни викове.

Бегълците ги посрещнаха с радост. Те разпознаха от пръв поглед Честно сърце, Орлова глава и Черния елен, които вървяха начело на групата.

Какво бе станало?

Когато Уактено принуди доктора да влезе в пещерата, Орлова глава, сигурен, че е открил убежището на пирата, се завърна при другарите си и им съобщи какво е видял. Изпратиха Веселяка при Честно сърце, който веднага пристигна. Решиха да нападнат леговището на разбойниците, докато други части, съставени от трапери и индианци, обграждаха пещерата, за да не допуснат никой да избяга.

Видяхме резултата от тази маневра.

След първите мигове на радост и доволство, че акцията е успяла, без пушка да гръмне, генералът уведоми освободителите си, че десетина разбойници спят дълбоко в пещерата под влиянието на опиума, даден им от славния доктор.

Пиратите бяха здраво вързани и отведени. След това всички останали части се събраха и целият отряд пое в галоп към лагера.

Изненадата на Уактено бе неописуема при възклицанието на Честно сърце, но тази изненада се превърна в ужас, когато той видя генерала, когото смяташе тъй добре пазен от своите хора.

Той разбра, че всичките му планове са провалени, че хитростите му са отишли напразно и че този път той е безвъзвратно загубен.

Кръвта нахлу в гърлото му, очите му мятаха светкавици. С дрезгав и пресипнал глас той изрева на Честно сърце:

— Добре е изиграно! Но всичко не е още свършено между нас, дявол да го вземе! О, аз ще си отмъстя!

И Уактено пришпори коня си. Честно сърце улови решително поводите.

— Още не сме свършили — каза той.

Пиратът го изгледа за миг с кръвясали очи и като се мъчеше да откопчи коня си, извика с прекъсван от гняв глас:

— Какво искате повече от мене?

Честно сърце стискаше с желязната си ръка юздата на коня, който бясно подскачаше.

— Вие сте осъден — отговори той — и спрямо вас ще бъде приложен законът на прериите!

Пиратът се изсмя зловещо, извади пистолетите си и яростно извика:

— Само да посмее някой да ме докосне! Пуснете ме да мина!

— О, не — отвърна траперът невъзмутимо, — този път, приятелю, добре се хвана и няма да ми избягаш!

— Тогава смърт! — И Уактено насочи пистолетите си към Честно сърце.

Но по-бърз от светкавица, Веселяка, който следеше тревожно движенията му, се хвърли пред приятеля си. Чу се изстрел. Куршумът засегна канадеца, който падна, облян в кръв.

— Първият! — изрева пиратът с див смях.

— Вторият! — изсъска Орлова глава и като пантера се метна върху коня на пирата.

Преди капитанът да успее да направи и най-малкото движение за защита, команчът омота около лявата си ръка дългите му коси и дръпна главата му назад.

— Проклятие! — изрева пиратът, като напразно се мъчеше да се освободи от нападателя си.

Тогава се разигра сцена, която потресе всички.

Конят, който Честно сърце бе пуснал, побеснял от ударите и от двойния си товар, полетя напред, помитайки всичко пред себе си. А на гърба му двамата врагове, сплетени като змии, се бяха вкопчили в смъртна прегръдка. Държейки все така здраво косите на пирата, Орлова глава го натисна с коляно, нададе ужасния боен вик на команчите и размаха ножа си около челото на противника си.

— Убий ме, мръснико, какво чакаш — извика Уактено и стреля със свободната си лява ръка, но куршумът отлетя в простора.

Вождът на команчите го погледна с презрение:

— Ти си подлец, баба, която се бои от смъртта!

В същото време той натисна още по-здраво бандита с коляно и заби ножа в главата му. Капитанът нададе пронизителен вой, който се смеси с победния вик на вожда на команчите. Конят се спъна о някакъв пън и падна. Вкопчаните врагове се претърколиха.

Само един от тях се надигна.

Беше Орлова глава: размахваше кървавия скалп на пирата.

Но Уактено още не бе мъртъв. Полудял от болки и гняв, заслепен от кръвта, която се стичаше по очите му, той стана и се хвърли срещу противника си, който не очакваше подобно нападение.

Вплетоха отново телата си, като всеки се стараеше да прободе с ножа си другия.

Няколко трапери се спуснаха да ги разтърват. Когато приближиха, всичко беше свършено.

