Арктическо течение

90.

Макар да не беше подвластен на навиците, Мичъл Гоайет все пак се придържаше към един специален ритуал. Когато се намираше във Ванкувър, всеки петък обядваше в клуба „Виктория“. Елегантният частен голф клуб във възвишенията на север от града предлагаше забележителен изглед към ванкувърското пристанище. Когато Гоайет беше млад, кандидатурата му за членство бе отхвърлена безусловно от стожерите на висшето общество, които ръководеха клуба. Той обаче получи отмъщението си след години, когато придоби игрището за голф и клуба при една голяма поземлена сделка. Бързо изхвърли всички стари членове и пренасели частния клуб с банкери, политици и други мощни играчи, които щяха да подпомогнат бъдещия му растеж. Когато не припираше за сключване на бизнес споразумение, Гоайет обичаше да се отпусне на обед с три мартинита заедно с някоя от приятелките си в ъглово сепаре с изглед към пристанището.

Точно в дванайсет без пет управляваната от шофьор немска лимузина „Майбах“ на Гоайет пристигна пред охранявания вход на клуба и веднага я пуснаха да влезе. Две пресечки по-надолу по пътя шофьорът на един закрит пикап с надпис „ДОСТАВКА ПО ДОМОВЕТЕ КОЛУМБИЯ“ видя как майбахът влезе през портала и също подкара натам. Беше със служебна фуражка и тъмни очила. Свали прозореца и показа папката си със заявки, където имаше напечатана бланка за този адрес.

— Доставка за клуб „Виктория“ — с отегчен глас съобщи шофьорът.

Гардът погледна бланката и му я върна, без да я чете.

— Влизай. Служебният вход е вдясно.

Тревър Милър му кимна, хвърли папката с фалшивата бланка на празната седалка до себе си и докато подкарваше по алеята, подметна:

— Приятна работа.

Никога не си бе представял, че ще дойде ден, когато ще се наложи да се представя за друг човек. Смъртта на брат му и на още много други обаче като резултат от неописуемата алчност на Гоайет беше равнозначна на убийство. А убийствата щяха да продължат, той го знаеше, и да се съпътстват от все по-бясно унищожаване на околната среда. Можеше и да има обществено порицание срещу отделни предприятия на Гоайет, но самият човек винаги щеше да се ползва със защитата на свитата си от корумпирани политици и скъпи адвокати. Имаше само един начин да се сложи край на всичко това и той беше да се сложи край на Гоайет. Ясно му беше, че системата не може да се справи с това, но си мислеше, че той самият би могъл. Пък и кой ли щеше да е по-подходящ от безличния държавен служител, когото никой не подозираше и който нямаше какво да загуби.

Изтегли пикапа до задната страна на кухнята към клуба и паркира до един камион, който разтоварваше пресни зеленчуци. Отвори задната врата, свали една количка и я натовари с четири тежки кашона. Докато я вкарваше в сградата, главният готвач на клуба, дебел човек с перде на дясното око, го спря.

— Карам принадлежности за тоалетните и препарати за почистване — обясни му Тревър.

— Хм, мисля, че имахме доставка миналата седмица — отвърна готвачът малко озадачено, но все пак махна на Тревър да мине през вратата встрани от кухнята.

— Тоалетните са след вратата вляво. А складчето е до тях — обясни той. — Управителят сигурно е на бюрото за резервации. Той ще ти подпише за доставката.

Тревър кимна, отмина кухнята и излезе в коридорче, в чийто край бяха дамската и мъжката тоалетна. Пъхна глава в мъжката и изчака, докато един от членовете на клуба със златиста фланелка за тенис излезе отвътре. Вкара количката, натрупа кашоните върху седалката на последната кабинка, после затвори вратата. Върна се до пикапа, докара още четири кашона и ги подреди до задната стена. Отвори един, извади малка електрическа печка, включи я в контакта под умивалника, но не завъртя копчето. После плъзна един от другите кашони до средата на предното помещение, стъпи на него и отвъртя половината крушки, така че тоалетната притъмня. После затвори решетките на единствения отдушник за климатичната инсталация и ги залепи с плътен скоч.

Доволен от работата си дотук, влезе в една от кабинките, свали фуражката й смъкна ципа на гащеризона си. Под него беше с копринена риза и тъмни панталони. Извади от най-горния кашон син блейзър и официални обувки и след минута беше готов. Погледна се в огледалото и реши, че лесно би могъл да мине за член на клуба или гост. Беше обръснал късата си брадичка и се беше подстригал, а косата си бе намазал с краткотрайна боя, която я правеше катраненочерна. Сложи си и елегантни очила и тръгна към бара на клуба.

В бара и съседния ресторант имаше относително малко бизнесмени и играчи на голф, които бяха прекъснали играта, за да обядват. Тревър веднага забеляза Гоайет в едно от ъгловите сепарета и се настани на бара така, че да може да го наблюдава.

— Какво ще обичате? — попита го барманката, привлекателна жена с къса черна коса.

— Една бира „Молсън“, ако обичате. А дали ще бъдете така любезна да изпратите една и на господин Гоайет? — попита той и кимна към ъгъла.

— С удоволствие. И от кого да кажа, че е?

