Арктическо течение

1.

Април 2011

Вътрешният пролив

Британска Колумбия

Двайсетметровият риболовен кораб беше онова, което би трябвало да бъдат всички такива кораби, но точно такива се срещаха рядко. Мрежите му бяха навити внимателно на ролките, а по палубата всичко беше на мястото си. По корпуса и по кабините нямаше ръжда и мръсотия, а най-уязвимите места бяха прясно боядисани. Дори предпазните гуми за акостиране явно се почистваха редовно. Макар да не беше най-доходоносното корабче в северните морета край Британска Колумбия, „Вентура“ спокойно можеше да се нарече най-добре поддържаното.

Отличният му външен вид беше отражение на характера на собственика му — педантичния работлив травматолог Стив Милър, на когото му беше писнало да кърпи пострадалите при автомобилни катастрофи в Индианаполис и се бе завърнал в родния си малък град в северозападната част на Тихия океан, за да се захване с нещо различно. Имаше добра сметка в банката и обичаше морето, така че най-добрият избор изглеждаше промишленият риболов. Сега, докато управляваше корабчето си в лекия утринен дъждец, Милър се чувстваше доволен и това личеше от широката му усмивка.

Един младеж с чорлава черна коса пъхна глава в кабинката на руля и попита:

— Днес къде ще я гоним, капитане?

Милър погледна през люка, после вирна нос и подуши вятъра.

— Ами… Бъки, според мене покрай западния бряг на остров Гил, сто на сто там. Иди да дремнеш още малко, защото скоро разгъваме мрежите.

— Готово, шефе. Имам цели… двайсет минути.

— По-скоро осемнайсет — усмихна се Милър и погледна окачената морска карта. Завъртя руля няколко градуса и насочи корабчето към средата на тясната пролука между двата зелени хълма пред носа. Минаваха през Вътрешния пролив, лентичка защитено море, която се простираше от Ванкувър до Джуно. Защитен от десетки обрасли с борове острови, извиващият се воден път напомняше по нещо за красивите норвежки фиорди.

Като повечето независими риболовци, Милър търсеше главно тихоокеанска сьомга и я ловеше близо до заливите или в открития океан. Щеше да е доволен дори само да покрие разходите си, тъй като знаеше, че малцина могат да забогатеят с риболов в тези води. И все пак, въпреки ограничения си опит, успяваше да реализира и малка печалба благодарение на доброто планиране и ентусиазма си.

Отпи глътка кафе и погледна малкия екран на радара. Забеляза два плавателни съда на север, пусна руля и излезе от кабинката, за да нагледа мрежите за трети път тази сутрин. Увери се, че по тях няма дупки, и се върна на мостика.

Бъки стоеше до перилото — явно се беше отказал от дрямката, за да пуши. Дръпна от марлборото, кимна на Милър и погледна към небето. Неизменните сиви облаци бяха прекалено рехави, за да докарат нещо по-сериозно от слабо ръмене. Бъки погледна към пролива Хеката и към зелените острови от западната му страна. Вляво от носа забеляза необичайно плътен облак — движеше се съвсем близо до повърхността. Мъглите бяха нещо обичайно по тия места, но в тази имаше нещо особено. На цвят беше по-бяла от нормалните морски мъгли и някак по-бухнала. Бъки дръпна дълбоко, издуха дима и тръгна към мостика.

И Милър бе забелязал белия облак и дори беше насочил бинокъла си към него.

— И ти ли го видя, шефе? Доста странен облак, нали?

— Да. А не виждам наоколо други кораби, от които да се е отделил — отвърна Милър и отново огледа хоризонта. — Трябва да е някакъв пушек или изгорели газове, дошли от Гил.

— Или нечия пещ за опушване на риба е гръмнала. — Бъки се захили широко, така че се видяха кривите му зъби.

Милър остави бинокъла и хвана руля. Маршрутът им покрай остров Гил минаваше право през средата на облака. Той сви притеснено устни, но не направи опит да промени курса.

Когато доближиха облака, Милър се втренчи във водата и се намръщи. Цветът на морето видимо се промени — от зелено към кафяво, дори медночервено. Върху ръждивата повърхност се носеха мъртви сьомги, обърнали към небето сребристите си кореми.

А после рибарският кораб навлезе в мъглата.

Моментално почувстваха промяна в температурата — като че ли някой ги загърна със студено мокро одеяло. Милър усети някаква мокрота в гърлото си, придружена от кисел вкус. Някакво бучене мина през главата му и той усети силно стягане в гръдния кош. Краката му изтръпнаха, а пред очите му затрепкаха звезди.

В кабината нахълта втори моряк, червендалест младеж с дълги бакенбарди, и изпъшка:

— Капитане… Задушавам се…

Очите му бяха изцъклени, лицето му беше мораво. Милър направи крачка към него, но младежът се строполи на пода в несвяст.

Милър отчаяно се хвърли към радиото на корабчето. Зави му се свят и му причерня. Бъки също бе паднал в безсъзнание.

Милър успя да сграбчи радиото и се опита да повика помощ, но не можа да изговори нищо. Свлече се на колене. Някой сякаш смазваше цялото му тяло с огромен чук. Стягането в гърдите му стана непоносимо. Той се помъчи да остане в съзнание, но усети как чезне в пустотата. Продължи да се бори отчаяно и изпъшка дълбоко за последен път, когато ледената ръка на смъртта го сграбчи и стисна.

2.

— Уловът е на борда — извика Съмър Пит към мостика. — Давай към следващото вълшебно място.

Високата грациозна океанографка, облечена в синьо-зелен дъждобран, стоеше на откритата задна палуба на изследователския кораб и навиваше кордата на „въдицата“ си. Уловът й потрепваше на вятъра. Не беше риба, а сива пластмасова тубичка — казваше се Нискиново шишенце и служеше за вземане на дълбочинни проби от морската вода. Съмър внимателно взе шишенцето, обърна се към щурвала — и изведнъж двигателят под палубата изрева. Рязкото движение едва не я запрати върху дъските.

— По-леко с газта — извика тя.

— Просто исках да те видя на палци — отвърна Дърк Пит. — Чудесна имитация на пияна балерина.

Коментарът му ядоса Съмър още повече, но после тя видя нещата откъм смешната страна и отговори закачливо:

— Не се учудвай, ако намериш кофа мокри миди в койката си довечера.

— Нямам нищо против, ако преди това са полети с хубав сос — отвърна Дърк, намали оборотите на двигателя, погледна дигиталната навигационна карта на монитора и добави: — Между другото това е проба 17-F.

Съмър изля шишенцето в чиста стъкленица, записа данните за пробата върху етикета и сложи стъкленицата в защитена от стиропор кутия, където имаше още десетина проби. Изследването, започнало като рутинно наблюдение върху планктона по крайбрежието на Южна Аляска, прерасна в нещо по-сериозно, когато Канадският отдел по риболов и океанско дело разбра за работата им и ги помоли да продължат с оценките си чак до Ванкувър. Освен като корабен маршрут Вътрешният пролив е важен за миграцията на няколко вида китове, което пък привлече вниманието на морските биолози. Микроскопичният планктон е ключът към водната хранителна верига, тъй като привлича черупчестите същества, а те са основната храна за някои китове. Дърк и Съмър осъзнаха колко важно е да снемат пълна екологична картина на района и затова измолиха разрешение от шефовете си в Националната агенция по морско и подводно дело да разширят изследванията си.

— Колко ни остава до следващия пункт? — попита Съмър, седна на едно дървено столче и се загледа във вълните.

Дърк отново погледна монитора и проследи малкото черно триъгълниче в горната част на екрана. Една от запаметяващите компютърни програми отбелязваше разгледаните вече обекти и предлагаше възможен път до следващите.

— Около тринайсет километра. Имаме достатъчно време да похапнем. — Отвори хладилника с крак, извади сандвич и кутия безалкохолно, после застопори руля, за да не се отклонят от маршрута.

Четиринайсетметровото алуминиево корабче се носеше по вълните на пролива като стрела. Беше боядисано в синьо-зелено както всички изследователски кораби на Националната агенция по морско и подводно дело, имаше оборудване за подводна работа в студени води, екипировка за морски наблюдения и дори апаратура за подводни видеоснимки. Удобствата за екипажа бяха абсолютно минимални, но иначе корабчето предлагаше чудесни условия за крайбрежна изследователска работа.

Дърк коригира курса надясно, за да остави място за разминаване с насрещния лъскаво бял туристически кораб на фирмата „Принсес“. Туристите от палубата радостно им помахаха, а Дърк не им остана длъжен и ги поздрави, като подаде ръка от страничния люк.

— Като че ли на всеки час минава по един — подхвърли Съмър.

— Повече от трийсет обслужват пролива през летните месеци, така че тук прилича на главната магистрала в Джърси.

— Изобщо нямаш представа каква блъсканица е на главната магистрала в Джърси.

Дърк тръсна глава.

— Добре де. Тогава значи прилича на шосе Н-1 в Хонолулу по най-натовареното време.

Двамата бяха израснали в Хавай, където обикнаха морето. Майка им поощряваше отрано интереса им към морската биология и ги насърчаваше да свикнат с щуркането от деца. Двуяйчните близнаци Дърк и Съмър имаха атлетични фигури и споделяха интереса си към приключенията. Прекараха по-голямата част от детството си близо до морето. Продължиха да се интересуват от едни и същи неща и в университета, където и двамата изучаваха океанология. По някаква причина обаче се дипломираха на различни места — Съмър като магистър в Института по океанография „Скипс“ в Сан Диего, а Дърк завърши Нюйоркския колеж по маринистика.

Едва на смъртния одър на майка си научиха кой е баща им — шефът на Националната агенция по морско и подводно дело, който също се казваше Дърк. Емоционалната среща на тримата доведе до близки връзки между хора, които никога дотогава не се бяха виждали. И сега близнаците работеха под негово ръководство в отдела за специални проекти към агенцията. Беше най-хубавото възможно назначение, тъй като им позволяваше да пътуват по света заедно, за да изследват океаните и да разкриват някои от безкрайните загадки на дълбините. Разминаха се с един рибарски кораб, запътил се на север, и половин километър по-нататък Дърк спря двигателя, Съмър отиде до кърмата. Два делфина морска свиня се показаха на повърхността и я загледаха любопитно.

— Внимавай да не ги удариш, като го хвърляш това нещо — предупреди я Дърк. — Да удариш морска свиня е на лошо.

— А ако удариш брат си?

— Много, много по-лошо. — Той се усмихна, когато делфините се гмурнаха под водата, огледа се да види дали ще се покажат пак, и пак видя рибарското корабче. Бе променило курса си и сега плуваше на юг. Като че ли плуваше в кръг и както беше тръгнало, скоро щеше да се озове точно пред тях.

— По-добре побързай, Съмър. Онзи там май изобщо не гледа накъде плува.

Съмър погледна приближаващия се кораб и хвърли шишето във водата. Снабденото с тежест съоръжение бързо потъна и когато оразмерената корда се опъна, Съмър я дръпна рязко и шишенцето се преобърна и се напълни с вода. Докато навиваше въдицата, Съмър погледна рибарското корабче. То беше само на трийсетина метра и носът му бе насочен право към тях.

Дърк натисна бутона на сирената и тя зави, но не последва никаква реакция. Рибарският кораб продължаваше все така право към тях.

Дърк запали двигателя, мина на няколко метра вляво от корабчето и забави ход.

— На мостика май няма никого — извика Съмър.

— Да, никой не ми отговори — отвърна той. — Ела да поемеш руля.

Съмър скочи в кабинката, остави водната проба, намести се на седалката и попита:

— Искаш да се качиш там ли?

— Да. Изравни скоростта и ни долепи до борда.

Съмър подкара след рибарския кораб, доближи го и застана до него. Той се движеше във все по-разширяващи се кръгове и тя с тревога погледна предстоящия курс. По-широкият завой в комбинация с прилива щеше да насочи кораба право към остров Гил и само след няколко минути той щеше да задере крайбрежните скали.

— По-добре побързай — каза тя на брат си. — Всеки момент ще остърже скалите.

Дърк кимна и й направи знак да приближи корабчето още повече. Беше се покатерил на носа, готов да скочи, и когато разстоянието стана само метър, се хвърли на площадката до макарата за мрежи. Съмър веднага намали и се задържа на няколко метра назад.

Дърк се промъкна покрай мрежите, отиде при щурвала и се натъкна на сцена на ужасите. Трима мъже бяха проснати на палубата и на лицата им бе застинало изражение на ужас. Ръката на единия някак странно стискаше един молив. От сивите бледи лица на Дърк му стана ясно, че са мъртви, но за всеки случай провери пулса им. С учудване забеляза, че по труповете няма белези — нито кръв, нито рани. След като не откри признаци на живот, той хвана руля, изправи курса на кораба, обади се по радиото на Съмър да го следва и насочи кораба към най-близкото пристанище.

Какво ли беше убило тези хора? Побиха го тръпки.

3.

Охранителят пред Белия дом на входа откъм Пенсилвания Авеню гледаше с учудване човека, който се приближаваше по тротоара. Беше нисък, но ходеше напето, с изпъчени гърди и вирнат нос, с вид на голям началник. Имаше огненочервена коса и козя брадичка и на охранителя му се стори, че прилича на петле, тръгнало към курника. Но не видът и поведението привличаха най-силно вниманието, а голямата пура, която стърчеше от устата му.

— Чарли, това не е ли вицепрезидентът? — обърна се той към другаря си в кабинката. Колегата му обаче говореше по телефона и не го чу.

Междувременно човекът се приближи до площадката отпред и каза с твърд глас:

— Добър вечер. Имам среща с президента в осем часа.

— Ще ми покажете ли документите си? — притеснено попита охранителят.

— Никога не нося такива глупости — отвърна дребничкият човек и извади пурата от устата си. — Казвам се Сандекър.

— Добре, сър. Но все пак ми трябват някакви документи — настоя охранителят и се изчерви.

Сандекър го изгледа неприязнено, но после омекна.

— Ясно ми е, че си гледаш работата, момче. По-добре звънни на началника на кабинета Мийд и му кажи, че съм на входа.

Преди обърканият пазач да отговори, колегата му показа глава от къщичката на охраната и каза:

— Добър вечер, господин вицепрезидент. Пак среща с президента късно вечерта, а?

— Добър вечер, Чарли — отговори Сандекър. — Ами да. Както е тръгнало, можем да разговаряме спокойно само по това време.

— Защо не влизате?

Сандекър пристъпи напред, но спря.

— Виждам, че имате нов човек на тази работа. — Обърна се към онемелия пазач, който го беше спрял, и стисна ръката му. — Продължавай все така, момче. — После тръгна полека към Белия дом.

Макар да беше изградил кариерата си почти изцяло в столицата, Джеймс Сандекър никога не се бе водил част от изисканото общество. Беше пенсиониран адмирал и бе широко известен с възгрубия начин, по който дълги години бе ръководил Националната агенция за морско и подводно дело. Искрено се изненада, когато президентът го покани да замени избрания му вицепрезидент, починал по време на работа. Макар да нямаше и една политическа молекула в тялото си, Сандекър знаеше, че би могъл да е много надежден защитник на каузата на околната среда и океаните, към която отдавна имаше слабост, и затова с готовност прие предложението.

Като вицепрезидент Сандекър направи всичко възможно да избегне бюрократичната администрация около поста си. Непрекъснато дразнеше полагащия му се екип от тайните служби с това, че бягаше от тях, когато му хрумне. Беше маниак на тема физкултура и често тичаше съвсем сам в парка. Работеше в сградата Айзенхауер вместо в полагащия му се кабинет в Западното крило, тъй като всячески отбягваше политическите клюки около властта. Дори при лошо време обичаше да ходи пеша по Пенсилвания Авеню, когато имаше срещи в Белия дом; предпочиташе да подиша чист въздух, вместо да минава през подземния тунел между двете сгради. При хубаво време често тръгваше за Капитолия пеша за огромен ужас на агентите на Сикрет Сървис, които бяха задължени да го следват.

След като премина още една проверка при входа на западното крило, Сандекър, придружаван от служител на Белия дом, пое към Овалния кабинет. Влезе през северозападната врата, мина по синия килим и седна срещу президента. Погледна го и потръпна вътрешно.

Президентът Гарнър Уорд изглеждаше ужасно. Независимият кандидат от Монтана, който на вид и по характер донякъде приличаше на Теди Рузвелт, изглеждаше като че ли не е спал цяла седмица. Под зачервените му очи имаше торбички, лицето му беше посивяло и отпуснато. Взря се в Сандекър мрачно, което също беше нетипично за него.

— Гарнър, ти май съвсем си престанал да спиш напоследък — каза Сандекър загрижено.

— Няма как — уморено въздъхна президентът. — Положението ни в момента е ужасно.

— Разбрах, че бензинът върви към десет долара за галон. Поредната петролна криза се усеща и тук.

Страната беше изправена пред още един неочакван поврат в цените на петрола. Иран наскоро бе спрял целия си износ на нефт в отговор на санкциите от страна на Запада, а стачките в Нигерия намалиха износа от Африка почти до нула. Още по-лошо за САЩ беше спирането на всички петролни доставки от Венесуела, предизвикано от непоследователния президент на страната. Цената на бензина и на останалите горива нарасна повсеместно и снабдяването ставаше нередовно.

— То само това да беше. — Президентът махна с ръка и побутна едно писмо към Сандекър. — Това е от канадския министър-председател — продължи Уорд. — По силата на закон за ограничаване на парниковите газове, приет от парламента им, канадското правителство е започнало да закрива петролните си операции по поречието на Атабаска. Министър-председателят със съжаление ни съобщава, че всички петролни доставки за САЩ ще бъдат спрени, докато кризата с водородните емисии не бъде преодоляна.

Сандекър прочете писмото и поклати глава.

— Доставките от Атабаска са около петнайсет процента от петролния ни внос. Това не е голям удар върху икономиката си.

Последното увеличение на цените вече се усещаше из цялата страна. Стотици хора в Североизтока измряха при голямото застудяване през зимата, когато газьолът им за отопление се изчерпа. Самолетните фирми, компаниите за автомобилни превози и свързаните с тях транспортни услуги бяха пред прага на банкрута, а стотици хиляди работници от други промишлени отрасли вече бяха съкратени. Цялата икономика беше изправена пред рухване, а правителството, неспособно да подобри условията, беше станало обект на злостни нападки.

— Не е нужно да се сърдим на канадците — съгласи се президентът. — Затварянето на обектите около Атабаска всъщност е доста благороден жест, като се имат предвид данните за засилващото се глобално затопляне.

— Да. Току-що получих доклад от Националната агенция за морско и подводно дело за океанските температури. Затоплянето обхваща моретата много по-бързо, отколкото се предвиждаше, като равнището им същевременно се повишава. Изглежда, нищо не може да спре разтапянето на полярните ледени шапки. А повишаването на морското равнище ще предизвика глобални катаклизми, каквито трудно можем да си представим.

— Като че ли нямаме достатъчно проблеми и сега — промърмори президентът. — А и не е само това. Изправени сме пред потенциално опустошителни икономически последствия. Глобалната кампания срещу употребата на въглища също набира сили. Много страни вече сериозно възнамеряват да обявят бойкот на американските и китайските стоки, ако не престанем да използваме въглища.

— Проблемът е — въздъхна Сандекър, — че топлоелектрическите централи са най-големият източник за парникови газови емисии… и осигуряват половината от необходимото ни електричество. Освен това ние разполагаме с най-големите запаси от въглища в света. Дилемата, пред която стоим, е наистина болезнена.

— Не съм сигурен, че нацията ни би устояла икономически при един международен бойкот — въздъхна президентът, облегна се в стола си и разтри слепоочията си. — Страхувам се, Джим, че сме достигнали преломен момент по отношение и на икономиката, и на околната среда. Ако не вземем нужните мерки, ни предстоят сериозни бедствия.

Нещата очевидно се влошаваха и Сандекър ясно виждаше, че това се отразява зле на президента.

— Време е за нелеки решения — съгласи се той. И като съжали първия човек в държавата, когото смяташе за близък приятел, добави: — Но не е по силите ти да ги вземеш сам, Гарнър.

В уморените очи на президента изведнъж просветна гневно пламъче.

— Може би не е. Пък и защо да се захващам? От десетина години очаквахме това да се случи, но никой не си мръдна и пръста да направи нещо. Предишните правителства гледаха главно как да подпомогнат петролните компании и подхвърляха трохи за проучванията по възобновяемите енергийни източници. Същото се отнася и до глобалното затопляне. Конгресът с прекалено усърдие защитаваше въгледобивната промишленост, без да го е грижа, че тъкмо тя постила пътя за бъдещото унищожение на планетата. Всички знаеха, че икономическата ни зависимост от чуждестранния петрол някой ден ще ни излезе през носа. И ето че този ден дойде.

— За това, че предшествениците ни бяха недалновидни, спор няма — съгласи се Сандекър. — Вашингтон никога не е бил град на смелите. Длъжни сме обаче пред американския народ да поправим грешките им, доколкото това е възможно.

— Американският народ — с болка в гласа повтори президентът. — И какво би трябвало да му кажа сега? Извинявайте, но си бяхме заровили главите в пясъка. Извинявайте, но сега сме изправени пред жесток недостиг на гориво, хиперинфлация, зашеметяваща безработица и икономическа депресия. А… извинявайте също, че останалата част от света иска да не горим повече въглища, така че ви изключваме и осветлението.

Отпусна се в стола си, взря се в стената с празен поглед и добави:

— Не мога да им предложа чудо.

След дълго мълчание Сандекър каза тихо:

— Не е нужно да им предлагаш чудо, а просто да споделиш болката им. Ще е горчив хап, но ще се наложи да вземем решение да се пренасочим към друг, непетролен енергиен източник. Обществеността може и да бъде гъвкава, ако въпросът е важен. Постави нещата пред хората, Гарнър, и те ще застанат рамо до рамо с нас, ще приемат жертвите, които им предстоят.

— Може би — съгласи се унило президентът. — Но дали ще застанат до нас и когато разберат, че е станало прекалено късно?

4.

Елизабет Финли отиде до прозореца на спалнята и погледна небето. Ръмеше леко още от сутринта и нямаше изгледи да престане. Обърна се и към водите на пристанището на Виктория, които миеха вълнолома зад къщата й. Те също бяха тихи, само тук-там се мяркаше бялата пяна на по-големите вълни. Съвсем нормален пролетен ден за корабоплаване в тукашните води.

Облече дебел пуловер и стар жълт дъждобран и излезе от скъпия си крайбрежен дом. Построена от покойния й съпруг през 90-те години, шестоъгълната къща имаше широки панорамни прозорци, които осигуряваха хубав изглед към центъра на Виктория отвъд пристанището. Ти Джей Финли я беше искал точно така — постоянно да му напомня за любимия му град. Той беше изключителна личност и най-влиятелният човек на местната политическа сцена. Като наследник на богатство, добито от строежа на канадските тихоокеански железници, навлезе в политиката още млад и стана известен и дългогодишен депутат за областта Виктория. Умря неочаквано от инфаркт, но би се радвал, ако знаеше, че другарката му в 35-годишния им брак с лекота бе спечелила мястото му в парламента.

Елизабет Финли беше фина жена, но същевременно обичаше силните изживявания; произхождаше от най-първите заселници в Канада и много се гордееше с това. Онова, което виждаше като вредни външни влияния върху Канада, я безпокоеше и тя упорито настояваше за по-строги имиграционни закони и за повече ограничения върху чуждестранната собственост и инвестиции. И макар това да безпокоеше бизнес средите, широката общественост я уважаваше заради смелостта, прямотата и честността й.

Елизабет Финли мина през подредената си градинка и се спусна по стъпалата към солидния дървен док, който свързваше имението със залива. Черният й лабрадор радостно я следваше по петите и размахваше опашка в безкрайно блаженство.

До дока бе закотвена двайсетметрова яхта. Беше почти двайсетгодишна, но блестеше като нова заради полаганите грижи. До яхтата имаше петметрова дървена спортна платноходка с жълт корпус. Също като яхтата, и тя изглеждаше като нова с полираните си метални украшения, прясната боя и новите платна.

Един слаб прошарен човек слезе от яхтата и поздрави Финли.

— Добрутро, госпожо Финли. Да излезете с „Императрицата на Колумбия“ ли смятате?

— Не, Едуард, днес съм в настроение за малко плаване с платна. Това е най-хубавият начин да си проветря главата от политиката в Отава.

— Чудесна идея — отвърна той, докато тя и кучето се качваха в платноходката, после отвърза въжетата от носа и кърмата и я изтласка от дока, докато Финли нагласяше грота.

— Пазете се от товарните кораби, госпожо Финли. Трафикът днес изглежда доста оживен.

— Благодаря, Едуард. Ще се върна до обед.

Бризът бързо изду грота и Финли започна да маневрира в пристанището, без да прибягва до извънбордовия мотор. Пое на югоизток, като заобиколи един ферибот, тръгнал към Сиатъл, сложи си спасителната жилетка и се огледа. Бреговете на остров Виктория отминаваха вляво от нея. Островърхите сгради от началото на XX век приличаха на редица кукленски къщички. В далечината напред се виждаше сериозно струпване на товарни кораби по протока Хуан де Фука, които по-нататък щяха да поемат иди към Ванкувър, или към Сиатъл. Тук-там се виждаха платноходки и рибарски лодки, но имаше предостатъчно място за всички. Финли се размина с една малка моторница, чийто самотен пътник й помаха дружелюбно.

Тя вдиша дълбоко соления въздух, вдигна яка, за да не я дразнят мокрите пръски, насочи носа към малката група острови на изток от Виктория и остави лодката да се движи без управление, докато умът й правеше същото. Преди двайсет години с Ти Джей бяха плавали през Тихия океан с много по-голяма лодка. Докато се уединяваше в отдалечени кътчета от океана, тя бе открила, че самотата й носи най-голямо удовлетворение. Винаги бе смятала платноходката за уникален лечебен инструмент. Само няколко минути във водата с нея прочистваха стреса от деня и умиряваха чувствата, й. Често се шегуваше, че на страната й трябват повече платноходки и по-малко психолози.

Малката лодка леко се плъзгаше по вълните. Когато приближи остров Дискавъри, Финли се насочи на югоизток. Стадо китове се показа на повърхността и Финли го следва няколко минути, а когато китовете се гмурнаха, отново обърна към острова. Наоколо нямаше други плавателни съдове, ако се изключи моторницата, с която се беше разминала и която, изглежда, се движеше в широки кръгове пред нея.

А после моторницата спря и човекът на нея започна да оправя въдицата си. Финли промени курса наляво, за да го подмине откъм брега, и докато го заобикаляше съвсем близо, се стресна, като чу силно цопване, последвано от вик за помощ.

Човекът размахваше бясно ръце във водата — сигурен признак, че не може да плува. А и тежкото яке му пречеше и го повличаше под водата. Финли рязко завъртя руля и хвана полъх на вятъра, който тласна лодката към давещия се.

Видя, че е широкоплещест, с къса коса и обветрено лице. И въпреки отчаяното му пляскане в очите му изобщо нямаше страх. Дори сякаш изгледа с раздразнение черния лабрадор, който стоеше до перилото и лаеше.

Финли беше достатъчно опитна да не се опитва да се бори с човек в подобно състояние, така че се огледа, взе въжето от кърмата и ловко му го подхвърли. Той успя да го увие около ръката си, преди да потъне отново. С крак, опрян в перилото, Финли дръпна въжето с всички сили. Човекът отново изскочи на повърхността на метър и нещо от кърмата, като с мъка се опитваше да си поеме въздух.

— Спокойно — подвикна му Финли. — Ей сега ще ви извадя. — Придърпа го още малко и уви въжето за една кука.

Човекът видимо се окопити, хвана се за кърмата и протегна ръка нагоре.

Финли механично сграбчи дебелата му китка. Преди да успее да го дръпне обаче усети, че я дърпа той — рязко и силно, оттласкваше се с крака от кърмата на платноходката. Тя изгуби равновесие, преметна се през перилата и се озова във водата с главата напред.

Смайването на Елизабет Финли бе надминато от още по-големия шок при сблъсъка с ледената вода. Тя спря да диша от студа, после се овладя и зарита да излезе на повърхността. Само че не можа.

Давещият се бе пуснал китката й, но вместо това я бе стиснал над лакътя и я дърпаше още по-надълбоко. Единствено спасителната й жилетка с опънатото докрай вързано за лодката въже му пречеше. Беше захапал мундщука на дихателен апарат, от който излизаше върволица мехурчета. Докато се извиваше, за да се освободи от ръката му, Финли се допря в него и усети под дрехите му гъбест слой.

Неопрен. Изведнъж осъзна целия ужас на положението. Този човек искаше да я убие.

Страхът и паниката изпревариха само с миг прилива на адреналин, който я накара да рита и да удря с всички сили. Лакътят й улучи мъжа в лицето и изби мундщука от устата му. Той я пусна да си го нагласи и тя отчаяно зарита, за да излезе на повърхността. Другата му ръка обаче я сграбчи за глезена тъкмо преди главата й да се покаже на повърхността и това реши съдбата й.

Финли се бори отчаяно още цяла минута; дробовете й роптаеха за въздух. А после пред очите й се спусна тъмна пелена. Въпреки целия ужас изведнъж се зачуди какво ли му е на лабрадора, чийто приглушен лай се чуваше и под водата. Накрая, когато притокът на кислород към мозъка престана, силите я напуснаха; тя несъзнателно се опита да поеме въздух и дробовете й се напълниха със студена солена вода.

Убиецът държа отпуснатия й труп под водата още две минути, после предпазливо изплува до лодката и го пусна. Огледа се за други съдове, не видя, доплува до моторницата и се качи на борда. Свали широкото си яке, под което носеше кислороден апарат и широк колан с тежести, и свали и тях. Смъкна и неопреновия костюм, облече сухи дрехи и запали извънбордния двигател.

На борда на платноходката черният лабрадор продължаваше да лае сърдито по стопанката си, която се носеше безжизнено до кърмата.

Убиецът го изгледа без никакво състрадание, после обърна моторницата и спокойно пое към Виктория.

5.

Пристигането на „Вентура“ в пристанището на Китимат веднага предизвика оживление. За повечето от единайсетте хиляди жители покойните рибари бяха добри съседи, приятели или познати. Новината се разпространи само минути след като Дърк пристана на кея на Кралската конна полиция и се насъбраха хора, но един едър полицай бързо ги прогони зад временното заграждение.

