Аз съм пилигрим

1.

Полетът на Турските авиолинии 473, от Милас, премина през косите лъчи на залязващото слънце и се понесе над Средиземно море, към Бейрут...

Излязох от хотела, качих се на фиата и подкарах направо към летището. Там взех първия полет в южна посока - възможно най-близо до Саудитска Арабия.

Идеята ми беше да спестя възможно най-много време. Още във въздуха се заех да организирам американски правителствен самолет да ме посрещне на пистата в Ливан.

Веднага щом се появиха блестящите води на Средиземно море и изгасна табелата „Закопчайте коланите“, взех мобилния си телефон и отидох в тоалетната. Заключих вратата и се обадих на Battleboi в Ню Йорк - нямах време да се тревожа кой подслушва и кой - не. Първо трябваше да науча къде в Саудитска Арабия отивам.

Обади се Рейчъл-сан.

- Аз съм - казах, без да обяснявам повече. - Трябва да говоря с шефа... Слушай - продължих веднага щом той взе слушалката: нямах време за празни приказки. - Каза, че си открил заявлението на жената за шофьорска книжка...

- Точно така.

- Родена е в Саудитска Арабия... къде? В кой град?

- Чакай - каза той и чух как стъпките му се отдалечават към кабинета му.

- Заявлението е пред мен - обади се след малко. - Джеда, така пише. Някакъв град, който се казва Джеда.

- Благодаря - отговорих. - Чудесна работа.

Щях да прекъсна, но той ме изпревари.

- Чу ли какво се случи?

- За Левънуърт ли?

- Да. Казах ти, че ще ме издоят и после ще ме измамят. Гадно ми е, обаче... трябва да попитам... трябва ми помощ... - Гласът му трепна и той замълча за момент, за да овладее емоциите си. - Мога да го направя!... имам предвид, да излежа присъдата, обаче ще загубя Рейчъл. Тя иска деца, не мога да я принуждавам да се откаже от това. Трябва ми само пет години намаление на присъдата, нищо повече. Не знам кой всъщност си ти, обаче...

- Достатъчно! - прекъснах го, по-рязко, отколкото ми се искаше, но не можех да допусна дори да доближи темата за моята самоличност, защото някой вероятно слушаше.

- Познавам разни хора - казах бързо. - Обещавам да направя каквото мога.

- Да, разбира се - отвърна той саркастично, но макар и да знаех, че са го използвали и след това са го излъгали, не ми хареса.

- Аз не съм като тези, които са те закопчали - казах и леко повиших глас. - Щом ти давам дума, значи поемам ангажимент. Ще направя всичко възможно. Ясно ли е? А сега имам мои собствени проблеми, които са доста належащи...

- Разбира се, разбира се - промърмори той. Мисля, че гневът ми го успокои повече от всякакви думи, които бих могъл да изрека. Прекъснах връзката.

След това позвъних на Шепота. Отново нямаше нужда да се представям.

- Знам името му - казах тихо.

Не мисля, че някога в историята на разузнаването такава бомба е била посрещана с по-дълбоко мълчание. След известно време, което ми се стори цяла вечност, Шепота реагира:

- Имаш предвид онзи от Афганистан?

- Да. Казва се Ал Насури. И е брат на полицайката.

Толкова. Край. Организмът е реализирал съдбата си, предал е информацията. Ако тогава бях умрял, нямаше да е от значение - мисията щеше да оцелее.

- Какво друго? - попита Шепота.

- Засега няма много. Роден е в Джеда, Саудитска Арабия.

- Саудитец? Защо ли не съм изненадан? - каза Шепота.

- След още няколко часа ще имам пълното му име и рождената дата. Надявам се да намеря и снимка.

- Къде си, по дяволите? - попита той изведнъж. Повишаваше глас едва за втори път в записаната история - реших, че автоматичното проследяване на телефона ми току-що се е появило на екрана на компютъра му и е показало, че съм някъде по средата на Средиземно море. Но не беше само тревогата му от местоположението ми - емоциите, стресът, облекчението си казваха думата при Дейв Маккинли. Имахме име, имахме самоличност, имахме човек, когото да издирим. Сега всичко ставаше въпрос на време.

- На борда на полет на Турските авиолинии 473 за Бейрут - отговорих. - Нужна ми е помощ да се добера до Джеда и още помощ, когато съм там, на място.

- Ще говорим за това след минута. Преди това: колко време смяташ, че ще е нужно, за да ми съобщиш останалите подробности?

Погледнах си часовника и пресметнах набързо летящото време и търсенето на документи.

- Дванайсет часа. Дотогава би трябвало да имаме каквото ни е нужно.

- Сигурен ли си?

- Да.

- Сега съм в кабинета си, обаче след дванайсет часа няма да съм. Ще съм на път - знаеш мястото. Ще очаквам обаждането ти.

Имаше предвид Белия дом и Овалния кабинет. Щеше да е с президента.

2.

Отключих тоалетната и застанах пред половин дузина ядосани пътници, които бяха повикали стюардесата. От стиснатите ѝ устни разбрах, че си е наумила да раздава справедливост.

- Хората чукат на вратата - каза тя ледено.

- Да, чух ги - отговорих. Така беше, но какво можех да направя? Да затворя телефона на шефа на разузнаването?

- Нали знаете, че е недопустимо да говорите по мобилен телефон по време на полет?

Кимнах - бога ми, бях адски уморен.

- Да - казах. - Знам.

- И гледахте нашето видео, в което това беше разяснено?

- Разбира се, госпожо. Обаче и вие трябва да знаете нещо. Все ми е едно.

Пасажерите ме гледаха гневно, говореха на турски и ливански, а аз си отидох на мястото - поредният гаден американец, вероятно така си мислеха.

После, не без задоволство, установих - малко след като докоснахме земята в Бейрут, - че самолетът не се насочва към ръкав. Спря на известно разстояние и през прозореца видях моторизирана повдигаща се платформа, три полицейски коли и няколко черни джипа да се насочват към нас, за да ни посрещнат.

Докато пътниците и стюардесите гледаха навън и се чудеха какво става, ледената дама дойде при мен и попита:

- Мистър Уилсън? Ще ме придружите ли, ако обичате?

Някакъв англичанин на съседния ред погледна униформените ченгета и каза:

- Леле! Това задето се обади по телефона ли е? Ей, ливанците май не си поплюват, а?

Каза го шеговито и ме накара да се усмихна. Взех ръчната си чанта и тръгнах след ледената дама между седалките. Две от колежките ѝ вече отваряха едната от вратите за слизане. Пред нея се издигна подвижната платформа.

На нея стоеше мъж на средна възраст с тъмен костюм. Погледна ме и попита:

- Броуди Уилсън?

Кимнах.

- Паспорт?

Извадих го и му го подадох. Той провери снимката и физическото описание на страницата с данните, после въведе серийния номер в телефона си. След минута получи зелен сигнал и ми го върна.

- Аз съм Уесли Картър, търговски аташе към посолството. - Не го бях виждал никога преди това, но знаех, че не е истина - без капка съмнение това беше шефът на резидентурата в Бейрут. - Моля, последвайте ме.

Пред погледите на другите пасажери на борда и на смутената ледена дама се качих на платформата и ни свалиха на пистата. На стратегически места около джиповете стояха още четирима американци - въоръжена охрана. Изчакаха Картър да ме отведе до един от джиповете и дадоха знак на ливанските ченгета.

Те пуснаха сигналните светлини и подкараха с висока скорост към съседна писта.

- Уредихме ти частен самолет - обясн и Картър. - Собственост е на арабски търговец на оръжие, но е нещо като приятел. Не намерихме нищо друго за толкова малко време. Пилотите поне са наши. Бивши военни, така че ги бива.

Погледнах през бронираното стъкло и видях в далечината черен „Гълфстрийм G-4“, с удължен фюзелаж и с работещи двигатели. Зачудих се колко ли гранатомети трябва да доставиш на приятелите на ЦРУ в Близкия изток, за да можеш да си купиш нещо такова.

Картър продължи тихо:

- Шепота ми каза, че си извън протоколите. И какво търсиш.

Кимнах и казах:

- Всички го търсят.

Той се засмя.

- Прав си. Само тук имаме три хиляди души. Всички в региона помагат. Лошото е, че не откриваме нищо. При теб?

Поклатих глава.

- Още нищо.

- Мисля, че действа сам.

- Кой?

- Нашият човек.

Погледнах го.

- Защо?

- Човешка природа. Ако не беше така, все щяхме да чуем нещо. Хората винаги говорят, всички се продават. Имахме си наблизо един революционер - не бомбаджия, а фанатик, така говореха доста хора... Имаше десетина последователи, които го боготворяха, и всички заедно отидоха в ада. И въпреки всичко един го продаде. Старата история: Юда продава Исус, с целувка.

Засмях се.

- Това е било преди две хиляди години - продължи Картър, - но нищо не се е променило. Поне не в този край на света.

Джиповете спряха пред стълбата на самолета и аз грабнах чантата си.

- Добра история - казах и му стиснах ръката.

Отворих вратата и забързах към стълбата. Чух Картър да вика след мен:

- Не забравяй! Онези типове, там, където отиваш, са боклук, опакован в кожа. Желая ти късмет!

Засмях се - не ми трябваше късмет. Дори Сарацина да беше солов изпълнител, все едно. След няколко часа щях да имам цялото му име, датата на раждане, ранната му биография и може би снимка. Това би било достатъчно Картър и десетки други като него да мобилизират хората си и агентите си в чужбина - всъщност от целия секретен свят, - за да го открият.

Четирийсет и осем часа по моя преценка. До четирийсет и осем часа щяхме да го хванем, щяхме да се вместим във времето.

3.

Всички етикети на малките стъклени шишенца били залепени. И Сарацина се справил с това в график.

Бил работил неуморно, но и късметът изиграл определена роля - един от колегите му катастрофирал с автомобила си и това дало на Сарацина възможност да работи допълнително двойни смени.

От самото начало организирал работата като производствена линия: установил се в част от склада, която била скрита зад купчини сгънати опаковки. Незабелязано занесъл там градински маркуч, помпа за отпадни течности, преса за отпадъци, индустриален пистолет за лепило и различни пластмасови вани.

Напълнил ваните с разтворител, разкъсвал найлоновата обвивка на кашоните нормални медикаменти и потапял шишенцата в разтвора за две минути и половина - оптималното време, както бил установил, за отлепване на етикетите. След това оставял отлепените етикети пред малък калорифер за две минути, за да изсъхнат - толкова време му било нужно, за да изсипе ненужните шишенца в пресата за отпадъци, да ги натроши на неузнаваеми парчета и да изсмуче течния медикамент, който съдържали, с помпата.

Най-бавната част от процеса било покриването на етикетите с ново лепило и залепването им за неговите шишенца. Отначало мислел, че ще стане твърде бавно и няма да се включи в срока, но скоро открил, че мисли прекалено много - влязъл в ритъм, задействал се като робот и увеличил производителността си неимоверно.

За негова радост в склада имало машина за опаковане с найлон - за поправка на опаковки, повредени при производството или транспортирането. В резултат Сарацина успял да снабди смъртоносната си стока с автентична опаковка.

В края на първата вечер разполагал с хиляда малки шишенца, които външно не се различавали от използваните от „Хирон“. Били пълни с наглед същата прозрачна течност, имали етикети на масово използвано лекарство, били увити с истински найлонови опаковки с легитимни баркодове, серийни номера и адреси на изпращач. Единствената разлика, която нямало как да се установи, освен чрез сложен химически анализ, била във факта, че потенциално спасяващото живота вещество било заменено със саморъчно изработения апокалипсис на Сарацина.

Като лекар, той знаел точно какво ще се случи, след като шишенцата стигнат в Америка. Лекар или добре квалифицирана сестра биха мушнали иглата два и повече сантиметра през капачката. Тази дължина била важна, защото препаратът, който медикът щял да си мисли, че инжектира, се прилагал мускулно. Инжектирал се в делтоидния мускул в горната част на ръката и за да проникне иглата на спринцовката достатъчно дълбоко, били нужни поне два сантиметра - при големи деца и възрастни хора. При бебета и по-малки деца били достатъчни и по-малко от два сантиметра и инжекцията се биела в бута.

И независимо от възрастта на пациента или мястото на инжекцията, след като вирусът проникнел в тялото - а при мускулна инжекция това нямало как да не се случи, - вече не можело да има спасение. Жертвите съвсем точно биха могли да бъдат оприличени на зомбита - ходещите мъртви.

Сарацина също така бил наясно, че малка група от населението, новородените бебета, не могат да бъдат лекувани с легитимния препарат, но му било все едно. При десет хиляди освободени вектора и при положение, че едрата шарка се разпространява по въздушно-капков път - както обикновената настинка, - единственият начин някой да не се зарази би бил да престане да диша.

След като подготвил хиляда стъклени шишенца и се уверил, че може да действа по-бързо, той приключил работа през онази първа нощ и се прибрал у дома преливащ от надежди и радостна възбуда. Зазорявало се, но вместо да се просне на леглото в малкия си нает апартамент, той започнал ритуал, който щял да изпълнява следващата седмица.

Пуснал телевизора и включил на метеорологичния канал.

В ранните часове на сутринта предавали обширна информация за ситуацията в Съединените щати. За своя голяма радост Сарацина видял, че в Северна Канада бавно се заражда студен фронт, който се очаква да се спусне на юг и да обхване почти целия континент.

Това наглед безобидно природно явление гарантирало, че предстоящата атака ще бъде още по-опустошителна - ако подобно нещо е възможно. Всички пренасяни по въздуха вируси - не само на едрата шарка - са много по-заразни при студени условия и повечето експерти твърдят, че стават поне с трийсет процента по-заразни. Причините са ясни - хората кашлят и кихат повече, качват се на автобуса, вместо да ходят пеша, хранят се в ресторанти, а не в кафенета на открито. С падането на температурите всички неволно стоят близо едни до други и по този начин улесняват разпространяването на заразите.

След няколко дни, когато приключил с обработката и на последните от десетте хиляди шишенца, Сарацина видял, че студеният фронт набира сили и се разширява.

Преместил опакованите шишенца в самия склад, разпределил ги по съответните изходи според местоназначението, проверил за последен път дали документите им са в ред.

В рамките на двайсет и четири часа няколко камиона, част от безкрайната върволица, която не преставала да се точи през завода на „Хирон", щели да вдигнат пратките и да ги откарат до Манхайм, на сто и петдесет километра оттам, покрай американската военна база в Дармщат и след това до летището на Франкфурт.

Полетът до Америка щял да отнеме около десет часа, след което пакетите щели да бъдат изпратени в регионалните разпределителни центрове на фирмата - и след около дванайсет часа да бъдат натоварени на камиони и доставени по лекарските кабинети из цялата страна.

Останал сам в огромната паст на склада, единствено с мисълта за Аллах, Сарацина бил сигурен, че след четирийсет и осем часа бурята - буквално и преносно - ще удари Републиката.

4.

Вътрешността на частния самолет на търговеца на оръжие беше толкова грозна, че освен очите нараняваше и чувствата ми. Стените бяха покрити е пурпурен мачкан плюш, столът на капитана беше тапициран с дълбок червен брокат - с монограми, - а всички обкови бяха позлатени и толкова излъскани, че приличаха на месингови.

Обаче машината летеше много високо - където въздухът беше разреден и турбулентност почти нямаше, - което означаваше, че в ръцете на двамата пилоти от военновъздушните сили ще стигне Джеда за рекордно кратко време. Самолетът имаше и друго предимство - в дъното на кабината имаше врата, която водеше към спалня с двойно легло, обзаведена в комбинация от метал и леопардови кожи, с баня и всичко останало.

Успях да се абстрахирам от обзавеждането, да взема душ, да сменя дрехите си и да се излегна в леглото. Нямам представа колко време съм спал, но в един момент се събудих, вдигнах щората и с изненада видях, че нощта се е спуснала и летим под безкрайно покривало от звезди.

Обърнах се и в самотата на полета се замислих за огромното усилие, което бях направил, за да се измъкна от секретния живот, как се чувствах в Париж през онези чудесни няколко месеца, когато се стремях към нормалността и ми се щеше да намеря момиче, което да ме обича, колкото и аз бих искал да го обичам. Искаше ми се да имам деца, но предвид обстоятелствата - защото секретният свят отново ме засмука, дори и в онзи момент преследвах сенки из тъмни улички - това, което се бе случило, вероятно беше най-доброто. Може би по-късно. Когато мисията най-накрая приключи, мислех замечтано...

С тази мисъл в главата, някъде между небето и пустинята, съм заспал пак и още веднъж - като че ли от нищото – отново се видях на старата яхта, да плавам през безкрайното море към умиращата светлина.

Някъде тогава чух далечен глас, който не познавах, обаче си дадох сметка - не е Бог, а пилотът на самолета, който обяви, че след петнайсет минути се приземяваме.

Свалих крака от леглото и останах така за момент. Видението на смъртта ме тревожеше повече, отколкото преди. Беше по-непосредствено и настойчиво, сякаш приближаваше.

5.

Делегация от високопоставени мъже с бели тоби и характерните куфии на червени квадратчета на главите - две имаха златни нишки, което показваше, че са членове на саудитската кралска фамилия - ме посрещна на пистата в Джеда.

Чакаха край стълбата - десетина души, брулени от силния пустинен вятър, - а още поне четирийсет с автоматични оръжия чакаха около флотилия черни джипове.

Предвождащият делегацията - единият от двамата със златни нишки в куфията - пристъпи напред, подаде ми ръка и се представи като директор на Мабахит - саудитската тайна полиция. Наближаваше четирийсет, ръкостискането му беше вяло, имаше надвиснали клепачи и харизма колкото Ангела на смъртта.

Посочи останалите от групата.

- Това са всички висши членове на моята организация. Долетяхме от Рияд преди два часа - обясни той и посочи един джъмбо без обозначения, който чакаше на съседна писта. Предположих, че толкова голям самолет им е нужен, за да превозва флотилията джипове.

Усмихнах се и вдигнах ръка, за да поздравя хората. Помислих си да попитам защо сред посрещачите няма жени, но се отказах - не биваше да започваме зле. Вместо това благодарих на директора за съдействието.

- Говорих с Дейв Маккинли преди да излетя от Турция - казах. - Вероятно ви се е обадил незабавно.

Онзи ме изгледа, като че ли съм се простил с разсъдъка си.

- Не съм разговарял с Шепота. Президент Гроувнър е разговарял с негово величество, лично.

Нищо чудно, че имахме Боинг 747 и цяла армия на разположение.

Бях пътувал до Саудитска Арабия само веднъж - при това преди много години, - но си спомнях много добре, че маниерите тук са от огромна важност, така че се обърнах към делегацията.

- За мен, като представител на американските правоохранителни органи, е чест да имам възможност да работя със славната Мабахит - излъгах с крясъци, за да надвикам вятъра. - Всички в моята организация, в цялата ни разузнавателна общност на Съединените щати, ценим вашата служба много високо.

Картър беше описал същите тези типове като „боклук, опакован в кожа“.

- Както вероятно сте известени, много скоро ще идентифицираме мъж, който се опитва да закупи ядрен спусък, или така наречената „бомба в куфарче“. Предвид легендарните умения, знания и интелигентност на Мабахит не се съмнявам, че бързо ще доведем мисията си до успешен завършек.

Хареса им. Всички се заусмихваха и закимаха, запристъпваха напред да ме целунат по бузата и да се представят. След като формалностите свършиха, се качихме на джиповете и полетяхме към далечното сияние от градски светлини.

При предишното си идване бях посетил Джеда, така че познавах града доста добре. Мога да го препоръчам с едно - ако, да кажем, искаш да се самоубиеш, но не ти стига куражът, два дни престой в Джеда ще решат въпроса.

В държава без киносалони, концерти, барове и кафенета, в които да ходят мъже и жени, магистралите бяха почти пусти. Това обаче не попречи на първия джип да пусне сирените и сигналните светлини, така че поне се движехме по плоския еднообразен терен добре озвучени.

Намалихме скоростта едва когато стигнахме до Корниш и свихме вляво. През прозореца видях главната джамия на града, с огромния паркинг отпред - място, което някога, както научих, се използвало за много по-мрачни цели, - после минахме покрай Министерството на външните работи и свихме в някаква малка уличка. Спряхме за проверка на пропускателен пункт, чиито служители приличаха на надзиратели от затвор с максимално строг режим. Вероятно бяха точно такива. Мабахит е единствената разузнавателна служба на света, която управлява своя собствена система от затвори, и не е нужна голяма лопата, за да откриеш, че обитателите й често са обект на изтезания.

Приближихме мрачна на вид сграда, влязохме в подземен паркинг и се качихме с асансьор до огромна конферентна зала, оборудвана с компютърни системи, екрани, видеотехника и остъклени помещения, пълни със сървъри.

- Добре дошли във военната стая - каза директорът.

Имаше поне стотина души - агенти и анализатори, поне на външен вид, - седнали зад бюра. Изправиха се, когато влязохме. Шефът им ме представи на арабски, после се обърна към мен:

- Кажете ни от какво имате нужда.

Обясних, че издирваме мъж на вероятна възраст между трийсет и четирийсет години и с фамилно име Ал Насури.

- Освен това за него не знаем почти нищо - добавих. - Знаем само, че има сестра, която е родена тук, в Джеда.

Казах им, че името ѝ е Лейла, дадох им рождената ѝ дата и че вероятно се е преместила със семейството си в Бахрейн. Директорът кимна, даде инструкции на подчинените си на арабски и ги пусна да действат.

Настани ме на стол до неговия, пред централната конзола, и получих възможност да наблюдавам нещо уникално. Бях чел за тези неща, разбира се, но никога не бях виждал машината на една тоталитарна държава в действие. За човек, който цени правото на личен живот и свободата си, тази гледка е ужасяваща.

Агентите изискаха сертификати за раждане, документи за болнично лечение, заявления за визи и паспорти, архивни документи за членство в джамии, записвания в училища, академични справки, конфиденциални болнични анамнези, регистрации на превозни средства и - едва ли не - записи от всички публични тоалетни в Кралството.

И това продължаваше и продължаваше - не само информация за обекта, но и всички със същото фамилно име, за да се издирят членовете на фамилията му. Всичко беше на арабски, така че нямах надежда да проследя какво правят, но наблюдавах със страхопочитание как редиците с дискови устройства премигват и търсят информацията, мъже потъваха в търбуха на сградата и се връщаха с жълтеникави папки документи, а няколко души машинописци, зад централната конзола, непрекъснато актуализираха доклада за свършеното, за да може да бъде информиран директорът.

Анализаторите и агентите от екипа се хранеха зад бюрата си, спираха колкото да си вземат кафе или да изкрещят някоя поръчка в огромното пространство, докато - след три часа, когато мястото вече беше ореяно с компютърни разпечатки и изписани листа - един от най-старшите служители се върна от архива с тънка папка официални документи, завързана с червена панделка. Заговори на шефа си учтиво на арабски и това, което каза, накара всички да спрат и да се обърнат към директора.

Той взе папката, погледна я с особените си очи, поиска последната актуализация на текущия доклад и се обърна към мен.

- Имаме всичко необходимо, агент Уилсън. Трябва обаче да призная, че съм объркан. Мисля, че е станала сериозна грешка.

- Каква грешка? - попитах и се помъчих да пропъдя острието на страха.

- Името на човека, когото издирвате, е Закария ал Насури - каза той и ми подаде копие на сертификат за раждане, на арабски.

Взех го и го погледнах за миг. Можех да мисля само едно - какво дълго, много дълго пътуване, за да се добера до този лист. Целият ми живот, в определен смисъл.

- Жената, за която стана дума - продължи той, - Лейла ал Насури, има един брат и една сестра. Братът, Закария, е роден пет години преди нея, също тук, в Джеда. Бащата е бил зоолог в Департамента по морска биология на Червено море. Изглежда, негова специалност са били изследванията върху - явно имаше трудности с латинския, но въпреки това го изрече - Amphiprion ocellaris.

Десетина души в залата се засмяха - каквото и да означаваше това.

- Риба клоун - казах тихо и започнах да разбирам. Мушнах сертификата за раждане в пластмасов джоб и го сложих до мобилния си телефон. - На английски се нарича риба клоун. Мисля, че този, когото търсим, е приел това наименование за псевдоним, може би за да се регистрира в някой интернет форум.

Директорът кимна и продължи.

- Според архивите предшествениците ми в Мабахит са познавали бащата добре. Бил е екзекутиран преди двайсет и пет години.

Сепнах се.

- Екзекутиран? - попитах. - За какво?

Директорът прегледа няколко листа и откри каквото търсеше.

- Обикновеното - пакост на земята.

- Съжалявам, но какво точно означава пакост на земята?

Той се засмя.

- До голяма степен каквото искаме. - Почти половината от хората му също смятаха, че това е смешно. - В неговия случай - продължи - означава, че е критикувал кралската фамилия и е говорел за отстраняването ѝ. - Изведнъж спря да се смее. Спряха и агентите му. Говореше се за кралската фамилия.

- Екзекуциите се изпълняват публично, така ли е? - попитах.

- Да - отговори той. - Бил е обезглавен на паркинга, пред джамията.

Наведох глава - истински кошмар. Едно публично обезглавяване е в състояние да превърне всекиго в екстремист - нищо чудно, че синът е станал терорист.

- Колко годишен е бил тогава Закария ал Насури?

Той отново погледна документите.

- На четиринайсет.

Въздъхнах.

- Има ли сведения дали е присъствал на екзекуцията? - Всичко това беше такова корабокрушение, че очаквах какво ли не.

- Никой не е бил сигурен, но няколко агенти са били на площада тогава и са решили, че е бил там. В резултат към досието на семейството е приложена снимка.

Извади стара фотография и ми я подаде.

Беше черно-бяла, направена от високо - по всяка вероятност камера за наблюдение. На нея се виждаше тийнейджър, висок и слаб, брулен от пърлещия пустинен вятър сред почти празния площад.

Езикът на тялото - пълното отчаяние в позата на младежа - говореше толкова ясно за болка и загуба, че просто нямах съмнение - беше той. Виждаше се приближаващ полицай, с вдигната бамбукова пръчка, който се опитваше да го прогони, и заради това лицето на момчето беше наполовина извърнато настрани. Не видях физиономията му, въпреки че имах негова снимка. Не си давах сметка, но това беше лош знак.

Мушнах снимката в пластмасовия джоб и директорът продължи:

- Според документи на граничните власти скоро след екзекуцията майката е взела трите си деца и е заминала да живее в Бахрейн. Не мисля, че е имала голям избор. Заради престъпленията на мъжа си щеше да е презряна сред роднините и приятелите си. Прав ѝ път. - Сви рамене. - Предвид проявите на тези хора обаче службата ни е продължила да се интересува от тях - поне през първите пет години. Бахрейн е приятелска държава и ги е наблюдавала по наша молба.

Посегна към друга папка, при което ръкавът му се вдигна и отдолу се показа златен ролекс със сапфири, който вероятно струваше повече, отколкото повечето хора припечелват за цял живот. Извади няколко листа. Реших, че са доклади на ченгета, които са наблюдавали майката и децата.

- Започнала е работа - продължи директорът, докато преглеждаше документите, - и е престанала да носи хиджаб. Какво говори това? - Погледна хората си. - Не е кой знае каква майка и мюсюлманка, нали? - Всички закимаха утвърдително.

Кой знае? Може би обезглавяването на съпруга има нещо общо с факта, че си е намерила работа и всичко останало, помислих си. Картър беше прав за тези хора, но каква алтернатива имах? В момента ни бяха нужни.

- Момчето се е присъединило към малка джамия, много консервативна и антизападна - в покрайнините на Манама, столицата. Някъде към шестнайсетия му рожден ден са му помогнали да си плати полет до Пакистан...

Стаих дъх. На шестнайсет е бил само дете, но пресметнах набързо коя година трябва да е било.

- И е заминал за Афганистан? - попитах. - Казвате ми, че е станал муджахидин?

- Да - отговори той. - Според някои хора е бил герой, свалил е три бойни хеликоптера.

Разбрах защо е пътувал до Хиндукуш, за да тества вируса, откъде е намерил експлозивите, за да минира селото, и как е успял да се измъкне от австралийците по отдавна забравени пътеки. И си спомних още един саудитец, заминал за Афганистан, за да се сражава с руснаците. И той беше фундаменталист, който страстно ненавиждаше кралското семейство и бе стигнал до идеята да атакува Америка. Осама бен Ладен.

- Значи е бил в Афганистан. След това? - попитах.

- Разполагаме само с още един документ - отговори той и извади тънка папка, завързана с червена панделка. Отвори я и взе впечатляващ на вид формуляр, написан на арабски и подпечатан с официален печат.

- Открихме го в архивите. Изпратен ни е преди повече от двайсет години от афганистанските власти. - Подаде ми листа. - Това е смъртен акт. - Както казах, станала е грешка. Бил е убит две седмици преди края на войната.

Гледах го, без да обръщам внимание на документа, загубил дар слово.

- Виждате ли, не търсите когото трябва - добави той. - Закария ал Насури е мъртъв.

6.

Наблюдавах как полумесецът се издига над Червено море, видях минаретата на градската джамия, застанали като безмълвни стражи, усетих как пустинята напира да превземе всичко и си представих, че чувам как помпите изсмукват по десет милиона барела на ден изпод пясъците ѝ.

Със смъртния акт все още в ръката, станах и отидох до прозореца, без да кажа и дума - трябваше ми минута, за да се овладея, да помисля. С усилие на волята се заставих да анализирам ситуацията. Закария ал Насури не беше мъртъв - бях убеден, че Лейла Кумали е разговаряла по телефона с брат си. Бях чул гласа му от записа и бях видял сина му. ДНК не лъже.

В такъв случай какво означаваше този смъртен акт, от толкова отдавна? Не беше нужно много време, за да видя отговора, и той беше по-лош от всичко, което бих могъл да си представя. Усетих как стомахът ми се свива на топка и, трябва да призная, за няколко кошмарни мига ми се прииска да зарежа всичко.

Знаех обаче, че белег на всяка успешна мисия - може би и на успешния живот - е решимостта да не отстъпваш, да не се предаваш. Какво беше казал Шепота? „Срещни своя Бог като войник“.

В гърба ми бяха вперени десетки погледи и аз се обърнах към тях.

- Той не е мъртъв - казах убедено. - Не е възможно. Има шестгодишен син, който носи неговата ДНК.

Видях как по лицата им пробягва тревога - да не би да искам да кажа, че саудитското разузнаване е сгрешило или е некомпетентно? Глупаво от моя страна. В отчаянието си забравих колко са важни ласкателството и добрите маниери. Стиснах веслата и бързо загребах назад.

- Разбира се, нужна е организация с уменията и опита на Мабахит - да не говорим за нейните висши ръководители, - за да видим неща, които иначе не бихме могли. - Беше толкова захаросано, че да предизвика диабет, но свърши работа - всички се отпуснаха и почнаха да се усмихват и да кимат.

Посочих документа.

- Мисля, че през последните седмици на конфликта Закария ал Насури си е купил смъртен акт - или някъде из малките уличи на Кабул, или е подкупил афганистански официален служител да го издаде.

- Защо? - попита директорът.

- Защото е бил муджахидин. Давал си е сметка, че хора като нас винаги ще го търсят. А може би още тогава е планирал да започне по-голяма война. След като старата му идентичност е била погребана, той се е сдобил с нова. Не е било трудно. Афганистан, Пакистан, Иран - целият регион е затънал в хаос, навсякъде има корупция. - Млъкнах, лице в лице с провала си. - Мисля, че някак се е сдобил с нов паспорт.

Директорът се втренчи в мен, после каза:

- Но това означава, че не знаем нито името му, нито националността му... че не знаем нищо...

- Да, така е. Не знаем нищо - отвърнах, като се опитвах да прикрия отчаянието, което ме бе обзело. - Обаче някъде - продължих - някой в арабския свят е чувал за човек на неговата възраст, бивш муджахидин, емигрант, чийто баща е бил екзекутиран в Саудитска Арабия. Колко такива има? Трябва да търсим тази следа.

Директорът се замисли и си представих как часовникът му за милиони отброява секундите.

- Ако има нещо, то няма да е в компютризираните файлове - каза той накрая. - Вече ги претърсихме почти изцяло. Може би в хартиените документи... може и да е останало нещо... от много отдавна.

Заговори бързо на арабски. Даваше нареждания. От последвалата суматоха се досетих, че им е наредено да мобилизират подкрепления, да привлекат още анализатори и специалисти, да извикат пенсионирани служители, които има шанс да си спомнят нещо. Десетки от по-старшите агенти станаха, грабнаха лаптопите и цигарите си и тръгнаха към асансьорите.

Директорът ги посочи.

- Това е основната група за издирването. Те ще се заемат с хартиените документи. Скоро тук ще има още двеста души, но съм сигурен, че няма да стане бързо - горе има апартамент, защо не отдъхнете малко?

Благодарих му, но знаех, че няма да мога. Погледнах си часовника - оставаха шест часа до уговореното ми обаждане на двамата в Овалния кабинет. Обърнах се към прозореца и се загледах в обсипаното със звезди небе. Някъде там, навън, имаше пустиня толкова голяма, че я наричат Море на пустотата. И пак се замислих за Сарацина.

Т. Е. Лорънс - Лорънс Арабски - е познавал тази част на света и природата на хората. Той казва, че будните мечтатели са опасни хора - опитват да живеят мечтите си и да ги превръщат в реалност. Мечтата на Закария ал Насури беше да унищожи всички нас. Моята беше да го заловя. Питах се кой от двамата ще се събуди една сутрин, за да разбере, че кошмарът му е започнал.

