Аз съм пилигрим

1.

Има места, които ще помня цял живот - Червения площад, над който духа горещ вятър, спалнята на майка ми, откъм лошата страна на Осмата миля, безкрайните градини около баровския дом на осиновителите ми, мъжа, който искаше да ме убие сред развалините, наречени Театър на смъртта.

Нищо обаче не се е запечатало по-дълбоко в паметта ми от един апартамент в Ню Йорк - избелели завеси, евтини мебели, масичка, по която са пръснати метамфетамин и други „увеселителни“ наркотици. На пода до леглото има дамска чанта, черни бикини, напомнящи конци за зъби, обувки „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета. Мястото им не е там, както не е и на собственичката им. Тя е в банята, гола - плува по очи във ваната, която е пълна със сярна киселина - активната съставка на препарат за отпушване на канали, който се продава във всеки супермаркет.

Десетки празни шишенца от препарата - казва се „Дрейнбомб“ - са пръснати по пода. Незабелязано започвам да ги оглеждам. Етикетите с цената все още са по тях и забелязвам, че за да избегне подозрения, този, който я е убил, ги е купил от двайсет различни магазина. Винаги съм казвал, че е трудно да не се възхитиш на доброто планиране.

Наоколо цари хаос, шумът е оглушителен - жужат полицейски радиостанции, помощниците на патолога крещят някой да им помогне, жена, латиноамериканка, ридае. Дори никой на този свят да не е познавал жертвата, винаги се намира кой да плаче в ситуация като тази.

Младата жена в банята е неразпознаваема - трите дни, които е стояла в киселината, са унищожили чертите на лицето ѝ. Такъв е бил планът, предполагам - освен другото убиецът е притиснал ръцете ѝ надолу с телефонни указатели. Киселината е унищожила не само върховете на пръстите ѝ, но и почти цялата метакарпална структура отдолу. Ако криминалистите от Нюйоркската полиция не извадят късмет със зъбната картина, ще им е адски трудно да дадат име на тази жена.

На места като това, където имаш чувството, че злото все още е полепнало по стените, умът ти може да се понесе към странни територии. Мисълта за младата жена без лице ме накара да си спомня старата песен на Маккартни/Ленън - за Елинор Ригби, жена, която държи лицето си в буркан до вратата. Мислено започвам да наричам жертвата Елинор. Крими- нолозите имат още доста работа, но няма човек сред присъстващите, който да не смята, че Елинор е била убита по време на секс - матракът е измъкнат наполовина от рамката на леглото, на шкафчето до леглото се вижда петно кафяви пръски от разлагаща се артериална кръв. Истински перверзните сред тях смятат, че ѝ е прерязал гърлото, докато все още е бил в нея. Лошото е, че може и да са прави. Както и да е умряла, тези, които все пак търсят някаква милост, могат да я открият там — жертвата едва ли е разбрала какво се случва, поне до последния момент.

Вероятно за това се е погрижил кристалният метамфетамин - шишата. Той те възбужда извън мяра, сексуално, и изпадаш в еуфория, която прави всякакви опасения невъзможни. Под въздействието му единствената мисъл, която повечето хора биха могли да мобилизират, е да намерят партньор и да правят секс, докато не си счупят гръбнака.

До двете късчета станиол, в които е била шишата, има две малки флакончета от шампоан, като тези, които слагат в баните на хотелите.

Без да е написано каква е, в тях има бистра течност — предполагам, че е GHB¹¹. Напоследък все по-често влиза в употреба в тъмните ъгълчета на паяжината - в по-големи дози може да замести рохипнола като упойка, преди изнасилване. Повечето музикални клубове са заринати с това нещо - посетителите изсипват малка капачка в шишата, за да я разреждат, като по този начин намаляват параноята, която тя предизвиква. Но GHB има и странични ефекти - загуба на задръжки и засилени сексуални усещания. Едно от наименованията му на улицата е „лесен секс“. Когато е изритала модните си обувки и се е измъкнала от късата си черна поличка, Елинор сигурно се е чувствала като фойерверк на 4-ти юли.

Движа се из навалицата - никой от тези хора не ме познава: странен тип с метнато на рамо скъпо сако и сериозна репутация в миналото - и спирам до леглото. Абстрахирам се от шума и в ума си я виждам отгоре - гола, язди го като каубой. Още е под двайсет и пет, има чудесно тяло и си мисля, че е била във вихъра - коктейлът от наркотици я е тласкал към кресчендо от оргазми, силно разгорещена заради метамфетамина. Гърдите се люшкат, пулсът и дишането ѝ са ускорени невероятно от страстта и химикалите, дъхът ѝ е като преглъщане и пъшкане, езикът ѝ вече има свой разсъдък и търси трескаво устните му. Сексът днес определено не е за глезли.

Неоновите реклами от редицата барове на улицата със сигурност са проблясвали в русите кичури на тристадоларовата ѝ прическа и са хвърляли искри върху часовника ѝ за гмуркане - Panerai. Да, имитация, но добра. Познавам тази жена. Всички ние познаваме този тип жени, най-малкото. Виждаш ги в огромния нов магазин на „Прада“ в Милано, да се редят пред клубовете в Сохо, да отпиват диетично лате в кафенетата по авеню „Монтен“ - млади жени, които смятат, че списание „Пийпъл“²² публикува новини и че японският йероглиф на рамото им е знак за бунт.

Представям си ръката на убиеца върху гърдата ѝ, докосва халката бижу, пронизала зърното. Улавя я между пръстите си и дръпва, за да я приближи. Тя вика, изтерзана - сега всичко е свръхчувствително, особено зърната. Но няма нищо против - ако някой иска груба игра, значи наистина я харесва. Кацнала е върху него, таблата на леглото се блъска в стената, вероятно е поглеждала към вратата - заключена и с поставена верига, несъмнено. На такова място това е най-малкото, което можеш да направиш.

Схема на стената показва пътя за евакуация - намираме се в хотел, но всяка прилика с „Риц-Карлтън“ общо взето приключва с наименованието. Казва се „Истсайд Ин“ - дом за сезонни работници, младежи с раници, ментално изгубилите се и всеки, който е в състояние да даде двайсетачка за нощувка. Можеш да останеш колкото си искаш - ден, месец, до края на дните си - нужни са само два документа, единият да е със снимка.

Типът, настанил се в стая 89, е бил там известно време - на бюрото има стек с шест бири, стерео плейър и няколко диска на нощното шкафче. Преглеждам ги. Добър музикален вкус - поне това може да се каже за него. Гардеробът обаче е празен - като че ли, когато е тръгнал и е оставил трупа да се втечнява във ваната, е грабнал само дрехите си. В празния гардероб има куп боклуци: стари вестници, празна кутия от отрова за хлебарки, изпоцапан с кафе стенен календар. Вземам го - на всяка страница има черно-бяла снимка на различна древна руина: Колизеума, гръцки храм, библиотеката на Целз, в Ефес нощем. Много артистично. Но страниците са чисти, на никоя няма отбелязан ангажимент. Освен за подложка под чашата за кафе не е ползван за нищо, така че го хвърлям където си беше.

Обръщам се и - без да мисля, по навик всъщност - прокарвам пръсти по нощното шкафче. Странно - няма прах. Правя същото с бюрото, таблата на леглото, плейъра и резултатът е същият - убиецът е избърсал всичко, за да премахне отпечатъците си. Не получава похвала за това, но когато усещам някаква миризма и вдигам пръсти до носа си, всичко се променя. Долавям остатъци от антисептичен спрей, какъвто използват в интензивните отделения на болниците, за да се борят с инфекциите. Този спрей не само убива бактериите, но и като страничен ефект унищожава всякакъв ДНК материал - пот, частици кожа, косми. Като е напръскал всичко в стаята, включително килима и стените, убиецът е освободил криминалистите от Нюйоркската полиция от необходимостта да минават стаята със специалните си прахосмукачки.

Изведнъж осъзнавам, съвършено ясно, че това е всичко друго, но не и учебникарско убийство, извършено за пари, наркотици или сексуално задоволяване. Като престъпление, то е нещо забележително.

2.

Не всеки знае - или се интересува може би, - но първият закон на криминалистиката се нарича „Принцип на Локард за размяната“ и според него „всяко съприкосновение на извършителя с местопрестъплението оставя следи“. Докато стоя заобиколен от десетки гласове, започвам да се питам дали професор Локард някога се е натъквал на нещо като стая 89 - всичко, докоснато от убиеца, сега се намира във вана, пълна с киселина. Всичко останало е избърсано старателно и напръскано с професионален антисептик. Убеден съм, че от извършителя не е останала и една-единствена клетка или фоликул.

Преди две години написах доста мистериозна книга, посветена на техниките за разследване. В главата, наречена „Нови предизвикателства“, написах, че съм виждал да се използва антибактериален спрей само веднъж в живота си - и това беше покушение на много високо ниво срещу агент на разузнаването в Чешката република. Този случай не вещае нищо добро - до ден днешен остава неразкрит. Който е живял в стая 89, определено е разбирал от работата си и започвам да оглеждам местопрестъплението с респекта, който заслужава.

Не е бил подреден тип и сред останалите боклуци виждам до леглото празна кутия от пица. Каня се да я прескоча, когато си давам сметка, че там вероятно е имало нож: върху капака на кутията. Толкова естествено, че Елинор вероятно не е обърнала никакво внимание.

Представям си я на леглото, посяга под изпомачканите завивки към чатала му. Целува го по рамото, гърдите, спуска се надолу. Може би той знае какво го очаква, може би не - един от ефектите на GHB е, че потиска рефлекса за повръщане. Няма причина човек да не може да лапне четиринайсет, шестнайсет, двайсет сантиметров - заради това най-лесно се намира в гей сауните. Или когато снимат порнофилми.

Мисля за ръцете му. Сграбчва я, обръща я по гръб и я възсяда. Тя си мисли, че се приближава към устата ѝ, но ръката му небрежно се е отпуснала до леглото. Пръстите му напипват капака на пицата и това, което търси - ножът е студен и евтин, но е нов и следователно достатъчно остър, за да свърши работа.

Всеки, който наблюдава отзад, би видял как гърбът ѝ се извива като дъга, би чул подобието на стон, който се изтръгва от устните ѝ - би решил, че го е напъхал в устата ѝ. Не е. Очите ѝ, светнали от дрогата, се изпълват със страх. Лявата му ръка притиска устата ѝ, извива главата ѝ назад, открива гърлото. Тя се гърчи и мята, опитва да използва ръцете си, но той е подготвен за това. Възсяда гръдния ѝ кош, притиска лактите ѝ с колене - двете синини на трупа, проснат във ваната, все още могат да се различат. Сега е безпомощна. Дясната му ръка се появява пред очите ѝ — Елинор я вижда и опитва да пищи, гърчи се бясно, бори се да се освободи. Назъбеното острие на ножа за пица проблясва покрай гърдата ѝ, към бялото гърло. Той замахва силно...

Кръв плисва по нощното шкафче. Една от артериите, които захранват мозъка, е изцяло прекъсната и всичко свършва за секунди. Елинор се отпуска, гърлото ѝ гъргори, кръвта ѝ изтича. Последната искрица на съзнанието ѝ казва, че току-що е преживяла собственото си убийство, че всичко, което някога е била и за което се е надявала, вече го няма. Така го е направил - изобщо не е прониквал в нея. И все пак, слава богу за малките милости. Все пак.

Убиецът отива да подготви киселинната вана и пътьом сваля окървавената бяла риза, с която трябва да е бил - току-що откриха парченца от нея под тялото на Елинор, заедно с ножа - десетсантиметров, с черна пластмасова дръжка, каквито произвеждат с милиони някъде в мръсни китайски цехчета.

Още съм замаян от живата представа за всичко това, така че едва си давам сметка - груба ръка ме улавя за рамото. Веднага след това я сграбчвам и дръпвам настрана, готов да я счупя - остатъци от предишен живот, боя се. Някакъв тип се извинява сдържано, гледа ме странно, опитва да ме отмести настрани. Това е шефът на един от екипите криминалисти - трима мъже и една жена, - които разполагат ултравиолетови лампи и съдинки с оцветител, с които ще проверят матрака за петна от сперма. Още не са разбрали за антисептика и аз не им казвам - доколкото мога да преценя, убиецът е пропуснал част от леглото. Ако е така, предвид същността на „Истсайд Ин“, ще получат няколкостотин позитивни резултата още от незнайните времена, когато проститутките са носели найлонови чорапи.

Отдръпвам се, за да не им преча, но съм силно изваден от равновесие - опитвам да се съсредоточа, защото в стаята, в цялата ситуация има нещо - не съм сигурен точно какво, - което ме безпокои. Нещо в сценария не е точно, но не мога да преценя какво и защо. Оглеждам се, отново регистрирам каквото виждам, но не мога да го открия - имам чувството, че е от по-рано вечерта. Връщам се назад, мислено пренавивам лентата до момента на влизането ми преди малко.

Какво беше? Посягам към подсъзнанието си, опитвам да възстановя първото си впечатление - беше нещо встрани от насилието, дребно, но от огромно значение.

Само ако мога да го докосна... да го усетя... в съзнателната част на паметта ми се върти, че е дума. Спомням си, написах в книгата си, че предположенията, тези, които приемаме за истина, ни препъват всеки път - и тогава ми просветва.

Когато влязох, видях стек бира на бюрото, кутия мляко в хладилника, няколко DVD-та до телевизора, забелязах торбичката, поставена в коша за боклук. И впечатлението - думата, която първа се появи в главата ми, но не докосна съзнателния ми ум - беше жена. Бях преценил правилно всичко случило се в стая 89 - освен най-важното. В нея не беше отседнал млад мъж. Не гол мъж беше правил секс с Елинор и не млад мъж бе прерязал гърлото ѝ. Не умен престъпник бе заличил чертите на лицето ѝ с киселина и бе напръскал стаята с антисептичен спрей.

Всичко това беше дело на жена.

3.

Срещал съм множество силни хора в кариерата си, но caмo един с истински естествен авторитет - тип, който може да те сложи на мястото ти.

Сякаш ти крещи дори ако само шепне. Сега е в коридора и се приближава, казва на криминалистите, че ще трябва да почакат - пожарникарите искат да неутрализират киселината, преди някой да пострада.

- Но не сваляйте латексовите ръкавици - съветва ги. - Докато чакате, можете взаимно да си преглеждате простатите, в коридора.

Всички - освен криминалистите - се смеят.

Мъжът с авторитетния глас е Бен Брадли - лейтенантът от отдел „Убийства“, който отговаря за местопрестъплението. Досега е бил в офиса на мениджъра, за да открие отрепката, която управлява тази хотелска дупка. Той е висок чернокож - Брадли, не отрепката, - около петдесетте, има големи ръце и е обул маркови джинси с навити крачоли. Неотдавна жена му го придумала да си ги купи в отчаян опит да осъвремени външния му вид, но вместо това - твърди той - с джинсите заприличал на герой от романите на Стайнбек, на съвременен бежанец от прашните пущинаци.

Както всички останали редовни участници в цирковете, наречени оглед на местопрестъпление, той също няма високо мнение за криминалистите. Първо, преди няколко години работата беше поверена на външни фирми и започнаха да се появяват скъпо платени хора с искрящо бели гащеризони, на чиито гърбове са изписани неща от рода на „Криминологични и биологични услуги“. Второ - и всъщност тази капка преля чашата за Брадли - пуснаха две телевизионни предавания, свързани с работата на криминалистите, които станаха много популярни и доведоха до непоносим изблик на звездомания сред практикуващите професията.

- Ужас! - оплакваше се той. - Няма ли някой в тази държава, който да не си мечтае да участва в риалити шоу?

Докато наблюдава как кандидат-знаменитостите опаковат своите „лаборатории в куфарче“, успява да ме зърне - стоя мълчаливо до стената, само наблюдавам, което правя май вече половината си живот. Игнорира хората, които търсят вниманието му, и идва при мен. Не си стискаме ръцете - не знам защо, просто не го правим. Дори не съм сигурен дали сме приятели - винаги съм бил „извън“ каквото „вътре“ има там, така че може би не аз трябва да съдя. Уважаваме се взаимно обаче, ако от това има полза.

- Благодаря, че дойде - казва той.

Кимам, поглеждам навитите му джинси и черните работни ботуши, идеални за джапане през кръвта и лайната на местопрестъплението.

- С какво си дошъл? С трактор? - питам. Той не се смее. Бен почти никога не се смее. Той е най-невъзмутимата физиономия, която можеш да срещнеш. Което не значи, че не пуска смешки.

- Успя ли да огледаш, Рамон? - пита ме тихо.

Не се казвам Рамон и той го знае. Знае обаче и че доскоро бях служител на една от най-секретните разузнавателни агенции в страната ни, така че явно има предвид Рамон Гарсия. Рамон беше агент на ФБР, който положи невероятни усилия да скрие самоличността си, докато продаваше тайните на страната ни на руснаците. После остави отпечатъците си по найлоновите чували, които бе използвал, за да пренася откраднатите документи. Рамон почти сигурно е най-некомпетентният таен агент на всички времена. Както казах, Бен пуска смешки.

- Да, видях едно-друго - отговарям. - С какво разполагате за персоната, живяла в тази дупка? Тя е основният заподозрян, нали?

Бен може да прикрие много неща, но очите му не могат да замаскират изненадания поглед - жена?!

Отлично, мисля си - Рамон отвръща на удара. Все едно, Брадли е страхотно ченге.

- Това е интересно, Рамон - казва той и опитва да разбере дали наистина съм открил нещо, или просто налучквам. - Защо реши така?