Ножът на Орлова глава бе забит до дръжката в сърцето на капитан Уактено.

Обградени от всички страни, останалите пирати от шапката не се и опитаха да се съпротивляват. Когато Франк видя, че главатарят им е мъртъв, заяви от името на другарите си, че всички се предават.

По знак, на Честно сърце те хвърлиха оръжието си и бяха здраво вързани.

Веселяка, храбрият канадец, чиято преданост спаси Честно сърце, бе получил тежка, но за щастие не смъртоносна рана. Бързо го вдигнаха и го отнесоха в пещерата, където майката на Честно сърце пое грижата за него.

Орлова глава приближи до Честно сърце, който стоеше мрачен и замислен край едно дърво.

— Вождовете са събрани около огъня в палатката на Съвета и очакват моя брат — каза той.

— Идвам с моя брат — кратко отговори траперът.

Двамата влязоха в палатката. Там бяха събрани всички индиански вождове. Между тях се намираха и генералът, Черния елен и няколко други трапери.

Един индианец донесе запалена лула, почтително се поклони към четирите посоки на света и едно след друго я поднесе на вождовете. След като лулата обиколи всички, той изсипа пепелта в огъня, произнасяйки някакви заклинания, и излезе.

Тогава старейшината Слънце стана, поклони се пред членовете на съвета и каза:

— Вождове и воини! Изслушайте думите, които излизат от гърдите ми и които Господарят на живота е вложил в сърцето ми. Какво смятате да правите с двадесетте пленници, които са във ваши ръце? Ще ги освободите ли, та да продължат своите грабежи и убийства? Да продължат да отвличат жените ви, да крадат конете ви и да убиват братята ви? Или ще ги отведете в техните каменни селища на изток? Пътят е дълъг, осеян с опасности, пресечен с високи планини и бързи реки. По пътя пленниците ви могат да избягат, могат да ви издебнат, докато спите, и да ви избият. Освен това вие знаете, воини, че когато стигнете до техните каменни селища, белите хора с дълги ножове ще ги освободят. Няма справедливост за червенокожите! Не, воини! Господарят на живота, който най-сетне предаде тези кръвожадни хора в наша власт, желае те да умрат! Той слага край на техните престъпления! Когато срещнем по пътя си ягуар или сива мечка, ние ги убиваме. Тези хора са по-жестоки и от ягуара, и от сивата мечка. Те трябва да заплатят за кръвта, които са пролели. Нека загинат на стълба на изтезанията! Аз хвърлям пред Съвета своето червено огърлие! Правилно ли говорих, могъщи воини?

След тези думи старият вожд седна на мястото си. Настъпи тържествено мълчание. Беше очевидно, че всички присъствуващи одобряват думите му.

Честно сърце почака няколко минути, видя, че никой не се кани да отговори на речта на вожда. Тогава стана и взе думата:

— Вождове и воини от племето команчи, и вие, бели трапери, братя мои — каза той с тих скръбен глас. — Думите, които произнесе старият сахем21 са прави! За нещастие сигурността на прериите изисква смъртта на нашите пленници. Тази крайна мярка е ужасна, но ние сме принудени да я приложим, ако искате да се радваме в мир и спокойствие на плода на нашия тежък труд. Но ако действително трябва да спазим неумолимия закон на прериите, нека не проявяваме излишно варварство. Да ги накажем, щом трябва, но да ги накажем като великодушни, а не като жестоки хора. Нека покажем на тия бандити, че ние произнасяме присъда и че не ги наказваме със смърт, за да отмъстим лично за себе си, а за цялото общество. Техният главатар, най-виновният от всички, заплати с живота си. Нека бъдем снизходителни, без да изменяме на справедливостта. Да ги оставим сами да изберат смъртта си. Да няма ненужни изтезания! Господарят на живота ще ни се усмихне. Той ще бъде доволен от своите червенокожи деца, на които ще даде обилен лов. Аз свърших! Правилно ли говорих, могъщи мъже?22

Членовете на Съвета изслушаха внимателно думите на Честно сърце. Вождовете посрещнаха с благосклонна усмивка благородните чувства на белия трапер, за които всички — и индианци, и трапери — го обичаха и уважаваха.

Стана Орлова глава.

