Аз съм пилигрим

1.

Тунело-паяжинният паяк, който се среща в Австралия, е почти сигурно най-отровният паяк на света - по-лош дори от бразилския скитащ паяк, - а Бог ми е свидетел, той е достатъчно лош.

Преди много време разследвах убийство на американски инженер, агент на една от тайните ни служби, действаща в Румъния, извършено с невротоксин от тунело-паяжинен паяк. Поисках консултация и един биолог ми показа едно черно, не особено голямо насекомо - мъжки екземпляр от Сидни - най-отровния и агресивен представител на вида.

Повярвайте ми, дори никога да не сте виждали паяк, в момента, в който видите този, ще разберете, че гледате нещо смъртоносно. Има такива мъже - и няколко жени - в тайния свят. Веднага долавяш, че не са били докоснати от човечността, присъща на повечето хора. Това е и една от причините да изоставя с радост тяхното обкръжение и да опитам да живея на светло.

Трима от тях седяха на последния ред в аудиторията и чакаха. Веднага щом делегатите започнаха да излизат за обяд и останахме само аз, Брадли и двамата босненци, които си отспиваха край тонколоната, тримата тръгнаха към нас.

Брадли вече ги беше забелязал и ме попита:

- Познаваш ли ги?

- В известен смисъл - отговорих.

- Кои са?

- По-добре не питай, Бен.

Полицаят разпозна опасността в тях и определено не му харесваше начинът, по който приближаваха, обаче го улових за рамото и казах тихо:

- По-добре тръгвай.

Не беше убеден. Бях негов колега и щом се задават неприятности, искаше да е с мен. Аз обаче бях наясно защо са изпратили при мен хора като тях - някой ми изпращаше послание: няма да има преговори, прави каквото ти кажат, и толкова.

- Тръгвай, Бен - настоях.

Той тръгна към вратата неохотно, поглеждаше през рамо. Отровните паяци спряха пред мен.

- Скот Мърдок? - попита най-високият, явно шефът на групата.

Скот Мърдок? Значи толкова назад в миналото опираха нещата.

- Да - отговорих. - Това име е добро колкото всички останали.

- Готов ли сте, доктор Мърдок?

Наведох се и взех куфарчето си от фина кожа - подарих си го, когато пристигнах в Ню Йорк и безумно смятах, че е възможно да оставя другия си живот зад гърба си.

Нямаше смисъл да питам тези хора къде отиваме - знаех, че няма да ми кажат истината, а не бях готов да слушам лъжи. Струваше ми се, че заслужавам още няколко мига слънчева светлина.

2.

Първо ме откараха до Ист Ривър. На площадка за кацане ни чакаше хеликоптер, с който стигнахме до летище в Джърси, където се качихме на малък турбореактивен самолет и излетяхме веднага.

Час преди залез видях монументите на Вашингтон очертани на фона на смрачаващото се небе. Кацнахме във военновъздушна база „Андрюс“, където ни очакваха три джипа и типове с костюми. Реших, че са от ФБР или Сикрет Сървис, но грешах - бяха много повече от това.

Джипът в началото на колоната пусна мигащите светлини и се понесохме през гъстия трафик. Свихме по 17-а улица, стигнахме до старата административна сграда, минахме през пропускателен пункт и се насочихме към паркинг.

Отровните паяци бяха дотук - предадоха ме на четирима здравеняци с костюми, които ме преведоха през фоайе, по коридор без прозорци и ме качиха в асансьор. Имаше само спускане надолу. Излязохме в подземно помещение, охранявано от въоръжени мъже. Не се наложи да изпразвам джобовете си - сложиха ме в рентгенова кабина и видяха всичко - метал и биология, интимни подробности.

След проверката се качихме на количка за голф и минахме по няколко широки коридора. Колкото и да беше объркващо, не това беше най-странното - имах чувството, че никой не ме гледа, сякаш им бяха заповядали да извръщат очи.

Стигнахме до друг асансьор - този се изкачи шест етажа, ако не се лъжа - и четиримата костюмирани ме предадоха на възрастен мъж, добре облечен, със сива коса.

- Моля, последвайте ме, господин Джаксън - каза той.

Името ми не беше Джаксън, никога не бях чувал за Джаксън, сред многото ми псевдоними нямаше Джаксън. Тогава осъзнах, че съм призрак, сянка, без присъствие или име. Ако дотогава не си бях давал сметка колко е сериозно, вече разбрах.

Сивокосият ме преведе през зала без прозорци, пълна с работни места, но и тук никой не вдигна очи към мен. Минахме през малка кухня и влязохме в доста просторен кабинет - тук поне имаше някакви прозорци, но мракът вън и изкривяванията от бронираните, както реших, стъкла, не позволяваха да разбера къде съм.

Сивокосият каза нещо тихо в микрофона на ревера си, изчака отговор, после отвори една врата. Кимна ми и минах през нея.

3.

Първото, което поразява в Овалния кабинет, е, че е доста по-малък, отколкото изглежда по телевизията. Президентът, от друга страна, изглеждаше много по-голям.

Над един и осемдесет, със свалено сако, с торбички под очите. Стана от бюрото си, стисна ми ръката и посочи креслата в ъгъла. Погледнах натам и видях, че не сме сами - в полумрака седеше мъж. Разбира се, би трябвало да се досетя - той беше изпратил паяците, той се бе погрижил да разбера, че няма как да не се отзова на поканата.

- Здравей, Скот - поздрави ме той.

- Здравей, Шепот - отговорих.

Бяхме се срещали няколко пъти - беше двайсет години по-възрастен от мен и вече си проправяше път към върха на разузнавателната пирамида, а аз бях бързо изгряваща звезда в Дивизията. След това рухнаха Близнаците и аз поех по друг път. Разправяха, че онзи следобед - а и късно вечерта на 11 септември - той писал убийствена критика за цялата разузнавателна общност на Съединените щати и нейните мащабни провали.

Макар че никой, когото познавам, не бе чел този материал, Шепота, изглежда, е бил толкова жесток в оценката си за отделни хора - без да изключва себе си - и толкова безпощаден към ФБР и ЦРУ, че нямало надежда за кариерата му, след като го предал на президента и на четиримата лидери на Конгреса. Тъй като беше интелигентен човек, няма начин да не си е давал сметка за последиците - беше извършил професионално самоубийство.

Вместо това, когато пълните размери на бедствието станали ясни, тогавашният президент реши, че той е единственият човек, който е готов да е честен, а не да прикрива задници. Победа с гняв, или както е там на латински, би трябвало да е девизът на Шепота - след година го назначиха за директор на националното разузнаване.

Не мога да кажа, че при професионалните си съприкосновения съм го харесвал кой знае колко, но винаги съм му се възхищавал - сякаш голяма бяла акула среща соленоводен крокодил.

- Имаме проблем - каза той, когато седнахме. - Свързан е с едра шарка.

С това станах десетият посветен.

Президентът седеше вдясно от мен и долових, че ме наблюдава, че опитва да прецени реакцията ми. Също и Шепота. Но нямах реакция - никаква, поне не в обичайния смисъл. Да, изпитвах горчивина, но не бях изненадан. Единствената истинска мисъл в главата ми беше за един човек, когото бях срещнал някога в Берлин, но обстоятелствата не бяха такива, че да го спомена, и затова само кимнах и казах:

- Слушам.

- Изглежда, е арабин - продължи Шепота.

- Не сме сигурни, че е арабин - прекъсна го президентът.

- Президентът е прав - съгласи се Шепота. - Това може да е опит да бъдем подведени. Да кажем, че става дума за мъж, в Афганистан, който знае арабски и е синтезирал вируса. През последните няколко дни е провел експерименти с хора - негов вариант на клинични изпитания.

И отново се вторачиха в мен, за да видят реакцията ми. Свих рамене - естествено, ако си си дал труда да направиш нещо, ще искаш да го изпробваш.

- И годен ли е вирусът? - попитах.

- Разбира се, че е годен! Не сме тук, защото се е провалил - каза Шепота, подразнен от привидното ми равнодушие. За момент си помислих, че ще повиши тон, но не го направи.

- Освен това, изглежда, вирусът е бил генно модифициран, за да преодолява съществуващата ваксина - добави.

Президентът не сваляше поглед от мен. След като продължих да мълча, поклати глава и като че ли се усмихна.

- За теб мога да кажа едно - не се плашиш лесно.

Благодарих му и го погледнах в очите. Беше трудно да не го харесваш - както казах, беше много далече от нормалните политици.

- С какво друго разполагате? - попитах.

Шепота отвори една папка и извади доклада от „Ешелон“. Започнах да чета и забелязах, че нищо не е почернено или отрязано - бяха ми дали суров, нередактиран секретен материал и това ми подсказа колко са изплашени. Като се замисля сега, през онзи следобед, който се превърна в нощ, те искрено вярваха, че цялата страна ще полети надолу по водопада.

- Два телефонни разговора - отбеляза Шепота, когато оставих доклада, - през три дни.

- Да - отговорих и се замислих. - Мъжът в Афганистан се обажда първи. На обществен телефон в Турция и жената го очаква там. Прекарала е часове, за да кодира посланието, така че е знаела много добре, че ще се обади. Откъде е знаела?

- Предварителна уговорка - предположи Шепота. - Знаеш как става. Уговорили са се да ѝ се обади в определен ден, в определен час...

- От върха на Хиндукуш? Докато тества забележителното си биотерористично оръжие? Не мисля. Не би рискувал. По-вероятно е да се е случило някакво събитие и тя да е трябвало да се свърже с него спешно. Това означава - продължих, - че тя е имала начин да го уведоми, че трябва да ѝ се обади.

Президентът и Шепота мълчаха замислени.

- Добре - каза президентът след малко, - тя се е свързала с него. Защо „Ешелон“ не е чул?

- Има много възможни обяснения - казах. - Станало е извън зададения район или съобщението е изпратено по мобилен телефон дни преди това, а може да е с предадена на ръка бележка. Може да е всичко. Аз предполагам, че е безобидно съобщение в някой безинтересен интернет форум.

- Изглежда логично - каза Шепота. - Така ще получи автоматично текстово съобщение, че еди-кой си е качил нов коментар или нещо такова.

- Да. И веднага щом види съобщението, ще направи каквото се иска от него - да се свърже с нея. И го прави при първа възможност, от съвсем друг телефон. Изслушва кодираното ѝ съобщение и от него получава определена информация. То също така му казва да се обади пак след още три дни. Той го прави и това е вторият разговор.

- Два телефонни разговора и някакво предупреждаващо съобщение, което не можем да идентифицираме - каза президентът. - Не е кой знае какво, а знаем само това. - Погледна ме. - Шепота казва, че е най-удачно ти да отидеш в Турция, за да намериш жената.

- Сам? - попитах равнодушно.

- Да - отговори Шепота.

Нормално. И аз бих използвал следотърсач - някой, който да влезе под дълбоко прикритие, човек, способен да се ориентира пипнешком по стените в тъмната уличка, който може да бъде спуснат, за да освети пътя на щурмуващата армия после. Освен това бях наясно, че повечето следотърсачи не се радват на дълголетие, както го наричат експертите в разузнаването.

- Ами турското разузнаване? - попитах. - Няма ли да помогнат?

- Ще помогнат на себе си най-вероятно - отговори Шепота. - Ако се доберат до информация, ще изтече - или по-скоро ще я продадат - най-много след час из половината свят.

Щом Шепота казваше, че иска някой да отиде „сам“, това значеше сам. Замълчах, замислих се за Турция и куп други неща.

- Не изглеждаш особено ентусиазиран - каза президентът, доловил тревога по лицето ми. - Какво ще кажеш?

Телефонът иззвъня и реших, предвид мащаба на това, което обсъждахме, че трябва да е за нещо важно - може би Северна Корея току-що е започнала ядрена атака, за да даде завършек на един иначе перфектен ден.

Президентът отговори - и се обърна с гръб към нас, за да си създаде някакво усещане за уединение, - а Шепота отвори мобилния си телефон, за да провери съобщенията. Аз погледнах през прозореца - не всеки ден получаваш шанс да се любуваш на гледката от прозореца на Овалния кабинет, - обаче истината беше, че не се виждаше нищо.

Мислех за провалени мечти, за проваления досег с нормалното и за една красива жена в Ню Йорк, чийто телефон никога нямаше да науча. Мислех за 4-ти юли, за дните на плажа и всичко останало, което така лесно изгоря. Най-много мислех обаче за това, че секретният свят никога не те оставя - винаги те причаква в здрача, готов да събере децата си отново.

Тогава ме обзе лошо чувство за предстоящото и видях нещо, видях го съвсем ясно, сякаш беше от другата страна на стъклото. Плавам на стара яхта с вдигнати платна, вятърът ме носи бясно напред, само звездите на небето ме водят в тъмнината. И настъпва тишина, толкова звучна, че крещи, и виждам как яхтата и аз ставаме все по-малки. Наблюдавам как изчезвам в черната безкрайна вода и съм изплашен, стомахът ми е свит, като че ли настъпва краят на света.

При толкова години ужасяващи опасности си въобразявах подобно нещо за първи път. Не е нужно да имаш докторат по психология от Харвард, за да разбереш, че това е видение на смъртта.

Чух, че президентът затвори телефона, и се обърнах към него.

- Тъкмо се канеше да ни кажеш - каза той. - Ще заминеш ли за Турция?

- Кога тръгвам? - отговорих. Нямаше смисъл да споря, нямаше смисъл да се жалвам. Мрачни предзнаменования или не, животът има начин да те притисне в ъгъла. Човек или се съпротивлява, или не.

- Сутринта - отговори Шепота. - Ще бъдеш под най-дълбоко прикритие. Само ние тримата ще знаем кой си и каква е мисията ти.

- Ще е нужно име, с което да те обозначим - каза президентът.

- Предпочитания?

Яхтата и океанът трябва все още да са били в главата ми, защото устните ми изрекоха една дума, съвсем неочаквана.

- Пилигрим - отговорих тихо.

Шепота и президентът се спогледаха, за да видят дали няма възражения.

- Добре - каза Шепота.

- Да, струва ми се подходящо - съгласи се президентът. - Значи Пилигрим.

4.

Когато излязох от Белия дом, беше доста късно и вечерният трафик вече беше оредял. С Шепота пресякохме града на задната седалка на правителствен автомобил. Директорът изглеждаше кошмарно - всеки час без почивка вземаше своето и след двайсет и два часа загъване в кризата лицето му беше станало сиво като надгробен камък.

По-лошото беше, че нощта изобщо не беше свършила.

Тъй като само трима души знаехме каква е целта на мисията ми - и никой нямаше намерение да увеличава броя на посветените, - Шепота предложи да бъде водещ офицер. Аз ще съм агентът на терен, той ще се занимава със задачата да ме „контролира“. Както във всички подобни ситуации, трябваше да уточним милион подробности и предположих, че отиваме в кабинета му, за да започнем с това. По план трябваше да излетя за Турция след по-малко от дванайсет часа.

Президентът ми бе стиснал ръката и ми бе предложил да си избера сувенир - или негова снимка, в рамка, или набор топки за голф от Белия дом. Трябва да кажа, че при тези обстоятелства това беше доста добро чувство за хумор. След това Шепота остана малко, за да говорят насаме. Аз бях поставен под карантина в празен кабинет от Сивокосия, а след пет минути се появи директорът и заедно отидохме до гаража на Белия дом. За да сведем до минимум броя на хората, които са ме видели, тръгнахме по стълбите и съвсем скоро Шепота започна да диша тежко - носеше прекалено голямо тегло и беше ясно, че с физическите упражнения са на „вие“.

Бях се надявал през времето, прекарано в колата, да обсъдим легендата ми, обаче след като промърмори инструкциите си за шофьора и вдигна преградното стъкло между седалките, той провери телефона си за съобщения още веднъж и извади от куфарчето си апарат за мерене на кръвното налягане, на батерии.

Нави ръкава си, надяна маншета и го напомпа. Докато апаратът изпускаше въздуха, гледаше цифрите на малкия дисплей. Аз също.

- Боже! - възкликнах. - Сто и шейсет на деветдесет. Скоро ще умреш.

- А, не - отговори той. - Не е толкова зле. Представи си колко щеше да е, ако се ядосвах като нормален човек.

Шепота не беше известен като шегаджия и оцених опита му. Той прибра апарата за кръвно и се отпусна на седалката. Реших, че са му нужни няколко минути, за да се отърси от умората, така че се изненадах, когато погледна през прозореца и заговори.

- Имам годишнина, сигурно знаеш... Утре стават трийсет години, откакто постъпих в агенцията. Трийсет години и нито ден спокойствие. Така е в нашия бизнес, нали? Винаги воюваш с някой шибаняк.

Виждах лицето му, отразено в стъклото. Изглеждаше по-стар, отколкото беше в действителност, и - въпреки перченето - мисля, че се тревожеше заради кръвното си налягане и се питаше още колко злоупотреби би могло да понесе тялото му.

- Три брака, четири деца, които едва познавам - продължи той. - И въпреки всичко животът ми носи доста повече удовлетворение, отколкото животът на мнозина. Обаче човек би бил глупак, ако не се запита - нещо от това, което направих, донесе ли промяна? Ти няма да имаш този проблем, нали? - продължи и се обърна към мен. - Ако се справиш с това, и след петдесет години пак ще продължават да говорят за Пилигрима.

Може би ми липсва нещо, но подобни перспективи не означават кой знае какво за мен. Никога не са означавали. Само свих рамене.

Той отново се обърна към прозореца.

- Не се преструваш, нали? Наистина не ти пука за тези неща. Обаче ти завиждам. Ще ми се да бях с двайсет години по-млад. Да имах поне един шибан шанс животът ми да не е бил на вятъра.

- Можеш да вземеш този, Дейв - казах тихо. - Отстъпвам ти го безвъзмездно. - Дейв беше истинското му име, но едва ли някой вече го помнеше. - Плаши ме.

Той се засмя.

- Значи го криеш дяволски добре. Останах с президента, за да разбера какво мисли за теб.

- И аз така си помислих.

- Беше впечатлен. Каза, че си най-хладнокръвният кучи син, когото бил виждал.

- Значи не излиза достатъчно сред хората - подхвърлих.

- Не - възрази Шепота. - Гледах изражението ти, когато ти казах за едрата шарка. Това е апокалипсис - четиримата конници вече са на седлата и приближават, - но ти не показа никаква емоция, никакъв страх, дори не се изненада.

- Така е. Поне за изненадата. Не съм изненадан.

- Не, не! Всеки би...

Започвах да се дразня, да се ядосвам, че ме въвличат в живот, в който нямах никакво желание да участвам.

- Не бях изненадан - казах рязко, - защото за разлика от така наречените експерти във Вашингтон, аз слушах.

- Какво? - попита той.

Погледнах напред и видях, че се бавим заради голяма колона коли.

- Бил ли си някога в Берлин, Дейв?

- В Берлин? Какво общо има Берлин?

5.

Шепота не знаеше накъде бия, но реши да разбере.

- Да, бях в Берлин, през осемдесетте, малко преди да падне Стената - каза той.

Би трябвало да помня, разбира се - тогава той беше в ЦРУ, шеф на резидентура в най-горещата точка на Студената война, столицата на шпионажа по онова време.

- Помниш ли Бебелплац? Големият площад пред катедралата?

- Не. Това е в Източен Берлин. С нашата професия не прескачахме Стената често. - Усмихна се и останах с впечатлението, че му харесва да си спомня старото време, когато врагът беше СССР и всички знаеха правилата.

- Когато започвах - продължих, - ме командироваха в берлинския офис на Дивизията. Оттам заминах за Москва и се срещнах със Синия ездач...

Той ме изгледа продължително и си даде сметка, че никога не сме разговаряли на тази тема.

- Това беше страхотно нещо - каза. - В центъра на Москва... Давам си сметка какъв кураж се иска, за да го направиш.

- Благодаря - отвърнах тихо. Бях искрен - не е малко да чуеш такова нещо от човек с неговата биография. - Преди всичко това - продължих - в неделя често се разхождах на Бебелплац. И не заради величествената архитектура. Ходех там заради злото, което витае наоколо.

- Какво зло? - попита той.

- Една нощ, през май 1933 година, нацистите повели тълпа с факли и ограбили библиотеката на университета „Фридрих-Вилхелм“, който е на площада. Четирийсет хиляди души ревали възторжено, докато изгаряли повече от двайсет хиляди книги от еврейски автори. Години след това на мястото, където са горели книгите, поставили стъкло, на земята. Това е прозорец и ако се наведеш, долу виждаш стая. Стаята е бяла, с празни рафтове за книги по стените, от пода до тавана...

- Библиотека без книги - каза Шепота.

- Точно така. - Кимнах. - Светът, в който щяхме да живеем, ако фанатиците бяха победили.

- Добър паметник - каза той и поклати глава. - Много по-добър от някаква проклета статуя.

Погледнах през предното стъкло - задръстването се раздвижваше.

- След няколко разходки из площада осъзнах, че празната библиотека не е единственото интересно нещо там - продължих.

- Един стар градски чистач с воднисти очи, човек, който метеше там всяка неделя, не беше истински.

- Как разбра? - попита Шепота, е изострено професионално любопитство.

- Представянето му не беше съвсем убедително. Беше прекалено старателен в работата си, сивите му дрехи бяха твърде добре скроени. Както и да е. Един ден го попитах защо мете площада. Каза ми, че бил на седемдесет, било трудно да намери работа, трябвало да припечелва честно хляба си - и тогава видя изражението ми и престана да лъже. Седна, нави ръкава си и ми показа избелели цифри, татуирани на китката му. Беше евреин. Посочи групите възрастни мъже от неговото поколение, облечени в неделните си костюми, които се приличаха на слънце по близките пейки. Каза ми, че са германци - и че подобно на повечето германци, не са се променили. Просто са загубили. В сърцата си, така се изрази, още пеят старите песни. Обясни ми, че метял площада, за да могат да го видят и да разберат - един евреин е оцелял, народът продължава да живее, хората му са издържали. Площадът беше неговото отмъщение. Като дете си играел там - каза, че бил там в нощта, когато дошли нацистите. Не му повярвах - какво ще прави на онова място седемгодишно дете, еврейче? Тогава той посочи стария университет и каза, че баща му бил библиотекар и семейството му живеело в апартамент зад кабинета му. Няколко години след огъня тълпата дошла за него и семейството му. Каза, че винаги било едно и също - започват с горене на книги, свършват с горене на хора. Този човек беше единственият оцелял от семейство с пет деца. Минал през три лагера за пет години - лагери на смъртта, включително Аушвиц. Понеже е такова чудо. че е оцелял, го попитах какво е научил. Той се засмя. Нищо, което би нарекъл оригинално, каза ми. Смъртта е ужасна, страданието е по-лошо, както обикновено, задниците са мнозинство - и от двете страни на бодливата тел. После за момент се замисли. Все пак преживяното го беше научило на нещо. Каза, че бил научил, че когато милиони хора, цяла политическа система, безброй граждани, които вярват в Бог, казват, че ще те убият - просто ги чуй.

Шепота се обърна и ме погледна.

- Значи това имаш предвид, а? Слушал си ислямските фундаменталисти?

- Да - отговорих. - Чувал съм бомби да се взривяват в посолствата ни, тълпи да крещят, че искат кръв, молли да издават смъртни присъди, така наречените лидери да призовават към джихад. Те горят книги, Дейв - температурата на омразата в някои части на ислямския свят е достигнала космоса. И аз ги чувам.

- И мислиш, че ние не ги чуваме... хората във Вашингтон? - Каза го без гняв. В един момент аз самият бях водещ офицер разузнавач и мисля, че искрено искаше да знае.

- Може би с главите си. Не и със сърцата си.

Той се обърна и погледна навън. Започваше да вали. Мълча дълго и започнах да се чудя дали кръвното му не се е качило.

- Мисля, че си прав - каза накрая. - Мисля, че като евреите, ние също вярваме във фундаменталната доброта на хората, през ум не ни е минавало, че това може да се случи. Обаче, по дяволите, вече привлякоха вниманието ни.

Минахме през автоматичен портал и спряхме пред малка будка с охрана. Изобщо не бяхме в кабинета на Шепота. Бяхме в къщата му.

6.

Пердетата в домашния кабинет на Шепота бяха дръпнати, но след няколко часа - през тесния процеп - видях, че дъждът е спрял и изгрява червена като кръв луна. Лош знак, помислих си.

Достатъчно рационален съм, за да обръщам внимание на такива неща, но видението със старата яхта и покритото с пяна море ме бе потресло. Сякаш ъгълче на вселената се бе повдигнало и виждах пътя напред. Не точно път, поправих се - улица без изход.

За щастие имах прекалено много работа, за да мисля за това. Бяхме отишли в къщата на Шепота, защото той беше наясно, че за всяка тайна операция собствените ти хора винаги представляват най-голямата опасност. Клюките, спекулациите и неволните коментари са погубили повече агенти, отколкото всяка друга причина, така че Шепота вземаше мерки - никога не се срещахме в близост до офиса му и неизбежните приказки там.

Беше наследил къщата от баща си - търговски банкер, станал сенатор - и тя беше красива обширна постройка, влязла в Националния исторически регистър. В резултат установихме централата си в къща, която някога бе принадлежала на роднина на Марта Вашингтон.

Благодарение на позицията на Шепота в държавата комуникациите в къщата бяха почти толкова сигурни, колкото и в Белия дом - непрекъснато се проверяваха за бръмбари и други електронни устройства, а интернет връзката беше част от правителствената, много сигурна компютърна мрежа.

Веднага щом влезе в кабинета си, Шепота свали сакото, зареди кафе машината и започна да прави дълбоки дихателни упражнения. Обясни, че ги правел, за да овладее кръвното си налягане, но не му повярвах - старият боец пропукваше пласта ръжда и напрягаше мускули, които не беше използвал от години. Дейвид Джеймс Маккинли - провалил се съпруг, отсъстващ баща, директор на американското разузнаване, човек, който за жалост не би намерил място в пантеона - сякаш се бе върнал в Берлин, Берлин отпреди години. Отново беше в действие.

Веднага позвъни на секретарки, специални асистенти, оперативни съветници и две телефонистки - десетина души - и ги разположи на различни места в дома си. Даде да се разбере, че никой няма право да влиза в кабинета му, а красотата беше в това, че никой нямаше представа, че съм в сградата.

След като „бекофисът" беше готов, с Шепота се заехме да уточним милионите подробности, от онези, които могат да означават живот или смърт, когато гониш терористи в Турция, страна, която е преддверие към лошите земи, на по-малко от ден с кола от Ирак и Сирия. Макар и да не го обсъдихме, и двамата бяхме наясно какво всъщност правим - изпращахме агент в джунглата.

На всеки няколко минути Шепота излизаше до бекофиса, за да вземе папки и да разпредели задачи. Естествено, хората му си даваха сметка, че участват в нещо голямо, така че шефът им започна да пуска умни намеци. В резултат, когато плъзна слухът за куфарчето бомба, хората, които бяха най-близо до разследването, веднага приеха, че участват в издирването на терориста, който опитва да го купи. Дейв Маккинли не се доверяваше на никого и съвсем логично хората го смятаха за най-добрия водещ офицер от своето поколение.

Още в кабинета с дървена ламперия вече бях решил, че е най- добре да започна от обществените телефони в центъра на Бодрум. Предвид информацията, с която разполагахме, това беше единственото място, откъдето можех да започна. Разбира се, турската телефонна компания „Телко“ нямаше надеждна карта с местоположението им, така че с Шепота решихме да обходя петте квадратни мили пеша.

Той се обади на Агенцията за национална сигурност и поиска да ми изпратят сателитна снимка на градския център по електронната поща незабавно. Докато чакахме да се получи, отиде до трапезарията, в която бяха настанени специалните асистенти. Накара един от тях да се свърже с централата на ЦРУ и да поиска до шест часа да му бъде предоставен смартфон със специална подобрена цифрова камера. Самата камера трябваше да бъде свързана с джипиес системата на телефона.

Идеята беше да направя висококачествени снимки на всички обществени телефони в Бодрум със смартфона, като се преструвам на турист, който снима красиви улични гледки в стария град. След това снимките щяха автоматично да бъдат свързани с картата и по този начин щях да получа точното местоположение на всеки телефон в района.

Някъде сред тях бе онзи, който търсехме. Знаехме, че жена е говорила по него на определени дати - в ранна вечер и в двата случая - с мъжа, когото трябваше да заловим.

На записите се чуваше шум от трафик, така че отпадаха телефоните в пешеходните зони. Имаше и музика. Каква е тя нямахме представа - очаквахме Агенцията за национална сигурност да изолира звуците, да ги усили и идентифицира.

От гледна точка на разследването, съсредоточаването върху телефонните кабини не беше кой знае какво - ако беше пациент, бих го определил като пациент в кома, на живогоподдържащи системи - но в едно отношение това беше достатъчно. Пътуването ми бе започнало.

След като подготвихме първата стъпка от предстоящото разследване, почнахме да работим по легендата ми. Бяхме стигнали до извода, че при малкото време, с което разполагам за организация, ще е най-добре да отида до Турция като специален агент на ФБР, който работи по убийството в „Истсайд Ин“.

Това водеше до сериозни проблеми - защо ФБР разследва убийство в Ню Йорк и защо е било нужно да мине толкова време, преди Бюрото да се намеси? Освен това не можех да отида в Турция непоканен - нужно беше разрешение от техните власти - и се безпокояхме, че дори да имаме късмет, връзката между Бодрум и убийството - няколкото цифри от телефонен номер, ще изглежда доста съмнителна.

След това наистина извадихме късмет или поне така изглеждаше. Разбира се, би трябвало да се досетим.

7.

До като опитвахме да вдъхнем живот на хилавата ми легенда, от дневната потърсиха Шепота. Там бяха настанени двамата специални съветници - и двамата имаха достъп до секретни материали, което им даваше право да работят с повечето правителствени документи.

Шепота отиде при тях за малко и се върна с папка, пристигнала преди минути от Държавния департамент. Съдържаше описание от десет абзаца - кратко, схематично, будещо тревога - за смъртта на американски гражданин в Бодрум преди няколко дни.

Беше умрял млад човек, но трябва да призная, за нас новината беше добре дошла - подобна смърт легитимираше интереса на ФБР.

Шепота ми подаде папката и макар че името на жертвата беше най-отгоре, не го погледнах. Вниманието ми привлече последният абзац - пишеше, че приятелите и познатите му го наричали Додж.

- Додж? Защо Додж? - попитах.

- Като колата - отговори Шепота. - Бил е на двайсет и осем години и е наследил автомобилната империя. Бил е милиардер. Мисля, че приятелите му биха могли с основание да го наричат и Щастливеца.

- Не е чак такъв щастливец - отбелязах и продължих да чета. Според доклада той и жена му били отседнали в една от къщите на скалистия бряг, известна като Френската къща, и той или се подхлъзнал, или скочил, или бил блъснат от брега на скалите, на около четирийсет метра по-долу. Лодки и водолази вадили тялото от бушуващото море цели два часа.

- Не мисля, че ще е погребение с отворен ковчег - подхвърли Шепота, когато разгледах приложените снимки и оставих папката.

Нямаше доказателства и може би бях склонен да търся връзки там, където такива няма - признавам, че си падам по конспиративните теории, — но нямаше как да не се зачудя дали няма връзка между парченцето хартия, открито в канала на „Истсайд Ин“, и обезобразеното тяло на един милиардер.

- Ще заложиш ли? - попитах и се обърнах. - Има ли шанс Додж и жената от Манхатън да са свързани?

Шепота беше прочел материалите по случая с жената, когато обмисляхме легендата ми, и би могъл да прецени колкото и всеки друг.

- Почти сигурно - отговори, - но не ме интересува. В момента ме интересува единствено легендата ти. Преди половин час лъскахме парче месинг и казвахме, че е злато, а сега имаме милиардер американец, загинал при съмнителни обстоятелства. Американец с добри контакти...

- Откъде знаеш, че е с добри контакти?

- Покажи ми едно семейство с толкова пари, което няма добри контакти.

- Няма семейство. Има само жена, така пише в доклада - възразих, като същински адвокат на дявола.

- Е, и? Не може да няма лели, кръстници, адвокати, попечител. Ще накарам да проверят, но при милиард долара не може да няма никого.

Беше прав, разбира се - знаех го, защото бях израснал при Бил и Грейс.

- Добре. Значи попечител или адвокат научава, че Додж е покойник. Какво следва?

- Ще поискам да му се обадят от Държавния департамент. Ще кажат, че имат притеснения около смъртта и искат някой заинтересован да поиска помощ от правителството. Адвокатът или попечителят се съгласяват...

- Да, би се получило - добавих. - Техен дълг е.

- Държавният департамент предлага да се обадим в Белия дом и да подадем формално искане - продължи Шепота. - Обажда се шефът на кабинета. Казва, че разбира - попечителят държи да се проведе качествено разследване. Това е чужда страна, може да се е случило всичко. Какво ще направи тогава Белият дом?

- Ще позвънят на ФБР да изпрати специален агент, който да присъства на разследването.

- Точно така - потвърди Шепота. - И ето го най-хубавото... Гроувнър може да се обади на турския президент лично, за да се уредят нещата. Милиард долара и името на голяма автомобилна компания - правдоподобно е да го направи.

И двамата знаехме - в този момент окончателно станах специален агент на ФБР.

- Какво име искаш? — попита Шепот.

- Броуди Уилсън - отговорих.

- Кой е той? - попита Шепота. Знаеше за какво става дума и искаше да е сигурен, че в случай на тежък разпит няма да се объркам с името.

- Покойник. Беше партньор по яхта на пастрока ми. Бил казваше, че нямало по-добър от него с платната. - Изведнъж, не можех да кажа защо, ме заля огромна тъга.

Шепота не забеляза - беше твърде зает с ролята на водещ офицер.

- Добре. Роден си на Лонг Айланд, плавал си с яхти всяка седмица, рождената дата е като твоята, най-близък родственик - овдовялата ти майка... Какво ще кажеш?

Кимнах и се напрегнах, за да запомня. Информацията беше за паспорта ми - овехтял вариант с множество печати трябваше да бъде изготвен от ЦРУ до няколко часа. Шепота вече бе вдигнал телефона - конферентен разговор с дневната, кухнята и трапезарията, - за да започне организирането и уреждането на безброй други подробности, които превръщат едно фалшиво име в реален човек.

Възползвах се от възможността да размисля - на терен, в Турция, щях да имам нужда от канал, начин да комуникирам с Шепота. Нямаше как да се свързвам с него директно - един агент на ФБР би представлявал интерес за турската версия на „Ешелон“ и несъмнено биха слушали всичките ми разговори. Ако обаче разследвам връзката между смъртта на Додж и убийството в „Истсайд Ин“, бих могъл съвсем легитимно да контактувам с отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, която се занимава със случая.

Идеята ми беше Бен Брадли да стане пощенска кутия - да получава криптирани съобщения и да ги предава между нас. Веднага щом Шепота приключи с телефона, му го обясних. Не беше убеден.

- Как се казваше този човек? - попита.

- Брадли. Бен Брадли - отговорих.

- И е надежден?

Шепота беше преминал границата на изтощението отдавна, но въпреки това лицето му се оживи, когато му разказах за Близнаците и какво е направил Бен, за да спаси човека с инвалидния стол.

- Истински патриот - завърших.

- Шейсет и седем етажа? - каза Шепота. - Този тип не е патриот. Той е проклет атлет.

Вдигна телефона и се обади да изпратят хора от ФБР да вземат Бен.

8.

Брадли спял. Два пъти оставил обаждането да се запише на телефонния секретар, но когато домофонът изпищял, решил, че няма избор и трябва да отвори. Непознат глас на входната врата на сградата му наредил да вдигне проклетия телефон веднага.

Брадли вдигнал слушалката - Марси била до него - и чул, че вън го чака кола. Нуждаели се от него незабавно в централата на ФБР. Брадли опитал да разбере защо, но гласът отказал да му каже.

След като навлякъл пуловер и яке - беше два през нощта - го отвели в невзрачната сграда, която бях посетил няколко месеца преди това, и го качили на единайсетия етаж. Дежурният нощен агент го въвел в звукоизолирана стая - съвсем празна, ако не се брои телефонът със засекретена линия и един стол - и си тръгнал, като заключил вратата. Телефонът иззвънял, Брадли вдигнал слушалката - и чу моя глас.

Обясних му, че няма много време, така че трябва да слуша внимателно.

- Аз съм Броуди Уилсън, специален агент на ФБР. Разбираш ли? - Не мога да му го отрека - Бен прие всичко в движение.

Казах му, че след няколко часа заминавам за Бодрум, и му разказах с няколко думи за смъртта на Додж. Той веднага попита за връзката с жената от „Истсайд Ин“, но го прекъснах - това разследване не беше първата ни грижа. Казах му, че ще му се обадя от Турция и че задачата му ще бъде да слуша внимателно и да предава съвсем точно каквото му кажа на номер с десет цифри, който ще му дам.

- Не бива да записваш нищо, при никакви обстоятелства. Ще използваш единствено паметта си и бележки на хартия - казах по-рязко, отколкото беше нужно, но се безпокоях. Турската версия на „Ешелон'" щеше да разбере, ако използва записващо устройство, а това би накарало да засветят десетки червени лампички.

- От теб могат да поискат да предадеш съобщение за мен. Важи същото, окей? Ето телефонния номер...

Бях стигнал до средата, когато той ме спря:

- Сгрешен е.

- Не, не е - възразих рязко. И аз бях уморен като куче.

- Не може да е верен, Скот... Броуди... Няма такъв телефонен код.

- Има.

- Не, казвам ти. - Опита да спори, но се отказа.

- Кодът е валиден, Бен! Просто хората не го знаят, това е. Никой не го знае.

- О...

Продиктувах го до края. Не му го казах, но сега знаеше телефонния номер на криптирания мобилен телефон на директора на американското разузнаване - знаеха го само още пет души, сред които и президентът.

Без да го знае, Бен се включи в голямата игра.

9.

Шепота също беше на телефона. Когато приключих с Бен, вече беше уредил десетки подробности - от самолетните билети до боклуците, които би трябвало да са в джобовете на Броуди Уилсън.

Най-важен сред материала, който щеше да превърне името ми в правдоподобна легенда, беше четиригодишен лаптоп с дълга история. Имаше имейл програма със стотици стари писма, делови и частни, както и документи и свалени файлове по стари случаи.

- Ще ги прегледаш в самолета и ще опиташ да се запознаеш с тези глупости - каза Шепота. - Съсредоточи се върху файла със семейните ти снимки - разведен си, но си много привързан към трите или двете си деца - не помня вече какво им казах. Можеш да съчиняваш неща около минали разследвания, но не можеш да правиш такова нещо около семейството си, разбира се. Казах, че си привързан към децата.

- Кодирани ли са файловете? - попитах.

- Защитени са с парола и слаб код, който могат да пробият сравнително бързо. Ако ги защитим както трябва, ще възникнат куп странни въпроси. Освен това ще ти дадат iTunes и mp3 плейър. Обаче те предупреждавам - компютърните факири на агенцията имат кошмарен вкус по отношение на музиката.

- Благодаря... Вероятно ще трябва да заобичам рап - отговорих.

Чух по чакъла пред входа да хрущят автомобилни гуми и реших, че хората от бекофиса си тръгват, след като са си свършили работата.

- Кога ще е готово всичко? - попитах.

- В шест сутринта. Дрехите, паспортът и лаптопът ще бъдат оставени при охраната и тя ще ги донесе в кухнята, за да ги вземеш.