Веднага дойде линейка да откара трите покрити трупа, а Дърк и Съмър влязоха в една от мръсните пристанищни бараки, за да дадат показания за нерадостната си находка.

— И тримата ли бяха мъртви, когато се качихте на борда?

Монотонният глас на човека, който вземаше показанията им, съответстваше на лицето му. Полицейският началник на Китимат гледаше Дърк и Съмър с немигащи сиви очи над малък нос, разположен над безизразна уста. Дърк веднага определи инспектора като неосъществен юрист, озовал се на твърде малка за амбициите си служба.

— Да — отвърна Дърк. — Първото, което направих, беше да проверя пулса им, макар цветът на кожата и температурата им да показваха, че са умрели доста време преди да се кача на борда.

— Местихте ли труповете?

— Не. Само хвърлих одеяла върху тях, когато доближихме пристанището. Според мен са умрели на мястото, където са паднали.

Инспекторът поклати глава. Лицето му не изразяваше нищо.

— Преди да стигнете там, чухте ли някакви сигнали за помощ по радиото? Имаше ли други плавателни съдове в района?

— Не сме чули сигнали за помощ — каза Съмър.

— Единственият друг плавателен съд, който видяхме, беше някакъв туристически кораб по протока. Но той беше вече на няколко мили на север, когато попаднахме на „Вентура“ — добави Дърк.

Инспекторът погледна морето, после затвори тефтерчето с бележките си.

— И какво мислите, че се е случило? — И вдигна вежди, което почти не промени вида на безизразното му лице.

— За това трябва да си кажат думата патолозите — отвърна Дърк, — но ако питате мене, бих казал отравяне с въглероден окис. Може би ауспухът под кабинката не е бил добре уплътнен.

— Всички са открити там, така че това е възможно — съгласи се инспекторът. — Вие усетихте ли нещо?

— Не, нищо ми няма. За всеки случай отворих прозорците.

— А можете ли да добавите нещо друго във връзка със случая?

Дърк се замисли за миг, после го погледна и каза:

— Не. Освен онзи странен надпис пред седалката.

Инспекторът повдигна вежди.

— Покажете ми.

Качиха се на „Вентура“ и отидоха на мостика. Дърк застана до руля и посочи основата му с крак. Инспекторът клекна, за да вижда по-добре; явно се притесняваше, че е пропуснал нещо при първоначалния оглед. На няколко сантиметра от палубата имаше блед надпис, надраскан с молив. Мястото изглеждаше подходящо за последно съобщение от умиращ човек, проснат на пода.

Полицаят извади фенерче и освети надписа. Видя се името РУДИ, написано с несигурна трепереща ръка. Инспекторът се наведе и вдигна един жълт молив, паднал до преградата.

— Мястото е достъпно от позицията, където беше капитанът — каза замислено Дърк. — Може би е паднал бързо и не е успял да стигне до радиото.

Инспекторът изсумтя, недоволен от пропуска си при първия оглед.

— Това не значи кой знае какво. Може някой просто да си е написал името. — Изгледа Съмър и Дърк и попита: — А вие каква работа имате в пролива Хеката?

— Ние сме служители на Националната агенция за морско и подводно дело и правим изследване на фитопланктона във Вътрешния пролив — обясни Съмър. — По поръчка на отдела по риболов проучваме водите между Джуно и Ванкувър.

Инспекторът погледна служебния им катер, кимна и каза:

— Ще ви помоля да останете в Китимат още ден-два, докато приключи първоначалното разследване. Може да си оставите корабчето тук, това е докът на общината. На две преки има мотел, ако ви е нужен. Имате ли нещо против да дойдете в кабинета ми утре следобед към три? Ще изпратя кола да ви вземе.

— Добре е, че сме от полза — сухо отвърна Дърк. Малко се беше подразнил, че се отнасят с тях като със заподозрени.

След разговора Дърк и Съмър скочиха на кея. Едно корабче от изкуствен материал, почти като тяхното, с бучене се приближаваше към дока. Плуваше прекалено бързо и носът му се удари в ръба доста силно, макар че двигателят бе спрян навреме. Висок човек със спортен костюм изскочи на палубата, слезе на кея и бързо тръгна към тях. Имаше някакво сурово излъчване в чертите му, но същевременно Съмър долови и благородство в големите му тъмни очи.

— Вие ли сте хората, които са открили „Вентура“? — попита той. Гласът му беше изразителен, което според Съмър малко противоречеше на външния му вид.

— Да — отвърна Дърк. — И аз го докарах в пристанището.

Човекът кимна делово, после тръгна към полицейския инспектор, който тъкмо слизаше на сушата. Двамата заговориха оживено.

— Не може да се каже, че ни посрещнаха особено сърдечно — промърмори Дърк, докато се качваха на тяхното корабче. — Дали всички тук са любезни като мечки гризли?

— Все пак донесохме прекалено много вълнения в заспалия малък Китимат — отвърна Съмър.

След като взеха водните проби и тръгнаха към пощата, се увериха, че градът не е толкова заспал. В Китимат цареше оживление заради очакваното разширение на пристана за дълбоководни кораби на югозапад. Международната промишленост, без да вдига шум, беше забелязала добрите пристанищни условия покрай града и бе започнала да го превръща в най-натоварения пункт на север от Ванкувър. Някогашната топилна пещ за алуминий на „Алкън“ беше модернизирана за един милиард долара, а дърводобивът и туризмът не спираха растежа си.

В пощата изпратиха водните проби до лабораторията на агенцията в Сиатъл, регистрираха се в мотела и вечеряха в едно близко заведение. Преди да се върнат в мотела, се качиха на корабчето да си вземат някои неща. Преди да слязат, Съмър за момент спря и погледна „Вентура“. Полицията беше приключила огледа и корабът беше пуст — с потискащия вид на засегнато от нещастие място. Дърк забеляза угрижеността на сестра си, спря до нея и каза:

— Нищо не можем да направим. Днес беше наистина тежък ден. Да вървим в мотела да поспим.

— Просто си мислех за онзи надпис. Какво се е опитал да каже капитанът? Дали не е някакво предупреждение?

— Умрели са бързо. Дори не знаем дали е било последно съобщение.

Съмър отново се замисли за надписа и поклати глава. Сто на сто означаваше нещо — в това беше сигурна. Но нищо не й идваше наум. А и нямаше на какво да се опре. Но някак си щеше да го разбере.

6.

Оформлението на ресторанта никога не би могло да стане образец за вътрешна архитектура, но пушената сьомга и яйцата заслужаваха най-висока оценка, мислеше си Дърк. Погледна главата на лос, която висеше точно над Съмър, без да спира да дъвче, и се усмихна. По стените имаше още десетина препарирани животински глави и всичките като че ли се взираха в тях с немигащите си стъклени очи.

— Тия глави като нищо ще ме направят вегетарианка — изсумтя Съмър и направи гримаса срещу озъбилата й се мечка гризли.

— Обаче човекът, който ги препарира, сигурно е сред най-големите богаташи на Китимат — отвърна Дърк.

— Най-вероятно и мотелът е негов.

Тъкмо когато им донесоха кафето един висок човек застана на вратата на ресторанта. Огледа се и тръгна към тяхната маса. Беше човекът, който бе слязъл на кея предния ден.

— Може ли да седна при вас? — попита той.

— Разбира се, заповядайте — отговори Дърк, стана и му подаде ръка. — Аз съм Дърк Пит. А това е сестра ми Съмър.

— Приятно ми е — отвърна мъжът и се ръкува и с двамата. — Аз съм Тревър Милър. Брат ми Стив беше капитанът на „Вентура“.

— Приемете най-искрените ни съболезнования — каза Съмър. Виждаше, че загубата на брат му го е потресла много дълбоко.

— Беше изключителен човек — въздъхна Тревър Милър. Погледна Съмър и се усмихна притеснено. — Извинете за грубото ми държане вчера. Току-що ми бяха съобщили за смъртта на брат ми по радиото и просто не бях на себе си.

— Разбирам ви — каза тя. — И ние бяхме потресени.

Тревър ги разпита за подробности и Съмър му разказа как са попаднали на корабчето, докато са изучавали пролива Хеката.

— Брат ви е ловил риба по тези места от доста време, нали? — попита Дърк.

— Не, само от две-три години. Всъщност той беше лекар. Отказа се от професията си и се залови със страст за рибарството. И се справяше много добре въпреки ограниченията, налагани в наши дни върху промишления риболов.

— Малко необичайна промяна на кариерата — подхвърли Съмър.

— Израснахме край морето. Баща ни беше инженер в тукашната минна компания и страстен рибар. Винаги сме имали лодка. Стив отделяше цялото си свободно време за морето. Дори се беше промъкнал тайно на един рибарски кораб, докато беше в гимназията.

— И „Вентура“ е много хубав — каза Дърк. — Никога не съм виждал толкова съвършено поддържан рибарски кораб.

— Стив казваше, че „Вентура“ е гордостта на Северозапада. Беше малко перфекционист. Винаги поддържаше корабчето си безупречно чисто, а екипировката — в идеална форма. И тъкмо това прави всичко още по-тревожно. — Той погледна през прозореца; отнесеният поглед се беше върнал в очите му. Обърна се към Дърк и попита тихо: — Всички бяха мъртви, когато ги открихте, нали?

— Да, за съжаление. Корабчето кръжеше накъдето му хрумне без никого на руля.

— Щеше да се забие в скалите на остров Гил, ако Дърк не се бе качил на борда — обади се Съмър.

— Радвам се, че сте го направили — каза Тревър. — Аутопсията показа, че всички са умрели от задушаване. Полицията е сигурна, че причината е отравяне с въглероден окис. И все пак аз прегледах цялата „Вентура“ и не открих никакъв признак за изтичане на газ.

— Двигателят е доста по към кърмата спрямо кабинката, което прави нещата още по-странни. Може би изобщо не е имало изтичане, а само смесване на вятъра и условията на работа на двигателя, което е позволило изгорелите газове да се съберат в кабината — предположи Дърк. — Все пак изглежда странно, че и тримата са се предали толкова бързо.

— Може и да не е толкова необичайно — намеси се Съмър. — Помните ли случая преди няколко години с удавянията на почиващите от лодките — къщи на езерото Пауел? Накрая откриха, че изгорелите газове са се събирали под кърмата на лодките и са блокирали движенията на плуващите във водата.

— Но Стив беше много предпазлив — каза Милър.

— Всеки може да бъде изненадан от невидим убиец — вдигна рамене Дърк.

Разговорът явно се отразяваше зле на Тревър — той беше пребледнял от напрежение. Съмър му доля кафе и каза:

— Ако можем да помогнем с нещо, обърнете се към нас на всяка цена. — От нежните й сиви очи струеше неподправена загриженост.

— Благодаря ви за опита да помогнете на брат ми и екипажа му, както и че сте спасили „Вентура“. Цялото ми семейство ви е признателно. — Тревър се поколеба и добави: — Всъщност бих ви помолил за още нещо. Бихте ли могли да ме отведете до мястото, където се е случило това?

— Ама то е на почти сто километра от тук — възкликна Дърк.

— Можем да вземем моята лодка. Тя вдигна петдесет километра в час. Наистина искам да видя къде точно е станало.

Съмър погледна часовника на стената — беше закачен под озъбена пума.

— Имаме среща с полицейския инспектор чак в три следобед. Мисля, че ще можем да отидем до там и да се върнем.

— Трябва да проверя какви са резултатите от подводните наблюдения, за да видя дали няма нещо за носене в лабораторията в Сиатъл — каза Дърк. — Какво ще кажеш ти да отидеш с господин Милър, а пък аз да се оправя с инспектора, ако се забавите?

— Нека минем на „ти“, наричайте ме Тревър. А и ще я върна навреме. — Тревър се усмихна на Съмър, все едно иска разрешение от баща й да я изведе, и тя с учудване установи, че се изчервява.

— Запази ми мястото под ярката лампа за разпитите — каза на Дърк. — Ще се видим в три.

7.

Докато се качваха, Съмър видя върху корпуса надпис „ПРИРОДНИ РЕСУРСИ, КАНАДА“ и щом потеглиха, седна до Тревър и попита:

— Какво работиш с отдела за природни ресурси?

— Крайбрежна екология за службата по горите — отвърна той и заобиколи един кораб, който правеше маневра в средата на канала. — Работя главно с промишленото разрастване на крайбрежието около Северна Британска Колумбия. Добре е, че седалището ми е в Китимат, тъй като разширяването на пристанището ми осигурява много работа. — Обърна се към нея и се усмихна. — Е, работата ми е доста скучна в сравнение е онова, което вие с брат ви правите за Националната агенция за морско и подводно дело.

— Да събираш планктон по Вътрешния пролив не е най-голямото изживяване на света — отвърна тя.

— Любопитно ми е да видя резултатите ви. Имаме данни за повишена концентрация на смъртността в някои райони наоколо, макар самият аз да не съм попадал на тях.

— О, нямам нищо против да работя с колега, любител на морските дълбини — отвърна тя.

Корабчето се плъзгаше с лекота по спокойните води. По малките зелени островчета стърчаха дебели борове — поредица красиви препятствия. Краткотраен дъжд ги обля за няколко минути и остави след себе си сива тъмнота, но когато наближиха остров Гил, видимостта нарасна на три-четири километра. Съмър премести поглед от радара към хоризонта и установи, че наоколо няма други плавателни съдове.

— Чакай, дай аз да управлявам — каза тя и се изправи. Тревър с нежелание се отмести, а Съмър насочи корабчето към острова, намали скоростта и зави на север.

— Намираме се приблизително на мястото, където забелязахме „Вентура“ да идва от северозапад, на около два километра от нас. Направи завой, без да бърза, и полека-лека ни излезе напречно. Щеше да ни удари, ако не бяхме променили курса.

Тревър гледаше и се опитваше да си представи сцената.

— Току-що бях взела поредната проба. Не видяхме никого на мостика, а и опитът ни да се свържем по радиото остана без резултат. Доближихме се борд до борд и Дърк се прехвърли на „Вентура“. И… — Гласът й заглъхна.

Тревър кимна, отиде до перилата и се загледа над водата. Беше започнало отново да ръми. Съмър го остави насаме с мислите му за няколко минути, после тихо се приближи и го хвана за ръката.

— Съжалявам за брат ти.

Той стисна ръката й, но остана загледан в далечината. А после погледът му изведнъж се съсредоточи — бяло облаче се бе появило над водата на двайсет-трийсет метра от носа и бързо се увеличаваше.

— Прекалено бяло е за мъгла — с недоумение заяви Съмър. Освен това забеляза и че с приближаването на облачето във въздуха се разнася остър мирис.

Мъглявината вече се бе издула до края на носа. Слабият дъждец неочаквано премина в порой и Тревър и Съмър се шмугнаха в кабинката. През люка видяха как приближаващият се бял облак се стопи под сивите струи.

— Много странно — отбеляза Съмър, докато Тревър палеше двигателя. Той насочи корабчето към Китимат и увеличи скоростта — а после забелязаха във водата умрели риби.

— Дяволският дъх — прошепна Тревър.

— Какво?!

— Дяволският дъх — повтори той и я погледна разтревожено. — Един местен жител хайсла ловял риба в този район преди няколко седмици и бил изхвърлен мъртъв на един от островите. Властите заявиха, че се бил удавил, най-вероятно блъснат от кораб, който не е забелязал лодката му в мъглата. Или че бил получил инфаркт, не помня точно. — Дъждът беше намалял, но Тревър продължаваше внимателно да следи водата пред тях.

— И какво? — подкани ги Съмър.

— Не се замислих особено за случая. Но преди няколко дни брат ми открил лодката на същия хайсла, докато ловял риба в района, и ме помоли да я върна на семейството му в селцето Китамаат, обитавано изцяло от хайсла. Правил съм някои крайбрежни проучвания за селцето, така че познавам добре доста негови жители. Чичото на покойния почна да ме уверява, че го бил убил Дяволският дъх.

— В смисъл?

— Дяволът бил решил, че времето на рибаря е дошло, затова хвърлил студен бял дъх на смъртта, който убил него и всичко живо наоколо.

— Тоест рибите и така нататък, за които са докладвали, така ли?

Тревър се усмихна криво.

— Е, старецът беше доста пиян. А и хайсла намесват свръхестественото във всичко.

— И на мене ми звучи малко като бабини деветини — съгласи се Съмър.

Думите обаче не спряха внезапната студена тръпка, която пробяга по гърба й.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание — и двамата си мислеха за странните думи на човека от племето хайсла и доколко те имат отношение към нещата, които бяха видели току-що.

Докато се връщаха към Китимат, един вертолет прелетя съвсем ниско над главите им и се насочи към северния бряг на канала, където сред дърветата имаше някакво предприятие. В залива се издаваше дървен кей, за който бяха вързани няколко лодки и голяма луксозна яхта. На поляната зад кея имаше огромна палатка за празненства.

— Частен ловен обект за богатите, а? — подметна Съмър.

— Не е толкова изискано. Това е прототип на завод за преработка на въглеродни съединения на компании ята „Тера Грийн Индъстрис“. Докато го утвърждаваха, участвах в комисия за оценка на мястото.

— Познавам технологията за работа с въглерода. Събиране и втечняване на промишления въглероден двуокис, след което продуктът се вкарва в земята под океанското дъно. Доста скъп начин за премахване на замърсителите от атмосферата обаче.

— Съвременните закони за ограничаване на парниковите газови емисии повишават значението на тази технология. Контролът върху промишления въглероден двуокис в Канада е особено строг. Компаниите наистина могат да търгуват с въглеродните си запаси, но цената за обработката им си остава по-висока от очакванията. Минните и енергийните компании отчаяно търсят по-евтини алтернативи. Гоайет очаква да спечели много от обработката на въглерода, ако му разрешат да разшири процеса.

— За Мичъл Гоайет, магната по средствата за опазване на природната среда, ли става дума?

— Да, той е собственикът на „Тера Грийн“. Гоайет е нещо като културен герой за много канадци. Построил е язовири, инсталации за електричество с вятърна и слънчева енергия из цялата страна, докато предлага и технологии с използване на водородно гориво.

— Познавам кампанията му за пропаганда на вятърни електростанции по крайбрежието на Атлантическия океан с цел производството на чиста енергия. Но това там — Съмър кимна към луксозната италианска яхта — не ми прилича да гори водород.

— Е, той не живее отшелническия живот на истински борец за чиста околна среда. Наистина стана милиардер благодарение на движението, но без да се превърне в маниак. Някои твърдят, че дори не вярва в идеалите на движението и ги използва единствено за да печели.

— И явно е успял — каза тя, без да сваля поглед от яхтата. — А защо е построил предприятието тук?

— Защото тук е Атабаска. Богатите на петрол пясъци на Атабаска, Албърта, изискват огромно количество енергия, за да се преработи суровината в нерафиниран нефт. Вторичният продукт от процеса е въглеродният двуокис в големи количества. Новото споразумение за парниковите газове ще сложи край на операциите по рафинирането, ако не намерят начин да решат проблема с двуокиса. И тук на сцената излиза Мичъл Гоайет. Петролните компании вече строят тръбопровод до Китимат. Гоайет ги склони да започнат и допълнителен тръбопровод за отвеждане на втечнения въглероден двуокис.

— Да, видяхме два малки танкера в канала — каза Съмър.

— Борихме се с всички сили с тръбопровода заради страха от разливи, но търговският интерес надделя. Междувременно Гоайет убеди правителството, че ключът за успеха на предприятието му е то да се разположи по крайбрежието, и дори получи безплатно земята от Отдела по природните ресурси.

— И все пак е жалко, че са започнали строежа в такова чисто място.

— В отдела имаше много възражения, но в крайна сметка министърът на природните ресурси приключи въпроса, като подписа разрешението. Всъщност чух, че той щял да е сред гостите за официалното откриване днес.

— А ти не си ли поканен?

— Поканата ми сигурно се е загубила по пощата. — И се засмя.

Съмър за първи път го виждаше да се смее и се изненада от топлината в очите му.

Спряха до корабчето на НАМПД и Дърк, който пишеше нещо на компютъра си, слезе на кея да ги посрещне. Беше намръщен.

— Върнахме се преди три, дори ни остана време — отбеляза Съмър, като си погледна часовника.

— Посещението при полицейския началник е най-малката ни грижа в момента — отвърна Дърк. — Току-що получих лабораторните резултати от водните проби, които вчера изпратихме в Сиатъл.

— И защо си толкова мрачен?

Дърк й подаде една разпечатка, кимна към морето и каза:

— Кристалночистите води покрай Китимат, изглежда, са на път да изтровят всичко, което плува из тях.

8.

Мичъл Гоайет пресуши кристалната чаша шампанско „Крюг Кло дю Мезнил“ с явно удоволствие и я остави върху масичката наблизо тъкмо когато покривът на палатката започна да се къдри от перките на пристигащия хеликоптер.

— Моля за внимание, господа — каза той с дълбокия си глас. — Това трябва да е министър-председателят. — Отдели се от малката група провинциални политици, излезе от палатката и тръгна към хеликоптерната площадка.

Гоайет беше едър и внушителен и се държеше изискано, на границата с превзетото. С раздалечените си очи, пригладената назад с брилянтин коса и постоянната си усмивка имаше излъчването на глиган. При все това се движеше плавно, почти грациозно, което противоречеше на явната му арогантност. Имаше излъчването на човек, натрупал богатството си с ум, измами и сплашване на опонентите.

Макар да не беше герой от история, в която беднякът става богаташ, Гоайет бе успял да превърне семейното си наследство в малко богатство, когато една енергийна компания плати висока цена за земя, която да се използва за водноелектрически проект. Гоайет предвидливо успя да договори процент от енергийните приходи срещу земята, като правилно предвиди нарастването на нуждите от енергия на процъфтяващия Ванкувър, пусна в ход редица капиталовложения, закупи права за минералната и дърводобивната промишленост, за топлинни енергийни източници, дори закупи собствени топлоелектрически станции. Чрез мощна рекламна кампания, насочена към алтернативните енергийни източници, си изгради име на човек, подкрепян в делата си от правителството. И тъй като капиталите му бяха предимно частни, малцина знаеха колко точно природен газ, въглища и петрол притежава, както и за пълното лицемерие на внимателно изградения му обществен образ.

Вертолетът „Сикорски S-76“ се завъртя отгоре, после опря колелата си в кръглата хеликоптерна площадка. Двата двигателя спряха и помощник-пилотът излезе и отвори страничната врата за пътниците. Един нисък човек с лъскава сребриста коса слезе и наведен тръгна под въртящите се перки; последваха го двама помощници.

— Господин премиер, добре дошли в Китимат и новото ни предприятие „Тера Грийн“ — поздрави го Гоайет със свръхширока усмивка. — Как мина полетът?

— Хм, машината е чудесна. А и дъждът спря, така че можахме да се порадваме на гледката. — Канадският министър-председател Барет, фин човек, изградил се до голяма степен сам, разтърси ръката на Гоайет. — Радвам се, че се виждаме отново, Мич. И благодаря за превоза. Не знаех, че си похитил и един от министрите в собствения ми кабинет.

И кимна към оплешивяващия човек с посърнал поглед, който тъкмо слизаше от вертолета.

— Министърът на природните ресурси Джеймсън изигра важна роля за легализацията на предприятието ни тук — лъчезарно съобщи Гоайет и се обърна към Джеймсън. — Добре дошли на завършения продукт.

Министърът не беше така възторжен и с малко принудена усмивка отвърна:

— Радвам се, че предприятието е влязло в строя.

— Първото от много, с ваша помощ. — Гоайет се обърна към премиера и му намигна.

— Да, директорът по планирането на вашата фирма ми каза, че вече сте започнали нов обект в Ню Брънзуик. — Барет кимна към вертолета.

— Директорът по планирането ли? — попита объркано Гоайет, проследи погледа на министър-председателя и се обърна към вертолета. Още един човек слезе от него, вдигна ръце към небето, присви очи срещу слънцето и прокара длани по късата си коса. Макар да отговаряше на всички изисквания за облекло на високопоставен служител, шитият по поръчка син костюм не прикриваше атлетичната му фигура. Гоайет едва не зяпна от учудване, когато човекът се приближи.

— Господин Гоайет — със самодоволна усмивка каза мъжът със синия костюм. — Разполагам с документ за отнемане на правата ви върху собствеността във Ванкувър, който трябва да подпишете. — И за по-голям ефект дори потупа кожената папка, която носеше.

— Чудесно — изпухтя Гоайет и хвърли поглед към наетия си охранител, който стоеше до частния му вертолет. — Защо не ме изчакате в кабинета на директора? След малко ще ви обърна внимание.

После покани премиера в бялата палатка. На фона на пиеси, изпълнявани от струнен квартет, поднесоха вина и ордьоври, след което Гоайет поведе високопоставените лица към входа на предприятието. Един инженер с лице на клоун, който се представи като мениджър на завода, пое групата, за да направят кратка обиколка. Огледаха две големи помпени станции, след което мениджърът им показа няколко огромни резервоара, частично прикрити от боровете.

— Въглеродният двуокис се изпомпва като течност от Албърта и се складира в резервоарите — обясни мениджърът. — После под налягане се вкарва в земята под нас. Тук е изкопан осемстотинметров кладенец, първоначално през твърд слой скала, после през по-шуплест седиментен слой, изпълнен със солена вода. Това е най-добрата възможна геологична среда за задържане на въглеродния двуокис: тя на практика не позволява никакво изтичане на повърхността.

— А какво ще стане, ако има земетресение? — попита премиерът.

— Тук сме на повече от петдесет километра от най-близката позната сеизмична линия, така че не е особено вероятно да ни сполети силен трус. А дълбочините, на които складираме продукта си, фактически изключват всяка възможност той да бъде освободен по геологически причини.

— Каква част от произвеждания в рафинериите на Атабаска въглероден двуокис обработваме тук?

— Доста незначителна, за съжаление. Трябва ни повече техника, за да поемем целия продукт от петролните залежи в пясъците и да го обработим.

Гоайет наблегна на нуждата от въвеждане на сериозна търговска политика за продукта:

— Както знаете, върху петролното производство в Албърта бяха наложени сериозни ограничения заради по-строгите закони за въглеродните емисии. Новите правила ще се отразят особено зле върху електростанциите в Изтока, които се захранват от въглища. Икономическите последствия за цялата страна ще са значителни. Но в момента вие стоите върху решението на проблема. Вече сме открили в района още места, подходящи за преработка на въглерод. Нужна ни е единствено помощта ви, за да продължим развитието им.

— Може и така да е — сухо каза премиерът, — но лично на мен не ми допада идеята крайбрежието на Британска Колумбия да се превърне в сметище за промишлените отпадъци на Албърта. — Беше израсъл във Ванкувър и все още споделяше гордостта на местните жители от провинцията.

— Не бива да се забравя данъкът, който Британска Колумбия налага върху всеки метричен тон прехвърлян през границата въглерод, част от който се връща във федералната хазна. Фактът е, че по този начин провинцията си осигурява безопасна печалба. Освен това може би сте обърнали внимание на пристанищните ни съоръжения. — Гоайет посочи една голяма сграда на отсрещния бряг на заливчето. Разполагаме с над сто и петдесет метров покрит док, където да приемаме танкерите с втечнения въглероден двуокис. Превозът вече е започнал и възнамерявам да ви покажа, че сме в състояние да обработваме въглеродните отпадъци от Ванкувър паралелно с дърводобивната и минната промишленост по крайбрежието. Ако ни позволите да построим такива предприятия из цялата страна, ще можем да поемем голяма част от националните квоти. А ако се вземат предвид допълнителните възможности на крайбрежните ни предприятия, ще можем да поемаме и американски и китайски въглерод, при това с добра печалба.

Очите на политика светнаха, когато чу за възможността в държавната хазна да влязат допълнителни постъпления, но все пак той попита:

— А може ли да се каже, че технологията е напълно безопасна?

— Тук не става въпрос за ядрени отпадъци, сър. Това предприятие е изпълнено като прототип и работи безупречно вече няколко седмици. Господин премиер, в тази инициатива не може да има загуба. Аз строя и обслужвам заводите, осигурявам и безопасността им. Правителството трябва само да ми разреши да започна, а после да получи своя дял.

— Остава ли достатъчно и за вас?

— Ще се оправя. — Гоайет се ухили като хиена. — От вас и от министъра на ресурсите ми е нужно единствено продължение на разрешителното да използвам обекта и тръбопровода. И това няма да ни затрудни, нали, министър Джеймсън?

Джеймсън го погледна като бито куче и отвърна:

— Не мисля, че ще са намерят много неща, които да сложат край на доверието помежду ни.

— Добре тогава — отсече Барет. — Изпратете ми предложенията си и ще ги обсъдя със съветниците си. А сега има ли още малко от това хубаво шампанско?

Когато групата се отправи обратно към мокрия бюфет, Гоайет задържа министъра на ресурсите малко назад и каза:

— Надявам се, че си получил благополучно беемвето. — Този път се усмихваше като акула.

— Щедър подарък, който достави огромно удоволствие на жена ми. Бих предпочел обаче бъдещите компенсации да не бият толкова на очи.

— Не се безпокой. Вноските за твоя дял към офшорния тръст вече са направени.

— А какви са тези глупости за строеж на нови предприятия по крайбрежието? И двамата знаем, че на геологията тук не може да се разчита. Така нареченият ти втечнител ще достигне пълния си капацитет за броени месеци.

— Обектът ще е в експлоатация неопределено дълго време — наставнически заяви Гоайет. — Проблемът с капацитета е разрешен. Докато изпращаш на инспекция същия екип геолози, няма да имаме проблеми с плановете за разширение по крайбрежието. Главният геолог любезно се съгласи да преразгледа заключенията си срещу минимално заплащане. — И пак се захили.