Соча стека бири на бюрото и млякото в хладилника.

- Кой мъж прави това? Мъжете държат бирата в хладилника и оставят млякото да се развали. Погледни дисковете - романтични комедии и нито един екшън. Искаш ли да се разходим - продължавам - и да разберем колко от присъстващите мъже слагат найлонови торбички в кошчетата за боклук? Така правят жените - и тази не е на мястото си тук, каквато и роля да играе.

Той преценява думите ми, гледа ме изпитателно в очите, но е невъзможно да разбера дали купува стоката, която му продавам.

Преди да успея да го попитам, двама млади детективи - жена и партньорът ѝ - се появяват иззад варелите за опасни материали на пожарната. Спират пред Брадли.

- Открихме нещо, Бен! - казва жената. - За обитателката на стаята...

Брадли кимва спокойно.

- Да, жена е. Кажете ми нещо, което не знам. Какво научихте за нея?

Значи купил е стоката. Двете ченгета го гледат втренчено и се чудят откъде по дяволите е разбрал. До сутринта легендата за боса им ще се е разраснала още повече. Аз? Аз си мисля, че този тип е безсрамен. Ще обере лаврите, без да му мигне окото? Започвам да се смея.

Брадли ме поглежда и - за момент - си мисля, че ще се разсмее в отговор, но се оказва напразна надежда. Все пак в очите му се появява блясък, когато се обръща към двете ченгета.

- Откъде знаете, че е жена? - пита ги той.

- От хотелския регистър и папките за стаите - отговаря мъжът. Казва се Конър Норис.

Брадли изведнъж наостря уши.

- От мениджъра? Намерили сте отрепката, накарали сте го да отключи кабинета си?

Норис клати глава.

- На негово име са пуснати четири заповеди за арест, за наркотици. Сигурно отдавна пътува към Мексико. Не. Алварес – сочи партньорката си - разпозна един тип на горния етаж, търсят го за взломни кражби.

Поглежда жената, защото не е сигурен още колко може да каже.

Алварес свива рамене. И с надежда за най-доброто признава:

- Предложих на крадеца да го отърва от затвора, ако отвори кабинета на мениджъра и сейфа му.

Поглежда нервно Брадли, пита се какви ли неприятности си е навлякла.

Шефът ѝ не издава нищо, гласът му спада една идея, става по-мек.

- После?

- Осем ключалки, а този тип се справи за по-малко от минута - отговаря Алварес. - Затова нищо не е в безопасност в този град.

- Какво има в папката за жената? - пита Брадли.

- Разписки. Живее тук от малко повече от година - казва Норис. - Плащала е в брой, не е искала да ѝ свържат телефона, не е имала телевизор, кабел, нищо. Определено не е искала да я проследят.

Брадли кимва - все едно точно това си е мислел.

- Кога съседите са я виждали за последен път?

- Преди три или четири дни, никой не е сигурен - отговаря Норис.

- Изчезнала е веднага щом е убила приятелката си, предполагам - казва Брадли. - Има ли някакъв документ за самоличност? Все нещо трябва да е оставено в папката.

Алварес си поглежда бележника.

- Фотокопия на шофьорска книжка от Флорида и студентска карта или нещо такова. Няма снимка. Обзалагам се, че са истински.

- Проверете ги въпреки това - нарежда Брадли.

- Дадохме ги на Патерсън - казва Норис. Патерсън е друг млад детектив. - Той ще го направи.

Брадли кимва.

- Крадецът, останалите, познавали ли са заподозряната? Знаят ли нещо за нея?

Двамата клатят глави.

- Никой. Виждали са я да идва и да си отива - отговаря Норис.

- Още няма двайсет и пет, един и седемдесет, според крадеца - страхотно тяло...

Брадли вдига едната си вежда до небето.

- Според неговите разбирания това вероятно означава, че е била с два крака.

Норис се усмихва, но не и Алварес - иска ѝ се Брадли да каже нещо за споразумението ѝ с онзи тип. Ако ще я кастри, по-добре да свършва по-бързо. Вместо това ѝ се налага да продължи да участва професионално:

- Според една така наречена актриса от стая сто и четиринайсет мацката е сменяла вида си непрекъснато. Един ден е Мерилин Монро, на следващия - Мерилин Менсън, понякога и двамата в един и същи ден. Освен това Дрю и Бритни, Дейм Една...

- Сериозно ли говорите? - пита Брадли. Младите ченгета кимат и изреждат още имена, сякаш за да го докажат. - Наистина очаквам с нетърпение да видя този жив фоторобот - казва той и си дава сметка, че всички нормални пътища, по които потегля едно разследване на убийство, вече са затворени. - Нещо друго?

Те клатят глави. Това е.

- По-добре започнете да разпитвате откачалките - или поне тези, за които няма заповед, което ще рече... колко, трима?

Брадли ги изпраща да действат, обръща се към мен и започва да говори за нещо, което го безпокои сериозно.

- Виждал ли си някога такова нещо? - пита той, слага си латексови ръкавици и вади от рафт в гардероба метална кутия - на цвят е зеленикавокафява и толкова тънка, че не съм я забелязал досега. Посяга да я отвори, но после се обръща към Алварес и Норис. Те вървят към изхода между пожарникарите, които вече прибират помпите си за опасни материали.

- Хей! - вика им. Те се обръщат и го гледат. - Това с крадеца... Отлична работа!

Виждаме облекчението на лицето на Алварес, как двамата вдигат ръка в мълчалива благодарност, усмихнати. Ясно е защо хората му го боготворят.

Връщам се към металната кутия - при по-внимателно вглеждане прилича на дипломатическо куфарче, със сериен номер, изписан с бели букви отстрани с шаблон. Очевидно е нещо на военните, но нямам ясен спомен да съм виждал такова.

- Полеви хирургически комплект? - подхвърлям, без да съм убеден.

- Близо си - отвръща Брадли. - Зъболекарски комплект.

Отваря капака и виждам - поставени в гнезда от пяна - комплект армейски зъболекарски инструменти: сонди, скоба за подпиране на отворена уста, клещи за вадене на зъби.

Гледам го втренчено.

- Да не е извадила зъбите на жертвата? - питам.

- Всичките. Не сме намерили нито един, така че сигурно ги е хвърлила някъде - може да ги е пуснала в клозета и да извадим късмет. Затова ще изкъртим каналите.

- Кога са извадени зъбите? Преди или след като я е убила?

Бен си дава сметка накъде бия.

- Не, не е изтезание. Според патолога е станало след смъртта, за да се избегне идентификацията. Заради това те помолих да се отбиеш - спомних си, че в книгата ти имаше нещо за зъби при някакво убийство. Ако е било в Щатите, надявах се, че можем да потърсим...

- Няма връзка - прекъсвам го. - Беше в Швеция. Един тип беше смазал челюстта и мостовете на жертвата с хирургически чук - целта трябва да е била същата, - обаче клещи? Никога не съм виждал нещо подобно.

- Е, сега и двамата видяхме - отвръща Бен.

- Вдъхновяващо - отбелязвам. - Нахлуването на цивилизацията имам предвид.

Като оставя настрана отчаянието си за човечеството, трябва да кажа, че съм още по-впечатлен от убийцата - не е било никак лесно да извади трийсет и два зъба от труп. Очевидно е схванала една много важна идея, нещо, което убягва на повечето хора, които са решили да се занимават с нейната работа - никога не арестуват заради извършеното убийство само по себе си. Арестуват заради лошото планиране.

Соча металното сандъче и питам:

- Откъде цивилно лице може да се сдобие с такова?

Бен свива рамене.

- Откъде ли не. Обадих се на приятел в Пентагона и той прегледа архивите. Четирийсет хиляди са изписани като излишък и са продадени в специализираните магазини през последните няколко години. Ще тръгнем по следата, но няма да стигнем доникъде по този начин и не съм сигурен дали изобщо някой би могъл да...

Гласът му секва - Бен се лута в лабиринт, погледът му се плъзга из стаята, опитва да открие изход.

- Нямам лице - казва тихо, - нямам зъбна картина, нямам свидетели... и най-лошото, нямам мотив. Ти познаваш този занаят по-добре от всеки друг - ако те попитам какви са шансовете това тук да бъде разкрито, какво ще кажеш?

- Сега ли? Лотария - отвръщам. - Влизаш, първото, което ти идва наум, е, че е някой аматьор, поредният наркоман или сексуален извратеняк. След това се вглеждаш внимателно - виждал съм само двама, които донякъде се доближават до това ниво.

След което му обяснявам за антисептичния спрей и разбира се, не е щастлив, че го чува.

- Благодаря за окуражаването - казва той. Потрива машинално палеца и показалеца си и знам от внимателно наблюдение през дълъг период какво означава жестът - иска му се да запали цигара. Разказвал ми е, че ги е отказал през деветдесетте и милиони пъти след това си е мислил, че една цигара би му помогнала. Очевидно и сега се случва същото. За да се справи с желанието да пуши, говори:

- Знаеш ли какъв ми е проблемът? Марси ми каза веднъж... - Марси е жена му, - че твърде много съм се доближавал до жертвите и накрая си представям, че аз съм единственият приятел, който им е останал.

- Техният защитник? - предлагам.

- Точно тази дума използва тя. А има едно нещо, на което никога не съм бил способен - Марси казва, че това било единственото, което харесвала у мен - никога не съм бил способен да предам приятел.

Защитник на мъртвите, мисля си. Срещат се и по-лоши неща. Ще ми се да имаше нещо, с което да помогна, но няма - разследването не е мое и макар да нямам още четирийсет, аз съм пенсионер.

И тогава в стаята дотичва техник и започва да крещи с азиатски акцент:

- Бен! - Брадли се обръща. - В мазето!

4.

Трима техници в гащеризони са съборили стара тухлена стена. Въпреки маските на лицата им едва се сдържат да не повърнат от миризмата, която лъха от отвора. Не са намерили труп - гниещата плът има специфична миризма, - това е течащ канал, мухъл и изпражнения на стотици генерации плъхове.

Брадли минава през редица зловонни мазета и спира при ярката светлина от стойка с работни прожектори, които осветяват разрушената стена. Аз го следвам, заедно с останалите детективи, с които пристигаме точно навреме, за да видим как азиатецът - американски китаец, когото по очевидни причини всички наричат Брус - осветява с ръчен фенер дълбоката открита преди малко кухина.

Вътре се вижда плетеница от аматьорски монтирани тръби. Брус обяснява, че след като отворили сифоните в стая 89 и не открили вътре нищо, направили следващата крачка. Разтворили капсула оцветител в половин литър вода и я излели в канала.

Цялото количество изтекло долу след пет минути и си дали сметка, че щом тече толкова бавно, някъде по тръбите между стая 89 и мазето трябва да има запушване. Сега го бяха открили - в плетеницата тръби и незаконни свързвания зад стената.

- Кажи ми, че са зъбите - подхвърля Брадли. - В тоалетната ли ги е пуснала?

Брус клати глава и осветява с фенера топка скашкана овъглена хартия, заседнала в една свивка под прав ъгъл.

- Тази тръба идва директно от стая 89, тествахме я - казва той и сочи топката. - Каквото и да е това, изгорила го е и го е пуснала в клозета. Логично е да го направи. Само дето не е знаела за нарушенията на строителния кодекс тук.

Брадли започва да измъква пихтиестата маса с пинцети.

- Късчета от квитанции, ъгълче от карта за метрото, билет за кино - изрежда той, за да чуят околните. - Изглежда, е прочистила мястото, преди да се махне, и се е отървала от всичко излишно. - Разделя внимателно още парченца. - Списък за пазаруване... може да е от полза, ако се наложи да сравняваме почерка, ако открием...

Млъква, загледан в парче хартия, овъглено малко по-малко от останалите.

- Седем цифри, написани на ръка: 9. 0. 2. 5. 2. 3. 4. Не е всичко. Останалото е изгоряло.

Вдига късчето хартия пред групата, но знам, че всъщност говори на мен, сякаш работата ми в разузнавателна агенция автоматично ме прави криптограф. Седем написани на ръка цифри - плюс още, унищожени - могат да означават всичко, но аз имам едно преимущество: хората от бившия ми занаят винаги се занимават с фрагменти, така че не пренебрегвам този.

Присъстващите, разбира се, започват да гадаят незабавно - банкова сметка, кредитна карта, пощенски код, IP адрес, телефонен номер. Алварес отбелязва, че няма областен телефонен код 902, и е права. Донякъде.

- Да, но ние сме свързани с канадската система - казва ѝ Питърсън, младият детектив, - която може да дублира нашата при нужда. 902 е кодът за Нова Скотия. Дядо ми имаше ферма там.

Брадли не отговаря, гледа ме, все още очаква мнението ми. От горчив опит знам, че не трябва да казвам нищо, ако не съм абсолютно сигурен, така че само свивам рамене - което означава, че той и всички останали могат да продължават нататък.

Всъщност мисля за стенния календар, който не ми дава покой от момента, в който го видях. Според етикетчето с цената на гърба струва четирийсет долара в книжарница „Рицоли“, която обслужва богати клиенти, а това са много пари за календар, който никога не използваш като календар. Тази жена очевидно е много умна и ми минава през ум, че за нея това изобщо не е било календар, че може би се е интересувала от древните останки.

Последните десет години работих в Европа и макар че отдавна не съм пътувал толкова далече на изток, съм почти сигурен, че 90 е телефонният код на Турция. Ако прекарате и ден в тази страна, ще си дадете сметка, че там има повече древни гръцки и римски руини отколкото където и да било другаде по света. Ако 90 е кодът на страната, възможно е следващите цифри да са районен код и част от телефонен номер. Без някой да забележи, излизам и се насочвам към тихо място в сутерена. Обаждам се по мобилния си телефон на телефонна компания „Веризън“ - искам да науча повече за телефонните кодове на Турция.

Докато чакам телефонната компания да се обади, поглеждам часовника си и с ужас си давам сметка, че вече трябва да е съмнало - минали са десет часа, откакто портиерът, повикан да отстрани проблем с електричеството в съседната стая, е отключил стая 89, за да стигне до някакви кабели. Не е чудно, че всички изглеждат уморени.

Най-накрая се свързвам с бюрото за връзка с клиентите на „Веризън“ - жена със силен акцент, която предполагам е някъде в Бомбай, и установявам, че паметта ми е добра - 90 наистина е телефонният код на Турция.

- А 252? Това също ли е телефонен код?

- Да. За провинция... Нарича се Мугла или нещо подобно - казва тя, след като е положила усилия да го произнесе правилно. Турция е голяма страна - по-голяма от Тексас, с население от повече от седемдесет милиона - и името Мугла не ми говори нищо. Отварям уста, за да ѝ благодаря, но тя ме изпреварва:

- Не знам дали ще е от полза, но тук пише, че един от главните градове е на егейското крайбрежие и се нарича Бодрум.

Думата пуска токов удар в тялото ми, вълна страх, който не е намалял никак дори след толкова много години. Тя казва Бодрум - и вълните изхвърлят името на брега като останка от някакво корабокрушение.

- Така ли? - отвръщам спокойно и продължавам да се боря с вихрушката от мисли. След това частта от ума ми, която се занимава с настоящето, ми напомня, че в разследването съм само гост, и изпитвам облекчение - не искам да имам нищо общо с онази част на света никога повече.

Връщам се в стая 89. Брадли ме вижда и му казвам, че според мен цифрите от листчето наистина са част от телефонен номер, но не бих се занимавал с Канада. Обяснявам му за календара и се оказва, че и той е мислил за него.

- Бодрум. Къде е Бодрум? - пита.

- Трябва повече да пътуваш. В Турция. Един от най-модните летни курорти на света.

- А какво ще кажеш за Кони Айланд? - пита той с абсолютно сериозна физиономия.

- Почти същото - отговарям и си представям пристанището, препълнено с екстравагантни яхти, елегантните вили, малкото минаре, сгушено в подножието на хълмовете, кафенетата с имена като Mezzaluna и Oxygen, окъпани в хормони и капучино по десет долара.

- Бил ли си там? - пита Брадли. Клатя глава - има неща, за които правителството не ми позволява да говоря.

- Не - лъжа. - Защо ѝ е да се обажда на някого в Бодрум? - чудя се на глас, за да сменя темата.

Брадли свива рамене - не иска да гадае, замислен е.

- Якият младеж също е свършил добра работа - казва и сочи Питърсън в другия край на стаята. - Това, което Алварес е намерила в сейфа на мениджъра, не е студентска карта. Името е измислено, разбира се, но картата е от Нюйоркската библиотека.

- О, чудесно - казвам, без особен интерес. - Имаме интелектуална.

- Всъщност не - отвръща той. - Според базата данни на библиотеката през последната година е взела само една книга. - Млъква и вперва поглед в мен. - Твоята.

Аз също го гледам втренчено, останал без думи. Нищо чудно, че е толкова замислен.

- Чела е книгата ми? - успявам да измъдря накрая.

- Не само я е чела, изучавала я е - отговаря той. - Както каза, не си виждал такъв професионалист. Сега знаем защо - извадените зъби, антисептичният спрей... всичко това е от книгата ти, нали?

Бърча вежди, защото си давам сметка какво означава това.

- Използвала е похвати от различни случаи, чела е книгата ми като наръчник - как да убиеш човек, как да прикриеш следите си...

- Именно - казва Бен Брадли и за първи път от дълго време се усмихва. - Само искам да кажа: благодаря. Сега ще преследваме твоя имитаторка. На най-добрия на света.

5.

Ако искате да знаете истината, книгата ми, която е за техниките за разследване, е доста мистериозна на - от тези, доколкото мога да кажа, които правят на пух и прах всякакви издателски теории - след като я оставят, повечето хора не са в състояние да се върнат към нея.