Вече беше ясно, че ще ползвам спалнята му за гости, така че имах два часа за сън, преди отново да тръгна на път. „Благодаря на бог за адреналина“, казах си.

- Таксито ще дойде малко преди седем - продължи той. - Уредих ти една среща, преди да се качиш на самолета. Подробностите ще са в багажа ти.

Лицето му приличаше на смъртта и и на двама ни ни беше ясно, че няма начин да е буден, когато тръгвам. Оставаше единствено да си кажем довиждане.

Той взе всичките ни бележки, бележници и флашки, хвърли ги в камината и ги запали. Сигурен съм, че не беше по наръчника, главата за правилно унищожаване на класифицирани материали, но пък поне създаде усещане за уют и прогони студа от мислите ми за това, което предстои.

- Ще ми се да можех да съм там, за да покривам гърба ти - каза той искрено. - Особено когато гърбът ти е опрян в стената. Но няма да мога.

- Никой няма да може - отговорих.

- Прав си. Ще си съвсем сам.

Погледите ни се срещнаха. Очаквах да протегне ръка, за да стисне моята и да ми пожелае късмет, но той не го направи.

- Ти не си като мен. Не си като никой агент, когото познавам, Скот. Твоят проблем е сърцето - каза ми.

Замислих се за това за момент. Проблемът ми е сърцето? Никой не ми беше казвал такова нещо дотогава, но като че ли имаше някаква истина в тези думи.

- Вземаш нещата по-навътре, отколкото би трябвало - обясни той. - При някои обстоятелства това може да е проблем.

Обърна се и побутна огъня с ръжена. Не беше приятно, но имаше право да го каже - беше мой водещ офицер.

- Ако поради някаква причина всичко отиде по дяволите и си сигурен, че ще те хванат, не чакай дълго - натискай бутона за катапултиране.

- Да се измъкна, така ли?

Той не отговори, поне не направо, а попита:

- Бил ли си някога в Афганистан?

- Не - отговорих.

- Имаш късмет. Аз прекарах няколко години в Кабул. На два пъти. Британците са били там сто години преди нас, но нещата не са се променили кой знае колко. Имали са една песен: „Когато лежиш ранен в афганистанските планини и жените дойдат, за да нарежат каквото е останало, прегърни пушката и си пръсни мозъка, срещни своя Бог като войник“.

Сви рамене, опита се да не придава на думите си особена тежест.

- Така че, да, както са пеели английските войници - „прегърни пушката“. Няма смисъл да страдаш, Скот - няма смисъл да удължаваш агонията.

Тогава си дадох сметка, без капка съмнение, че е отишъл в архива и е прочел досието ми.

10.

Трудно е да се нарече сън - след два неспокойни часа, проснат върху завивките на леглото в стаята за гости на Шепота, станах с първата светлина на деня. Бя чул входната врата да се отваря, така че не се изненадах, когато открих новия си фиктивен живот в кухнята.

Отворих очукания куфар - този Samsonite би трябвало да ми е служил години, както за служебни пътувания, така и за отпуските със семейството ми, - сложих вътре останалите материали и се върнах в стаята.

След като взех душ, огледах дрехите, които ми бяха изпратили, и с удоволствие забелязах, че повечето са с етикети от нюйоркски магазини. Някой е знаел какво прави. Избрах облекло, каквото би използвал специален агент на ФБР, когато пътува до екзотично място. С други думи, облякох се все едно отивам в службата, но не си сложих вратовръзка. Проверих кожения портфейл с кредитните карти, мушнах го в джоба на сакото и потърсих паспорта.

Предната вечер Шепота ми бе направи снимка на фона на бялата стена и я бе изпратил по електронната поща в централата на ЦРУ в Лангли. Сега погледнах снимката и видях, че специалистите са свършили добра работа с версията на Фотошоп, с която разполагаха. Косата ми беше сресана по друг начин и около очите ми имаше по-малко бръчки. Бях аз, но пет години по-млад.

Проверих нещата си за последен път, напъхах дрехите и тоалетните принадлежности в куфара и се заех с чантата за ръчен багаж, която също ми бяха осигурили. Вътре прибрах документите за пътуването, паспорта, лаптопа и прочетена донякъде книга, която ми бяха дали за самолета. Погледнах обложката и се усмихнах.

Предполагам, някой беше мислил сериозно какво би взел за четене един специален агент на ФБР по време на дълъг полет и беше решил, че един сериозен труд, посветен на криминалното разследване, ще е идеален. Моята книга. Трябва да кажа, че ми стана приятно - не от суета, а защото така нямаше да се налага да разлиствам някой роман, за да мога да отговоря, ако някой граничен полицай ме попита какъв е той.

Върху книгата оставих пистолета „Берета", 9 мм, в кобур - стандартното оръжие във ФБР - и кутията патрони, която ми бяха осигурили. Трябваше да го покажа най-напред на гранична- та охрана, заедно с документа, който ми даваше право да го нося „при всички и всякакви обстоятелства“.

Затворих тихо вратата и излязох от къщата, облечен с чужди дрехи, в безцветния час между нощта и деня. Минах покрай кабината на охраната, но човекът вътре само вдигна поглед за миг, после пак погледна настрани. Таксито ме чакаше от другата страна на електронната порта. Хвърлих куфара и чантата на задната седалка и се качих.

Шепота беше уговорил колата да ме закара до срещата ми, но вече бях решил да променя ситуацията. Казах на шофьора да кара към Юниън Стейшън и да ме остави пред офисите за наемане на коли. Исках да изпробвам паспорта, шофьорската книжка и всичко друго от портфейла на Броуди Уилсън. Беше по-добре да разбера дали някой не си е свършил работата както трябва още във Вашингтон, а не пред охраната на истанбулското летище.

Всичко мина гладко и няколко минути след това въведох адреса на срещата ми в навигацията на колата и се включих в сутрешния трафик.

След четирийсет минути влязох през портала на една конеферма във Вирджиния, минах по дългата алея и спрях пред красива фермерска къща. Почти веднага излезе мъж, за да ме посрещне. Беше прехвърлил осемдесетте и изглеждаше много сам сред много акри земя - жена му беше починала преди десет години, отдавна нямаше и коне - и се радваше на възможността да поговори с мен за труда на живота си.

Лауреат на Нобелова награда, някога водещ вирусолог в света, част от екипа, някога планирал ликвидирането на едрата шарка. Бяха му казали, че съм изследовател от ФБР, който анализира възможните заплахи с биологични оръжия. Истината беше, че Шепота искаше да получа възможно повече знания, с надеждата, че някоя подробност, някакво късче информация може да се окаже съществено на по-късен етап. Това е добре известна следователска техника - нарича се хващане за сламка.

Старецът извади от библиотеката си купища научни списания и избелели тетрадки, пълни с бележки от изследванията му. Докато преглеждах материалите, които ми даде, го попитах дали някой някога се е доближил до откриването на лекарство за едрата шарка.

Той се засмя - със сухия хриптящ смях на човек, на когото не му остава много живот.

- След като вирусът беше победен, науката загуби интерес - сега всички пари се наливат в борбата срещу СПИН. Там е славата днес. Не се раздават награди, защото няма належаща нужда, и няма лекарство, защото няма изследвания.

- Значи половин дузина доброволно заразили се самоубийци ще са достатъчни, за да предизвикат катастрофа - казах аз.

Той ме изгледа все едно съм луд.

- Какво има? - попитах.

- Човешки вектори? - каза той. - Това ли си мислиш? Добре, кажи ми, как тези доброволно заразили се самоубийци ще дойдат тук? На каруци с каменни колела?

- Не разбирам - казах.

- Преди четири хиляди години хетите изпратили хора, заразени с чума, в градовете на враговете си. Доколкото знам, това е последният път, когато човешки вектори са използвани за биологична война.

Този човек беше нобелов лауреат, но думите му не ми звучаха коректно.

- Не. Всички изследвания на правителството стъпват на тезата, че в страната ще бъдат изпратени заразени хора.

Подобната му на череп глава започна гневно да се клати.

- Така е, защото правителството не знае нищо! Дори британските войници - които не са били точно гениални учени - са стигнали до идеята да използват заразени вещи, за да унищожат местното население на Америка.

- Одеяла, нали?

- Разбира се, че одеяла. Взети направо от отделенията за болни от едра шарка. Това е било преди близо триста години и от тогава много неща са се променили. Не следиш ли новините? Всяка седмица хващат и изтеглят от магазините отровни храни за домашни любимци, произведени в Китай, разредени пасти за зъби или детски храни, заразени с меламин. И това са инциденти. Представи си колко лесно би било нещо такова да се направи умишлено.

Вдигна очи, за да види дали следя мисълта му - имах усещането, че бие барабана от години, но никой не му обръща внимание.

- Слушам - подканих го.

Говореше тихо, но не от умора, а от примирение.

- Виж, вече всичко се произвежда в чужбина. Произвеждаме ли изобщо нещо сами вече? Когато разчиташ на внос до такава степен, няма сигурност. Няма истинска сигурност. Кой би се занимавал с вектори? Не съм паникьор, аз съм учен, и мога да ти кажа да не се занимаваш с такива неща. Търси заразени вещи. Открий нещо обикновено, с което патогенът може да дойде в страната - нова версия на заразеното одеяло. Така би действал един модерен, интелигентен враг.

Прокара длан там, където някога е била косата му.

- Стар съм и съм уморен, но това ще се случи - и ще се случи така, както казвам. Един писател, Робърт Луис Стивънсън, някога е казал, че „рано или късно всички ние ще седнем на пиршество от последици“. Бил е прав - така че, казвам аз, намери си стол и вземи вилица, защото идва времето, което всички ние ще трябва да дъвчем.

11.

Когато пристигнах в конефермата, имах вяра. Вярвах в рокендрола, американската мечта и равенството между хората. Най-много вярвах обаче, че едно издирване в световен мащаб и проверките на телесната температура по граничните пунктове ще накарат един укриващ се арабин да не дръпне предпазния щифт на гранатата.

Когато си тръгвах, все още вярвах в рокендрола, но в почти нищо друго. Нервният старец с прозрачната кожа ме бе убедил, че „модерният, интелигентен враг“, както го наричаше, никога няма да бъде хванат, ако търсим сред обичайните заподозрени. Нито пък ще има някакви си доброволно заразили се самоубийци.

Когато минах по трилентовия му път и подкарах към летището, осъзнах, че преследваме съвсем нов вид терорист. Видях бъдещето и си дадох сметка, че дните на фанатизирания фундаменталист са минало. На негово място идва ново поколение, а човекът с едрата шарка - високообразован, на „ти“ с технологиите - е може би сред първите. Пещерните обитатели с техните окичени с бомби колани и пътнически самолети, превърнати в ракети, започваха да приличат на телефон с шайба. Аз си имах работа със смартфон. Ами ако действа соло? Ако е направил всичко това сам, постижението му ще е още по-смайващо.

Никой не обича да си мисли, че може да си е намерил майстора, особено ако е агент от разузнаването, избран и обучен да е най-добрият на бойното поле, но това беше моят вече дълбоко вкоренен страх, когато пристигнах на летището. И трябва да кажа - докато със Сарацина кръжахме все по-близо един до друг през следващите седмици, - не открих нищо, което да ми помогне да прибера това чувство в калъфа му. Беше брилянтен във всичко, с което се заемаше.

И така, когато оставих наетата кола на летището, минах през контролния пункт и се качих на самолета за летище „Ла Гуардия“, Ню Йорк, бях в доста мрачно разположение на духа. Оттам взех такси до летище „Кенеди“ - вече бях агент, който пътува точно както би пътувал всеки федерален агент от Манхатън - и се прехвърлих на полета за Истанбул, който беше след само двайсет минути.

Следващите шест часа преглеждах електронна поща, снимки и записки, които очертаваха живота на Броуди Уилсън - скелета на живота му. Едва когато добавих плът към костите - децата ми получиха имена, рождени дати, които бих си спомнил дори при затруднени обстоятелства, като слушах кошмарната музика, записана на плейъра - затворих капака на компютъра и наклоних облегалката назад.

Не смятах да спя. Исках да помисля за другото нещо, което се въртеше в ума ми - какво има в папката ми.

12.

Виждал съм хора, които са толкова изплашени, че се изпускат. Виждал съм как хора, които скоро ще умрат, получават ерекция.

Но съм виждал само един човек, дотолкова изпълнен с ужас, че да направи и двете.

Беше един арестант от Дои Сам Муан, тайния затвор на ЦРУ, скрит в беззаконната джунгла по границата между Тайланд и Бирма. Както стана дума, отидох там, когато бях млад, защото един от надзирателите беше умрял при съмнителни обстоятелства и предвид природата на мрачните изкуства, които се практикуваха зад стените на този затвор, и ценността на затворниците, всяка странна смърт трябваше да бъде разследвана. Задачата ми беше това, колкото и зелен и неопитен да бях.

Военният надзирател, който беше умрял - американец от латвийски произход, известен като Смоуки Джо - беше неприятен тип, от тези, които ти чупят ръката, а после те ритат, задето не си козирувал. Бяха го намерили да плава по очи в страничен вир на бърза река и макар че някой бе положил усилия да изглежда, че е паднал от разнебитен въжен мост, аз не бях убеден.

Избрах специалист по разпити от ЦРУ, от персонала на затвора, защото като телосложение беше горе-долу колкото Смоуки Джо, и без да му казвам защо, поисках от него да ме придружи до моста. Десетина от колегите му и дори повече надзиратели дойдоха с нас, защото всички очакваха да обясня своята версия за случилото се. Вместо това извадих дълго ластично въже. Прекалено разтревожен да не се изложи пред колегите си, типът от ЦРУ почти не възрази, когато завързах единия край на въжето около глезена му, а другия - за дебела дървена греда, и му казах да скача.

Скочи или имитирахме блъскане пет пъти и бързо установихме две неща - не е възможно при тези условия Смоуки Джо да е оставил кървавото петно върху морена на ската, на половината от разстоянието до долу, и второ - че на специалиста по разпити импровизираните бънджи скокове не му понасят добре.

Кървавото петно означаваше, че надзирателят е бил хвърлен от моста като копие и че за човек с неговото телосложение вероятно са били нужни двама души. Не беше трудно да стесня кръга на заподозрените - мостът се използваше само от надзирателите в затвора, които минаваха по него, за да купуват евтина пиячка от един лагер на контрабандисти край близката граница, или от търговци на опиум, за да избегнат граничната охрана по главния път. Реших, че са търговците на опиум.

Няколко дни по-късцо се скрих под скалист зъбер близо до моста с шестима войници от специалните сили, придадени към ЦРУ. Малко преди залез чухме някой да приближава - суров тип, от планинските племена, ако се съдеше по лицето му. Беше бос и гол до кръста, през ребрата му минаваше дълъг белег, вероятно от мачете. На рамото му висеше карабина М16, а на гърба му - мръсна раница с Мики Маус. В нея несъмнено имаше блокчета опиум № 2, увити в парцали, поели своя път към улиците на Америка и Европа.

Тананикаше песен на Елтън Джон през потъмнелите си зъби, когато командосите се нахвърлиха върху него. Мелодийката замря в гърлото му, карабината падна на земята, не му остана време да извади дългото мачете, което носеше. Гледаше ме със смесица от непокорство и омраза. След като слушах две минути приказките му как рядко минавал по пътеката и че преди седмица бил в Чиан Май, разбрах, че лъже.

Реших да го закарам в затвора от бетонни блокчета, защото няколко дни в убийствената горещина на единичните килии вероятно щяха да го направят по-сговорчив. Хората от ЦРУ - повечето от тях харесваха Смоуки заради готовността му да удря затворниците, без да му се казва втори път - имаха други идеи. Не искаха да губят време да разпитват този човек или да питат младежа от Дивизията дали могат поемат разпитите.

След като решиха да приложат това, което наръчниците им срамежливо наричат „усъвършенствани техники за разпит“, напълнили голяма бетонна вана в банята на затворническата болница с вода. Когато водата стигнала до горния ръб, довлекли арестанта - с вързани очи, с оковани ръце и крака.

Почти веднага съжалих, че не бях настоял пред онези от Управлението да оставят случая на мен, защото е мой, и да се прибират в клетките си. Разбира се, можеш да убедиш сам себе си, че правилата на живота са различни, когато работиш в полза на националния интерес, но онзи случай все пак беше твърде далече от това. Като се замисля сега, струва ми се, че съм се стъписал или просто съм искал да съм част от екипа - психология на малката група, както го наричат специалистите. Каквато и да беше причината, тогава си замълчах.

Останал по протрити долни гащи, с превръзка на очите, за да не вижда нищо, за да няма представа къде е и какво се случва, онзи тип вече почти беше изпаднал в паника, когато го завързаха с лице нагоре за голяма дъска и я вдигнаха от пода.

Четирима - очевидно с добър опит в прилагането на техниката - я занесоха до ваната и я наклониха, така че главата му да се потопи почти изцяло, без носа и устата. Той опита да се съпротивлява - безполезно - и от тежкото му дишане личеше, че си мисли, че всеки момент ще наклонят дъската още два сантиметра и ще го удавят.

Двама от групата заеха позиции от двете страни на съпротивляващото се тяло. Единият сложи кърпа върху носа и устата на затворника и я притисна, а другият я поля с вода от голяма кофа.

Водата проникна през тъканта за миг, после влезе в гърлото на наркотрафиканта. Водата в трахеята му, заедно с усещането, че по лицето го удря вълна, го караше да мисли, че са потопили главата му под вода и го давят. Рефлексът за кашляне, неконтролируем, се задейства, защото дробовете трябва да се освободят от водата...

Но идваше още и още вода! Усещането за давене се превърна в още по-голям ужас и кашлянето се превърна в кошмарни спазми. Но онези типове продължиха, докато завързаният не получи ерекция - ясно се виждаше през бельото му - и не се изпусна във водата.

Мъжете се смееха, а аз гледах него - изпитвах срам и погнуса, усещах всеки спазъм на нещастника, сякаш аз самият бях завързан за дъската. Някои хора казват, че състраданието е най-чистата форма на любов, защото не иска нищо в замяна. Не знам дали онова, което изпитах към тайландския наркотрафикант онзи ден, беше състрадание, или не, но знам, че никога не бях виждал такъв ужас. Можех да мисля единствено, че вероятно е по-добър от повечето - пресъхналата ми уста, бясното туптене на сърцето ми, плувналото ми в пот тяло ми казваха, че не бих издържал и половината от времето, което издържаше той. Догади ми се.

Агентите престанаха. Махнаха кърпата от лицето му, но го оставиха с вързани очи и го попитаха дали ще говори. Беше прекалено ужасен, за да може да каже нещо, поемаше с мъка всяка глътка въздух, ръцете му спастично се напрягаха, за да скъсат оковите - но мълчеше. Шефът на типовете от ЦРУ кимна на хората си да сложат кърпата отново и да продължават.

Тогава успях да проговоря.

- Прекратете това или ще ви обвиня - казах и се постарах да прозвучи ледено и безкомпромисно. Те ме изгледаха, премериха ме с очи. Вече нямах избор - или трябваше да победя, или да бъда опозорен до края на това, което остане от кариерата ми.

- Мога да го обявя за разследване на критичен инцидент, ако предпочитате. Някой ще опита ли да обясни какво общо има този тип с националната сигурност? Креймър? Искаш ли да опиташ първи?

След миг, който ми се стори година, шефът - Креймър - им нареди да махнат кърпата и да свалят превръзката от очите на трафиканта. Той ме погледна - корав мъж, с белези от мачете по гърдите, който може би е смятал, че издържа на болка - и беше жалко да гледам благодарността в очите му.

- Готов ли си да ни кажеш какво се случи? - попитах го.

Той кимна, но не можеше да овладее треперенето на ръцете си - бяха го пречупили, нямаше съмнение. Години по-късно, когато ЦРУ разпитваше по същия начин Халид Шейх Мохамед - военния командир на Ал Кайда, - той постави нов световен рекорд, като издържа две минути и половина. Трафикантът издържа двайсет и девет секунди, което е среден резултат.

След като го освободиха от дъската и го стовариха на пода, той разказа, че бил на моста с двама братя. Те въртели опиумна лаборатория в планините, откъдето идвал наркотикът, и те били тези, които решили да превърнат Смоуки Джо в човешко копие. Каза още, че не го е докосвал, и имах усещането, че не лъже.

Обясни, че надзирателят разработил скромен източник на доходи, като одрусвал трафикантите, когато пресичали речната клисура - превърнал стария въжен мост в първия пункт за плащане на пътна такса в Тайланд. Отначало се задоволявал да развие блокчетата суров опиум и да настърже малко за себе си – вместо билет, така да се каже. След това разменял опиума за алкохол с контрабандистите, а алкохола продавал в затвора. Разбира се, станал алчен и стърготините станали големи парчета - толкова големи, че братята най-накрая решили, че платеният мост не отговаря на икономическите интереси на Тайланд.

Бяхме открили отговора и макар че нямаше да има доклад за критичен инцидент, всички ние трябваше да представим някаква версия за случилото се пред началниците си. Сигурен съм, че в доклада за ЦРУ са написали, че са приложили сила в разумни граници, а в моя - разбира се - писах точно обратното. И с това щеше да се сложи край на цялата история - на кого в разузнавателната общност му пука за някакъв си тайландски наркотрафикант? Само че в доклада на ЦРУ имаше нещо, което не можех да оспоря.

Креймър вероятно е споменал, че е доловил страх по лицето ми, че дотолкова съм съчувствал на разпитвания, че съм стоял като вцепенен и съм бил плувнал в пот. Може дори да е подлагал на съмнение куража ми и годността ми да служа на предната линия. По свой собствен начин вероятно е казал, че проблемът ми е сърцето.

Вероятно Шепота беше чел този доклад, след като е поискал досието ми от архивите. Разполагах с много години, за да мисля за собствените си слабости, и трябва да кажа, че думите на Шепота, на тръгване, вероятно бяха истина - за мен нямаше никакъв смисъл да страдам. По-добър е бързият край.

Погледнах през илюминатора и видях широката ивица на Босфора, куполите на величествените джамии на Истанбул. Колелата се удариха в бетона и се плъзнаха по пистата. Бях в Турция.

13.

Стари пътнически самолети дрънчали по асфалтовите писти на друго летище - в Исламабад, столицата на Пакистан. Сарацина минал по Трансафганското шосе до Кабул и попаднал във външния кръг на ада - този град бил пълен с американски и съюзнически войски и живеел под непрестанната заплаха от бомбени атентати.

След ден молитви и неспокойна почивка минал по доста оживения път към границата с Пакистан, преминал я сред тълпа други пътници, прекосил Пешавар и стигнал Исламабад.

Полетът за Бейрут закъснял - всички полети от Пакистан закъсняват, - но му било все едно. Бил в безопасност. Ако американците или австралийците, или каквито и да били онези, които едва не го хванали в изоставеното село, някак все пак успеели да открият кой е, щели да го арестуват още в момента, в който подава паспорта си на летището.

Вместо това всичко било съвсем нормално - небрежното поглеждане на паспорта и билета, задължителното бъбрене с чиновника на гишето, докато той чака бакшиша си, срещу който ще се погрижи багажът му да отиде в Бейрут, а не в Москва например. Дал го и тръгнал към изхода. Тежко въоръжени мъже с униформи пазели навсякъде, но това не било истинска охрана - както обикновено, твърде много пушки, твърде малко мозък.

Качил се на самолета, кацнал в Бейрут, върнал се в мрачния си апартамент в Ел Мина и веднага се заловил за работа. Бил напуснал местната болница още преди месеци, но преди това взел от хаоса на склада ѝ два биозащитни костюма с дихателни апарати, кашони с десет хиляди малки шишенца, които бил поръчал специално за целите си, и кочан с етикети за официалните пратки на болницата.

Всичко това занесъл в гаража си. Облякъл единия от биозащитните костюми с дихателен апарат и се заел да произведе възможно повече от супервируса. Може би заради фантастичния резултат, който видял в Хиндукуш, или може би благодарение на придобития опит, процесът сега протичал много по-бързо, отколкото очаквал.

Ден след ден произвеждал смъртоносния вирус в големи фармацевтични резервоари, които превърнал в импровизиран биологически реактор, и прехвърлял течността в стъклените шишенца, които запечатвал със специални гумени тапи, със специална машина, която бил осигурил за целта, и ги складирал в специални хладилници, купени на старо в Бейрут.

Когато наближил краят на производствения цикъл, отделил един ден, отишъл в Бейрут и чакал на опашка два часа, за да купи последния модел мобилен телефон, който се появил в някакъв холивудски филм и станал мечта за местните хлапета. Платил в брой, после вървял няколко километра пеша и купил предплатена симкарта, с разговори за една година. Останало само да опакова покупките като подарък.

Следващия петък, след молитва, дал подаръка на друг член на джамията - юноша, с когото се сприятелил малко след връщането си в града. Момчето му напомняло за самия него на неговата възраст - без баща, със силна вяра, изпълнено с пламенни мечти за безспирния възход на исляма.

Хлапето било толкова бедно, че когато скъсало опаковката и видяло подаръка, се ококорило и не можело да повярва, че телефонът е негов. Сарацина обяснил, че напуска Ел Мина, за да потърси работа и нов живот в някоя от бързо нарастващите мюсюлмански общности в Европа. Телефонът бил подарък за спомен, а в замяна искал от момчето да му направи дребна услуга.

- Когато се установя някъде, ще ти се обадя по новия телефон, ще ти изпратя ключ и ще искам да отвориш гаража ми, за да може един куриер от Бейрут да вземе няколко кашона и да ми ги изпрати. Разбираш ли?

Момчето кимнало и повторило инструкцията. Мъжете - дори младите мъже - в мюсюлманския свят гледат на приятелския дълг много по-сериозно, отколкото връстниците им от Запада, и Сарацина не се съмнявал, че момчето ще изпълни заръката му до запетайка. Със сълзи на очи и без да съзнава в каква схема се е оказал замесен, тийнейджърът прегърнал Сарацина като баща - защото често си мислел колко хубаво би било, ако той бил истинският му баща.

Сарацина си тръгнал, без да се обръща. Вече бил говорил с куриера от Бейрут - два пъти седмично хладилният му камион се отбивал до болницата, за да вземе и достави кръвни продукти и медикаменти. Сарацина му казал, че в гаража му има кашони с медицински препарати, които иска да му бъдат изпратени, и го помолил да го направи, когато му се обади по телефона.

След като свършил всичко необходимо почти изцяло, Сарацина се върнал в апартамента си и слязъл в гаража. Апаратурата, която ползвал, и защитните костюми вече ги нямало, били натрошени и изгорени до неузнаваема каша, после пренесени до местното сметище в багажника на колата му. Сложил в кашони запечатаните шишенца с активен вирус, залепил официални етикети от болницата и на определените места написал „негодна ваксина“. Все още не знаел точния адрес, на който да бъдат изпратени, но това можело да почака - разчитал на момчето с телефона да го попълни коректно, когато му дойде времето.

Сложил шишенцата в хладилника, заключил гаража и се качил горе, в жилището. Плувнал в пот, прибрал единствените неща, към които не бил безразличен - снимки, спомени и дребни сувенири от жена му и сина му - в сандък, който щял да отиде в складова клетка, която бил наел в Бейрут. Бил почти свършил, когато пристигнали трима мъже от местна благотворителна организация и натоварили на пикап леглото, бюрото и другата покъщнина. След това Сарацина останал сам в празния апартамент.

Погледнал двете стаи за последен път - прекараните в тях години били добри, продуктивни години. Но и самотни години. Понякога толкова му липсвали жена му и момчето му, че го чувствал почти физически, но, от друга страна, може би както се били развили нещата било най-добре. Не, наистина било най-добре. Волята на Аллах.

Вече бил определил датата за мекото унищожение на Америка и я знаел само той. Този ден щял да живее в историята дълго след като него вече го няма. Денят бил 12 октомври, денят на Колумб, денят, в който Америка била открита от европейците и започнали истинските проблеми на света.

Колко уместно, мислел си с удоволствие, ще бъде поколенията да свързват същия ден с началото на края на врага.

Бил работил усилено, но ако искал да спази срока, нямал никакво време за губене. Излязъл от апартамента, заключил вратата и се отправил към Германия.

14.

Минах през турските гранични власти без проблеми и когато стигнах до въртележката, куфарът ми вече беше там. Приближих и видях, че все още няма друг багаж от моя полет. Разбрах какво се е случило - бяха разтоварили куфара ми първи, за да може МИТ, турската разузнавателна служба, да го провери и да го фотографира.

Това не ме притесни. Официално бях офицер на чужда сила и беше съвсем нормално да проявят интерес към мен, но - за бога - биха могли да го направят по-професионално и да го изпратят на въртележката заедно с останалия багаж от полета ми. Огледах митническата зала и не забелязах някой да ме наблюдава. Вероятно седяха в някоя стая наблизо и ме гледаха през камерите.

Излязох от митницата спокойно, гмурнах се в море от клаксони на таксита и намерих маршрутка, с която да стигна до терминала за вътрешните полети. В сравнение с него онзи за международните полети изглеждаше пуст; тук имаше мъже с големи месингови съдове на гърбовете - продаваха ябълков чай, имаше импровизирани сергии със захарни сладки и типове, които печеха ядки на скари с дървени въглища. Нищо че беше трийсет и седем градуса и жегата те удряше като стена и че противопожарните автомобили биха се добрали дотук през трафика чак след седмица.

Застанах на опашка пред гишето на Турските авиолинии и изчаках търпеливо, докато най-накрая стигнах до млада жена с тежки златни накити, твърде много грим и забрадка, покриваща косата ѝ - според исляма короната от почтеност на една жена. Тя взе куфара ми, замени билета ми с бордна карта и посочи изхода, през който трябва да мина.

Опашката за полета беше километрична, обаче успях да я избегна, като отидох при един от полицаите и му казах, на английски и с няколкото турски думи, които бях научил, че нося оръжие. Веднага ме придружи до кабинет без прозорци, в който седяха петима мъже с костюми, които пушеха здравата. Провериха паспорта ми, значката от ФБР и писмото от Белия дом до президента на Турция, с което нашият президент му благодареше за съдействието на ФБР по „този печален и нещастен повод“.

Този документ свърши работа. Двама от мъжете намериха количка за голф, качиха ме на нея и ме закараха до изхода за полета до Бодрум. Бях първият пътник и до излитането имаше повече от час, така че седнах и смятах да извадя лаптопа и да продължа да разучавам ролята си. Не се случи точно така.

Веднага щом седна, вдигнах поглед към телевизионния екран, поставен на висяща стоика от тавана. Вървяха новини на турски и показваха някакви планини от Афганистан. Помислих си, че е поредната история от безкрайната война там, и щях да продължа със заниманията си, когато смениха кадъра и показаха рисунка на куфар и материалите, които са нужни, за да се направи мръсна бомба.

Тогава разбрах, че Шепота е пуснал версията за Сарацина, който опитва да се сдобие с полоний 210, и макар че нямах преки доказателства, бях сигурен, че е искал да съвпадне с пристигането ми в Турция. Не беше чудно, че агентите на МИТ провериха куфара ми толкова небрежно при кацането ми - вероятно вниманието им е било отвлечено от най-голямата история за международния тероризъм през последните години. Усмихнах се с тихо възхищение, защото това е дефиницията за добър водещ офицер - умее да оркестрира идеална примамка, която да отвлече вниманието от неговия човек.

Станах и помолих жената зад бюрото да ми даде дистанционното за телевизора. През следващия час - докато чакалнята се пълнеше с пътници - преминах през Би Би Си, Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Ал Джазира, Скай Нюз, Блумбърг и още няколко други англоезични новинарски канала, за да проследя репортажите. Както обикновено, обемът на новината беше малък, но я повтаряха отново и отново, като всеки път се добавяше по някой нов залък, за да има какво да дъвчат водещите и коментаторите - повече от две хиляди агенти на разузнаването щели да бъдат изпратени в Афганистан и Пакистан, правителствата на Саудитска Арабия, Иран и Йемен обещали да съдействат, Белият дом обявил, че президентът ще се обърне към нацията.

Очаквах да чуя какво ще каже Гроувнър, обаче когато журналистите станаха на крака, за да посрещнат президента и камерата го показа да приближава, обявиха полета ми за последен път.

Върнах дистанционното, минах по ръкава, намерих мястото си и след петдесет минути видях тюркоазените води на Егейско море - може би най-красивата водна площ на света, - докато самолетът направи кръг и се спусна на летище „Милас“. То се намира на около четирийсет километра от Бодрум, навътре в сушата, и след като минах през ритуала на измъкване на куфара си от въртележката - този път нямаше невидима помощ от страна на МИТ, - открих къде има офис за коли под наем и отидох там.

Отне цяла вечност. Компютрите като че ли не бяха достигнали до границите на Турция - служителите попълваха всички формуляри на ръка, а после ги разнасяха до различни бюра. Паркираха фиат с четири врати пред офиса и след като с двама души от персонала успяхме да накараме навигацията да работи на английски, излязох от летището и подкарах към Бодрум. Не напреднах кой знае колко заради трафика, а когато най-накрая се изкачих на едно възвишение, разбрах защо - отпред видях колона крещящо оцветени фургони и влекачи. Циркът идваше в града - буквално.

Това не беше някакво си евтино шоу - беше „Турски държавен цирк“ и според плаката на един от фургоните представяше „сто акробати, осемдесет майстори на трапеца и четирима укротите- ли на змии“. Слава богу, отбиха от пътя малко след летището, за да разпънат купола си, задръстването се разчисти и настъпих педала.

След десетина километра свалих стъклото и оставих вятъра да ме лъхне с аромата на борови гори и обещанието за още една смъртоносна мисия. Да, бях се оттеглил отдавна и се страхувах. Да, бях сам и се налагаше да живея в заплетена лъжа. Обаче част от мен беше толкова жива, че се чувствах опиянен.

15.

Километрите се нижеха бързо. Минавах покрай маслинови горички и малки селца с бели къщи, сякаш дело на някой кубист, по далечните хълмове виждах полуразрушени вятърни мелници, в които селяните някога са мелели житото си, но не виждах това, което ми беше нужно.

Търсех място, на което да мога да спра, без да будя подозрения, място, на което новопристигнал агент на ФБР да може да се отбие, за да се порадва на слънцето и да провери съобщенията на телефона си. Няколко километра след някакво по-голямо село с малка джамия и оживен пазар - непроменен от столетия, ако се съдеше по вида му - взех поредния завой и вдясно видях кафене с панорамен изглед. Бях стигнал брега.

Отбих в паркинга на кафенето и спрях доста далеч от откритите му тераси с прекрасен изглед. Слязох от колата и отворих телефона, загледах се в дисплея, все едно проверявам съобщенията, заразхождах се нервно около колата. Всичко това беше театър, разбира се, представление за евентуални обитатели на автомобил, който ме следи. Знаех, че няма да има съобщения - стартирах програма, която техниците от Лангли бяха качили на телефона ми. Някъде зад колата апаратът започна да писука и когато приближих, звукът се усили. Под калника на дясното задно колело имаше трансмитер за проследяване, сложен там несъмнено от приятелчетата от МИТ. Искаха да знаят къде съм - нищо изненадващо в това, - но се зарадвах, че са решили да го направят по този начин. Както ще ви каже всеки опитен агент, много по-лесно е да се отървеш от кола, отколкото от опашка.

След като се уверих, че пътувам сам, изключих телефона, извадих батерията, пуснах двете части в джоба си и се отдадох на гледката. Нищо чудно, че кафенето беше пълно с клиенти - назъбените скали се спускаха надолу, към Егейско море, пред себе си виждах целия Бодрум. Беше късен следобед, слънцето обливаше пристанищата и двата залива, които прегръщаха града, и осветяваше стените на величествения замък от 15-и век - построен от кръстоносците, - издигащ се между тях. Казваше се „Св. Петър“, спомних си.

Бяха минали повече от десет години, откакто за последен път бях видял града - беше се разраснал, изглеждаше променен, но това не можеше да спре спомените ми. За момент отново бях млад, гледах как светлините на скъпите хотели танцуват във водата, чувах музиката от множество заведения да изпълва нощния въздух. Как стана така, че мисия, започнала толкова обещаващо, бе завършила с такава катастрофа?

Опитах да се отърся от спомена и отидох до един от телескопите, монтирани на триножници за туристите, готови да отделят лира, за да погледат. Пуснах монетата и видях с удивителни подробности скъпите вили, накацали по скалите, и десетки яхти, прекалено големи за малките пристанища по Средиземно и Егейско море, пуснали котва далеч от брега. Подминах ги и открих голяма къща сред много декари градини на един нос.

Беше построена преди петдесет години и с колонадите си, покрити с асми лоджии и стъпаловидни тераси леко напомняше Рим. Капаците на прозорците бяха затворени и сега, когато залязващото слънце губеше силата си, сякаш беше обгърната от тъжна сянка. Колкото и да беше впечатляваща, не я харесах - дори и от това разстояние в нея имаше нещо зловещо. Не я познавах добре, но бях сигурен, че това е Френската къща и че от края на алеята ѝ е паднал Додж, за да намери смъртта си.

Качих се в колата и продължих към Бодрум и назад, към миналото.

16.

Хотелът, в който отседнах, не беше от онези, които се наричат „модни“ - искам да кажа, че хората не се редяха на опашки, за да влязат в него. Онези, с опашките, бяха долу, на брега и имаха денонощни барове, дансинги на открито, украинки, които представяха дамско бельо по частните плажове.

Моят беше на задна уличка, с автосервиз в единия край и магазин за мебели на старо - в другия. Изграден от бетон и боядисан в бледосиньо, „уморен“ е като че ли е най-учтивата дума, която би могла да се употреби за него. Когато спрях отпред, нямаше как да не призная, че екипът в къщата на Шепота е свършил чудесна работа - това беше точно мястото, където човек очаква да отседне един агент на ФБР, който пътува на разноски на данъкоплатеца.

Още докато се качвах по стъпалата към входа, знаех какво ще видя вътре - избелели завеси, очукан бюфет за закуската, две палми в саксии, вкопчили се в живота. Мъжът на рецепцията, както и целият хотел, беше видял и по-добри времена. През годините чертите му се бяха разкривили във всевъзможни посоки, но не и към отпускане. По-късно научих, че някога е бил един от най-успешните боксьори средна категория на Турция. И ако така изглеждаше един победител, определено не исках да видя победения. И въпреки всичко, когато се усмихнеше - а се усмихна и ме приветства многословно, когато влязох - лицето му се озаряваше от някаква жизненост и добронамереност, така че беше невъзможно да не го харесаш. Раздруса ръката ми, представи се като мениджър и собственик, извади адресна карта, в която трябваше да запиша името си, паспортните данни и домашния си адрес, и направи копия на три кредитни карти.

- За да е безопасно - довери ми щастливо.

Да кажем, че говореше английски странно.

- Голямо жалко, че те нямаше тук в събота вечер, мистър Броуди Дейвид Уилсън - каза. Поради някаква причина беше решил, че към всички, които говорят английски, трябва да се обръща с пълното име по паспорт. - Фойерверките бяха такива, каквито рядко виждат се.

- Фойерверки? - попитах.

- Зафер Байрами - отговори той.

Нямах представа какво е това. Може би някаква благословия?

- Зафер Байрами? - попитах.

- Денят на победата, всички хора на света знаят таз дата - нацията на великата Турция изви вратовете на враговете, които били най-вече гърци.

- А... - отговорих. - Нищо чудно, че е имало фойерверки.

Турците и гърците се карат от векове.