— Моят брат Честно сърце говори добре — каза той. — Годините му не са много на брой, но мъдростта му е голяма. Ние сме щастливи, че ни се удава случай да му докажем своето приятелство, и затова приемаме с готовност неговото предложение. Ще направим така, както той желае.

— Благодаря — отговори Честно сърце развълнувано, — благодаря, мои братя. Команчите са велико и благородно племе, което аз обичам, и съм щастлив, че то ме прие като брат.

Съветът приключи и вождовете излязоха от палатката.

Пленниците стояха струпани на едно място, зорко пазени от цял отряд воини.

Глашатаят събра всички членове на племето и траперите, които се бяха пръснали из лагера.

Тогава Орлова глава взе думата и се обърна към пиратите:

— Кучета сред бледоликите — каза той. — Съветът на великите вождове на могъщото племе команчи, чиито обширни ловни земи заемат голяма част от земята, реши вашата съдба. Вие живяхте като диви зверове. Сега се постарайте да умрете не като страхливи баби, а като храбреци. Тогава може би Господарят на живота ще се смили над вас и след смъртта ви ще ви приеме в ескенане, това място на наслади, където ловуват смелите Мъже, гледали смъртта в очите.

— Ние сме готови — отговори невъзмутимо Франк. — Вържете ни за стълба на изтезанията, измислете най-страхотните мъчения. Не ще видите лицата ни да побледнеят.

— Нашият брат Честно сърце се застъпи за вас — продължи вождът. — Вие няма да бъдете вързани за стълба на изтезанията. Вождовете ви оставят правото сами да изберете как ще умрете.

Тогава излезе наяве една черта, свойствена на белите, живели дълго време в прерията в допир с червенокожите. Изоставили навиците на своите прадеди, те са възприели обичаите на индианците.

Предложението на Орлова глава засегна честолюбието на пиратите.

— С какво право — провикна се Франк — Честно сърце се застъпва за нас? Смята ли той, че не сме мъже? Или че изтезанията ще изтръгнат от устата ви недостойни степания и жалби. Не, не и не! Нека ни вържат за стълба на изтезанията! Мъченията, на които ще ни подложат, не ще могат да се сравнят по жестокост с тези, на които ние сме подлагали воините от вашето племе, попаднали в ръцете ни.

При тия високомерни думи гневен трепет премина сред индианците, докато пиратите тържествуваха.

— Кучета! Зайци! — крещяха те. — Команчите са баби, по-добре да си облекат поли!

Честно сърце излезе напред. Настъпи мълчание.

— Зле сте разбрали думите на вожда — каза той. — Не бива да смятате за обида, че ви оставихме сами да изберете как да умрете. Това е израз на уважение към вас. Ето камата ми! Ще ви развържат. Нека тя премине от ръка на ръка и се забие поред в гърдите ви! Мъжът, който свободно, без да се колебае, си нанася смъртен удар, е по-храбър от този, който, привързан към стълба на изтезанията, не може да понася мъченията и нагрубява палачите си, за да го убият по-бързо.

Думите на трапера бяха посрещнати с оживени възклицания. Пиратите се спогледаха за миг, сякаш се съвещаваха, после се прекръстиха и извикаха в един глас.

— Приемаме!

Тълпата, която ги заобикаляше, досега бурна и весела, се смълча в очакване на ужасната трагедия, която щеше да се разиграе.

— Развържете пленниците — нареди Честно сърце. Заповедта му веднага бе изпълнена.

— Дай си камата! — извика Франк. Траперът му я подаде.

— Благодаря и сбогом — продума пиратът твърдо, разгърди се и бавно, с усмивка на уста, сякаш се наслаждаваше на смъртта, заби камата до дръжката к гърдите си.

Смъртна бледност покри постепенно лицето му, блуждаещи, очите му се извъртяха в орбитите, той се олюля като пиян и падна на земята. Беше мъртъв.

— Сега е мой ред — каза следващият пират, изтръгна от раната още димящата кама и я заби в сърцето си. И падна върху тялото на Франк.

След него дойде ред на третия, после на четвъртия, на петия и на всички останали. Никой не се поколеба, никои не прояви малодушие. Всички паднаха с усмивка на уста, благодарейки, на Честно сърце за смъртта, която им бе дарил.

Присъствуващите бяха потресени от тази страхотна екзекуция, но завладени от ужасното зрелище и сякаш опиянени от дъха на кръвта, го следяха с безумен поглед и дишаха тежко, без да се помръднат.