Джеймсън се намръщи. Беше наясно, че корупцията във ведомството му се вихри далече отвъд до̀сега на собствените му нечисти ръце. Така и не можеше да си спомни коя точно беше сутринта, когато се събуди и си даде сметка, че Гоайет всъщност го притежава. Беше преди няколко години. Двамата се бяха срещнали на хокеен мач по времето, когато Джеймсън за първи път беше внесъл кандидатурата си за място в парламента и реши, че в лицето на Гоайет е попаднал на заможен доброжелател, който споделя собствените му прогресивни виждания за бъдещето на страната. Даренията за политическите кампании нарастваха паралелно с кариерата на Джеймсън, но в един момент, без да се усети, той бе изпуснал контрола. Приносите към кампаниите ставаха все по-често безплатни пътувания със самолет и подарени ваканции и накрая се превърнаха в явни парични подкупи. Амбициозен по сърце, със съпруга и четири деца, които да издържа със заплата на държавен служител, Джеймсън приемаше парите, без да се замисли, като си внушаваше, че нещата, за които подкрепя Гоайет, са справедливи. Едва когато стана министър на ресурсите обаче той видя и другата страна на Гоайет. Общественото мнение, че той е защитник на околната среда, беше само хитро измислена фасада и прикриваше истинската същност на Гоайет — жаден за пари мегаломан. Зад всяка вятърна електростанция, която откриваше под водопада от обществени овации, той експлоатираше пет-шест ТЕЦ-а, чийто действителен собственик често се губеше сред подробностите на корпоративните субсидии. Лъжливи искове за минни права, подправени данни за околната среда и преки федерални помощи на предприятията на Гоайет — всичко това минаваше с парафа на министъра. Подкупите в отплата бяха несекващи и щедри. Джеймсън успя да си купи елегантна къща в един от най-изисканите квартали на Отава Рокклиф Парк и да събере повече от достатъчно пари, за да изпрати децата си да учат в най-най-скъпите училища. И все пак никога не бе смятал да изпусне нещата чак толкова, макар сега да му беше ясно, че не може да се измъкне.

— Нямам представа дали ще мога да поддържам тези неща още дълго — уморено призна той на Гоайет.

— Ще ги поддържаш толкова дълго, колкото ми е нужно — отсече Гоайет и очите му станаха студени като лед. — Освен ако не искаш да прекараш остатъка от дните си в затвора Кингстън.

Джеймсън клюмна, въздъхна и кимна. Уверен в покорността му, Гоайет се усмихна и посочи палатката.

— Хайде. Ела да отидем при премиера и да пием за богатствата, които ще получим с негова помощ.

9.

Клей Зак беше вдигнал крака върху бюрото на заводския мениджър и прелистваше някаква книжка за първите заселници. Чу как вертолетът излита и погледна небрежно през панорамния прозорец.

Гоайет влезе след няколко секунди — изглеждаше леко отегчен — и подхвърли:

— Горкият ми директор по планирането. Изглежда, си пропусна полета.

— Насам летяхме доста притеснено — отвърна Зак, докато прибираше книгата в чантата си. — Бяхме натъпкани като сардели с всичките тия политици на борда. Наистина трябва да използваш „Юрокоптер ЕС-155“. Лети много по-бързо. А и не трябва да губиш толкова много от времето си в разговор с тия проститутки. Между другото, министърът на природните ресурси май никак не те обича.

Без да обръща особено внимание на думите му, Гоайет се настани в кожения фотьойл срещу бюрото и каза:

— Премиерът току-що бе осведомен за смъртта на Елизабет Финли. Обявиха го за нещастен случай.

— Да. Паднала в морето и се удавила. Човек с нейните възгледи би трябвало да може да плува — усмихна се Зак.

— Всичко оправи, нали?

По лицето на Зак премина сянка.

— Знаеш, че услугите ми са скъпи тъкмо затова. Освен ако кучето й не говори, няма никакви причини да се мисли, че случаят не е само печално произшествие. — Облегна се в стола си и вдига очи към тавана. — Заедно с Елизабет Финли си отива и движението за спиране износа на нефт и природен газ за Китай. — Наведе се напред и посочи Гоайет с пръст. — Интересно колко би излязла подобна законодателна промяна на операциите по добив на петрол в Мелвил?

Гоайет се взря в очите на убиеца, но не прочете нищо там. Обветреното лице не показваше никакви чувства. Беше с изражението на съвършения играч на покер. Тъмните очи изобщо не бяха прозорец към душата му… ако изобщо имаше душа, помисли си Гоайет. Да държиш на работа наемен убиец си беше игра с огъня, но Зак беше тактичен професионалист. А и дивидентите, които носеше, бяха огромни.

— Сумата не би била дребна — отговори накрая той.

— И това ни води до въпроса за моя хонорар.

— Ще ти се плати според уговорката. Половината сега и половината след като приключат разследването на случая. Преводът, както и преди, ще бъде до сметката ти на Каймановите острови.

— Което ще е първата от много спирки за парите — усмихна се Зак. — Може би е дошло време да проверя какво е положението в полога на златната ми кокошчица и да изкарам няколко седмици заслужена отпуска в слънчевите Кариби.

— И аз мисля, че раздялата ти за малко с канадска земя е добра идея. — Гоайет се поколеба и се зачуди дали да продължи мисълта си. Човекът вършеше добре работата си, трябваше да му го признае, и винаги покриваше следите. — Имам още един проект за тебе — каза накрая. — Дребна работа. И то в Съединените щати. Този път няма да има трупове.

— За какво става дума? — Зак още не беше отказвал поръчки. Макар убедено да мислеше, че Гоайет е кретен, трябваше да признае, че плаща добре. Изключително добре.

Гоайет му подаде една папка.

— Можеш да я прочетеш по време на обратния си полет. Отвън те чака шофьор, който ще те откара до летището.

— Пътуване с граждански полет? Ако нещата вървят така, ще ти трябва нов директор по планирането.

Зак се надигна и излезе от кабинета с походката на император. Гоайет остана загледан във вратата, като клатеше глава.

10.

Лиза Лейн разтри уморените си очи и отново огледа периодичната таблица — стандартно помагало, каквото окачват във всички кабинети по химия по света. Опитната специалистка по биохимия отдавна познаваше списъка на известните елементи и навярно можеше да ги изброи в обратен ред, ако някой поискаше това от нея. Но сега се взираше в таблицата с надежда за вдъхновение, за нещо, което да предизвика появата на нова идея.

Търсеше устойчив катализатор, който да разделя кислородната молекула от въглеродната. Докато шареше по периодичната таблица, погледът й спря върху четиридесет и петия елемент, родий, със символ Rd. Програмата за моделиране в компютъра на Лейн редовно й сочеше някакво метално съединение като възможен катализатор. Досега родият изглеждаше най-доброто вещество, макар да беше изцяло неефективен и ужасно скъп благороден метал. Изследването й в лабораторията по технология на околната среда в университета „Джордж Вашингтон“ се наричаше „Проект Синьо небе“ и навярно трябваше да си остане така. И все пак потенциалната рентабилност в случай на успех беше така огромна, че просто не можеше да се пренебрегне. Трябваше да се намери решение.

Докато се взираше в квадратчето, означаващо родий, тя забеляза, че предходният елемент има сходен символ, Ru. Завъртя разсеяно кичур от дългата си кафява коса и произнесе названието на глас: рутений. Промеждутъчен метал от семейството на платината. Елемент, който още не бе изпробвала.

— Боб — подвикна тя на жилавия човек с лабораторна престилка, седнал пред съседния компютър, — получихме ли изобщо пробата рутений, която поисках?

Боб Хамилтън Отмести поглед от монитора.

— Рутений. Това вещество не може да се достави току-така. Говорих с поне двайсет снабдители и нито един го нямаше на склад. Накрая ме препратиха към магазин за геоложки образци в Онтарио, който разполагал с ограничено количество. Беше по-скъпо от пробата ти родий, така че поръчах само петдесет грама. Сега ще видя в склада дали образецът е дошъл.

Излезе от лабораторията и тръгна по коридора към малкия склад, където държаха под ключ специалните доставки. Асистентът зад прозореца с решетка извади една малка кутия и я сложи на гишето. Боб я взе, върна се в лабораторията и я остави на бюрото на Лиза.

— Имаш късмет. Пристигнал е вчера.

Лиза вдигна капачето и видя няколко стружки метал без блясък, поставени на пластмасова подложка. Взе една, сложи я на поставка и я разгледа с микроскопа. Парченцето приличаше на уголемена рошава снежна топка. След като измери масата на образеца, тя го постави в херметически затворено отделение, прикрепено към масов спектрометър. Към уреда бяха прикачени поне четири компютъра и няколко газови бутилки под налягане. Лиза седна пред една от клавиатурите и набра команда, с която активира началото на изпитателна програма.

— Това ли ще ти осигури билета за раздаване на Нобеловите награди? — попита Боб.

— Ако се получи, ще съм доволна и на билет за следващия мач на футболното първенство. — Погледна към стенния часовник и попита: — Защо не отидем да хапнем нещо? Ще ми трябва поне час, за да получа предварителните резултати.

— Готово — съгласи се Боб, смъкна престилката и се опита да я надбяга до вратата.

След като изяде сандвича си с пуйка в бюфета, Лиза се върна в миниатюрния си кабинет в дъното на лабораторията. След минутка и Боб показа глава от вратата и възкликна изумено:

— Лиза, бързо ела да видиш!

Лиза го последва до лабораторията и сърцето й прескочи, когато го видя да отива право към спектрометъра. Боб посочи един от мониторите, на който се виждаха редица цифри покрай пулсираща хистограма.

— Забравила си да извадиш родия, преди да започнеш новия тест. Но погледни резултатите. Оксалатните показания са извън всички граници!

Лиза погледна монитора и потрепери. Детекторът на спектрометъра беше подредил молекулярния резултат от предизвиканата химическа реакция. Катализаторът рутений успешно бе разрушил връзките във въглеродния двуокис и ги бе прегрупирал в двувъглеродното съединение оксалат. За разлика от предишните й катализатори, комбинацията от рутений и родий беше създала продукт без остатъчни материали. Беше попаднала на резултат, който търсеха учените от цял свят.

— Не мога да повярвам — промърмори Боб. — Каталитичната реакция е без отклонения.

Лиза усети, че й се завива свят, и седна на един стол. Провери отново и отново резултата; търсеше грешка, но не намираше. Накрая си наложи да приеме възможността, че е направила важно откритие.

— Налага се да съобщя на доктор Максуел — каза тя.

Доктор Хорас Максуел бе директорът на университетската лаборатория.

— Максуел? Полудя ли? Той ще дава показания пред Конгреса след два дни.

— Знам. Очаква се й аз да се явя с него.

— На това му казват самоубийствена акция. — Боб поклати глава. — Ако му кажеш как стоят нещата, той ще даде показания, които ще осигурят издръжката на лабораторията.

— И какво лошо има в това?

— Ще е лошо, ако резултатите не могат да се възпроизведат. Един лабораторен тест не решава проблемите на вселената. Нека проверим отново всичко, преди да отидем при Максуел. Или поне да изчакаме, докато даде показанията си.

— Знаеш ли, прав си. Можем да повторим експеримента по друг начин за всеки случай. Може да ни попречи единствено липсата на рутений.

— О, за това няма защо да се тревожим — измърмори Боб.

11.

Пътническият самолет на „Еър Канада“ летеше високо над Онтарио и през люка на първа класа пейзажът долу приличаше на зелен шал, съшит от отделни парчета. Клей Зак обаче не се интересуваше от гледката, а от красивите крака на младата стюардеса, която разнасяше напитки. Тя усети погледа му и му донесе пластмасова чашка мартини.

— Последното питие, което мога да ви поднеса. — Усмихна му се закачливо. — Скоро кацаме в Торонто.

— Така ще му се насладя още повече — отвърна той също с усмивка.

Беше с памучни панталони цвят каки и син пуловер и приличаше на обикновен търговски посредник, тръгнал на поредната конференция. Истината беше различна.

Като единственото дете на самотна майка алкохоличка, Клей Зак беше израснал в бедняшки квартал на Съдбъри, Онтарио, без никой да се грижи за него. На петнайсет години напусна училище и се хвана на работа в близките мини за никел, където заякна физически. Добрата си форма пазеше и сега, след двайсет години. Животът му на миньор обаче не продължи дълго, защото още в началото той заби кирката си в ухото на друг работник, понеже онзи го напсува.

След като напусна Онтарио, Клей се установи под ново име във Ванкувър и се включи в бизнеса с наркотици. Силата и уменията му бяха подложени на сериозна проверка, когато постъпи на работа като бодигард към местния трафикант на метамфетамин Шведа. Парите пълнеха джоба му лесно, но при разпределянето им Зак проявяваше необикновена интелигентност. Макар и самоук, той имаше ненаситен апетит за книги; сериозно изучаваше бизнес и финанси. Вместо да профука нечистата си печалба по евтини жени и лъскави коли като подчинените си, той мъдро ги вложи в акции и недвижима собственост. Край на доходната му наркокариера обаче сложи едно нападение от засада.

То не беше дело на полицията, а на един хонконгски доставчик, който се стремеше да разшири контрола си върху пазара. Шведа и придружителите му бяха избити по време на една нощна сделка в неспокойния ванкувърски Станли Парк. Зак успя някак да избегне огъня и да избяга невредим през едни шубраци.

Разумно изчака благоприятния случай, за да си отмъсти, като прекара седмици в проследяване на луксозна яхта, наета от китайския синдикат. Постави бомба със закъснител — работа, за която беше подготвен по време на стажа си в никеловите мини, — и взриви яхтата заедно с всички хонконгски сътрудници на борда. Докато наблюдаваше експлозията от малък скутер наблизо, забеляза, че човек от една съседна яхта пада във водата от взривната вълна. Даде си сметка, че властите няма да се разтревожат особено от смъртта на известен наркотрафикант, но биха задълбочили търсенията си, ако допълнителната жертва е виден и заможен човек, така че бързо измъкна изпадналия в несвяст човек от водата.

Когато уплашеният Мичъл Гоайет дойде на себе си, благодарността му беше нетипично голяма.

— Вие спасихте живота ми — кашляше той. — Ще ви възнаградя за това.

— По-добре ми дайте работа — отвърна Зак.

Смя се много на тази история след години, когато я припомни на Гоайет. Дори Гоайет призна, че случаят е смешен. По онова време важният човек отдавна беше започнал да уважава подривните таланти на някогашния миньор и отново и отново го наемаше за най-различни задачи. Знаеше обаче, че може да разчита на Зак единствено ако му плаща добре, затова винаги го държеше под око. От своя страна Зак пък обичаше самостоятелността си и макар да се разбираше с Гоайет и да се радваше на възнаграждението си, му се харесваше и да дразни богатия си и властен работодател.

Самолетът кацна на международното летище „Пиърсън“ в Торонто няколко минути преди разписанието. Зак надмогна влиянието от мартинитата, които бе изпил в салона на първа класа, и тръгна към бюрото за коли под наем. От щанда взе ключовете на четириместен седан и пое на юг, като се придържаше към западното крайбрежие на езерото Онтарио. Измина повече от сто километра по крайбрежната магистрала и излезе при знак НИАГАРА. На километър и половина под прочутия водопад мина по моста „Рейнбоу“ и на границата с щата Ню Йорк подаде на служителя фалшив канадски паспорт.

Остана му кратък път на юг до Бъфало. Стигна до градската аерогара достатъчно рано, за да хване спокойно полупразен самолет „Боинг 767“ до Вашингтон, този път с фалшива американска самоличност. По здрач самолетът мина над река Потомак и се насочи към националното летище „Рейгън“. Зак за първи път идваше в националната столица и затова, както си му е редът, разглеждаше забележителностите на града от таксито. Докато се любуваше на мигащите червени светлинни върху Монумента на Вашингтон, се запита дали Джордж би сметнал извисяващия се обелиск за абсурд.

Настани се в хотел „Мейфлауър“, прегледа папката, която му беше дал Гоайет, после слезе с асансьора до облицования с дървена ламперия ресторант на партера. Там откри спокойна ъглова маса, поръча си мартини и си погледна часовника. В седем без петнайсет слаб човек със занемарена брада дойде при масата му.

— Господин Джоунс? — Гледаше Зак с неспокоен поглед. Зак му кимна.

— Да. Заповядайте, моля.

— Аз съм Хамилтън, Боб Хамилтън от лабораторията по технологии и околна среда към университета „Джордж Вашингтон“ — представи се човекът. Погледна нерешително Зак, пое дълбоко дъх и предпазливо седна срещу него.

12.

Нещо, което би могло да се определи като чудо, пристигна на бюрото на президента малко след срещата му със Сандекър. Беше поредното писмо от канадския министър-председател с предложение за потенциално решение на разрастващата се криза. Миналата година, без да се вдига шум, било открито богато находище на природен газ в откъсната част на канадската Арктика. Първоначалните наблюдения показвали, че обектът, разположен във водите на пролива Вайкаунт Мелвил, можел да се окаже един от най-големите запаси от природен газ в света. Частната фирма, открила находището, вече била изпратила флотилия танкери, готова да превози газа до Америка.

Това беше точно стимулантът, който президентът търсеше, за да могат глобалните му намерения да се опрат на реална основа. Бързо се сключи споразумение газът да бъде закупен. Макар пазарната цена да бе малко надмината, компанията обеща да достави целия газ, който добие. Или поне това гарантираше изпълнителният директор на частната изследователска фирма някой си Мичъл Гоайет.

Като пренебрегна доводите на икономическите и политическите си съветници, че действа прекалено прибързано, президентът моментално реагира на новината. В обръщение по националните телевизии от Овалния кабинет той запозна обществеността с амбициозните си намерения.

— Скъпи сънародници, живеем под угрозата на сериозна опасност — каза той пред камерите. Нормалният му весел тон бе засенчен от духа на тържественост. — Всекидневният ни живот е застрашен от енергийната криза, докато самият ни живот по-нататък е заплашен от криза на околната среда. Зависимостта ни от чуждестранния петрол повлече зад гърба си пагубни икономически последствия, които всички чувстваме, макар да не се отказваме от емисиите на опасни парникови газове. Появяват се все повече тревожни нови доказателства за това, че губим битката срещу глобалното затопляне. Заради собствената ни безопасност и заради безопасността на целия свят аз постановявам Съединените щати да изпълнят националната си цел за въглероден неутралитет до 2020 година. Ще има хора, които ще нарекат тази цел драстична, дори невъзможна, но друг избор нямаме. Тази вечер отправям призив към частната промишленост, научните учреждения и правителствените ни агенции да намерят отговор на енергийните ни проблеми чрез алтернативни горива и възобновяеми източници. Петролът не бива и не може да бъде горивото, което ще движи бъдещата ни икономика. Тези дни в Конгреса ще бъде представен пакет от финансови разчети, които ще очертаят бъдещето на специфичните ни капиталовложения в нови изследвания и технологии… С необходимите ресурси и с твърда воля, аз съм убеден, че заедно ще успеем. И все пак още днес трябва да направим саможертвата да намалим емисиите и да ограничим зависимостта си от нефта — спънките, които задушават икономиката ни. Поради появилите се напоследък източници на природен газ аз постановявам всички наши заводи, захранвани с въглища и петрол, да бъдат преустроени за работа с природен газ до две години. С удоволствие мога да ви съобщя, че китайският президент Жен ще въведе подобни закони и в своята страна. Освен това скоро ще представя директиви за родните производители на автомобили да форсират производството на коли на природен газ и с хибридно захранване, като тази инициатива, надявам се, ще бъде възприета и на международно равнище. — Направи пауза и приключи: — Предстоят ни трудни дни, но с общи усилия можем да достигнем един по-сигурен утрешен ден. Благодаря ви.

Докато изключваха камерите, шефът на президентския кабинет — ниският оплешивяващ Чарлс Мийд се приближи до Уорд.

— Чудесно, сър. Смятам, че словото ви ще умири антивъглищните фанатици и ще спре замисления от тях бойкот.

— Благодаря, Чарли, надявам се да си прав. В едно отношение речта ми е много резултатна. Ще постигне резултата да елиминира всичките ми шансове за преизбиране — отвърна президентът с малко крива усмивка.

13.

Зала 2318 на административната сграда Рейбърн беше нетипично претъпкана с журналисти и зрители. Публичното изслушване на парламентарната подкомисия по енергия и околна среда рядко привличаше повече от шепа зяпачи. В светлината на президентския указ за парниковите емисии обаче последвалата медийна истерия предизвика трескаво внимание към подкомисията и предварително насроченото й изслушване. Темата беше състоянието на новите технологии в помощ на битката срещу глобалното затопляне.

Насъбралата се тълпа бавно притихна, когато една странична врата се отвори и осемнайсетте членове на Конгреса заеха местата си на подиума. Последна влезе красива жена с коса с цвят на канела. Беше с тъмнолилаво сако и пола от фирмата „Прада“, почти в същата отсянка като виолетовите й очи.

Лорън Смит, конгресмен от седма област на Колорадо, не пожела да пожертва женствеността си, когато дойде на работа в Конгреса преди няколко години. Минаваше четиридесетте и все още имаше излъчването на красива и стилна жена, макар колегите й отдавна да бяха разбрали, че красотата и модното облекло ни най-малко не й пречат да проявява ерудиция и ум на политическата арена.

Тя се придвижи елегантно по подиума и зае мястото си до пълничкия белокос конгресмен от Джорджия, който председателстваше днешното заседание.

— Моля за внимание — започна той със силен южняшки акцент. — Като вземам под внимание обществения интерес към темата, ще прескоча встъпителните бележки и направо ще дам думата на първия ни оратор. — Обърна се и намигна на Лорън, която в отговор му се усмихна. Бяха колеги и приятели от много години, макар да бяха от различни партии: бяха всъщност от малцината конгресмени, които можеха да загърбят партийните пристрастия заради доброто на страната.

Промишлени и научни капацитети един след друг говориха за последните енергийни алтернативи, при които отделяният въглерод е нула. Макар да предлагаха обещаващи дългосрочни проекти, всички оратори се разколебаваха, когато подкомисията настояваше за технологични решения за сегашния момент.

— Производството на водород все още не е усъвършенствано в достатъчна степен — твърдеше един експерт. — Какво би станало според вас, ако всички в страната притежаваха автомобил с водородно гориво? Наличният водород не би стигнал за захранването дори на малка част от тези машини.

— Колко далече сме от решението? — попита представителят от Мисури.

— Най-малко десет години — отговори специалистът.

Залата бързо се изпълни с шушукане. В края на краищата всички оратори казваха едно и също. Технологичното усъвършенстване и подобрението на продуктите бяха обективна действителност, но прогресът напредваше с бебешки стъпки, а не напористо и на скокове. Нямаше предстоящ пробив, който да удовлетвори условията на президента и да спаси страната и света от физическото и икономическо разорение, които идваха със засиленото глобално затопляне.

Един от последните оратори беше нисък човек с очила — шефът на лабораторията по технологии и околна среда към университета „Джордж Вашингтон“ в Мериленд. Лорън се усмихна на Лиза Лейн, когато я видя да заема мястото до доктор Хорас Максуел. След като директорът на лабораторията направи встъпителното си изказване, Лорън стана и започна с въпросите.

— Доктор Максуел, вашата лаборатория е в предните редици на изследователите по въпроса за алтернативните горива. Можете ли да ни кажете какви технологични нововъведения да очакваме от вас в близко бъдеще?

Максуел кимна, после заговори с грачещия си глас:

— Имаме няколко изключителни изследователски програми с използване на слънчевата енергия, биогоривата и водородния синтез. Като пряк отговор на вашия въпрос обаче трябва да призная, че нямаме напълно готов продукт, който да се приложи в строгата нова програма на президента.

Лорън забеляза как Лиза прехапа устни при последната забележка на Максуел. Останалите членове на Конгреса поеха инициативата и още час въртяха Максуел на шиш, макар да беше ясно, че от него няма да дойде нищо ново и неочаквано. Президентът бе поел собствен кръстоносен поход и беше предизвикал най-светлите умове в промишлеността и науката да разрешат енергийния проблем, но явно не постигаше целта си.

Когато дадоха почивка и журналистите се втурнаха към телефоните да направят съобщенията си, Лорън стана, благодари на доктор Максуел за участието му, после поздрави Лиза.

— Здравей, съквартирантке. — И с усмивка прегърна старата си приятелка от университета. — Смятах, че си още в нюйоркската лаборатория Брукхейвън.

— Не, напуснах я преди няколко месеца, за да се присъединя към програмата на доктор Максуел. Оказа се, че неговите финанси за ориентирани към по-далечното бъдеще проекти са по-големи. — Тя се усмихна. — Все си мисля да ти се обадя, откакто се върнах във Вашингтон, но… все съм затрупана с работа!

— Мога само да ти съчувствам. След речта на президента работата на вашата лаборатория изведнъж стана много важна.

Лицето на Лиза стана сериозно и тя каза тихо:

— Но аз наистина бих искала да поговоря с тебе за работата си.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Съпругът ми идва да ме вземе след половин час. Ще се радваме да седнем някъде заедно.

Лиза се замисли.

— Добре. Само да кажа на доктор Максуел, че не е нужно да ме кара до вкъщи. Мъжът ти няма да има нищо против да ме повози, нали?

— Возенето на хубави момичета е едно от любимите му занимания — засмя се Лорън.

Лорън и Лиза стояха на северните стъпала на сградата Рейбърн и гледаха как редицата лимузини и скъпи мерцедеси се изнизва през почетната алея и откарва по-заможните членове на Конгреса и вечно кръжащите около тях лобисти. Лиза се разсея от появата на водача на мнозинството и един реставриран открит автомобил едва не отнесе бедрото й с високата си броня. Висок мъж с катраненочерна коса и искрящи зелени очи изскочи от колата, грабна Лорън и я целуна със страст.

— Лиза — каза Лорън, докато го отблъскваше с известно смущение, — това е съпругът ми Дърк Пит.

Пит видя изненадата в очите на Лиза и се усмихна сърдечно, докато стискаше ръката й.

— Не се притеснявайте. Газя хубавите момичета само ако са в състава на Конгреса.

Лиза се изчерви. В погледа му усети приключенски дух, смекчен от топло сърце.

— Поканих Лиза да вечеря с нас — обясни Лорън.

— Радвам се, че е приела. Надявам се само да нямате нищо против малко вятър. — Пит посочи колата.

— Брей какво возило — възкликна Лиза. — Каква марка е?

— Обърн Спийдстър 1932. Едва снощи успях да пренастроя спирачките и реших, че ще е забавно да я видим как върви.

Лиза огледа лъскавата кола. Беше боядисана в кремаво и синьо. Отпред имаше две сбутани една до друга седалки, а каросерията отзад беше триъгълна и се стесняваше като лодка към задната броня.

— Мисля, че няма да се съберем и тримата — тъжно заяви тя.

— Ще се съберем, освен ако някой не възразява да се вози отзад — отвърна Пит и свали лъскавия гюрук на задната част, при което се разгъна скрита седалка.

— Господи, винаги съм искала да се повозя на допълнителна задна седалка — възкликна Лиза и без никакво колебание стъпи на стъпалото и се качи в колата. — Дядо все ми разказваше как се возел на допълнителната седалка на бащиния си пакард по време на депресията.

— Това е най-хубавият начин да се запознаеш със света — пошегува се Пит и й намигна, преди да подаде ръка на Лорън, за да й помогне да се настани отпред.

Вляха се в натовареното движение по главната улица, минаха по моста „Джордж Мейсън“ и се насочиха на юг към Вирджиния. Когато градските забележителности започнаха да се смаляват зад гърба им, Пит подаде повече газ, тихият мощен дванайсетцилиндров двигател откликна и „Обърн“-ът бързо превиши разрешената скорост. Докато колата ускоряваше ход, Лиза се кикотеше и махаше на насрещните коли като момиченце, радваше се на вятъра, който рошеше косата й. Отпред Лорън постави ръка на коляното на Пит и му се усмихна — у съпруга й, независимо къде се намираше, винаги се чувстваше нещо приключенско.

Пит подмина Маунт Върнън и излезе на главната магистрала. На едно малко кръстовище зави по черен път, който криволичеше през разпръснати дървета, и скоро стигнаха до малък ресторант на река Потомак. Пит паркира и изгаси мотора. Въздухът се изпълни с упойващия мирис на подправка за раци.

— Най-добре приготвяните раци в цялата област — заяви Пит.

Ресторантът беше стара крайречна къща, преустроена в заведение, украсена семпло и с уютна атмосфера. Настаниха ги на маса с изглед към Потомак.

— Лорън каза, че сте химик изследовател в университета „Джордж Вашингтон“ — каза Пит, след като си поръчаха бира и раци.

— Да, участвам в група по околната среда, която се занимава с проблемите около глобалното затопляне — отвърна Лиза.

— Ако някога това ви дотегне, Националната агенция по морско и подводно дело може да ви предложи работа по най-перспективните теми на подводните проучвания — предложи й той с усмивка. — Ние имаме голям екип, който изследва ефекта от затоплянето на океана и повишеното киселинно равнище. Току-що се запознах с резултатите от работата по въглеродното насищане на океаните и възможното ускоряване на поглъщането на въглерода в големите дълбочини.

— След като цялото внимание е насочено към атмосферата, се радвам, че някой полага грижи и за океаните. Като че ли на моята работа е намерен известен паралел. Аз работя по проект, свързан с намаляването на въглерода във въздуха. Много бих искала да видя и резултатите от изследванията на вашия екип.

— Резултатите са предварителни, но може и да ви бъдат от полза. Ще ви изпратя копие. Или още по-добре, ще ви ги оставя сутринта. Аз самият трябва да се явя в Капитолия — добави и хвърли поглед към Лорън.

— Всички изпълнителни агенции трябва да оправдаят годишния си бюджет — обясни Лорън. — Особено онези, които се ръководят от изменници и пирати. — Засмя се, прегърна Пит, после се обърна към приятелката си: — Лиза, струва ми се, че днешните разисквания за твоя проект те разтревожиха. Разкажи ми повече за него.

Лиза отпи голяма глътка бира и погледна Лорън с доверие.

— Не съм говорила за това с никого, освен с асистента си в лабораторията, но мисля, че попаднах на нещо много важно. — Говореше тихо, като че ли се боеше да не я чуят от съседните маси.

— Продължавай — подкани я Лорън, повлияна от искреното й изражение.

— Проучването ми включваше работа с въглеводородите на молекулярно ниво. Открихме важен катализатор, който, предполагам, ще позволи да се започне изкуствена фотосинтеза в голям мащаб.

— Тоест както при растенията? Да превръщате светлината в енергия?

— Явно си спомняш ботаниката. Но за всеки случай… Вземете онова растение например. — Посочи една голяма папрат до прозореца. — То улавя светлинната енергия от слънцето, водата от почвата и въглеродния двуокис от въздуха, за да произведе въглеводородите, горивото си за растеж. Единственият му отпадъчен продукт е кислородът, а той пък позволява на нас да оцелеем. Това е основният цикъл на фотосинтезата.

— И все пак действителният процес е толкова сложен, че учените не могат да го възпроизведат — вметна Пит, чийто интерес нарастваше.