— Просто му кажете, че Кралската канадска банка високо цени работата му.

Тревър видя как доставиха бирата и беше благодарен, че Гоайет не прояви никакъв интерес, дори не погледна към бара. Вече беше на второто си мартини и си наля бирата с обяда. Тревър изчака Гоайет и приятелката му да започнат да се хранят и се върна в тоалетната.

Задържа вратата, за да излезе един възрастен човек, който мърмореше нещо за слабото осветление, после постави от външната страна табелка с надпис „ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ — МОЛЯ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ ТОАЛЕТНАТА В ЦЕНТРАЛНАТА СГРАДА“. Постави жълта лента за опасност върху писоарите, мина от кашон на кашон, сряза залепените капаци и изсипа съдържанието им. Във всеки имаше по четири петкилограмови блока промишлен сух лед — замразен въглероден двуокис, увит в пластмаса. Той сгъна кашоните, после методично сряза пластмасовите обвивки на сухия лед. Веднага започна да излиза газ, но Тревър покри блоковете със сгънатите кашони и топенето намаля. С облекчение установи, че под слабото осветление парата едва-едва се забелязва.

Погледна си часовника, отвори кутията с инструменти и развъртя винтовете на бравата отвътре, така че тя едва-едва се крепеше. Пусна инструментите в кутията, предпазливо отвори вратата и се върна на бара.

Гоайет почти беше приключил с обяда. Тревър седна и небрежно си поръча още една бира, като не изпускаше от поглед набелязаната си жертва. С гръмогласния си смях Гоайет представляваше всичко, което Тревър очакваше да представлява. Вулгарен, самовлюбен и нетърпимо арогантен, магнатът всъщност олицетворяваше подвижно психиатрично отделение за дълбока вътрешна несигурност. Тревър едва се пребори с изкушението да отиде и да забие ножчето за масло в ухото му.

Накрая Гоайет избута чинията си и се надигна от масата. Тревър веднага остави една банкнота за жената зад бара и забърза по коридора. Откачи надписа „ЗАТВОРЕНО“ от вратата, мушна се вътре и нахлузи гащеризона. Едва свари да сложи и шапката, преди Гоайет да влезе. Като го видя в работните дрехи, индустриалецът се намръщи и изсумтя:

— Защо е толкова тъмно? И каква е тази пара?

— Тръбите са протекли — отвърна Тревър. — А парата е от кондензацията. Мисля, че от теча са пострадали и някои крушки.

— Е, добре, оправете ги — рязко нареди Гоайет.

— Разбира се, сър. Веднага.

Тревър наблюдаваше Гоайет, който изгледа барикадираните писоари и се отправи към първата кабинка. Веднага щом вратата щракна, Тревър прекрачи и включи електрическата печка на най-силно. После махна картона от покритите кашони, разпръсна блокчетата сух лед в бързо затоплящото се помещение и въздухът се изпълни с пара.

Отиде до вратата, отвори кутията с инструменти, извади отвертката и един гумен триъгълник за подпиране на врати, завързан с шнур откъм тесния край. После доразви бравата и я хвърли в кутията.

Температурата се бе повишила от печката, а заедно с нея бяха нараснали и облаците въглероден двуокис. Тревър чу как Гоайет вдига ципа си и повика:

— Господин Гоайет?

— Да — отвърна той с досада. — Какво има?

— Стив Милър ви изпраща поздравите си.

Пристъпи до вратата, изгаси лампите и смачка ключа за осветлението с кутията за инструменти. Излезе, коленичи и измъкна шнура на гумената подложка в коридора. Затвори вратата, дръпна силно шнура и заклещи гумения триъгълник под нея.

Докато пак слагаше знака „ЗАТВОРЕНО“, чуваше как Гоайет ругае отвътре. С доволна усмивка Тревър взе кутията с инструменти и излезе през кухнята. След няколко минути вече беше извън територията на клуба.

Двеста и седемдесетте килограма сух лед бързо се превърнаха в газ в топлата тоалетна. Гоайет се препъваше в тъмното и усещаше студената влага в дробовете си при всяко поемане на дъх. Ставаше му все по-зле, но той опипом потърси ключа за осветлението с лявата си ръка и дръжката на вратата с дясната — и с ужас установи, че и двете ги няма. След като безуспешно се опита да открехне вратата с нокти, започна да удря по дебелото дърво с юмруци и да крещи за помощ. Закашля се, щом въздухът стана по-студен и по-тежък, и с внезапен пристъп на паника усети, че нещо е ужасно сбъркано.

Изминаха няколко минути, преди един от хоповете да чуе виковете му и да види, че вратата е залостена отвътре. Нужни бяха още двайсет минути, за да извикат работник по поддръжката, който да свали вратата от пантите. Събралата се тълпа се ужаси, когато след вдигналия се бял облак пара се видя безжизненото тяло на Гоайет, проснато до прага.

Чак след една седмица от бюрото на областния съдебен лекар във Ванкувър излязоха с бюлетин, в който се посочваше, че милиардерът е умрял от задушаване вследствие на погълната опасна доза въглероден двуокис.

— Има симптомите на задушаване с рудничен газ — сподели с журналистите един от ветераните патоанатоми. — Не съм виждал подобен случай от години.

