Арктическо течение

57.

За няколко кратки седмици в края на лятото канадският арктически архипелаг се преобразява. Оттеглящите се снежни и ледени маси разкриват неочаквана красота, скрита под ледената покривка. По голия скалист терен често пробягват стряскащи с красотата си ивици от златно, червено и пурпурно. Лишеи и папрати сред учудващо голямо разнообразие от цветя се борят да попият чезнещата лятна светлина и разцъфват пищно. Срещат се много зайци, мускусни бикове и птици. Богатата и разнообразна природа разцъфва през няколкото бурни летни месеца само за да изчезне през дългите мрачни зимни дни.

През останалата част от годината островите представляват плашеща сбирщина от покрити с лед хълмове, издигащи се над скалисти брегове — пуст, гол пейзаж, от векове обаче привличал хората да търсят съдбата или себе си.

Докато се взираше от мостика към лентата лед, обрамчваща негостоприемния бряг на остров Виктория, Пит си мислеше, че това е едно от най-самотните места, които е виждал.

Приближи се към Джордино, който се бе навел над подробна карта на пролива Виктория.

— На по-малко от осемдесет километра от остров Кинг Уилям сме — каза набитият италианец и посочи. — Как смяташ да проведем търсенето?

Пит седна и се загледа в картата. Остров Кинг Уилям, подобен на круша, се намираше точно на изток от тях. Той взе молив и нанесе едно Х върху точка на около двайсет и пет километра на северозапад от горния край на острова.

— Според документите това е мястото, където са изоставени „Еребус“ и „Терор“.

Джордино долови скептицизма в гласа му и попита:

— Но ти не мислиш, че са потънали тук, нали?

— Да — отвърна Пит. — Инуитската легенда, макар и твърде обща, изглежда, свидетелства, че „Еребус“ е по на юг. Преди да замина от Вашингтон, помолих някои хора в отдела по климатология да ми изработят няколко модела. Опитаха се да пресъздадат времето от април 1848 година, когато корабите са били изоставени, и да направят прогноза за поведението на морския лед.

— Значи ледът не се е разтопил и корабите са се озовали на дъното при означението Х?

— Това също е възможно, но е малко вероятно. — Пит посочи протока Ларсен на север от остров Кинг Уилям и продължи: — Зимният мраз започва да изтласква леда от североизток по протока Ларсен. Ако морският лед около остров Кинг Уилям не се е стопил през лятото на 1848 година, както допускат климатолозите, корабите са били избутани на юг през зимата на 1849-а. На борда им може отново да се е качила малка група оцелели — ние няма как да знаем. Това развитие на нещата обаче съвпада с инуитските разкази.

— Чудесно, движеща се цел — възкликна Джордино. — Без ясна зона за издирване.

Пит постави пръст върху западния бряг на остров Кинг Уилям, после го премести върху група островчета на трийсетина километра от югозападния бряг.

— Теорията ми е, че тези острови, Островите на Кралското географско дружество, са действали като бариера срещу движещата се на юг ледена маса, отклонили са част от нея и са попречили на натрупванията по северните брегове.

— Това е горе-долу по права линия от твоя знак Х — отбеляза Джордино.

— Именно. Не може да се каже колко далече са стигнали корабите, преди да се откъснат от леда. Бих искал обаче да започнем с оглед на площ от петнайсет километра и ако не попаднем на нещо, да продължим на север.

— Звучи разумно — съгласи се Джордино. — Да се надяваме, че са потънали цели, така че да получим добър и ясен образ от сонара. — Погледна си часовника. — По-добре да събудя Джак, за да подготви автоматичния сонар, преди да сме стигнали мястото. Разполагаме с два ДУС-а1, така че можем да ги разпратим в различни посоки и да получим два резултата едновременно.

Докато Пит нанасяше координатите за две посоки на търсене, Джордино и Далгрен подготвяха дусовете за спускане. Съоръженията, оформени като торпеда, се движеха на собствен ход и съдържаха сонарни и други сензорни устройства, които им позволяваха да правят електронна карта на морското дъно. Бяха програмирани да следват зададения маршрут и се движеха на няколко метра над дъното със скорост от почти десет възела, като избягваха препятствията по пътя си.

Докато преминаваха на север от Островите на Кралското географско дружество, капитан Стенсет забави ход, тъй като навлизаха в първия от маршрутите за търсене, определени от Пит. Спуснаха от кърмата плаващ приемо-предавател, който бележеше началото на маршрута; в края спуснаха още един. Електронните уреди бяха свързани със сателитни джипиеси, системи, които не позволяваха на дусовете да се отклоняват от курса.

На кърмата Пит помогна на Джордино и Далгрен да заредят плана за търсене в паметта на машината, после загледа как кранът издигна голямата жълта риба встрани от борда. Малкото й витло се завъртя и щом я потопиха, тя се стрелна напред и бързо се гмурна в неспокойните тъмни води. Водено от подскачащите приемо-предаватели, автоматичното устройство се насочи към изходната точка и почна да сканира дъното с електронните си очи.

След като първата безпилотна подводница бе пусната благополучно, Стенсет насочи кораба на север към втория район за търсене и там процедурата се повтори.

Слязоха на топло в командния център. Там един техник вече бе изкарал изображенията на двата маршрута върху големите екрани — на тях се виждаха и двата дуса, и приемо-предавателите. Пит смъкна канадката си и загледа колоните данни, който се редуваха от едната страна на екрана и непрекъснато се актуализираха.

— И двата дуса са на нужната дълбочина и предават наблюденията си — заяви той. — Поздравявам ви, господа.

— Те вече не зависят от нас — добави Джордино. — Ще им трябват поне дванайсет часа да изпълнят задачите си и да се появят на повърхността.

— Когато ги приберем на борда, няма да ни отнеме много време да запишем показанията им, да им сменим акумулаторите и да ги пуснем отново към следващите два обекта — добави Далгрен.

Джордино вдигна вежди, а Пит го изгледа унищожително.

— Какво толкова казах? — попита Далгрен многозначително.

— На този кораб — отвърна Пит с язвителна усмивка — хубавите неща се правят от първия път.

58.

На сто километра по̀ на запад „Оток“ се бореше с гонените от вятъра вълни по прекия път към Островите на Кралското географско дружество. В кабината при руля Зак изучваше през лупа сателитна снимка на островите. Два големи острова изпъкваха пред останалите във веригата — Западният остров, отделен от по-малкия Източен остров от тесен канал. Минните операции на „Мидамерика“ се извършваха по южното крайбрежие на Западния остров, срещу залива Кралица Мод. На снимката Зак различи две сгради и един вълнолом, както и признаци на открита мина близо до тях.

— Имате съобщение.

Небръснатият капитан на „Оток“ подаде на Зак едно листче. Зак го разгърна и прочете.

— Аляска — повтори Зак на глас. — Пък и къде ли другаде биха могли да отидат? — добави с усмивка.

— Всичко наред ли е?

— Да, само един закъснял опит конкуренцията да ни настигне.

— Как ще подходим към островите? — попита капитанът, като надникна над рамото на Зак.

— Откъм южното крайбрежие на Западния остров. Ще разгледаме първо минното предприятие. Ще се насочим към вълнолома, за да разберем има ли изобщо някого там. Сезонът не е започнал, така че може и да не са дошли още.

— Може би мястото е подходящо да разтоварим пленниците си.

Зак погледна през люка към шлепа, който ги следваше в бурното море.

— Не — отсече, след като размисли. — Там им е достатъчно удобно.

Чувството, което изпитваше Рик Роман, едва ли можеше да се нарече удобство, въпреки че бяха направили възможно най-доброто при тези обстоятелства.

Роман организира хората и под светлината на фенерчетата те атакуваха купчината гуми. Постлаха палубата с един ред, после издигнаха стени около застланото и се оформи убежище, където можеха да се поберат всички. След това размотаха въжетата за акостиране и ги нагласиха върху пода и стените от гума, което създаде още един пласт изолация. Скупчиха се в тясното пространство и телесната им топлина постепенно вдигна и околната температура. След няколко часа Роман освети с фенерчето си бутилката вода в краката си и забеляза, че ледът е започнал да се топи — в изолираното им убежище вече беше няколко градуса над нулата. Това беше добре.

Но пък беше единственото добро в тази ситуация. Когато Мърдок и Бохоркес се върнаха след двучасова инспекция на вътрешността на шлепа, новините, които донесоха, бяха лоши. Нямаше друг изход. Бяха запечатани като в гигантска консервена кутия.

— Намерих обаче това — съобщи Бохоркес и показа чук с приспособление за вадене на пирони. — Някой го е изтървал и не си е направил труда да го потърси.

— Дори и парен чук няма да ни свърши работа за тази врата — измърмори Роман.

Въпреки това Бохоркес започна да удря по бравата и скоро ритмичните удари на чука се превърнаха в постоянен акомпанимент на скърцането на шлепа. Хората се наредиха на опашка за чука главно от скука, а и за да се постоплят с упражнението. В един момент на фона на неспирното чукане прозвуча гласът на Мърдок:

— Влекачът забавя ход.

— Спрете да чукате — нареди Роман.

Чуха как двигателите на ледоразбивача забавят басовото си бучене. След няколко минути преминаха на празен ход, после шлепът се удари в нещо и се люшна. Заслушани в тишината, хората от сърце се надяваха това да е краят на леденото им затворничество.

59.

Островите на Кралското географско дружество се появиха като купчина жълтеникави хълмчета, издигнали се над бурните тъмносиви води. Името им беше дадено от изследователя Руал Амундсен през 1905 година по време на епичното му пътуване с кораба „Йоа“, което го бе превърнало в първия човек, минал успешно през Северозападния проход. Отдалечени и забравени за повече от век, островите си бяха останали незначителна географска подробност, докато една независима изследователска компания не бе открила залежи от цинк на Западния остров и не бе продала концесията за тях на „Мидамерика“.

Минният лагер на „Мидамерика“ бе построен в широк скалист залив по назъбеното от многобройни протоци и заливчета южно крайбрежие. Природно образуваният дълбоководен канал позволяваше и на големи кораби да влизат до залива, когато ледът се е махнал от морето. Компанията беше построила стометров полупотопен док, сега празен и изоставен сред парчетата лед в околните води.

Зак накара капитана да спре до дока и огледа бреговата линия през бинокъла си. Видя няколко сглобени от готови елементи бараки, разположени покрай скалите на чакъления път към вътрешността. Прозорците им бяха тъмни, а пред вратите им имаше натрупан от навявания сняг. Доволен, че предприятието още е затворено за зимата, Зак нареди да привържат „Оток“ към дока и каза на капитана:

— Съберете екипа геолози и го свалете на брега. Искам да знам какъв е минералният състав на рудата, която добиват тук, както и геологията на цялата околност.

— Екипът изгаря от нетърпение да слезе — хапливо каза капитанът, тъй като бе видял неколцина геолози да се измъчват от морска болест в камбуза.

— Капитане, бях изпратил една обемиста пратка до кораба, преди да дойда. Получихте ли я в Туктояктук?

— Погрижих се за нея и веднага я сложих в предното складово помещение.

— Преместете я в каютата ми. Вътре има неща, които ще ми трябват на брега.

— Веднага ще пратя да я вземат. А пленниците на шлепа? Вече сигурно са почти умрели. — И кимна към дигиталния термометър на пулта за управление, който показваше минус петнайсет градуса.

— Ах, да, нашите замръзнали американци. Сигурен съм, че изчезването им вече е развълнувало някои хора на сушата. — Зак се ухили. — Хвърлете им малко храна й одеяла. Може би си струва да ги подържим още малко живи.

Докато геолозите слизаха на брега, придружени от въоръжената охрана, Зак отиде до каютата си. Пратката му, заключен метален куфар, вече го очакваше на килима. Вътре имаше добре подредена сбирка шнурове и детонатори заедно с достатъчно количество динамит да взриви цял градски квартал. Зак подбра няколко неща, подреди ги в чантичка и отново заключи куфара. Облече топла канадка и излезе на палубата. Тъкмо смяташе да слезе от кораба, когато един от моряците го спря.

— Търсят ви на мостика. Капитанът каза, че било спешно.

Зак тръгна по пряката стълба към мостика. Капитанът го чакаше с обезопасения телефон до ухото си.

— Да, вече е при мене — каза в телефона и го подаде на Зак.

Раздразненият глас на Мичъл Гоайет отекна в апарата.

— Зак, капитанът каза, че сте пристигнали при предприятието на „Мидамерика“.

— Точно така. Още не са започнали работа за летния сезон, така че тук е празно. Тъкмо щях да взема мерки изобщо да не започват работа.

— Чудесно. Както се развиват нещата в Отава, съмнявам се, че там изобщо ще стъпи американски крак. — Алчността на Гоайет започваше да си показва рогата. — Опитай се да не разрушаваш инфраструктурата: бих могъл да я използвам, щом изкупя правата върху парцела на безценица.

— Ще го имам предвид — съгласи се Зак.

— Да ми кажеш нещо за рутения?

— В момента геолозите започват първоначалния оглед на мината. Обаче се намираме от южната страна на острова, а според търговската карта инуитската мина е била от север. Ще се преместим там след няколко часа.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Има нещо, което трябва да знаеш — реши да пусне бомбата Зак. — В плен при нас се намира американският екипаж на „Полярна зора“.

— Какво!!! — извика Гоайет толкова силно, че Зак отдалечи слушалката от ухото си. Индустриалецът остана много притеснен и след като Зак му описа обстоятелствата около отвличането.

— Нищо чудно, че политиците са толкова разярени — изсъска Гоайет. — Ти ще започнеш Третата световна война!

— Така поне ще сме сигурни, че американците няма да припарят до тия места още дълго време — възрази Зак.

— Може и да е така, но на мене няма да ми е приятно да печеля от отсъствието им, докато лежа в затвора. Отърви се от тази ситуация, и то без произшествия! И каквото и да правиш, това в никакъв случай не бива да има връзка с мене.

Зак затвори. Гоайет беше просто още един бандит без въображение, който си бе натрупал милиардите случайно.

Кафява дъга от камък и чакъл обграждаше заливчето, а след това, навътре, се превръщаше в бяла ледена покривка. Нарушаваше я широк изкоп, който навлизаше сто метра навътре и опираше в отвесна скала, издълбана от машина. Процедурите за добиване на цинк тук представляваха врязване в природата, за да се стигне до богатите находища на руда. Геолозите вече взимаха проби от последните разкопки.

Заливчето беше защитено от най-лошите ветрове, западните, но Зак все пак вървеше бързо, тъй като не искаше да остава прекалено дълго на студа. Прецени минната дейност пред себе си — беше проста и с традиционна технология. По-голямата от двете сгради се използваше за склад. Там бяха съоръженията — булдозери, багери и един самосвал, — с които копаеха рудата и после я прехвърляха върху конвейерната лента, за да я натоварят на корабите. В по-малката съседна сграда би трябвало да са общата спалня и канцелариите.

Зак отиде първо до нея и се изненада, като откри, че вратата е заключена. Извади автоматичния си глок, стреля два пъти в ключалката и изрита дъските.

Вътрешността беше като на просторна къща с две големи спални плюс голяма кухня, столова и салон. Зак отиде направо в кухнята и погледна печката. Беше газова и тръбите водеха към складовото помещение, където имаше голяма бутилка пропан. Той извади от чантичката си един заряд динамит, постави го зад бутилката и закрепи детонатора с часовников механизъм. Погледна си часовника, нагласи взрива за след деветдесет минути и излезе.

Отиде до склада със съоръженията, огледа го отпред, после заобиколи отзад. Над сградата стърчеше издадена скала. Той се изкатери до нея, разрита замръзналата пръст, свали си ръкавиците и постави още един заряд динамит. Нагласи и детонатора. На няколко метра по-нататък постави втори заряд под няколко големи скали.

Слезе по склона, огледа фасадата на сградата и постави още един заряд под вратата. После забърза към ледоразбивача. Видя, че капитанът му маха от мостика, и му даде знак да надуе сирената. След секунди две оглушителни изсвирвания отекнаха над хълмовете — знак за геолозите да се върнат на борда.

Зак се обърна да се увери, че геолозите са разбрали сигнала, после тръгна към шлепа и се качи на палубата по стоманената стълбичка. Отиде до кърмата, като пътьом подмина склад номер 4, коленичи до външната стена и нагласи и останалите експлозиви, като този път сложи контролиран по радиото детонатор. Мястото не беше под линията на газене, както би искал, но щеше да свърши работа в бурното море извън залива. Без да го тревожи животът на хората, скупчени на няколко метра под него, Зак слезе от шлепа с чувство на удовлетворение. Гоайет нямаше да е щастлив от загубата на чисто новия шлеп, но какво би могъл да каже? Зак бе получил указания да не оставя следи и отърваването от шлепа беше идеалното решение.

Последните геолози и охранители вече се качваха на ледоразбивача. Зак ги последва и тръгна направо към мостика, доволен, че най-накрая ще се озове на топло.

— Всички са на борда — докладва капитанът. — Готов ли сте да тръгваме, или първо ще разговаряте с геолозите?

— Те могат да ми кажат какво са открили и когато тръгнем. Нетърпелив съм да видя северното крайбрежие. — Погледна си часовника. — Макар че може и да ни е приятно да видим един спектакъл, преди да потеглим.

След две минути кухнята към общата спалня избухна и цялата сграда се срути. Резервоарът, който беше почти пълен с газ, запрати вълни оранжев пламък към небето; от взрива издрънчаха и стъклата на кораба. След няколко секунди се взриви и зарядът в сградата със съоръженията — отвя предната врата и направи покрива на парчета. Последваха експлозиите на склона и върху останките от покрива връхлетя свлачище от камъни. Когато прахта се слегна, цялото здание бе унищожено.

— Много ефектно — измърмори капитанът. — Предполагам, че вече няма защо да се тревожим от американското присъствие наоколо.

— Изобщо — арогантно и самоуверено отвърна Зак.

60.

Западният вятър шибаше немилостиво водите на пролива Виктория и разбиваше вълните в срещащите се нарядко ледени късове. Порещият решително тъмните води тюркоазен кораб на НАМПД приличаше на фар в свят без цветове. Вече наближаваха Островите на Кралското географско дружество и корабът се насочваше на юг към първия от маршрутите за търсене.

— Някакъв кораб заобикаля северозападното крайбрежие — докладва кормчията.

Капитан Стенсет вдигна бинокъла си, огледа двете точки на хоризонта и каза:

— Сигурно е азиатски товарен кораб и се опитва да премине пролива заедно с придружител. Обърна се към Пит, който седеше на масата с картите. — Приближаваме определената за финал точка. Имаш ли представа кога ще се покаже торпедото?

— Трябва да излезе на повърхността до половин час — отвърна Пит.

След двайсетина минути един човек от екипажа забеляза жълтия ДУС близо до тях. Стенсет приближи кораба и бързо качиха устройството на борда. Джордино извади твърдия му диск с вместимост един терабайт и прехвърли данните от него в компютъра на залата, където беше инсталиран и прожекционен апарат.

— На прожекцията ли отиваш? — попита Стенсет, като видя Пит да става и да се протяга.

— Да, на първия от два доста дълги материала. Ще се погрижиш за импулсния предавател на дуса, нали?

— Веднага. Заради силното южно течение тук апаратът е доста очукан. Трябва да го постегнем, преди да започне работа по скалите около острова.

— Ще кажа на Далгрен да се приготви. И после ще приберем и риба номер 2.

В затъмнената зала Джордино вече прожектираше данните от сонара.

— Хубав контрастен образ — отбеляза Пит, докато се настаняваше до него.

— Увеличихме малко честотата за по-голяма контрастност — обясни Джордино и му подаде плик с пуканки от микровълновата печка. — За съжаление, все още не е с качеството на „Казабланка“.

— Няма значение. Докато не попаднем на нещо, което си струва да гледаме повторно.

Двамата млъкнаха и се взряха в екрана и безбройните изгледи от морското дъно на него.

61.

Зодиакът подскачаше по неспокойните вълни към един широк участък със здрав лед пред полегатия бряг. Засили се, плъзна се по него и спря.

Седналият близо до кърмата Зак изчака геолозите да слязат и едва след това стана и тръгна след един охранител с пушка, чието предназначение беше да се използва срещу евентуални прекалено любопитни мечки.

— Вземи ни точно след два часа на километър и половина ей натам — нареди Зак на кормчията и посочи на запад. После помогна да избутат зодиака във водата и гумената лодка бързо се устреми към „Оток“, който беше закотвен недалече.