Сервитьорката застла масата и постави пред тях малко възвишение от изпускащи пара сини раци. Когато започнаха да ги обработват с дървените чукчета, Лиза продължи:

— Прав сте в най-общи линии. Елементите на фотосинтезата успешно са репродуцирани в лабораторни условия, но никога с ефективността, която наблюдаваме в природата. А сложността е съвсем реална. Тъкмо затова стотиците учени, които работят върху изкуствената фотосинтеза, се насочват само към един-единствен компонент от процеса.

— Включително и ти? — уточни Лорън.

— Включително и аз. Проучванията в нашата лаборатория бяха насочени към способността на растенията да разлагат молекулите на водата до индивидуалните им елементи. Ако успеем да възпроизведем процеса ефективно — а някой ден ние безспорно ще го направим, — ще разполагаме завинаги с неизчерпаем източник на евтино водородно гориво.

— А твоят пробив е в друга насока, така ли? — попита Лорън.

— Вниманието ми беше насочено към една реакция, наречена Фотосистема I, и разлагането на въглеродния двуокис, което става по време на процеса.

— А какви са основните предизвикателства към това? — попита Пит.

Лиза отвори втория си рак и изсмука месото от задната му щипка.

— Тези раци са наистина прекрасни. Основният ми проблем беше да разработя ефективно средство, което да задейства химическото разпадане. В природата тази функция се изпълнява от хлорофила, но в лабораторни условия той се разлага прекалено бързо. Онова, към което се стремях аз, беше да открия изкуствен катализатор, който да разложи молекулите на въглеродния двуокис.

Лиза побутна храната си настрани и отново заговори тихо:

— И точно тук намерих решението. По-точно казано, препънах се в него. По погрешка забравих пробата от родий в опитната стъкленица и добавих вътре друг елемент, рутений. Под въздействието на светлината реакцията беше мигновена — димеризация на молекулите на С02 в оксалат.

Лорън избърса ръце, отпи глътка бира и се оплака:

— От тая химия започна да ми се върти главата!

— Сигурна ли си, че не е от бирата или от специалните подправки? — захили се Пит.

— Извинявайте — каза Лиза. — Повечето ми приятели са биохимици, затова понякога забравям да сваля словесната си работна престилка.

— Главата на Лорън е по-добра за обществената политика, отколкото за наука — пошегува се Пит. — Говорехте за резултата от експеримента си…

— Иначе казано, каталитичната реакция преобразува въглеродния двуокис в просто съединение. С допълнителна обработка можем да стигнем до гориво на базата на въглерода, като етанол например. Критичната реакция в случая обаче е фактическото разлагане на въглеродния двуокис.

Купчината раци се бе трансформирала в маса строшени щипки и празни черупки. Сервитьорката, жена на средна възраст, сръчно разчисти масата и донесе кафе и лимонов пай.

— Извинявай, но не съм убедена, че схванах какво ми обясняваш — каза Лорън между две хапки.

Лиза се обърна към прозореца, в който трептяха светлинните от отсрещния бряг на реката.

— Убедена съм, че с помощта на моя катализатор може да се построи съоръжение за изкуствена фотосинтеза с голяма производителност.

— А дали би могло да се разрасне до промишлени измерения? — попита Пит.

Лиза кимна.

— Убедена съм, че може. Нужна е само малко светлина, родий и рутений.

— Значи твърдиш, че можем да изградим устройство, което да преработва въглеродния двуокис в друго, безвредно вещество — каза Лорън. — И че процесът може да се приложи към електростанциите и останалите промишлени замърсители?

— Да, такава е перспективата. И не само това.

— Какво искаш да кажеш?

— Могат да се построят стотици предприятия. Колкото до намаляването на въглерода, процесът може да се сравни с поставяне на цяла борова гора в кутийка.

— Тоест става дума за реално намаление на въглеродния двуокис в атмосферата — заключи Пит.

Лиза отново кимна.

Лорън грабна ръката й, стисна я и прошепна невярващо:

— Тогава… ти си открила решението за глобалното затопляне!

Лиза погледна стеснително пая си и кимна.

— Процесът е стабилен. Има още работа, но не виждам защо да не проектираме голямо предприятие за изкуствена фотосинтеза и да го построим за няколко месеца. Ще ни трябват само пари и политическа подкрепа.

— Но нали изслушването беше днес? — каза Лорън. — Защо доктор Максуел не спомена нищо за това?

— Още не съм му казала — тихо отвърна Лиза, гледаше папратта. — Направих откритието само преди няколко дена. И естествено, то доста ме развълнува. Асистентът ми ме убеди да не казвам на доктор Максуел преди изслушването, преди да сме сигурни в резултатите. Пък и двамата се страхувахме от медийния шум, който ще последва.

— Имате право за това — съгласи се Пит.

— Значи все още се колебаеш за резултатите? — попита Лорън.

Лиза тръсна глава.

— Получихме едни и същи резултати цели десет пъти. За мене няма никакво съмнение, че катализаторът работи.

— Тогава е време да се действа — отсече Лорън. — Кажи на Максуел утре, а аз ще ви подкрепя с безобидни въпроси от страна на публиката. А после ще се опитам да ни уредя среща с президента.

— С президента? — Лиза се изчерви.

— Абсолютно! Ще ни трябва президентско разрешение за спешния строеж — поне докато не се уреди въпросът за извънредно финансиране на проекта. А щом решението на въпроса е в ръцете ни, той без съмнение ще действа незабавно.

Лиза замълча, явно развоят на събитията й дойде в повече. Накрая обаче кимна и каза:

— Права си, разбира се. Ще го направя. Утре.

Пит плати сметката и се качиха в колата. По обратния път предимно мълчаха, тъй като си мислеха за важността на откритието на Лиза. Когато Пит спря пред къщата й в квартал Александрия, Лорън също слезе и прегърна старата си приятелка.

— Гордея се с това, което си направила. Помниш ли, шегувахме се как ще променим света. А сега ти наистина го промени.

— Благодаря ти, че ми вдъхна смелост да продължа — отвърна Лиза. — Лека нощ, Дърк.

— Лека нощ. Утре сутринта ще донеса доклада за океанския въглерод.

Лиза се прибра, Лорън се качи в колата, Пит включи лоста за скоростите на първа, потегли и попита:

— В Джорджтаун или в хангара?

Тя притисна рамо до неговото.

— Тази нощ в хангара.

Пит се усмихна и подкара към летище „Рейгън“.

Макар да бяха женени, те все още държаха отделните си жилища. Лорън харесваше голямата си градска къща в Джорджтаун, но все пак прекарваше повече време в жилището на Пит.

Навлязоха в района на аерогарата и Пит пое по един прашен страничен път, мина през охранявана електрическа порта и накрая спря пред слабо осветен хангар, който изглеждаше изоставен от десетилетия. Набра кода си върху един безжичен предавател и страничната врата на хангара се плъзна настрани. Десетки тавански лампи се включиха и осветиха нещо, което можеше да се оприличи единствено на музей на транспорта. Десетки съвършено лъснати стари автомобили бяха грижливо подредени в центъра. До едната стена върху релси стоеше царствен железопътен вагон „Пулман“. Имаше старинна ръждясала моторница с примитивен външен двигател, наклонена на една страна, и разнебитена полунадуваема лодка.

Пит вкара колата в хангара и фаровете й осветиха два самолета по-навътре. Единият беше стар тримоторен „Форд“, а другият — лъскав „Месершмит МЕ-162“ от Втората световна война. Самолетите, както и много от колите в колекцията, бяха спомени от отминали приключения. Дори моторницата и лодката разказваха история за опасност и загубена любов; Пит ги пазеше от сантиментални подбуди, за да му напомнят за нетрайността на живота.

Пит спря до един ролс-ройс „Силвър Гоуст“ модел 1921, който беше в период на подновяване, и изключи двигателя. Докато вратата на гаража се затваряше, Лорън въздъхна:

— Какво ли биха казали избирателите ми, ако знаеха, че живея в изоставен хангар край аерогарата?

— Сигурно щяха да те съжалят и да увеличат даренията си за кампаниите ти — засмя се Пит.

После я хвана за ръка и я поведе по витата стълба към едно таванско помещение в ъгъла. Лорън беше използвала брачните си права и бе принудила Пит да преустрои кухнята и да добави към апартамента нова стая, която използваше като място за упражнения и кабинет. Нямаше намерение да рискува обаче, затова изобщо не беше докосвала месинговите амбразури, картините с кораби и десетките мореплавателни принадлежности, които придаваха на жилището подчертано мъжки облик.

— Наистина ли мислиш, че откритието на Лиза ще може да преобърне хода на глобалното затопляне? — попита Лорън, докато наливаше вино — „Пино Ноар“ специална реколта.

— Ако се вложат достатъчно средства, няма защо да се мисли, че нещо би му попречило. Разбира се, преминаването от лабораторията към реалното производство е винаги по-проблематично, отколкото си мислят хората. Ако вече има работен проект обаче, по-трудната част е изпълнена.

Лорън му подаде едната чаша.

— Когато новината гръмне, ще стане много напрегнато. — Беше наистина ужасена от времената, в които живееха.

Пит я прегърна през кръста и я привлече към себе си.

— Така е — усмихна й се жадуващо. — Все още обаче разполагаме с тази нощ, преди да завият вълците.

14.

След като остави Лорън до станцията на метрото на аерогарата, откъдето да вземе влака до Капитолия, Пит отиде до сградата на Агенцията за морско и подводно дело — висока стъклена постройка до самия бряг на река Потомак, взе екземпляр от доклада за поглъщането на въглерода от океана, върна се при „Обърн“-а и потегли към същинския Вашингтон, на северозапад по Масачузетс Авеню.

Пролетният ден в столицата беше прекрасен. Още седмици деляха жителите й от потискащата с влажността си лятна жега, когато всичко наоколо подсказваше, че градът е построен върху блато. Топлата сутрин все още беше приятно време за движение с открита кола. Макар да знаеше, че би било по-добре да остави колата в хангара, Пит не можа да устои на изкушението да я покара пак. Старата кола беше учудващо подвижна, пък и повечето други коли му правеха път, щом я видеха.

Пит отговаряше изцяло на впечатлението за анахронично явление, което създаваше у минувачите. Любовта му към старите самолети и коли беше дълбока, като че ли в друг живот бе израснал сред древни машини. Влечението му към тях съвпадаше с влечението му към морето и загадките, свързани с изследването на дълбините. Винаги го гризеше някакво безпокойство и това го тласкаше към все нови и нови пътешествия. Но може би чувството му за история го отличаваше от повечето хора, защото той можеше да разрешава проблемите на съвременния свят с отговори от миналото.

Откри лабораторията по технологии и околна среда на тиха уличка до Рок Крийк Парк, близо до ливанското посолство. Успя да паркира точно пред триетажната тухлена сграда и отиде до входа с океанското изследване под мишница. Пазачът му издаде посетителски пропуск и го упъти как да стигне до кабинета на Лиза на втория етаж.

Пит отиде до асансьора, изчака един чистач в сив гащеризон да избута някаква количка и се качи. Чистачът, широкоплещест черноок мъж, го изгледа изпитателно, после му се усмихна добродушно. Пит натисна копчето за втория етаж и зачака търпеливо асансьорът да се изкачи. Чу приглушено дзън, когато кабината доближаваше втория етаж, но преди вратите да се отворят, силно сътресение го повали на пода.

Детонацията разтресе цялата сграда като земетресение. Асансьорът изтрака, а после токът спря и се възцари тъмнина. Пит разтри цицината на тила си, предпазливо се изправи и опита контролните бутони. Нито едно от копчетата не реагираше. Той пипнешком намери средата на вътрешната врата и успя да я отвори. Външните врати към втория етаж бяха на десетина сантиметра от нея — и на трийсет сантиметра над пода на асансьора. Пит се пресегна към аварийното лостче, отвори ги и се измъкна на площадката.

Алармата виеше и заглушаваше множеството крясъци. През гъстата пелена прах Пит видя десетки хора да се блъскат пред стълбището. Пораженията изглеждаха най-сериозни по главния коридор. Експлозията не бе достатъчно силна, за да срути сградата, но беше избила доста прозорци и няколко вътрешни стени. Пит с огорчение си даде сметка, че центърът на взрива е съвсем близо до лабораторията На Лиза.

Забърза натам, като правеше път на задавените от праха кашлящи учени. Под краката му скърцаха строшени стъкла. Пребледняла жена излезе с несигурни стъпки от един кабинет и той я попита:

— Кой е кабинетът на Лиза Лейн?

Жената посочи една зееща дупка от лявата страна на коридора и продължи към стълбището.

Пит отиде при дупката на мястото на вратата и влезе. Във въздуха висеше гъст облак бял прах, който бавно се източваше през строшения панорамен прозорец. Отвън вече се чуваха сирените на пристигащите на помощ коли.

Лабораторията представляваше бъркотия от тлееща електроника и смет. Една газова горелка бе забита от взрива в страничната стена. Опушените останки и надупчените стени потвърдиха най-лошите му опасения. Лабораторията на Лиза беше епицентърът на експлозията. Поне стените бяха на местата си и дори някои мебели бяха останали здрави, така че взривът явно не беше напълно унищожителен. Пък и сред хората, които бе видял, нямаше зле пострадали. Това обаче не можеше да се твърди за работилите тук.

Заоглежда стаята, като викаше Лиза. За малко да я пропусне — една врата от библиотека бе паднала върху нея и отдолу се подаваше само покрита с прах обувка. Пит бързо отмести вратата и видя Лиза. Левият й крак бе изкривен неестествено, а блузата й беше просмукана с кръв. Беше в съзнание обаче и по очите й пролича, че го позна.

— Не са ли те учили да се пазиш от химически опити, които могат да гръмнат? — с пресилена усмивка попита Пит.

Опипа окървавеното й рамо и откри продълговато парче стъкло, стърчащо от блузата. Не изглеждаше забито дълбоко, затова той рязко го измъкна, после бързо натисна раната с длан, за да спре кървенето. Лиза се намръщи, после припадна.

Без да спира да натиска раната, Пит провери пулса й с другата си ръка. Един пожарникар с брадва нахлу в стаята и Пит извика:

— Доведете лекар!

Пожарникарят го изгледа стреснато, после каза нещо по радиото си. Екипът от спешната помощ пристигна след минути. Пит ги последва, когато качиха Лиза на носилката и после в линейката.

— Пулсът й е слаб, но мисля, че ще издържи — каза един от медиците, преди колата да потегли към университетската болница „Джорджтаун“.

— Господине, дайте да видя това — разтревожено каза друг медик, още съвсем младеж, и посочи ръката на Пит.

Той чак сега видя, че целият му ръкав е в кръв.

— Спокойно. Това не моята кръв.

Стигна до бордюра и спря изумен. „Обърн“-ът беше покрит с натрошени стъкла, вдлъбнатини и драскотини от торпедото до багажника. Парче от решетка бе пробило радиатора и резултатът беше локва антифриз под колата. Отломка от мазилка се бе забила в кожената седалка. Пит погледна нагоре и поклати глава — без да знае, бе паркирал точно под кабинета на Лиза.

Огледа хаоса наоколо. Сирените виеха, десетки сътрудници на лабораториите се лутаха объркано. От сградата все още се вдигаше дим, макар че пожари, слава богу, нямаше. Пит беше сигурен, че експлозията не е случайна. Стисна зъби и усети как у него постепенно се надига гняв.

Застанал зад храстите от отсрещната страна на улицата, Клей Зак наблюдаваше бъркотията със задоволство. След като линейката с Лиза замина и димът започна да се разсейва, той тръгна към мястото, където беше паркирал колата си под наем — беше на няколко пресечки. Разкопча сивия гащеризон, свали го и го хвърли в една кофа за смет, после се качи на колата и внимателно подкара към националното летище „Рейгън“.

15.

Над тихите води около Китимат висеше ниска мъгла. Далечно боботене на камион из градските улици се понесе над водата и наруши утринната тишина.

В кабината на работното корабче на Националната агенция по морско и подводно дело Дърк остави чашата горещо кафе, запали двигателя и той замърмори тихо във влажния въздух. Дърк погледна през люка, забеляза високия мъж, който се приближаваше по кея, и съобщи:

— Ухажорът ти пристига съвсем навреме.

Съмър погледна брат си укоризнено и излезе на задната палуба. Тревър Милър се приближи с тежка чанта в ръка.

— Добрутро — поздрави го Съмър. — Успя ли?

Тревър й подаде чантата, после се качи на борда. Гледаше я с възхищение.

— Да. За наш късмет китиматската община има плувен басейн с олимпийски размери. Директорът на комплекса с радост се раздели със своя анализатор на качеството на водата срещу каса бира.

— Цената на науката — обади се Дърк от кабината.

— Резултатите явно ще се различават от данните в компютърния анализ на агенцията, но поне ще ни позволят да измерим нивата на рН.

— Което ще ни даде приблизителна представа. Ако установим ниско ниво на рН, ще разберем, че киселинността е нараснала. А увеличението на киселинността може да се дължи на повишеното количество въглероден двуокис в морската вода — обясни Съмър. Отвори чантата, извади качествен портативен анализатор на вода и няколко пластмасови съдинки и добави: — Важното е да се повторят измерванията за висока киселинност, дадени в лабораторията. Само по този начин ще свършим работата.

Резултатите от лабораторията в Сиатъл бяха изненадващи. Нивото на рН в няколко водни проби, взети около устието на канала Дъглас, беше триста пъти по-малко от базовите равнища, измерени на останалите места по вътрешния пролив. Най-голяма тревога будеше последната проба, взета само минути преди „Вентура“ едва да не се блъсне в корабчето на НАМПД. Резултатите от пробата сочеха киселинност не особено различна от разяждащите свойства на киселината в акумулаторите.

— Благодаря, че ми помагате — каза Тревър, докато Дърк насочваше корабчето към пролива. — Все пак това е само местен проблем.

— Международните граници не важат за водата — отвърна Дърк. — Ако явлението влияе на околната среда, трябва да го проучим.

Съмър виждаше, че Тревър е сериозно разтревожен, въпреки че се стараеше да не го показва. Така и не казаха нищо за възможната връзка на това със смъртта на брат му.

— Вчера разговаряхме с полицейския инспектор — подхвана тихо Съмър. — Той обаче нямаше какво да добави за смъртта на брат ти.

— Да — малко хладно отвърна Тревър. — Приключил е случая с доклад, че смъртта им е случайна. Твърди, че най-вероятно изгорелите газове са се събрали при щурвала и са станали причина за нещастието. Разбира се, няма доказателства… — Гласът му заглъхна.

Съмър помисли за странния облак, който бяха видели над водата, за зловещата история на племето хайсла за Дяволския дъх и тръсна глава.

— Аз също не вярвам.

— Нямам представа каква е истината. Може би това ще ни помогне. — Тревър махна към чантата с анализатора.

Дърк караше корабчето с максимална скорост и след два часа стигнаха пролива Хеката. Щом уредите показаха, че са на мястото, откъдето бяха взели последната водна проба, Дърк изключи двигателя. Съмър спусна шишето за проби зад борда; взе вода, после я сравни с показанията на анализатора.

— Показанията за рН са около 6,4. Много под крайната стойност, която открихме онзи ден, но все пак под нормалното ниво за морската вода.

— Достатъчно ниски, за да смутят живота на фитопланктона, което е равносилно на смъртна присъда за хранителната верига — подхвърли Дърк.

Съмър се загледа във ведрата красота на остров Гил и малките протоци и поклати глава.

— Трудно е човек да си представи каква е причината за високото ниво на киселинност в такова девствено място.

— Може би някой преминаващ голям товарен кораб с течащо дъно или друг, който направо е излял токсични отпадъци — предположи Дърк.

Тревър поклати глава.

— Не е особено вероятно тук. По принцип търговският трафик е от другата страна на остров Гил. Единствените плавателни съдове тук са рибарските лодки и фериботите. Понякога и по някой туристически кораб за Аляска.

— Трябва да вземем повече проби, за да установим къде точно е източникът — заключи Съмър, постави етикет на пробата и взе ново шише.

През следващите няколко часа Дърк правеше все по-широки кръгове с корабчето, а Съмър и Тревър вземаха десетки нови проби. За тяхно разочарование никоя от тях не достигна ниското рН ниво, докладвано от сиатълската лаборатория. Оставиха корабчето да дрейфува, седнаха да обядват, а после Дърк разпечата една диаграма и им я показа.

— Движихме се в постепенно разширяващи се кръгове, които достигнаха радиус от тринайсет километра. Оказа се, че там са най-високите ни показатели. А всичко по на юг е в рамките на нормалните рН нива. На север от там обаче положението е съвсем различно. Намаляването на рН нивата е твърде осезаемо.

— Увеличава се там, където теченията са най-силни — отбеляза Тревър. — Спокойно би могло да се дължи и на еднократен разлив на замърсители.

— А дали не е природно явление? — замислено каза Съмър. — Подводен вулканичен минерал, който създава висока киселинност?

— Сега, след като вече знаем къде да търсим, ще намерим отговора — отсече Дърк.

— Нищо не разбирам — призна си Тревър.

— Технологията на Националната агенция по морско и подводно дело ще ни дойде на помощ — каза Съмър.

— Имаме странично сканиращ сонар и подводен робот с дистанционно управление. Каквото и да се намира на дъното, в края на краищата ще го открием.

— Това, разбира се, ще почака за някой друг ден — прекъсна я Дърк, понеже вече ставаше късно, запали двигателя и се насочи към Китимат с 45 километра в час. Когато приближиха, Дърк чак подсвирна, като видя танкера за втечнен газ в покрития док в един от малките заливи.

— Не мога да повярвам, че товарят и разтоварват тук!

— Сигурно ги разтоварват в предприятието на Мичъл Гоайет за обработка на въглерод — каза Съмър. Докато тя и Тревър обясняваха на Дърк как действа предприятието, той даде газ и пое към танкера.

— Какво си намислил? — попита Съмър.

— Обработка на въглерод. Въглеродният двуокис и киселинността вървят винаги заедно, ти сама го каза — отвърна той. — И може би това е връзката с танкера.

— Танкерите докарват въглероден двуокис, който се разтоварва в предприятието. Възможно е някой случайно да е протекъл в протока — замислено каза Тревър. — Макар че точно този танкер трябва да е пристигнал нощес или рано сутринта.

— Тревър е прав — съгласи се Съмър. — Танкера го нямаше вчера, а и не го видяхме в канала. — Тя огледа кея на предприятието. Луксозната яхта на Гоайет, както и останалите лодки, бяха изчезнали до една.

— Не виждам нищо лошо да вземем проби и да се уверим, че всичко им е наред — отсече Дърк.

Само след секунди един тъмен скутер с рев излезе от покрития док и се насочи право към тях. Дърк не му обърна внимание, запази курса и увеличи скоростта.

— Някой все пак бди, а? — промърмори той. — А още сме на поне два километра. Май са доста чувствителни.

Скутерът направи широк кръг и се изравни с научното корабче. На борда му имаше трима души с непретенциозни кафяви униформи на охранители. Нямаше обаче нищо непретенциозно в тежките автомати „Хеклер Кох НК416“, които лежаха в скутовете им.

— Приближавате се към частни води — излая единият през мегафон. — Обърнете незабавно. — Единият от партньорите му, ниско подстриган набит ескимос, за по-голяма изразителност размаха оръжието си към корабчето.

— Искам да половя риба в протока — извика в отговор Дърк и посочи. — Ей там има една дупка, която гъмжи от сьомга.

— Никакъв риболов — проехтя гласът през мегафона.

Ниско подстриганият се изправи и за миг насочи автомата си към Дърк, после му направи знак с приклада да обърне. Дърк спокойно завъртя руля надясно и се изтегли, като се престори, че не е забелязал заплахата за живота си, дори помаха приятелски на скутера. Щом корабчето обърна, Съмър небрежно се наведе през перилото на задната палуба и загреба едно шише вода.

— Каква е тази страхотна охрана? — попита Дърк, докато бързо стопяваха последните няколко километра до Китимат.

— Твърдят, че се опитват да запазят фирмената си технология, но кой може да каже със сигурност? — отвърна Тревър. — Компанията започна да проявява признаци на параноя още когато се появи. Доведе си собствен екип строители и собствени работници след това. Казват, че нито един местен жител не е бил наеман за каквото и да е. На всичко отгоре работниците имат собствени къщи на територията на предприятието. И изобщо не се появяват в града.

— Ти бил ли си в предприятието?

— Не. Намесата ми е само външна — доклади за опазване на природната среда, такива неща. Прегледах плановете и обиколих обекта, докато се строеше, но никога не са ме канили, след като получиха всички разрешителни за строежа. Отправих няколко молби да се запозная с предприятието, след като започна работа, но шефовете ми така и не ме подкрепиха.

— Човек с връзките на Мичъл Гоайет може да предизвика много страх на определени места — замислено каза Дърк.

— Точно така. Говори се, че самият договор за закупуване на мястото е получен с много натиск. Одобрението от строителните и природозащитните власти за обекта дойде съвсем гладко. Понякога обаче и най-добре поддържаните колела могат да забуксуват.

Съмър прекъсна разговора, като се появи на мостика със стъкленица вода в ръка.

— Киселинното ниво е нормално, поне откъдето взехме пробата.

— Прекалено далече е, за да сме сигурни — каза Тревър и замислено погледна обекта.

Дърк си имаше свои грижи. Той обичаше да играе по правилата, но не можеше да понася те да му се налагат с авторитарна грубост. Съмър често се шегуваше, че ако го помолиш с добро, щял и ризата от гърба си да свали. Но когато някой му кажел, че няма право да се занимава с нещо, ставал истински дявол. И така си беше. Сблъсъкът със скутера на охраната беше уязвил достойнството му и беше събудил подозренията му. Така че Дърк изчака, докато Тревър си тръгна — щяха да се срещнат за вечеря след час, — и каза на Съмър:

— Иска ми се да разгледам това предприятие по-отблизо.

Съмър погледа първите светлини на Китимат, после му отговори по начин, който той най-малко очакваше:

— Знаеш ли, мисля, че и аз искам същото.

16.

Лорън и Пит пристигнаха в университетската болница „Джорджтаун“ и малко след шест лесно получиха разрешение да отидат в стаята на Лиза Лейн. Като се има предвид, че се беше докоснала до смъртта само преди няколко часа, тя изглеждаше учудващо свежа. На лявото й рамо имаше огромна превръзка, а счупеният й крак беше гипсиран и вдигнат във въздуха. Беше бледа от загубата на кръв, но изглеждаше напълно на себе си и явно им се зарадва.

Лорън я целуна по бузата, а Пит постави до леглото голяма ваза с розови лилии и отбеляза с усмивка:

— Като гледам, докторите са те закърпили отлично.

— Как си, мила? — попита Лорън и седна до леглото.

— Много добре, като се има предвид какво стана — с малко пресилена усмивка отвърна Лиза. — Обезболяващите не ми помагат много, но лекарите твърдят, че кракът ми ще зарасне идеално. Само да не забравя да си отменя часовете по аеробика за следващите няколко седмици.

Обърна се към Пит и продължи сериозно:

— Преляха ми шест банки кръв. Лекарят каза, че съм имала голям късмет. Щяла съм да умра от загуба на кръв, ако не ме беше открил. Благодаря, че ми спаси живота.

Пити намигна.

— Твърде важна си и не можем да си позволим да те загубим.

— Наистина си извадила късмет — намеси се Лорън. — Дърк ми каза колко разрушена е била лабораторията. Поразително е, че никой в сградата не е загинал.

— Доктор Максуел намина да ме види малко преди вас. Обеща да ми купи нова лаборатория. — Тя се усмихна. — Мисля, че малко го разочаровах, като му казах, че не знам какво се е случило.

— Защо, ти не знаеш ли какво е предизвикало експлозията? — попита Лорън.

— Не. Според мен е гръмнала някоя съседна лаборатория.

— От онова, което видях, изглежда, че центърът на експлозията е тъкмо в твоята — каза Пит.

— Същото твърди и доктор Максуел. Не съм сигурна дали ми повярва, когато му казах, че нищо в моята лаборатория не би могло да предизвика толкова голям взрив.

— Беше си наистина сериозна работа — съгласи се Пит.

Лиза кимна и продължи:

— Докато лежах тук, си представих всички неща и всички уреди в лабораторията. Всички материали, с които работим, са инертни. Имаме няколко газови камери за експерименти, но доктор Максуел каза, че те били здрави. Екипировката ни е по принцип безвредна. Просто няма летливи елементи. Не мога да се сетя за нещо, което би предизвикало подобен взрив.

— Недей обвинява себе си — каза Лорън. — Може да е било нещо в сградата, някой стар газопровод или…

Прекъсна ги една намусена сестра, която влезе, повдигна горната част на леглото на Лиза и сложи пред нея поднос с вечеря.

— По-добре да си тръгваме и да те оставим да се наслаждаваш на болничните гастрономични удоволствия — каза Пит.

— Сигурна съм, че няма да могат да се сравнят със снощните раци — отвърна Лиза с усмивка. После се намръщи. — Между другото, доктор Максуел спомена, че една стара кола, паркирана пред сградата, пострадала сериозно от експлозията. Да не е „Обърн“-ът?

Пит кимна и се навъси.

— Да, за съжаление. Но не се тревожи. И той, като теб, ще стане като нов.

На вратата се почука и се появи слаб човек със занемарена брада.

— Здравей, Боб — каза Лиза. — Ела да те запозная с приятелите си. — И представи Лорън и Пит на асистента си Боб Хамилтън. — Радвам се, че се измъкна без драскотина.

— За щастие бях в бюфета да обядвам, когато лабораторията гръмна — отвърна той и погледна Лорън и Пит някак несигурно.

— Това си е късмет — съгласи се Лорън. — И вие ли сте така поразен от случилото се като Лиза?

— Че как иначе? Не е изключено да е имало теч в някой от резервоарите ни под налягане, но мисля, че все пак е нещо в самата сграда. Случайна злополука, но на каквото и да се дължи, за жалост всички проучвания на Лиза са унищожени.

— Всички? — попита Пит.

— Да. Всички компютри с базите данни са изгърмели.

— Сигурно ще успеем някак да сглобим материала, като се върна в лабораторията… ако още имам лаборатория — прошепна Лиза.

— Ще изискам от ректора на университета „Джордж Вашингтон“ да гарантира, че всичко е наред, преди отново да стъпиш в тази сграда — отсече Лорън.

После се обърна към Боб.

— Тъкмо си тръгвахме. Радвам се, че се запознахме, Боб. — Наведе се и пак целуна Лиза. — Пази се, мила. Утре ще мина да те видя пак.