91.

Поне стотина представители на медиите, повече от половината от канадските средства за масово осведомяване, се блъскаха кой да застане по-напред на кея на бреговата охрана в Анкоридж, докато „Оток“ се приближаваше към пристанището. Големият ледоразбивач се движеше бавно и по този начин даваше възможност на фотографите да направят добри снимки на смачкания му нос и различните слоеве боя, преди накрая да спре зад катера „Мустанг“ на бреговата охрана.

Белият дом и Пентагонът този път не си загубиха времето в опит да разсеят враждебността между САЩ и Канада, загърбиха дипломатическите канали и направиха обръщение направо към обществеността. Веднага се появиха материали, в които се описваше ролята на „Оток“, маскиран като американски военен кораб, в унищожаването на канадския леден лагер. Имаше и големи, заснети от „Санта Фе“ цветни снимки на корпуса му, от които се виждаше сивият цвят на американска военна фрегата заедно с номера 54. Намери се дори и един свидетел, който твърдеше, че е видял посред нощ в сухия док в Куглуктук, собственост на Гоайет, да влиза сив кораб, който само след дни се появил пребоядисан в червено.

Печатът с особена радост правеше снимки на капитана и на екипажа на ледоразбивача, които веднага бяха поставени под въоръжена охрана и арестувани до по-нататъшното им екстрадиране. Бързо се пусна и слухът, че екипажът е признал разрушаването на ледения лагер, както и похищаването на екипажа на „Полярна зора“.

Капитан Мърдок и екипажът му разговаряха с журналистите, които с удивление научиха как са били похитени в Куглуктук и как почти не са загинали в шлепа. Роман и Стенсет поред отговориха на множество въпроси, докато накрая журналистите успяха някак да сглобят историите им. До часове десетки разследващи журналисти заминаха към предприятията „Тера Грийн“, за да разследват отблизо престъпната дейност на Мичъл Гоайет в Арктика.

Журналистите отдавна си бяха заминали, когато Пит слезе от кораба, подпираше се на патерица. Джордино вървеше до него и носеше два малки сака и дневника на „Еребус“. Щом стъпиха на кея, един тъмносив луксозен линкълн с матирани стъкла спря пред тях. Прозорецът отляво се свали съвсем малко и се видя късо подстриган човек, който ги гледаше, без да мига.

— Вицепрезидентът ви моли да се качите на задната седалка — каза шофьорът.

Пит и Джордино се спогледаха с притеснение, после Пит отвори задната врата, хвърли вътре патерицата и влезе, а Джордино мина от другата страна. Сандекър, с дебела пура в уста, ги изгледа от предната дясна седалка.

— Адмирале, каква приятна изненада — подметна Джордино. — Тъкмо се канехме да си вземем такси до летището.

— А пък аз се канех да ви поздравя, че сте оцелели, но може и да се въздържа — отвърна Сандекър.

— Приятно ни е да ви видим, адмирале — каза Пит сериозно. — Не очаквахме да се появите тук.

— Обещах и на Лорън, и на президента да ви върна вкъщи живи и здрави.

Кимна на шофьора и той подкара към международното летище на Анкоридж.

— На президента? — уточни Джордино.

— Да. Той превърна живота ми в ад, когато разбра, че „Нарвал“, с директора на НАМПД на борда, е изчезнал насред Северозападния проход.

— Между другото благодаря, че ни изпратихте „Санта Фе“ — каза Пит. — Благодарение на Камбъл отървахме кожата.

— Ние самите имахме късмет, че те се оказаха в Северна Арктика и успяха да стигнат бързо при вас. Президентът обаче е наясно, че екипажът на „Полярна зора“ щеше да е загубен, ако вие не се бяхте появили там.

— Благодарността за спасяването на екипажа на „Полярна зора“ дължите на Стенсет и Далгрен.

— По-важното е, че успяхте да спрете безобразията на ледоразбивача. Да не ви разправям колко близо бяхме стигнали до открито стълкновение! Президентът ви е много признателен, че предотвратихте сериозна криза.

— Най-малкото, което би могъл да направи, е да ни намери нов кораб на мястото на „Нарвал“ — подметна Джордино.

Вицепрезидентът само изхъмка. Вече наближаваха летището.

— А какви са отзивите в печата? — попита Пит.

— Каквито очаквахме. Канадските медии са пощурели. Самите те вече са започнали да пекат на шиш министър-председателя заради погрешните му обвинения относно арктическите произшествия. Той и партията му ще трябва да понесат последствията и да оттеглят предишните си обвинения към нас.

— Надявам се, че всичко това ще се отрази сериозно и върху Мичъл Гоайет — намеси се Джордино.

— Уви, за него вече е късно — отвърна Сандекър.

— Късно? — Джордино вдигна вежди.

— Вчера откриха Гоайет мъртъв във Ванкувър. Явно е умрял при мистериозни обстоятелства.

— Справедливостта е възтържествувала — промърмори Пит.

— ЦРУ се е задействало толкова бързо? — попита Джордино.

Сандекър го изгледа хладно.

— Ние нямаме нищо общо. — После се обърна към Пит: — Открихте ли рутения?

Пит поклати глава.

