Арктическо течение

35.

Канадска Арктика

Северозападни територии

Съмър чакаше на дока. Носеше стегнат тъмнооранжев пуловер, който подчертаваше лъскавата й червена коса и сивите й очи.

— В една посока ли сме, моряко? — с усмивка попита тя, щом Тревър спря на кея.

— И да не сме били, вече сме — отвърна той, докато я оглеждаше одобрително. Подаде й ръка и тя се качи на борда.

— Къде е Дърк? — попита я Тревър.

— Главата още го болеше, така че пи аспирин и си легна пак.

Тревър мина покрай целия общински пристан, преди да излязат в залива. Ако беше погледнал към малкия неугледен паркинг в края на дока, щеше да забележи елегантно облечен човек, който седеше в един кафяв джип и ги наблюдаваше.

— Направи ли си огледа тая сутрин? — попита Съмър, докато минаваха покрай един натоварен с дървен материал кораб.

— Да. Приемната част на топилната пещ е малко разширена. Тези неща се правят заради задължителните изисквания за опазване на природната среда. — Погледна я и се усмихна малко напрегнато. — Но сутринта с облекчение открих, че полицията не ме чака.

— Едва ли някой те е видял в завода на „Тера Грийн“. По-вероятно е на обявите за издирвани престъпници пред пощата на Китимат да се появят снимките на Дърк и моята. — И се засмя малко насила.

— Сигурен съм, че охранителите на завода няма да подадат оплакване в полицията. Все пак са убедени, че са убили Дърк.

— Освен ако някоя от охранителните им камери не те е показала как го изваждаш жив.

— Ако е така, значи всички сме го загазили. — Той я погледна загрижено. — Може би е по-разумно с Дърк да не се показвате много из града. Разкошна червенокоса красавица като теб няма как да не прикове всички погледи в Китимат.

Съмър почти се притисна до него и го погледна в очите. Той пусна руля, плъзна ръка около кръста й и я придърпа към себе си. Целуна я страстно и продължително и прошепна в ухото й:

— Не искам да ти се случи нещо лошо.

Кормчията на разминаващия се с тях товарен кораб видя целувката и наду сирената в тяхна чест. Тревър му помаха, после отново хвана руля. Докато насочваше лодката по канала Дъглас обаче не свали другата си ръка от тънкия кръст на Съмър.

Синьо-зеленото изследователско корабче на НАМПД стоеше както го бяха оставили и Съмър се качи на него и го подкара. Надбягваха се по обратния път към Китимат и минаха покрай завода на „Тера Грийн“ безпрепятствено. На общинския кей ги посрещна Дърк. Ходеше бавно и носеше бейзболна шапка, за да прикрие бинта около главата си.

— Как ти е главата? — попита Тревър.

— По-добре — отвърна Дърк. — Вече не блъска чак като парен чук.

Дърк се качи при Тревър. След малко Съмър дойде при тях с комплекта за анализ на водата от общината в Китимат.

— Показанията за рН са 8,1 — заяви тя, след като измери първата проба. — Киселинността е само на косъм над нивата в околните води, но разликата е незначителна.

Продължи да измерва всички свои водни проби, после премина към пробите, взети от Тревър. Резултатите бяха приблизително еднакви. След като провери и последната проба, на лицето й се изписа разочарование.

— И тук нивото на рН е отново 8,1. Любопитно, но във водите около „Тера Грийн“ изобщо няма наднормена киселинност.

— А това праща по дяволите идеята ни, че заводът замърсява с въглероден двуокис — довърши мисълта й Тревър.

— Медал за Мичъл Гоайет — с насмешка каза Дърк.

— Обаче онзи танкер… — замислено почна Съмър.

Тревър я изгледа озадачено.

— Може да няма как да го докажем, но с Дърк сме почти сигурни, че танкерът не стоварва С02 тук, а го товари.

— Не е особено логично, освен ако не го пренасят в друга пречиствателна фабрика. Или го изхвърлят в морето.

— Преди да се захванем да проследяваме танкера по половината свят, мисля, че трябва да хвърлим още един поглед на мястото, където измерихме изключително високата киселинност на водата — каза Съмър. — Проливът Хеката. Разполагаме със съоръженията за изследване. — Кимна към кораба на агенцията.

— Да — съгласи се Дърк. — Трябва да огледаме морското дъно около остров Гил. Отговорът трябва да е там.

— Можете ли да останете достатъчно, за да направите изследването? — попита Тревър с надежда.

Дърк погледна Съмър и каза:

— Получих съобщение от бюрото ни в Сиатъл. Можем да останем най-много два дни и после трябва да тръгваме.

— Това ни дава възможност да проучим голяма част от териториите покрай остров Гил — отвърна Съмър. — Можем да тръгнем рано сутринта. Ти ще можеш ли да ни придружиш, Тревър? — И го погледна с надежда.

— За нищо на света не бих го изпуснал — отвърна той.

Докато тримата напускаха дока, кафявият джип с етикет на взета под наем кола бавно тръгна по съседния път. Шофьорът — беше Клей Зак — спря за малко на едно сечище, откъдето общинският док и пристанището се виждаха като на длан, огледа двете завързани една до друга лодки, кимна доволно и пак подкара джипа.

36.

Тревър дойде точно в седем. Дърк и Съмър вече подреждаха сонарното си устройство на задната палуба. Докато Дърк намотаваше някакъв кабел. Тревър бързо целуна Съмър по бузата, после тупна на палубата една хладилна чанта и каза:

— Надявам се няма да имате нищо против прясно пушена сьомга за обед, нали?

— Разликата между сьомгата и фъстъченото масло и консервите на Дърк е от небето до земята — засмя се Съмър.

— За консервите поне не се тревожа, че може да се развалят — изсумтя Дърк, влезе в кабината, запали мотора, върна се на задната палуба и каза: — Трябва да налея гориво.

— Ето там. — Тревър посочи. — Там е по-евтино, отколкото на градското пристанище. Аз също трябва да заредя. Карайте след мен и после ще оставим моята лодка, преди да излезем от канала.

Дърк кимна и Тревър скочи на дока и тръгна към своята лодка. Отключи вратата на кабината, запали мотора и се вслуша в гърления му тон. Докато проверяваше нивото на горивото, забеляза на таблото слънчевите очила на Съмър — беше си ги забравила. Вдигна глава и я видя, че отвързва въжетата на корабчето на агенцията. Грабна очилата, изскочи от лодката и хукна по дока.

— Не трябва ли защита за тия хубави сиви очи?

Съмър вдигна глава към дъждовните облаци и се засмя.

— Днес явно няма да ми трябват, но благодаря за доказателството, че не си крадец.

Посегна да вземе очилата — и в същия миг лодката на Тревър се взриви. Тревър се хвърли върху Съмър и я събори на палубата, за да я предпази от отломките; по гърба му се посипаха парчета дърво и фибростъкло.

Адът бе предизвикан от прост бикфордов шнур, единият край на който бе свързан с четири пръчки динамит, а другият — със стартера на лодката на Тревър. Експлозията почти отнесе кърмата на канадското корабче и изравни мостика му с палубата. Кърмата бързо потъна, а обезобразеният нос остана да стърчи нелепо до дока.

Дърк изскочи на палубата. Тревър тъкмо помагаше на Съмър да се изправи. Тя не беше засегната, но Тревър нямаше това щастие — гърбът му беше в кръв от една голяма треска, забита в рамото му, а и накуцваше.

Той обаче пренебрегна раните си и закуцука към пушещите останки от корабчето си. Дърк грабна пожарогасителя и напръска няколко тлеещи отломки, които можеха да предизвикат по-голям пожар.

Съмър бързо отиде при Тревър, който притискаше раната на рамото си, взрян в останките на корабчето си. Сирените на полицейските коли се приближаваха.

— Трябва да е „Тера Грийн“ — измърмори ядосано Тревър. — Мисля, че те са убили и брат ми.

В едно пристанищно кафене на три километра оттам Клей Зак гледаше през прозореца и се наслаждаваше на кълбото дим и пламъците, които се издигаха над водата. Довърши кафето и пастата си, остави голям бакшиш и тръгна към кафявия джип под наем, паркиран на улицата.

— „Дим по водата“ — тананикаше си песента на „Дийп Пърпъл“, докато пътуваше към летището, където го очакваше частният реактивен самолет на Мичъл.

37.

Реактивният самолет направи една обиколка над летището, защото някаква по-малка машина тъкмо излиташе. След малко от кулата му дадоха разрешение за кацане и боядисаният в същия синьо-зелен цвят като морските си събратя компактен „Хокър 750“ на НАМПД съвсем леко докосна пистата, изрулира до червената тухлена сграда и спря до много по-голям самолет. Вратата се отвори и отвътре бързо излезе Пит, като се загръщаше с яке заради хладния въздух. Отиде до терминала, където го посрещна топчест човек, застанал до едно от гишетата.

— Добре дошли в Елиът Лейк. Не ни се случва често да посрещнем два реактивни самолета в един и същи ден — поздрави го той приятелски.

— Не ви ли е малко къса пистата за транспортни самолети? — попита Пит.

— Пистата ни е само хиляда и триста метра, но следващата година очакваме да я продължат. Да ви уредя ли кола под наем?

Пит кимна и след малко излезе от терминала с ключовете за един син джип форд в ръка. Разтвори картата върху капака и проучи околността. Елиът Лейк в областта Алгома на провинцията Онтарио беше малък град близо до североизточния бряг на езерото Хюрън, на 440 км на север от Детройт. Летището бе в гъстата гора само на няколко километра южно от града. Пит проследи самотния път, който вървеше на юг през планината и излизаше на бреговете на езерото Хюрън и трансканадската магистрала. На двайсет километра на запад беше целта му — градчето Блайнд Ривър, някогашен център на дърводобив и минна промишленост.

Пит се качи във форда и потегли. Пътят беше живописен, минаваше покрай планински езера и буйна река с голям водопад. Когато приближи езеро Хюрън и град Блайнд Ривър, теренът се изравни. Пит бавно подкара през градчето, възхищаваше се на чудатите дървени къщи, строени през трийсетте години. Пит продължи по шосето, докато не забеляза голям метален склад и струпани купчини камък и руда. Голям флаг с кленовото листо се вееше над табела „Миньорска кооперация на Онтарио и хранилище“.

Пит зави и паркира до входа тъкмо когато един широкоплещест човек с кафяв костюм се спусна по стълбите и се качи в чисто нова бяла кола.

Прашното помещение приличаше на музей на минното дело. В ъглите бяха струпани ръждиви колички за руда и кирки, високите рафтове бяха пълни с минни списания, по стените имаше стари снимки. Зад висок дървен тезгях се издигаше старинна банкова каса, в която, реши Пит, сигурно се пазеха по-ценните минерали.

Зад тезгяха седеше възрастен човек, който изглеждаше прашен както всичко останало в стаята. Имаше глава с формата на електрическа крушка, а сивата коса, очите и мустаците му съвпадаха по цвят с избелялата трикотажна риза, придържана с раирани тиранти. Погледна Пит над очилата си за четене, които се крепяха на върха на носа му.

— Добро утро — поздрави Пит и се представи. Кимна към един излъскан тенекиен контейнер с дълга човка и отбеляза: — Прекрасна стара масленица.

Очите на стария човек се стоплиха, когато видя, че Пит не е просто загубен турист, който ще го пита за посоката.

— Да, с нея са допълвали лампите на миньорите. Донесоха ни я от близките мини Брус. Дядо ми е работел в медните мини, преди да ги затворят през 1921 година — сподели той с хрипкав глас.

— Много ли мед има по тия хълмове?

— Започнала е да се изчерпва. Повечето медни и златни мини ги закриха преди десетилетия. Привлекли са много златотърсачи навремето, но малцина от тях са забогатели. — Погледна Пит в очите. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Интересуват ме запасите ви от рутений.

— Рутений? — попита мъжът и го изгледа странно. — Да не сте с този едрия господин, който току-що излезе?

— Не — отвърна Пит. Спомни си навъсената физиономия на човека с кафявия костюм и как го бе изгледал и се опита да се отърси от дразнещото чувство, че го познава отнякъде.

— Странно. — Човекът го погледна с подозрение. — Този тип беше от Министерството на природните ресурси в Отава. Дошъл беше да провери запасите ни от рутений и местата, от които го доставяме. Странно, че това беше единственият минерал, за който попита, после вие влизате и се интересувате от същото.

— Каза ли ви как се казва?

— Джон Бут, струва ми се. Реших, че е странна птица. Сега, какво точно ви интересува, господин Пит?

Пит обясни в най-общи линии проучванията на Лиза Лейн в университета „Джордж Вашингтон“ и ролята на рутения в работата й. Реши да не се спира върху голямото значение на последните й открития и върху експлозията в лабораторията.

— Да, изпратих един образец в тази лаборатория преди няколко седмици. Не получаваме много заявки за рутений, ако се изключат една-две изследователски лаборатории и някоя техническа компания. При тази нереално нараснала цена купувачите се броят на пръсти. Разбира се, скокът на цената ни донася хубава печалба, когато получим заявка — усмихна се той и намигна. — Просто ми се иска да имахме източник, от който да попълним запаса си.

— Нямате ли постоянен доставчик?

— Господи, не. Не сме имали от години. Предполагам, че скоро наличното ни количество ще се изчерпи. Преди време получавахме малко от една платинена мина в Източно Онтарио, но в рудата, която добиват, вече няма почти нищо. Не, както обясних и на господин Бут, повечето от рутения ни е доставен от инуитите.

— От инуитите? Значи от север?

— Явно. Извадих приемателните протоколи за господин Бут. — Той посочи една стара подвързана с кожа книга в другия край на тезгяха. — Материалът е доставен преди сто години и това е описано подробно. Инуитите го наричат „черната коблуна“. Но ние винаги сме му казвали „аделаидския материал“, тъй като инуитите са дошли от полуостров Аделаида в Арктика.

— Значи това е размерът на канадските резерви от рутений?

— Доколкото знам. Пък и никой не може да каже колко голям е инуитският източник. Доставките са от толкова отдавна. Легендата е, че инуитите се страхували да се завърнат на острова, където се сдобили с рутения, заради някаква черна магия. Злонамерени духове и находище, прокълнато със смърт и лудост или нещо подобно. Една от измислиците на Севера, безспорно.

— Според мен местните легенди често отразяват донякъде истината — отвърна Пит. — Може ли да погледна записите?

— Разбира се. — Възрастният геолог отиде до края на тезгяха и се върна с книгата, като разлистваше страниците й. Изведнъж се намръщи и лицето му почервеня.

— Боже господи! Отпрал е страниците под носа ми! Тук имаше ръчно изработена карта на разположението на мината. Сега я няма.

Тресна книгата на тезгяха и гневно се обърна към вратата. Пит погледна дебелия том, видя мястото, откъдето бяха отрязани или откъснати две страници, и каза:

— Вашият господин Бут май не е бил от никакво министерство.

— И аз трябваше да се сетя, щом не знаеше какво е улей за промиване на руда — измърмори старецът. — Не знам обаче защо ще съсипва архива ни. Можеше просто да поиска копие.

Пит знаеше защо господин Бут не иска никой друг да разбере къде е източникът на инуитския рутений. Извъртя книгата към себе си и зачете един непълен опис непосредствено пред липсващите страници.

— Значи това е единствената инуитска доставка, която сте получавали, така ли?

Старецът кимна.

— Да. Това е всичко. В липсващите страници се обяснява, че минералът всъщност е добит преди десетилетия. Търговският пункт на Чърчил не е могъл да намери пазар за него, докато Тъкър не донесъл образец заедно с други минерали от Манитоба.

— Възможно ли е архивите на компанията „Чърчил Трейдинг“ все още да се пазят?

— Много малко вероятно е. Компанията фалира през 1969 година. Срещнах се с Тъкър в Уинипег няколко години след това, малко преди да умре. Тогава ми разказа как старата барака на кантората в Чърчил изгоряла до основи. Документацията за търговската им дейност трябва да е била унищожена в огъня.

— Тогава работата ми тук се изчерпва. Съжалявам за откраднатите ви страници и ви благодаря, че споделихте онова, което знаете.

— Един момент — спря го старецът, обърна се към старинната каса и я отвори. Бръкна в един дървен кош в нея, после се обърна и подхвърли нещо на Пит. Беше гладко камъче със сребърнобял цвят.

— Черната коблуна? — вдигна вежди Пит.

— Проба, за която няма нужда да плащате — просто за да знаете за какво говорим.

Пит се ръкува с геолога и му благодари за отделеното време.

— Още нещо — подвикна възрастният човек, докато Пит вървеше към вратата. — Ако видите някъде тоя Бут, непременно му кажете, че съм приготвил кирката за главата му.

След като хапна набързо в кафенето на Блайнд Ривър, Пит пое обратно по виещия се път към летището, като си мислеше за инуитската история за рутения. Рудата бе дошла от Арктика, най-вероятно от място, близко до лагера на инуитите в Аделаида. Но как бяха успели инуитите, с примитивните си инструменти, да изкопаят рутения? Имаше ли още значителни запаси около лагера им? Кой беше Джон Бут и защо се интересуваше от инуитската руда?

Въпроси без отговор.

Пит натисна спирачката, когато попадна зад по-бавна каравана. След малко пътят се изправи и шофьорът на караваната изтегли колата си към банкета и махна на Пит да го подмине. Пит стъпи здраво върху газта и изпревари механизираната къща, като пътьом забеляза колорадската й регистрация.

Пътят рязко зави покрай самия ръб на пропастта към реката, после се откри на повече от километър напред, все така под високия скалист склон. На една отбивка беше паркирана бяла кола. Същата кола, на която се бе качил Бут.

Докато колата под наем набираше скорост, Пит дочу слабо пукане като далечен отглас на фойерверки. Погледна напред, но не забеляза нищо; последва по-силно боботене. Някакво движение привлече вниманието му, той вдигна глава и видя огромна скала да се плъзга по планинския склон напред и високо над него. Траекторията й щеше да я срещне с колата му след петдесетина метра.

Пит скочи върху спирачката. Гумите засвириха, но системата против заключване задържа колата в нормалната посока. В секундите, докато очакваше колата да спре, Пит забеляза, че се е задействало цяло свлачище — по петите на огромния скален блок се свличаха още камъни и чакъл.

Шансът му да се спаси беше само един.

Бързото спиране беше забавило колата достатъчно, за да не бъде смазана от първата гигантска скала — тя се блъсна в асфалта само на пет-шест метра пред него и се разби на по-дребни парчета. Повечето прескочиха преградата и полетяха в стръмната пропаст към реката. Няколко големи обаче останаха на пътя и скоро щяха да бъдат погребани от прииждащото свлачище.

Колата на Пит се блъсна в един плосък гранитен къс, бронята и решетката се огънаха и въздушната възглавница се изду. Бързите реакции на Пит обаче бяха изпреварили възглавницата — той беше натиснал лоста на автоматичната скоростна кутия на задна и бе дал пълна газ в момента на удара. Колата отскочи назад.

Задните колела се завъртяха бясно и запушиха, после грайферите им се зацепиха в настилката и отпратиха колата назад.

Като сиво-зелена приливна вълна, плъзгащата се скална маса се изля върху пътя на няколко метра пред Пит. За миг изглеждаше като че ли засилилата се назад кола може да се измъкне от бедствието, но после още един порой камъни се изсипа на пътя зад Пит.

Купето се остърга в една голяма канара, от което задната ос се счупи, а едно от предните колела се откачи и се понесе надолу. Пит залитна и главата му се удари в лявото стъкло. Силен насечен вой проглуши ушите му. По колата затропаха камъни и тя рязко спря. Пит пак блъсна главата си — този път още по-силно. Причерня му. Усети някаква влага по лицето си, а после го погълна черна празнота.

38.

Беше жив — доказваше го това, че черепът му болезнено тупкаше. После се върна слухът и Пит чу някакво ритмично стържене наблизо. Раздвижи пръсти и откри, че стискат нещо. А, да, волана на колата под наем. Макар че можеше свободно да движи крака, главата, гърдите и ръцете му бяха напълно притиснати. Чувството, че не може да диша, изведнъж нарасна в замъгления му мозък и той започна да се бори, за да се освободи, но беше безпомощен като овързана мумия. Очите му бяха като залепени. Бавно ги отвори, но всичко наоколо беше черно.

Започна да се върти по-енергично и накрая освободи едната длан и ръката си под лакътя от странния им капан. Чу глас и някакво стържене, после го заслепи ярка светлина. Пое глътка прашен въздух и примига. Към него бе отправен нежният поглед на две състрадателни кафяви очи, прикрепени към главата на пъстър дакел. Най-притеснителното беше, че кучето, изглежда, стоеше с главата надолу. Вмъкна се по-навътре, подуши лицето на Пит и го облиза по носа.

— Махай се от там, Маузер — отекна мъжки глас.