7.

Коридорите продължаваха е километри. От всяка страна имаше шестметрови автоматизирани складови конструкции, които се издигаха като паметници - просто въвеждаш номер от каталога, име или някакъв друг елемент от наименованието на документа и конструкциите се задвижват, за да открият нужните архивни кутии. Имах чувството, че се намирам във вътрешността на гигантски компютърен диск.

Имаше осемнайсет еднакви етажа, до един запълнени с хартиени архиви - суровите данни от години следене, предателства и подозрения. Скритият под регионалната централа на Мабахит и свързан с централен атриум комплекс изведнъж се изпълни с хора, търсещи из рафтовете и измъкващи кутии с документи. Директорът бе удържал на думата си и бе докарал тук всички агенти и служители, които бе успял да открие.

Бях слязъл от конферентната зала и сега седях до неколцина старши агенти в команден център, увиснал над атриума. Наблюдавах как на всеки етаж екипи мъже разгръщат жълтеникави папки и претърсват планини от информация, за да открият някаква следа, някакво споменаване на човека, чийто баща е бил екзекутиран в Саудитска Арабия преди толкова много време.

Три часа гледах как ровят, три часа в хранилище без прозорци, сред мъже, които не докосват алкохол, но пушат по две кутии цигари на ден, три часа отброяване на всяка минута, и бях толкова близо до отчаянието, колкото изобщо бих могъл да бъда. Естествено, когато един от седящите край мен каза, че първият екип тръгва да разговаря с хора, които биха могли да допринесат с нещо за възстановяването на прекъснатия разказ, грабнах сакото си и тръгнах с тях.

Тримата агенти бяха корави мъже. Най-младият беше на двайсет и няколко и интелигентността му беше колкото на растение - имах чувството, че се налага да го поливат, за да не изсъхне, Взехме още осем от колегите им и потеглихме в конвой от черни джипове с толкова затъмнени прозорци, че все едно пътувахме в полунощ. Сигурен съм обаче, че изпълняваха истинската си цел идеално - обикновен човек нямаше как да не изпита страх, когато ги види да минават.

Кръстосвахме простиращия се на километри град - четири и половина милиона същества, закотвени сред пустинята, половината от които по всяка вероятност служители на Арамко - най-голямата нефтена компания на света - и разпитвахме за семейство, изчезнало преди много-много години. Седяхме в маджлис - официалната гостна на по-бедните къщи, далече от центъра на града - и разпитвахме мъже, чиито ръце трепереха, виждахме чернооки хлапета да ни наблюдават от тъмни коридори, зървахме жени, покрити от глава до пети с бурки, да бързат да се отдалечат при пристигането ни. Посетихме един възрастен човек, Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши - държавния екзекутор, обезглавил бащата на ал Насури, - с надеждата осъденият в последния момент да е споменал нещо за кариерата или бъдещето, което желае за сина си. След това отидохме до скромна малка къща, достатъчно близо до водата, за да усетя миризмата на сол, и поради някаква причина, която не можех да обясня, я снимах с мобилния си телефон. Това беше родната къща на ал Насури и разпитахме човека, който се бе нанесъл там, след като семейството заминало, защото би могъл да е чул нещо през следващите години.

Никой не знаеше нищо.

Най-накрая решихме да починем и спряхме в крайпътно заведение, за да пием кафе. Седяхме вън и слушахме разказите на двайсетгодишния идиот за момичето, което срещнал в Мароко, когато телефонът иззвъня и ме поканиха да се прибера незабавно.

Екипът беше събран в единия край атриума, където имаше няколко работни места. Пространството все така беше изпълнено с цигарен дим. Директорът стоеше край една маса пред отворена кутия от архива и още много други струпани на пода наоколо. От тях се показваха пожълтели доклади, транскрибирани разговори с информатори, клюки и слухове.

Директорът обясни, че стигнали до кутия, която съдържала материал без стойност, както смятали, за някои консервативни джамии в Бахрейн.

- Една тънка папка обаче се оказа интересна - каза той. - Отнася се за малка джамия край Манама, столицата.

Погледна ме, за да види дали разбирам последиците от това, което ми говори.

- Джамията на Закария ал Насури? - попитах. Стараех се да говоря спокойно, да не издавам пристъпа на надежда, който ме обзе.

Той кимна.

- Папката съдържа обичайния кух анализ и няколко непълни регистъра на членовете, но сред тях беше заровено това. - Вдигна документ от три страници на арабски. - Преди пет години наш агент от ниско ниво разговарял със саудитец от благотворителна организация, който доставял храни и медикаменти на бежанците в Ивицата Газа. Докато разтоварвали камиони за някаква порутена болница, чул за човек, докаран същата вечер, след израелско ракетно нападение. Когато свършил работата си, се качил горе, за да поговори с ранения и да разбере дали може да му помогне с нещо. Мъжът, който имал рани от шрапнели близо до гръбначния стълб, периодично изпадал в делириум и се свестявал, така че саудитецът прекарал с него почти цялата нощ.

Директорът млъкна за момент, погледна документа, прецени фактите.

- Както изглежда, раненият е бил лекар и в един момент, в полусъзнание, споменал, че някога е членувал в джамия в Манама. Това е причината докладът да попадне точно в тази папка. Всички сметнали, че е от Бахрейн, обаче няма как да е било така, защото по-късно, отново в полусъзнание, човекът казал, че баща му бил обезглавен публично...

Наведох се напред толкова бързо, че насмалко да падна от стола, и казах:

- В Бахрейн няма публични обезглавявания.

- Точно така. Има само в една страна.

- Саудитска Арабия - отвърнах.

- Да. Изглежда, мъжът е пътувал с кола, с жена си, палестинка, и детето си, когато са попаднали под ракетен обстрел. Никой не знае дали колата е била цел, или е пострадала случайно. Жената умира, но не веднага. В бълнуването си той разказал, че я държал в ръцете си и тя го накарала да обещае - да обещае пред Аллах, - че ще се грижи за детето им. Момчето оцеляло с леки наранявания...

- Хвала на Аллах - казаха всички наоколо на арабски.

- Но майката е знаела, че за детето трагедията е двойна. Не само губело нея, но и е страдало от...

- Синдрома на Даун - казах високо.

- Откъде знаете?

- Определено е той. Ал Насури - казах и се изправих, защото трябваше да освободя прилива на нервна енергия. - Това е неговият син, виждал съм момчето. Къде го е изпратила болницата? В сиропиталище?

- Точно така.

- Което се поддържа от Бригадите на мъчениците на Ал Акса? Виждал съм разписките. - Сега разбрах защо Лейла Кумали не е изпращала парите на УНИЦЕФ.

- Какво друго? - попитах, може би малко по-рязко, отколкото предполагат добрите маниери, но всички бяха под пара и никой не забеляза.

- Името на убитата жена е Амина Ебади - поне това име е използвала, защото много палестинци използват псевдоними или партизански имена. Опитахме да я открием, но не намираме нищо.

- Добре, а той? Докторът? - попитах. Гласът ми трепереше от напрежение. - Този, който е разговарял с него, научил ли е с какво име се е движел?

- Това е странното. Докторът бил в ужасно състояние, но когато саудитецът се върнал на следващата вечер, бил напуснал болницата. Вероятно се е изплашил да не би да е казал нещо излишно, докато е бълнувал.

- Името му, директоре! Имаме ли име?

- Не.

Вторачих се в него.

- Значи нямаме нищо? Нищо повече?

Той кимна.

- Преровихме всичко. Първоначалният доклад не е бил последван от никакви действия. Сметнали са, че не е от особено значение...

- До този момент - казах с горчивина. Наклоних глава назад и опитах да дишам. Новината сякаш изсмука въздуха - и енергията - от помещението. Агентите и директорът ме гледаха с очакване, но аз трябваше да мисля.

Знаех повече за Закария ал Насури, отколкото той би искал да знае който и да било таен агент. Знаех, че е роден и израснал в Джеда, че е присъствал, потресен, на площада, на който са обезглавили баща му, и че майка му е заминала да живее в изгнание в Бахрейн. Знаех името на джамията в Манама и че останалите ѝ членове са му помогнали да замине за Афганистан, за да се бие с руснаците. Че в края на войната си е купил смъртен акт, някак се е сдобил с нов паспорт и е изчезнал в необозримия арабски свят. Че е учил медицина, дипломирал се е като лекар, срещнал е палестинка, която е използвала името Амина Ебади, и се е оженил за нея. Че двамата са работили в недокументираната беззаконна граница - бежанските лагери в Ивицата Газа, ада на земята, ако има такова нещо. Сега знаех, че семейството е пътувало с малкото си дете, когато колата им е била ударена от израелска ракета, при което майката е умряла, а докторът е бил ранен. Детето е било взето в сиропиталище, а докторът вероятно е помолил сестра си, Лейла, да помогне. Изпълнен с омраза, без семейни отговорности, с помощта на знанията си, придобити като лекар, и с пороя информация, която може да се открие в интернет, се е заел със синтез на вируса на едрата шарка. Върнал се е в Афганистан, за да го изпробва - и тогава го чухме да говори по телефона, разтревожен за любимото си дете, единствената връзка с покойната му съпруга.

А след това? След това музиката спираше и нямаше нищо. Кой е той сега, какви имена използва и - по-важното - къде е?

- Път назад - казах тихо. - Някак буташ напред, а откриваш път назад.

Никой не знаеше дали си говоря сам, или предлагам нещо на всички. Вероятно и аз самият не бях наясно.

- Това е всичко, което знаем за този човек - каза директорът и посочи с жест етажите с автоматизирани рафтове. - Нямаме име, самоличност или някаква следа. Поне не тук.

Беше прав и тишината погълна всичко. Мобилизирах се и през димната завеса погледнах хората му. Вече нямаше път назад, за никого от нас, надеждата си бе отишла и знаех...

Бяхме го изпуснали.

Постарах се да не показвам отчаянието си и леко изправих рамене. Бил винаги ми казваше, че няма оправдание за лошите маниери, а аз дължах нещо на саудитците.

- Направихте повече, отколкото се надявахме - казах тихо. - Задачата беше неблагодарна, но вие се справихте с талант и умения. Благодаря ви от цялото си сърце.

Може би за първи път чуваха искрена похвала вместо кухи ласкателства и долових гордостта по лицата на мнозина от тях.

- Jazak Allahu Khairan - казах накрая. Произношението ми беше кошмарно, но пък това беше една малкото цели фрази на арабски, които си спомнях от предишното си посещение. Беше традиционен начин да благодариш: „Нека Бог те възнагради с благословия“.

- Wa iyaki - отговориха всички и се усмихнаха на опита ми. Отговорът означаваше: „И теб също“.

Това беше сигналът, от който се нуждаеха всички. След това се надигнаха и започнаха да събират нещата си. Останах на мястото си, сам, отчаян. Трябваше да открия нов път напред, маршрут, пътека. Трябваше ми чудо.

Спуснах се през каталога на професионалната си памет, оставих ума си да се рее из всички неконвенционални пътеки, но се върнах с празни ръце.

Бях идентифицирал Сарацина, но не го познавах, бях го открил, но не знаех къде да го намеря, той беше някой и никой. Това беше истината и нищо на света не можеше да я промени.

Погледнах си часовника.

8.

Беше най-лошият телефонен разговор, който ми се е налагало да провеждам. Никой не се ядоса, никой не ме обвини за нищо, обаче усещането за провал и страх беше навсякъде.

След като се сбогувах с директора на Махабит, един от черните джипове ме откара до добре охранявания корпус на консулството на Съединените щати. Картър от Бейрутския офис се бе обадил предварително и ги бе уведомил за присъствието ми, така че не се бавих много около преградите за самоубийци и постовете на охраната.

След като влязох, младият дежурен реши, че имам нужда от легло за нощта, и ме поведе към апартамента за гости, обаче го спрях по средата на пътя към асансьора и му казах, че имам нужда от телефон в зоната ТЕМПЕСТ на сградата - място, създадено специално с цел предотвратяване на електронното подслушване. С Мабахит може и да се бяхме разделили с добри думи, но това не означаваше, че им имам доверие.

Дежурният служител се поколеба - може би се чудеше кой точно съм, - после се зае с електронните ключалки на бронираните врати, за да ме заведе дълбоко в сърцето на сградата. Минахме през пункт за вътрешна проверка за сигурност, където ми обясниха, че влизаме в секция, заета от ЦРУ, след което попаднах в малка стаичка, в която имаше само бюро и телефон. Това е най-семплото място, което можете да си представите, пък било то и заради пълната липса на каквито и да било звуци.

Затворих вратата, активирах електронната ключалка, взех слушалката и поисках от оператора да ме свърже с Овалния кабинет.

От другата страна вдигнаха веднага и чух гласа на президента - беше ясно, че е уморен, но пък духът му беше приповдигнат, защото очакваше добра новина. Бях му казал, че ще науча цялото име на Сарацина, датата на раждане, вероятно ще имам и снимка - разполагах с всичко това, но просто не бях предвидил, че ще е безполезно.

Чух и гласа на Шепота - каза, че също участва в разговора, и мисля, че се досети от сдържания ми поздрав, че се задава катастрофа: като всеки добър водещ офицер, той също умееше да преценява много точно нюансите в поведението на агентите си. Така че попита направо:

- Какво има?

Казах им всичко директно, спокойно и твърдо, като съобщенията за катастрофи, които всеки ден четем във вестника. Казах, че въпреки усилията ни и големите надежди отпреди няколко часа отново не разполагаме нищо, с което да работим. С абсолютно нищо.

Последва ужасяваща тишина.

- В един момент сме наперени петли, в следващия - перушина за бърсане на прах - каза Шепота след малко. - Това е провал...

- Проснати сме по очи и нямаме време - добави президентът. Умората, вече без предишната надежда, се усещаше безпогрешно.

- Ами другите? - попитах. - Нещо от другите?

- Сто хиляди души и нищо - отговори Гроувнър.

- Мисля, че не сме имали шанс. Попаднали сме в съвършената буря... - заговори Шепота.

- Чиста кожа, солов играч - прекъснах го.

- Чиста кожа, да. Обаче не е съвсем соло - отвърна той.

- Какво имаш предвид?

- Афганистан. Някой му е помагал, поне за кратко. Солов изпълнител не би могъл да хване трима заложници.

Беше прав, но това не ми се струваше важно, а и президентът вече се беше включил.

- Да хванем жената - Кумали ли беше? - възможно най-бързо. Това ли е планът? - попита той Шепота.

- Да. Пилигрим смята, че тя е в неведение - така ли е?

- Повече или по-малко - отговорих. - Шепота може да ви е казал, господин президент, че тя има начин да се свързва с него, но според мен във връзката има система за предупреждение. Разместена буква, използване на друга дума - ще го предупреди да се скрие.

- Може и да си прав - каза президентът. - Купил си е цял смъртен акт. Значи е умен. Но трябва да опитаме.

- Ще изпратя екип възможно най-бързо - каза Шепота. - Ще я изведем от Турция и ще я преведем в Ярка светлина.

Ярка светлина беше кодовото название на Дои Сам Муан, тайния затвор на ЦРУ, на границата между Бирма и Тайланд, който бях посещавал. Говореше се, че ако някой потъне в Ярка светлина, повече няма да се появи. Беше странно - предвид магнитуда на събитията, които очаквахме, - но не можех да не мисля за малкия симпатяга и какво би се случило с него. Отново щеше да попадне в сиропиталище, в Газа или в Турция най-вероятно. Където и да е, вече нямаше да има поклони и смях.

- Призори ще издам президентска заповед - продължи Гроувнър - и ще затворим границите. Ще изолираме страната възможно най-добре - летища, земни пунктове, пристанища, всичко, което можем.

Беше очевидно, че се насочват към теорията за човешки вектор, но дори и да се окажеха прави за начина на разпространение на заразата, всяка година в страната влизаха поне по половин милион нелегални имигранти - добра индикация, че опитите за по-добра охрана на границите няма да са от особена полза. Както беше казал възрастният вирусолог - рано или късно всички ние ще седнем на пиршество от последици.

При все че не мислех, че планът им ще успее, замълчах. Нямах алтернатива, така че би било проява на заядливост да разбия идеята им на пух и прах, без да мога да предложа нещо по-добро. Те правеха всичко възможно да спасят страната - толкова по въпроса.

- Не е нужно да тръбим, че е едра шарка - предложи Шепота.

- Можем да кажем, че е много заразен птичи грип - колкото и да е страшен, няма да предизвика същата паника. Ако обявим, че е едра шарка, нещата ще излязат от контрол - както връх Еверест създава свой собствен климат.

- Не - възрази Гроувнър. Очевидно и той беше мислил по въпроса. - Какво ще стане, когато истината излезе наяве? Единствената ни надежда е да си сътрудничим с обществеността – когато имат шанс, американците винаги се оказват достойни граждани. Ако ги предадем, ще ги загубим. Един вектор, една следа - само това ни е нужно и ще можем да го проследим назад. Освен това възнамерявам да пусна ваксината. Не знам дали ще има някаква полза от нея, но трябва да опитаме всичко и да използваме каквото имаме.

- Да, господин президент - каза Шепота. - Да приберем ли Пилигрим?

- Ще замина за Газа - казах аз.

Шепота се съвзе първи.

- Сам американец в Газа? Без легенда? Веднага ще дойдат с бомби и бейзболни бухалки. Ще умреш за по-малко от ден.

- Говорих със саудитците. Те имат на място хора, които могат да помогнат.

- Това означава, че въжето ще е наполовина по-късо.

- Ал Насури е бил там. Това е единствената следа, която имаме.

- Не си длъжен да го правиш - каза президентът. - Това, че не си го намерил, не те злепоставя по никакъв начин. Напротив. Когато се срещнахме за първи път, казах на Шепота да те остави да действаш. Казах му, че си най-интелигентният кучи син, който съм виждал. Не си давах сметка, че си и най-добрият. Справи се повече от добре.

- Благодаря - казах тихо.

- Няма да ти изпратя президентско благодарствено писмо - добави той в опит да разведри тона. - Вече си имаш.

- И топките за голф - отвърнах.

Засмяха се и това ми даде шанс.

- Може ли да помоля за нещо, господин президент? - казах.

- Слушам - отвърна той.

- Има един хакер... когото извадихме от Левънуърт и който свърши чудесна работа. Възможно ли е да не го връщаме там?

- Искаш да го помилвам, така ли?

- Ако е възможно - отговорих.

- Какво ще кажеш, Шепот? Познаваш ли този тип?

- Да. Наистина свърши чудесна работа. Подкрепям.

- Добре. Ще взема името му от Шепота и ще напиша заповедта.

- Благодаря, господин президент - успях само да кажа. Мислех си как Battleboi ще прегърне Рейчъл, когато научат новината.

- Късмет, Пилигрим - каза президентът и с това разговорът приключи. - Надявам се да се видим пак, при по-добри обстоятелства.

Не прозвуча много уверено.

Линията прекъсна. Останах в звукоизолираната тишина и си помислих, че това са може би последните мигове покой, които ще имам за много време. Може би въобще.

Газа.

Шепота беше прав - това е едно от най-опасните места на света.

Единственото добро там беше, че нямаше накъде да отплавам: поне нямаше да ме чакат никакви стари яхти с кърпени платна.

Навсякъде другаде, но не и в Газа.

9.

Понеже страната била Германия, камионите пристигнали точно навреме. Било минута след шест и валял лек дъжд, когато минали през портала на „Хирон“.

Точно както стотици пъти преди това шофьорите минали покрай стъклената фасада на административната сграда и покрай халетата на фабриката и стигнали до товарните рампи отзад. Склададжията - висок мюсюлманин, чието име никой от шофьорите не си спомнял съвсем точно - вече бил на електрокара, готов да товари кашоните медикаменти за износ в Америка. Не казал нищо - той и бездруго рядко говорел, - но шофьорите го харесвали - работел бързо и като че ли бил доста по-интелигентен от повечето си колеги.

Пратката била голяма - включвала всичко, от палети с ваксини до кашони с антибиотици, милиони дози различни лекарства, - но въпреки това Сарацина товарел камион за по-малко от пет минути. Всички документи били готови, така че шофьорите знаели - щом той е на смяна, няма нужда да проверяват - всичко било съвсем точно.

Грабнали книжата, изтичали през дъжда, скочили в кабините и се насочили към магистрала А5 за отрицателно време.

Ако били погледнали в огледалата за обратно виждане, което никой от тях не направил, щели да видят, че Сарацина все още е на електрокара - и че гледа замислено след тях. Знаел, че дъждът и ремонтните работи по магистрала А5 - винаги имало ремонтни работи на А5 - ще ги забавят малко, затова и той бързал, но не много, така че те щели успеят да стигнат за съответните полети.

Накрая навел глава, опрял чело на ръцете си и се отнесъл някъде между молитвата и изтощението - всичко било свършило, вече не било в неговите ръце и облекчението било толкова всеобхватно, че усетил сълзи да парят клепачите му. Смазващата отговорност на последните три години, огромното бреме от това, че върши работата на Аллах, изчезнали. Оръжието било в свободен полет и съдбата на мисията, благополучието на държавите, оцеляването на невинността, колкото е останала на света, зависела от система за граничен контрол, която според Сарацина била толкова рехава, че на практика не съществувала. Но това не било под негов контрол: той бил направил възможното и сега всичко било в Божиите ръце.

Със засилващо се усещане за свобода най-накрая вдигнал глава, слязъл от електрокара, влязъл в склада, отишъл при шкафчето си и го изпразнил. За първи и единствен път, откакто бил на работа в „Хирон” не изчакал смяната си да свърши. Вместо това метнал раницата си на рамо, измъкнал се незабелязано покрай охраната на портала и - изпълнен с въодушевление - тръгнал по пустата улица в ситния дъжд.

Върнал се в малката си квартира - там имало само легло, маса и умивалник в единия ъгъл, - изпразнил шкафовете от хранителни продукти, опаковал останалите си дрехи в раницата, хвърлил ключа на масата, излязъл и затръшнал вратата. Не направил опит да вземе заплатата, която му дължали, да прибере депозита си за квартирата или да се сбогува с мъжете от джамията на Вилхелмщрасе, проявили такава щедрост към него - изчезнал също така тайнствено, както се бил появил.

Тръгнал бързо през събуждащия се град към железопътната гара, купил си билет и след няколко минути експресът за Франкфурт се появил. Той извадил багажа и медицинската си чанта от шкафчето за дългосрочно съхранение, отишъл до тоалетната и там се върнал към облеклото и идентичността на ливански лекар, който е бил на конференция в Месе.

От седмици, с приближаването на края на мисията му, все по-често мислел какво ще прави след това - нямал желание да остане в Германия, нямал причина да се върне в Ливан. Знаел, че до дни модерната чума - черната шарка, както я наричал за себе си - ще изпълни общественото съзнание. Ще започне бавно, като кибритена клечка в слама, но бързо ще се превърне в това, което учените наричат самоусилващ се процес - експлозия, - и цялата плевня ще пламне.

Америка - големият неверник - ще рухне, смъртността ще бъде астрономическа. Лишен от защитника си, Израел ще стане уязвим и ще падне в ръцете на враговете си. Икономическата активност ще се срине, цените на петрола ще паднат и управляващият саудитски елит - който няма да може повече да купува собствения си народ или да търси подкрепа от Съединените щати - ще започне страховити репресии и с това ще посее семената на собственото си унищожение.

В близко бъдеще светът ще се затвори и пътуванията ще станат невъзможни, защото държавите ще потърсят спасение в карантината и изолацията. Някои ще се справят по-добре от други и макар че един милиард души са измрели от едра шарка през стоте години преди победата над болестта, в ново време не се е появявало нищо подобно - СПИН е далеч от това - и никой няма да е в състояние да предвиди накъде ще потекат реките на заразата и къде ще завият.

И докато времето за умиране - както го бил нарекъл - приближавало, той все повече се убеждавал, че каквото и да се случи, иска да е със сина си. Ако загубят живота си, значи такава е била волята Божия, а той искал единствено да е с детето си, за да може да го прегърне и да му каже, че няма от какво да се страхува на този или в другия свят. Ако по Божията воля останат живи, тогава щял да го заведе в Афганистан, при първа възможност. И заедно ще се разхождат по сенчестите брегове на реките, може би ще му покаже склоновете, където е свалил хеликоптерите. И когато лятото премине в есен, ще отидат в далечните долини, където е крепостта на Абдул Мохамад Кан. Какво по-добро възпитание можеш да дадеш на сина си от примера на вярващите и смелите? И когато му дойде времето - ще се върнат в Саудитска Арабия, ще се смеят и ще живеят заедно в земите, които са най-близо до душата на баща му.

Да бъде със сина си! Тази мисъл го поддържала през цялото време в Карлсруе. Една вечер отишъл в някакво интернет кафе и потърсил в Мрежата къща под наем, подходяща за един вярващ мюсюлманин и сина му, в Милас.

Да, щял да се появи във Франкфурт отново като лекар, да вземе влака до летището и да се качи на самолет. Щял да лети до Бодрум.

10.

С частен турбореактивен самолет на пълна тяга полетът от Джеда до Ивицата Газа, късчето отчайваща мизерия, вклинено между Израел и Египет, дом на половин милион араби без държава и поне двайсет групировки, определяни от Държавния департамент като терористични, трае около два часа.

Централата в Бейрут се беше погрижила вместо кичозния червен Гълфстрийм на търговеца на оръжие да получа „Лиър“, собственост на ЦРУ, който беше в три оттенъка на бежовото. Поне не предизвикваше мигрена. От една страна, това беше предимство, но от друга - вътре нямаше легло, а това впоследствие се оказа от значение. Бях принуден да седя и тъй като долу нямаше нищо за гледане освен безкрайни петролни полета, единствената ми компания бяха собствените ми мисли.

И трябва да кажа, че тази компания беше гадна. Не смятам, че съм суетен, обаче определено имам предостатъчно професионална гордост. Седнал в самолета, на десет хиляди метра височина, нямаше къде да се скрия, особено от истината. Бях се срещнал фронтално със Закария ал Насури и той ме бе победил.

Може и да не съм имал никакъв шанс - той беше твърде добър, твърде умен, твърде далеч напред, за да мога да го стигна. Този човек беше откарал негасената вар в планината Хиндукуш. Негасена вар на товарни коне - осемстотин километра през едни от най-непристъпните терени на света! И беше планирал всяка стъпка, всяка подробност.

Несъмнено беше, че ако е способен на това, е предвиждал един ден хората от моя бранш да опитат да го открият. Като беглец в прясно навалял сняг, беше заличил следите си. Беше купил смъртен акт преди повече от двайсет години и след това се беше снабдил с фалшив паспорт. Може би беше толкова напред, че изобщо да не можем да го хванем.

Така или иначе, доколкото бях в състояние да видя, нямаше какво друго да направим. От десетимата, които знаеха тайната, осемте представители на правителството не само бяха опазили мълчанието, но и действаха с възхитителна бързина. Без да се хваля, другите двама от групата - Шепота и аз - бяхме сред най-добрите, при това въоръжени с всички ресурси и технологии, които можеше да осигури най-силната държава на света. Бяхме първокласни хищници и като такива бяхме програмирани да преследваме плячката...

Спрях мисълта си, за да се коригирам. Не всеки хищник преследва. Сещах се най-малко за един, който не го прави. Акулата преследва, обаче крокодилът се спотайва тихо в тръстиките и чака плячката да дойде при него.

Тогава си дадох сметка къде е грешката ни - преследвахме го, а би трябвало да му заложим капан. При директно преследване нямахме никакъв шанс - той беше твърде умен. Ако обаче попаднеше в капан, преднината му щеше да е без значение.

Разполагахме ли с още време? Може би имаше начин да изиграем още една карта, да хвърлим зара още един път, може би в пълнителя беше останал още един, последен патрон. Трябваше някак да извадим този звяр от сенките, да го накараме да дойде до мястото за водопой.

Гледах през илюминатора, както ми се стори, цяла вечност. Не виждах облаците или нефтените сонди, но повярвах, че все още имаме шанс. Вярата ми се крепеше само на едно - урока, който научих преди толкова много време в кабинета на един банкер в Женева. Любовта не е слаба, любовта е сипна.

Разкопчах колана на седалката и се изправих. Залитнах. Не бях усетил, че малкият самолет е попаднал в турбулентни въздушни маси, които го клатят и тресат, издигат и спускат, но нямах време да мисля за това. Тръгнах към предната част на салона, едва не ударих тавана с глава при едно внезапно пропадане, хванах се за облегалката на близката седалка, после наполовина пропълзях, наполовина прелетях останалото разстояние до малкия шкаф, в който се намираше сигурният телефон на ЦРУ.

Грабнах слушалката и набрах номера.

11.

Шепота отговори почти веднага, но гласът му, дори по-тих от обикновено, беше толкова дрезгав, че съскаше като киселина върху метал - твърде много стрес, твърде малко сън, твърде много разочарования за главата само на един човек.

Казах му каква грешка допускаме, като опитваме да настигнем Сарацина, и обясних какво искам да опитам - без подробности, само в най-общи линии. Слава богу, беше достатъчно опитен, за да не се налага да обяснявам с тебешир пред черната дъска.

Казах, че трябва да задържим прехвърлянето на Кумали и да убедим президента да не бърза с обръщението към нацията.

- Трябва ми време, за да се получи, Дейв - казах му.

Той опита да се засмее.

- Искаш от мен единственото, което нямаме - възрази и отново чух годините в гласа му. - Не можем да отлагаме. Говорих с него преди двайсет минути. Невъзможно е.

Започнах да излагам аргументите си, да го моля и умолявам, а накрая, когато това не доведе доникъде, му казах ядосано, че трябва да ме слуша, защото съм най-добрият агент от своето поколение и - мътните го взели - казвам му, че още имаме шанс! За момент той не отговори, а аз си дадох сметка, че суетата в думите ми, толкова неприсъщи за мен, го е сепнала. Каза ми да чакам.

И се вкопчих в това, буквално и преносно, докато пропадах през турбулентния въздух, а той разговаряше с президента по друг телефон. След няколко минути чух стъпките му по дървения под в домашния му кабинет.

- Говорих с Гроувнър - каза ми. - Той не смята, че ще излезе нещо, не вярва, че ще се получи...

- Боже! - прекъснах го. - Обясни ли му къде сме сбъркали?

- Разбира се, че му обясних - отговори Шепота троснато. - Казах му, че сме яздили в група, като хайка, а е трябвало да сме като бандити, които изчакват влака в засада, за да го оберат. Как ти се струва това? Достатъчно ясно ли е?

- И въпреки това не се съгласи?

- Не ме остави да довърша. Каза, че не вярва да се получи, но също така каза, че вярва в теб. Имаш трийсет и шест часа.

Заля ме облекчение. Още един шанс за спасение, още един шанс за изкупление.

- Благодаря - казах. И наистина бях благодарен.

- Дръж ни в течение. Ако нещата започнат да се разпадат, той иска да го научи незабавно. Обръщението към нацията е написано. Каза, че не иска да слуша за надежди и не иска желаното да замъглява логиката. Ако е лайно, не се опитвай да го лъскаш.

- Добре - отговорих.

- Имаш номера ми, ще ти дам още един, ако се натъкнеш на проблем. На Гроувнър.

Въпреки че паметта ми е добра, не исках да ѝ се доверя, затова извадих мобилния си телефон и записах номера при номерата за бързо набиране, под този на полицията. Все още натисках бутоните, когато Шепота продължи:

- Добре. Значи разполагаме с трийсет и шест часа и идея за план. Сега трябва да го изработим с детайли. Коя е първата стъпка?

- Телефонен разговор - отговорих. - Не можем да го направим ние - трябва да прозвучи реалистично. Кой е най-високопоставеният актив, който имаме в турското разузнаване?

Предвид стратегическото значение на страната знаех, че ЦРУ - както и всяка друга сериозна разузнавателна агенция по света - е отделило години, за да отгледа свои агенти в МИТ

Шепота не отговори - карах го да коментира една от най-зорко пазените тайни на страната.

- Дейв? - подканих го.

- Можем да използваме някого - отговори неохотно.

- Кого? — Знаех, че прекалявам, но трябваше да знам с какво разполагам.

- За бога, не ме питай това.

- Кого?

- МИТ имат двама заместник-директори - отговори той накрая. - Единият е отраснал с „Уолмарт“, но предпочита „Гучи“, ясно ли ти е?

- Мамка му! Заместник-директор!? - отвърнах стъписано. Въпреки годините, прекарани в Дивизията, все още се стрясках от мащабите на предателството в секретния свят. - Няма да му хареса да направи каквото искаме - отбелязах.

- Няма да има избор. Ще го заплаша, че ще го издам на правителството му. В Турция може би още бесят националните предатели. Чакам подробностите. - Чух шумолене на хартия - готвеше се да записва.

Когато свърших, той прочете точките една по една, но се оказа, че не просто ги е записал - беше ги подобрил и редактирал в движение, така че още веднъж благодарих на Бог, че имам такъв страхотен водещ офицер.

- А сега какво? - попита той. - Да му се обадя и да го накарам да го направи?

- Да. Със скоростта на светлината, ако искаме да имаме шанс.

Затворих и докато Шепота пускаше бомбата на главата на заместник-шефа на МИТ, аз задумках по вратата на пилотите. Чух гласа на единия по интеркома.

- Какво има?

- Промяна в плана. Зарязваме Газа. Летим за Бодрум.

Вратата се отвори рязко.

- Къде е Бодрум?

Казах му и отново се обърнах към шкафа с телефона. Трябваше да позвъня на още едно място.

12.