— Дневникът на „Еребус“ е тук, у Ал. Рутеният на Франклин наистина е съществувал, но е добит от размяна с китоловен кораб от Южна Африка. Арктика няма находище на рутений, а южноафриканската мина е изчерпана отдавна.

Настъпи продължително мълчание.

— Е, тогава трябва да намерим друг начин — реши накрая Сандекър. — Добре е, че поне сте открили Франклин и сте сложили край на една мистерия от сто и шейсет години.

— Дано накрая се прибере у дома — тържествено каза Пит, загледан в далечните върхове на планините Чугач, докато линкълнът се доближаваше до вицепрезидентския самолет.

92.

Смъртта на Мичъл Гоайет не ограничи особено медийната буря, развихрила се около империята му. Няколко журналисти, занимаващи се с въпросите на околната среда, вече бяха открили мащабите на изхвърлянето на въглероден двуокис, свързано с пречистващия завод в Китимат, и едва разминалото се произшествие с пътническия кораб от Аляска. Предприятието се напълни с изпратени от канадското министерство на околната среда инспектори. Те спряха работата му и отстраниха работниците, докато се изготвяше обвинителният акт срещу „Тера Грийн“. Макар това да отне няколко седмици, танкерът, отговорен за изхвърлянето на въглеродния двуокис, в края на краищата бе открит в доковете на една сингапурска корабостроителница.

Незаконната дейност на магната се превърна във водеща новина и в канадските, и в американските вестници. Не след дълго излязоха на бял свят и полицейските разследвания от годините, през които Гоайет беше вършил незаконни операции с правата върху добив на петрол, природен газ и минерали. Въпреки имунитета, който си бе извоювал министърът на ресурсите Джеймсън, започнаха да се появяват все повече злепоставящи подробности около министерството. Разкриха се незаконни действия, в които бе замесен министър-председателят, и данни за подкупите, изплащани от Гоайет за разширение на пречиствателните предприятия за въглерод. Данните за прехвърлени парични средства хвърлиха светлина и върху редица задкулисни споразумения между Гоайет и министър-председателя Барет за използване на природните богатства на страната.

Водачите на опозицията бързо предприеха нови разследвания и започнаха истинска война на вещици срещу премиера. Криминалните обвинения се стовариха върху и без това злепоставения заради фалшивите си обвинения във връзка с инцидентите в Арктика Барет като огромен товар. Изоставен от всичките си поддръжници, той, заедно с голяма част от кабинета си, подаде оставка. Беше станал обект на обществено презрение и му предстоеше да се бори с всякакви обвинения в продължение на години, докато накрая, със съсипана репутация, не бъде забравен.

Подобен нерадостен край доживя и обединението на Гоайет „Тера Грийн“. Разследващата комисия успя да вникне в стратегията му за доминация над арктическите резерви чрез изтласкване на американското присъствие, монопол върху местния транспорт и постигане на пълен контрол посредством подкупи. Засипана от глоби за корупция и наказания от органите за опазване на природната среда, частната компания постепенно се оказа в ръцете на съдия-изпълнителите. Някои от притежанията й, като танкера за втечнен природен газ, клуба „Виктория“ и личната яхта на Гоайет, отидоха на разпродажба. Повечето енергийни мощности и малкият флот транспортни съдове станаха собственост на правителството, което ги присъедини към други, по-едри отрасли. Един ледоразбивач и флотът от шлепове бяха предоставени на неправителствена обществена кухня срещу символичния наем от един долар годишно и се използваха за превоз на жито от излишъците на провинцията Манитоба към гладуващите области на Източна Африка.

Сред съдовете на „Тера Грийн“ разследващите власти откриха и малък товарен кораб на име „Албърта“. Опитният екип от полицейски следователи доказа, че същият плавателен съд е блъснал катера на бреговата охрана „Харп“ в пролива Ланкастър с няколко променени букви в името си, за да стане „Атланта“. Също като екипажа на „Оток“, моряците, служили на „Албърта“, с готовност дадоха показания, че са действали по преките указания на Гоайет.

Когато умерено настроените кръгове възстановиха мнозинството си в канадското правителство, взаимоотношенията със САЩ бързо се затоплиха. „Полярна зора“ без много шум беше върнат на американците, а на екипажа му бяха изплатени компенсации. Забраната кораби под американски флаг да преминават през Северозападния проход бе премахната, а скоро след това бе подписано и стратегическо споразумение за сигурност. В името на съвместната сигурност, казваше се в споразумението, Канада гарантираше на американските военни плавателни съдове правото да преминават през Прохода когато поискат. За президента беше по-важно, че допуснаха САЩ до газовото находище в пролива Мелвил. Само за месеци към САЩ потекоха сериозни количества суровина, които бързо ограничиха ефекта от вдигането на цените на петрола.

Не така явно ФБР и канадската полиция отново прегледаха файловете си за Клей Зак. Без особена трудност успяха да свържат с него взрива в университета „Джордж Вашингтон“ и в арктическата база за добив на цинк, но останалите престъпления се откриваха по-трудно. Макар да имаше известни подозрения, връзката му със смъртта на Елизабет Финли във Виктория така и не бе доказана. Беше заподозрян обаче за редица други смъртни случаи сред известните опоненти на Мичъл Гоайет. Макар общината да го погреба в бедняшки гроб в гробището на Северен Ванкувър, действията му като убиец още дълги години щяха да занимават следователите.