— Наистина ужасно изпитание — каза на Пит, докато вървяха по ярко осветения болничен коридор към асансьора. — Така се радвам, че ще се оправи!

В отговор Пит само леко кимна, затова тя се взря в зелените му очи. Погледът му беше отнесен, какъвто го бе виждала при много случаи, обикновено когато Пит се мъчеше да издири някое корабокрушение или да разгадае тайната на древен документ.

— Какво има? — попита Лорън разтревожено.

— Обяд — загадъчно отвърна той.

— Обяд?

— Кога отиват да обядват повечето хора? — попита той.

Тя го изгледа с недоумение.

— Между единайсет и половина и един, защо?

— Аз влязох в сградата непосредствено преди експлозията. Беше десет и петнайсет. А нашият приятел Боб вече е бил отишъл да обядва. — Той смръщи вежди. — Пък и съм сигурен, че го видях от другата страна на улицата, когато откарваха Лиза с линейката. И май не се тревожеше особено, че колежката му може и да е умряла.

— Сигурно е бил в шок. Пък и ти сигурно си бил в шок. Може би е от онези, които отиват на работа в пет сутринта, така че огладняват в десет. — Погледна го скептично и поклати глава. — Понякога измисляш и по-умни неща.

— Права си — съгласи се той и я хвана за ръката. — Пък и кой съм аз да споря с политик?

17.

Наближаваше краят на работния ден и министър Артър Джеймсън подреждаше нещата върху махагоновото си бюро. За жалост един от сътрудниците му почука по отворената врата и влезе. Просторният консервативно подреден кабинет на министъра на природните ресурси, разположен на двайсет и първия етаж на небостъргача „Сър Уилям Логан“, имаше прекрасен изглед към Отава, така че сътрудникът не се сдържа и погледна през прозореца, докато вървеше към бюрото на шефа си. Седнал на високия си кожен стол, Джеймсън погледна старинния часовник, който показваше, че наближава четири. Надеждите му, че ще може да си тръгне по-рано, се стопиха.

— Казвай, Стивън — обърна се министърът към младичкия сътрудник, който малко приличаше на Джим Кери. — С какво ще ми помрачиш уикенда?

— Не се безпокойте, сър, няма природни катастрофи — усмихна се сътрудникът. — Само един кратък доклад от тихоокеанския център за горите в Британска Колумбия, който реших, че трябва да ви покажа. Един от теренните ни еколози е докладвал за необичайно високи нива на киселинност във водите около Китимат.

— Китимат ли? — Министърът изведнъж настръхна.

— Да. Нали току-що се върнахте от посещение в предприятие за преработка на въглерод там?

Джеймсън кимна, взе папката и бързо прегледа доклада. Видимо се успокои, след като проучи приложената карта.

— Тези данни са от място на стотина километра от Китимат, във Вътрешния пролив. Там изобщо няма промишлени предприятия. Сигурно има грешка при вземането на проби. Знаеш колко често постъпват неверни доклади — уверено заключи той, спокойно затвори папката и я плъзна по бюрото.

— Може би трябва да се обадим в офиса ни в Британска Колумбия, за да поискаме нови проби.

Джеймсън се позамисли, после каза:

— Да, така е най-разумно. Звънни им в понеделник и поискай нов тест. Няма смисъл да де вълнуваме, преди резултатите да са се потвърдили.

Сътрудникът кимна, но не се обърна да излезе. Джеймсън го погледна бащински.

— Защо още не си си тръгнал, Стивън? Заведи годеницата си на вечеря. Чух, че до реката открили страхотно ново бистро.

— Не ми плащате достатъчно, за да вечерям там — ухили се младежът. — Но вие явно бързате. Приятен уикенд, сър. Ще се видим в понеделник.

Джеймсън се загледа в гърба на сътрудника си. Изчака стъпките му да утихнат в коридора и чак тогава грабна папката и прочете подробностите в доклада. На пръв поглед резултатите не бяха свързани с предприятието на Гоайет, но той усещаше друго. Беше затънал прекалено много, за да се противопоставя на Гоайет. Вдигна телефона и бързо набра номера — знаеше го наизуст. Докато апаратът даваше един, два, три сигнала, той нервно изскърца със зъби. Накрая се обади женски глас.

— Предприятия „Тера Грийн“.

— Министърът на природните ресурси Джеймсън се обажда — рязко каза той. — Дайте ми Мичъл Гоайет.

18.

Щом течението ги отдалечи достатъчно от кея, Дърк запали двигателя и бавно пое по канала. Небето донякъде се бе прочистило и звездите хвърляха малко светлина върху водата. Шумът от пристанищната кръчма беше единственият звук, който изпрати отдалечаващото се корабче.

Дърк държеше курс в средата на канала, като следваше светлината от мачтата на далечен риболовен кораб, тръгнал посред нощ да търси ценната тихоокеанска сьомга.

След като светлините на Китимат се изгубиха зад тях, плаваха няколко километра в мрак. Взеха първия голям завой на канала и водата пред тях заблестя като излъскан метал, отразила ярките светлини на „Тера Грийн“.

Прожекторите бяха високо и високите борове хвърляха причудливи сенки. Единствено огромният покрит док не беше осветен, така че не можеха да видят танкера за втечнен газ в него.

Съмър извади бинокъл за нощно виждане и проучи брега.

— На Западния фронт всичко е спокойно — каза след минута. — Успях да надникна под похлупака, но не видях признаци на живот по дока или на кораба.

— По това време пазачите няма как да са повече от двама-трима, които да гледат екраните на охранителните камери.

— Да се надяваме да са си пуснали някой мач по телевизията, за да можем спокойно да си вземем водните проби и да се махаме.

Подминаха предприятието и когато след няколко завоя на канала вече нямаше кой да ги види, Дърк завъртя руля надясно, придвижи корабчето почти до брега, загаси всички светлини и намали газта, без да откъсва поглед от включения ехолот. Съмър гледаше с бинокъла за нощно виждане за препятствия и от време на време прошепваше на брат си как да промени курса.

Като се движеха съвсем бавно, допълзяха на километър от „Тера Грийн“. Едно малко заливче им осигури прикритие — малко по-напред светлината на прожекторите заливаше водната повърхност. Съмър бавно спусна предната котва и Дърк изгаси двигателя. Шепотът на лек ветрец премина през близките борове — единственият шум в иначе потайната нощна тишина. Вятърът донесе и воя на помпи и бученето на генератори.

Облякоха неопреновите водолазни костюми и Дърк си погледна часовника и каза:

— Започва отливът. Ще имаме малко насрещно течение на отиване, но пък на връщане ще ни носи.

Не че това беше особено важно — и той, и Съмър бяха отлични плувци и често участваха в океански маратони.

Съмър закопча на колана си малка чантичка, в която имаше празни контейнери за проби. Сложиха си плавниците и Съмър погледна звездите и се засмя.

— Среднощно плуване в Тихия океан. Звучи почти романтично.

— Не виждам нищо романтично в плуването във вода с температура пет градуса — изсумтя Дърк, преди да захапе шнорхела.

Кимнаха си, преобърнаха се назад, цопнаха в студената черна вода, размахаха плавници и се насочиха към фабриката. Плуваха близо до повърхността и главите им от време на време се показваха като на двойка дебнещи алигатори. За да не хабят кислорода в бутилките, използваха шнорхелите и вдишваха през тях студения нощен въздух.

Течението беше малко по-силно, отколкото беше предвидил Дърк, подведен от близостта на едно разклонение на река Китимат в края на канала. Въпреки ледената вода Дърк усети, че се поти във водолазния костюм.

На около километър от завода Съмър го потупа по рамото, той я погледна и видя, че сочи към брега. В сенките на боровете бе закотвена лодка. Беше със затъмнени люкове като собствения им плавателен съд и в оскъдната светлина не можеше да се прецени колко е голяма.

Дърк кимна на Съмър и заплува към вътрешността на канала, като увеличи разстоянието между тях и лодката. Продължиха да плуват с отмерени движения и спряха на около двеста метра от завода. Дърк примижа към заслепяващата светлина на прожекторите и се опита да прецени какво има отпред.

От някаква голяма Г-образна сграда, която граничеше с покрития док, се разнасяше бучене на помпите и генераторите, с които втечняваха въглеродния двуокис. До друга сграда малко встрани имаше вертолетна площадка. Там, изглежда, бяха офисите. Дърк предположи, че жилищата за работниците се намират по пътя към Китимат. Вдясно от него в канала се издаваше дълъг кей; черният скутер, който ги бе пресрещнал през деня, бе привързан за него.

Съмър извади едно шишенце от чантичката, взе проба от водата и прошепна:

— Взех две предварителни проби по пътя насам. Ако вземем една-две и покрай дока, ще сме обхванали базата.

— При следващото спиране — отвърна той. — Дай сега да преминем на подводно придвижване.

Отчете посоката по ръчния си компас, пъхна мундщука в устата си, изкара мехур въздух от кислородния апарат, гмурна се и внимателно заплува към покрития док.

Вдигнатата от гофрирана ламарина постройка беше сравнително тясна и предлагаше само метър и нещо свободно пространство за спрелия кораб. И все пак докът, дълъг поне колкото футболно игрище, беше приютил деветдесетметровия танкер без затруднения.

Луминесцентният циферблат на компаса едва се виждаше в мастилената вода и Дърк с мъка следеше посоката. Когато доближиха входа на дока, водата взе да просветлява от крайбрежните светлини. Дърк продължи да плува, докато пред него не се очерта тъмният силует на танкера. Като се издигаше плавно, той показа глава на повърхността точно под перилото на кърмата. Бързо огледа дока и се увери, че е празен в този късен час. Освободи едното си ухо от качулката, за да провери за гласове, но помпите бумтяха толкова силно, че не би се чул и вик. Той се оттласна внимателно от кораба, за да го огледа по-добре.

Макар да изглеждаше голям от гледната точка на Дърк, корабът всъщност беше миниатюрен за танкер. Проектиран с аеродинамична палуба, той можеше да пренася 2500 кубични метра втечнен природен газ в двата си хоризонтални резервоара под палубата. Тъй като беше построен за крайбрежно транспортиране, изглеждаше като джудже пред големите океански превозвачи, които побираха над петдесет пъти повече втечнен газ.

Навярно беше десет-петнайсет годишен, но беше поддържан съвестно. Дърк не знаеше какви конструктивни изменения са правени за пренасянето на С02, но не смяташе, че са сериозни. Макар понякога да беше с по-голяма плътност от втечнения природен газ, С02 не се нуждаеше от екстремно високи температура и налягане, за да се втечни. Погледна нагоре към името, „Чичуя“, изписано със златни букви отстрани, и забеляза регистрацията от Панама Сити, отбелязана по-долу в бяло.

На няколко метра от него се появиха мехурчета и главата на Съмър се показа на повърхността. Тя огледа кораба и дока, после кимна на брат си, извади шишенце и взе проба. Дърк я остави да довърши, посочи й носа и се гмурна. Съмър заплува след него. Като следваха тъмните очертания на корпуса, двамата стигнаха до кърмата. Дърк огледа знаците за дълбочината на потапяне и забеляза, че съдът е натоварен само петдесетина сантиметра под означението за максимална водоизместимост.

Съмър вдигна глава към тръбите за зареждане, които висяха като дебели пипала над палубата от помпените устройства върху дока — те се огъваха и люлееха от напора на течния С02 в тях. Облачета бяла пара струяха от покрива на сградата с помпите — кондензация от охладения и поставен под налягане газ. Съмър извади последното шишенце от чантичката и взе проба.

Чудеше се дали водата гъмжи от замърсители. Прибра шишенцето и заплува към брат си, който вече беше до дока.

Дърк й посочи входа към дока и прошепна:

— Натам.

Съмър кимна, започна да се обръща и внезапно спря. Гледаше съчленените тръби над главата на Дърк. После вдигна пръст и ги посочи. Дърк също вдигна глава, огледа тръбите, но не забеляза нищо нередно.

— Какво има? — прошепна той.

— Мисля… — отвърна тя, без да откъсва поглед от тръбите. — Мисля, че въглеродният двуокис се изпомпва в кораба.

Дърк отново погледна тръбите. В тях наистина имаше някакъв ритъм, но по него не можеше да се прецени накъде се движи втечненият газ. Отново погледна сестра си. Догадките й обикновено се оказваха правилни. Трябваше да провери.

— Мислиш ли, че това означава нещо? — попита Съмър.

— Трудно е да се каже — отвърна тихо Дърк. — Някак си няма смисъл да изливат въглероден двуокис в кораба. Може би от Атабаска има тръбопровод за втечнен природен газ, който минава оттук.

— Тревър спомена, че имало само малък петролопровод и тръбата за двуокиса.

— Забеляза ли някаква разлика във водоизместимостта между сутринта и сега?

— Не обърнах внимание — отвърна Съмър. — Макар че корабът би трябвало да стои по-високо във водата, ако разтоварват газ.

Дърк изгледа тежкия кораб.

— Онова, което знам за танкерите за втечнен природен газ — а то не е много, — е, че течността се товари в тях от помпи на сушата, а на борда те имат собствени помпи за допълнително разпределяне. Ако съдим по звука, помпената сграда на брега явно работи.

— Може само да изтласкват газа до временни резервоари под земята.

— Може. Само че е прекалено шумно да преценим дали работят и помпите на кораба. — Той изплува до дока, вдигна глава и се огледа. Докът и видимите части на кораба бяха пусти. Дърк смъкна кислородния си апарат и колана с тежестите и ги окачи на близкия кнехт.

— Да не би да се качваш на борда? — прошепна Съмър с тон като че ли брат й е луд.

Дърк се ухили.

— А как иначе ще разгадаем мистерията, драги ми Уотсън?

Ако останеше да чака брат си във водата, Съмър щеше да се изнерви твърде много, затова неохотно закачи и своето подводно снаряжение до неговото и го последва на палубата. Докато вървеше след него, не се сдържа и промърмори:

— Благодаря, Шерлок.

19.

Дори мониторът да показваше някакво движение, то едва-едва се виждаше. Съвсем в реда на нещата беше охранителят алеут да го пропусне. Случаен поглед към екрана на един от мониторите обаче разкри лека вълничка във водата близо до кърмата на танкера. Гардът бързо натисна бутона за увеличаване на образа и мярна някакъв тъмен предмет тъкмо преди той да се потопи. Навярно някакъв залутал се тюлен, помисли си гардът, но пък това му даваше възможност да се откъсне от скуката.

Пресегна се към радиото и повика наблюдателя от „Чичуя“.

— Обаждам се от охраната на завода. На видеото видях нещо във водата до кърмата ви. Ще огледам да проверя.

— Разбрано — отговори му сънен глас. — Ще оставя светлините включени.

Гардът си облече якето, взе фенерче и спря пред шкафа с оръжието. Погледна големия автомат НК, но се отказа, взе един „Глок“ и го сложи в кобура си.

— Не че с пистолет мога да убия тюлен — измърмори и излезе.

От танкера се носеше какофония от механични звуци, породена от охладения газ, който минаваше през тръбите. Дърк знаеше, че един-двама работници би трябвало да следят процеса, но би следвало да се намират някъде в недрата на кораба или в сградата с помпите отвън. Макар кеят да беше слабо осветен, самият кораб бе окъпан в ярка светлина и всичко се виждаше като на длан. Дърк прецени, че ще им трябват само минута-две да се качат и да проверят дали помпите на кораба работят.

Тръгнаха по ръба на кея към централния трап в средата на кораба. Подгизналите им костюми жвакаха, докато ходеха, но те не се опитваха да прикрият шума — воят и туптенето на помпената станция бяха силни и заглушаваха всички други звуци.

Заглушиха и бумтежа на двигателя на моторницата, приближаваща се към покрития док.

Гардът с лекота вкара малката лодка под навеса, без да пали светлините. Помота се около кърмата, без някой да го види, после мина покрай външната страна на танкера. Когато заобиколи носа и започна да се връща, забеляза закачените на кнехта акваланги. Бързо изгаси двигателя и ги огледа.

Съмър го видя първа — долови някакво движение, докато се канеше да се качи по трапа. Дърк бе на две крачки пред нея.

— Не сме сами — прошепна тя и кимна към гарда.

Дърк погледна бързо към охранителя, който в момента беше с гръб към тях.

— Да се качваме на борда. Там ще успеем да му се изплъзнем, ако ни види.

Приведе се и се затича по трапа. Съмър го следваше отблизо. Виждаха се много добре от мястото на гарда и очакваха той да извика, но така и не чуха нищо. Снишиха се в горния край на рампата, където той вече не можеше да ги види.

Но изведнъж над тях изникна смътна сянка и нещо се мярна над нея. Дърк твърде късно осъзна, че нещото е палка, стоварваща се върху главата му. Клекна, но не можа да избегне удара. Качулката му го смекчи, но въпреки това пред очите му заплува броеница от звезди, а коленете му омекнаха. Той се опита да стане, залитна над перилото, преметна се през него и полетя надолу.

За секунда мярна как Съмър протяга ръце към него, но не чу отчаяния й писък.

Летя към водата сякаш цяла вечност. Изненадващо, но не изпитваше никаква болка. Усети само студения мирис на мрака, преди всичко да стане черно.

20.

Сянката се раздвижи и Съмър видя огромен мъж с чорлава брада и блеснали от ярост очи. Той я погледна, ухили се и размаха заплашително палката.

Съмър за миг замръзна, после несъзнателно отстъпи, местеше очи от брадатия към тъмните води долу. Дърк още не се бе показал. Усети, че рампата се клати под краката й, обърна се и видя, че гардът от кея тича към нея. Беше алеут, с униформа и гладко избръснат. Изглеждаше по-добра алтернатива от звяра на кораба. Тя бързо се обърна към него и извика:

— Брат ми падна във водата! Ще се удави!

И понечи да мине покрай гарда. Той обаче извади пистолет и го насочи към корема й.

— Нарушили сте частна собственост — отвърна алеутът с монотонен глас, в който не се долавяше никакво състрадание. — Ще ви задържим, докато не се свържем с длъжностните лица от компанията.

— Дай аз да я заведа в ареста — викна грубиянинът от палубата. — Ще й покажа какво значи нарушаване. — Изсмя се и по брадата му закапаха слюнки.

— Това е грижа на бреговата охрана, Джонсън — надменно заяви гардът от бреговия караул.

— Двигателят ни се повреди. Ние просто търсехме помощ — умолително се обади Съмър. — Брат ми…

Погледна зад борда и се сви от уплаха. Водата под трапа бе гладка. Нямаше никаква следа от Дърк.

Гардът й махна с пистолета си да слиза и изръмжа на Джонсън:

— Извади и мъжа, ако успееш. Ако е още жив, докарай и него в караулното. — Със строг поглед му затвори устата. — И се моли заради собствената си кожа още да е жив.

Брадатият изсумтя и тръгна след тях. Докато я водеха по кея, Съмър неуспешно се мъчеше да открие Дърк във водата и молеше гарда да спре, но той все едно не я чуваше. Докато минаваха под една лампа, тя видя студените му очи и спря да го моли. Може и да не беше отявлен садист като охранителя от кораба, но изобщо не би се поколебал да й тегли куршума. Тя продължи с наведена глава, обзета от отчаяние. Вече бяха минали няколко минути, откакто Дърк бе паднал във водата, а и сигурно беше в безсъзнание. Трябваше да приеме горчивата реалност. Брат й вече го нямаше и тя не можеше да направи нищо.

На три метра под повърхността, безнадеждно обграден от чернота, Дърк беше в безсъзнание, но изобщо не беше мъртъв. В отделни мигове можеше да проникне през заобикалящия го воал и да почувства нещо. Усети, че тялото му се движи във водата без никакви усилия. После нещо натисна устните му и последва чувството, че в устата му е втъкнат течащ градински маркуч.

Някой го влачеше нанякъде. Чу някакъв глас да произнася името му, после каза още нещо, което той не разбра. Гласът изчезна заедно с отдалечаващи се стъпки. Дърк се опита да отвори очи, но клепките му сякаш бяха запечатани. Болката в главата се върна и стана жестока, цял рояк звезди избухна ярко пред затворените му очи. А после светлините, звуците и болката отново блажено изчезнаха.

21.

Изведоха Съмър от дока и я прекараха покрай сградата, където беше помпената станция. Неочакваната жестокост, проявена към брат й, беше удар за нея, но тя се помъчи да потисне чувствата си и да разсъждава логично. Какво толкова важно в предприятието би могло да оправдае това поведение? Наистина ли изпомпваха С02 в танкера? Погледна през рамо към гарда, който вървеше на няколко крачки след нея с изваден пистолет.

Дори наемната охрана се държеше като че ли ставаше дума за свръх секретна инсталация.

Бученето от помпите понамаля и когато доближиха административната сграда и съседното караулно помещение, Съмър чу шумолене в храстите вляво. Спомни си препарираната мечка гризли в кафето и бързо отстъпи вдясно. Обърканият гард вдигна оръжието си към нея и погледна към храстите. И изведнъж някакъв силует се надигна от тях и замахна с ръка. Гардът се извъртя, за да стреля, но нещо тежко го удари в лицето, преди да натисне спусъка. Беше колан за гмуркане с оловни тежести. Освен че беше ударен, гардът и падна лошо, но все пак успя да се надигне на коляно, насочи оръжието към непознатия и натисна спусъка.

Ако Съмър не го беше изритала в челюстта, куршумът сигурно щеше да улучи. Жестокият удар в устата обаче го запрати високо във въздуха и просна самия гард в несвяст на земята. Пистолетът падна от ръката му.

— Тези хубави крака били по-опасни, отколкото си мислех — каза познат глас.

Съмър погледна към храстите и видя Тревър Милър. Хилеше се. Също като нея беше с костюм за гмуркане. Изглеждаше малко задъхан.

— Тревър! — възкликна тя. — Защо си тук?

— По същата причина като теб. Да се махаме! — Той вдигна пистолета на гарда и го запрати в храстите, после сграбчи ръката й и се затича към дока. Докато се мъчеше да бяга със същата скорост, Съмър видя, че в съседната сграда светва лампа.

Стигнаха до мястото, където бе вързана лодката на охраната, и Съмър каза задъхано:

— Дърк падна във водата.

— Знам — отвърна Тревър и й посочи лодката.

Проснат на пейката до кърмата, зашеметен и объркан, лежеше Дърк. Все пак успя да вдигне глава и намигна на сестра си. Съмър бързо скочи в лодката и клекна до него учудена и облекчена.

— Как успя да се измъкнеш? — И вдигна вежди, като забеляза на слепоочието му засъхнала кръв.

Дърк с мъка повдигна едната си ръка и посочи Тревър, който отвърза въжетата, а после скочи в лодката.

— Уви, нямаме време за банални благодарности — усмихна се малко насила Тревър, запали двигателя, даде газ, заобиколи задната част на танкера, изведе лодката от покрития док, насочи я по течението на канала и увеличи газта докрай.

Съмър прегледа раната на Дърк под светлината на звездите. На главата му се бе издула голяма цицина. Качулката на подводния му костюм го беше спасила от дълбока рана, ако не и от по-печална участ.

— Бях забравил да си сложа предпазната каска — изпъшка той, докато напразно се опитваше да фокусира погледа си върху Съмър.

— Главата ти и без това е прекалено твърда, за да се счупи — отсече тя и се засмя облекчено.

Лодката пореше вълните в тъмнината. След малко Тревър, който се движеше близо до брега, намали газта и спря до корабчето си с надпис: „ПРИРОДНИ РЕСУРСИ, КАНАДА“. Помогна на Дърк и Съмър да се качат, пусна лодката на охраната по течението, бързо вдигна котва и се насочи към Китимат.

Състоянието на Дърк бързо се подобряваше, само малко му се виеше свят и го болеше главата. Когато стигнаха пристанището и Тревър му помогна да слезе на кея, той стисна ръката му и каза:

— Благодаря ти, че ме измъкна. Ако не беше ти, вече щях да спя вечен сън на дъното.

— Беше си чист късмет. Плувах покрай дока, когато чух лодката да пристига. Бях се скрил под трапа, когато дойде гардът. А после чух гласа на Съмър, точно преди да пльоснеш във водата. Падна само на метър от мене. Щом видях, че не мърдаш, веднага ти натиках мундщука на кислородния апарат в устата. По-трудното беше да задържа и двама ни под водата, за да не ни видят.

— И като си помисли човек, че един федерален служител нарушава частната собственост — подметна Съмър.

— За всичко сте виновни вие — отвърна Тревър. — Непрекъснато говорехте колко важни са водните проби, така че реших — трябва да знаем това свързано ли е със завода, или не. — И подаде на Съмър чантичка с няколко малки съда с проби.

— Надявам се да съвпаднат с моите. — Съмър посочи своите контейнери. — Разбира се, ще ни трябва и корабчето ни, за да направя анализа.

— Таксиметрова служба „Милър“ е на ваше разположение. Сутринта имам насрочена среща за проверка в една мина, но мога спокойно да ви отделя цял следобед.

— Това ще е чудесно. Благодаря, Тревър. При следващата ни среща може би трябва да работим в по-близък контакт. — И го погледна закачливо.

Тревър примижа хитро и отвърна:

— Щом си навита.

22.

Разпокъсани парчета лед се носеха по бурните води на пролива Ланкастър: в сумрака приличаха на назъбени сладкиши, пуснати в море от какао. На мътния фон на остров Девън се виждаше голям черен кораб, който оставяше след себе си облаци черен пушек.

— На дванайсет километра е, сър. И плува право към нас. — Кормчията, червенокос мичман с клепнали уши, вдигна глава от радара и зачака отговор от капитана.

Капитан Дик Уебър свали бинокъла, но продължи да гледа към далечния плавателен съд.

— Не спирай наблюдението, докато не разберем кой е — отвърна той, без да поглежда мичмана.

Кормчията завъртя малко руля и продължи да наблюдава радара. Двайсет и пет метровият патрулен катер на канадската брегова охрана се движеше бавно през тъмните води на Северния Ледовит океан, за да се срещне с приближаващия се плавателен съд. Определен за контрол върху вноса на забранени товари през източния край на Северозападния проход, катерът, „Харп“ беше поел задълженията си само от няколко дни. Макар зимният лед да се топеше все така преждевременно, това беше първият транспортен кораб, с който катерът влизаше в контакт този сезон. След месец-два щеше да е пълно с високотонажни танкери и контейнеровози, предвождани от ледоразбивачи, за да преминат транзитно през Крайния север.

Само преди няколко години всички биха се изсмели на самата мисъл в Северозападния проход да се въвежда полицейски контрол. Откакто хората бяха предприели първите си експедиции към Арктика, основната част от зимните ледени масиви си оставаше постоянно вледенена, освен за няколко дни през лятото. Единствено дръзките изследователи навремето и отделни ледоразбивачи сега се осмеляваха да атакуват скования океан. Глобалното затопляне обаче бе променило и това — сега морето беше годно за плаване месеци наред.

Учените са изчислили, че през последните трийсет години арктическият лед е намалял с над четиридесет хиляди квадратни мили. За явлението най-голяма вина има рефлексивният ефект на явлението албедо. Арктическият лед отразява до деветдесет процента от слънчевата радиация. Когато се стопи, морската вода се облъчва със същата радиация, но отразява едва десет процента от нея. Това води до рязко затопляне и температурите в Арктика се повишават два пъти повече в сравнение с останалите части на света.

Уебър гледаше как носът на катера му се врязва в ледената киша и ругаеше наум онова, което му бяха причинили глобалните климатични промени. Бяха го прехвърлили от Квебек и приятната длъжност на кораб по река Лорънс в едно от най-отдалечените кътчета на планетата. А работата му тук не беше по-сложна от събирането на такса на някоя магистрала.

Не можеше да обвинява преките си началници, тъй като те просто изпълняваха указанията на канадския министър-председател, следващ политиката си на сплашване. Когато замръзналите открай време части на Северозападния проход започнаха да се топят, министър-председателят побърза да обяви Прохода за вътрешно канадско пространство й осигури средства за изграждане на голямо арктическо пристанище в Нанисивик. Скоро последваха и обещания да се създаде флот от военни ледоразбивачи и да се изградят нови арктически военни бази. Лобистките интереси на някои заинтересувани фирми накараха парламента да подкрепи министър-председателя и в налагането на строги ограничения към международните съдове, ползващи Прохода.

По закон всички кораби, плаващи под неканадски флаг, които искат да минат транзит през Прохода, бяха длъжни да съобщят маршрута си на бреговата охрана и да платят такса, подобна на таксата за Панамския канал, а при пресичането на участъци с ограничен достъп да бъдат придружени от канадски граждански ледоразбивач. Няколко държави, сред които Русия, Дания и САЩ, не одобряваха претенциите на Канада и избягваха да пътуват в тия води. Но останалите развити страни охотно сътрудничеха в името на икономическия прогрес. Транспортните кораби, свързващи Европа и Източна Азия, спестяваха хиляди мили от обичайните си маршрути, като избягваха Панамския канал. Икономиите нарастваха още повече, когато корабите — прекалено големи, за да минат през Панамския канал — избягваха и алтернативния път около нос Хорн. С потенциала си да снижи цената дори за един товарен кораб с хиляди долари прекият арктически път бързо привлече вниманието на големи и малки търговски превозвачи.

И понеже топенето на ледовете бе по-бързо, отколкото предвиждаха учените, вече няколко транспортни компании бяха започнали да използват полярните води. През по-голямата част от годината много участъци от маршрута бяха задръстени от дебели ледени късове, но през лятото в Прохода нямаше лед. Мощните ледоразбивачи винаги бяха на разположение на по-амбициозните превозвачи, които искаха да използват Северозападния проход между април и септември. Ставаше все по-очевидно, че до едно-две десетилетия той ще стане използваем целогодишно воден път.

Уебър гледаше приближаващия се черен търговски кораб и си мислеше колко би се радвал, ако проходът вземе, та замръзне. От друга страна, този кораб поне разсейваше монотонността от взирането в айсбергите.

— Разстоянието помежду ни е четири километра и намалява — доложи кормчията.

Уебър се обърна към дългурестия радист, който се бе подпрял в ъгъла на мостика.

— Хопкинс, поискай да се идентифицира и да съобщи какъв товар превозва.

Радистът продължи опитите си да се свърже с кораба, но в отговор получаваше единствено мълчание. Провери радиото, после отправи въпроса си още няколко пъти.

— Не отговаря, сър — заключи накрая озадачено. Опитът му с разминаващите се кораби в Арктика говореше, че изолираните им екипажи всъщност са по-склонни да бърборят ненужно.