Две силни ръце разгребаха пръстта и чакъла, погребали главата и тялото на Пит, Ръцете му най-после се освободиха и той помогна с разчистването на натрупаната по тялото му пръст. Избърса очите си и успя да се огледа. Видя колана, който минаваше през гърдите му под странен ъгъл, и разбра, че не дакелът, а той е обърнат обратно. Услужливите силни ръце се пресегнаха, откриха копчето за предпазния колан и Пит се озова легнал върху тавана на колата. Започна да се мести към шофьорския прозорец, но ръцете го издърпаха към отворената дясна врата.

— Не натам. Първата стъпка винаги е погрешна.

Пит послуша гласа и изпълзя към дясната врата, където ръцете му помогнаха да излезе и да стъпи на крака. Туптенето в главата му понамаля, но по бузите му все още се стичаха капки кръв. Погледна смачканата кола и поклати глава, като видя какъв късмет е имал.

Свлачището, което бе потрошило и преобърнало колата, я беше избутало до самия край на пътя, на ръба на дълбоката бездна. И сигурно щеше да я преобърне и да отнесе Пит към смъртта му, ако не беше един здраво циментиран километричен знак, който бе пресрещнал джипа точно под предната броня го беше спрял на ръба, докато тонове камъни и чакъл се бяха свлекли от двете му страни. Самият път бе погребан под похлупак от пръст и скали на по десетина метра и от двете страни на колата.

— Сигурно сте направили много добрини през живота си, за да не се преобърнете през ръба — каза спасителят му.

Пит се обърна и видя здрав възрастен човек с бяла коса и брада. Гледаше го с дружелюбните си сиви очи.

— Не добрините, които съм направил, ме спасиха, уверявам ви — отвърна Пит. — Благодаря ви, че ме издърпахте. Иначе щях да се задуша.

— Моля ви, това е въпрос на дълг. Елате в караваната да ви превържа. — Човекът посочи механизирания дом, паркиран върху съвършено чистия асфалт на петнайсетина метра от тях. Беше същата каравана, която Пит бе задминал преди малко.

Пит кимна и последва човека и малкия пъстър дакел през отворената странична врата на караваната. С изненада видя, че вътрешността на колата е с ламперия от тиково дърво и излъскан месинг, което й придаваше вид на луксозна каюта в яхта. На едната стена с учудване забеляза етажерка със справочни издания по минно дело и геология.

— Защо не се измиете, докато извадя аптечката? — предложи човекът.

Докато Пит миеше ръцете и лицето си в порцелановия умивалник, до тях спря кола на канадската полиция с проблясващи аварийни светлини. Възрастният човек излезе, поговори с полицаите и след малко се върна и почна да превързва раната от лявата страна на главата на Пит.

— Полицаите казват, че на няколко километра от тук работи бригада по ремонт на магистралата. Щели да докарат булдозер и до час-два да разчистят пътя. Искат обаче да запишат вашия разказ за случая, когато се почувствате във форма да го дадете.

— Благодаря, че го отложихте засега. Още не съм дошъл на себе си.

— Извинете, че не ви попитах досега, но сигурно ви е нужно да пийнете нещо. Какво да ви предложа?

— Готов съм да убия човек за чаша текила, ако ви се намира — отвърна Пит и се отпусна в малкия кожен фотьойл. Дакелът веднага скочи в скута му и го подмами да го почеше зад ушите.

— Имате късмет и с текилата — усмихна се човекът и извади от един шкаф закръглена бутилка „Дон Хулио“. Поразклати я и добави: — Останали са няколко глътки.

— Да, късметът ми се усмихва за втори път днес. Това е една от най-добрите марки — оцени я Пит.

— С Маузер обичаме да пътуваме с удобства — захили се домакинът, докато наливаше две хубави дози за Пит и за себе си.

Пит остави парещата течност да погъделичка гърлото му, като се наслаждаваше на богатия й вкус. Почувства, че главата му почти веднага започва да се прочиства.

— Голям късмет наистина — въздъхна човекът. — Добре, че не сте били няколко метра по-напред.

— Забелязах свлачището и се опитах да се изтегля назад, но не ми стигна времето.

— Не знам какъв идиот си е позволил да поставя взрив над открит път — разпери ръце човекът, — но се надявам да го хванат този мръсник.

— Взрив? — възкликна Пит и изведнъж си спомни за бялата кола на отбивката далече напред.

— Чух гърма и видях облаче бял дим на хълма непосредствено преди тия канари да започнат танца си. Казах и на полицаите, но те твърдят, че по това време наоколо изобщо нямало екипи с взрив.

— Мислите, че се е започнало с голямата канара, която е повлякла след себе си останалите?

Човекът коленичи и издърпа изпод етажерката голямо чекмедже. Повдигна едно дебело одеяло и се видя малка дървена кутия с надпис ДИНО НОБЕЛ. Пит знаеше това име — беше дъщерна фирма на Алфред Нобел, откривателя на динамита. Човекът повдигна капака и разкри пред Пит опакованите вътре двайсетсантиметрови заряди.

— Аз самият използвам понякога взрив, ако търся потенциална минерална жила.

— Вие сте изследовател? — Пит кимна към етажерката с книги по геология.

— Повече като хоби, отколкото като професия — отвърна човекът. — Просто обичам да издирвам ценни неща. Никога не поставям взрив близо до цивилизацията, което навярно се е случило тук. Някой глупак е видял нещо да проблясва на склона и е решил да го огледа по-добре. Направо не мога да си представя каква глоба ще му лепнат, ако го хванат.

Пит кимна. Подозираше, че взривът не е причинен от невинен миньор.

— Какво ви води насам?

— Среброто — отвърна изследователят, докато доливаше чашата му. — Имаше действаща мина близо до Алгома Милс, преди всички наоколо да полудеят за урана. Смятам, че ако са направили поне един голям удар в района, все трябва да са останали някои парченца и за дребен играч като мене. — Поклати глава и се усмихна тъжно. — Засега теорията ми не се е потвърдила.

Пит също се усмихна и пресуши чашата си. После попита:

— Какво мислите за минерала рутений?

Изследователят потри брадичка.

— Ами, той е роднина на платината, макар че по тези места го няма. Знам, че цената му е скочила невероятно, така че сигурно има много хора, които го търсят под дърво и камък, но аз самият никога не съм попадал на него. Пък мисля, че и не познавам никой, който да е намирал рутений. Доколкото си спомням, има само няколко места в света, където го добиват. Единственият ми друг спомен е как някои хора си мислеха, че има нещо общо с някогашната фабрика на лудите в Претория.

— Не знам тази история.

— Това е стара миньорска легенда от Южна Африка. Четох за нея, докато проучвах разни неща за диамантите. Някога, в самото начало на двайсети век, близо до Претория имало малка текстилна фабрика. След като работила около година, работниците започнали да се побъркват. Станало толкова зле, че се наложило да закрият фабриката. Лудостта навярно е била някак свързана с химикалите, които използвали, но това не е доказано. По-късно забелязали, че фабриката била построена до платинена мина, богата на рутений, и тази руда, по онова време без почти никаква стойност, била струпана на големи купчини до самите цехове. Има поне един историк, който мисли, че необичайният минерал е свързан с полудяването.

— Интересна история — каза Пит, като си спомни за разговора си в кооперацията. — А чували ли сте случайно инуитите да са добивали някакви количества на север?

— Мисля, че не. Разбира се, в наши дни Арктика се смята за обетована земя по отношение на изкопаемите. Диамантите в Северозападните територии, въглищата на остров Елсмир и, разбира се, петролът и природният газ навсякъде.

Прекъсна ги един полицай с изсечени черти, който пъхна глава през вратата и помоли Пит да попълни полицейския формуляр за пострадалата кола под наем. Бригадата по ремонта на пътя пристигна скоро след това и започна да проправя пътека през натрупаните камъни. Скалите и чакълът бързо бяха изринати и след малко едното платно бе отворено.

— Дали бих могъл да ви помоля да ме закарате до летището на Елиът Лейк? — попита Пит възрастния изследовател.

— Отивам в района Съдбъри, така че сте ми на път. Настанете се отпред — посочи му той и седна зад волана.

Голямата каравана бавно се промъкна през остатъците от свлачището и излезе от другата страна. По пътя говориха за история и минно дело. Накрая механизираният дом спря пред миниатюрното летище.

— Е, стигнахме, господин…

— Пит. Дърк Пит.

— А аз съм Клаив Къслър. Приятно пътуване, господин Пит.

Пит стисна ръката на възрастния изследовател, погали дакела по главата и слезе от караваната.

— Много съм ви задължен за помощта. — Погледна изследователя с благодарност. — И успех в намирането на хубава жила.

Влезе в терминала и се приближи към управителя, който зяпна, когато го погледна. Пит изглеждаше като току-що прегазен от автобус. Косата и дрехите му бяха посипани с прах, а на главата му имаше окървавена превръзка. Когато му обясни в какво състояние е пък колата под наем — с колелата, нагоре и смачкана, управителят едва не получи конвулсии.

Докато попълваше безкрайните формуляри на застрахователната компания, Пит погледна през прозореца и забеляза, че луксозния реактивен самолет вече го няма на пистата.

— Кога отлетя другият самолет?

— А, преди около два часа. Престоят му не беше много по-дълъг от вашия.

— Мисля, че се срещнах с пътника му в града. Широкоплещест човек с кафяв костюм, нали?

— Да, това е бил той.

— А бихте ли ми казали за къде отпътува?

— И двамата сте доста любопитни. Той пък ме попита кой сте вие. — Управителят взе една папка и прокара пръст през краткия опис на пристигналите и отпътувалите самолети. Пит уж случайно се наведе над рамото му, видя международния номер на самолета, C-FTGI, и го запомни.

— Макар да не мога да проверя кой е пътникът, мога да ви кажа, че самолетът отива във Ванкувър и има междинно спиране за презареждане в Реджайна, Саскачеуан.

— Той често ли идва в Елиът Лейк?

— Не, не съм виждал самолета друг път. — Управителят посочи стаичката в ъгъла на терминала. — Защо не изпиете чаша кафе в салона, а аз ще кажа на екипажа, че сте готов.

Пит отиде в кафенето. По телевизора в ъгъла предаваха родео от Калгари, но Пит не обърна внимание на конете, а започна да подрежда мозайката от последните дни в главата си. Пътуването до миньорската кооперация беше направено наслуки, но все пак догадките му се оправдаха. Намирането на източник на рутений вече имаше глобално значение, но и някой друг също бе излязъл на лов. Замисли се за Джон Бут, добре облечения мъж с бялата кола. Във външния му вид имаше нещо познато, но Пит не познаваше човек във Ванкувър, който би си позволил да се придвижва с частен реактивен самолет.

Управителят на терминала надникна в салона, наля си кафе и погледна Пит.

— Екипажът вече тръгна към самолета. Казах им, че идвате.

Докато говореше, отваряше пакетче захар, но го скъса и захарта се посипа по пода. Той се намръщи и взе друго пакетче.

— Е, поне и чистачите да свършат нещо.

Пит също като него гледаше разсипаната захар, но реакцията му беше различна. Лицето му изведнъж светна, а на устните му заигра лукава усмивка.

— Всяко зло за добро — прошепна той и управителят го изгледа озадачено. — Благодаря ви за помощта. Трябва да се обадя на няколко места по телефона и веднага се качвам на борда.

След няколко минути вървеше по пистата. Бележките му бяха намалели, дори главата му бе минала. Лукавата усмивка обаче си бе останала на лицето му.

39.

— Министър Джеймсън, Мичъл Гоайет ви търси на първа линия — съобщи прошарената секретарка, която надникна като лалугер в кабинета на Джеймсън.

Джеймсън кимна от бюрото си, изчака секретарката да излезе и вдигна колебливо слушалката.

— Артър, как е животът в прекрасната ни столица? — уж приятелски го поздрави Гоайет.

— В Отава се радваме на топла пролет като добавка към горещия национализъм, който е завладял парламента.

— Крайно време е да вземем мерки канадските природни богатства да си останат за канадците — изсумтя Гоайет.

— За да можем да ги продадем на китайците, нали? — подхвърли министърът.

Гоайет веднага стана сериозен.

— Има една малка купчина скали до остров Виктория, наречена Острови на Кралското географско дружество. Ще ми трябват правата за минералите в цялата територия — съобщи той с тон като че ли си искаше чаша кафе.

— Чакай да погледна — отвърна Джеймсън и извади няколко географски карти от чекмеджето на бюрото си. Откри картата на пролив Виктория с номерирани координатни линии и се прехвърли на настолния си компютър. Въведе номерата на координатите и влезе в архива на министерството с издадените от правителството лицензи за проучване и добивна дейност. След няколко минути отговорът му за Гоайет беше готов.

— За съжаление вече сме издали производствен лиценз за района, който обхваща около трийсет процента от островите, главно южната част на Западния остров. Лицензът е със срок десет години, но потребителите едва са навлезли във втората му година. Лицензодържатели са „Кингфишър Холдингс“, филиал на „Мидамерика Майнинг Къмпани“ от Бют, щата Монтана. Вече са построили малко миннодобивно предприятие и в момента извличат, очевидно само през лятото, ограничени количества цинк.

— Лицензът е издаден на американска фирма?

— Да, но с посредничеството на действаща канадска компания. Технически това не е противозаконно, ако се представят нужните осигуровки и се изпълнят условията на лицензионното споразумение.

— Искам лицензът да се анулира и да се издаде нов на името на някоя от моите компании — процеди Гоайет.

Джеймсън поклати глава.

— Това би означавало нарушаване на лиценза и орязване на полагащото се възнаграждение. Тези неща не се правят едностранно, Мичъл, защото в противен случай правителството би се изправило пред сериозни правни затруднения.

— Тогава как да получа правата? — сърдито изсъска Гоайет.

— В момента „Мидамерика“ спазва всички правила, поне според последните ни доклади, така че единственият ти изход е да се опиташ да откупиш правата направо от тях. В този случай те несъмнено ще поискат свръхвисока цена. — Джеймсън се замисли. — Всъщност може би има и още една възможност.

— Казвай — настоя Гоайет.

— Към лиценза има и добавка за националната сигурност. Ако сегашните препирни със Съединените щати не спрат да ескалират, има възможност да я използваме за прекратяване на лиценза. Клаузата предвижда спиране на валидността на лицензи, издадени на чужденци, в случай на война, конфликт или разтрогване на междудържавните отношения. Това е много заобиколен път, но знае ли човек? Какво точно те интересува в островите?

— Нещо ценно като злато — тихо отвърна Гоайет. После продължи безочливо: — Подготви ми необходимите документи да кандидатствам за нов лиценз. Ще измисля начин да накарам корпорацията „Мидамерика“ да ми го снесе.

— Разбрано — съгласи се Джеймсън и скръцна със зъби наум. — Ще изчакам да ми съобщиш резултатите.

— Момент, това не е всичко. Както знаеш, находището в пролива Мелвил се оказа изключително богато на природен газ, но аз притежавам правата само върху нищожна частица от района. Искам правата за добив в целия район.

След няколко секунди мълчание Джеймсън промърмори:

— Не съм сигурен, че е възможно.

— Няма невъзможни неща, ако цената е каквато трябва — изсмя се Гоайет. — Сам ще видиш, че повечето обекти са покрити с лед места, от които доскоро никой не се интересуваше.

— Точно в това е проблемът. Говори се, че основните съоръжения вече са доставени от Мелвил. Получаваме десетки заявки за работа в района.

— Е, не си правете труда да им отговаряте. Газовите полета на Мелвил сто на сто струват милиарди и аз не смятам да ги изпусна. Тия дни ще ти изпратя няколко карти. В тях са очертани зоните за изследване, които искам да получа — те обхващат голяма част от пролива Мелвил и някои други арктически зони. Възнамерявам чувствително да повиша изследователската си дейност в Арктика и искам целокупен лиценз за целия район. Там ще се разкрият огромни печалби и ти ще получиш съответната награда, така че не си проваляй шанса. Довиждане, Артър.

Телефонът щракна. Министърът на ресурсите стисна зъби, за да уталожи напиращия отвътре гняв, после ядно тресна слушалката.

На три хиляди километра на запад Гоайет свали слушалките си с микрофон и се облегна в стола си. Погледна над бюрото, взря се в хладните очи на Клей Зак и въздъхна:

— Нищо на тоя свят не е лесно. Кажи ми още един път защо този рутений е толкова важен, по дяволите.

— Много е просто — отвърна Зак. — Ако успееш да монополизираш доставките на рутений, ще държиш в ръце ключа към глобалното затопляне. А какво ще предпочетеш да направиш с минерала, е въпрос на пари… и на самочувствие, предполагам.

— И? — изсумтя Гоайет.

— Ако приемем, че си овладял основния източник, трябва да вземеш едно важно решение. Мичъл Гоайет, пазителят на околната среда, може да стане спасителят на планетата и пътьом да прибере някой и друг долар, докато поощрява укрепването на фабриките за изкуствена фотосинтеза по света.

— Рискът обаче се крие в търсенето — съобрази Гоайет. — Ние всъщност не знаем колко рутений ще е необходим, затова печалбата ни може да е огромна, а може и да е мижава. Заложил съм повечето си състояние в контрола върху Северозападния проход. Направил съм сериозни инвестиции в инфраструктурата на пясъчните находища на природен газ и петрол, за да могат да се превозват през Прохода с подкрепата на флота ми от арктически плавателни съдове. Сключил съм дългосрочни търговски споразумения с китайците, които скоро ще накарат американците да ми се молят на колене. Имам и бизнес с преработката на въглеродния двуокис, който скоро ще процъфти. Ако глобалното затопляне се преобърне, ако дори се задържи, ще се сблъскам с въпроси, които са изцяло чужди на стратегията ми в бизнеса.

— При това положение трябва да се обърнем към Мичъл Гоайет, капиталиста до мозъка на костите си, който и със затворени очи може да познае възможността за печалба и няма да се спре пред нищо, щом става дума за разрастване на финансовата му империя.

— Правиш ми четки — сви устни Гоайет. — Ти обаче улесни нещата за мене. Аз не мога да си позволя Северозападният проход да се превърне в ледена буца. Новите процеси на разтапяне ми позволиха да овладея залежите от газ в пролива Мелвил и да наложа монопол върху транспорта в областта. След десет или петнайсет години, кой знае, когато пясъчните петролни и газови находища започнат да се изчерпват, може и да се заема със спасяването на планетата. А дотогава, както вървят нещата, рутеният ще стане още по-скъп.

— Говориш като истински капиталист.

Гоайет се пресегна и взе от бюрото си два листа. Бяха страниците от дневника, които Зак бе откраднал от миньорската кооперация.

— Качествата, които приписват на рутения, са доста несигурни — заяви той, докато ги оглеждаше. — През 1917 година някакъв търговец купил рудата от инуит, чийто дядо се сдобил с камъка седемдесет години преди това. Дядото бил от Аделаида, но твърдял, че рутеният е взет от Островите на Кралското географско дружество. На всичко отгоре го нарекъл черна коблуна и заявил, че източникът е прокълнат от зли духове. Това едва ли може да се нарече научен довод за искане на концесия. — Погледна косо Зак, тъй като не беше сигурен дали наемният убиец не иска да го подведе с цялата тази история. Зак отвърна на погледа му, без да мига.

— Може би догадките ми са твърде смели. Но инуитският рутений все трябва да е дошъл отнякъде, пък и ние говорим за преди сто и шейсет години в средата на Арктика. В дневника има карта на острова, която показва точно откъде е добиван. Инуитите не са имали булдозери и самосвали, така че са разчитали най-вече на рудата на повърхността. Така че трябва да има още. Колкото до компанията „Мидамерика“, тя търси цинк, и то от отсрещната страна на острова. Да, Мичъл, догадките може би са смели. Но ако минералът е там, възнаграждението ще е огромно и ще ти струва много, ако някой те изпревари.

— Ние не сме ли единствените, които знаят за инуитските залежи?

— Възможно е и Дърк Пит да знае за следата.

— Дърк Пит? — Гоайет го погледна учудено. — Кой е пък този?

— Директорът на Националната агенция за морско и подводно дело в САЩ. Разминах се с него във вашингтонската лаборатория и го видях да оказва помощ на Лиза Лейн след експлозията. Появи се и в Онтарио, в миньорската кооперация, малко след като взех тези две страници. Подготвих му една малка изненада по пътя, но някакъв старец му помогна да се отърве. Дърк Пит явно знае за значението на рутения при задействането на процеса на изкуствената фотосинтеза.

— А може да преследва и тебе. — Гоайет се намръщи.

— За това ще се погрижа аз — махна с ръка Зак.

— Не е добре да се убиват правителствени чиновници. Но пък той не може нищо да направи от Щатите. Ще го проследя, за да съм сигурен, че си стои там. Теб искам да те изпратя в Арктика, за да проучиш Островите на Кралското географско дружество. Вземи охранителен екип, а аз ще изпратя някои от най-добрите си геолози. Намери начин да извадиш „Мидамерика“ от играта. Искам да откриеш рутения. Купи го на всяка цена. Целият запас.

— Ето, това е Мичъл Гоайет, когото познавам и обичам — усмихна се Зак. — Не обсъдихме моя дял обаче.

— Всичко засега е само мечта. Мисля, че десет процента от печалбата е повече от щедро предложение.