Зак можеше да си остане в топлата каюта с биографията на Дивия Бил Хикок, но се боеше, че геолозите само ще си губят времето. Онова, което действително го накара да слезе — колкото и да му бе неприятно да го признае, — беше разочарованието от предварителните им резултати за състоянието на мината на „Мидамерика“.

Нямаше нищо учудващо в богатото съдържание на цинк и желязо по южната страна, но той бе очаквал и поне някакви следи от рутений. Нямаше и помен от рутений обаче. Геолозите всъщност не откриха и следа от каквито и да е свързани с платината елементи по разкопаните места.

Това не означаваше нищо, втълпяваше си той, тъй като знаеше съвсем точно къде може да се открие рутеният. Бръкна в предния джоб на канадката си и извади страниците, които бе откраднал от миньорската кооперация. Там имаше скица, която много приличаше на Западния остров. С малко Х бе отбелязана северната му страна. Отгоре друга ръка бе написала „Острови на Кралското географско дружество“. Според друга страница, по-напред в книгата, това беше копие на инуитска карта на мястото, където ловците на тюлени от Аделаида бяха добили рутения, наричан от тях черна коблуна.

Зак съпостави контурите й със съвременна карта на островите и определи, че знакът е поставен малко по на запад от мястото, където бяха слезли.

— Мината трябва да е на шест-седемстотин метра нататък — каза на геолозите, щом минаха по леда и стигаха скалите на брега. — Наблюдавайте внимателно.

Тръгна по брега пред геолозите, защото искаше сам да направи откритието. Престана да усеща студа, когато си помисли за потенциалните богатства, които го очакваха. Гоайет вече му беше длъжник за прогонването на американците. А откриването на рутения щеше да е върхът на постиженията му.

От назъбеното крайбрежие се издигаха вълнисти възвишения. Дефилетата между тях бяха пълни с лед, но върховете на хълмовете стърчаха голи, което създаваше представа, че островът е загърнат с пъстра наметка.

Доста зад Зак геолозите вървяха бавно и често спираха да вземат проби. Зак стигна целта си, но не откри никакви признаци на мина, така че закрачи нервно напред-назад, докато ги чакаше.

— Трябва да е тук някъде — провикна се високо. — Претърсете района внимателно.

Геолозите се пръснаха из района, а охранителят помаха на Зак да слезе на леда край брега и му показа останки на тюлен. Посочи и раздраните рани от нокти.

— Може да са само от мечка.

— И като гледам, го е убила наскоро — отвърна Зак. — Огледай се внимателно, но не споменавай за това на приятелите ни учени. Студът бездруго ги разсейва достатъчно.

Бели мечки така и не се появиха, но за разочарование на Зак не се появи и рутений. След цял час съвестно ровене премръзналите объркани геолози се събраха при Зак.

— Визуално мястото би трябвало да е от южната страна на острова — каза един брадат учен е унили светлокафяви очи. — На самата повърхност открихме следи от желязо, цинк и малко олово. Няма обаче признаци на руда от типа на платината, да не говорим за рутений. Все пак ще трябва да анализираме пробите подробно, за да се произнесем окончателно.

— А някакви следи от мина? — попита Зак.

Геолозите се спогледаха и поклатиха отрицателно глави.

— Минната дейност, извършвана от инуитите преди сто и шейсет години, в най-добрия случай е била примитивна — заяви ръководителят им. — Би трябвало да има някакви белези по повърхността. Но освен ако не са под леда, такива следи наоколо няма.

— Ясно — съгласи се безстрастно Зак. — Да се връщаме на кораба. Искам да видя резултатите от анализите ви колкото може по-бързо.

Докато вървяха към лодката, Зак продължаваше да се чуди. Нещо не се връзваше. В дневника съвсем ясно се казваше, че рутеният е дошъл от острова. Възможно ли беше рудата да е била толкова малко, че да се е изчерпала? Имаше ли грешка в дневника, или цялата история бе нагласена?

Погледна към морето и видя тюркоазния научен кораб, който се приближаваше към острова.

Първоначалното му учудване бързо прерасна в ярост.

62.

Потъналият кораб се появи на екрана чак на третия час. Джордино беше увеличил скоростта на прожекцията двойно, така че почти бяха приключили с резултатите от първия цикъл. Превъртащите се бързо образи от морското дъно бяха уморили очите им, но и двамата подскочиха, когато видяха кораба. Джордино веднага натисна един бутон и образът замръзна.

Корабът беше потънал почти вертикално, със съвсем лек наклон. И изглеждаше съвсем непокътнат, ако се изключи пукнатината, която минаваше през носа.

— Трябва да е един от двата — отбеляза Пит и посочи трите дълги мачти. — Погледни и тъпия нос. Точно такива са били „Еребус“ и „Терор“.

Джордино размърда компютърния курсор, за да измери потъналия кораб, и попита:

— Трийсет и два метра. Това пасва ли?

— Идеално — отвърна Пит. — Сто на сто е единият от корабите на Франклин.

Вратата се отвори и влезе Далгрен.

— Нося ви данните от втория ДУС — почна той, погледна екрана и възкликна: — Господи, вече сте го намерили! И е запазен!

— Само единия обаче — промърмори Пит.

— Веднага ще подготвя батискафа. Това е голямо откритие!

Пит и Джордино прегледаха и останалите образи от първия запис, после се захванаха с току-що донесения. От там не излезе нищо. Вторият потънал кораб беше някъде извън проучените места. Пит реши да не разширяват търсенето, докато не разберат на кое от двете крушения са попаднали.

Взе координатите на потъналия кораб и отиде на мостика при капитан Стенсет, който се взираше наляво пред носа — там, на по-малко от три километра на север, се носеше ледоразбивачът „Оток“, повлякъл след себе си празния шлеп.

— Представяш ли си, точен двойник на шлеповете на твоя приятел Гоайет — каза Стенсет.

— Съвпадение?

— Най-вероятно — отвърна Стенсет. — Шлепът гази високо, значи е празен. Сигурно са тръгнали към остров Елсмир да го натоварят с въглища, а после ще поемат обратно към Китай.

Пит отиде до масата с картите и намери снимката на строящия се в Ню Орлиънс шлеп, която бе доставил Йегър. Заснет беше точен двойник на шлепа, който виждаше сега.

— Същият е — каза Пит.

— Как мислиш, дали е възможно да докладват на канадските власти, че са ни видели тук?

— Съмнявам се. Не е изключено обаче да са тук по същата причина, по която сме и ние.

Вгледа се в ледоразбивача и шлепа, които плуваха само на осемстотин метра от тях. По радиото не постъпи приятелски поздрав.

„Стенсет сигурно има право“, мислеше Пит. Да се срещне празен шлеп из тия места можеше да означава, само че се е запътил да натовари нещо. Остров Елсмир все още бе много на север от тях. Нещо във вида на ледоразбивача и шлепа обаче го тревожеше. Някак си чувстваше, че това не е случайност.

63.

— Името му е „Нарвал“ и е под канадски флаг.

Зак дръпна бинокъла от ръцете на капитана, за да погледне сам. Прочете изписаното име в бяло, но видя на задната палуба и жълт батискаф, на който бе написано НАМПД. С усмивка погледна флага с кленовия лист на мачтата.

— Смел ход, Пит — промърмори и добави по-високо: — Този кораб не е канадски, капитане. Това е американски изследователски кораб на Агенцията за морско и подводно дело.

— Че как американски кораб ще стигне дотук?

— Явно с някаква измама. Сигурен съм, че са тук по следите на рутения. Глупаците сигурно си мислят, че е под водата.

Остана загледан в кораба на НАМПД, който се смаляваше, докато с пълен ход се носеха на север.

— Поддържай този курс, докато излезем от обсега на радара. Остани извън него час-два, после внимателно се върни на място, където да ги засечеш. Ако започнат да се движат, тръгни след тях. — Погледна стенния часовник. — Ще се върна, преди да се стъмни, за да ти кажа какво ще направим.

Слезе в каютата си, където смяташе да подремне. Неудачите обаче винаги го дразнеха. Внимателното изследване на минералите, събрани от северния бряг, потвърди отсъствието на рутений, а сега се беше появил и корабът на НАМПД. Посегна към бутилката бърбън да си налее, но корабът изведнъж се люшна и той поля инуитската карта, която беше оставил на нощното си шкафче. Грабна я и я вдигна, а ивицата бърбън протече по нея, раздели острова на две като кафява река и той заприлича на два отделни острова. Зак се вгледа за миг в картата, после бързо измъкна сателитната снимка на островите. Като сравни различните образи на Западния остров, забеляза, че южното и западното крайбрежие съвпадат напълно, но това не можеше да се каже за източното. Сравни очертанията на инуитската карта със сателитното изображение. Източното крайбрежие съвпадаше напълно, но приликите приключваха до тук.

— Какъв идиот съм! — изръмжа Зак. — Не съм гледал където трябва.

А отговорът беше пред очите му. Тесният воден път, който разделяше Западния от Източния остров, преди сто и петдесет години явно е бил замръзнал. Инуитската карта всъщност изобразяваше двата острова, нарисувани като един. А това изместваше находището на рутения с почти три километра по на изток, отколкото бе изчислявал.

Изпи бърбъна и си легна обнадежден. Не всичко беше загубено и мината за рутений може би си беше на мястото. Трябваше да е така. Доволен от заключението си, той върна мислите си към по-належащите неща. Първо трябваше да реши как да постъпи с Пит и кораба на агенцията.

64.

Силният западен вятър най-после утихна и вълните почнаха да намаляват. Спусна се сива мъглица, каквато често се среща по тия места през пролетните и летните месеци, температурата се повиши и екипажът почна да се шегува, че ще грейне слънце и ще трябва да ходят голи до кръста.

Пит се радваше, че времето се е укротило достатъчно, за да спуснат батискафите без риск. Вмъкна се в „Блъдхаунд“, седна на пилотското място и започна да проверява уредите. До него, на мястото на втория пилот, Джордино се захвана с други данни от предварителната документация. И двамата бяха по леки пуловери и се разтрепериха в студената кабина, която, разбира се, скоро щеше да стане гореща като баня от топлината на електросъоръженията и собствената им телесна топлина.

Пит вдигна глава към Джак Далгрен, който бе показал безизразното си лице от люка.

— Момчета, не забравяйте, че акумулаторите бързо се изтощават в такъв студ. Намерете ми камбаната му и може да ви оставя лампите светнати.

— Ти остави лампите светнати, пък от благодарност може и да те оставя на работа — изсумтя Джордино.

Далгрен се захили, после затвори люка и завъртя винта му. След няколко минути с помощта на малкия кран повдигна батискафа от палубата и го премести в средата на ярко осветената платформа за влизане под вода. Пит даде знака за спускане отвътре и жълтата подводница с форма на пура започна пътя си надолу.

Морското дъно беше на повече от триста метра дълбочина, така че на „Блъдхаунд“ му трябваше почти четвърт час да го достигне. Пред широкия наблюдателен люк сиво-зелената вода постепенно се превръщаше в черна, но Пит изчака да се спуснат на повече от двеста и петдесет метра, преди да запали мощните външни прожектори.

Джордино потърка зиморничаво ръце и погледна Пит като страдалец.

— Казвал ли съм ти, че имам алергия към студа?

— Поне хиляда пъти.

— Гъстата италианска кръв на майка ми просто не тече както трябва във вените ми в тоя хладилник.

— Според мене твоята кръв има повече допирни точки със страстта ти към пурите и пикантната пица, отколкото с майка ти.

Джордино го изгледа с благодарност, че го е подсетил, извади една пура от джоба си и я захапа. После разгъна разпечатка от сонограмата на потъналия кораб и попита:

— Какъв ни е планът за действие, когато стигнем обекта?

— Мисля, че имаме три задачи — започна Пит, който вече беше обмислял операцията. — Първата и най-очевидната е да се опитаме да разпознаем потъналия кораб. Знаем, че „Еребус“ е играл някаква роля за рутения, получен от инуитите. Не ни е известно дали това е в сила и за „Терор“. Ако корабът е „Терор“, на борда му спокойно може да няма нищо, свързано с нашия въпрос. Втората ни цел е да проникнем в склада и да проверим има ли там някакви съществени количества от минерала. Третата ни цел е най-трудната: да потърсим корабния дневник, ако той още съществува, в капитанската каюта или в каюткомпанията.

— Прав си — съгласи се Джордино. — Дневникът на „Еребус“ би бил най-ценната ни находка. Там със сигурност ще е отбелязано къде са открили рутения. Макар че ми изглежда прекалено оптимистично да се надяваме, че може да се е запазил непокътнат.

— Така е, но не е невъзможно. Дневникът трябва да е бил солидна книга, подвързана с кожа и съхранявана в скрин или в специален шкаф. В тази студена вода би могъл поне да остане цял. А после, после вече специалистите ще определят дали може да се реставрира и разчете.

Джордино погледна дълбокомера.

— Наближаваме триста метра.

— Прекратявам спускането — съобщи Пит и нагласи контрола на баласта. Спускането им стана съвсем бавно и след минути под тях се появи гладкото каменисто дъно. Пит се зае с механизмите за хоризонтално придвижване и премести батискафа напред, само на метър от дъното.

По скалистото кафяво дъно общо взето нямаше живот — студен и пуст свят, не особено различен от замръзналите площи на повърхността. Пит насочи батискафа срещу течението. Макар „Нарвал“ да беше спрял точно над крушението, Пит си даваше сметка, че по време на спускането си са отишли доста по на юг.

Джордино първи забеляза потъналия кораб и посочи надясно. Пит извъртя „Блъдхаунд“ и внушителните останки се материализираха в светлината на прожекторите.

Беше дървен платноход от XIX век, един от най-забележителните потънали кораби, които Пит беше виждал. Ледените арктически води го бяха запазили почти идеално. Покрит с тънък слой тиня, корабът изглеждаше напълно непокътнат — от върха на носа до кормилната плоскост. Единствено мачтите, отчупили се от палубата по време на дългия престой под водата, висяха от страничните перила.

Обречен да тъне във вечна забрава, старинният кораб излъчваше чувство за безнадеждност. Пит си помисли, че прилича на гроб в празно гробище. По кожата му полазиха тръпки, когато си представи хората, които го бяха управлявали и принудени от отчайващите условия, го бяха изоставили след прекараните на него три години.

Настрои батискафа за бавно въртене около съда, а Джордино задейства видеокамерата в предната част. Гредите на корпуса все още изглеждаха плътни и здрави, а на местата с по-тънък слой тиня се виждаше и черната боя. Докато заобикаляха кърмата, Джордино с учудване забеляза стърчащи от пясъка перки на витло.

— Имали са парно задвижване, така ли?

— Само като добавка към платната, щом достигнат леда — отвърна Пит. — И на двата кораба е имало допълнителни парни машини, които осигурявали допълнителна тяга за преодоляване на по-тънкия лед. Парните котли служели и за затопляне на самия кораб.

— Нищо чудно, че Франклин се е осмелил да пробва пролива Виктория в края на лятото.

— Онова, което може би не му е достигало в този момент от експедицията, са били въглищата. Някои изследователи смятат, че тъкмо липсата на въглища е станала причина корабите да се заклещят в леда.

Пит придвижи батискафа покрай дясната страна на кораба. Изгаряше от нетърпение да открие името му на носа. С разочароване обаче се натъкна на единствената истинска повреда. Корпусът под носа се беше разцепил на множество трески — явно от притискащия го лед. Пораженията бяха достигнали горната палуба, когато поразената част се бе ударила в морското дъно, от което гредите се бяха изкорубили. Широк участък от предната част се бе нагънал като акордеон на около метър от тъпия нос. Пит търпеливо заобиколи и двете страни на носа, а Джордино махаше тинята с механичната ръка, но така и не откриха опознавателния надпис.

— Този надпис е решил да се прави на по-труден, отколкото е — промърмори Пит.

— Така е и с много от жените, с които съм се срещал — добави с отегчена физиономия Джордино. — Както е тръгнало, наистина трябва да открием корабната камбана на Далгрен.

Пит издигна батискафа над палубата, после го извъртя към носа. По палубата имаше изненадващо малко смет — явно корабът е бил подготвен за зимуване, когато са го изоставили. Единственият необичаен предмет беше голямото брезентово съоръжение в средата. От документите Пит знаеше, че през зимата екипажът е издигал на палубата нещо като палатка.

Пит продължи към кабината на кормчията. Дървеният рул все още беше закачен за кормилния механизъм. Наблизо висеше малка камбана, но след внимателен оглед не откриха името и на нея.

— Знам къде е корабната камбана — заяви Пит и отново обърна батискафа към носа. Заобиколи треските и останалите остатъци от счупения нос, после посочи надолу:

— Тук трябва да е сметището.

— Сигурно — съгласи се Джордино. — Това не е нашият ден… или нощ. — Погледна таблото. — Остават ни под четири часа електричество в акумулаторите. Настояваш ли да се ровиш за камбаната, или да погледнем вътре?

— Нека изведем автомата на разходка. В пораженията по кораба има поне една добра страна. Позволяват ни по-лесно да стигнем до вътрешността.

Насочи „Блъдхаунд“ към една чиста част от палубата и внимателно я спусна. Когато видя, че гредите на кораба не се огъват, изключи електродвигателите.

На седалката на втория пилот Джордино се занимаваше с друго съоръжение. Между подкрепящите плоскости на батискафа беше закрепен дистанционно управляван автомат за наблюдение с размера на малък куфар. Снабден с миниатюрна видеокамера и комплект осветителни тела, той можеше да маневрира и в най-забутаните ъгълчета на потъналия кораб.

Джордино даде команда по дистанционното, изведе автомата от мястото му и го закара до празно пространство на палубата. Пит пък включи монитора над главите им, който предаваше на живо образа от автомата. След като методично заобиколи боклуците, Джордино накрая откри в палубата достатъчно голяма пролука и спусна дистанционно управлявания автомат в недрата на кораба през нея.

Пит разви едно копие от плана на „Еребус“ и се опита да открие по него местоположението на автомата под главната палуба. Корабът имаше трюмове на две равнища и тъмно помещение, където се държеше помощният двигател, котелът и запасите въглища. Каютите и столовата за офицерите и екипажа бяха на по-ниската палуба, едно ниво под главната. А под по-ниската палуба се намираше третата палуба, използвана само за хранителни припаси, инструменти и резервни части.

— Спусни го по към камбуза — каза Пит. — Той е в съседство с каютите и е голямо помещение.

Джордино насочи апарата надолу, достигна ниската палуба и го обърна, за да погледне напред. Спокойната вода в кораба беше изключително прозрачна и Пит и Джордино видяха на метър и половина от камерата голямата готварска печка на камбуза. Беше чугунена, с шест плочи. До нея бяха нападали няколко тенджери с различен размер.

— Камбузът, както беше заповядано — подхвърли Джордино.

После насочи апарата за наблюдение назад, като бавно въртеше камерата. Тънките прегради, ограждали камбуза, бяха нападали по палубата и сега се виждаха каютите на екипажа. В предната част почти нямаше боклуци, ако се изключат многото дъски.

— Маси за столовата — обясни Пит, когато камерата се спря върху една от дъските. — Вдигали са ги под тавана, за да има място за хамаците нощем, но са ги спускали с въжета за храна. Паднали са на пода, когато въжетата са изгнили.

Докато апаратът се движеше назад, помещението се стесни и накрая пред обектива се изправи солидна преграда.

— Това трябва да е централният вход към вътрешността — обясни Пит. — Продължи движението в същата посока и би трябвало да стигнем до стълбище, което се спуска към най-долната палуба. Сигурно са го покривали, за да не духа отдолу, но можем да се надяваме, че след потъването на кораба платнището го няма.

Джордино завъртя автомата за наблюдение около входа, после изведнъж го спря и обърна камерата към палубата. На екрана се появи голяма кръгла дупка, прорязана в дъските.

— Тук врата няма — обобщи той.

— Разбира се, можем да се спуснем през палубната шахта — каза Пит.

В палубната шахта, която водеше към трюма, беше стояла една от трите мачти на кораба. Мачтите се бяха извадили при потъването и сега празнината предлагаше проход към най-дълбоките места.

Автоматът се спусна в отвора и освети с прожекторите си най-долната палуба. През следващите петдесет минути Джордино методично търсеше следи от рудата. Всичко, което виждаха обаче бяха запаси от инструменти, оръжия и платната на кораба, които никога вече нямаше да бъдат издути от морския вятър. След като се върна при дупката за мачтата, автоматът продължи наблюдението в долния склад, но там попадна само на малко въглища под големия парен котел. Джордино започна да връща автомата към долната палуба, когато радиото на батискафа пропука.