Все пак сред тесния кръг на професионалистите, за които беше предназначена, предизвика сеизмичен трус. Материалът достигаше до границите на технологиите, на науката, дори на достоверността. При по-внимателно вглеждане обаче дори най-закоравелите скептици не можеха да поддържат съмненията си - във всеки от случаите, които цитирах, бях включил онези дребни подробности, онази странна патина от обстоятелства и мотивация, които позволяват на добрия детектив да отдели истинското от фиктивното.

Ден след излизането на книгата в затворения свят на топ-следователите се изви вихрушка от въпроси. Как така, дявол да го вземе, никой не е чувал за тези случаи? Бяха като комюникета от друга планета - с променени имена, разбира се, за да се защитят виновните. И, още по-важно, кой по дяволите я е написал?

Нямах намерение да оставя някой да научи. Поради предишната си работа имах повече врагове, отколкото ми се искаше да си мисля, и не желаех някоя сутрин да запаля двигателя на колата си и да се превърна в шепа космически прах, който прави кръгчета около луната. Ако някой читател на книгата реши да се поинтересува от така наречения автор, ще открие единствено мъж, умрял неотдавна в Чикаго. Едно е сигурно - не я написах за слава или пари.

Казвах си, че съм го направил, защото съм разкривал убийства, извършени от хора, действащи на границата на човешката изобретателност, и защото смятах, че другите следователи ще решат, че новите техники, които съм прилагал, са полезни. И това беше така - до някаква степен. На по-дълбоко ниво аз все още съм млад - с надежда за нов, истински този път, живот пред себе си - и мисля, че книгата беше нещо като обобщение, като сбогуване с предишното ми битие.

Четиринайсет години бях част от най-секретната разузнавателна организация на страната ни: тя действа дотолкова дълбоко в сянка, че само шепа хора знаят за съществуването ѝ. Задачата на агенцията ни беше да служи като полицай на разузнавателната общност в страната, да бъде нещо като вътрешен отдел. До тази степен, може да се каже, съществуването ни представляваше нещо като завръщане към средните векове. Ние бяхме ловците на предатели.

Макар че броят на хората, работещи в двайсет и шестте публично обявени - и осемте неназовани - американски разузнавателни организации е класифицирана информация, може основателно да се предположи, че в тази орбита работят около сто хиляди души. При толкова голям контингент престъпленията, които разследвахме, покриваха целия сектор - от държавна измяна до корупция, убийства, изнасилвания, търговия с дрога и кражби. Единствената разлика е в това, че някои от извършителите бяха сред най-умните и най-ловките професионалисти на света.

Групата, натоварена с тази елитна и строго секретна мисия, е създадена от Кенеди в началото на управлението му. След един особено тежък скандал в ЦРУ - подробностите все още са засекретени - той явно решил, че членовете на разузнавателната общност също страдат от човешки слабости, както и населението по принцип. Може би дори повече.

При нормални обстоятелства ФБР би действало като следовател на сенчестия свят - обаче под парфюмирания юмрук на Дж. Едгар Хувър тази организация е била всичко друго, но не и нормална. Да му се даде власт да разследва „призраците“ би било все едно да пуснеш Саддам да прави каквото си иска в оръжеен завод. Поради тази причина Кенеди и брат му създават агенция, която поради отговорностите си разполага с безпрецедентни правомощия. Това става със заповед на президента и резултатът е една от само трите агенции, които са подчинени пряко на президента и не подлежат на контрол от Конгреса. Не си правете труд да питате за другите две - споменаването на имената им е забранено със закон.

В разредената атмосфера, която обитават допуснатите до най-високите степени на секретност, хората първоначално се отнасяли с недоверие към новата агенция и високо отговорната ѝ мисия. Умилени от собственото си остроумие, започнали да я наричат Единайсета въздушна дивизия - с други думи, високо мобилна група. Малцина са очаквали да се получи нещо, но с времето агенцията си създала впечатляваща репутация и вече никой не я намирал за толкова смешна.

Сякаш по уговорка, част от името постепенно отпаднало и в един момент цялата разузнавателна общност наричаше агенцията само Дивизията. Трябва да кажа, че мнозина от работещите там бяха брилянтни, и това не е суета. Налагаше се да е така - сред обектите на агенцията бяха някои от най-добре обучените конспиративни оператори от сенчестия свят. След години обучение тези мъже и жени знаеха как да се прикриват и как да отблъскват удари, как да казват довиждане и да не оставят никакви следи след себе си, да упражняват въздействието си върху всичко, но отпечатъци от пръстите си - върху нищо. В резултат тези, които опитваха да ги заловят, трябваше да са по-добри от тях. Натискът ловците да се движат крачка пред улова на моменти беше непоносим и не е чудно, че броят на самоубийствата в Дивизията беше най-голям сред всички американски агенции, с изключение на пощите.

Привлякоха ме в това елитно подразделение, когато бях последна година студент в Харвард, без дори да разбера какво се е случило. Една от вербовчиците на агенцията - приятна млада жена с хубави крака и изненадващо къса пола, която заяви, че е вицепрезидент в корпорация „Ранд“ - дойде в университета под претекст, че иска да разговаря с обещаващи млади хора.

Бях учил медицина три години, със специалност фармакология на лекарствата - наистина имам предвид специалност. Денем учех за тях на теория, а в почивните дни се отдавах на практически занимания. Бях изчел за симптомите на фибромиалгията и убедих един доктор от Бостън да ми изпише викодин³¹ - тогава преживях откровението.

Все едно всичко беше реалност, все едно аз стоях зад онова бюро и се занимавах със заболяванията - истински и въображаеми, - които тихомълком наблюдавах в чакалнята на лекарския кабинет.

Тогава си дадох сметка, че не ме интересува от какво боледуват хората, а какво ги мотивира. Отказах се от медицината и записах психология, завърших с отличие и следващата година почти подготвих доктората си.

Жената с късата пола предлагаше два пъти по-голяма заплата от всеки друг работодател и също така на пръв поглед неограничени възможности за изследователска работа и развитие. В резултат една година писах доклади, които никога нямаше да бъдат четени, съставях въпросници, които нямаше да бъдат попълвани, преди да разбера, че изобщо не работя за „Ранд“. Наблюдаваха ме, оценяваха ме, проверяваха ме, проучваха ме. Скоро късата пола стана неоткриваема.

Вместо това се появиха двама мъже - здравеняци, - които не бях виждал никога преди и не видях след това, и те ме заведоха в невзрачна постройка в индустриален район северно от централата на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния. Накараха ме да подпиша куп формуляри, забраняващи да разкривам каквото и да било, след което ми казаха, че се обмисля възможността да заема пост в секретна разузнавателна служба, която отказаха да назоват.

Гледах ги и се чудех защо са се спрели на мен. Ако трябва да съм честен обаче, знаех отговора. Бях идеалният кандидат за подмолния свят. Бях умен, открай време бях самотник и носех дълбоки душевни рани.

Баща ми е изчезнал, преди да се родя, и никога повече не се появи. Няколко години по-късно майка ми беше убита в апартамента ѝ в Детройт - както казах, има места, които ще помня цял живот.

Бях единствено дете и се оказах при осиновители, в Гринич, Кънектикът - двайсет акра подстригани морави, най-добрите училища, които могат да се намерят с пари, най-тихата къща, която може да си представи човек. След като попълниха семейството си, Бил и Грейс Мърдок положиха всички усилия, предполагам, но аз така и не станах сина, когото искаха.

Едно дете без родители се научава да оцелява и още в ранна възраст вече умее да прикрива чувствата си. Ако болката се окаже непоносима, изкопава в главата си пещера и се скрива вътре. За пред широкия свят опитвах да бъда това, което искаха Бил и Грейс, но накрая се оказах непознат и за двамата.

Докато седях в онази стая, близо до Лангли, осъзнах, че приемането на нова самоличност, прикриването на собствените същност и чувства, е идеална подготовка за подмолния свят.

През следващите години - докато пътувах тайно по света под различни чужди имена - установих, че най-добрите тайни агенти, с които се срещам, са се научили да водят двойствен живот много преди да започнат работа в каквато и да било организация.

Сред тях имаше мъже, самоизолирали се в свой собствен хомофобски свят, тайни прелюбодейци със съпруги в предградията, пристрастени към хазарта и наркотиците, откровени алкохолици и перверзни типове. Независимо от бремето им всички те бяха практикували дълго умението да накараш света да вярва в някаква илюзия за самия теб. Съвсем малко беше нужно, за да сложат нова маска и да служат на правителството си.

Предполагам, че двамата здравеняци са доловили нещо такова и у мен. Най-накрая стигнаха до въпросите, свързани с нарушаването на закона.

- Разкажи ни за наркотиците - настояха.

Спомням си какво каза някой някога за Бил Клинтън - никога не бил срещал жена, която да не харесва. Реших, че няма да е от полза, ако заявя, че имам подобно отношение към наркотиците. Отрекох дори бегло познаване на материята, благодарен, че никога не бях водил безразсъдния живот, който обикновено придружава употребата на забранени вещества. Бях си създал таен живот и го пазех скрит, като спазвах свои собствени правила - винаги се друсах сам, никога в барове и клубове, смятах, че увеселителните наркотици са само за аматьори, а идеята да обикалям с кола пазар за дрога на открито ми звучеше като рецепта да те застрелят.

Нямах провали - никога не ме бяха арестували или разпитвали за такива неща, - така че, след като бях изградил успешно един таен живот, сега имах увереността да изградя втори. Когато онези двамата станаха и попитаха колко време ще ми е нужно, за да обмисля предложението им, аз просто поисках химикалка.

И така, подписах Меморандум за ангажимент в една стая без прозорци в мрачен индустриален квартал и с това се присъединих към подмолния свят. И да съм се замислил за цената, която ще трябва да платя, за обикновените неща, които никога няма да преживея или споделям, определено не си го спомням.

6.

След шест години обучение - учех се да разчитам знаци, които другите не виждаха, да оцелявам в ситуации, при които повечето биха загинали - бързо се издигнах в йерархията. Първоначалната ми задгранична позиция беше в Берлин и половин година след назначаването ми там убих човек за първи път.

Още от основаването на Дивизията операциите ѝ в Европа са се провеждали под ръководството на един от нейните най-опитни агенти, базиран в Лондон. Първи е заел поста висш офицер от флота, запленен от историята на морските сражения. В резултат започнал да се нарича Синия адмирал, на някогашния трети ранг в йерархията на британския флот - всъщност точно позицията му в Дивизията. Името бе останало, но през десетилетията се бе попроменило и беше станало Синия ездач.

Когато пристигнах в Европа, тогавашният титуляр на поста провеждаше важна операция и никой не се съмняваше, че един ден той ще се върне във Вашингтон и ще заеме най-високия пост в Дивизията. Тези, които се ползваха с одобрението му, несъмнено щяха да стигнат по-високо по пързалката и съществуваше остро съперничество за спечелване на благосклонността му.

На този фон Берлинският офис ме изпрати в Москва в началото на един август - най-лошия месец в онзи горещ и отчаян град, - за да разследвам твърдения за финансови злоупотреби в звеното за тайни операции там. Оказа се, че парите наистина липсват, но когато разрових по-дълбоко, открих нещо много по-лошо - висш офицер от американското разузнаване се канеше да предаде на КГБ имената на нашите най-ценни руски информатори.

Тъй като пристигнах твърде късно за въпросното шоу, трябваше да взема моментално решение - нямаше време да търся съвет или да се колебая. Настигнах нашия офицер, когато вече бе тръгнал за срещата с руския си контакт. И, да, това беше първият човек, когото убих.

Застрелях го - застрелях Синия ездач. На Червения площад. От степите нахлуваше остър вятър, който носеше миризма на Азия и воня на предателство. Не знам дали мога да се гордея с това - макар да бях млад и неопитен, убих шефа си като истински професионалист.

Последвах го до южния край на площада, където имаше детска въртележка. Реших, че музиката, която гърми около нея, ще заглуши пистолетния изстрел. Приближих се до него под ъгъл - познавах го много добре, а той ме видя в последния момент.

Видях как на лицето му се изписа учудване, което почти моментално се превърна в страх.

- Еди! - възкликна той. Истинското ми име не е Еди, но като всички в агенцията и аз промених самоличността си, когато започнах работа на терен. Струва ми се, че това ме улесни, сякаш той не знаеше кой всъщност го прави.

- Какво правиш тук?

Поклатих глава и казах:

- Высшая мера. И двамата знаехме този израз, използван от КГБ; означава „най-тежкото наказание“ - евфемизъм за пускане на куршум в нечий тил.

Вече държах пистолета в джоба си - тънък ПСМ 5,45, съветско производство по някаква ирония, не по-дебел от джобна запалка. Това означава, че можеш да го носиш, без изобщо да личи, в джоба на добре скроен костюм. Видях как изплашеният му поглед се плъзна към децата на въртележката - може би си мислеше за своите собствени, питал се е как така изведнъж всичко е обезумяло.

Без да вадя пистолета от джоба, натиснах спусъка - изстрелях куршум със стоманена сърцевина, за да пробие трийсет пласта кевлар и титановата плоча на противокуршумната жилетка, която предполагах, че носи.

Никой не чу нищо заради шума от въртележката.

Куршумът се заби в гърдите му с толкова голяма скорост, че моментално парализира сърцето и го уби - каквото е проектиран да прави. Протегнах ръка, хванах го, за да не падне, с другата започнах да попивам потта от челото му - сякаш приятелят ми току-що е припаднал от жегата.

Пренесох го до пластмасов стол под плющящ от вятъра чадър, заговорих на лош руски на няколкото майки, които чакаха децата си от въртележката - сочех небето, оплаквах се от горещината.

Те се усмихваха с тайно чувство за превъзходство - славяните са силни, американците са слаби.

- О, да, горещината, ужасно, да - говореха съчувствено.

Свалих сакото на Ездача и го загърнах с него, за да прикрия червената дупка на гърдите. Обърнах се пак към майките, казах им, че отивам да намеря такси.

Те кимнаха - повече се интересуваха от децата си на въртележката, отколкото от мен. Съмнявам се някоя да е забелязала, че взех куфарчето му - да не говорим за портфейла, - когато забързах към Кремълски проспект.

Сигурно вече съм влизал в хотелската си стая на няколко километра оттам, когато някой е забелязал кръвта, стичаща се от ъгълчето на устата му, и е извикал ченгетата. Не успях да изпразня джобовете му изцяло, така че скоро щяха да го идентифицират - давах си сметка за това.

При посещенията си в Лондон много пъти бях вечерял в апартамента му и си бях играл с децата му - две момиченца още в началните класове - и сега броях минутите до момента, когато някой щеше да позвъни по телефона в дома им, в Хамсптед, за да им съобщи, че баща им е мъртъв. Поради собственото си детство имах по-добра представа от повечето хора как всичко това се отразява на едно дете - не искаш да повярваш, бориш се да схванеш окончателността на смъртта, пристъпа на паника, зиналата бездна на истината, че си изоставен. Колкото и да се опитвах, не бях в състояние да махна сцената от мислите си - във виденията си виждах тях, но, боя се, емоциите се отнасяха за мен самия.

Накрая седнах на леглото и счупих ключалката на куфарчето му. Единственото интересно нещо вътре беше диск на Шаная Туейн. Сложих го в лаптопа си и пуснах програма със специален алгоритъм. В цифровизираната музика бяха скрити закодирани имената и класифицираните досиета на деветнайсет руснаци, които ни предаваха тайни. Высшая мера за тях, ако Ездача бе успял да стигне до срещата.

Докато преглеждах досиетата и личните данни на руснаците, преброих децата, които имаха. Установих, че неволно правя нещо като баланс. От едната страна имах четиринайсет руски деца. От другата - двете дъщери на Ездача. Можете да кажете, че размяната е била добра, според всякакви разбирания. Но не беше достатъчно - имената на руснаците ми се струваха твърде абстрактни, а децата на Ездача си бяха съвсем реални.

Взех сакото си, метнах сака с багажа си през рамо, прибрах пистолета в джоба си и се насочих към една детска площадка в парк „Горки“ - от досиетата бях научил, че съпругите на някои от нашите руски агенти водят децата си там следобедите. Седнах на една пейка и от прочетените описания успях да идентифицирам девет от жените със сигурност. Децата им строяха замъци от пясък все едно са на плажа.

Тръгнах към тях и се загледах — съмнявам се, че някоя е забелязала чужденеца с обгоряла дупка на джоба на сакото, който ги зяпа през оградата - кискащите се деца, чиито лета се надявах да продължат много по-дълго от моите когато и да било в детството ми. И макар че успях да ги превърна в нещо реално, не можех да не си мисля, че като им давам нещо, пропорционално губя нещо от себе си. Да кажем, било е моята невинност.

Почувствах се по-стар, но и някак по-спокоен, когато тръгнах към спрелите наблизо таксита. След няколко часа се обадих по засекретена линия във Вашингтон и вече знаех, че служебен самолет на ЦРУ, който лети под прикритието на директорски самолет на „Дженеръл Мотърс“, вече наближава летище Шереметиево, за да ме изведе.

Безпокоях се, че руските служби вече са успели да разберат, че аз съм убиецът, и пътуването до летището беше едно от най-дългите в живота ми. Качих се на самолета, изпълнен с невероятно облекчение. Радостта ми обаче продължи само секунди. Вътре седяха четирима въоръжени мъже, които отказаха да ме осведомят кои са, но определено приличаха на хора от някоя специална служба.