- Качил се да гледам на покрив. Голяма бомба от фосфор избухна над носа от юг. Гърците народ сигурно помислили, че ги пак нападаме. - Явно смяташе, че това е шега, и се разсмя гръмко.

- Южният нос - казах. - Не е ли там Френската къща?

По лицето му пробяга сянка.

- Да.

- И някой е умрял там, събота вечерта, нали?

- Нещастие голямо, мъж на много малко години. Ужасно - добави и поклати тъжно глава. Стори ми се, че той дотолкова има любов към живота, че смята смъртта на почти всички за разстройваща. Е, може би ако не са гърци. - Зарад това ли дошъл при нас, мистър Броуди Дейвид Уилсън, да разследва?

- Да - казах. - Кой ти каза?

- Полиция - отговори той, сякаш беше съвсем нормално. - Били тук таз сутрин, двама. Жената оставила ти съобщение.

Подаде ми плик и повика пиколото.

17.

Стаята ми беше до голяма степен каквато очаквах - до избелелите пердета, малката купчина списания и петната от кафе по покривката на леглото.

Още с влизането пиколото - албански сезонен работник на двайсет и няколко - започна да отваря и затваря шкафове и чекмеджета с идеята, стара като света, че колкото повече дейност имитира, толкова по-голям ще е бакшишът му. Не му обърнах особено внимание - исках час по-скоро да видя какво е казал президентът, за да успокои страната.

Намерих дистанционното и включих телевизора в ъгъла. Попаднах на Ал Джазира, която предаваше репортаж, но отново успяваше да намери своя гледна точка - говореха на предимно арабската си публика, че събитията от последните дванайсет часа ще доведат до експлозия от расово профилиране по летищата и пътническите терминали из целия свят. Този път - макар и да не си даваха сметка защо - бяха абсолютно прави.

Започнах да превключвам каналите и намерих две местни програми, токшоу на някаква жена и странни сапунки, които бяха толкова силно осветени, че да те заболят очите, после се върнах на Ал Джазира. Не ми се вярваше - къде са Би Би Си, Си Ен Ен, останалите? И започнах да натискам бутоните. С оръжията се справям нормално, но с дистанционните...

Обясних на пиколото - наполовина на моя език, наполовина на турско-английски, - че искам да гледам английските новинарски канали по кабелната. Дори му написах имената, за да съм сигурен, че ме е разбрал.

- Не, не... тука не - повтаряше той отново и отново и сочеше Ал Джазира. Явно това беше единствената възможност да гледам новини на английски. Беше толкова упорит, че бях принуден да го приема - в Бодрум няма канали на английски език.

След като пиколото излезе, се стоварих на един фотьойл. Ситуацията беше сериозна поради една проста причина - посланията на жената от Бодрум до мъжа на планината Хиндукуш бяха съставени изцяло от фрагменти от англоезични новинарски канали.

От анализите на записите, направени в ЦРУ, знаехме, че качеството на звука е твърде добро, за да е от компютър - били са направени от телевизор и в представите ми се бе загнездил образ на жена, която внимателно записва и монтира материала.

Ако обаче не е възможно да гледаш телевизионните канали в тази част на Турция, значи материалът е бил записан другаде и пренесен до обществения телефон в Бодрум за изпращане на съобщенията. Това означаваше, че тази жена може да е дошла от стотици километри - от Ирак, от Ливан, откъде ли не.

Прокарах пръсти през косата си - бях прекарал в Бодрум само десетина минути, а възможното местоположение на жената се бе разширило експоненциално. Уморен като куче, реших да оставя проблема настрана и да се придържам към първоначалния си план. Той включваше да взема душ, да грабна мобилния си телефон и - с помощта на картата на центъра на града, която бях запомнил - да почна да откривам и да снимам обществените телефони.

Не се получи точно така.

Събудих се към три след полунощ и реших, че човек, който обикаля улиците и прави снимки по това време - дори и в части от Бодрум, в които туристите продължават да пируват - би привлякъл тъкмо вниманието, което исках да избегна.

Без да имам алтернатива и решен поне да се наспя, започнах да се готвя за лягане, когато видях плика от бодрумските полицаи. Той съдържаше още по-лоши новини.

С няколко кратки реда - слава богу, на добър английски - ми обясняваха, че опитали да се свържат с мен, преди да замина, за да ми спестят пътуването. Пишеха, че доказателствата за смъртта на Додж били повече от убедителни - ставало дума за трагичен инцидент и - в резултат - разследването било прекратено.

18.

Без разследване нямаше нужда от присъствието на агент Броуди Уилсън в Бодрум.

„Не бързай, още не сме свършили“, казах си, след като пристигнах е полицейското управление точно в девет на следващата сутрин.

В този час бе предложила да се срещнем полицайката, подписала писмото.

„Няма да има проблем да вземете следобедния полет от Бодрум - беше написала. - Ще мога да ви съобщя обстоятелствата за не повече от двайсет минути”.

След като влязох, ме пое млад полицай с красиво изгладена униформа и най-лъснатите ботуши, които съм виждал след почетната стража на американската морска пехота. Едва ли беше на повече от шестнайсет. Изведе ме отзад, после ме качи по някакви стълби и ме вкара в зайчарник от офиси, обитавани от детективите. В края на коридора влязохме в стая с две бюра и изглед към задния двор и съседната къща. Варосаните стени на дома се ронеха - бяха паднали късове мазилка, по покрива имаше счупени керемиди, - но това нямаше значение. Всичко беше красиво заради двете стари дръвчета червен жасмин в двора.

Само едно от бюрата беше заето. Млада жена с водопад от черна коса - очевидно секретарка - седеше зад него с долепена до ухото телефонна слушалка и натискаше клавиши на компютър от зората на историята.

Секретарката беше от жените, които са екстравагантни във всичко - жестовете, гърдите, изпънали стегнатата блуза, грима, задника, опакован в тясна пола. Подозирах, че и настроенията ѝ са такива. Докато чаках да свърши, ми мина през ум, че в много отношения тя представлява противоречията в съвременна Турция - беше млада, обаче в култура, бракосъчетана с миналото, демонстративно женствена, но в общество, доминирано от мъжете, нерелигиозна и с европейски вид, но в страна, чието лице е винаги обърнато на изток, към исляма.

И разбира се - за дълбоко консервативна страна - налице беше и едно последно противоречие, най-голямото от всички. Наркотиците. Турция бе станала много важно свързващо звено между най-печелившия трафикантски маршрут, модерния Път на коприната, по който се придвижваха опиум, полурафиниран хероин и висококачествен хашиш от Пакистан и Афганистан към Западна Европа, през границата с Ливан и през Кавказките планини към Русия. Ако наркотиците бяха обикновена стока - като петрола, който тече по международните петролопроводи, - Турция щеше да е най-големият разпределителен център на света.

Знаех тези неща покрай Христос Николаидис - гърка, чието убийство на Санторини бях наредил. Докато го преследвах, научих от Агенцията за борба с наркотиците, че Патрос Николаидис и още шестима шефове на големи картели са се окопали дълбоко в Турция - особено тази част на Турция - и че въпреки храбрите усилия на някои чудесни турски полицаи корупцията процъфтява, а печалбите стават още по-фантастични.

Секретарката не даваше признаци, че скоро ще приключи разговора, така че седнах на един стол и се замислих за Патрос и главорезите му албанци. След като се прибрах в Америка, далеч от опасността, престанах да мисля за този човек, но трябваше да призная иронията, че под натиска на кризата се бях оказал в ъгълче на света, което той познаваше много добре. Зачудих се къде ли е - надявах се да е зад високите стени на дома си край Солун и да тъгува за сина си.

Оказа се, че сгреших, задето не помислих повече върху това - ужасно сгреших, - но така или иначе жената най-накрая затвори телефона и обърна към мен уместно екстравагантната си усмивка, изпъна блузата си, в случай че не съм забелязал двата ѝ най-сериозни актива, и попита дали съм Броуди Уилсън.

Кимнах и тя ми каза, че шефката ѝ ще закъснее петнайсет минути.

- Води малкия денди в парка на ъгъла всяка сутрин. Колата ѝ се развалила. Италианска е... за колата говоря - и това обяснява защо е пълен боклук.

Заключих, че вероятно е имала бивш приятел италианец. Освен това изглеждаше, че английският ѝ е плод на модерната американска музика, летните филмови суперпродукции и чата но интернет.

- Малък денди? - попитах.

- Синът ѝ.

- Мъжът й също ли е полицай? Обикновено така става в нашия занаят. - Не че ме интересуваше, просто поддържах разговора, преливах от пусто в празно, така да се каже.

- Не. Разведена е.

- Колко е голям синът ѝ?

- Малкият денди е на шест. - Очевидно ѝ харесваше този израз, може би си мислеше, че е много шик.

- Трудно е сама жена да отглежда момче на тази възраст.

Тя сви рамене - съмнявам се да бе помисляла за това. Изневиделица се появи катастрофата и поиска да се ръкува с мен.

- Вие имате ли деца, мистър Уилсън?

- Не, нямам малки дендита - отговорих разсеяно и неволно казах истината - истината за себе си, която влизаше в рязко противоречие с легендата ми. Веднага осъзнах грешката, помислих дали да не отрека думите си, но се отказах от тази глупава идея. Някак успях да запазя самообладание.

- Които да живеят при мен - добавих с усмивка. - Разведен съм, затова знам колко е трудно - бившата ми жена не престава да ми го натяква.

Тя се засмя, без да забележи нищо нередно. „Добро измъкване“, помислих си, но дланите ми бяха влажни и се плеснах метафорично зад врата, за да се събудя.

- Това ли е шефката ви? - попитах, за да сменя темата, и посочих една снимка върху другото бюро.

На нея се виждаше усмихната жена, със забрадка и работни дрехи, качила се до средата на бояджийска стълба да варосва страничната стена на малка къща. Вероятно е била снимана долу до старото пристанище - на голямата сграда в съседство беше написано на турски и английски: „Гюл и синове, пристанище и работилница“.

- Да - каза секретарката и застана до мен. - Беше преди две години, малко след като пристигна.

Вгледах се по-внимателно. Красива жена, на около трийсет, някак екзотична - високи скули и големи бадемови очи.

- Много е привлекателна - отбелязах.

- Благодаря - чух леден глас зад гърба си. - Хората смятат, че съм го наследила от майка си.

Обърнах се и, разбира се, беше полицайката. Остави дамската си чанта и телефона и се обърна към секретарката.

- Върви си на бюрото, ако обичаш, Хайруниса.

Хайруниса нямаше нужда да ѝ се повтаря. Полицайката носеше забрадка, мушната във високата яка на сако, което стигаше до коленете. Отдолу имаше блуза с дълъг ръкав и панталони с широки крачоли, които докосваха горната част на обувки на високи токчета. Всичко беше с добро качество - а и стилно, - но никъде не се показваше и сантиметър плът, освен ръцете и лицето. Това беше другата страна на Турция - консервативна, ислямска, изпълнена с дълбоки съмнения към Запада и неговите ценности.

- Казвам се Лейла Кумали - представи се тя. Не ми подаде ръка и нямаше нужда да съм детектив, за да се досетя, че не ме харесва. Може би защото бях следовател, който навлиза в територията ѝ, може би защото бях американец. Може би и двете, реших. Изглежда, в Турция са достатъчни две щрихи и заминаваш.

- Жалко, че дойдохте толкова далече за толкова малко - каза тя и седна зад бюрото си. - Както написах в бележката си, смъртта на младия мъж съвсем ясно е злополука.

- Кога ще бъде приключено всичко? - попитах.

- Днес. Докладът по случая ще отиде при шефовете ми днес следобед. Ако приемем, че всичко е наред, ще бъде изпратен на шефа на полицията в Анкара, който ще го приключи и подпечата. Това е формалност.

- Боя се, че процедурата ще трябва да се забави - казах. - Трябва да прегледам разследването, преди да бъде взето решение.

Обикновено не съм толкова рязък, но нямаше как да изпусна нещата, налагаше се някак да спечеля време.

Тя опита да го прикрие, но мигновено се ядоса - видях го в бадемовите ѝ очи. Впери ги в мен, опита да ме накара да предложа някакъв помирителен жест, обаче не можа да ме впечатли - бях издържал доста по-настойчиви погледи от нейния.

- Не мисля, че ще се наложи да забавяме процедурата - каза тя накрая. - Както споменах, мога да разкажа всичко за двайсет минути. Може би по-малко. Всичко е съвсем ясно.

Отвори един шкаф, извади купчина папки и намери снимка на моравата зад Френската къща. Хвърли я на бюрото.

- На това място е паднал - каза тя и посочи трийсетметрова пропаст, почти отвесна скала.

Ронещият се скат беше обезопасен с двойна дървена ограда, която обгръщаше цялата частна земя и завършваше при малка беседка на върха на носа.

- На четири метра от беседката се е качил на оградата или я е прескочил - продължи тя. - Знаем точно къде е мястото, защото човек от криминолозите ми намери нишка от памучните му панталони, закачила се на треска от оградата.

Английският ѝ беше почти съвършен и тя натърти върху думата „криминолози“- още беше бясна, искаше да ми покаже, че не е от гората и че са свършили работата си щателно и с модерни способи. Понечих да задам въпрос, но тя ме изпревари.

- Поискахте преглед на случилото се, така че нека приключим с това. Младият американец е умрял в девет часа и трийсет и шест минути вечерта. Знаем, защото часовникът му е спрял на толкова при удара в скалите. Това е шест минути след като над носа се е възпламенила голяма фосфорна звезда. С нея започнаха фойерверките. Вероятно не знаете, но миналата събота беше...

- Зафер Байрами - казах.

Тя се изненада.

- Браво - отвърна. - Изглежда, не сте толкова невеж, колкото повечето ви сънародници.

Пропуснах го покрай ушите си - какъв смисъл би имало? Трябваше да се справям с по-сложни проблеми от отношението ѝ.

- Покойният - господин Додж - е седял в библиотеката на къщата, пиел е алкохол и е вземал наркотици - показва го докладът от токсикологията, - когато е експлодирала фосфорната звезда и е поставила началото на празничната заря. Взел е бинокъл - намерихме го до парапета - и е слязъл по моравата, за да гледа фойерверките.

Бинокълът запали червена лампичка - радарът ми казваше, че нещо не е наред, - но нямах време да мисля за това, исках да се съсредоточа върху думите й, а тя говореше с космическа скорост.

- За да вижда по-добре зарята, вероятно се е качил на парапета или го е прекрачил. Бил е под влияние на алкохола и наркотиците, на непознато място, може да е бил объркан и от гърмежите и светлините, подхлъзнал се е на ронещия се бряг и не е успял да се задържи. Паднал е. Следите ли мисълта ми, агент Уилсън?

Кимнах.

- Направихме следствен експеримент с манекен с точния ръст и тегло на жертвата. Точно секунда и осем десети след това е паднал долу, през храсталаците, с които е обраснал скатьт. Вижда се къде са смачкани клоните, по листата открихме косми от косата му. Може да ви се стори интересно - траекторията му напълно отговаря на траекторията на човек, който се е подхлъзнал. Ето документацията от изследванията - каза тя и бутна купчинка технически чертежи през бюрото. - Смятаме, че е опитал да се хване за клон - по едната му длан има наранявания, - но не е успял и е продължил да пада до скалите, на трийсет метра по-надолу. Това се равнява на десететажна сграда. Освен другите наранявания гръбнакът му се е счупил на две места. Умрял е мигновено.

Кимнах - това беше причината за смъртта, посочена в папката от Държавния департамент. Нямаше как да не призная - тя и криминолозите ѝ бяха свършили работата си отлично. „Бог да ни е на помощ”, казах си. Нямах друг избор, освен да продължа да атакувам.

- В имението е имало охрана - казах. - Имало е и много хора на лодки в морето. Някой от тях може да е бил наблизо. Да е чул викове?

Просто пробвах.

- Никой. Дори и да е имало хора наблизо, гърмежите от зарята са заглушили всичко. Това ли искахте да попитате?

- Не, не е това - отговорих троснато. - Искам да знам кой друг е бил в имението онази вечер.

- Чудно - каза Кумали с натежал от сарказъм глас, - същият въпрос ни хрумна и на нас. Освен охраната не е имало други. Бил е сам.

- Как може да сте сигурни? - попитах. - Имението е огромно.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

- Шест цяло и девет акра общо - каза и отвори друга папка със снимки. Там също имаше куп чертежи. - Хората, които го наемат, са предимно богати - в резултат има сто и осем камери, които следят и записват случващото се в периметъра. Системата е инсталирана от една от водещите световни фирми за охранително оборудване - американска, ако ви интересува - и е невъзможно да се влезе в имението незабелязано.

Извади фотоси, взети от десетина различни камери - камери, монтирани на стълбове, на стените на сгради, скрити в листака. Някои бяха фиксирани, други се движеха, но всички имаха инфрачервено оборудване за нощно виждане. Гледах ги като експерт и си давах сметка, че струват цяло състояние.

Тя извади чертежите.

- Това са спецификациите на системата - вижда се, че няма непокрит сантиметър в периметъра.

Последваха два доклада, според които камерите работели идеално. Не ги погледнах - бях сигурен, че е така. Нещата се влошаваха всяка секунда. Бих могъл да изкопча отсрочка от няколко дни, но само толкова.

- Ами скалите? - попитах. - Кое може да попречи на някой да се изкачи по тях?

Тя въздъхна.

- В края има малък плаж - нарича се Германския плаж, - на който има кей, басейн със солена вода и хангар за лодки. Той е част от имението и до него е долепена стая за охраната. Двама мъже стоят вътре и четири камери следят непрекъснато стъпалата нагоре и целия скат. Искате да знаете доколко тези камери улавят движенията? Едната е записала леко помътняване, което преминава отгоре надолу, и то привлече вниманието ни. Оказа се, че това е тялото на загиналия, което прелита пред обектива. Една петдесета от секундата - и камерата го е уловила.

Погледнах вън, към червените жасмини, за да спечеля миг, да събера мислите си за следващата атака.

- Значи според вас Додж е бил сам... Само че, разбира се, не е бил сам - казах тихо. - Там е била и охраната. Какво пречи някой от охраната да го приближи отзад и да го бутне към вечността?

Тя почти не погледна записките си - можеше да открие всичко и със завързани очи.

- Онази нощ е имало осемнайсет души охрана. - Извади снимки на всичките и сред тях имаше доста горили. - Подобно на много хора в този бизнес някои от тези също не са добри хора, но това е без значение - не им е позволено да патрулират терена. Седят пред екраните и следят за нарушители. Могат да излизат само в групи по шестима, предвождани от старши, ако се появи външен човек. Всички постове се наблюдават от камери - продължи тя. - Записите показват, че никой не е напускал мястото си поне час преди и след смъртта на господин Додж. Съжалявам, че ви разочаровам, но охраната е чиста.

- Не съм разочарован - излъгах. - Просто опитвам да се добера до истината. Да, охраната може да е чиста, освен ако записите на са монтирани - отбелязах. Хващах се за сламки, обаче полагах усилия да звучи елегантно.

- Записите са на дискове - каза Кумали, без да обръща внимание нито на елегантност, нито на нищо. - Дисковете са проверени. Всички имат специфичен код, което означава, че ако някой ги е променял, ще се разбере моментално. Казаха ми, че същата система се използва в Белия дом.

Беше права относно красотата на системата за сигурност във Френската къща - с нея богатите ѝ обитатели имаха пълна свобода. Не бяха под непрекъснато наблюдение - което е много важно за богатите дилетанти, които използват наркотици, - като същевременно никой не можеше да влезе в периметъра незабелязано. Обитателите биха били напълно сигурни за безопасността си.

- Ами възможен мотив? - попитах, като положих усилия да не личи, че това е поредно опипване в тъмното, поредно хвърляне на заровете.

- Съпругата, разбира се. Покойният няма братя и сестри, родителите му са мъртви и тя е единствен наследник. Казва се Камерън. - Плъзна снимка по бюрото към мен. Камерън - снимана в цял ръст, вперила поглед в обектива - си имаше всичко. Беше на около двайсет и пет, висока и елегантна, с хладната надменност, която обикновено притежават моделите и наистина красивите. Според доклада на Държавния департамент работела като „персонален продавач“ в магазина на „Прада“ на Пето авеню, когато го срещнала. Разбира се - иначе къде една мацка от никъде може да срещне милиардер? В обществената пералня?

- Колко време са били женени? - попитах, без да отделям очи от лицето на Камерън. Да, беше от тези жени.

- Осем месеца.

Погледнах я.

- Осем месеца и награда един милиард долара... това ми прилича на доста сериозен мотив.

Полицайката поклати глава. Защо ли не се изненадах?

- От осем вечерта е била с хеликоптера на мъжа си с други гости - посетили са няколко клуба по крайбрежието. Прегледахме записите от камерите на всичките - местоположението ѝ е изяснено минута по минута.

Можех да си го представя - други пируващи пристигат с поршета, беемвета, може би и няколко ферарита. Тогава се появява тя с хеликоптер Bell Jet Ranger. Трудно е да биеш един милиард долара.

- Добре, да кажем, че е чиста - започнах да разсъждавам. - Може да е наела някого, за да го извърши.

- Кого? Познавали са доста хора - други богати семейства, дошли с яхти от Монако и Сен Тропе - тук са се срещали с чужденци. Познати всъщност. Разговаряхме с тях и не открихме никой, който дори хипотетично да би извършил такова нещо заради нея.

- Наемник - възразих. - Платен убиец.

Тя се засмя - но не защото смяташе, че е смешно.

- А как можеш да откриеш такъв човек? - попита презрително. - Не някоя малоумна отрепка, а убиец от висока класа? Някой, който няма просто да вземе капарото и да изчезне? Така или иначе, остава фактът, че е бил сам на брега.

- Обаче един милиард долара - казах тихо, повече на себе си, отколкото на нея - са ужасно много пари.

- Какво ви е на вас, американците? - изсъска тя презрително. - Защо автоматично си мислите за убийства? Ако е искала пари, няколко милиона биха й стигнали. Защо просто не се е развела?

Бях уморен, разочарован, ужасно разтревожен от невъзможността да напомпам едно разследване, което непрекъснато издишаше. Най-много ме дразнеше обаче тази жена и отношението ѝ към страната ми. Искаше ми се да ѝ го върна, да ѝ платя с нейните средства, да попитам за трафика на наркотици и новия път на коприната, за геноцида над кюрдите и всичко останало, което ми дойде наум, но се овладях - трябваше заради по-голямата цел и така нататък.

- Имало ли е предбрачен договор? - попитах уморено.

Тя не се бе интересувала.

- Не попитах - отговори. - Какъв е смисълът? Както казах, в имението не е имало никого, единственият човек с някакъв мотив е бил на трийсет километра оттам, действията на господин Додж са ясни и недвусмислени, събраните доказателства са безспорни. Било е нещастен случай.

Започна да събира снимките и докладите, за да ги прибере в шкафа.

- Това беше всичко, господин Уилсън. Мисля, дори ФБР ще се съгласи, че турската полиция си е свършила работата професионално и качествено.

- Ще са ми нужни тези папки, основните данни и всичко останало, детектив - казах и посочих купчината материали. Очаквах експлозия и не останах разочарован.

- Какво!? — възкликна тя.

Зърнах лицето на Хайруниса - беше във възторг.

- Казах, че трябва да направя свой собствен преглед - казах спокойно.

- Не - отсече Кумали. Повтори го и на турски за по-голяма категоричност.

- Идвам от далеч, детектив Кумали, посещението ми е организирано на най-високо правителствено ниво. Искате ли да вдигна телефона и да кажа, че не получавам нужното съдействие?

Тя не реагира. Нито пък секретарката - вероятно никога дотогава не беше чувала шефката ѝ да бъде заплашвана с базука. Протегнах ръка към папките, но Кумали поклати глава.

- Това са оригинали. А и така или иначе повечето са на турски.

- Сигурен съм, че доста от документите са били преведени заради вдовицата - контрирах, но тя не помръдна. - Детектив, моля - настоях. - Нека не стигаме дотам.

Тя не сваляше поглед от мен - а после сякаш се пречупи.

- За колко време са ви нужни?

- Три дни, може би четири - отговорих. Не беше кой знае какво, но реших, че повече от това няма да получа.

Кумали погледна секретарката - все още беше много ядосана и това трябваше да ми подскаже, че има план. Заговори рязко на турски, но разбрах една дума, защото беше много близка до английската - fotokopi.

- Благодаря - казах учтиво.

- Тук, в Бодрум, няма нищо за вас, агент Уилсън - каза тя след малко. - Абсолютно нищо.

След което ми обърна гръб и започна да преглежда пощата и графика си. Не вдигна поглед, когато Хайруниса донесе копираните документи. Не вдигна поглед и когато ги прибрах и излязох от кабинета ѝ.

19.

От толкова мъртъвци по света трябваше да се спрем на смъртта на Додж. Това, което изглеждаше като късмет, се оказа ужасна грешка.

Беше повече от ясно, че смъртта му е нещастен случай, и след като нямаше какво да разследва, Броуди Уилсън можеше единствено да се качи на самолета и да се прибере у дома. Детектив Лейла Кумали беше съвсем права за това.

Спечелих няколко дни, но те изобщо не бяха достатъчни. Когато излязох от полицейското управление, си помислих за пореден път как предположенията, непроверените предположения, винаги ти изиграват номер. С Шепота трябваше да се заровим по-дълбоко и да се запитаме какво точно ще разследвам. Честно казано, бяхме уморени и отчаяни, когато взехме решението, а и във всеки случай около смъртта на 28-годишен мъж на морския бряг винаги има нещо, което си струва да се разследва. Обаче оправданията не бяха добри. Бяхме заковали знамето си за мачтата и - както всички пирати - щяхме да платим цената, когато корабът потъне.

Въпросът беше: какво да направя при това положение? Краткият отговор: нямах идея. Имам си начин за справяне със стреса обаче - или се разхождам, или работя. В Бодрум имаше възможност и за двете и си припомних основната мисия, или поне първата ѝ фаза - да идентифицирам телефонните кабини в стария град.

Извадих мобилния си телефон със специално сменената камера от джобовете си, сложих батерията и в края на улицата свих вдясно. Трябваше да работя в рамките на вътрешната карта, която бях запаметил, и след пет минути бързо ходене - и когато най- накрая тревожността ми спадна до поносими нива - стигнах до границата на района за търсене.

Бях го разделил мислено на сектори и намалих темпото значително, решен да не допускам никоя потенциална цел да убегне на вниманието или обектива ми. Не беше лесно. През по-голямата част от годината Бодрум е сънлив град с около 50 000 души население, но през лятото бройката се увеличава до половин милион и - макар и да беше краят на сезона - улиците бяха пълни с почиващи и туристи, и вселената от хора, които се хранят от тях.

Минах покрай безброй магазинчета, които продаваха турски кожени сандали и редки персийски килими, които почти без изключение пристигаха от някоя фабрика в Китай. На всеки стотина метра имаше ароматни заведения, специализирани в това, което в Испания се нарича „тапас“, а тук е известно като „мезе“, и които винаги са пълни независимо кое време на деня е.

Всеки път, когато видех телефонна кабина, я фотографирах, уверен, че софтуерът на телефона ми я поставя върху картата и записва точното ѝ местоположение. Някъде по пътя взех малко кебап, увит в пита, и седнах на пейка под една джакаранда, за да го изям. Няколко минути след това видях витрината на магазин отстрани - беше изложена фантастична колекция саксофони и класически електрически китари. Пристъпих до вратата и надникнах в сумрачната пещера вътре.

Беше едно от местата - местата мой тип, по които си падам, - които човек напоследък среща рядко. Видях купчини ноти, рафтове винилови плочи, кошове с компактдискове и ако някой ми беше казал, че някъде отзад има и кутии с някогашните осемпистови стерео-касети, предшественика на компакткасетите, щях да му повярвам.

В другата половина бяха подредени музикални инструменти - имаше достатъчно китари „Гибсън“ и „Фендър Стратокастър“, за да накарат всеки рокендрол песимист да се усмихне - и десетки турски фолклорни инструменти, които не свързвах с никакво наименование, да не говорим за звук.

Типът, които пушеше зад тезгяха - прехвърлил четирийсетте, музикант, ако се съдеше по протритите джинси и сънливите очи - ми махна да вляза. В друг момент, в друг живот, бих прекарал вътре часове, но сега просто разперих разочаровано ръце и продължих с работата си.

През следващите няколко часа направих достатъчно снимки на телефонни кабини пред магазини за сувенири и край квартални пазарчета, че да ми стигнат за цял живот, изчаках цяла вечност, докато пресека голяма улица, за да снимам една край бензиностанция на „Бритиш Петролиум“, и открих поне още шест, които имаха вид на донесени от някоя друга държава и незаконно свързани към жиците горе. Нищо чудно, че турският телеком не знаеше, че съществуват.

Късно следобед, с отмалели крака и много жаден, излязох на малък площад и седнах в кафене на тротоара. Първата ми мисъл беше да си поръчам бира „Ефес“, обаче, слава богу, притежавам някаква степен на себепознание и си дадох сметка, че в настроението, в което съм, гняв и отчаяние, няма да остана само с една. Поръчах кафе и се заех със задачата, която избягвах целия ден - отворих раницата, извадих документите около смъртта на Додж и се заех да изучавам трагедията, на която се бяхме натъкнали с Шепота.

След двайсет минути бях сигурен, че нещо в полицейското разследване никак не е наред. Проблемът не беше в разпитите, криминологичните изследвания или анализи и в записите от камерите. Проблемът беше в доклада от токсикологията.

Беше преведен заради Камерън, заедно с някои други документи, и Кумали беше права, че в организма му е имало наркотици, но се съмнявам да е имала начин да прецени какво наистина означават тези нива. И наистина, заключението на патолога беше, че са достатъчни, за да влошат значително преценката и равновесието на жертвата.

Да „влошат значително“? Дяволите да го вземат, този млад милиардер се бе докарал до радиоактивно състояние. От медицинското си образование и собствения си тъжен опит знаех, че не е възможно да е натъпкал тялото си с толкова дрога само за няколко часа - не и без да се предозира и натрови. Додж се беше друсал в епични мащаби поне от три или четири дни.

За разлика от Кумали - или нейните криминолози, - шареното ми минало ми даваше възможност да оценя експертно точно какво въздействие са имали наркотиците върху Додж. Вземал е метамфетамин, разбира се - напоследък се среща навсякъде, - също верния сподвижник GHB или „Лесна свалка“, за да намали колебанията в настроението, и добра гарнитура от екстази за успокояване на душата. Сънят винаги е враг на надрусания и затова имаше сериозни следи от кокаин - за да стои буден. Бях абсолютно сигурен, че никой, който е на дрога от четири дни, на коктейл от наркотици, не би се интересувал от фойерверки. Те са бледо подобие на светлинното шоу, което е бушувало в главата и гениталиите му.

Спомних си червената лампичка, която ми светна при споменаването на бинокъла. Дадох си сметка какъв ми е проблемът - на кого му е притрябвал бинокъл, за да гледа фойерверки, които избухват буквално над главата му? Тоест, ако не иска да ослепее. И защо му е да ходи до ръба на пропастта - като че ли от моравата или от терасите не се вижда съвсем същото? Дори най-затъналите наркомани имат някакъв инстинкт за самосъхранение. Не, нещо друго го е накарало да грабне бинокъла в това състояние на тежка интоксикация и да отиде до пропастта.

Не знаех какво е то, нямах отговор на много други въпроси, но вече знаех, че ситуацията не е толкова мрачна, колкото ми изглеждаше в кабинета на детектив Кумали, докато се давех в презрението ѝ и миризмата на червен жасмин.

Пак се замислих за бутилка „Ефес“. По-добре не, казах си - надеждата е по-опасно нещо от отчаянието.

Всъщност имах нужда единствено от колата си.

20.

Не беше трудно да открия Френската къща.

След като излезеш от Бодрум и стигнеш южния нос, тръгваш по широкия път, който се вие между надвиснали кипариси, и продължаваш, докато вече няма накъде.

Когато стигнах, беше почти тъмно. Голямата порта от ковано желязо, която затваряше пътя - сега на гърба ѝ висеше черен плат, за да не се вижда вътре, - беше затворена, а фенерите върху каменните колони отстрани не бяха запалени. В малка горичка отстрани имаше полицейска кола, която почти не се виждаше в тъмнината, а когато приближих, полицай се показа през прозореца и започна да крещи на турски да се махам.

Изключих двигателя и слязох от колата. Ченгето отвори вратата, озъби се, заръмжа, видях, че посяга към палката си. Съжалявам да го кажа, но турските полицаи нямат навика да казват по два пъти. За щастие го изпреварих: извадих златната си полицейска значка и я насочих към физиономията му, когато наближи.

Той я разгледа за момент ядосано, после се върна до служебната си кола. Чух го да спори по радиото, а когато най-накрая му наредиха какво да прави, си вдигна задника и отдели от скъпоценното си време, за да отиде до врата за пешеходци, която се отваряше с електронен код. Устройството беше монтирано в бетона, имаше дванайсет бутона, правено по поръчка, непробиваемо - никой нямаше да опитва да сваля панела и да манипулира кабелите вътре скоро. Две камери, монтирани на високата стена - една фиксирана и една насочваща се, активирана от движение - го наблюдаваха със стъклени очи. Полицаят улучи кода на втория път, след като се консултира с листче, отвори вратата и отстъпи назад. Когато минах покрай него, усетих миризма на алкохол.

Вратата щракна зад гърба ми и, сам в мрака, забелязах, че от вътрешната страна на стената има ивица, широка около трийсет метра. Реших, че е електронен крепостен ров, наблюдаван с камери и вероятно зареден с датчици за движение. Никой натрапник, дори ако приемем, че успее да се прекачи през стената, не би могъл да я прекоси незабелязано и да се добере до дърветата по-навътре. Къщата е била строена отдавна, когато Бодрум е бил никому неизвестно рибарско село, но още тогава собственикът е положил сериозни грижи, за да си осигури сигурност. Питах се защо.

Минах по път между дърветата, под тунел от клони, подметките ми хрущяха по чакъла. Ставаше все по-тъмно и по-тихо и макар и да не можех да обясня защо, разкопчах сакото си и се уверих, че лесно мога да стигна до беретата, мушната в колана ми отзад. Мястото беше такова, нощта беше такава.

Пътят сви покрай неработещ фонтан и се появи къщата. Видът ѝ не ме успокои с нищо - беше голяма и тъмна, а онова, зловещото, което бях видял през платения телескоп, отблизо сякаш искаше да ме погълне. Повечето къщи, строени на красиви места, дори старите, са проектирани за гледката, с големи прозорци и много стъкла. Френската къща имаше широки стрехи, дъбова входна врата и прозорци, потънали дълбоко във варовиковата фасада. Усещането беше, че е строена, за да осигурява усамотение - и това усещане се засилваше още повече, защото всички капаци на горните прозорци бяха затворени.

Заобиколих сградата от едната страна, като избягвах тъмните сенки близо до стената, минах покрай площадка за хеликоптер и каменна постройка за охраната, близо до гаражите. Вътре нямаше никого. Оттам започваше пътека и тръгнах по нея. Минах през висок жив плет и излязох на терасирана морава от другата страна. Гледката беше удивителна - огърлица от далечни острови, осветеният замък на кръстоносците, светлините на Бодрум, прегърнали заливите, - но не ми хареса. Никак. Наречете ме параноик, но не можех да се отърся от чувството, че в къщата има някой, който ме наблюдава.

Обърнах се и погледнах назад - къщата беше тъмна, толкова тиха, че сякаш бе изпаднала в кома. Капаците на приземния етаж бяха отворени, но всички други бяха затворени. Свалих сакото си, оставих го на една пейка от тиково дърво и тръгнах надолу по стръмната пътека към беседката от ковано желязо. Накъде по средата на разстоянието надолу чух нещо над смълчаните акри и се обърнах към къщата - на терасата на третия етаж един капак се люлееше на пантите си. Можеше да е вятърът и нямаше как да знам дали е бил заключен, когато дойдох.

Стигнах беседката, направих няколко крачки на север и прекрачих парапета. На това място беше стоял Додж, когато е полетял надолу, и изведнъж ми се зави свят - бездната беше така стръмна и вълните долу действаха толкова хипнотично, че сякаш някой ме задърпа към тях. Почвата под краката ми беше ронлива и си давах сметка, че парапетът е на повече от ръка разстояние. Стори ми се, че почувствах или чух нещо близо зад мен - не бях сигурен, - но нямаше време да викам. Обърнах се рязко, хвърлих се към парапета, сграбчих го. Нямаше никого.

Овладях дишането си и се върнах на солидна земя. Бях абсолютно трезв и въпреки това, когато застанах от другата страна на оградата, можех да падна много лесно. Какво, по дяволите, е правил Додж там?

Погледнах пак нататък, иззад безопасния парапет. Опитах да си представя какво ли е било - гърмежите и многоцветните ракети във въздуха, музиката, която се носи от увеселителни лодки и заведенията по брега, сребристата луна, която спуска пътека от светлина чак до Гърция. Под всичко това, залитащ по моравата, се задава млад мъж, който е на наркотици от четири дни, който може би опитва да се измъкне от въздействието им и да изтрезнее, да успокои бушуващия тестостерон и вихрушката на параноята. Обаче защо, питах се, защо е тръгнал към беседката?

Реших, че е търсил нещо, може би във водата на залива. Колкото повече се е приближавал, толкова по-големи шансове би имал да го види. Заради това е взел бинокъла и или е стъпил на парапета, или го е прескочил. Какво обаче е търсел?

Разпечатката от мобилния му телефон - беше сред документите, които ми бе дала детектив Кумали - показваше, че никой не го е търсил един час преди и след смъртта му. Камерите за наблюдение също показваха, че никой не е излизал от стаята на охраната, за да говори с него.

И въпреки това нещо или някой го беше накарал да грабне бинокъла, да зареже прекрасната си приятелка, дрогата, да излезе от библиотеката, да мине през моравата и да опита да види нещо в тъмните води на залива.

Ако някой човек - буквално - го бе завел по пътеката през моравата, към беседката, най-логичното обяснение би било, че е знаел как да преодолее охранителната система или да проникне в имението през електронния пояс покрай оградата. Вероятно е бил някой, на когото Додж е имал доверие - иначе би вдигнал охраната. След това го е блъснал през оградата и е излязъл по начина, по който е влязъл.

Почти веднага в главата ми се появи друга мисъл - ако е убийство, неотдавна бях видял нещо подобно, като качество. От другата страна на света, в „Истсайд Ин“. Всякакви съмнения за връзка между двете изчезваха бързо.

Обърнах се, минах през моравата, взех си сакото и се изкачих по стъпалата до терасата. Беше време да вляза в старата мрачна къща.

21.

Опитах дръжките на два френски прозореца - без успех. Третият беше отключен, което означаваше, че или охраната е немарлива, или че в къщата има някой.

Извадих малкото фенерче, което носех на ключодържателя си, включих го и пристъпих в салона. Затворих вратата. Тесният лъч освети красива стая. Който я бе обзавеждал, имаше вкус - Грейс би се чувствала у дома си, мина ми през ума. Повечето мебели бяха старинни, английски - сдържано елегантни и баснословно скъпи. Паркетът беше покрит с дебели копринени килими, а по стените с цвят на слонова кост висяха десетина картини от най- големите имена сред импресионистите.

Тънкият лъч на фенерчето попадна върху висока двойна врата, която водеше към библиотеката. В много отношения тя беше по-красива от салона - беше по-малка и поради това пропорциите ѝ бяха по-добри, а книгите ѝ придаваха по-топъл, по-приятен вид. Не се учудих, че Додж я е бил превърнал в свой щаб.