Единственият сътрудник на Гоайет, който успешно се пребори с пороя от правни и медийни разследвания, беше министърът на природните ресурси Артър Джеймсън. Въпреки сериозното си участие в корупционните сделки Джеймсън излезе от скандала, колкото и да е странно, с обществено одобрение. Омразата към Гоайет беше толкова голяма, дори и след смъртта му, че престъпленията на Джеймсън бяха пренебрегнати заради доблестното му решение да даде сведения, които да изобличат магната.

Джеймсън се оттегли от министерския си пост, но веднага получи предложение да стане ректор на уважаван частен университет в Онтарио и му дадоха да чете лекции по етика. Уважението към него нарасна, така че скоро забравиха някогашните му прегрешения, а и той бързо свикна с по-скромния академичен живот. Единствено четирите му деца с удивление бяха подсетени за предишния му живот, когато, на трийсет и пет годишна възраст, получиха право да ползват вложения от по десет милиона долара в банки на Каймановите острови.

Самият Гоайет не получи особени симпатии и в смъртта си. Склонността му да дава подкупи, порочната му и алчна природа, както и пълното му пренебрежение към околната среда, му бяха спечелили всеобщо презрение. Същото отношение явно имаше и канадската полиция, която проведе съвсем повърхностно разследване за смъртта му. Служебните лица знаеха, че убиецът му трябва да се възвеличае, а обстоятелствата около смъртта му да се омаловажат. Общественият интерес към престъплението обаче скоро намаля, а във файловете на полицията се споменаха недостатъчно улики и толкова голям опис на врагове, че всичко отмина твърде скоро. Без да се шуми особено, смъртта на Мичъл Гоайет скоро се превърна в остарял случай, от който никой не се интересуваше кой знае колко.

93.

Едно елитно флотско подразделение изнесе ковчега от тъмно дърво по стълбите на неокласическата англиканска катедрала и внимателно го положи върху украсен лафет от XIX век. Хвалебственото слово беше продължително, както е редно при кралските церемониални погребения, със задължителните изказвания от министър-председателя и принца на Уелс. Изявените чувства бяха приповдигнати и патриотични, но не особено лични — все пак Франклин бе починал преди сто и шейсет години.

Погребението на сър Джон Александър Франклин беше импозантен и внушителен спектакъл и в същото време и вълнуващо събитие. Откриването на тялото му на борда на „Еребус“ бе събудило носталгични чувства сред британците, у които се съживи споменът за славните дни, когато Уелингтън бе командвал сушата, а Нелсън — моретата. Подвизите на Франклин в Арктика, до голяма степен забравена историческа подробност за новите поколения, бяха поднесени в детайли на изведнъж очарованата общественост, която настойчиво искаше още.

Общественият интерес оказа голям натиск върху екипа от археолози и патоанатоми, които изследваха кораба и прибраха трупа. При денонощната си работа те разгадаха две важни загадки още преди тялото на Франклин да пристигне в Лондон и да бъде изложено в Уестминстърското абатство.

Макар че множество болести бяха допринесли за смъртта му на шейсет и една годишна възраст, учените установиха, че най-вероятно го е погубила туберкулозата, която лесно се прихваща в зимуващ кораб. Още по-интересно беше откритието защо голяма част от екипажа на „Еребус“ е полудяла. Въз основа на данни от корабния дневник, който Пит бе изпратил на британските власти, учените направиха тест с проба от рутения, открит в офицерската каюта. Изследването показа, че южноафриканската руда съдържа голямо количество живак. Когато била загрявана в кофи и легени върху печките, рудата отделяла токсични изпарения, които се натрупвали в камбуза и в каютите на екипажа. Както е наблюдавано и при други подобни случаи, след многомесечно въздействие отравянето с живак предизвикало неврологични поражения и психически отклонения.

Множеството съпътстващи трагични събития само увеличиха чара на историята и обществеността на тълпи се събираше да засвидетелства почитта си към Франклин. Вратите на Кензъл Грийн, старинното гробище в Западен Лондон, трябваше да се затворят в деня на погребението, след като трийсет хиляди души се струпаха около гроба.

Беше горещ и влажен летен ден, твърде различен от арктическите условия, при които беше умрял Франклин. Тегленият от коне лафет бавно се отдели от параклиса и пое по чакълената алея, всяка стъпка от копитата на расовите черни кобили отекваше силно. Дългата процесия бавно се отправи към един от изолираните участъци на гробищата, ограден от високи кестени, и спря пред отворения портал на семейна гробница. Един току-що изкопан гроб зееше празен до друг вечен дом с надпис „ЛЕЙДИ ДЖЕЙН ФРАНКЛИН, 1792-1875“.