— Продължавай да се опитваш — нареди Уебър. — А вече сме и достатъчно близо за визуален контакт.

— Само два километра — потвърди кормчията.

Уебър отново вдигна бинокъла и огледа кораба.

Беше сравнително малък контейнеровоз с дължина не повече от 120 метра. На вид изглеждаше скоро произведен, но — странно — на горната му палуба се виждаха само няколко контейнера. Уебър знаеше от опит, че подобни кораби обикновено товарят контейнерите на шест-седем реда. Освен това, като погледна знаците за дълбочината на потапяне, видя, че знакът за нормално газене е на около метър над водата. Като продължи във вертикална посока нагоре и подмина затъмнения мостик, погледът му се спря на мачтата зад надстройката. С учудване забеляза, че там се вее флагът на Съединените щати.

— Американското знаме — измърмори той. Националността го учуди, тъй като — по настояване на правителството си — американските кораби неофициално бойкотираха Прохода. Уебър фокусира бинокъла върху носа и разчете името „Атланта“ — едва-едва, защото вечерната светлина бе започнала да помръква.

— Името на кораба е „Атланта“ — каза на Хопкинс. Радистът кимна и се опита да се свърже със съда по име, но отговор отново нямаше.

Уебър закачи бинокъла на една метална кука, измъкна голяма папка, отвори я и започна да търси „Атланта“ в компютърните разпечатки. Всички неканадски съдове бяха длъжни да уведомят бреговата служба деветдесет и шест часа преди преминаването си. Уебър провери дали файлът не е осъвременяван по сателитния канал, но името „Атланта“ отново го нямаше.

— Подходете вляво на носа. Хопкинс, съобщи им, че са навлезли в канадски териториални води, и им нареди да спрат и да ни допуснат на борда за проверка.

Докато Хопкинс предаваше съобщението, кормчията коригира курса, погледна екрана на радара и докладва:

— Каналът пред нас се стеснява, сър. Има дебели ледени плочи, които могат да застрашат левия ни борд. На около три километра от нас са.

Уебър кимна, без да откъсва поглед от „Атланта“. Товарният кораб се движеше учудващо бързо, с почти трийсет километра в час. Когато катерът на бреговата охрана се приближи, Уебър отново забеляза, че товарният кораб се движи твърде самоуверено. Защо ли изобщо такъв леко натоварен кораб бе решил да мине през Прохода?

— Един километър, докато го засечем — предупреди кормчията.

— Мини отдясно. Доближи ни на сто метра — нареди капитанът.

Черният търговски кораб не обръщаше никакво внимание на катера на бреговата охрана — или поне канадците си мислеха така. Ако обръщаха по-сериозно внимание на радарните данни, щяха да забележат, че американците едновременно увеличават скоростта и леко променят курса.

— Но защо не отговарят? — промърмори кормчията — постоянните радиоповиквания на Хопкинс му бяха омръзнали.

— Ей сега ще им привлечем вниманието — закани се Уебър, отиде до таблото и натисна бутон, който задейства мощната морска сирена. Два силни сигнала отекнаха над водата.

Но отново не последва нищо.

На Уебър не му оставаше голям избор. За разлика от Съединените щати, канадската брегова охрана действаше като цивилна организация. Екипажът на „Харп“ нямаше военна подготовка и на кораба нямаше оръжие.

Кормчията, с поглед върху екрана на радара, доложи:

— Скоростта не се намалява. Всъщност мисля, че се увеличава. Сър, по пътя ни има ледено образувание. — Уебър усети в гласа му тревожни нотки. С приковано другаде внимание, кормчията не бе съобщил навреме за ледения масив, който сега се бе изправил от лявата им страна. Вдясно забързаният товарен кораб беше само на десетина метра от тях.

Уебър вдигна глава към високия мостик на „Атланта“ и се запита какъв ли глупак го командва. После забеляза, че носът на тежкия кораб завива към неговия катер, даде си сметка, че това не е игра, и изкрещя:

— Дай наляво!

Последното, което би очаквал, беше товарният кораб да се обърне към тях, но в един миг по-големият съд се озова буквално върху „Харп“. Като буболечка под крака на слон, катерът бясно се мъчеше да избегне съкрушителния удар. В светкавична реакция на заповедта кормчията извъртя руля вляво докрай. Но „Атланта“ беше прекалено близо.

Страничният борд на товарния кораб блъсна „Харп“ със силен глух тътен. Ударът обаче дойде в кърмата, тъй като по-малкият съд почти се беше измъкнал. Съприкосновението наклони силно „Харп“ и почти го преобърна. За секунди, които се сториха на екипажа като вечност, катерът постепенно възстанови нормалното си положение и се отдалечи от опасната близост с товарния кораб. Рискът обаче не беше отминал. Без екипажът да го знае, ударът бе изтръгнал кормилната верига. С все още въртящо се бясно витло, катерът се устреми право към близкия леден масив, вряза се на около метър в плътния лед и рязко спря.

Уебър помогна да спрат двигателя и бързо прецени в какво състояние са катерът и екипажът. Най-тежките наранявания бяха порязвания и синини, но катерът не се бе отървал така леко — освен смачкания нос имаше и повреда в обшивката на корпуса. На „Харп“ му предстоеше да остане в плен на ледовете четири дни, преди да дойде влекач да го измъкне и да го изтегли за ремонт.

Уебър изруга и погледна на запад. За секунда видя светлините на търговския кораб, преди да изчезнат във вдигащата се мъгла. Уебър поклати глава и процеди през зъби:

— Нагъл мръсник! Ще си платиш за това!

Но това така и не стана. Яростно нарастващ бурен фронт не позволи на разузнавателния самолет на канадските ВВС CP-140 да изпълни задачата, поставена от бреговата охрана. Когато накрая самолетът успя да излети от базата си в Грийнуд, Нова Скотия, и стигна протока Ланкастър, бяха минали повече от шест часа. По на запад един флотски ледоразбивач и един кораб за връзка на бреговата служба бяха блокирали Прохода при Остров Принц Уелски в очакване на „Атланта“. Големият черен кораб обаче така и не пристигна.

Канадската брегова охрана и ВВС проучваха плавателните води около протока Ланкастър в продължение на три дни, за да търсят кораба нарушител. Всички маршрути бяха огледани няколко пъти. И все пак американският товарен кораб така и не се появи. Озадачени, канадските власти без излишен шум спряха издирването, като оставиха Уебър и екипажа му да се чудят как странният кораб е изчезнал сред арктическия лед.

23.

Доктор Кевин Бю погледна потъмняващия хоризонт на запад и се намръщи. Само преди часове слънцето грееше ярко, въздухът беше спокоен и термометърът показваше минус 7 градуса. След това обаче барометърът пропадна като камък в пропаст, което се придружи от постепенно нарастване на западните ветрове. На четиристотин метра от леда сивите арктически води се вълнуваха без външни белези, докато не стигнеха ръба му, където се разбиваха в облаци пръски.

Той пристегна качулката на канадката си, извърна се от режещия вятър и огледа дома си през последните няколко седмици. За лукс или удобство Лаборатория за проучване на ледовете 7 не би получила много точки в справочниците за мобилни жилища. Лагерът се състоеше от шест сглобяеми сгради, скупчени в полукръг и с входове на юг. Три миниатюрни спални бяха натикани до едната стена на най-голямата сграда, комбинация от камбуз, столова и заседателна зала. Една ниска постройка отсреща служеше за лаборатория и радио кабина, а покрита със сняг барака по-нататък бележеше края на лагера.

Изследователската лаборатория беше един от няколкото временни лагера сред ледовете на Канадския отдел по риболов и океанско дело. Бе изградена като плаващ научен център, който да наблюдава и изучава движението на арктическата ледена покривка. Откакто Лаборатория 7 бе започнала работа преди година, лагерът се бе придвижил с около триста километра — местеше се заедно с гигантски леден блок на юг през Бофортово море. В момента бе разположен на двеста и четиридесет километра от северноамериканското крайбрежие на ръба на леден шелф на север от територията Юкон. Приближаващото лято означаваше разтрошаване на ледения блок и всекидневното измерване на леда под краката им показваше, че топенето е доста сериозно и е намалило дебелината на блока от деветдесет на трийсет и шест сантиметра. Според Бю той и екипът му от четирима души разполагаха с две седмици, преди да разглобят лагера и да се евакуират с помощта на самолета „Туин Отър“.

Арктическият океанограф закрачи тежко към радио кабината. През свистенето на ледените частички, които се носеха над земята, чу воя на форсиран дизелов двигател. Погледна покрай постройките на лагера и видя жълтия булдозер, който почистваше сто и петдесет метровата писта. Тя беше жизненоважна, тъй като чрез нея самолетите всяка седмица доставяха храна и други припаси. Бю беше направил каквото трябва да бъде почистена по всяко време.

Без да обръща внимание на сновящия булдозер, Бю влезе в помещението, което служеше едновременно за лаборатория и радио кабина, като изтърси снега от краката си в преддверието. Отвори следващата врата, подмина няколкото коша, пълни с научни списания и апаратура, и се обърна към ъгъла, където се помещаваше сателитната радиостанция. Скот Кейс, сякаш вечно ококорен, с руса коса и весела усмивка, вдигна глава и го погледна. Кейс беше отличен физик и се занимаваше с изучаването на слънчевата радиация по полюсите, но като всички останали в лагера изпълняваше различни длъжности, включително старши оператор по съобщенията.

— Атмосферните условия отново объркаха радиосигналите ни. — Оплака се той на Бю. — Сателитната връзка е изцяло прекъсната, а и наземната не е по-добра.

— Сигурен съм, че идващата буря няма да подобри положението — отвърна Бю. — Дали в Туктояктук изобщо имат представа, че се опитваме да се свържем с тях?

— Не знам — отвърна Кейс. — Но повикванията ни нямат отговор.

Шумът на булдозера току пред самата сграда разтресе тънките стени.

— Поддържаш пистата чиста за всеки случай? — попита Кейс.

— Ние сме в графика за доставки на Туктояктук днес следобед. Може и да не знаят, че ще се озовем в центъра на снежна буря до час. Продължавай с опитите, Скот. Виж дали ще успееш да отмениш полета за днес, заради безопасността на пилотите.

Преди Кейс да посегне отново, радиото изпращя и един властен глас надделя над статичното електричество и отекна по високоговорителя:

— Лаборатория за проучване на ледовете 7, Лаборатория 7. Тук изследователски кораб на Агенцията за морско и подводно дело „Нарвал“. Чувате ли ме, край?

Бю изпревари Кейс, взе микрофона и отговори бързо:

— „Нарвал“, аз съм доктор Кевин Бю от Лаборатория 7. Какво има?

— Доктор Бю, не искаме да ви се бъркаме, но прихванахме опитите ви да се свържете с базата на бреговата охрана в Туктояктук, както и много техни повиквания без отговор. Изглежда, лошото време ви пречи да се свържете. Можем ли да ви съдействаме, като предадем съобщение от ваше име?

— Ще сме ви много благодарни. — Бю помоли американския кораб да препрати съобщение до Туктояктук да забавят полета на самолета с доставките двайсет й четири часа заради лошото време и след няколко минути, „Нарвал“ препредаде потвърждението от страна на Туктояктук.

— Приемете искрената ни благодарност — каза Бю. — Това ще спести на някое момче от летците много неприятни мигове.

— Приятно ни беше да услужим. Между другото, къде се намира лагерът ви?

Бю съобщи последните данни за местоположението на плаващия лагер, а плавателният съд му даде своите координати.

— Там всички ли сте в добра форма да се преборите с идващата буря? Изглежда, ще е неприятна — попитаха от „Нарвал“.

— Справяли сме се с всичко, което добрата вещица на Севера ни е поднасяла досега, но все пак благодаря — отговори Бю.

— Успех, Лаборатория 7. „Нарвал“, край.

— Е, не може да се каже, че американците не принадлежат на Арктика, нали? — каза Бю на Кейс, кимна му и излезе.

На петдесет и шест километра на югозапад капитан Бил Стенсет внимателно и загрижено проучи метеорологичната прогноза. Внушителен човек със скандинавски черти и телосложение на защитник в американския футбол, Стенсет се бе сблъсквал с бури във всички световни океани. И все пак сблъсъкът със стихията в заледената Арктика притесняваше опитния капитан на „Нарвал“.

— Според последната прогноза вятърът ще се усили още — измърмори той. — Изправени сме пред доста сериозна буря. Не бих искал да съм на мястото на ония приковани към леда нещастници — добави и кимна към радиото.

Застаналият зад Стенсет на мостика Руди Гън потисна измъчената си усмивка. Плаването сред напора на мощната арктическа буря изобщо нямаше да е приятно. С удоволствие би отишъл на мястото на хората от лабораторията за проучване на ледовете, които най-вероятно по време на стихията щяха да си бъдат в топло иглу и да играят на дама. Страстта на Стенсет да се бори с океаните явно беше белег на заклетия моряк, който никога не се чувства добре, стъпил на твърда земя.

Гън не споделяше тези предпочитания. Макар да беше завършил военноморското училище в Анаполис и да бе изкарал няколко години в плаване, сега корабът му беше главно бюрото. Като заместник-директор на Националната агенция по морско и подводно дело, Гън обикновено работеше в централния офис във Вашингтон. С ниско и жилаво тяло, с очила с рогови рамки на носа, той беше пълна физическа противоположност на Стенсет. И все пак споделяше донякъде страстта към океанографските предизвикателства и често се оказваше на разположение, когато трябваше да се изпита нов плавателен съд или апарат за подводна работа.

— Лично аз бих съчувствал повече на белите мечки — промърмори Гън. — След колко време ще ни удари бурята?

Стенсет погледна растящия брой бели гребени по вълните около носа и отвърна:

— Около час. Най-много два. Предлагам до половин час да извадим и да обезопасим „Блъдхаунд“.

— Няма да им хареса да ги върнем в базата толкова скоро. Ще сляза в командната кабина да съобщя какво е положението. Капитане, съобщи ми, ако времето се влоши по-скоро, отколкото очакваме.

Стенсет кимна, а Гън излезе от мостика и тръгна към кърмата. Шейсетметровият изследователски кораб стоеше сравнително стабилно сред все по-бурното море, но на Гън му се наложи да се хване няколко пъти за перилата, за да не падне. Стигна до кърмата и огледа врязаната в корпуса дълбока платформа за влизане под водата. Вълните вече я заливаха, по палубата се сипеха пръски. Руди се спусна по няколко стъпала, отвори вратата с надпис „Лаборатория“ и влезе в голямо помещение. В дъното му беше секторът с ограничен достъп с многобройни монитори на стената.

— Вече на дъното ли са? — попита Гън двамата дежурни.

— Да — отвърна единият. — На три километра източно от нас. Всъщност току-що навлязоха в канадски води.

— Имате ли връзка на живо?

Сътрудникът кимна и му подаде комплекта си от слушалки с микрофон.

— „Блъдхаунд“, тук „Нарвал“. На повърхността има рязко влошаване на времето. Прекъснете наблюдението й се върнете.

След дълга пауза дойде отговорът, примесен с много шум от статичното електричество.

— Разбрано, „Нарвал“ — отвърна дрезгав глас с тексаски акцент. — Прекъсваме наблюдението след трийсет минути. „Блъдхаунд“, край.

Гън се канеше да настои да побързат, но се отказа. Нямаше смисъл да се спори с ония двама твърдоглавци. Свали слушалките и се отпусна във високия работен стол, за да изчака половин час.

24.

Както кучешката порода, на която дължеше името си „Блъдхаунд“ проучваше света с нос до земята, макар че в случая земята беше на шестстотин метра под повърхността на Бофортово море, а носът беше твърд електронен сензор. Титаниевият спускаем апарат за двама души „Блъдхаунд“ беше изграден специално за изследване на дълбочинните хидротермални отвори. Гейзерите под морското дъно, които бълваха свръх нагрята вода от земната кора, нерядко изнасяха и приказни съкровища от необичайни растителни и животински образци. Подводните изследователи от агенцията обаче повече се интересуваха от потенциалните минерални залежи, свързани с хидротермалните отвори. Отворите често изхвърляха от дълбочините по морското дъно богати на минерали смеси от вещества като манган, желязо и дори злато. Прогресът в областта на подводните минни разработки превръщаше полетата с хидротермални отвори във важни находища за утрешния ден.

— Температурата на водата се повиши с още един градус. Коминът трябва да пуши някъде наблизо — избоботи с басовия си глас Джак Далгрен.

Седнал в удобния стол на втория пилот, якият машинен инженер бе вперил стоманения си син взор в монитора, подръпваше каубойския си мустак и оглеждаше скучното сиво дъно, осветено ярко от шест мощни прожектора. Нищо в подземния пейзаж не подсказваше, че наблизо може да има хидротермален отвор.

— Сигурно сме тръгнали по следите на няколко земни хълцукания — отвърна пилотът Ал Джордино, изгледа Далгрен и добави: — Или оригвания.

Ниският широкоплещест Джордино се чувстваше най-добре на пилотското място. Беше изкарал години в групата за специални проекти към НАМПД и беше управлявал всичко — от дирижабли до батискафи, — а сега ръководеше отделението за подводна техника. За Джордино изграждането й изпитването на прототипове за плавателни съдове като „Блъдхаунд“ беше повече страст, отколкото професия.

Двамата с Далгрен бяха изкарали две седмици в изучаване на арктическото дъно и търсене на термални отвори. Тъй като разполагаха с данни от предишни подводни изследвания, се насочиха направо към участъци с подпочвени пукнатини или някакви размествания на пластовете. Тези особености се смятат за признаци на вулканична дейност и потенциални находища на активни термални отвори. Проучванията засега бяха безрезултатни и това обезкуражаваше инженерите, които чакаха да изпробват съоръженията за подводна работа.

Далгрен си погледна часовника.

— Изминаха двайсет минути, откакто Руди се обади да се връщаме. Сигурно вече много се е притеснил. Най-добре да натискаме бутона за изкачване, защото вместо пред една, ще се озовем срещу две бури горе.

— Руди никога не е доволен, ако няма за какво да се оплаква — отвърна Джордино, — но човек така или иначе не може да спечели, ако дразни боговете на климата. — Завъртя лостовете пред себе си, обърна батискафа на запад и заплуваха съвсем малко над дъното.

След няколкостотин метра стигнаха район, осеян с множество малки скали. По-нататък започнаха да стават по-големи, а и самото дъно се издигаше. Далгрен погледна батиметричната карта и се опита да установи местоположението им.

— Изглежда, това е малка подводна планина. По някаква причина сеизмолозите са решили, че не е особено обещаваща.

— Те разсъждават така, защото са прекарали прекалено много години в офиси, където климатът се контролира.

Далгрен остави картата, погледна монитора и възкликна:

— По дяволите! Температурата на водата е скочила с десет градуса!

— И самата геология на дъното се променя — отбеляза Джордино. — Да ти кажа, тук изглежда подходящо за отвор. Да видим дали можем да установим температурата на водата в центъра.

Докато той коригираше курса, Далгрен четеше на глас данните за температурата. По-високите стойности съвпаднаха с рязкото издигане на дъното. Висока купчина скали препречи пътя им и Джордино изправи апарата с носа нагоре, за да ги преодолеят.

А зад скалите обстановката се промени изцяло. Сивият неугледен лунен пейзаж се преобрази в многоцветен подводен оазис. Жълти безгръбначни, червени тръбни червеи и ярки златисти морски паяци покриваха морското дъно с килим в цветовете на дъгата. Една синя писия се стрелна край люка, последвана от пасаж полярни трески със сребърни люспи. Само за миг бяха преминали от унил черно-бял свят в богата на цветове колония, гъмжаща от живот.

— Вече знам как се е чувствала Дороти, когато се е озовала в Оз — промърмори Далгрен.

— Каква е температурата на водата?

— Надмина 22 градуса и още се качва. Поздравления, шефе, току-що си купи термален отвор.

Джордино кимна доволно и каза:

— Отбележи къде се намираме. После бързо пробваме с детектора на минерали, преди Руди…

Радиото изведнъж изпращя и отекна напрегнат глас:

— „Нарвал“ вика „Блъдхаунд“… „Нарвал“ вика „Блъдхаунд“. Моля, изплувайте незабавно. Вълнението е три метра и нараства още. Повтарям, нареждам да изплувате незабавно.

— … преди Руди да ни е извикал горе — довърши изречението на Джордино Далгрен.

Джордино се захили.

— Правило ли ти е впечатление, че гласът на Руди се вдига с няколко октави, когато е изнервен?

— Последния път, като го видях изнервен, разписваше ведомостта за заплатата ми — отвърна Далгрен.

— Е, нали все пак не искаме да издраскаме боята на новата си хубавица в тия камънаци. Да съберем няколко бързи проби и да изплуваме.

Далгрен изпрати радиограма на Гън, после се зае с пулта на изкуствената ръка на „Блъдхаунд“. Джордино насочи апарата към купчинка скални буци с големината на грейпфрут и издигна антената на сензора над нея. Като използваше стоманената изкуствена ръка като метла, Далгрен побутна няколко парчета в коша под сензора. Бордовите компютри бързо определиха плътността и магнитните свойства на образците.

— Съставът им е вулканичен и това обяснява наличието на пироксен. Също и манган и желязо. Освен това се отчитат никелов, платинен и меден сулфид — каза Далгрен.

— Наистина е многообещаващо начало. Запази данните в паметта на компютъра. Ще накараме момчетата от лабораторията да разтрошат пробите, за да видим доколко верни са показанията на сензора. След като бурята отмине, можем да проучим обекта изцяло.

— Изглежда добър.

— Все още съм малко разочарован, драги ми тексасецо. — Джордино поклати глава и въздъхна театрално.

— Че няма злато ли?

— Да, че няма злато. Предполагам, че най-доброто, което мога да направя, е да се покажа на повърхността с фалшиво златно кюлче.

За досада на Далгрен смехът на Джордино ехтя през повечето време, докато „Блъдхаунд“ се издигаше.

25.

Бофортово море кипеше от четириметровите вълни и почти ураганния вятър и „Блъдхаунд“ наистина имаше проблеми с качването на „Нарвал“ — стоманените й бордове се блъскаха силно във възглавниците по ръбовете на платформата.

— Това, което едва не смачкахте, е подводница за десет милиона долара — изсумтя Гън на Джордино, щом двамата с Далгрен влязоха в командния център. — Знаете, че нямаме право да пускаме и прибираме апарата в такова време.

Като че ли за потвърждение на думите му корабът се разтресе невероятно силно.

— По-спокойно, Руди — лъчезарно се усмихна Джордино и запрати по него едно от мокрите камъчета.

Заместник-директорът на НАМПД инстинктивно го хвана. Пръски изцапаха ризата му.

— Намерили сте нещо, така ли? — попита той. Веждите му се сключиха, докато оглеждаше камъчето.

— И то какво! — отвърна Далгрен. — Попаднахме на термични отклонения и Ал докара апарата до самия отвор. Сладка цепнатина от километър и половина, от която се излива гореща супа с много топчета.

Изражението на Гън омекна.

— Най-добре ще е да сте открили нещо свястно, след като излизате толкова късно. — Очите му станаха като на дете в сладкарница. — Видяхте ли някакви признаци за находище?

— Да, и то доста голямо — отвърна Джордино. — Мярнахме само част, но то, изглежда, заема широка площ.

— А сензорите? Как се държа „Блъдхаунд“?

— Ами… виеше като койот при пълнолуние — отговори Далгрен с усмивка. — Сензорите отчетоха над тринайсет елемента.

— Разбира се, лабораторният анализ ще покаже доколко уредите на „Блъдхаунд“ са отчели верни резултати — добави Джордино. — Според сензорите парчето в ръката ти е тъпкано с манган и желязо.

— По дъното сигурно се въргалят достатъчно такива елементи, за да се купят още хиляда блъдхаунда, Руди — подхвърли Далгрен.

— Сензорите показаха ли наличието на някакво злато? — попита Гън.

Джордино извъртя очи към тавана и изпъшка:

— Ти да не ме мислиш за цар Мидас бе?

26.

Пролетната буря, както става обикновено, не обхващаше голяма площ, но докато напредваше на югоизток по Бофортово море, удряше със силата на боксьор тежка категория. Яростните пориви на вятъра със скорост над сто километра в час подреждаха падащия сняг в хоризонтални плоскости и превръщаха снежинките в твърди ледени парченца. Вихрушките спускаха тъмни пердета върху белия лед и арктическият север се превръщаше в епицентър на истинска диващина.

Кевин Бю се вслушваше в скърцането на подпорите на столовата и в трептенето на навеса от падащата косо суграшица. Допи кафето си и се опита да се съсредоточи върху научното списание, разтворено на масата пред него. Макар да беше изживял десетки бури по време на службата си в Арктика, яростта им все още го притесняваше. Останалите членове на екипа бяха спокойни, но Бю с мъка се съсредоточаваше, когато целият лагер като че ли можеше да бъде отнесен.

Едрият брадат готвач — а по съвместителство и дърводелец — Бенсън, който седеше от другата страна на масата, се ухили.

— Яката духа, а?

— Направо ще ни отнесе — отвърна Бю притеснено.

— Е, ако ще ни отнася, по-добре да ни стовари някъде, където времето е топло и напитките са по-вкусни, ако са студени — отвърна Бенсън и отпи глътка кафе. Видя, че Бю е допил чашата си, и се изправи. — Дай да ти налея още.

Отиде до голямата лъскава кафеварка, напълни чашата, тръгна обратно към Бю — и изведнъж замръзна и се вслуша. На лицето му се изписа озадачено изражение. Покрай оглушителния шум от вятъра долавяше ниско механично бучене. Не това обаче го разтревожи, а някакво допълнително остро прашене.

Бю също го чу и се напрегна. Стори му се, че чува вик откъм лагера… а после целият свят се разцепи.

Със силно скърцане задната стена на столовата се разпадна и на нейно място се появи огромен сив клин. Откъснат от подпорите си, навесът на столовата отлетя и вътре нахлу леден въздух. Бю с ужас видя как сивата маса погълна Бенсън сред фонтан от пяна и лед. В един миг готвачът стоеше пред него с чаша кафе в ръка. В следващия вече го нямаше.

Подът под Бю се изкоруби и го запрати заедно с масата към входната врата. Той с мъка се изправи и се взря в огромния сив гигант. Беше кораб, измъти най-после обърканият му ум, и се беше врязал в средата на лагера през тънкия лед под него.

Фучащият сняг придаваше на кораба призрачен вид, но Бю все пак успя да разчете цифрата 54, изписана с бяло на носа. А после видя и американско знаме на мачтата. Инстинктивно направи крачка към кораба и за малко да стъпи в черната река, която остана след него.

Замаяно се отърси от шока, вдигна смачканата си канадка от пода и прекрачи покрай останките от входната врата. Като се бореше с вятъра, се опита да прецени състоянието на лагера; забеляза, че подът под краката му се люлее странно. Направи няколко крачки надясно и стигна ръба на ледения блок. Тук се бяха намирали трите спални. Вместо тях сега имаше само парчета лед, плуващи в тъмната вода.

Сърцето му изстина: един от хората му, освободен от дежурство, преди малко беше легнал да спи. В неизвестност оставаше съдбата на още двама души — на радиста Кейс и на техника Куинлън.

Обърна се към сградата на лабораторията, тръгна натам и едва не падна във водата — широка метър и нещо пролука в леда го разделяше от лабораторията. Макар разумът да не подкрепяше решението му, той се засили и я прескочи. Насили се да продължи, закрачи срещу вятъра и стигна до вратата. Пое си дъх, отвори я рязко и замръзна.

Вътрешността на лабораторията, както и столовата, беше заличена от минаването на кораба. Зад вратата нямаше почти нищо; във водата на метър от него плуваха разпръснати останки. По чудо радио кабината някак се бе спасила и все още — отделена от стената — си стоеше изправена. През свистящия вятър Бю чу гласа на Кейс — радистът викаше за помощ.

Бю се приближи. Кейс седеше на бюрото си и говореше по недействащото радио. Генераторите бяха едно първите неща в плаващия лагер, които бяха потънали при удара на кораба, и в лагера вече изобщо нямаше електричество.

Бю постави ръка на рамото на Кейс и радистът бавно свали слушалките. Погледът му беше премрежен от страх. В този миг под тях се чу пращене и подът се разтресе.

— Това е ледът! — изкрещя Бю. — Да бягаме!

Дръпна Кейс и двамата се измъкнаха от бараката и побягнаха; прашенето като че ли ги преследваше. Изкачиха се на малко възвишение, обърнаха се и видяха как ледът под лабораторията и радио кабината се разчупва като строшено огледало. Остатъците от сградите потънаха. За по-малко от две минути целият лагер изчезна.

На Бю му се стори, че чува вик. Взря се през фучащата стихия и се вслуша. Но преди да чуе нещо, видя човек във водата близо до мястото, където се беше намирала радио кабината.

— Това е Куинлън — извика Кейс и се втурна към давещия се техник.

Куинлън бързо губеше битката със стихията. Повлечен от канадката и ботушите си, щеше да потъне веднага, ако не се беше вкопчил в едно плаващо парче лед. Не му бяха останали сили да се измъкне сам от водата.

Бю и Кейс изтичаха до ръба на леда, хванаха Куинлън за ръцете и отчаяно го задърпаха, но той се показа само няколко сантиметра и отново пропадна. С просмуканите си дрехи и ботуши Куинлън, който иначе беше със среден ръст, сега тежеше към сто и петдесет килограма. Бю и Кейс разбраха грешката си, затова започнаха да го плъзгат, докато накрая не го измъкнаха целия.

— Трябва да го махнем от тоя вятър — викна Бю, вдигна глава и се огледа за някакво прикритие. Всички останки от лагера, дело на човешка ръка, бяха отнесени и се виждаше само малка смачкана част от бараката за складиране, която сега се отдалечаваше върху леден отломък с големината на лек автомобил.

— Изринатият сняг покрай пистата — сети се Кейс и посочи.

Куинлън беше натрупал покрай пистата няколко големи купчини сняг и макар по-голямата част от временното летище да липсваше, Кейс имаше право. Една висока купчина бе само на петдесетина метра от тях.

Повлякоха Куинлън за ръцете като чувал картофи. Добре знаеха, че е на косъм от смъртта, но ако искаха да му дадат дори минимален шанс за оцеляване, трябваше да го махнат от поривите на вихрушката с температура минус 30 градуса. Като пъшкаха и се потяха въпреки студа, извлякоха Куинлън до триметровата снежна могила, която спираше най-злите пориви на силния западен вятър.