Когато телефонът му иззвънял, Брадли бил в някакъв бар в Истсайд. Не някакво си хипстърско заведение с „тапас“ и „дегустационно меню“, а истински бар, с просмукан в стените никотин и питиета, достатъчно силни, та да ти се сгърчат пръстите на краката. Последни останки от автентичния Ню Йорк - бар на ченгета, с други думи.

Бил на почерпка за пенсионирането на някакъв стар колега и поради акустиката в заведението единственото място, където можел да се измъкне от тълпата и шума, било отпред, на улицата. В резултат излязъл под дъжда с бутилка бира в ръка - и застана на предната линия на секретния свят.

- Къде си? - попита.

- В самолет на ЦРУ, над Йордания - отговорих. Нямаше смисъл да увъртам, исках да го стресна. - Веднага щом затвориш, искам да се обадиш на този, на когото предаваше съобщенията ми. Казва се Дейвид Маккинли и е директор на разузнаването на Съединените щати.

Чух как дъхът на Брадли секна.

- Мамка му! Аз си мислех...

- Забрави какво си си мислел. Кажи на Дейв, че бързо имам нужда от пилот. Ще уреди хеликоптер, за да стигнеш до летището, и там ще се качиш на правителствен самолет.

- Къде ще летя? — попита той.

- За Бодрум. Маккинли ще се погрижи за документите. Ти си детектив от нюйоркската полиция, който разследва убийството на Ингрид Кол.

- Коя е Ингрид Кол?

- Така се казва жената, която открихте в „Истсайд Ин“.

- Откъде знаеш?

- Ще ти обясня по-късно - прекъснах го и благодарих на Провидението за Камерън и онази, която се представяше за Ингрид - престъпленията им ме бяха вкарали в Турция и най-малкото ни бяха дали шанс.

- Ще те взема от летището - казах. - И... Бен... Не забравяй да си вземеш оръжието.

На десет километра височина, след като сменихме курса към Бодрум и турбулентността най-накрая намаля, си помислих, че няма да му е нужно, ако всичко върви по план. Но пък, от друга страна, случвало ли се е това изобщо някога?

13.

Въпреки енергичните възражения заместник-директорът на турската МИТ се обади по телефона двайсет минути след разговора ми с Шепота. Обади се на Лейла Кумали всъщност.

Разбира се, аз не слушах разговора, но по-късно получих преведена на английски транскрипция. Дори и от този текст, лишен от емоции и настроения, не беше трудно да се види, че човекът от МИТ е майстор в занаята си. Накара един от асистентите му да позвъни на Кумали и да уговори с нея час, в който тя да се обади на шефа му. Даде ѝ номера на централата на МИТ и докато я прехвърляха от служител на служител, тя несъмнено си е дала сметка с колко властен човек разговаря.

Той ѝ казва много учтиво, че има нужда от помощ във връзка със строго поверителен въпрос, който се отнася за посетител от чужбина. Бог знае какво облекчение е изпитала, когато е разбрала, че не разследват нея.

- Доколко познавате Дейвид Броуди Уилсън? - пита той.

В транскрибирания текст тук бе отбелязана пауза - Кумали вероятно е преодолявала изненадата си, - но заместник-шефът я окуражава.

- Нужни са ми само впечатленията ви, детектив. Не давате показания - казва той със смях. Биваше си го, по дяволите.

След това изслушва спокойно разказа ѝ за мен, като я прекъсва само от време на време, за да я убеди, че думите ѝ го интересуват.

- Благодаря. Мнрго добре - казва, когато тя приключва. - Имали ли сте усещането, понякога, че може да не е служител на ФБР? - пита той. Започва да полага основите.

- Не... не - отговаря Кумали, но се замисля по-дълбоко и се колебае. - Има нещо... умен е... искам да кажа, удивително умен в работата си. Спомням си, че се питах дали всички от ФБР са като него.

- Да, изглежда обяснимо... това, че е добър - отбелязва заместник-директорът загадъчно. - Кажете ми, водил ли е някога телефонни разговори, във ваше присъствие, които да са ви се сторили подозрителни или неясни, като съдържание?

- Не... имаше странен навик обаче. Аз не съм го видяла, но секретарката ми го е забелязала. Слага батерията в телефона си само когато смята да говори, иначе я изважда.

Замислих се - въпреки грима и високите токчета Хайруниса се оказваше по-умна, отколкото си мислех.

- Защо да вади батерията? - пита шефът.

- Нямам представа.

- Ще ви обясня. Ако носиш в джоба си мобилен телефон, той може да бъде включен дистанционно, без да разбереш. След като заработи, вграденият микрофон може да бъде активиран. След това този, който се е свързал с телефона, може да чуе всичко, което се говори в стаята. Ако батерията се извади, няма такава опасност.

- Нямах представа - отговаря Кумали.

- Значи не знаете, че агентите разузнавачи винаги постъпват така?

- Агенти разузнавачи? Не ви разбирам. Какво значи всичко това?

Според инструкциите на Шепота заместник-директорът трябваше да докара разговора точно до този въпрос. Наистина беше експерт.

- Вие сте положил клетва служител на закона, при това с много добра репутация, мога да кажа. Всичко това е строго поверително.

- Разбира се.

- Имаме на българската граница камери, които записват всички преминаващи коли. Освен това знаем номера на наетата от Броуди Уилсън кола благодарение на софтуера, който ползваме, и установихме, че е влизал в България. Знаете ли защо?

Приказките за системата за разпознаване на автомобилни номера бяха свободни съчинения - такива системи съществуват, разбира се, но Турция не разполагаше с такава. Кумали обаче нямаше как да знае това.

- Не - отговаря тя.

- Двама наши служители оперират от другата страна на границата, в Свиленград, и са го засекли да купува евтин мобилен телефон и анонимна симкарта. Провел е един разговор от този телефон. Да е споменавал този град?

- Никога.

- В резултат на случилото се интересът ни към агент Уилсън силно нарасна. Поради причини, които не мога да обсъждам, смятаме, че това може да не е истинската му самоличност. Смятаме, че името му е Майкъл Джон Спиц. Говори ли ви нещо това име, детектив?

- Абсолютно нищо - отговаря Кумали.

- Спиц е агент от елитна група на ЦРУ - продължава заместник-директорът. - Това обяснява защо ви е впечатлил като много умен. Работата му е да преследва терористи.

Мога да си представя страха, изпълнил сърцето на Кумали, сама в бялата къща край старото пристанище: как изведнъж си е спомнила кодираните си разговори с Хиндукуш.

„Работата му е да преследва терористи“.

„В името на Аллах - вероятно се е питала, - кого преследва ЦРУ?“ Нея? Брат ѝ? Била е наясно, че го издирват, но в какво е забъркал нея?

- Смятаме, че разследването на убийството е прикритие - продължава заместник-директорът. - Повод да дойде в Бодрум. Имате ли представа какво разследва в действителност?

- Не - лъже тя. В транскрипцията е отбелязано, че го изрича натъртено.

- Благодаря ви, детектив, помогнахте ни много - казва шефът. - Засега няма да предприемаме нищо. Ще слушаме телефонните разговори на Спиц и ще чакаме. Ще ви дам обаче телефонен номер, директен. Ако чуете нещо, трябва да ми се обадите незабавно. Нали? - казва той, диктува номера и затваря.

С Шепота нарушихме всички правила - погрижихме се обектът да научи истината за мисията. По такъв начин обаче сложихме стръв в капана - Кумали беше детектив и бях готов да заложа всичко, че инстинктивно ще поиска да разследва. Ще поиска да научи повече, страхът ѝ ще я тласне към това, и бях убеден, че може да започне само от едно място - хотелската ми стая.

Едва ли би го направила сама, но вероятно познаваше доста престъпници, които биха влезли там. Моята работа беше да се погрижа всичко да е готово, когато дойдат.

14.

За първи път в професионалния си живот бях на „студено“ - изпълнявах мисия без легенда или прикритие.

Малкият самолет прекоси Йордания и кацна късно сутринта. Минах през граничния контрол без бавене, взех колата си и вместо да подкарам към Бодрум, влязох в град Милас. Зад сградата на общината намерих магазин за фотоапарати, където млада жена взе телефона ми и извади на хартия снимката на родната къща на Кумали в Джеда. В магазина се продаваха и аксесоари за телефони, така че купих нова батерия за боклука, който бях купил в България.

Наблизо намерих магазин за инструменти и купих ръчна дрелка, малък поялник, универсално лепило и още някои дреболии. Хвърлих ги в колата и подкарах към Бодрум. Пристигнах в хотела във времето за обяд, което означаваше, че мениджърът не е там, и веднага се качих в стаята си.

Свалих очукания куфар от гардероба и внимателно разпрах подплатата, която скриваше двете ключалки. Пробих малка дупчица в едната и се заех с телефона от България. Запоих втората батерия успоредно, така че времето за работа на телефона се удвои, после отворих менюто. След това двайсет минути се борих със софтуера, докато накарам камерата да снима на всеки две секунди.

Закрепих манипулирания апарат в куфара така, че обективът на камерата му да е пред дупката в ключалката и да вижда цялата стая. Преди да изляза, оставаше само да включа телефона, да залепя подплатата на място и да върна куфара върху гардероба. Камерата не беше идеално скрита, но мястото имаше едно сериозно предимство - хората, които търсят нещо, гледат вътре в куфара или кутията, но много рядко оглеждат самия куфар.

Сега разполагах със собствена система за наблюдение, която наистина беше импровизирана, но щеше да свърши работа - трябваше да съм сигурен, че крадците са намерили каквото се канех да им подхвърля. Всичко останало зависеше от това.

Взех копираната снимка на къщата на Кумали и добавих компютърен диск с копие от шофьорската книжка от Бахрейн, подробности от блога за аквалангисти и подробности за колежа в Истанбул. Сложих всичко в пластмасова папка и я мушнах в сейфа на хотелската ми стая - боклук с електронна ключалка, захранвана с батерия, с която всеки крадец, който си заслужава името, знае как да се справи - прекъсване на захранването, изчистване на кода, отваряне.

Снимката и документите трябваше да убедят Лейла Кумали, че Майкъл Спиц е по петите ѝ.

В добавка, понеже документите бяха истински, така нареченият „ефект на ореола“ щеше да обхване и всичко останало, което открие - разчитах отрепките да задигнат и лаптопа ми. На него Кумали щеше да открие два имейла - изцяло фалшиви, - които бях написал в самолета над Йордания. Прегледах ги за последен път и тъкмо ги слагах в папката с получени писма със съответните дати, когато телефонът на хотела иззвъня.

Някаква жена се представи като секретарка в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция, но реших, че това са глупости - почти сигурно беше от екипа на Шепота.

- Полетът, който очаквате, е 349, на Турските авиолинии, от Рим. Каца в Милас в 15.28 - каза тя.

Не очаквах никакъв полет от Рим, но се досещах какво се е случило - Шепота беше решил, че правителствен самолет би направил прекалено голямо впечатление, и заради това бе качил Брадли на редовен полет.

Погледнах си часовника - имах десет минути, ако исках да стигна до Милас навреме. Прегледах докрай имейлите, но не изтрих останалите си файлове - бяха наистина секретни, но кодирани с непробиваем 128-битов код, а присъствието им само щеше да придаде реалистичност на замисъла ми. Самият компютър също беше защитен с някаква парола от ниско ниво, но бях сигурен - както ми бе казал Шепота, когато ми го даде, - че тя може да бъде разбита лесно, ако някой пожелае да го направи.

Сложих лаптопа в сейфа заедно с останалите материали, включих българския телефон, залепих подплатата и излязох.

Пиколото, момчето на рецепцията и телефонистката ме видяха, когато излязох от асансьора. Плъзнах ключа от стаята по плота на рецепцията и извиках на телефонистката достатъчно силно, за да ме чуят всички:

- Отивам на летището. Ако ме търсят, ще се върна към пет и половина.

Знаех, че ако Кумали претърси стаята ми, първо ще опита да разбере къде съм и какво правя. Надявах се да съм спестил малко усилия на нея и крадците.

Изтичах до колата. Смятах, че докато се върна, те ще са влезли отзад, ще са се качили със служебния асансьор, ще са разбили ключалката на стаята ми и - за да изглежда като обикновена хотелска кражба - ще оставят стаята ми нагоре с краката.

Оказа се, че греша.

15.

Стигнах до летището точно навреме - две минути след като пристигнах Брадли излезе от митническата зона.

Поведох го покрай мъжете, които продаваха ябълков чай, покрай безкрайни тълпи просяци и проститутки и една симпатична славянска двойка, която почти сигурно се занимаваше с джебчийство, и излязохме на паркинга.

Вятърът духаше откъм Азия и донасяше десетки екзотични аромати, по високоговорители се чуваше гласът на мюезина, който призоваваше мюсюлманите за молитва. Видях как Брадли гледа хаотичния трафик, далечните покрити с борове хълмове и минаретата на близката джамия и си дадох сметка, че всичко това го изненадва и обърква.

- Тук сме близо до границите на Ирак и Сирия - казах. - Доста различно е от Париж, нали?

Той кимна.

- Хората от моята професия свикват с чужди места - добавих, - обаче човек никога не може да свикне със самотата. Радвам се да те видя.

- И аз - отвърна той. - Ще ми кажеш ли защо съм тук?

- Не - отговорих. - Но ще ти кажа каквото е необходимо.

Качихме се във фиата и докато изпълнявах нормалния смъртен танц с турския трафик, казах на Брадли да извади батериите и на неговия, и на моя телефон. Докато му обясня защо, стигнахме магистралата.

- Ние - това означава правителството на САЩ - издирваме човек - казах. - Издирваме го от седмици...

- Този, за когото говорят всички? - попита той. - Човекът с ядрения спусък? С бомбата?

- Няма човек с ядрен спусък - отговорих. - Това е легенда.

Видях изненадата му и си дадох сметка какво си мисли - беше слушал президентът да говори за това по телевизията многократно. Нямах време да обяснявам каква е причината за това, така че продължих:

- Преди два дни си мислехме, че сме го заковали, но се оказа, че грешим. Не разполагаме с име, националност или местонахождение. Единствената връзка, която имаме, е сестра му...

- Лейла Кумали - каза той и в очите му проблесна искрата на осъзнаването.

- Да. През последните дванайсет часа тя научи, че не разследвам убийство и че съм агент на ЦРУ.

- А не си ли?

- Не съм. Аз съм много над това. Когато се върнем в Бодрум, мисля, че тя ще е организирала грабеж в хотелската ми стая. Крадците ще вземат някои неща, включително лаптопа ми. Той е защитен донякъде, но мисля, че тя ще се справи без сериозни проблеми. Вътре има два имейла, които ще ѝ се сторят важни. В първия пише, че сме засекли телефонни разговори между нея и мъжа в Хиндукуш...

- Къде-къде? - попита Брадли.

- В Афганистан. Ще прочете, че не знаем какво е съдържанието на тези разговори, защото са кодирани, но предвид факта, че е родена в Саудитска Арабия и баща ѝ е бил екзекутиран публично, а телефонният ѝ приятел е замесен в отвличането на трима чужденци, смятаме, че става дума за терористично начинание.

- Така ли е?

- Не ми се вярва, обаче документът дава подробности за предстоящото ѝ прехвърляне в Ярка светлина.

- Какво е Ярка светлина?

- Тя ще потърси в Мрежата и ще намери няколко статии, в които се твърди, че Ярка светлина е в Тайланд и е част от системата тайни затвори на ЦРУ.

- Това така ли е?

- Да.

- И какво правят в Ярка светлина?

- Изтезават хора.

- Нашата страна постъпва така с жени?

- Нашата страна постъпва така с всички.

Бен беше в Турция от трийсет минути, но вече получаваше сериозно образование. Оставих го да помълчи за момент, докато задминавах конвой турски военни на път за сирийската граница.

- Кумали се грижи сама за едно шестгодишно момче - продължих, когато платформите с танкове изчезнаха от погледа ми в огледалото. - Ясно е, че детето не може да бъде изоставено, така че в документа се изреждат мерки за благополучието му.

Взех телефона си, сложих батерията, извадих снимките и ги подадох на Бен. На екрана се виждаше снимка на малкия, която бях направил в кухнята на Кумали.

- Той е със синдром на Даун - отбеляза Брадли и ме погледна.

- Да - отговорих. - В документа пише, че ще го вземат наши хора и ще го прехвърлят в дом за сираци в България, която е една от най-бедните страни в Европа. Поради бедността и факта, че е чужденец, за специалните му нужди няма да бъде направено нищо.

Брадли ме изгледа невярващо и дори потресено.

- Целта на документа е да я хвърли в паника - продължих.

- Мисля, че може и да успееш - каза той. - Защо?

- Знаем, че може да се свърже с обекта. Проблемът винаги е бил в това, че ако опитаме да я принудим да се свърже с него, тя ще го направи така, че да го предупреди. След това той ще се покрие и ще изчезне. Ако обаче си мисли, че чете секретна информация, и тя я изплаши, ще се свърже с обекта по своя воля. И няма да има умишлени грешки или хитроумни предупреждения. Той е единственият човек, който може да ѝ помогне, който може да ѝ каже какво се случва. Дори да поиска да не ѝ обърне внимание, не може - той е арабин, неин брат, а това означава, че е глава на семейството.

Брадли се замисли, после пак погледна снимката. Малкият се смееше - дете, превърнало се в пионка в една стара игра.

- И си измислил всичко това сам? - попита. В гласа му не долових възхищение.

- До голяма степен - отговорих.

- Винаги ли е така... в работата ти?

- Не - отговорих и се замислих за две малки момиченца в Москва. - Понякога е по-зле.

Брадли пое дъх.

- Добре. Да кажем, че Кумали се свързва с брат си. После какво?

- Казва му за втория имейл.

16.

Преминах в бавната лента и огледах колите отзад в огледалото. Когато се уверих, че нямаме опашка, вкарах Бен по-навътре в света на сенките.

- Във втория мейл пише, че е от заместник-директора на ЦРУ. Датата е преди два дни и съобщава, че имаме пробив по отвличането на трима чужденци в Хиндукуш.

- Но нямате, нали? - попита Бен.

- Не. Човекът и събитията са мистерия. Той е самотен вълк, организация от едно лице. Няма никакви клюки, никакво предателство. Търсим призрак.

Спуснах се по разклона за Бодрум.

- Обаче аз го зърнах - продължих. - Знаем, че е бил в Афганистан два пъти. Първо като млад муджахидин, за да се сражава с руснаците, после, преди няколко месеца, за да отвлече тримата чужденци...

- Защо ги е отвлякъл?

- Това не мога да ти кажа. - Бен се обиди, но нямаше как - не беше нужно да знае това, а да не знаеш нещо е златното правило на света, в който влизаше.

- Един аспект на случилото се обаче е от огромно значение за нашия план. Дейв Маккинли си даде сметка за това - няма начин да отвлечеш трима души сам. Не и в Афганистан, не и на различни места, не и от охранявани обекти. За да го направи, нашият призрак трябва да е разчитал на помощ. Маккинли е служил два срока в Афганистан и никой друг в Западния свят не познава тази страна по-добре от него. Той е сигурен, че някой от старите другари муджахидини, вероятно някой от племенните вождове, е помогнал на нашия човек. Тези връзки са дълбоки и обясняват защо въпреки хилядите агенти на терен там не сме чули нищо. Вторият мейл ме информира, че след два дни един от помощниците му - срещу голяма сума и нова самоличност - ще издаде имената на нашия призрак и на другите, които са му помагали.

Стигнахме брега. Залязващото слънце обливаше ажурното море с розови оттенъци. Съмнявах се Бен някога да е виждал нещо по-красиво, но не видях почти никаква реакция.

- Ако приемем, че това е истина, какво ще стане с хората, които са му помагали? - попита.

- Ще ги разпитат, после ще ги предадат на афганистанското правителство.

- И ще ги екзекутират.

- Да. Мейлът не разкрива името на предателя, но сочи съвсем ясно, че го знам.

- Значи, ако твоят обект, призракът, иска да спаси себе си и другарите си, ще трябва да научи името му от теб бързо и да го предаде на племенния вожд преди властите да го заловят.

- Точно така - отговорих. - Нашият обект трябва да дойде до Бодрум и да ме накара да говоря. И ще разполага с по-малко от ден, за да го направи.

- Тогава го хващате.

- Не.

- Не?! Как така не? Мислех...

- Арестуването му няма да помогне. Нуждаем се от информацията, с която разполага този човек. Да кажем, че е изпратил пратка в Америка - или се кани да изпрати, - а ние нямаме шанс да я открием. Трябва да го накараме да предаде подробностите по изпращането.

- Ще го изтезавате.

- Не. Проблемът е като при сестра му. Докато установим, че ни е пробутал фалшива информация, ще е твърде късно. Пратката вече ще е пристигнала. Не. Трябва да ни каже по своя воля.

Брадли се засмя.

- И как ще го накараш да го направи?

- Не аз - отговорих. - Ти.

17.

- He! - извика Бен и се вторачи в мен. Никога не го бях виждал толкова ядосан. Тъкмо му бях обяснил как ще принудим Сарацина да разкрие така наречените условия на доставката и сега, когато свърших, той ме гледаше с отвращение.

- Няма да го направя. Никой не би направил такова нещо. Що за човек... що за ум... може да измисли нещо такова?!

- Тогава ми дай по-добра идея - казах, като се опитвах да остана спокоен. - На мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

- Така ли? Забравяш, че ти сам си избрал този живот.

- Не съм. Ако си спомняш, опитвах да го изоставя. По-скоро той избра мен.

Ядосах се - последното, от което имах нужда, беше урок по морал. Натиснах спирачката и свих в паркинга на някакво крайпътно кафене с панорамна гледка към Бодрум и морето.

- Не ме интересува шибаната гледка - каза Брадли.

- Спрях, за да можем да говорим на спокойствие.

- За какво ти е спокойствие?

- Обади се на Марси.

Спрях далече от тълпата на терасата. Понечих да сляза от колата, за да го оставя сам.

- Защо да се обаждам на Марси? - попита той.

- Родителите ѝ нали имат къща на брега... в Северна Каролина или нещо такова?

- Какво общо има къщата на брега?

- Имат или нямат?! - настоях.

- На островите. Защо?

- Кажи ѝ да отиде там. Веднага. Тази вечер.

- Защо? А и тя ще попита защо.

Направих се, че не съм го чул.

- Кажи ѝ да вземе колкото е възможно повече храна и бутилирана вода. Основни неща - ориз, брашно, газови бутилки. Не трябва да пропуска газовите бутилки. Колкото може да намери.

Той вече ме гледаше без гняв.

- Плашиш ме, Скот.

- Броуди! Името ми е Броуди.

- Извинявай.

- Не се извинявай. Ти си в безопасност на мястото си - на високите брегове на морала. Тя може ли да стреля?

- Разбира се. Учил съм я.

- Да вземе дългобойни оръжия. Карабини, ловни пушки. След малко ще ти кажа най-добрите модели и марки. След като ги разположи в къщата, ще ѝ обясня как да ги направи напълно автоматични. Ще са ѝ нужни и муниции. Много муниции.

Брадли опита да ме прекъсне.

- Чакай. Ако някой доближи къщата на двеста метра, ще ги предупреждава да се махат. Ако продължават напред, стреля на месо. Без предупредителни изстрели. Двеста метра, това е важно - от това разстояние няма опасност да вдиша аерозолни частици и да се зарази.

Видях в очите му да се появява страх.

- С какво да се зарази?

- С вирус. Много заразен и устойчив на всички известни ваксини. Този вид се нарича евазивно-хеморагичен и се смята, че смъртността при заразяване е 100 процента. Това е, което изпращат в страната ни. Едра шарка.

Бен Брадли, ченге от „Убийства“ в Манхатън, герой от 11 септември, човек, който бе пресякъл океана за втори път в живота си, външен човек, привлечен в секретния свят само преди дванайсет часа, човекът, който сега седеше на усамотена височина високо на турския бряг, най-смелият човек, когото познавах, стана единайсетият, който научи.

18.

Бен не се обади на Марси - когато се наложи да избира между две злини и неспособен да измисли алтернатива на плана ми да измъкнем истината от Сарацина, избра по-малката.

- Да преговорим плана пак - каза тихо, когато преодоля шока - и страха си - от надвисналата катастрофа.

Когато приключих с разясненията по плана и отговорих на куп въпроси - дори за дължината на въжето и как се прави примка, - включих на скорост, излязох от паркинга и подкарах по шосето.

Съсредоточих се върху шофирането. Намалих скоростта едва когато стигнахме Бодрум и тръгнахме по малките улички. Когато приближих къщата, която търсех, спрях до бордюра на петдесетина метра от нея. Посочих я на Бен, накарах го да посочи десет отличителни белега и да ги повтори. Това е стандартният начин за запаметяване и повечето изследвания показват, че дори при краен стрес човек запомня шест от десетте. След като се уверих, че дори във водовъртежа на активна мисия Брадли ще успее да намери точната къща, подкарах към хотела.

Докато Бен беше на рецепцията, аз тръгнах към стаята си, за да проверя какви щети са нанесли момчетата на Кумали. Когато влязох в асансьора, видях мениджърът да се усмихва и да взема паспорта на Бен.

- А-а-а, мистър Бенджамин Майкъл Брадли - каза му, - ще ми трябва кредитна карта от теб, за да бъда в безопасност.

- Моля? - каза Бен.

19.

Нямаше нищо. Стоях в хотелската си стая и там нищо не беше пипнато.

Затворих вратата, отидох до шкафа, набрах кода и отворих сейфа. Лаптопът и пластмасовата папка си стояха точно както ги бях оставил.

Огледах стаята. Къде, по дяволите, бях сгрешил? Как Кумали бе схванала какво готвя? Дали човекът от турската МИТ не я беше предупредил умишлено или неволно? Не ми се струваше възможно - понасяше прекалено голям риск да се провали заради телефонен разговор с обикновен полицай. Защо тогава не бе лапнала стръвта? Заразхождах се из стаята и прехвърлях в главата си възможни обяснения. Минах покрай неоправеното легло - на вратата бях сложил надписа „Не безпокой“, когато излизах, за да осигуря спокойствие на крадците - и влязох в банята.

Всичко беше както го оставих. Без да мисля, отидох да взема кърпата, която бях оставил на столчето, и видях тубата с паста за зъби - беше си там, където я бях оставил. От малък обаче имам странен навик - винаги оставям четката си за зъби подпряна на тубата паста. Сега беше до нея. Някой ги беше разместил, за да отвори шкафчето.

Обърнах се, върнах се в стаята и свалих куфара от гардероба. С удовлетворение установих, че дори и някой да е гледал вътре, не е открил българския телефон - все още беше скрит в подплатата. Освободих го от лепенката и пуснах снимките, правени през интервал от две секунди.

Веднага видях, че симпатягите са идвали - просто бяха много по-добри, отколкото очаквах.

Часовникът в кадър показваше, че двама мъже са влезли в стаята трийсет минути след излизането ми. На една снимка се виждаха и двамата, анфас, с идеален фокус - двама хипстъри с ледени погледи, на по трийсетина години, със скъпи кожени якета и раници на гърба. Бързите им умели движения и почти пълната липса на разговори ми подсказаха, че са професионалисти. Бях оставил микрофона включен, така че разполагах с едва различим запис на тихите им гласове. Макар да не разбирах какво си казват, разпознах езика - бяха албанци. Сега си давам сметка, че това би трябвало да ме обезпокои.

Националността им обясняваше и лекотата, с която са влезли в стаята ми. В задния план на една от снимките видях пиколото - техен сънародник и сродна отрепка - да получава пачка пари. След като ги е пуснал, вероятно се е върнал да виси във фоайето и да наблюдава, в случай че се върна по-рано.

Имаше стотици снимки - слава богу, батериите бяха издържали, - и след като ги прегледах и се убедих, че двамата пипат много професионално, успях да видя точно какво са направили.

Снимките показваха лидера - този, който даваше нарежданията - да сваля раницата си и да се залавя за работа. Отдолу беше с плътно прилепнала черна тениска - избрана, сигурен съм, за да се вижда колко мускулесто е тялото му - стероиди, разбира се.

Извади цифров фотоапарат от едната от раниците и с него снимаха плота на малкото бюро, така че накрая да върнат всичко на мястото му. Следваха същата процедура и преди да се заемат с всичко останало. Съвсем естествено, освен леко разместената четка за зъби нищо друго не изглеждаше разместено.

Насочиха вниманието си към сейфа и макар че снимките не бяха особено ясни, си личеше, че не е бил никакъв проблем за тях. Мускулестият вероятно е измъкнал клавиатурата и е разкрил захранването и платките. Това му е дало възможност да извади батериите - и така да изчисти кода, - а после да включи своя клавиатура. Десетина снимки показваха, че се е справил с вратичката на сейфа за по-малко от двайсет секунди.

Извадиха пластмасовата папка и преснимаха снимката на родния дом на Кумали, след което господин Здравеняка извади лаптоп и копира картата от фотоапарата на него. След това се заеха с моя лаптоп. Не беше нужно да преглеждам всички снимки, за да разбера какво са направили...

С малка отвертка отвориха компютъра ми, извадиха твърдия диск и го включиха в своя компютър, като по този начин избегнаха всички защити на операционната система. С помощта на софтуер за разбиване на кодове щяха да се справят с останалите защити и да получат достъп до всичките ми файлове и мейлове за броени минути.

След това беше много просто всичко да се прехвърли на външни дискове и лаптопът ми да се прибере отново в сейфа. Прегледах набързо и останалите снимки и видях, че са претърсили и други части на стаята, влезли са в банята и са излезли през вратата с всичко, което им е било нужно, двайсет и шест минути след идването си.

Седнах на леглото и видях последната снимка - как излизат. Ръцете ми трепереха от облекчение - този първи етап беше успешен. Кумали се бе стреснала от телефонния разговор с човека от МИТ, точно както се надявахме.

Нямаше съмнение, че ще успее да разчете откраднатите данни, а това означаваше, че следващите ѝ стъпки няма да са изцяло в нейни ръце. Щеше ли да повярва на това, което чете в имейлите? Дали при умората и безпокойството си не бях допуснал някоя малка, но фатална грешка? Дали щеше да се изплаши достатъчно - от Ярка светлина, за себе си и българския дом за сираци за детето, - за да запише ново съобщение за брат си?

Може би ако не бях толкова ангажиран с тези въпроси, щях да обърна по-голямо внимание на снимката в ръцете си. Знаех, че в района действат няколко големи наркокартела и че един от тях - управляван от отглеждащ лавандула фермер край Солун, изпитва искрен интерес към дейността на американските разузнавачи. Ако бях по-внимателен, щях да се замисля кого е най-вероятно Кумали да привлече за мръсната си работа и може би дори щях да разпозная нещо у единия от двамата, чиито физиономии бях снимал. Но не бях внимателен, а на вратата се почука.

Погледнах през шпионката. Беше Брадли.

- Идвали ли са крадците? - попита той.

- Да - отговорих.

Той седна на един стол.

- А мениджърът?

- Професорът ли? Какво по-точно?

Той ме изгледа.

- Професор? Професор по какво?

- По английски език - отговорих.

Брадли почти се засмя - за моя радост. Това означаваше, че преодолява отвращението си от ролята, която му се отреждаше. Ако всичко се развиеше по план, трябваше да е спокоен и съсредоточен - животът ми щеше да зависи от това.

20.

- И какво сега? - попита Брадли.

Бяхме излезли от стаята ми и седяхме в единия край на трапезарията на хотела. Беше шест и половина, рано за вечеря, така че вземахме от чинии с „мезе“. Нямахме апетит, защото тревожността си казваше думата. Бяхме сами - сезонът приключваше и малкото останали гости вече бяха излезли по крайбрежните барове и ресторанти.

- Сега очаквам Кумали да прочете фалшивите имейли. След това се надявам да се свърже с брат си - отговорих.

- Как ще разберем дали се е свързала?

- От „Ешелон“ - казах.

- Какво е „Ешелон“?

- Нещо, което не съществува. Ако съществуваше, щеше да подслушва мобилни и фиксирани телефони, електронна поща и всякакви други комуникации в тази част на Турция. Най-вече би следило една телефонна кабина на шест километра оттук.

- И ако Кумали се свърже с него, кога смяташ ще се случи това?

Същият въпрос тормозеше и мен.

- Вече би трябвало да е получила откраднатата информация - отговорих. - Начинът, по който са я взели албанците, означава, че няма да губи време да се справя с паролите. Ако приемем, че повярва на всичко, което прочете, очаквам да се изплаши сериозно. Ще чете и препрочита, ще търси нови материали от диска, ще губи време. Накрая стъписването ще премине, ако не ѝ е призляло. И тя ще седне на своя компютър в старата си рибарска къща и ще пусне съобщение в интернет форум или сайт за запознанства. Почти веднага след това Сарацина ще получи от този сайт текстово съобщение, с което го осведомяват, че някои, които споделя интересите му, е публикувал текст. За него ще е ясно какво означава това - трябва да се свърже с нея спешно, вероятно в някакво предварително уговорено време. Междувременно Кумали трябва да намери парчета от англоезични новинарски програми и да кодира послание. Безпокойството ще я забави до известна степен, после ще трябва да отиде до телефонната кабина и да го изчака да ѝ се обади. Мисля, че когато всичко това се случи, „Ешелон“ ще е чул каквото трябва, преди полунощ. Ако това не се случи, тя най-вероятно ще е схванала какво се случва в действителност и тогава сме свършени.

- Добре, да речем, че „Ешелон“ чуе. Маккинли ще ти се обади и ще ти каже, че човекът вероятно пътува, така ли? - попита Брадли.