Любимата съпруга на Франклин повече от всеки друг беше спомогнала за разкриване на участта на изгубената експедиция. С неуморни молби и много големи разходи тя сама бе екипирала поне пет експедиции. В преброждане на Арктика и опити да намерят съпруга й и корабите му по-ранните експедиции, заедно с мисиите, изпратени от британското правителство, се бяха провалили. Друг арктически изследовател, Франсис Макклинтък, накрая научава каква е била съдбата на Франклин. Като обикаля с парната яхта „Фокс“ за сметка на лейди Франклин, той попада на ценни следи и на една бележка на остров Кинг Уилям, в която се съобщава за смъртта на Франклин през 1847 г. и за изоставените от екипажите кораби.

Сто шейсет и осем години бяха изминали, откакто Джон Франклин бе целунал жена си за довиждане на брега на Темза, но сега двамата най-после се събраха отново.

Душата му би била щастлива и по още една причина. Фрегатата на Кралския флот, която взе ковчега му от „Еребус“, за да го върне в Англия, мина по по-дългия маршрут — през Беринговия проток към Тихия океан и след това през Панамския канал.

В смъртта, ако не в живота си, сър Франклин най-накрая бе прекосил Северозападния проход.

94.

Пит гледаше разсеяно от прозореца на кабинета си към Потомак далече долу и умът му се носеше лениво като течението на реката.

Откакто се бе върнал от Арктика, настроението му беше предимно кисело, беше черноглед и разочарован. Ясно му беше, че това донякъде се дължи на нараняванията му. Раните му зарастваха добре и лекарите твърдяха, че скоро ще се оправи, но макар почти да нямаше болки, намалената му подвижност го дразнеше. Отдавна беше захвърлил патерицата, но от време на време се налагаше да си помага с бастун. Джордино беше облекчил нещата, като му намери бастун, в който имаше скрито шишенце текила. Лорън също се грижеше за него и при всеки удобен случай влизаше в ролята на Майка Тереза. Нещо обаче му пречеше да бъде щастлив.

Знаеше си, че е заради провала. Просто не беше свикнал с такъв развой на събитията. Търсенето на рутения беше изключително важно, а той бе останал с празни ръце. Имаше чувството, че е предал не само Лиза Лейн, а и всички хора на планетата. Не че вината беше негова, разбира се. Беше следвал следите, които бе открил. И всъщност се беше справил добре. Правителството вече бе разпратило опитни геолози да търсят рутений навсякъде, но близко срочните очаквания не бяха оптимистични.

Минералът просто не съществуваше в големи количества и по отношение на това Пит беше безсилен.

Инстинктът му, по изключение, се беше оказал погрешен и това го изпълваше със съмнения. Може би просто вече беше в играта от прекалено дълго. Може би беше дошъл моментът нещата да се поемат от по-млади ръце. Като че ли най-добре би било да се върне в Хавай заедно с Лорън и да прекарва времето си в подводен риболов.

На вратата се почука и в кабинета му нахлуха Джордино, Гън и Далгрен и се настаниха като у дома си. Личеше си, че крият усмивките си, а и всеки криеше по нещо зад гърба си.

— Е, и това ако не са тримата влъхви! — възкликна Пит.

— Можеш ли да ни отделиш минутка? — започна Гън. — Искаме да споделим нещо с тебе.

— Моето време е и ваше. — Пит седна на масата, изгледа ги с подозрение и попита: — Какво сте донесли, та толкова го криете?

Далгрен показа сложени една в друга пластмасови чаши.

— Мислехме да пийнем.

Джордино измъкна иззад гърба си бутилка шампанско.

— Понеже съм жаден.

— Никой ли не ви е казвал за правилата по отношение на алкохола във федералните сгради? — Пит ги изгледа строго.

— Май никой — отвърна Джордино. — Ти чувал ли си нещо за това, Джак?

Далгрен се опита да изглежда тъп и тръсна глава.

— Добре де, какво сте намислили? — попита накрая Пит.

— Всъщност всичко се дължи на Джак — каза Гън. — Той спаси положението.

— Искаш да кажеш, че ти е спасил задника — захили се Джордино, махна фолиото от гърлото на бутилката, гръмна я и наля на всички.

— Всичко опира до скалата — опита се да обясни Гън.

— До скалата? — повтори Пит с растящо подозрение.

— Една от пробите от термичния отвор, който открихме близо до Аляска — каза Джордино. — Преди оная история с канадския леден лагер. Прибрахме всички проби в една торба, която Руди трябваше да донесе тук за подробен анализ. Той обаче я забрави на „Нарвал“, когато си тръгна от Туктояктук.

— Спомням си я тази торба. — Пит присви очи. — Всеки път се спъвах в нея, когато излизах на мостика.

— И аз — промърмори Далгрен.

— Тя не си ли остана на мостика? — попита Пит.

— Остана си и все още си е там — обясни Джордино. — На дъното на пролива Виктория заедно с „Нарвал“.

— Ами тогава за какво е шампанското?

— Нашият приятел Джак открил един камък в джоба си, когато се прибрал вкъщи — каза Гън.

— Всъщност не съм клептоман, честна дума — захили се Далгрен. — И аз се препъвах в тая торба и стана така, че вдигнах едно от камъчетата и го сложих в джоба си. Изобщо го бях забравил и се сетих едва когато сменях дрехите си на „Санта Фе“. Реших, че е по-добре да го запазя.

— Много мъдро решение — похвали го Гън.