— „Нарвал“ до „Блъдхаунд“, чувате ли ме? — долетя гласът на Джак Далгрен.

— „Блъдхаунд“ слуша. Казвай, Джак — отговори Пит.

— Капитанът настоя да ви кажа, че нашият приятел с шлепа отново се показа на радарния екран. Изглежда, е застанал неподвижно на петнайсетина километра северно от нас.

— Разбрано. Продължавайте да ни осведомявате.

— Добре. А вие, момчета, имахте ли някакъв късмет?

— Нищо засега. Пуснали сме автомата за наблюдение и се каним да проверим как е в капитанската каюта.

— А как сте със запасите от ток?

Пит погледна уредите над главата си.

— Ще ни стигне за още деветдесет минути на дъното и сигурно ще го изразходваме целия.

— Разбрано. Ще започнем да се оглеждаме за вас на повърхността след малко по-малко от два часа. „Нарвал“, край.

Пит се загледа в мрачната бездна около батискафа и се замисли за ледоразбивача горе. Дали наистина следеше „Нарвал“? Интуицията му казваше, че е така. Това нямаше да е първият му сблъсък със силите на Мичъл Гоайет. А Клей Зак? Възможно ли беше наетият от Гоайет главорез да е на борда на ледоразбивача?

Джордино го върна към действителността.

— Сега какво?

— Времето ни намалява — отвърна Пит. — Дай да свършим с тази работа.

65.

Вечерта се спусна над пролива Виктория и гъста ледена мъгла полази по „Оток“. „Нарвал“ отдавна не се виждаше с просто око и Зак го потърси на радарния екран; откри го в единия му ъгъл. Капитанът крачеше напред-назад по мостика — беше се отегчил от принудителното задържане на кораба през последните няколко часа.

Нямаше и следа от отегчение по лицето на Зак обаче. Напротив, то изглеждаше странно напрегнато. Както в миговете преди нечие убийство, той беше нащрек и всичките му сетива работеха отлично. Макар да беше убивал много пъти, никога не го бе правил в такъв мащаб. Казваше си, че това е тест за майсторлъка му, и от това кръвта му течеше по-бързо. Изпълваше го чувство за непобедимост, подсилено от доказания факт, че той винаги остава на върха.

— Докарай ни на осем километра от „Нарвал“ — нареди накрая на капитана. — Без да привличаш внимание към нас.

Капитанът обърна кораба и прикачения шлеп на юг. Подпомогнат от течението, ледоразбивачът се нуждаеше от съвсем малко повече енергия, отколкото при празен ход, за да преодолее разстоянието за по-малко от час.

— Поддържана дистанция осем километра — докладва капитанът.

Зак погледна мрака зад люка.

— Приготви се да отвържеш шлепа, когато ти наредя.

Капитанът се опули, като че ли гледаше луд човек.

— Какво казахте?

— Чу ме. Ще освободим шлепа.

— Но той струва десет милиона долара! В тази мъгла и при силното течение никога няма да можем да го закачим пак. Пък и той ще си разпори корпуса в някой леден къс или ще се блъсне в островите. При всяко положение господин Гоайет ще ми види сметката за това.

Зак поклати глава и се усмихна.

— Шлепът няма да стигне особено далече. Колкото до Гоайет, припомни си подписаното писмо с пълни правомощия за мене, докато съм на кораба, което ти дадох в Куглуктук. Повярвай ми, той ще приеме това за ниска цена за елиминиране на проблем, който иначе би му коствал стотици милиони. Освен това — добави със заговорническа усмивка — морската застраховка не е ли точно за такива случаи?

Капитанът неохотно нареди на моряците да отидат при въжетата на кърмата, а Зак отиде в каютата си и се върна с кожената чанта. По негова команда капитанът промени посоката и дебелите въжета се отпуснаха и паднаха във водата. Моряците освободиха заключващия механизъм и с отвращение загледаха как въжетата се плъзгат по кърмата и изчезват в черната вода.

Когато на мостика дойде сигналът, че всичко е готово, капитанът нагласи кораба до десния борд на шлепа по указания на Зак. Мъглата продължаваше да се сгъстява. Зак бръкна в чантата си, извади високочестотен радиопредавател и излезе на площадката на мостика. Издърпа малка антена, включи апаратчето и веднага натисна бутона за предаване.

Радио сигналът задейства скрития в кърмата на шлепа детонатор и зарядът се взриви.

Експлозията не беше нито шумна, нито внушителна, само глухо изпукване, което проехтя в шлепа и бе последвано от облаче дим, надигнало се от задната палуба. Зак погледа само няколко секунди, после прибра радиото в чантата и се върна в топлия мостик.

— Не ми е приятно, че цапам ръцете си с кръвта на тези хора — промърмори капитанът.

— Нещо не си разбрал, капитане. Загубата на шлепа стана изцяло случайно.

Капитанът го изгледа ужасено.

— Всичко е съвсем просто — продължи Зак. — Ще запишеш в дневника и ще докладваш на пристанищните власти, че американският изследователски кораб по недоглеждане се е сблъскал с нашия шлеп в мъглата и двата са потънали. Ние, разбира се, се досетихме навреме да откачим въжетата и затова не пострадахме. За съжаление във водата не открихме нито един оцелял от кораба на НАМПД.

— Но корабът на НАМПД не е потънал — възрази капитанът.

— Спокойно — озъби се Зак. — Ще потъне.

66.

На триста метра под повърхността изминалият час беше едно от най-големите разочарования за Пит и Джордино. Докато насочваше автомата по долната палуба, Джордино изведнъж установи, че той е спрял и не иска да върви напред. Проследи кабела и видя, че се е заплел в някакви боклуци в началото на камбуза. Нещата се влошиха още повече, когато изтласкващото устройство на автомата попадна в нанос тиня. Джордино трябваше да изчака десет минути видимостта да се подобри, за да освободи кабела.

Вътрешността на батискафа бе станала гореща и потта се стичаше по лицето на Джордино, докато той се мъчеше да изведе автомата от каютите и да го насочи по основния коридор към кърмата.

— Къде е бюфетът на тоя кораб? — измърмори той. — Мисля, че и автоматът, и аз можем да изпием по една студена бира.

— Ще ти се наложи да разбиеш стаята с напитките под палубата, защото там се държи ромът. Разбира се, ако сме на „Еребус“, нямаш късмет, защото Франклин е бил абсолютен въздържател.

— С това въпросът приключва — отсече Джордино. — Дори не са нужни доказателства. При сегашното състояние на късмета ми няма как това да не е „Еребус“.

Въпреки че минутите до края на времето им изтичаха, все още нито един от двамата не смяташе да се предаде. Напредваха с автомата по единствения коридор към кърмата, покрай каютите на офицерите, докато накрая се озоваха в широко помещение в самата кърма. Наричано „големия салон“, то се простираше от борд до борд и беше единственото наистина удобно място за хората на кораба, поне за офицерите. Обзаведено с библиотека, дъски за шах, тестета карти и други пособия за игра, то беше и възможно хранилище за корабния дневник. Но както и останалите части на съда, и то не даваше отговор на въпроса кой именно е корабът.

Томовете, някога подредени по широките лавици от двете страни на салона, бяха строшили стъклените прегради по време на потъването и сега бяха пръснати навсякъде. Джордино бавно въртеше автомата из помещението и се опитваше да разгледа бъркотията, простираща се от стена до стена.

— Сигурно така е изглеждала библиотеката в Сан Франциско след голямото земетресение.

— В библиотеката на кораба е имало хиляда и двеста тома — отвърна Пит, който също оглеждаше бъркотията с разочарование. — Ако дневникът е тук, ще ни трябват две седмици ровене и огромен късмет, за да го открием.

Безпомощното им съзерцание бе прекъснато от ново съобщение от Далгрен.

— Извинявайте, че ви нарушавам празника, но голямата стрелка на часовника тук показва, че е време да започнете да се изкачвате.

— След малко тръгваме — отвърна Пит.

— Добре. Капитанът поръча да ви предам, че нашата сянка дойде на шест километра и спря. Мисля, че ще е много по-спокоен, ако вие, момчета, сте си на борда.

— Разбрано. „Блъдхаунд“, край.

Джордино погледна Пит и долови загрижено изражение в зелените му очи.

— Мислиш си, че твоят приятел от миньорската кооперация е на борда на ледоразбивача.

— Подозирам, че е точно така — отвърна Пит.

— Да проверим и капитанската каюта и да се измитаме.

Капитанската каюта се намираше до отдалечената стена на големия салон и не предлагаше особени надежди, че може да е дом на дневника. Малката плъзгаща се врата на каютата обаче беше заключена и колкото и да я залъгваха и удряха с автомата, не поддаваше. С по-малко от час електричество в акумулаторите и двайсет минути път до повърхността Пит се отказа от по-нататъшния оглед и нареди на Джордино да прибере автомата.

Докато Джордино насочваше машинката отново към камбуза, Пит приготви подемния механизъм на батискафа, погледна електронното табло от лявата страна и попита:

— Дава ли някакви данни за минерали?

— Изглежда, работи отлично — отвърна Джордино, без да изпуска от поглед монитора, по който следеше движението на автомата през препятствията. — Но ще разчетем данните изцяло едва когато направим анализ на пробите в главната квартира.

Пит се пресегна и захрани сензора, като следеше монитора за данни от минералите. Без изобщо да се учуди, той видя на екрана голяма концентрация от желязо наоколо, както и незначителни количества мед и цинк. Желязото беше ясно, на кораба го имаше в изобилие — от котвите с дългите им вериги до парната машина в трюма. Един от елементите с по-малко присъствие обаче привлече вниманието му. Докато чакаше автоматът да изпълзи от долната палуба, той задейства тласкачите на батискафа и като го движеше съвсем бавно, го закрепи над повредената част на носа, без да изпуска от поглед данните от сензора.

— Ако откриеш малко злато в тази черупка, това би компенсирало иначе незабележителното ни спускане — обади се Джордино.

Пит помести още малко батискафа над пълното с отпадъци място и постепенно насочи вниманието си към малък участък близо до средата на кораба. Откри една здрава част от палубата и отново спусна батискафа. Джордино вече беше издърпал кабела на автомата и се готвеше да го закрепи на мястото му.

— Почакай — спря го Пит. — Виждаш ли счупената дъска, онази изправената, на около три метра от нас?

— Виждам я.

— Близо до долната й част, малко вдясно, има нещо. Опитай да го увеличиш малко.

Джордино за секунди изпрати машинката към целта, спусна я в купчината покрити с тиня предмети и щом автоматът стъпи на твърда повърхност, активира докрай миниатюрните му тласкачи. В резултат автоматът се стрелна нагоре и вдигна облак тиня. Постоянното дънно течение, което минаваше през кораба, бързо изчисти мътната вода и Пит и Джордино различиха сред нечистотиите лъскав заоблен предмет.

— Това трябва да е моят казан със злато — шеговито подхвърли Джордино.

— Нещо още по-хубаво според мене — отвърна Пит, не изчака Джордино да задейства автомата, а задвижи самия батискаф за поглед по-отблизо. Взряха се през левия люк и пред очите им се откри безспорната форма на голяма камбана.

— Господи, как успя да я намериш в целия този боклук! — възкликна Джордино.

— „Блъдхаунд“ я намери. Забелязах, че е отчел мед и цинк, и се сетих, че това са двата компонента на месинга. Реших, че или са някакви специални части за парния двигател, или е корабната камбана.

Загледаха се в камбаната и забелязаха отстрани нещо релефно, но все още не го виждаха добре. Пит измести „Блъдхаунд“ още малко и увеличи изображението на камерата.

Камбаната бе покрита с тиня и рачета, но по-близкият план от камерата показа ясно релефа на буквите ЕР.

— Няма как да напишеш „Еребус“ без тях — с известно облекчение отбеляза Джордино.

— Дай сега с автомата — каза Пит.

Докато Джордино нагласяваше автомата за още едно гмуркане в тинята, Пит провери запасите от електричество и видя, че им е останала енергия само за трийсет минути. Нямаха време за губене.

Тинята се издигна нагоре в плътен облак от кафяви частички, когато автоматът направи втория си набег към нея. На Пит му се стори, че минаха часове, преди водата да се избистри, макар да бяха само секунди.

Докато чакаха мътният облак да се махне, Джордино закара автомата над камбаната. И двамата се вторачиха в монитора, когато релефният надпис на камбаната най-после се показа целият.

На метала бе гравирано ТЕРОР.

67.

Твърдото им намерение да избягат бяха изместени от отчаяние. Имаше лъч надежда, когато шлепът спря на някакъв док и отвориха за малко вратата. Оказа се само проверка от неколцина въоръжени гардове, но поне им хвърлиха малко храна и одеяла. Роман го прие за добър знак. Нямаше да им дадат храна, ако не смятаха да ги оставят живи, нали?

Сега обаче не беше толкова сигурен. Когато Бохоркес го събуди, за да му съобщи за промяна в звука на двигателите на ледоразбивача, той реши, че са стигнали до целта си. Но после ритмичното подръпване на въжетата за теглене изведнъж спря, а люлеенето от бурното море продължи. И той разбра, че са ги изоставили на произвола на съдбата.

След секунди експлозивите на Зак избухнаха и разтърсиха кораба. Взривът отекна из празните складови помещения на шлепа като гръмотевична буря в шише. Какво ставаше?

— Капитан Мърдок — провикна се Роман и светна фенерчето си.

Измъченият Мърдок се домъкна до него.

— Някакви предположения? — тихо го попита Роман.

— Прозвуча ми доста назад. Да отидем да погледнем.

След петнайсетметрово спускане стигнаха склад номер 1 и уплашиха два плъха, които някак си живееха дори в този студ.

— Не ми се искаше да го казвам пред останалите, но това ми прозвуча като експлозия — подхвърли Мърдок.

— И аз си помислих същото — съгласи се Роман. — Мислите ли, че смятат да ни потопят?

— Съвсем скоро ще разберем.

Стоманена стълба в отсрещната страна на помещението ги отведе до склад 2. Повториха операцията още два пъти и минаха през следващите два склада. Докато се изкачваха покрай третия, чуха шуртене на вода. Стигнаха последния тунел и Роман насочи лъча от фенерчето към надписа склад 4.

По отсрещната стена се стичаше вода и се събираше на растяща локва долу. Експлозията не беше пробила корпуса, но бе разместила металните плочи и сега водата проникваше през цепнатините.

— Не можем да направим нищо, за да я спрем — каза Мърдок. — Дори да разполагахме с нужните инструменти, водата нахлува от прекалено много места.

— Не тече прекалено силно обаче. — Роман явно търсеше и нещо обнадеждаващо.

— Положението само ще се влошава. Пораженията, изглежда, са над самата ватерлиния, но силното вълнение вкарва водата вътре. Когато този склад се напълни, кърмата на шлепа ще потъне и ще започне да навлиза още повече вода. И притокът ще се засили.

— В коридора има един капак, който можем да заключим. Ако водата се ограничи в този склад, няма ли да сме в безопасност?

Мърдок посочи към тавана. На три метра над главите им преградата свършваше и на нейно място започваха подпорите на горната палуба.

— Складовете не са херметически затворени — каза той. — Когато този се наводни, водата ще прелее в склад 3 и ще продължи да се издига.

— Колко вода може да издържи шлепът?

— Тъй като е празен, би могъл да остане на повърхността и с два наводнени склада. Ако морето е спокойно, даже с три. Но след като водата стигне до склад 1, песента му е изпята.

Ужасеният от неизбежния отговор Роман попита колко време им остава.

— Това е само предположение — отвърна Мърдок. — Но бих казал максимум два часа.

68.

Щом кърмата на шлепа започна да потъва, Зак нареди „Оток“ да се отдръпне и предсмъртните мъки на обречените пленници останаха без публика.

— Курс към кораба на НАМПД — нареди Зак. — Изгасете всички светлини.

Капитанът кимна и насочи „Оток“ към „Нарвал“, като постепенно увеличи скоростта до десет възела. Светлините на „Нарвал“ не можеха да се видят в мъглата, така че проследяването му се извършваше чрез радара.

— Капитане, когато стигнем на три километра от него, искам да наберете пълна скорост. Ще минем на километър от носа му, за да го накараме да си мисли, че сме се запътили към сушата, после ще завием и ще го ударим през средата.

— Искате да го потопим? — смаяно възкликна капитанът. — Така ще ни убиете всички!

Зак го изгледа.

— Едва ли. Както много добре знаеш, корабът ни има стоманен нос с дебелина метър и половина и двойно укрепен корпус. Може да удари стената на язовира Хувър и нищо да не му стане. При положение че избегнеш тежкия нос на самия „Нарвал“, ще го разрежем като масло.

Макар и все още смутен, капитанът го изгледа с уважение.

— Добре сте проучили кораба ми. Надявам се само господин Гоайет да удържи поправките от вашата заплата, а не от моята.

Зак се изсмя.

— Драги ми капитане, ако изиграем картите си както трябва, аз лично ще ти купя цял флот ледоразбивачи.

Въпреки тъмната нощ и мъглата Бил Стенсет внимателно следеше всяко движение на ледоразбивача. Тъй като радиста му го нямаше — беше един от многото членове на екипажа, свалени от борда в Туктояктук, Стенсет следеше сам показанията на радара. Разтревожи се, когато забеляза, че далечният радарен образ се разделя на две. Сети се, че шлепът се е отделил от влекача, и започна внимателно да следи и двете изображения.

Когато ледоразбивачът се доближи на пет километра — плуваше право към тях, — се обади по УКВ радиото.

— Неидентифициран плавателен съд, приближаващ от юг с координати север 69,2955 и запад 100,1403, говори изследователският кораб „Нарвал“. В момента провеждаме подводно изследване. Моля, оставете свободно пространство от два километра между нас. Край.

Повтори обаждането си, но не получи отговор и се обърна към кормчията:

— Кога трябва да излезе „Блъдхаунд“?

— Според последното съобщение на Далгрен са още при потъналия кораб. Така че няма да са тук поне още двайсет минути.

Стенсет наблюдаваше внимателно екрана на радара и забеляза, че ледоразбивачът постепенно увеличава скоростта. Вече беше на три километра от тях. В курса му обаче имаше леко изменение — отклони се, като че ли искаше да заобиколи „Нарвал“ отдясно. Каквото и да беше намерението им, Стенсет изобщо не беше в доверчиво настроение.

— Напред с една трета от мощността — нареди той на кормчията. — Ориентировъчно триста градуса.

Беше съвършено наясно, че сблъскване в гъстата мъгла е един от най-лошите кошмари за моряка, така че насочи „Нарвал“ на северозапад, за да избегне челен удар. Въздъхна облекчено, като видя, че другият кораб се придържа към курса на югоизток и така разширява ъгъла на разминаване.

Надеждите за благополучно отърваване обаче не продължиха дълго.

Щом двата кораба се приближиха на километър и половина, ледоразбивачът изведнъж увеличи скоростта си почти два пъти. Тласкан от два гигантски газово-турбинни двигателя, способни да теглят цяла колона шлепове, той беше като приказен гигант. Освободен от товара си, се беше превърнал в хрътка, способна да се носи по водата със скорост над трийсет възела.

На Стенсет му трябваха само мигове, за да засече промяната в скоростта на ледоразбивача. Задържа курса си същия, докато радарът не му показа, че другият плавателен рязко завива на запад.

— Пълен напред! — извика той, погледът му беше прикован в екрана.

Изтръпна от ужас, когато ледоразбивачът направи остър завой към „Нарвал“. Вече не хранеше никакви илюзии за намеренията му. Ледоразбивачът явно възнамеряваше да ги блъсне.

Заповедта на Стенсет да се даде пълен напред осуети намерението на Зак да завари кораба на НАМПД и екипажа му неподготвени. Но ледоразбивачът все още имаше решително превъзходство в скорост, ако не и откъм изненада. Беше се приближил на четиристотин метра, преди изследователският кораб да успее да развие двайсет възела. Стенсет надникна през задния люк на мостика, но не виждаше нищо, освен черна мъгла.

— Приближава се бързо — предупреди кормчията, който наблюдаваше как петното, показващо ледоразбивача, доближава средата на радарния екран. Стенсет седна и пренастрои уреда, за да премине към отчитане в стометрови квадранти.

— Ще го оставим да дойде съвсем близко. Когато докосне стометровия знак, искам да завиеш силно надясно и да ни обърнеш право на изток. Все още има много лед по крайбрежието на Кинг Уилям. Ако се доближим достатъчно, може да загубят радарния ни образ на неговия фон.