- Да. Ще е кратък. Най-вероятно ще подхвърли нещо от рода на: „Братле, в играта си“.

- Полунощ - каза Бен, погледна часовника над камината и почти се разсмя. - Ще е дълга нощ.

- Да - отговорих спокойно. През годините бях прекарвал много такива нощи и знаех какво е търпение. - Два варианта. Искаш да играеш карти или да чуеш една история?

- Не знам - отговори той. - Историята добра ли е?

- Прецени сам - казах. - Отнася се за една жена, Ингрид Кол.

21.

- Не всички смъртни присъди се подписват от съдии и губернатори - обясних. - Тази е била под формата на предбрачен договор.

Бяхме се преместили във фоайето - уютно място със запален огън, ленива котка и добър изглед към входа на хотела. За всеки случай - ако Кумали или албанците променят плановете си и решат да ме посетят.

- Въпросните мъж и жена се познавали от месец и половина, преди да решат да се оженят - продължих. - Тя се казва Камерън, той е Додж и в крайна сметка става дума за един милиард и двеста милиона.

- Нищо чудно, че е имало предбрачен договор - каза Бен и вдигна бирата си.

Едва ли имаше по-подходяща вечер за по питие, но се отказах от идеята.

- Камерън била обикновена продавачка, така че не разполагала с някакви особени лостове за въздействие или достъп до добри правни съвети. Излишно е да го казвам, но споразумението е било трудно. Ако се разведе с Додж, особено през първите пет години, не получава почти нищо. Ако обаче овдовее, получава всичко. Значи, ако се влюби...

- И иска реални пари... - добави Бен. - Додж наистина не е подписал предбрачно споразумение, а смъртна присъда - добави детективът от отдел „Убийства“ и повдигна вежди, впечатлен.

- След няколко месеца Камерън решава, че вече не иска да живее с Додж - продължих.

- Намесва се трети човек?

- Обикновено става така. В този случай е жена.

- Ау, тази схема, която продължава да е актуална - отбеляза Бен.

- Трябва да разбереш, че има някои неща, които не знам. Наложи се да гадая, да правя предположения, да разчитам на опита си, но знам, че съм прав.

Той кимна.

- Ти си единственият следовател, с когото не бих спорил.

- Интуицията ми подсказва, че двете жени са отраснали заедно, мисля, че са имали сексуални отношения, преди Додж да влезе в кадър - продължих. - Все едно, да приемем, че приятелката на Камерън се казва Мерилин - не знам истинското ѝ име.

Погледнах крадешком часовника си - бяха минали само двайсет минути. Не се бях замислял, но времето, изглежда, тече бавно, когато чакаш края на света.

- Напуснали дълбоката провинция, където най-вероятно са израснали, и се преместили в Манхатън, изпълнени с мечти, предполагам. Камерън си намерила работа в „Прада“, а Мерилин искала да стане актриса. С други думи, работела е в някой офис.

- Тогава Камерън среща милиардера - каза Бен.

- Да. Било изненадващо, но Камерън си давала сметка, че това е нейният шанс да спечели състояние - мълнията никога не удря на едно и също място два пъти. Може да го е обсъждала с Мерилин, може да е минало много цивилизовано, но от опит знам, че животът е адски по-гаден. Предполагам, че е зарязала старата си приятелка. Каквото и да се е случило, тя се омъжила за него. В едно обаче съм сигурен - Додж никога не е срещал Мерилин, дори не я е виждал. Това е от значение за случилото се по-късно.

- Добре - каза Бен. - Значи Додж и Камерън се женят, но бракът не потръгва.

- И то много скоро. Макар да съм сигурен, че Мерилин се е чувствала предадена, Камерън възстановила контактите с нея. Искала да се отърве от Додж, но имало един проблем...

- Предбрачният договор.

- Точно така. Двете обаче видели начин да го заобиколят - да останат заедно и да имат пари. Като го убият.

- И какъв е бил планът? - попита Бен.

- Не са имали план. После, една сутрин, група терористи им помагат. Единайсети септември. Офисът, в който работела Мерилин, е бил в една от кулите, а тя в този ден е закъсняла. Видяла е как връхлитат самолетите и си е дала сметка, че след това светът може да я смята за мъртва. За един кандидат-убиец няма по-добро алиби.

Вдигнах очи и видях трима гости на хотела да влизат и да се отправят към асансьора. Занаятът никога не напуска задната част на мозъка ми и знаех, че всички гости вече са се прибрали по стаите си. До десет минути младият дежурен на рецепцията щеше да заключи вратата, да провери товарната рампа и служебния асансьор отзад и да намали осветлението във фоайето. Погледнах часовника на рафта над камината - стрелките му като че ли не помръдваха. Къде беше Кумали? Къде, по дяволите, беше „Ешелон“?

- Но Мерилин е трябвало да остане мъртва - каза Бен и ме върна към единайсети септември и Ню Йорк.

- Точно така. Минала е през дима и разкъсаните тела и е открила идеалното място, където да се скрие. „Истсайд Ин“. Актриса е и е използвала уменията си, за да не може никой да я познае или опише. Всеки ден е планирала различна роля.

Бен кимна.

- Да. Не успяхме да ѝ направим портрет по описания на очевидци. Вероятно е започнала да планира веднага - това я е отвело до Нюйоркската библиотека и твоята книга.

- Точно така. Притурката в края показва неразкритите убийства в различните държави. След няколко минути четене е видяла, че да извършиш убийство в някои страни е много по-безопасно, отколкото в Америка. Турция е идеална в това отношение - тук постиженията на криминологията се използват слабо, а следователите са претоварени с работа. За Камерън не е било проблем да убеди Додж да обикалят Егейско море, но за Мерилин това е било сериозен проблем.

- Мъртвите не могат да си вадят паспорти - отбеляза Брадли.

Кимнах. Светлините във фоайето започнаха да отслабват, котката се протегна, с Брадли погледнахме часовника над камината. Оставаха сто и двайсет минути.

Станах, отидох до рецепцията и си налях кафе. Ръцете ми трепереха.

22.

Във Вашингтон също гледали часовника. По Източното крайбрежие било средата на следобеда, а Шепота бил направил своя собствена преценка за времето, когато може да се очаква „Ешелон“ да засече съобщението на Кумали. Според него щяло да стане по-рано, отколкото очаквах аз.

Ако щяло да стане, пресметнал той, нямало да е по-късно от единайсет в Бодрум.

Шепота беше по-голям песимист - или реалист - от мен.

Когато оставали шейсет минути по неговите изчисления, затворил вратата на кабинета си, спрял всякакви телефонни разговори и дал най-строги нареждания да не го безпокоят. Ако президентът имал нужда от него, разполагал с директна линия до бюрото му, а Агенцията за национална сигурност можела да го информира за добрата новина по специална компютърна връзка.

В сърцето си не смятал, че е вероятно. Опитът го бе научил, че желанията и реалността са различни неща, и беше видял твърде много лудост, твърде много фанатизъм, за да очаква един терористичен план да завърши благополучно - при първия си престой в Афганистан, като млад анализатор, бил сериозно ранен от бременна жена, препасана с бомби, а години по-късно, като шеф на оперативна група на терен, видял как деца тичат към войниците, стиснали бомби, докато молят за бонбони.

Не, по-скоро бил сигурен, че президентът съвсем скоро ще нареди затваряне на границите, паниката ще започне, опашките за ваксина ще се проточат с километри, по улиците ще патрулират войници и ще започне кошмарното търсене на заразени самоубийци. Веднага щом президентът излезел с обръщението си към нацията, той щял да му връчи документ, който вече пишел - оставката си.

Пишел с типичната си честност, но и с тъга, която му тежала толкова, че имал чувството че ще го смаже. Тъга за страната, за нейните граждани, които е предал, за децата си, които почти не познавал, за една кариера, започнала преди трийсет години с толкова надежди, която сега приключвала с жесток провал.

Часовникът на бюрото му отброявал минутите неумолимо - интернет връзката била в готовност, екранът светел - но нямало нищо. Времето изтекло, от „Ешелон“ нямало нищо и за първи път в живота му това, че се е оказал прав, му носело само страдание.

Отворил чекмеджето на бюрото си и си надянал маншета на апарата за кръвно налягане. Точно тогава индикаторът на сигурния телефон замигал. Вдигнал слушалката.

- Нищо? - попитал президентът, без да полага усилие да скрива безпокойството си.

- Нищо - отговорил Шепота. - Кумали, изглежда, не се е хванала... заради някоя дребна, но съществена грешка, предполагам. Пилигрим смята, че има още време - още петдесет и седем минути според него, - но това няма да промени нищо. Какво искаш да направиш? Да излезеш пред хората сега?

Последвала продължителна пауза.

- Не - казал накрая президентът. - Дадох му трийсет и шест часа. Ще го изчакаме. Той го заслужава.

Президентът прекъснал връзката, съкрушен заради страната си, народа си, осъзнал, че обществеността и историята ще са безмилостни в присъдата си.

Час преди това той - също като Шепота - разчистил програмата си и престанал да отговаря на телефонни обаждания, така че седял сам в онзи следобед, погълнат от убийствена тишина. Опрял глава на ръцете си и съжалил, че Ан вече не е между живите, съжалил, че няма деца, съжалил, че няма семейство, сред което да намери покой и смисъл.

Нямало нищо такова — само вятърът на страха духал по самотните коридори на ума му.

23.

С Брадли се бяхме разделили - в мрачната тишина на хотела отивахме към стаята ми по различни пътища.

Когато до края оставаха по-малко от трийсет минути, реших, че е по-добре да се раздвижа, за да облекча тревожното очакване, и предложих на Брадли да му дам документите на турската полиция за смъртта на Додж. Той беше наясно, че те ще са много съществени при един бъдещ съдебен процес, така че се съгласи. Казахме лека нощ на ленивата котка и тръгнахме през опустялото фоайе. И тъкмо да се качим в асансьора, ме обзе силното чувство, че ни наблюдават.

Наоколо нямаше жива душа, нямаше го дори дежурния на рецепцията, но на стената беше монтирана камера за наблюдение, насочена към рецепцията и сейфа там. Зачудих се кой ли ни наблюдава от някой кабинет наблизо.

Казах тихо на Бен да вземе асансьора и че аз ще се кача по стълбите - група нападатели, албанци например, биха се затруднили, ако целта им изведнъж се раздели на две. Полицаят ме изгледа въпросително.

- Имам нужда да се раздвижа - казах.

Той разбра, че го баламосвам, но влезе в асансьора, а аз тръгнах уж небрежно към стълбището вляво.

След секунди вземах по две стъпала наведнъж и го пресрещнах, без инциденти, точно когато металната врата на асансьора се отваряше. Той ме изгледа с повдигнати вежди - беретата беше в ръката ми, готова за стрелба.

- Какво е това? Вдигаш тежести ли? - попита, без да му мигне окото.

Свалих пистолета и тръгнахме към стаята ми. Още имах усещането, че ни наблюдават, но в коридора нямаше камери. Обърнах се бързо назад, обаче в мрака не видях нищо особено.

Отключих вратата и се спомних нещо - може би пиколото все още беше в сградата и този, който го бе наел, му беше наредил да ме държи под око. Затворих, заключих и оставих пистолета на масичката, за да е подръка.

- Бяхме стигнали до Манхатън - напомни ми Брадли. - Камерън и Мерилин решават да убият Додж в Турция, но имат проблем.

- Да. Мерилин има нужда от паспорт - казах аз. - Двете започват да търсят. Нужна им е жена, между двайсет и трийсет, самотна, нова в града, някоя, чието отсъствие няма да бъде забелязано.

- Намерили ли са я?

- Разбира се.

- Къде?

- Някъде. В лесбо бар, на площад „Вашингтон“ в неделя следобед... не знам, няма значение. Мерилин я кани да излязат заедно. По-късно вечерта я кани в стаята си, в „Истсайд Ин“, с обещания за дрога и секс. И я убива.

Спогледахме се.

- Убила я е заради самоличността ѝ, Бен - добавих.

Брадли не каза нищо, а се замисли - беше добро ченге и търсеше пробойни във версията ми.

- Спомняш ли си една жена на семинара ти? - продължих. - Тюркоазена блуза, много интелигентна, седеше отпред?

- Разбира се. Обаче не беше интелигентна. Ти ѝ каза, че жените те намират за сексуално привлекателен, и тя се съгласи.

Засмях се.

- Тя каза, че убийството може да е свързано с кражба на идентичност, но не ѝ обърнах внимание. Помниш ли онези типове, които дойдоха и седнаха отзад? Трябваше да я чуя обаче - била е права.

- И твърдиш, че името на мъртвата е Ингрид Кол? - попита Брадли. - И това е жената, която открихме в киселината?

- Да - отговорих. - Мерилин е била мъртва. Нямала е самоличност и заради това се е налагало да унищожи лицето на Ингрид, отпечатъците от пръстите ѝ, зъбите ѝ. Не е можела да допусне тялото да бъде идентифицирано - целта е била да открадне името ѝ и да стане нея.

- След като истинската Ингрид умряла, тя е взела портмонето ѝ, дамската чанта, ключовете от апартамента - продължих. - Почистила е стая 87, напръскала я е с индустриален антисептик, огледала е всичко, изгорила е всичко останало, което е намерила, и е излязла.

- Мислиш, че се е нанесла в апартамента на Ингрид?

- Не знам. Решила е да живее самотно, така че е възможно. Каквото и да се е случило, Мерилин веднага е претършувала вещите на Ингрид. След няколко часа е разполагала с номер на социална осигуровка и всичко останало, за да получи сертификат за раждане.

- А със сертификат за раждане може да си извади паспорт - добави Брадли.

- Точно така - казах и почнах да събирам папките, свързани с убийството на Додж.

Погледнах цифровия часовник на нощното шкафче - оставаха петнайсет минути - и се опитах да не мисля за провал. Все още имаше време. Само един телефонен разговор и кратко съобщение - това беше всичко, от което имах нужда.

- Значи сега тя вече е Ингрид Кол и може да го докаже с легитимен паспорт, на който е нейната снимка - каза Брадли.

- Заминала е за Европа - обясних, - създала си е легенда за млада жена, която пътува с раница по света, и е пристигнала в Турция четири месеца преди Камерън и Додж.

- Какъв е бил планът? Как са смятали да го убият?

- Не съм убеден, че са имали план. Мисля, че са смятали да решат тук, на място - падане в морето някоя нощ, висока доза калпава дрога, удавяне във ваната, след като се надруса. Обаче новата Ингрид вади късмет - тук се запознава с една мъжка проститутка, Джанфранко. Този тип знае повече за къщата, в която е отседнал Додж, отколкото който и да било друг. Мисля, че се е възползвал от това - когато не е имало наематели, е водел жени през тайния проход, за да правят секс в заключената къща.

- Таен проход към къщата? - каза Бен. - Ингрид е имала нужда точно от нещо такова.

- Да - казах и му подадох купчината папки. Оставаха десет минути.

- Додж и Камерън са дошли в Бодрум с яхтата си и са срещали Ингрид по заведенията - случайно, нищо особено. Додж дотогава не е виждал любовницата на Камерън, така че не е имал повод да подозира, че Ингрид е нещо различно от това, което казва, че е. Двете жени изчакват, докато той остане сам в имението - вечерта на големите фойерверки, - и Ингрид влиза в сградата на брега, после минава през прохода. Додж е бил в библиотеката, тежко дрогиран, когато влиза жена, която познава. Разбира се, решил е, че я е пуснала охраната. Теорията ми е, че - привидно останала без дъх - тя му е „съобщила“, че хеликоптерът с Камерън на борда току-що е паднал в залива.

- По дяволите! - изруга Бен, стъписан от безмилостната изобретателност на подобно деяние.

- Естествено, Додж ѝ е повярвал - продължих. - Не че е бил способен да мисли рационално - бил е друсан до умопомрачение, изпълнен със самоненавист и отвращение от самия себе си.

- Откъде знаеш?

- По дланите му имаше срязвания. Ченгетата смятат, че са от опитите да се задържи за храсталаците, докато е падал, но раните са прекалено еднакви и почти успоредни, за да е това. Направил си ги е сам, докато е бил в библиотеката. Често се среща при наркоманите - нараняват се сами.

Бен помълча, после каза:

- Горкият. С толкова много пари, да остане сам и с нож...

- Грабнал е бинокъл и Ингрид го е повела по моравата към скалите на брега - продължих аз. - Искал е отчаяно да види какво се е случило с Камерън и е застанал на парапета. Ингрид вероятно е предложила да го държи за кръста. И всичко се нарежда чудесно. Тя го бутва съвсем леко, той полита в пропастта и един милиард долара започват да чукат на вратата им.

Свих рамене - това беше, нямаше нищо повече. Бен ме погледна.

- Виждал ли си някога нещо по-добро? - попита. - Дори ако турските ченгета бяха решили, че е убийство, няма начин да свържат Ингрид с Камерън.

- Никакъв - съгласих се. - Как въобще биха я заподозрели? Няма минали взаимоотношения, няма сегашно участие, няма мотив.

Бен поклати глава.

- Брилянтно.

- Разбира се - съгласих се. - И двете убийства. Това тук и другото, в Манхатън.

Бен намери папката, която търсеше, и я разгърна - там беше паспортната снимка на Ингрид и той се загледа в красивото ѝ лице.

- Ако си прав, че се е почувствала отхвърлена, изглежда, Ингрид е обичала Камерън настина - някакъв си тип е предпочетен пред нея, после обаче е призована да се върне и тя убива заради приятелката си. Не един, а два пъти.

Не бях мислил по този начин за тези неща.

- Да, така е - казах. - Макар че такава любов ми се струва малко странна.

Разбира се, трябваше да си спомням какво ми каза Ингрид, когато говорих с нея - че не разбирам и половината от случващото се. Предполагам, бях проявил самонадеяност - толкова сигурен бях, че съм разкрил цялото престъпление.

Брадли също беше сигурен.

- Какъв лош късмет извадиха - каза той. - Извършват почти перфектни убийства и са щели да се измъкнат безнаказано - ако по съвсем странична причина разузнаването на Съединените щати и един от неговите следователи не са насочили вниманието си точно към този град.

- Лош късмет, но не и за нас - отбелязах. - Без Ингрид и Камерън нямаше да го има идеалното прикритие, изобщо нямаше да се доближим до целта си толкова, колкото сега. Бог да им е на помощ, обаче изиграха важна роля в нещо, което можеше да е огромна победа.

- Можеше? - попита той изненадано, с поглед, забит в часовника. Оставаха четири минути. - Вече не мислиш, че ще се обади, нали?

Поклатих глава.

- Не ти казах, но Маккинли има своя собствена преценка за крайния срок. Аз дадох повече време. Според него трябваше да е станало преди час.

- И какво правим сега? - попита той тихо.

- Вземи телефона - казах му - и си запази място за първия полет за дома. Ако тръгнеш призори, вероятно ще стигнеш преди да затворят летищата. После направи каквото те посъветвах - вземи Марси и вървете право в къщата на брега. Заедно ще имате шанс.

- По-добре да сме трима - отговори той. - Ела с нас.

Усмихнах се и поклатих глава.

- Не. Ще замина за Париж.

- Париж? - изненада се той. - Градовете ще бъдат засегнати най-лошо.

- Да, обаче там бях щастлив... Имах много мечти... Ако положението стане наистина лошо, искам да съм близо до тези неща.

Изгледа ме продължително - тъжно, струва ми се, но беше трудно да се прецени. След това ме попита колко време ще е необходимо, за да може заразата да стихне по естествен път...

Вдигнах ръка и му дадох знак да пази тишина. Стори ми се, че чух нещо в коридора. Двамата замръзнахме и се заслушахме. И чухме едновременно - стъпки.

Взех беретата от нощното шкафче се плъзнах безшумно до шпионката на вратата. Бен също извади пистолета си и го насочи към вратата.

Погледнах през шпионката и видях на стената сянка на мъж. Приближаваше.

24.

Мъжът се появи в полезрението ми - беше пиколото. Без да знае, че го наблюдавам, мушна под вратата плик.

Изчаках да се отдалечи, после прибрах оръжието и взех плика. Под погледа на Бен - с ускорен пулс и мисли, мятащи се между надежда и безмилостно сдържане - го отворих и извадих един-единствен лист.

Прочетох го, усетих стената от тревожност да рухва, поклатих удивено глава.

- Какво е? - каза Бен.

- Аз съм глупак - отговорих. - Изобщо не се е предвиждало да има съобщение, което „Ешелон“ да може да засече. Кумали не е имала нужда да използва телефонната кабина. Онзи тип вече е тук.

- В Бодрум? Откъде знаеш?

Посочих писмото.

- Иска да ме вземе в единайсет сутринта. Кани ме на пикник със сина ѝ.

- Май грешиш - каза Бен. - Какво би могло да се случи, ако момчето е там?

Засмях се.

- Няма да е там - казах. - Ще измисли някакво обяснение. Иначе защо изведнъж ще ме кани на пикник? Не може да ме понася. Истината е, че брат ѝ е тук, Бен. Утре ще се срещна с него.

Пред убедеността ми съмненията на Брадли угаснаха и видях изражението му - личеше си, че ролята, която щеше да се наложи да изиграе при това положение, го ужасява. Честно казано, аз също не бях във възторг от моята.

Отключих вратата.

- Обади се на Шепота веднага. Просто му кажи: „Братле, в играта сме“.

25.

Пристигнах в Турция като следотърсач, а се превърнах в примамка. Поради това не бях положил усилия да сложа делата си в ред преди да замина и сега трябваше да го направя много бързо.

Веднага щом Брадли излезе, за да се обади на Шепота, седнах зад малкото бюро, извадих лист и - макар че беше толкова късно - започнах да пиша завещанието си. При нормални обстоятелства - само с правителствената пенсия, годишния доход от Грейс и малката колекция картини - не бих си направил труда.

Нещата обаче бяха станали комплицирани. Когато Бен и Марси разкриха прикритието ми и ме принудиха да напусна Париж, сред малкото неща, които хвърлих в багажа си, бяха двете писма от нюйоркския адвокат, свързани със смъртта на Бил и Грейс.

Името на този възрастен адвокат беше Финбар Ханрахан, син на безпарични ирландски емигранти, човек толкова почтен, че имаше опасност еднолично да разклати лошата слава на адвокатите. Беше адвокат на Бил още отпреди брака му с Грейс и през годините го бях виждал многократно.

Когато пристигнах в Ню Йорк, си уговорих среща с него и отидох да го видя, с двете писма в ръка. Беше късен следобед. Той стана иззад бюрото си, мина през разкошния си офис и ме посрещна радушно на вратата. Заведе ме до канапе в един ъгъл край прозореца, откъдето се виждаше Сентръл Парк, и ме представи на други двама присъстващи - единия познах, защото беше бивш министър на търговията. Финбар обясни, че са адвокати, които не са свързани с неговата фирма.

- Те се запознаха с определени документи и ги помолих да присъстват като безпристрастни наблюдатели. Задачата им е да потвърдят, че всичко, което правя, е по правилата и няма да може да бъде тълкувано погрешно или подлагано на съмнения на по- късен етап. По този въпрос държа да съм педантичен.

Стори ми се странно, но замълчах - реших, че Финбар знае какво прави.

- В писмото си пишеш, че нещо около наследството на Бил трябва да се финализира - казах. - С това ли ще се занимаваме сега?

- Да - отвърна той, - обаче преди да преминем към въпроса, трябва да решим важен проблем. - Погледна двамата присъстващи и те кимнаха. „Да, да го направим“, като че ли казваха. - Може и да не го знаеш - започна Финбар, - но Бил те обичаше много. Нещо повече. Вярваше, че в определен смисъл си специален, вярваше, че ти е писано да направиш нещо много важно.

Засмях се.

- Да, една от приятелките на Грейс ми го каза. Очевидно се е побъркал.

Финбар се усмихна.

- Не, не се е побъркал... Макар че изпитваше дълбока загриженост за теб. Особено след като ти напусна Харвард и отиде да живееш в Европа. Честно казано, той не вярваше, че се занимаваш с бизнес с изкуство.

Вестта не ме изненада - Бил беше не само интелигентен, но и много интуитивен човек. Не отговорих - само погледнах възрастния адвокат невъзмутимо.

- Бил нямаше представа как изкарваш прехраната си - продължи той - и се безпокоеше, че може би си се замесил в бизнес, който е или незаконен, или неморален.

Изчака, за да отговоря, но аз само кимнах и не казах нищо.

- Спомена, че няколкото пъти, когато е опитал да говори с теб по този въпрос, ти не си „откликнал“, както се изрази.

Пак само кимнах.

- И така, въпросът ми, Скот, е: с какво точно се занимаваш?

- В момента с нищо - отговорих. - Върнах се в Ню Йорк, за да видя дали нещо ще привлече интереса ми.

Не беше добра идея да му обяснявам, че търся прикритие, че бягам от миналото си.

- Да. А преди това?

- Работех за правителството - отговорих след кратка пауза.

- Изглежда, половината държава прави това... макар да използват думата „работя“ доста свободно. - Финбар имаше доста солено чувство за хумор. - И какво точно правеше за правителството?

- Съжалявам - отговорих. - Забранено ми е да говоря за това.

Видях как двамата свидетели се споглеждат. Очевидно не ми вярваха.

- Кой ти забрани? - попита Финбар, без да им обръща внимание. Изпитах съжаление към него. Беше ясно, че искрено иска да приключи въпроса.

- Със заповед на президента - отговорих тихо.

Бившият търговски министър повдигна вежди - започваше да му се струва прекалено.

- Работел си в Европа, но Белият дом ти забранява да говориш за това?

- Да, господин министър.

- Все трябва да има човек... висшестоящ или ръководител... с когото да поговорим, дори и в най-общи линии - каза Финбар.

- Не мисля, че е възможно - отговорих. - Може би вече стигнах прекалено далече.

Въпреки че Дивизията официално не съществуваше - вече беше в миналото.

Финбар въздъхна.

- Бил се изрази много ясно, Скот. Не можем да продължим, ако не се убедя в твоята честност и почтеност. Ще трябва да ни помогнеш...

- Не мога. Дал съм дума да не говоря за тези неща. Подписал съм ангажимент.

Стори ми се, че се изненадаха от резкостта и категоричността на тона ми.

- В такъв случай, боя се... - Адвокатът погледна тъжно другите двама, за да получи подкрепа, и те кимнаха. - Ще трябва да прекратя тази среща.

Станах, станаха и другите. Изпитвах разочарование, задето няма да науча какво е възнамерявал Бил, но не знаех как иначе да постъпя. Но докато бившият министър ми подаваше ръка, ми хрумна идея.

- Имам благодарствено писмо, което би могло да помогне. Отнася се за едно събитие, в което участвах преди известно време.

- Събитие? Какво събитие? Благотворителна кампания или нещо такова? - попита бившият министър.

- Не точно - отговорих. - Някои части от писмото ще трябва да бъдат зачернени, но мисля, че може да го видите.

- А от кого е? - попита Финбар нетърпеливо.

- От президента. Написано е на ръка, на бланка от Белия дом.

Тримата не казаха нищо. Челюстта на Финбар като че ли увисна до пода и се налагаше да се наведе, за да я вдигне. Първи се съвзе бившият министър, все още скептичен.

- Кой президент? - попита.

- Бившият ти шеф - отговорих хладно и малко грубо. Не харесвах особено този тип. - Както и да е - добавих, - обади му се. Сигурен съм, че имаш номера му. Поискай разрешение да прочетеш писмото. Кажи му, че се отнася за един млад човек и ужасно събитие на Червения площад. Сигурен съм, че ще си спомни.

Той не отговори и Финбар запълни тишината.

- Трябва да спрем тук - каза. - Мисля, че навлизаме в територия, свързана с националната сигурност...

- Така е - отговорих.

Финбар се обърна към бившия министър:

- Джим, ако нямаш нищо против, проведи телефонния разговор по-късно, чисто формално.

Бившият министър кимна.

- Междувременно, имаме ли съгласие? - попита Финбар. - Удовлетворени ли сме, можем ли да продължим?

Двамата кимнаха, но от начина, по който ме гледаше бившият министър, разбрах, че е бил на заседание на кабинета, когато се е обсъждала смъртта на Синия ездач. Едва ли си е мислел, че някога ще се изправи лице в лице с този, който го е убил.

26.

Финбар извади папка от стенния сейф, другите двама адвокати свалиха саката си. От високия етаж наблюдавах талазите дъжд, които заливаха парка, и все още нямах представа за какво става дума.

- Както ти е известно, когато Бил почина, неговото значително състояние беше поверено на няколко тръста, които преминаха - като цяло - във владение на Грейс - започна Финбар и отвори папката. - Имаше обаче малка, но много специална част от неговия живот, която беше поставена под карантина, защитена, в съвсем различна корпоративна структура. Съдържанието ѝ беше събирано в течение на години и, честно казано, Грейс никога не прояви интерес към нея. Преди да почине, Бил се погрижи, с моя помощ, това нещо да мине в твои ръце. Мисля, че се безпокоеше, защото смяташе, че ако го надживее, Грейс няма да ти остави нищо. - Усмихна се. - Бил беше интелигентен човек, очевидно - знаем какво се случи, нали?

И аз се усмихнах в отговор.

- Тя ми остави осемдесет хиляди годишно.

- Само защото настоях - отвърна той. — Казах ѝ, че ако не направи подобен жест, най-вероятно ще оспориш завещанието ѝ и ще получиш почти всичко.

- Сигурно ѝ е призляло.

- Естествено. Та значи Бил искаше да скрие тази част от завещанието си до след смъртта на Грейс. Мисля, че се безпокоеше тя да не я оспори в съда и да те откаже със съдебните разноски. След смъртта ѝ, и след като се уверих в твоята почтеност, можем да продължим. - Отвори папката и измъкна някакви документи.

- Първата част от скритото завещание на Бил се отнася за имот в Долен Манхатън. Виждал ли си го някога?

- Дори не съм чувал за такъв имот - отговорих.

- Това е стар склад за чай, с фасада от чугун и огромна вътрешна площ. Според някои хора от това нещо можело да стане великолепен дом. Нямам представа защо го казват.

Финбар - вдовец без деца - живееше в апартамент с четиринайсет стаи в най-елитната част на Парк Авеню и не се учудих, че според него бившият склад едва ли е по-добър от контейнер за боклук.

- Бил го херметизира и монтира сложни системи за поддържане на температура и влажност, и защита от пожари. Той искаше да получиш тази сграда и съдържанието ѝ.

Подаде ми документите, подаде някакви книжа и на двамата адвокати, за да се подпишат като свидетели.

- Какво е съдържанието? — попитах.

Финбар се усмихна.

- Бил беше много подреден, съвършено рационален човек, но в една сфера от живота си никога не се е разделял с нищо...

- Изкуството! - прекъснах го, едновременно удивен и стъписан.

- Точно така. - Финбар кимна. - Както знаеш, едва ли е имало неизвестен художник, когото той да не е подкрепил, като е купувал негови произведения. Понякога цели изложби.

- Веднъж ми каза - отбелязах, - че идеята на повечето хора е да даряват средства на местната благотворителна организация. Той подкрепяше бедстващи творци лично.

- Да, правеше точно това - година след година, чек след чек. Но той имаше и добро око. Скот - това е най-важното, - и запазваше всичко, което е купил.

- И сега то е в склада?

- С тази цел го преустрои - прибра вътре произведенията. Уорхол, Рой Лихтенщайн, Хокни, Джаспър Джонс, Раушенберг - списъкът е безкраен. Ето го целия.

Бутна към мен разпечатка и аз я разлистих - страниците бяха пълни с имена, които вече познаваха и децата.

- Ами Грейс? След смъртта на Бил тя не се ли поинтересува от тези произведения?

- Както казах, тя не проявяваше интерес. Мисля, че в определен момент я е уверил, че е продал произведенията и парите са отишли в някой от тръстовете им.

Подаде ми още един гъсто изписан документ.

- Естествено, платната трябваше да бъдат застраховани и заради това се налагаше често да ги оценявам. Това е последната оценка.

Взех документа и видях, че до името на всяка картина има някаква стойност. На последната страница имаше обща сума. Втренчих се в цифрата и разбрах, че съм много богат човек - може би не колкото Камерън, но поне наполовина.

Тримата ме проследиха с очи, когато станах и отидох до прозореца. Дъждът продължаваше да пръска стъклата и не бях сигурен дали те, или сълзите замъгляват погледа ми. В края на живота си, въпреки съмненията си относно почтеността ми, Бил се бе погрижил за мен. Какво повече бих могъл да желая? Той беше чудесен човек и още веднъж си дадох сметка, че бе трябвало да се отнасям с него по-добре.

Обърнах се към Финбар и той ми връчи всички документи - подписани, подпечатани и освидетелствани.

- Честито - каза. - Сега притежаваш една от най-добрите колекции модерно изкуство на света.

27.

Сам, в евтиния хотел на една малка задна уличка в Бодрум, докато пишех завещанието си, трябваше да реша какво да правя със съкровищницата от платна, за която повечето куратори на музеи биха дали живота си.

Колекцията беше непокътната. Макар че бях прекарал много часове в тишината на склада за чай - обикалях между рафтовете с картини, вадех шедьоври, които никой не беше виждал от десетилетия, - не продадох нито една картина. Бяха твърде силно свързани с Бил и чувствата ми към тях - както и богатството, което представляваха - все още бяха твърде болезнени, за да ги потисна.

Странно обаче, разпореждането с тях след смъртта ми не представляваше никакъв проблем за мен. Вероятно решението е бълбукало на задната горелка на ума ми от часове, ако не и по-дълго.