Дойде ред на последния пират. Той погледна купчината трупове, проснати пред него, после изтегли камата от ръцете на предпоследния, усмихна се и каза:

— Щастлив съм, че умирам в такава чудесна компания. Но, дявол да го вземе, къде ли отива човек след смъртта? Колко съм глупав! Скоро ще узная.

С бързо движение заби ножа в гърдите си и падна мъртъв.

Това страшно клане трая не повече от четвърт час.23 Нито един от пиратите не бе повторил удара си, всички бяха загинали още от първия!

— Аз ще взема тази кама — каза Орлова глава и изтегли ножа от потръпващото тяло на последния бандит. Той бе чудесно оръжие за всеки воин. Спокойно го изтри в тревата и го закачи на пояса си.

Пиратите бяха скалпирани и изнесени вън от лагера. Оставиха ги ма лешоядите, които, привлечени от дъха на кръвта, вече се виеха със зловещи крясъци над богатия пир.

Страшната шайка на капитан Уактено бе унищожена. За нещастие в прериите имаше още такива банди.

След екзекуцията индианците безгрижно се прибраха във вигвамите си. За тях това бе едно от обичайните събития, които не са в състояние да ги затрогнат.

Треперите обаче въпреки тежкия живот, който водят, и навика им да проливат своя или чужда кръв, се разотидоха подтиснати от това ужасно зрелище.

Честно сърце и генералът се отправиха към пещерата.

Жените, които бяха останали вътре, не подозираха каква страшна сцена се бе разиграла и с какво кърваво изкупление бе приключила.

XVОПРОЩЕНИЕТО

Срещата на генерала с племенницата му бе затрогваща.

Преживял толкова тежки изпитания в последно време старият воин бе щастлив, че може да прегърне невинната девойка, която бе за него всичко и по чудо се бе спасила от сполетелите я нещастия.

Не можеха да се наприказват. Генералът я разпитваше как е живяла, докато той е бил в плен, а тя — за опасностите, на които е бил изложен, и за отношението на пиратите към него.

— А сега, вуйчо, какви са намеренията ти? — запита тя накрая.

— Уви, мое дете — тъжно отговори той и въздъхна, — трябва незабавно да напуснем тези страшни места и да се приберем в Мексико.

Сърцето на момичето се сви от мъка, макар то и да съзнаваше; че трябва веднага да отпътуват. Но да си замине сега, това значеше да напусне този, когото обичаше, да се раздели завинаги с него, без всякаква надежда да се види отново с човека, с когото всяка измината в щастлива близост минута й изтъкваше все повече неговия чудесен характер и който бе станал сега тъй необходим за живота й и за щастието й.

— Какво има, мило дете? Ти си тъжна, очите ти са насълзени.

— Уви, мили вуйчо, как да не бъде тъжна — отвърна тя с плач в гласа — след всичко, което се случи през последните няколко дни? Сърцето ми е сломено.

— Наистина, ужасните събития, на които бяхме и свидетели, и жертви, са предостатъчни, за да те натъжат, но ти си още млада, мое дете, и след късо време тия събития ще останат като блед спомен за неща, които, вярвам, не ще се повторят в бъдеще.

— Значи ще заминем наскоро?

— Още утре, ако е възможно. Какво да правя повече тук? Самата съдба е против мене, щом ме принуждава да се откажа от експедицията, чието успешно завършване щеше да ощастливи последните ми дни. Но не можах да получа тази утеха. Така да бъде — добави той примирено.

— Какво искаш да кажеш, мили вуйчо? — запита девойката.

— Нищо, което би могло да те интересува, мило дете. По-добре да не знаеш. Нека остана сам с мъката си. Аз съм стар, свикнах вече — добави той печално.

— Милият ми вуйчо!

— Благодаря за хубавите ти чувства към мене, скъпо дете, но нека оставим тези тъжни разговори. По-добре да поговорим, ако искаш, за добрите хора, на които толкова много дължим.

— За Честно сърце, нали? — прошепна доня Лус и се изчерви.

— Да — отговори генералът, — за Честно сърце и за неговата майка, тази достойна жена, на която още не съм успял да благодаря поради раната на бедния Веселяк и благодарение на която ти не си била лишена от нищо.

— Тя се грижеше за мене като нежна майка.