Погледна отворената карта и видя, че от остров Кинг Уилям ги делят двайсет и пет километра. Прекалено много при всяко положение, но пък нямаше голям избор. Ако успееха да забавят удара още малко, преследвачите може би щяха да се откажат от намеренията си. Остана загледан в радара и когато „Оток“ се приближи, кимна на кормчията.

Тежкият изследователски кораб се разтресе и изстена, когато рулят се извъртя докрай. Последва нещо като смъртоносен вариант на играта на сляпа баба. На радарния екран положението на ледоразбивача съвпадаше с тяхното и затова Стенсет не го виждаше. „Оток“ продължи курса си на запад почти цяла минута, преди да разгадае маневрата на „Нарвал“ и рязко да завие на изток в преследване.

Маневрата на Стенсет спечели на кораба му ценни секунди, в които да набере по-висока скорост, докато целият екипаж, вдигнат по тревога, се качи горе. Но след малко ледоразбивачът отново подходи близо до кърмата им.

— Този път силно наляво — нареди Стенсет, когато „Оток“ отново достигна стометровия знак.

Ледоразбивачът беше предвидил хода, но беше сбъркал посоката и зави надясно. После бързо поднови преследването, докато Стенсет се опитваше да подходи косо по-близо до остров Кинг Уилям. По-бързият „Оток“ скоро се приближи отново и „Нарвал“ бе принуден пак да затанцува, като Стенсет реши да повтори левия завой. Сега обаче Зак отгатна посоката.

Като гладна акула, изскочила от дълбините на мътното море, ледоразбивачът изведнъж изникна от мъглата и смъртоносният му нос блъсна корпуса на „Нарвал“ и се вряза на цели четири метра. „Нарвал“ едва не се преобърна от удара. Порой леденостудена вода се изсипа върху палубата, докато корабът се бореше да намери отново центъра на тежестта си.

Сблъскването донесе със себе си многогласен вой от механично страдание — стомана стържеше стомана, маркучите на хидравликата се пръскаха, плочите на корпуса се разцепваха. Когато разрушението достигна кулминационната си точка, настъпи странен миг на мълчание, после шумът от насилието се преля в клокочещи стенания.

Ледоразбивачът бавно се изтегли от зеещата рана, като отнесе и част от кърмата на „Нарвал“. Острият му нос се беше посмачкал, но иначе корабът бе непокътнат, без повреди по армирания корпус. Забави се още няколко секунди, докато Зак се наслаждаваше на разрушителното си ръкоделие, а после изчезна в нощта като зъл дух.

Междувременно „Нарвал“ беше стъпил на полосата към бързата смърт. Машинното отделение се наводни почти веднага, като повлече кърмата и предизвика моментален наклон на корпуса. Две от преградите покрай платформата за влизане под вода бяха премазани, от което към долните палуби се стичаха допълнителни бурни води. Макар да бе конструиран да прорязва лед с дебелина до два метра, „Нарвал“ не бе замислен да противостои на разрушителни странични удари и само за минути се озова до половината под вода.

Мостикът се бе превърнал в черна пещера. Бяха загубили цялата енергия от двигателя, а аварийният генератор в средата на кораба също бе излязъл от строя при удара. Целият кораб сега беше тъмен като мъглата наоколо.

Кормчията изпревари Стенсет и грабна едно фенерче от аварийното шкафче.

— Капитане, как сте? — попита той, като прокара лъча по мостика.

— По-добре съм от кораба си — отвърна Стенсет, като потъркваше ударената си ръка. — Да видим какво става с екипажа. Мисля, че ще се наложи да напуснем кораба.

Навлякоха канадките си и тръгнаха към главната палуба, която вече беше силно наклонена към кърмата. Влязоха в камбуза и видяха, че е осветен от два захранвани с батерии фенера. Почти всички от минималния състав, останал на борда, бяха тук. В очите им се четеше страх. Един нисък мъж с лице като на булдог, инженерът на „Нарвал“, викна:

— Капитане, машинното отделение е напълно наводнено и части от кърмата са отпрани! Водата вече е достигнала и предния трюм. Невъзможно е да се спре.

Стенсет кимна и попита:

— Има ли пострадали?

Инженерът посочи един намръщен мъж с набързо превързана ръка.

— Готвачът си счупи ръката при удара. Всички останали са добре.

— Двама липсват! — каза Стенсет, след като набързо преброи хората около себе си.

— Далгрен и Роджърс, електротехникът. Отидоха да спуснат спасителната лодка.

Стенсет кимна и каза високо:

— Налага се да изоставим кораба. Всички на палубата, веднага. Ако не можем да използваме спасителната лодка, ще си послужим с аварийните надуваеми лодки при левия борд. Побързайте.

Изведе хората си от камбуза и видя, че водата вече се е качила до съоръженията над нивото на палубата. Ускори крачка и излезе на мразовитото открито пространство на предната палуба, като се опитваше да запази равновесие, защото тя се накланяше все повече. Веднага видя Далгрен и Роджърс, които се мъчеха да спуснат четириметровата спасителна лодка с ръчната лебедка. Острият ъгъл, под който се бе издигнала палубата обаче им пречеше. Далгрен псуваше като хамалин.

Стенсет и няколко моряци изтичаха да им помогнат и след няколко минути екипажът бързо се прехвърли в лодката.

Готвачът беше последният преди Стенсет. Излязъл беше лек вятър, който разкъсваше мъглата, но и увеличаваше вълнението.

Докато се отдалечаваха, носът на тюркоазния кораб се издигна високо в нощния въздух в борба срещу силите на гравитацията. След това, с дълбок стон, „Нарвал“ потъна в черната вода сред стотици мехурчета и изчезна в дълбините.

Стенсет огледа екипажа си и въпреки обзелия го лют гняв изпита известно облекчение. Цяло чудо беше, че никой не бе загинал при удара и че всички бяха успели благополучно да се качат в лодката. Потръпна при мисълта колко ли щяха да са жертвите, ако Пит не бе оставил повечето моряци и учени в Туктояктук.

— Забравих проклетите камъни… — изсумтя Далгрен. — От термалния отвор. Руди нали ги донесе на мостика.

— По-добре се радвай, че ти отърва кожата — отвърна Стенсет.

— Откровено казано, мечтата на живота ми не е да плувам из Арктика в гумена лодчица. — И добави по-тихо: — Ама тия типове изобщо не се шегуват, нали?

— Мисля, че играят на живот и смърт за рутения. — Стенсет вдигна глава и се опита да чуе някакви звуци от ледоразбивача. Заглъхващо боботене го увери, че той се отдалечава.

— Сър, има едно малко селище, Йоа Хейвън, в югоизточния край на остров Кинг Уилям — обади се кормчията. — На сто и петдесет километра оттук. За съжаление е най-близкото цивилизовано място на картата.

— Горивото би трябвало да ни стигне до острова. След това обаче трябва да вървим пеша — отвърна Стенсет. Обърна се към Далгрен: — Ти успя ли да изпратиш съобщение до Пит?

— Казах им, че потегляме, но захранването прекъсна, преди да ги предупредя, че ни нападат. След малко трябва да излязат на повърхността.

— Да ги намерим в тази мъгла е почти невъзможно. Ще се опитаме все пак, но после трябва да поемем към брега и да потърсим помощ. Не бива да рискуваме при този засилващ се вятър.

Далгрен кимна. Пит и Джордино всъщност едва ли бяха по-зле от тях.

69.

Когато получиха краткото съобщение от Далгрен, че „Нарвал“ напуска позицията си, Пит и Джордино още оглеждаха корабната камбана.

Разкритието, че потъналият кораб е „Терор“, всъщност донесе на Пит известно облекчение. След като нямаше никакви свидетелства, че на борда има рутений, все още имаше някаква надежда. Инуитите би трябвало да са получили рудата от „Еребус“ и навярно само на него можеше да се открие тайната на редкия минерал. Оставаше неразрешен въпросът къде е свършил пътя си „Еребус“. Пит знаеше, че двата кораба са изоставени едновременно, така че бе възможно и да са потънали близо един до друг. Беше сигурен, че ако разширят обсега на търсене, ще открият и втория кораб.

— „Блъдхаунд“ до „Нарвал“, започваме изкачването — предаде по радиото Джордино. — Как сте там горе?

— В момента потегляме. Ще се свържа с вас след малко. Край.

Това бяха последните думи, които чуха от Далгрен. Но вече беше време да изплуват. Пит изключи външните светлини и сензорите, за да пести енергия, а Джордино изключи бордовите компютри, отпусна се в седалката, скръсти ръце, затвори очи и измърмори:

— Събуди ме, когато дойде време да отворим люка за свеж въздух.

— Ще се погрижа и Джак да е приготвил пантофите и вестника до леглото ти.

Пит отново провери акумулаторите. Имаше достатъчен запас за животоподдържащите системи и за помпите за баласта, но за почти нищо друго. С нежелание затвори уредите за изтласкване, защото знаеше, че така ще станат жертва на силните течения, докато се изкачват. За самостоятелно изкачване върху платформата за влизане под водата не можеше и дума да става, тъй като течението щеше да ги е отнесло на два-три километра, когато изплават. И то само ако „Нарвал“ се е върнал на мястото си.

Пит изключи още няколко уреда и се загледа в черната бездна отвъд люка. Изведнъж от радиото проехтя уплашен вик:

— „Блъдхаунд“…

Последва пълно мълчание. Въпреки многото им опити нито едно от излъчванията към „Нарвал“ не получи отговор.

— Може да сме изгубили сигнала заради някаква термична аномалия във водата — пробва да даде обяснение Джордино.

— Или пък импулсният им предавател се е повредил, когато са потегляли — намисли друг вариант Пит.

Разбира се, те измисляха извинения, за да не признаят истината, която подозираха — че „Нарвал“ е загазил сериозно. Джордино продължи да опитва с радио повикванията, но отговор нямаше. А те двамата бяха абсолютно безсилни да предприемат каквото и да е.

Пит погледна дълбокомера и се зачуди дали някой не ги е вързал за дъното — откакто бяха приели последното обаждане, скоростта на издигането им бе намаляла чувствително… или Пит си мислеше така. Опита се да не гледа уреда, защото знаеше, че колкото повече се взира в него, толкова по-бавно се движи стрелката. Затвори очи и се помъчи да си представи затрудненията, които срещаше „Нарвал“, докато Джордино старателно продължаваше да мъчи радиото.

Когато накрая отвори очи, видя, че вече са на малко повече от трийсет метра от повърхността. След няколко минути се разлюляха сред вълните, обградени от мехурчета и пяна. Пит включи външните светлини, но те просто се отразиха от заобиколилата ги мъгла. Радиото продължаваше да мълчи.

Сами сред студените вълни, Пит и Джордино разбраха, че се е случило най-лошото. „Нарвал“ го нямаше.

70.

— Тоест как така спасителният екип е изчезнал?

Сърдитият глас на президента отекна от стените на командната зала на първия етаж в западното крило на Белия дом. Един армейски полковник, докаран от генералите в Пентагона като изкупителна жертва, отговори тихо и монотонно:

— Сър, екипът не се е явил на мястото за изтегляне в уговорения час. Отделението за поддръжка на въздушния отряд не е било уведомено за никакви проблеми около ударната група и самото то е евакуирано по разписание.

— Обещаха ми мисия с нисък риск и 90-процентов изглед за успех — заяви президентът и изгледа сърдито секретаря по отбраната.

Стаята утихна, тъй като никой не посмя да се обади.

Седналият през два стола от президента вицепрезидент Сандекър намираше нещо забавно в разпита. Когато съветникът по националната сигурност го повика на спешно заседание, той с учудване откри петима генерали, насядали около секретаря по отбраната в заседателната зала. Знаеше си, че това не е добър признак. Сандекър не обичаше секретаря — според него той беше ограничен и склонен към безразсъдни реакции. И все пак бързо пренебрегна личното си отношение в името на кризата, каквато явно имаше.

— Полковник, защо не ни кажете какво точно знаете? — попита Сандекър в опит да успокои президента.

Полковникът описа в детайли плана за мисията и разузнавателните данни, които оправдаваха спасителната операция.

— Обърква ни това, че според сведенията екипът е успял да освободи пленниците. Засечените радиосъобщения между канадските сили в Туктояктук сочат, че екипажът на „Полярна зора“ е избягал. Няма данни да са били пленени отново.

— А ако екипът на специалните части просто се е забавил? — попита Сандекър и повдигна вежди. — По това време на годината нощите на север са кратки. Възможно е да са били принудени да се скрият, преди да стигнат до пистата.

Полковникът поклати глава.

— Самолетът ни е бил там преди изгрев. Дори е кацнал за малко, но там е нямало никого, а допълнителните радио повиквания са останали без отговор.

— Е, не може просто да са изчезнали — измърмори президентът.

— Направихме анализ на сателитните снимки, на съобщенията по радиото и на наземните контакти. Никъде не излезе нищо — заяви Джули Мос, съветник към Агенцията по национална сигурност. — Единственото заключение е, че са били пленени и са преместени другаде. Може да са ги върнали на „Полярна зора“ или да са ги откарали някъде със самолет.

— Какъв е отговорът на канадските власти на молбата ни за освобождаване на кораба и екипажа? — попита Сандекър.

— Няма отговор — отвърна Мос. — Дипломатическите канали просто мълчат, а от страна на министър-председателя и парламента пристигат нелепи обвинения към американския империализъм, като че ли са изпратени от някоя бананова република.

— И не са се ограничили само с думи — добави секретарят по отбраната. — В добавка към закритите наскоро пристанища са поставили и въоръжените си сили в бойна готовност.

— Така е — потвърди Мос. — Канадската брегова охрана е започнала да връща корабите под американски флаг, подхождащи към Ванкувър и Квебек, както и превоза с шлепове към Торонто. Очаква се и границата да се затвори до ден-два.

— Положението става нетърпимо — заяви президентът.

— И това не е всичко. Съобщиха ни, че очакваните доставки на природен газ от пролива Мелвил са спрени. Имаме основания да смятаме, че газът е пренасочен към Китай, макар засега да не е ясно дали това са държавни решения, или инициатива на отделен търговец.

— Това застрашава цялото ни бъдеще — възкликна президентът.

— Сър — заяви секретарят по отбраната, — с цялото ми уважение, канадското правителство ни отправи несправедливо обвинение за загубата на арктическата им лаборатория и един от катерите им. Незаконно плениха един наш плавателен съд на бреговата охрана в международни води и се отнасят към екипажа като към военнопленници. Направили са същото с екипа ни от Делта Форс, а може би дори са убили и него, и екипажа на кораба. На всичко отгоре заплашват цялата нация с енергиен бойкот. Дипломацията явно се провали, сър. Време е за други действия.

— „Може би“ не ни дава основания за военни действия — обади се Сандекър.

— Може и да си прав, Джим, но животът на тези хора е поставен на карта — каза президентът. — Искам до двайсет и четири часа на министър-председателя да се представи официално писмо с искане екипажът и спасителният екип да бъдат освободени. Не го обнародвайте в печата, за да не се вдигне излишен шум. За кораба можем да преговаряме и по-късно, но искам хората да бъдат освободени веднага. И доставките на природен газ да се възстановят.

— А как да реагираме, ако канадците не се съгласят? — попита Мос.

— Господин президент, разработили сме няколко варианта за ограничен начален удар… — почна секретарят по отбраната.

— Ограничен удар — прекъсна го президентът. — Какво по-точно означава това?

Вратата на залата се отвори и един от секретарите влезе и подаде някакъв лист на Сандекър.

— Ограничен удар — продължи секретарят по отбраната — е с минимални ресурси, чрез хирургически точни удари, да се извади от строя голяма част от канадските военновъздушни и военноморски сили.

Лицето на президента почервеня.

— Но аз не говоря за война! Просто за нещо, което ще им привлече вниманието.

Секретарят по отбраната веднага отстъпи:

— Имаме и разработки за единични акции.

— Какво ще кажеш, Джим? — обърна се президентът Към Сандекър.

Вицепрезидентът дочете съобщението. Лицето му беше потъмняло от гняв.

— Руди Гън от НАМПД ми съобщава, че изследователският им кораб „Нарвал“ е изчезнал в Северозападния проход, близо до остров Виктория. Смятат, че е пленен или потопен с целия си екипаж, в това число и директорът на агенцията Дърк Пит.

Секретарят по отбраната се ухили подигравателно.

— Изглежда, най-после открихте основанията си, господин вицепрезидент.

71.

Съединените щати са предприемали въоръжени набези в Канада поне шест пъти. Най-кървавото нашествие е по време на Войната за независимост, когато генерал Ричард Монтгомъри тръгва на север от форт Тикондерога и завзема Монреал, а после поема към Квебек. Към него се присъединява помощна армия, водена от Бенедикт Арнолд, която навлиза в Канада през щата Мейн. Американците атакуват града на 31 декември 1775 година, превземат го, но са принудени да се оттеглят след яростна битка с британците. Недостигът от продоволствие и подкрепления, както и смъртта на Монтгомъри в битката, ги принуждават да спрат набезите си в Канада.

Когато враждебните действия по време на войната от 1812 г. нарастват, американците предприемат редица набези в Канада, за да се бият с британците. Повечето от тях са неуспешни. Най-голямото им постижение е през 1813 г., когато Торонто (по онова време Йорк) е превзет, а парламентът му изгорен до основи. Тази победа изглежда излиза през носа на американците, когато година по-късно англичаните завземат Вашингтон и ядосани от предишните разрушения, подпалват обществените сгради в американската столица.

След постигане на независимостта от колониалните сили през 1783 година Канада и Съединените щати бързо се превръщат в добронамерени съседи и съюзници. И все пак сянката на недоверието никога не е изчезвала напълно. През 20-те години на XX век военното ведомство на САЩ разработва стратегически планове за нахлуване в Канада като част от хипотетична война срещу Великобритания. Червеният план за война, както го наричат, включва сухопътно нападение срещу Уинипег и Квебек, както и военноморска атака срещу Халифакс. За да не останат по-назад, канадците създават Защитен план №1, който да противодейства на американците. Олбъни, Минеаполис, Сиатъл и Грейт Фолс в Монтана са набелязани като места за изненадваща атака с надеждата, че канадците ще спечелят малко време, докато дойдат британските подкрепления.

Времето и развитието на техниката променят значително света от 20-те години насам. Великобритания вече не е защитник на Канада, а военната мощ на САЩ ги превръща в безспорно доминираща сила.

Макар че изчезването на „Нарвал“ ядоса президента, това едва ли беше достатъчно основание за агресия. Поне засега. Така или иначе подготовката на сухопътно нападение би отнела седмици, ако се стигнеше дотам, а той искаше бърз и изчерпателен отговор до четиридесет и осем часа.

Планът за нападение, ако съдбата на пленниците останеше неизвестна, беше прост, но все пак мъчителен. Военноморските сили на САЩ щяха да блокират Ванкувър на запад и река Сейнт Лорънс на изток и да ликвидират външнотърговските връзки на Канада. Бомбардировачите стелт щяха да нанесат първия удар, насочен срещу канадските въздушни бази в Колд Лейк, Албърта и Баготвил, Квебек. Екипи от специалните части щяха да наблюдават главните канадски водноелектрически централи, за да спрат възможните опити за износ на електроенергия. По-нататък със специален удар щеше да бъде завзето газовото находище Мелвил.

Секретарят по отбраната и генералите твърдяха, че канадците не биха могли да отговорят кой знае колко сериозно. Под заплахата от продължителни въздушни удари щеше да им се наложи да освободят пленниците и да започнат преговори за отваряне на Северозападния проход. Все пак всички бяха съгласни, че няма да се стигне до това, канадците само щяха да бъдат предупредени какво би станало, ако не се съобразят с двайсет и четири часовия краен срок. Нямаше да имат друг избор, освен да приемат условията.

Имаше обаче един проблем, който ястребите от Пентагона не вземаха под внимание. Канадското правителство нямаше никаква представа какво се е случило с екипажа на „Полярна зора“.

72.

Пленен в потъващия си железен ковчег, екипажът на „Полярна зора“ би искал да има на разположение поне още двайсет и четири часа. Перспективите му за оцеляване обаче се свеждаха до минути.

Досега прогнозите на Мърдок се бяха оказали верни. Шлепът продължаваше да се пълни и от наводнения склад 4 водата започна да прелива и в склад 3. Тежестта потапяше кърмата още повече, а от това нарастваше и притокът на вода. В малкия преден склад палубата зловещо се накланяше под краката на хората, а шумът на прииждащата вода се чуваше все по-наблизо.

Един от командосите на Роман, задъхан от изкачването по стълбите, се появи откъм кърмата и докладва:

— Капитане! Водата вече залива склад две.