Написах, че желая Музеят за модерно изкуство да получи сто от платната, по свой избор, при условие че ги подреди в постоянна експозиция. Нареждах също така музеят да получи фолио с рисунките на Раушенберг, заради които с Бил бяхме посетили Страсбург преди толкова много години. После описах снимката на селянката и децата ѝ, които крачат към газовата камера, която видях в лагера на смъртта Нацвайлер - снимката, която беше измъчвала толкова много сънищата ми - и настоях музеят да придобие нейно копие.

Също така написах, че останалите платна, както и складът, в който се намират, трябва да бъдат продадени, а приходите да бъдат дарени на Дом за сираци от ромски произход „Уилям Дж. Мърдок“.

След това идваше най-трудната част от упражнението. В заключение написах, че искам Музеят за модерно изкуство да аранжира до входа на залата, в която ще изложи стоте творби, малка витрина. И в нея да са рисунките на Раушенберг, копието на снимката от лагера на смъртта и следното посвещение:

„Завещава се на хората на Ню Йорк в памет на Бил...“

Останах замислен много дълго, после оставих химикалката. Не бях много сигурен какво да напиша по-нататък, защото не намирах думите, достойни да почетат истински паметта на Бил. Спомних си как пътувахме през боровата гора на Вогезите, спомних си стаеното зло на газовата камера, долових отново силата му, когато мушнах ръката си в неговата неканен, видях моментното щастие в очите му, когато погледна надолу, към мен, и изведнъж разбрах кои са думите, които трябва да напиша, които казват всичко за осиновителя ми.

„Завещава се на хората на Ню Йорк в памет на Бил Мърдок - от неговия любящ син Скот“. Това написах.

Накрая определих Финбар Ханрахан, адвокат от Парк Авеню, и Джеймс Балтазар Гроувнър, президент на Съединените щати, за изпълнители на завещанието. Реших, че ако ще умирам за страната си, това е най-малкото, което мога да направя.

Обадих се на рецепцията и чух сънения глас на дежурния. Поисках да дойде до стаята ми. Без да му показвам съдържанието на документа, го накарах да се подпише като свидетел, че полагам подписа си, после го запечатах в плик, който адресирах до Финбар.

Сложих този плик в друг, надрасках отгоре името на Бен и добавих бележка: „В случай, че не оцелея, моля, предай приложеното вътре писмо при завръщането си в Ню Йорк“.

Мушнах го под вратата на Бен и се върнах в стаята си. Заключих вратата, изритах обувките си и легнах напълно облечен. В тишината на нощта в главата ми се появиха два реда от старо стихотворение, чието заглавие и автор не помнех:

Заспах, сънувах - животът е красиво упоение;

събудих се, разбрах - животът е по-скоро задължение¹⁵¹.

Животът е задължение. Като всеки войник, който тръгва на бой, мислех за конфликта, който ме очакваше. Честно казано, не се надявах на успех или слава. Просто се надявах да се измъкна с чест и кураж.

28.

Единадесет сутринта, нито едно облаче на небето, необичайно топло за това време на годината. Кумали дойде точно навреме. Чаках на тротоара пред хотела по маратонки, памучни панталони и лятна риза, увиснала свободно - идеално облекло за пикник, мислех си. Беретата беше мушната отзад, в колана на панталоните ми, но я взех по-скоро за украса, част от легендата на тайния агент под прикритие - знаех, че не може да ме спаси и че ще я загубя в момента, в който ми скочат. Панталоните имаха дълбоки джобове и това беше причината да ги избера - истинското ми оръжие беше в единия от тях и както стоях отпуснат, с ръце в джобовете, винаги можех да го държа.

Черният фиат спря и видях, че Кумали е сама - ако ми беше нужно потвърждение за случващото се в действителност, тя ми го бе дала току-що. Усмихнах се топло и отидох до дясната предна вратата. Беше заключена и Кумали ми посочи задната седалка. Изглежда, беше нормално една мюсюлманка да заведе мъж на смърт, но не и да седи на една седалка с него.

Отворих задната врата и се качих.

- Къде е малкият? - попитах.

- Това е училищна екскурзия - отговори тя. - Беше му позволено да отиде. Ще ги срещнем на мястото - той иска да се похвали с приятеля си от Америка.

За ченге беше добра актриса. Явно беше обмисляла думите си прекалено много и все пак звучаха изкуствено.

- Каква училищна екскурзия? - попитах, все едно че всичко е нормално.

- Ще гледат археологически паметници... тъпи развалини, както казват децата. - Засмя се и това като че ли намали тревожността ѝ. - Интересно място. Мисля, че ще ти хареса.

Някак си се съмнявах в това. Още повече че ми говореше на „ти”.

- Далече ли е?

- Доста, дори с кола - отговори тя. - Аз обаче съм съсобственик на една яхта. Ако нямаш нищо против да си помощник на палубата, ще стигнем по-бързо и много по-приятно. Гледката е чудна. След това можем да върнем сина ми по същия начин - той много обича да се вози на яхтата.

Знаеха какво правят. Лесно е да проследиш кола, но да проследиш лодка е почти невъзможно - морето е равно и виждаш надалече, няма трафик, където да се скриеш. Искаха да се уверят, че след мен няма да тръгне помощ.

- Звучи страхотно - казах.

Не го чувствах така. Въпреки годините обучение, въпреки плановете, които бях кроил, усетих пипалата на страха да се свиват около гърлото ми - не е лесно съзнателно да си търсиш белята.

Кумали изви волана и подкара надолу, към скрито заливче със стар кей и привързани двайсетина лодки. Понеже седях отзад, нямаше начин да видя дали е донесла единственото нещо, което беше най-важно за осъществяването на плана ми. Ако не беше, щеше да се наложи да дам отбой.

- Носиш ли мобилния си телефон? - попитах.

- Защо? - отговори тя. Беше нащрек; погледна ме в огледалото, провери изражението ми.

Свих рамене.

- Не искаме да махаме с ръце за помощ, ако се окажем на потъваща лодка, нали?

Тя се усмихна, тревожността се стопи.

- Разбира се.

Опипа колана на джинсите си и вдигна апарата, за да го видя.

Мисията продължаваше, вече нямаше връщане назад.

Тя спря на място за паркиране и откопчах колана на седалката.

- Нещо за разтоварване?

- В багажника има кошница за пикник. Аз не пия алкохол, но взех бира и има достатъчно храна. Вземи си каквото искаш.

„Осъденият поиска обилна вечеря“, помислих си и едва не се разсмях. Осъзнах, че стресът и страхът започват да вземат превес, и се заставих да ги потисна. Извадих кошницата с провизии от багажника и се обърнах, за да последвам Кумали към кея. Тя клекна, за да откачи въжето на стара лодка с отворена отзад рубка, с дървен корпус, но отлично поддържана. Зачудих се колко ли им е струвало да я наемат за деня.

Изправи се и без да знае, че я наблюдавам, се загледа към малкия залив. На сутрешната светлина беше красиво - тюркоазената вода, пустият бряг, измазаните в бяло къщи - и в един момент на просветление разбрах, че тя иска да запечати всичко това в паметта си, че се сбогува. Преди това се бях питал дали перспективата за Ярка светлина и български дом за сираци я е изплашила достатъчно, а сега виждах, че я изпълва с ужас. Реших, че с малкия и с брат й ще заминат много скоро, може би с кола, към Ирак или Сирия. Замислих се и си дадох сметка, че ако изчезна, тя ще е първият заподозрян, така че няма да има голям избор. За всички нас престоят ни в Бодрум отиваше към своя край.

Тя успя да се откъсне от мислите си и влезе в рубката на лодката. Когато се качих на борда и оставих кошницата, вече беше запалила двигателя; включи малка високочестотна радиостанция до руля и каза нещо на турски пред микрофона. Остави слушалката на вилката и се обърна.

- Казах на шефа на пристанището къде отиваме и какъв ще е маршрутът ни.

Добър опит, само че не се обади на никакъв шеф на пристанището, а разговаря с брат си и който е с него. Каза му, че потегляме. Разбира се, вече бях прогнозирал дестинацията.

29.

Развалините на потопения град изглеждаха вкопчени в скалите, старите стъпала следваха вечния си път към морето, а Вратата за никъде се очертаваше като силует на силното обедно слънце.

Когато наближихме, Кумали намали скоростта - за да ми даде възможност да разгледам руините в цялото им величие - и аз реагирах с подобаващо удивление, сякаш никога не съм ги виждал.

Скалите и мястото за паркиране отгоре бяха пусти както винаги и единственият звук, когато минахме покрай потопената платформа за танци, бяха крясъците на кръжащите чайки. Жалните им писъци бяха подходящ акомпанимент за приставането на лодката край ръждясалия кей.

Грабнах въжето, скочих от палубата и завързах лодката. На малкия плаж, осеян с катран, между разлагащите се трупове на две мъртви чайки, се спуснаха да бягат стотици малки крабове - като хлебарки в мръсна кухня. Мразех това място.

Кумали застана до мен, с кошницата в ръце. Взех я от нея. Посочих околността.

- Не прилича на място за екскурзии.

Тя се засмя, вече по-спокойна, защото ме бе довела на уреченото място и нейното участие в плана почти приключваше.

- Няма да сме тук. Има тунел, през който се влиза в римски амфитеатър - специалистите твърдят, че е най-добрият на света след Колизеума.

Положих всички усилия да покажа, че ми е приятно.

- Звучи страхотно. Къде са децата?

Очевидно беше мислила и за това. Или брат ѝ?

- Вече са тук - отговори. - Дошли са с автобус. Има път, който води вътре откъм шосето.

Знаех, че това не е истина - районът беше добре проучен, когато се планираше ударът срещу Финли Финли, и тогава Контрола ни предупреди, ако играта загрубее, да не отваряме портата към амфитеатъра с изстрели и да не опитваме да се спасяваме оттам. Че там няма изход, абсолютно никакъв.

- Очаквам с нетърпение да го видя - казах, докато търсех места за стъпване между покритите с водорасли камъни.

- Толкова е възбуден - каза тя. - Едва го накарах да си изяде закуската тази сутрин.

Намерихме неравна пътека, която водеше към тъмния отвор - в скалистия скат, до самия плаж.

- Тук започва тунелът - обясни тя. - Знатните зрители са пристигали с лодки. Влизали са в амфитеатъра по този тунел, под звуците на фанфари.

- Това място би трябвало да е по-известно, да го посещават туристи - отбелязах.

- Преди години е било така, но туристите са нанесли толкова щети, че сега влизат само археолози и училищни групи.

Лъжите не я затрудняваха изобщо.

- Как се нарича амфитеатърът? - попитах.

Тя каза нещо на турски, което не разбрах - естествено.

- На английски?

- Няма точен превод. Или поне аз не мога да намеря.

Вероятно бе преценила, че не е добра идея да ми казва, че ще вляза в нещо, което наричат Театъра на смъртта.

Спряхме пред входа на тунела и видях - полускрита в тъмнината - порта, направена от тежки ръждясали железа. Може някога да е била затворена с вериги и катинари, но сега не беше.

- Не я ли заключват? - учудих се.

- Достъпът е само с лодка и почти никой не знае за това място. Затворено е от години - отговори тя.

Това беше първата им грешка. По ръждата ясно личаха следи от верига, която наскоро е била издърпана, след като е била срязана. Това не ми помагаше особено, но все пак беше показателно - означаваше, че бързат и пропускат подробности. От опит знаех, че това винаги е предимство.

Кумали отвори портата и понечи да влезе, но я спрях:

- Почакай. Нека мина първи. Нека бъда джентълмен.

Мисля, че добрите маниери са много важни, когато те водят на смърт - освен това така щях да имам пред себе си чисто поле за стрелба, ако всичко отиде по дяволите.

Минах през портата, влязох в тъмнината и усетих как около беретата на гърба ми се образува петно пот. Знаех, че Сарацина ме очаква в другия край на тунела.

30.

Брадли открил нужната къща без никакви затруднения. Според плана излязъл от хотела пет минути след като ме взе Кумали и - с помощта на подробната карта, която му бях нарисувал - отишъл право в най-добре заредения магазин за железарски стоки в Бодрум.

Три минути след това излязъл от магазина с найлонова торба с покупката си и отново с помощта на картата тръгнал на югозапад. След единайсет минути свил по улицата, която търсел, и видял малко по-нататък склад за дистрибуция на кока-кола. Приближил го, пресякъл улицата, спрял пред малката къща.

След като я огледал и си припомнил шест отличителни белега, бил сигурен, че е на правилното място. Отворил портата, минал покрай градинските джуджета и почукал на вратата. Било 11.25 -точно навреме. След няколко секунди чул отвътре женски глас, който извикал нещо на турски. Бен не бил сигурен какво е, но почти не се съмнявал, че пита кой е.

Не отговорил нищо, просто оставил тишината да се задълбочи и - както повечето хора постъпват при такава ситуация - жената, бавачката на малкия, отворила. Брадли възнамерявал да натисне вратата здраво, след като бъде отключена, да влезе, да затвори и да говори с жената вътре в къщата.

Не се получило - при разговорите ми с Брадли не бях взел предвид факта, че жената е невероятно затлъстяла. Когато насилил вратата, тя опряла в огромната маса на бавачката и блокирала. Това дало на изненаданата млада жена достатъчно време, за да натисне вратата и да се разкрещи. За момент изглеждало, че Брадли ще остане заключен навън и целият план ще пропадне. Той обаче реагирал светкавично, слава богу - извадил пистолета си, мушнал го през процепа на вратата, насочил го към зъбите на изплашената бавачка и ѝ изкрещял да отстъпи назад.

Тя не разбрала всички думи, но схванала общия смисъл. Направила крачка назад, Брадли влязъл и с все така насочен към жената пистолет затръшнал вратата. Тя била твърде ужасена, за да крещи, и това дало възможност на Брадли да дръпне пердето на тесния прозорец и да надзърне навън. За негова радост там нямало нищо необичайно и той си дал сметка, че трите големи камиона с рекламни надписи „Кока-Кола“, които маневрирали пред склада с ръмжащи двигатели, са заглушили виковете ѝ.

Обърнал се и видял, че тя трепери от страх. Преди Бен да си отвори устата, някъде отвътре се появил малкият.

Пистолетът на Брадли бил потънал в телесата на жената и сега той го свалил, така че да не се вижда. Усмихнал се на детето. Момчето чакало само това. Тръгнало напред, смеело се, говорело на турски.

Бавачката се навела и го прегърнала, а това, заедно с усмивката на Брадли, като че ли я поуспокоило и треперенето се превърнало в лек тремор, вместо да се разрази като земетресение.

- Какво казва? - попитал Брадли и посочил малкия. Опитвал се гласът му да звучи приветливо.

Бавачката преглътнала и насилила ума си да мобилизира малките запаси английски, придобити, докато работела за различни семейства от чужбина през годините.

- Той казва... ти американец? - успяла да каже.

Брадли се усмихнал на малкия.

- Да. От Ню Йорк.

Бавачката превела на момчето, без да го изпуска от ръцете си.

- Пита... ти приятел на покланящ човек? - казала след това.

Брадли се озадачил - покланящ човек? Какво пък било това?

Бавачката обаче му помогнала.

- Иска каже човек от ФБР.

- А...-Брадли кимнал. - Броуди Уилсън. Да, той е мой приятел.

Малкият казал нещо, а бавачката превела:

- Къде покланящ човек?

- С майка ти - отговорил Брадли.

- Къде отишли? - превела бавачката.

Брадли не искал да плаши момчето и му хрумнала добра, както си мислел, идея.

- Отидоха на пикник.

Веднага щом чуло превода, момчето се разплакало неутешимо. Брадли нямало как да знае, че това било мечтата на момчето - да отиде на пикник с новия си приятел от Америка - и че излизало, че не са го взели и са го изоставили.

Брадли гледал объркано. Бавачката успяла да изкопчи от детето, въпреки сълзите, защо плаче и обяснила на Брадли.

Полицаят се навел, без да показва пистолета си, и казал, че всичко е наред, че майка му скоро ще дойде да го вземе, но преди това трябва да изиграят една игра.

Веднага щом бавачката превела момчето се усмихнало и се поклонило на Брадли.

Бен и Марси нямаха деца и за Бен те бяха повече или по-малко представители на извънземна раса, но не е имало как да остане безразличен към силното желание на детето за нещо толкова просто - да го заведат на пикник. При мисълта за това, което трябвало да направи, в него се надигнало отвращение, но знаел, че няма избор: страданието на едно дете е нищо в сравнение с епидемия от едра шарка. Направил знак на бавачката да тръгне по коридора, към вътрешността на къщата.

В кухнята веднага спуснал щорите и заключил задната врата. Едва тогава се огледал.

Къщата била традиционна бодрумска къща, а кухнята, подобно на повечето наоколо, имала много висок скосен таван, за да помага да се разсейва топлината. В средата, високо горе, на напречна греда висяла лампа. Била окачена на солиден месингов болт и Брадли решил, че ще е идеален.

Обърнал се към бавачката, поискал телефона ѝ и го включил в зарядното, което било на кухненската маса. Идеята била добра - ако батерията на телефона умре в критичния момент, всичко щеше да отиде по дяволите.

Бавно и отчетливо обяснил на бавачката, че има силното желание тя и момчето да останат невредими.

- Това обаче няма да е така - добавил, - ако опиташ да избягаш, ако се позвъни на вратата и отвориш, или посегнеш към телефона. Ще правиш точно каквото ти кажа, разбираш ли?

Тя кимнала, след което Брадли седнал, прибрал пистолета така, че да може да го извади моментално, отворил найлоновата торба от магазина и извадил дебело въже.

Малкият - заинтригуван - дошъл и седнал до него. Заедно почнали да правят примката.

31.

Вървях пред Кумали все по-навътре в тунела. По стените се виждаха фрагменти от древни мозайки, огромни пукнатини прорязваха сводестия таван след столетия земетресения, тишината беше потискаща.

От двете страни се виждаха останките на помещения, наричани някога hypogeum - подземията и килиите, в които държали робите и животните, използвани в битките на арената, и ме обзе дълбока меланхолия от присъствието ми на такова място. Сякаш страданията се бяха пропили в камъка.

Кумали посочи затворените с решетки килии. Говореше малко по-бързо от обичайното, малко по-нервно:

- Килиите са побирали само няколкостотин души. Огромните спектакли и морските битки, при които са избивали хиляди затворници или роби, се провеждали изключително в Колизеума. Тук, в провинциите, докъдето не са стигали богатствата на цезаря, е имало най-вече гладиатори, които са пресъздавали известни митове. Разбира се, тези митове също са били ужасно популярни - много насилие, почти никакъв сюжет.

- Като холивудските филми - отвърнах през пресъхнали устни. Опитвах да се държа нормално. Кумали сякаш не ме чу.

Свихме под прав ъгъл, излязохме от тунела и видях амфитеатъра. Кумали не беше излъгала - симетрията, почти недокоснатите от времето мраморни колонади и невероятните размери наистина бяха нещо забележително. Както и тишината. Под проникващите лъчи на палещото обедно слънце Театърът на смъртта сякаш бе смълчан в очакване на ново представление.

- Къде са децата? - попитах.

- Над нас - отговори тя. - Там има платформа с чудесен изглед към арената. Ако минем покрай колоните, ще стигнем до стълби, по които можем да се изкачим.

Обърна се и тръгна напред, а аз зърнах първия. Стоеше дълбоко в полуразрушен проход, без да си дава сметка, че за обученото око тъмнината е нещо относително - беше облечен в черно, тъмно петно в сянката. Предположих, че задачата му е да излезе зад мен и да ми попречи да се измъкна, ако се наложи.

Започнах да оглеждам арената като заинтригуван турист - Сарацина и наемниците му би трябвало да ме дебнат и от местоположението на скрития човек имах относително добра представа къде може да са.

Кумали леко ускори крачка и посочи към арената.

- Преди две хиляди години пясъкът на пода е бил боядисван в червено.

- За да не личи кръвта? - попитах.

- Точно така.

Открих още един човек от групата - набит як като бик мъж, застанал сред гора от ронещи се арки над нас. Изненадах се - беше на повече от шейсет, доста стар за този спорт - и нещо във вида му бодна паметта ми, но нямаше време да се замислям за това. Кумали ме поведе към висок проход с ронещи се стени - без изход, сигурен бях - и не преставаше да говори, за да овладее нервите си.

- Разбира се, труповете е трябвало да бъдат изнасяни, преди да започне следващият спектакъл. На арената излизали двама мъже, облечени като митологични същества, за да проверят. Първият бил Плутон, богът на мъртвите. Той удрял труповете с чук, за да покаже, че мъжът, жената или детето му принадлежат. Вторият бил Меркурий, който според мита носел жезъл и придружавал душите до долния свят. В този случай жезълът бил нажежено желязо, с което проверявал дали падналите наистина са мъртви.

- Значи да се преструваш било безполезно.

- Напълно - отговори тя.

Пак навлязохме в мрак. Малко по-напред през пропадналия таван проникваше слънчева светлина и реших, че някъде там ще се срещна със Закария ал Насури лице в лице. Пътуването ми беше към своя край.

Сега трябваше да преценя времето идеално. Не можех да допусна грешка - животът ми и всичко останало зависеше от това.

Мушнах ръце още по-дълбоко в джобовете си, спокоен и отпуснат, и бях сигурен, че тези, които ме наблюдават от тъмнината, вече са забелязали издатината над колана ми отзад. Сигурно се усмихваха, защото знаеха, че няма да имам време да извадя дясната си ръка от джоба, да посегна зад гърба си, да извадя пистолета и да започна да стрелям.

Тъп американец!

Знаех как действат аматьорите - съсредоточават се върху пистолета, защото мислят, че опасността е там. Сега обаче лявата ми ръка стискаше единственото оръжие, което ме интересуваше - мобилния телефон. Беше включен, готов, беше настроен с еднократно натискане на който и да е бутон да набира един номер - на телефона на Бен Брадли, в джоба му, в къщата на бавачката.

В секундите преди да ме хванат просто трябваше да натисна бутон от клавиатурата. Който и да е.

Брадли нямаше да отговаря. Щеше да провери номера и да започне да отброява времето. Точно четири минути след това щеше да вземе телефона на бавачката, да го изключи от зарядното и да набере Кумали. Тя щеше да види кой я търси и щеше да отговори, притеснена да не би да се е случило нещо с детето. И щеше да научи нещо, което щеше да промени ситуацията.

Четирите минути бяха много важни. Това беше времето, което прецених, че ще мине, след като ме хванат, докато Сарацина се появи от тъмнината. Ако телефонът на сестра му зазвънеше прекалено рано, той щеше да разбере, че нещо не е наред, и щеше да изчезне в руините. Как да въздействаш на човек, след като избяга?

Ако телефонът на Кумали зазвънеше прекалено късно, щях да си имам сериозни неприятности. Сарацина отчаяно искаше да разбере кой е предателят, а не разполагаше с достатъчно време. Не би пропилял и минута в учтиви разговори и бях сигурен, че има подръка нещо от рода на акумулатор на дванайсет волта и кабели. Както знае всеки, който се занимава с изтезания, това средство се пренася лесно, достъпно е и ако не ти пука колко ще навредиш на жертвата, въздейства невероятно бързо. Не бях сигурен, че ще издържа дълго.

„Четири минути, не ме прецаквай, Бен“.

Минахме покрай купчина боклук - парчета стъкло, празни бирени бутилки, капак от хладилна чанта. Изглежда, през годините тук бяха влизали доста хлапета, за да се забавляват.

До купчината имаше дълго мраморно корито, използвано някога от знатните граждани, за да си мият краката. Пълнеше се през устата на каменна горгона. В единия край беше счупено и трябваше да обърна по-голямо внимание - наскоро беше зазидано с камъни и пълно с вода. Умът ми обаче беше другаде - чаках да ме нападнат, да натисна вълшебния бутон, преди да ми извият ръцете зад гърба.

Излязохме под слънчевите лъчи, които проникваха през пропадналия таван, и видях, че пътят напред изчезва в купчини изпопадала зидария.

Това беше краят. Бях в капан и единственото спасение беше показалецът на лявата ми ръка.

32.

- Объркахме пътя ли? - попитах и посочих купчината отломки напред.

Кумали вече не беше сама.

Първият наемник, когото бях видял, беше излязъл от прикритието си. Гледаше ме от упор, без да се крие, пазеше изхода.

Беше здравенякът, единият от двамата, влезли в хотелската ми стая. Още беше с коженото яке и впитата тениска. И чак тогава, може би защото го виждах в плът и кръв, може би защото сетивата ми бяха крайно изострени, но си дадох сметка, че съм го виждал на снимка, преди много време - ухилен, на яхтата на Христос Николаидис, закотвена в Санторини.

Тогава разбрах от кой наркокартел Кумали е потърсила помощ и защо - когато старецът от Солун е чул, че става дума за агент на американското разузнаване, е приел поканата с радост.

- И ти ли се разхождаш? - попитах здравеняка. - С децата ли си?

Не биваше да си мислят, че подозирам нещо, трябваше да са сигурни, че изненадата е на тяхна страна, иначе Сарацина можеше да разбере, че му се готви капан.

Чух стъпки по отломките - здравенякът беше за отвличане на вниманието, нападението дойде отзад. Никакво време за мислене. Трябваше да взема решение. Да или не? Старт или не?

Натиснах един бутон на телефона - силно и кратко.

Решението се оказа правилното. Пръстът ми едва се бе отделил от клавиатурата, когато ми скочиха - много бързо и професионално. Бяха двама. Паднах на колене, обаче преди това успях да натреса единия по ларинкса с лакът, така че той се свлече в адска болка. Другият ме хвана отзад и започна да ме удря с юмрук по лицето. Усетих, че скулата ми отива. Бих могъл да отвърна, но това беше представление - нямаше нужда да ме пребиват, по-късно щях да имам нужда от всичките си сили.

Улових се за лицето и се проснах в прахоляка. Вече броях. Четири минути. Двеста и четирийсет секунди.

Двеста трийсет и две. Двеста...

Мъжът с отеклия ларинкс се изправи и се присъедини към другия. Видях лицето му. Беше като бик - набит, късо подстриган, в очите му имаше жестокост, каквато рядко се вижда извън затвора. Бях го виждал и преди, както и изражението му - на полицейска снимка, предоставена от гръцката полиция. Спомних си, че този тип наистина има много дебела кожа. Беше Патрос Николаидис, бащата на Христос. Кръстника беше напуснал ограденото си имение.

С помощника му измъкнаха пистолета от колана ми, разкъсаха ризата ми, опипаха чатала ми, свалиха обувките ми, за да видят дали нямам скрити оръжия. Срязаха джобовете ми и взеха портфейла, ключовете и телефона. След това Николаидис извика на Кумали:

- Донесе ли ги?

Тя му подхвърли полицейски белезници и двамата с другия извиха ръцете ми отзад и стегнаха китките ми толкова силно, че след двайсетина минути тъканите щяха да започнат да умират поради липса на кръв. След като се увериха, че са ме обезвредили, се изправиха, взеха оръжията си, счупиха телефона ми, пуснаха го до беретата ми и продължиха да дишат тежко. Говореха на смесица от гръцки и албански, но не беше трудно да се досетя какво си казват - тези американски агенти не са и наполовина толкова добри, колкото си мислят, особено ако се изправят пред истински здравеняци от Балканите.

След това старият бик пристъпи напред - държеше приличен глок, - погледна ме, както лежах с физиономия в прахоляка и закопчани зад гърба ръце, и ме изрита в ребрата с всички сили с подкованата си отпред обувка.

- Това ти е за гърлото ми - изхриптя и направи знак на помощника си и здравеняка - и двамата носеха автомати „Скорпион“ - да ме изправят.

Успях да не повърна от ритника в ребрата, олюлях се и погледнах Кумали.

- Какво значи това? - попитах през зъби. Дишах на пресекулки, защото болката в лицето и гръдния кош идваше на остри пристъпи. Този път не се преструвах. Изобщо. Това не беше разходка в парка.

Сто седемдесет и осем секунди.

- Не трябваше да пресичаш българската граница с наетата кола - каза Кумали. - Беше глупаво - там има камери за разпознаване на регистрационни номера.

Не опита да прикрие задоволството си. Че как иначе - беше изиграла елитен американски агент.

- Българската граница? - отвърнах. - Никога не съм пресичал шибаната българска граница!

Тя поклати презрително глава.

- И не си ходил до Свиленград, и не знаеш какво е Ярка светлина, и не си чувал за дома за сираци, за малкия? Ти си Майкъл Джон Спиц и си агент на разузнаването, член на специална група на ЦРУ.

Замълчах за миг, колкото да останат с впечатлението, че съм изненадан, но опитвам да го скрия.

- Не знам за какво говориш - казах. - Знаеш, че съм агент на ФБР и че съм тук, за да разследвам...

Фрас! Ритникът беше малко под капачката и си поех рязко дъх, за да овладея жестоката болка. Ако не ме държаха, щях да падна.

- Продължавай да лъжеш - каза Патрос Николаидис с усмивка. Приятно е да виждаш хора, които обичат работата си.

Сто трийсет и две секунди.

И тогава го видях.

Най-търсеният човек на планетата се появи от страничен проход, излезе от сенките и застана в триъгълник слънчева светлина от тавана.

Беше висок и мускулест, точно както очаквах да изглежда един воин муджахидин. Евтиният му европейски костюм не успяваше да прикрие натрупалото се у него напрежение. Опасен - това беше първата дума, която се появи в объркания ми от болката ум. Погледнах го в очите - нямаше начин да не забележиш проницателната интелигентност, скрита в тях. „Бъди внимателен - казах си. - Бъди много, много внимателен“.

Брадата му беше оформена старателно, зъбите стиснати, устните присвити в решителна линия - излъчваше авторитет, усещане за сила.

- Мисля, че търсите мен, мистър Спиц - каза тихо.

- Името ми не е Спиц и нямам представа кой си и...

Видях как ботушът на Бика се издига и се стегнах в очакване на удара, но Сарацина вдигна ръка и го спря.

- Моля ви - каза ми, сякаш лъжите го нараняваха физически. - Сестра ми, слава на Бога, има контакти в турското разузнаване. Тя откри кой сте вие в действителност...

- Сестра ви? - учудих се.

Той не ми обърна внимание.

- Тя не знае нищо за работата ми и за мен самия, особено през последните години, но отлично знае какво се случва с мюсюлманите, преследвани от агентите на ЦРУ. Целият арабски свят знае.

- Аз съм агент на ФБР - повторих в червената мъгла на болката. - Казвам се Броуди Уилсън и разследвам убийство.

- Не разполагам с много време. Ще задам няколко въпроса и искам точни отговори, разбираме ли се?

- Какво мога да кажа!? Не съм Спиц! Нямам представа за какво говорите!

Деветдесет и осем секунди. Това беше всичко - обаждането на Брадли не можеше да бъде по-навременно. Коляното ми отичаше и ме заливаха болезнени вълни, гърдите ме стягаха и беше все по-трудно да говоря заради скулата.

- Не си причинявайте това, Спиц - каза Сарацина. - Вие сте американец, човек без бог. Когато застанете пред пропастта, когато ви разкъсват на колелото, към кого ще се обърнете за помощ? Допуснахте поредица грешки, оставихте достатъчно следи, за да стигнете тук. Наистина не сте толкова добър. Защо според вас допуснахте тези грешки? Чия ръка ме предпазваше? Кой ви доведе на това място? Не, не е Лейла ал Насури. Направи го Аллах.

Замълчах, отпуснах се леко, като човек, претърпял поражение. Здравенякът и помощникът му отпуснаха хватката за момент, както опитваха да ме подкрепят, и аз се хвърлих рязко напред и забих чело във физиономията на Николаидис. Долната му устна се сцепи, рукна кръв, той залитна назад и изплю два долни зъба.

Още няколко секунди. „Хайде, Бен - вече може! Не бъди прекалено точен!“

Бика изрева от болка и се спусна към мен, но го спря рамото на Сарацина, който застана между нас.

- Губим време - каза той и погледна първо здравеняка, после другия.- Започвайте.

Бих предпочел да продължим да си бъбрим. Поне още трийсет и шест секунди. Но тези типове като че ли не харесваха този вариант. Двете албански горили ме повлякоха назад, към прохода, и се озадачих - мислех, че акумулаторът или другото оборудване, от което имат нужда, ще им е подръка.

Объркването ми се изпари, когато видях пълното мраморно корито и си дадох сметка какво означава. Мислено опитах да превключа скоростите - бях се подготвил за болка, не за ужас. Смятах, че ще издържа електродите или клещите, с които се изтръгват нокти, за малко, обаче сега влачех краката си, опитвах да печеля секунди - всяка щеше да е от значение. Ако се разприказвах, всичко щеше да отиде по дяволите.

Четирийсет и две секунди. Наркотрафикантът от Дои Сам Муан, онзи, закоравелият тип с белезите от мачете по гърдите, беше издържал двайсет и девет.

Сарацина спря до мраморното корито и каза нещо на сестра си на арабски. Не разбрах думите, но жестът му беше повече от красноречив - приканваше я да се разходи. Това, което щеше да се случи, не беше подходящо за жени.

Трийсет и осем секунди. „Не ме разочаровай, Бен!“

33.

Брадли също отброявал секундите, само че използвал часовник и заради това броенето му било различно - по-точно от моето. Според него оставали четирийсет и шест секунди.

Дебелата бавачка била плувнала в пот и като че ли всеки момент щяла да се свлече на пода. Още по-лошо: стояла в локва урина - изпуснала се в момента, в който разбрала какво има предвид Брадли. С насочен пистолет - според инструкциите ми - той я накарал да вземе малкия и да застане в средата на стаята, точно под дебелата греда на тавана. Сега, седем минути след това, жената продължавала да хленчи и да се моли на турски, а момчето, макар и да било преодоляло първия пристъп на страх и крясъци, продължавало да плаче и да пита за майка си.