Връчиха ми документ, от който научих, че съм обект на приоритетно разследване на разузнавателната общност - Разследване на критичен инцидент - убийството. Водачът на групата ми каза, че летим към Щатите.

После ми прочете правата и ме информира, че съм арестуван.

7.

Предполагах, че летим към Монтана. Погледнах през илюминатора на турбореактивния самолет и нещо във формата на възвишенията ми подсказа, че почти сигурно се намираме над Северозапада. Мястото не би могло да се разпознае по нищо друго - само писта, толкова секретна, че се състоеше от редица замаскирани бункери, десетина подземни хангара и километри електрифицирана ограда.

Летяхме през нощта и когато се приземявахме - малко след разсъмване, - бях в доста лошо разположение на духа. Имах достатъчно време, за да премисля нещата, и с всяка минута съмненията ми растяха. Ами ако дискът на Шаная Туейн бе фалшив или някой го е подхвърлил на Синия ездач? Може да е провеждал операция, за която да не знам - или пък друга агенция го е използвала, за да подхвърли на врага пакет дезинформация? Ами ако... Може би следователите ще твърдят, че дискът е мой и че Синия ме е разкрил като предател. Което обясняваше защо съм го застрелял, без да поискам разрешение.

Продължавах да затъвам в този лабиринт, когато типовете от Специални операции ме измъкнаха от самолета и ме качиха на джип с тъмни стъкла. Вратите се заключиха автоматично и забелязах, че отвътре нямат бутони за отваряне. Бяха минали осем години, откакто постъпих в „Ранд“, и сега, след три трескави дни в Москва, всичко висеше на косъм.

Пътувахме три часа, без да излезем от електрифицираната ограда, а после спряхме пред самотно ранчо насред опърлена от слънцето пустош.

Ограничен в две малки стаи и лишен от всякакви контакти освен с разпитващите, знаех, че в друго крило на къщата десетина екипа преравят живота ми - и живота на Синия ездач - в опит да открият следите на истината. Освен това си мислех, че знам как ще ме разпитват - обаче никакви учебни сесии и никакви тренировки не могат да те подготвят за реалността: обработката от враждебно настроени следователи.

Четири екипа се сменяха и, казвам го направо, не с бележка под линия, а като факт, който заслужава да се отбележи: жените бяха по-лоши - или по-добрите, според гледната точка. Една от тях, с изключително пищни форми, изглежда, смяташе, че като остави горните копчета на блузата си разкопчани и се навежда към мен, някак ще се добере по-бързо до истината. Наричах я Уондърбра⁴¹. Години по-късно прилагаха същия метод върху задържаните мюсюлмани в базата Гуантанамо.

Разбирах теорията - така ти се напомня за света, за който копнееш, света на удоволствията, така далече от мястото на вечната тревожност, където си. Просто трябва да сътрудничиш. И ще го кажа - методът върши работа. След като денонощно те разпитват за най-малките подробности, за да открият несъответствия, те обзема невероятна умора, изтощаваш се до смърт. След две седмици започваш да копнееш за друг свят - за всеки друг свят.

Късно една вечер, след дванайсет, без прекъсване, попитах Уондърбра:

- Смятате, че съм планирал всичко - и съм го застрелял на Червения площад? На Червения площад? Защо да го правя?

- Глупаво е, предполагам - отговори тя съвсем спокойно.

- Къде ви намират? В Хутърс?!⁵² - Почти изкрещях. За първи път повиших глас - беше грешка, при положение че екип от психолози и анализатори ме наблюдаваше със скрити камери и щеше да разбере, че са ме извадили от равновесие.

За момент се надявах тя да ми върне сервиса, но беше професионалистка- гласът | остана спокоен, само се наведе още малко напред, така че и закопчаните копчета на блузата | се изпънаха:

- Естествени са и сутиенът не играе никаква роля, в случай че се чудиш. Коя песен се чуваше от въртележката?

Насилих гнева да си отиде.

- Вече казах.

- Кажи ни пак.

- Smells Like Teen Spirit. He се шегувам. Това е съвременна Русия, всичко е наопаки.

- Чувал ли си я преди? - попита тя.

- Разбира се, че съм я чувал. Това е „Нирвана“.

- Имах предвид на площада, когато си търсел мястото.

- Не съм търсил място, защото нямаше план - отговорих тихо. Зад лявото ми слепоочие се надигаше главобол.

Когато най-накрая ме оставиха да си легна, имах чувството, че тя печели - колкото и да си невинен, да го мислиш е много лошo, ако си в изолирана постройка и си се вкопчил в свободата си, макар че за околния свят си на практика изчезнал безследно.

Рано на следващата сутрин - сряда по моите представи, но всъщност събота, дотолкова бях загубил ориентация - вратата на стаята, в която спях, се отвори и надзирателят окачи чисти дрехи на задната ѝ страна. Заговори ми за първи път и ми предложи душ вместо нормалното измиване на умивалника в ъгъла. Познавах и тази техника - да ме накарат да мисля, че започват да ми вярват. Да ме насърчат да им се доверя - но на този етап просто отдавна не ме интересуваше никаква психология. Както би могъл да каже Фройд, понякога дъждът си е просто дъжд.

Надзирателят отключи съседната баня и си тръгна. Банята беше бяла, клинично чиста, с метални халки на тавана и по стените, които говореха за мрачни намерения, но ми беше все едно.

Избръснах се, съблякох се, пуснах водата. Докато се бършех, се видях във високото огледало на стената и се сепнах - беше странно, защото не се бях виждал от доста време.

Бях отслабнал с около десет килограма за три седмици или колкото там бях прекарал в ранчото и не помнех да съм виждал лицето си по-изпито. Така изглеждах по-стар и се гледах дълго - все едно в прозорец към бъдещето. Не изглеждах зле - бях висок, а косата ми беше на руси кичури благодарение на европейското лято.

Благодарение на свалените от кръста и задника килограми, заради разпитите, бях в чудесна форма - не със суетните упражнения за коремни плочки на кинозвездите, а заради четирийсетте минути практика крав мага⁶¹ всеки ден. Тази израелска система за самоотбрана, според някои мои познати, е най-ценената форма на невъоръжен бой сред наркодилърите на Ню Йорк на север от 140-а улица. Винаги съм смятал, че щом я харесват професионалистите, значи е добра и за мен. Един ден, няколко години напред, в бъдещето - бях сам и отчаян, - щеше да спаси живота ми.

Докато стоях пред огледалото и оглеждах мъжа пред себе си, докато се питах дали наистина харесвам този тип чак толкова, ми мина през ум, че може да не съм единственият, който гледа. Уондърбра и приятелите ѝ вероятно бяха от другата страна на огледалото и провеждаха своя собствена оценка. Може и да не съм ничий първи кандидат за главната мъжка роля в „Дълбоко гърло 2“, но нямам и от какво да се срамувам. Не това ме ядоса - ядоса ме нахълтването във всички кътчета на живота ми, безкрайното търсене на доказателства, които не съществуват, гибелното за душата убеждение, че не може да се направи нищо просто защото онези смятат, че така трябва.

Инструкторите по крав мага ще ви кажат, че най-голямата грешка, която можеш да допуснеш при бой, е да удариш някого по главата с всичка сила. Защото ще си счупиш костиците на ръката. Поради тази причина истинските професионалисти свиват юмрук и удрят странично, като с чук по наковалня.

Един такъв удар, нанесен от умерено силен човек - според инструкторите - при контакта има сила повече от четири нютона. Можете да си представите какво може да стане с нечие лице. Или огледало. Пръсна се на парчета и се разпиля по пода. Най-голямата изненада беше стената отзад - беше гола. Никакво двойно огледало, нищо. Гледах го и се питах дали аз самият не започвам да се пропуквам.

Измит и избръснат се върнах в стаята и облякох чистите дрехи. После седнах на леглото и зачаках. Никой не идваше. Отидох до вратата и задумках. Установих, че е отключена. Страхотно, казах си - коефициентът на доверието се покачва до суборбитално ниво. Или това, или конкретно в този епизод от „Зоната на здрача“ ще открия, че къщата е празна и че никой не е живял в нея от години.

Отидох до дневната. Никога не бях влизал там, а сега заварих целия екип, четирийсетина души. Усмихваха ми се. В един кошмарен момент си помислих, че ще започнат да ръкопляскат. Шефът на екипа - тип, чието лице беше сглобено от резервни части, каза нещо, което не разбрах. След това Уондърбра ми протегна ръка и каза, че било просто работа, че се надявала да не останат лоши чувства.

Канех се да ѝ предложа да се качим горе, за да си припомним актовете ѝ на насилие, някои от които с неприкрито сексуален характер, но шефът на екипа каза нещо, което ме накара да спра - реших, че подобни мисли са недостойни за човек, получил написано на ръка писмо от президента на Съединените щати. Беше оставено на масата и седнах, за да го прочета. Под внушителния печат в синьо и златно пишеше, че пълно и цялостно разследване е изчистило всякакви съмнения в злодеяние. Президентът ми благодареше за това, което според него било голям кураж „над и отвъд повелята на дълга“.

„На враждебна територия, далеч от всяка възможност за помощ и спасение, изправен пред необходимостта за предприемане на незабавни действия, вие не се поколебахте и не помислихте за себе си...“ - пишеше той.

Пишеше още, че макар и да е невъзможно обществеността да научи за направеното от мен, той лично и цялата страна били дълбоко благодарни за службата ми. Някъде се споменаваше и думата „герой“.

Отидох до вратата. Усещах насочените към мен погледи, но не им обръщах внимание. Излязох и се загледах в монотонния пейзаж. Изчистени „всякакви съмнения в злодеяние“ пишеше в писмото и докато мислех за това и за другата дума, която беше използвал, в мен се породи вихрушка от емоции. Питах се какво ли биха си помислили Бил и Грейс, биха ли се гордели с мен сега, след като толкова време не им давах никакви поводи за това?

Чух гуми на кола да хрущят по дългата чакълена алея и да спират пред къщата, но не обърнах внимание. Ами мъртвата жена в Детройт? Онази със стряскащо сините очи, на които приличат моите? Тя ме е обичала, сигурен съм в това, но ми се струваше странно, след като едва я познавах. Какво щеше да си помисли тя, майка ми, ако имаше как да ѝ кажа?

Стоях там - със свити заради вятъра рамене и сред вихър емоционални отломки, - докато не чух, че вратата се отваря. Обърнах се - шефът на екипа и Уондърбра стояха на верандата. С тях беше възрастен човек, който току-що беше пристигнал с колата. Познавах го отдавна. Няма значение как се казваше - по условие никой не беше чувал за него. Директорът на Дивизията.

Той слезе бавно по стълбите и застана до мен.

- Прочете ли писмото? - попита ме. Кимнах. Той сложи длан на рамото ми и леко стисна - неговият начин да ми благодари. Вероятно си даваше сметка, че каквото и да каже, не може да си съперничи с печата в синьо и златно.

Проследи погледа ми към монотонния пейзаж и заговори за този, когото бях убил.

- Ако се абстрахираме от последното предателство - каза ми, - той беше добър агент. Един от най-добрите.

Изгледах го продължително.

- Може да се каже и така - отвърнах. - Ако се абстрахираме от бомбата, 6 август вероятно е щял да е много хубав ден в Хирошима.

- За бога, Еди! Полагам всички усилия, опитвам да открия нещо позитивно - беше ми приятел.

- Също и мой, директоре - натъртих.

- Знам, знам, Еди - каза той. Сдържаше се. Какви неща прави едно писмо от президента! - Десетки пъти си повтарям: радвам се, че беше ти, а не аз. Не съм сигурен, че бих могъл да го направя. Дори ако бях по-млад.

Замълчах - за него бях чувал, че ще отиде с картечница и в Дисниленд, ако се налага, за да напредне в кариерата си.

След това той вдигна яката си заради вятъра и ми каза, че иска да замина за Лондон.

- Говорих с всички, от които зависи. Решението беше единодушно - назначавам те за следващия Син ездач.

Продължих да мълча, загледан в изсъхналите поля, неописуемо натъжен от обстоятелствата и заради онези две малки момиченца. Бях на двайсет и девет и най-младият Син ездач до онзи момент.

8.

Лондон никога не е изглеждал по-красив от нощта, когато пристигнах - катедралата „Сейнт Пол“, сградата на Парламента и другите стари цитадели на властта се извисяваха като скулптури на фона на червенеещото притъмняващо небе.

Бяха минали по-малко от двайсет часа от назначаването ми и през тях пътувах непрекъснато, без почивка. Оказа се, че не съм отгатнал точно местонахождението на ранчото. Беше в Черните хълмове, Южна Дакота - още по-отдалечено, отколкото си представях. Пътувахме два часа с кола до най-близкото гражданско летище, където ни взе частен самолет и ни прехвърли до Ню Йорк, откъдето се качих на презокеански полет на „Бритиш Еъруейз“.

На летище „Хийтроу“ ме посрещна джип форд, стар модел, нарочно неизмит, за да не бие на очи, и ме откара до Мейфеър. Беше неделя привечер, нямаше сериозен трафик, но въпреки това се придвижвахме бавно - машината беше бронирана и допълнителното тегло се управляваше доста трудно.

Типът, който се бореше с волана, най-накрая сви в задънена уличка близо до Саут Одли Стрийт и гаражната врата на елегантна сграда се вдигна нагоре. Влязохме в подземен гараж на имот, в който според месинговата табела до вратата се помещаваше европейската централа на „Балеарски инвестиционен фонд“.

Табелата по-долу информираше, че срещи могат да се уговарят само по телефона. Не беше даден номер и ако някой решеше да провери, щеше да установи, че такъв не е вписан в никакъв указател на Лондон. Излишно е да казвам, че случайни хора не звъняха никога.

Взех асансьора от сутерена до последния етаж и влязох в кабинета на Синия ездач - голяма площ с подове от полирано дърво и бели канапета, но без прозорци и съответно естествена светлина.

Самата сграда беше с бетонна конструкция и от кабинета - клетка в по-голяма клетка - започнах да проследявам мрежата от лъжи на предшественика си. Късно през онази първа нощ, след поредица разговори през секретни телефонни линии, които дори телефонните компании не знаеха, че поддържат, събрах специален екип от криптографи, аналитици, архивисти и полеви агенти.

Въпреки обичайните твърдения на властите не всички войни се водят пред очите на репортерите и пред включени по двайсет и четири часа телевизионни камери. На следващия ден новият Син ездач и неговата малка група бойци започнаха своята кампания в Европа, която скоро се оказа война - с най-сериозните пробиви в американската разузнавателна общност след Студената война.

Постигнахме някои сериозни успехи и макар че с времето жертвите на враговете ни започнаха да се редят като отсечени трупи, аз продължавах да не мога да спя. Една нощ, докато преследвахме изстинала следа в Прага, се разхождах часове из студения град и се опитвах да направя равносметка докъде сме стигнали. Според моите собствени разбирания, ако оставим настрана всички усложнения, след двайсет месеца неуморна работа все още не бяхме открили по какъв начин руснаците плащат на нашите агенти - предателите с други думи, - които са успели да купят.

Финансовата диря си оставаше все така неразгадаема, а ако не проследиш парите както трябва, никога няма да разнищиш докъде е стигнала паяжината на инфекцията. В резултат реших да насоча всички ресурси, с които разполагахме, към решаването на проблема, но в края на краищата се оказа, че нищо от това не изигра някаква особена роля - спаси ни един срамежлив счетоводител криминалист. И чистият късмет.

Докато преравяше за последен път планината материали, иззети от лондонския дом на предшественика ми преди да изчезнат в архива на Дивизията, счетоводителят ми откри списък за покупки, защипан на гърба на чекова книжка. Понечил да го хвърли, но го обърнал от другата страна и видял, че е написан на формуляр на Федерал Експрес за регистриране на пратка - странно, защото до онзи момент разследванията ни не бяха достигали до сметка във Федерал Експрес. Заинтригуван, счетоводителят се обади във фирмата и установи множество пуснати от адреса пратки, за които е било платено в брой.

Само една се оказа интересна - кутия скъпи пури, изпратени до луксозния хотел „Бурж ал Араб“ в Дубай. Скоро установихме, че името на получателя на пратката е фалшиво, и с това всичко щеше да приключи - ако не беше късметът. Жена, която работеше със счетоводителя, в миналото била туристически агент и знаеше, че хотелите в Обединените арабски емирства са длъжни да пазят фотокопия на паспортите на всички свои гости.

Обадих се в хотела и се представих за специален агент на ФБР, командирован към Интерпол, после убедих мениджъра да прегледа документите и да ми даде подробностите от паспорта на госта, който на съответната дата е бил в стая 1606.

Оказа се, че е някой си Христос Николаидис. Името беше елегантно - жалко, че го носеше такъв човек.

9.

Всички бяха съгласни за едно - Христос би бил хубав, ако не беше ръстът му. Маслинената кожа, буйната черна коса и чудесните зъби не можеха да компенсират краката, които бяха прекалено къси за тялото му. Парите вероятно му помагаха, особено по отношение на жените, с които обичаше да се движи, а Христос Николаидис определено имаше много пари.

След сериозно ровене в полицейските бази данни стана ясно, че той е истинската ни мишена - долнопробна отрепка без убеждения, но със значителна роля в три убийства и още десетина други престъпления, свързани с насилие. На трийсет и една, грък, той беше най-големият син на необразовани родители, които живееха край Солун. Тук е важно да подчертаем, че родителите му бяха необразовани - не глупави. Определено не бяха глупави.