До дълбоко кожено кресло видях малка странична масичка и макар че дрогата отдавна не беше там, принадлежностите си стояха - станиоли, стъклена тръбичка, няколко бутилки минерална вода, цигари и препълнен пепелник. През няколко френски прозореца се разкриваше панорамна гледка към морето и небето - дявол да го вземе, ако толкова е искал да гледа фойерверки, не е било нужно дори да става от стола. Ефектът в стаята трябва да е бил още по-забележителен благодарение на двете огледала в позлатени рамки от двете страни на камината, точно зад стола.

Сториха ми се не на място в библиотека - знаех, че Грейс не би одобрила подобно нещо, - обаче богатите си имат своите странности.

Прескочих полицейската лента, заграждаща тази половина от помещението - нямаше значение, защото турците казаха, че са приключили с разследването, - опрях се на облегалката на стола и вдигнах очи към гледката. Опитах да си представя какво би могъл да му каже някой, за да го накара да излезе от това обезопасено гнездо.

Бръкнах по-дълбоко в ума си, задържах дишането си, опитах да плувам по-дълбоко. И още веднъж, точно както се случи в онази стая в „Истсайд Ин", когато осъзнах, че там е живяла жена, изключих всичко... отговорът беше толкова близо... някъде от другата страна на знанието... само ако можех да го докосна... някой, когото е познавал, е влязъл през високата двойна врата...

Не го чух, но зад мен се отвори скрита врата. Беше като онези, които се срещат в немалко старинни библиотеки - покрита с гърбове на книги, за да се слива невидимо с останалите рафтове. Този, който мина през нея, беше сякаш с гумени подметки, защото не чух никакви стъпки по килима. Обаче когато се движат дрехи, се чува звук - а може и да не е звук, а само раздвижване на въздуха, - който е почти невъзможно да се скрие. Тогава го усетих.

Сърцето скочи към гърлото ми, посегнах зад гърба си и извадих беретата с едно плавно движение, свалих предпазителя, обърнах се светкавично, приклекнах, за да намаля размерите си като мишена, разкрачих се леко, вдигнах оръжието, сякаш е продължение на ръката ми, обвих спусъка с показалец - точно както ме бяха учили преди толкова много години, когато бях млад и още нямах представа какво е да убиеш човек и да ти се присънват двете му малки момичета.

Някой друг, някой по-малко объркан от мен, щеше да стреля. Аз се поколебах, погледнах под цевта и видях бос крак на жена, облечена в черно, което беше разбираемо предвид факта, че наскоро е овдовяла. Беше Камерън.

- Кой по дяволите си ти? - попита тя. Опитваше се да изглежда спокойна в мрака, но пистолетът я бе изплашил и не успяваше да скрие треперенето на ръцете си.

Прибрах беретата.

- Казвам се Броуди Уилсън. Аз съм...

- Типът от ФБР? Кумали, турската полицайка, каза, че ще изпратят някого.

- Да.

- ФБР винаги ли влиза в къщите на хората без предупреждение?

- Извинявам се - отвърнах. - Останах с впечатлението, че няма никого. Дойдох, за да огледам.

Ръката ѝ престана да трепери, но тя все още беше нервна, защото извади цигара. Но не я запали. Беше от онези електронни тръбички, които си купуват някои хора, когато опитват да се отърват от навика.

- ФБР редовно ли разследва нещастни случаи? Кой те изпрати да дойдеш в Бодрум?

- Някой от адвокатите или доверениците на съпруга ти, доколкото знам.

- Естествено - каза тя. - И кой от тях? Феърфакс, Резник, Портър?

От този списък стана ясно, че мнозина от обкръжението на мъжа ѝ не одобряват факта, че продавачката от магазина - та бил той и „Прада“ - е ударила джакпота.

- Не знам - отговорих.

Тя се засмя сухо.

- Не би ми казал дори и да знаеш, нали?

- Не бих - отвърнах.

Тя дръпна от електронната цигара. Ако беше някой друг, щеше да изглежда нелепо.

- Къщата изглеждаше пуста - казах. - Съжалявам за пистолета, но ме изненада.

Тя не си направи труда да отговори. Имах усещането, че ме преценява.

- Как влезе в имението? - попитах, като се постарах въпросът да прозвучи възможно най-неутрално.

- Какво имаш предвид?

- Аз влязох през портала - нямаше паркирани коли, а дежурният полицай не спомена, че в къщата има някой.

- Яхтата ни е закотвена в залива и съм в нея още от инцидента. Една от надувните лодки ме докара дотук и се качих по стълбите.

Сигурно е видяла сянката на съмнението да преминава по физиономията ми, защото сви рамене.

- Лодката е в хангара за лодки. Човекът от екипажа още е там, иди го попитай, ако искаш.

- Разбира се, че няма - отвърнах. - Къщата е твоя, можеш да правиш каквото поискаш. Ти ли беше на терасата?

Тя се поколеба.

- Не знаех, че ме наблюдаваш.

- Бях долу, на моравата. Не съм сигурен, но ми се стори, че видях сянка.

- Капакът на един прозорец се клатеше от вятъра - отговори тя.

Обърнах се бързо - някъде далеч, стори ми се, чух затваряне на врата.

- Има ли някой друг в къщата?

- Не, защо?

- Стори ми се, че чух...

Ослушах се, обаче не долових нищо. Пълна тишина.

- Това е стара къща - обясни тя. - Ако вятърът духа от юг, излиза нагоре през избата.

Започна да пали лампите - не разбрах дали за да отвлече вниманието ми, или защото тъмнината я притеснява.

На меката светлина я видях ясно. Джак Лемън някога е казал за Мерилин Монро, че е светкавица в бутилка. Все едно го е казал за Камерън. Стройна и грациозна, със спортна фигура, кожата ѝ беше толкова фина, че сякаш отразяваше светлината. Тогава си дадох сметка - и го видях няколко пъти след това, - че накланя някак глава, фокусира погледа си така, че събеседникът ѝ има усещането, че е единственият човек наоколо, ако не и на света.

Беше умна - знаех го, защото бях прочел транскрипцията на разпита ѝ в полицията на Бодрум вечерта след така наречения инцидент. Казали ѝ, че не е позволено да присъства адвокат, напрягала е слух, за да разбере лошия английски на преводача, била е сама и уморена, обаче през часовете на разпита е останала учтива и сговорчива. Ако излезеш от кожата си в Турция - независимо дали си виновен, или не, - може да се окажеш в море от неприятности. „Интелигентна и уравновесена, запомни това" - казах си.

След като запали лампите, тя се обърна и отвори една бутилка вода.

- Турската полиция ми каза, че си единствена наследничка на имотите на мъжа си - подхвърлих възможно най-неутрално.

Тя отпи глътка вода и попита:

- Това официален разпит ли е, господин Уилсън?

Логично.

- Не, но може да стане, ако искаш.

Тя сви рамене.

- Няма никаква тайна. Да, аз съм наследничката.

- Имате ли предбрачен договор?

Поколеба се и си личеше, че не смята да отговаря.

- Офисът ни в Ню Йорк може да изиска документите, ако предпочиташ. От думите ти преди малко стигам до извода, че адвокатът или довереникът на мъжа ти ще ни помогне с радост.

- Да, има предбрачен договор - каза тя, след като преглътна грубостта ми.

- Какви са условията в договора в случай на развод?

Пак отпи глътка вода.

- Първите пет години получавам по четирийсет хиляди долара годишно. След това сумата нараства с малко, докато навърша петдесет. Тогава - според адвокатския термин - съм компенсирана и предбрачният договор вече не се прилага.

- Четирийсет хиляди на година, за пет години - казах. - Това трябва да е горе-долу колкото си изкарвала в „Прада“.

- Да, горе-долу толкова.

- А какво получаваш сега, като вдовица?

- Това е тръст... сложно е. Не съм сигурна, че някой изобщо знае точно...

- Колко? - повторих.

- Около... милиард и двеста милиона - отговори тя и се обърна настрани.

Цифрата увисна във въздуха за момент - често се случва с подобни цифри, - после тя се обърна и ме погледна. За моя изненада, трепереше от вълнение, очите ѝ пламнаха от гняв.

- Знаеш ли защо затворих онзи капак, на терасата, знаеш ли защо бях там, горе? Там е спалнята, която деляхме с мъжа ми. Всяка нощ идвам тук с лодката, минавам по моравата и се качвам там... Като легна на леглото, все още усещам миризмата му, мисля си, че ако се събудя сутринта, той ще е там. Хората могат да си говорят каквото си искат за парите, агент Уилсън, но всичко, което ми остана от него, са само чаршафите в спалнята на наета къща. Обичах съпруга си.

Очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се опита да ги спре и в този момент излъчваше такова достойнство и кураж, че беше трудно да не събуди съчувствие. Ако пък беше актьорско майсторство - направо можеше да пише благодарствено слово за „Оскар“.

- Сега искам да ме оставиш. Ако имаш още въпроси, разговаряй с турската полиция - тя води разследването и има пълен запис на разпита ми. Нямам какво повече да добавя.

Докато вървях през терасата към портала, бях склонен да ѝ вярвам, но - разбира се - човек никога не може да е сигурен. Преди да свия зад ъгъла, погледнах назад. Тя стоеше на терасата, сама в сянката на мрачната къща, боса и болезнено красива, загледана към беседката и мястото, където бе загинал мъжът ѝ. За момент си помислих, че ще се обърне и ще погледне към мен, но не го направи.

Тръгнах по дългата алея, нощта ме обгърна и зловещата къща се стопи в тъмнината. Бях дошъл със съмненията си и напусках убеден, че някой е придумал Додж да остави дрогата, да вземе бинокъла и да извърви последните си крачки на тази земя.

Беше добра теория, но не беше достатъчна, ако трябваше да остана в играта. Лейла Кумали щеше да се погрижи за това - беше създала своя собствена версия на случилото се и я бе натоварила с професионалната си репутация. Не можеше да си позволи да сгреши и щеше да направи всичко възможно да отпрати натрапника от Америка.

Имах нужда от доказателство.

22.

Никога нямаше да го намеря, ако не беше един светофар.

Спуснах се с колата по южния нос и стигнах покрайнините на града по времето, когато ресторантите се превръщат в барове, жените започват да си мислят да зарежат високите токчета и нормално трезвите двойки започват да си поръчват по още една йени ракъ.

Светофарът - на натоварено кръстовище със заведение в единия ъгъл и строителен обект на другия - превключи от зелено на жълто. Бях достатьчно близо, за да мина на жълто, обаче имаше прекалено много мотопеди, които се движеха по свои собствени правила, и тълпи невнимателни пешеходци, така че реших да не рискувам.

Докато чаках зелено, погледнах към строежа и сред графитите в полза на една или друга политическа партия видях разкъсан плакат, рекламиращ целонощния празник вечерта на Зафер Байрами. Виждаше се стилизирано изображение на пристанището, Френската къща на носа и голямата „бомба от фосфор“, избухваща над нея. Парчета магнезий, това е, помислих си лениво и си спомних часовете по химия в академия „Колфийлд“. Старите фотографи са използвали същия материал за експлодиращите си светкавици, продължих мисловното си пътешествие.

Тогава ми хрумна нещо, което беше толкова далечно, че трябваше да го повторя. Когато го повторих, изглеждаше още по-безумно.

Знаех, че Додж е бил в библиотеката, когато е избухнала „фосфорната бомба“ - Кумали го бе казала и нямаше доказателства за нещо друго. Това означаваше, че е седял на коженото кресло, зад гърба му са били двете огледала в момента на избухването на магнезия вън, пред френските прозорци. Имаше шанс, реших, тези несвързани помежду си елементи - магнезият и огледалата - да се окажат доказателството, от което толкова отчаяно се нуждаех.

Мисълта дотолкова ме погълна, че трябваше да мине време, преди да усетя, че колите зад мен свирят с клаксони, а светофарът отново е зелен. Настъпих педала, започнах да ровя с една ръка документите, които ми бе дала Кумали, намерих бележката до патолога, към която беше закачено листчето с телефонния ѝ номер. Започнах да набирам, обаче ми мина през ум, че жена с шестгодишно дете може и да не се зарадва, ако я събудя, и че дори и да я събудя, по това време няма какво да направи.

Вместо това реших да отида до хотела, да вляза в интернет, да намеря страницата на галерия „Уфици“, във Флоренция и да разпратя имейли с телефонния си номер и молба за помощ.

„Уфици“, някога дом на Медичите, е един от най-великите музеи в Европа, притежател на най-добрата колекция ренесансова живопис на света. Когато бях малък, Бил и Грейс ме водиха там пет-шест пъти, а веднъж - посещението, което ми достави най-голямо удоволствие - Бил уреди да разгледаме това, което директорът на музея скромно наричаше „работилница“ - лаборатория за реставрация, ненадмината от двете страни на Атлантика. Сега имах нужда точно от оборудването на лабораторията и се надявах, когато служителите ѝ отидат на работа рано сутринта, някой да предаде писмото ми в точните ръце и да се свържат с мен.

Спрях пред хотела, паркирах колата и отидох на рецепцията, за да си взема ключа от стаята. Мениджърът ми подаде плик.

- Надявам се това не лоша новина да причини мистър Броуди Дейвид Уилсън голяма тъга - каза ми. Пликът не беше запечатан, бях сигурен, че е прочел писмото и е сигурен, че ще ми причини „голяма тъга“.

Оказах се прав. Беше от Лейла Кумали и ми казваше, че е обсъдила с началниците си „молбата“ ми за отлагане на финализирането на разследването по смъртта на Додж.

„След като прегледаха доклада и всички придружаващи го документи, висшестоящите решиха, че евентуално забавяне не е оправдано от гледна точка на проведеното разследване“.

Пишеше още, че шефът на полицията и неговите началници стигнали до извода, че става дума за явен случай на „смърт по непредпазливост“ и в резултат делото ще бъде изпратено в Анкара още сутринта, а тялото на Додж ще бъде предадено на съпругата му за погребение, паспортите на приятелите и познатите им ще бъдат върнати, след което те ще могат да си заминат незабавно.

„Полицейската служба на Бодрум ви благодари за проявения интерес и се гордее, че успя да предложи на ФБР цялото възможно съдействие - пишеше тя. - Можете да задържите копията от материалите, които ви предоставихме, за вашия архив“.

Нищо чудно, че Кумали като че ли се предаде прекалено лесно. Ако ченгетата направеха каквото бяха решили, аз потъвах - нямаше да има нужда от ФБР в Бодрум и повторното стартиране на разследването би било невъзможно. Трупът няма да е налице, а всички потенциални свидетели ще са пръснати по света. Щеше ми се да се обадя на Кумали веднага, но надделяха по-спокойните инстинкти - можех да ѝ се обадя сутринта, сега приоритет беше „Уфици“.

Мениджърът ме наблюдаваше внимателно и му казах, че животът е пълен с тъга от този вид, но пък и Дейвид Броуди Уилсън не е чужд на такива проблеми. Бях толкова уморен, че започвах да говоря като него. Качих се в стаята си и след като изпратих имейлите до „Уфици“, просто копнеех да легна да спя.

Трябваше обаче да проведа още един телефонен разговор. Сложих батерията в телефона и позвъних на Бен Брадли. Казах му, че местните ченгета са убедени, че смъртта е нещастен случай, и приключват разследването.

- Лошо! - отговори Брадли.

- Да. Освен това не са прави. Работя по нещо, за да удължа следствието, но е по-добре да уведомиш другите заинтересовани страни.

- Мога ли аз да направя нещо? - попита Брадли.

- Благодаря ти - отвърнах, - обаче бъркотията е моя, аз трябва да я разчистя.

Затворих и не извадих батерията, в случай че ме потърсят. Въпреки умората още не бях заспал, когато телефонът започна да звъни.

- Забравих да попитам - каза Брадли, - кога според теб ще знаеш дали идеята ти е проработила?

Това беше от Шепота, сигурен бях, и почти долавях паниката в гласа му

- По това време утре - казах. - Сутринта може да се наложи да летя до Италия.

23.

Събудих се в седем и веднага набрах номера на Кумали от мобилния си телефон. Включи се гласова поща. Оставих съобщение да ми се обади спешно, но след двайсет минути все още не бях говорил с нея.

Слязох до рецепцията, направих нов тур през английския език с мениджъра и открих адреса на „Гюл и синове, пристанище и работилница“. Вкарах го в навигационната система на фиата и след седем минути бях на старото пристанище, пред къщата, която Кумали боядисваше на снимката.

Беше някогашна рибарска къща, с керамични саксии и сандъчета по первазите, окичени с цветя. Изненадах се - къщата излъчваше радост и доброта, каквито определено не бях забелязал в тази жена. Минах по пътеката до вратата и позвъних. Никой не отговори.

Прекосих малка тревна площ и алеята за кола, плътно до стената на пристанището на Гюл, надникнах към гаража - развалената италианска кола беше там - черна боя и вдигнат капак, - но иначе нямаше признаци на живот. Тръгнах към задната страна на къщата и се ослушах - не се чуваше звук и нищо не помръдваше, ако не се броеше дебелата котка, която си чешеше ухото на кухненския прозорец. Май беше котарак.

Върнах се в колата си, погледнах часовника, подкарах и започнах да оглеждам систематично улиците, като се отдалечавах от къщата, за да открия някоя квартална градинка. Трябваше да се случи скоро. След десет минути видях малка тревна площ, на която играеха пет-шест деца, придружени от майките си. За голямо мое облекчение сред тях зърнах Лейла Кумали.

Спрях и слязох от колата. Лейла Кумали беше с гръб към мен, люлееше сина си на люлката, така че бях само на няколко метра от нея, когато една от другите жени ѝ извика нещо на турски и ме посочи.

Полицайката се обърна, видя ме и в този момент видях толкова много гняв по лицето ѝ, заради неочакваното нахлуване в личното ѝ пространство, че чак не ми се вярваше. Обаче имаше и още нещо... нещо скрито... в начина, по който грабна сина си. Моментното впечатление, което добих - колкото едно мигване, така да се каже, - беше, че съм се натъкнал на тайна.

Докато тя ме гледаше ядосано, момчето надникна с едно око иззад полата ѝ, аз му се усмихнах и казах:

- Това трябва да е синът ви.

Трябва да ми се признае, че изражението ми не се промени изобщо, когато - вече по-уверено - момчето се показа иззад майка си и видях, че има синдрома на Даун.

Подобно на всички такива деца, които съм срещал, и неговото лице беше красиво - усмихнато и излъчващо невинност. Каза ми нещо на турски, което реших, че е „добро утро“, и поради някаква причина, вместо да опитам да комуникирам на език, който момчето не разбира, реших да се поклоня. То си помисли, че това е най-смешното нещо на света, и също се поклони в отговор. Майките и другите деца, които гледаха, започнаха да се смеят, а това го накара да се поклони още няколко пъти на смахнатия американец.

Единственият човек, който не смяташе, че е смешно, беше майка му.

- Как ме намерихте? В бележката написах ясно, не искам да споря...

- Не съм дошъл, за да споря - прекъснах я. - Искам да дойдете до Френската къща с мен.

Това донякъде намали гнева ѝ.

- Защо?

- Мисля, че Додж е бил убит и че има шанс да го докажем.

- Убит? И как убиецът е влязъл в имението?

- Не знам. Първата стъпка е да докажем, че в къщата е имало и друг човек - мисля, че можем да го направим.

Тя се замисли за момент, после поклати глава.

- Не. Доказателствата ясно сочат...

- Оставете доказателствата. Те са списък с материали, с които разполагате. Ами тези, които не сте открили? Как ще ги определите? Като маловажни?

Това беше цитат от книгата ми и веднага се укорих - отново излизах от легендата си, - после си спомних, че книгата ми беше дадена за четиво в самолета, и престанах да се укорявам. Кумали още не беше убедена.

- Трябва да го направим веднага, преди да приключи разследването - настоях.

- Не. Началниците ми вече са го приключили.

Трябваше да положа сериозни усилия да не изляза от кожата си.

- Ако се окажа прав, а полицията в Бодрум е освободила трупа и е върнала паспортите на свидетелите, ще трябва да се плати сериозна цена. И не на мен, а на висши правителствени кръгове.

Тя се поколеба. Другите майки и деца тръгваха за училище, махаха за довиждане на Кумали и сина ѝ, който продължаваше да се покланя.

- Не мога сега - каза тя. - Трябва да оставя сина си на гледачката. Колата ми е развалена, ще отнеме време...

- Ще ви закарам - прекъснах я и посочих фиата.

Очевидно не ѝ хареса, но и не виждаше начин да се измъкне, така че кимна. Малкото момче на свой ред реши, че е страхотно, улови ме за ръка и аз ги поведох към колата.

Кумали отвори задната врата, качи сина си и седна до него. За една мюсюлманка е достатъчно лошо да е сама с мъж, когото едва познава, в една кола - да се качи на предната седалка за Кумали беше немислимо.

Докато ми казваше накъде да карам, подхвърлих през рамо:

- Мисля, че трябва да се обадите в управлението. Да им кажете, че е възникнало нещо и че трябва да задържат изпращането на делото в Анкара.

Тя не отговори, така че погледнах в огледалото и видях, че ме гледа с ледено изражение. Щеше да стане грозно, когато чуеше идеята ми, но нямаше какво да направя в тази връзка. След малко видях да вади мобилния си телефон. Заговори на турски.

Затвори и ми каза, че е оставила съобщение за шефа си и е поискала няколко от колегите ѝ да ни чакат на южния нос. Доколкото разбрах, беше повикала подкрепление. Не получих шанс да коментирам - младият симпатяга заговори оживено на турски. Погледнах в огледалото и видях, че Кумали слуша съсредоточено - очевидно искаше да му покаже, че мислите му са ценни, и колкото повече гледах, толкова повече си давах сметка, че проявява безкрайно търпение към момчето.

- Синът ми иска да ви кажа, че в четвъртък ще ходим на цирк - преведе тя. - Казва, че първо ще има голям парад, после ще гледаме акробати, лъвове, клоуни...

- И укротители на змии - добавих. - Видях плакатите, когато пристигнах. Кажете му, моля, че циркът сигурно е жесток.

Кумали преведе, момчето се засмя и двамата веднага започнаха нещо като спор. Накрая тя обясни:

- Синът ми иска да ви попитам дали искате да дойдете с нас, но му обясних, че същата вечер имате среща и сте зает.

Улових погледа ѝ в огледалото.

- Да, много жалко - отговорих. - Бих се радвал, ако можех да дойда. Моля, извинете ме пред него.

Тя му преведе, после ми каза да свия вляво и да спра на двайсетина метра по улицата.

Спрях пред скромна къща с градински джуджета покрай алеята пред входа, детска пързалка на квадратна тревна площ и склад за дистрибуция на кока-кола на отсрещния тротоар. Два големи камиона маневрираха пред склада и двигателите им ръмжаха толкова силно, че не успях да кажа довиждане на момчето както трябва. Майка му го изведе от колата, минаха по алеята и стигнаха до къщата.

Млада жена, може би към трийсет - чернокоса и с тежко затлъстяване - отвори вратата и целуна момчето по главата. Докато Кумали говореше с гледачката, имах възможност да помисля за онзи момент в парка, усещането че се натъквам на някаква тайна. Лесното обяснение беше, че причината е синдромът на момчето ѝ, желанието ѝ да го защити от нахлуването ми. Обаче не ми се вярваше да е така - и Кумали, и синът ѝ се чувстваха много добре сред другите хора и децата. Не. Имах чувството, че е нещо съвсем различно, но нямах представа какво може да е. Майка и дете играят в парка - какво толкова?

Кумали тръгна към колата, а синът ѝ вдигна ръка, за да се сбогува с мен. Въпреки че бях зад кормилото, успях да му се поклоня доста добре и лицето му засия. Върна ми два поклона.

Майка му се качи на задната седалка, а аз продължих да гледам сина ѝ още малко. Беше страхотно хлапе и наистина беше ужасно - няма начин да се каже по-меко, боя се. Това, което му причиних, в края на краищата, беше ужасно.

Подкарах към Френската къща.

24.

Колегите на Кумали вече бяха пристигнали и порталът беше отворен. Минахме по дългата алея и видяхме трима да чакат край колите си - всички бяха цивилни, пушеха, двама говореха по мобилните си телефони.

Двама приличаха на обикновени ченгета. На физиономията на третия обаче беше изписано „корупция“. Беше вулгарен тип на около четирийсет и пет, висок и пълен, с пръсти като наденички, със скъпарски костюм. Кумали го представи, но изобщо не схванах как се казва. За да не рискувам - така да се каже, - реших да го наричам Ченгето. С главно Ч.

Когато позвъниха на вратата, телефонът в джоба ми започна да вибрира. Беше за четвърти път, откакто открих Кумали в парка, и отново реших да не отговарям. Предполагах - надявах се - да е някой от „Уфици“ и не исках да обяснявам набързо. Щеше да ми е нужно много време, за да им представя една от най-странните - предполагах - идеи, чувани някога.

Никой не отговори на звънеца и Кумали отвори вратата със служебен ключ. Вътре беше сумрачно, колкото и преди, и макар че не бях влизал в тази част на къщата, успях да ги заведа до библиотеката през аристократичната трапезария. Единственото, което се бе променило от предишната вечер, бяха спуснатите завеси на прозорците и реших, че след като съм си тръгнал, Камерън е останала в стаята със спомените за покойния си съпруг. Освен, разбира се, ако наистина не бях чул да се затваря врата и другият човек, който е в къщата, да е прекарал цялата вечер в библиотеката.

Дръпнах завесите, за да влезе светлина, и се обърнах към четиримата турски полицаи.

- Казах на детектив Кумали, че не вярвам Додж да е бил сам в нощта на смъртта си. Мисля, че в тази стая е имало посетител - някой, когото е познавал.

- Как е влязъл в имението? - попита навъсено онзи, когото бях решил да наричам Ченгето. Типично.

Изплаших се, че може да пропилеем доста време, така че се заех с него също толкова непреклонно.

- Приемете го за момент. Приемете, че посетителят е знаел как да излъже охранителната система, знаел е място, което камерите не покриват, открил е как да прескочи стената, мислете си каквото и да е, за момента. Няма значение.

- Добре, побързайте тогава - каза едното от двете ченгета.

Не му обърнах внимание.

- Лампите са изгасени, завесите са дръпнати - така пише в доклада за местопрестъплението. - Посочих креслото. - Двамата са тук. Посетителят е прав, Додж седи до запасите си дрога. Друсан е и няма намерение да излиза. Обаче посетителят има план. Смята да придума Додж да слезе долу, до беседката, и да го бутне от скалата.

- И какво му казва, за да излезе? - прекъсна ме Ченгето.

- Не знам - отговорих.

- Стига вече... какво знаете?

- Знам, че докато посетителят е разговарял с него, са започнали фойерверките - отговорих. - Започнали са с избухването на бялата звезда, над носа. Всички казват, че е била огромна...

- Да, сигурно се е виждала чак от Истанбул - предположи едното ченге. Усмихнах се учтиво - Истанбул все пак беше на седемстотин километра.

- Ето нещо обаче, за което убиецът не е помислил - продължих. - Природата на фойерверките.

Ченгетата се спогледаха - какви ги дрънка идиотът от ФБР? Фойерверките са си фойерверки.

Поне бях привлякъл вниманието им.

- За да са толкова ярки, че да се виждат от Истанбул, трябва да съдържат магнезий. Това винаги е така при големите заряди - които за миг превръщат нощта в ден. Заради това фотографите в миналото са го използвали за светкавиците си.

- Вижте... - каза Кумали. - Фойерверки, магнезий... какво означава това?

Останалите закимаха в унисон.

- Означава, че имаме светкавица и имаме сюжет - Додж и посетителят му - отговорих. - Нужен ни е само филм.

Посочих двете големи огледала до камината.

- Огледалата са стъкло, покрито отзад със сребърен нитрат. Какво е сребърният нитрат? Това е другото име на покритието на фотографските плаки - точно това са използвали някога във фотографията.

Никой не реагира, само ме гледаха.

- Всичко е било тук - продължих. - Светкавица. Обект. Филм. Мисля, че разполагаме със снимка на този, който е бил в стаята. Мисля, че изображението му се е отпечатало върху сребърния слой на огледалата.

Те продължаваха да мълчат, продължаваха да ме гледат с недоверие. Не мога да кажа, че ги обвинявах - дори и на мен идеята ми се струваше доста налудничава.

Кумали се съвзе първа.

- Само да изясним - смятате да „проявите“ огледалата? - попита.

- Да.

- Къде? В някое фото за един час?

Усмихнах се, но преди да успея да отговоря, Ченгето се намеси:

- Това нелепица! Снимки върху огледало! - изсъска подигравателно. - Губим си времето! - И кимна на другите да го последват към изхода. Вероятно предпочиташе да изнудва престъпници.

Нямаше как, обърнах се към него. Открай време не понасям корупцията.

- Защо да е нелепица? Защото не е правено досега? ФБР разполага с най-добрата криминологична лаборатория на света, ясно ли е? Най-добрата. Свикнали сме да правим неща за първи път. Вие откъде знаете кое е нелепица и кое не е?

Искрите в мазния поглед и извивката на устните му ми показаха, че съм си спечелил враг до живот. Беше ми все едно. Преди ситуацията да се влоши още, телефонът ми иззвъня пак, погледнах дисплея и видях, че ме търси италиански номер.

- Вероятно е галерия „Уфици“, във Флоренция - казах. - Смятам да поискам помощта им за възстановяване на изображението.

Едното от другите ченгета - явно той беше старшият на групата - поклати глава.

- Не. Няма да има никаква помощ - не и от макаронаджиите или когото и да било - огледалата ще си останат, където са. Това е хващане за сламка или както там го наричате.

- Добре - съгласих се. - Добре. Сега отправям официално искане от името на ФБР да ми предадете огледалата за криминологично изследване. Ако откажете, ще трябва да ми дадете писмени обяснения, така че да мога да ги изпратя в Белия дом и на съответните власти в Анкара.

Тишина. Телефонът зазвъня пак, но и този път не се обадих. Стояхме и мълчахме. Точно преди телефонът да спре, старшият сви рамене.

- Добре. Вземете проклетите огледала - каза ядосано. - Пилейте си времето, щом така искате.

- Благодаря - отговорих. - На кого да се обадя, за да ги свали?

Ченгето с главно Ч се засмя.

- Откъде да знам? Опитайте лабораторията на ФБР, те знаят всичко - сигурен съм, че ще помогнат.

Двете други ченгета се ухилиха. Кумали сякаш се чувстваше неудобно заради колегите си, но когато старшият кимна, послушно ги последва на терасата.

Запалиха цигари и тръгнаха надолу през моравата - радваха се на гледката и злословеха по мой адрес, сигурен съм, - а аз позвъних на „Уфици“. Някой беше уведомил шефа на реставраторското ателие и тъкмо на него - може би на най-добрия експерт по реставрациите на света - обясних от какво имам нужда.

След като спря да се смее, той ме накара да повторя още веднъж. След още десетина въпроса най-накрая се съгласи - вероятно повече заради предизвикателството, отколкото поради някаква друга причина, - но ми даде да разбера, че не бива да очаквам да има някакъв положителен резултат.

- Предполагам, че е спешно? - попита.

- Разбира се - отговорих. - Кое не е спешно? Ще изпратя огледалата възможно най-бързо.

След като затвори, веднага се обадих на още еднр място - съвсем друго - и също получих обещание за помощ.

25.

Мениджърът на хотела ми пристигна във Френската къща с два разнебитени пикапа и осем приятели, които приличаха на затворници в еднодневен отпуск. Съжалявам, че ги преценявах по външния вид - оказаха се едни от най-добрите и трудолюбиви хора, които съм виждал.

Мениджърът беше събрал приятелите си без никакво предупреждение и когато ги посрещнах пред Френската къща, вече им беше казал, че ще им платя, но те отказаха.

- Тези хора мъже казват че с пари днес нямат цуни-любов - преведе мениджърът, така да се каже. Колкото повече го слушах, толкова повече ми се струваше, че говори като някоя от програмите за онлайн преводи.

- Те достатъчно види голямо имение вътре - продължи той.

Изглежда, никой от тях, както и почти никой от Бодрум, не бе влизал в имението и сега те с радост се отзоваваха на молбата на мениджъра за помощ. Докато ги водех към задната тераса, срещнахме Кумали и колегите ѝ, които излизаха. За един неловък момент двете групи застанаха една срещу друга, но мениджърът отстъпи от пътеката, а работниците последваха примера му и пуснаха полицаите да минат.

Виждах съвсем ясно лицето на мениджъра. Когато Ченгето мина покрай него, презрението, изписало се на него, беше почти осезаемо. Мениджърът се обърна към мен, видя, че го гледам, и се усмихна. После, когато ченгетата се отдалечиха, каза:

- Този човек име Смукач.

Работниците закимаха.

- Смукач? Който смуче? - попитах.

Мениджърът кимна, засмука въздух с уста и направи жест с ръка, все едно прибира пари.

- Аха - казах. - Такъв смукач. - Потрих палец и показалец - универсалният знак за подкуп. Мениджърът и приятелите му се засмяха, а един се изплю на земята. С две думи - разбрахме се на езика на жестовете.

След като ги оставих за минута, колкото да се полюбуват на гледката, ги заведох в библиотеката. Двама от мъжете бяха дърводелци и докато обсъждаха как да направят сандъците за огледалата, останалите се върнаха до пикапите, за да вземат стълби и инструменти.

Излязох на моравата и се опитах да се свържа с ФедЕкс, за да видя дали биха могли спешно да организират транспортирането на пратката до Флоренция. Чаках поредния запис с инструкции за клиента, когато до мен забързано дойде мениджърът, видимо обезпокоен, и ме повика да вляза. Уплаших се, че може да са изпуснали някое от огледалата и да се е счупило, но не помнех да съм чул трясък, така че оставих тази възможност настрана.

Временно се отказах от ФедЕкс и последвах мениджъра в библиотеката. И спрях. Мъжете - мълчаливи и застанали на една страна - ме наблюдаваха. Бяха свалили и двете огледала и аз погледнах измазаната каменна стена, на която бяха висели.

Когато ги видях за първи път, реших, че не са на място, и отдадох присъствието им в библиотеката на нечия ексцентричност. Не бях прав - огледалата бяха използвани, за да прикрият две големи свастики, издялани в камъка. Бяха съвсем истински, красиво оформени, под имперския орел на Третия райх. Вторачих се в тях - като дете бях виждал такива в кабинета на коменданта в Нацвайлер-Щрутхоф и за един кошмарен момент отново видях жената с бебето на ръце и двете други деца, вкопчили се в полата ѝ.

Отидох до зловещите релефи. Мениджърът и хората ме гледаха, видимо смутени. През Втората световна война Турция е запазила неутралитет, но всички знаеха какви са тези символи и мисля, че тези обикновени хора бяха дълбоко смутени, че това нещо е в техния град.

Протегнах ръка - наистина не исках да го докосвам - и прокарах пръст по следите от длетото. Мазилката се посипа като прах - огледалата наистина бяха сложени там преди много години.

Погледнах мъжете и попитах:

- Защо наричат това имение Френската къща?

26.

Името на къщата не било това, поне в началото. Когато била построена, малко след края на войната, била наречена La Salle d’Attente. Чакалнята. Какво ли се е чакало?

Седнахме с хората на мениджъра на стъпалата от задната тераса към моравата. Пред нас беше Егейско море, бризът поклащаше върховете на палмите. Работниците си бяха донесли обяд и настояха да го споделя с тях - маслини, сирене и печен на дървени въглища хляб. Наложи се да им покажа значката на ФБР и да им кажа, че е забранено, за да избегна виното и анасоновата ракия, които, изглежда, придружаваха всяка хапка. Радвах се, че бяха успели да свалят огледалата, преди да обядват.

Водехме, меко казано, хаотичен разговор - и не заради алкохола. Всеки от тях, включително мениджърът, имаше своя версия за историята на къщата. Никой не беше достатъчно стар, за да помни построяването ѝ, така че се позоваваха на чутото от баби и дядовци.

Всички обаче бяха съгласни в едно - че къщата е строена от германка. Доколкото успях да разбера, това станало през 1946 година, само година след капитулацията на Германия, когато страната - при седем милиона жертви - била в руини. Разказваха, че семейството успяло да прехвърли активите си в Швейцария преди началото на военните действия и че състоянието останало непокътнато. Може и да е истина, защото има германци, които са направили точно това - попитайте швейцарските банкери от банка Richeloud.

Турците твърдяха, че жената кацнала на старата тревна писта край Милас, посрещнала я кола, тя огледала мястото по обед и след два часа си заминала. След няколко месеца дошли строителите.

Тогава нямало никакви пътища, така че работниците и инженерите трябвало да пристигнат, заедно със строителните материали, с баржи. Били германци. Построили бараки за спане и полева кухня и поради причини, известни само на тях, не общували с местните.

След две години, когато къщата била готова, последните останали работници разглобили бараките, оправили градините и си заминали. За престоя им тук вече напомняло само името на малкия залив под скалите, до който можело да се стигне само с лодка - където разтоварвали баржите и плували всяка вечер.

- Този пясък до водата - каза мениджърът. - В Бодрум му казват...

- Германския плаж - прекъснах го.

Работниците ми казаха, че въпреки всичките усилия и разходи никой не бил живял във вилата - във всеки случай не и постоянно. В началото лампите светвали през няколко месеца, оставали така около седмица, после отново всичко притъмнявало. Всички смятали, че това е лятна вила, но поради внимателно засадените дървета и отдалечеността на имението било невъзможно дори да зърнат хората, които отсядали в Чакалнята временно.

„Чакалнята, какво странно име“, помислих си пак.

- Защо смениха името? - попитах ги.

Мениджърът се засмя - нямаше нужда да пита приятелите си.

- Много просто - отговори. - La Salle d’Attente беше трудно много да казват рибарите. Те знаели на какъв език се така казва и затова решили казват само Френска къща. После така останало, хора свикнали.

Сезоните се редели, листакът се сгъстявал, вилата като че ли изпаднала в дълбок сън, никой не идвал в нея с години.

В началото бавно, а после много бързо, туризмът започнал да променя крайбрежието - в залива направили много кейове, били построени и други красиви вили. А после, преди осем години, дошъл един мъж - никой не знаел кой е - и отворил къщата. След няколко седмици от чужбина дошли дизайнери и строители, които се заели да модернизират интериора и дори монтирали система за сигурност, последна дума на техниката. Най-накрая Френската къща влязла в 21-ви век.

Няколко месеца преди да започне сезонът онова лято, някой се обадил на местен агент за недвижими имоти и му казал, че е време вилата да започне да изкарва парите си - дава се под наем на почиващи за двеста хиляди долара седмично.

Мъжете се усмихнаха на фантастичната цифра и свиха рамене.

- Коя е била тя? Жената, която е построила къщата? - попитах след малко, в тишината, замислен за свастиките.

Поклатиха глави - мистерия. Мениджърът си погледна часовника и каза на хората си, че трябва да натоварят сандъците, ако искат огледалата да стигнат до летището навреме. Работниците запушиха бутилките, станаха и се върнаха на терасата.

Обърнах се и слязох в градината. Малко по-нататък спрях и се обърнах към къщата - наистина беше зловеща и първото ми впечатление, когато я бях видял от алеята, беше точно - беше строена, за да осигурява уединение. Обаче Чакалня... защо това име? И какви са били онези хора, които са идвали и са оставали за по няколко дни преди толкова много години? Кои са били те?