— Благодаря, ефрейтор — отвърна Роман. — Седни да си починеш. Повече огледи няма да има.

После се обърна към Мърдок и попита тихо:

— Когато шлепът започне да потъва, вратата ще се откачи ли от пантите?

Мърдок завъртя глава.

— Шлепът със сигурност ще е потънал, преди водата да стигне до нас. А това означава, че отдолу ще се образуват въздушни джобове, които ще се увеличават с потъването на кораба. Доста вероятно е да откъснат вратата от пантите… но вече ще сме на сто и петдесет метра под водата.

— И все пак е възможност — прошепна Роман.

— За какво? — възрази Мърдок. — Човек не може да изтрае и десет минути в тия води. — Преодоля раздразнението си и продължи: — Добре, дай на хората някаква надежда. Ще ти кажа, когато реша, че тази черупка всеки момент ще потъне, за да събереш хората на трапа. Поне ще има какво да ги крепи по пътя към отвъдното.

Застаналият до вратата Бохоркес ги чу, после отново започна да бие с чука по бравата, макар отдавна да му беше ясно, че това е глупаво — чукът не представляваше нищо пред закалената стомана. Часовете удряне бяха направили само малка резка. Трябваха му още часове, ако не и дни, за да изкърти бравата.

Другарите му по съдба, измръзнали, гладни и унили, седяха скупчени. Някои го гледаха с обнадеждено отчаяние. Чудно, но почти не се наблюдаваше паника. Чувствата им бяха замръзнали като стоманата на шлепа.

73.

Спасителната лодка на „Нарвал“ беше опасно претоварена. Бе проектирана за дванайсет души, но все пак без проблеми побра четиринайсетима. Претовареността обаче променяше плавателните й характеристики и вълните, които я блъскаха отвсякъде, току прехвърляха борда. В краката на моряците се плискаше ледена вода.

С двете четиридесетлитрови туби бензин имаха гориво точно колкото да стигнат до остров Кинг Уилям. Но Стенсет, който бе на руля, вече имаше неприятното чувство, че трябва да вървят по стъпките на обречения екипаж на Франклин, ако искат да се доберат до убежището в Йоа Хейвън.

Тъй като се страхуваше вълните да не залеят лодката, капитанът се движеше бавно сред белите им гребени. Мъглата все още висеше над водата като тежък плащ, но вече изсветляваше — кратката арктическа нощ отминаваше. Стенсет се въздържа от завой на изток направо към остров Кинг Уилям, защото държеше на думата си да огледа наоколо за Пит и Джордино. При почти нулевата видимост шансовете да ги открият бяха съвсем нищожни. На всичко отгоре спасителната лодка не беше снабдена с джипиес. Като не разчиташе особено на компаса — той изкривяваше показанията заради близостта им до северния магнитен полюс — Стенсет се върна към онова, което смяташе за мястото на крушението според спомена си за досегашния път.

Далгрен и останалите викаха Пит и Джордино в мъглата, но единственият отговор беше пляскането на вълните по корпуса на лодката.

Стенсет отново запали мотора и кара на югоизток още десет минути. Пак никой не отговори на виковете им в мъглата. Стенсет повтори операцията и когато пак не постигнаха нищо, се обърна към екипажа:

— Не можем да си позволим да останем без гориво. Най-добрият ход, който можем да предприемем, е да тръгнем на изток към остров Кинг Уилям, където да потърсим помощ. Когато мъглата се вдигне, няма да е проблем да видим „Блъдхаунд“. Пък и според мен Пит и Джордино сто на сто са по-добре на сухо и топло, отколкото сме ние тук.

Хората от екипажа закимаха. Всички уважаваха Пит и Джордино, но собственото им положение не беше цветущо. Потеглиха отново, този път право на изток, и се движиха, докато моторът не се закашля и не спря, тъй като беше изразходвал първата туба бензин. Стенсет прехвърли бензинопровода към втората и тъкмо отново да запали двигателя, когато кормчията се провикна:

— Почакайте.

Стенсет се обърна и го погледна.

— Стори ми се, че чух нещо — каза кормчията.

В цялата лодка се възцари тишина, хората дори не дишаха и се вслушваха. След няколко секунди всички го чуха едновременно. Слаб звън, почти като далечна камбана.

— Това са Пит и Джордино! — извика Далгрен. — Няма какво друго да е. Чукат морзовия сигнал за SOS по корпуса на „Блъдхаунд“.

Стенсет го изгледа недоверчиво. Далгрен сигурно грешеше. Бяха прекалено далече от района, където можеше да е батискафът. Но кой друг би могъл да подава сигнал за помощ в тъмната арктическа нощ?

Стенсет запали двигателя и подкара лодката в разширяващи се кръгове, като от време на време отнемаше от газта, за да се вслуша. Караше бавно и се боеше, че почукването ще престане, преди да е открил откъде идва. Мъглата се носеше на гъсти облаци и утринното развиделяване не успяваше да се пребори с нея. Колкото и близо да се намираха, той знаеше, че ако чукането спре, няма да намерят Пит и Джордино.

За щастие то продължаваше. Дори стана по-силно и вече се чуваше въпреки шума от мотора. Стенсет променяше курса със съвсем слаби корекции на руля и направляваше лодката слепешката. Изведнъж рязко отне газта, тъй като пред тях се издигна огромно черно очертание.

Шлепът като че ли се беше смалил в сравнение с последния път, когато Стенсет го бе видял теглен от ледоразбивача. Сега разбра защо. Шлепът потъваше откъм кърмата и почти половината му вече се намираше под водата. Носът се издигаше под неестествен ъгъл и му напомни за последните минути на „Нарвал“. След като бе присъствал на кончината на собствения си кораб, знаеше, че на шлепа му остават минути, ако не и секунди.

Стенсет и екипажът му бяха разочаровани от откритието си. Всичките им надежди бяха да попаднат на Пит и Джордино. Разочарованието им обаче бързо прерасна в ужас, когато видяха, че шлепът потъва.

Колкото до чукането, то явно идваше от някой, заключен в шлепа.

74.

Далгрен прокара лъча на фенерчето по откритата палуба, като търсеше вход, но видя само плътна преграда.

— Завърти ни от дясната му страна, капитане.

Стенсет заобиколи извисяващия се нос на шлепа и забави, когато наближи предния склад. Ритмичното металическо чукане вече се чуваше много по-отчетливо.

— Там. — Далгрен освети с фенерчето вратата — всъщност голям полегат капак. Виждаше се верига, увита около дръжката му и застопорена за метална скоба.

Без да каже и дума, Стенсет докара лодката до шлепа. Далгрен прескочи на палубата му.

— Побързай, Джак — извика Стенсет. — Не му остава много време.

И веднага отдели лодката от шлепа, тъй като не искаше да бъде засмукан, когато той поеме към дъното.

Далгрен изтича по наклонената палуба и се качи по стълбичката до заключения склад. Тресна с ръка по капака и извика:

— Чувате ли ме?

Стреснатият глас на сержант Бохоркес отговори моментално:

— Да. Можете ли да ни изкарате от тук?

— Ще го уредим — отвърна Далгрен.

Бързо огледа веригата, която беше грубо усукана около дръжката на капака и скобата в палубата. Извитите трегери на потъващия кораб я бяха опънали като струна. Той провери двата й края, прецени, че възелът на скобата е по-достъпен, и насочи вниманието си към него.

Смъкна ръкавиците си, сграбчи края на веригата и дръпна с всички сили. Замръзналата стомана се впи в плътта му, но не помръдна. Той пое дъх и дръпна отново, като запъна крака. Веригата обаче не помръдваше.

Палубата под краката му изведнъж се наклони — корабът се извърташе от неравномерно заливаните складове. Далгрен пусна веригата, духна на замръзналите си пръсти и опита друг подход — започна да рита възела. Чу от склада уплашените викове на пленниците — молеха го да побърза. Откъм водата пък долетяха гласовете на хора от „Нарвал“ — те му викаха да се върне при тях. Като че ли с желание да добави нещо и от себе си, шлепът издаде дълбок металически стон някъде изпод водата.

С разтуптяно сърце Далгрен изрита веригата. После стовари върху нея петата си. Риташе все по-силно и по-силно и все повече се вбесяваше. Риташе с такава ярост, като че ли собственият му живот зависеше от това. Продължи да рита, докато едно звено от веригата накрая се приплъзна.

Това създаде достатъчно луфт, за да позволи и на следващото да се плъзне, после на още едно. Далгрен коленичи и с изтръпналите си пръсти издърпа свободния край на веригата през разхлабения възел. Бързо размота веригата от скобата, от което лостът на капака най-накрая се освободи. Той стана, хвана дръжката и го отвори.

Нямаше представа какво ще види, но в никакъв случай не и петдесетина измъчени и премръзнали мъже, които го гледаха като свой спасител. Бохоркес, който беше най-близо, все още стискаше чука.

— Не знам кой сте, но много се радвам да ви видя — с широка усмивка заяви сержантът.

— Джак Далгрен от изследователския кораб на Агенцията по морско и подводно дело „Нарвал“. Хайде, момчета, излизайте!

Пленниците се промушваха един по един и с несигурни крачки стъпваха на наклонената палуба. Далгрен с учудване забеляза, че някои са с военна униформа с флагчета на САЩ по раменете. Роман и Мърдок бяха последните, които излязоха.

— Аз съм Мърдок от „Полярна зора“. А това е капитан Роман, който се опита да ни спаси в Куглуктук. Вашият кораб наблизо ли е?

Учудването на Далгрен, че е намерил пленените американци, се помрачи от новината, която трябваше да им съобщи.

— Нашият кораб беше ударен и потопен от вашия влекач.

— Тогава как се озовахте тук? — попита Роман.

Далгрен посочи спасителната лодка, която едва се различаваше в мъглата.

— Ние самите едва се спасихме. Чухме чукането ви и решихме, че е нашият батискаф.

Огледа изтощените мъже около себе си и се замисли за изпитанията им. Бягството им от смъртта беше само временно и сега той се чувстваше като техен екзекутор.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нямаме място да качим дори и един човек.

75.

Стенсет наблюдаваше как вълните обхващат склад 2. Над водата оставаше само номер 1 и участъкът около носа. Не можеше да каже защо шлепът още не се е отправил към дъното, но знаеше, че минутите му са преброени.

Върна погледа си към измъчените хора покрай перилата. В погледите им се четеше молба и отчаяние. Също като Далгрен, и той се учуди, че толкова много хора излязоха от склада. Наглият опит за масово убийство от страна на екипажа на ледоразбивача го изуми. Що за животно командваше влекача!

Страховете му се насочиха към хората, за които непосредствено отговаряше. Когато шлепът потънеше, щяха да настъпят масови безредици, защото корабокрушенците щяха да се опитат да се качат в лодката. Не можеше да си позволи да сложи още хора в и без това претоварената лодка, защото това означаваше да прати всички в гроба. Държеше лодката на безопасно разстояние от шлепа и се чудеше как да прибере на борда Далгрен, без останалите да се опитат да се качат с него.

Забеляза, че Далгрен разговаря с двама души, единият от които сочеше към наводнената кърма на шлепа. След миг Далгрен се обърна и извика на Стенсет да се приближи. Капитанът докара лодката до шлепа точно под Далгрен, като внимателно наблюдаваше останалите. Никой от тях обаче не понечи да се прехвърли в лодката след Далгрен.

— Капитане, дай към кърмата на шлепа, около шейсет метра назад. Бързо — настоя Далгрен.

Стенсет завъртя лодката обратно, заобиколи потъващия корпус и стигна над скритата кърма. Не забеляза как зад него Далгрен смъкна ботушите си и се съблече по бельо, преди да облече отново канадката.

— Имат два зодиака, вързани за кърмата — каза Далгрен.

Според Стенсет това нямаше да помогне с нищо. Лодките или бяха отнесени, или на петнайсет метра дълбочина.

Далгрен отиде на носа на лодката, насочи фенерчето си към водата и викна:

— Насам.

Някакви тъмни неща плаваха във водата — два чифта стърчащи конуси, които подскачаха едновременно. Като ги доближи, Стенсет видя, че са скосените понтонни краища на лодки зодиак. Двете надути лодки бяха една до друга под водата, а носовете им бяха вързани някъде по-долу.

— Някой да има нож? — попита Далгрен.

— Джак, не може да влезеш в тази вода — изръмжа Стенсет, като видя, че Далгрен е смъкнал дрехите си. — Ще умреш от студ.

— Не смятам да е дълга баня — отвърна Далгрен.

Инженерът имаше сгъваемо ножче. Извади го от джоба си и го подаде на Далгрен.

— Малко по-насам, капитане — помоли го Далгрен, докато събличаше канадката.

Стенсет доближи лодката на по-малко от метър от зодиаците и спря двигателя. Далгрен застана на носа, отвори ножчето, пое дълбоко дъх и без колебание се гмурна.

Беше опитен плувец и се бе гмуркал в студените морета по цял свят, но нищо не го бе подготвило за усещането при потапяне във вода с температура минус 2–3 градуса. Хиляди нервни окончания начаса са свиха от болка. Мускулите му се стегнаха, а от гърдите му от само себе си изскочи мехур въздух. Тялото му се скова от ужас и отказа да слуша заповедите, които му даваше мозъкът. Заля го паника, която го подтикваше веднага да се устреми към повърхността. Далгрен трябваше да се противопостави на инстинкта и да принуди скованите си крайници да се движат. Бавно преодоля шока и принуди тялото си да плува.

Нямаше фенерче, пък и не му беше нужно. Като потри ръка в корпуса на единия зодиак, научи всичко, което му трябваше. Със силни ритници успя да се спусне на няколко метра покрай корпуса и усети как той се извива по посока на носа. Пресегна се и напипа опънатото въже. Задържа го с ръка и тръгна по него, за да намери мястото, където бяха вързани двата зодиака.

Ледената вода бързо забавяше движенията му и той трябваше да събере всичките си сили, за да продължи надолу. На шест метра под зодиака стигна шлепа и опипа голямата скоба, за която бяха завързани двете лодки. Веднага започна да реже с ножчето едното въже. То обаче беше дебело, а ножчето малко и му трябваха няколко секунди, преди да го пререже и да отпрати зодиака към повърхността. Хвана второто въже. Дробовете го боляха, а тялото му бе станало на кокал. Инстинктът му казваше да пусне въжето и да изплува, но той го подчини на волята си и започна да претърква въжето с малкото си останали сили.

Въжето най-после се скъса и също като първия, и вторият зодиак литна към повърхността като ракета и изхвръкна целият от водата, преди да се стовари обратно. Далгрен изпусна въжето, но инерцията му помогна и той успя да изплува и да поеме въздух.

Три чифта ръце веднага се пресегнаха и го измъкнаха в лодката. Бързо го изсушиха с едно одеяло, после го облякоха в много ризи и дълги гащи, събрани от другарите му, и накрая го навряха в собствената му канадка и ботуши. Той обаче не спираше да трепери.

Стенсет вече бе приближил лодката до зодиаците и щом моряците хванаха въжетата им, се стрелна към бързо смаляващия се нос на шлепа. Водата вече бе стигнала до отвора за склад 1, но шлепът все още отказваше да се предаде.

Пленниците се бяха скупчили, сигурни, че спасителната лодка ги е оставила да умрат, но щом чуха бръмченето на мотора, се взряха в тъмнината с нова надежда. След секунди лодката се появи, като влачеше двата празни зодиака, и доскорошните пленници се развикаха радостно.

Стенсет докара зодиаците до тях и всички бързо се качиха. Мърдок — остана последен — се обърна към спасителната лодка и каза с пресекнал глас:

— Бог да ви благослови!

— Можете да благодарите на ей онзи премръзнал тексасец, когато спре да трепери. — Стенсет посочи Далгрен. — Междувременно предлагам да се махнем от този великан, преди да ни е засмукал под водата със себе си.

Мърдок кимна и се качи на първия зодиак, а Стенсет подкара по-далече от шлепа. След престоя във водата моторите на зодиаците не работеха и движението им зависеше единствено от спасителната лодка. Никой нямаше желание да се прости с потъващия шлеп, който беше донесъл само страдания на затворените в него пленници.

Трите лодки поеха на изток, а черният гигант, с почти напълно залети складове, тихо се плъзна под вълните.

76.

— Тука е по-тъмно, отколкото на триста метра дълбочина!

Джордино малко преувеличаваше в оценката си за гледката от люка. Само преди секунди „Блъдхаунд“ бе излязъл на повърхността сред водовъртеж от пяна и мехурчета. Двамата е Пит се надяваха да открият светлините на „Нарвал“, но се озоваха сред студеното мрачно море, заобиколени от гъста мъгла.

— По-добре да пробваме още веднъж с радиото, докато още работи — каза Пит.

Акумулаторите на „Блъдхаунд“ наистина бяха почти изчерпани. Пит дръпна лоста, с който се затваряха помещенията за баласта, после спря вътрешната система за филтриране на въздуха, която и така едва-едва работеше.

Повикванията им оставаха без отговор. Слабият сигнал се приемаше единствено от „Оток“, където, по заповед на Зак, не му се обръщаше внимание.

— Все още нито дума — унило промълви Джордино. — Как мислиш, твоят приятел от ледоразбивача дали пък няма да ни помогне?

— Едва ли — отвърна Пит. — Той си пада по взривовете, без да го е грижа за последствията. Иска на всяка цена да се добере до рутения. Ако наистина е на ледоразбивача, ще подгони и нас.

— Обзалагам се, че Стенсет и Далгрен ще му създадат достатъчно грижи.

Това не донесе особено успокоение на Пит. Той беше докарал кораба тук и той беше изложил екипажа на опасност. Не знаеше какво е станало с другите, но подозираше най-лошото и обвиняваше себе си. Джордино видя угризението в погледа му и се опита да смени темата.

— Чудя се къде ли ще се озовем сега.

— Ако имаме късмет, морето ще ни изхвърли на някой от островите на Кралското географско дружество. Но ако теченията ни отнесат покрай тях… не знам.

— Ако знаех, че ни чака такова пътуване, щях да си взема хубава книга… и дългите гащи.

И двамата бяха само по пуловери, защото не мислеха, че ще им потрябва нещо по-топло. Но след като захранването на „Блъдхаунд“ беше изключено, бързо стана студено.

— Точно сега искам един топъл сандвич с печено говеждо и една текила — призна Пит.

— Ох, не ми говори за ядене — изстена Джордино и разтърка раменете си, за да се стопли. — Знаеш ли, понякога си мисля, че меката ми кожена облегалка в централния офис не е чак толкова лоша.

Пит го погледна и повдигна вежди.

— Да не би полевата работа вече да ти е омръзнала?

Джордино поклати глава.

— Не. Много добре си знам какъв съм — в момента, когато стъпя в кабинета, искам да се върна в морето. И ти си същият, не отричай.

Пит често беше мислил за това. Беше платил висока цена — и във физически, и в психически смисъл — за рискованите си забежки през годините. Даваше си ясна сметка обаче, че не може да живее по друг начин.

— Животът е търсене, а в търсенето винаги съм намирал живота. И да ти кажа, от морето няма откъсване.

— Да, влиза в кръвта ти.

Пит се облегна в седалката и затвори очи. Мислите за „Нарвал“ и екипажа се смениха с мислите за Лорън във Вашингтон. В съзнанието му най-често обаче се появяваше широкоплещестият човек със злобното лице. Клей Зак.

77.

Гъстата сива мъгла най-после изсветля. Понеже нямаха какво друго да правят, освен да следят радиото, двамата се редуваха да подремнат, но студът не им позволяваше дори и това.

Изведнъж се чу и усети — някакво стържене и „Блъдхаунд“ спря.

— Сушата ли стигнахме? — измърмори Джордино и отвори подпухналите си очи.

— Почти — отвърна Пит, който се взираше през люка. Лекият ветрец разсейваше мъглата и той видя пред тях бяла ледена ивица.

— Доста вероятно е зад този лед да има суша — каза Пит.

— И автомат за кафе, нали? — попита Джордино и разтърка длани, за да се стопли.

— Да… на три хиляди километра на юг. — Пит го погледна. — Имаме две възможности. Да останем в лукса на металната си консерва или да се опитаме да се измъкнем. Инуитите още ловуват по тези места, така че наоколо може да има нещо като лагер. Ако пък времето се оправи, може да се появи и някой кораб, но… Но за жалост не сме облечени по най-подходящия начин за излет сред природата.

Джордино протегна ръце и се прозя.

— Лично на мене вече ми омръзна да седя в тази консервена кутия, както я нарече. Да излезем да се разтъпчем и да видим какво има наоколо, а?