— А аз си мислех за нещо като петдесет процента.

— Това е абсурд. Аз поемам всички разходи. Петнайсет процента.

— Нека бъдат двайсет.

Гоайет стисна зъби.

— Махай се от тук!

40.

Въпреки увещанията на Лорън да остане в леглото и да си почине, на следващата сутрин Пит се надигна рано и се облече за работа. Тялото го болеше повече, отколкото предишния ден, и се наложи да се движи бавно, докато ставите му се отпуснат. Мина му през ум да изпие една текила с портокалов сок, за да притъпи болката, но се отказа. Болките започваха да изчезват по-бавно с годините, помисли си и наруга влиянието на времето върху тялото си.

В банята Лорън почисти раната на главата му и сложи нова превръзка.

— Косата ти поне я покрива — успокои го и погали старите белези по гърдите и гърба му. Множеството сблъсъци със смъртта в миналото бяха оставили по него доста физически, както и някои психически следи.

— Ударът поне не беше силен — каза той.

— Дано ти дойде акълът от него — отвърна тя и го прегърна. Пит й бе разказал за събитията в Онтарио, но не беше обяснил, че свлачището не е случайно. Тя го целуна леко по превръзката и му напомни, че й е обещал да я заведе на ресторант.

— Ще те взема по обед — обеща й той.

В осем беше в кабинета си и остана на няколко кратки заседания. После позвъни на Дан Мартин, който се зарадва, че му се обажда.

— Дърк, предположението ти от вчера се оказа добро. Имаше право. Службата по почистване в университета „Джордж Вашингтон“ работи и нощем. Прегледахме видеозаписите от лабораторията и открихме добра снимка на твоя чистач. Отговаря напълно на описанието ти.

Докато седеше в летищния терминал на Елиът Лейк, Пит бе успял да свърже човека с кафявия костюм с чистача, с когото се беше разминал секунди преди експлозията в лабораторията.

— Разбрахте ли кой е?

— След като установихме, че не е от поддръжката и чистачите, пуснахме снимката му в архива за установяване на самоличността. Там съвпаденията никога не са стопроцентови, нали знаеш, но имаме списък от заподозрени, един, от които е твърде близък. От нашата страна на границата се води като Робърт Форд от Бъфало, щата Ню Йорк. Вече установихме, че посоченият от него адрес е фалшив, както и името.

Пит повтори в ума си името — Робърт Форд, — после си помисли за другото измислено име, Джон Бут, използвано в Блайнд Ривър. Имаше прекалено много съвпадения. Джон Уилкс Бут беше човекът, застрелял Линкълн, а Робърт Форд беше убиецът на Джеси Джеймс.

— Май е фен на историческите убийци — каза той.

— Може би това му е професията. Съпоставихме записките си с канадските власти и според тях там той е отбелязан като Клей Зак.

— Смятат ли да го задържат?

— Биха го направили, ако знаеха къде е. Заподозрян е от двайсет години за убийство в една канадска никелова мина. Оттогава никой не знае местонахождението му.

— Никелова мина? Това може би е свързано със сегашната употреба на динамит.

— Ще стигнем и до това. Канадците може и да не го открият, но стъпи ли отново на наша територия, има голяма вероятност да го заловим.

— Хубави новини, Дан. Постигнали сте много за кратко време.

— Хубавото беше, че ти си го спомни. Още едно нещо би могло да те заинтересува. Асистентът на Лиза Лейн — Боб Хамилтън. Успяхме да получим разрешение да проверим банковата му сметка. Току-що е получил петдесет хиляди долара от някаква офшорна компания.

— Подозирах, че нещо с него не е наред.

— Ще поровим още малко и в края на седмицата ще го приберем за разпит. Ще видим дали по някакъв начин е свързан, но нещата за момента изглеждат обещаващи.

— Радвам се, че разследването е потръгнало. Благодаря ти за труда.

— Аз ти благодаря, Дърк. Много ни помогна.

Пит се зачуди докъде ли са стигнали нещата в собствената му агенция и слезе до компютърния център на десетия етаж. Откри Йегър на командния пулт да разговаря отново с Макс. На големия екран бе показана карта на земното кълбо с десетки светещи точици из океаните. Всяка светлинка показваше мястото на шамандура, предаваща данни за морето и времето по сателита до главната квартира.

— Да не би системата от шамандури да ти създава някакви проблеми? — попита Пит, докато се настаняваше до Йегър.

— Имаше някаква неизправност с наземните предаватели — отвърна Йегър. — Накарах Макс да им направи софтуерна проверка и да види какво им е.

— Ако последното им софтуерно оборудване е било проверено, преди да се задейства, не би трябвало да имаме проблеми — намеси се Макс. Каза добрутро на Пит и погледна главата му. — Какво е станало?

— Чукнах малко колата по един лош път — обясни той.

— Проучихме данните за номера от опашката на самолета, които ни изпрати — каза Йегър.

— Това не е спешно. По-важно е да се оправят данните от шамандурите.

— За мене не е нищо да изпълнявам по няколко задачи едновременно — с известна обида реагира Макс.

— Тя провежда един тест, който ще продължи двайсетина минути — обади се Йегър. — Може да я поупражним с другото, докато излязат резултатите. — Извърна се към холографския образ: — Макс, изкарай данните за канадската машина.

— Самолетът е чисто нов Гълфстрийм G650, осемнайсетместен, произведен през 2009 година. Според канадските архиви с номер C-FTGI е регистрирана „Тера Грийн Индъстрис“ от Ванкувър, Британска Колумбия. „Тера Грийн“ е частна компания, председателствана от някой си Мичъл Гоайет.

— Това обяснява инициалите ТГИ на опашката — обади се Йегър. — Поне не са инициалите на собственото му име, каквито използват повечето от богатите собственици на реактивни самолети.

— Гоайет — замислено каза Пит. — Той не е ли един от големците в движението за зелена енергия?

— Притежател е на вятърни, геотермални и водни електростанции, както и на няколко обекта със слънчеви батерии — докладва Макс.

— Частните собственици обикновено прикриват някои неща — намеси се Йегър, — така че ние поровихме малко. Открихме над двайсет други предприятия, които се оказват собственост на „Тера Грийн“. Оказа се, че част от тях са свързани с природния газ, петрола и минното дело особено в областта Атабаска в Албърта.

— Излиза, че „Тера Грийн“ не е чак толкова зелена — заяде се Пит.

— Още по-лошо. Друга дъщерна фирма на „Тера Грийн“ явно е собственик на наскоро откритото газово находище в пролива Мелвил. Стойността му навярно превишава стойността на всичките останали. Попаднахме и на интересна връзка с нашата агенция. Изглежда, че през последните няколко години „Тера Грийн“ е договаряла строежа на няколко големи ледоразбивача в корабостроителницата „Мисисипи Гълф“, както и на няколко превозвача за втечнен природен газ и на шлепове с голяма вместимост. Това е същата корабостроителница, която изгради и нашия нов изследователски кораб — той се забави, ако си спомняш, заради обвързаността им с „Тера Грийн“.

— Да, корабостроителницата Лодън в Ню Орлиънс — спомни си Пит. — Видях един от шлеповете на сух док. Беше наистина огромен. Чудя се какво ли превозват.

— Не съм се опитвала да засека плавателните съдове, но ако искате, мога да го направя — предложи Макс.

Пит поклати глава.

— Вероятно не е толкова важно. Макс, можеш ли да провериш дали „Тера Грийн“ прави някакви изследвания, свързани с изкуствената фотосинтеза, или в други области на борбата с емисиите на парникови газове?

Макс остана неподвижна, докато проверяваше базите си данни с публикувани доклади и новинарски бюлетини.

— Не попадам на връзка между „Тера Грийн“ и изкуствената фотосинтеза. Изследователската им дейност е съсредоточена върху слънчевата енергия, а имат и някои проучвания за преработката на въглеродните отпадъци. Всъщност компанията току-що е открила фабрика за въглеродни продукти в Китимат, Британска Колумбия. Известно е, че тя преговаря с канадското правителство за разрешение да построи неизвестен брой допълнителни въглеродни предприятия из цялата страна.

— Китимат? Току-що получих съобщение от Съмър, която ми пише от там — обади се Йегър.

— Да, хлапетата явно са спрели там за няколко дни по пътя си към Вътрешния пролив, за да вземат проби за киселинността на морето — обясни Пит.

— Мислиш ли, че заводите за преработка на въглеродни отпадъци могат да са мотив за спиране на проучванията на Лиза Лейн? — попита Йегър.

— Не съм сигурен, но не е изключено. Вече е ясно, че Гоайет е по следите на рутения. — Разказа за посещението си в миньорската кооперация и за случайната си среща с човека, когото беше видял при лабораторията в университета „Джордж Вашингтон“. Преразказа частта от дневника, която беше прочел, и подаде на Йегър бележките си.

— Макс, като разговаряхме последния път, ти спомена, че рутений се добива съвсем малко, всъщност дори никак — припомни той.

— Така е, добива се само малко количество нискокачествена руда от една мина в Боливия.

— Имаш ли някакви данни за евентуални залежи в Арктика?

Макс остана неподвижна за миг, после поклати глава.

— Не. Не откривам никакви сведения сред записаните молби за концесии, повечето от които са от 60-те години.

Пит погледна бележките си и съобщи:

— Аз разполагам със запис от 1917 година, че известно количество рутений, наричан черна коблуна, е добито шейсет и осем години преди това от инуити, живели на полуостров Аделаида. Това говори ли ти нещо, Макс?

— Съжалявам, сър. Не попадам на никакви минни документи, свързани с това. — В прозрачните очи на Макс се четеше обида.

— А на мене никога не ми казва сър — промърмори тихо Йегър.

Макс пренебрегна Йегър, тъй като се готвеше да поднесе на Пит допълнение към отговора си.

— Полуостров Аделаида е разположен на северното крайбрежие на Нунавут, на юг от остров Кинг Уилям. В наши дни се смята за ненаселен, а исторически в отделни сезони е бил обитаван от отделни групи мигриращи инуити.

— Макс, какво означава „черна коблуна“? — попита Йегър.

Макс се позабави, докато се свързваше с лингвистичната база данни на Станфордския университет. После обърна глава към Йегър и Пит. Изглеждаше объркана.

— Изразът е противоречив.

— По-подробно, ако обичаш — настоя Йегър.

— Коблуна е инуитският израз за бял човек. От тук идва и противоречието в значението — „черен бял човек“.

— Противоречиво е наистина — съгласи се Йегър. — Може би означава бял човек, облечен в черно, или обратното.

— Кой знае — замисли се Пит. — Става дума за откъсната част от Арктика. Не съм сигурен дали по онова време там изобщо е стъпвал бял или черен човек. Така ли е, Макс?

— Почти прав сте. Първоначалните проучвания и картографирането на канадската част на Арктика са резултат от търсенията на северозападен проход към Тихия океан, вдъхновени от англичаните. Голяма част от източните и западните райони на Канадска Арктика към средата на XIX век вече са картографирани. Средните райони, включително проливите около полуостров Аделаида, всъщност са едни от последните картографирани обекти.

Пит погледна бележките си от миньорската кооперация и каза:

— Според записките инуитите са открили рутения през или около 1849 година.

— Историческите документи сочат, че една експедиция под егидата на компанията „Хъдсън“ е проучвала част от северноамериканското крайбрежие в тази област между 1837 и 1839 година.

— Това е по-рано, отколкото ни интересува — подхвърли Йегър.

— Следващите известни стъпки в това отношение са направени от Джон Рей през 1851 г., когато е търсел оцелели от експедицията на Франклин. Говори се, че той е пътувал по югоизточното крайбрежие на остров Виктория, който все пак е на повече от 150 километра от полуостров Аделаида. Областта се посещава отново едва през 1859 година, този път от Франсис Макклинтък, като той отново посещава остров Кинг Уилям, на север от Аделаида, при поредното търсене на Франклин.

— Това пък е малко късно за нашите събития — прецени Йегър.

— Тук обаче става дума за Франклин. — Пит се мъчеше да си припомни подробностите. — Кога идва той в тия води и кога изчезва?

— Експедицията на Франклин отплава от Англия през 1845 година. Първата зима прекарват на остров Бийчи, после поемат на юг, докато не засядат в ледовете около остров Кинг Уилям. Експедицията изоставя корабите през пролетта на 1848 година, а целият екипаж след време измира на брега.

Пит почувства, че датите, почват да се объркват в главата му, така че благодари на Макс за информацията. Холографната жена кимна и се извърна, за да продължи изчисленията си по теста за софтуера.

— Щом хората на Франклин са изоставили корабите си през 1848 година в северната част на полуострова, някак си не се връзва да са влачили и минерали — отбеляза Йегър.

— Не е изключено инуитите да са сбъркали датите. — Пит вдигна рамене. — Другият момент, който можем да имаме предвид, е коментарът на Макс, че странстващите инуити са използвали полуостров Аделаида за междинна спирка. А не може да се твърди, че инуитите са открили минерала на острова само защото знаем, че понякога са лагерували там.

— Добре казано. Мислиш ли, че случаят има някаква връзка с експедицията на Франклин?

— Може би това е единствената ни реална връзка — отвърна Пит.

— Но нали чу какво каза Макс? Целият екипаж е загинал. Това слага кръст на всичките ни надежди да намерим отговора там.

— Надежда има винаги — заяви Пит и очите му просветнаха. Погледна часовника си и се надигна от стола. — Всъщност, Хайрам, имам сериозни очаквания да изляза на верния път още днес следобед.

41.

Пит взе един от джиповете на агенцията, мина покрай Капитолия да натовари Лорън и после подкара към центъра на Вашингтон.

— Имаш ли време за дълъг и спокоен обяд? — попита я на един светофар.

— За твой късмет днес нямам участие. Само преглеждам черновите на някои закони. Защо, какво си намислил?

— Малка екскурзия до Джорджтаун.

— До моя апартамент за малко следобедни изживявания ли? — с лукава усмивка попита тя.

— Това е наистина съблазнително предложение — засмя се той и стисна ръката й, — но за съжаление имаме резервация за обяд, която не можем да отменим.

Обедният трафик вече задръстваше движението.

— Състоянието на Лиза подобрява ли се? — попита Пит.

— Днес я изписват и с нетърпение очаква да се върне към работата си. Щом обобщи и запише откритията си, ще я заведа на среща в отдела по наука и технологии на Белия дом. Беше разтревожена днес обаче асистентът й явно си е намерил работа в друг щат и я е напуснал без предупреждение.

— Боб Хамилтън?

— Да. Онзи, на когото не вярваш.

— Очакваше се ФБР да го разпитат тази седмица. Имам чувството, че този тип няма да поеме новата си работа скоро.

— Това започна като обещаващ пробив, но явно нещата се объркаха. Прочетох един служебен доклад от Отдела по енергетика, който дава прогноза за много по-тревожно въздействие на глобалното затопляне върху икономиката и околната среда, отколкото признават останалите източници. Последните проучвания показват, че атмосферните парникови газове нарастват тревожно. Смяташ ли, че рутеният може да се добие достатъчно бързо, за да превърне изкуствената фотосинтеза в реалност?

— В момента разполагаме само с мизерна историческа справка за забравен отдавна източник. Той може и да се окаже изчерпан, но все пак най-доброто, което можем да направим, е да го издирим.

Пит зави по една красива уличка със старинни сгради, спря под висок дъб и двамата слязоха и тръгнаха към малък дом, който представляваше трансформирана някогашна конюшня към съседната господарска къща. Пит потропа с тежко месингово чукало и им отвори гигант с червено вечерно облекло от сатен.

— Дърк! Лорън! Ето ви и вас — приветства ги сърдечно Джулиан Пърлмутър, брадат гигант, който тежеше почти 180 килограма, и ги прегърна.

— Джулиан, изглеждаш добре. Да не си отслабнал? — попита шеговито Лорън и го потупа по корема.

— Ни най-малко — изгъгна той. — Ако престана да ям, ще умра. Ти обаче изглеждаш по-очарователна от всякога.

— По-добре продължи да поддържаш апетита си насочен към храната — захили се Пит.

Пърлмутър се наведе към ухото на Лорън.

— Ако някога ти писне от живота с тоя приключенски настроен индивид, само ми свирни. — Каза го достатъчно силно, за да чуе и Пит. После се надигна като мечка и махна с ръка. — Заповядайте в столовата.

Двамата го последваха през вестибюла и хола и по един коридор. По всички стени имаше претъпкани с книги рафтове. Впрочем цялата къща беше задръстена с книги и приличаше повече на обществена библиотека, отколкото на частен дом. Тук всъщност се намираше най-голямата частна колекция на исторически книги и списания на морска тематика. Освен ненаситен колекционер на морски архиви Пърлмутър беше и виден експерт по история на морското дело.

Влязоха в богато украсена столова, където имаше само няколко малки купа книги, подпрени дискретно до едната стена. Седнаха на тежка махагонова маса, чиито крака бяха оформени като лъвски лапи. Самата маса беше взета от капитанската кабина на старинен платноход, една от морските антики, наврени сред множеството книги.

Пърлмутър отвори бутилка френско бяло вино от поречието на Лоара и наля на всички.

— За съжаление вече изпих бутилката арак, която ми изпрати от Монголия — каза на Пит. — Разкошен беше.

— Когато бях там, пих много арак. Монголците го пият като вода — отвърна Пит.

Пърлмутър опита виното, после остави чашата, плесна с ръце и извика:

— Мари! Можеш да поднесеш супата.

Една жена с престилка влезе откъм кухнята с поднос с купички. Физически беше обратното на Пърлмутър — дребна и подвижна, с къса тъмна коса и очи с цвят на кафе. Мълчаливо и с усмивка сложи по една купичка пред всекиго, после се оттегли. Пит опита супата и кимна.

— Картофена крем супа. Много е вкусна.

Пърлмутър се приведе напред и зашепна:

— Мари е помощник главен готвач в „Ситронел“, най-добрия ресторант на Джорджтаун. Завършила е една от най-добрите кулинарни школи в Париж. И още нещо — баща й е бил главен готвач в „Максим“! Съгласи се да идва при мене три пъти седмично. Животът понякога е прекрасен — заяви с дълбокия си глас, а гънките тлъстина около брадичката се затресоха от смеха му.

После получиха препържени момици с ризото и праз, последвани от шоколадов мус. Пит побутна празната чиния от десерта и въздъхна доволно.

— Забележително, Джулиан, от началото до края. Ако някога историята на мореплаването ти омръзне, ще имаш страхотно бъдеще като ресторантьор — възкликна Лорън.

— Възможно е, но се опасявам, че се изисква много работа — отвърна Пърлмутър съвсем сериозно. — Освен това, както сигурно си разбрала от мъжа си, любовта на човека към морето никога не отслабва.

— Така е. Нямам представа какво бихте правили с живота си вие двамата, ако хората не бяха открили мореплаването.

— Светотатствена мисъл — прокънтя гласът на Пърлмутър. — Това ми напомня, Дърк, ти каза, че се обаждаш и за друго, освен за обед на стари приятели…

— Точно така, Джулиан. Тръгнал съм погледите на един рядък минерал, който се е появил в Арктика около 1849 година.

— Звучи любопитно. И защо те интересува?

Пит очерта значението на рутения и историята на инуитската руда от миньорската кооперация.

— Аделаида, казваш. Ако не ме лъже паметта, това е точно под остров Кинг Уилям, в самия център на Северозападния проход. — Пърлмутър се замисли и запоглажда гъстата си сива брада. — През 1849 година единствените изследователи в този район са от групата на Франклин.

— Кой Франклин? — намеси се Лорън.

— Сър Джон Франклин. Британски военноморски офицер и известен изследовател на Арктика. Като младеж се сражавал при Трафалгар на борда на „Белерофонт“, мисля. Макар вече да не е в първа младост, на петдесет и девет годишна възраст отплава с два здраво построени кораба в опит да открие легендарния Северозападен проход. Стига на косъм от осъществяване на целта си, но корабите му засядат в ледовете. Оцелелите моряци са принудени да ги изоставят и да се опитат да достигнат лагера на търговците на кожи на няколкостотин километра на юг. Франклин и всичките му сто трийсет и четирима души накрая загиват, което става и най-лошата трагедия в арктическите проучвания.

Пърлмутър се извини, отиде до една от читалните си и се върна с няколко стари книги и един грубо подвързан ръкопис. Започна да прелиства една книга, после зачете на глас:

— „Франклин отплава от Темза през май 1845 година с два кораба, «Еребус» и «Терор». За последен път ги виждат да навлизат в Бафиновия залив, към края на лятото. Имат запаси за три години и очакват да изкарат поне една година сред леда, преди да открият път към Тихия океан или да се завърнат в Англия с доказателство, че проход не съществува. Франклин и екипажът му обаче загиват в Арктика и никой не вижда отново корабите им“.

— Някой потърсил ли ги е, когато не са се появили след три години? — попита Лорън.