През следващите седмици се заровихме още по-дълбоко в живота му и семейството му ставаше все по-интересно. Този сплотен клан от братя, чичовци и братовчеди се оглавяваше от шейсетгодишния баща на Христос, Патрос - безмилостен глава на фамилията. Както казват в Атина, този тип имаше „дебел балтон“ - дълго криминално досие, - но заедно с това се радваше и на сериозен материален успех. Лека промяна в орбитата на американски сателит, който следеше Балканите, осигури удивително добри снимки на семейния имот.

Сред декари лавандула беше построен комплекс от седем луксозни къщи, басейни и конюшня, оградени с четириметрова стена, която се охраняваше от албанци с картечни пистолети „Скорпион“. Изглеждаше странно, предвид факта, че семейството търгуваше на едро с цветя. Може би кражбите на цветя са по-голям проблем в Северна Гърция, отколкото си мислят повечето хора?

Разсъждавахме, че подобно на колумбийския картел Меделин преди тях те също са организирали комплексна система за бърз шосеен и въздушен транспорт, нужна за транспортирането на нетраен продукт като цветята, и я използват за транспортиране и на доста по-доходоносна стока.

Обаче какво общо имаше фамилия наркодилъри от Северна Гърция с моя предшественик и защо той е изпратил на най-големия син на фамилията кутия пури в седемзвезден хотел в Арабския свят? Не беше изключено бившият Син ездач да е бил зависим от наркотиците и Христос да го е снабдявал, но това изглеждаше малко вероятно - гърците очевидно се занимаваха с бизнес на едро.

Канех се да зарежа всичко това като поредната безплодна следа - може би Христос и предшественикът ми не са били нещо повече от сприятелили се отрепки, - когато, и пак късмет, една мрачна нощ в Лондон не можах да заспя. Гледах покривите от апартамента си в Белгрейвия и си представях как двамата вероятно са вечеряли в някой от ресторантите със звезди „Мишлен“ в района, и изведнъж си дадох сметка, че отговорът на най-тежкия ни проблем вероятно е пред очите ми.

Ами ако не руснаците са плащали на нашите агенти предатели? Ако Христос Николаидис и семейството му са поели тези разноски? Защо ли? Защото са внасяли наркотици в Русия и по този начин са плащали за „лиценза“ да го правят. Нещо като данък върху бизнеса.

Това означаваше гърците да използват мръсните си пари и уменията си да ги изпират, за да прехвърлят суми от своите сметки към сметки на нашите предатели - по този начин руските разузнавателни служби не биха се появили в близост до операцията. При такъв сценарий, ако някой е получил сериозна сума - Синия ездач например, - би могъл да изпрати кутия скъпи пури на този, който му е платил, Христос Николаидис, заминал на почивка в Дубай.

Оставих настрана всякакви мисли за сън, върнах се в офиса и стартирах интензивно разследване - с помощта на гръцките власти - на подземните финансови дела на фамилия Николаидис.

Информацията, разкрита при този процес, ме отведе в Швейцария, на тихите улици на Женева. Въпреки репутацията си на безукорно чист град това всъщност е едно доста мръсно малко градче, сериозно.

10.

Офисите на най-потайната частна банка на света се намират зад анонимна варовикова фасада в центъра на женевския Quartier des Banques⁷¹. Няма написано име, но банка Clement Richeloud & Cie се помещава в тази сграда от двеста години. Сред клиентите ѝ са безброй африкански деспоти, корпоративни престъпници и богати потомци на неколцина видни дейци на Третия райх.

Richeloud също така беше банка и на гръцката фамилия, и доколкото можех да преценя, през нея минаваше пътят ни напред. Щеше да е нужно убеждаване, за да ни дадат фамилните транзакции на Николаидис от последните пет години - документите, от които да се разбере дали Христос е действал като касиер на руснаците и кои американци са били сред получателите на средствата, ако е така.

Разбира се, бихме могли да подадем искане чрез съда, но от банката биха отговорили - с право, - че не е законно да разкриват такава информация - заради швейцарските закони за банковата тайна, поради които страната е станала любимо място на тирани и престъпници.

Поради тази причина се свързах с банката и се представих за адвокат със седалище в Монако, който представлява интереси, свързани с парагвайски военни. Скоро след това застанах пред мраморния ѝ праг, готов да дискутирам някои строго поверителни финансови въпроси.

Понесъл куфарче, пълно с фалшиви документи и перспективи за депозити от милиони долари, седнах в заседателна зала сред множество фалшиви антики и зачаках управляващия съдружник на банката.

Тази среща се оказа едно от най-запомнящите се събития в професионалния ми живот - не заради Христос Николаидис, а заради урока, който получих. Обучението ми започна с отварянето на тежката дъбова врата.

Бих могъл да определя по-голямата част от работата си като гребане в лодка с прозрачно дъно в отходен канал, но дори и по такива критерии Маркус Бюхер беше забележително явление. Макар че беше граждански проповедник в строгата калвинистка катедрала на Женева, подобно на повечето от неговата професия той беше затънал до шия в кръв и гадости. Беше прехвърлил петдесетте и би могло да се твърди, че е спечелил джакпота - голямо имение над езерото, бентли в гаража, - но предвид факта, че бе започнал от втора позиция, постижението му не беше кой знае какво - фамилията му беше най-големият акционер в частната банка.

Положи сериозни усилия, за да науча, че стаята, в която сме, е звукоизолирана „според стандартите на американското разузнаване“, но не спомена скритата камера, която бях забелязал в рамката на един портрет на стената. Беше разположена така, че да наднича над рамото на клиента и да записва всички документи, които той държи в ръка. За да съм жесток, разместих столовете така, че обективът да вижда единствено капака на куфарчето ми. „Аматьори“, помислих си.

Докато Бюхер преглеждаше фалшивите книжа и вероятно оценяваше таксите за управление, които биха му донесли такива големи суми, си погледнах часовника - един без три минути, почти време за обяд.

За свой лош късмет фамилия Николаидис беше пропуснала един съществен факт, докато бе наливала все повече и повече пари в банка Richeloud - единственото дете на Бюхер също беше в банковия бизнес. Двайсет и три годишната му дъщеря, без особен опит с мъжете и в широкия свят, работеше в по-почтената част от бизнеса - „Креди Суис“, Хонконг.

Погледнах си пак часовника - един без две. Наведох се напред и казах:

- Изобщо не знам на какво приличат парагвайските военни.

Той ме погледна объркано - след това се засмя, защото реши, че е някакъв вид американски хумор. Уверих го, че не е.

Дадох му пълното име на Христос, предполагаемия номер на банковата му сметка и казах, че искам копия от банкови документи, свързани с него и семейството му, както и техните фирми за последните пет години. Някъде в някакво кътче на ума си се надявах да съм прав, защото иначе щяхме да платим доста висока цена - но вече нямаше връщане.

Бюхер се изправи, изпълнен с праведно възмущение, заговори за измамниците, които влизат под лъжливи предлози, как веднага разпознал фалшивите документи, как само американец можел да си помисли, че един швейцарски банкер ще предостави такава информация, та дори и да разполага с нея. Дадох си сметка, че се кани да ми окаже особената чест, която не оказва на многото диктатори и масови убийци - щяха да ме изхвърлят от швейцарска банка.

Стана точно един. Той спря и погледна към бюрото - личният му мобилен телефон, оставен между книжата - номерът, който той смяташе, че е известен само на близките му - вибрираше. Видях мълчаливо как погледна дисплея и номера, който го търси. Реши да се обади по-късно и отново се обърна към мен, понесъл възмущението си като рицарски доспехи.

- В Хонконг е осем вечерта - казах тихо, готов да му счупя ръката, ако опита да ме докосне.

- Какво?! - изсъска той. Все още не разбираше.

- В Хонконг - казах по-бавно - вече е късно.

Видях страхът да проблясва в очите му, когато си даде сметка какво му казвам. Погледна ме, връхлетяха го въпроси, на които не можеше да отговори - откъде, по дяволите, знам, че го търсят от Хонконг? Обърна се и грабна телефона.

Фиксирах го с поглед, когато разбра, че наистина го търсят от Хонконг, и не друг, а дъщеря му, която полагаше усилия в гласа ѝ да не прозвучи паника - каза му, че има сериозен проблем. Беше едва обедно време, но за Маркус Бюхер денят започна да се смрачава с всяка изминала секунда.

Изглежда, два часа преди това всички комуникации в небостъргача с луксозни апартаменти, в който живееше дъщеря му, се бяха сринали - телефон, кабелна телевизия, безжичен интернет, високоскоростен DSL, всичко беше спряло. Десетина екипа от „Хонконг Телеком“ опитали да открият повредата. Един от тези екипи - трима мъже, облечени с униформени работни комбинезони и табелки с имената им на гърдите - влязъл в апартамента на Клара Бюхер.

Когато се обади на баща си, вече беше на мнение, че може би те не били това, за което се представяли. Първото ѝ съмнение дошло от факта, че двама от тях като че ли изобщо не знаели китайски - всъщност говорели като американци. Второто съмнение било породено от оборудването им. Макар и да не разбираше нищо от комуникационна техника, тя беше почти съвсем сигурна, че за да поправиш прекъснат кабел не е нужно на колана ти да виси пистолет със заглушител.

Видях как лицето на баща ѝ добива нездрав сив цвят, докато тя му обясняваше ситуацията. Банкерът вдигна към мен поглед, изпълнен с омраза и отчаяние.

- Кой си ти? - попита толкова тихо, че едва го чух.

- Доколкото разбирам - отговорих, - аз съм единственият човек на света, който може да ти помогне. По една случайност шефът на „Хонконг Телеком“ ми дължи услуга - да кажем, че съм му помогнал да сключи успешен договор за телефонни услуги в Парагвай.

В този момент ми се стори, че се кани да се нахвърли върху мен, и се приготвих да го нараня зле, ако го направи, но продължих да говоря:

- Сигурен съм, че при подходящи обстоятелства бих могъл да му се обадя да го посъветвам техниците му да търсят повредата другаде.

Бюхер някак си успя да се овладее. Погледна ме, вече попаднал по-навътре в гората, отколкото е смятал, че е възможно да стигне, на кръстопът, който ще предопредели остатъка от живота му, притиснат, както се бе изразил някой, между „копнежа за любов и борбата за законното платежно средство“⁸¹.

Проследих по лицето му как бушува битката - не беше в състояние да изостави дъщеря си, но и не можеше да наруши всички принципи, зад които смяташе, че стои. Беше парализиран и трябваше да му помогна да вземе трудното решение. Както казах, беше кошмарен ден.

- Нека само ти кажа следното: ако решиш да не ми помогнеш и се наложи техниците да елиминират дъщеря ти, няма да мога да им попреча, ако преди това решат да направят с нея едно или друго. Извън възможностите ми е.

Не исках да използвам дума „изнасилване“ пред един баща. Той не каза нищо, а просто се обърна и повърна на пода. Избърса устата си с ръкав и се надигна, олюляваше се.

- Ще отида да взема документите.

Хората казват, че любовта е слаба, но грешат - любовта е силна. При почти всички тя печели пред всичко останало - патриотизъм и амбиции, религия и възпитание. И от всички видове любов - епична и дребна, благородна и низка - тази на родителя към детето му е най-силна. Този урок научих онзи ден и оставам завинаги благодарен за него - години по-късно, сред руините, наречени Театър на смъртта, той се оказа спасителен.

Когато сграбчих ръката му, Бюхер беше минал половината разстояние до вратата, готов да се откаже от всичко само и само да спаси дъщеря си.

- Стой! - казах му. Той се обърна към мен, почти докаран до сълзи.

- Мислиш, че ще се обадя в полицията - извика, - докато твоите техници са в апартамента на дъщеря ми?!

- Разбира се, че не - казах. - Не си глупак.

- Тогава ме пусни да донеса документите, за бога!

- А какво ще ти попречи да ми дадеш фалшиви извлечения или извлечения на друг клиент? Не. Ще отидем и ще погледнем компютъра заедно.

Той поклати глава и ме изгледа изплашено.

- Невъзможно! Никой не може да влиза в бек офиса - персоналът ще се досети.

Имаше право, но само донякъде.

- Защо мислиш, че избрах да дойда в петък, преди почивните дни? - попитах. - Всички са на обяд.

Взех си чантата, тръгнах след него и го изчаках да отвори с криптираната си служебна карта вратата на вътрешните офиси.

Седнахме пред терминала, той стартира системата, като сложи пръст върху скенер за отпечатъци, и набра цифрите на банковата сметка. Появиха се страниците със секретните банкови операции на Христос Николаидис, свързани с мрежа от други банкови сметки. След минута вече всичко се разпечатваше.

Гледах разпечатките дълго - счетоводни дневници на толкова много корупция и смърт. Фамилията разполагаше с милиарди - или достатъчно големи суми, за да е без значение, - но документите също така доказваха извън всякакво съмнение, че Христос плаща от името на руснаците. И нещо повече - точно както се бях надявал, документите разкриваха останалата част от организацията. Редовни трансфери до други сметки в същата банка показаха имената на шестима от нашите хора, за които никога не бих допуснал, че са станали предатели.

Двама бяха агенти на ФБР, включени в контрашпионажа, а останалите четирима бяха дипломати от кариерата, от посолства в Европа - включително една жена, с която някога бях спал, - и за услугите им се заплащаше обикновено по една и съща тарифа. В сърцето си се надявах да си намерят добри адвокати и да успеят да се споразумеят за доживотни присъди. Не вярвайте, ако някой ви говори, че не е така - ужасно е да държиш живота на друг човек в ръцете си.

И така, не изпитах удовлетворение, когато прибрах документите и се обърнах към Бюхер. Обясних му, че след два часа ще позвъня на шефа на „Хонконг Телеком“ и ще му кажа да изтегли техниците. Станах и - поради обстоятелствата - реших да не му подавам ръка. Излязох, без да кажа дума, оставих го сам - с изпоцапан костюм, с разтреперани ръце, да се чуди дали пулсирането в гърдите му е само от нерви, или се дължи на нещо по-сериозно.

Не знам дали тозу човек изобщо някога ще се съвземе и сигурно щях да изпитвам някакво съчувствие към него, ако не беше едно странно събитие от детството ми.

Придружаван от Бил Мърдок, посетих малко френско селце, наречено Ротхау, на границата с Германия. Бяха минали двайсет години и безброй приключения, но част от мен така и не си бе тръгнала от онова място - или може би трябва да кажа, че част от него остана в мен.

11.

Ако някога се случи да попаднете в онази част на света, на границата между Франция и Германия, и искате сърцето ви да страда, тръгнете по виещия се път над селото, през боровите гори в подножието на Вогезите.

След време ще стигнете до изолирано място, наречено Нацвайлер-Щрутхоф. Това е нацистки концентрационен лагер, сега почти забравен, който е останал извън туристическите пътеводители на страданието, за разлика от Аушвиц и Дахау например. Излизаш от боровата гора и на едно кръстовище виждаш пътна табела - в едната посока е местният бар, в другата - газовата камера. Не, не се шегувам.

Десетки хиляди затворници са минали през портала на лагера, но не това е най-лошото. Най-лошото е, че почти никой не е чувал за това място - че онова количество страдание не се е оказало достатъчно, за да бъде регистрирано по скалата на сътресенията на двайсети век. Това вероятно е още едно измерение на прогреса.

Бях на дванайсет, когато попаднах там. Беше лятната ваканция и както обикновено Бил и Грейс бяха наели апартамент в хотел „Джордж V“ в Париж за по-голямата част от лятото. И двамата се интересуваха от изкуство - тя обичаше старите майстори, чиито произведения да показват на влизащия в къщата ѝ, че е жена с богатство и вкус. Бил, слава богу, винаги беше на ръба на общоприетото - всъщност танцуваше на този ръб половината от времето. Беше най-щастлив, когато откриеше някоя непозната галерия или когато обикаляше из ателието на някой младок.

Грейс нямаше такива интереси и отдавна му беше забранила да окачва покупките си, а Бил ми намигаше и казваше: „Права е. Може да е всичко, но не можеш да го наречеш изкуство. Аз го наричам благотворителност - някои хора дават на бедните, аз предпочитам да подкрепям гладуващи художници“.

Ако оставим шегите обаче, той знаеше какво прави - години по-късно си дадох сметка какво око е имал - което е странно, защото нямаше никаква подготовка, а семейството му се интересуваше единствено от химикали. Името на майка му, преди да се омъжи, било Дюпон.

През втората седмица, откакто пристигнахме в Париж, някой се обади на Бил от Страсбург и му каза, че има пачка рисунки от Роберт Раушенберг, от времето, когато великият представител на попарта бил никому неизвестен морски пехотинец. На следващия ден с Бил, с багаж за уикенда, се качихме на самолета и оставихме Грейс на втората ѝ голяма страст - да пазарува в „Ермес“.

И така, след като Бил купи рисунките, се оказахме в Страсбург. Беше неделя и нямахме какво да правим.

- Помислих си дали да не отидем до Вогезите - подхвърли той. - Грейс сигурно би възразила, че си много малък, но има едно място, което трябва да видиш - животът понякога става труден и е важно да гледаш нещата в перспектива.

Бил знаеше за Нацвайлер-Щрутхоф заради баща си - бил подполковник в Шеста армия на САЩ, водила кампании в Европа. Подполковникът пристигнал в лагера малко след като есе- совците го напуснали и бил натоварен да напише доклад, който пък стигнал и до трибунала срещу военните престъпления в Нюрнберг.

Не знам дали Бил беше чел доклада на баща си, но намери виещия се път без никакви затруднения - спряхме на паркинга малко преди обяд, в слънчев летен ден. Бавно влязохме в дома на смъртта.