Всичко това късало нервите на Брадли и когато не гледал часовника си, той стоял със забит в пода поглед, като човек, който всеки момент ще повърне. Въпреки отчаянието си бавачката забелязала това и се объркала съвсем - той, изглежда, не бил толкова лош човек в края на краищата. Това ѝ дало куража пак да събере малкото английски думи, които знаела, и да опита да го умилостиви.

- Млък! - извикал Брадли, повторил го още по-силно и вдигнал пистолета, защото тя не млъквала.

Тя отново се обляла в сълзи, хълцанията на детето станали още по-жални и Брадли искал единствено да приключи с всичко това възможно по-бързо. Още не било станало време, но той изключил телефона от зарядното - въпреки настояването ми да спазва уговорката точно - и решил, че докато Кумали отговори, ще мине още известно време.

Телефонът давал свободно - хайде, хайде, хайде!

И чул глас - слава богу, помислил си. Женски глас, говорел на турски. Изслушал няколко думи и решително прекъснал жената. Попитал дали е Лейла Кумали и ѝ наредил да слуша внимателно...

Жената продължавала да говори с безизразен глас. Бил - Бен си дал сметка - автоматичен.

Бавачката - залитала под собствената си тежест, слабите ѝ колене едва издържали сто и петдесетте ѝ килограма - видяла през сълзи, че нещо се е объркало много сериозно - Брадли бил близо до паниката. Дишал тежко, мълчал - гласът говорел на език, който той не разбирал, не можел да го разшифрова, не знаел какво да прави. Това било нещо непредвидено. Къде по дяволите била турската полицайка?

Погледнал си часовника - трийсет и две секунди до изтичането на четирите минути. Канел се да затвори, когато друг глас, от уважение към клиентите на компанията, предал съобщението и на английски:

„Абонатът, когото търсите, е извън обхват или апаратът му е изключен“.

Брадли се вцепенил. Господи!

34.

Кумали слязла по мраморните стъпала до мястото, което привличало археолозите повече от което и да било друго в комплекса.

Дълбоко под земята, където все още има съвсем запазени мозайки и стенописи, застанала до воден басейн, чиято повърхност е неподвижна като самата смърт. Това е храм, в който благородниците някога принасяли жертви на боговете си, за да им благодарят за безопасното пътуване. Кумали била идвала тук и сега дошла с надеждата магията на мястото да заглуши виковете и стенанията на Спиц. Не си дала сметка, че мястото заглушава и телефонните сигнали.

Загледала се в отражението си в подобната на огледало вода и си казвала, че това, което брат ѝ ще направи с американеца, не се отличава от това, което сполита мюсюлманите в Абу Гариб и Гуантанамо. И в Ярка светлина.

Успокоена от тази мисъл, минала покрай басейна и навлязла още по-дълбоко в подобните на катакомби коридори.

Никакъв звук или телефонен сигнал не можел да проникне там.

35.

Здравенякът и другият извадиха къса широка дъска, скрита зад купчината отломки и боклуци. Аз се дърпах и съпротивлявах, за да печеля време, но поради болката в коляното ми и в гръдния кош за тях не беше проблем да ме завържат за дъската с широки каиши.

Бях с лице нагоре, стегнат толкова здраво, че не можех да помръдна. Физиономията на Сарацина се появи в полезрението ми - напълно безразлична; той улови китката ми и изсумтя доволно - беше лекар и от пулса ми разбра, че ме е страх.

Посочи Николаидис и ми каза:

- Когато приключа, този човек, който в момента има проблем със зъбите, ще те разпита за едно убийство, което вашите разузнавателни агенции са извършили на Санторини. Иска да знае кой е наредил нападението и имената на преките извършители. Ясно ли е?

- Санторини? Не знам нищо за Санторини!

Явно не успях да ги убедя. Николаидис хвърли една кофа на здравеняка и взе от боклука някакъв мръсен парцал. Скоро щяха да започнат.

Сарацина продължаваше да ме гледа.

- Можеш да избегнеш това - каза ми. Аз мълчах. Той сви рамене.

- Когато бях в Хиндукуш, някои хора ми помогнаха. Както знаеш, един от тях е решил да ни предаде. Очевидно не мога да допусна това да се случи. Искам да ми кажеш името на предателя.

- Дори и да го знаех - отговорих, - ще ме убиеш веднага щом ти го кажа.

Той кимна и каза:

- Така или иначе ще те убия.

- Знам. Иначе щяхте да скриете лицата си.

Можех да предположа, че ще ме сложат в чувал, който вече са подготвили в яхтата, и ще минат години преди някой рибар да го заплете с мрежите си. Ако Бен не позвънеше, просто се надявах всичко да приключи.

- Ако знаеш, че ще умреш, какъв е смисълът преди това да се мъчиш? Името, Спиц.

- Аз съм агент на ФБР. Дойдох в Бодрум, за да...

- Видях имейла - троснато каза той и приближи лицето си до моето. - От заместник-директора на ЦРУ.

Направих всичко възможно да изглеждам шокиран. Той, разбира се, забеляза и се усмихна.

- А сега... името на предателя.

- Аз съм агент на ФБР...

Ядосан, той даде знак на Николаидис. Гъркът омота мръсния парцал върху лицето ми, така че да покрие носа и очите, натика го в устата ми. След това завърза краищата под дъската. Потънах в тъмнина. Вече ми беше трудно да дишам, главата ми беше толкова стегната за дъската, че не можех да помръдна.

Усетих как ме вдигат. Знаех какво правят. Носеха ме към коритото.

Двайсет и девет секунди по моето броене - толкова беше издържал наркотрафикантът. Въпреки слабостта си, въпреки че винаги съм се съмнявал в куража си, трябваше да издържа само колкото него.

Започнаха да ме спускат и аз поех въздух. Парцалът вонеше на пот и машинно масло. Последното, което чух, беше гласът на Сарацина.

- Трепериш, Спиц.

После водата ме заля.

36.

Заля торса ми и с накланянето на дъската стигна до гениталиите ми, раната на гърдите ми засмъдя. Спуснаха ме още малко, напълно безпомощен, и усетих как водата покрива тила и ушите ми.

После вдигнаха дъската нагоре.

Водата се стече по лицето ми. Опитвах се да не се паникьосам. Не можех да мърдам. Поех глътка вонящ на масло въздух и само нагълтах влага от парцала. В гърлото ми влезе вода и се разкашлях.

След това водата отново заля цялата ми глава и вече не кашлях - задушавах се! В тъмнината, с наклонена назад глава, нямах представа дали водата е от кофа, или са ме потопили в коритото. Имах чувството, че се давя - и кошмарната нужда да поема въздух през мокрия парцал беше непреодолима.

Вместо въздух обаче в ноздрите ми нахлуваше вода и се стичаше по наклоненото ми гърло. Рефлексът на кашлянето влезе в ход, за да ме спаси, и доведе до буря от спазми и задушаване.

Заля ме още вода и започнах да губя ориентация. Имах само една мисъл, само едно упование, една истина, в която да се вкопча - още осемнайсет секунди и Брадли ще позвъни. Седемнайсет секунди и следва спасение. Шестнайсет...

Бях вързан толкова стегнато, че не можех да ритам и да буйствам. Още вода нахлу в носа и устата ми, чувствах, че се давя, а от непрекъснатите спазми и кашляне гърлото започваше да ме боли. Щях да се разкрещя - но мръсният парцал и водата ме лишаваха дори от това облекчение. След като нямаше как да дам отдушник на ужаса си, той се насочи навътре и започна да отеква в кухите камери на сърцето ми.

Краката и гърбът ми инстинктивно се изпъваха, за да се освободят, изразходваха безценна енергия, а аз усетих че пак ме накланят към водата. Потопиха ме. И пак кашляне и давене. Къде беше Брадли? Време беше да се обади!

Някаква част от разсъдъка ми ми подсказа, че съм загубил представа за времето. Колко секунди? Вече нямаше нищо освен тъмнина и отчаян порив да дишам. Да издържа, да оцелея, да не се пречупя - само това остана.

Носех се в тъмнина и ужас. Наклониха главата ми още повече, потопиха ме дълбоко. Може би ме заляха с поредната пълна кофа, но се чувствах сякаш съм дълбоко под водата - задушавах се, кашлях, давех се във воден гроб - отчаян за глътка въздух, отчаян за живот.

Знаех, че няма да издържа повече, но изведнъж се издигнах нагоре, водата се оттече от лицето ми, успях да поема въздух през парцала. Беше малко, недостатъчно, но все пак въздух, живот. Изправиха ме вертикално. Брадли вероятно се беше обадил - трябваше да се е обадил!

Опитах да вкарам повече въздух в гърлото си - трябваше да съм готов да изиграя ролята си, - но продължавах да кашлям и да се задъхвам. След това парцалът изчезна и започнах да дишам дълбоко, със спазми.

Знаех, че трябва да се овладея, че трябва да контролирам положението - за бога, сега идваше ред на Сарацина да пирува с последиците.

Една ръка се мушна под разкъсаната ми риза. Замигах, за да махна водата от очите си, и видях, че е той - проверяваше ритъма и пулса на сърцето ми. Видях стария грък, застанал зад него - смееше се, наслаждаваше се на страданието и страха ми.

Обзе ме дива паника - тези хора не се държаха така, сякаш масите са били обърнати нагоре с краката. И разбрах, че не е имало телефонно обаждане. Къде, по дяволите, беше Бен?

Отпуснах се - бях сам в Театъра на смъртта и този път наистина щях да умра за доброто на света. Бих паднал, но здравенякът и другият ме крепяха изправен.

- Името на предателя - каза Сарацина.

Опитах да говоря, но гърлото ме болеше ужасно, а умът ми - залян с адреналин и кортизол - се съпротивляваше. Вместо да отговоря, погледнах към земята и поклатих глава отрицателно, доколкото беше възможно - не, няма да ти кажа името.

- Трийсет и седем секунди - каза той. - Повече от средното. Трябва да се гордееш. Постигна повече от очакваното, но това може да продължи много по-дълго, ако поискаме. Всички се пречупват. Никой не може да издържи. Името?

Ръцете ми трепереха и като че ли не можех да ги спра. Вдигнах поглед и пак опитах да говоря. Първата сричка беше прекалено тиха и Сарацина се наведе, за да ме чува.

- Сложете парцала - прошепнах.

Той ме удари с опакото на ръката си и ми сцепи устната. Не можеше обаче да ме изплаши повече - в някакво кътче на ума си бях намерил малък резерв от кураж. Мислех за Бен Брадли и за онези шейсет и седем етажа.

Здравенякът и помощникът вдигнаха дъската и я приближиха до коритото. Сарацина се канеше да сложи парцала на физиономията ми, но Николаидис му извика и му каза да отстъпи. Видях го да вдига каменарски чук - тежък, жесток - от багажа, който бяха скрили зад купчината.

Когато сложиха дъската хоризонтално и босите ми стъпала бяха точно пред него, той вдигна чука и замахна с всички сили.

Чукът се стовари върху лявото ми стъпало, разкъса плътта и раздроби малките костици и стави. През крака ми, чак до слабините, премина жестока, кошмарна болка, от която ти се гади - като от силен токов удар. Все едно смаза тестисите ми. Щях да изгубя съзнание, но крясъкът ми някак ме върна в реалността.

Николаидис се засмя.

- Виждаш ли - каза на Сарацина, - гласът му вече е по-силен. Понякога старите методи са по-добри.

Удари ме пак. Сега беше по-близо до пръстите, чух трошене на кости и изкрещях още по-силно. Понесох се по водопада към безсъзнанието, но помощникът, който стоеше до главата ми и насърчаваше Бика да действа, ме фрасна по лицето, за да остана в настоящето.

Извика на Бика:

- Още веднъж! Давай!

- Не - спря ги Сарацина. - Вече загубихме твърде много време. Ако припадне, ще сме тук цял ден.

Обърна се към мен.

- Името.

- Дейвид Броуди Уилсън. Аз съм агент на ФБР..

Сложиха парцала и ме потопиха във водата.

37.

Кумали минала през задната част на храма между останки от дебели зидове и влязла в подземно пространство, наречено spoliarium - мястото, където вземали въоръжението на гладиаторите и се отървавали от телата.

Питала се какво се случва горе - не очаквала да мине много време преди брат ѝ да я повика, за да ѝ каже, че всичко е свършило и може да си тръгва.

Колко жалко, мислела си - Спиц бил чудесен следовател, определено най-добрият, когото била виждала. Огледалата от Френската къща били свидетелство за това. И щял да се измъкне безнаказано, въпреки скритата самоличност, ако не бил минал през българската граница с кола под наем, която можела да бъде свързана с него. Нима нямат системи за разпознаване на автомобилни номера в Америка? Та нали най-вероятно те са ги изобретили! Странно, такъв умен човек да допусне такава елементарна грешка...

Разбира се, тя нямало да научи кой е той, ако не ѝ се бил обадил човекът от МИТ. И какво правят тези хора? Един телефонен разговор, после нищо - никакви допълнителни въпроси, никакви опити да установят движението на Спиц в подробности. С помощта на контактите си в света на наркодилърите самата тя успяла да научи повече за него само след едно влизане в стаята му, отколкото турското разузнаване с всичките си ресурси. Всъщност те като че ли изобщо не се интересували от Спиц.

Хрумнала ѝ ужасяваща мисъл - ами ако американецът не е допуснал грешка, като е преминал границата, ако например заместник-директорът на МИТ някак си е техен човек или някой е прехвърлил разговора и тя изобщо не е разговаряла с него? Ами ако всички улики, на които била попаднала, са били подхвърлени? Ако цялата работа е удар? Това би означавало, че от нея се е очаквало да покаже информацията на брат си и по този начин да го накара да излезе на светло...

- Аллах!... - възкликнала тя и хукнала обратно.

Минала покрай складовете, където някога се пазели оръжията и ризниците на гладиаторите, и изтичала към Porta Libitinensis - Портата на смъртта, - през която изнасяли труповете на мъртвите.

Почти стигнала до разрушената ѝ арка и цялата арена се появила пред очите ѝ, когато мобилният ѝ телефон - там имало покритие - започнал да звъни. Тя го извадила и видяла, че има поне десет пропуснати повиквания. Всички, както и последното, били от бавачката.

Обадила се и попитала разтревожено:

- Какво е станало?

Само че не чула гласа на бавачката. Чула мъж, който говорел на английски.

- Лейла Кумали? - попитал мъжът.

Ужасена, тя извикала:

- Кой си ти?

Той обаче не отговорил на въпроса ѝ, а използвал точно думите, които двамата бяхме планирали в хотелската ми стая:

- Изпратих ти видеофайл. Виж го.

В объркването си тя като че ли не чула и пак го попитала кой е.

- Ако искаш да спасиш племенника си, виж видеото - казал Бен. - Сниман е сега, това се случва в момента.

„Племенникът ми? - помислила Кумали. - Те знаят всичко“.

С разтреперана ръка, почти докарана до сълзи, намерила видеофайла и го пуснала. Погледнала го, едва не припаднала и се разпищяла в слушалката:

- Не! Моля ви, не!

38.

Отново се давех - този път и в болка освен във вода. Борех се за живота си, водата се стичаше по лицето ми, натрошеният ми крак пускаше вълна след вълна кошмарна болка. Скоро тя щеше да стане единственото, което да усещам, знаех го.

Главата ми беше наклонена назад, устата ми беше отворена, водата се стичаше и предизвикваше безмилостни спазми и кашлица. Гърдите ми се надигаха и спускаха, дробовете ми не издържаха, тялото се сриваше. Ужасът прогони всяка рационална мисъл, склещи ме натясно, в ъгъла.

Бях опитал отново да броя и загубих бройката на петдесет и седмата секунда. Това ми се струваше част от друг живот.

Зад превръзката на лицето бях пропътувал отвъд последната звезда. Бях видял бездната след края на вселената, тъмнина без форма, силует или край. Знаех, че са увредили нещо извън болката - бяха белязали душата ми.

Късче памет ме откри натикан в ъгъла. Шепота беше казал нещо. Че ако ми стане прекалено много, да сложа край. Да прегърна пушката и да срещна своя бог като войник. Обаче това беше крайната жестокост на ситуацията - мъчителите ми контролираха количеството вода, така че дори не можех да си отворя гърлото, да напълня дробовете си с вода и да се удавя бързо. Дори тази последна достойна постъпка, да отнема собствения си живот, бе непостижима. Бях принуден да продължавам да страдам, да застана пред Вратата за никъде, но да не мога да премина през нея.

Сарацина си погледнал часовника - американецът вече бил издържал сто двайсет и пет секунди - по-дълго от всеки, когото познавал, много повече, отколкото бил очаквал, наближавал рекорда на Халид Шейк Мохамед, голям воин, последовател на Единия истински Бог и храбър ученик на Свещения Коран. Вероятно вече щял да говори? Кимнал на двамата албанци.

Усетих как водата се стича по косата ми и как махат мръсния парцал от лицето ми. Треперех, изобщо не владеех тялото си, а умът ми не беше в кой знае колко по-различно състояние. Ужасът беше физически, всички страхове в живота ми ставаха осезаеми. Не можех да говоря, но когато се върнах от бездната, болката в крака ми се съживи с необуздана острота и усетих как отново изпадам в добре дошла безсъзнателност. Сарацина ме удари силно по счупената скула и приливът на адреналин ме спря.

Той отвори клепача ми с пръсти, за да види зеницата ми, да прецени колко живот има там, а с другата ръка напипа артерия, провери дали пулсът ми е неравномерен, дали има опасност да спре. Отдръпна се и ме погледна - дишах тежко, опитвах се да овладея треперенето, да прогоня болката от крака си.

- Кой си ти? - попита толкова тихо, че може би само той го чу.

Видях загрижеността и объркването на лицето му и това ми вдъхна сили. В нашата епична битка на волята аз умирах, но бях победител.

- Името? - настоя той.

Поклатих глава.

- Дай ми го - намеси се Николаидис, бесен и нетърпелив.

- Не - възрази Сарацина. - Ще го убиеш и няма да научим нищо. Ще останем тук часове, ако се наложи.

- Докато някой не мине с лодка покрай руините и не прояви любопитство - каза Николаидис.

- Тогава отиди и премести лодката - отвърна Сарацина. - Скрий я зад скалите, за да не се вижда.

Николаидис се поколеба. Не беше свикнал да го командват.

- Върви - каза Сарацина. - Само губим време.

Бика го изгледа лошо, но се подчини и нареди на двамата албанци да му помогнат. Тримата изчезнаха в прохода, а Сарацина се върна при мен - както бях подпрян на коритото, все така вързан за дъската. Белезниците се впиваха в плътта ми, пръстите ми бяха побелели от липсата на кръв. Той подритна счупения ми крак и видя как трепнах от болка. Направи го пак - по-силно - и въпреки усилията си извиках.

- Ще става все по-лошо - обеща ми той тихо.

Вдигна крак, за да ме изрита силно, но не успя. Откъм тъмнината на страничния проход се чу глас.

Лейла Кумали. Крещеше нещо на арабски.

39.

Кумали - стискаше мобилния телефон - беше ужасена.

Брат ѝ хукна към нея.

За момент се зачудих какво ли е станало - в мислите ми планът беше пропаднал и не бях в състояние да смеля и най-елементарната информация. И през ум не ми минаваше, че Брадли може да е жив, не си спомнях, че телефонният разговор все още може да спаси мен и мисията.

Гледах объркано - опитвах да не рухна от болката в стъпалата и китките.

Кумали тикна мобилния телефон в ръцете на брат си. Той ѝ говореше нещо на арабски, сигурно я питаше какво е станало. Задъхана, Кумали само му посочи телефона. Сарацина погледна екрана...

От екрана го гледаше синът му - невинен и неразбиращ. Сълзи се стичаха по бузите на малкия, но понеже го снимаха, полагаше усилия да се усмихва. Около шията му имаше примка.

Сарацина се вгледа в неподвижния кадър. Цялата му вселена се разтърси, всичко, което смяташе, че познава и разбира, се разклати из основи.

Погледна ме - готов да убива, бесен. Някой заплашваше детето му! Той...

Спусна се към мен. Очите му пламтяха от гняв и в изтерзания ми ум зъбните колела най-накрая зацепиха. Телефонният разговор, до чието начало отброявах секундите, този, който толкова отчаяно исках да чуя - той беше единственото обяснение за тревогата на Кумали и гнева на Сарацина.

Брадли се бе свързал!

Опитах да се надигна, но не можех - бях завързан за дъската. Въпреки болката успях да си спомня какво репетирах в хотелската стая, когато умът и тялото ми бяха цели и ужасът беше нещо, което познаваха само други хора. Бях преценил, че най-опасният момент ще е, когато Сарацина разбере, че е попаднал в капан и че залогът е животът на детето му - че може да изпадне в бяс и да ме убие. Зарових по-дълбоко в ума си и си спомних какво трябва да кажа.

- Прояви разум и можеш да спасиш сина си - казах на пресекулки.

- Откъде знаеш, че ми е син?! - изкрещя той.

- Можеш да го спасиш, ако искаш - повторих, без да си давам труда да обяснявам.

Сестра му се беше съвзела достатъчно, за да започне да крещи - и на арабски, и на английски, изцяло съкрушена - казваше му да не се бави, да ме попита какво да направи, за да спаси детето. Сарацина ме гледаше, без да е сигурен дали да отстъпи пред логиката, или да се отдаде на гнева.

- Погледни снимката! - крещеше Кумали. - Погледни сина си!

Натика телефона в лицето му и той пак видя детето. Обърна се към мен...

- Какво става? Кажи ми.

- Говори с човека на телефона - отговорих.

Сарацина сложи слушалката до ухото си и заговори. Гласът му беше пълен с отрова.

- Кой си ти? - попита властно в опит да овладее ситуацията.

Знаех, че Брадли - точно както планирахме, щеше да му каже да види видеоклипа, който ще му изпрати. На първия кадър трябваше да има часовник, за да е ясно, че няма фалшификация, че всичко се случва в момента.

Сарацина пусна записа. Видя часовника, после ми се стори, че се олюля. Сестра му, която също гледаше, вкопчена в него, се разкрещя на смесица от арабски и турски. Записът показваше края на въжето, завързан за месинговия болт за лампата. Другият край беше направен на примка и сложен на врата на момчето. То стоеше на раменете на дебелата плувнала в пот бавачка. Когато слабите ѝ колене се огънеха, щеше да падне и момчето щеше да увисне на въжето.

Беше кошмарна гледка и не се учудих, че Брадли се противеше толкова енергично, но имах нужда от нещо наистина ужасяващо, за да не дам време на Сарацина да действа или да направи план. Всъщност не бих могъл да приема всички овации - ако това е думата - за измислянето на постановката. Бях чел, че преди години, през Втората световна война, японски войници заставяли заловени бащи от Запада да поддържат децата си по същия начин. След това принуждавали майките на децата да гледат, докато съпрузите им загубят сили и паднат. Разбира се, за японците това е било спорт.

Сарацина ме погледна с омраза, а Кумали се спусна към мен, готова да издере окървавената ми физиономия.

Брат ѝ я дръпна - опитваше се да мисли, очите му шареха по стените.

Умът ми започваше да функционира и знаех, че трябва да поддържам натиска, да не му давам шанс да прекъсне сценария, който съм написал.

- Аз и хората ми няма да търпим никакво забавяне - казах. - Чуй телефона отново.

Механично, стреснат, Сарацина вдигна телефона и чу женски глас - хлипащ, истеричен - говореше му на турски. Това го обърка - той явно не знаеше турски и подаде телефона на сестра си.

Тя започна да превежда на арабски, но я спрях.

- На английски - настоях.

Тя каза на брат си, че е бавачката.

- Казва, че едва се държи на крака! И че ако не можем да спасим нея, да спасим поне детето.

Сграбчи брат си за ризата, вече не се владееше.

- Какво си направил?! В какво ни забърка?!

Той я отблъсна и тя залитна. Дишаше тежко, гледаше го с гняв.

- Преценихме, че бавачката вероятно ще издържи още шест минути - казах. - Разбира се, може и да грешим. Може да са по-малко.

Измислих си го, но предвид обстоятелствата никой не подложи думите ми на съмнение. Сарацина погледна дисплея на телефона, после мен. Знаех, че се колебае, че не знае как да постъпи.

- Ти си му баща - казах тихо. - Синът ти е твоя отговорност. Спаси го.

Бях научил, години преди това, в Женева, че любовта не е слаба, че любовта е силна. Сега залагах всичко на това твърдение. Сарацина не каза нищо, беше парализиран - неспособен да мисли и решава - попаднал между големия план за бъдещето и живота на сина си.

Трябваше да го притисна. Разрових объркания си ум и си спомних какво трябва да кажа:

- Каква стойност има обещанието? Особено ако е дадено на умираща съпруга? Обаче добре, давай, наруши обещанието, което си дал пред Аллах.

Той ме гледаше, дишаше тежко, изплашен.

- Откъде знаеш това? Кой ти е казал за Газа?!

Не отговорих и той се обърна настрани. Беше загубен в мрака, опитваше да открие изхода от затвора, спомняше си - сигурен бях - как е държал умиращата си жена, как синът му е последната осезаема връзка с нея, спомняше си свещеното обещание, което ѝ е дал пред Бога да го защити.

Стори ми се, че видях как раменете му се отпускат. А после гласът му изведнъж прозвуча изтерзано.

- Какво искаш? - попита той и се обърна към мен. - Кажи ми какво да направя?

Кумали се разрида облекчено и се спусна да го прегърне.

- Трябва да дам на човека на телефона да разбере, че съм жив и в безопасност - отговорих. - Развържи ме.

Сарацина се поколеба - знаеше, че след като ме освободи, вече няма да има връщане назад, - но нямаше време да мисли за това. Кумали пристъпи напред, откопча каишите, които ме държаха привързан към дъската, извади от джоба си ключа и отвори белезниците.

Те паднаха на пода и имах чувството, че ще припадна от болка, когато кръвообращението в отеклите ми длани започна да се възстановява. Успях да се хвана за ръба на коритото и да се изправя. Протегнах ръка към телефона.

Сарацина ми го подаде, но не го вдигнах до ухото си - вместо това протегнах ръка към двамата и казах:

- Оръжията.

Подадоха ми пистолетите си - полицайката имаше стандартна деветмилиметрова берета, но Сарацина - вероятно му го беше дал Николаидис - носеше SIG 1911 Stainless, произведен в Швейцария, едно от най-добрите оръжия, които могат да се купят легално.

Мушнах беретата в джоба си, но задържах другия пистолет в отеклата си длан. Дори не бях сигурен дали ще мога да стрелям. Преместих тежестта на премазания крак, потиснах болката и вдигнах слушалката до ухото си.

- Бен? - казах. Гласът ми бе хрипкав. Вероятно едва ме позна.

- Ти ли си? - попита.

Гласът на ченгето, който мислех, че няма да чуя повече, почти ме опияни. Отпуснах се за момент и осъзнах, че много скоро съм щял да рухна.

- В известен смисъл - отговорих. - Ще оставя телефона на линия, Бен - продължих, като се опитвах да си спомня подробностите, които така щателно бяхме планирали. - Ще чуваш всичко, което се случва тук. Ако с мен стане нещо, застреляй бавачката, ясен ли съм?

Видях, че Сарацина и Кумали са чули думите ми, и свалих телефона. Въпреки прясно изкопаните кратери в ума ми знаех, че трябва да действам бързо. Обърнах се към Кумали.

- Отиди в прохода, скрий се и наблюдавай брега. Когато видиш, че онези идват, ела и ме предупреди. Помни - ако решиш да правиш глупости и да ги оставиш да ме нападнат, човекът в Бодрум ще чуе. Наясно си какво ще направи.

Тя кимна и изтича към изхода. Отчаяно искаше да се получи, отчаяно искаше да спаси момчето. В страха и тревогата си, макар че едва ли го осъзнаваше, бе станала мой най-близък съюзник.

Обърнах се към Сарацина. Знаех, че независимо от изтърпяното досега истинските трудности все още ме очакват - трябваше да го накарам да ми каже истината, да не допусна да ме оплете в лъжи и дезинформация.

- Казвам се Скот Мърдок - казах през вълните от болка. - Аз съм агент на американското разузнаване. Ще ти задам няколко въпроса.

40.

Предната нощ лежах буден в хотелската стая с часове и мислех как ще разпитвам Закария ал Насури, ако се стигне дотам.

Реших, че единственият ми шанс е да го залея с несекваща река от въпроси, така че да не му дам шанс да разбере кои отговори знам и кои - не. Трябваше да смеся знание и неведение толкова ефективно, че да не смее да рискува с лъжа, и трябваше да ги редувам толкова бързо, че да не му давам време да мисли и да шикалкави.

Знаех, че щеше да е трудно и преди няколко часа, а сега, с наранено тяло и душа, изобщо нямах представа дали ще се справя. Една грешка, една неуспешна заблуда - и всичко щеше да отиде по дяволите.

- Ако ме излъжеш, ако ми дадеш и един неверен отговор - уверих го, - ще те застрелям и ще изключа телефона. Мъжът в Бодрум има инструкции относно сина ти. Ясен ли съм?

Не изчаках да отговори.

- Кой нае Патрос Николаидис? - попитах. Безпокоях се гърлото ми да не ме предаде.

Още първият ми въпрос го извади от равновесие. Никой не беше споменавал името на гърка и видях как Сарацина се чуди откъде го знам - и вече заемаше отбранителна позиция.

- Сестра ми - отговори, като се постара да не изглежда объркан.

- Когато е била на дванайсет, тя е спечелила конкурс за писане на есе... по какъв предмет?

- Английски... Английски език... - С кого са говорили, вероятно се чудеше, кой би могъл да знае такива подробности? Майка им?

- В коя болница лекуваха раната от шрапнел в гърба ти?

- Болницата в Газа.

Разхождах го по целия свят, прескачах десетилетия...

- Сестра ти занимаваше ли се с гмуркане, с акваланг?

- Баща ми я научи... когато беше малка. - Вероятно не лъжеше - баща им е бил морски биолог.

- Колко руски бойни хеликоптера си свалил?

Погледнах телефона. Надявах се Бен да записва - в моето състояние не бях сигурен дали ще запомня отговорите.

Сарацина се сепна - вече бяхме в Афганистан.

- Три. Някои казват четири - отговори. Виждах го изписано на лицето му: „Кой е този човек!?“

- След войната с руснаците къде купи смъртния акт?

- В Куета, Пакистан.

- От кого?

- Откъде да знам?! Беше на един пазар.

- Кой ти осигури новата самоличност? - Погледнах го в упор.

- Абдул Мохамад Кан. - Отговорът прозвуча по-колебливо и реших, че това е предателство. Много добре.

- Говори по-ясно - казах. - Адресът на родния ти дом в Джеда?

- Знаеш го. Виждал си снимката.

- Бил съм там. Аз направих тази снимка - отговорих. - Къде беше разквартируван, когато се би в Афганистан?

- В Хиндукуш, селото се казва...

Прекъсвах го, карах го да мисли, че знам отговорите, поддържах темпото.

- От каква националност беше новата ти самоличност?

- Ливанска.

Първото попадение - разполагах с националност, чрез която можехме да започнем да го проследяваме, ако се наложи. Пространството се стесняваше.

В къщата в Бодрум Брадли притискаше телефона към ухото си, за да чуе всичко, и записваше трескаво на пръснати пред него листа, за да догони темпото, в което водех разпита.

По-късно ми каза, че бил почти сигурен - ако съдел по гласа ми, - че ще умра прав.

41.

И аз имах същото чувство. Гребнах шепа вода от коритото и наплисках лицето си - каквото и да е, само да намаля болката и да успокоя започващата треска - както се опасявах.

- Кой е Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши? - попитах.

- Държавен екзекутор - отговори Сарацина.

- Държава?

- Саудитска Арабия.

- Откъде знаеш за него? - Той не отговори веднага и разбрах, че раната още е болезнена, след толкова много години.

- Той уби баща ми.

- По-бързо - предупредих го. - На коя дата си роден?

Едва беше започнал, когато изстрелях следващия въпрос.

- Коя е кръвната ти група?

Едва бе преполовил отговора, когато направих следващия рязък завой. Трябваше да не му давам да се съвземе...

- Кое е обикновеното име на amphirion ocellaris?

- Риба клоун.

- Къде завърши медицина?

- В Бейрутския университет.

- Кой плати?

- Получих стипендия. От Държавния департамент на Съединените щати.

Не реагирах, обаче да - правдоподобно.

- Коя джамия посещаваше, когато беше в Бахрейн?

Не си спомнях името, обаче отговорът на Сарацина ми прозвуча познато.

- С коя радикална група се свърза?

- Мюсюлманско братство.

- Името на последната болница, в която работи?

- Ел Мина, окръжна болница.

Това беше второто попадение - болниците имат досиета на служителите си и там щяхме да видим името, което е използвал, след като е получил ливанския паспорт.

- Кой беше директор медицински дейности?

- Коя година започна?

- Кой месец?

Сарацина нямаше избор освен да отговаря - темпото беше безжалостно, но ми струваше скъпо. Малките ми запаси енергия бързо привършваха и вече бях сигурен, че болката в главата, към тила, е първият симптом на треска - вероятно през отворените рани във водата беше тръгнала някаква инфекция. „По-бързо - казах си. - По-бързо...“

- Как се казва майката на момчето?