— Боже мой, и още как! Тревогата нараства още в края на 1847 година, когато няма никаква вест от експедицията, а спасителните операции започват следващата година. Буквално десетки спасителни кораби заминават да търсят Франклин, като започват търсенията си от двата края на Прохода. Съпругата на Франклин лейди Джейн Франклин е известна с многобройните си лично организирани и финансирани от нея експедиции за търсене на мъжа си. Любопитно, но чак през 1854-та, девет години след отпътуването им от Англия, останките на някои от членовете на екипажа са открити на остров Кинг Уилям и потвърждават най-лошите опасения.

— Открити ли са някакви бордови дневници или архиви? — попита Пит.

— Само един. Една смразяваща кръвта бележка, поставена в каменна пирамида на острова и открита през 1859 година. — Пърлмутър откри фотокопието от бележката в една от книгите и го плъзна по масата към Лорън и Пит.

— Тук се споменава, че Франклин е умрял през 1847 година, но не е обяснено защо — отбеляза Лорън.

— Бележката поражда повече въпроси, отколкото отговори. Те са били само на крачка от прекосяване на най-опасната част от Прохода, но лятото се оказало изключително кратко и корабите навярно са били сковани от леда.

Пит откри в книгата карта, на която бе показано мястото, където е загинал Франклин. Пунктът, където се смяташе, че са били изоставени корабите, беше на по-малко от сто и петдесет километра от полуостров Аделаида.

— Наричали са рутения, открит в района, черна коблуна — спомни си Пит и огледа картата за възможно географско обяснение на името.

— Коблуна. Това е инуитска дума — обясни Пърлмутър, извади грубо подвързания ръкопис и разгърна пожълтелите листове.

— Да — каза Пит. — Това е инуитската дума за бял човек.

Пърлмутър почука с пръст отворения ръкопис.

— През 1860 година един нюйоркски журналист, Стюарт Лутнър, потърсил отговор на загадката за Франклиновата експедиция. Заминава за Арктика и прекарва седем години в инуитско селище, научава езика и обичаите им. Обхожда околностите на остров Кинг Уилям и разговаря с всички жители, за които може да се допусне, че е възможно да са имали вземане-даване с Франклин и екипажа му. Наученото обаче е твърде недостатъчно и той се завръща в Ню Йорк обезкуражен, тъй като изобщо не намира отговор на въпросите си. По някакви причини решава да не публикува откритията си, дори изоставя записките си, за да ги събере при повторното си пътуване до Арктика. Когато го прави, се жени за млада инуитка, решава да живее с нея в пустошта и оттогава никой нито го е виждал, нито е чувал за него.

— А това е дневникът от времето, което е прекарал сред инуитите, така ли? — попита Пит.

Пърлмутър кимна.

— Да. Успях да си го купя на разпродажба преди няколко години, и то на прилична цена.

— Учудвам се, че така и не са го издали — обади се Лорън.

— Нямаше да мислиш така, ако го беше прочела. Деветдесет процента от съдържанието му са разсъждения за лова и клането на тюлени, за построяването на иглу и оцеляване по време на скуката на тъмните зимни месеци.

— А останалите десет процента?

— Да ги видим — усмихна се Пърлмутър.

През следващия час Пърлмутър рови из дневника и четеше отделни пасажи, където се предаваше разказът на някой инуит, който видял хора с шейни на далечните брегове на остров Кинг Уилям или забелязал два големи кораба, заклещени в леда. Към края на дневника Лутнър описваше разговора си с млад човек, чийто разказ накара Лорън и Пит да настръхнат.

Разказваше Ку-ник, тринайсетгодишно момче, което през 1849 година било на лов за тюлени с чичо си на запад от остров Кинг Уилям. Двамата се изкачили по голямо възвишение и видели голям кораб, заклещен в ледовете.

„Коблуна“ — казал чичото, докато вървели към кораба.

Когато се приближили, чули от вътрешността на кораба викове и стенания. Един човек с дълга коса и безумен поглед им махал да приближат. Те били хванали тюлен и бързо ги поканили на борда да го разменят. Появили се още няколко души, мръсни и измършавели, със засъхнала кръв по дрехите. Един се вторачил в Ку-ник и забърборил нещо неразбираемо, а други двама затанцували на палубата. Екипажът подхванал някаква странна песен, в която наричали себе си „хора на Чернотата“. Всички изглеждали обладани от зъл дух, решил Ку-ник. Изплашен от привиденията, Ку-ник се притиснал до чичо си, докато той изтъргувал тюленовото месо за два ножа и няколко лъскави сребристи камъка, за които коблуните казали, че много топлели. Коблуните им обещали още инструменти и сребристи камъчета, ако инуитите се върнат и им донесат още месо. Ку-ник и чичо му си тръгнали. След няколко седмици чичо му и други мъже занесли на кораба тюлени и се върнали с, много ножове и един каяк, пълен с черна коблуна.

— Тоест рутений! — развълнувано извика Лорън.

— Да, черна коблуна — съгласи се Пит. — Но откъде го е взел екипажът на Франклин?

— Възможно е да са го открили на някой от съседните острови при някое от излизанията си с шейни, докато корабите са били сковани от леда — допусна Пърлмутър. — Разбира се, може да са открили находището и много по-рано, навсякъде между Гренландия и остров Виктория, а това са почти две хиляди километра. Съжалявам, но няма за какво да се заловим.

— Мене ме озадачава странното поведение на екипажа — замислено каза Лорън.

— Чух подобен разказ за южноафрикански работници, които полудели, и това било приписано на контакт с рутения — добави Пит. — Това не звучи особено смислено, тъй като в самия минерал няма нищо опасно.

— Може би се дължи на ужасните условия, в които са попаднали. Глад и студ в тъмния претъпкан кораб — каза Лорън. — Аз например сто на сто щях да полудея.

— А като добавим скорбута и измръзването, да не говорим за отравянето от калпавите им запаси, консервирани с оловен припой — събират се твърде много изпитания за разсъдъка — съгласи се Пърлмутър.

— Възможно е отговорът за произхода на минерала все още да се пази на кораба — отбеляза Лорън.

Пит вече се бе замислил за същото. Знаеше, че ледените арктически води понякога запазват древните предмети изключително дълго. „Бредалбейн“, произведеният през 1843 година дървен кораб, изпратен в една от спасителните експедиции за Франклин и смачкан от ледовете близо до остров Бийчи, наскоро бе открит съвършено непокътнат, дори със запазени мачти. Така че беше съвсем допустимо на кораба да се пазят данни за произхода на рутения. Но кой кораб беше това и къде се намираше?

— Тук не се споменава за втори кораб, така ли? — попита Пит.

— Не — отвърна Пърлмутър. — Пък и районът, който приблизително посочват, е доста по на юг от мястото, където са изоставени корабите на Франклин според документите.

— Може би движението на леда ги е изместило — допусна Лорън.

— Възможно е — съгласи се Пърлмутър. — Лутнър добавя нещо интересно по-нататък. — Прелисти няколко страници. — Други инуити твърдели, че били видели един от корабите да потъва, а другият да изчезва. Лутнър така и не е успял да разграничи едното от другото в съобщенията им.

— Ако приемем, че това е един от корабите на Франклин, може би е много важно да знаем кой точно при положение, че минералът не е качван на борда нито на „Еребус“, нито на „Терор“ — отбеляза Пит.

— Ку-ник изобщо не определя кораба. Пък и двата са били почти еднакви — сви рамене Пърлмутър.

— Казва обаче, че екипажът се е наричал по определен начин — досети се Лорън. — Как беше? Черни хора?

— Хора на чернотата, така се наричат — припомни Пърлмутър. — Което е странно. Допускам, че са се нарекли така, тъй като са преживели черни зими.

— Или по друга причина — намеси се Пит, а лицето му се озари от широка усмивка. — Ако наистина са били хората на чернотата, това направо ни съобщава на кой от корабите са служили.

Лорън го погледна с недоумение, но Пърлмутър се досети.

— Ама разбира се — изрева огромният човек. — Трябва да е „Еребус“. Браво, момче!

Лорън погледна объркано съпруга си.

— Не разбирам!

— „Еребус“ — отвърна Пит. — В гръцката митология Ереб е подземният мрак. Място на вечната тъмнина или чернота, както искаш. Еребус е латинското му име.

— Справедливостта изисква да признаем, че корабът и екипажът са се озовали точно там, във вечния мрак — заключи Пърлмутър. После изгледа сериозно Пит. — Мислиш ли, че можеш да го откриеш?

— Зоната за проучване е доста голяма, но си струва да се рискува. Би могла да ни спре единствено опасността, която е спряла и Франклин — ледовете.

— Наближава летният сезон и ледът в района се топи. Можеш ли навреме да откараш там плавателен съд за търсенето?

— И не забравяй канадците — предупреди го Лорън. — Те може дори да не те допуснат във водите си.

Очите на Пит светнаха радостно.

— По една случайност имам плавателен съд в околността и подходящия човек, който да открие пътя.

Пърлмутър измъкна една прашна бутилка стар портвайн, наля малки чашки на всички и вдигна наздравица:

— На добър час, момчето ми! Дано хвърлиш светлина върху черния „Еребус“.

След като благодариха на Пърлмутър за угощението и получиха обещанието му, че ще им прати копия от всички материали за евентуалното местонахождение на кораба, Лорън и Пит си тръгнаха.

В колата Лорън бе необичайно мълчалива. Шестото й чувство се бе обадило и я предупреждаваше за невидима опасност. Тя знаеше, че не е в състояние да попречи на Пит, когато той е решил да тръгне по следите на стара загадка, но винаги й беше трудно да го пусне.

— Арктика е опасно място — каза тя тихо. — Ще се тревожа за тебе.

— Обещавам ти, че няма да си забравя наполеонките и ще се пазя от айсбергите — увери я той.

— Знам, че това е важно, но все пак предпочитам да не отиваш.

Пит й се усмихна весело, но очите му бяха твърди и решителни и Лорън разбра, че в сърцето си той е вече там, сред ледовете.

42.

Мичъл Гоайет седеше на кърмата на яхтата си и преглеждаше някакъв доклад. Личната му секретарка — обаятелна брюнетка — почти дотича с обезопасения му портативен телефон.

— Министърът на природните ресурси Джеймсън се обажда.

Гоайет й се ухили похотливо, после взе слушалката.

— Артър, хубаво, че се обаждаш. Как вървят лицензите ми за проучване на Арктика?

— Точно затова се обаждам. Получих картите с посочените зони за проучвания. Поисканата земя обхваща над дванайсет милиона акра! Такова искане досега не е имало.

— Ами, някои хора искат да забогатеят. Но да разгледаме първо най-важното. Какво става със заявката за минни права в Островите на Кралското географско дружество?

— Както знаеш, част от правата за разработка и производство там се държат от „Мидамерика Майнинг Къмпани“. Моето министерство е поискало лицензът им да се анулира, когато му дойде времето. Ако не изработят производствения си минимум през следващите три месеца, спокойно можем да обявим лиценза им за невалиден. А ако политическата криза със САЩ се засили, нещата може и да се ускорят.

— Мисля, че най-вероятно ще е те да не изпълнят производствения си минимум за лятото — лукаво вметна Гоайет.

— Анулирането може да се ускори, ако го подпише премиерът. Държиш ли да опиташ този начин?

— Премиерът Барет няма да ни затрудни — засмя се Гоайет. — Той е нещо като, как да го кажа, негласен помощник в начинанието.

— Все пак той публично оповести, че въвежда политика на протекционизъм за необитаемите арктически райони — напомни му Джеймсън.

— Той ще подпише всичко, което поискам от него. Какво става със заявлението ми за другия лиценз?

— Хората ми откриха, че само малка част от пролива Мелвил е с издаден лиценз. Изглежда, си успял да обезсърчиш почти всички останали кандидати.

— Да, и то защото до повечето обекти там изобщо няма достъп. С глобалното затопляне и моя флот от ледоразбивачи и шлепове ще успея да разработя тези места, преди останалите да се стигнали до прага им. С твоя помощ, разбира се — добави язвително.

— Ще мога да ти помогна с лиценза за арктическите морски разработки, но част от земните участъци трябва да получат и одобрението на индианците и на отдела за местните жители.

— Министър-председателят ли назначава шефа на отдела?

— Мисля, че да.

Гоайет отново се изсмя.

— Тогава няма да имаме проблем. След колко време ще получа достъп до морските обекти?

— Виж, териториите за оглед и оценка са доста обширни… — поколеба се Джеймсън.

— Не се тревожи. Един тлъст паричен превод скоро ще се отправи към тебе, ще го последва и още един, когато излязат лицензите. Никога не забравям да се отплатя на хората, които подпомагат бизнеса ми.

— Добре. Ще се опитам да оформя документите до няколко седмици.

— Чудесно, момчето ми. Знаеш къде да ме намериш. — И Гоайет затвори.

В кабинета си в Отава Джеймсън също затвори. Седналият срещу него комисар от Кралската канадска конна полиция спря касетофона и махна вторите слушалки, по които слушаше.

— Господи, той уличи и министър-председателя — измърмори комисарят и поклати глава.

— Дълбоките джобове лесно се корумпират — отвърна Джеймсън. — Утре ли да ви изпратя съгласието си за имунитета ми?

— Да. — Комисарят явно беше потресен. — Вие ще свидетелствате и срещу вас няма да се повдигат обвинения. Ще очакваме, естествено, и веднага да подадете оставка. За съжаление кариерата ви на държавен служител е приключена.

— Готов съм да приема тази участ — намръщено се съгласи Джеймсън. — Така е по-добре, отколкото да продължа да съм жалък слуга на тази алчна свиня!

— А как ще се чувствате, ако повлечете със себе си и министър-председателя?

— Щом се намира в джоба на Гоайет, премиерът Барет напълно го заслужава.

Комисарят се надигна от стола и прибра портативния касетофон и бележника в чантата си.

— Не се разстройвайте чак толкова, господин комисар — подхвърли Джеймсън, като погледна разтревоженото му лице. — След като истината за Гоайет излезе наяве, ще ви обявят за национален герой. Всъщност като поборник за реда и справедливостта ще бъдете подходящ кандидат за заместник на премиера.

— Нямам чак такива амбиции. Просто се ужасявам от хаоса, който един милиардер може да предизвика в съдебната ни система.

И тръгна към вратата, а Джеймсън подхвърли зад гърба му:

— Правдата ще възтържествува.

Комисарят не отговори. Знаеше, че невинаги е така.

43.

Един плаващ кран вдигна остатъците от корабчето на Тревър на кея, където щяха да останат за проверка от полицията и оценка от страна на застрахователя. След като даде показания, Тревър се качи на корабчето на НАМПД и Дърк го попита какво са казали полицаите.

— Шефът им не иска да приеме, че е имало саботаж, докато не е дал мнението си и специалистът по палежите — изсумтя Тревър.

— Но лодките не се взривяват самички — възрази Дърк.

— Попита ме дали подозирам някого и аз му казах — не.

— Значи не мислиш, че ще ни помогнат? — намеси се Съмър.

— Засега не. Просто няма достатъчно доказателства, за да обвинят някого.

— Но на нас ни е ясно, че зад това стоят хората от завода за пречистване.

— Тогава се налага да открием защо се пази такава тайна — каза Тревър сериозно. — Знам, че нямате много време, но ще ми направите ли услугата да претърсите остров Гил, преди да си тръгнете?

— Корабчето ни е натоварено, така че сме повече от готови — отвърна Дърк. — Казваш и тръгваме.

Докато плуваха по канала Дъглас, всеки се чудеше посвоему в каква ли опасност са попаднали. Когато подминаха завода, Дърк забеляза, че танкерът е напуснал покрития док. Усили оборотите докрай, защото бързаше да стигне до мястото и да види какво се крие под водите около остров Гил.

Бяха вече доста близо, когато Съмър се изправи и посочи през люка. Черният танкер изникна пред тях след поредния завой — движеше се бавно по течението.

— Вижте го как ниско гази — възкликна Дърк.

И наистина, танкерът бе потопен почти до ватерлинията.

— Права беше, Съмър — призна Тревър. — Той наистина отнася втечнен въглероден двуокис от завода. А това е напълно безсмислено.

Бързо задминаха танкера и излязоха в открити води. Дърк се насочи към южната част на пролива и спря корабчето, когато се изравни с края на остров Гил. Отиде до кърмата и спусна сонара, докато Съмър подаваше програма за търсене в навигационното устройство. След няколко минути тръгнаха отново, като дърпаха сонара.

Образите, предадени от устройството, разкриха скалисто дъно, което се спускаше от дванайсет-тринайсет метра при брега до над шейсет към средата на пролива. Дърк непрекъснато контролираше кабела на сонара в зависимост от променящата се дълбочина.

През първия час не откриха нищо интересно — просто еднообразно морско дъно, покрито с камъни и тук-там по някой потънал дънер. На Тревър бързо му омръзна да гледа еднообразните картини от сонара и насочи вниманието си към танкера, който най-накрая бе поел нормално по пролива и се движеше на север от тях със скоростта на охлюв. Накрая зави покрай северната част на остров Гил и изчезна.

— Много бих искал да науча къде отива — въздъхна Тревър.

— Когато се върнем в Сиатъл, ще проверя дали агенцията ни не може да установи това — обеща Съмър.

— Много ще ми е неприятно, ако се окаже, че изхвърля въглеродния двуокис в морето.

— Това е много малко вероятно — каза тя. — Прекалено ще е опасно за екипажа, ако вятърът промени посоката си.

— Права си. И все пак нещо не се връзва.

Прекъсна ги гласът на Дърк от кабината:

— Излезе нещо!

Съмър и Тревър бързо отидоха при него и погледнаха екрана на сонара. На монитора се виждаше тънка линия, която вървеше по морското дъно.

— Може да е тръба — допусна Дърк. — Определено изглежда дело на човешка ръка. Сигурно ще се види по-ясно при следващия план на сонара.

Наложи се да изчакат десет минути, да завият покрай острова и да се върнат в пролива, преди отново да видят линията. Точно под тях тя правеше чупка и отиваше на северозапад.

— Изглежда твърде дебела за електрически кабел — прецени Съмър, загледана в монитора.

— А и островът не е интересен с нищо — подхвърли Тревър. — Ако се изключат няколкото хижи за лов и риболов, остров Гил е необитаем.

— Трябва все пак да води донякъде — отсече Дърк. — И трябва да видим докъде.

Продължиха да следят изображението, но това, вместо да разреши подводната загадка, само я задълбочаваше. Скоро се появи и втора линия. После трета, като всички се събираха и водеха на север. Като плуваха упорито след тях, стигнаха до точката, където линиите се съединяваха. Сонарът показа още четири линии, които се свързваха с останалите и образуваха на дъното гигантска седемпръста ръка. „Пръстите“ бяха дълги по петдесетина метра и изведнъж свършваха. Само една по-дебела линия водеше на север успоредно на крайбрежието. Сонарът успя да я проследи на известно разстояние, но после тя изведнъж изчезна в крайбрежния нанос.

Когато уредът престана да им върши работа, Дърк спря мотора и с помощта на Тревър го издърпа.

— Вече е почти седем — каза Съмър. — До един час трябва да поемем обратно, ако не искаме да се промъкваме през канала в тъмното.

— Имаме предостатъчно време за едно бързо гмуркане — възрази Дърк. — Това може да ни е единствената възможност.

Никой не оспори мнението му. Дърк навлече подводния костюм, а Съмър нагласи корабчето над мястото, където седемте линии се съединяваха.

— Дълбочината е почти трийсет метра — каза тя. — Радарът отчита голям кораб, който се движи към нас, в момента на двайсет и пет километра на север. — Обърна се към Тревър. — Ти не каза ли, че в делник тук няма туристически кораби?

— Ами да, няма. Те си се придържат към разписанието. Може да е товарен.

— Ще видим какъв е, като се приближи — каза Дърк.

Съмър обърна корабчето срещу течението, а Тревър пусна котвата от носа, за да останат на място. Дърк нагласи дихателния си апарат и колана с тежестите и се прехвърли през борда.

Беше времето между прилива и отлива и Дърк с облекчение установи, че течението почти не се усеща. Доплува до носа на корабчето, хвана веригата на котвата и се спусна покрай нея до дъното.

Студената зелена вода постепенно погълна светлината от повърхността и той щракна фенерчето на качулката си. От тъмнината изплува кафявото каменисто дъно, осеяно с морски таралежи и морски звезди. Той провери, че дълбочината е трийсет метра, и се увери, че може да се движи спокойно. После пусна веригата на котвата и направи широк кръг, за да намери нещото, което бяха наблюдавали със сонара.

Беше наистина тръба, метална, с диаметър около петнайсет сантиметра и доколкото Дърк можеше да прецени, бе положена на дъното скоро, защото по гладката й повърхност нямаше нито водорасли, нито други напластявания. Той доплува до котвата, привлече я до тръбата и я закрепи в някакви камъни. После последва тръбата към по-дълбоки води и след двайсетина метра откри отворения й край. На дъното, около отвора, се беше образувал малък кратер и Дърк забеляза, че около него няма никакъв морски живот.