Лагерът беше запазен като френски исторически паметник, защото в него са загинали много дейци на Съпротивата. Бил посочи стария хотел, който германците превърнали в крематориум, оборудван с асансьор за трупове и пещи.

Това беше един от малкото пъти, когато го държах за ръка.

Минахме покрай ешафода, на който се извършвали публични екзекуции, после покрай сградата, в която се провеждали медицински експерименти, и стигнахме до Затворническа барака № 1, в която се помещаваше музей. Вътре - сред стари затворнически униформи и схеми на системата в концентрационния лагер - се разделихме.

В спокоен ъгъл отзад, близо до ред нарове, около които призраците ми се струваха още по-осезаеми, на стената видях снимка. Всъщност имаше много снимки от Холокоста, но тази се запечати в паметта ми. Беше черно-бяла и на нея се виждаше как едра жена върви между високи огради, по които тече ток. По косата светлина можеше да се съди, че е късен следобед, а според нормите на онова време жената бе облечена като селянка.

По една случайност не се виждат стражи, кучета или вишки, но е сигурно, че са били там - само една самотна жена с бебе на ръце и две други деца, уловили се здраво за полата ѝ. Стоически поддържа миниатюрния им живот - помага им колкото е в състояние една майка - води ги към газовата камера. Можеш да чуеш тишината, да помиришеш ужаса.

Гледах я, едновременно вдъхновен и опустошен от този образ на семейството и майчината любов. Тъничък глас вътре в мен, детски глас, ми казваше нещо, което никога не забравих - бих се радвал, ако я познавах. Тогава на рамото ми се спусна ръка. Беше Бил. Тръгнал да ме търси. По очите му познах, че е плакал.

Развълнувано посочи купчините обувки, дреболиите като четки за зъби, останали от затворниците, и каза:

- Не си давах сметка колко силно могат да въздействат обикновените неща.

Накрая минахме по пътеката между две стари електрифицирани мрежи, към изхода. Докато крачехме натам, той ме попита:

- Видя ли раздела за циганите?

Поклатих глава - не.

- Като процент от населението те са дали повече жертви от евреите.

- Не знаех - отговорих. Опитвах да съм голям.

- И аз - каза той. - Циганите не го наричат Холокост. На техния език имат друго име. Наричат го porrajmos⁹¹.

Стигнахме до колата мълчаливо и още същата вечер се върнахме със самолета в Париж. По някакво мълчаливо съгласие не споменахме пред Грейс къде сме ходили. Мисля, и двамата си давахме сметка, че няма да разбере.

Месеци след това, две нощи преди Коледа, докато слизах по стълбите в тихата къща в Гринич, ме сепнаха гневни гласове.

- Пет милиона долара? - Грейс беше бясна. - Добре! Прави каквото знаеш, парите са си твои!

- Дяволски си права - съгласи се той.

- Счетоводителят каза, че ще отидат за сиропиталище в Унгария - добави тя. - И това не го разбирам! Какво знаеш ти за Унгария!?

- Не много. Изглежда, там живеят много цигани. Сиропиталището е за цигани - отвърна той спокойно.

Тя го изгледа сякаш е полудял.

- Цигани? Цигани?!

Тогава се обърнаха и видяха, че ги гледам от вратата. Срещнах погледа на Бил и той видя, че разбирам.

Porrajmos - както казват циганите на техния език. Поглъщане.

След Коледа се записах в академия „Колфийлд“ - наистина гадно средно училище, което „осигурява на всеки студент средствата, които са нужни, за да води един удовлетворяващ живот“.

Предвид главозамайващите такси обаче този аспект вероятно беше решен още преди училището - за да си помислиш да доближиш портала, трябваше да имаш зад гърба си поне шест поколения баровци.

Втората седмица, която прекарах там, започнахме курс за подобряване на уменията ни да говорим пред аудитория - само академия „Колфийлд“ може да измисли подобни занятия. Някой изтегли темата „Майчинство“ и в продължение на трийсет минути слушахме разни синчета да ни обясняват какво мамите им са направили за тях, което вероятно се равняваше на нищо, и смешките, които се били случили например във вилата им в Южна Франция.

Когато извикаха мен, аз станах, доста притеснен, и започнах да им разказвам за борови гори през лятото и дългия път нагоре към планината, опитах да обясня снимката, която бях видял, и как онази майка обича децата си повече от всичко на света, как има една книга, която съм чел, че не помня кой е авторът, в която съм прочел израза „Скръб не потъва“¹⁰¹, и че точно това съм изпитвал, когато съм гледал онази снимка. Опитах да свържа всичко в едно цяло, но всички започнаха да ми се смеят и да ме питат какво съм пушил и дори учителката, която беше млада и мислеше, че е чувствителна, а не беше, ми каза да седна и да престана да си измислям и че може би е добре да се замисля, преди да се кандидатирам за висока изборна длъжност - при което всички се разсмяха още повече.

Никога след това не станах да говоря в час, особено през петте години, които прекарах в Колфийлд, каквито и неприятности да ми струваше. Така всички решиха, че съм самотник, че има нещо тъмно около мен, и май бяха прави - колцина от тях биха приели подмолния живот или биха убивали дори наполовина по-малко от мен?

Ето кое е странното обаче - след всички тези трудности, след двайсет години, времето не е заличило от паметта ми онази снимка. Дори е станала по-отчетлива - издебва момента малко преди да заспя. Колкото и да съм опитвал, не мога да я махна от главата си.

12.

Пак мислех за нея, когато излязох през вратата на Clement Richeloud & Cie и ме огря женевското слънце. Разбира се, бих могъл да изпитам някакво съчувствие към Маркус Бюхер и дъщеря му, но винаги си спомнях, че тъкмо швейцарските банкери като Бюхер и фамилията му са помагали да се финансира и подкрепя Третият райх.

Не се съмнявам, че майката от снимката и милионите други семейства, натоварени във вагони за добитък, с радост биха разменили случилото се с тях за няколкото часа притеснения на Бюхер. Точно както каза Бил преди толкова много години - важно е да гледаш нещата в перспектива.

Замислен за тъмната история около такава голяма част от скритото богатство на Женева, излязох на улица „Рона“ и свих вдясно, спрях близо до входа към стария град и се обадих по криптиран телефон до един гръцки остров.

Банковите документи в куфарчето, което сега беше заключено с белезници за китката ми, представляваха смъртната присъда на Христос Николаидис, а в света, който обитавах, няма обжалвания и отлагания на изпълнението в последната минута. Оказа се, че екзекуцията му не е грешка, но начинът, по който я осъществих, определено беше.

На Санторини очакваха обаждането ми петима убийци - трима мъже и две жени. Със синьото си пристанище, ослепително белите къщи, накацали по склоновете, и магаретата, които разхождаха туристи нагоре, към елегантните бутици, това е един от най-красивите острови на Гърция.

Облечени с бермуди и тениски, хората от екипа бяха невидими сред останалите хиляди туристи, които посещават острова всеки ден. Оръжията бяха във фотографските им чанти.

Месеци преди това, когато тайнствената фамилия Николаидис влезе в полезрението ни, вниманието ни бе привлечено от ледоразбивача Arctic N. Регистрираният в Либерия стометров кораб, способен да издържи на практика всякакви атаки, беше превърнат с цената на огромни разходи в луксозен круизер, с хеликоптерна площадка и гараж за ферари на борда. Предполагаше се, че това чудо е предназначено за суперелитния чартърен бизнес по Средиземноморието, но - удивително - винаги имаше само един клиент - Христос Николаидис, който водеше антуража си от красавици, навлеци, бизнес партньори и бодигардове.

През цялото лято следихме кораба със сателит и докато бяхме в Грозни и Букурещ, за да преследваме предатели и наркодилъри, наблюдавахме как безкрайното парти се мести от Сен Тропе към Капри и накрая до кухината от вулканичен кратер, която оформя пристанището на Санторини.

Корабът остана там - Николаидис и гостите му всеки ден се местеха от палубите на кораба в ресторантите и нощните заведения на града и обратно.

Междувременно, на половин континент оттам, аз чаках на един уличен ъгъл в Женева да отговорят на позвъняването ми. Когато отговориха, казах на мъжа, седнал в кафене на един хълм, само четири думи:

- Ти ли си, Рено?

- Имате грешка - отговори той и прекъсна. Жан Рено е името на актьора, който изигра ролята на наемния убиец във филма „Леон“, и шефът на екипа в кафенето знаеше, че споменаването му означава смърт.

Кимнал на колегата си, който веднага се обадил на другите трима агенти, и се смесили с тълпите туристи другаде. Петимата се срещнали близо до красивия бар и ресторант „Растони" - не се отличавали по нищо от обикновена група заможни европейци, които се събират на обяд. Основни стрелци на групата бяха двете жени и това, боя се, беше моя грешка.

Моите така наречени туристи влезли в ресторанта малко след два, когато той все още бил пълен с клиенти. Трима заговорили претрупания от работа управител, за да им намери маса, а жените отишли на бара уж за да проверят грима си в огледалата отзад, но всъщност за да определят в отражението точното положението на посетителите.

Христос и хората му - охрана от трима албанци плюс група „кукли“, с каквито майка му вероятно го е предупреждавала да не дружи - седели на маса, от която виждали пристанището.

- Всичко готово? - попитала една от нашите жени колегите си мъже на приемлив италиански, с въпросителна интонация, но всъщност като заявление. Мъжете кимнали.

Жените разровили чантите си, отместили настрана червилата и гримовете, извадили калъфите с фотоапаратите. После измъкнали оръжията, пистолети SIG Р232, от неръждаема стомана, и се обърнали.

Гардовете на Христос с техните джинси, прилепнали тениски и чешки картечни пистолети не са имали шанс срещу истински професионалисти. Двама изобщо не разбрали какво се случва - просто чули звук от трошене на кости, когато куршумите пробили главите и гърдите им.

Третият гард успял да се изправи, при което единственото, което постигнал, било, че се превърнал в по-голяма мишена. Това показва колко е бил подготвен. Улучили го с три куршума, което всъщност е било излишно, защото още първият изкарал сърцето му през гърба.

Както обикновено при подобни ситуации, всички се разпищели и разкрещели - без абсолютно никакъв резултат. Един от тях бил Христос. Вероятно е опитал да овладее положението. Изправил се и бръкнал под ризата си, за да извади беретата, която обикновено носеше в колана си.

Подобно на доста други, които се мислят за големи професионалисти, той не беше минал истинско обучение и явно е смятал, че е достатъчно да държи предпазителя на пистолета си вдигнат. В паниката на истинската престрелка, при ваденето на оръжието, сложил показалеца си на спусъка и се прострелял в бедрото. Изтръпнал от болка и унижение, решил да се обърне към нападателите. Видял двете жени на средна възраст, застанали леко разкрачени, които — ако е имало оркестър - биха приличали на госпожи, готови да се впуснат в танц.

Вместо това обаче те стреляли отново, от шест-седем метра, всяка по два куршума. Повечето жизненоважни органи на господин Христос - включително мозъкът му - престанали да действат още преди трупът му да се свлече на пода.

Веднага след това петимата агенти засипали огледалата с куршуми, вдигнали впечатляващ шум и засилили паниката до максимум. Ужасените посетители хукнали към изхода, японски турист опитал да заснеме всичко с телефона си, а рикоширал куршум попаднал в задните части на една от придружителките на Христос. Както нашите агенти ми казаха по-късно, по облеклото на тази жена можело да се съди, че задникът я е болял така и друг път, но сега нямало кой да ѝ плати.

Тази рана беше едйнствената съпътстваща щета - доста добро постижение предвид многото хора в ресторанта и непредсказуемостта на всяко убийство.

Агентите прибрали оръжията си, изхвърчали през вратата сред паниката, изкрещели някой да извика полиция. Събрали се на предварително уговорено място - малък настлан с калдъръм площад - и се качили на четири мотора „Веспа“, с които се снабдили, след като платили сериозна сума на местен сервиз. След това се спуснали към пристанището по тесните улички, а шефът на екипа се обадил по мобилния си телефон, за да извика моторниците, чакащи в съседния залив.

За три минути убийците стигнали живописната въжена линия, която предлага много по-бърза възможност за спускане по склона от магаретата. Спускането от 400 метра отнема по-малко от две минути и когато екипът стигнал в подножието, моторниците вече приставали на кея. Били изминали половината път до съседния остров, когато полицията най-накрая пристигнала в ресторант „Растони“.

Гръцките ченгета с удивление научили, че Христос, първородният обичан син на Патрос Николаидис, бил застрелян от две дами по бермуди и с тъмни очила „Шанел“. Това беше грешката ми - не самото убийство, а жените. Наистина не се бях замислял, просто изпратих най-добрите да свършат работата, но както съм имал възможност да се убеждавам многократ- но, предположенията, които вземаме за истина, неизменно ни препъват.

В селата на Северна Гърция, където решенията се вземат само от мъжки съвети, фактът, че за убийството са изпратени жени, вероятно се възприемаше по-зле от самото убийство. Възприемаше се като обида. За стареца вероятно това бе все едно убийците му казват, че синът му е такова нищожество, че дори не заслужава да го убие мъж.

Може би Патрос, безмилостният трафикант и баща, би излязъл от имението си, за да търси възмездие и бездруго, но сега, като научи какви са били обстоятелствата, вече ставаше дума за мъжко достойнство и чест - да оставим настрана факта, че в миналото му не се забелязваха подобни неща. Реши, че просто няма избор.

Освен това агентката ни бе сгрешила за другата случайна жертва - оказа се, че това е по-малката сестра на Христос, въпреки облеклото. Както щях да науча по-късно, тогава, в ресторант „Растони“, бил един от редките моменти, когато била трезва и не била дрогирана. Докато останалите посетители бягали към изходите, тя пълзяла по изпочупените стъкла, за да стигне до брат си - умолявала го да не умира.

Осъзнала, че няма полза, взела мобилния си телефон и се обадила. Не на някой от многобройните си секс партньори, а на единствения истински мъж в живота ѝ - нейния баща. В резултат Патрос и фалангата му от албанци научи преди мен какво са направили хората ми онзи следобед.

Аз продължавах да стоя на ъгъла край Стария град в Женева и научих десет минути след него. Беше есемес, който ме информираше каква е цената на диска с филма „Леон“ от Амазон - означаваше, че Христос е мъртъв, че екипът е в безопасност на лодките, че няма признаци да ги преследват. Прибрах телефона и си погледнах часовника - бяха минали осемнайсет минути, откакто бях дал сигнал операцията да започне.

Междувременно позвъних на различни по-малки екипи да арестуват разкритите шестима предатели и сега събитията, започнали преди толкова години на Червения площад, най-на- края щяха да приключат. Предполагам, бих могъл да си позволя момент на тихо тържествуване, да се насладя на победата, но съм склонен да подлагам всичко на съмнение - винаги се опасявам.

Когато наместих куфарчето си - анонимен млад бизнесмен излиза от сянката сред безликия чуждестранен свят - си мислех за един покоен оратор и писател. Според Едмънд Бърк проблемът с войната е, че тя обикновено изяжда самите неща, за които се воюва — справедливост, морал, човечност, и нямаше как да не се замисля колко много пъти бях действал в нарушение на най-дълбоките ценности на нашата страна - за да ги защитя.

Замислен, се запътих към малкия мост през реката. От края на Стария град до хотела, в който бях отседнал, има осемстотин крачки. Осемстотин крачки, около четири минути - това дори не е мигване в сравнение с историята — и въпреки това се оказа, че в същия този момент неколцина побъркани са поели живота ни в свои ръце.

13.

Фоайето беше пусто. Портиера го нямаше, пиколото не беше на мястото си, на рецепцията нямаше никого. По-смущаваща беше тишината. Извиках и когато никой не се обади, влязох в бара в единия край на фоайето.

Всички служители бяха там и бяха впили очи в телевизионния екран. В Женева беше малко преди три. Следобед. В Ню Йорк беше девет сутринта. Датата - 11 септември.

Първият самолет току-що се бе разбил в северната кула на Световния търговски център и повтаряха кадрите отново и отново. Няколко водещи спекулираха, че може да е дело на терористи, и тези предположения бяха посрещнати с радостни възгласи от неколцина швейцарски идиоти в бара. Говореха френски, но след летата, които прекарвахме във Франция, знаех езика достатъчно, за да разбера, че хвалят куража и изобретателността на този, който го е извършил.

Замислих се за всички онези хора у дома, в Ню Йорк, които гледат същите тези кадри, знаят, че близките им са някъде там, в горящата сграда, и отчаяно се молят те някак да успеят да се измъкнат. Може и да има нещо по-лошо от това да гледаш по телевизията в реално време как семейството ти загива, но някак в онзи момент не ми идваше наум.

В джоба си имах пистолет - керамика и пластмаса, за да не го залавят детекторите за метал като онези в банката на Бюхер - и бях достатъчно гневен, за да си помисля дали да не го използвам.

Докато се борех с емоциите си, полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ се заби в южната кула. Всички в бара, дори идиотите, се стъписаха. Спомням си, че след първоначалния писък всички притихнаха, но може и да не е било така - знам само, че изпитах кошмарното усещане за колизия между два свята. Великата република сякаш се разтърси върху осите си.

Сам, далеч от дома, изпитах страх, че вече нищо никога няма да е същото - за първи път в историята враг отнемаше живота на американци на територията на Съединените щати. И не само това - бяха унищожили емблема, която в определен смисъл представляваше нацията - амбициозна, модерна, винаги устремена към висините.

Никой не можеше да каже колко дълбоки ще са щетите, но животът в бара се пръсна на хаотични парчета - звънящ телефон, към който не посяга никой, димяща в пепелник пура се превръща в пепел, телевизията се мята между непосредственото минало и ужасяващото бъдеще.