Не знам защо се замислих за това - може би заради простора на морето, може би заради товарния кораб на хоризонта - но се бях научил да се доверявам на интуицията си. „Кораб - помислих си. - Това е чакал - кораб“.

Мениджърът застана на входа и започна да маха с ръце, за да привлече вниманието ми.

- Товарене на огледала пълен готов и свършено - извика. - Сега ни трябва ти лично.

Усмихнах се и отидох да придружа конвоя до летище „Милас“.

27.

Летях за Флоренция привечер. На небето нямаше никакво облаче, великият ренесансов град разстилаше долу главозамайващата си красота. Бях в кабината на самолета на ФедЕкс, отклонен от Истанбул, за да вземе два големи сандъка като специална услуга за ФБР.

Пилотите, двама каубои - англичанин и австралиец, ме поканиха да седна на свободното място отпред. Ако знаех, че по време на целия полет ще спорят за крикет, щях да си остана отзад.

Камион от „Уфици“ излезе на самата писта, за да ни посрещне, и само за няколко минути трима работници от галерията и двамата пилоти свалиха сандъците с кран от търбуха на самолета и ги натовариха на камиона. Сама по себе си Флоренция като град е произведение на изкуството, но повторната ми среща с нея не ми донесе радост. Последния път, когато крачех по улиците ѝ, бях с Бил и сега отново ме обзе съжаление за начина, по който се отнесох с този чудесен човек.

Влязохме в града по здрач, минахме по тесните странични улички, които са се променили твърде малко за последните петстотин години, и спряхме пред висока двойна дъбова врата, която си спомнях смътно. Ателието се помещаваше в отделен комплекс, до музея - няколко стари изби и складове с каменни стени, дебели два метра - в които някога са се съхранявали огромните запаси вино и зърно на Медичите.

Камери следяха всеки сантиметър от уличката и двойната дъбова врата, която се отвори и камионът влезе в голяма зона за сигурност. Слязох от кабината и огледах пултовете, десетината души въоръжена охрана, камерите и мониторите, стоманената врата, която препятстваше влизането по-навътре в сградата. Мястото никак не приличаше на онова, което бяхме посетили преди толкова много години, и не бях изненадан - в началото на деветдесетте „Уфици“ беше бомбардирана от терористи и сега музеят явно не поемаше никакви рискове.

Двама охранители приближиха и взеха отпечатъци от пръстите на работниците и шофьора с ръчни скенери. Въпреки че се познаваха от години, охраната трябваше да изчака централната база данни да потвърди самоличността на мъжете, преди да отвори стоманената врата. Камионът и товарът му потънаха вътре, а аз останах отвън.

Появи се мъж с костюм, уреди да ме снимат, за да ми издадат временен пропуск, и ми каза, че директорът и екипът му ме очакват.

Закачиха пропуска на дрехата ми, а един гард закачи метален проводник за глезена ми, така че да се влачи по пода - по този начин всякакво статично електричество, което генерират дрехите ми, би отишло в земята, без да създава опасност от искра. След грабеж и тероризъм най-големият страх в ателието беше да не бъде предизвикана искра, която да възпламени силно огнеопасните химикали, които се използват в реставрацията.

„Уфици“ е специализирана в реставрирането на големи живописни платна и стенописи и макар след предишното ми посещение да бяха настъпили сериозни промени, директорът ми бе казал по телефона, че все още разполагат с големи фотографски плаки и ваните за химикали, нужни обработката им. Много скоро тъкмо те щяха да определят бъдещето на мисията ми.

Мъжът с костюма ме заведе до асансьора, качихме се шест етажа и влязохме в нещо, което приличаше на заседателна зала - четири стени от матово стъкло, дълга маса и - от едната страна - двама техници пред компютри, свързани с множество външни дискове.

Три жени и шестима мъже станаха, за да ме посрещнат. Единият ми подаде ръка и каза, че е директорът. Беше изненадващо млад, но дългата му коса беше побеляла и реших, че е от тревогите да не повреди безценните произведения на изкуството. Обясни ми, че през няколкото часа след разговора ни присъстващите в залата се събрали и изработили стратегия за възстановяване на изображение от огледалата. Никой от тях, добави, не таял особени надежди.

- Обаче въпреки това - каза след миг с усмивка - понякога дори реставраторите правят чудеса. Готови ли сме?

Кимнах и той щракна някакъв ключ на стената. Четирите непрозрачни стени станаха прозрачни. Бяха от стъкло, което се нарича течен кристал - електрическо напрежение пренарежда молекулите му и то става прозрачно.

Стояхме в стъкления куб, увиснал във въздуха над забележително пространство.

Голямо хале, може би трийсет метра високо, сводесто и бяло, което може би беше по-старо и от самите Медичи. Долу - изглеждаха малки в огромния обем - имаше хидравлични кранове за местене на тежки статуи, подпори за изправяне на големи картини, вани от неръждаема стомана, достатъчно големи, за да поемат цял обелиск, и помещение за обработка с пара, в което с лекота се отстраняват вековни замърсявания от мрамор и камък. Между тях се движела безшумни, задвижвани с електричество повдигачи, малки мобилни кранове и десетина специалисти с бели престилки. Ателие ли? По-скоро изглеждаше, сякаш НАСА е завзела катакомбите.

Почти точно под нас почистваха картина на Тициан, а недалеч мъже и жени обработваха бронзова врата от Бернини, която някога бях виждал във Ватикана. Най-впечатляващи обаче бяха няколко слепени един за друг панела, фиксирани за едната стена. На тях бяха фотографските плаки, използвани при реставрирането на великата творба, за да служат като вдъхновение или за да напомнят великолепната работа на ателието.

„Тайната вечеря“, на Да Винчи.

Беше в естествен размер и свежа, сякаш е рисувана вчера, и за момент си дадох сметка какво е било усещането на хората, влезли в „Санта Мария деле Грацие“ преди петстотин години и видели стенописа за първи път.

Директорът си сложи безжични слушалки и посочи двете позлатени рамки, подпрени на стената. Огледалата бяха извадени и висяха на мостов кран. Докато гледахме, експертите ги потопиха във вана със синя течност - химикал, който се надяваха да отдели огледалния слой от стъклото, без да го повреди. Ако не успееха или ако сребърният нитрат се разпаднеше, всички щяхме да си тръгнем с празни ръце.

След това спуснаха над ваната голяма шатра, за да я затъмнят.

- Ако успеят да свалят сребърния нитрат, ще го обработват като филмов негатив - не бива да се излага на светлина - обясни директорът.

Бях изпълнен със съмнения. Имаше ли изобщо някаква надежда? Истина е, че хората от „Уфици“ бяха възстановили мраморната „Пиета“ на Микеланджело, след като полудял австралиец я нападнал с чук, но дори и на тях не им се вярваше, че е възможно да свалиш изображение, запечатало се в старо огледало.

Директорът притисна слушалката до ухото си, слуша известно време, после каза:

- Получава се. Слоят е свален невредим.

Докато останалите се усмихваха и ръкопляскаха, той се обърна към мен:

- Сега ще замразят слоя в плоскост от желатин, за да го стабилизират. После отива в тъмното помещение за обработка.

След две минути мъже в бели облекла извадиха от шатрата голяма количка и я качиха на остъклен товарен асансьор. Видях как двете огледала, увити във фолио, се издигат. Асансьорът спря до подобна на куб стая, увиснала на стената над халето. Предположих, че е тъмната стая за фотографската обработка.

- Ще отнеме известно време - каза директорът. - Ще могат да ни кажат дали слоят е уловил някакво изображение едва след като го обработят фотографски.

28.

Седяхме в столовата за персонала и пиехме еспресо и още еспресо. Накрая се обадиха.

Директорът вдигна мобилния си телефон, после се обърна към хората си и каза достатъчно високо, за да чуят всички:

- На слоя има нещо.

Забързахме по тихи бели коридори, профучахме покрай група стъписани дарители, на които показваха какво става зад кулисите, качихме се на товарен асансьор и стигнахме до заседателната зала.

През стъклената стена видяхме техниците, скупчени около екраните на компютри с водно охлаждане.

- Каквото открият на сребърния нитрат, трябва да бъде цифровизирано и качено на диск - каза директорът. - В момента гледат точно това.

Влязохме. Изображение на двама души - само двама души в онази стая - не ми беше нужно нищо друго. Всичко, което би помогнало да се идентифицира посетителят, щеше да е бонус.

На екрана нямаше нищо. Е, не беше съвсем точно - имаше различни оттенъци на сивото, все едно гледаш водна повърхност в безлунна нощ. Директорът вероятно видя смущението ми и каза:

- Без паника. Още е рано. С помощта на софтуера сега ще опитат да засилят изображението, ще запълнят липсващите микроскопични точки от детайлите. Използваме същата техника и при увредени стенописи.

Обаче паниката ме обземаше - той също нямаше да е толкова спокоен, ако знаеше колко голям е залогът. Младият техник пред компютъра, с кожа бяла като стената, продължаваше да въвежда команда след команда. Погледнах напрежението, почти религиозното съсредоточаване на лицето му - определено не беше изгубил надежда и това беше успокоително.

Бавно, почти недоловимо отначало, а после по-отчетливо, сред тъмния океан започна да се очертава нещо. По мигащите светлинки на контролерите се виждаше, че натоварват системата почти до максимума, но момчетата нямаха намерение да се предават. Видях от водната повърхност да се появява стая - фрагменти от полилей, очертания на прозорци, ъгълче от камина. Това определено беше библиотеката във Френската къща или Чакалнята, или както там още я наричаха. Не вярвах на очите си.

- Мисля, че имаме човек - отбеляза бледият техник и посочи единия край - беше пo-тьмен от останалото, виждаше се неясен силует. След още малко обработка пиксел по пиксел изведнъж се появи коженото кресло - виждах го!

С потни длани, въпреки непрекъснатата и неуморна работа на климатиците, успях да различа очертания на глава, извивка на лакът, част от врата на мъж, седнал на креслото. Почти сигурно беше Додж. Техниците продължаваха, сигналните лампички светеха още по-бясно, тъмната вода около креслото започна да се изяснява.

Додж беше сам.

Въпреки това директорът и хората от екипа му се обърнаха към мен - бяха въодушевени, празнуваха. Планът, който бяха изработили и осъществили, беше успешен - бяха възстановили изображение по невиждан досега начин. Без съмнение това беше сериозно постижение. Също така несъмнено резултатът не ми помагаше никак.

- Какво не е наред? - попитаха ме, като видяха физиономията ми.

- Знаех, че на стола е седял този мъж. Търся обаче втори човек. Какво става с второто огледало? То ще показва стаята от различен ъгъл.

Обърнахме се - бледият и колегата му вече гледаха второто изображение на екрана. Не беше нужно да си експерт по компютърна графика, за да видиш, че то е много по-неясно - тъмната водна повърхност беше по-дълбока, малкото налична светлина беше слаба, пълна със сенки. Все едно гледах под вода.

Техниците се задействаха по-бързо. Тъмнината се разсея и човекът на клавиатурата успя отново да извади от дълбините фрагменти от библиотеката. Появиха се части от стола и масата, но формите бяха доста по-трудно различими, а индикаторите вече започваха да мигат в червено. Надеждите ми рухваха.

Техниците изглеждаха обезсърчени - често поглеждаха индикаторите и тревожните им сигнали, но все пак постигаха значително подобрение на изображението.

Това е проблемът с късмета, казах си - свършва. Усещах как директорът и останалите от екипа ме поглеждат крадешком, даваха си сметка колко разочарован би трябвало да съм, питаха се как ще го понеса.

Вече всички светлинки бяха червени и разбрах, че техниците вече не опитват да подобрят изображението - бяха достигнали границите на възможностите на технологията. Наполовина оформеното изображение на библиотеката висеше на екрана като безмълвно напомняне за провала. Бледият се наведе, посочи един тъмен участък и каза на италиански нещо, което не разбрах. Директорът и останалите се вторачиха в мястото, което сочеше, но беше ясно, че никой не вижда нищо.

Техникът - не много уверен, защото се съмняваше в зрението си - огради мястото в рамка. Без да обръща внимание на червените светлини, го увеличи на цял екран и почна да обработва пикселите с надеждата да изкопчи истината от тях.

Нищо.

Намеси се колегата му и въведе команда. Мястото се промени в негатив - черното стана бяло. Изведнъж всички видяхме нещо - вертикална сянка, която почти излизаше от рамката. Двамата продължиха да действат бързо, да изцеждат и последните възможности на хардуера. Появиха се предупредителни надписи, но двамата ги махаха в момента на появяването им. Червените индикатори вече не мигаха - бяха станали плътна нетрепваща линия.

Техниците продължаваха да се борят, но нямаше никакво видимо подобрение: някакъв силует, който дразнеше въображението ни - това бе всичко. Тогава върнаха образа от негатив към позитив и махнаха рамката и увеличението.

Беше там! Трудно различима, подобна на призрак, сянката се бе превърнала в човек, застанал пред камината. Беше невъзможно да се различи нещо по-конкретно - дори не личеше дали е мъж, или жена, - но това беше без значение. В онази стая определено имаше двама души.

Директорът и екипът му извикаха радостно, а двамата техници станаха и прегърнаха колегите си.

Отделих очи от екрана, усмихнах се, вдигнах ръце и изръкоплясках. Те не знаеха, нямаше никога да научат, но следотърсачът беше отново в ход.

29.

Излязох през дъбовата врата в свежия вечерен въздух. Старите калдъръми и ренесансови фасади приличаха на току-що нарисувани, като пейзаж в някаква компютърна игра. Единствено хората по улиците и пълната липса на таксита ме убеждаваха, че всичко е истинско.

Трябваше да се обадя на две места и докато чаках първото да вдигне телефона, излязох от полезрението на външните камери на ателието и тръгнах по улицата.

Лейла Кумали отговори и без никакви предисловия ѝ казах, че разполагам със снимка, от която е видно, че Додж е бил с друг човек в библиотеката на Френската къща шест минути преди да бъде убит. Отвърна ми със стъписано мълчание.

Запълних тишината с обяснението, че директорът на „Уфици“ подготвя доклад, който ще ѝ изпрати, заедно с копия на фотографиите.

- Ще уведомя колегите си - каза тя накрая, неспособна да прикрие поражението в гласа си. Бях сигурен, че Смукача и приятелчетата му ще тържествуват.

- Както изглежда, нямаме избор - продължи тя. - При това положение тази вечер започваме разследване на убийство.

- Добре - отговорих. - Много добре.

- Как разбрахте, че Додж не е бил сам? — попита тя и частица от старото презрение се прокрадна отново.

- Заради наркотиците - и заради бинокъла. На никого не му трябва бинокъл, за да гледа фойерверки.

- Тогава защо му е бил?

- Трябва да мислим стъпка по стъпка. Някой очевидно е знаел как да влезе в имението тайно - казах ѝ, докато продължавах да се оглеждам за такси. - Влязъл е в къщата и е заварил Додж в библиотеката. Бил е негов приятел или поне познат, защото иначе би активирал алармата. Почти съм сигурен, че посетителят му е казал, че е в беда. Или нещо, което го е обезпокоило достатъчно, за да излезе от разбеснялото се либидо и развихрилата се лудост на дрогата.

- Какво му е казал? - попита тя нетърпеливо.

- Ако препрочетете показанията на познатите му, ще видите, че според поне шестима от тях той много е обичал жена си.

- Така е - съгласи се Кумали.

- Камерън е обикаляла баровете с хеликоптера онази вечер. Възможно е посетителят да му е казал, че хеликоптерът току-що се е разбил в залива.

Тишина. Кумали мълчеше - чувах само рязкото ѝ дишане.

- Додж е повярвал на посетителя, без да задава въпроси - продължих. - В имението има площадка за кацане и той вероятно си е мислел, че жена му е на път за дома. Опитал е да изтрезнее, грабнал е бинокъла и е изтичал навън, заедно с посетителя, за да огледа залива. Не се е интересувал от фойерверките, гледал е водата и колкото по-напред, към морето, е излязъл, толкова по-голям е бил шансът да види нещо. Заради това е избрал и мястото до беседката - там няма храсталаци, единственото дърво е онова, в което се е ударил при падането, но то е долу. От брега там е можел да огледа залива много по-добре. След като не е видял нищо - и не е имало какво да види всъщност, - или е застанал до парапета, или го е прескочил. Вдигнал е бинокъла до очите си и тогава е усетил побутването отзад. Убиецът вероятно дори не го е почувствал като убийство - по-скоро е протегнал услужливо ръка. И бутването е било толкова леко, че експериментът с манекена наистина е показал траектория на подхлъзнал се човек.

Оставих гласа си да заглъхне - нямаше смисъл да говоря за падането и удара в скалите - по тези неща нямаше никакви спорове.

Кумали не отговори и накрая се наложи да попитам:

- Слушате ли ме още?

- Да - отговори тя. - Ще се погрижа да не бъде върнат нито един паспорт. Започваме веднага - ще направя разширен списък на всички, с които е имал контакт. Както казахте, този посетител трябва да е бил негов познат.

- Можете да оставите настрана Камерън и останалите с хеликоптера - те не са били в къщата. Бяхте права. Не мисля, че някой е получил пари, за да го направи. Отговорът е сред приятелския кръг.

Убийството имаше и един друг елемент, за който тя не знаеше и нямаше как да научи. Наречете го незначителен, но наистина ме ядоса. Бях сигурен, че нишката от панталоните на Додж е била поставена умишлено на парапета, за да накара ченгетата да стигнат до исканото заключение.

Убиецът следваше схема, описана в книгата ми.

30.

Когато чух лошата новина, най-накрая бях успял да намеря такси.

След като приключих разговора с Кумали, видях свободно такси и се спуснах през трафика, за да го хвана. Цяло чудо е пешеходец да оцелее сред орда шофьори италианци, но някак си успях да се кача и казах на шофьора да кара към летището.

Исках да се върна в Бодрум възможно най-бързо и веднага щом закопчах предпазния колан - щеше ми се да е по-здрав, като в състезателен автомобил, така шофираше онзи тип — се обадих на второто място. На Бен Брадли.

Когато вдигна, му казах, че съм във Флоренция.

- Отново работим - казах му въодушевено. - Убийство е, предай на другите.

- Опитвам се да се свържа с теб от два часа - каза той.

- Съжалявам - отвърнах. - Батерията на телефона ми беше паднала.

Имаше само една причина да иска да ми се обади - съобщение на Шепота - и знаех, че няма как да е добро.

Той продължи да говори за убийството в „Истсайд Ин“ - което беше камуфлаж, - после спомена, че наши колеги са провели поредица експерименти, всъщност с помощта на компютърно моделиране, за които трябвало да науча.

Бен не разбираше какво казва - просто предаваше съобщението, - така че нямаше смисъл да му задавам въпроси. Можех само да слушам с помръкнало сърце.

Каза ми, че колегите са стигнали до интересна дата - според тях 30 септември.

- Но ти знаеш какви са компютърните факири - продължи той и имах чувството, че чете от сценарий. - Трудно е да ги накараш да са точни. Казват, че трябвало да се дадат две седмици за всякакви непредвидени проблеми - значи, казват, втората седмица на октомври.

Затворих и дълго останах неподвижен, потънал в мисли. От съобщението на Бен научих, че Шепота е наредил на екип да моделира - може би под крилото на някое военно учение - колко време би отнело на цивилен да произведе значително количество вирус на едрата шарка с помощта на публично достъпни средства. И че на тази база екипът е изчислил, че това може да стане до края на септември, и е добавил две седмици за непредвидени обстоятелства.

Вече имахме дата - времето, всички събития, цялата надежда стигаха до един момент във времето. Да кажем, че е 12 октомври, помислих си - Денят на Колумб. Годишнината от смъртта на майка ми.

31.

Когато митническите служители отворили протритата чанта на Сарацина, видели старателно сгънати панталони, две официални ризи, термометър и стетоскоп, свещения Коран и списание на английски език. Не „Икономист“ или „Британски медицински журнал“. Казвало се „Подпори за сутиена“ и на всяка страница имало поне по един бюст с размер D.

Двамата митнически служители не казали нищо, но се спогледали многозначително. „Типичен мюсюлманин - сякаш си казали. - Набожен външно, развратник отвътре“.

Ако били малко по-наблюдателни, щели да забележат, че свещената книга е закопчана в отделен джоб на чантата, сякаш е поставена в карантина заради мръсотията, с която се налага да пътува. Сарацина купил списанието на летището в Бейрут, в случай че германските власти го отведат в някоя от стаичките си за разпити и започнат да го въртят на шиш. Последното, което искал, било да прилича на фанатизиран мюсюлманин - в днешния свят, ако се налага да минаваш граници, е по-безопасно да си лицемер, отколкото божи човек.

В случая обаче списанието се оказало излишно. Пристигнал на летището в Хамбург - най-голямото и натоварено в Европа - по време на сутрешния пик, точно както го бил планирал. От опит знаел, че е много по-малко вероятно да проверяват обстойно един чужденец, ако опашките са големи, а служителите са уморени и претоварени с работа.

След час чакане на опашката се представил на млад служител с кафява униформа. Мъжът погледнал снимката в ливанския паспорт, после пътника, който му се усмихвал - хубав костюм, много къса оформена брада, хубаво лице. Лекар според статистическата карта, която бил попълнил.

- Цел на посещението ви? - попитал младият служител първо на немски, после на английски, защото видял неразбиращия поглед.

- Медицинска конференция - отговорил Сарацина. Освен банките основна икономическа дейност на Франкфурт е домакинството на огромни конгреси и търговски изложения - провеждани в специално построената палата, наречена Месе. Сарацина показал билетите и пропуска, който закупил онлайн, и ги оставил на бюрото. Служителят дори не ги погледнал, но Сарацина бил наясно, че дребните детайли - като списанието с голи момичета и, в Дамаск, мръсното под ноктите - превръщат легендата в реалност.

Служителят погледнал билета за връщане, пуснал паспорта през скенера и вдигнал очи към компютърния екран. Разбира се, че Сарацина излязъл чист - името в паспорта никога не било включвано в никакви списъци със съмнителни лица.

- Колко време ще останете? - попитал служителят.

- Две седмици - отговорил Сарацина. - Може би малко повече, доколкото ми стигнат парите. - Усмихнал се.

Служителят изсумтял и подпечатал паспорта за три месеца. Всички получавали три месеца. Ако паспортът дори на известен член на Ал Кайда излезе чист, би получил право на три месеца престой. Германия иска посетителите в Месе да остават по-дълго - харесват ѝ парите, които харчат.

Разбира се, Сарацина възнамерявал да остане по-дълго от две седмици, но дори служителят да му дадял само две седмици, това не би имало значение. Сарацина бил наясно с нещо, което знае всеки нелегален емигрант по света - спазването на правилата за имиграцията в Европа е по-слабо и от граничния контрол. Ако не се забъркваш в глупости и шофираш по правилата, можеш да останеш колкото искаш. Бъдещето също не изглежда зле - на всеки няколко години обявяват амнистия. Къде са стимулите да си отидеш тогава?

Сарацина взел багажа си от въртележката, изтърпял позора да види презрението в очите на митничарите и излязъл сред хаоса пред изхода на терминала. Пробил си път през тълпата на тротоара, пуснал списанието с голи момичета и изкушенията му в кош за боклук, намерил автобус, който да го закара до града, и потънал в алтернативната вселена на ислямска Европа.

Това е странен свят - познавам го от времето, когато работех на този континент. Докато преследвах улики и контакти из десетина различни градове, се разхождах из множество мрачни индустриални градове и виждах безброй жилищни комплекси в сталински стил в покрайнините им. Обаче за човек, който не е виждал подобни места, би било трудно да разбере постепенната трансформация, през която са минали. Най-честото име на малко дете в Белгия днес е Мохамед. Три милиона турски мюсюлмани живеят само в Германия. Почти десет процента от населението на Франция са последователи на исляма.

Както се изрази един швейцарски автор някога, „искахме работна ръка, а дойдоха човешки същества“. Това, което никой не е предвидил, е, че тези човешки същества ще дойдат с джамиите си, със свещената си книга и с огромни сфери от културата си.

Поради ангажираността на исляма с благотворителността и експлозивното нарастване на мюсюлманската популация във всеки град се появяват аскетични общежития само за мъже - които се издържат с дарения, - в които набожните мюсюлмани могат да получат храна халал и да прекарат нощта. Тъкмо към такава „сигурна квартира“ се отправил Сарацина след пристигането си в Европа, все още удивен от лекотата, с която минал през границата.

На следващия ден, облечен с вехти джинси и протрити работнически ботуши, оставил багажа си в шкафче за дългосрочно съхранение на гарата във Франкфурт и си купил билет от автомата. Вече пускал брадата си да расте, така че бил само още една физиономия сред армията бедни мюсюлмани. Хванал влака за Карлсруе. Този град, разположен в полите на Шварцвалд, през Втората световна бил изравнен със земята, а през десетилетията след това се развил като голям индустриален център. Сред фабриките имало една, която била особено важна за плана на Сарацина.

Докато все още бил в апартамента си в Ел Мина, Сарацина прекарал часове пред компютъра, докато открил джамия с нужните му географски атрибути. В резултат, когато слязъл от влака от Франкфурт, знаел точно къде отива. Намерил пътя до Вилхелмщрасе и малко преди да стигне открил бивш квартален магазин - който, иронично, някога бил собственост на еврейско семейство, избито в Холокоста - сега с малко минаре. Единствената разлика между тази джамия и останалите хиляда и двеста други ислямски молитвени центрове в Германия била близостта ѝ с избраната фабрика, част от голяма американска корпорация.

Било петък и точно по план Сарацина влязъл в джамията малко преди вечерната молитва. След като молитвата свършила, както е обичаят, имамът отишъл при пришълеца и го приветствал от името на общността. Поканен да пие чай с тях, Сарацина - неохотно, както се сторило на събралите се около него мъже - обяснил, че е бежанец от последната война в Ливан.

След като изиграл убедително ролята на поредния прогонен от дома си човек, който търси нов живот в Европа, разказал, че платил на група трафиканти на хора да го закарат с кораб до Испания, а после, през Европа без граници, пътувал с камион. Вдигнал очи към останалите богомолци и гласът му потреперил, така че станало невъзможно да разкаже подробно за кошмарното пътуване.

Трябва да кажа, че последното било добър щрих и повечето слушатели, най-обикновени работници, кимали с разбиране - подробностите може и да се различавали, но всичките били дошли в Европа по подобен начин.

Така нареченият нелегален имигрант казал, че е отседнал при братовчед в близкия Франкфурт, обаче закъсал за работа и понеже останал с последните си пари, дошъл в Карлсруе с надеждата да си намери нещо. След като захапали въдицата, им разказал, че бил работил в транспортния отдел на голяма корпорация в Бейрут.

- Иншаллах, може би ще се намери работа за мен в голямата фабрика в края на улицата? - попитал.

Почти всички богомолци работели в „Хирон Кемикълс“ и точно както очаквал, веднага налапали въдицата и обещали да попитат за работа за него колегите и шефовете си. Сарацина им благодарил с рядък, но подходящ цитат от Корана и това затвърдило първото им впечатление за него - че несъмнено е почтен и набожен човек.

Казал им, че се чувства неудобно, и добавил съвсем тихо, че няма пари за храна или билет за влака и се питал дали няма някое общежитие, където да отседне, докато си намери работа. Разбира се, хората го приели, уредили му храна и подслон, всичко - в края на краищата един от Петте стълба на исляма е грижата за бедните.

И така, без те дори да си дават сметка, след по-малко от час Сарацина станал тяхна отговорност. Онези хора се отнасяли към неща от този род сериозно и след три дни запитванията и застъпването им дали резултат - шефът на пласмента на „Хирон“, турчин, казал, че има място за бежанеца като склададжия нощна смяна.

След молитвата онази вечер мъжете го завели в кафенето да вечеря и му разказали на какви чудесни условия ще се радва - медицински грижи, кафене със субсидирани цени, красива стая за молитви. Никой обаче не споменал, че всички работни места някога били заемани от американци.

Старият нобелов лауреат във Вирджиния имаше право да се пита дали най-великата индустриална държава в историята вече изобщо произвежда стоки и машини. Милиони работни места, заедно с по-голямата част от производствената база на страната, са изнесени в чужбина от десетилетия и с това изчезна и безопасността на нацията. Що се отнася до „Хирон Кемикълс“, опасността се оказа особено остра - това беше производител и износител на лекарства, един от най-уважаваните в света. Макар и малко хора да си даваха сметка за това, сигурността на самата Америка зависеше от някаква анонимна фабрика в град, за който почти никой не е и чувал.

В един по-добър свят Сарацина - седнал в някакво кафене с неговите покрити с ламинат маси и странна турско-германска музика - би трябвало да преодолее едно последно препятствие. Наистина, известно време той бил убеден, че това е единственото, което би могло да провали плана му. Разбира се, още в Ел Мина се питал дали американската Администрация по храните и лекарствата не инспектира внасяните от чужбина медикаменти за възможни замърсявания.

Открил отговора в интернет - транскрибирано изслушване в Конгреса на Администрацията по храните и лекарствата, от което научил, че само в една от голям брой чужди страни, които изнасят медикаменти и съставките им за Съединените щати, има над петстотин производствени фармацевтични предприятия.

„Колко от тези предприятия е инспектирала Администрацията през миналата година?“ — пита конгресменът.

„Тринайсет“ - гласи отговорът.

Сарацина трябвало да прочете всичко това отново, за да е сигурен, че е разбрал правилно - само тринайсет от петстотин предприятия са инспектирани. И тази страна е Китай - държавата, която има най-лоша репутация по отношение безопасността на продукцията от целия свят. И бил сигурен, че нищо от „Хирон“ - клон на американска корпорация в страна от първия свят - никога няма да бъде инспектирано.

В десет вечерта, в деня след вечерята в кафенето, Сарацина минал по опустялата Вилхелмщрасе и се представил на охраната на „Хирон“. Издали му пропуск за служител и му казали как да стигне до склада на пласмента. Там срещнал шефа, турчин, който го повел покрай безкрайни редици кашони с лекарства, очакващи да бъдат транспортирани до различни градове на Щатите, и му обяснил какви са задълженията му. Никой не охранявал кашоните, нищо не било заключено или запечатано - и никога не било, защото просто никой не смятал, че е необходимо. По същия начин допреди години никой не смятал, че е необходимо да се заключват вратите на пилотските кабини на пътническите самолети.

След като шефът си тръгнал, Сарацина останал сам в огромния склад, извадил молитвеното си килимче, постлал го към Мека и се помолил. Детето, познало нещастието в Саудитска Арабия, юношата, поел пътя на джихада срещу Съветската армия в Афганистан, набожният мюсюлманин, завършил медицина с отличен успех, мъжът, нахранил полудивите кучета с един непознат в Дамаск, фанатикът, заразил трима чужденци с едра шарка и наблюдавал хладнокръвно агонията им, благодарил на Аллах за благословията му.

Преди да свърши, благодарил на бог и за още нещо - за жената в Турция, която била направила толкова много за него.

32.

Кацнах в Бодрум призори. Нямах багаж и с подновена виза в паспорта, плюс значката ми от ФБР, минах през граничната проверка без бавене. Излязох от терминала, намерих колата си на паркинга и подкарах по шосе D330 към Бодрум.

Всичко беше наред в продължение на петнайсет минути. После, въпреки ранния час, попаднах в задръстване от големи камиони, туристически автобуси и безброй турски коли, които надуваха клаксони от безсилен гняв. Излязох от пътя при първа възможност и се насочих на югозапад, към морето, сигурен, че рано или късно или ще се добера до Бодрум, или ще се върна на главния път.

Не стана точно така - попаднах в пуст район, осеян със свлачища и срутени скали, дълбоки пукнатини и ронливи зъбери. Мястото беше опасно и дори дърветата растяха накриво в ронещата се почва, като че ли знаеха, че са пуснали корени в земетръсен разлом. Турция е в силно сеизмичен регион и големи площи от южното крайбрежие са нестабилна земна маса.

Стигнах до кръстовище, свих наляво, ускорих по един завой и веднага осъзнах, че вече съм бил на това място. И като психолог не мога да кажа, дали стана случайно, или ръката на подсъзнанието е насочила решението ми да отида там - знаех само, че малко по-нататък по шосето ще видя морето, а още малко по-нататък ще открия останките на корабокрушението.

Както очаквах, стигнах до морето - бушуваща маса течения, която се блъскаше в камъните - и подкарах по ръба на стръмния бряг. Напред видях скалния отвее, край който паркирах колата си преди толкова много години, като млад агент.

Спрях край изоставен павилион, слязох и приближих ръба на скалите. Мерките за безопасност - така да се каже - се изчерпваха с една изпочупена ограда. На нея имаше табели, ОПАСНО ЗА ЖИВОТА, на четири езика.

Макар че вече почти никой не идваше на това място, някога - много отдавна - то е било много популярно както сред туристите, така и сред археолозите. Честите земетресения и свлачища обаче в крайна сметка бяха прелели чашата, павилионът бе останал неизползван, а туристите и археолозите бяха открили други места, по-безопасни. Жалко, защото мястото беше невероятно красиво.

Спрях близо до оградата и погледнах към скалите. Каменни стъпала и останки от древни постройки се спускаха странно към връхлитащото море. Отстрани се виждаха мраморни колони, части от портали и останките от римски път. Водорасли и изхвърлени от морето плавеи бяха пръснати сред руините, а хилядолетните пръски бяха покрили всичко със сол, която придаваше на повърхностите призрачен гланц.

Малко по-навътре, под водата, съвсем ясно се виждаха очертанията на голям площад. На скалист израстък се виждаше класическа арка и през свода ѝ минаваше слънчева светлина - наричаха я Вратата за никъде - и неуморното море се плискаше напред и назад по широка мраморна платформа, вероятно под на голяма обществена постройка.

Това някога е било голям античен град, търговско пристанище, много преди раждането на Христа, но мощно земетресение бе разкъсало брега и бе издигнало скалите над водата. Морето нахлуло и удавило всички, които оцелели след първоначалния трус.

Тръгнах покрай оградата. От ръба се ронеха камъни и падаха долу, на поне шейсет метра. След малко стигнах до извивка в ската - тук вятърът беше по-силен, растителността още по-из- кривена, а почвата още по-нестабилна, така че се наложи да се хвана за един стоманен предупредителен знак, за да не загубя равновесие. Погледнах надолу - във водата стърчеше стар дървен кей, доста намалял от последния път, когато го бях видял.

Беше построен преди години от предприемчиви рибари, които си бяха дали сметка, че е много по-изгодно да докарваш на това място туристи археолози по вода, отколкото да хвърляш мрежи и капани за омари. Основната атракция тогава не беше разрушеният град или Вратата за никъде, а един дълъг тунел, който водеше към най-хубавия - както се говореше - римски амфитеатьр след Колизеума. Известен в древния свят с жестокостта на гладиаторските битки, той беше наречен Театър на смъртта.

Никога не го бях виждал - от трийсет години там не беше ходил никой освен шепа храбри археолози. Тунелът - единствен вход и изход - беше затворен с желязна решетка, след като гигантско свличане бе отворило големи пукнатини в тавана, така че дори екскурзоводите отказваха да влизат там - никой не искаше да е вътре, ако всичко това се срути.

Обаче не тази римска кланица и руините ме бяха довели до ръба на скалата. Бях дошъл заради стария кей, който събуди порой болезнени спомени.

33.

Преди всичките тези години Дивизията пристигна на този кей масирано. Малко след залез осем агенти - по джинси, неколцина с раници на гърба - дойдоха на този бряг с доста добър малък кораб.

Приличаха на група младежи, тръгнали да си прекарат добре. Аз не бях сред тях. Като младши член на екипа, работата ми беше да пристигна отделно, да взема специално закупен ван, да стигна с него до скалите и да паркирам възможно най-близо до павилиона. В случай, че нещо се обърка, трябваше да евакуирам нуждаещите се до друга лодка, която чакаше в Бодрум. В най-лошия случай трябваше да закарам ранените до лекаря, който беше ангажиран специално за такива спешни случаи.

Бях неопитен и ме беше страх - бяхме дошли на това далечно място в Турция, за да убием човек.

Казваше се Финли Робърт Финли - и да, това не беше истинското му име, истинското му име беше руско, но така го познавахме - възпълен тип, наближаващ петдесетте, с голям апетит за всичко, включително предателството. Бил млад служител в руското посолство в Кайро, когато ЦРУ успяло да го вербува. Освен че му плащало солиден месечен хонорар, Управлението не направило нищо с него - бил спящ агент и го оставили да си живее живота и щастливо да ходи по курви, доволен, че се изкачва по стълбата. Бил умен и никой не се учудил, когато след няколко години станал шеф на групата на КГБ в Техеран, където работел под дипломатическо прикритие.

Тогава Управлението решило, че е време да поиска доход от инвестицията си. Били разумни и вземали от него само най-висококачествена информация, като държали да не поема никакви неразумни рискове. Били вложили твърде много любов и злато в него, за да го излагат на опасност поради лакомия. Той бързо станал един от най-добрите активи на Управлението, още повече че заемал важни дипломатически постове. След това се върнал в Москва, във вътрешния кръг на руското разузнаване.

Обаче в живота на хора като Финли Финли винаги остават дребни улики, които рано или късно привличат вниманието на контраразузнаването. Финли разбирал тази опасност и един следобед, в лятната си дача край Москва, огледал кариерата си и стигнал до неизбежното заключение, че съвсем скоро въпросните фрагменти ще достигнат критичната маса. След това го чакала единствено „высшая мера“.

Уредил да посети семейството си край Ленинград и един топъл летен ден се качил на лодка. Малко след това закопчал на кръста си непромокаем пакет с дрехите си, плъзнал се през борда и доплувал до Финландия. Разстоянието не било голямо, но предвид размерите му било истинско постижение.

Добрал се до американското посолство, представил се на шокирания дежурен служител и попаднал в топлите прегръдки на своите водещи агенти от ЦРУ. След като го разпитали, прегледал банковите си сметки и осъзнал, че благодарение на редовните хонорари и премиите, получавани за всяка информация от високо ниво, всъщност е станал заможен човек. Управлението му дало нова идентичност, настанило го в Аризона, държало го под око и тогава - след като се уверили, че се е приспособил към новия си живот - го изпуснали от вниманието си.

Никой обаче не бе очаквал, че Русия ще попадне в ръцете на престъпници, маскирани като политици. Печелеха се състояния, когато активите на страната се предаваха в ръцете на хора с нужните връзки, много от тях бивши служители на КГБ. Финли следял какво се случва от дома си в Стоксдейл - нищо особено, приятна къща с три стаи - и все повече се ядосвал. Нашият приятел Финли обичаше парите, да.

Бил прекарал в секретния свят достатъчно, за да заключи някъде кутия с няколко различни самоличности и за да е наясно с цената на това, което още било в главата му. Една сутрин отишъл с колата си до Чула Виста - южно от Сан Диего - и преминал граничните бариери към Мексико. Според фалшивия паспорт, който носел, бил канадски гражданин, живеещ в Съединените щати. Под фалшивото име летял до Европа, свързал се с бившите си другари от КГБ и се срещнал с тях в кафене на летището в Цюрих.

Финли - или името, което е използвал тогава - им дал възможност да вкусят, да дегустират, ако щете - по малко от всичко, което знаел за персонала и двойните агенти, наети от бившите му приятели от ЦРУ. Всичко било толкова качествено, че руснаците платили вечерята и приветствали още един агент, завърнал се от студа.