Обърна се и проследи тръбата в обратната посока; навлезе в по-плитки води и накрая стигна до съединението, в което се включваха и другите тръби. Една по-дебела, почти двайсет и пет сантиметрова, водеше към остров Гил. Дърк заплува над нея и стигна до едно коляно, откъдето продължи на север на дълбочина около десет метра. По-нататък тръбата бе частично зарита — точно затова бе невидима за сонара. Той плува над нея още няколко минути и реши да се откаже, тъй като запасите му от въздух започваха да намаляват. Докато се обръщаше, усети някакво боботене. Звукът беше силен и плътен, но във водата не можеше да прецени откъде точно идва. Забеляза обаче, че пясъкът започва да пада от повърхността на тръбата. Сложи ръката си върху нея и усети вибрации. Изведнъж всичко му стана ясно и той бързо заплува към съединението на тънките тръби.

На борда на корабчето Съмър погледна часовника си и отчете, че Дърк е под водата вече почти трийсет минути. Обърна се към Тревър, който, облегнат на перилото, й се любуваше, и каза:

— И на мен ми се иска да можехме да останем тук повече.

— Знам, че бързате — отговори той. — Но пък аз трябва да ида до Ванкувър, за да подам доклад за експлозията и да видя могат ли да ми подменят корабчето. Това ще ми отнеме няколко дена, пък и повече, ако се поразтакавам — добави с усмивка. — Дали пък да не дойда да те видя в Сиатъл?

— Ще ти се разсърдя, ако не го направиш — засмя се тя. — Пък и е само три часа с влака.

Тревър понечи да отговори, но забеляза нещо във водата над рамото на Съмър. Издигащи се мехурчета на двайсетина метра от корабчето. Той се вгледа в тях и в същия миг Съмър му посочи други излизащи мехурчета близо до носа. Започнаха да оглеждат водата наоколо и откриха пет-шест подобни изригвания на различни места около корабчето.

Издигащите се мехурчета прераснаха във вряща стихия, от която струяха бели облачета пара. Парата бързо се сгъстяваше, уголемяващи се облаци бяла мъгла се издигаха от дълбините и се разпростираха по повърхността. След секунди образуваха около корабчето кръгла стена и Съмър и Тревър останаха нейни пленници.

— Дяволският дъх! — ахна Тревър.

44.

Дърк бързо плуваше покрай основната тръба. Макар видимостта да беше лоша, той усещаше силната турбуленция във водата и чувстваше, че в емисиите от тръбата има нещо опасно. В съзнанието му изплува образът на „Вентура“ и мъртвия й екипаж. Замисли се за Съмър и Тревър и размаха плавниците още по-силно въпреки увеличаващото се парене в дробовете.

Стигна до съединението на тръбите и веднага зави наляво, като следваше по-тънката тръба, на която беше попаднал, когато се гмурна. Вече чуваше свистенето на мехурчетата, които се освобождаваха под високо налягане. Мина над тръбата и видя веригата на котвата. Стрелна се към повърхността и излезе точно под носа на корабчето, като се ориентираше по веригата.

Подаде глава на повърхността и изпита чувството, че е сред лондонската мъгла. Плътен бял воал се издигаше над водата. Като държеше лицето си надолу, той преплува покрай корпуса до кърмата и стъпи на стълбичката, която Съмър бе спуснала от перилото. Надигна се над долното стъпало колкото да погледне. Белият облак се носеше над палубата и забулваше кабината.

Дърк издърпа мундщука от устата си и извика Съмър. Парлив вкус изпълни устата му, така че той отново налапа мундщука и пое въздух от кислородната бутилка. Заслуша се за няколко секунди, после слезе от стълбичката и притеснен се върна във водата.

Даде си сметка, че никой не му отговаря, защото корабчето е празно.

Около двеста метра по̀ на запад и на три метра под водата Тревър имаше чувството, че ще умре. Не можеше да повярва колко бързо ледената вода изсмуква силите и енергията му и почти убива волята му за живот. Ако не бяха бисерносивите очи на Съмър, които го гледаха умоляващо, би се отказал от борбата.

А очите бяха изумителни, трябваше да го признае, докато захапваше мундщука за глътка въздух. И излъчваха сякаш осезаема топлина. Той пое дълбоко въздух и й върна мундщука; усещаше, че умът му отслабва. Опита се да върне вниманието си върху изтръпващите си крака и зарита по-силно, като си припомни, че трябва да достигнат брега.

Беше решение, взето на мига, единственото, което можеше да ги спаси. С разширяващия се облак въглероден двуокис, който ги беше заобиколил, можеха да се насочат единствено към водата. Съмър си беше помислила да пререже котвата и да направят отчаян опит да побягнат през парата, но ако се забавеха и съвсем малко, докато запалят мотора, щяха да умрат. Освен това трябваше да мислят и за Дърк. Ако изплуваше под кърмата, докато потегляха, щяха да го нарежат на парченца. И сега надеждите да оцелее не бяха кой знае какви, но Дърк все пак би могъл да надплува газа с останалия му въздух.

— Във водата! — изкрещя Съмър, когато газът изригна, и се втурна към готовата за използване кислородна бутилка до перилата.

— Ти облечи подводния костюм. Аз ще взема бутилката — викна Тревър.

Съмър навлече подводния костюм и грабна маската, а Тревър бързо закопча бутилката. Едва успя да пъхне ръце в презрамките на спасителната жилетка, когато въглеродният двуокис обгърна корабчето. По-скоро паднаха, отколкото скочиха зад борда, като разплискаха ледената вода и се потопиха под смъртоносния облак.

Незащитен от студа, Тревър усети потапянето като удар от ток. Адреналинът му обаче беше толкова повишен, че не замръзна. Като се притиснаха лице в лице, двамата заритаха непохватно и се редуваха да поемат дъх от кислородната бутилка. Накрая успяха да изградят нещо като ритъм и започнаха да се движат с прилична скорост към острова.

Студът обаче бързо се отрази на Тревър. Ефектът първоначално не се усети, но после Съмър забеляза, че движението на плавниците му се забавя. Устните и ушите му започнаха да посиняват и тя разбра, че може да изпадне в хипотермия, и увеличи темпото, за да не загубят инерцията си. Мъчи се по този начин още трийсетина метра, като предчувстваше, че Тревър скоро ще се превърне в непосилна тежест. Погледна надолу с надеждата дъното да започне се издига, но виждаше само метър-два мътна вода. Нямаше представа колко далече са от острова и дали всъщност не плуват в кръг. Беше дошъл моментът да рискува и да се покаже над водата.

Пое дълбоко въздух от мундщука, преди да го върне на Тревър, и изплува до повърхността, като влачеше и него. Подаде глава и бързо се огледа, за да се ориентира. Най-лошите й страхове не се оправдаха. Бяха избягали, поне засега, от гъстите облаци въглероден двуокис, който все още се издигаше към небето недалече от тях. В обратната посока зелените хълмове на остров Гил бяха на по-малко от половин километър. Макар да не бяха плували по права линия, все пак се бяха движили в правилната посока и се бяха приближили към брега.

Вдиша няколко глътки въздух, без да й стане нищо, после се пресегна към Тревър и натисна бутона „надуй“ на спасителната му жилетка. Жилетката бързо набъбна и издигна Тревър към повърхността. Тя огледа разтревожено лицето му, а той успя да й намигне, но очите му си оставаха празни и безизразни. Тя хвана кислородната бутилка и го задърпа към брега. Тревър едва-едва размахваше крака зад нея.

Островът като че ли изобщо не се приближаваше и Съмър започна да се отчайва: нямаше да успее да извлачи Тревър до брега. Опитваше се да не гледа към целта си, а да се съсредоточи върху ритането с плавниците, но това я накара единствено да осъзнае, че краката й са като от олово. Бореше се да поддържа скоростта, когато усети, че спасителната жилетка на Тревър се изплъзва от ръцете й. Уплашена, че потъва, тя го задърпа по-силно. И тогава една глава изникна от водата до гърдите на Тревър.

Беше Дърк. Погледна Съмър, изплю мундщука и каза:

— Премръзнал е. Вдиша ли от газа?

— Не, само от студа е. Трябва да го изкараме на брега. Как ни откри?

— Видях, че кислородната бутилка я няма, и реших, че сте се отправили към брега. Изплувах малко по на юг и ви видях.

Без да говорят повече, двамата напрегнаха всички сили, за да стигнат по-бързо до брега. Появяването на Дърк даде сили на Съмър и тя изведнъж заплува с подновена енергия. След малко издърпаха Тревър на каменистия бряг.

— Трябва да му смъкнем дрехите — каза Дърк. — Ще му дам да облече моя костюм за гмуркане.

Съмър кимна и посочи. На стотина метра, до самото море, имаше малка дървена постройка.

— Прилича на рибарска хижа. Отиди да я видиш, докато му сваля дрехите.

— Добре. — Дърк смъкна кислородната бутилка и колана с тежестите. — И не го обръщайте в голяма веселба — предупреди я шеговито, обърна се и забърза по брега.

Не биваше да губи време, защото знаеше колко опасно е състоянието на Тревър. Затича се, доколкото можа с подводния костюм, и бързо стигна къщичката. Съмър имаше право — беше дъсчена рибарска хижа за преспиване на местните рибари, по-малка и от гараж за една кола. До външната стена имаше двесталитров варел и нацепени дърва. Дърк отвори вратата и видя единично легло, печка и скара за печене на риба. На полицата над печката имаше кибрит и той бързо запали огън и затича обратно.

Тревър седеше на един пън без риза, а Съмър смъкваше мокрите му панталони. Дърк му помогна да се изправи и двамата със Съмър почти го повлякоха към хижата, като току поглеждаха към пролива. Белите облаци още изригваха от водата като пара от вулкан.

Самата мъгла се беше събрала в издигаща се маса, която се простираше по целия пролив с височина петнайсетина метра. Забелязаха във водата червени петна, в които плуваха десетки мъртви риби.

— Трябва да е танкерът — реши Дърк. — Сигурно изпомпват това от другата страна на острова.

— Но защо го правят посред бял ден?

— Защото знаят, че сме тук — изсъска той ядосано.

Стигнаха хижата и сложиха Тревър на леглото. Съмър го зави с едно старо вълнено одеяло, а Дърк внесе още дърва отвън. Печката бързо затопляше малката хижа.

Изведнъж отдалече долетя някакво боботене.

Дърк и Съмър изскочиха навън и с ужас погледнаха към пролива. На три километра северно от тях се беше появил голям туристически кораб. Движеше се право към смъртоносния облак въглероден двуокис.

45.

Френският туристически лайнер „Дофин“ по разписание трябваше в продължение на една седмица да обиколи крайбрежието на Аляска и после да се завърне във Ванкувър. Внезапно разразила се стомашна инфекция обаче разболя почти триста пътници и това принуди капитана да съкрати пътуването от страх, че голяма част от туристите ще имат нужда от болнични грижи.

Дългият почти триста метра „Дофин“ беше един от най-големите, а и от най-новите туристически лайнери, които се движеха по Вътрешния пролив. Имаше три подгрети басейна, осем ресторанта и огромна обсерватория с остъклени стени над мостика и превозваше две хиляди и сто пътници в приятна атмосфера и лукс.

От брега на остров Гил Дърк и Съмър гледаха как лъскавият бял лайнер се приближава, но го виждаха единствено като кораб на смъртта. Токсичният въглероден двуокис все още излизаше от отворените тръби и облакът се простираше почти на километър във всяка посока. Лекият западен ветрец го държеше встрани от остров Гил, но го разпростираше още по-нататък по пролива. „Дофин“ щеше да премине през облака за около пет минути, достатъчно време за тежкия въглероден двуокис да проникне във всички отвори и системи за въздушно охлаждане на плавателния съд. Щом изместеше кислорода от въздуха, газът щеше да причини бърза смърт във всички кътчета на кораба.

— На борда сигурно има поне хиляда пътници — тревожно възкликна Съмър. — Трябва да намерим начин да ги предупредим.

— Може би в хижата има радио — допусна Дърк.

Втурнаха се в къщичката и без да обръщат внимание на мънкането на Тревър, я преровиха. Но радио нямаше. Дърк изскочи навън и огледа надигналия се облак в опит да види къде е изследователското корабче. То обаче беше безнадеждно скрито в парите.

— Колко въздух ти е останал в бутилката? — попита той припряно Съмър. — Мога да се опитам да се върна на корабчето и да ги предупредя по бордовото радио, но си изхабих цялата бутилка.

— Няма да можеш — отвърна Съмър. — И моята е почти празна. Няма да успееш да се върнеш жив на корабчето. Пък и аз няма да те пусна.

Дърк прие доводите на сестра си, още повече че и сам знаеше, че опитът му би се оказал смъртоносен.

Отчаяно се огледа, като търсеше начин да предупреди екипажа. Погледът му се спря на големия варел до хижата и той изтича и го отвори. Варелът беше почти пълен с бензин.

— Бензин — викна Дърк на Съмър. — Резерва за рибарите, за да презареждат лодките си.

— Можем да запалим огън на брега — предложи развълнувано Съмър.

— Да — съгласи се Дърк. — Но ще е по-добре във водата.

— Капитане, във водата точно пред нас има някакво препятствие — докладва дежурният офицер.

Капитанът на „Дофин“ не се разтревожи особено. С китовете, делфините и изтърваните трупи от корабите, които караха дървен материал, в пролива винаги имаше препятствия. Те обаче не безпокояха екипажа на големия кораб, защото той минаваше през тях като през клечки за зъби.

— На осемстотин метра пред нас, сър. — Дежурният офицер му подаде бинокъла.

Капитанът го вдигна пред очите си и огледа белия облак мъгла на пътя им. Точно пред облака във водата плаваше нещо, което приличаше на черна гърбица и се движеше заедно с по-малка синя гърбица. Капитанът го оглежда близо минута, като фокусираше бинокъла.

— Това е човек — каза накрая. — Прилича на леководолаз. Хелмс, намали скоростта на пет възела и имай готовност за промяна на курса.

Върна бинокъла на дежурния и отиде до цветния монитор, който показваше местоположението им. Прегледа отбелязаната дълбочина и видя, че на изток проливът е достатъчно дълбок, за да минат спокойно. И тъкмо да нареди на кормчията да заобиколи леководолаза, когато дежурният се обади отново:

— Сър, на брега има друг човек, който, изглежда, ни изпраща сигнал.

Капитанът пак взе бинокъла и погледна. Вече бяха наближили достатъчно леководолаза и капитанът видя, че той плува до дебело чаталесто дърво. В разклонението беше закрепен двесталитров варел. Леководолазът посочи брега и после се гмурна. Капитанът насочи бинокъла към брега и видя Съмър, нагазила до гърди във водата. И държеше нещо, което трябва да беше факла, защото пушеше. Хвърли я към дървото с варела и щом факлата докосна водата, лумнаха пламъци. След секунди варелът избухна и литна във въздуха.

— Пълен назад! Пълен назад! — извика капитанът на „Дофин“ и размаха ръце. — Свържете ме веднага с бреговата охрана.

46.

Дърк излезе на повърхността на двайсетина метра от горящия бензин и бавно заплува към лайнера, като от време на време вдигаше ръка и я спускаше — сигнала на гмуркачите за опасност. Внимателно наблюдаваше облака въглероден двуокис, който все още нарастваше зад горящия пън. Чуваше и как Съмър крещи на кораба да спре.

Но корабът все така се носеше към него и Дърк започна да се чуди дали на мостика има будни хора и дали някой е видял пиротехническите му изпълнения.

И тогава чу воя на сирените и видя как водата около кърмата започна буйно да ври. Капитанът даваше заден ход. Дърк обаче се зачуди дали вече не е късно.

Защото „Дофин“ продължаваше да напредва към отровния облак без никакви признаци на забавяне. Дърк заплува колкото можеше по-бързо, за да избегне носа, който вече се извисяваше над него. Почти се бе сбогувал с всяка надежда, че корабът ще спре, когато той изведнъж се разтресе, забави ход пред вече изгасващата огнена линия и спря. А после мъчително бавно пое назад, измести се стотина метра на север й накрая пак спря.

Една малка оранжева лодка вече бе спусната от борда и бързо се приближаваше към Дърк. Двама моряци грубо го издърпаха в нея. Третият, седнал на кърмата, му изръмжа с френски акцент:

— Ти идиот ли си бе? От Грийнпийс ли си?

Дърк посочи издигащата се бяла пара.

— Вкарай лодката там и ще си труп. И ти ще си идиотът, ако не ме послушаш.

И го изгледа твърдо в очите. Французинът се намръщи, но не каза нищо.

— На брега имам ранен, който има нужда от спешна медицинска помощ — продължи Дърк и посочи рибарската хижа.

Лодката се отправи към брега. Щом стигнаха, Дърк се втурна към хижата.

Съмър седеше на леглото, галеше Тревър по челото и го успокояваше. Погледът му изглеждаше по-разумен, но той все още говореше замаяно.

Когато се качиха на „Дофин“, Съмър отиде с Тревър в медицинския пункт, а Дърк на мостика. Капитанът, нисък и оплешивяващ, го изгледа надменно.

— Кой сте вие и какъв беше този огън? — попита рязко.

— Казвам се Пит и работя в Националната агенция за морско и подводно дело. Не можете да продължите по пролива, тъй като ще убиете всички на борда. Тази бяла мъгла е смъртоносен облак от въглероден двуокис, изпусната от един танкер. Наложи се да изоставим собственото си корабче и да доплуваме до брега, като сестра ми и още един човек едва се спасиха.

Дежурният офицер, който стоеше наблизо, поклати глава и се изсмя презрително.

— Що за нелепа история!

Дърк не му обърна внимание, гледаше капитана в очите.

— Казвам ви самата истина. Ако искате да рискувате живота на пътниците си, можете да продължите. Обаче първо ни оставете на брега.

Капитанът го гледаше изпитателно, но видя в очите му не лудост, а само хладна решителност. Дежурният при радара наруши мълчанието.

— Сър, забелязвам неподвижен плавателен съд сред облака мъгла на по-малко от километър вдясно от носа ни.

Капитанът се намръщи, после отсече:

— Добре, ще променим курса и няма да навлизаме повече в пролива. Между другото бреговата охрана вече е на път към нас. Ако ни заблуждавате, господин Пит, ще си изпатите.

След минута оранжево-бял вертолет на бреговата охрана на САЩ от Принс Рупърт зависна над лайнера.

— Капитане — каза Дърк. — Съобщете на пилота да не лети в и над белия облак. Но пък може да види интересни неща, ако прелети над северозападната част на остров Гил.

Капитанът нареди да предадат съобщението. Вертолетът изчезна за двайсет минути, после се появи отново над лайнера и пилотът съобщи по радиото:

— „Дофин“, потвърждаваме наличието на танкер до северната част на остров Гил. Изглежда, имате право за незаконното изпускане на газ. Обявяваме морска тревога чрез канадската брегова охрана и канадската конна полиция. Съветваме ви да промените курса си към канала на запад от остров Гил.

Капитанът му благодари, после се обърна към Дърк.

— Господин Пит, вие спасихте кораба ми от ужасна трагедия. Извинявам се за скептичното си отношение и ви благодаря за предупреждението. Ако има нещо на света, което бих могъл да направя, за да ви се отблагодаря, моля ви, само кажете.

— Ами, капитане, бих искал да си върна корабчето — отвърна Дърк.

Дърк и Съмър нямаха избор, така че останаха на борда на „Дофин“, докато той не пусна котва във Ванкувър следващата вечер. Тревър вече се бе оправил, но за всеки случай го изпратиха в болницата за наблюдение през нощта. Дърк и Съмър отидоха да го видят, преди да вземат влака за Сиатъл.

— Стопли ли се най-после? — попита Съмър, след като огледа планината одеяла, с които го бяха затрупали.

— Да. Тук се опитват да ме опекат жив — отвърна той, доволен, че я вижда. — Следващия път аз ще си сложа неопрена.

— Разбрахме се — засмя се тя.

— Успяха ли да задържат танкера? — попита Тревър вече сериозно.

— От „Дофин“ са го видели да се насочва към открито море, докато ние сме заобикаляли остров Гил. Сигурно са си плюли на петите, щом са видели вертолета. За щастие камерите на бреговата охрана са го заснели при плаващия терминал.

— Без съмнение ще успеят да го проследят до някоя от дъщерните фирми на Гоайет — добави Дърк. — Макар че той ще намери начин да се отърве от обвинението.

— Точно това е убило брат ми — заяви Тревър. — А за малко не уби и нас.

— Съмър каза ли ти, че е разшифровала съобщението на брат ти от „Вентура“? — попита Дърк.

— Не! — Тревър се надигна, седна и се взря в Съмър.

— Мисля си за това още откакто открихме „Вентура“ — каза тя. — И се сетих. Не е написал РУДИ. Искал е да напише „рудничен газ“.

— Рудничен газ?

— Да. Смес от азот й въглероден диоксид и други оксиди. Точно заради него миньорите са вземали със себе си канарчета, за да се предпазят от задушаване. Ако метанът е над шест процента, се получава експлозивният гризу. Брат ти е бил лекар, така че трябва да е бил наясно с тези неща. Мисля, че се е опитал да напише съобщението като предупреждение към другите.