— Как ще мога да й се отплатя, а също и на нейния благороден син? Тя е щастлива, че има такова дете. Уви! Тази радост ми е отнета. Аз съм сам в живота — рече генералът.

— Ами аз? — запита младото момиче закачливо.

— О, да, ти! — отговори той и нежно я целуна. — Ти си моята любима дъщеря, но нямам син…

— Вярно! — пошепна тя замечтано.

— Честно сърце е горд — продължи генералът. — Той не би приел нищо от мен. Какво да направя, за да му се отблагодаря? Как да изразя признателността си за неоценимите услуги, които ни оказа?

Настъпи кратко мълчание.

Доня Лус се наведе към генерала, целуна го по челото и му прошепна с треперещ глас, като криеше лице в рамото му:

— Вуйчо, имам чудесна идея!

— Кажи, детето ми, не се стеснявай. Може би самото провидение говори чрез твоята уста!

— Вуйчо, ти казваш, че нямаш син, на когото да оставиш името си и огромното си състояние, нали?

— Да, уви! Мислех си, че ще намеря… но надеждите ми завинаги рухнаха и ти виждаш, че съм напълно сам.

— Знам, че Честно сърце и майка му няма да се съгласят да приемат нищо от тебе.

— Така е.

— Все пак смятам, че има начин, който ще ги накара, просто ще ги принуди, да приемат.

— А какъв е този начин? — оживи се генералът.

— Вуйчо, щом съжаляваш толкова, че (нямаш син, на когото да оставиш името си, защо не осиновиш Честно сърце?

Генералът я погледна. Тя бе цяла зачервена, трепетна.

— Миличка — каза той и нежно я целуна, — идеята ти е чудесна, но е неосъществима. Аз ще бъда най-щастлив и горд, ако имам син като Честно сърце. Но ти сама си ми казвала, че майка му го обожава. Тя сигурно го ревнува и никога не ще се съгласи да сподели любовта му с чужд човек.

— Може би — прошепна тя.

— Освен това — продължи генералът, — ако даже от любов към него майка му се съгласи, което ми се струва невъзможно, за да му даде известно положение в обществото, тъй като майките са готови и на най-големи жертви за щастието на своите деца, самият той ще откаже. Смяташ ли, мое дете, че този мъж, израснал в прерията, чийто живот е протекъл сред великолепната природа, ще се съгласи за шепа злато, което той презира, и за едно име, което му е ненужно, да се откаже от този чуден приключенски живот, пълен с радост и силни преживявания, станал му вече необходим? Не, не, той ще се задуши в нашите градове. За един съвършен организъм като неговия нашата цивилизация ще се окаже гибелна. Забрави тези мисли, мила, уви, сигурен съм, че Честно сърце няма да приеме.

— Кой знае? — поклати тя глава.

— Ще бъда безкрайно щастлив — продължи генералът твърдо, — ако успея, и тогава всичките ми мечти ще се осъществят. Но защо да храним напразни надежди? Сигурен съм, че ще откаже, и то с право!

— Опитай все пак, вуйчо — настоя доня Лус. — Ако Честно сърце отхвърли предложението ти, поне ще си доказал, че не си непризнателен и че достойно си го оценил.

— Държиш ли на това? — запита генералът, който само чакаше да бъде убеден.

— Да, вуйчо — каза тя и го прегърна, за да скрие радостта и руменината си, — не знам защо, но вярвам, че ще успееш.

— Добре тогава, помоли Честно сърце и майка му да дойдат при мене.

— След пет минути ще ти ги доведа — извика тя радостно.

Скочи като сърна и тичешком изчезна из завоите на пещерата.

Останал сам, генералът оброни глава и потъна в мрачни и тежки мисли.

Само след няколко минути Честно сърце и майка му, водена от доня Лус, бяха при генерала.

Той вдигна глава, поздрави пристигналите най-почтително и със знак помоли племенницата си да ги остави сами. Тя се отдръпна трепереща.

В тази част на пещерата цареше сумрак, който не позволяваше да се различават ясно отделните предмети. По странна случайност майката на Честно сърце бе забулила почти цялото си лице с воал, тъй че въпреки усилията си генералът не можеше да съзре чертите й.

— Повикали сте ни, генерале — каза весело Честно сърце. — Както виждате, побързахме да се отзовем на поканата ви.