Финли не бил глупак - пазел най-доброто от материалите си, раздавал ги пестеливо, през цялото време маневрирал, за да се доближи максимално до хората с връзки. Когато влязъл в играта както трябва, успял да размени най-добрите си тайни срещу лиценз за проучване за добив на газ и индустриален комплекс на нищожна цена.

Когато ЦРУ най-накрая разбрало, че бивш негов актив го предава, извика Дивизията.

Финли беше богат човек. Имаше къща зад шестметрова стена в Барвиха - едно от най-скъпите предградия на Москва - и макар да не беше толкова богат, колкото някои от съседите му, беше успял да си купи луксозен апартамент с тераса на покрива в Монако.

Беше сменил името си няколко пъти, както и външния си вид, благодарение на чудесен пластичен хирург, но ловците на плъхове от Дивизията го откриха. Можехме да го убием в Москва или Монако - можеш да убиеш човек навсякъде, - обаче успехът на всяка екзекуция не е в некролога, а в измъкването след това. При Москва съществуваше проблемът с влизането и излизането от страната, а по-малкото от квадратна миля княжество Монако - с повече от четири хиляди камери - беше най-внимателно наблюдаваната пощенска марка на света.

Апартаментът на Финли обаче предлагаше друго предимство. Панорамните витрини и френските прозорци към терасата даваха възможност разговорите вътре да се подслушват със специален микрофон. Системата не беше перфектна, изпускаше се много, но в един от уловените фрагменти ставаше дума за яхта. Знаехме, че той няма яхта, така че бързо озъртане из марината, където бяха скъпите яхти, разкри факта, че Финли и малка група ще пътуват, за да присъстват на може би най-странното парти на света.

Всяка година, шест часа преди да се обърне приливът, то се устройваше край Бодрум.

34.

Скоро след като нашите осем агенти слязоха на кея, започнаха да прииждат пируващите. Никой не искаше да закъснява за това парти. Мнозинството пристигна по суша и се спусна долу, до развалините, с помощта на специални въжета и стълби. Мацките закачаха дамските си чанти и мобилните си телефони на шията и се спускаха, с поли вдигнати до задника, като полагаха всички усилия да запазят равновесие и някакво достойнство. Разбира се, долу вече имаше тип с фенер, който показваше най-сензационното бельо за забавление на вече пристигналите. Ако се съдеше по честите изблици на див възторг, изненадващо много жени бяха излезли да се забавляват без никакво бельо.

От време на време някой млад тип се отказваше от бавното спускане, грабваше въже и политаше в пространството. Реших, че повечето от онези, които се спускат на рапел, са били наркомани - достатъчно друсани, за да не им пука особено за собствената им безопасност. Поне десетина пъти видях да се удрят в скалата, да падат долу тежко, после веднага да скачат, да си пляскат ръцете и да палят поредния джойнт. А някои твърдят, че дрогата не увреждала мозъка.

Идеята за купона в Бодрум - и огромните печалби, които генерира - била на един германски младеж с раница, тоест туристче. Попаднал в Бодрум, чул за руините и тръгнал с мотоциклет скутер да снима луната през Вратата за никъде. Някъде в хаотичното си минало обаче все пак бил учил две години океанология в Америка, преди да отпадне, така че си спомнял достатъчно, за да си даде сметка, че няколко пъти годишно руините няма да са толкова живописни - когато приливът е най-висок.

Това обаче означавало, че при най-силните отливи доста голяма част от стария град ще се появи от водата. Най-напред голямата мраморна платформа - някога под на величествена обществена сграда. И решил, че от нея става страхотен дансинг.

Два месеца по-късно, след като проучил графиките на приливите и с акваланг проверил дълбочините, с няколко приятели докарали на скалите горе генератори, спуснали кабели, за да направят светлинно шоу долу, закотвили отпред лодки с високоговорители. Направили вратички в оградата, спуснали стълби и въжета по скалите, така че клиентите да могат да слизат, и сложили на всяка врата по една горила, за да събира входните такси.

Хората плащали с удоволствие. Къде другаде по земята можело да се веселиш в океана на звездна светлина, да се друсаш сред антични руини и да танцуваш на лобното място на двайсет хиляди души?

Вечерта, когато видях това нещо, ежегодният купон беше огромен и още по-странен. Вече имаше десет лодки с високоговорители, закотвени в полукръга от скали, които ги защитаваха от вълнението. На най-голямата от тях, застанал на платформа подобна на ешафод, като цирк-майстор в някакъв футуристичен цирк, стоеше диджей, известен като Химическия Али. Момчета в скалите пускаха театрален дим и Вратата за никъде сякаш плуваше сред облак. След това пускаха лазери и стробоскопи.

В центъра на този вихър няколко души от охраната спуснаха стоманен трап от основата на скалите до появилата се малко преди това мраморна платформа с нейните четири счупени колони. Музиката се усили страховито, стана толкова силна, че да я пипнеш, и първите купонджии - предвождани от десетина модни откачалки - минаха по трапа и стъпиха на мрамора, по който от две хиляди години не беше ходил никой. Е, не чак от две хиляди - от партито предишната година.

При тази силна музика, кулите от светлини, лазерите, танцуващите силуети на площадката, дима, от който белееше всичко и Вратата за никъде увисваше ефимерна и мистериозна над водата, не беше трудно да повярваш, че ако някога мъртвите станат от гробовете, ще е в нощ като тази.

Е, един от живите мъртви се появи - макар и да не го знаеше още. Пристигна с една от десетките големи яхти, които се промушиха през мъглата и пуснаха котва до лодките с високоговорители.

Стрелците, наблюдателите и охраната на Дивизията бяха по местата си, готови.

След като слязоха от лодката си и я изпратиха да чака в тъмнината край брега, те сложиха невидимите слушалки в ушите си и наместиха микрофоните на реверите си, изчакаха тълпата да нарасне и да започне хаосът. А след като се увериха, че никой не ги е забелязал, се сляха с множеството, разделиха се и заеха предварително определените позиции.

Най-важната роля беше на трийсет и четири годишен чернокож тип, който беше един от най-забавните и умни хора на света. Както всички нас, когато се присъедини към групата, той прие друго име - нарече се Маккинли Уотърс, на Мъди Уотърс, великия блус певец от Делтата. Всеки, който познаваше Мак и бе чувал как пее „Миднайт Спешъл“, се чудеше защо си губи времето да работи за разузнаването.

Мак беше главният стрелец, позициониран в малка кухина близо до ръба на скалата. Карабината му вече беше сглобена и скрита в тъмнината до него, а той отпиваше чай от бутилка „Джак Даниълс“ - за околните беше просто тип, който се налива, докато чака тълпата да се разчисти, за да може да се спусне долу.

Малко по-нататък по ръба на ската, в сянката под няколко изкривени дървета, беше резервният снайперист - тип на име Грийнбърг, който не криеше намерението си да се ожени за богата жена. Въртеше се наоколо с още двама други - група бели младежи се чудят дали да платят парите за вход и да се спуснат по скалите, или не. Всъщност другите двама бяха наблюдатели - освен да открият Финли, работата им беше да предупреждават снайперистите, ако се появи някаква заплаха, която е извън полезрението им.

Аз бях на скалистия бряг, до наетия ван. Случи се така, че виждах най-добре от всички целия екип и позициите на членовете му. Заради това видях и вълната на възбуда, която мина през екипа, когато Финли се появи според очакванията - след още няколко минути щеше да премине през истинската Врата за никъде.

Хората от охраната му, до един бивши служители на КГБ, се появиха на задната палуба на яхтата, вдигнаха бинокли, огледаха скалите, малкия плаж и дансинга.

Едва след като дадоха знак, че всичко е наред, отвътре се появиха хора - група млади жени, облечени смъртоносно в „Шанел" и „Гучи“. Изчакаха на палубата, докато спуснат моторница, която да ги закара направо на дансинга.

Видях как Мак остави бутилката и плъзна ръка към тъмнината. Очакваше Финли да се появи и искаше да е готов. Двамата наблюдатели - обезпокоени от надигащия се облак дим - се отдалечиха от Грийнбърг, за да са сигурни, че ще виждат по-добре. Един от спасителите приближи през паркинга и се насочи към оградата, готов да стреля по всеки. Чух в слушалката си тримата, които бяха долу, до водата - трети стрелец и резерва, ако случайно започне престрелка с горилите на Финли - да говорят с Контрол. Той беше на лодката, с която пристигна екипът, и се осведомяваше за обстановката - не попита единствено мен. Знаехме, че сме по местата си, готови да стреляме.

Никой от нас обаче не знаеше, че друга група мъже, на друга лодка, с изгасени сигнални светлини, също проявява сериозен интерес към случващото се на брега. Прикрита зад кълбата дим и големите туловища на закотвените яхти, тяхната скромна по размери лодка беше на практика невидима. Същевременно хората на борда имаха чудесна видимост - да не говорим, че разполагаха и с военни очила за нощно виждане.

Очилата били осигурени от шефа на охраната на Финли, който не смятал, че пътуването до Бодрум е увеселителна разходка. За да подобри защитата, наел командоси - на свободна практика, но от най-добрите в бизнеса, - които да пътуват отделно до Бодрум. Получили инструкции по телефона, при пристигането им ги очаквал контейнер с оборудване и стояли два дни без работа, преди да им кажат да се качват на лодката, която е уредена за тях.

Тъкмо тази лодка беше закотвена в тъмнината.

От нея наемниците видели Финли да излиза от бронираната кабина и да се приближава до младите жени. Ние също го видяхме, от скалата. Мак остави мишената да направи две крачки – за да е сигурен, че горилите до руснака няма да го дръпнат назад, преди да има време за втори изстрел, ако такъв се наложи. Пръстът му беше на спусъка, когато нашият човек до него му даде предупредителен знак.

След миг друг облак дим щеше да скрие целта. Грийнбърг го видя и се приготви, за да стреля при нужда. Мак обаче погледна облака, реши, че няма време, прицели се бързо и стреля. Никой не чу чаткането на карабината, заради гърмящата музика. Куршумът улучи Финли, но беше изстрелян прибързано и вместо да пробие голяма дупка в челото му и да пръсне мозъка му, попадна по-ниско.

Той се строполи на палубата, след като парче от врата му се залепи за роклята „Гучи“ зад него. Още беше жив, гърчеше се, но Мак не виждаше добре заради дима и нямаше как да стреля втори път. Един от наблюдателите заговори в забързано в микрофона си - каза на Грийнбърг да стреля.

Охраната на борда изпадна в паника, но онези, от лодката, чули вика на Финли при падането му и заоглеждали брега с очилата си за нощно виждане. Някой от тях явно е видял Грийнбърг да се цели, на коляно - чу се да вика нещо на хърватски.

Снайперистът до него видял Грийнбърг, прицелил се светкавично и стрелял. Грийнбърг - миг преди сам да натисне спусъка - беше улучен в гърдите и падна. Аз бях най-близо до него и понеже виждах, че още е жив, се спуснах да му помогна.

Нарушавах всички правила - приоритет беше мисията, не безопасността на екипа - и се очакваше да чакам Контрол да ми изкрещи заповед. Обаче Грийнбърг щеше да бъде прострелян пак и да умре, ако някой не го изтегли на безопасно място.

Никой не знаеше точно откъде стрелят, но Мак съзря опасността веднага - щом като някой откъм морето бе успял да улучи Грийнбърг, значи можеше да улучи и мен. Изкрещя някакво предупреждение и понеже вярваше, че все още е скрит в дима, се спусна напред, за да пресече пътя ми и да ме събори на земята. Харесваше ме - и двамата се молехме на бога на блуса и мисля, че това определено изигра роля, но го направи и защото беше смел човек.

Точно тогава ветрецът проби дупка в димната пелена, а стрелците от лодката бяха много добри - два куршума улучиха Мак малко над бъбреците. Само по божията милост жертвата не бях аз.

Мак изпусна карабината си, изкрещя и падна. Полетях напред, стигнах до него за нула време, улових го и го издърпах в малка падина. Около нас продължаваха да пищят куршуми. Танцуващите се разкрещяха - най-после разбраха, че се стреля и има лошо ранени хора, - но нямаха представа какво всъщност се случва или къде се намират стрелците, което усилваше паниката още повече.

За Контрол не беше толкова трудно да открие източника - видял пламъка от цевта на оръжията през дима и сенките. Когато Дивизията тръгна същата сутрин, той бе проявил здравия разум да вземе със себе си мигаща синя и червена полицейска лампа, които сега сложи на покрива на каютата и нареди на капитана да пали мотора.

Наемниците видели бързо приближаващите полицейски светлини и веднага стигнали до логичния - но погрешен - извод. Разкрещели се на четири различни езика на капитана да забие лодката между яхтите, с надеждата да се скрият. Давали си сметка, че не могат да избягат на полицейски катер при пряка гонка, а последното, което им трябвало, било да се стрелят с турската полиция.

Лодката им се мушнала между две яхти, така че одраскала боята на едната. Виковете на хората на борда подсказали на Контрол, че неидентифицираната лодка е избягала, и той наредил на капитана да обърне и да се насочи към огромната яхта на Финли.

В объркването полицейските светлини му позволили да стигне съвсем близо до голямата яхта и да види Финли проснат в локва кръв. Две от жените и объркан член на екипажа решили, че е полицай, и се развикали да се обади за линейка или медицински хеликоптер, но от спазмите на Финли и раната на шията му Контрол си дал сметка, че работата им е свършена - много скоро кръвта на Финли щяла да изтече. Контрол викнал на капитана да се разкарват и едва когато уж полицейските светлини изчезнали, шефът на охраната осъзнал, че е бил лице в лице с човека, наредил екзекуцията. Вече му било все едно обаче - хранилката, край която преживявал, вече я нямало и той бързал да измисли как да премине границата, преди турците да го хванат, да го натикат в някоя стая и да му кажат да се улови за глезените, защото веселбата започва.

Контрол изслуша докладите на всички на брега и нареди на хората от подножието на скалите да се съберат на кея, откъдето ще ги вземе след три минути, доволен, че мисията е изпълнена. След това нареди на мен да изпълнявам резервния план.

Двамата наблюдатели чуха всичко, грабнаха Грийнбърг и го довлякоха до вана. Беше мъртъв - куршумът в гърдите му се бе пръснал от удара в ребрата и бе разкъсал сърцето и белите дробове така, че на практика не бе имал никакъв шанс да оцелее.

В плитката вдлъбнатина направих каквото можах, за да спра кървенето на Мак. Беше едър, но някак успях да го подпра на рамо и да го оставя на дясната седалка. Спуснах облегалката назад, взех якето си и го увих около кръста му, с надеждата да спре по-нататъшната загуба на кръв. Все още беше в съзнание и успя да види етикета на якето ми.

- „Барнис“? - каза. - Че кой блусмен купува дрехи от „Барнис“?

Засмяхме се, макар и двамата да бяхме наясно, че шансовете му не са големи, ако скоро не му осигурим медицинска помощ. Скочих зад волана и настъпих педала - промуших се между паркиралите коли, неколцина души се разбягаха паникьосани - а единият от наблюдателите зад мен почна да говори по телефона с Контрол по сигурна, както се надявахме, линия.

Когато стигнах до асфалта, той прекъсна разговора и ми каза, че трябва да оставя него и другия на марината в Бодрум, както е според плана. Трябваше да се измъкнат, преди полицията да блокира всичко - турците са горди хора и нямаше да реагират никак добре на екзекуция, извършена под носа им. Наблюдателите трябваше да вземат със себе си трупа на Грийнбърг, а аз трябваше да закарам Мак при лекаря, който ни очакваше. Надеждата беше да успее да стабилизира състоянието на Мак и да му спечели време, докато не дойде хеликоптер стелт от Средиземноморския флот, ниско над брега, и да измъкне и двама ни. Хеликоптерът, с лекар и двама парамедици на борда, вече летеше и след като ни вдигнеше, трябваше да ни откара до самолетоносача на флота, където имаше операционни и цял екип хирурзи.

Мак имаше шанс и карах все по-бързо - беше бясно шофиране и не мисля, че някой, с миниван с формата на тухла, някога е вземал разстоянието по-бързо. Пристигнахме в марината и по някакъв късмет там нямаше никого - беше събота и повечето лодки или бяха на партито, или бяха по кейовете на многобройните крайбрежни ресторанти наоколо.

Спрях на кея, помогнах на наблюдателите да пренесат трупа на Грийнбърг до лодката, после пак седнах зад волана. Чакаше ни лош път, а вече бушуваше море от неприятности.

35.

Пеехме. С Мак пеехме „Миднайт Спешъл“ и всички останали стари блусове, докато се носехме в дълбоката нощ по пътища, по които бях минавал само веднъж и се ужасявах, че може да пропусна разклон или завой и това в крайна сметка да му коства живота, защото определено заради мен беше в това състояние и аз бях поставил живота му на везната там, на скалите.

Пеехме, за да не допуснем Мак да загуби съзнание, за да покажем среден пръст на смъртта, нашият невидим спътник, и пеехме, за да кажем, че сме живи и обичаме живота, и че никой в този ван не би се дал лесно и без съпротива. Започна да вали.

Движехме се на юг, из все по-пуста област, където само пръснати светлинки на изолирани ферми показваха къде свършва сушата и започва морето. Поне видях разклона, който търсех, свих по него и сред фонтан чакъл се спуснах към самотно рибарско село. Заобиколихме върха на един нос, попаднахме в най-силния дъжд, видях светлините долу, скупчени до водата. Стигнах до селото и открих тясна улица, която ми се стори позната.

Мак беше в полусъзнание, якето ми беше подгизнало от кръв - и шофирах с една ръка, а с другата опитвах да го държа буден, да го карам да се бори.

Като се надявах да не съм объркал навигацията, свих зад един ъгъл и видях обществена чешма, заобиколена от увехнали цветя, със стара кофа, вързана с въже - и разбрах, че съм близо. Спрях в тъмнината, взех малкото фенерче от ключодържателя си и осветих портата - не исках да почукам на погрешна врата с полумъртъв човек на рамото.

Лъчът на фенерчето освети месингова табела. Беше потъмняла, непочистена, написана на английски, и изреждаше имената на обитателя и титлите му по медицина и хирургия от Университета на Сидни. Предвид природата на човека, който работеше там, това може би не беше най-добрата реклама за достопочтената институция.

Отворих вратата на колата, вдигнах Мак и го подпрях на рамото си, отворих портата с крак и тръгнах към входа на олющената къща. Отвори се още преди да стигна до нея - докторът беше чул колата и идваше да провери кой идва. Застана на прага и се вгледа навън - лице като неоправено легло, кльощави крака, торбести шорти, тениска толкова избеляла, че стриптийз барът, който рекламираше, вероятно беше затворил преди години. Беше на четирий- сет и няколко, но предвид любовта му към бутилката щеше да е изненадващо, ако стигне до петдесет. Не знаех какво е истинското му име - благодарение на табелата до портата турците от околността го наричаха доктор Сидни - и това му подхождаше доста.

Видях го за първи път седмица преди това, когато Контрол ме изпрати да проверя маршрута, след като уреди каквото трябваше. Казах му, че съм екскурзовод, който придружава американска група и който може да има нужда от помощта му при малко вероятен случай на нужда от спешна медицинска помощ. Не мисля, че се хвана на тези приказки, но се знаеше, че не харесва турските власти кой знае колко, така че значителният аванс, който му платихме, го насърчи да не задава излишни въпроси.

- Здравей, Джейкъбс - поздрави ме той. Джейкъбс беше името, което тогава използвах в Турция. Видя Мак и кървавото яке, увито около кръста му. - Чуден екскурзиант ми водиш... Напомни ми да не се записвам в групата ти.

От опит знаех, че повечето австралийци не се впечатляват лесно, и бях благодарен за това.

Заедно внесохме Мак в кухнята и макар че дъхът на доктора вонеше на алкохол, нещо в начина, по който изпъна раменете си, сряза дрехите на Мак и отстрани увредените тъкани, ми показа, че някога е бил умел и дисциплиниран хирург.

Впрегнах каквото успях да си спомня от медицинското си образование, за да служа като операционна сестра, и започнахме - след като изчистихме кухненската маса, за да сложим Мак на нея, и вкарахме в действие две настолни лампи от спалнята, за да осветят раната - отчаяно да се борим да стабилизираме Мак и да го поддържаме жив, докато дойде хеликоптерът със специалистите си и пликовете кръвна плазма.

През това мъчително време ръката на доктора не трепна нито веднъж, нито пък решимостта му намаля - той импровизираше и ругаеше, измъкваше изпод пластовете алкохол и пропилени години всички идеи и стратегии, които бе научил някога.

Не се получи. Мак изпадна в кома, върнахме го, после пак изпадна в кома. До идването на хеликоптера оставаха само осемнайсет минути, когато блусменът като че ли въздъхна. Вдигна ръка, сякаш за да докосне лицата ни в мълчалива благодарност, и отлетя. Започнахме дa се борим още повече, но този път нямаше връщане. Накрая с доктора отстъпихме смълчани назад.

Доктор Сидни наведе глава и нямаше как да преценя дали тялото му трепери от умора, или заради нещо по-човешко. След малко вдигна поглед към мен и в очите му видях отчаянието - страданието - от това, че пациент е умрял в ръцете му.

- Някога оперирах ранени деца - каза той тихо, сякаш за да обясни алкохола, неподдържаната къща, живота на отшелник и тоновете болка, които носеше в себе си. Кимнах, защото поне малко си представях какво е малко дете да умре под скалпела ти.

- Приятел ли ти беше? - попита ме.

Кимнах и с почтеност, която вече не ме изненадваше, той намери предлог да отиде в друга част на къщата. Дръпнах чаршафа над лицето на Мак - исках да му отдам цялото възможно уважение - и казах няколко думи. Не може да се нарече молитва, но от респект, с надеждата духът му да е някъде наблизо, казах каквото трябваше за приятелството, куража и безнадеждното съжаление от това, че наруших правилата там, на брега.

Докторът се върна и започна да почиства, а аз отидох в дневната. До идването на хеликоптера оставаха четиринайсет минути, а на телефона си получих съобщение, че са намерили място, където могат да кацнат незабелязано. Мобилизирах се, за да не трепери гласът ми, и се обадих, за да им кажа, че могат да не държат лекарите в готовност - вече няма да евакуират пациент, а покойник.

Отървах се от вана, като го дадох на доктор Сидни - незначителна компенсация за усилията му да спаси Мак - и сега ми остана да се тревожа само за турските ченгета. За да опитам да разбера какво правят, включих тихо телевизора в ъгъла на дневната.

Даваха турски новини, но не споменаха нищо за престрелката на брега или за полицейска акция, насочена към мен. Взех дистанционното и превключих местните канали - сапунки, холивудски филми, дублирани на турски, и още два новинарски канала - нищо, будещо тревога.

Нямаше нищо и на Би Би Си, Си Ен Ен, Блумбърг или Ем Ес Ен Би Си.

36.

За момент не можех да дишам. Все още стоях на скалите над руините и си спомнях миналото, но мисълта, че гледах телевизия в старата къща на доктора, отне въздуха от дробовете ми.

След като доктор Сидни можеше да гледа английски и американски новинарски канали в много по-отдалечен район, защо аз не можех да ги гледам в Бодрум?

Изтичах до колата.

Беше рано и почти нямаше трафик, така че се прибрах в Бодрум почти толкова бързо, колкото и когато Мак лежеше на седалката до мен. Паркирах край тротоара пред хотела, изтичах нагоре по стъпалата и видях мениджъра да излиза от трапезарията.

- А-а-а - каза той усмихнато. - Успех ли донесе пътешествието на огледалата големи като прозорци?

- Съжалявам - отговорих. - Нямам никакво време. Интересува ме кабелната телевизия.

Той ме погледна объркано - защо, по-дяволите, ми е да се занимавам с това?

- Пиколото ми каза, че нямате новини на английски в Бодрум. Истина ли е?

- Това истина да - отговори той. - Фирма голям крадец, на име ДиджиТурк, която ни дава канали глупави, няма такава услуга.

- Трябва да има начин - видях Би Би Си, Си Ен Ен и още няколко подобни в едно село наблизо - казах.

Той се замисли за момент, после се обърна и вдигна телефона. Каза нещо на турски, изслуша отговора, после закри слушалката с длан и докладва. Каза, че жена му мислела, че някои хора си купуват цифрови кутии и хващат европейски сателит, който предава новините, за които питам.

- Как се казва доставчикът... сателитът... знае ли тя? - попитах.

Той ѝ предаде въпроса ми, после се обърна пак към мен и предаде отговора:

- Скай.

Скай е британски сателитен доставчик и от престоя си в Лондон знаех, че е платена услуга. Това означава, че има абонати и че ако хората купуват декодери, някъде в организацията трябва да има техен списък.

Качих се бързо в стаята си и се обадих на фирмата в Лондон. Прехвърлиха ме през осем или девет вътрешни номера, докато не открих услужлив човек от северната част на страната, чийто акцент беше кошмарен - все едно дъвчеше йоркширски пудинг.

Отговаряше за абонатите в Европа и ми обясни, че каналите, които ме интересуват, се разпространяват през сателита Астра.

- Този сателит има голямо покритие. Цяла Западна Европа и Гърция. Преди няколко години обаче подобриха софтуера, сигналът се усили и сега може да се лови и в Турция, с деветдесетсантиметрова чиния. Разбира се, пак е нужно да имаш декодер и карта за достъп, но сега доста повече хора са наши абонати.

- А колко са, господин Хауъл?

- В Турция ли? Разбира се, имаме наши хора, преселили се там. Те вземат устройствата и картите със себе си, когато се местят. Има, разбира се, и английски пъбове и клубове - туристите искат да гледат футбол. Има и местни, които харесват програмите ни. Общо са около десет хиляди.

- А можете ли да ги разделите по области?

- Разбира се.

- Колко души са в околностите на Бодрум, да кажем, в провинция Мугла? - попитах и отчаяно се борех надеждите ми да не ме изпреварват прекалено.

- Момент - каза той и чух как клавиатурата на компютъра му трака. - Значи разследвате убийство?

Водеше разговор, докато търсеше данните.

- Да. Млад американец. Обичал е да гледа спорт по телевизията - излъгах. - Опитвам да потвърдя някои неща.

- Ясно - каза онзи. - Около хиляда и сто абонати.

Духът ми полетя. Това означаваше, че хората в Бодрум могат да приемат телевизионните канали, които ми трябваха. Погледнах през прозореца и си представих жената, която търсех, да седи по турски в някоя от белите къщички, да гледа телевизия с декодер от Скай и да записва фрази от различни канали, а после с часове да ги монтира и кодира. Хиляда и сто декодера - търсенето се бе стеснило рязко, - а още не бях приключил разговора.

- Ако махнем англоезичните пришълци и заведенията, колко абонати смятате, че има? - попитах.

- Домакинства ли? Шест-седемстотин, най-вероятно - отговори той.

Бях близо! Шест-седемстотин домакинства означаваше много работа, много изтъркани подметки, докато открия всички, но пък и означаваше, че потенциалните заподозрени са от определена група. Сред тази група беше и жената, която търсех.

- Това добро число ли е? - попита Хауъл.

- Много добро - казах му, неспособен да скрия усмивката в гласа си. - Можете ли да ми дадете списък на абонатите?

- Разбира се, но ще е нужна оторизация. Не се обиждайте, но трябва да сме сигурни, че се интересува ФБР.

- До час-два ще имате официално писмо. Колко време след това ще е нужно?

- Трябва само да изтегля файла и да го изпратя. Няколко минути.

По-добре, отколкото си мислех - много скоро щях да имам списък с шестстотин адреса и този на жената щеше да е един от тях. Напредвах.

- Благодаря - казах. - Не мога да ви кажа колко ми помагате.

- Няма проблем. Имате късмет, разбира се, че ви интересуват само официалните клиенти.

Тържеството ми секна.

- Какво искате да кажете?

- Ами, напоследък има много незаконни потребители...

Започна да ми призлява.

- Използват пиратски декодери - продължи той. - Китайски предимно. Както часовниците „Ролекс“ или чантите „Луи Вютон“, тези хора фалшифицират и декодерите, и картите ни за достъп. Продават ги през малки електронни магазини или интернет кафета, такива места. След като си купиш декодер и карта, програмите ни стават безплатни. Ало, чувате ли ме?

- На място като Мугла - попитах тихо - колко пиратски декодера мислите, че има?

- На такава голяма площ? Десет хиляди, може би повече. Няма начин да се проследи кой гледа каналите ни нелегално, изцяло скрито е. Следващата година, струва ми се, ще имаме технология, която дава възможност за проследяване, но сега...

Не слушах - следващата година всички ние можеше да сме мъртви. Десет хиляди нелегални декодера, без списък - задачата ставаше невъзможна. Благодарих му за съдействието и затворих.

Останах неподвижен - тишината нахълтваше, черното куче на отчаянието хапеше петите ми. Надеждите ми да се извисят така и после да се сринат беше тежък удар. За първи път, откакто бях притиснат, за да се включа във войната, само за няколко мига си бях помислил, че намирам пътя към решаването на проблема. Сега всичко се превърна в прах и бях в настроение да се държа брутално със самия себе си.

„С какво всъщност разполагам?“ - питах се. Бях направил списък на телефонните кабини и поради невероятен късмет с помощта на екип италиански експерти бях останал в играта... И какво друго? Всеки, който може да ходи по улиците без бял бастун, би видял, че това е ужасно малко.

Бях и ядосан. Бях ядосан на шибаните китайци, задето не контролират пиратството на едро над идеите и продуктите на другите хора, бях ядосан на Брадли и Шепота, че не са на линия да ми помагат, бях ядосан на арабите, които смятат, че колкото повече трупове има, толкова по-голяма е победата им. Най-вече обаче бях ядосан на жената и мъжа от Хиндукуш, защото запазваха преднината си.

Отидох до прозореца и опитах да намеря повод за спокойствие. Упражнението със Скай не беше провалено изцяло - от него научих, че жената почти сигурно живее в района, а това беше истински напредък. Погледнах към покривите - беше някъде там. Аз просто трябваше да я намеря.

Опитах да си представя в коя от кабините е стояла и е чакала телефонът да звънне, но нямах данни и можех само да стрелям напосоки. И все пак чувах трафика наблизо и чувах музика - радиостанция, или каквото там свиреше тихо в далечината.

И като се стигна до това, помислих си какво става с анализа на музиката? Какво правят Шепота и останалите - не би ли трябвало Агенцията за национална сигурност да опита да я изолира, да я усили, да я идентифицира?

Бях в настроение да излея яда си. В Ню Йорк беше късно, но не давах пет пари.

37.

Брадли вдигна телефона и ми каза, че не спи, но по гласа му разбрах, че определено е изтощен. Е, аз също бях изтощен. Започна да пита за Додж, за да поддържа легендата, но го прекъснах.

- Помниш ли музиката, за която говорихме? - попитах. Разбира се, че не помнеше. Нямаше представа за какво става въпрос.

- Чуваше се шум от трафик, музиката беше във фона...

- О, да... спомних си - отговори той. Влезе в крачка.

- Какво стана? - попитах. - Някой трябваше да опита да я идентифицира.

- Не знам, не съм чул.

- Заеми се с това, искаш ли? Задействай се с телефона.

- Разбира се - отвърна Брадли, обиден от тона ми, и веднага се ядоса, колкото и аз. - За кога ти трябва?

- За веднага - отговорих. - Преди няколко часа щеше да по-добре. Изгладнял като вълк, ядях трета престояла шоколадова вафличка от минибара - седях на стола, гледах към града и мислех за жената, - когато звънна телефонът. Беше Брадли и ми каза, че музиката до голяма степен е провал.

- Филтрираха шума от трафика в Ню Йорк - каза. Споменаването на Ню Йорк беше празна опаковка. - И увеличиха музиката.

Турска е, разбира се. Инструментът е кавал...

- Какво? - попитах.

- Кавал. Духов инструмент, прилича на флейта - седем дупки отгоре и една отдолу. Фолклорен инструмент. Казват, че овчарите свирели с това нещо, за да водят стадата си.

- Страхотно! Търсим овчар, който води стадо в пиковия трафик.

- Не съвсем - отвърна Брадли. - Среща се често. Бил много популярен в групите за фолклорна музика.

- Кавал значи. И какъв е източникът? Диск? Радиото? Свири на живо?

- След като отстраниха фоновия шум и усилиха музиката, загубиха сигнатурите, така казаха. Не могат да кажат.

- За бога! Не може да бъде лесно, нали?

Погледнах покривите и пак си зададох въпроса: къде е стояла? Някъде, където се чува трафик и мелодия, свирена на турски фолклорен инструмент, наречен кавал. Къде?

- Има и друг проблем - продължи Брадли. - Не могат да идентифицират мелодията. Записът не е много дълъг, но никой не го разпознава.

- Това е странно - казах. - Нали е фолклорна мелодия? При толкова много експерти...

- Да, прав си.

За момент замълчахме, а когато стана ясно, че няма какво повече да обсъждаме, смених темата.

- Съжалявам, Бен.

- За какво?

- Че се държа като задник.

- Е, ти винаги си си задник - отвърна той, напълно сериозен, както винаги. - Така или иначе, казах на нашите приятели, че усещаш напрежението и започваш да поддаваш. Да се пропукваш.

- О, чудесно, това ще помогне на кариерата ми - отговорих.

- Радвам се да помогна - каза той. Не се засмя - беше Бен Брадли в края на краищата, - но от гласа му разбрах, че съм изчистил нещата пред него, и бях благодарен за това.

- И още нещо - добавих.

- Да?

- Кажи им да намерят начин да ми изпратят записа. Само музиката, не трафика.

Не знам защо, но исках да го чуя.

38.

Двайсет минути след това, когато бях взел душ и излязох от банята, на лаптопа ми ме чакаше електронна поща. Беше от „Апъл“ и ме информираше, че от кредитната ми карта са изтеглени двайсет и седем долара за свалена музика.

Не бях теглил никаква музика и се опасявах, че някой кретен от ЦРУ може да е решил, че ще е полезно да уголеми колекцията от калпава музика на Броуди Уилсън. Отворих приложението на „Апъл“ на компютъра и осъзнах, че повечето парчета са само камуфлаж - важно беше само едно и знаех, че то е от Шепота.

Вечерта преди да летя за Турция - когато работехме в кабинета му - на стената му видях албум на „Ролинг Стоунс“, с автограф, „Екзайл он Мейн Стрийт“, който, въпреки умората ни, предизвика оживена дискусия - дали наистина това е най-великият им албум. Кой би предположил, че директорът на националното разузнаване е такъв познавач на „Ролинг Стоунс“? Когато разглеждах новите песни, видях, че Брадли не се е шегувал и наистина е казал на нашия приятел, че поддавам. Шепота ми беше изпратил „19 нървъс брейкдаун“ на „Стоунс“.

Сложих курсора на парчето и слушах трийсет секунди, след което звукът се промени. В средата беше монтирана, без шума от трафика и странното съобщение на жената, мелодията на кавала. Пуснах я два пъти - продължаваше малко повече от две минути - и я качих на плейъра си. Реших, че ще получа просветление, докато обикалям от телефонна кабина на телефонна кабина.

Не получих просветление. Получих главобол.

Когато фотографирах четвъртата и реших да попитам хора наоколо дали не помнят жена да е чакала да ѝ се обадят, а в отговор видях единствено объркани погледи и навъсено клатене на глава, разбрах, че денят ще е много дълъг. Как беше турският израз? Да копаеш кладенец с игла?

И все пак, ако искаш да пиеш вода, трябва да го направиш. Крачех по тясната улица, слушах кавала и се чудех защо никой от експертите не е успял да го идентифицира, и изведнъж се заковах на място - хрумна ми нещо. Според картата на телефона ми, за да стигна до следващата кабина, трябваше да свия вдясно. Вместо това свих вляво и тръгнах към центъра на града.

Отпред видях цветовете не джакарандата, която търсех, а малко след това видях типа от музикалния магазин, който тъкмо вдигаше щорите от витрините. Видя ме и се усмихна.

- Помислих си, че сигурно ще се върнеш - каза и посочи една от китарите на витрината. - Като те гледам, мисля че си падаш по „Стратокастър“.

- Бих искал да купя „Стратокастър“, но няма да е днес. Трябва ми помощ.

- Разбира се - отговори той. Помогнах му да вдигне останалите щори, а след това влязохме в тъмния търбух на магазина. Беше дори по-хубаво, отколкото си мислех - отзад имаше рафтове с възстановени грамофони за тези, които още вярват в игли и плочи, по-голям избор от съвременни китари от повечето магазини в Ню Йорк и достатъчно винилови отливки от седемдесетте, за да накарат Шепота да се просълзи.

Посочих колекцията турски народни инструменти и му казах, че имам откъс от запис, на кавал, и се надявам да идентифицира мелодията.

- Доста хора опитаха - казах, - обаче никой не го разпозна.

- Ако баща ми беше жив, сигурно щеше да се справи - отговори той. - Беше специалист по народна музика. Е, поне мога да опитам.

Наблюдавах го, докато слушаше. Той пусна записа пет, може би десет пъти. След това включи плейъра в усилвател и го пусна по озвучителната система на магазина. Трима туристи, които бяха влезли междувременно, вдигнаха глави и се заслушаха.

- Не те кара да тропаш с крака - отбеляза единият, новозеландец. Беше прав - мелодията беше пленяваща, по-скоро приличаше на вик във вятъра.

Собственикът пусна записа още веднъж. Погледът му беше съсредоточен. След това поклати глава и не се изненадах - почти не се бях надявал. Започнах да му благодаря, но той ме прекъсна:

- Това не е кавал.

- Какво?

- Затова не е лесно да се разпознае мелодията - не е кавал. Почти всеки би сбъркал, но съм сигурен, че това е един много по-стар инструмент. Слушай...

Пусна записа пак.

- Кавалът има седем тонални отвора отгоре и един отдолу. Трудно, трябва наистина да слушаш, но този инструмент има само шест отвора отгоре и един отдолу. Не са седем.

Чух го още веднъж, но, честно, не можех да направя разликата - нямах представа колко отвора има.

- Сигурен ли си? - попитах.

- Да - отговори той.

- Какво е тогава?

- Нищо не мога да кажа за мелодията, но мисля, че слушаме игиртма. Този инструмент на практика е забравен. Аз знам за него само защото баща ми обичаше старинните инструменти. Чувал съм да свирят на него някога, като бях малък.

- А защо е забравен? Изчезнал е?

- Не точно. Птиците са изчезнали. За да направиш кавал, ти трябва дърво. Игиртмата обаче се прави от кухата кост от крилото на скален орел. Тези птици са застрашен вид от много отдавна, така че инструментът постепенно е изчезнал - както и музиката за него. Заради това не можеш да откриеш мелодията.

Извади плейъра от усилвателя и ми го подаде.

- Знаеш ли къде е хотел „Дукасе“? - попита. - Може би там ще ти помогнат.

39.

Споменах хотел „Дукасе“ по-рано - беше толкова моден, че хората се биеха, за да влязат вътре. Беше до самата вода, със собствен плаж и шатри, които можеш да наемеш за целия сезон, срещу малко състояние. Десетина плоскодънни лодки превозваха келнери, храни и напитки до закотвени в залива яхти. Това беше евтината част на заведението.

Ексклузивната част, на покрива, се наричаше Скайбар.