- Амина.

- Ебади?

- Да - отговори той, изненадан, че знам.

- Колко други имена е използвала?

- Четири.

- Каква е връзката между Бригадата на мъчениците от Ал Акса и сиропиталището на сина ти?

- Те го финансираха.

- Как беше убита жена ти?

- От ционистка ракета. - Каква горчивина имаше в гласа му!

- Името на сина на Николаидис, който умря на Санторини?

- Какво? - възкликна той объркан и отчаян. - Пак ли гърците?!

Нямаше представа какво ще попитам в следващия момент и това ми даваше сила. Разбрах, че всяка подробност от епичното ми пътешествие е от значение - използвах всички възможни нишки, захващах се за всеки шев. Нищо не е било напразно. Нищо!

- Името на сина му! - настоях.

Той опита да си спомни: може би не беше сигурен дали изобщо го е чувал.

- Аз не... не мога да... - Паникьосваше се. - Кристофър... - Но не беше сигурен. - Не, не...

- Христос - казах му и минах нататък.

- Къде беше в деня преди да дойдеш в Бодрум?

- В Германия. - Вероятно не лъжеше. Би трябвало да е бил наблизо.

- Колко време прекара там?

- Два месеца.

- Адресът на джамията, която си посещавал?

- Вилхелмщрасе.

- Кой град?

- Карлсруе.

- Имената на тримата чужденци, които уби в Хиндукуш.

- Аз... не помня...

- Малките имена! Как се наричаха помежду си?

- Яника...

Не го изчаках. И аз не можех да си ги спомня.

- През интернет форум ли комуникираше със сестра си?

- Да.

- Кой е Риба клоун?

- Моят псевдоним.

- От какво се разболя синът ти, докато ти беше в Хиндукуш? Той се вторачи в мен - откъде, по дяволите, знам, че синът му е бил болен?

- Гри...

В отчаянието си опитваше да излъже, пробваше ме, но аз го гледах право в очите и той размисли.

- Менингококов менингит.

- Много бавно. И не се опитвай да го правиш пак. Как се казва най-големият хотел в Карлсруе?

Дори не бях чувал за този град, но имах нужда от още един факт, за да съм сигурен, че няма да се насочим към друго място. Усещах как треската се усилва.

- „Дойче Кьониг“ - отговори той.

- Работи ли там?

- В хотела?

- В Карлсруе.

- Да.

- Къде?

- В „Хирон“.

Това не ми говореше нищо и дори не бях сигурен дали съм чул правилно.

- Цялото име.

- Това е американска фирма, която...

- Цялото име!

Сарацина се потеше, вероятно опитваше да си представи надписа на сградата, но паметта му, изглежда, му изневери. Вдигнах телефона, за да говоря с Бен, сякаш застрашавам момчето. И той си спомни:

- „Хирон Фарма Фабрик“.

- Името на джамията, която си посещавал като дете.

Не ме интересуваше: видях, че Сарацина се отпуска - съвсем леко разхлабване на мускулите на челюстта - и разбрах, че Карлсруе и химическият завод там са сред най-горещите му зони.

- Адресът ти, когато работеше в Ел Мина?

Сарацина едва успяваше да ме следва, но даде улица и номер. Още не беше свършил, когато го ударих пак:

- Трима души, които да го потвърдят.

Даде три имена, но Ел Мина също не ме интересуваше, макар че допусках, че е синтезирал вируса тъкмо там.

- Каква длъжност изпълняваше в „Хирон“? - Назад, към зоната, в която исках да бъда - горещата зона. По физиономията му разбрах, че не споделя ентусиазма ми.

- Служител в пласмента.

- Името на шефа ти?

- Сердар...

- В коя смяна?

- Нощна.

- Кой е основният бизнес на „Хирон“?

- Фармацевтика. Медикаменти.

- Какви медикаменти?

- Ваксини.

Блъфирах. Това беше може би най-големият блъф в живота ми, обаче лекар не се хваща на работа в пласмента току-така, при това нощна смяна.

- Кога вирусът замина от Карлсруе?

Той се забави за миг и вдигнах телефона към устата си, готов да активирам гранатата. Той се вгледа в мен за още миг и каза тихо:

- Вчера.

Почувствах как гранитните кули на неизвестността се срутват и ме обзе такова облекчение, че за момент забравих за болката.

Вече знаех - през последните двайсет и четири часа ваксина, заразена с вирус на едра шарка, е напуснала фирма, наречена „Хирон Кемикълс“, в Германия.

Пратката вече беше в Америка или я наближаваше и първата ми мисъл беше - колко е голяма? Какъв е мащабът на атаката?

- Колко дози? - попитах.

- Сто.

Леката извивка на устните, небрежният тон, като че ли опитваше да омаловажи бройката, ме предупредиха. Все още държах телефона до устата си. Пистолетът беше в другата ми ръка, така че го насочих към лицето му.

- Ще те попитам пак. Само веднъж. Колко дози?

Раменете му като че ли увиснаха.

- Десет хиляди.

Бяха ми нужни тонове самообладание, за да не реагирам. Десет хиляди?! Това вероятно беше вярно, беше твърде необичайно, за да е лъжа, и в този момент сложих последното парченце от пъзела на мястото му. Предвид мащаба на нападението и сезона вирусът би могъл да е скрит само на едно място. Бях сигурен, че знам къде е и какво е бил намислил. За първи път от половин живот, както ми се струваше, нямах повече въпроси.

Облегнах се на коритото - болеше ме всичко, бях повече от изтощен, а треската постепенно обземаше тялото ми. По лицето ми се стичаше пот.

Вдигнах очи и видях, че ме гледа. Знаеше защо е приключил разпитът - бях разкрил всичко, което ми беше нужно, и годините положени усилия, това, което беше давало тежест и смисъл на живота му, беше разбито. Канеше се каже нещо, може би да ме прокълне в името на своя бог, но не успя. Може би защото Кумали тичаше към нас.

- Идват - викна тя.

- Заедно ли са? - попитах и бързо прогоних изтощението. - Някой да изостава?

- Не. Заедно са.

Това ми даваше шанс - ако някой бе изостанал, изстрелите щяха да го предупредят, а не исках да рискувам срещу кретен с автомат. Изненадата - и да ги ударя едновременно, като група - беше най-доброто оръжие.

Чух Брадли да вика по телефона, обезпокоен, че може да се е случило нещо. Чудеше се защо е прекратен разпитът. Вдигнах телефона и казах:

- Има проблем. Чакай така. Три минути...

Мушнах телефона в джоба си и започнах да раздвижвам отеклите си китки. Исках да се уверя, че ще мога да стрелям. Едно беше сигурно - поради раненото си стъпало нямаше да мога да стоя или да приклякам. Трябваше ми помощ.

42.

Беретата полетя във въздуха - извадих я от джоба си и я подхвърлих на Кумали. Тя я улови и ме изгледа изненадано.

- Ако нещо се случи с мен - казах, - човекът в Бодрум няма да приеме никакви оправдания. Ще застреля бавачката. Затова се погрижи да остана жив. Разбра ли ме?

Тя кимна, но брат ѝ се намеси:

- Това не е женска работа. Дай ми пистолета.

Погледнах го с удивление, но се овладях - предвид убежденията и възпитанието му би трябвало да го очаквам.

- Не - казах.

- Знаеш, че съм бил муджахидин - продължи той. - Убивал съм и стрелям много добре. Дай го на мен.

- Не - натъртих. - Нямам ти доверие. Освен това ти си примамката.

Той ме изгледа - примамка? Нямах време да обяснявам и се обърнах към Кумали:

- Убивала ли си?

- Не, никога.

Като че ли идеята не ѝ се нравеше особено.

- Тогава помни - не убиваш човек, спасяваш племенника си.

Казах ѝ бързо да отиде зад купчината изпопадали камъни, където би могла да се прикрие и същевременно да вижда тримата приближаващи мъже.

- Твоята цел е старият - казах ѝ. - Той е по-бавен и носи само пистолет. Аз ще опитам да сваля двамата с автоматите.

- Аз ще седя - продължих. - Примамката ще е прав, ще се държи така, сякаш ме разпитва. В момента, в който видиш, че се търкалям през рамо, откриваш огън. Ще се целиш в гърдите на Николаидис - когато падне, продължаваш да стреляш, ясно? Шумотевицата винаги помага.

Взех излъскания стоманен капак на стар фризер и го подпрях на една паднала колона. Седнах на земята и се облегнах на коритото с вода, почти с гръб към приближаващия враг.

Когато ме видеха - отпуснат, с гръб към тях, - нямаше да заподозрат нищо. И нямаше да видят пистолета в скута ми. Излъсканият капак от фризера не беше кой знае какво огледало, но все пак даваше възможност да следя какво се случва на бойното поле и да определя точното местоположение на тримата, когато приближат.

Чух Кумали да шепне:

- Идват!

Свалих предпазителя на оръжието - надявах се и полицайката да е направила същото - и зачаках. Сарацина стоеше над мен, аз дишах тежко - рухнал човек, чийто поглед обаче беше закован в лъскавия стоманен капак.

Видях отраженията на Николаидис и другите двама, когато влязоха, и се заставих да изчакам момента, който снайперистите наричат „максимален ефект“. Четири секунди, три...

Слънцето се бе преместило леко по траекторията си. През пробития покрив проникваха слънчеви лъчи и сега ярък отблясък от капака привлече вниманието на тримата.

Николаидис не беше глупак - веднага разбра, че капакът е преместен. Примижа и видя, че ги наблюдавам. Изкрещя някакво предупреждение на албанците, отскочи настрани и извади пистолета си.

Аз се претърколих и заех позиция за стрелба. Кумали стреля с беретата, но не беше достатъчно добра, за да улучи каквото и да било, да не говорим за спринтиращ бик.

Претърколих се през прахоляка и калта, при което болката от ранения крак и гръдния ми кош ме прониза страховито, и се прицелих в Здравеняка. Той се завъртя с автомата, готов да надупчи каменното корито и всичко около него, включително и мен.

Сарацина, невъоръжен, се спусна да се скрие зад купчината отломки...

Легнах по гръб, сложих пръст на спусъка, но пръстът ми беше толкова отекъл, че не усещах метала. Изстрелях три куршума към Здравеняка, като опитах да ги разпределя както трябва. Обикновено първият ми изстрел улучва мишената, но ситуацията сега далеч не беше обикновена и първите два куршума не улучиха изобщо.

Третият го проби в слабините. Попадението изобщо не беше смъртоносно, но стрелях от толкова близо, че куршумът го блъсна назад. Той изпусна скорпиона и притисна с ръка остатъците от гениталиите си.

Кумали сипеше куршуми по петите на Николаидис, който тичаше бързо, и не обръщаше внимание на нищо друго. Не го улучи, но простреля Помощника в гърлото и той се свлече.

Тя продължи да стреля по Николаидис, който обаче бързо приближаваше каменното корито. В калта около мен заплющяха куршуми.

Боже! Бих изкрещял, за да я предупредя, обаче нямаше да ме чуе сред изстрелите и писъците на Здравеняка, който опитваше да спре кръвта, която се стичаше от чатала му Опитах да се претърколя на безопасно място, но нещо ме перна и ме върна обратно. Остра болка прониза рамото ми и разбрах, че ме е улучил някой от изстреляните хаотично куршуми.

Успях да се надигна на едно коляно и да насоча пистолета към Николаидис, който дори не беше ранен. Изругах проклетия си показалец, който като че ли нямаше сила да натисне спусъка, и видях, че лявата ми ръка, с която подкрепях цевта, трепери като побесняла.

Пуснах бързо четири куршума, но успях само да улуча гърка в краката, при което той падна и пистолетът отлетя настрани. Завъртях се бързо - знаех, че трябва да приключа веднага, защото после няма да имам сили. Видях кастрирания Здравеняк да се спуска към скорпиона си.

Стрелях в движение - и за първи път се справих както трябва - два куршума попаднаха в гърдите му. Нищо особено, но го убиха.

Николаидис, ранен, без оръжие, видя че Здравеняка се свлича. Проснат в прахоляка, вдигна поглед към мен - в очите му видях омраза и объркване. Вероятно бе смятал, че ще е лесно и просто, обаче някак бях оцелял от симулираното давене, бях обърнал похитителите си срещу него и въпреки всичко стрелях достатъчно добре, за да убия двама от хората му.

- Кой си ти, по дяволите!? - изръмжа той.

Видях как очите му регистрираха местоположението на пистолета - почти в обсега на ръката му. Нямаше как да не си спомня как се ухили, когато ме изрита в коляното и когато удряше стъпалата ми с чука.

- Някога ме наричаха Синия ездач - отговорих. - Аз наредих да убият Христос на Санторини.

Лицето му се разкриви - да е бил толкова близо до отмъщението, а да се провали! Изрева и с невероятен прилив на енергия се хвърли към пистолета. Стрелях два пъти и от това разстояние главата му просто експлодира.

Извърнах лице - няма удоволствие в убиването, дори когато става дума за хора като него. В деня, в който изпитам удоволствие, знаех, би трябвало да напусна битката завинаги. Насочих пистолета към Кумали - беше плувнала в пот, адреналинът пулсираше във вените ѝ и тя едва ли си даваше сметка какво се е случило - и ѝ казах да извади пълнителя от беретата.

- Сега насочи пистолета към земята и дай три контролни изстрела. - Исках да съм сигурен, че в цевта не е останал патрон. - Сега пусни оръжието - наредих ѝ и веднага щом пистолетът тупна на земята, ѝ казах да направи същата операция със скорпионите и пистолета на Николаидис.

- Сега ми донеси всички пълнители.

Тя ги събра, подаде ми ги и аз ги прибрах в джоба си. След като обезвредих оръжията, посочих белезниците - още бяха там, където ги бе пуснала, ключът беше в ключалката.

- Закопчай го - казах и посочих Сарацина.

Той се бе измъкнал от прикритието си и се подпираше на каменното корито, потънал в бездната на отчаянието, стъписан, че Бог го е изоставил в последния час.

- Ръцете зад гърба - казах ѝ.

Докато слагаше белезниците, забелязах, че върху труповете вече кацат десетки мухи. Това обаче не беше нищо в сравнение с ордата агенти, които щяха да се спуснат върху Сарацина, за да изкопчат информация.

Сарацина вдигна глава и ме погледна - все още държах пистолета насочен към него, с едната си ръка, а с другата откъснах парчета от ризата си, за да превържа рамото и да спра кървенето. Погледите ни се срещнаха - и двамата знаехме, че колкото и живот да му е останал, никога повече няма да получи шанс да напише черна глава в историята на човечеството.

- Обичам го - каза просто. Имаше предвид сина си.

- Знам - отвърнах. - И това беше единственото ми оръжие.

Кумали ми подаде ключа от белезниците и аз го пуснах при пълнителите. Пристегнах превръзката със зъби и когато струята кръв намаля, извадих от джоба си телефона на Кумали - трите минути бяха почти изтекли.

- Чуваш ли ме? - попитах пресипнало.

- За бога! - отвърна той. - Колко трупа има там?

Беше чул стрелбата в слушалката.

- Три. Всичко свърши. Можеш да ги освободиш.

А той ми каза, че бавачката не е издържала и е паднала на колене и се е наложило да среже въжето и да свали малкия. Обърнах се и погледнах Сарацина и сестра му. Оставих ги да разчетат изражението ми - жената и детето са живи и здрави.

Сарацина - седнал в прахоляка до коритото, с ръце зад гърба, наведе глава. Молеше се. Кумали потрепери, предаде се на облекчението и се разплака.

Канех се да прекъсна линията - трябваше да проведа още един, много важен телефонен разговор, - обаче треската ме обхващаше все повече и ми се виеше свят. Въпреки вихрушката в мозъка ми трябваше да науча нещо.

- Щеше ли да застреляш бавачката? - попитах Бен. Той не отговори. Което беше достатъчен отговор.

- А ти? - попита Бен след малко.

- Това е разликата между нас, Бен - казах тихо. - Заради това аз съм създаден за тази работа, а ти не си. Разбира се, че щях.

Разтреперан - не само от треската - прекъснах линията и направих знак на Кумали да дойде при мен. Не можех да ходя - бях толкова изтощен, изпитвах такава болка, че едва стоях изправен.

Имах нужда от нея, за да ме подкрепя. Тя ме подхвана под ръката, а аз се обърнах към Сарацина.

- Ако опиташ да правиш глупости, ще ви застрелям и двамата.

Той кимна и разменихме още един, последен поглед. Животът и на двама ни беше променен завинаги. Спомних си какво казаха неколцина британски войници след войната с Аржентина - единствено враговете им знаели какво е било на фронтовата линия.

Не му казах нищо - какво бих могъл да му кажа? Дадох знак на Кумали да тръгва към изхода. Щяхме да го оставим окован. Ключът беше в джоба ми, оръжията бяха безполезни и нямаше друг начин да се напусне това място, освен с лодка - ние щяхме да вземем единствената. Бях сигурен, че не може да се измъкне, и знаех, че двайсетина минути след като проведа втория телефонен разговор, тук ще се струпат хора от поне десетина различни агенции. Не че можеха да направят кой знае какво, освен да го арестуват - нямаше замисъл, който да бъде разгадан, нямаше мрежа, която да бъде разбита, нямаше съучастници, които да бъдат проследени. Смъртта на Америка се отлагаше.

Тръгнах по-бързо и започнах да набирам номера, който ми дадоха, с отекли и треперещи пръсти, опитвах се да си спомня цифрите, защото бяха записани в счупения ми мобилен телефон.

С помощта на Кумали тръгнах назад през прохода, в тъмнината. Обаче имаше нещо, което бях пропуснал и до края на живота си щях да се удивлявам на тази грешка.

43.

Кумали ме преведе през решетката на входа, а отвън, сред камънаците, слънчевата светлина буквално ме заслепи.

Краткото разстояние от коритото с вода дотук беше най-болезненото в живота ми. Всяка стъпка беше като удар по главата. Ефектите от симулираното давене, загубата на кръв и засилващата се треска се натрупваха и силите ми намаляваха до критично ниво. Усещах как миналото и настоящето се сливат в едно.

Облегнах се на един камък и наредих на Кумали да извади лодката от скривалището и да я докара на стария кей. Когато тръгна към малкото заливче зад купчина скали, натиснах последната цифра на номера и чух писукането, което показваше, че се осъществява връзка с чужбина. Обадиха се незабавно.

Гласът ми хриптеше и едва се чуваше.

- Господин президент? - казах възможно най-отчетливо.

- Кой се обажда? - попита глас, който звучеше твърде младежки, за да е на Гроувнър.

- Трябва... трябва да говоря с...

- Едва ви чувам. Представете се, моля. - Звучеше като морски пехотинец.

Бях по-слаб, отколкото някога бях смятал за възможно, травмиран извън всяка мярка, но знаех какво се е случило. Звънях от телефона на Кумали и комуникационната система на Белия дом го бе идентифицирала като напълно непознат източник. Разбира се, това беше директната линия на президента, но въпреки всичко нямаше да допуснат разговора, преди да разберат кой се обажда. Поради това ме бяха прехвърлили към комуникационния център с повишена сигурност, заровен дълбоко под планините на Колорадо, и разговарях с някой от хиляда и осемстотинте морски пехотинци и техници, които работеха там.

- Представете се — повтори дежурният морски пехотинец.

- Аз съм... - Обаче си спомних, че не бива да казвам името си, името не означава нищо. Застанал под палещото слънце, с парещи очи, имах чувството, че се отделям от тялото си. Погледнах долу, към себе си, сякаш от някъде високо.

- Едва ви чувам - каза дежурният. - Повторете, моля.

Почти не схванах какво ми говори. Виждах как Николаидис замахва с чука и чувах писъци в главата си. Осъзнах, че това е собственият ми глас - когато на плажа се чуваше единствено двигателят на приближаващата лодка и крясъците на чайките във въздуха.

- Пилигрим... - успях да кажа. Поне така си мислех, понеже не можех да съм сигурен — може да се бе случило само в ума ми.

- Не чух. Повторете.

Тишина. Видях малкото момче със синдром на Даун да тича но пясъка и да се хвърля в ръцете на баща си.

- Чувате ли ме? Повторете. - Гласът на дежурния ме върна в реалността.

- Аз... аз съм Пилигрим - казах.

Дежурният чу. В началото на всяка смяна през последния месец в главите на всички беше набивана една-единствена заповед. Ако чуят определена дума, кодово наименование, трябва да осигурят пълно предимство, всичко останало да чака. И сега дежурният чуваше.

- Моля, изчакайте, сър! Пилигрим, моля, останете на линия!

Въведе няколко бързи команди на клавиатурата, изведе списъка на служителите, които да бъдат уведомени незабавно - Пилигрим е жив, Пилигрим осъществи контакт. Пилигрим се върна от студа.

Първи в списъка беше дежурният по национална сигурност, седнал зад бюро в малък кабинет в Белия дом. Беше много късно, всъщност много рано - малко след четири сутринта на Източното крайбрежие - когато той вдигна телефона и чу непознат глас:

- За президента. Пилигрим.

Макар че дежурният офицер бил сигурен, че главнокомандващият спи, инструкциите били ясни, така че той веднага позвънил в президентската спалня.

Гроувнър обаче не спял - преди повече от дванайсет часа му се обадил Шепота и му казал за обнадеждаващото съобщение от Брадли. Президентът седял и гледал светлините на Вашингтон, без да ги вижда. Тогава звъннал телефонът. Той грабнал слушалката и стреснал дежурния офицер, който не очаквал толкова бърза реакция. Гроувнър изслушал трескавото съобщение на дежурния.

- Какви ги дрънкаш!? - троснал се, защото безпокойството започвало да взема връх.

- Пилигрим - казал дежурният накрая. Чул президентът да мърмори нещо от рода на „Мили боже“, но не бил сигурен. Защо ще се моли президентът?

- Чуваш ли, ме, Пилигрим? - Не можех да не позная гласа на президента, въпреки че по телефона звучеше кух и извънземен. С фрагментирания си мозък разбрах, че някъде в Колорадо криптират разговора.

- Десет хиляди дози - прошепнах.

- Десет хиляди!? - повтори президентът удивено.

- Вече са там - казах. - Използва нашите лекари - може би ще започне след няколко часа.

На определен етап, след като излязох от коритото с водата, обучението ми трябва да си е казало думата и, без да го осъзнавам, бях формулирал какво трябва да кажа. Целият горях, но се помъчих. Опитвах да се съсредоточа.

- От „Хирон“ - казах. Гласът ми ми изневеряваше.

- Повтори - каза президентът.

- Това е фармацевтична фирма... в Карлсруе... Германия.

Намеси се друг глас. Шепота. Бяха го информирали и сега слушаше разговора.

- Можеш ли да повториш бавно? - каза той.

Опитах няколко пъти, но не успявах да довърша. Умът ми не работеше.

- Карлсруе? - попита Дейв, за да потвърди.

Не бях чувал гласът му да звучи чак толкова меко и се зачудих защо. „Дано да е добре“, казах си.

- Там има хотел, „Дойче Кьониг“ - успях да кажа, преди гласът ми отново да изчезне.

- Страхотно, това е страхотно - каза Шепота.

Президентът сигурно се е чудел дали не умирам, но въпреки залога и неотложността не опита да ме притиска да говоря - някак знаеше, че ще го направя.

- Слушам те - каза само. - Ти си абсолютен герой. Продължавай.

- Трябваше да поискам номера на партидите - продължих сякаш в просъница, по-слаб от всякога. - Забравих някои неща... Сарацина ме рани... има дете...

- Да, знам - каза Шепота.

- Не трябваше да правим това... Беше... Обаче не знаех по какъв друг начин...

- Разбира се, че не - отвърна Шепота. - Вече всичко свърши. Отнякъде намерих още малко сили и успях да внеса някаква яснота.

- Ваксина е - казах. - Флакони с ваксина.

- Каква ваксина? - попита Шепота, все още с онзи странен мек глас.

- Противогрипна - отговорих. - Сложил го е във флакони противогрипна ваксина. Сезонът идва, имунизациите започват утре.

Двамата замълчаха - мисля, дадоха си сметка, че съм успял. Два телефонни разговора от Хиндукуш някак бяха довели до лекарските кабинети в цяла Америка. Тогава Шепота потвърди - каза на президента, че имат всичко - деня, производителя, метода. Помислих, че ще затворят, защото трябваше да се организират милион неща, но Гроувнър заговори за мен.

- Къде си? - попита.

Не отговорих. Бях приключил. Примижавах от слънцето и мислех за дългия път, който ме чака.

- На брега е - каза Шепота. - На деветнайсет мили северно от Бодрум. Така ли е?

Продължавах да мълча. Събирах сили, мобилизирах последните ресурси, които мибяха останали - трябваше да пропълзя по пясъка, за да се добера до стария кей.

- Можеш ли да издържиш, Скот? - попита Гроувнър, сериозно разтревожен. - Изпращам хеликоптери от Средиземноморския флот веднага. Ще издържиш ли?

- Ще трябва да информираме турските власти - намеси се Шепота.

- По дяволите турските власти! - почти викна Гроувнър.

- Не, недейте! - казах. - Не изпращайте никого. Няма да съм тук.

Гроувнър опита да ме спре, искаше да му кажа какво имам предвид, но Шепота го спря.

- Всичко е наред, Скот. Разбирам. Всичко е наред.

- Проклет да съм, ако аз разбирам - каза Гроувнър. - Казвам ти, хеликоптерите идват.

- Ранен е, господин президент... ранили са го...

Беше време да затварям и изведнъж се разтревожих да не съм пропуснал нещо.

- Чухте ли? - казах им. - Десет хиляди дози... „Хирон“... противогрипна ваксина.

- Да, чухме - отвърна президентът тихо. - Искам да ти кажа, от името на...

Прекъснах връзката. Бях приключил. Всичко беше свършено. Да издържа - нали това казах, че трябва да направя. Да издържа.

44.

Приливът се надигаше и по една случайност ми помогна. Куцуках и залитах по напечения от слънцето пясък към дървения кей и нямаше как да не мина през надигащата се вода.

Беше дълбока до глезените и студенината ѝ успокои болката и в ума, и в стъпалото ми. Останах така доста време, за да дам възможност на водата да охлади температурата ми, а солта да свие и дезинфекцира раните.

С по-бистър ум стигнах до кея, улових се за парапета и стигнах до Кумали, която ме чакаше. Беше завързала малката лодка с кърмата напред, моторът работеше. Не ѝ бях казал - не бяхме разговаряли изобщо, - но нейното пътуване свършваше. Продължавах сам, знаех, че това, което ме чака, ще е доста трудно в моето състояние, така че исках да започвам.

И тогава чухме изстрела.

Обърнахме се назад, към Театъра на смъртта, и си дадох сметка какво съм пропуснал, грешката, за която щях да се питам до края на живота си. Нарочно ли го бях направил?

Когато излязох от руините, определено бях изтощен, едва ходех и се налагаше да се свържа спешно с Вашингтон. Разбира се, бях взел всички мерки - прибрах пълнителите на оръжията и ги взех. Обаче всичко това беше в съзнанието ми. Някъде по-дълбоко знаел ли съм, че има и друго оръжие? При това заредено - собствената ми берета, която албанците бяха взели и бяха захвърлили при счупения ми мобилен телефон? Нарочно ли я бях оставил там, за да може Сарацина да я използва, и - ако беше така - защо?

Явно я беше видял и когато чух изстрела, знаех какво е направил - беше седнал до пистолета, беше промушил ръцете си отпред, под коленете, и го бе взел, после го бе насочил нагоре, бе навел глава към цевта и бе натиснал спусъка. Вероятно знаеше и старата песен:

„Когато лежиш ранен в афганистанските планини и жените дойдат, за да нарежат каквото е останало, прегърни пушката и си пръсни мозъка, срещни своя Бог, като войник“.

Кумали също веднага се сети какво означава изстрелът и хукна към руините. Улових я за ръката, за да я спра, но бях твърде слаб и тя се изплъзна. Спря я единствено категоричността на гласа ми.

- Слушай! - извиках. - Когато дойдат, кажи им, че не знаеш нищо. Кажи им, че си спасила живота ми, кажи им какви са хората, по които стреля. Кажи, че си ме пуснала, че си предала брат си, кажи им каквото искаш! Само аз знам - и няма да съм тук.

Тя ме погледна объркано.

- Защо го правиш? - попита. - Защо го правиш за една мюсюлманка?

- Не го правя за теб - отговорих. - Правя го заради момчето. То заслужава да има майка.

Качих се в лодката, като пъшках от болка. Кумали хукна към прохода, но знаех, че няма смисъл. Брат ѝ беше муджахидин, беше свалил три съветски хеликоптера. Нямаше как да не улучи.

45.

Като се борех с треската и болката, насочих лодката към морето. Поех на юг, покрай брега, с пълна газ.

Вятърът беше сменил посоката, сега духаше срещу прилива, носът се забиваше в стръмни вълни и вдигаше облаци водни пръски, а моторът виеше от усилието. Бях на предела на силите си, но се заставих да изолирам болката и със здравата си ръка да поддържам правилния курс. Накрая завих покрай някакъв нос и влязох в защитен от вятъра залив, така че можех да застопоря руля.

Слязох долу и започнах да търся. В шкафа най-отпред видях стара раница и сложих в нея пистолета и пълнителите, които още бяха в джобовете ми. До раницата имаше непромокаемо платнище с оловни тежести. Нямаше причина да го правя, но в състоянието ми реших, че не ми се иска да стоя до собствената си погребална плащаница. Отворих илюминатора и хвърлих платнището в морето. То се завъртя зад лодката и след миг потъна в пяната от мотора.

Под седалката отзад открих това, което всъщност ми трябваше - комплекта за оказване на първа помощ. Сигурно беше на двайсет години, но никога не беше отварян и се оказа оборудван изненадващо добре.

Качих се в рубката, почистих с тампони премазания си крак, а с ножичка изрязах изгорелите парчета кожа около огнестрелната рана на рамото. Отворих флакон антисептик, прехвърлил срока си на годност с осемнайсет години, и полях обилно раните. Действаше, и още как - заревах от болка, но запазих достагьчно съзнание, колкото да съм благодарен, че няма кой да ме чуе.

И така - с рани, превързани с пожълтели бинтове, смърдящи на антисептик, и патерица, приспособена от весло - най-накрая видях брега, който ми трябваше. При последните издихания на деня, далеч на юг и със задаваща се в далечината буря, завъртях руля и минах между скалите, които защитаваха усамотеното рибарско село. Начеващият дъжд означаваше, че на кея няма да има жива душа и ще мога да пристана незабелязано.

Приближих лодката с кърмата напред и я завързах за един кнехт. Блокирах руля в нужната позиция и хвърлих раницата и импровизираната патерица на кея. Двигателят се напрягаше да върне лодката към морето и въжето, което я държеше, беше изпънато. Използвах го за опора, докато изпълзях на кея. С нож, който бях намерил в рубката, срязах въжето и лодката се отправи в тъмнината към скалите. Дори и да успееше някак да мине през протока, бях сигурен, че до сутринта морето ще я запрати към някой скалист бряг и ще я разбие на трески.

Метнах раницата на здравото си рамо и наместих патерицата. Приличах на войник, който се връща от далечни битки. Минах покрай две затворени кафенета и тръгнах по малките улички на малкото селце, което почти не помнех.

46.

Пердетата на бедните къщи бяха дръпнати, а уличните лампи светеха слабо и бяха далече една от друга. В сгъстяващия се мрак тръгнах по тясна уличка и точно когато започвах да се безпокоя, че съм свил където не трябва, видях една общинска чешма.

Старата кофа все още беше завързана с въже и цветята наоколо бяха повехнали, както и преди. Вече наистина на края на силите си докуцуках до старата къща с едва четливата месингова табела. Почуках силно и ми се стори, че мина цяла вечност, преди доктор Сидни да отвори - небръснат, сега с изпомачкани памучни панталони вместо с възголемите шорти и фланелка от Октоберфест ’92 - но иначе съвсем малко променен през изминалите години.

Алкохолът вероятно беше нанесъл поражения на всичките му органи, но умът му - и паметта - се представиха забележително. Лицето ми му се стори познато и той почна да се рови в миналото, за да открие име.

- Джейкъб, нали? - попита.

- Почти - отговорих.

Забелязах, че погледна превързаното ми рамо и крак, парцали вите дрехи и изтощената физиономия.

- Изглеждаш чудесно, Джейкъб - отбеляза, без да трепне.

Кимнах.

- И ти, докторе. Както винаги, самата елегантност.

Той се разсмя.

- Влизай. Можем да продължаваме да се лъжем взаимно, докато видя дали можем да спасим този крак.

Въведе ме и си дадох сметка какво странно нещо е паметта - стаите сега ми се струваха по-малки, разстоянията - много по-къси, отколкото в нощта, когато докарах Мак по същия път.

В кухнята австралиецът сложи три лампи на подходящи места, накара ме да легна на една пейка, изряза превръзките, погледна пораженията и ми би огромна доза антибиотици и още по-голяма доза болкоуспокояващи. Слава богу, по отношение на медикаментите финото дозиране не беше сред силните му страни.

Реши, че въпреки отоците и синините коляното и ребрата ми не са счупени. Може би имало пукнатини, но не можел да прецени без рентген.

- Искаш ли да отидем до болницата в Милас? - попита. Видя изражението ми и се засмя. - Не бе, шегувам се.

Увери ме, че ще ме шинира и превърже възможно най-добре.

След това ми би местна упойка, почисти и заши огнестрелната рана и ми каза, че съм късметлия.

- Нямам такова усещане - отвърнах.