Бързо смъкнаха мокрите дрехи на Куинлън — те вече бяха замръзнали — и го разтриха със сняг, за да премахнат и останалата влага. После увиха главата и тялото му със сухите си канадки. Куинлън беше посинял и трепереше неудържимо, но все още беше в съзнание, което означаваше, че има шанс да оцелее. Изкопаха дупка в купчината сняг, натикаха в нея първо Куинлън и после изпълзяха покрай него с надеждата да споделят телесната си топлина с другаря си.

Бю надникна от жалкото им прикритие и видя, че водният пролив между убежището им и здравата ледена покривка се е разширил. Вече бяха на плаващ леден блок, бавно поел пътя си към Бофортово море. На всеки няколко минути ученият чуваше дълбок грохот, когато леденият блок се удряше в по-малки отломки, и си даваше сметка, че е само въпрос на време, преди собственото им ледено убежище да бъде разтрошено на парченца и тримата да бъдат погълнати от морето.

Ако никой не научеше за критичното им положение, за тях нямаше надежда. Разтреперан в жестокия студ, Бю се замисли за безмилостния сив кораб, който ги беше покосил така неочаквано и безпричинно. Колкото и да се мъчеше, замръзналият му ум не можеше да осмисли тази брутална постъпка. Като тръсна глава, за да прогони призрачния образ на престъпния плавателен съд, той погледна другарите си с тъга и съчувствие и зачака смъртта да дойде и за тримата.

27.

Радиосигналът беше с лошо качество и еднократен. Множеството опити на радиста на „Нарвал“ да потвърди съобщението бяха посрещнати с пълно мълчание.

Капитан Стенсет прочете съобщението, надраскано на ръка от радиста, поклати глава и го погледна отново.

— „Мейдей, мейдей. Тук Лаборатория за проучване на ледовете 7. Лагерът ни се разпада…“ — четеше той на глас. — Само това ли получи?

Радистът кимна и Стенсет се обърна към кормчията.

— Пълен напред със скоростта за аварийни случаи. Дай наляво, курс нула-едно-пет. — После погледна помощник-капитана. — Искам приблизителните координати на лабораторията. И качи още трима наблюдатели на мостика.

Наведе се над рамото на радиста.

— Уведоми местните щатски и канадски брегови служби за подадения сигнал и им кажи, че имаме грижата. Предупреди и останалите съдове наоколо, ако има такива. Гън и Джордино също да дойдат на мостика.

— Сър, най-близката брегова служба е канадска, в Туктояктук. Това е на повече от триста километра.

Стенсет се загледа в силния сняг, който се блъскаше в люковете на мостика. Какво ли им беше на хората в лагера?

— Тогава значи ангелът им спасител трябва да е и вълшебник — изсумтя накрая.

„Нарвал“ беше проектиран за максимална скорост от четиридесет и три километра в час, но дори с пълна газ трудно би достигнал повече от двайсет и два в това бурно море. А точно сега бурята беше в кулминацията си и ветровете вееха с повече от сто и десет километра в час. Морето представляваше бясна стихия с десетметрови вълни, които люшкаха и подмятаха кораба като коркова тапа. Кормчията притеснено следеше показанията на автопилота и очакваше уредът да излезе от строя заради постоянните корекции, които трябваше да се добавят, за да се задържи корабът в посока североизток.

Тъй и Джордино дойдоха на мостика и се запознаха със зова за помощ от лагера за проучване на ледовете.

— Малко рано за сезона е ледът да се троши така — каза замислено Гън и потри брадичката си. — Макар че тънкият движещ се леден пласт може да се разбие и по-неочаквано. Обикновено обаче това не става без предизвестие.

— А може да ги е изненадало някое малко пропукване, засегнало част от лагера, например радио кабината или генераторите — каза Стенсет.

— Да се надяваме да не е нещо по-лошо — отвърна Гън, загледан в стихията отвън. — Доколкото имат някакво прикритие от бурята, засега би трябвало да са добре.

— Има и още една възможност — тихо се обади Джордино. — Не е изключено леденият лагер да е бил разположен прекалено близо до морето. Бурята спокойно може да е разбила предната част на леденото поле и да е разрушила лагера.

Другите двама мрачно кимнаха: знаеха, че шансовете за спасение в такъв случай намаляват драстично.

— Какви са прогнозите за бурята? — попита Гън.

— Още шест до осем часа, преди да стихне. Налага се да я изчакаме, преди да свалим спасителен екип на леда — обясни Стенсет.

— Сър — прекъсна го кормчията, — пред нас има голям леден блок.

Стенсет вдигна глава и видя покрай лявата страна на носа да преминава айсберг с големината на къща.

— Отнемете по една трета от мощността на всички двигатели. Какво е разстоянието до лагера?

— Без малко трийсет километра, сър.

Стенсет пристъпи към големия екран на радара и нагласи обсега му на трийсет километра. Тънка назъбена зелена линия преминаваше през горния десен ъгъл на екрана, но не се движеше. Капитанът посочи една точка съвсем близо до линията, до която според концентричните кръгове на екрана имаше точно трийсет километра.

— Според данните лагерът е тук.

— Ако преди не е бил непосредствено до водата, вече е — отбеляза Джордино.

Гън спря пръст върху една зацапана точка в края на екрана и каза:

— Близо до мястото на лагера има кораб.

Наистина имаше. И се движеше на югоизток. Стенсет нареди на радиста да се свърже с него, но никой не им отговори.

— Може да е незаконен китоловец — предположи капитанът. — Японците понякога се промъкват в Бофортово море да ловят белуха.

— Плаването в тези води е толкова опасно, че сигурно не им остава време да погледнат радиото — обади се Джордино.

Вече доближаваха ледения шелф и изчисленото място на лагера, така че забравиха за непознатия кораб. Около „Нарвал“ започнаха да се събират все по-големи ледени парчета. Вече целият екипаж знаеше за спасителната операция. Учените изоставиха наблюденията си и се качиха на палубата. Облечени в пълно защитно облекло, всички се подредиха покрай перилата и започнаха да оглеждат пейзажа за другарите си арктически изследователи.

„Нарвал“ пристигна на съобщеното местоположение на лагера и Стенсет го приближи на трийсетина метра от ледената покривка. Корабът бавно пое покрай назъбения лед, като заобикаляше множеството наскоро отделени парчета. Капитанът нареди да се запалят всички светлини и многократно подаде сигнал с оглушителната корабна сирена. Мощният вятър започна леко да стихва и понякога дори можеше да се види нещо през вихрещия се сняг. Всички се взираха в ледения шелф в опит да открият следа от лагера или от обитателите му.

Но нямаше нищо.

28.

Леденият блок се беше смалил от размерите на крайцер до големината на малка къща. Бурните морски вълни се стоварваха върху него, отчупваха парчета и ги раздробяваха. И докато убежището им се смаляваше, возенето върху него започваше все повече да друса при навлизането им в Бофортово море. Смаляващият се леден блок подскачаше в бурното море, а вълните направо го изяждаха. Освен че трепереше от жестокия студ, Бю откри, че допълнително го измъчва и морска болест.

Като гледаше двамата мъже до себе си обаче едва ли имаше право да се оплаква. Куинлън беше на път да изпадне в безсъзнание от хипотермия, а и Кейс не беше особено далече от същата участ — седеше свит на топка, а изцъклените му очи бяха приковани безизразно в една точка. На всичките си опити да ги заговори Бю получаваше в отговор единствено примигване.

Бю си мислеше да свали канадките от Куинлън, за да могат двамата с Кейс да се постоплят, но се отказа. Макар Куинлън да беше на практика умрял, собствените им изгледи за спасение не бяха кой знае колко подобри. Загледа се в неспокойните сиви води и се замисли дали да не се хвърли в морето. Така поне нещата щяха да приключат бързо. Но се отказа — да направи десетте крачки до водата щеше да му коства прекалено много сили.

Внезапно голямо парче лед до тях се отчупи и се понесе в тъмното море.

Убежището им вече беше само колкото микробус и се люлееше сред големите вълни. Бю се изкачи с мъка на върха, очакваше заледената купчина всеки момент да се преобърне и да запрати тримата на сигурна смърт в ледените прегръдки на морето. Бе въпрос на минути возенето им да приключи завинаги.

И тогава през носения от вятъра сняг видя ярка светлина, блестеше като слънце след внезапно спрял дъжд. Заслепи го и той стисна клепачи. Когато след секунди отвори очи, светлината я нямаше. Сигурно му се беше привидяло.

Вятърът запращаше сняг право в лицето му. Бю въздъхна и се отпусна победен.

29.

Облеченият в яркожълт костюм за екстремални условия Джак Далгрен се качи на надуваемата лодка от десантен, тип и провери дали джипиесът и радиото са на мястото си в непромокаемия контейнер. Запали двигателя и изчака набития мъж, който устремно се приближаваше по палубата.

Ал Джордино нямаше време да си облече защитен костюм — просто грабна една канадка от мостика и се втурна към лодката. Докато скачаше вътре, Далгрен даде знак с вдигнат палец на моряка, който веднага спусна лодката в морето. Далгрен изчака Джордино да я отвърже и форсира мотора. Малката лодка заподскача по високите вълни, като запращаше ледени пръски към небето.

— Целта ни е на двеста метра вляво от носа — викна Джордино. — Право пред нас има леден блок, така че трябва да заобиколиш от там — добави и махна наляво.

През пелената на заслепяващия сняг Далгрен едва-едва различаваше пред себе си мъглява бяла маса. Погледна компаса, насочи лодката наляво и подкара само на няколко метра от леда. Намали едва когато реши, че е стигнал до отсрещната страна.

Пред тях подскачаха десетки малки ледени блокове, вятърът и ледените частици ограничаваха видимостта до по-малко от петнайсет метра. Джордино беше клекнал на носа, оглеждаше морето като орел в търсене на плячка и даваше указания на Далгрен накъде да завие. Преведе ги между няколко малки ледени блока и изведнъж посочи една по-висока ледена буца и викна:

— Това е!

Плаващият леден къс изглеждаше на Далгрен като всички останали. Освен че имаше черно петно на върха. Когато се приближиха, видяха, че е човек, проснат по очи. Далгрен бързо заобиколи ледената буца, като се оглеждаше за място, където да спре, но всички стени бяха стръмни, почти вертикални. Изведнъж видяха двама мъже, свити в някаква дупка на метър и нещо над водата.

— Блъсни я в леда под тях — викна Джордино.

Далгрен кимна и отвърна:

— Дръж се здраво.

Отдалечи лодката, за да набере инерция, после увеличи газта и я насочи право към айсберга. Носът се плъзна по ледения край, преди да се забие в снежната стена под двамата премръзнали мъже.

Джордино бързо се изправи, изтръска снега от главата и раменете си и се усмихна на Кейс, който го гледаше апатично.

— Трябват ви само пет минути с малко гореща супа, приятели — заяви Джордино, грабна Куинлън като парцалена кукла и го смъкна в лодката, после хвана ръката на Кейс и дръпна и него. Далгрен извади сухи одеяла от един сандък и бързо зави и двамата, после попита:

— Можеш ли да достигнеш другия?

Джордино погледна клатещата се снежна буца, която се издигаше на два метра над главата му.

— Да. Но не гаси двигателя. Мисля, че това ледено кубче всеки момент ще се разпадне.

Закатери се по леда, като удряше с юмрук, за да закрепи ръката си, после правеше същото й с крак. Айсбергът се клатеше и въртеше и на няколко пъти Джордино насмалко да падне във водата. Изкачи се възможно най-бързо, подаде глава над ръба и видя проснатия по корем Бю. Хвана го за единия крак, дръпна го, нагласи го на рамо и внимателно започна да се спуска.

Бю беше отпуснат като чувал с картофи, но силният италианец изобщо не си поплюваше — бързо направи няколко стъпки и скочи с него в гумената лодка. Сложи го до останалите, а после запъна силните си къси крака в ледената буца и избута лодката от нея, та да се отдалечат по-бързо.

В този момент огромна вълна връхлетя върху лодката. Джордино се преметна вътре и затисна проснатите на дъното мъже с тялото си.

Лодката застана почти вертикално. Голямата вълна отмина с порой от ледени пръски и лодката хлътна в браздата зад нея. Далгрен обърна лодката с носа към следващата вълна, която бе съвсем малко по-малка.

Щом опасността отмина, Далгрен и Джордино се обърнаха и видяха как двете вълни се стоварват върху айсберга. Първата го преобърна настрани и преди той да се изправи, връхлетя и втората.

Когато вълните отминаха, на повърхността се клатушкаха само ледени късове.

Ако не бяха дошли в последния момент, Бю, Кейс и Куинлън щяха да бъдат пометени в леденото море от вълните близначки и щяха да загинат за секунди.

30.

Добре опакованият Руди Гън ги чакаше и щом пристигнаха, прати ранените в медицинския пункт. Бю и Кейс бързо дойдоха на себе си, но Куинлън остана в безсъзнание няколко часа, въпреки че корабният лекар полагаше всички усилия да повиши телесната му температура. Сърцето на Куинлън на два пъти спря да бие и двата пъти бяха положени трескави усилия да бъде съживен. Накрая температурата му достигна 37 градуса, а кръвното му налягане се стабилизира.

Веднага щом се преоблякоха, Джордино и Далгрен отидоха при Гън на мостика.

— Известно ли ни е дали е възможно там да има и други оцелели? — попита Гън двамата си уморени колеги.

Далгрен поклати глава.

— Попитах единствения човек в съзнание същото. Каза ми, че в станцията имало още двама души, но бил сигурен, че и двамата загинали, когато корабът се врязал в лагера.

— Кораб?

— И не какъв да е кораб — намръщено продължи Далгрен. — Боен кораб на военноморския флот на САЩ. Смачкал леда й унищожил научната база.

— Не може да бъде! — възкликна Гън.

— Само ти предавам какво ми каза човекът.

Гън замълча, но изражението му остана недоверчиво.

— Въпреки това ще потърсим още малко — каза накрая. — Поздравявам ви за тази героична спасителна операция, особено при тези ужасни условия.

— Далгрен да е герой? — подхвърли Джордино. — Това не мога да го приема.

— Заради тази забележка вече почти твърдо решавам да не ти дам и капка „Джак Даниълс“ — върна си го Далгрен.

Джордино сложи ръка на рамото на тексасеца и го изведе от мостика.

— Само една глътка, приятелю, и ще уредя да станеш герой на всички времена.

През следващите два часа „Нарвал“ преброди околностите, но сред парчетата лед попадна само на разпокъсаните остатъци от син навес. Накрая Гън неохотно нареди търсенето да се прекрати.

— В Прудхоу имат по-добри съоръжения, но Туктояктук е с осемдесет километра по-близко от останалите пристанища. Имат и летище — обясни Стенсет, докато гледаше картата на северноамериканското крайбрежие.

— Да предпочетем по-близкото място — реши Гън. — Най-добре ще е да ги свалим на сушата час по-скоро. Нека бъде Туктояктук.

Градът се намираше на северноканадското крайбрежие, на изток от границата с Аляска. Областта беше доста на север от Полярния кръг, а и отвъд северната растителна зона — хълмист каменист терен, през повечето време покрит със сняг.

„Нарвал“ се бори с неспокойните води цели четиринайсет часа, докато пролетната буря накрая се смири. В Бофортово море все още имаше високи вълни, когато корабът на Националната агенция по морско и подводно дело навлезе в защитените води на пристанището Кугмалит до град Туктояктук. Един полицейски патрулен катер преведе „Нарвал“ до градския промишлен док, където му беше запазено място. Само за минути пострадалите учени бяха извозени в местния медицински център. Грижливата медицинска проверка там установи, че са в състояние да пътуват, и ги качиха на самолет за столицата на областта Йелоунайф.

Едва на следващия ден, когато тримата пристигнаха в Калгари със специален правителствен самолет, историята им попадна в заглавията на вестниците. Започна медиен цирк, при който върху случая се нахвърлиха всички централни вестници и телевизионни програми. Свидетелският разказ на Бю за американския военен кораб, съсипал ледения лагер и оставил обитателите му да умрат, предизвика гнева на много канадци, на които световната мощ на южния съсед бе дошла до гуша.

Канадското правителство се разпали още повече. Вече засегнати от неприятния случай с мистериозния кораб „Атланта“, служителите от бреговата охрана и висшите военни реагираха особено остро. Националистично настроеният министър-председател, чиято популярност чезнеше, се хвана за случая като удавник за сламка. Спасените учени Бю, Кейс и Куинлън бяха приети в отавската резиденция на министър-председателя Съсекс Драйв, а после изкарани пред телевизионните камери, за да опишат още веднъж унищожаването на ледения лагер от американски кораб. С пресметната проява на гняв министър-председателят стигна дори дотам, че да определи случая като варварски акт на война.

— Канадският суверенитет няма повече да бъде обект на чуждестранни попълзновения — повиши глас пред камерите той. С подкрепата на сърдития парламент вече бе наредил да се изпратят допълнителни военноморски сили в Арктика и същевременно бе заплашил да затвори границите и да спре износа на нефт и природен газ. — Великата канадска, нация няма да бъде тероризирана. Ако защитата на суверенитета ни предполага война, така да бъде — крещеше той с почервеняло лице.

Само за една вечер популярността на министър-председателя скочи многократно, а съмишлениците му наливаха пред медиите масло в огъня на антиамериканизма. Историята на оцелелите от ледения лагер заживя свой живот, подхранван от манипулираните медии и мислещия само за себе си националистически водач. Тя се превърна в хвалебствена приказка за незаслужено пострадали герои, които мъжествено оцеляват. В многобройните материали за трагедията обаче се загуби оценката за ролята на научния екип от кораба на НАМПД и усилията му, които всъщност бяха спасили тримата оцелели.

31.

— Джим, можеш ли да ми отделиш минутка?

Вицепрезидент Джеймс Сандекър — вървеше по коридора на западното крило на Белия дом — се обърна и видя канадския посланик Джон Дейвис, изискан мъж с бухнали бели вежди. В момента намръщени.

— Добрутро, Джон — поздрави го Сандекър. — Какво те води насам в този ранен час?

— Радвам се да те видя, Джим — отвърна Дейвис и чертите му се посмекчиха. — За съжаление задачата ми беше да разтревожа симпатичния ви президент заради вълнението в страната ми по повод случая в Северозападния проход.

— И аз съм тръгнал към президента за разговор по същия въпрос. Случаят с ледения лагер е много тъжен, но справката показа, че нямаме военни кораби в този район.

— Така или иначе положението е деликатно. Хардлайнерите в кабинета реагират абсолютно неадекватно. — Той сниши гласа си до шепот. — Дори министър-председателят отправя всякакви заплахи, макар да знам, че го прави по политически причини. Боя се, че ненужната ескалация на напрежението ще доведе до нова трагедия. — Навъсеният поглед на сивите очи на посланика убеди Сандекър, че опасенията му са основателни.

— Не се притеснявай, Джон, благоразумието ще надделее. Залогът е прекалено голям, за да оставим този случай да застане помежду ни.

Дейвис поклати глава.

— Много се надявам да е така. Виж какво, Джим, искам да изкажа благодарността ни на екипажа на кораба на вашата Агенция по морско и подводно дело. Печатът пренебрегна помощта им, но спасителната им операция беше забележителна.

— Ще го съобщя където трябва. Поздрави Маги и нека се чуем скоро, за да уредим ново плаване.

— И аз много бих искал. Всичко хубаво, Джим.

Един от служителите в Белия дом придружи Сандекър до северозападния вход на Овалния кабинет. Около масичката за кафе бяха насядали шефът на кабинета, съветникът по националната сигурност и секретарят по отбраната. Самият президент седеше малко встрани и тъкмо си наливаше кафе.

— Да налея ли и на теб, Джим? — попита Уорд. Под очите му още имаше тъмни кръгове, но погледът му изглеждаше по-енергичен от последния път, когато Сандекър го беше посетил.

— Разбира се, Гарнър. Без мляко, ако обичаш.

Останалите висши чиновници изгледаха с ужас Сандекър, че се обръща към президента на малко име, но той не се тревожеше от това. Не се тревожеше и Уорд. Президентът подаде на Сандекър кафето, отпусна се в златния стол с висока облегалка и каза:

— Изтърва фойерверките, Джим. Канадският посланик току-що ни вгорчи живота заради двете произшествия в Арктика.

Сандекър кимна.

— Знам. Току-що го видях в коридора. Изглежда, го приемат доста сериозно.

— Канадците се тревожат от плана ни да отклоним прясна вода от Големите езера, за да заредим стопанските си водохранилища в Средния запад — обади се шефът на генералния щаб Мийд. — Освен това не е тайна, че популярността на министър-председателя е намаляла много и шансовете му в предстоящите избори са твърде скромни.

— Има също така данни, че се работи против настаняването на нашите петролни компании в канадските арктически области — добави съветникът по националната сигурност, ниско подстриганата руса Мос. — Канадците са развили силни собственически чувства около арктическите си резерви на петрол и природен газ, които стават все по-важни.

— Сега едва ли е най-подходящият момент да ни обръщат гръб — отсече Мийд.

— Искаш да кажеш, че моментът не е подходящ за нас — уточни Сандекър.

— Имаш право, Джим — съгласи се президентът. — Канадците наистина държат силни карти.

— И вече са започнали да ги разиграват — продължи мисълта му Мос. — Посланикът недвусмислено подсказа, че министър-председателят Барет възнамерява да въведе пълна забрана за преминаване на съдове с американски флаг по канадските арктически водни пътища. Смятат да приемат всяко нарушение като посегателство срещу териториалните води и да го накажат с военни средства.

— Министър-председателят не е особено деликатен — подхвърли президентът.

— Стигнал е дотам, че е накарал посланика да намекне, че на дневен ред са и намаленията в износа за САЩ на петрол, природен газ и хидроелектрическа енергия — напомни Мийд, най-вече за Сандекър.

— Започва да играе мръсно — възмути се Сандекър. — В момента получаваме деветдесет процента от внасяния природен газ от Канада. Знам и че разчитате на добавка от пролива Мелвил, за да разрешим енергийните си проблеми за деня — добави той, обърнат към президента.

— Не можем да изложим на риск вноса на този природен газ — отсече президентът. — Той е твърде важен за преодоляване на енергийната криза и за стабилизация на икономиката.

— Действията на министър-председателя са в услуга на кампанията му за национален суверенитет, с която напоследък се опитва да съживи западащата си популярност — отбеляза Мос. — Той сграбчи идеята за търговските възможности на свободния от ледове Северозападен проход преди няколко години и сега с всички сили защитава претенциите на Канада за собственост. Това се връзва чудесно с новооткритата привлекателна сила на традиционализма там.

— В тези арктически ресурси се крие разковничето за голяма власт — вметна Мийд.

— Руснаците вдигат шум по същия повод — намеси се отново Сандекър. — Законът за морските договори на ООН вече отвори вратата за допълнителни имперски стремежи в Арктика по отношение на подводните продължения на земните територии. Всъщност ние се присъединяваме в споровете за подводни земи, каквито отдавна водят канадците, руснаците, датчаните и норвежците.

— Това е вярно — съгласи се Мос. — В потенциалните ни претенции обаче не влиза натрапването в канадски води. Всъщност цялата истерия се дължи на Прохода. Може би защото тъкмо той е ключът за достигането на тези арктически ресурси и за по-нататъшния им транспорт.

— На мен ми се струва, че канадците имат доста добри правни основания да смятат Прохода за част от териториалните си води — каза президентът.

Секретарят по отбраната настръхна. Бивш военен моряк като Сандекър, той дълги години бе ръководил една от важните петролни компании, преди да се заеме с обществена работа.

— Господин президент — започна той с дълбокия си глас, — позицията на САЩ винаги е била, че Северозападният проход е по същество международен. Мога да добавя, че и по законите на морската традиция транзитното преминаване през смятаните за международни водни пътища също е разрешено.

— Ако приемем, че отношенията ни с Канада са приятелски, трябва ли да ни тревожи, че смятат Прохода за свои териториални води? — попита президентът.

— Като го правят, те бойкотират прецедентите в Малака, Гибралтар и Баб ел Мандеб в Червено море — прояви отличната си памет Мос. — Тези водни пътища са отворени за търговски кораби от всички страни по света, да не говорим за нашия военен флот.

— Да не говорим и за Босфора и Дарданелите — допълни Сандекър.

— Всъщност — продължи Мос, — ако възприемем друг стандарт към Северозападния проход, това може да накара, да кажем, малайците да потърсят друго правно решение за трафика през Малака. Този ход е просто прекалено рискован.

— Да не забравяме и подводния си флот — напомни Сандекър. — Бихме могли съвсем лесно да го изтеглим от арктическата област.

— Джим е абсолютно прав — намеси се секретарят по отбраната. — Ние и до днес си играем на стражари и апаши с руските разузнавателни самолети там, а сега ни се налага да се безпокоим и за китайския флот. Там току-що изпробваха нов клас изстрелвани от подводници балистични ракети с обхват осем хиляди километра. Обяснимо е, че следват примера на руснаците и скриват подводниците си под леда. По този начин запазват способността да нанесат първи удар. Господин президент, Арктика ще остане от първостепенно значение за националната ни отбрана. Не можем да си позволим да се откажем от морски пътища, които са само на крачка от собствените ни граници.

Президентът отиде до източния прозорец и погледна към розовата градина.

— От това няма къде да се скрием. Все пак не е нужно да ставаме маниаци на тема недоверие. Предлагам доброволно да си наложим забрана за деветдесет дни. Искам на всички плавателни съдове под американски флаг, включително и на подводниците, да се забрани дори да доближават канадските арктически води през този период. По този начин всички участници ще могат малко да поохладят чувствата си. А после ще се помъча да уредя среща с министър-председателя Барет, на която ще опитаме да възвърнем малко здрав разум във взаимоотношенията си.

— Чудесно предложение — приветства го Мийд. — Ще говоря още сега с държавния секретар.

— Господин президент, има още нещо — започна секретарят по отбраната. — Бих искал да помислим за военен план за възможен наш ответен удар, ако събитията се развият в тази посока.

— Боже мой! — възмути се президентът. — Та ние говорим за Канада.

В стаята настъпи мълчание. Гарнър гледаше мрачно секретаря по отбраната. Накрая каза:

— Направете каквото трябва. А доколкото ви познавам, сигурно вече сте разработили цялостен план за окупация.

Секретарят по отбраната не каза нищо, за да опровергае обвинението на президента.

— Струва ми се, че трябва да насочим усилията си за разследване на това кой е раздразнил канадците и защо го е направил — подхвърли Сандекър. — И какво точно знаем за тия два инцидента?

— За съжаление много малко, тъй като и двата са станали в отдалечени райони — отвърна Мос. — В първия е участвал търговски превозвач под американски флаг, който е ударил един канадски крайбрежен катер. От канадците знаем, че съдът е бил малък контейнеровоз на име „Атланта“. Канадците смятали да го заловят по-нататък в Прохода, но той така и не се появил. Мислят, че може да е потънал, но нашите анализатори твърдят, че може незабелязан да се е върнал по обратния път към Атлантическия океан. От морските регистри се вижда, че има десетина кораба с име „Атланта“, макар че само един е с тези размери. От три седмици е на сух док в Мобийл, Алабама.

— А може канадците да имат право и корабът да е потънал от собствените си повреди при сблъсъка — допусна президентът. — Иначе трябва да приемем, че данните им са погрешни.

— Странно е, че са възнамерявали да използват Прохода и после са изчезнали — отбеляза Сандекър. — А какво да кажем за ледения лагер в Бофортово море? Според справката изобщо не сме имали плавателен съд в онзи район.

— Така е — съгласи се Мос. — Но и тримата оцелели твърдят, че са видели сив военен кораб под американски флаг да се врязва в ледения лагер. Един от тях казва, че при носа е бил отбелязан номер 54. Фрегата 54 в момента е в района.

— Една от нашите фрегати?

— Да, „Форд“ от Еверет, щата Уошингтън. Била е кораб за поддръжка при занятие с подводници около Пойнт Бароу по време на инцидента, но това е на петстотин километра оттам. Освен това „Форд“ не е съоръжена за работа сред ледовете, така че просто няма как да е била близо до лагера.

— И това ли е грешка? — попита президентът.

— Никой не знае със сигурност. В тази област бездруго няма голям трафик, а и е имало силна буря, с което нещата стават още по-неясни.

— Няма ли данни от сателитното наблюдение? — попита Сандекър.

Мос разлисти папката пред себе си и извади един доклад.

— Сателитното наблюдение в района е непостоянно по обясними причини. За съжаление нямаме снимков материал от дванайсет часа преди и след инцидента.

— А можем ли да сме сигурни, че не е била фрегатата „Форд“? Дали тя не е допуснала грешка? — попита президентът.

— Не, сър — отвърна секретарят по отбраната. — Наредих на тихоокеанското командване да прегледа плавателния й дневник. „Форд“ изобщо не се е доближавала до мястото на ледения лагер.

— Всичко това е известно и на канадците, нали?

— Шефът на отбранителния им съвет видя данните и е съгласен, че „Форд“ най-вероятно не носи отговорност — отвърна секретарят по отбраната. — Но политиците не ни вярват особено, откровено казано. Като се имат предвид приказките, които изговориха по случая, това едва ли ще се промени.

— Открийте корабите и намерете начин да се измъкнем от тази бъркотия — отсече президентът.

Съветниците му утихнаха, разбрали, че са пропуснали възможността си. Без пряк достъп до канадските арктически води можеха да направят твърде малко.

— Ще направим каквото можем — обеща секретарят по отбраната.

Началникът на кабинета отбеляза часа, после изведе всички навън, за да подготви залата за следващата среща.

Уорд отиде до прозореца и отново се загледа в розовата градина.

— Война с Канада — промърмори на себе си. — Ето едно сериозно наследство, което мога да завещая.

32.

Мичъл Гоайет се обърна към остъклената стена на горната палуба на яхтата си и без особен интерес се загледа в сребристия хидроплан, който се засилваше, за да излети от пристанището. Малкият самолет се отлепи от водата и полетя на юг, над високите сгради около ванкувърското пристанище. Магнатът отпи глътка мартини, после върна погледа си към дебелия договор на бюрото си и попита:

— Сроковете и условията приемливи ли са?

Дребният човек с черна коса и очила с дебели стъкла, който седеше срещу него, кимна.