Отидох там направо от музикалния магазин. Влязох през главния вход на хотела, минах през няколко декара под от кубински махагон и заобиколих групи екстравагантни комплекти мебели „Филип Старк“, след което най-после открих специалния асансьор за Скайбар. Когато приближих, видях че типът, който го управлява - облечен с дизайнерска черна пижама, - забеляза евтините ми дрехи стил ФБР и се подготви да каже, че достъпът е само с резервации. Аз обаче имам доста добър свиреп поглед, когато е нужно, така че го пуснах в действие и онзи реши, че не си струва да умира само за да ме държи вън.

Качи ме на последния етаж и влязох в зоопарк. В центъра на Скайбар имаше чисто бял басейн без первази, със стъклено дъно, а от терасата се разкриваше разкошна гледка към замъка на кръстоносците и - съвсем уместно - Френската къща.

Към басейна гледаха няколко свръхлуксозни шатри, заети, както изглеждаше, от неколцина източноевропейски клептократи и техните семейства. Леко издигнати, те предлагаха най-добрата гледка към басейна и неговите огромни площи плът и силикон - оскъдно облечени жени на всякаква възраст с присвити устни и изопнати гърди и млади силни мъже с толкова малки бански, че наистина оправдаваха името „калъф за банан“.

Срещу шатрите имаше бар и малка сцена за оркестър от петима. Целта ми беше един от китаристите, но се оказа, че за да се добера до него, трябва да преодолея някои препятствия. Първото се насочи към мен със съчувствена усмивка и разперени ръце, в безмълвно извинение. Това беше шеф дьо зал и за разлика от клиентелата, целият беше класа - французин, предположих, ръчно изработени обувки Berluti, лек костюм Brioni, очила със златни рамки.

- Съжалявам, сър - каза той, - днес всички места са резервирани.

Погледнах двайсетината празни маси - беше рано - и незаетите столове пред бара. Усмихнах му се също толкова приятно.

- Да, виждам.

Вече беше сложил ръка на рамото ми и започна да ме насочва към асансьора, където нинджата чакаше да ме спусне долу на улицата, където ми е мястото. Бръкнах в джоба на сакото си и онзи реши, че посягам към портфейла си, за да го купя с шепа банкноти.

- Сър, моля... не злепоставяйте и двама ни! - каза той с искрена болка.

- Нямах намерение - отговорих и извадих служебната си значка.

Той я погледна за момент, после престана да се прави на овчар и се замисли как да постъпи.

- Ще арестувате ли някого, мистър Уилсън? - попита.

- Вероятно.

Той се наведе към мен като стара клюкарка и попита много тихо:

- Можете ли да ми кажете кого?

Аз също се наведох към него и отговорих с глас като неговия:

- Съжалявам. Не е позволено.

- Да... разбира се, че не е. Вероятно можете да ми кажете какво е обвинението обаче.

- Разбира се - отговорих и посочих около басейна. - Лош вкус.

Той се разсмя и стисна ръката ми.

- По дяволите, ще останем без клиенти. Но ще ви трябва автобус.

Освободи нинджата с поглед, вдигна ръка към далечния барман и ме поведе към декарите плът.

- Бъдете мой гост, мистър Уилсън. Антон, нашият барман, ще се погрижи за напитките ви.

Благодарих му, заобиколих басейна и се настаних на стол пред бара. Поръчах на Антон кафе и насочих вниманието си към оркестъра. Интересуваше ме басистът - казваше се Ахмут Памук, на около петдесет, спретнато облечен човек, който явно беше решил още преди години, че ще свири партитурата си и няма да поглежда към тълпата. В Скайбар това вероятно беше мъдро. Биваше си го, владееше инструмента си и беше от хората, които вече са дали на музиката най-добрите години от живота си. Вероятно би поискал да изсвири само още едно парче в последната минута преди да го положат в земята.

Собственикът на музикалния магазин обаче ме бе предупредил, че Памук е много неприятен човек, и докато го гледах на сцената, можех да си представя защо. За един истински музикант, който е бил изпълнен с надежди и мечти, безкрайното повтаряне на ресторантски версии на „Мама миа“ и „Жълтата подводница“ е нещо повече от кошмар.

Когато Антон донесе кафето ми, Памук свиреше - хитовете от „Титаник“ - и трябваше да го изчакам да свърши. Собственикът на магазина ми бе казал, че събирал народна музика от години. Баща му - също музикант - започнал да се занимава с това, защото се безпокоял, че ако остане несъбрано и незаписано, ще се изгуби завинаги. По-късно синът му поел щафетата. Изглежда, Памук работел каквото падне - свирел в Скайбар, наливал бензин - и през цялото време издирвал загубена музика, сам свирел на някои от забравените инструменти, записвал всичко, както се записва изгубен език, и го изпращал на Турския национален архив. Според собственика на музикалния магазин, ако някой местен можел да идентифицира мелодията за игиртма, това бил той.

Изпълнението свърши, оркестърът слезе от сцената, без никакви аплодисменти, а аз станах. Казах му името си обясних, че имам кратък запис, който се надявам да ми помогне да идентифицирам. Идеята ми беше да го помоля да го чуе от плейъра ми, но не получих такъв шанс - собственикът на магазина правилно бе преценил нрава му.

- Това са обедните клиенти, а аз съм на сцената вече от час. Нали чу оглушителните аплодисменти? - отвърна той. - Смятам да хапна, да пия кафе, после да почивам. - Обърна се и си тръгна.

- Господин Памук - спрях го. - Аз не съм музиколог или университетски плъх. - Показах му значката. Не беше сигурен как да реагира, но реши, че може би ще е по-мъдро поне да се престори, че ще съдейства.

- Добре. Ще ти дам телефонен номер. Обади ми се утре, ще уговорим кога да се срещнем - каза той.

- Утре е много късно. Трябва да стане днес - възразих. Той ме изгледа гневно, но дотогава не беше виждал истински свиреп поглед и поддаде.

- От четири работя на номер 176... - и издрънка име на улица, което нямах надежда да произнеса, да не говоря да я открия. Той несъмнено го знаеше. Задник.

- Запиши го, ако обичаш - настоях и направих знак на Антон, че ми трябва химикалка. Памук неохотно се съгласи и мушнах листчето в джоба си, когато се отдалечих.

Почти се бях отказал - предвид нрава му бях сигурен, че срещата ще е загуба на време.

40.

Освен че трябваше да пробода ръката му, следващият ми разговор с Ахмут Памук се оказа много приятен.

След като излязох от Скайбар, минах по пристанището, намерих сенчеста пейка, сложих батерията на телефона си и се обадих на Кумали, в управлението. Не бях разговарял с нея след Флоренция и исках да проверя дали има някакъв напредък по подновеното разследване за убийството на Додж.

Оказа се, че не се е случило почти нищо. Хайруниса вдигна и ми каза, че Кумали излязла малко след единайсет и нямало да се връща на работа до края на деня.

- Къде е? - попитах.

- По лична работа - отговори тя.

Щях да я притисна, но си спомних, че е четвъртък и че синът ѝ ме бе поканил да отида с тях да гледаме Големия парад и клоуните. Беше го завела на цирк.

Казах, че ще се обадя на следващата сутрин, и още час разговарях с хора, които работят близо до телефонни кабини – отново без резултат, - и си дадох сметка, че наближава обедната почивка, че повечето офиси и магазини ще затворят и че задачата ще стане още по-безнадеждна.

Без да имам друга възможност, освен да спра, реших да насоча вниманието си към Френската къща. Увереността ми беше лошо разклатена от грешката, която допуснахме с Шепота - бяхме изложили цялата ми мисия на опасност, като приехме, че смъртта на Додж ще наложи да се проведе разследване. Подобни грешки рядко остават ненаказани в секретния свят и на самолета на връщане от Флоренция бях взел решение никога повече да не допускам да се случи нещо подобно. Така или иначе, исках да съм една крачка пред полицаите. Знанието е сила, както казват.

Основният въпрос сега беше прост - как убиецът е успял да влезе и да излезе от имението, без да бъде забелязан? Някъде из документите около смъртта на Додж, които ми бе предоставила Кумали, се споменаваше фирмата, която даваше имението под наем, и реших, че тя е най-доброто начало.

Казваше се „Престиж - Недвижимости“ и по време на обиколките си бях видял лъскавите ѝ витрини няколко пъти. Погледнах си часовника и видях, че ако побързам, ще мога да стигна преди да затворят за обяд.

Стигнах на разстояние, от което да се чува, когато един мъж тъкмо заключваше вратата. Извиках му на английски и той активира усмивката, която агентите по недвижими имоти пазят за хората, които току-що са слезли от кораба. Веднага щом ме видя я деактивира.

Беше на четирийсет и няколко, с прическа помпадур, разкопчана риза и златна верижка, дебела колкото да закотвиш океански кораб. Харесах го веднага. По някакъв странен начин в него нямаше никакво притворство - ако такъв човек те излъже, реших, можеш да обвиняваш само себе си.

Представих се, казах му, че работя за ФБР и че искам да поговорим за Френската къща. Той сви рамене и ми каза, че местен полицай го посетил преди седмица и взел копие от договора за наем. Той бил само посредник и всъщност нямало какво повече да каже.

Очевидно бързаше и се извиних, че отнемам от времето му - установил съм, че винаги е от полза да си учтив, - после обясних, че местният полицай е идвал, когато разследването е било за смърт поради невнимание.

- А какво е сега? – попита той изненадано.

Очевидно все още не се бе разчуло, че има промяна в разследването - макар че каквото кажех, вероятно щеше да е известно на цял Бодрум до вечерта.

Погледнах стъклената врата и видях името му, изписано със златни букви.

- Разследваме убийство - господин Кая. Младият американец е бил блъснат от скалата.

Шокирах го - и се разстрои.

- Беше приятен човек - отбеляза. - Не приличаше на повечето задници, които наемат вили тук. Разговаряше. Показваше интерес - каза, че ще ме вземе някой път на разходка в морето. По дяволите! Убит?

- Вече ви е ясно защо трябва да разговаряме.

- Тъкмо отивах на обяд..

- Добре, ще се присъединя.

Той се засмя.

- Нямах това предвид.

- Знам - усмихнах се. - Къдe ще хапнем?

41.

Оказа скъпарско заведение за барбекю на брега - лъскана дървена тераса, увиснала над пясъка, платна от бял плат, затулващи слънцето, дизайнерски мебели и - никаква изненада предвид домакина ми - първокласен изглед към групички туристки, които се приличаха на плажа без горнища.

Веднага щом седнахме го попитах дали е чувал за връзката на къщата с нацистите в миналото и той ме погледна така, сякаш съм забравил да си изпия лекарствата.

- Шегувате се, нали? - Погледна ме в очите и видя, че не се шегувам.

- Чия е къщата? - беше следващият ми въпрос.

- Не знам точно - отговори той, някак стреснато. - Получих писмо, беше преди седем години, от адвокат в Лихтенщайн, който пишеше, че представлява благотворителната организация, собственик на имота. Организацията искала имотът да носи доходи.

- Поинтересувахте ли се кой стои зад тази организация? Кой е истинският собственик? - попитах.

- Разбира се. Дори наех адвокат, който да проучи въпроса, но след поредица кухи фирми стигна до задънена улица.

Не казах нищо, но бях наясно, че повечето от фондовете в Лихтенщайн са направени така, че да са непробиваеми. Това е причината, поради която това малко княжество - сто и петдесет квадратни километра всичко на всичко, сгушено между Швейцария и Австрия – е първата спирка на европейците, предимно германци, които искат да скрият активите си от данъчните си власти.

- Значи адвокатът на организацията е искал вилата да се дава под наем. Това след ремонта ли беше?

- Да. И са добри пари, срещу малко работа. Получавам наема, изваждам поддръжката и комисионата си и изпращам остатъка в банка в Лихтенщайн. Това е всичко. Няма ключове. Само кодове. Има четири портала, до един с електронни клавиатури, свързани с компютър - не можеш да ги надхитриш.

- Добре. Как действате? Идва нов наемател, за да прекара тук известно време, после какво?

- Срещам се с иконома им в къщата - всичките тези хора имат иконом и лични асистенти - обясни той. - Въвеждам шестцифрения код на клавиатурата и после диез. Екранът ме пита дали искам да сменя кода за достъп. Отговарям „да“, после въвеждам кода си още веднъж, чакам двайсет секунди и ми казва да въведа новия код. Отдалечавам се, тогава икономът въвежда свой собствен шестцифрен код - затова нямам представа какъв е. Правим същото и с останалите портали.

- След това те решават на кого да дадат кода? - попитах.

- Точно така. Водят си персонал, който е проверен, така че едва ли дават кодовете на непознати.

- Ами градинарите, поддръжката на басейна и така нататък?

- Зависи от наемателите, но не съм чувал някой да е давал код на местен човек. По принцип звънят на домофона на входа за обслужващия персонал, шефът на охраната ги проверява и отваря портите лично.

- А в края на времето на наема правите обратното? Въвеждат новия код, а вие го сменяте със своя?

- Точно така.

Млъкнах. Замислих се.

- А през зимата, когато няма наематели?

- Не е нужно да има чак такива мерки за сигурност - отговори той.

- Значи давате своя код на градинарите и другите работници?

- Не точно. Има домакин, който живее в къщата през тази част от годината. Той ги пуска да влязат и се грижи за поддръжката отчасти. Използва две стаи на тавана над хангара за лодки, но се изнася, когато започне лятото - богатите не обичат из имението да се разхождат непознати.

- Но прекарва там осем месеца в годината?

- Повече или по-малко - отговори той.

- И познава къщата по-добре от всеки друг?

- Предполагам.

- Как се казва?

- Джанфранко Лука.

- Къде мога да го намеря?

- През лятото работи тук на плажа - ръководи екип от масажисти, които обслужват туристите.

Келнерът се появи и му махнах да донесе сметката. Кая предложи да ме закара до Стария град, но му казах, че денят е хубав и предпочитам да походя пеша. Стиснахме си ръцете и той ми даде визитката си - приличаше на инкрустирана със злато - и ми каза да му позвъня, ако имам нужда от още информация.

Когато си тръгна, докато чаках рестото, погледнах визитката и изведнъж реших още една от неразгадаемите мистерии. В долния десен ъгъл беше записан телефонният му номер.

Първите седем цифри бяха 9 0 2 5 2 3 4 - същите, които някой беше записал в „Истсайд Ин“ и беше пуснал в тоалетната. Реших, че който е живял в хотелската стая, се е интересувал от наемането на скъпа вила в района. Нещо от рода на Френската къща.

42.

He се върнах в града - минах през паркинга на ресторанта, слязох на плажа и намерих павилион, който даваше под наем шезлонги и чадъри.

Установих лагера си на пясъка, оставих обувките и сакото си на стола, навих крачолите си и тръгнах по мокрия пясък покрай водата.

В далечината, близо до подножието на голяма скала и полускрита зад няколко разпилени морени, беше масажната на Джанфранко. Съвсем случайно, през сенките, които хвърляха големите камъни, го приближих в гръб.

Усамотението се осигуряваше от платнени паравани, на които беше изписано името на фирмата, но те бяха подредени така небрежно, че успях да го видя през една пролука.

Беше на около двайсет и пет, с маслинена кожа, двудневна брада и гъста вълниста коса. Да, изглеждаше добре, но не беше истински красавец, както може би си мислеше - очите му бяха твърде хлътнали и мускулите му бяха малко прекалено големи.

Въпреки това вероятно изглеждаше привлекателен за германските дами на средна възраст, дошли на почивка, за да се забавляват и може би да намерят някакви по-физически наслади под горещото турско слънце. Една от тях сега лежеше по очи на кушетката. Горнището на банския ѝ беше разкопчано, задникът ѝ беше скрит под кърпа.

Джанфранко, с оскъден бял бански и нищо повече, втриваше едно от двайсетте си масла, приготвени по старинни рецепти - според рекламните глупости, написани на параваните, - в гърба на жената, като леко докосваше страничните издутини на гърдите ѝ. Тя не възрази и след като провери почвата, той се наведе още повече, мушна длани под кърпата, приближи калъфа за банан на сантиметри от лицето ѝ.

Не беше възможно да се разбере дали пръстите му са под банския ѝ, или не, но това не беше от значение - и да не бяха, скоро щяха да бъдат. Помните ли дните, когато разведените жени на средна възраст отиваха на почивка и най-смелото нещо беше да пийнат малко повече и да си купят някой и друг безвкусен сувенир? Нищо чудно, че магазинчетата за сувенири в Стария град фалираха.

Докато масажираше бутовете под кърпата, тя му направи комплимент за силните ръце. Вероятно можеха да разговарят само на английски.

- Да, направих ги като хлапе - отвърна той. - Работех на автомивка и бях майстор на восъка и лъскането.

- Сигурна съм - засмя се тя. Гласът ѝ ставаше гърлен. - Вътрешно миене правеше ли?

- О, да - отговори той. - Беше специалността ми. - Наведе се към нея. - И още е. Само струва малко повече.

- А какво ще кажеш за пълно почистване и полиране? Колко струва?

Беше достатъчно близо, за да го прошепне в ухото ѝ, и тя, изглежда, реши, че всичко е наред.

- Работиш ли с кредитни карти?

- Разбира се - отговори той и се засмя. Ръцете му вече видимо бяха под банския. - Това е пълна услуга.

- Радвам се да го чуя - каза тя, докосна мускулестото му бедро и плъзна длан към калъфа.

Все едно наблюдаваш неизбежна приближаваща железопътна катастрофа - не можеш да откъснеш очи, - но тя всеки момент щеше да освободи банана от прикритието му, така че пристъпих зад паравана.

- Джанфранко, нали? - попитах щастливо и се престорих, че не съм видял нищо необикновено.

Германката веднага дръпна ръката си и провери дали кърпата прикрива задника ѝ. Самият Джанфранко изпадна в бяс - наруга ме, че нахълтвам така, посочи параваните и ми каза, че имам късмет, задето не ме е сритал по задника.

Щях да го пропусна покрай ушите си, но мисълта за неоползотворената кредитна карта очевидно го докарваше до истинска лудост и той се самонавиваше все повече и повече. Продължи да ме предизвиква.

Улових предмишницата му във въздуха толкова бързо, че май не разбра какво му се случва, и впих палец и показалец в костта. От крав мага знаех, че там има нерв, който частично парализира ръката, когато е притиснат.

Джанфранко усети как пръстите му изтръпват безжизнени - вероятно и не само те, - и си даде сметка, че ръката му не реагира. Погледна ме и се усмихна.

- От ФБР съм - казах весело.

Германката вече беше станала от кушетката, беше закопчала горнището си и събираше вещите си от един стол.

- Какво искаш? - попита Джанфранко.

Взех късите му панталони, хвърлих му ги и изчаках да ги обуе с една ръка.

- Разследвам убийството във Френската къща.

- Какво общо имам аз? Работя там само през зимата.

Отбелязах отговора много внимателно, но преминах към следващия въпрос без никаква забележима пауза. „Просто говори нормално - казах си. - Никакъв натиск“.

- Да, знам. Малко поддръжка, пускаш човека за басейна да влезе, помагаш на градинарите - това ли е?

- Да. - Сгъваше пръстите си, усещаше как се връщат към живот.

- Колко ти плащат?

- Нищо. Безплатно жилище, това е всичко. През лятото, на плажа, трябва да изкарам достатъчно, за да ми стигне за цялата зима. - Погледна в посоката, в която бе изчезнала германската Hausfrau.

- Благодаря много, между другото. Щеше да ми даде поне стотачка.

Не му обърнах внимание.

- Живееш над хангара за лодки, нали? Как стигаш горе, до къщата?

- Отзад има стъпала, нагоре по брега.

- И там има порта с електронна ключалка. Кода на господин Кая ли използваш?

- Да. Когато си спомни, че трябва да ми го даде.

- А ако не минеш по стъпалата, как можеш да стигнеш горе?

- Не разбирам.

- Напротив. Има и друг път към имението, нали?

- Искаш да кажеш да се катеря по скалите с въжета и клинове?

- Не ми се прави на хитър. Как може човек да влезе там, без да го видят камерите и без да минава през портите?

- Не знам за какво говориш - каза той. Аз не реагирах, само го гледах втренчено и макар че го карах да се чувства все по-неловко, той не добави нищо повече.

Свих рамене и се направих, че не съм чул. Знаех, че лъже - беше толкова тъпкан с лъжи, че ако му направех клизма, щеше да стане колкото кутия за обувки.

Причината да съм сигурен беше проста. Когато заговорих в началото, му казах, че разследвам убийство. Всички в Бодрум знаеха, че смъртта на Додж е злополука - дори Кая, агентът на недвижими имоти, не повярва лесно, - а забелязах, че Джанфранко дори не се изненада. Никак.

Не можех да кажа каква роля е играл при събитията в къщата - интуицията ми подсказваше, че най-вероятно много малка, - но знаеше, че има друг път нагоре, и знаеше къде е.

- Благодаря за помощта, господин Лука - казах. - Сигурен съм, че ще си поговорим пак.

Не ми се стори особено зарадван от перспективата и може би щях да променя решението си и да продължа да го притискам, но беше станало четири без двайсет - време да тръгвам.

43.

Отидох до шезлонга, обух си обувките и бързо се върнах в града. С помощта на запаметената карта, минах по пет-шест тесни улички, покрай един площад и - напред - видях улицата, която търсех.

Стигнах кръстовището погледнах в двете посоки, за да намеря номер 176, и установих, че вече съм бил там.

Изведнъж светът се завъртя около оста си.

В този момент - тази кристална точка във времето - балансът на безнадеждното разследване се завъртя в моя полза и разбрах, че съм открил телефонната кабина, която търся.

На отсрещния тротоар, на десетина метра от мен, видях бензиностанция на „Бритиш Петролиъм“. Познах я, защото там беше една от кабините, които фотографирах първия ден. Наоколо се чуваше шумът на трафика, който чухме във фона на записа от „Ешелон“. Номер 176 беше бензиностанцията и - за разлика от първия път, като я видях - сега на стол отпред седеше мъж и чакаше да налива гориво. Беше Ахмут Памук, а на масата пред него бяха пръснати инструменти за кожа и дърво, с които поправяше старинен традиционен турски струнен инструмент.

Днес поправя инструмент, друг път свири на инструмент, помислих си. На игиртма например.

Не помръднах и, както постъпвам толкова често в професионалния си живот, изключих хаоса на света и насочих ума си навътре. Видях да приближава жена - или пеша, като е минала покрай бензиновите помпи, или с кола, която е оставила в единия край на бензиностанцията - само тук имаше място за паркиране в околността.

Отишла е до телефонната кабина, изчакала е телефонът да зазвъни, после е вдигнала мобилния си телефон със записаното съобщение. Наблизо няма магазини или къщи, от които да я види някой - и вероятно това е причината да избере това място, - но мобилният ѝ телефон е бил достатъчно далеч от микрофона на слушалката, за да може „Ешелон“ да улови шума на трафика и свиренето на Ахмут Памук.

Музикантът вероятно е бил край масата си, свирел е на странния инструмент, може би е записвал нотите на старинната мелодия и я е подготвял да я изпрати в националния архив.

Не казах нищо, не направих нищо, не чувствах нищо. Превъртях всичко в главата си още веднъж, за да съм сигурен, че копнежът ми за информация не е замъглил логиката ми. Най-накрая уверен, решен да не се поддавам на емоциите си, вдигнах глава и огледах много внимателно всеки сантиметър от офиса и покрива на бензиностанцията. Търсех нещо и едва когато го открих, освободих чувствата си и оставих сърцето си да лети.

Напук на всички лоши шансове, при наличието на два звука, уловени по случайност, бях открил телефонната кабина и - благодарение на това, което току-що бях видял - знаех, че има голяма вероятност да открия жената.

44.

Прекосих улицата до средата, прескочих ръждясалата разделителна мантинела, изпреварих група ръмжащи автомобили и се насочих към Памук. Той ме видя да приближавам и не положи усилия да прикрие неприязънта си. Е, така поне можех да се откажа от учтивостите.

- Имаш ли игиртма? Или може би си взел от някого за малко? - попитах.

- Какво да имам? - отговори той.

Бях доста сигурен, че не произнасям думата чак толкова лошо и че просто се държи като задник.

- Игиртма - повторих.

Той ме изгледа неразбиращо и сви рамене.

- Не знам за какво говориш, американецо - може би заради лошото произношение.

Успях да се овладея и взех шилото - голяма остра игла с уши за вдяване и дървена дръжка, - което използваше, за да шие кожа при работата си, и започнах да драскам масата му с него...

- Ей! Какво правиш!? - възкликна той, но не му обърнах внимание.

- Ето го - казах, когато изписах цялото име на инструмента. - Сега познаваш ли го?

- А, да... - каза, без дори да погледне. - Игиртма.

Странно, звучеше почти същото като моето произношение.

- Свирил си на такова нещо на тази маса преди около седмица... може би народна песен за архива? - Исках само да съм съвсем сигурен, че съм открил телефонната кабина - ужасно много разследвания се провалят заради агенти, които в отчаянието си да получат информация прибързано правят погрешни заключения.

- Не знам. Не помня - каза той, толкова намръщен, че да не ти се вярва.

Трябва да призная, че бях ядосан - най-после бях напипал осезаема нишка към изхода на лабиринта - и може би заради това откачих. Все още стисках шилото - доста гаден инструмент всъщност, - а лявата ръка на Памук беше върху масата. Замахнах толкова бързо, че май не ме видя. Забих шилото в кожата между палеца и показалеца и заковах ръката му за масата. Той изрева от болка, макар че трябваше да ми благодари, че имам точна ръка - един сантиметър навътре и никога повече нямаше да свири на бас китара.

Веднага сграбчих китката му, за да не мърда - при такава ситуация повечето хора инстинктивно биха дръпнали ръката си, при което кожата би се скъсала и раната би се влошила ужасно. Като обездвижих ръката му, щеше да има само прободна рана, която, макар и болезнена, щеше да заздравее бързо.

Странно обаче как шилото в кожата съсредоточи мислите му. Гледаше ме, поглъщаше всяка дума, която казвах, хапеше устни от болка.

- Ти си добър бас китарист - казах му. - Може би един от най- добрите, които съм слушал - а повярвай ми, знам какво говоря, - само че светът не е виновен, че не ти е потръгнало. Като не ти харесва да свириш кавъри на чужда музика, махни се. Пиши своя музика, прави фолклорни концерти за туристите, направи нещо - обаче престани да се мръщиш. Това беше съвет. Сега предупреждението. Ако ме излъжеш, обещавам ти, няма да можеш да правиш нищо от тези неща, дори да свириш „Мама Миа“ по десет хиляди пъти на следобед - ще имаш късмет, ако можеш да надуваш окарина с избитите си зъби. Ясен ли съм?

Той кимна изплашено. Може би реши, че съм някой от психарите, които работят със санкция на американското правителство. Помислих си да му кажа, че онова са пощите, не ФБР, но се отказах. Казах му да стои абсолютно неподвижно и успях да измъкна шилото без допълнителни поражения. Той изпъшка от болка, но това беше нищо в сравнение с рева, който наддаде, когато залях раната с щедро количество ракъ от бутилката на масата.

- Алкохолът - обясних - е чудесен антисептик.

Взех парчето бял плат, с което, изглежда, се канеше да лъсне инструмента, след като го поправи, и превързах ръката му. Направих го професионално - достатъчно стегнато, за да облекчи болката и да спре кървенето.

- Да не си доктор? - попита той.

- Не - отговорих. - Понаучих някои неща между другото. Най-вече да превързвам рани от куршум.

Той се втренчи в мен и реши, че не се шегувам, а това беше и целта ми.

- Свири ли на игиртма? Да или не? — попитах веднага щом свърших с превръзката.

- Да - отговори той, доволен, че отново владее ръката си. Раздвижи пръсти, за да се увери, че все още функционират.

- Как е произношението ми сега? Става ли?

- Не е зле - отговори той. - Подобри се доста, заради шилото.

Нямаше как - засмях се. Налях му чаша ракъ и смекчих тона.

- Искам да чуеш една мелодия - казах и извадих плейъра. - Ти ли свириш това?

Той се заслуша за момент.

- Да.... да, аз съм - отговори. Беше много изненадан.

Тогава разбрах, без капка съмнение, че логиката не е паднала жертва на емоциите.

- Как го записа? - попита той и посочи плейъра.

- Някой е дошъл да налива бензин - излъгах. - Човек в колата е говорел по телефона и е оставил съобщение на телефонен секретар в Ню Йорк. Мелодията се чува във фона. Разследвам убийство. Не мога да кажа повече от това.

Последното, което исках да разкрия, беше ролята на телефонната кабина - дори и с намек за нея - и със задоволство забелязах, че той повярва на обяснението ми.

- Ню Йорк? - каза с усмивка. - Ау! Най-после имам запис в чужбина.

Усмихнах се и аз и посочих това, което видях на офиса и покрива на бензиностанцията.

- Имате видеокамери - казах.

- Да. Ако някой реши да си тръгне, без да плати. Или при въоръжен грабеж, макар че такова нещо не се е случвало от години.

- Виж, Ахмут, това е важно. Каква система се използва, за да се записват камерите? Лента или диск?

- Стара е. Лента - отговори той. - Ви Ейч Ес.

- Къде са? Системата и лентите.

- Вътре, в офиса.

- Добре - казах. - Как се описват лентите? Регистрират ли се?

Той се засмя.

- Какво ти регистриране? Има един кашон и касетите се хвърлят в него.

- И се използват повторно? Нов запис върху стария?

- Точно така - каза той.

Точно от това се опасявах - че някоя от камерите е хванала приближаващата се до телефонната кабина жена - пеша или с кола, - но лентата е била използвана повторно и записът е изтрит.

- Добре - казах, - кажи ми как действате. Кой сменя касетите?

- Всички... Който е на смяна - обясни. - Когато започнеш работа, първо проверяваш дали парите в касата отговарят, после поглеждаш видеозаписа. Ако наближава краят на касетата, махаш я, хвърляш я в кашона, вземаш друга, връщаш я в началото и я пускаш да записва.

- Значи някои касети може да останат неизползвани със седмици и месеци? - попитах.

- Разбира се. Зависи кой коя взема. Някои от дъното може да не са били използвани от година.

Замислих се за момент - очертаваше се игра на лотария, несъмнено.

- А какво става, ако някой си тръгне, без да плати? - попитах.

- Отиваме до системата, връщаме записа, записваме номера на колата и го даваме на полицията.

- Давате ли им записа? За прокуратурата например?

Той ме погледна и се засмя.

- Това е Турция, господин Уилсън. Ченгетата откриват собственика на колата и отиват да си поговорят с него. Много скоро той се съгласява да изкашля двойната сума на дължимото, която отива в бензиностанцията. Освен това плаща и „глоба“, която прибират ченгетата. На кого му е притрябвала прокуратура? Всички са щастливи, освен длъжника, но на никого не му пука за него.

Системата имаше предимства и за мен - означаваше, че никоя от касетите не е в полицията на Бодрум и не циркулира из съдебната система.

- И гледате записите на телевизор в офиса, нали?

- Разбира се - отговори той, после ме проследи с очи, докато обиколих бензиностанцията и огледах всички камери, за да преценя какво виждат. Шансовете бяха малки, много малки - независимо дали жената е дошла с кола, или пеша, до телефонната кабина е трябвало да стигне пеша. Ако се е движела близо до бордюра, едва ли някоя от камерите би я уловила. И това беше при положение, че открия записа от съответната дата.

- Записите маркирани ли са по време... Виждат ли се датата, часът и минутите в долния край? - попитах.

Той кимна - да - и с това получих още едно предимство - благодарение на „Ешелон“ знаех часа и датата и на двата телефонни разговора.

- Добре - казах. - Заведи ме в офиса. Искам да прегледам записите.

45.

Час по-късно, сам, продължавах да седя пред древен черно-бял телевизор с екран малко по-голям от дланта ми и горе-долу същата разделителна способност.

До мен имаше голяма купчина видеокасети, които вече бях прегледал, и малка - които още не бях. Бързо намаляващият резерв на моите надежди. Може би и на Западния свят, но беше по-добре да не мисля за това.

Офисът беше претъпкан с какви ли не боклуци и бих се изненадал, ако е бил чистен през последните десет години. Въпреки горещината - климатиците все още не бяха стигнали до „Бритиш Петролиъм“ в Бодрум - нямаше шанс да заспя. Столът, на който седях, беше толкова разнебитен и неудобен, че трябваше да ставам за малко на всеки няколко минути - за да дам шанс на гърба и задника си да оцелеят.

През цялото време - спирах само за да хвърля поредната касета на купчината с прегледаните - пред очите ми се въртяха часовете и минутите и заплашваха да ме направят разноглед преди края на деня. За да не се объркам, записах пред себе си датата и часа на двата телефонни разговора и давах по петнайсет минути преди и след тях, за да съм сигурен, че жената не е дошла по-рано и не е останала да чака след това.

Не свалях очи от цифрите и когато на два пъти записът приближи нужното време, пулсът ми се ускоряваше, само за да видя как касетата изведнъж показва съвсем друга седмица.

Веднъж стигнах до сто и четирийсет секунди преди първия телефонен разговор и вече бях сигурен, че жената ще се появи в кадър, когато екранът се изпълни с виелица от бели точки, защото лентата свърши и останах с увиснала челюст. Ахмут Памук не ме бе излъгал, че записите са пълен хаос.

Оставаха ми три касети, когато той се появи на вратата и ме попита:

- Искаш ли кафе?

Поколебах се, сигурно съм го погледнал скептично.

Той се засмя.

- Знам какво си мислиш: стига с този турски шербет, толкова гъст, че не знаеш дали да го пиеш, или да го дъвчеш. Не ти предлагам това обаче - предлагам ти чаша истинско американско кафе, рядко като пикня и толкова слабо, че при нас обикновено се дава на бебетата.

- Звучи идеално - казах.

- Едно условие обаче - добави той. - Ще отида и ще се унижа пред собственика на кафенето заради теб, обаче ако дойде кола, ще налееш бензин.

- Разбира се - отвърнах. При само три останали касети си давах сметка, че шансът да видя жената е нищожен, и до голяма степен се бях предал - освен от чудо, нуждаех се поне от едно кафе.

Свърших следващата касета и стигнах до средата на втората, когато Памук ми подаде кафето. Свалих капака на чашата, огледах се, за да намеря кошче за боклук, хвърлих капака и пак вперих очи в екрана. Бях скочил девет дни напред и с растящо удивление гледах как броячът бързо приближава деня и часа на втория телефонен разговор.

Сравних с бележката си за всеки случай - нямаше грешка - и не можех да сваля очи от екрана. Зад мен Памук стоеше до вратата и се наслаждаваше на рядкото кафе и знаех, че ако види жената, няма да мога да реагирам - той смяташе, че търся някой, който е дошъл да зарежда с гориво, а ако се окажех лъжец, щях да предизвикам водопад от въпроси. Освен това налице беше и рискът - макар и минимален - да познава жената. „Стой спокойно - казах си, - не издавай нищо“.

- Наистина ли мислиш каквото каза преди малко? - попита Памук, когато видя възможност да поведе разговор.

- За кое? - Продължавах да гледам записа. Страхувах се да превъртя напред, за да не би да изпусна нещо.

- Че съм от най-добрите, които си слушал.

- Така е - отговорих, докато гледах как секундите превъртяха още една минута. „Само не спирай - казвах си мислено - не спирай!“

- Ти свирил ли си някога? - попита Памук.

- Като хлапе. Бях достатъчно добър, за да разбера, че от мен никога няма да стане страхотен музикант. Бих дал всичко да имах твоя талант.

Той не каза нищо. Щеше ми се да го погледна, за да видя реакцията му, но не исках да откъсвам очи от екрана. Щях да я видя много скоро - ако изобщо се появеше. Погледнах към касетата - все още имаше много лента, но предвид системата за сигурност в бензиностанцията това не беше гаранция. Всеки момент можех да прескоча ден, седмица или месец напред. Съсредоточих се пак върху екрана. Гледах как секундите минават и усещах присъствието на Памук зад гърба си.

Изпълваше мислите ми все повече и ме обзе странно чувство - предполагам, сетивата ми са били прекалено напрегнати, - обаче ме обзе чувството, увереността, че съм влязъл в живота му с причина. Спомних си онзи монах, когото срещнах в Тайланд преди толкова много години и който ми каза, че пътищата ни може би са се пресекли, за да може да ми каже нещо. Сега имах чувството, че е мой ред да го предам нататък.

Концентрацията ми не се промени, погледът ми не се премести.

- Мразиш работата, с която се занимаваш - казах тихо, - мразиш музиката, която трябва да свириш, и това е предостатъчно, за да осакати сърцето на всеки човек. На всеки човек.

На екрана нямаше и следа от автомобил или пешеходец - нищо. Може би беше минала близо до стената или беше паркирала толкова близо до бордюра, че да не е попаднала в зрителното поле на камерата - а и записът можеше да свърши изведнъж или да прескочи неочаквано, както се случваше толкова често. Погледнах времето - приближаваше все повече до минутата на разговора.

Ако не я видех след секунди, малкият прозорец щеше да се затвори завинаги.

Говорех спокойно, нищо в гласа ми не издаваше тревожност или възбуда.

- Веднъж срещнах един човек... преди много години - продължих. - Будистки монах. И той ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че ако искаш да си свободен, просто трябва да се откажеш.

Памук не отговори и, разбира се, нямаше как да погледна лицето му. Гледах как секундите на екрана летят - къде беше тя?

„Къде е тя?“

- Интересно - каза Памук и повтори: - Просто трябва да се откажеш. Това ли ми казваш? Да се откажа от гадната работа?

- Не ти казвам нищо. Но може би затова всъщност съм тук - поставен съм в тази ситуация, за да го предам нататък, така да се каже. Приеми го като подарък, ако искаш.

На екрана видях кола. Мина през кадъра, като че ли се канеше да паркира, фиат, стори ми се - тъмен на цвят, - но беше невъзможно да се прецени на черно-белия екран. Не се наведох напред, макар и да ми се искаше - само раздвижих рамене, сякаш се протягам.

Проверих времето - почти идеално съвпадане. След малко откъм мястото, където би трябвало да е паркирала, се появи жена. Беше мюсюлманка, със забрадка и с обичайната дълга дреха. Тръгна забързано към телефонните кабини с наведена глава.

По средата на разстоянието до бензиновите помпи, доста далече от бордюра, бръкна в чантата си и извади мобилен телефон. След това спря, огледа се, сякаш за да се увери, че никой не я гледа, и видях лицето ѝ.

Гледах цели минути, както ми се стори, но според брояча се оказаха малко повече от две секунди. Тя видя колко е часът на часовника си, отиде до телефонната кабина и изчезна от екрана.

Вниманието ми беше приковано към екрана и макар умът ми да препускаше, опитвах да имитирам точния език на тялото, който, надявах се, щеше да убеди Памук, че не съм видял нищо, което да ме интересува. Малко след това - може би няколко минути, макар и да е трудно да преценя - записът свърши и не видях как жената излиза от телефонната кабина.

Използвах момента да се обърна към Памук, за да видя дали е доловил нещо нередно. Не беше зад мен.

Бях толкова погълнат от случващото се на екрана, че не бях чул колата, спряла да зареди. Памук беше излязъл да я обслужи. Останах сам, в тишина, дълго, и мислех за жената, която бях видял. Накрая станах и излязох през вратата - ако не друго, свежият въздух щеше да ми се отрази добре.

Памук току-що беше обслужил друг клиент и когато колата си тръгна, се обърна към мен.

- Намери ли каквото търсеше?

- Не - излъгах.

- Затова ли си толкова блед?

- От няколко часа в така наречения ваш офис всеки ще пребледнее - отвърнах.

Той се усмихна.