— Занесох го миналата седмица в лабораторията да го проучат и тази сутрин ми дадоха резултатите.

Гън извади камъка и го плъзна по масата към Пит.

Той го вдигна и го огледа. Беше тежък и матово сребрист. Сърцето му заби по-бързо, когато си спомни за подобните белези при рудата, която му бе дал старият геолог от миньорската кооперация.

— Не ми прилича на злато — каза той на тримата, за да види как ще реагират.

Те се спогледаха и се захилиха, а после Джордино каза:

— А не ти ли идва наум, че може да е рутений?

Пит се обърна към Гън и попита тихо:

— Вярно ли е?

Гън кимна.

— От най-чиста проба.

— Има ли как да разберем дали е в достатъчно количество?

— Изтеглихме резултатите от сензора на „Блъдхаунд“ и ги прегледахме. Макар че не е настроена да засича рутений, апаратурата все пак разпознава минералите от групата на платината. Според „Блъдхаунд“ в термалния отвор има повече платина и деривати на платината, отколкото е златото във Форт Нокс. А сродната с платината руда около отвора е рутений.

Пит не вярваше на ушите си. Чувстваше се така, все едно са му били инжекция адреналин. Настроението му изведнъж се подобри, интелигентните му зелени очи възвърнаха блясъка си.

— Поздравления, шефе — каза Гън. — Вече си имаш собствена мина за рутений на триста метра под повърхността на морето.

Пит се усмихна щастливо й грабна една от чашите.

— Е, за това вече ще пия.

След като се чукнаха и пиха, Далгрен погледна чашата си и заяви с провлачения си тексаски изговор:

— А бе да ви кажа, това е почти толкова добро, колкото „Лоун Стар“.

95.

След десет месеца

Беше рядко безоблачен ден в Китимат. Водата бе лазурносиня, а въздухът имаше вкуса на чист кислород. На територията на бившия завод на „Тера Грийн“ се беше събрала малка група висши служители и журналисти, които се готвеха за церемония с прерязване на лента. Един човек с лице на херувим и бежов костюм, новият министър на природните ресурси, се изправи на подиума пред насядалите хора.

— Дами и господа, за мене е голяма чест и удоволствие да открия станцията за фотосинтеза в Китимат, първата по рода си в света. Както знаете, Министерството на природните ресурси наследи това предприятие миналата година. То беше построено като завод за пречистване на въглерод при не най-съвършените условия. С радост обаче заявявам, че предприятието е преустроено успешно в първия завод за изкуствена фотосинтеза. Станцията за фотосинтеза в Китимат по безопасен и ефикасен начин ще превръща въглеродния двуокис във вода и водород без какъвто и да е риск за околната среда. Радваме се, че заводът ще използва съществуващия тръбопровод до Атабаска и ще може да превърне в безвредни елементи почти десет процента от въглеродния двуокис, останал от рафинериите за петрол. Днес стоим пред прототипа на новото оръжие срещу замърсителите на атмосферата и в крайна сметка срещу глобалното затопляне.

Тълпата, сред която имаше й много жители на Китимат, заръкопляска възторжено. Министърът на ресурсите се усмихна широко и продължи:

— Както при всички исторически начинания, за преустройството на предприятието помогнаха изключително много хора. Това беше едно от най-плодотворните съвместни усилия, които съм виждал. Сътрудничеството между Министерството на природните ресурси, Отдела по енергетика на САЩ и университета „Джордж Вашингтон“ ще остане като послание за големите дела, които могат да се извършат в преследване на общия напредък. Бих искал да обърна специално внимание на постиженията на госпожица Лиза Лейн, която има най-голям принос за създаването на това предприятие.

Седналата на първия ред Лиза се изчерви силно, но помаха сърдечно на тълпата.

— Тук са заложени важни предпоставки за развитието на цялото човечество и аз очаквам с нетърпение зората на един нов свят, която започва със скромното начало, поставено тук, в Китимат. Благодаря ви.

Тълпата отново заръкопляска, после изслуша речите на още няколко политици, преди широката церемониална лента да бъде прерязана пред камерите. Когато приветствията приключиха, министърът на ресурсите отиде до първия ред, където Пит и Лорън седяха до Лиза.

— Госпожице Лейн, с радост ви виждам отново — сърдечно я приветства той. — Това сигурно е много вълнуващ ден за вас.

— Наистина е така. Не можех и да си помисля, че предприятието за изкуствена фотосинтеза ще се задейства толкова бързо — отвърна тя.

— Вашият президент и нашият нов министър-председател проявиха добра воля да придвижат нещата бързо.

— Господин министър, бих искала да ви представя моите добри приятели конгресменката Лорън Смит и съпруга й Дърк Пит.

— За мене е удоволствие да приветствам и двама ви. Господин Пит, нали тъкмо вие препоръчахте заводът за пречистване да се преустрои в това?

— Идеята всъщност беше на децата ми. — Пит посочи Дърк и Съмър, които бяха тръгнали към бара. — Всички си мислехме, че не е лошо върху предишните прегрешения на Мичъл Гоайет да се изгради нещо положително.

Като чу името на Гоайет, министърът трепна, но се овладя и се усмихна отново.