- Малко по-надолу и нямаше да имаш нужда от болница, даже и от лекар. Щеше да си за моргата.

След като се погрижи за останалите ми рани, се зае с пораженията от каменарския чук. Беше хирург с много опит в травмите от автомобилни катастрофи, така че му повярвах, когато ми каза, че отоците и синините ще се оправят сами.

- Не мога да направя кой знае какво за малките костици без рентген, скенер и операционна - каза ми с усмивка. - Ако ръцете ми не трепереха, също щеше да е по-добре.

Реши да намести костите доколкото е възможно, да ги шинира и превърже, с надеждата всичко да си остане на мястото.

- Ще трябва да раздвижваш глезена редовно, за да не атрофират мускулите в долната част на крака. Може би ще се получи.

Кимнах, той намести лампите и се приготви да започне.

- Ще боли.

Тук се оказа прав. Малко след полунощ обяви край - периодично губех съзнание и той май се усъмни, че ще мога да издържа повече. Помогна ми да стана от пейката, минахме през кухнята, влязохме в дневната и се насочихме към стълба, която водеше към неизползвана спалня на горния етаж.

По средата на пътя чух гласове и в ъгъла на стаята видях стария телевизор, включен на Си Ен Ен. Предаваха ранните вечерни новини и вашингтонският кореспондент на телевизионната мрежа съобщи за трескавите усилия още от рано сутринта да бъдат локализирани и иззети десет хиляди дози противогрипна ваксина, замърсени поради небрежност с потенциално смъртоносни примеси от машинно масло.

Не исках докторът да знае, че събитието ме интересува, и му казах, че имам нужда от почивка. Подпрях се на облегалката на един стол и погледнах екрана.

- Тревожната новина беше съобщена от президента на пресконференция в шест часа тази сутрин - съобщи репортерът. - По същото време ФБР и полицейските служби по места се заеха да открият и обезопасят всички противогрипни ваксини, произведени в завод в германския град Карлсруе и продавани от „Хирон Кемикълс“. Президентът изкажа благодарност на служител на Администрацията по храните и лекарствата, който е уведомил Белия дом за инцидента в четири часа тази сутрин в телефонен разговор...

- Готов ли си? - попита докторът и аз кимнах. Оставих го да ми помогне да се кача по стълбите. Не се изиенадах от версията, която разпространяваше Вашингтон. Както е казал някой - във всяка война първата жертва е истината¹⁶¹.

Добрах се до леглото и успях някак да легна. Главата ми докосна възглавницата и изпаднах в някакво странно безсъзнание.

47.

Треската ме раздираше през следващите дни и нощи, така че докторът почти не излизаше от малката стая. По-късно ми каза, че стоял край мен, отпивал от бездънна чаша „Джак Даниълс“ и слушал как бродя из забележителен пейзаж от видения.

Чул ме да разказвам за мъж, завързан за дъска, който се дави в безкраен океан, за баща, обезглавен под жаркото слънце, за град, чиито жители кървят поради неизлечим вирус, за дете със синдром на Даун, което ще го бесят. Каза ми, с усмивка, че умът бил странно нещо - и че при пристъпите на треската и високите дози лекарства е в състояние да измисли какви ли не фантазии.

Само да знаеше...

Разтревожен, че ужасите се сгъстяват, и убеден, че това е реакция към лекарствата, решил да ги намали рязко. Може би заради тази промяна, или просто природата се е намесила, но треската отслабна и кошмарите намаляха. Когато най-накрая успях да поема някаква твърда храна, той реши да излезе до селото, за да купи продукти от магазините. Реших, че му е свършил бърбънът.

Върна се разтревожен. Каза ми, че пристигнали мъж и жена, които твърдели, че са туристи, тръгнали да обикалят, и уж случайно подпитвали из кафенетата дали напоследък не са минавали и други американци.

Не се съмнявах, че Шепота и армията му ще ме открият рано или късно - хората говорят, „Ешелон“ слуша, някой ще влезе в архива и ще попадне на доклада за смъртта на Мак преди толкова много години. Не се страхувах от тези непознати обаче - знаех, че са изпратени да ми помогнат, ако имам нужда - и въпреки това нямах намерение да говоря с тях. Бях развалина, но бях изпълнил дълга си, никой не би могъл да иска от мен нещо повече от това и как точно ще се препъвам през останките от живота ми си беше лично моя работа.

Не казах на доктора нищо за пришълците, но забелязах, че с напредването на деня той все повече се тревожи заради това, което е почукало на вратата му. Вечерта слязох бавно в кухнята за първи път и установих, че докторът е забележителен готвач. Докато подправяше своя специалитет, както го нарече - агнешко, мариновано с мащерка и чесън, - ме попита дали още пея „Миднайт Спешъл“.

- Питаш ме дали мисля за Мак? - отвърнах. - По-често, отколкото смятах, че е възможно.

- И аз - каза той. - Ужасна нощ. Точно след като ти си тръгна, долетя хеликоптер. Беше за трупа, нали?

- Да.

- Къде е погребан? - Питаше уж между другото, но усещах накъде бие.

- В Арлингтън - отговорих.

- Военен ли беше?

- Разбира се. Само дето се сражаваше във война, която не е обявена.

Докторът остави подправките и се обърна - беше стигнал до това, което го интересуваше.

- Ти също ли, Джейкъб?

- Това тревожи ли те, докторе?

- Разбира се, че ме тревожи! Тревожа се от вечерта, когато пристигна. Когато си легна, отворих раницата ти. Вътре видях пистолет, покрит с нагар от стрелба, и достатъчно патрони да въоръжиш някоя малка африканска държава. А сега се появяват двама души и започвам да се питам кога ще започнете да се стреляте!

Беше свестен човек, беше постъпил добре с мен и заслужаваше честен отговор.

- Да. Аз също съм войник.

- Редовен или наемник?

Усмихнах се.

- Нека го наречем призован на служба.

- ЦРУ или нещо по-лошо?

- Мисля си, че е по-добро, но зависи от гледната точка.

- А хората в града?

- Наши са. Тук са, за да се уверят, че всичко с мен е наред.

- Сигурен ли си?

- Не са убийци, докторе. Ако бяха, вече щяхме да сме трупове. Няма за какво да се безпокоиш. Имаш думата ми.

Видях, че се успокои, и бях доволен, че стана така.

След няколко дни - малко след мръкване - на вратата се почука. Нещо - силата на чукането, фактът, че портата на двора не проскърца, ме обезпокои.

Кимнах на доктора да отвори, а аз възможно най-бързо се качих до спалнята, където имаше малко прозорче към предния двор и входната врата. Отпред стоеше мъж на около трийсет години, облечен като турист, но толкова жилав, толкова зареден с напрежение, че дрехите биха заблудили само наивник.

Докторът отвори вратата и туристът му каза, че искал да говори с човека, пристигнал в къщата му преди няколко седмици. Докторът му каза, че единственият му гост е бил брат му, семейно посещение, и че си заминал за Австралия преди няколко дни.

Агентът само кимна. Вероятно бе инструктиран да се държи спокойно.

- Добре. Ако брат ви се върне - каза той - и по някаква случайност разберете, че е американец с рана от куршум в рамото, ще му дадете това, нали?

Подаде му запечатан пакет и си тръгна.

След няколко минути, в кухнята, отворих пакета пред очите на доктора. Отвътре изпаднаха няколко писма. Той се ококори, когато видя, че първият плик е с печата на президента на Съединените щати.

Още повече се изненада, когато не му обърнах внимание и огледах останалите писма. Познавах почерка на единия плик - беше на Шепота - и го сложих до писмото на президента.

Имаше още две писма. Едното беше в плик от нюйоркската полиция, с името на Брадли отзад, а другото - надраскано със странен почерк - беше адресирано до Овалния кабинет и имаше бележка: „Моля, предайте това на човека, който понякога нарича себе си Джуд Гарет“. Знаех от кого е.

Взех тези две писма и се качих в стаята си.

48.

Първо прочетох писмото на Брадли. Пишеше, че веднага щом излязъл от къщата на бавачката, тя се обадила на полицията и казала какво се е случило.

Понеже работела за Кумали, не било проблем да убеди полицаите, че казва истината. Не било особено трудно да открият чернокож американец - след като го включили в бюлетина за издирваните лица, обикновена патрулка го прибрала още преди да стигне до хотела. Проснали го на капака, обезоръжили го и го закарали в управлението. Страхувал се от най-лошото - някакъв турски вариант на усъвършенстван разпит, - обаче в този момент около Театъра на смъртта забушувал адът.

Американски хеликоптери от Средиземноморския флот вече били изпратени от президента - не за да ме вземат, а за да задържат Сарацина и да съберат доказателства. Гроувнър се обадил на президента на Турция, информирал го за приближаването им и му казал, че са открили търсения човек. В резултат в района на руините били изпратени хора от МИТ и турската армия, край брега пуснали котва разрушители от турския флот, американски хеликоптери кацнали на плажа, около двеста души военни и агенти на разузнаването влезли в амфитеатъра и била дадена заповед Брадли да бъде оставен на трупчета, докато не се изясни ситуацията.

След пет дни в килия - и след пряка молба, отправена от Гроувнър към турския президент - Брадли бил освободен и паспортът му бил върнат. Прибрал се в хотела и провел сълзлив телефонен разговор с Марси, която - веднага щом се съвзела - го попитала кога ще се прибере.

„След няколко дни“ - отговорил той.

„Какво!?“ - изплакала тя.

Ченге до последно, той нямал намерение да си тръгне, преди да организира екстрадицията на Камерън и Ингрид за убийството на Додж и жената в „Истсайд Ин“. На следващата сутрин, по-малко от дванайсет часа след освобождаването му, отишъл в полицията и влязъл в кабинета на Кумали. Хайруниса му казала, че шефката ѝ още дава показания, и май се придържала към версията, която ѝ бях препоръчал - така че Бен поискал да се срещне с този, който отговаря за разследването на убийството. След няколко телефонни разговора младокът с излъсканите ботуши го завел до луксозния кабинет на шефа на полицията.

Спомнях си го - видях го, когато половината му хора ме гониха из цеха за ремонт на яхти вечерта, когато размазах Смукача по бетона. Началникът беше малко над петдесет, едър и червендалест, с добре поддържана кожа и оформен мустак, а златните копчета на внушителната му униформа заплашваха да се скъсат всеки момент. Въпреки одеколона, с който се пръскал, миришел на пот и не мога да кажа, че думите на Бен ме изненадаха.

Пишеше, че началникът бил получил пространни юридически възражения от адвокати, които се явили от името и на двете, Камерън и Ингрид - както и очаквах, веднага след разговора си с мен те се бяха обзавели със защитници. Началникът казал, че тези възражения го накарали лично да прегледа всички улики.

„Естествено, наложи се да отстраня всичко, което се предполага, че е представено от лицето, нарекло себе си Дейвид Броуди Уилсън. Той не е служител на ФБР и е влязъл в страната с фалшива самоличност. Както знаем, той е имал свои собствени причини да комплицира и удължи разследването. Собственият ми преглед ме убеди, че работата на турските детективи е отлична, както винаги. Ясно е, че първоначалната им версия е коректната. Става дума за трагичен инцидент“.

Бен го гледал стъписано, но турчинът сякаш не забелязвал. Усмихнал се, запалил нова цигара и разперил широко ръце.

„Разбира се, не исках да правя тази преценка сам, така че представих уликите и възраженията на адвокатите на един от нашите най-уважавани местни съдии. Той също не видя причина да задържаме двете жени и останалите свидетели повече. Предложи - и аз се съгласих - да им върнем паспортите и да ги освободим под гаранция, в случай че се появят нови доказателства".

„Да ги освободите?! - попитал Бен. Приел го тежко, отново бил защитник на мъртвите. - Колко е гаранцията?“

Турският полицай опитал да се отърве от него: „Десет души са... не съм сигурен... трябва да проверя документите...“

„Колко!?“ - настоял Бен, без да крие гнева си.

Началникът престанал да се прави на учтив и изръмжал: „Двеста хиляди долара на човек“.

Общо два милиона долара! Цяло състояние - но не и за Камерън. Нямало нужда Бен да пита какво е направила - разбира се, че е платила подкупа и е купила свободата им.

„Кога заминаха?“ - попитал Бен отчаяно.

„Преди три дни. Качиха се на голямата яхта и след час отплаваха“.

„Ами ако се появят „нови доказателства“? Какво ще правите тогава?“ - попитал Бен горчиво.

„Ще им пишем и ще ги помолим да се върнат. Както казах обаче, сигурен съм, че това няма да е необходимо“. Според Бен човекът направо се усмихвал.

Както казах, това не ме изненада - след като се оказа, че ФБР не е в схемата, въоръжени с резултатите от моята работа шефът на полицията в Бодрум и корумпираният съдия се бяха погрижили да притиснат Камерън в ъгъла и след това бяха направили това, което са правили отоманските им предшественици от поколения - подложили са шепа.

Бен пишеше, че нямало какво повече да направи - двете извършителки били напуснали Бодрум, а благодарение на платените от Камерън гаранции всички свидетели също се били пръснали по света. Помислил си, че може би ще успее да поднови разследването в Ню Йорк, но като реалист си давал сметка, че с ограничените ресурси и след като едната убийца официално е вписана сред жертвите в Световния търговски център, няма голяма надежда, ако двете жени не се върнат в Америка. При толкова много пари определено нямаше да им се наложи да се връщат - можеха да пътуват по света до края на дните си.

Седях неподвижно няколко минути и мислех за двете жени и престъпленията им, но дори и тогава не си спомних. Да, забележката на Ингрид, че не съм наясно и с половината от това, което става, изобщо не ми дойде наум.

49.

Второто писмо, адресирано до Джуд Гарет и препратено през Белия дом, беше от Battleboi.

Беше написано по-добре, отколкото бих могъл да си представя, след като познавах едрия симпатяга, и бях сигурен, че се е потил над него часове.

„Бях с белезници и окови на краката - пишеше - в автобус с решетки на прозорците. Движехме се по пистата на Ла Гуардия, за да ни качат на самолета за Голямата къща на юг, в Канзас, когато долетяха два джипа с пуснати сирени и накараха автобуса да спре. Реших, че които и да са типовете вътре, трябва наистина да са голяма работа, щом ги пускат да карат по пистата, но иначе не ме интересуваха. Същата сутрин написах на Рейчъл да не ме чака и мислех как ли ще се справям петнайсет години в Левънуърт“.

Пишеше, че двамата надзиратели на автобуса - които му се присмивали заради ексцентричния му вид и телесната му маса - слезли от автобуса и отишли при мъжете с костюми, които слезли от джиповете.

Старшият, който се оказал високопоставен служител от департамента на правосъдието, се легитимирал и започнал да дава заповеди. Двамата надзиратели незабавно се върнали в автобуса и минали между затворниците. Отключили веригата, която държала моя човек за седалката, и го повели към вратата. Той ги попитал какво става, но те мълчали. Вероятно и самите те не са знаели.

На пистата му връчили писмо. Отворил го и видял, че е от Овалния кабинет, но не знаел какво означава - „за първи път в живота ми компютърът ми изключи“.

„Когато го прочетох, още малко и щях да се разплача. Беше президентско помилване. За заслуги към отбраната на страната - така пишеше. Бог знае кой си, обаче каза, че ще направиш всичко възможно да ми помогнеш, и удържа на думата си“.

Пишеше още, че след като оформили документацията, се върнал в Стара Япония, минал през апартамента, без дори да свали обувките си, и заварил Рейчъл в спалнята им, съкрушена. Вдигнала очи, помислила си в първия момент, че е сън. После сънят се усмихнал, протегнал ръце към нея и като син на религиозни католици ѝ казал с удивление: „Евангелие от Марко, скъпа. Глава шестнайсета, стих шести“.

Тя нямала представа какво има предвид, но ѝ било все едно - оставила се да я прегърне с големите си ръце, целунала го и останали така дълго, в мълчалива благодарност. След това той седнал и написал писмото до мен.

„Ти ми даде втори шанс - за живот, за любов, за деца. Как можеш да благодариш на някого за това?“ - пишеше.

„Подозирам, че повече няма да се видим, обаче помни - на тази дата всяка година ще слагам на масата ни за вечеря прибори за още един човек, в случай че почукаш на вратата. На добър път и нека Бог - под каквото и име да го познаваш - те пази“.

50.

На следващия ден, след обичайните физически упражнения и физиотерапия, прецених здравето си. Беше ясно, че стъпалото ми се подобрява, но също трка трябваше да призная, че ако искам някога да го използвам напълно, трябва рязко да увелича упражненията за раздвижване.

Обсъдих го с доктора и същата вечер - след вечеря, в тъмнината на селото - се осмелих да изляза за първи път. Бавно, без импровизираната патерица или бастун, минах по тесните улици и по крайбрежието. Влачех крака си странно, чувствах се много уморен, но не се отказах.

Беше бавно и мъчително и след два часа се прибрах в къщата и се строполих в дневната. Докторът вече спеше, така че имах възможност да претърся пъшкащите от тежестта рафтове с книги. Най-накрая намерих Библията, покрита с прах, подарък от баща му по случай дипломирането му като лекар.

Потърсих Евангелие от Марко, глава шестнайсета, стих шести. Думите са красиви, дори и да не си вярващ. Седях и мислех за Battleboi и Рейчъл. Не мога да кажа, че се молих, но все пак бях благодарен, че от целия кошмар излезе поне едно свястно нещо.

Следващата вечер, въпреки болката и умората, отново се разхождах по улиците. Също и следващата вечер и следващата. Не виждах жива душа, не разговарях с никого - бях сянка в тъмното, но сянка, която ставаше по-силна.

Месец след това, след като се осмелявах да се отдалечавам все повече и повече, се почувствах достатъчно уверен, за да се подложа на екстремен тест - петнайсет километра по крайбрежна пътека до едно рядко посещавано рибарско село, за което докторът твърдеше, че било едно от най-красивите по крайбрежието.

- Обезателно виж работилницата за лодки - каза ми. - Все още работят по старому, с дърво, като старите занаятчии.

Тръгнах рано една студена сутрин. Сред пустите хълмове на Южна Турция единствена компания ми беше ароматът на борове и море и за моя изненада се справих относително лесно - все още куцах и от време на време се налагаше да почивам, но вече я нямаше зловещата, осакатяваща болка. Знаех, че времето ми при доктора скоро ще приключи.

Крайбрежната пътека в края на краищата се спусна долу, към селото - недокоснато от туризма, автентична смесица от къщи и хангари за лодки, дом на мъже и жени, чийто живот почти не се бе променял през столетията.

След като хапнах прясна риба в единственото заведение, отидох до работилницата за лодки в единия край на малкия залив и се уверих, че докторът е прав - беше чудесно да гледаш как старинните пещи горят, увисналия във въздуха дим, занаятчиите, които огъваха и оформяха парчета дърво, за да поправят рибарските лодки и да ги подготвят за следващия сезон. Никой не ми обърна внимание, докато се разхождах между подредения да се суши дървен материал и си мислех какви умения е загубило човечеството, колко ценни неща са си отишли, без никой от нас дори да забележи. Старите мъже с техните длета и триони някога вероятно са били сред най- добре платените членове на общността си, а сега с какво сме ги заменили? С финансови инженери и млади търговци на валута.

Свих зад един ъгъл — и се заковах на място. В дъното на цеха, под увиснал брезентов навес, високо на дървени поставки беше качен двумачтов платноход, с дървен корпус. Беше около двайсетметров, може би на половин век, и макар да не беше боядисан и мачтите да не бяха фиксирани на местата им, беше ясно, че някога е бил истинска красота.

Собственикът, изглежда, беше решил да използва почти загубените умения на хората в работилницата, за да реставрира лодката, но сега тя беше покрита с прах, никой не я беше пипал от доста време, което означаваше, че или е свършил парите, или е загубил интерес. Приближих и дръпнах настрана част от навеса, за да я осветя по-добре. Винаги съм смятал, че няма нищо по-тъжно от изоставена лодка, но направеното досега по тази беше удивително и някак скриваше лошите обстоятелства.

Благодарение на уроците на Бил край Лонг Айланд знаех много за лодките и още като погледнах тази, разбрах, че би издържала на почти всичко в морето.

- Продава се - чух зад себе си мъжки глас. Чудесен английски за такова заспало кътче на света.

Обърнах се. Реших, че е собственикът на работилницата. Още нямаше четирийсет, явно винаги готов да се усмихне, и може би опитваше да съживи бизнеса, за да поддържа селото живо.

- Богат руснак я намерил и я докара тук - обясни той. - Навремето е печелила сериозни състезания... Фастнет, Транспак, Сидни до Хобарт и доста други. Когато пристигна, беше гнила на пристанището на някакъв гръцки остров с години, така че започнахме от кила.

- Какво стана после? - попитах.

- Руснакът престана да се обажда. По-важното е, че престана да плаща сметките. Или е фалирал, или друг олигарх го е убил.

По-вероятно второто, казах си, защото повечето бизнес диспути в Русия се решават по този начин. Собственикът посочи старата стълба, опряна на борда, и каза:

- Качете се, ако искате.

И аз се качих на тиковата палуба.

Мостикът беше изтеглен доста назад, ниско, а рулят беше високо, за да позволява широко полезрение на капитана. Не беше трудно да разбера защо руснакът е решил да спаси тази лодка.

Влязох в мостика, спуснах се долу и минах покрай кухнята и спалните каюти. През годините, когато се занимавах с ветроходство, бях чувал да говорят, че се случва веднъж в живота лодка да проговори на моряк, и сега разбрах - за добро или лошо, - че тази лодка е направена, за да бъде моя.

Собственикът ме бе последвал на борда и се появи през люк близо до лебедката.

- За колко време ще я боядисате? - попитах.

- Една седмица - отговори той.

- Да се намерят платна вероятно ще е проблем?

- Пазим оригиналните. Кърпени са, но иначе са добри. Елате в офиса и ще ви покажа документите.

След двайсет минути договорих цена и добавих още двайсет хилядарки, за да доставят модерно навигационно оборудване плюс храна, гориво и вода. Помолих собственика да ми даде мобилния си телефон и от него се обадих на Финбар Ханрахан в Ню Йорк да преведе парите.

Старият адвокат не попита за какво са - когато чу, че съм в Турция, вероятно реши, че все още работя за правителството, и си замълча. Преди да затворя го помолих да преведе и трийсет хиляди на доктор Сидни, като компенсация за всичко, което бе направил за мен. Вече бях решил да не се връщам. Щях да спя в лодката и да следя как върви работата по нея. Бях с раницата, а в нея бяха писмата и пистолетът - не ми трябваше нищо друго. И не обичам сбогуванията.

Върнах се в офиса и си спомних, че трябва да попитам още нещо.

- Как се казва?

- „Номад“ - отговори собственикът.

Кимнах - и да бях имал някакви съмнения, че тази лодка е правена, за да бъде моя, името ѝ ги разсея окончателно. Мисля че го споменах - някога, отдавна, думата „сарацин“ е означавала скитник, номад.

51.

Потеглих рано един понеделник сутринта. Лодката наистина беше голяма за сам човек, но уменията, които бях усвоил от Бил, започнаха да се връщат и открих, че ако не съм прекалено амбициозен, се справям с нея достатъчно добре.

Сигурно изглеждаше странно с прясно боядисания корпус и избелелите, покрити с кръпки платна, но не си струваше да се безпокоя за такива неща - беше твърде късно през годината, есента скоро щеше да свърши и да започне зимата, така че другите съдове, които срещах, не бяха по-близо от самия хоризонт.

Когато увереността ми нарасна и уменията ми се възстановиха, установих, че „Номад" развива фантастична скорост, и след три седмици вече се отправих към ботуша на Италия с идея да вляза в Адриатическо море към Сплит и Хърватия.

Спрях на малко пристанище на западния бряг на Гърция - всъщност най-обикновен магазин и порутен кей, - за да попълня запасите си от гориво и продукти. Възрастният собственик напълни резервоара на яхтата с дизел, сложи плодовете и млякото, които купих, в кашони и хвърли отгоре пачка вестници - „Интернешънъл Хералд Трибюн“ - останали непродадени предишните месеци.

- Можеш да ги вземеш - каза ми. - Канех се да ги горя.

Два дни след това, както пиех кафе на следобедното слънце, плавах покрай равен пуст бряг и преглеждах последните вестници от пачката, в един, почти невидимо до финансовите страници, попаднах на съобщение - нищо кой знае какво, има ги с десетки по всички вестници. Пишеше, че гръцката полиция не е открила никакви съмнителни обстоятелства около смъртта на младата американка, паднала зад борда на луксозната си яхта край брега на увеселителния остров Миконос.

„Жената, бивша съпруга на богатия наследник на автомобилната империя Додж...“

Зачетох по-внимателно, погледът ми се плъзна напред, докато не намерих името - Камерън наистина беше мъртва. Според полицията паднала от яхтата си под въздействието на наркотици - при аутопсията в кръвта и открили коктейл от дрога и алкохол.

В средата на текста имаше снимка на Камерън и Ингрид - хванати за ръка, позират с кучето на Ингрид пред внушителна барокова сграда. С нарастващ ужас започнах да чета материала, за да разбера какво означава всичко това.

Няколко абзаца по-надолу получих отговор. Камерън току-що била сключила нов брак, този път с Ингрид Кол, с която се запознала неотдавна в град Бодрум, Турция.

„Двете жени бяха от първите, възползвали се от новото германско законодателство, позволяващо еднополовите бракове - пишеше в съобщението. - Двете заминали за Берлин и подписали в общината четири часа след като законът влязъл в сила, като свидетели на церемонията станали двама непознати от улицата, помолени да свидетелстват, и тяхното куче, Джанкарло. След това двойката започнала медения си месец, като се върнала на яхтата, закотвена близо до....“

Станах. Задушавах се. Слънцето се разтапяше в морето, но едва го забелязвах. Ингрид се оказа права - не бях наясно и с половината от това, което бе ставало. Сега обаче бях сигурен, че съм наясно.

Целият ми опит, цялата ми интуиция ми казваха, че с напускането на Берлин животът на Камерън на практика е свършил. Макар и да не можех да го докажа, бях убеден, че майсторският план, разработен от Ингрид във водовъртежа след 11 септември, е имал тайна добавка, за която Камерън не е знаела нищо - Ингрид е смятала да наследи състоянието на Додж сама. Обаче обичала ли е Камерън, питах се. Следователят винаги е следовател. Само че вече знаех отговора - Камерън беше предадена и изоставена от любовницата си. Ингрид не я беше обичала. Беше я мразела.

Разбира се, за нея не е било проблем да скрие истинските си чувства - беше актриса и е играла ролята до самия край. След като са сключили брак, вече дори не е било нужно Камерън да пише завещание - като законна съпруга Ингрид наследяваше всичко, ако партньорката ѝ умре, без да остави завещание.

Останалото е било лесно - дълга нощ веселия, разходка по кърмата, последна целувка на лунна светлина, нежна ръка бута Камерън, когато витлата на яхтата са се завъртели, за да потегли.

В умиращата светлина наведох глава, ядосан на самия себе си, че не го бях предвидил, въпреки че - Бог знае - бях предупреден. Върнах се при вестника, за да проверя датата на броя.

Беше отпреди месеци, твърде много време - яхтата вероятно е била продадена, а останалите пари са били преведени през мрежа от непроследими офшорни компании, за да се озоват в банка от типа на Richeloud.

Човек като Ингрид Кол - или както там е истинското ѝ име - би си подготвил нова самоличност и нов живот, би изчезнал в анонимността на света, защитен от интелигентността и ловкостта си.

Беше най-ловката престъпничка, която можех да си представя, и все пак... и все пак... имах силното чувство, че някъде, на някой непознат бряг... в някой далечен град... Талин или Рига... Дубровник или Краков... някога ще зърна познато лице сред тълпата...

52.

Седях на палубата дълго след като се спусна нощта и си мислех за двете жени и събитията, които ни бяха срещнали.

Като таен агент, тъмнината винаги е била мой приятел, но след посещението ми в Театъра на смъртта получих страх от нея, който, подозирам, ще продължи до края на дните ми. Станах, за да включа сигналните светлини и да проверя курса. По средата на палубата спрях.

Изглежда, курсът ми вече беше определен. Загледах се в звездите, в положението на луната, в цвета на морето. Заслушах се и чух тишината - толкова силна, че беше като писък.

Познато усещане.

Това беше версията на бъдещето, която видях онази нощ, когато погледнах през прозореца на Овалния кабинет. Тогава се видях сам, на стара яхта с избелели и кърпени платна, вятърът ме тласка към тъмнината, аз и яхтата се смаляваме все повече сред безкрайното море.

Да, това беше онази нощ и това беше моментът, който очаквах - сам, неспособен да поема дъх, а морето бушува срещу мен. „Номад“ се надигна леко върху бялата пяна зад кърмата, вятърът леко отстъпи и веднага стана по-силен. Движехме се по-бързо и се качих на парапета, за да оправя платната. Въжетата запяха от напрежение и макар да нямаше жива душа сред боядисания в черно океан, вече не бях сам.

Бил Мърдок беше на другото въже, широките му рамене се движеха неудържимо, смееше се и ми викаше да държа проклетия нос успоредно на вятъра.

Към носа се спусна жена, за да оправи сигналната светлина. Понеже майка ми беше умряла съвсем млада, почти не я помнех и изпитвах тайна болка, защото всяка година спомените ми за нея избледняваха все повече и повече. Тази вечер, на светлината от навигационните светлини, я видях съвсем ясно, с всички подробности.

Зад себе си чух гласове - говореха на полски. Жената с двете деца, от снимката, която отиваше към газовата камера, също беше с мен на борда. Седеше на мостика, остаряла и щастлива, заобиколена от пораснали деца и внуци.

Да, нещата умират и съвсем определено това, което видях, беше смърт, но видението не беше мое - това беше друга смърт. Сбогувах се с всички призраци от миналото. Точно както ми каза будисткият монах тогава, на пътя към Дои Сам Муан, преди толкова години - ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

И под сводестото небе, както се носех в тъмното море, осъзнах, че съм роден за секретния свят, че призванието ми е да съм агент. Не съм го избрал аз, не съм го искал, но това ми се е паднало при раздаването на картите. Бях започнал пътешествието с мисълта, че е бреме, а онази нощ осъзнах, че е дар.

И знаех, че не тази година, но може би следващата, ще се върна в Ню Йорк. На определен ден, в определен час, ще отида до онази сграда до Канал Стрийт, ще натисна звънеца и ще се кача по стълбите към Стара Япония.

Вратата на апартамента ще се отвори и ще видя маса, сервирана за трима, защото съм сигурен, че този, който живее там, винаги държи на думата си.

Пред погледа на Рейчъл Battleboi ще се разсмее и ще протегне огромните си лапи към мен. След малко ще ме погледне и ще попита защо съм дошъл.

Ще се усмихна и няма да му кажа нищо, но в сърцето си ще знам отговора, ще знам точно какво съм оставил зад гърба си - написано е в Евангелие от Марко, глава 16, стих 6.

Това е част от епоса на завръщането от мъртвите, връщането към живота. „Той възкръсна“ - пише там .

Той възкръсна.

Notes

[

←1

]

¹ Гамахидроксибутират - течно или прахообразно вещество, доскоро използвано за операционен анестетик, което сега е излязло от употреба и е забранено в много страни по света. В малки дози води до лека еуфория и заспиване, в по-големи може да доведе до схващане на мускулите, конвулсии и дори смърт. Често го използват за упояване на жени с цел изнасилване. - Б. пр.

[

←2

]

² People Magazine - едно от най-популярните списания в Съединените щати с около 46 милиона читатели. Публикува предимно материали за знаменитости и статии от общ интерес. — Б. пр.

[

←3

]

¹ Обезболяващо средство, съдържащо парацетамол и наркотично вещество - Б. пр.

[

←4

]

¹ Марка сутиени - Б. пр.

[

←5

]

² Hooters (англ. сленг „цици"). Ресторантска верига, чиито сервитьорки задължително са сексапилни и с големи гърди. Логото на веригата - бухал с големи кръгли очи - е отпред на униформените тениски. - Б. пр.

[

←6

]

¹ Крав мага - буквално „ръкопашен бой“ - е бойна техника, разработена специално за израелската армия на базата на няколко класически бойни изкуства - Б.пр.

[

←7

]

¹ Квартал на банките - Б. пр.

[

←8

]

¹ Клайд Джаксън Браун - музикант и певец. Думите са от песента „Претендентът" - Б. пр.

[

←9

]

¹ Буквално: „поглъщане“. Терминът е избран да обозначи геноцида над циганите през Втората световна война - Б. пр.

[

←10

]

¹ Става дума за „Хотел „Хампшир“ на Джон Ървинг. Скръб е името на куче, което след смъртта си е препарирано. - Б. пр.

[

←11

]

¹ Mofsed-e-filarz. Превежда се като „разпространяване на поквара по земята“ или „разпространяване на поквара, която застрашава политическото и социалното благоденствие“. Виж Коран 18:94 - „Рекоха: „О, Зу-л-Карнайн, Яджудж и Маджудж пакостят по земята. Да ти сторим ли налог, та да направиш между нас и тях преграда?“ - Б. пр.

[

←12

]

¹ Голяма аптечна верига - Б. пр.

[

←13

]

¹ Даймьо - едър земевладелец, феодал в средновековна Япония, който е на пряко подчинение на шогуна и разполага със собствена армия - Б. пр.

[

←14

]

¹ Благодаря (японски) - Б. пр.

[

←15

]

¹ Луиза Мей Олкот (1832 - 1888), американска писателка - Б. пр.

[

←16

]

¹ Есхил - Б. пр.