— Благодаря, приятелю — отвърна генералът. — Най-напред искам да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Това, което казвам на вас, приятелю, позволете ми да ви наричам така, се отнася и до вашата добра, чудесна майка и на нея благодаря за вниманието й към моята племенница.

— Генерале — отвърна Честно сърце разчувствуван, — благодаря ви за милите думи. Те ни възнаграждават за всичко, което мислите, че ни дължите. Като ви помогнах, аз изпълних обета си да не оставям никога свой ближен без подкрепа. Вярвайте ми, не желая никаква друга награда. Достатъчно ми е вашето уважение. Задоволството, което изпитвам сега, е най-голямата отплата за мене.

— Все пак позволете ми да настоя, аз бях искал да ви възнаградя по някакъв начин.

— Да ме възнаградите ли? — буйно извика младият мъж и цял зачервен, се отдръпна.

— Оставете ме да довърша — продължи бързо генералът. — Ако предложението, което искам да ви направя, не ви се нрави, ще ви моля да ми отговорите също тъй откровено, както аз говоря сега с вас.

— Говорете, генерале, слушам ви.

— Приятелю, моето пътуване из прериите имаше за мен една свещена цел, която не можах да постигна. Вие знаете защо. Хората, които тръгнаха с мене, загинаха. Сега, когато останах почти сам, съм принуден да се откажа от търсенето, което, ако се бе увенчало с успех, щеше да изпълни с щастие последните дни на живота ми. Съдбата жестоко ме наказа. Всичките ми деца загинаха. Един син може би щеше да ми остане, но в момент на безразсъдна гордост аз го изгоних от своя дом. Днес, когато дойде залезът на моя живот, домът ми е празен, огнището мм е студено. Аз съм сам, уви! Без роднини, без приятели, без наследник, на когото да оставя не състоянието, а името, завещано ми неопетнено от толкова прадеди. Бихте ли желали да заместите семейството, което ми липсва? Отговорете, Честно сърце, искате ли да станете мой син?

При тия думи генералът стана прав, хвана ръката на младия мъж и силно я стисна. Очите му бяха плувнали в сълзи.

Това неочаквано предложение изпълни трапера с трепетно вълнение и той не знаеше какво да отговори.

Майка му бързо свали воала от лицето си, което в този миг изглеждаше преобразено, светнало от радост. Застана между двамата мъже, сложи ръка на рамото на генерала, загледа го втренчено и с треперещ от вълнение глас въз кликна:

— Най-сетне, дон Рамон де Гариляс! Вие значи желаете да си възвърнете сина, когото преди двадесет години тъй безмилостно изгонихте?

— Сеньора, какво искате да кажете? — запита генералът задъхано.

— Искам да кажа, дон Рамон — продължи тя тържествено, — че аз съм доня Хесусита, вашата съпруга, и че Честно сърце е вашият син Рафаел, когото вие прокълнахте?

— О — промълви генералът и падна на колене с лице, обляно в сълзи, — прости, прости ми, сине мой!

— Татко — извика Честно сърце и се спусна към него, за да го вдигне, — татко, какво правите?

— Синко — каза старецът, почти обезумял от болка и радост, — няма да стана, докато ме получа твоята прашка!

— Станете, дон Рамон — кротко продума доня Хесусита. — Отдавна вече в сърцето и на майката, и ла сина са останали само обич и почит към вас.

— О! — извика старецът и ги прегърна, опиянен от радост. — Това е преголямо щастие за мен. Аз не съм заслужил да бъда толкова щастлив, след като постъпих тъй жестоко.

— Татко — великодушно отвърна траперът, — благодарение на заслуженото наказание, което ми наложихте, аз станах честен човек. Забравете миналото, което сега вече е само сън, и мислете за бъдещето, което ви се усмихва.

Доня Лус се появи плаха и смутена. Щом я зърна, генералът я хвана за ръка и я доведе при доня Хесусита, която протягаше ръце към нея.

— Мило мое момиче — каза генералът със светнало от радост лице, — ти можеш без страх да обичаш Честно сърце. Той е наистина мой син. Намерих го тогава, когато вече не очаквах такова щастие!

Доня Лус възкликна радостно, скри смутено лицето си в обятията на доня Хесусита и подаде ръка на Рафаел, който я обсипа с целувки и падна на колене пред младото момиче.