— Откритието ви се оказа благодатно в много отношения, госпожице Лейн — обърна се той отново към Лиза. — Сега ще имаме възможност да разширим работата си в Атабаска, тъй като допълнителните мощности за изкуствена фотосинтеза ще обезпечат улавянето на емисиите от парникови газове. Това ще допринесе много за преодоляване на петролния недостиг в двете ни страни. Настоявам пред министър-председателя да даде ход на строежа на още двайсет завода. А как вървят нещата в Щатите?

— Благодарение на усилията на Лорън и на вицепрезидента вече е осигурено финансирането на трийсет завода, а плановете са през следващите три години да се построят още петдесет. Започваме с течовете си, които са източник на най-голямо замърсяване. Много е приятно, че накрая ще можем да изгаряме въглищата си спокойно и по този начин ще задоволим енергийните си потребности за десетилетия напред.

— Може би също толкова важно е, че подписахме споразумение и с китайците — добави Лорън. — Те обещават да изградят седемдесет и пет завода през следващите осем години.

— Това е чудесна новина, тъй като в момента китайците са главният разпространител на парникови газове. За това, разбира се, помага и лесното копиране на технологията в наши дни — заключи министърът.

— А също и че разполагаме с изобилен резерв от катализатора, благодарение на който процесът действа — добави Лиза. — Ако организацията на господин Пит не беше открила рутения близо до бреговете на Аляска, всичко това не би било възможно.

— Щастливо стечение на обстоятелствата — призна Пит. — Подводната ни минна дейност вече е разработена добре и засега добивът е повече от задоволителен. Надяваме се да извлечем достатъчно рутений от крайбрежието на Аляска, за да задоволим потребностите на хиляди заводи като този.

— И тогава ще очакваме с по-голям оптимизъм възможния край на глобалното затопляне още по време на нашия живот. Забележително постижение — възкликна министърът, преди един от помощниците му да го дръпне за нещо.

— Изглежда, дните ти на научна анонимност приключиха — шеговито подхвърли Лорън на Лиза.

— Всичко това е много вълнуващо, но истината е, че предпочитам да съм си в лабораторията. Има много неща, които трябва да се доизпипат, а и още не сме усъвършенствали начина за ефективно превръщане във водород. Слава богу, в университета ми дадоха нова, още по-хубава лаборатория. Сега ми трябва само да си намеря нов асистент.

— Изготвиха ли обвинителния акт за Боб? — попита Лорън.

— Да. Оказа се, че притежава над двеста хиляди долара в различни банки и всички те са свързани с Гоайет. Не мога да повярвам, че собственият ми приятел ме продаде.

— Както доказа съдбата на самия Гоайет, ненаситната алчност в края на краищата ти излиза през носа.

Орда журналисти заобиколи Лиза и я обсипа с въпроси за предприятието и за същността на откритието й. Пит и Лорън се отдръпнаха, после тръгнаха в друга посока. Пит се бе възстановил напълно от нараняванията си и му беше приятно да се разходи.

— Тук е толкова красиво! — възкликна Лорън. — Защо не останем още два-три дни?

— Забравяш за пленарното си заседание следващата седмица. Освен това аз трябва да се върна във Вашингтон и да се поскарам малко на Ад и Джак. Имаме нова подводница, която трябва да изпробваме другия месец в Средиземно море, така че има доста неща за доизкусуряване.

— Вече явно си замислил новия си проект.

Пит кимна и в зелените му очи проблесна пламъче.

— Някой веднъж ми каза, че това ми било в кръвта.

Минаха покрай завода и излязоха на брега.

— Знаеш ли, новата технология има и един потенциален недостатък — каза малко замислено Лорън. — Ако глобалното затопляне някой ден се преодолее напълно, Северозападният проход ще замръзне отново завинаги.

Пит се взря в плискащите се пред тях вълни.

— Мисля, че дори Франклин би се съгласил с мене, ако кажа, че точно така и трябва да бъде.

Една бяла моторница влезе с голяма скорост в пристанището.

Тревър Милър скочи на кея, огледа тълпата и бързо откри високата жена с буйни червени коси, която търсеше. Взе си бира от масата с напитките и отиде при Дърк и Съмър, които се смееха на нещо близо до предишната барака за гардовете.

— Имаш ли нещо против да отмъкна сестра ти? — обърна се Тревър към Дърк.

Съмър го погледна с облекчение, после бързо го целуна по бузата и го скастри:

— Закъсняваш.

— Трябваше да налея гориво в новата си лодка — опита се да обясни той.

Дърк се ухили.

— Отмъквай я. И я дръж колкото искаш.

Тревър и Съмър се качиха на лодката и скоро се носеха по канала Дъглас. Стигнаха чак до пролива Хеката, където Тревър угаси двигателя и лодката се залюля кротко върху вълните.

Небето започваше да притъмнява. Тревър плъзна ръка около кръста на Съмър, заведе я на кърмата и погледна към остров Гил.

Дълго останаха така, загледани в спокойните води.

— Най-хубавите и най-лошите неща в живота ми, изглежда, се случват тук — прошепна той в ухото й.

Тя също плъзна ръка около кръста му и го притисна към себе си, докато гледаха как кървавочервеното слънце бавно потъва зад хоризонта.