— Трябва да тръгваме, за да не изпуснем влака — каза Дърк. — Гмуркането в топла вода засега ще го отложите. — И намигна на Тревър.

— И не забравяй, Сиатъл е само на сто и шейсет километра — каза Съмър на Тревър и го целуна.

— С влак. — Тревър се усмихна. — Но аз си искам корабчето.

— И сигурно ще си го получиш, преди ние да сме видели нашето — каза Дърк на Съмър, докато излизаха.

Щеше да се окаже обаче, че бърка. Два дни след като се върнаха в регионалното бюро на агенцията в Сиатъл, пристигна камион, натоварен с останалото им на остров Гил корабче. На седалката на кормчията ги чакаше бутилка скъпо бургундско вино.

47.

По указание на президента катерът на американската брегова охрана „Полярна зора“ гордо пресече морската граница с Канада на север от Юкон. Докато се движеше на изток през развълнуваните сиви води на Бофортово море, капитан Едуин Мърдок погледна през страничния люк на мостика, без да каже нищо, но с облекчение. Тук не ги очакваше въоръжена канадска флотилия, както предполагаха някои на борда.

Мисията им бе започнала съвсем безобидно преди няколко месеца, когато им предложиха да съставят сеизмологична карта на периферния лед по протежение на Северозападния проход. Това обаче беше преди произшествието с „Атланта“ и Лаборатория 7 за проучване на ледовете. Президентът, който не искаше да налива масло в огъня на канадското възмущение, първоначално отмени пътуването, но секретарят по отбраната все пак го склони да разреши мисията, като се позова на подразбиращото се досега одобрение на проекта от страна на канадците. Без друго били минали години, твърдеше секретарят, откакто САЩ били предизвиквали Канада за каквото и да било във вътрешните й води.

— Небето е чисто, радарният монитор е празен, вълнението е метър, до метър и четвърт — доложи старшият офицер на „Полярна зора“, сух като чироз афроамериканец, казваше се Уилкс. — Прекрасни условия.

— Да се надяваме да се задържат така и през следващите шест дни — отвърна Мърдок. Забеляза, че нещо в небето отдясно проблесна, и добави: — Нашите придружители от горния етаж още ли ни следват?

— Мисля, че ще ни държат под око поне през първите стотина километра в канадски води — отвърна Уилкс. Говореха за флотския разузнавателен Самолет Орион Р-3, който се рееше над тях. — След това ще правим всичко изцяло на своя глава.

Всъщност никой не очакваше канадците да им се противопоставят, но офицерите и екипажът бяха напълно в течение на разгорещените обвинения, които Отава бълваше през последните две седмици. Повечето ги разпознаваха като това, което си бяха — суетни преструвки от страна на неколцина политици в опита им да привлекат някой и друг глас в повече. Или поне така се надяваха.

„Полярна зора“ напредваше на изток през Бофортово море, като заобикаляше назъбените ледени блокове и влачеше оформен като шейна сеизмичен сензор, който отчиташе дълбочината и плътността на ледената покривка, покрай която минаваха.

По пътя почти нямаше движение, ако се изключат редки рибарски кораби или проучващи наличието на петрол съдове. Първата кратка арктическа нощ мина без произшествия и Мърдок започна да се успокоява. Екипажът се върна към обичайния си ритъм на работа, който щеше да осигури нормалното преминаване на почти триседмичния път до пристанището на Ню Йорк.

При движението им на изток леденото море се приближаваше все повече към сушата и постепенно, докато приближаваха залива Амундсен на юг от островите Банкс, ограничи свободния плавателен път до по-малко от петдесет километра. Когато отминаха триангулационния знак, че са на петстотин мили от Аляска, Мърдок с учудване констатира, че все още не са срещнали нито един канадски постови кораб. Бяха го предупредили, че два съда от канадската брегова охрана редовно патрулират в залива Амундсен и задържат поелите на изток товарни кораби, които не са заплатили таксата за преминаване.

— Остров Виктория се появи на хоризонта — докладва Уилкс.

Всички очи на мостика се напрегнаха, за да различат острова във влажната сива мъгла. По-голям по площ от щата Канзас, огромният остров простираше шестстотин и петдесет километровия си бряг срещу континенталната част на Северна Америка. Водният път пред „Полярна зора“ отново се стесни, когато влязоха в пролива Долфин и Юниън, кръстен на лодките, използвани от Франклин при една от по-ранните му експедиции. Леденият шелф продължаваше и по двата бряга, което свеждаше годната за плаване ширина до по-малко от петнайсет километра. За „Полярна зора“ не беше проблем да си пробие път и през еднометров лед, ако се наложи, но корабът се придържаше към свободния участък, осигурен от мекото пролетно време.

„Полярна зора“ измина още сто и шейсет километра през стесняващия се пролив и вече бе в канадски води втора нощ. Мърдок току-що се беше върнал на мостика след късната си вечеря, когато радистът съобщи за един, после за втори плавателен съд пред тях.

— В момента и двата са неподвижни. Единият е на север, а другият право на юг. При сегашния ни курс ще преминем между тях.

— Поне вече имаме ориентир — подхвърли Мърдок.

Когато ги доближиха, радарът показа още един кораб, по-голям, на петнайсетина километра по-напред. Постовите съдове, по един от всяка страна, запазиха мълчание, докато минаваха между тях, но после бавно заплуваха след „Полярна зора“.

— Май може да възникнат проблеми, когато стигнем до контролния пункт и се окаже, че не сме си платили таксата от двеста долара — каза капитанът.

— Няма нищо по радиото — отвърна старшият помощник. — Може би са просто отегчени.

Заедно със здрача се бе спуснала мъгла и далечното крайбрежие на остров Виктория изглеждаше тъмновиолетово. Мърдок се опита да разгледа кораба пред тях с бинокъла, но успя да различи само тъмносивия корпус. Коригира леко курса, за да го подмине отдясно на достатъчно разстояние. Това обаче не беше писано да стане.

Когато стигнаха на три километра от големия кораб, от сивата му сянка неочаквано изригна ореол от оранжева светлина. Чу се слабо изсвирване, последвано от експлозия на четиристотин метра отдясно на „Полярна зора“. Стълб вода се издигна на над десет метра във въздуха.

— Стрелят по нас! — смаяно възкликна Уилкс.

След секунда радиото най-накрая се пробуди.

— „Полярна зора“, „Полярна зора“, тук канадският военен кораб „Манитоба“. Навлезли сте незаконно в суверенни води. Пуснете котва и се пригответе да ни допуснете на борда.

Мърдок грабна микрофона на радиото.

— „Манитоба“, говори капитанът на „Полярна зора“. Транзитният ни маршрут е одобрен от министерството на външните работи в Отава. Моля, разрешете ни да продължим.

Изскърца със зъби, докато изчакваше отговора. Имаше стриктни указания в никакъв случай да не дава повод за конфронтация. Освен това го бяха уверили, че няма да има никакви проблеми при транзитното си преминаване. А сега по него стреляха от „Манитоба“, чисто нов канадски крайцер, построен специално за служба в Арктика. Макар да се водеше военен кораб, „Полярна зора“ нямаше оръжие, а и не беше особено бърз — със сигурност не беше в състояние да се надбягва със съвременен крайцер, а с двата по-малки канадски кораба, които блокираха изхода му, изобщо нямаше накъде да избяга.

Радиосъобщението на Мърдок остана без отговор. А после на борда на „Манитоба“ се видя още един оранжев блясък. Този път снарядът от 130-милиметровото оръдие на военния кораб падна само на петдесетина метра от кораба на бреговата охрана, а подводният взрив го разтресе целия. Радиото на мостика изпука отново.

— „Полярна зора“, тук „Манитоба“ — прозвуча учтив глас, което беше изключително нелепо в ситуацията. — Настоявам да пуснете котва и да ни допуснете на борда. За съжаление заповедите ми са да ви потопя, ако не се подчините. Край.

Мърдок не изчака нова оранжева светкавица откъм „Манитоба“, а нареди на кормчията:

— Стоп всички двигатели.

После със сериозен глас уведоми по радиото „Манитоба“ за решението си. Накара радиста да изпрати бързо кодирано съобщение до щаба на бреговата охрана в Джуно, в което обясни какво им се е случило, и търпеливо зачака канадските гости. Чудеше се дали това не означава край на кариерата му във флота.

Тежковъоръжено отделение на канадските специални части спря лодката си до „Полярна зора“ и бързо се качи на борда. Уилкс посрещна канадците и ги придружи до мостика. Командирът им, нисък човек с хлътнали бузи, отдаде чест на Мърдок.

— Лейтенант Карпентър, втори отряд с особено назначение към специалните части — представи се той. — Имам заповед да поема командването на кораба ви и да го закарам в пристанището на Куглуктук.

— А какво ще стане с екипажа ми? — попита Мърдок.

— Това ще реши началството.

Мърдок изгледа нисичкия лейтенант и попита недоверчиво:

— Армейски офицер, който командва стометров кораб?

— Бивш моряк от търговския флот — усмихна се Карпентър. — А от дванайсетгодишен помагах на баща ми да извозва въглища.

— Рулят е ваш — каза Мърдок и направи крачка встрани.

Верен на думите си, Карпентър умело преведе „Полярна зора“ през пролива до западната страна на залива Коронейшън и след осем часа го вкара в малкото пристанище на Куглуктук. Неколцина канадски полицаи чакаха на кея. „Манитоба“, който беше следвал отблизо „Полярна зора“ до пристанището, изсвири със сирената си и се върна към залива.

Екипажът на „Полярна зора“ бе заставен да слезе на брега под строй. После ги заведоха в една бяла къща, навремето склад за риба, а сега запусната и неподдържана. Осигуриха им обаче доста удобства — предложиха им топла храна, студена бира, книги и видеоапаратура за забавление. Мърдок се обърна към дежурния полицай и попита:

— Колко дълго ще ни държите тук?

— И аз не мога да ви кажа. Знам само, че правителството ни настоява за извинение и компенсация за унищожения леден лагер в Бофортово море и официално признание, че Северозападният проход е по право част от вътрешните водни пространства на Канада. Отговорът зависи от вашето правителство. Отношението към хората ви ще бъде почтително, но трябва да ви предупредя да не се правят опити за бягство. В такъв случай имаме право да употребим сила.

Мърдок кимна и скри усмивката си. Добре знаеше, че канадските условия ще се посрещнат във Вашингтон с крайно неудоволствие.

48.

Когато Пит слезе от пътническия самолет в Калгари, новината за пленяването на „Полярна зора“ вече беше по всички медии. Около телевизорите на летището се трупаха тълпи пътници. Един канадски политически коментатор тъкмо призоваваше за спиране на целия износ на петрол, газ и водноелектрическа енергия за САЩ, докато Щатите не приемат, че законният собственик на Северозападния проход е именно Канада. Пит намери един тих ъгъл и набра директния телефон на кабинета на вицепрезидента. Секретарката го свърза веднага и деловият и малко раздразнен глас на Джеймс Сандекър прозвуча в слушалката:

— Говори бързо, Дърк. Затънал съм до гуша с тая канадска история.

— Току-що научих новината тук, в Калгари — отвърна Пит.

— Това е доста далече. Какво правиш в Калгари?

— Изчаквам първо полета си до Йелоунайф, откъдето ще взема местен вътрешен самолет до Туктояктук. „Нарвал“ е закотвен в пристанището там, откакто прибра оцелелите от канадската ледена лаборатория.

— От там започна цялата бъркотия. Бих искал да хвана за гушата истинския виновник за разбиването на лагера. Междувременно ти побързай да изкараш кораба от канадски води и се връщай във Вашингтон.

— Руди в момента пътува към Вашингтон с указания да спре всички проекти за проучвания на агенцията около Канада и да изкара всичките ни плавателни съдове в неутрални води. А аз имам една специална задача тук, трябва лично да спра нещо.

— Това свързано ли е с научния проблем, който е влязъл под кожата на жена ти и с който тя ме преследва?

„Браво на Лорън — помисли Пит. — Вече е подгонила стареца“.

— Да, наистина. Трябва да открием източника на рудата, адмирале.

Последва мълчание. Пит чу шумолене на някакви книжа.

— Лорън е голям майстор на политическите доклади — изсумтя накрая Сандекър. — Бих я взел с удоволствие в своя екип, когато й омръзне в Конгреса.

— Не съм сигурен, че избирателите й ще я пуснат.

— Този рутений… това сериозно ли е?

— Да, всичко е напълно доказано. Пък и някой друг е тръгнал по следите му, което доказва колко е важен.

— Ако превърнем изкуствената фотосинтеза в реалност, той ще се окаже безценен. Не ми се обяснява колко зле е икономиката ни заради енергийната криза. Указът на президента за въглерода ни поставя в още по-тежко положение. Ако не намерим някакъв изход, ни чака истинска катастрофа.

— Да, този минерал може да се окаже единственото ни спасение — съгласи се Пит.

— Лорън твърди, че е възможно находището му да е свързано по някакъв начин с изчезналата експедиция на Франклин.

— Има някои сериозни основания за това. Изглежда, този източник може да стане изключително важен за първоначалното снабдяване с рутений.

— И искаш да организираш издирване?

— Да.

— Това е най-неподходящият момент, Дърк.

— Няма как. Въпросът е прекалено важен, за да си позволим да го пропуснем. Бих искал да знам каква е тази история с „Полярна зора“.

— Линията, по която говориш, безопасна ли е?

— Не.

Сандекър се поколеба.

— Кокошките, изглежда, искат да снесат яйца, но петелът още обикаля курника.

— След колко време е закуската?

— Скоро, много скоро.

Сандекър често говореше за генералите от Пентагона като за кокошки заради кокардите с орел на фуражките им. Посланието му беше ясно. Секретарят по отбраната настоява за военен отговор, но президентът още не е взел решение. Нещата обаче съвсем скоро ще се изяснят.

— Исканията на Канада се разглеждат сериозно — продължи Сандекър. — Трябва да прибереш кораба си и да се измъкнеш през Аляска… ако канадците те пуснат да излезеш от пристанището. Не ги дразни, Дърк. Изобщо не мога да ти помогна в канадски води. Всичко това най-вероятно ще отшуми до няколко седмици и тогава ще можеш спокойно да продължиш търсенията си.

Няколкото седмици обаче можеха лесно да се превърнат в месеци и летният сезон в Арктика да се изтърве. А ако се случеше и някое преждевременно застудяване, търсенията около остров Кинг Уилям също щяха да се отложат до пролетта.

— Имаш право, адмирале. Ще освободя „Нарвал“ и ще отплавам с него в по-безопасни води.

— Точно така, Дърк. И недей да се бавиш.

Дърк обаче нямаше никакво намерение да отплава с „Нарвал“ към Аляска. Дори телефонният им разговор да бе подслушан, той беше казал каквото трябва. Пък и не беше заблудил Сандекър. Ако се изведеше по-нататък в Прохода, „Нарвал“ наистина щеше да се окаже в по-спокойни води, отколкото в Бофортово море.

В кабинета си Сандекър поклати глава. Познаваше Пит почти като собствен син. И му беше съвсем ясно, че той изобщо няма намерение да отплава с „Нарвал“ към Аляска.

49.

Белите точици се носеха лениво в тъмното небе и с приближаването си към земята постепенно наедряваха. Първи в снега тупнаха три големи дървени сандъка, боядисани в бяло, за да са като всичко наоколо. Последваха ги три човешки фигури от общо десет, като всяка се изтърколваше като топка, щом достигнеше земята. Веднага след това всеки от хората се освобождаваше от ремъците си, навиваше парашута на топка и бързо го заравяше в снега.

Слабият вятър беше разпръснал хората на площ от около километър, но след няколко минути те се събраха при един от сандъците. Макар да нямаше луна, видимостта надхвърляше стотина метра заради ярките звезди по небосвода. Хората бързо се строиха пред командира си — висок мургав човек, казваше се Рик Роман. Както и останалите, Роман беше с бял камуфлажен костюм със съответстваща каска и очила за нощно виждане. На кръста си носеше автоматичен пистолет колт 45-и калибър.

— Поздравявам ви с доброто приземяване. Остава ни само час тъмнина, така че да се захващаме за работа. Зеленият екип има грижа за бягството, ако се наложи, а синият — за десантните лодки и преносимия команден пункт. Да тръгваме.

Парашутистите, членове на елитните армейски части Делта Форс, бързо се заеха със сандъците. В два от тях бяха надуваемите лодки „Зодиак“ и някои принадлежности за лагеруване в студено време. В третия имаше минибулдозери, захранвани с акумулатори. В по-малък контейнер, поставен в третия сандък, беше подредено допълнително въоръжение, муниции, храна и медицински принадлежности.

— Сержант Бохоркес, елате с мене — нареди Роман.

Черноок човек с масивно телосложение и преждевременно побеляла коса бързо отиде при командира. Капитанът го поведе към една близка навяна от вятъра върху купчина ледени късове пряспа.

— Хубава и ясна нощ, сър — отбеляза Бохоркес.

— Ясна, но студена като пингвински задник — отвърна Роман и се намръщи. Беше минус дванайсет. Роман беше отрасъл в Хавай и въпреки годините арктическа подготовка не можеше да свикне със студа.

— Можеше да е и по-лошо — отвърна Бохоркес и показа ослепително белите си зъби. — Поне не вали.

Изкачиха възвишението и спряха. Мастиленочерните води на залива Коронейшън се вълнуваха на километър и половина от тях, а три километра по-нататък блещукаха светлините на Куглуктук. Доставените със специален полет на транспортния самолет С-130 от базата Ейеслън във Феърбанкс бойци бяха изпратени да открият и приберат екипажа на „Полярна зора“, като мисията им беше одобрена лично от президента.

— Как ти се вижда? — попита Роман, без да откъсва поглед от светлините на градеца.

Сержантът беше двайсетинагодишен и беше служил в Сомалия и Ирак, преди да го вземат в елитните Делта Форс. Както повечето членове на арктическото отделение, беше изкарал доста време в планините на Афганистан.

— Сателитните снимки са добри. Платото не е прекалено набраздено. — Той се обърна към мястото, където бяха скочили. — Доста лесно ще си осигурим терен за писта.

Погледна към залива и посочи:

— Онази отсечка обаче е по-дълга, отколкото бих искал.

— И аз се тревожа за нея — отвърна Роман. — Нощите тук са толкова кратки, че се притеснявам колко от тъмното време ще изпуснем само докато извлечем лодките до водата.

— Можем да ги подготвим още от тази вечер, капитане.

Роман погледна часовника си и нареди:

— Свалете зодиаците колкото можете по-надолу, преди да се разсъмне, и ги покрийте с нещо. Можем да си позволим малко повече работа тази вечер, защото утре ни чака дълга почивка.

Под малкото останало прикритие на тъмнината командосите се засуетиха по леда като зайци под въздействието на адреналин. Членовете на зеления екип бързо оформиха в леда писта, която щеше да обслужи самолетите с вертикално излитане — средството им да се махнат оттук. Зоната за приземяване беше подбрана със същите съображения — равно, сравнително прикрито плато, достатъчно близо за нанасяне на удар по Куглуктук. Макар способните да променят положението си ротори да позволяваха вертикално кацане и излитане, капризният арктически климат налагаше самолетите да се използват внимателно. Войниците измериха и маркираха двестаметрова пътека през леда, после започнаха да я обработват с минибулдозерите. Нагласени да работят тихо, миниатюрните машини започнаха ефективно Да Стържат и изравняват леда.

В края на пистата синият екип направи частично скривалище, което донякъде прикри няколкото бели палатки за лагера, бъдеща защита от вятъра. След като осигуриха най-важните си удобства, войниците започнаха да надуват гумените зодиаци, които побираха по двайсет души. Качиха лодките на алуминиеви шейни, за да ги влачат по леда.

Роман и Бохоркес помогнаха на четиримата бойци от синия екип да извлекат двете лодки. Когато стигнаха билото на възвишението, хоризонтът на юг вече беше започнал да порозовява. Роман спря да си поеме дъх и изгледа далечните светлинки на кораба, който пресичаше залива към Куглуктук. След секунди продължиха от другата страна. Наклонът помагаше, но пък ледът се оказа по-назъбен, което ги затрудняваше.

Бяха се придвижили близо километър, когато златните пламъци на слънцето се извиха в дъга над югоизточния хоризонт. Бойците се напрегнаха да бутат и влачат лодките още по-бързо, тъй като знаеха, че най-големият риск за мисията им е преждевременното откриване.

Изтече цял час, преди изтощените мъже да стигнат до брега на залива Коронейшън. Роман нареди лодките да се поставят полегато и да ги прикрият със сняг. После се върнаха в лагера и видяха, че другарите им вече са оформили пистата. Роман я огледа и доволен се прибра в палатката си. Подготовката за мисията бе преминала като по ноти. Щом дългият арктически ден отминеше, щяха да започнат акцията.

50.

Малкият самолет подскочи на ледената писта и зарулира към барачката с избелял надпис ТУКТОЯКТУК на фасадата. Щом витлата спряха да се въртят, един летищен работник с дебел оранжев гащеризон отвори страничната врата, с което пусна вътре облак леден въздух. Пит, който чакаше до изхода заедно с останалите пътници, главно служители от петролния бизнес, облече тежка шуба, преди да излезе. Посрещна го мразовит вятър, който сваляше температурата до минус двайсет.