— Съгласен — отвърна Пит.

Джордино направи последен опит да се свърже с „Нарвал“, после изключи радиото.

Измъкнаха се в минус тринайсетградусовия студ. Носът беше опрял в дебелия морски лед и слязоха без проблеми. Пронизващият вятър разпръскваше гъстата мъгла. Не виждаха пред себе си нищо, освен лед, така че тръгнаха по него.

След малко Джордино забеляза вляво нещо като малка пещера, издълбана в едно ледено хълмче.

— Прилича на направено от човешка ръка — отбеляза Джордино. — Може някой да ни е оставил вътре топли наушници.

Отиде до входа на пещерата, коленичи и завря главата си вътре. Пит се приближи, но спря, понеже видя следа в снега. Настръхна и прошепна предупредително:

— Ал!

Джордино също вече се беше усетил.

На метър навътре видя покрито с бяла козина туловище, което се издигаше и спадаше. Сезонът за зимен сън на белите мечки беше отминал, но точно тази се беше върнала в зимното си убежище, за да подремне и през пролетта. И можеше да си ги хапне и двамата за закуска.

Джордино заотстъпва заднешком. Обърна се към Пит, произнесе само с устни думата „мечка“ и двамата възможно най-безшумно се отдалечиха от пещерата.

— Надеждата ми е само в тюлените, които са бавни и са въдят много по тия места — въздъхна Джордино, когато се отдалечиха достатъчно, поне според него.

— Не че ще изглеждаш зле като кокали в леговището на мечката — отвърна Пит.

И двамата знаеха, че опасността съвсем не е отминала, така че продължиха да поглеждат зад гърба си.

От мъглата пред тях изплува тъмна ивица скалиста земя. Бяха стигнали до северното крайбрежие на Островите на Кралското географско дружество, по-точно до Западния остров, както бе предположил Пит. Тежките парчета лед, носени по пролива Виктория, се бяха струпали покрай брега и на места достигаха до километър широчина.

Изведнъж Пит спря. Джордино се обърна към него, видя изражението му и се заслуша. Долови слабо пукане, придружено от глухо боботене.

— Кораб — измърмори Джордино.

— Ледоразбивач — уточни Пит.

— Онзи?

Въпросът му получи отговор, когато след минути тежкото туловище на „Оток“ се появи на няколкостотин метра от брега. Дебелият му нос режеше половинметровия лед като че ли беше масло. Бучащите двигатели на ледоразбивача сякаш усетиха присъствието на Пит и Джордино, защото намалиха оборотите си и след малко корабът спря.

Пит веднага забеляза, че носът на ледоразбивача е охлузени леко изкривен явно в резултат от силен удар. Още по-красноречиви бяха следите от тюркоазна боя по него.

— Блъснал е „Нарвал“ — каза Пит очевидното.

Джордино само кимна.

Това потвърждаваше най-лошите им опасения. „Нарвал“ заедно с екипажа си се намираше на дъното на пролива Виктория.

А после Джордино забеляза нещо почти също толкова тревожно и каза:

— „Нарвал“ не е единствената му жертва. Виж ето там, олющеното петно на носа.

Пит се вгледа. Червената боя се беше олющила и отдолу се виждаше сиво покритие. И нещо, изписано с бяло.

— Сив военен кораб с червена наметка значи? — каза Пит.

— По-точно фрегатата FFG-54. Нашата фрегата. Разминахме се с нея в Бофортово море преди няколко седмици. Оцелелите от канадския леден лагер я описаха по подобен начин. А това бялото страшно ми прилича на петица.

— Бързо пребоядисване в сивото на военните кораби на САЩ и получаваш международно произшествие.

— А и корабът се е врязал в лагера по време на виелица с развято американско знаме, така че не е трудно да се разбере как учените от лагера са се заблудили. Въпросът е защо е нужно това.

— Изглежда, Мичъл Гоайет иска да играе ролята на арктически леден барон заради рутения и петролните и газови запаси тук — каза Пит. — Безспорно много по-лесно ще спечели играта, ако елиминира САЩ.

— Което в момента означава да елиминира и нас двамата.

Докато го казваше, трима души с черни дрехи излязоха на палубата на ледоразбивача, вдигнаха оръжията си — автомати „Щаер“ — и откриха огън.

78.

На мили оттам в североизточна посока над вълните се носеха звуци на задавящ се и кашлящ мотор. Изнемогващ за гориво, двигателят на спасителната лодка прокъркори с последните капки и спря. Всички се заспоглеждаха притеснено.

— Горивото свърши, сър — каза кормчията.

Капитанът на „Нарвал“ знаеше, че това ще се случи. Ако се движеха сами, щяха да стигнат до брега. Двата натоварени зодиака обаче действаха като котва, която много ги затрудняваше. Борбата с неспокойното море и силното южно течение също не им помагаше. Никой обаче не би си и помислил да изоставят хората в зодиаците.

— Хващайте греблата — нареди Стенсет високо. После се наведе към кормчията, който беше и опитен навигатор, и попита тихо: — Според тебе колко имаме до остров Кинг Уилям?

Кормчията вдигна вежди и отвърна също така тихо:

— Трудно е да се каже при тези условия. Мисля, че трябва да сме на десетина километра от острова, но не съм сигурен.

— И аз мисля така — каза Стенсет. — Макар да се надявам, че сме доста по-близо.

Перспективата, че няма да стигнат до брега, започваше да го тормози. Морето си оставаше същото, но вятърът се усилваше. Десетилетията, прекарани сред вълните, бяха изострили усещанията му за времето. Чувстваше в самите си кости, че вълнението ще нарасне. При доста съмнителните им възможности за навигация това сигурно щеше да е достатъчно, за да загинат всички.

Взря се в черните надуваеми лодки зад тях. В леко изсветляващото утро вече можеше да види лицата на спасените хора. Личеше, че са зле и изтощени до крайност. Но до един бяха образец за тихо мъжество и никой не се оплакваше.

Мърдок сякаш усети мислите на Стенсет и се провикна:

— Сър, имате ли представа къде се намираме?

— В пролива Виктория. На запад от остров Кинг Уилям. И, уви, сме сам-самички.

— Благодарни сме за избавлението и за това, че ни теглите след себе си. Имате ли резервни гребла?

— Не. За съжаление тегленето зависи изцяло от нас. Скоро обаче ще стигнем сушата — добави той с изкуствено приповдигнат тон.

Членовете на екипажа на „Нарвал“ се редуваха на греблата; Стенсет също греба една смяна. Движението напред беше трудно и ставаше направо отчайващо, когато се опитваха да преценят колко са напреднали в мъгливия полумрак. От време на време Стенсет напрягаше слух да долови шум на прибой, но до ушите му достигаше единствено плискането на вълните в бордовете на трите лодки.

Както беше предвидил, с усилващия се вятър вълните започнаха постепенно да се увеличават, така че след малко вече трябваше да изгребват водата от лодката. В зодиаците положението беше същото. А все още нямаше никакви признаци, че се приближават към брега.

Изведнъж един моряк извика:

— Сър, пред нас има нещо.

Всички се загледаха напред. Нещо тъмно и обло се очертаваше в мъглата. Каквото и да беше, Стенсет знаеше, че не е сушата.

— Това е кит — провикна се някой.

— Не — тихо отвърна Стенсет. Нещото беше прекалено черно и прекалено симетрично. И нито се движеше, нито издаваше звук.

И тогава някакъв глас, усилен по електронен начин до тътена на гръмотевица, разкъса мъглата и всички подскочиха. Но гласът бе учудващо мил, което просто не се връзваше с недружелюбното обкръжение.

— Хей, момчета — извика невидимият глас. — Говори капитанът на „Санта Фе“ от флота на САЩ. Имаме горещ пунш и топла койка за всеки; който може да изсвирука марша на Конфедерацията.

79.

Клей Зак не можеше да повярва на очите си.

След като потопи кораба на Агенцията за морско и подводно дело, той обърна ледоразбивача към Островите на Кралското географско дружество и се оттегли в каютата си. Опита се да заспи, но остана неспокоен, със съсредоточено върху откриването на рутения съзнание. Когато след няколко часа се върна на мостика, нареди да поемат към Западния остров, към коригираното местоположение на мината за рутений.

Щом корабът спря, Зак прати да вдигнат геолозите от койките. В същия миг кормчията забеляза някакъв ярък предмет в края на леда и възкликна:

— Това е подводницата от изследователския кораб!

Зак бързо погледна през люка. Беше удивен: яркожълтата подводница наистина беше забита в леда вдясно от тях.

„Откъде са научили“, помисли той, без да си дава сметка, че подводницата се е озовала тук случайно. Ядоса се. Никой, освен него не притежаваше картата от миньорската кооперация за инуитския рутений. Беше унищожил изследователския кораб и се беше отправил право насам. И все пак Пит бе пристигнал тук преди него.

Капитанът на ледоразбивача, събуден от спирането на кораба, се домъкна на мостика и измърмори:

— Казах ви да се пазите от леда с този повреден нос. — И тъй като в отговор получи само недружелюбен поглед, попита: — Ще стоварите екипа геолози, така ли?

Зак не му обърна внимание, а дежурният офицер посочи през десния люк.

— Сър, на леда има двама души.

Зак огледа двамата, после видимо се отпусна, дори се засмя доволно.

— Оставете геолозите! Извикайте охраната. Веднага.

Това не беше първият случай, когато по Пит и Джордино стреляха, и те реагираха при първия гърмеж. Раздалечиха се, щом първият куршум одра леда на сантиметри от тях, и хукнаха с всички сили към вътрешността на острова. Неравният лед затрудняваше тичането, но пък заради него трябваше да се движат на зигзаг, а това ги превръщаше в по-трудни мишени. А и като се бяха разделили, принуждаваха стрелците също да разделят огъня.

Трите автомата трещяха откъм кораба и около краката на Пит и Джордино танцуваха парчета лед. Но те вече се бяха отдалечили значително и точността на стрелбата намаля.

Двамата тичаха с всички сили към увисналата над брега мъгла. Накрая сивата пелена ги покри като пелерина и стрелците от кораба вече не ги виждаха.

Задъхани, двамата се приближиха един към друг.

— Само това ни липсваше, още едно горещо приветствие в тази замръзнала пустош — изстена Джордино. От устата му излизаха облаци пара.

— Всяко нещо си има и хубава страна — задъхано отвърна Пит. — Поне за няколко секунди забравих колко е студено.

Без шапки, ръкавици и връхни дрехи двамата бяха абсолютно замръзнали. Неочакваният спринт беше засилил кръвообращението им, но лицата и ушите вече ги боляха, а пръстите им бяха почти безчувствени.

— Нещо ми казва, че нашите добре облечени нови приятели скоро ще тръгнат да ни търсят — изръмжа Джордино. — Имаш ли някаква идея накъде да бягаме?

Пит огледа бреговата линия. В разсейващата се мъгла видя отвесно било, което изглежда ставаше по-високо вляво. Вдясно обаче се снишаваше и преминаваше в друг, по-заоблен хълм.

— Трябва да се махнем от леда и снега, за да не оставяме следи. А и от по-високо ще се огледаме по-добре. Мисля, че най-добрият начин да навлезем навътре е да тръгнем вдясно.

Затичаха пак. Надигащият се вятър скоро се превърна в техен враг, защото разпръскваше прикриващата ги мъгла.

Зад първото ниско възвишение имаше стръмно пълно с лед дефиле, което не можеха да преминат, така че продължиха да тичат и да търсят следващия прорез, който би ги отвел във вътрешността.

Вятърът изгаряше лицата и ръцете им, дробовете им с мъка поемаха ледения въздух. Самото дишане се превърна в агония, но и двамата не забавяха ход. И тогава отново отекна стрелба и куршумите надупчиха леда на няколко метра зад тях.

Пит се обърна и видя, че порив на вятъра е отворил дупка в мъглата. През нея се виждаха двама души, които вървяха към тях. Зак беше разделил охранителите на три групи и ги бе насочил по брега под различен ъгъл. Двойката, изпратена на запад, беше успяла да попадне в пролука и да види двамата бягащи.

По-нагоре по брега Пит забеляза друго валмо мъгла, което се движеше към тях. Ако успееха да се опазят от огъня още минута, мъглата щеше отново да ги скрие.

— Тези типове започват да ме дразнят — задъхано изстена Джордино, докато ускоряваха ход.

— Да се надяваме и бялата мечка да мисли същото — отвърна Пит.

Още куршуми нащърбиха леда съвсем близо до тях. Стрелците жертваха точността, за да стрелят от движение, и бяха все така далече от точно попадение. Затичан към мъглата, Пит огледа възвишението вляво. Скалите пропадаха в поредната клисура, която беше по-широка от предишната. Беше задръстена със скали и лед, но изглежда, можеха да я пресекат.

— Да се опитаме да се спуснем, щом стигнем в мъглата — задъхано предложи той.

Мъглата обаче още беше на петдесетина метра от тях. Нов залп разтроши леда, този път на сантиметри от петите им. Стрелците се бяха спрели, за да се прицелят по-добре.

— Няма да успеем — изстена Джордино.

Вече бяха почти до клисурата, но мъглата още оставаше далече. На няколко метра напред Пит забеляза голяма отвесна плоча, която стърчеше от дефилето.

От скалите над главите им се разхвърчаха парчета — стрелците коригираха мерника си. Двамата залегнаха зад скалната плоча точно когато порой куршуми отново се изсипа на сантиметри от тях. Прострени на земята, Пит и Джордино с мъка си поемаха дъх в ледения въздух; бяха почти напълно изтощени. Щом залегнаха, огънят спря, а и мъглата най-после стигна до тях.

— Мисля, че можем да минем от ей там — посочи Пит и с мъка се изправи.

Джордино кимна, надигна се и пристъпи към склона. Пит обаче не тръгна. Беше се загледал в скалната плоча и търкаше повърхността й с ръка.

— Сега едва ли е моментът да се мотаем и да се възхищаваме на скалите — подхвърли Джордино.

— Това не е скала — тихо отвърни Пит. — Това е кормилен механизъм.

Джордино го изгледа, както се гледа луд, после проследи погледа му. Над тях се извисяваха тъмни скали, погребани под тънък слой лед… Джордино изведнъж зяпна. Това изобщо не бяха скали.

Над тях, загнезден в леда, се издигаше черният корпус на кораб от XIX век.

80.

„Еребус“ стоеше като забравена реликва от отдавна отминала епоха. Скован в леда, който го бе отделил от повредения му побратим, „Еребус“ бе изтласкан на брега от исполинската сила на зимното ледено море, сковало пролива Виктория преди сто и шейсет години.

Ледът беше обвил корпуса и бе прилепил лявата страна на кораба към стръмния склон. Трите килнати мачти, също целите в лед, се бяха сраснали с околните скали. Дясната страна и палубата обаче бяха с удивително малко лед, както установиха Пит и Джордино, когато минаха по дерето и се прекачиха през страничното перило. Просто не можеха да повярват, че са на палубата на водещия кораб от експедицията на Франклин.

— Ако човек разтопи леда, може направо да се качи на него и да се върне в Англия — подхвърли Джордино.

— Но ако на борда има някакъв рутений, по пътя аз бих се отбил до Потомак — добави Пит.

— Самият аз ще се задоволя с няколко одеяла и глътка ром.

И двамата трепереха от студ. Пит отиде до стълбата зад централния капак и издърпа ронещия се брезент.

— Имаш ли някаква светлина? — попита, докато се взираше в тъмната вътрешност.

Джордино извади запалката си „Зипо“ и му я подхвърли.

— Ще си я поискам бързо обаче, ако намерим някоя кубинска пура.

Пит се спусна по стръмните стъпала и щракна запалката. Видя два заковани за стената фенера със свещи и ги запали. Оранжевите им пламъчета осветиха облицован с дърво коридор. Джордино се огледа, видя на един пирон лампа с китова мас и така се сдобиха с преносимо осветление.

Тръгнаха по коридора. Лампата осветяваше следи от сцени на убийства и жестокост. За разлика от „Терор“, който изглеждаше подреден, в „Еребус“ цареше хаос. Щайги, смет и изхвърлени вещи задръстваха коридора. И навсякъде имаше трупове.

По пътя към кубрика се натъкнаха на двама голи до кръста замръзнали мъже. Черепът на единия беше смазан, очевидно с буцата въглища, която лежеше до него. От гърдите на другия стърчеше дръжката на голям кухненски нож. Труповете бяха толкова запазени, че Пит би могъл дори да определи какъв цвят са били очите им.

В кубрика откриха още трупове в подобно състояние. Пит забеляза измъчения вид на всички мъртъвци. Изглеждаха така, като че ли са загинали от нещо много по-ужасно от природните стихии.

Спуснаха се на най-долната палуба и за малко престанаха да мислят за рутения, когато стигнаха склада с облекло. По рафтовете с връхни дрехи за екипажа имаше ботуши, куртки, шапки и дебели чорапи. След като откриха и два офицерски шинела, които горе-долу им ставаха, двамата се омотаха в дрехи, към които добавиха дебели кожени шапки и ръкавици с един пръст. Когато накрая почувстваха нещо донякъде сходно със затопляне, продължиха обиколката си.

Както и по-горните, и най-долната палуба беше в безпорядък. На големи купчини бяха струпани празни бурета, сандъци и щайги, които свидетелстваха за големите запаси на кораба. Влязоха в помещението за напитките, където бяха държали и оръжията. Макар един ред мускети да стоеше недокоснат, останалата част от склада беше разбъркана, с разцепени бурета от ром и бренди, пръснати по пода заедно с тенекиени чаши. Придвижиха се към големите отделения за въглища. Те бяха празни, но Пит забеляза сребрист прах и самородни късчета в един ъгъл. Вдигна едно и прецени, че е прекалено тежко за въглища. Джордино забеляза един чувал от зебло, подритна го, после го разгъна и прочете на едната му страна „БУШВЕЛД, ЮЖНА АФРИКА“.

— Държали са го тук, но явно са го продали всичкия на Инуитите — каза Пит и захвърли парченцето.

— Тогава ни остава да открием корабния дневник, за да разберем източника му — прецени Джордино.

Някъде отвън се чу вик.

— Изглежда, приятелите ни приближават — каза Джордино. — По-добре да тръгваме. — Пристъпи към стълбите, но забеляза, че Пит не го последва, и попита:

— Мислиш, че си струва да останем на борда ли?

— Струва си, ако им предложим топлото посрещане, на което мисля, че сме способни — отвърна напрегнато Пит.

И поведе Джордино обратно към стаята за напитките. Остави лампата на един дълъг покрит със скреж сандък и пристъпи към редицата мускети. Взе един и го огледа. Беше в отлично състояние.

— Не е автоматичен, но би трябвало да изравни силите ни.

— А и предишният му собственик едва ли би възразил — добави Джордино.

Пит се огледа малко озадачен от забележката на приятеля си. Видя, че Джордино е протегнал ръка към сандъка, на който бе оставил лампата, приближи се и изведнъж си даде сметка, че това не е сандък, а дървен ковчег, закрепен на две магарета за рязане на дърва. Светлината от лампата с китова мас се отразяваше в метална плочка, прикована към по-широкия край на ковчега. Пит се приведе, махна коричката лед и отдолу се видяха бели букви. По гръбнака му пролази тръпка. На плочката пишеше:

81.

Зак изчака охранителният екип да обгради Пит и Джордино, преди да напусне топлата каюта на ледоразбивача. Макар да нямаше как да знае дали някой от двамата е Пит, вътрешното му чувство казваше, че е така.

— Томпсън и Уайт са ги видели как навлизат във вътрешността на острова — докладва един от наемниците, който се бе върнал на кораба. — На брега има някакъв стар кораб и явно са се качили в него.

— Кораб? — Зак вдигна вежди.

— Да, стар платноход. Заседнал е в едно дефиле и е покрит с лед.

Зак погледна откраднатата от кооперацията карта, която бе оставил на масата при другите карти. Отново беше изчислил погрешно. Дали изобщо не ставаше дума за мина, а за кораб, от който е дошъл инуитският рутений?

— Заведете ме до кораба — изръмжа той. — Ще сложа ред в тази история.

Вятърът вече разсейваше мъглата и Зак видя хората си отдалече. Стояха под една почти отвесна скала. Никакъв кораб не се виждаше обаче. Какви глупости му дрънкаха?

Но когато се приближи, различи масивния черен корпус на „Еребус“, вледенен до склона, и зяпна удивен.

— Следите им свършват в дерето. Почти сме сигурни, че са се качили на кораба — каза Уайт, здравеняк с раздалечени предни зъби.