И хората престанаха да разговарят. Може би дори идиотите се питаха, като мен, дали не се задава още нещо. Къде ще свърши - в Белия дом, Три Майл Айланд?

Пистолетът остана в джоба ми. Минах през групата, която се бе събрала зад гърба ми, без да обърна внимание, и се качих сам с асансьора до стаята си. Обадих се във Вашингтон - първо по обикновена телефонна линия, която се свързва през Лондон, после през сателита Пайн Гап, но всички комуникации с Източното крайбрежие на Съединените щати се сриваха под тежестта на огромния трафик.

Най-накрая се свързах с релейната станция на Агенцията за национална сигурност в Перу, дадох кода за приоритет на Синия ездач и ме свързаха с Дивизията през сателитна мрежа за непредвидени ситуации. Говорих с директора по линия, която звучеше толкова глухо, че все едно разговаряхме в клозетна чиния. Поисках да изпрати самолет, за да се върна и да помагам с каквото мога.

Отговори, че не мога да направя нищо и че му се обадили от Съвета за национална сигурност - всички полети до и от страната ще бъдат отменени. Трябвало да остана на място, никой не знаел накъде отива всичко това. Не толкова думите му ме изплашиха, колкото страхът в гласа му. Каза, че трябвало да затваря - евакуирали сградата, в която бил, а също и Белия дом.

Затворих телефона и пуснах телевизора. Всеки, който е бил жив онзи кошмарен ден, знае какво се случи: хора скачаха ръка за ръка бог знае от каква височина, срутването на двете кули, прахолякът и апокалиптичните гледки от Долен Манхатън. В домове и военни щабове по целия свят хората виждаха неща, които никога няма да забравят. Скръб не потъва.

И макар че го научих доста по-късно, докато гледах как полицаи и пожарникари се втурват в сградата, която се превърна в тяхна бетонна гробница, във вихрушката на хаоса една персона е съзряла възможността на живота си. Тази жена беше едно от най-умните същества, които съм срещал. Въпреки познанството ми с най-различни субстанции, за мен разузнаването винаги беше и е истинският наркотик и дори само по тази причина никога няма да я забравя. Каквото и да си мислят хората за морала, нужна е някаква гениалност, за да започнеш да планираш идеалното убийство във водовъртежа на 11 септември и да го извършиш доста след това, в долнопробен хотел, наречен „Истсайд Ин“.

Докато тя е крояла тъмните си планове, аз прекарах вечерта пред телевизора и гледах скачащите хора. Към 10 вечерта в Женева кризата започна да утихва. Президентът се върна във Вашингтон от бункера във военновъздушната база Офът в Небраска, огънят в Пентагона беше овладян и започнаха да отварят мостовете към Манхатън.

Горе-долу по същото време ми се обади сътрудник от Съвета по национална сигурност и ме осведоми, че разузнавателните данни сочат към саудитец, Осама бен Ладен, и че неговите бази в Афганистан вече са подложени на нападения чрез бунтовници, наречени Северен съюз. След още двайсет минути видях новинарски репортажи за взривове в афганистанската столица Кабул и разбрах, че така наречената война срещу тероризма вече е започнала.

Обзет от клаустрофобия, потиснат, излязох да се разходя. Война срещу тероризма звучеше също толкова неопределено като война против наркотиците, а от собствен опит знаех колко „успешна“ беше тя. Улиците на Женева бяха пусти, баровете тъмнееха, трамваите се движеха празни. По-късно научих, че същото е било в различни градове, от Сидни до Лондон, сякаш за известно време светлината в Западния свят беше угаснала в знак на съчувствие към Америка.

Минах през така наречените Английски градини, заобиколих група марокански наркодилъри, които се жалваха един на друг, че няма бизнес, за момент се замислих дали да не ги застрелям просто ей така и тръгнах по променадата покрай езерото. Точно напред беше ексклузивното селище Колони, където Фахд, владетелят на Саудитска Арабия, Ага Хан и половината мошеници на света имат вили. Седнах на брега на езерото и се загледах в сградата на Обединените нации на отсрещния бряг - залята в светлина, абсолютно безполезна.

Под нея, почти до водата, се издигаше сивата грамада на хотел „Президент Уилсън“, от който се вижда най-популярният плаж на Женевското езеро. Всяко лято саудитци и други богати араби плащат огромни суми за стаи отпред, за да могат да гледат жените, които се пекат на тревата без горнища. С добре заредените минибарове това е нещо като арабска версия на стриптийз бар - без неудобството да се дават бакшиши.

Макар че беше късно, лампите в повечето стаи бяха запалени - предполагам, вече си даваха сметка какви екскременти ще започнат да падат, прибираха биноклите и куфарите си, готвеха се за първия полет към дома, още утре.

Независимо обаче от възмездието, което Западът се готвеше да стовари върху Осама бен Ладен и арабите като цяло, едно беше сигурно - събитията от последните дванайсет часа бяха провал за разузнаването, провал с исторически пропорции. Основната мисия на невероятно скъпата разузнавателна общност на Съединените щати е да защитава родината и тези могъщи организации не се бяха проваляли толкова публично и с такива последствия от Пърл Харбър.

Докато седях в хладната женевска вечер, не сочех с пръст другите - никой от нас не беше невинен. Всички бяхме в играта, всички бяхме отговорни.

Отговорни бяха обаче и президентът и конгресмените, на които служехме, които определяха бюджетите и приоритетите ни. За разлика от нас, те можеха да говорят публично, но си мислех, че ще трябва да почакаме доста, преди да чуем някой от тях да се извинява на американците - може би до следващото хилядолетие.

Вятърът се засилваше. Спускаше се от Алпите и носеше миризма на дъжд. Разстоянието до хотела ми не беше малко и трябваше да си тръгвам веднага, но останах там.

Бях сигурен, дори и никой друг да не го мислеше все още, че много скоро Долен Манхатън няма да е единствената развалина - цялата разузнавателна структура на страната трябваше да бъде разградена. Така и би трябвало, ако ще се изгражда отново. Нищо в подмолния свят вече нямаше да е същото, не на последно място и Дивизията - хората от правителството вече нямаше да имат интерес тайно да наблюдават него, а тайно да наблюдават ислямския свят.

Бях се събудил сутринта, а когато се канех да си лягам, вече бях на различна планета - светът не се променя пред очите ти, променя се зад гърба ти.

Знаех, че не разполагам с езика или оперативните умения, нужни за храбрия нов свят на разузнаването, който щеше да се роди, така че изведнъж се оказах - като Маркус Бюхер - на кръстопът. Без да съм сигурен какво бъдеще ме очаква, като не търсех непременно щастие, а удовлетворение, бях загубен. Трябваше да се запитам какъв живот всъщност искам.

Останал сам, в очакване на приближаващата буря, се замислих за изминалите години и открих ако не отговор, то поне път напред. Някъде там, от миналото, се надигаше едно далечно село на име Дои Сам Муан, от тайландската страна на границата с Бирма. Като си помисля сега, то сякаш бе чакало с години в мрака и е знаело, че времето му ще дойде.

Онези земи са диви, беззаконни - недалеч от Златния триъгълник - и когато започнах работа, още в началото се оказах се захвърлен на онези брегове. Нищо не отличаваше Дои Сам Муан от другите племенни селища, ако не се брои фактът, че наблизо в джунглата имаше няколко мрачни постройки от бетонни блокчета, заобиколени от стражеви кули и ограда, по която течеше ток.

Официално това беше релейна станция на глобалната позиционираща система, но всъщност беше черен затвор на ЦРУ, част от енергично отричания, но реално съществуващ американски ГУЛАГ: отдалечени съоръжения, използвани за задържане на затворници, които няма как да бъдат изтезавани законно на американска територия.

Един от надзирателите беше умрял по време на служба и макар че при нормални обстоятелства с проблема би се занимавал токийският офис, в онзи момент там бяха прекалено натоварени заради пореден китайски шпионски скандал, така че се наложи да напусна Европа и да полетя към място, наречено Мае Хонг Сон - Град на трите мъгли - със стар витлов самолет.

През повечето време пътуването до джипиес станцията би било лесно, но беше започнал сезонът на мусоните, а името Град на трите мъгли не беше дадено случайно. Наех джип тойота от един тип, който предположих, че е местният опиумен барон, и се отправих към Дои Сам Муан и затвора на ЦРУ.

След като минах през някакви невероятно красиви планини, стигнах до река и до стара въжена баржа. Това беше единственият начин да се прекоси буйната река - придошла от мусоните, приток на големия Меконг, където са провеждани толкова много тайни операции и където Съединените щати са преживели толкова много кошмари.

Слязох от джипа уморен и с хлътнали очи - пътувах непрекъснато от трийсет и два часа, през които ме поддържаха единствено амбицията и тревогите за мисията. Докато чаках сред разни търговци на храна и селяни и гледах как ръждивото въже придърпва плоскодънната баржа към нас сред пръски и бяла пяна, будистки монах в оранжева роба ме попита дали искам чаша масала - местния чай. Говореше добър английски и понеже в близост не се предлагаше нищо друго освен блудкавата тайландска бира с два слона на етикета, приех с благодарност.

Монахът също пътуваше на север и - понеже се представях за служител на Световната здравна организация, който изучава ендемични заболявания - беше доста трудно да откажа да пътува с мен. Пресякохме реката в джипа - баржата едва се показваше над водата, която плискаше над бордовете, а четирисантиметровото ръждиво стоманено въже беше единственото нещо между нас и най-високия водопад в страната на половин километър надолу по течението. Най-напрегнатото пресичане на река през живота ми.

Докато излизахме от долината под покривалото на джунглата, монахът ме изгледа прекалено продължително и ме попита за работата ми. Благодарение на лекциите по медицина успях да му представя чудесен разказ за денгата, но скоро ми стана ясно, че не вярва и дума от чутото. Може би беше чувал за лагера от бетонни блокчета край Дои Сам Муан.

Беше живял в ашрам недалеч от Ню Йорк, така че знаеше доста повече от очакваното за живота в Америка и говореше интелигентно за наркотиците, използвани за развлечение, и за стреса на модерния живот. Започнах да добивам усещането, че разговорът не е обикновен.

- Имаш вид на преследван - каза ми накрая с онова изражение на будистите - повече тъга, отколкото оценка.

Преследван? Засмях се и му казах, че за първи път чувам такова нещо - хората обикновено ме слагат от другата страна на хранителната верига.

- Няма друга страна на хранителната верига - каза той тихо. - Само Западът вярва в това. Ако няма състрадание, всеки бяга от нещо.

Погледите ни се срещнаха. Усмихнах се и го попитах дали би станал проповедник. Той се засмя и поиска да му кажа дали знам как селяните ловят маймуни.

Казах му, че знам някои неща за живота, но това не е сред тях.

- В Харвард не ядяхме много маймуни - общо взето само за Деня на благодарността и Коледа - отговорих.

И той ми обясни, че завързвали с верига издуто в долния край гърне с тясно гърло за някое дърво.

- Слагат на дъното ядки и каквото друго маймуните обичат да ядат. През нощта някоя маймуна слиза от дърветата и мушва ръка в дългото тясно гърло на гърнето. Грабва шепа ядки и свива дланта си в юмрук. И не може да я измъкне през гърлото. Остава уловена вътре. На сутринта селяните отиват и удрят маймуната по главата.

Погледна ме.

- Разбира се, това е зен притча - каза и се усмихна. - Поуката е, че ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

Да, разбирам дотолкова, казах му. Историята е добра, но за мен не означава нищо, поне в момента.

- Предполагам, че е така - отвърна той, - но може би пътищата ни се срещнаха, за да ти я разкажа? Ти си млад лекар - един ден може да дойде време, когато ще означава.

Беше прав, разбира се. Времето наистина дойде, и то по начин, който се различаваше драстично от всичко, което бих могъл да си представя - седях в Женева една вечер и чаках бурята, мислех за масовото убийство в Ню Йорк и жените с къси поли, които вербуват завършващи студенти за новата ера.

Бях на трийсет и две и осъзнах, без да нося вина за това, че съм обучаван за танкови сражения в Европа, а се оказваше, че битката е с партизани в Афганистан. Харесва ли ми, или не, историята ме бе подминала.

На друго ниво, много по-дълбоко, знаех, че искам да намеря нещо - нещо, което ми беше трудно да назова... повечето хора го наричат любов, предполагам. Исках да се разхождам по пясъчен плаж с някого, без да мисля на какво разстояние поразява снайперът. Исках да забравя, че първо усещаш куршума, а чак после чуваш изстрела. Исках да намеря някой, който да ми покаже какво означава безопасен пристан.

Знаех с цялото си сърце, че ако не си тръгна от подмолния свят сега, няма да си тръгна никога. Да обърнеш гръб на всичко, което познаваш, е трудно, едно от най-трудните неща, които човек понякога прави, но не преставах да си повтарям едно.

Ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

14.

Написах оставката си късно онази нощ в хотела, изпратих я на следващата сутрин с дипломатическа поща и незабавно отлетях за Лондон.

Следващите три седмици използвах, за да приключа започнатите дела и да предам папките на ФБР - при първата от множеството огромни промени в американската разузнавателна общност Дивизията беше закрита и нейните отговорности бяха поети - след десетилетни опити - от федералните.

По някаква ирония последният ми ден на поста беше в Берлин, където започна всичко за мен. Заключих кабинета за последен път и придружих хората до летище „Темпелхоф“, за да ги изпратя на полета им до дома. Стиснах им ръцете и - агент до последно - ги уверих, че ще летя по-късно.

Вместо това излязох през предната врата със съвсем нова идентичност, качих се на такси и отидох с него до автокъща, от която купих „Кайен“ турбо. С петстотин конски сили реших, че съм готов за аутобана.

Хвърлих багажа си отзад и вечерта бях отминал Франкфурт. Рано сутринта прекосих границата. Есента дойде късно онази година и дори на лунна светлина не помня да съм виждал френската провинция по-красива. Минах през някакви села с романтични имена и намерих peage - платения път, който търсех.

Ако влезеш в Париж от юг, има едно забележително място - между извисяващите се високи блокове, в които французите складират имигрантите си, откъдето гледката към града е почти изцяло скрита от очите ти. Вижда се единствено Айфеловата кула, извисяваща се над хоризонта.

Беше рано сутринта и сутрешният хлад придаваше искряща яснота на всичко. Бях виждал гледката много пъти, но въпреки това отново ми секна дъхът. Усещането за свобода, което се надигаше в мен през нощта, най-накрая заля бреговете и отбих край пътя - да си в Париж, когато си млад и свободен... е, малко неща на света са по-добри от това.

Наех апартамент в 8-и район, който парижани наричат златен триъгълник, близо до красивата улица „Франсоа I“. Ден след ден и до късно през нощта писах книгата, която малцина щяха да прочетат - сред тях и една млада жена в Ню Йорк, за която после съжалявах, че я е прочела.

След половин година приключих - стотици хиляди думи, анотиран и проверен текст. Щеше ми се изчистването от предишния ми живот да е пълно - бях написал последната глава от онази епоха и я бях пуснал по течението, като погребална баржа от миналото. Гордеех се с книгата - наречете го служене на обществото, наречете го наивност, ако искате, но смятах, че ако опитът ми би могъл да помогне да се постави на мястото му дори и един човек като Христос Николаидис, значи трудът ми си струва.

След внимателна проверка от екип анализтори, работещи за директора на ЦРУ, книгата беше издадена от малко издателство, което пускаше сърцераздирателни мемоари за бягства от Куба и убийствата на честта при арабите. С други думи, това беше таен клон на ЦРУ.

Издателят очевидно беше свикнал с автори, чиято самоличност трябва да се прикрива, но дори и при това положение моят случай беше комплициран - когато предадох значката си, решиха, че знам твърде много за националната сигурност - дотолкова, че никой не бива да научава името ми и с какво съм се занимавал. Подмолният свят отне самоличността и биографията ми.

Когато книгата най-накрая се появи, Джуд Гарет не само се появи като автор, но и му създадоха съвсем нова идентичност. Всеки, който се интересуваше, получаваше следната информация:

Джуд Гарет, завършил университета на Мичиган, е служил четиринайсет голини в правоохранителните органи - първо в шерифската служба в Маями, после като специален следовател във ФБР. Загива при разследване в Чикаго. Ръкописът на книгата му, по която е работил усилено, е намерен в неговия кабинет скоро слел смъртта му и представлява прощален завет на един от най-добрите следователи на света.

Беше истина - поне донякъде. Имаше агент на ФБР на име Джуд Гарет и той беше покойник - загинал в автомобилна катастрофа на път за дома след работа. Неженен, самотник, почти без интереси извън работата, издателите просто присвоиха самоличността му и посмъртно му осигуриха литературно постижение, каквото не би и сънувал приживе.

Трябва да призная, биографията му ми харесваше и ми допадаше фактът, че е мъртъв - имам предвид, кой би тръгнал да търси покойник?

Е, някой го направи.

Когато книгата най-накрая излезе, а погребалната баржа почти изчезна от поглед, започнах за първи път в съзнателния си живот да живея в свят без тайни. Гледах смеещите се жени с люлеещи се бедра, разхождах се по булевардите на Париж и когато пролетта стана лято, започнах да вярвам, че всичко е възможно.