Докато бързаше към малкия терминал, едва не го отнесе ръждив пикап, който пресече пистата и с дрънчене спря пред вратата. От него изскочи набит човек, увит от глава до пети в много слоеве дрехи. Приличаше на гигантска ходеща възглавница.

— Това дали е мумията на някой фараон, или е погребаният тук мой директор по подводни технологии? — попита театрално Пит.

Човекът смъкна шала, с който се беше увил, и се видя преданото лице на Ал Джордино.

— Аз съм влюбеният в тропиците твой директор по технологиите — отвърна той. — Скачай в топлата ми каляска, преди и двамата да се превърнем в ледени близалки.

Пит грабна багажа си от количката, тръгнала към терминала, и го хвърли в каросерията на пикапа.

В терминала една жена с къса коса стоеше до прозореца и ги гледаше. Докато се качваха, бързо отиде до телефонния автомат и набра ванкувърски номер за сметка на адресата.

Джордино включи на скорост и задържа ръкавицата си над решетката на отоплението, докато подаваше газ.

— Екипажът на кораба гласува — съобщи той. — Дължиш ни надбавка за студеното време плюс едноседмична ваканция в Бора-Бора в края на тази мисия.

— От къде на къде? — засмя се Пит. — Дългите летни дни в Арктика са прочути с лечебния си климат.

— Лятото още не е дошло. Най-високата температура вчера беше минус единайсет, а към нас се движи и нов студен фронт. Което ми напомня — успя ли Руди благополучно да се измъкне от чудесната ни зима?

— Да. Не успяхме да се засечем по летищата, но той ми позвъни да докладва, че се е настанил удобно в главната квартира на агенцията.

— Сигурно в момента си пие коктейла в някое кафене на брега на Потомак само за да ме дразни.

Летището беше близо до градчето и Джордино трябваше да мине само няколко пресечки, преди да стигнат пристанището. Разположеният на голото крайбрежие на Северозападните територии Туктояктук беше малко инуитско селище, което се бе разраснало в местен център на проучванията за петрол и газ.

Спряха до тюркоазния корпус на „Нарвал“ и Джордино отиде в близката сграда с табелка „Началник на пристанището“ да върне ключовете на взетия под наем пикап. После двамата с Пит разтовариха багажа и се качиха на борда, където ги чакаха капитан Стенсет и Джак Далгрен.

— Да не би Лорън да ти е обработила китарата с точилката? — попита Далгрен и кимна към превързаната глава на Пит.

— Още не. Това е просто резултат от лошото ми шофиране — отвърна той.

Седнаха в салончето до камбуза на чаша кафе. Далгрен описа още подробности за откриването на термичния отвор, а Стенсет разказа за спасяването на оцелелите от канадската ледена лаборатория.

— Каква е местната версия за виновника? — попита Пит.

— Тъй като описанието на оцелелите съвпада напълно с разказа на нашата фрегата „Форд“, всички си мислят, че е военноморският флот. Ние, разбира се, знаем, че тогава фрегатата е била на петстотин километра от там — отвърна Джордино.

— Онова, което никой не взема под внимание, е, че наоколо има много малко активни ледоразбивачи — намеси се Стенсет. — Освен ако не е някой съвсем случаен кораб, който е рискувал кожата си или глупаво се е отклонил от курса си, броят на потенциалните виновници е сравнително ограничен.

— А единственият американски ледоразбивач наблизо е „Полярна зора“ — добави Джордино.

— Можем да го наричаме вече канадски — уточни Далгрен.

— Но и той не отговаря на описанието — каза Стенсет. — Това ни оставя с шепа канадски военни плавателни съдове, корабите придружители от Атабаска или някой чуждестранен ледоразбивач — датски или дори руски.

— Мислиш ли, че лагерът е ударен случайно от канадски военен кораб и те се опитват да го прикрият? — попита Пит.

— Единият учен, казва се Бю, се кълне, че е видял американския флаг в добавка към номера на корпуса, който съвпада с номера на „Форд“ — напомни Далгрен.

— Пак не се връзва — замислено каза Джордино. — Канадските военни не биха искали да предизвикат конфликт, като се преструват, че са американски военен кораб.

— А не може ли да са корабите придружители от Атабаска? — попита Пит.

— Според канадските закони всички търговски съдове, преминаващи през участъците на Северозападния проход, трябва да се придружават от ледоразбивач — обясни Стенсет. — Тази задача се изпълнява от частна фирма, „Атабаска Шипинг“. Тя разполага с няколко големи влекача, които често изтеглят флотилията океански шлепове. Преди няколко седмици видяхме един — влачеше огромен шлеп за втечнен природен газ през Беринговия проток.

Очите на Пит светнаха. Той отвори куфарчето си, извади снимката на голям шлеп, който се строеше в Ню Орлиънс, и я подаде на Стенсет.

— Прилича ли на този?

Стенсет взе снимката и кимна.

— Да, определено е от този тип. Шлепове с такава големина не се срещат често. Важно ли е това?

Пит разказа на събеседниците си за търсенето на рутения, което беше предприел, за следите, които водеха към Арктика, и за възможната връзка с Мичъл Гоайет. Провери някои от книжата, които бе получил от Йегър, и те потвърдиха, че компанията „Атабаска Шипинг“ е една от дъщерните фирми на Гоайет.

— Щом превозва газ и петрол от Арктика, Гоайет явно се преструва, че е голям поборник за опазване на природната среда — отбеляза Джордино.

— Един пристанищен работник, с когото се запознах в бара, ми разказа, че е товарил от Куглуктук огромни количества петролен пясък, или битум, предназначени за Китай — спомни си Далгрен. — Добави, че доставките заобикаляли правителственото решение да се затворят рафинериите в Албърта заради парниковите газови емисии.

— Обзалагам се, че ги е товарил на шлеповете на Гоайет — реши Пит. — Може да са били дори неговите собствени запаси битум.

— Изглежда, Гоайет има сериозни основания да открие и резервите от рутений — предположи Стенсет. — Как смяташ да го изпревариш в това?

— Като намеря един сто осемдесет и пет годишен кораб — отвърна Пит и им разказа за откритията на Пърлмутър и данните, които свързват минерала с експедиционния кораб на Франклин „Еребус“.

— Знаем, че корабите първоначално са били изоставени на северозапад от остров Кинг Уилям. Инуитските предания поставят „Еребус“ по̀ на юг, така че е възможно движещият се лед да ги е преместил, преди да потънат.

Стенсет се извини и изтича до мостика, докато Далгрен разпитваше Пит какво се надява да открие.

— Ако ледовете не са смазали корабите, има възможност те да са цели и чудесно запазени.

Стенсет се върна в салончето с наръч карти и фотографии. Отвори една морска карта на района около остров Кинг Уилям, после извади сателитна снимка на същата област.

— Сателитна снимка на пролива Виктория. Разполагаме с най-новия фотографски материал за целия район. Някои области по на север все още са сковани от ледовете, но водите около остров Кинг Уилям вече са сравнително свободни заради по-ранното топене тази година. — Остави снимките на масата, за да ги видят всички. — Морето е общо взето чисто на мястото, където Франклин е бил скован преди сто шейсет и пет години. Все още има някои плаващи ледове, но няма нищо, което да затрудни търсенето.

Пит кимна със задоволство, но Далгрен поклати глава и попита:

— Не забравяме ли една изключително важна подробност? Канадците ни прогониха от водите си. Единствената причина да ни разрешат сега да сме тук е, че се престорихме, че имаме проблем с руля.

— С твоето пристигане тези проблеми се решиха — каза Стенсет на Пит и му намигна.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, ти имаше задачата да измислиш стратегия за преодоляване на проблемите на Джак.

— Ами, както Джак би потвърдил, ние направихме каквото можахме да се сприятелим с малкия контингент на канадската брегова охрана в Тук — започна Джордино, като употреби местното съкращение за инуитското име на града. — И докато лично на мене това ми излезе някои сериозни сметки в местния бар, ако не броим махмурлука на Джак, постигнахме доста добър успех.

Отвори една от картите, на която бе показана западната част на пролива, и прокара пръст по бреговата линия.

— Нос Батхърст, ето тук, е на триста километра източно от нас. Канадците са разположили там радарна станция, с която засичат насоченото на изток движение. Могат да предупредят по радиото Куглуктук, където разполагат с няколко кораба, а могат да се обадят и при нас, в Тук, където винаги държат един малък ледоразбивач. За наш късмет канадците държат повечето си съдове за засичане от другата страна на Прохода, за да залавят там съдовете, влизащи през Бафиновия залив.

— Последния път, когато проверих, не разполагахме на изследователските си кораби с устройства за изплъзване от радарно наблюдение — отвърна Пит.

— Те не ни трябват особено — продължи Джордино. — За наш късмет в пристанището има един корейски кораб с някаква повреда в двигателя. Пристанищният началник ми каза, че нередностите са отстранени и че корейците заминават още днес. Корабът пътува само до Куглуктук с товар от резервни части за петролните сонди, така че ще се движи без придружител ледоразбивач.

— И ти предлагаш да се залепим до него?

— Точно така. Ако успеем да се задържим близо до десния им борд, докато отминем Батхърст, може и да не ни засекат.

— А канадските охранителни катери? — попита Далгрен.

— Ледоразбивачът от Тук влезе в пристанището тая сутрин, така че едва ли ще го върнат отново в морето — отвърна Джордино. — Така остават само двата кораба в Куглуктук. Бас държа, че единият от тях се навърта около „Полярна зора“, който е откаран там. Значи ни остава само един, покрай който трябва да се промъкнем.

— Мисля, че си струва да поемем риска — реши Пит.

— Но какво да кажем за въздушното наблюдение? Нали канадските военновъздушни сили облитат района от време на време? — попита Далгрен.

Стенсет издърпа от купчината друг лист.

— Тук ще ни дойде на помощ майката природа. Прогнозата за следващата седмица е доста мрачна. Ако потеглим днес, навярно ще се движим заедно с един фронт от ниско атмосферно налягане, който ще обхване целия архипелаг.

— Бурно време. — Джордино поклати глава. — Няма защо да се чудим, че в небето няма самолети.

Пит погледна хората около масата с доверие. Всички те бяха безспорно лоялни приятели, на които се бе осланял в трудни времена.

— Значи е решено — заключи той. — Ще дадем на товарния кораб няколко часа преднина и ще потеглим. Ще го направим да изглежда, че се връщаме в Аляска. След като се отдалечим от брега, ще заобиколим и ще настигнем кораба доста преди Батхърст.

— Няма да ни е трудно. Бием ги по скорост с поне осем до десет възела.

— Още нещо — напомни Пит. — Докато политиците разрешат въпроса с „Полярна зора“, ние действаме на своя глава. И е доста вероятно да споделим участта на „Зора“. Затова искам на борда само доброволци. Всички учени и спомагателни членове на екипажа ще слязат от „Нарвал“ възможно най-незабелязано. Направете каквото трябва да им осигурите легла и полет от тук. Ако някой любопитства, кажете му, че сме служители на петролна компания, които се преместват на друг обект.

— Ще имаме грижата — обеща Стенсет.

Пит остави чашата си и погледна над масата с неочаквано притеснение. На отсрещната стена беше окачена картина на кораб от XIX век, попаднал сред разрушителна буря, с разкъсани платна и чупещи се мачти. Пред носа му се виждаха назъбени скали, готови сякаш да го захапят и да го направят на трески.

Бурно време наистина, помисли си той.

51.

Дебел облак черен дим се понесе от комина на товарния кораб и синият му корпус се отдели от дока. Застанал на мостика на „Нарвал“, Бил Стенсет наблюдаваше как корейският кораб напуска малкото пристанище на Туктояктук и навлиза в Бофортово море. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на една от кабините долу.

— Пит слуша — чу се веднага.

— Корейският кораб потегли.

— Какво е положението с нашия екипаж?

— Всички непряко заети с плаването са на брега. Мисля, че сме запълнили всички хотели в града. Е, те, разбира се, са само два. Уреден е и полетът на всички до Уайтхорс. От там ще им е съвсем лесно да се пренасочат към Аляска, дори към Ванкувър. Останалите на борда са четиринайсет.

— Наистина доста ограничен състав. Кога можем да тръгнем?

— Реших да вдигнем котва след още два часа, за да не събудим подозрения.

— Трябва да предупредим домакините си, че се отправяме към къщи.

— Точно това мисля да направя — отвърна Стенсет.

Затвори телефона, повика за всеки случай и Джордино и тръгна към участъка на канадската брегова охрана. Канадският командир не изглеждаше толкова обезпокоен от предстоящото тръгване на Стенсет, колкото от загубата на чара на Джордино в местния моряшки бар. Тъй като изследователският кораб нямаше защо да го тревожи, командирът се сбогува, без и да помисли за осигуряване на придружител в канадски води.

— С твоята проява на добра воля би могъл да имаш бъдеще в дипломацията — шеговито подхвърли Стенсет на Джордино.

— Черният ми дроб веднага ще възрази — отвърна Джордино.

Отидоха в офиса на пристанищния началник и Стенсет плати таксата за престоя им. Навън видяха Пит, който излизаше от малък железарски магазин с триъгълен пакет под мишница.

— Да не би нещо да липсва на борда? — попита Стенсет.

— Не — сухо се усмихна Пит. — Просто допълнителна осигуровка за открито море.

След два часа, когато „Нарвал“ с бавен ход излезе от пристанището, небето беше притъмняло. Разминаха се с една малка боядисана в черно лодка, която явно търсеше убежище от лошото време в пристанището, и Пит помаха от мостика на смелите мъже, които изкарваха хляба си в суровото Бофортово море.

Когато Северозападните територии изчезнаха от погледа им, вълните бяха нараснали до два метра. Въздухът се изпълни с рехави снежинки, които ограничиха видимостта до по-малко от два километра. Лошото време подпомогна тайното измъкване на „Нарвал“, който с лекота промени курса си на изток. Корейският кораб имаше трийсетина километра преднина, но по-бързият „Нарвал“ започна бързо да скъсява дистанцията. След няколко часа продълговатото очертание на товарния кораб се появи на екрана на радара, капитан Стенсет установи разстояние от пет километра, изравни скоростта на двата съда и започна да следва всеки завой на корейците, които пуфтяха покрай неравния бряг.

На малко над сто километра пред тях нос Батхърст стърчеше в морето като щръкнал палец. Там беше идеалното място за проследяване на морското движение, навлизащо от запад в залива Амундсен. Макар най-близката суша на север, остров Банкс, да беше на още сто и шейсет километра, морските ледове стигаха на петдесетина километра от носа. С радарен обхват от около осемдесет километра малката брегова застава с лекота наблюдаваше всички плавателни съдове, плаващи в открито море.

Докато Пит и Стенсет проучваха картата на приближаващия се нос, Далгрен влезе на мостика с лаптоп и точещо се подир него валмо кабели. Спъна се в една брезентова торба до стената и няколко кабела се разкачиха.

— Кой си е оставил мръсното пране тук? — възмутено извика той.

После обаче се усети, че в торбата има образци от камъни, и подритна един, който се беше изтърколил.

— Оказва се, че това е твоето пране — подигра го Стенсет. — Това са образците, които с Ал взехте от термалния отвор. Руди трябваше да ги отнесе за анализ във Вашингтон, но явно ги е забравил на мостика.

— Милият Руди — изсумтя Далгрен. — Може да направи атомна бомба от кутия с кучешка храна, но не може да се сети сутрин да си завърже обувките.

Пъхна камъка в джоба си, пристъпи към руля, отвори един капак под пулта за управление и започна да свързва кабелите.

— Сега ли реши, че е моментът да преформатираш навигационната ни система, Джак? — възмутено попита Стенсет.

— Просто събирам данни за една компютърна игра — отвърна Далгрен, изправи се и включи лаптопа.

— Не мисля, че имаме нужда от игри на мостика — възмутено продължи Стенсет.

— Според мене тази ще ви хареса — настоя Далгрен и бързо въведе серия команди. — Нарекъл съм я „кормчия в сянка“.

На екрана на малкия компютър изведнъж се появиха образите на два кораба, плаващи един под друг. В горния край на монитора изникна лъч сива светлина и освети по-голямата част от екрана, с изключение на движещата се сянка под горния кораб.

— Една малка програма, която изработих с помощта на корабната джипиес система и на радара. Сивата светлина се излъчва от Батхърст и имитира радарния обсег на заставата.

— И това ни позволява да останем извън обсега на наземната радарна система — довърши мисълта му Пит.

— Точно така. Заради променящия се ъгъл към радарната станция трябва постоянно да коригираме положението си зад товарния кораб. Просто не бива да стоим в едно и също положение спрямо корейците, защото ще ни открият при промяна в ъгъла на наблюдението. Ако кормчията ни държи в рамките на очертаната сянка, твърде вероятно е да преминем покрай Батхърст като Невидимия на Уелс.

Стенсет проучи екрана, после се обърна към кормчията.

— Дай да го опитаме, преди да сме навлезли в обсега. Напред с една трета от мощността. Докарай ни на петстотин метра от десния им борд и изравни скоростта.

— И да стана „кормчия в сянка“? — захили се кормчията.

— Ако номерът проработи, имаш шест кутии бира от мене, Джак — обеща капитанът.

— Съгласен съм, ако бирата е „Лоун Стар“ — отвърна кормчията.

„Нарвал“ набра скорост и скоро светлинките на товарния кораб замъждукаха пред носа им. Кормчията придвижи кораба на агенцията вдясно и продължи да се доближава към корейците.

— Само едно нещо ме безпокои — замислено каза Стенсет, докато оглеждаше ръждясалия корпус на товарния кораб. — След като сме толкова близо до него, капитанът ще ни повика по радиото. А канадските ни приятели в Батхърст със сигурност разполагат и с уши, освен с очи.

— Допълнителната ми осигуровка — промърмори Пит. — За малко да я забравя.

Слезе до каютата си и след минутка се върна с триъгълния пакет, който беше купил от Туктояктук.

— Виж как ще е с това — каза и подаде пакета на Стенсет.

Капитанът го отвори и извади канадски флаг.

— Ти наистина си решил да си търсим белята — промърмори, докато го оглеждаше.

— Правя го само заради товарния кораб. По-добре е корейците да си мислят, че сме част от канадския арктически патрул. Така е по-малко вероятно да си задават въпроса защо висим до борда им.

Стенсет изгледа първо Пит, после Далгрен и въздъхна:

— Напомнете ми никога да не залагам срещу вас, момчета.

Но бързо нареди флагът да се издигне на мачтата.

Под развяния от западния вятър кленов лист „Нарвал“ се понесе покрай корейския товарен кораб в развълнуваното море. Двата съда редом преминаха през късата нощ и навлязоха в мрачното сиво утро. Пит дежуреше заедно със Стенсет на мостика и правеше компания на кормчията, а Джордино на всеки час им носеше горещо кафе. Да се задържи изследователският съд в сянката на товарния кораб в бурните води се оказа трудна работа. Макар корейският кораб да беше трийсетина метра по-дълъг, малкото разстояние си оставаше реална пречка. Компютърната програма на Далгрен действаше като изпратена свише и Стенсет с радост увеличаваше размера на биреното си задължение с всеки час, през който оставаха незасечени.

Малко след като се озоваха на север от Батхърст, всички на мостика замръзнаха, защото от високоговорителя отекна радиосъобщение:

— До всички станции, говори бреговата охрана на Батхърст. Обръщаме се към плавателния съд с координати 70,8590 север и 128,4082 запад. Моля, идентифицирайте се и съобщете за къде пътувате.

Никой не помръдна, докато корейският кораб не посочи името си и местоназначението си — Куглуктук. Бреговата охрана потвърди, че е получила съобщението. Всички все така мълчаха и се молеха да не последва второ съобщение. Изминаха пет минути, после десет. Радиото мълчеше. След двайсет минути без обаждане екипажът започна да се отпуска.

Плаваха още три часа долепени до товарния кораб, без да бъдат усетени от радарната станция. Когато стигнаха един завой в залива Амундсен, след който Батхърст престана да се вижда, капитанът увеличи скоростта на двайсет възела и подмина тромавия товарен кораб.

Корейският капитан огледа тюркоазния кораб с кленовия лист, развян на мачтата, докато той отминаваше. Когато насочи бинокъла си към мостика на „Нарвал“, с учудване забеляза, че екипажът се смее и му маха, но само сви рамене. „Прекалено дълго съм в Арктика“, промърмори на себе си и се зае с набелязване на курса до Куглуктук.

— Браво, капитане — възкликна Пит.

— Надявам се, че няма да се връщаме обратно — отвърна Стенсет.

— Кога се очаква да пристигнем на остров Кинг Уилям? — обади се Джордино.

— Остават ни малко над шестстотин и петдесет километра или около двайсет и два часа в това море, ако лошото време продължи да ни съпътства. И ако не попаднем на гранични катери, разбира се.

— Това е най-малкият ти проблем, капитане — каза Пит.