— Вземи двама души и се качете на кораба — нареди Зак. — Останалите се разпръснете по брега да не би случайно да се опитат да избягат.

Уайт извика двама от гардовете и ги поведе по дерето. Зак ги следваше. Осеяният с ледени парчета терен стигаше на метър от горната палуба и за да се прехвърли през перилата, Уайт преметна автомата си през рамо. В момента, когато краката му стъпиха на палубата, един чернокос мъж излезе от отвора на стълбата с наръч стари мускети в ръце.

— Не мърдай! — извика Уайт със силен и властен глас.

Пит обаче не спря.

Последва смъртоносна надпревара кой да стреля пръв, като нито един от двамата не се поколеба и за секунда. Уайт имаше преимуществото на по-малкото по размер оръжие, но беше заловен в неудобно положение с крак през перилото и автомат през рамо. Бързо го дръпна, но нямаше време да се прицели и безвреден град от куршуми се посипа по палубата.

С нерви студени като обгърналия кораба лед Пит спокойно остави всички оръжия, освен едно. Вдигна широкия приклад на заредения мускет „Браун Бес“ до рамото си и докато куршумите на Уайт рикошираха от палубата около него, насочи дългата цев и натисна спусъка. Стори му се, че изтекоха минути, преди ударникът да възпламени барутния заряд и да запрати оловния куршум през дулото.

Отблизо Браун Бес беше смъртоносно точна пушка, а и Пит се беше прицелил добре. Оловният куршум попадна под ключицата на Уайт и го запрати отвъд перилото. Тялото му се преобърна през преградата и се просна върху замръзналия торф в краката на Зак. Уайт го погледна объркано за миг и издъхна.

Зак безизразно прекрачи трупа и извади автоматичния си пистолет „Глок“.

— Вижте им сметката — изсъска на останалите двама и махна с пистолета към кораба.

Престрелката се превърна в смъртоносна игра на котка и мишка. Пит и Джордино един след друг се показваха от отвора на стълбата и стреляха с два или три от старите мускети, като същевременно се криеха от залповете на отсрещните автоматични оръжия. Гъстата пелена дим от изгорелия черен барут бързо намали видимостта, от което пострада мерникът на стрелците и от двете страни.

Пит и Джордино бяха направили в основата на стълбите импровизирана база за презареждане, която позволяваше на единия да стреля, докато другият презарежда. Пит беше открил в стаята за напитките буре с два килограма черен барут и го беше пренесъл на долната палуба. Използваха бурето, за да напълнят манерките, с които пък зареждаха мускетите, ловните пушки и дългите стари пистолети, също взети отдолу. При дългия процес на презареждане, спомен от забравеното минало, барутът се сипваше в цевта, натискаше се с шомпол, след което се слагаше оловният куршум и топче вата, и всичко отново се натъпкваше. Пит познаваше стрелбата със стари оръжия и показа на Джордино колко барут да слага и как да използва шомпола, за да ускори процеса. Зареждането на дългоцевен мускет обикновено отнема половин минута, но двамата скоро зареждаха пушките за по-малко от петнайсет секунди. После изскачаха от отвора и стреляха ту поединично, ту в последователност.

Въпреки превъзхождащата си огнева мощ Зак и хората му много трудно успяваха да вземат врага на мушка, защото трябваше да се изкачват по корпуса и съответно да се хващат за перилата и да се прикриват зад страничните дъски, когато се опитваха да се прицелят, а Пит и Джордино лесно отгатваха ходовете им. Зак се промъкна покрай двамата си стрелци, без да подава глава над перилото, и им прошепна между залповете:

— След следващия изстрел стреляйте едновременно. И дълго.

Двамата кимнаха и приведени зачакаха следващия залп на мускетите.

Беше ред на Пит да стреля и той подготви на най-горното стъпало един пистолет кремъклия и два мускета. Вдигна единия мускет и се вгледа през пушека, останал от последните изстрели на Джордино. Горната част на една черна качулка се мярна за миг зад перилото и той бързо се прицели. Изчака да се появи и глава, но стрелецът не пожела да се покаже. Като реши да провери доколко перилото може да задържи куршума, Пит снижи прицела си с трийсет сантиметра и дръпна спусъка.

Куршумът проби старите дъски и се заби в прасеца на свития зад тях стрелец. Тялото му обаче вече реагираше на изстрела на мускета и той се изправи, за да стреля. На три метра от него вторият стрелец направи същото.

През черния пушек Пит видя как и двамата се надигат и моментално се сви в отвора за стълбището. Докато го правеше обаче, инстинктът му надделя и той сграбчи пистолета от стъпалото. Тялото му бе скрито под равнището на палубата, но ръката му с пистолета се вдигна нагоре. Беше по-близо до втория стрелец, затова извъртя цевта към главата му, натисна спусъка и бързо клекна.

Обърна се към Джордино, който вече беше готов да заеме мястото му с два пистолета и една ловджийска пушка, и каза:

— Мисля, че ударих единия.

— Обаче и той те е ударил — беше отговорът на Джордино.

Пит погледна дясната си ръка. Ръкавът му под лакътя беше в кръв. Пит размърда ръката си, усети болката чак сега и заяви:

— Не е уцелил костта обаче. Мога да я движа.

Смъкна вълнената си куртка, а Джордино сряза ръкава на пуловера му. В месестата част на ръката над китката се виждаха две грозни дупки, някак си пропуснали нервите и костта. Джордино бързо отряза ивица от пуловера на Пит и превърза раната, после му помогна да облече куртката.

— Ще ти презаредя — каза Пит, лицето му беше пребледняло. Изскърца със зъби и изгледа настоятелно Джордино. — Иди да ги довършиш.

82.

Щом двамата му стрелци се изправиха и откриха огън, Зак се прехвърли през перилото и изтича към предната мачта. Обърна се, но нямаше как да се прицели добре към отвора за стълбата, тъй като му пречеше висока купчина лед.

Помисли си, че ситуацията е направо абсурдна — да ги задържат хора с въоръжение отпреди век и половина. Все пак трябваше да уважава съобразителността им — качество, което определено отсъстваше у собствените му гардове. Огледа се за друг пункт, от който да открие огън, и след като не откри такъв, потърси път към вътрешността на кораба. Видя един капак, но той беше затрупан от почти половин метър лед. Вдигна глава и забеляза, че предната мачта е наклонена под странен ъгъл — една рея се беше заклещила между нея и склона и я подпираше отдясно. От натиска тежката мачта беше пробила палубата и около основата й имаше половинметров процеп.

Ако Зак беше наблюдавал престрелката, щеше да стане свидетел на смъртта на втория си стрелец и да премисли следващия си ход. Но той вече планираше три хода напред. Прибра глока в джоба си и се спусна през процепа в чернотата отдолу.

Джордино предпазливо надникна и огледа палубата. Беше тихо и нямаше никакво движение. После чу вик, отблизо, но не от кораба. Стиснал ловната пушка, той внимателно изпълзя до страничното перило и надникна надолу.

Два трупа лежаха по гръб на леда. Наемникът Уайт, първата жертва, лежеше в локва кръв, с все още отворени очи. До него беше вторият стрелец с дупка в челото, направена от куршума на Пит. Джордино забеляза и трети човек, който куцукаше към брега и викаше за помощ.

Чу зад гърба си шум, обърна се и видя Пит, който се измъкваше на палубата с пистолет в лявата ръка и преметнат през рамо мускет.

— Успяхме ли да ги разкараме? — попита Пит.

— Благодарение на отличните ти снайперистки умения — отвърна Джордино и посочи двамата убити стрелци. — Според мен заслужаваш награда за точната си стрелба днес.

Пит огледа труповете без особено съжаление. Макар да не изпитваше радост от убиването, не съжаляваше наемните убийци, да не говорим, че точно тези бяха участвали в потопяването на „Нарвал“.

— Има още обаче — отбеляза той. — Скоро ще се появят и те.

— И аз мислех същото — съгласи се Джордино. Спря поглед на окървавения ръкав на Пит и погледна разтревожено приятеля си. — Не ми се иска да оставя костите си в тая стара черупка, честно.

— Мислиш ли, че ще сме по-добре в клисурата?

— Да. Смятам, че е време да се махаме от тук. Те могат да изчакат вечерта и с по-големия си брой да ни победят или — още по-лошо — да подпалят нашата кибритена кутийка. Пък и не можем да издържим дълго с тия старовремски пушки. Те обаче вече ще са по-внимателни и предпазливи и това ще ни даде нужното време да се изкачим по хълма. Можем да вземем достатъчно муниции, за да ги спрем, ако решат да ни следват прекалено отблизо. Но да се надяваме, че ще се откажат от преследването и ще ни оставят да умрем от студ сами — добави навъсено.

— Ще ни трябва обаче още нещо — каза Пит.

— Не мога да повярвам, че още не сме го открили — захили се Джордино. — Ключът към цялата мистерия. Корабният дневник.

Пит кимна. Надяваше се, че дневникът се е запазил и че съдържанието му ще оправдае направените досега жертви.

— Ти си почини, аз ще го открия. — Джордино се изправи и пристъпи към стълбите.

— Не, аз ще отида — спря го Пит и кимна към ранената си ръка. — В моето положение ще ми е трудно да се прицелвам, ако дойдат. — Смъкна мускета от рамото си и заедно с пистолета го подаде на Джордино. — Вземи. И стреляй на месо.

После се обърна и слезе по стълбите. Малко му се виеше свят от загубата на кръв. Тръгна към кърмата и офицерските каюти. Светлината на фенерите зад него постепенно помръкна и той се изруга наум, че е забравил да вземе лампата с китова мас. Тъкмо смяташе да тръгне назад, когато забеляза в мрака напред слаба светлинка. Откъде се беше взела? Освен свещите в двата фенера и лампата с Джордино не бяха палили нищо друго.

Предпазливо се приближи до големия салон и надникна. Трепкащата светлина на свещ хвърляше дълги сенки по стените.

Клей Зак, който бе седнал на голямата маса в центъра на салона, вдигна глава и се усмихна злобно. Зъбите му блеснаха.

— Заповядайте, господин Пит. Очаквах ви.

83.

На десетина метра от края на леда един тюлен си играеше в тъмнозелената вода и търсеше някоя заблудила се треска. Забеляза някакъв черен предмет да стърчи от водата и доплува при него да го проучи. Опря мустакатата си муцуна до студения метал, но като не забеляза признаци за възможна храна, се обърна и се отдалечи.

На двайсет метра под водата капитан Бари Камбъл се усмихна на увеличената муцуна на тюлена, после насочи перископа към ледоразбивача с червен корпус на четиристотин метра от подводницата и го огледа внимателно. Отдръпна се от окуляра и махна на Бил Стенсет, който стоеше наблизо в претъпканото командно помещение на „Санта Фе“.

Стенсет веднага бе харесал енергичния капитан. Русокос и брадат, с весели очи и винаги готов да се засмее, Камбъл му приличаше на млад Дядо Коледа, преди да е пуснал коремче и да е побелял. Камбъл действаше съсредоточено и целенасочено. Изобщо не се поколеба, когато Стенсет го помоли да проведе електронно издирване на Пит и Джордино и изчезналата „Блъдхаунд“. Насочи бойната подводница на юг и задейства всичките й сонари. А щом забелязаха ледоразбивача, нареди да потопят подводницата, за да остане незабелязана.

Стенсет дойде при перископа и погледна през втория окуляр. Кристално ясният образ на червения ледоразбивач се появи в лещите. Стенсет огледа повредения му нос и дори малко се учуди, че повредата от сблъскването с „Нарвал“ не е по-сериозна.

— Да, това е корабът, който ни блъсна — потвърди той и се взря в човека в черно, който вървеше към кораба. Проследи пътя му и видя на брега още няколко души.

— На брега има още хора — каза Стенсет. — И според мен са въоръжени.

— Виждам ги — отвърна Камбъл — Извъртете перископа на деветдесет градуса във ваше дясно, ако обичате.

Стенсет завъртя перископа и след секунди видя разфокусиран яркожълт предмет. Изчисти образа и преглътна — усещаше в гърлото си буца. Беше „Блъдхаунд“, забита в леда и с отворен горен капак.

— Това е нашата подводница! Пит и Джордино сигурно са слезли на сушата — възкликна той разтревожено. Отлепи очи от окуляра и се обърна към Камбъл. — Капитане, тези хора потопиха моя кораб и се опитаха да избият екипажа на „Полярна зора“. Сто на сто ще убият и Пит и Джордино, ако вече не са ги убили. Моля ви да им помогнете.

Камбъл се намръщи.

— Капитан Стенсет, ние сме пратени тук с изрични указания за издирване и оказване на помощ. Заповедта ми е недвусмислена. Не мога да влизам в конфликт е канадските въоръжени сили при никакви обстоятелства. Всяко отклонение от този курс трябва да се съгласува с началството, а за да получим отговор, ще ни трябват поне двайсет и четири часа.

Пое дъх, после погледна Стенсет дяволито и продължи:

— От друга страна, щом твърдите, че двама от нашите хора се нуждаят от помощ, мой дълг е да наредя операция за издирването и спасението им.

— Ясно, сър — отвърна Стенсет, който веднага схвана мисълта му. — Допускам, че двама души от екипажа на „Нарвал“ са или на борда на ледоразбивача, откъдето трябва да бъдат взети, или на сушата без достатъчно храна, облекло и подслон. Тоест се нуждаят от помощта ни.

— Капитан Стенсет, нямам представа кои са хората на ледоразбивача, но определено не приличат на канадски военни, нито действат като тях. Ще отидем да приберем момчетата ви от НАМПД. А ако ония скапаняци решат да се бъркат в спасителната ни операция, уверявам ви, че много ще съжаляват.

Нищо не можеше да се възрази срещу логиката на Рик Роман. Макар да бяха изтощени след затворничеството си на шлепа, хората му знаеха, че трябва да се погрижат за несвършената си работа. Когато се разбра, че се събира група военноморски тюлени, които да търсят Пит и Джордино, Роман се обърна към капитана на „Санта Фе“ с молба да участва. Камбъл знаеше, че хората в екипа му са недостатъчно, така че се съгласи. Плюс това разреши на Роман да оглави екипа, който да се качи на ледоразбивача и да го претърси.

След горещия душ, със сухи дрехи и след две обилни угощения в офицерската столова Роман отново се почувства човек. Сега, облечен в бял арктически щурмови костюм, той застана в моряшката столова, огледа хората си и командосите тюлени и попита Бохоркес:

— Мислил ли си, че някога ще тръгнеш на акция от борда на ядрена подводница?

— Не, сър. Винаги съм бил и ще си остана земно животно. Макар че след като опитах храната, която им сервират тук, взех да преосмислям избора си къде да служа.

Над тях, в командното помещение, капитан Камбъл насочваше „Санта Фе“ към крайбрежния лед. Беше забелязал наблизо голямо възвишение, зад което би могъл донякъде да се прикрие от ледоразбивача.

Изключително предпазливо „Санта Фе“ едва-едва показа корпуса си над леда. Хората на Роман и двама от тюлените бързо излязоха на леда, а подводницата се потопи и изчезна в дълбините като фантом.

Групата бързо се раздели: двамата тюлени тръгнаха да проучат „Блъдхаунд“, а Роман и хората му тръгнаха към ледоразбивача. С белите си костюми се сливаха идеално с леда.

84.

Дежурният на мостика на „Оток“ извика:

— Сър, вляво от нас нещо разбива леда!

Отегченият капитан бавно се изправи и отиде до левия люк. И видя как огромен блок лед се издига и се посипва на парченца и как на повърхността се показват две тръби на сиви петна. След секунда се появи и стометровият корпус на „Санта Фе“.

Военната подводница от клас „688-1 Лос Анджелис“ — „Санта Фе“ беше специално пригодена за работа в арктически условия и с подсиления си корпус можеше с лекота да пробие лед с дебелина един метър. Издигна се на петдесет метра от „Оток“ като огромен черен стоманен кит.

Капитанът на „Оток“ гледаше втрещено как от нея изскача дълга върволица въоръжени мъже в бяло. Не беше голямо утешение, че се отправят към брега, а не към кораба му.

— Вдигнете стълбите — изкрещя той, после се обърна към радиста: — Предупреди веднага хората от охраната, които все още са на борда.

Беше обаче твърде късно. След секунди вратата на мостика се отметна и нахълтаха трима души в бяло. Първият навря дулото на автомата си в ребрата на капитана. Стреснат и изненадващо покорен, той вдигна ръце, взря се в кафявите очи на високия човек с оръжието и изпелтечи:

— Откъде… откъде дойдохте?

Рик Роман се усмихна ледено.

— От фризера, който си мислехте, че сте пратили на дъното.

85.

Примигващият фенер осветяваше голяма подвързана с кожа книга на масата пред Зак. До нея беше струпана купчинка стъклени плочки с големината на пощенски картички. На няколко сантиметра от дясната му ръка беше глокът му.

— Наистина чудесен кораб — каза Зак. — С много богат архив.

— „Еребус“ вероятно е първият кораб, минал през Северозападния проход, Клей — отвърна Пит.

Като чу името си, Зак повдигна вежда.

— Виждам, че си подготвил домашното си. Което всъщност няма защо да ме учудва. Казват, че си доста начетен. И доста голям инат в преследването.

Пит се взря в Зак. Не можеше да си прости, че не е взел старинния пистолет кремъклия. С ранената си ръка и без оръжие беше почти безпомощен пред убиеца. Може би — ако спечелеше малко време — Джордино щеше да дойде да го потърси с ловната пушка в ръка.

— Трябва да призная, че за Клей Зак знам само колко обича да убива невинни хора — отвърна Пит.

— Не че чак обичам. Бихме могли да го наречем необходимост на бизнеса.

— И какъв точно е бизнесът ти, който се нуждае от рутений на всяка цена?

Зак се усмихна студено.

— За мен той не е нищо повече от лъскав метал. Но струва доста повече за работодателя ми. А и явно е от стратегическо значение за твоята страна. Ако някой успее да не допусне рутения да подхрани фабриките ви за изкуствена фотосинтеза, работодателят ми ще продължи да е много богат човек. Ако пък съумее да поеме доставките на рутений изцяло в свои ръце, ще стане дори още по-богат.

— Мичъл Гоайет има повече пари, отколкото би могъл да се надява да изхарчи. И все пак патологичната му алчност е по-силна от потенциалната полза за милиони хора по света.

— Сантименталност, така ли? — засмя се Зак. — Сигурен признак за слабост.

Пит се мъчеше да спечели време. Зак, изглежда, не се интересуваше от това, че стрелбата горе е престанала. Може би смяташе, че Джордино е убит.

— Жалко, че тази история с рутения е само мит — каза Пит. — Изглежда, усилията ни са отишли нахалост.

— Претърси ли кораба?

Пит кимна.

— Да. Няма нищо.

— Умозаключението, че инуитската руда е дошла от кораб, изглежда логично. Ти как мислиш? Самият аз пък потърсих мина на острова.

— Записките, които не си откраднал, показват, че са наричали рудата черна коблуна. Името и датата наистина съвпадат с кораба на Франклин „Еребус“, но аз съм направил погрешната връзка — излъга Пит.

— О, да, онази нещастна миньорска кооперация. Те явно са получили всичкия рутений, който е бил на борда. А той наистина е бил тук — добави и погледна втренчено Пит.

После взе една от стъклените плочки и я плъзна по масата. Пит я вдигна и я огледа на светлината на фенера. Беше дагеротип, прародителят на фотографията, при който образът се запечатва върху излъскана сребърна повърхност, а после се покрива със стъкло за предпазване. Пърлмутър беше споменал, че Франклин е носел дагеротипна камера на експедицията. На откритата плочка се виждаха моряци, които качваха на „Еребус“ тежки торби — издути и като че ли пълни с камъни. Зад кораба се виждаше покрит със сняг терен, т.е. рудата бе натоварена някъде в Арктика.

— Така че ти си бил прав в предположението си — заключи Зак. — Рудата е била на борда. Остава въпросът къде е добита.

Чукна с пръст кожената книга пред себе си.

— Капитанът е бил така любезен да остави корабния дневник на борда — продължи самодоволно. — В него трябва да е записан източникът на рутения. Колко мислиш, че струва тази книга, господин Пит? Един милиард долара?

Пит поклати глава.

— Не струва колкото живота на хората, които умряха заради това.

— Или на хората, на които им предстои да умрат — добави Зак с язвителна усмивка.

Изведнъж отвън се чуха изстрели. Бяха далечни обаче, пък и Джордино от палубата не отвръщаше на огъня. Освен това звучаха по различен начин — явно се стреляше с други оръжия. Някъде на леда неизвестни участници водеха сериозна битка.