Проблемът с шпионския бизнес обаче е, че макар и да можеш да се оттеглиш, никога не можеш да го напуснеш. Предполагам, не съм искал да го призная тогава, но след живот като моя остават твърде много отломки - хората, които си наранил, не забравят. И някъде в задната част на мозъка ми се бе отпечатал урокът, който набиваха в главата ми, когато бях млад и кариерата ми беше пред мен - в този бизнес не можеш да се учиш от грешките си. Няма такъв шанс. Ако допуснеш грешка, умираш. Могат да те спасят само интуицията и уменията ти. Превърни ги в част от душата си. Вероятно съм се вслушал, защото половин година след оттеглянето ми забелязах такси с пътник да обикаля квартала. Никой не прави това в Париж. При хаотичния трафик това може да отнеме часове.

Осем минаваше, беше оживена петък вечер, седях в едно кафене на тротоара на Плас дьо ла Мадлен и чаках един застаряващ доктор. Той беше гастроном, чиито млади приятелки от Русия му излизаха по-скъпо от пиршествата, които щедро им устройваше, така че винаги изпитваше нужда от пари. Според мен изисканата бедност е голямо преимущество за един практикуващ медик. Тя означава, че когато определя диагноза или пише рецепта, той е готов да се вслушва в предложенията на самия пациент, ако разбирате какво имам предвид.

Не забелязах бялото такси първия път, когато мина - поне не съзнателно, - но някъде на заден план професионалното ми подсъзнание вероятно е регистрирало повторението във вечно променящата се плетеница на трафика.

Когато мина втори път, знаех, че е минало един път.

Пулсът ми се ускори, но външно не реагирах - обучението ми се събуждаше. Оставих погледа си да проследи колата възможно най-небрежно, ругаех комбинацията от фарове и трафик, които ми пречеха да видя ясно кой седи отзад. Вероятно не беше от значение - просто мисля, че е добре да знаеш кои са хората, дошли да те убият.

Потокът автомобили отнесе таксито и разбрах, че не ми остава много време - при първото преминаване те откриват, при второто планират стрелбата, при третото стрелят. Оставих десет евро на масата и тръгнах по тротоара.

Чух зад себе си глас - беше докторът, но нямах време да му обяснявам, че тази вечер няма да мога да му помагам във взаимното подхранване на навиците ни. Свих вляво, в Hediard, най-добрия магазин за храни в града, и продължих бързо между пирамиди от съвършени плодове към пълния с хора отдел за вина.

Всичко се развиваше мигновено - както винаги - и макар да нямах доказателства, инстинктите ми крещяха, че са гърците. Старецът не само разполагаше с нужното финансово влияние, но и имаше дълбок емоционален мотив да ме открие и унищожи - и всеки пропуснат рожден ден или Коледа само засилваха тази мотивация. Също така имаше лесен достъп до нужния персонал - докладите за престъпността от всяка полицейска служба в Европа заявяват категорично, че половин Албания се занимава с бизнеса с наемни убийства.

От отдела за вина на Hediard през малка врата излязох на странична уличка и тръгнах наляво.

Улицата беше еднопосочна и тръгнах срещу посоката на движението, което беше единствената стратегия при тези обстоятелства - така поне виждаш стрелеца, когато приближи.

Огледах улицата напред и си дадох сметка, че действам срещу добре организиран план. Не го знаех дотогава, но където и да отида, част от мен винаги мисли за най-добрия изход - то е като невидима програма за измъкване, която непрекъснато работи на заден план в ума ти. Най-много съжалявах за пистолета си.

Чаша кафе, бърза среща с доктора и такси за вкъщи - максимум половин час, както си мислех. Заради това пистолетът бе останал в сейфа в апартамента. След половин година бях станал небрежен, предполагам - дори и да ги видех да приближават, не можех да направя кой знае какво.

Забързах към апартамента - първата ми цел беше да отворя сейфа и да се въоръжа. Свих вдясно, после наляво и излязох на улица Фабур Сент Оноре точно където исках - малко по-надолу от Елисейския дворец. Който и грък или албанец да беше в таксито, щеше да знае, че се намирам на най-безопасната улица в Париж - със снайперисти по покривите, наблюдавана непрекъснато, по цялата дължина, за да не се допусне терористично нападение. Едва сега се почувствах достатъчно спокоен, за да махна на такси.

Накарах шофьора да спре точно пред сервизния вход на сградата - ако отворех вратата на колата, без да се надигам, можех да отключа вратата и да вляза, без никой да ме забележи. Шофьорът си помисли, че съм луд - обаче според неговата религия е разумно да убиеш жена с камъни за изневяра, така че реших, че горе-долу сме равни.

Хукнах през подземните гаражи. Сградата, от варовикови блокове, някога е била великолепна фамилна градска къща, издигната през четирийсетте години на деветнайсети век от граф дьо Крисие, но след това бе западнала. Предишната година я бяха реставрирали като жилищна и аз наех апартамент на първия етаж. Беше малък, но въпреки това човек в моята ситуация нормално не би могъл да си позволи наема - само че материалното ми положение се бе променило, защото Бил Мърдок бе починал три години преди това, докато бях по задачи в Италия.

Не ме поканиха на погребението и ме заболя - просто получих бележка от Грейс, с която ме информираше, че съпругът ѝ е починал внезапно и вече е погребан. Ето това беше осиновителката ми - ревнива до самия край. Няколко месеца след това получих писмо от адвокат, с което ме осведомяваше, че фирмите на Бил - контролирани от офшорен фонд - са завещани на Грейс. Не беше неочаквано - в края на краищата двамата бяха женени от четирийсет години. В писмото пишеше, че макар и в завещанието да няма клауза за мен, Грейс е решила да отдели достатъчно пари, за да имам доход от осемдесет хиляди долара годишно до края на дните си. Не се казваше изрично, но тонът беше ясен - според нея това я освобождаваше от всякакви други отговорности към мен.

Две години след това, почти на същия ден, почина и самата Грейс. Реших, че поведението ѝ ме освобождава от задължения, и не присъствах на голямото изискано погребение в старата епископална църква в Гринич.

Отново и не за първи път останах сам на света, но нямаше как да не се усмихвам заради разликата отпреди две години - ако смъртта им бе настъпила в обратен ред, знам, че Бил щеше да ми остави значително състояние. Грейс остави всичко на музея „Метрополитън“, за да възстанови галерията стари майстори, носеща нейното име.

Тази информация ми беше предадена в писмо от адвокат, който също така споменаваше, че има малка подробност от наследството на Бил, която трябва да бъде финализирана. Отговорих му, че ще се отбия при него в Ню Йорк следващия път, когато съм там - и след това забравих за цялата работа.

Чековете от завещанието на Грейс пристигаха редовно и това означаваше, че мога да живея доста по-комфортно, отколкото правителството предвиждаше с пенсията ми.

Най-осезаемата полза беше апартаментът. Влязох през някогашната кухня - сега превърната в оранжерия - и се качих по стълбите на първия етаж. Отворих вратата до асансьора и влязох в малкото фоайе.

И видях една жена. Беше мадам Данута Фюрер, седемдесетгодишната ми съседка от най-големия апартамент в сградата. Тя беше съвършено отгледаната вдовица на някакъв аристократичен индустриалец и притежаваше удивителната способност да кара всеки да се чувства като пришълец от Третия свят.

Видя ме, че съм се задъхал и че ризата ми е извадена от колана.

- Нещо не е наред ли, господин Камбъл? - попита ме с особения френски на богатите.

Познаваше ме като Питър Камбъл, мениджър на хедж фонд в продължителна отпуска - не знаех да има друга професия, която би позволила на млад човек като мен да живее в такъв апартамент, без да работи.

- Всичко е наред, мадам. Просто се притесних да не съм забравил фурната включена - излъгах.

Асансьорът дойде, тя се качи, а аз отключих стоманената врата на апартамента си. Залостих я отвътре и без да паля лампите, минах през дневната с красивите еркерни прозорци и малката, но разрастваща се колекция модерно изкуство. Бил щеше да я хареса.

В полумрака отворих шкафа в гардеробната и набрах кода на малкия сейф на пода. Вътре имаше сериозна сума пари в брой, купчина книжа, осем паспорта с различни имена и три пистолета. Извадих 9-милиметров глок с издължена цев - най-точния от всички, - проверих действието на спусъка и взех резервен пълнител.

Мушнах го в колана си и се замислих за нещо, което се блъскаше в ума ми през цялото време, докато се прибирах у дома - ако са гърците, как по дяволите са ме открили?

Едната възможност беше руснаците да са надушили нещо и да са го предали на бившите си партньори - в името на доброто старо време, нали, и срещу купчина непроследими банкноти.

Или пък бях допуснал някаква дребна грешка в банката и Маркус Бюхер е предал на клиентите си нещо, което им е позволило да разберат кой съм? И в двата случая обаче как гърците бяха стигнали до Париж? За бога, живеех под съвсем различна идентичност!

Чукането на вратата беше твърдо и категорично.

Не реагирах. Винаги съм си давал сметка, че ако някой поиска, няма проблем да влезе в сградата - Франсоа, раболепният портиер на средна възраст, винаги оставяше входната врата отворена, за да се гмурне в нови и нови дълбини на сервилниченето. Щом видеше, че мадам Фюрер се спуска с асансьора, веднага хукваше на улицата, за да предупреди шофьора на лимузината, и започваше да се суети около нея, за да запише името си още по-отчетливо в списъка ѝ с коледни подаръци.

Без колебание направих точно това, което препоръчват книгите - бързо и безшумно отидох в задната част на апартамента. Една от стратегиите, които използват наемните убийци, е да залепят стотина грама семтек - пластичен експлозив с консистенция на пластилин - за рамката на вратата и след това да натиснат звънеца.

Извършителят се прикрива - в този случай трябва да е в кабината на асансьора - и детонира взрива с мобилен телефон. 220 грама семтек свалиха полет 103 на Пан Ам над Локърби, така че можете да си представите какво би направило половината от това количество с една стоманена врата и човек, застанал зад шпионката.

Минах през трапезарията, грабнах едно сако, за да прикривам пистолета, и отидох в резервната спалня. По времето на граф дьо Крисие персоналът му е използвал задвижван на ръка асансьор за качване на блюда от кухнята до трапезарията. Този механичен келнер стигаше до бюфета на иконома - който сега е резервната ми спалня.

При ремонта бяхме прокарали през шахтата кабели и под предлог, че ми е нужен бърз кабел за интернет, за да наблюдавам несъществуващия хедж фонд, получих разрешение от строителя подизпълнител на Дивизията да инсталира оборудване за наблюдение. Накарах ги да монтират в шахтата и стълба, която ми даваше пряк достъп до сутерена, и с това апартаментът наистина си струваше космическия наем, който плащах. В този момент просто беше безценен.

Отворих вратата на един шкаф, свалих капака и след по-малко от минута крачех по тясната уличка зад сградата. Всеки момент очаквах да чуя как фасадата от 19-и век с изящните еркерни прозорци, вписана като културно наследство, ще полети във вид на отломки към Шанз-Елизе.

Нищо. Какво ги спираше? Реших, че след като съм се откачил от тях до кафенето, веднага са отишли в апартамента ми. Не са били сигурни дали съм се прибрал и са почукали на вратата, за да разберат.

Много добре, че не реагирах. Бях почти сигурен, че са двама - аз бих използвал двама - и сега се крият до асансьора в очакване да се върна. Това ми даваше шанс - ако вляза през предния вход и се кача по стълбите, почти сигурно щях да ги изненадам. Не бях най-добрият стрелец по време на обучението, но бях достатъчно добър, за да неутрализирам двама души.

Когато излязох от малката уличка, забавих крачка до спокоен ход. Огледах с професионално око пешеходците - за да се уверя, че онези вътре нямат помощници на улицата. Видях жени да се връщат от луксозните магазини по авеню „Монтен“, двойки, които разхождаха кученца, някакъв тип с бейзболна шапка, с гръб към мен - турист най-вероятно, - който разглеждаше витрината на пекарната до нашата сграда, но нямаше човек, който да отговаря на профила, който имах наум. Огледах автомобилите и не видях бяло такси или стрелци, седнали в паркирана кола наблизо.

Застанах близо зад петдесетинагодишна дама на високи токчета и приятеля ѝ, на половината от нейната възраст - нямаше да ме защитят изцяло от евентуален снайперист, но поне биха направили задачата му много по-трудна. Прикрит от тях, започнах да приближавам входа на сградата - осемдесет метра, четирийсет, двайсет...

Когато минах покрай пекарната, типът с бейзболната шапка заговори зад гърба ми:

- Нямаше ли да е по-лесно просто да отвориш шибаната врата, Камбъл?

Сърцето ми спря, всичките ми страхове се сринаха в бездната, която малко преди това беше мой стомах. В следващия момент две отчетливи противоречащи си мисли се сблъскаха в борба за надмощие. Първата беше - значи това е краят? Пенсионираният агент надхитрен на улиците на Париж, застрелян в главата, вероятно от човек, застанал в пекарната. Высшая мера за мен, предполагам, изпускане на кръвта ето тук, на тротоара, след което непознат мъж и онзи с бейзболната шапка се отдалечават и се качват на... - какво друго? - на бяло такси.

Другата мисъл беше - няма начин да ме убият. Дори да имаше стрелец в сградата или в стая в хотел „Атене Палас“, този с шапката щеше да даде безмълвно знак и стрелецът щеше да си свърши работата. В истинския свят не разговарят с теб - само във филмите лошите типове имат патологичния обичай да ти разказват живота си, преди да натиснат спусъка. В реалния живот това е прекалено опасно и умът ти е прекалено форсиран, та всичко да не приключи възможно най-бързо. Спомнете си Санторини.

Във всеки случай винаги има първи път - така че все още не бях сигурен дали да се напикая от страх или от облекчение. Погледнах мъжа - беше чернокож, около петдесетте, слаб, с хубаво, макар и малко поуморено лице. Накуцваше с десния си крак.

- Камбъл? Сбъркали сте - казах на френски, като запълвах всяка сричка с най-добрата имитация на парижко пренебрежение, на което бях способен. - Не се казвам Камбъл. - Печелех време, опитвах да разбера какво става.

- Е, по този въпрос и двамата сме съгласни - каза той на английски, - защото на лице с името Питър Камбъл не е издаван лиценз за търговия на Уолстрийт и хедж фондът, който това лице уж управлява, не съществува.

Откъде по дяволите знаеше това? Преместих се небрежно, като го оставих между себе си и витрината на пекарната.

- Добре. Ако не си Камбъл, кой си тогава? - продължи той. - Джуд Гарет, агент на ФБР и писател? Това също изглежда странно - защото Джуд Гарет е покойник. Има и друго странно нещо около него - добави той спокойно. - Говорих с братовчедка му от Ню Орлиънс. Тя е стъписана от литературните му постижения - съмнява се през живота си той изобщо да е прочел някоя книга, да не говорим за писане.

Той знаеше всичко това за мен, а аз все още бях жив! Това беше важното и той, изглежда, не го схващаше. Огледах покривите, за да видя дали няма стрелец.

Той проследи погледа ми, разбра какво правя, но това изобщо не промени настъплението му.

- Ето какво мисля аз, Камбъл, или който си там. Живееш под чужда самоличност и си написал книга от името на мъртвец от съображения за сигурност. Мисля, че си работил за правителството и само шепа хора знаят истинското ти име. Може би дори не и толкова. Това ми подсказва, че вероятно не бива да питам с каква работа си се занимавал, но истината е, че не ме интересува. Книгата ти е най-добрият труд за следователски техники, който съм виждал. Искам просто да поговорим за нея.

Гледах го. Накрая изплюх камъчето и казах на английски:

- Искаш да говорим за книга?! Можех да те убия!

- Не точно - каза той и сниши глас. - Да те наричам ли господин Гарет?

- Камбъл - отвърнах троснато, през зъби. - Камбъл.

- Не точно, господин Камбъл. Мисля, че ако някой трябваше да убива, по-скоро щях да съм аз.

Разбира се, беше прав и - както може да се очаква - това ме ядоса още повече. Той протегна ръка, без да се усмихва - скоро щях да науча, че този човек почти никога не се усмихва.

- Бен Брадли - представи се спокойно. - Лейтенант от отдел „Убийства“, полиция Ню Йорк.

Не знаех какво друго да направя, така че стиснах ръката му - ченге, което се учи да ходи отново, и пенсиониран таен агент.

Знам, че онази вечер, когато се срещнахме за първи път, и двамата смятахме, че състезанието ни е приключило, че професионалният ни живот е свършил, но, странно - срещата ни въпреки всичко е от огромно значение.

Имаше значение - бога ми, имаше. Всичко беше от значение. Всяка секунда се оказа важна - заради убийството в „Истсайд Ин”, Христос Николаидис, разстрелян в бар на Санторини, провалената операция в Бодрум и дори будисткия монах в Тайланд. Ако вярвах в съдбата, щях да кажа, че някаква могъща ръка насочва всичко.

Много скоро щях да науча, че пред мен все още остава един голям риск, нещо, което повече от всичко останало ще определя живота ми. Късно един следобед, няколко седмици след това, отново щяха да ме завлекат в подмолния свят и всяка надежда за връщане към нормалното щеше да се изпари, вероятно завинаги. Както казват хората, ако искаш Бог да се разсмее, кажи Му, че имаш планове.

С ужасно малко налична информация и може би още по-малко време, получих задачата да открия нещо, от което всяка разузнавателна агенция се страхува най-много - човек, който няма връзки с радикални среди, не фигурира в никоя база данни и няма криминално досие. Сиреч призрак.

Боя се, че каквото следва не е приятно. Ако искате да спите спокойно в леглото си, ако искате да гледате децата си и да си мислите, че имат шанс да живеят в по-добър свят от този, който оставяме зад гърба си, по-добре не се срещайте с този човек.