— В правния отдел го прегледаха и не видяха нищо нередно около промените. Китайците останаха много доволни от пробната ни доставка и с нетърпение очакват да започне нормалният внос.

— Без промяна в цената или ограничения на количеството, нали?

— Точно така. Готови са да приемат до пет милиона тона нерафиниран битум от Атабаска и целия природен газ от пролива Мелвил, който сме в състояние да доставим, като цените и при двата продукта ще бъдат завишени с десет процента, ако се съгласим на удължени срокове.

Гоайет се облегна в стола си и се усмихна.

— Океанските ни шлепове се оказаха много добри за превозване и на двата товара. А петата доставка от шлеповете за втечнен природен газ пристига следващата седмица. Потенциалният доход от китайците се оформя като доста добър.

— Оказа се, че газовият пробив в пролива Мелвил ще е много изгоден. Прогнозите ни сочат, че от всяка пратка за Китай можем да очакваме чиста печалба от пет милиона долара. Ако правителството не въведе ограничения върху продажбата на природни суровини за Китай, ще можете да извлечете сериозни дивиденти от нарастващия им апетит за енергия.

— Трагичната смърт на депутатката Финли, изглежда, премахна тази грижа от главите ни. — Гоайет се захили многозначително.

— След ограниченията за процедурите по рафинирането в Атабаска, свързани с новия закон за въглеродния двуокис, споразумението с Китай ще е от полза и за производството ви в Албърта. Това, разбира се, ще означава неустойка по току-що подписаното споразумение със САЩ за доставка на мелвилския газ именно на тях.

— Китайците ми плащат десет процента повече.

— Но президентът разчиташе на вноса на природен газ, който да спре икономическата им криза.

— Така е. Следователно разчитат на мен и на моите запаси в Мелвил, за да се спасят — със смях отвърна Гоайет. — Само че ние ще им подпалим задниците още малко. — Очите му пламнаха. — Нека се попържат малко, докато не се отчаят напълно. Тогава ще платят по моя начин и по моите тарифи, за да оцелеят. Ние ще им пратим танкерите си с газ, а на връщане ще изнасяме течните им въглеродни излишъци, а за двете ще ги таксуваме с допълнителен дивидент. Но това, разбира се, ще стане, след като те финансират едно чувствително увеличение на флота ни с шлепове. И няма да имат друг избор, освен да приемат.

— Все пак се безпокоя за политическите неприятности. Усилено се говори за разрастване на антиамериканското законодателство, което може да се отрази на бизнеса ни с Китай. Някои от по-крайните членове на парламента на практика са готови да обявят война.

— Е, дори аз не мога да контролирам идиотизма на политиците. Важното беше да разкараме американците от Арктика, докато ние разширим правата си върху газовите, петролните и минералните залежи. Наистина имахме късмет с Мелвил, но засега и цялостната ни стратегия действа безотказно.

— Екипът ни от геофизици вече почти е определил земните маркери, които ограждат мелвилското газово находище, както и някои други обещаващи места. Надявам се само министърът на природните ресурси да продължи да ни слуша.

— Не се тревожи за министър Джеймсън, той ще направи всичко, което поискам от него. Между другото, какви са последните новини от „Албърта“?

— Корабът е пристигнал в Ню Йорк без произшествия, взел е товара си и в момента е поел на изток към Индия. Изглежда, не е събудил никакви подозрения.

— Хубаво. Уреди да го изпратят в Индонезия за пребоядисване, преди да се върне във Ванкувър.

— Ще го направя — отвърна адвокатът.

Гоайет се облегна и отпи от чашата си.

— Виждал ли си Марси наоколо?

Марси бе една от бившите стриптийзьорки, които Гоайет държеше на заплата при себе си, и често се разхождаше из яхтата в предизвикателно оскъдно облекло. Помощникът схвана намека, че е време да си тръгва, и каза:

— Ще съобщя на китайците, че сме се споразумели.

Взе подписания от Гоайет договор и бързо излезе. Гоайет допи чашата си и посегна към вътрешния корабен телефон, за да звънне в централната каюта, но един познат глас го спря.

— Още едно питие, Мичъл?

Беше Клей Зак с две чаши мартини в едната си ръка. Носеше тъмни джинси и сиво-кафяво поло, които почти се сливаха със земните цветове на стените. Приближи се с небрежна походка и постави едната чаша пред Гоайет, а после седна на стола срещу него.

— Мичъл Гоайет, кралят на Арктика, а? Трябва да призная, че като видях снимките на презокеанските ти шлепове, останах изумен. Добър образец за съвременната морска архитектура.

— Проектирани са специално за целта — отвърна Гоайет малко раздразнено. Трябваше в най-скоро време да направи забележка на отговорника за охраната. — При пълно натоварване могат без никакъв риск да преминат през ураган от втора степен.

— Сериозна работа — отсъди Зак между две глътки мартини. — Макар че според мене поклонниците на природната среда ще се разочароват, ако научат, че посягаш на девствената природа на страната, за да спечелиш някой китайски долар, като накърняваш природните й ресурси.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — пренебрегна забележката му Гоайет. — Успешно ли приключи проекта в Ню Йорк?

— Да. Беше прав да се заинтересуваш от работата на лабораторията. Имах забележителен разговор с твоята къртица за изкуствената фотосинтеза.

Зак продължи да описва работата на Лиза Лейн и последните й открития и гневът на Гоайет започна да се уталожва, когато започна да схваща мащаба на научния пробив, направен от Лейн.

— Изглежда така, като че ли са в състояние да изградят промишлено предприятие за преобразуване на въглеродния двуокис, което би могло лесно да се репродуцира. Но все пак това ще отнеме години, ако не и десетилетия.

Зак поклати глава.

— Аз не съм учен, но според момчето ти, което е там под прикритие, не е така. То твърди, че за да се задейства процесът, не са нужни големи капиталовложения. Допуска, че до пет години е възможно да се построят стотици такива предприятия около големите градове и центровете с промишлено замърсяване.

— Но ти сложи край на тези възможности, нали? — попита Гоайет с впит в зениците на Зак поглед.

Убиецът се усмихна.

— Без трупове, нали така каза? Лабораторията и съоръженията й са история, както ти пожела. Главната изследователка обаче е още жива, а тя знае формулата. Допускам, че вече са я научили и доста други хора.

Гоайет гледаше Зак, без да мига, и се чудеше дали не е сбъркал с възпирането му този път.

— А собствената ти къртица навярно в момента продава резултатите на някой от конкурентите ти — продължи Зак.

— Животът му няма да е дълъг, ако го прави — измърмори Гоайет. — Този проект ще убие разширението на заводите за преработка на въглерод, което съм започнал. И още по-лошо, ще върне рафинериите на Атабаска в играта, дори ще им даде възможност да се разширят. А това ще смъкне цената на битум от Атабаска и ще съсипе споразумението ми с китайците! Няма да го допусна!

Зак се изсмя на предизвикания от алчност гняв на Гоайет, който бе докарал магната до бяс. Посегна към джоба си, извади малко сиво камъче и го плъзна по масата. Гоайет инстинктивно го спря с ръка.

— Мичъл, Мичъл, Мичъл… Ти не виждаш най-важното. Къде се загуби големият пазител на околната среда, кралят на зеленината, най-добрият приятел на природата?

— Какви ги дрънкаш? — озъби се Гоайет.

— Ти държиш всичко в ръцете си. Минералът рутений. Известен иначе като катализатор на изкуствената фотосинтеза. Той е ключът към всичко.

Гоайет огледа камъчето.

— Продължавай.

— Рутеният е по-рядък от златото. На пръсти се броят местата по света, от които са го добивали, и всички мини са изчерпани. Тази проба е взета от геоложки склад в Онтарио, който може да е последното място, където го има. Без рутений изкуствена фотосинтеза не може да има и твоят проблем е разрешен. Не казвам, че може да се направи, но който контролира доставката на минерала, владее и решението за глобалното затопляне. Помисли си как биха те боготворили приятелите ти от зеленото движение.

На Гоайет бе поднесена съвършената примамка от алчност и власт, която да накара механизмите му да работят. Зак почти долови доларовите знаци в очите му, които припламваха, докато смилаше информацията.

— Да — хищно кимна Гоайет. — Да, трябва да проучим пазара. Ще натоваря свои хора да се заемат веднага. — Замисли се, после погледна Зак. — Какво ще кажеш да посетиш склада в Онтарио и да откриеш откъде е дошъл рутеният и какви запаси от него са останали?

— Стига „Тера Грийн“ да ми осигури полета дотам — с усмивка отвърна Зак.

— Можеш да вземеш реактивния самолет — изръмжа Гоайет. — Има обаче един друг незначителен въпрос, който се нуждае от вниманието ти преди това. Едно нещо в Китимат е започнало малко да ме дразни.

— Китимат? Това не беше ли до Принс Рупърт?

Гоайет кимна и подаде на Зак факса, който бе получил от министъра на природните ресурси. Зак го прочете, поклати глава и допи мартинито си.

— Ще се погрижа за това по пътя към Онтарио — обеща той, натъпка факса в джоба си и се надигна от стола. По пътя към вратата спря и се обърна към Гоайет.

— Знаеш ли, по въпроса за твоята научна къртица Боб Хамилтън. Би могъл да му изпратиш една хубава награда за информацията. С нейна помощ можеш да изкараш много повече.

— Сигурно — изсумтя Гоайет, затвори очи и се намръщи! — И следващия път, моля те, чукай, преди да влезеш.

Когато отвори очи, Зак вече го нямаше.

33.

Когато Пит се появи на централния док към девет, най-запалените членове на яхтклуба Потомак бяха оценили прекрасното време тази неделя сутрин и вече бяха излезли в реката. Пит се обърна към един дебел потен човек, който носеше някаква туба, и го попита:

— Извинете, имате ли представа къде е завързана „Робърта Ан“?

Лицето на дебелия светна.

— А, лодката на Дан Мартин. На последния док, третата или четвъртата Стоянка. Кажете му, че Тони си иска бормашината.

Пит му благодари и тръгна към последния док.

Веднага видя „Робърта Ан“, лъскава дървена лодка с дължина тринайсет метра. Беше произведена през трийсетте години на XX век в Хонконг и цялата беше от лакирано тиково дърво и махагон, украсени с месингови завъртулки, които блещукаха на слънцето. Поддържана в безукорен вид, яхтата излъчваше романтиката на една отминала епоха. Пит се възхищаваше на изящните й линии и си представяше Кларк Гейбъл и Карол Ломбард да се возят на нея под тропическите звезди с каса шампанско на борда. Образът обаче се разби на парчета от поредицата мръсни думи, които изведнъж се разнесоха откъм кърмата. Пит се приближи и видя човек, приведен над капака, под който се намираше малкият двигател.

— Може ли да се кача на борда? — провикна се Пит.

Човекът се изправи и ядът му се стопи, когато видя Пит.

— Дърк Пит. Каква приятна изненада! Дошъл си да се присмееш на мореплавателите ми умения, нали?

— Напротив. Намирам, че „Робърта Ан“ изглежда прекрасно — заяви Пит, качи се и стисна ръката на Дан Мартин, як бостънец с гъста кестенява коса. Мартин погледна Пит с красивите си сини очи, които сякаш танцуваха с вътрешна радост.

— Опитвам се да я подготвя за регатата следващата седмица, но моторът й нещо ме ядосва. Нов карбуратор, нови кабели, бензинова помпа, а не иска да запали.

Пит се наведе над капака и огледа четирицилиндровия двигател.

— Прилича ми на мотора на стар американски остин — каза замислено, като си спомни за миниатюрната кола сглобявана през двайсетте и трийсетте години на XX век.

— Почти позна. Всъщност моторът е „Бантам“. Вторият собственик е имал фирма за продажба на „Бантам“ и явно е свалил оригиналния двигател и го е сменил с „Бантам“. Вървеше отлично, докато не реших да му направя основен ремонт.

— Винаги става така.

— Ще пиеш ли една бира? — предложи Мартин, докато бършеше ръцете си с кълчища.

— Малко ми е рано.

Мартин отвори с крак близкия сандък за лед, бръкна в него и измъкна бутилка „Сам Адамс“. Отвори я, опря гръб на перилото, отпи голяма глътка и каза:

— Не вярвам да си дошъл тук да си говорим за лодки.

— Не, това е допълнителната ми награда — усмихна се Пит. — Всъщност, Дан, се чудех какво можеш да ми кажеш за експлозията в лабораторията на университета „Джордж Вашингтон“ миналата седмица.

— След като директорът на Националната агенция за морско и подводно дело не се обажда в кабинета ми, предполагам, че това е неофициално разследване.

— Абсолютно неофициално — потвърди Пит.

— И какво точно те интересува? — Мартин върна погледа си към бирата и започна да разглежда етикета й.

— Лиза Лейн, сътрудничката, чиято лаборатория е взривена, е близка приятелка на жена ми. Току-що бях влязъл в сградата, за да й дам един доклад, когато стана експлозията.

— Изненадан съм, че никой не е убит. — Мартин поклати глава. — Но взривът явно е бил разчетен така.

— Имате ли хора, които работят по случая?

— Да. След като вашингтонската полиция не можа да определи причината, му сложиха етикета потенциален терористичен акт и извикаха нас. Преди няколко дни изпратихме там трима агенти.

Дан Мартин беше директорът на звеното по вътрешен тероризъм към ФБР при подразделението по контратероризъм към Бюрото. Както и Пит, Мартин имаше слабост към стари коли и лодки и се беше сприятелил с директора на НАМПД, когато и двамата бяха участвали в конкурс за стари автомобили преди няколко години.

— Значи никой не мисли, че експлозията е била нещастен случай? — попита Пит.

— Все още не можем да го заявим със сигурност, но нещата изглеждат така. Първото, което са проверили полицейските следователи, е дали не е имало теч на газ, но епицентърът на взрива е твърде далече от най-близкия газопровод. Всъщност газоснабдяването на сградата изобщо не се е пробило от експлозията, което е добре, защото иначе пораженията щяха да са много по-големи.

— Което навежда на мисълта, че източникът е бил нещо внесено. Ако причините не са в самата лаборатория, разбира се.

Мартин отново кимна.

— Докладваха ми, че вътре имало бутилки с кислород и въглероден двуокис, така че това е едно от подозренията ни. Агентите ми извършиха пълен тест на остатъците, за да видят дали в лабораторията не е внасян външен материал. Резултатите ще са на бюрото ми утре.

— Госпожица Лейн, изглежда, не вярва взривът да е причинен от нещо, което е внесла в лабораторията. Запознат ли си с проблемите, по които работи?

— Единственото, което ми казаха, е, че са някакви биохимични изследвания, свързани с парниковите газове.

Пит обясни за опитите на Лиза да създаде изкуствена фотосинтеза и за голямото й откритие преди експлозията.

— Мислиш, че случаят може да е свързан с работата й? — попита Мартин, допи бирата си и запрати празната бутилка в сандъка за лед.

— Нямам доказателства, само подозрения. Ти си човекът, който ще научи истината, когато разберете дали има внесен отвън експлозив.

— Има ли възможни виновници?

Пит тръсна глава.

— Лейн не можа да посочи съмнителни лица, когато я попитах.

— Щом изключваме версията за случайна експлозия, ще се насочим към хората, да видим няма ли някаква лична мотивация. Ще добавя към списъка си обаче и потенциален промишлен саботаж. Срещу университета „Джордж Вашингтон“ може да са се водили дела, които да хвърлят нова светлина върху взрива.

— Има и един друг ъгъл, от който можете да погледнете. Асистентът на Лейн, някой си Боб Хамилтън. И тук нямам никакви доказателства, но отсъствието му от мястото по време на експлозията ми се видя странно.

Мартин погледна Пит и видя в погледа му нещо тревожно. Познаваше го достатъчно добре, за да си даде сметка, че той не би се впуснал в безпочвени догадки или в празна параноя. Щом инстинктът на Пит му казваше нещо, то беше толкова реално, колкото пари в банка.

— Ще наредя да проверят и него — обеща той. — Идва ли ти още нещо наум?

Пит кимна с лукава усмивка.

— Има известно разминаване във фактите — промърмори и се наведе към двигателя. Отвори поставеното високо делко, завъртя го на сто и осемдесет градуса, върна го на мястото му, обърна капачката и каза: — Опитай го сега.

Човекът от ФБР натисна стартера. Малкият мотор превъртя два пъти и се запали с шума на шевна машина. Мартин остави двигателя да позагрее, после го изгаси. Изглеждаше малко притеснен.

— Между другото Тони си иска бормашината — каза Пит.

Мартин се усмихна.

— Хубаво направи, че се обади, Пит. Ще те държа в течение за резултатите от лабораторията.

— Много ще съм ти благодарен. Успех на регатата.

Пит си тръгна, а Мартин се сети нещо и му подвикна:

— Чух, че си стегнал „Обърн“-а и го разхождаш из града. Сигурно е голяма работа.

— Да бе, разхождам го — измърмори Пит. — Свърши тя.

34.

Съдебномедицинският анализ на остатъците от лабораторията в университета „Джордж Вашингтон“ се озова на бюрото на Мартин в десет сутринта. След като направи справка с водещия разследването агент, той вдигна телефона и звънна на Пит.

— Дърк, получих лабораторните резултати. Съжалявам, но все още не мога да ти изпратя копие от доклада.

— Ясно — отвърна Пит. — Можеш ли да ми дадеш най-обща представа за заключенията?

— Прав си за взрива. Анализаторите от лабораторията ни са почти сигурни, че експлозивът е бил внесен. Открили са следи от нитроглицерин из цялата стая.

— Нитроглицерин? Експлозивният елемент на динамита?

— Именно той е в добре познатите пръчки. Не е последна дума на техниката, но е мощен експлозив с голяма взривна сила.

— Не знаех, че още ги произвеждат така.

— От години го има в други опаковки, но в промишлеността все още се интересуват от старите, особено за подземното минно дело.

— Възможно ли е да се открие откъде е купен?

— Производителите се броят на пръсти и всеки използва формула, която леко се различава от останалите, така че те фактически са разпознаваеми. В лабораторията вече са идентифицирали пробите с един канадски производител.

— Това улеснява нещата.

— Така е, но нещата все пак зависят от него. Ще изпратим агенти, които ще разговарят с компанията и ще проверят документацията им за продажбите, но не храня големи надежди. Най-вероятно взривът е откраднат от някой минен предприемач, който дори не знае, че липсва. Моля се само това да не е началото на кампания от взривни операции.

— Обзалагам се, че няма да е така — каза Пит. — Мисля, че атентатът срещу лабораторията на Лейн е подготвен специално.

— Дано да си прав. Открихме и нещо друго, което подкрепя теорията ти. Бомбените ни експерти установиха, че експлозивите са били опаковани в кашон. За разлика от тръбните бомби, при които шрапнелите от тръбата са предназначени да осакатяват и убиват, нашата бомба е била сравнително доброжелателна. Изглежда, експлозията не е трябвало да убива, и със сигурност не е трябвало да убива много хора.

— Каква милост от страна на убиеца — засмя се Пит. — Предполагам, че работата ви тепърва започва.

— Да, резултатите от теста ще променят изцяло стила на разследването. Ще разговаряме с всички в сградата. Надеждата ми е някой да е видял човек или предмет, които не са на мястото си, и от там да възникне следващата улика. — Мартин много добре знаеше, че експлозиите са едни от най-неподатливите за разследване престъпления и често се оказват най-трудни за разрешаване.

— Благодаря за изчерпателните новини, Дан, и успех. Ако при мене възникне нещо, ще ти се обадя.

Пит затвори и отиде на съвещание за данните от ураганните шамандури в Мексиканския залив. След него се освободи от срещите си за следобеда и излезе. Експлозията в университетската лаборатория все така тормозеше съзнанието му и колкото и да се мъчеше. Не можеше да се отърве от чувството, че в нея са намесени сериозни интереси.

Стигна до университетската болница Джорджтаун с надеждата, че още не са изписали Лиза. Тя наистина беше в стаята си на втория етаж заедно с един нисък човек с костюм с жилетка. Човекът се надигна от стола си в ъгъла и изгледа Пит подозрително.

— Всичко е наред, агент Бишоп — обади се Лиза от леглото. — Това е Дърк Пит, мой приятел.

Агентът от ФБР кимна безучастно и излезе в коридора.

— Възможно ли е това? — възкликна Лиза. — Хората от ФБР ме разпитват цял ден, а сега не ме оставят сама.

— Сигурно имат слабост към хубавите биохимични — усмихна се Пит. Беше доволен, че Лиза има охрана, защото това значеше, че Мартин е взел случая присърце.

Лиза се изчерви.

— Лорън ми звънна преди малко, но не спомена, че ще идваш.

— Малко се разтревожих, като чух за резултатите от разследването на ФБР — отвърна той.

Забеляза, че Лиза чувствително се е подобрила. Очите й бяха ясни, гласът й беше силен. Гипсът на крака и превързаното рамо обаче свидетелстваха, че е още твърде далече от активния спорт.

— Какво става? Нищо не ми казват — оплака се тя.

— В Бюрото мислят, че е имало поставена бомба, която е гръмнала.

— И аз предполагах същото — прошепна тя. — Но просто не ми се вярва.

— Намерили са остатъци от експлозив в лабораторията ти. Знам, че е трудно да си го представиш. Имаш ли някакви врагове, лични или служебни, които е възможно да са го направили?

— Сутринта обсъдихме всичко това с агентите на ФБР. — Тя поклати глава. — Нямам познати, на които дори да им хрумне да направят такова нещо. Да не говорим за Боб.

— Не е изключено експлозивите да са поставени в лабораторията ти съвсем случайно, от луд човек, който се сърди на университета за нещо.

— За друго обяснение не мога да се сетя. Макар че с Боб винаги заключваме, когато излизаме от лабораторията.

— Има и още една възможност — каза Пит. — Имаш ли някой колега, който би могъл да се почувства заплашен от резултатите на проучването ти?

Лиза се замисли за миг, после каза:

— Не е изключено. Имам статии за предмета на изследванията ми, но те са твърде общи. Всъщност само ти, Лорън и Боб имате представа за пробива ми с новия катализатор. Никой друг не знае за него. Но пък не мога да повярвам, че някой, дори да знае за откритието, би реагирал толкова бързо.

Пит не каза нищо, така че Лиза продължи — гледаше през прозореца:

— Изкуствената фотосинтеза може да е единствено от полза. Та кой би пострадал от намалението на парниковите газове?

— Отговорът на този въпрос ще разкрие и заподозрения — отвърна Пит. После погледна инвалидната количка от другата страна на леглото. — Кога ще те изпишат?

— Лекарят обещава утре следобед. Но и това ми е далече. Искам да се върна на работа и да опиша откритието си.

— Можеш ли да възстановиш резултатите?

— Замисълът за всичко е тук. — Тя се почука с пръст по слепоочието. — Трябва да взема назаем малко лабораторно оборудване и да повторя някои процедури. Разбира се, при положение че магазинът за геоложки образци в Онтарио може да ми осигури още една доза рутений.

— От там го вземаш, така ли?

— Да, и е много скъп. Това вещество може да способства за провала ми.

— Според мен вече би могла да разчиташ на спонсорство.

— Не става дума единствено за стойността на рутения, а за реалното му наличие. Боб твърди, че е почти невъзможно да се намери.

Пит се замисли за миг, после й се усмихна.

— Не се тревожи, нещата ще се оправят. Но нека не преча повече на възстановяването ти. Ако имаш нужда някой да ти бута количката, обади се.

— Благодаря, Дърк. Вие с Лорън сте много мили с мене. Щом проходя, първата ми работа ще е да ви заведа на вечеря.

— Очаквам я с нетърпение.

Пит слезе при колата си. Вече беше почти пет и половина. Заради някакво предчувствие той звънна на Лорън, каза й, че ще се забави, и подкара обратно към сградата на агенцията. Качи се с асансьора до десетия етаж и влезе в светая светих на компютърния отдел. Там във внушителни редици бяха подредени последните образци на информационните процесори и архивиращи уреди, които представляваха несравнимо по богатство хранилище с данни за световните океани. Сведенията от последната секунда за теченията, приливите и отливите и промените във времето, почерпени от сателитно обслужваните морски шамандури, даваха точна картина за всеки участък на световния океан. В компютърната система се пазеха и океанографски научни данни, които осигуряваха светкавичен достъп до най-новото в маринистиката.

Хайрам Йегър, ръководителят на компютърния център на агенцията, седеше зад големия си команден пулт и спореше с красива жена на около метър от себе си. Макар и облечен небрежно с шарена тениска и каубойски ботуши и с вързана на опашка коса, Йегър беше верен на семейството си и обожаваше двете си подрастващи дъщери. Пит знаеше, че Йегър винаги приготвя закуската за жена си и дъщерите и ако понякога се измъкваше следобед за футболни мачове или концерти, компенсираше отсъствията си до късно вечерта.

Докато се приближаваше, Пит както винаги се възхити, че жената, с която спори Йегър, не е истинска, а триизмерна холограма. Проектирана от самия Йегър като компютърен интерфейс към огромната му мрежова система, холограмната жена беше моделирана по образеца на жена му и носеше гальовното име Макс.

— Господин Пит, бихте ли помогнали на Хайрам да прозре истината? — обърна се Макс към Пит. — Не ми вярва, като го убеждавам, че дамската чанта трябва да е в тон с обувките на жената.

— Винаги съм вярвал на мнението ти — отвърна Пит.

— Благодаря. Видя ли, Хайрам?

— Добре де, добре. — Йегър разпери ръце. — Не може да се каже, че ми помагаш особено да избера подарък за рождения ден на жена си.

Обърна се към Пит и добави:

— Изобщо не трябваше да я програмирам да спори както жена ми.

Пит седна до него и се засмя.

— Нали я искаше да е максимално близка до оригинала?

— Моля ти се, кажи ми, че искаш да поговорим за нещо различно от дамската мода — изпъшка Йегър.

— Всъщност искам Макс да ми отговори на няколко минералогични въпроса.

— Хубаво е да сменим темата — намеси се Макс и погледна презрително Йегър. — С радост ще се опитам да ви помогна, господин директоре. Какво точно ви интересува?

— За начало, какво можеш да ми кажеш за минерала рутений?

Макс затвори очи за секунда, после заговори бързо:

— Рутеният е преходен метал от платиновата група, известен с твърдостта си. На цвят е сребристобял и е четиридесет и четвъртият елемент със символ Ru. Името произхожда от латинската дума rus, от която е възникнало и собственото Русия. Открит е през 1844 година от руския геолог Карл Клаус.

— Напоследък имало ли е повишено търсене на елемента?

— Качествата му на втвърдител, особено в комбинация с други елементи като титан, се ценят в някои промишлени сфери. Неравномерното снабдяване през последните години доведе до рязко повишение на цената, като принуди производителите да се обърнат към други съединения.

— И каква е цената му? — обади се Йегър.

— Това е един от най-редките минерали на земята. Според последните данни пазарната цена надвишава дванайсет хиляди долара унцията.

— Брей! — възкликна Йегър. — Това е десет пъти повече от златото. Бих искал да имам рутениева мина.

— Въпросът на Хайрам е основателен — замислено каза Пит. — Къде се добива минералът?

Макс се намръщи за миг, докато процесорите й бърникаха в базите данни.

— Доставките в момента са доста объркани. Историческите източници на изкопаем рутений през последния век са Южна Африка и Уралският масив в Русия. Около десет метрични тона са се добивали в южноафриканската мина Бушвелд, в която е имало най-високи добиви през 70-те години, но са паднали почти до нулата през 2000 година. При новите увеличени цени там няма ново производство.

— Иначе казано, мината се е изтощила — каза Пит.

— Точно така. А и в района не са откривани други находища вече повече от четиридесет години.

— И все пак остават руснаците?

Макс тръсна глава.

— Руски рутений има само в две съседни мини в долината Висим. Всъщност производството им достига върха си през петдесетте години. Тогава едно голямо свлачище унищожава и двете мини и слага край на операциите им. Руснаците ги изоставят с прогнозата, че трябва да изминат много години, преди която и да е от тях да бъде отворена отново.

— Нищо чудно, че цената е толкова солена — обади се Йегър. — А тебе какво те заинтересува това, Дърк?

Пит описа откритието на Лиза Лейн за стигане до изкуствена фотосинтеза и за ролята на рутения като катализатор, описа и експлозията в лабораторията. Йегър подсвирна и възкликна:

— Значи това е в състояние да направи някой нищо неподозиращ собственик на мина много богат човек!

— Само ако разполага с минерала — отвърна Пит. — Което, Макс, ме навежда на мисълта откъде бих могъл да си купя рутений в големи количества?

Макс вдигна глава към тавана.

— Да видим сега… на Уолстрийт има един-двама брокери, които биха ви продали малко като инвестиция, но предлаганите количества ще са дребни. В момента откривам само една малка платинена мина в Южна Америка, която предлага някои вторични продукти, но на тях им трябва допълнителна обработка. Известните сега запаси от минерала са твърде оскъдни. Единствената друга оферта е дадена от миньорска кооперация в Онтарио, която предлага ограничено количество висококачествен рутений в дози по една тройунция.

— Лиза е получила своята доза именно от тази кооперация — заяви Пит. — Какво повече можеш да ми кажеш за нея?

— Миньорската кооперация представлява обединение на собственици на мини от цяла Канада и действа като пункт за разпространение на добитата руда. Главната им квартира е в градчето Блайнд Ривър в провинция Онтарио.

— Благодаря, Макс. Много ми помогна, както винаги — каза Пит. Отдавна беше преодолял неудобството, че говори с компютризиран образ, и както и Йегър, възприемаше Макс като реален човек.

— За мене е удоволствие — отвърна лъчезарно Макс. После се обърна към Йегър и каза назидателно: — И не забравяй какво те посъветвах за жена ти.

— Довиждане, Макс — пожела й Йегър и набра някакъв код на клавиатурата. Макс изчезна, а Йегър се обърна към Пит.

— Жалко ще е откритието на приятелката ти да отиде на вятъра, ако няма рутений, с който да се захрани процесът.

— Каквито и да са трудностите — уверено заяви Пит, — материалът ще се намери.

— Ако подозренията за взрива в лабораторията се оправдаят, значи вече и други хора знаят за оскъдността на минерала.

— От това се безпокоя и аз. Щом тези хора са готови на убийство, за да спрат проучванията, навярно ще се опитат да монополизират оставащия материал.

— И какъв е следващият ти ход?

— Мога да отида само на едно място — отвърна Пит. — В миньорската кооперация в Онтарио. За да проверя колко рутений е останал на планетата.