Стенсет се обърна към него с недоумение.

— Така ли?

— Да. — Пит се захили. — Големият ти е къде в Арктика смяташ да намериш толкова бири „Лоун Стар“.

52.

Куглуктук, с по-старо название Копърмайн, по името на съседната река, е малък търговски център на залив Коронейшън. Разположен е в северното крайбрежие на канадската провинция Нунавут и е едно от малкото населени места на север от Полярния кръг.

Интересът на Мичъл Гоайет към Куглуктук бе продиктуван от дълбокото му пристанище. То беше най-близкото пристанищно съоръжение до петролните пясъчни залежи в Атабаска, Албърта, и Гоайет направи сериозни капиталовложения, за да си осигури отправна точка за експорт на нерафинирания битум. След като закупи евтино малко употребяваната жп линия между Атабаска и Йелоунайф, той финансира продължението на линията на север до Куглуктук. Със специални локомотиви снегорини една дълга композиция превозваше по двайсет и пет хиляди барела битум на пътуване. Ценната суровина се натоварваше на гигантските шлепове на Гоайет, за да поеме пътя си през Тихия океан до Китай, където го очакваше значителна печалба.

До следващата жп пратка оставаха броени дни и компанията на Гоайет „Атабаска Шипинг“ я очакваше в пълно бездействие. Ледоразбивачът „Оток“ чакаше с празен шлеп, привързан към кърмата му. В пристанището бяха закотвени още два големи шлепа, газещи високо над ватерлиниите.

Единствено ритмичният звук на помпите, наливащи дизелово гориво в резервоарите на ледоразбивачите, показваше, че доковете не са напълно изоставени.

Илюзията за бездействие отсъстваше напълно във вътрешността на кораба, където екипажът се готвеше трескаво за тръгване. Седнал в каюткомпанията, Клей Зак въртеше чаша с бърбън върху лед в ръце и изучаваше подробна карта на Островите на Кралското географско дружество. Срещу Зак се беше разположил капитанът на „Оток“, човек с подпухнало лице и съвсем късо подстригана сива коса.

— Зареждането скоро ще приключи — каза капитанът уморено.

— Нямам никакво желание да оставам в Куглуктук повече, отколкото е нужно — отвърна Зак. — Потегляме на разсъмване. От Островите на Кралското географско дружество ни делят около шестстотин километра, доколкото мога да съдя по картата, нали?

— Да. Според съобщенията няма да имаме лед до остров Кинг Уилям, пък и след него, а корабът ни е бърз. Ще стигнем за един ден.

Зак отпи от бърбъна. Набързо уреденото му пътуване до Арктика бе предприето без подробен план, а това го притесняваше. Все пак малко неща можеха да се объркат. Щеше да остави екипа геолози на Гоайет да търси рутения по северното крайбрежие на централния остров, а самият той щеше да проучи операциите на „Мидамерика“ на юг. Ако се наложеше, щеше да сложи край на дейността на „Мидамерика“ с помощта на въоръжения екип от специалисти по сигурността, които — заедно с достатъчно експлозиви да вдигнат половината остров във въздуха — беше взел със себе си на кораба.

Вратата на каюткомпанията рязко се отвори и един човек с черно полево облекло бързо се приближи към Зак. На рамото си носеше автомат, а в дясната си ръка държеше бинокъл за нощно виждане.

— Сър, две гумени лодки дойдоха откъм залива и се вързаха до кърмата на шлепа. Преброих общо седем души — докладва той.

Зак отмести поглед от бинокъла на човека към часовника на стената. Беше половин час след полунощ.

— Въоръжени ли са? — попита той.

— Да, сър. Тръгнаха към обществения док.

— Дошли са за „Полярна зора“ — развълнувано се обади капитанът. — Сигурно са американци.

„Полярна зора“ беше само на стотина метра. Зак беше видял тълпата местни жители, която се събра, когато докараха американския кораб. Но после тълпата бе разпръсната от полицията и охранителите от морските служби. Изобщо нямаше как седем души да успеят да си възвърнат кораба.

— Не, те са дошли за екипажа — отсече Зак, без да подозира, че екипажът на кораба е затворен на един хвърлей място от тях. По устните му заигра коварна усмивка. — Много мило от тяхна страна, че са се отбили. Мисля, че ще ни окажат неоценимата помощ да ни отърват от минната компания „Мидамерика“.

— Нищо не разбирам — оплака се капитанът.

— Не ти и трябва. — Зак го изгледа косо, докато се изправяше. — Плановете са променени. Тръгваме до един час.

И безцеремонно излезе от каюткомпанията. Наемникът го последва по петите.

53.

Рик Роман клекна зад някакви варели и си погледна часовника. Луминесцентният циферблат показваше 12:45. Бяха двайсет минути по-напред от разписанието. Извличането на зодиаците до водата предната нощ сега щеше да донесе дивидентите си. Щяха да успеят да се изнесат, без да се страхуват, че всеки момент ще се съмне.

Засега мисията вървеше безукорно. С екипа си от шест души той беше нагласил окончателно зодиаците малко преди полунощ, когато слънцето накрая се беше скрило за малко зад хоризонта. Захранваните от електромотори надуваеми лодки тихо бяха пресекли залива до устието на река Копърмайн и незабелязано бяха привързани към дока на компанията „Атабаска Шипинг“. Сателитните снимки отпреди седемдесет и два часа бяха показали, че докът е пуст. Един голям влекач и един още по-голям шлеп бяха до кея, но и двата изглеждаха празни. На стотина метра бе „Полярна зора“ с ярко осветен от пристанищните светлини корпус. Дори в този късен час покрай кораба имаше охрана — хората се движеха неспирно, за да не замръзнат.

Роман насочи вниманието си към старата бяла сграда само на трийсет метра от него. Според данните от разузнаването екипажът на „Зора“ бе там. На входа имаше само един полицай, така че шансовете изглеждаха добри. Роман бе допускал, че екипажът на кораба ще бъде леко охраняван, и се оказа прав. Недружелюбната природа действаше достатъчно обезкуражително на възможните желаещи да избягат, да не говорим за хилядата километра до границата с Аляска.

В слушалките на шлема му отекна тих глас:

— Рибките са в аквариума. Повтарям, рибките са в аквариума.

Беше Бохоркес: потвърждаваше, че е видял пленниците през един от прозорците на сградата.

— Екипите на линия ли са? — прошепна Роман в микрофона.

— Мът готов — отвърна Бохоркес.

— Джеф готов — чу се и втори глас.

Роман отново погледна часовника. Спасителните самолети щяха да кацнат на ледената писта след деветдесет минути. Времето беше предостатъчно екипажът на „Полярна зора“ да се преведе през залива до пистата.

Роман огледа за последен път кея и не откри никакви признаци на живот. Пое дълбоко дъх и заповяда:

— Начало на операцията след деветдесет секунди. И се помоли късметът да продължи да е с тях.

Капитан Мърдок седеше върху един бетонен блок и пушеше. Повечето от членовете на екипажа му спяха на койките си, но неколцина, които също като него не можеха да заспят, се бяха събрали в ъгъла и гледаха филм на малкия телевизор. От задния край на сградата се чу глух трясък и канадският полицай, който ги наглеждаше — единственото му „оръжие“ бе портативно радио, — се обърна към капитана.

— Чухте ли нещо?

— Мисля, че някое парче лед се е откъртило от покрива — отвърна Мърдок.

Полицаят го изгледа, после се обърна към задната част на сградата. В същия миг двама души излязоха безмълвно от сенките — бяха командоси от Делта Форс. Бяха сменили арктическите си бели дрехи с черни якета и панталони и бронирани жилетки. И двамата носеха каски със спускащо се екранче над едното око и подвижни слушалки. Единият държеше автоматична пушка М4, която насочи към Мърдок и полицая. Другият беше с пистолет.

Канадският полицай моментално посегна към радиото, но още преди да го вдигне към устата си, човекът с пистолета стреля. Пистолетът не изгърмя, а само щракна приглушено. Беше електрошоков и изстреля две малки стрелички, закачени за тънка жичка. Щом удариха полицая, стреличките го поразиха с ток от петдесет хиляди волта, който го парализира.

Полицаят изпусна радиото и се свлече на пода. Войникът, който бе стрелял, моментално се озова до него и му сложи пластмасови белезници на китките и глезените и лепенка на устата.

— Добро попадение, Майк — похвали го другият командос и огледа стаята. — Вие ли сте Мърдок? — обърна се към капитана.

— Да — отвърна Мърдок, замаян от внезапния развой на събитията.

— Аз съм сержант Бохоркес. Ще изведем вас и екипажа ви на малка разходка с лодка. Събудете хората си и да се облекат бързо и без шум.

— Разбира се. Благодаря ви, сержант.

Входната врата рязко се отвори и още двама войници от Делта Форс нахлуха вътре, като влачеха отпуснатото тяло на още един полицай. От краката му се точеха жици — командосите бяха стреляли в тях, под полите на тежката шуба. И на него, както на другаря му, сложиха белезници и лепенка на устата.

На Мърдок му бяха нужни само минути да събуди стреснатия си екипаж. Няколко души се опитаха да се пошегуват за замяна на канадската бира с „Будвайзер“ или американски сериали срещу канадските комедии, но повечето мълчаха, тъй като разбираха колко е опасен опитът им да избягат.

Щом получи сигнал от Бохоркес, че всичко е наред, Роман задейства хората си. Пленниците бяха изведени в групи по трима и четирима, преведени през сенките към кея и натоварени на зодиаците. Накрая Бохоркес съобщи по радиото, че извежда последната група.

Роман изчака, докато Бохоркес прекосяваше имота на „Атабаска Шипинг“, после за последен път огледа дока. В мразовитата нощ нямаше жива душа и единствените звуци идваха от някакви помпи и генератори. Роман се изправи и тръгна тихо към лодките. Мисията щеше да успее. Извеждането на екипажа на „Полярна зора“, без това да вдигне по тревога канадците, беше деликатната част от операцията и те явно я бяха осъществили. Изтеглянето с лодките и качването на спасителните самолети беше по-лесната част от задачата.

На „Полярна зора“ бяха служили трийсет и шест души и всички те бяха налице. Роман се качи последен и тихо заповяда:

— Тръгваме. Бързо.

— Не виждам за къде сте се забързали толкова — проехтя силен глас някъде отгоре.

Докато думите отекваха над водата, блеснаха ярки халогенни светлини. Идваха от кърмата на шлепа. Роман инстинктивно посегна към оръжието си, но чу тревожния глас на Бохоркес:

— Не! Не стреляй! Никой да не стреля!

Роман вдигна глава, примижа срещу ярката светлина и преброи поне шестима души, надвесени над перилата. Автоматичните им оръжия бяха насочени към двете лодки. Малко встрани от тях стоеше широкоплещест мъж и като че ли се усмихваше.

— Разумен ход — одобри Клей Зак, щом командосите свалиха оръжията. — Защо не слезете от лодките, за да се запознаем?

54.

Артилерийският сержант Майк Типтън напрегнато оглеждаше през бинокъла за нощно виждане ледената пустош, която се спускаше към залива Коронейшън. Никакво движение.

— Някакви признаци от капитана? — попита го младият ефрейтор до него.

Типтън поклати глава и си погледна часовника.

— Не. Вече закъсняват, а самолетите ще пристигнат след двайсет минути.

— Какво ще кажеш да наруша радио мълчанието и да попитам какво става?

— Добре. Попитай как са и кога ще са тук. Самолетите не могат да чакат нито миг. — Изправи се и тръгна към пистата. — Аз ще включа сигналните светлини.

Не искаше да чуе връзката по радиото. Усещаше, че нещо не е наред. Роман беше тръгнал достатъчно рано. Трябваше да се е върнал с екипажа на „Полярна зора“ почти преди час. А и лодките не се виждаха никакви. Роман беше опитен командир и хората му бяха добре подготвени, за да се стигне до това, без да се е случило нещо сериозно.

Типтън отиде до единия край на пистата и включи двете сини светлини — работеха с батерии. После пресече грапавата писта и включи другите две. Като се върна, завари ефрейтора напразно да се опитва да се свърже с щурмовата група по радиото в компанията. До него стоеше още един войник.

— Никой не ми отговаря — докладва ефрейторът.

— Продължавай, докато дойдат самолетите. Ще се изнесем независимо дали останалата част от екипа е тук, или я няма. Такива са заповедите.

Обърна се към войника.

— Джонсън, кажи на пилотите да изчакат пет минути. Аз ще се кача на билото да проверя дали лодките не идват. Не тръгвайте без мене обаче — добави застрашително.

— Слушам — отвърна войникът и тръгна.

След минута леденият нощен въздух затрепери от слабо жужене. Звукът се усили, след секунди към него се присъедини рев от самолетен двигател, след който последва втори. Двата самолета „Оспрей“ с вертикално излитане се движеха без светлини — бяха като сенки на фона на черното небе. Пригодени специално за покриване на удължени разстояния, те бяха прелетели почти хиляда и сто километра от летището в Игъл, Аляска, до самата граница с Юкон. Летяха съвсем ниско над тундрата и с лекота бяха избегнали засичането — а и бездруго маршрутът им бе над една от най-отдалечените и безлюдни провинции на Канада.

Първият самолет включи светлините за приземяване едва на двайсетина метра от земята, спусна се бавно и успя да спре далече преди сините лампи. Пилотът бързо го придвижи до края на пистата и го обърна в обратна посока. Втората машина се спусна след секунда, подскочи малко по леда и зае място за излитане до първата.

Типтън оглеждаше залива през бинокъла.

— Роман, къде изчезнахте? — изпъшка ядосано.

Нямаше и следа от гумените лодки и от хората, отплавали с тях. През бинокъла се виждаше само необятната шир на морето и леда. Типтън нетърпеливо изчака пет минути, после още пет, но това беше безсмислено. Щурмовата група нямаше да се завърне.

Чу как единият от работещите на празен ход самолети форсира двигателя и затича към пистата. Когато се качи, пилотът го изгледа мръснишки и без да каже нищо, увеличи оборотите. Типтън се тръшна на празната седалка до ефрейтора, а самолетът заподскача по пистата и се издигна във въздуха.

— Няма ли ги? — надвика моторите ефрейторът. Типтън тръсна глава. В ума му като заклинание прозвуча стандартният за докладите израз „няма изоставени на вражеска територия“.

Докато се издигаха над залива Коронейшън, за да наберат скорост, а после бавно завиваха на запад, към Аляска, Типтън разсеяно проследи светлините на един кораб, поел на изток. А тъй като вече бе започнало да се разсъмва, видя, че корабът всъщност не е един — теглеше голям шлеп.

— Къде сте? — измърмори Типтън. — Какво стана?

55.

Типтън така и не разбра, че всъщност гледа кораба, на който бяха другарите му от Делта Форс. Нямаше и как да научи, че приятелите му получават всички удобства, които обикновено се свързват със средновековните тъмници.

Хората на Зак бяха взели оръжията и средствата за комуникация на командосите, преди да ги качат на шлепа заедно с екипажа на „Полярна зора“ и безцеремонно да ги натикат в едно малко помещение близо до носа. Взеха и зодиаците, естествено.

Единственият знак на съчувствие от страна на похитителите бяха двата кашона бутилирана минерална вода, напълно замръзнала в студа, които им хвърлиха, преди да затръшнат тежката метална врата. Отвън се чу и премятане на верига.

Застанали мълчаливо в тъмния леденостуден склад, хората усещаха, че не ги чака нищо добро.

Лъч на фенерче освети помещението, после още един. Роман извади и своето фенерче от джоба на гърдите си и го включи. Все пак им бяха оставили нещо полезно.

Вратата, през която ги бяха вкарали, беше заключена, но срещу нея имаше отворен изход. Две рула въжета лежаха до едната стена, а до другата бяха струпани стари автомобилни гуми — идеалното средство за предпазване на корпуса, когато шлепът трябваше да стои на док. Докато оглеждаше помещението, Роман чу как мощните дизелови двигатели на ледоразбивача забоботиха.

Обърна светлината на фенерчето си към екипажа на „Полярна зора“ и попита високо:

— Капитанът ви тук ли е?

Един изискан мъж с брадичка отвърна:

— Аз съм Мърдок, капитанът на „Полярна зора“.

Роман се представи и съобщи целта на мисията си.

— Капитане, опитът ви да ни спасите заслужава уважение. Извинете обаче, но не мога да ви благодаря, че ни спасихте от канадските полицаи. — И махна с ръка към усойното обкръжение.

— Ние също не очаквахме външна намеса — отвърна Роман. — Знаете ли кои са тези хора?

— Аз бих могъл да ви попитам същото — каза Мърдок. — Знам, че тези ледоразбивачи са към частна фирма, която има договор с канадското правителство. Нямам представа обаче защо имат въоръжена охрана и защо ни плениха.

Роман също нямаше представа. В инструкциите, които бе получил, не се посочваха други опасности, освен канадските военноморски сили и полицията. Сегашните събития просто не се връзваха.

След малко шлепът се люшна, потегли и се заклатушка по неспокойните води на залива Коронейшън.

— Капитане, имате ли някаква представа къде отиваме? — попита Роман.

Мърдок сви рамене.

— Много далече сме от всеки център на цивилизацията. Не мисля обаче, че ще излязат от канадски води, а това означава дълго и студено возене, имам предвид за нас тук долу.

Роман дочу някакво сумтене и ритане откъм вратата и светна натам. Сержант Бохоркес се беше качил на площадката и се бореше с вратата — засилваше се и я блъскаше с рамо, а после псуваше на поразия. Щом лъчът на фенерчето го освети, той се обърна и погледна Роман.

— Нищо не става, сър. За да я отворим, ще ни трябва електрожен.

— Успокой се, сержант. — Роман се обърна към Мърдок. — Има ли друг начин да се излезе от тук?

Мърдок посочи изхода към вътрешността на кораба.

— Сигурен съм, че това води към стълбата за хранилище едно. На този тип кораби има четири хранилища, огромни. Между тях по принцип има вътрешен коридор, до който се стига, като се спуснеш по тази стълба. В края му има друга, същата като тази.

— А капаците на хранилищата? Има ли начин да ги отворим?

— Дума да не става. Това може да се направи само с кран. Според мене единствената ни възможност е през кърмата. Там трябва да има също такова помещение като това тук и съответно изход към палубата.

— Бохоркес! — подвикна Роман и сержантът бързо дотича. — Върви с капитана на кърмата — заповяда Роман. — Намерете начин да ни измъкнете от тази дупка.

— Слушам — наперено отвърна Бохоркес. После му намигна и добави: — Ще заслужа ли една нашивка?

— Ако успееш, ти гарантирам две. Хайде, действай.

Като че ли всички бяха стоплени от лъч надежда, в това число и Роман. Но той си спомни предупреждението на Мърдок за дългото пътуване и си даде сметка, че арктическата обстановка тепърва ще ги принуди да водят битка за оцеляване. Обиколи още веднъж помещението и започна да се чуди как да предпази всички от измръзване.

56.

В добре затопления мостик на „Оток“ Клей Зак се беше отпуснал в удобния стол и наблюдаваше осеяните с лед води. Даваше си сметка, че е постъпил импулсивно и опасно, като беше пленил американците и също така импулсивно ги беше качил на шлепа и ги бе помъкнал със себе си. Все още не беше сигурен какво ще направи с тях, но разчиташе на късмета си. Екипажът на „Полярна зора“ му бе паднал в ръцете изневиделица, а заедно с него и възможността да усили търканията между Канада и САЩ. Канадското правителство щеше с възмущение да научи, че плененият екипаж е избягал с участието на американски военнослужещи, с което са нарушени териториалните граници. Зак се изсмя на перспективата, тъй като знаеше, че надменният министър-председател няма да допусне американско присъствие в канадската Арктика още дълго време.

Това със сигурност надвишаваше надеждите на Гоайет. Индустриалецът му беше разказал за арктическите богатства, които просто чакаха някой да ги прибере, след като глобалното затопляне продължаваше да стопява преградите към тях. Гоайет и така беше забогатял с находището от природен газ от пролива Мелвил, но имаше и петрол за овладяване. Според някои преценки под Арктика се намираше една четвърт от всички петролни запаси на планетата. Бързото разтапяне на арктическия лед ги правеше достъпни за онези, които имаха нюх.

Първият, който заграби обектите и овладее ресурсите, ще бъде победителят, беше казал Гоайет. Големите американски петролни компании и минните конгломерати вече бяха протегнали пипалата си към района. Гоайет не би могъл да разчита на шанса да им се противопостави пряко. Ако просто отпаднеха от сцената обаче, положението се променяше. Тогава Гоайет спокойно щеше да монополизира големи дялове от арктическите ресурси и да регистрира милиарди долари печалба.

Това би донесло повече от рутения, мислеше си Зак. Макар че той би могъл да се класира и на двата фронта. Откриването на минерала без външна намеса беше почти уредено. Елиминирането на американската конкуренция в тази област също предстоеше. Гоайет щеше да му бъде длъжник, сериозен длъжник.

Зак се усмихна удовлетворено и търпеливо зачака да доближат Островите на Кралското географско дружество.