На слабата светлина на фенера Пит долови безпокойство по лицето на Зак. Нищо не се чуваше от Джордино, но решителният замисъл в главата на Пит придоби по-ясни очертания. Макар да беше отслабнал от загубата на кръв, той знаеше, че е дошъл моментът да действа. Друга възможност можеше и да не дойде.

Отстъпи малко и сниши стъклената плочка като че ли я беше огледал достатъчно. После небрежно я подхвърли към Зак… или поне се опита да изглежда небрежно. Вместо да я плъзне по масата обаче я запрати силно на няколко сантиметра над нея. Не към Зак, а към фенера със свещ в средата на масата.

Тежката плочка пръсна фенера и по масата се разхвърчаха стъкла. По-важно за Пит обаче беше, че свещта изгасна и каютата потъна в пълен мрак.

Пит се беше задвижил още преди плочката да удари фенера — бързо клекна зад масата. Но и Зак не беше глупак и веднага грабна пистолета и стреля.

Куршумът прелетя над главата на Пит, който вече бе хванал краката на масата и я буташе към Зак. Убиецът изстреля още два куршума и щом осъзна, че Пит тласка масата към него, стреля ниско, като същевременно се опита да се изправи.

Куршумите се отплеснаха от дебелия махагонов плот на масата на сантиметри от главата на Пит, който блъсна масата още по-силно.

Ръбът на плота удари Зак в кръста и го запрати обратно в стола. Върху него се посипаха и стъклените плочки. Пит продължаваше да бута правоъгълния си таран, който понесе Зак заедно със стола. След около метър задните крака на стола задраха в неравна дъска, масата преобърна Зак и той се стовари с трясък на пода, като продължаваше да стреля.

Това обаче не спря Пит. Той подложи рамо под плота, опря крака в пода и блъсна с последните си сили. Масата се наклони и затисна краката на Зак. Пит почти я беше преобърнал, когато усети пареща болка в левия крак. Зак стреляше напосоки под масата и един куршум бе уцелил Пит в бедрото. Той бързо прехвърли тежестта си върху десния крак и пак забута…

Но закъсня с частица от секундата. Зак вече се беше надигнал и блъсна масата с всички сили.

Раненият Пит нямаше стабилна опора, така че бе запратен встрани към рафтовете за книги. Стъклата се пръснаха, а тежката маса се преобърна и се стовари върху Пит. От рафтовете западаха книги, натрошени дъски и стъкла.

Зак се изправи и насочи пистолета към масата, дишаше тежко. Колкото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо. Откъм затрупаното тяло на Пит не идваха нито стонове, нито други звуци. Когато очите му се приспособиха към мрака, Зак видя краката на Пит — стърчаха изпод масата и не помръдваха.

Клей Зак намери опипом тежкия корабен дневник, притисна го към гърдите си и излезе в мъждиво осветения коридор.

86.

На горната палуба Джордино си имаше свои неприятности. След доста дълго бездействие забеляза трима нови стрелци, които се приближаваха по дефилето. Докато чакаше да му дойдат на мушка, откъм брега се чуха изстрели. Джордино нямаше представа кой и защо стреля, но забеляза, че изстрелите изобщо не разтревожиха тримата, които идваха към кораба. Остави ги да се приближат достатъчно, преди да стреля по първия, но той го видя и бързо залегна, така че куршумът изсвистя над него. След секунди тримата откриха прикриващ огън и започнаха да се приближават на прибежки. Джордино тичаше зад перилата на кораба, появяваше се и стреляше от различен ъгъл, после се скриваше. Успя да рани единия нападател, но другите двама вече бяха почти до кораба. Джордино изпразни последния от заредените мускети. Защо се бавеше Пит? Погълнат от собствената си стрелба, не бе обърнал внимание на изстрелите в кораба.

— Дърк, трябва да ми се презаредят мускетите — извика той надолу, докато ги пускаше в отвора, но не получи отговор. Грабна ловната пушка и приготви двата пистолета. Ако Пит не се появеше скоро, след няколко изстрела щеше да е безпомощен.

Висок мъж тихо прекрачи през мускетите и погледна нагоре. Джордино стоеше на три метра над него, погледът му бе прикован в перилото. И да беше погледнал надолу, едва ли би забелязал Зак, който го наблюдаваше от слабо осветения коридор. Зак за миг си помисли дали да не остави на охранителите си да довършат работата, но реши, че ще е по-разумно самият той да убие Джордино. Премести корабния дневник в лявата си ръка, стъпи по-стабилно и насочи автоматичния си пистолет към Джордино.

Не чу стъпките зад себе си. Потрепна обаче, когато в коридора изведнъж отекна силен вик тъкмо когато се готвеше да натисне спусъка.

— Ал!

— Зареждай по-бързо — отвърна Джордино, без да се обръща. — Идат!

Зак се обърна изумено. Под фенера със свещта, на шест метра от него, като олицетворение на смъртта, стоеше Дърк Пит. Лицето му представляваше кървава маска от порязванията от стъклата, а на челото му лилавееше грозна цицина. Десният му ръкав беше мокър и червен, също като левия крак. По коридора след него беше останала кървава следа. Нямаше оръжие. Беше стиснал зъби от болка, но гледаше Зак самоуверено и предизвикателно.

— Ти си следващият — изръмжа Зак и отново вдигна пистолета към Джордино. Някакъв неясен проблясък го стресна. Обърна се към Пит и видя, че е хвърлил по него фенера със свещта. „Слаба работа“, помисли си, като видя, че фенерът пада далече от него, и се изсмя, когато се пръсна на пода.

Само че хвърлянето не беше слабо. Фенерът удари палубата точно където Пит искаше — на сантиметри от бурето с черен барут, с който презареждаха мускетите. Посипана с разпилян барут, палубата представляваше ад, готов да се разрази. Счупеният фенер веднага го подпали и в краката на Зак светнаха искри. Убиецът инстинктивно се сви и се отдръпна, без да знае, че се приближава към бурето с барут още повече. След миг бурето избухна с оглушителен взрив.

Гърмежът разтърси кораба и от отвора за стълбата блъвна дим и огън. Пит беше отхвърлен назад, но дебелите му дрехи го спасиха. Той изчака минута димът да се разсее, после закуцука към отвора, като кашляше от парещите остатъци във въздуха. Страничните стени бяха избити и в пода зееше голяма дупка към най-долната палуба, но останалите поражения не бяха големи.

Забеляза до дупката един ботуш — откъснатият крак още беше в него. Вдигна глава и на метър нагоре видя и останалото от трупа.

Взривът бе запратил Клей Зак в отвора за стълбата и разкъсаното му тяло се бе размазало по стъпалата. Висеше надолу с главата, празните му очи се взираха в нищото. Пит го изгледа без капка съжаление.

— Заслужаваше си го — каза на трупа.

Но какво беше станало с Джордино?

87.

Експлозията изхвърли Джордино нагоре и вдясно и го запрати на цели два метра встрани. Пламъците опърлиха дрехите му, дробовете му се напълниха с пушек и цялото тяло го болеше — но въпреки това той оцеля. И щом димът се разнесе, изтри мръсотията от очите си… и замръзна, защото единият от стрелците в черно показа глава над перилата.

Джордино беше изпуснал оръжието си и стрелецът веднага видя това, изправи се без страх до перилото и спокойно насочи автомата си към него.

Откосът беше кратък, само четири-пет изстрела, и Джордино почти не го чу с кънтящите си уши. Но видя резултата.

Куршумите не надупчиха нито него, нито палубата. Надупчиха стрелеца, всъщност буквално го разкъсаха. От устните му бликна кръв и той плавно се свлече зад перилото и падна на покритата с лед земя.

Джордино се облещи. Нищо не разбираше.

Над перилата се появи още един човек, и той насочил автомата си към него. Само че този човек беше в бяло, с маска за ски и защитни очила. Появи се и втори, също в бяло. Двамата прескочиха перилата и тръгнаха към Джордино, като го държаха на прицел.

Джордино ги гледаше като хипнотизиран и не забеляза третия, който се прехвърли на палубата и викна нещо на първите двама. На кънтящите уши на Джордино им бяха нужни една-две секунди, за да разгадае думите.

— Задръжте, лейтенант — извика третият с познат тексаски акцент. — Този е от нашите.

Двамата тюлени от „Санта Фе“ спряха, но не свалиха оръжията, докато Джак Далгрен не изтича до Джордино й не му помогна да се изправи. Огледа старовремската му куртка и не можа да се сдържи да не попита:

— Ти да не си се записал в Кралските военноморски сили?

— А, не. Просто малко поизмръзнахме, докато те нямаше да ни сервираш нещо за пиене — отвърна Джордино.

— Къде е Дърк?

— Беше долу. Точно където гръмна.

Изкуцука покрай Далгрен до отвора на стълбата и погледна надолу. На около метър видя обгорен още пушещ труп на тъмнокос човек и стисна очи. Примига, вгледа се пак… и видя под трупа и Пит, целия в кръв. Държеше някаква голяма подвързана в кожа книга.

Веднага ги пренесоха на „Санта Фе“ и ги вкараха в лечебницата на подводницата. Пит бе изгубил много кръв, но нараняванията му не бяха особено опасни — почистиха ги и бързо ги превързаха. Лекарят му нареди да остане в леглото, но Пит си намери бастун и след час вече куцаше из подводницата заедно с Джордино и разговаряше с екипажа на „Нарвал“.

В офицерската столова откриха тримата капитани — Камбъл, Мърдок и Стенсет — да обсъждат ледоразбивача.

— Вие двамата не трябва ли да сте на легло? — попита строго Стенсет.

— Ще лежим по целия път обратно — отвърна Пит.

Стенсет му помогна да седне, Камбъл донесе кафе и всички започнаха да говорят за преживяванията и откритията си.

— Вече хвърляхте ли ези-тура кой да управлява ледоразбивача на връщане? — попита Джордино след малко.

— Качихме се на борда му единствено за да търсим вас двамата — отвърна Камбъл. — Изобщо нямах намерение да го конфискувам, но тези господа ми описаха ролята му в похищението на екипажа на „Полярна зора“ и в потапянето на „Нарвал“.

— Има и нещо друго, което трябва да знаете за този кораб — каза Пит. — Ал, обясни им.

Джордино описа долния слой сива боя по корпуса на ледоразбивача, както и белите остатъци от номер 54.

— Обзалагам се, че именно той е унищожил канадския леден лагер, като се е престорил на военна фрегата — завърши той.

Камбъл поклати глава.

— Тези хора са луди! Насмалко да избухне Третата световна война. Според мен трябва колкото може по-бързо да откараме този кораб във водите на САЩ.

— Той е под канадски флаг, така че няма да имаме проблеми при преминаването през Прохода — отбеляза Пит.

— А и имате двама капитани, които имат желание и готовност да го върнат — добави Стенсет, а Мърдок кимна в съгласие.

— Значи ще го направим по пиратски — усмихна се Камбъл. — Ще тръгнете към Анкоридж, а ние ще сме подводната ви опашка в случай, че възникнат неприятности. — Огледа тясното пространство на столовата. — Пък и истината е, че сме малко пренаселени.

— Ще вземем и двата екипажа, за да обслужват кораба — заяви Мърдок и добави: — Капитан Роман докладва, че на ледоразбивача има много свободни койки.

— Ние също с радост ще се качим на ледоразбивача — добави Пит. — Ал страда от клаустрофобия, а аз имам да прочета някои неща.

— При това положение планът ни е ясен — заяви Камбъл. — Ще прехвърля и половината от тюлените си за по-голяма сигурност и можем да потегляме.

Тримата капитани излязоха, за да подготвят екипажите си, а Пит и Джордино довършиха кафето си. Джордино се облегна в стола си и широко усмихнат погледна тавана.

— Изглеждаш адски доволен — отбеляза Пит.

— Не чу ли какво каза човекът? — отвърна Джордино. — Отиваме в Анкоридж. Анкоридж, Аляска — повтори с любов. — На юг от Полярния кръг. Струвало ли ти се е друго място толкова топло и примамливо?

88.

Бомбардировачът „Стелт Б-2 Спирит“ вече беше във въздуха повече от пет часа. След като излетя от военновъздушната база Уайтман, щата Мисури, самолетът тръгна на запад. Изглеждаше като нормален тренировъчен полет. Но след осемстотин километра над Тихия океан черно-сивата машина, която приличаше на гигантски скат, обърна на североизток и полетя към крайбрежието на щата Вашингтон.

— АС-016 с координати нула-седем-осем градуса — каза командирът на мисията. — Съвсем навреме.

— Видях го — отвърна пилотът.

Даде газ на четирите турбореактивни двигателя, направи вираж, за да коригира курса, и полетя над малък бял обект. Доволен от положението си, пилотът намали оборотите, за да изравни скоростта си с водещия самолет.

На по-малко от половин километър по-напред и на триста метра по-надолу летеше „Боинг 777“ на Еър Канада, поел курс от Хонконг за Торонто. Пилотите на борда на пътническия самолет биха се задавили, ако знаеха, че бомбардировач за един милиард долара върви по следите им в канадското въздушно пространство.

Тъй като Б-2 беше почти невидим за радарите, екипажът му не би трябвало да се тревожи и да се крие в сянката на боинга, за да изпълни мисията си. Заради повишената бойна готовност от двете страни на границата обаче командирът не искаше да поема никакви рискове. Бомбардировачът проследи реактивния пътнически самолет над Ванкувър и през Британска Колумбия до Албърта. На осемдесет километра западно от Калгари канадският самолет коригира леко курса си в посока югоизток. Б-2 продължи в същата посока, после обърна рязко на североизток.

Целта му беше базата на Канадските военновъздушни сили в Колд Лейк, Албърта, една от двете канадски бази, в които домуваха изтребители F-18. Задачата беше да хвърли седем двеста и двайсет килограмови бомби, управлявани с лазер, с цел да се унищожат максимален брой изтребители с минимални загуби на човешки живот. Тъй като канадското правителство не отговори след предупреждението от двайсет и четири часа, президентът реши да намали наполовина препоръките на Пентагона за първи удар и да атакува една-единствена военна база.

— Осем минути до целта — каза командирът. — Започваме окончателното активиране на оръжията.

Но докато извършваше предварителната подготовка за зареждане на компютризираната ударна система, дойде внезапно съобщение.

— Дет-52, Дет-52, говори командването — прозвуча гласът на командващия щаба в Уайтман. — Заповядва ви се да преустановите мисията. Повтарям, преустановяваме мисията. Незабавно се отдалечете от обекта и потвърдете, че сте приели. Край.

Командирът на мисията потвърди, че е получил заповедта от последната минута, и веднага спря подготовката на бомбардировача за удар. Пилотът бавно промени курса и се насочи към Тихия океан, преди да поеме към базата.

— Началството този път едва не изпусна топката — каза след малко.

— Винаги така правят — въздъхна командирът с дълбоко облекчение. — Но за тази мисия… радвам се, че я отмениха.

Погледна канадските планини далече вляво и под тях и добави:

— Надявам се никой да не разбере, че беше на косъм.

89.

Бил Стенсет се вслуша в плътния тътен на мощните газови турбини на ледоразбивача и кимна на кормчията на „Нарвал“ да потегля. Големият кораб започна бавно да си пробива път през леда, а Стенсет излезе на замръзналия мостик и даде приятелски сигнал на „Санта Фе“, която още стоеше сред леда наблизо. Изправеният до люка капитан Камбъл му отговори, после се прибра да даде нареждания подводницата да се отправи към дълбините.

„Оток“ проби леда до „Блъдхаунд“ и големият кран я вдигна на задната палуба. В неотоплен склад под нея вече лежаха труповете на Клей Зак и наемниците му, завити с брезент.

Една бяла мечка наблюдаваше действията на хората от едно възвишение. Същата, която Джордино насмалко да събуди. Изправи се, изгледа ледоразбивача с досада, после се обърна и тръгна да си търси храна.

Скоро ледоразбивачът излезе в открито море и пое на запад. „Санта Фе“ го следваше невидима. Стенсет изобщо не подозираше, че докато напускаха канадските води, ги придружаваха още три американски подводници, а наблюдаващи самолети летяха високо в небето.

Мърдок и Стенсет се радваха на управлението на новия си кораб. Моряците от „Нарвал“ и „Полярна зора“ се справяха чудесно. Екипажът на ледоразбивача беше заключен под палубата и охраняван бдително от тюлените на „Санта Фе“ и командосите на Рик Роман.

Щом излязоха в открити води, Стенсет отиде при Пит, Джордино и Далгрен и още от вратата попита:

— Та ще ми кажете ли най-после какво пише в дневника на „Еребус“, или ще продължавате да ме измъчвате?

— Капитанът е прав — отсече Джордино. — Казвай, всички искаме да го чуем.

Пит сведе поглед към тома пред себе си. Дневникът на „Еребус“ не се бе повредил особено при експлозията на черния барут, само кожената подвързия с релеф на земното кълбо отпред беше леко обгорена.

Пит — превързаният му крак бе изпънат върху един сгъваем стол — бавно отвори на първата страница.

— Ще ни държиш в напрежение, така ли? — обади се Стенсет.

— Дай по същество, шефе — помоли Далгрен.

— Знаех си, че трябва да си седя с дневника в каютата — промърмори Пит.

После, под любопитните погледи на другите и прекъсван от безкрайните им въпроси, преразказа сбито съдържанието на дневника и отвори на последната бележка.

— „21 април 1848 година — зачете и им направи знак да млъкнат. — С голямо съжаление днес трябва да напусна «Еребус». Една част от екипажа все още е в маниакално състояние и представлява заплаха и за офицерите, и за останалите моряци. Подозирам, че се дължи на твърдото сребро, макар да не знам защо. С единайсет здрави мъже ще се отправя към «Терор» и там ще изчакаме пролетното размразяване. Дано Всевишният се смили над нас и над заболелите, които изоставяме. Капитан Джеймс Фицджеймс“.

— Твърдото сребро — повтори Джордино. — Това трябва да рутеният.

— Но защо би трябвало да подлуди хората? — зачуди се Далгрен.

— Няма никаква причина — отвърна Пит, — макар че един стар търсач ми разказа подобна история, за която обвинили рутения. Екипажът на „Еребус“ е страдал от отравяне с олово и ботулизъм вследствие на консервираните храни плюс скорбута, премръзванията и изпитанията от трите зими, прекарани на леда. Може да е било просто натрупване на фактори.

— Изглежда, е направил неподходящия избор, като е напуснал кораба — замислено каза Джордино.

— Така е — съгласи се Пит. — „Терор“ е бил смазан от леда и навярно са решили, че такава ще е съдбата и на „Еребус“, така че лесно може да се разберат основанията им да слязат на брега. Но „Еребус“ някак е останал заклещен в леда и по някое време явно е бил изхвърлен на сушата.

Върна се към дневника и прочете на глас записките от предишните седмици и месеци. Дневникът описваше покъртителна история: Фицджеймс описваше с вълнуващи подробности злополучния опит на Франклин да прекоси пролива Виктория в последните летни дни на 1846 година и как времето бързо се разваля и двата кораба се озовават заклещени в леда далече от сушата. С идването на втората арктическа зима Франклин се разболява и умира. Тъкмо по това време признаците на лудост започват да се проявяват у някои членове на екипажа. Любопитно, но на кораба побратим „Терор“ тези признаци отсъстват. Лудостта и неадекватното поведение сред екипажа на „Еребус“ нарастват и стигат дотам, че Фицджеймс е принуден да отведе останалите си здрави хора на „Терор“.

По-ранните записки в дневника бяха всекидневни и безинтересни и Пит пропусна някои страници, докато не попадна на по-дълга бележка, в която се говореше за твърдото сребро.

— Мисля, че тук се обяснява — тихо отбеляза той и всички го загледаха в очакване.

Пит спря, после бавно вдигна глава. По лицата на хората около него се четеше разочарование. Джордино заговори първи:

— Южна Африка… Чувалът от зебло, който открихме в склада. На него пишеше Бушвелд, Южна Африка. За съжаление това подкрепя разказа.

— Възможно е в Южна Африка все още да добиват рудата — допусна Далгрен.

Пит поклати глава.

— Не. Това е една от мините, проверени от Йегър. Общо взето е изчерпана преди четиридесет години.

— Значи в Арктика не е останал никакъв рутений — заключи Стенсет.

— Не е — съгласи се Пит и затвори дневника като победен човек. — Също като Франклин, и ние тръгнахме по студен и смъртоносен път за никъде.