- Искам да ти благодаря за думите... Ако искаш да си свободен...

- Няма за какво. Съжалявам, че ти пробих кожата с шилото.

- Вероятно съм си го заслужил. Някой трябваше да ме събуди. - Засмя се.

Стиснахме си ръцете и си тръгнах. Не го видях повече, но няколко години след това слушах радио и чух интервю с него - разбрах, че е направил няколко хита на традиционни инструменти и е станал нещо като турски Кени Джи. Албумът му, който се продаваше най-добре, се казваше „Ако искаш да си свободен“.

Сам, дълбоко замислен, тръгнах по улицата в късния следобед. Не взех видеокасетата - единственото, което би помогнало да се идентифицира жената, - защото не ми беше нужна. Разпознах лицето ѝ, когато спря, за да се огледа.

Беше Лейла Кумали.

46.

Малко след 11 септември, когато американските военновъздушни сили започнаха да бомбардират различни места в Афганистан, за да опитат да ликвидират лидерите на Ал Кайда, една жена от отдалечено село се превърна в легенда в джамиите, в които процъфтява ислямският фундаментализъм.

Самолетите пуснаха няколко лазерно насочвани бомби върху невзрачна къща, обаче американското разузнаване отново беше сгрешило. Оказа се, че човекът на име Айман ал Зауахири не е бил в сградата - там били само жена му и децата му.

Изневиделица, посред мразовитата нощ, мощните експлозии изравнили къщата със земята и убили повечето деца. Майка им обаче - зле ранена - оцеляла. Почти веднага към руините се спуснали мъже от околните къщи и като ругаели американците и се заканвали, че ще отмъстят, почнали да разравят руините с голи ръце, за да се доберат до жената.

Тя била в съзнание. Не можела да се движи, обаче си давала сметка, че в хаоса на удара не е имала възможност да забули лицето си. Чула как спасителите приближават и след като били достатъчно близо, за да я чуват, тя - обезумяла - им наредила да спрат. Като жена на ислямски фундаменталист и вярваща мюсюлманка нямало да позволи на никой мъж, който не е неин пряк роднина, да види незабуленото ѝ лице. Казала, че предпочита да умре, отколкото да направи това, и заплахата не била празна. Въпреки молбите на спасителите и няколко други жени тя останала непреклонна и няколко часа по-късно, все още незабулена, се предала на пораженията от раните и издъхнала.

Прочетох за този случай скоро след като бе станал и си мислех за този вид религиозна всеотдайност или лудост - изберете определението, което предпочитате, - докато крачех по улиците на Бодрум. Някъде подсъзнателно бях очаквал да открия, че точно такава жена е комуникирала с най-търсения терорист чрез предварително записани на мобилен телефон послания. Вместо това открих Кумали - модерна според всякакви критерии, работеща жена - която сама шофира италианската си кола. Просто не можех да го проумея.

Определено онзи от Хиндукуш беше първият от нова порода ислямски фанатици - интелигентен, добре образован, запознат с технологиите - и в сравнение с него терористите от 11 септември приличаха на недодяланите главорези, каквито бяха. Западът най-накрая имаше враг, от когото си струваше да се страхува, и бях убеден, че той е лицето на бъдещето - много скоро щяхме да си мечтаем за добрите стари атентатори самоубийци и похитители. Колкото и образован да беше, този човек продължаваше да е непоклатим последовател на исляма, а единствената му, доколкото знаехме, сътрудничка, изглежда, беше всичко друго, но не и фундаменталистка. Да, Лейла Кумали се обличаше скромно, в съответствие с религията си, но беше много далече от жената на Ал Зауахири, както и да го гледаш.

Спрях пред един бар близо до морето, популярен сред младите туристи с раници, и отклоних шумната покана на три млади германки да се присъединя към тях. Огледах се и по-нататък по улицата видях каквото търсех - тиха пейка, потънала в сянка. Седнах и се обадих на Брадли.

Прекъснах го, защото ядеше сандвич на бюрото си, и набързо му разказах историята с Френската къща и телефонния номер. След това минах към истинската цел на обаждането. Казах му, че жената, която е натоварена с разследването, изглежда много компетентна.

- Казва се Лейла Кумали - казах му. - Запомни, Бен. Мисля, че ще имаме още много работа с нея. На около трийсет и пет е, разведена, но освен факта, че е тук само от няколко години, не знам кой знае колко за нея.

Звучеше достатъчно естествено, но се надявах все пак да съм дал на Брадли знак, че трябва да се обади на нашия приятел, който да ангажира хора, които да научат възможно повече за нея. Брадли не ме разочарова.

- Кумали, казваш? Ще ми кажеш ли как се пише на турски?

Казах му, но не опитах да информирам Шепота, че тя е жената от телефонната кабина. Колкото и голямо да беше това откритие, бях разтревожен. Още не знаех достатъчно за нея, тя не отговаряше на никакъв профил от тези, които си представях, и се опасявах, че някой от правителството - може би дори самият президент - може да нареди да я арестуват тайно и да я отведат в някоя страна от Третия свят, където да я подложат на изтезания, за да разкрие местоположението на Сарацина. Според мен това почти сигурно би било катастрофа.

От самото начало вярвах, че Кумали има начин да се свързва с него, и нищо не бе променило мнението ми, че е най-вероятно да става чрез безобидни съобщения в някой интернет форум - нещо като сайт за запознанства или скрито сред личните обяви в куп електронни публикации. Подобно послание, което не означава нищо за никого другиго, би било разбираемо единствено за Сарацина.

И, да, системата беше умна, но имаше и още едно, допълнително предимство - винаги можеше да бъде минирана. Малка промяна - грешно изписана дума например - би могла да подскаже на Сарацина, че тя действа по принуда и че той трябва да изчезне. А след като го предупредеше, че сме по следите му, едва ли някога щяхме да успеем да го хванем.

Поради тази причина исках да предупредя Шепота, че прехвърлянето в трета страна най-вероятно ще доведе до катастрофа. Освен това ми се искаше да можех да му разкажа повече за отношенията между една модерна турска полицайка и фанатизиран арабски терорист.

След като вечерта започна да напредва, си дадох сметка, че има идеална възможност да проуча живота на Лейла Кумали в по-голяма дълбочина.

47.

Без да ставам от пейката, сред удължаващите се сенки, набрах друг номер.

- Добър ден, мистър Броуди Дейвид Уилсън - каза мениджърът, когато чу гласа ми. - Може има още работи за мен и простите дърводелци хора?

- Не днес - отговорих. - Искам да знам в колко започват и завършват представленията на Държавния цирк в Милас.

- Ти човек с много изненади. Значи искаш гледаш цирк?

- Не. Мисля да играя в цирка.

Той се засмя.

- Шегуваш ме.

- Да - признах. - Колега предложи да отидем и се питах колко време ще продължи.

- Ще отида в интернет - каза той и чух как клавиатурата пред него трака. - Аха, да. Ето го. Всичко на език на турски, човек. Добро щастие да имаш мен да служи преводач.

- Служиш отлично - казах.

- Времената са така: голям парад започва в шест вечерта, а накрая свършва в единайсет и половина.

Благодарих му и затворих. Стъмваше се към осем и половина, така че можех да съм в къщата на Кумали към 9, под прикритието на нощта. Докато тя се върне от Милас, щеше да мине полунощ, така че имах три часа на разположение.

Разбира се, това беше предположение - неподложено на съмнение предположение, че циркът ще свърши навреме. А би трябвало да съм научил колко опасни може да са тези предположения.

Погледнах часовника на близката сграда - беше пет следобед. Четири часа до тайната ми среща в Старото пристанище, четири часа да се повозя на лодка и да открия тайния път. Първо обаче трябваше да се отбия в някой магазин за железарски стоки.

48.

Малката рибарска лодка мина успоредно на Германския плаж и в последната минута обруленият от вятъра шкипер включи кашлящия мотор на задна, завъртя руля и спря прецизно до дървения кей.

Когато заговорих стареца, който седеше на пристанището в Бодрум и поправяше една от лебедките на лодката си, и му казах къде искам да отида, той ми отказа.

- Никой не ходи на онзи кей - каза ми. - Френската къща е... - Не успя да открие подходяща английска дума и показа с жест как му прерязват гърлото. Разбрах. Забранено е.

- Сигурен съм, че е така - казах му. - Обаче не за полицията.

Показах му значката си. Той я погледна за момент, после я взе, за да я разгледа внимателно. За момент имах чувството, че ще я захапе, за да провери дали е истинска.

Върна ми я, все още неудовлетворен. После попита:

- Колко?

Обясних му, че ще трябва да ме чака - че ще е зает около три часа, - и му предложих цена, която според мен беше повече от щедра. Той ме погледна и се усмихна - видях симпатичен ред изпочупени зъби.

- Мислех, че искаш да наемеш лодката, не да я купиш - каза, засмя се на добрия си късмет, пусна лебедката при мрежите и ми махна да се качвам.

Щом пристанахме, стъпих на борда на лодката и с пластмасовата торба, която бях взел от железарския магазин, скочих на кея. Скалистият бряг се издигаше над нас и знаех от опит, че никой от моравите горе не може да ни види. Въпреки това се радвах на прикритието, което предлагаха сенките на късния следобед, и не мога да обясня защо - знаех единствено, че тази къща не ми харесва, че не ми харесва Германския плаж, и бях доста сигурен, че ако съм прав, това, което ще открия, също никак няма да ми хареса.

La Salle d’Attente - Чакалнята. Вече бях убеден, поради местоположението на къщата, че посетителите отпреди толкова много години са идвали, за да чакат превоз. Според полузабравените истории те пристигали в Бодрум, без никой да ги види, прекарвали дни наред в злокобното уединение на имението и изчезвали при също толкова мистериозни обстоятелства.

Реших, че тогава вероятно е имало яхта или лодка, която пристава в хангара - съд, в който пристигащите са били скрити от поглед – и с която са можели да се срещнат с преминаващ наблизо товарен кораб.

Само че всичко това би се обезсмислило, ако е трябвало да се изкачат горе по пътеката - така биха ги видели всички. Заради това смятах, че има и друг начин да се качиш горе - през хангара.

Извиках на шкипера, че ще се кача горе, минах по кея и заоглеждах хангара. Задната му част опираше в скалите. Бързо намерих каквото търсех - врата, през която може да се влезе. Макар че беше заключена, дървото беше старо и лесно поддаде под рамото ми.

Пристъпих от отслабващата светлина вън в мрака вътре. Мястото беше огромно и там, на релси под водата, имаше стара яхта с каюта, идеално поддържана. Нямаше как да не се зачудя чии задници са седели на плюшените седалки.

В единия край имаше широк портал, който се отваряше с електрически механизъм с макари и през който се стигаше до морето. В другия край имаше стаи за преобличане, баня с два душа, тоалетна и голяма работилница. Надолу до едната стена видях две стръмни стълби.

Отворих плика от магазина, извадих устройството, което бях купил, и тръгнах натам.

49.

Влязох в две малки стаички. През зимата тук живееше Джанфранко, но сега мебелите бяха покрити с прах, а вещите му бяха изнесени.

Включих устройството и видях как стрелката на волтметъра оживява. Беше швейцарско и скъпо, за разлика от повечето боклучави китайски варианти, но пък бях сигурен, че ще свърши работа. Беше предназначено за строители и електротехници - показваше къде в стените и таваните има електрически кабели, така че да не забиеш в тях пирон или бормашина.

Ако някъде тук имаше тайна врата, тя трябваше да се задвижва или механично, или с електричество. Проблемът при механичното задвижване е, че е много сложно - нужни са макари и зъбни колела, вериги, противотежести. От друга страна, електрическото задвижване се състои само от електромотор, така че беше по-вероятният вариант.

Вдигнах устройството и започнах да търся. Опитвах да открия в стената кабел под напрежение, който да ме отведе до скрит ключ, обаче открих множество кабели, които водеха до електрическите ключове на осветлението. След това минах към тавана и пода, но без резултат.

Спуснах се надолу и си дадох сметка, че вятърът се е усилил и че порталът към морето трака - наближаваше буря, - но продължих нататък, към работилницата. Стаята - пълна с инструменти и рафтове с кутии боя - опираше в скалата и реших, че тук е най-вероятното място на евентуална скрита врата. Започнах от задната стена, без да се бавя.

Стрелката на прибора подскачаше непрекъснато - навсякъде в стената имаше кабели, но всички водеха към ключовете на осветлението или разпределителните кутии на инсталацията. Таванът и бетонният под - дори под работните маси - не дадоха резултат и въодушевлението ми помръкна.

Зачудих се дали не съм се развълнувал прекалено много заради свастиките и не съм се заблудил и влязох в съблекалните. Надеждата отново се появи, когато открих ключ под дървена маса - но отново рухна, когато открих, че с него се пуска подово отопление.

Оттам се насочих към баните, но реших първо да проверя тоалетната. Възможностите скоро щяха да се изчерпят.

Таваните и подът бяха чисти, както и три от стените, но от онази, на която имаше умивалник и шкаф с огледало над него, получих сигнал.

На тази стена нямаше електрически ключове или разпределителни кутии, обаче трепкащата стрелка не ме въодушеви - вероятно в шкафа имаше малка лампа. Отворих вратата с огледалото, но освен стара четка за зъби вътре не видях нищо.

С прибора проследих кабела под мазилката, докато стигнах до ъгъла - спря ме стената, на която бяха тоалетната чиния и казанчето. Стори ми се странно - кабел минава по стената и изчезва зад ъгъла. Какво ли имаше зад тоалетната? Чукнах стената - беше каменна или тухлена зидария. Плътна.

Върнах се при шкафа с огледалото и претърсих около него. Кабелът определено свършваше зад шкафа. Самият шкаф представляваше по същество проста дървена кутия и го огледах внимателно - беше стар, почти сигурно монтиран още при построяването на къщата - но огледалото беше ново. Зачудих се дали Джанфранко - момчето по поддръжката - не е получил нареждане да подмени огледалото и не е открил нещо интересно зад шкафа, когато го е извадил от стената.

С фенерчето осветих ръбовете на шкафа - ако имаше ключ, би трябвало да е лесно достъпен. Не открих такова нещо и докато се чудех дали да го развинтя и да го откача от стената, или да взема чук и да го разбия, открих под долния ръб малко хитроумно лостче.

Дръпнах го, шкафът се откачи от стената и успях да го вдигна нагоре. Беше на панти - великолепен образец на немската инженерна мисъл.

На стената отзад имаше месингов бутон с релефна свастика отгоре. Натиснах го.

50.

Заработи електрически мотор и цялата стена с тоалетната чиния и казанчето се вдигна нагоре. Беше направено майсторски - самата стена беше зидария и тежеше един дявол знае колко и същевременно тръбите за водата и канализацията се движеха, без да се скъсат.

В кухината отзад беше електромоторът, който движеше целия механизъм. Две каменни стъпала - широки, красиво направени, водеха надолу, към тъмнината. Видях на стената три месингови ключа и реших, че са за осветлението, но не посегнах към тях - нямах представа какво има напред, а си давах сметка, че тъмнината е сигурност. Замислих се дали да не потърся бутона, който затваря стената зад мен, но отхвърлих идеята - беше по-безопасно да оставя изхода отворен - та ако се наложи да бягам, да не губя време да търся ключа в тъмнината и да чакам шкафът да се отвори. Грешка.

Слязох тихо по стъпалата и влязох в тунел - достатъчно висок, за да стоя изправен, добре построен и отводнен, с плочи на пода и вентилация на тавана. Въздухът беше свеж и приятен.

Тънкият лъч на фенерчето ми заблестя напред и преди да изчезне в тъмнината, видях, че тунелът е изсечен в плътна скала. Бях сигурен, че някъде напред - през скалите, много под окосените морави - има връзка с къщата.

Продължих напред и скоро слабият лъч попадна върху бронзов отблясък. Доближих и видях, че е месингова плоча, монтирана на стената. Немският ми не е добър, но беше достатъчен, за да разбера какво е написано. Със свито сърце прочетох:

„По Божията милост, между 1946 и 1949 г., следните мъже, достойни воини на Райха, проектираха и построиха тази къща“.

Следваха имена с военни чинове и ролята, която са играли при строителството. Забелязах, че повечето са били от Waffen-SS - черноризците, въоръжения отряд на нацистката партия, - и както стоях в тъмнината, пред очите ми се появи снимката на майката и нейните деца, малко преди да влязат в газовата камера. Именно части от SS са действали в лагерите на смъртта.

Най-долу беше изписано името на организацията, финансирала и координирала строителството на къщата. Казваше се Stilie Hilfe - Тиха помощ - и потвърждаваше това, което подозирах още откакто видях свастиките на стената в библиотеката.

Stille Hilfe беше организация - твърдеше се, че друга такава била ОДЕСА, - помагала на бивши нацисти, преди всичко висши чинове от SS, да избягат от Европа. Това е една от най-добрите нелегални мрежи, съществували някога, и няма как да не си чувал за нея, ако си работил като агент на разузнаването в Берлин. Доколкото си спомнях, организацията осигурявала средства, фалшиви паспорти и транспорт по тайни канали. Бях сигурен, че къщата е построена, за да служи за краен пункт на един от тези канали - място, от което бегълците да се качват на кораби за Египет, Америка, Австралия и - най-вече - Южна Америка.

Поех си дъх и си помислих колко съм се заблуждавал - въпреки вентилацията въздухът не беше нито свеж, нито приятен. Беше застоял и зловонен и забързах напред - исках да приключа възможно най-бързо, да се махна от спомена за хората, които са бягали по този тунел.

Лъчът на фенерчето ми показа, че краят на тунела е близо. Очаквах стълби и трябваше да мине малко време, докато разбера, че съм подценявал уменията на германските военни - оказа се асансьор.

51.

Малкият асансьор се издигна бързо и тихо. Бях нащрек - нямах представа на кое място в къщата е изходът му и дали там няма хора. Кабината спря рязко и чух жужене на електромотор. Когато вратата най-накрая се отвори, видях какво задвижва - голям шкаф за чаршафи, който прикриваше асансьора, се бе преместил настрани. Пристъпих в мрака, измъкнах се бързо от рафтовете със старателно изгладени чаршафи и тихо отворих близката врата.

Надникнах в коридор - беше на втория етаж, в част от къщата, която не бях виждал. Можех да си тръгна веднага - бях открил тайния път към къщата, - но чух глас, приглушен и неразпознаваем. Тръгнах по дългия коридор.

Звукът стихна, но продължих напред, докато не се оказах при голямата стълба към главния вход. Малко по-нататък вратата на главната спалня беше открехната.

Отвътре отново чух гласа - беше Камерън и си помислих, че може би си говори сама, тихо, останала насаме със спомена за мъжа си. Времето беше подходящо - спускаше се здрач - и си спомних как ми каза, че когато лягала на леглото, си представяла, че той е там. Тогава чух втори глас.

Беше женски, на млада американка от Средния запад, ако се съдеше по акцента. Каза нещо за ресторант, а после изведнъж млъкна - и след миг попита:

- Какво е това?

- Не чух нищо - отвърна Камерън.

- Не е звук... Има някакво течение.

Беше права - течението идваше през тунела, нагоре по шахтата на асансьора и нахлуваше през шкафа с чаршафите.

- Да не си оставила вратата в хангара за лодки отворена? - попита Камерън.

- Разбира се, че не - отговори другата жена.

Двете знаеха за тунела - толкова за достойното за „Оскар“ изпълнение на Камерън около любовта към мъжа ѝ.

- Може вятърът да е отворил някоя от вратите долу - каза Камерън. - Задава се буря.

- Не знам. Ще огледам все пак.

- Мислех, че си лягаме - каза Камерън.

- Да. Само минутка.

Чух да се отваря чекмедже, после - метално щракване. От дълъг лош опит познавах звука от зареждан пистолет, така че се обърнах и забързах към шкафа с чаршафи.

Коридорът беше твърде дълъг и веднага си дадох сметка, че ако непознатата излезе от стаята, няма как да не ме види. Свих вляво, отворих една врата и влязох в някаква стая - спалня за гости. Затворих тихо вратата. Надявах се жената да се спусне по голямото стълбище.

Не го направи. Чух стъпките ѝ да приближават и се приготвих да я обезвредя в момента, в който отвори вратата. Подмина - насочи се към задното стълбище, както реших - и ѝ дадох минута, преди отново да изляза в коридора.

Беше празен, така че бързо се върнах до шкафа със спално бельо, изчаках тайната стена да се плъзне на мястото си зад мен и се спуснах с асансьора към тунела. Едва тогава се облегнах на стената и се съсредоточих - опитах да запаметя съвсем точно гласа на тази жена.

Оказа се, че не е било нужно - странно, важен се оказа ароматът на гардении.

52.

Минах по пристанището, със свити рамене заради усилващия се вятър и ситните пръски, които идваха откъм морето. Лятната буря - дива и непредсказуема - връхлиташе и на хоризонта вече се виждаха мълнии, а отгоре се бяха оформили характерните буреносни облаци.

Прекосяването на залива след Френската къща беше борба с вятъра и вълните. Когато стигнахме, дори шкиперът изглеждаше позеленял и ми каза през смях, че май съм минал евтино. Платих му и се насочих някак нестабилно към крайбрежната алея.

В края на залива стигнах до това, което бях видял преди няколко дни - гето от сервизи и мизерни магазинчета, които даваха под наем мотопеди и скутери на легионите туристи. Влязох в най-оживения - по-малко вероятно е някой да те запомни, ако си сред тълпа, - избрах най-масовия скутер, „Веспа“, и дадох на капналия от работа служител да запише данните от паспорта и шофьорската ми книжка, после подкарах през начеващата буря.

Спрях на едно място - в магазин за мобилни телефони и дребна електроника. Огледах витрините, посочих какво искам и взех два броя.

Зад ъгъла спрях край кална локва и намазах номерата на скутера с кал, за да не се виждат. Така беше много по-безопасно, отколкото да ги махна - ако ме спре полицай, за да ми направи забележка, ще свия рамене и ще кажа, че не съм обърнал внимание. Предназначението на скутера беше просто - да ми осигури възможност да се измъкна бързо, ако играта загрубее.

Поради тази причина трябваше го оставя зад къщата на Кумали - така че след като се спуснах до старото пристанище, минах зад огромната сграда на „Гюл и Синове“ и после по тясната улица, която водеше към товарните портали отзад. Всичко беше затворено и за късмет нямаше други сгради с изглед към мястото. Подпрях веспата на стойка зад редица контейнери за смет, до тухлената стена, която ограждаше имота на Кумали отзад, и се изправих на седалката.

При първите капки дъжд - вятърът виеше по ламаринения покрив на халетата на Гюл - скочих, улових ръба на оградата и бързо се прехвърлих от другата страна.

Три метра над земята вятърът се усещаше повече и трябваше да се съсредоточа, за да не обръщам внимание на тътена на гръмотевиците и да гледам къде стъпвам, докато крача към гаража на Кумали.

Покатерих се на покрива на гаража и минах наведен по мокрите от дъжда керемиди. Оттам с малък скок можех да стигна до красивата желязна решетка, която предпазваше един прозорец на втория етаж. Не бях във форма, но все пак успях да се покатеря по водосточната тръба до керемидения покрив на къщата.

Клекнах в тъмнината, извадих четири керемиди и се спуснах в таванското помещение. Беше без изолация и необитаемо и с удоволствие забелязах, че Кумали го използва за склад - това означаваше, че има нормален достъп и няма да се налага да си пробивам път през тавана на някоя от стаите ѝ.

Без да намествам керемидите, тръгнах бавно през тавана и оставих очите си да свикнат с тъмнината. До едната стена видях сгъната стълба - там беше изходът. Спуснах капака предпазливо и стълбата се разгъна надолу - търсех издайническото мигане на датчик, но не видях такова нещо. Нямаше алармена инсталация.

Спуснах се безшумно в тихата къща на Кумали.

Замръзнах.

Не бях сам. Долових леко помръдване, приглушен звук, може би стъпка по дървен под - и идваше от стая в предната част на къщата. Спалнята на Кумали, реших.

Възможно ли бе изобщо да не е отишла до Милас? Къде беше синът ѝ, ако е така? Може ли някой друг да беше останал в къщата - детегледачка например? Нямах отговори на тези въпроси, но имах решение - извадих беретата от колана си и се промъкнах тихо до вратата.

Беше открехната, но тъмнината зад нея беше почти пълна. Ако там беше Кумали, щях да загазя, но ако беше друг, имах шанс да се измъкна - вероятността да ме види достатъчно добре в тъмнината, със сърце в гърлото от уплаха, за да ме опише, беше пренебрежимо малка. Просто не трябваше да говоря - гласът ми щеше да сведе кръга на заподозрените до неколцина души.

Блъснах вратата силно, тя се удари на пантите си, и нахълтах - както са ме учили. Шумът и внезапността трябваше да извадят от равновесие и най-опитния професионалист. Плъзнах цевта на пистолета по стаята и най-напред видях очите - зелени - вперени в мен. Притежателят им седеше на леглото.

И си ближеше лапите.

Беше котаракът, който бях видял на кухненския прозорец. По дяволите - трябваше да помня, че има домашен любимец. „Ставаш небрежен“, казах си.

Обърнах се ядосан и слязох по стълбата до дневната. Пердетата бяха пуснати, стаята беше доста тъмна, но все пак видях телевизора в ъгъла и декодера на Скай върху него. Представих си как е седяла на пода, докато синът ѝ е спял горе, и е монтирала записите.

Близостта до решаването на проблема ме наелектризира. Отидох бързо до прозорците, уверих се, че завесите са плътно спуснати, и запалих лампата. Най-лошото, което можеш да направиш, когато си проникнал незаконно в нечия къща, е да размахваш фенерче - светлината се вижда отвън и нищо няма да привлече вниманието на съсед или минувач по-бързо от движещ се вътре лъч. Светлината на лампата е нещо нормално и незабележимо.

В ъгъла на стаята видях разхвърляното бюро на Кумали, покрито с папки и сметки за плащане. На единственото свободно място бяха клавиатурата на компютъра и мониторът. Мръднах мишката и екранът оживя - слава богу, както повечето хора, тя също оставяше компютъра си включен, така че нямаше да се занимавам с пароли и не се налагаше да вземам харддиска. Извадих от джоба си двете флашки, които бях купил от магазина за мобилни телефони. Включих едната в компютъра - другата беше за резервно копие. За щастие познавам Уиндоус достатъчно добре, за да се справя и без да чета на екрана, защото всичко беше на турски.

След като копирах всичките ѝ файлове и мейли на външната памет, се заех да претърся бюрото ѝ. Разделих го на четири части и започнах методично да проверявам всичко, без да бързам. Използвах само камерата на телефона си, за да снимам всичко интересно, но в сърцето си знаех, че си губя времето - нямаше да открия нищо, водещо към зловещ заговор.

Сред купчината сметки, които очакваха да бъдат платени, изрових папка, в която бяха сметките за домашния и мобилния ѝ телефон, и отделих няколко минути, за да ги прегледам. Всички номера, на които се беше обаждала, изглеждаха нормални - нямаше никой от Пакистан, Йемен, Афганистан, Саудитска Арабия или друга зона на ислямски фундаментализъм. Нямаше и телефонни кодове, които да подсказват, че става дума за междинни номера, използвани за връзка с абонати в чужбина. Изглежда, всички бяха турски - нищо особено, - но все пак ги снимах.

И тогава лампата изгасна.

Усетих бодването на страха и инстинктивно посегнах към пистолета. Ослушах се в тъмнината, но не чух нищо, дори котарака. Станах и отидох безшумно до прозореца, защото исках да разбера какво става вън. Дръпнах леко края на завесата и надникнах към улицата - бурята се бе усилила и целият квартал беше потънал в тъмнина. Авария с електрозахранването.

Разбира се, трябваше да си задам въпроса дали само Бодрум е без електричество, или проблемът се разпростира по-широко. За нещастие не го направих.

53.

Принуден да разчитам на фенерчето, се върнах към плота на бюрото, приключих с него и се заех с чекмеджетата. Бяха още по-безплодни.

На парченце хартия - наполовина решена кръстословица, откъсната от лондонски вестник - видях, че в полето някой е написал „риба клоун“. Може би се е опитвал да открие дума. Може би не. Беше надраскано набързо, с драскулки, и не можех да преценя дали е почеркът на Кумали, или не, така че снимах и това.

След няколко минути, както преглеждах стар бележник, намерих написан на ръка списък с морски същества - на английски, - сред които беше същата риба. Отново не ми говореше нищо - може би е опитвала да научи сина си на нещо - и продължих нататък.

Благодарение на спрелия ток не се колебаех да използвам фенерчето - в момента всички в Бодрум си светеха с подобни неща - и плъзнах лъча по стаята, за да открия двойни стени или неравни дъски на пода. Търсех скрит сейф. Нямаше нищо такова, така че извадих флашката от компютъра - за щастие файловете се бяха записали преди да спре токът, - качих се по стълбите и отидох на следващото най-вероятно да даде резултати място - спалнята ѝ.

Канех се да започна с масичката, когато лъчът от фенерчето попадна върху висок шкаф с чекмеджета за папки в гардеробната. Опитах едно и, странно, шкафът се оказа заключен.

Отворих портфейла си и извадих комплект шперцове. Ключалката беше толкова проста, че я превъртях за по-малко от минута - въпреки че бяха минали години, откакто се научих как да го правя. Първото чекмедже беше пълно с полицейски папки по различни разследвания - включително няколко, посветени на смъртта на Додж. Зад тях обаче, в празно пространство, открих причината Кумали да заключва шкафа. Не искаше синът ѝ да намери пистолета „Валтер Р99“, който беше там.

В това, че е там, нямаше нищо ненормално - много полицаи държат резервно оръжие в домовете си, - но все пак намерих серийния номер на цевта и го записах на телефона си, за да го проверя по-кьсно. Кой би могъл да каже? Някога някъде може да е бил използван или регистриран на нечие име и това да се окаже важна улика.

Следващото чекмедже беше почти празно - само сметки, отбелязани като платени, и папка, в която имаше документи от регионалната болница. Макар че повечето бяха на турски, имената на лекарствата ми бяха познати и знаех за какво се прилагат. Погледнах първия лист на папката, видях името на пациента и датата и разбрах, че няколко седмици преди това синът на Кумали е бил приет в болница с менингококов менингит.

Инфекцията е много опасна - особено за деца - и е ужасно трудно да се диагностицира достатъчно бързо. Много лекари, дори и от спешните отделения, често бъркат симптомите с грип, а когато открият грешката си, се оказва твърде късно. Кумали, изглежда, беше извадила късмет да попадне на лекар с достатъчен опит - и решимост, - за да не чака резултатите от патологията, а веднага да приложи големи дози антибиотици венозно, с което несъмнено бе спасил живота на детето.

Продължих да разглеждам папката и се радвах заради случилото се - поне малкият се бе отървал. Стигнах до последната страница и видях подписа на Лейла Кумали върху сметката. Понечих да прибера папката, обаче се поколебах. Може би беше защото осъзнах, че никога дотогава не бях виждал името ѝ написано, обаче нещо ми мина през ум - всъщност не знаех фамилното ѝ име. Не със сигурност.

Практиката в Турция е разведените жени да връщат моминското си име, но си спомних, че някога бях чел - съдът може да нареди изключение. Ами ако например, колкото и малко вероятно да беше, Кумали е името ѝ по мъж? Това би означавало, че в предишния ѝ живот, в предишното ѝ име, може да се крият важни улики.

Сред документите, които прегледах, не видях акт за раждане, брачно свидетелство, паспорт - нищо, което да показва какво е било рожденото ѝ име. Не беше изключено да пази тези документи на сигурно място - сейф в кабинета ѝ в управлението например, - но нямаше как да съм сигурен и затършувах по-бързо из чекмеджетата на шкафа, за да проверя дали няма някаква следа там.

Завесите зад мен бяха плътно спуснати, а вятърът поглъщаше всички други звуци, така че нямах представа, че по улицата е дошла кола и е спряла на алеята зад къщата.

54.

Едва по-късно научих, че аварията е оставила без електричество много по-голям район от Бодрум. Милас например - което означаваше, че вечерното представление на цирка е отменено, билетите са презаверени за следващата седмица и публиката се е разотишла часове по-рано от предвиденото.

Предполагам, че малкият е заспал на задната седалка, така че Кумали е спряла извън гаража, възможно най-близо до задната врата на къщата. Взела го е на ръце, блъснала е вратата на фиата, за да я затвори, и го е понесла по бетонната площадка.

Мушнала ключа в ключалката, отворила задната врата и силният полъх откъм къщата - тласканото от бурята течение през разместените керемиди на покрива - вероятно веднага ѝ е показал, че нещо не е както трябва. Дори да е имала някакво съмнение, звукът на стъпките ми на горния етаж го е разсеяло веднага.

Обърнала се е със сина си на ръце, върнала се е до колата и се е обадила на спешния номер за помощ. Не се съмнявам, че има някакъв поверителен код - всички полицейски сили имат, - който показва, че полицай е изпаднал в беда и се нуждае от спешна помощ. Няма друго обяснение за бързината и силата на реакцията.

Странно, но тъкмо тази бързина ми даде шанс - не кой знае какъв, но все пак шанс. В някои ситуации вземаш каквото ти се дава и не се оплакваш.

Първата полицейска кола пристигна по улицата почти веднага - без сирени или сигнални светлини, с надеждата да изненадат нарушителя, - обаче спря край бордюра прекалено рязко. Звукът от изхвърлените камъчета, почти удавен от вятъра, беше първият знак, който долових, че нещо се е объркало страховито.

Агент, който не е навъртял толкова километри, колкото мен, би могъл да отиде до прозореца и да надникне, но аз замръзнах на място и се ослушах. Чух да се отварят врати на кола, но не и да се затварят, което ясно ми показа, че пасажерите ѝ не искат да бъдат чути и искат да хванат мен.

Макар и сигурен, че ченгетата са вън, продължих да ровя из шкафа, защото не исках да пропусна единствената възможност, която щях да получа, да намеря документ, какъвто и да е, който да ми даде рожденото име на Кумали. Реших, че посетителите очакват подкрепление, което означаваше само едно - не биха влезли в къщата малко на брой, така че да мога да се справя. Реших да остана, докато пристигне следващата кола, и да се чупя след това.

Продължих да търся с наострен слух, опитвах да се абстрахирам от виенето на вятъра. По-малко от минута след това чух да спира още една кола. Или две. Въпреки плана си - наречете ме глупак, ако искате - продължих да упорствам. В най-долното чекмедже, под купчина стари правни списания, открих кожена книга от онези, които сте виждали всички - сватбен албум.

Не беше това. на което се надявах, но при дадените обстоятелства това беше най-добрият ми шанс - просто се надявах турските фотографи да са с нюх към бизнеса като американските си колеги. Отворих албума на произволна страница, измъкнах една от снимките, върнах го на мястото му, уверен, че никой няма да забележи липсата на тази стара снимка.

Мушнах снимката под ризата си, разпръснах част от съдържанието на чекмеджетата по пода и обърнах две от чекмеджетата на бюрото, за да изглежда като аматьорски опит за грабеж. Взех пистолета, който намерих в шкафа, и го заредих. Поне в това отношение късметът беше на моя страна. Нямаше начин да използвам моя пистолет, защото веднага щеше да доведе до мен - след най-елементарен балистичен тест, - докато валтерът нямаше никаква връзка с моята персона. Тръгнах към вратата на спалнята, готов да използвам оръжието.

Лампите в къщата се запалиха - електрозахранването беше възстановено. Може би в края на краищата късметът не беше чак толкова на моя страна. Свърнах вдясно и тръгнах към стълбата към тавана.

Чух стъпки нагоре по стълбите и разбрах, че ченгетата ще са при мен след няколко мига.

Докато се катерех към тавана, чух как ключът се превърта в ключалката.

Изпълзях на тавана точно когато пътната врата се отвори рязко и мъжки глас изкрещя нещо на турски. Вероятно предупреждаваше този, който е вътре, да остави всякакви оръжия и да се покаже с вдигнати ръце.

Вдигнах стълбата, отидох до извадените керемиди и се измъкнах през дупката на покрива. Скрит в сянката, пропълзях напред и се огледах. Колата на Кумали беше в алеята и ясно се виждаше, че тя седи вътре и държи сина си, докато нейните колеги оглеждат гаража и задния двор. Къщата беше обградена.

Имаше само един изход - спринт по керемидите, летящ скок над петметровата алея и кацане на покрива на съседния склад, на Гюл. Нищо работа.

Да бе! Не бях прескачал дължина, наближаваща пет метра, от дните на обучението ми, а и тогава бях по-скоро за тиквен, а не за златен медал.

55.

Останах скрит в тъмното и опитвах да измисля по-добър план, когато чух долу да се отваря врата и миг след това - трясък на зашеметяваща граната. Турските ченгета не си играеха. Реших, че щом са влезли в спалнята на Кумали, всеки момент ще насочат вниманието си към тавана.

Налагаше се да проявя повече инициативност. Станах, приклекнах и изтичах бързо до края на стряхата. Между два удара на сърцето краката ми се отделиха от керемидите и останах във въздуха, напрегнах волята си да летя напред, изпънах ръце и гърди в опит да се уловя за улука на съседния склад. Пропадах надолу и в един кошмарен миг си помислих, че нямам шанс, но тогава лявата ми ръка докосна метал и се изплъзна, обаче дясната успя да улови ламарината и да се задържи. Залюлях се като лош акробат на трапец, после се хванах и с лявата ръка и изпълзях на покрива на склада...

За нещастие нощта не беше достатъчно тъмна.

Чух викове, рязко чаткане на изстрел и разбрах, че поне едно от ченгетата до гаража ме е видяло. Куршумът мина далече от мен и бях убеден, че никой не може да ме е познал в тъмнината. Проблемът щеше да е слизането ми от покрива.

Вече чувах да се крещят заповеди и шум на полицейски радиостанции. Не ми беше нужен превод, за да разбера за какво става дума - щяха да обкръжат склада. Имах един шанс - да открия стълбата за поддръжката, да се спусна от покрива в сградата и да стигна до товарните портали отзад. Там, вън, беше веспата.

Чакаше ме надпревара, а започвах зле - едно от ченгетата се бе обадило за хеликоптер.

Пилотът беше запалил прожектора и сега сочещият пръст светлина приближаваше бързо. Спринтирах по железобетонния покрив и се изкачих по стълба дори още по-високо, на издигната част от покрива. Стремях се към две охладителни кули, защото реших, че господин Гюл и синовете му биха искали водната инсталация да бъде обслужвана редовно. Не останах разочарован. Заключената врата до тях вероятно беше в горния край на стълба. Насочих валтера към ключалката и я пръснах.

Отворих вратата с ритник и наполовина скочих, наполовина изтичах по горната част на стълбата. В мрака видях, че е цех за ремонт на яхти - огромно причудливо място. Между извисяващите се стени имаше сухи докове и няколко луксозни яхти висяха на стоманени куки. Тези куки се движеха по релси на тавана и се управляваха от кабели с малки табла с бутони, така че яхтите преминаваха от една част на халето към друга, без кранистът да слиза на земята. Страхотно съоръжение.

Висящите лодки скърцаха и пъшкаха от поривите на вятъра. Тръгнах нагоре по стълбата. Четири висящи лампи - от големите, с инертен газ - оживяха с пукане.

Да дам възможност на ченгетата да ме видят беше равносилно на притискане в ъгъла и залавяне, така че застанах на коляно и се прицелих. За разлика от дългия скок, на стрелбището винаги съм бил добър. Пуснах бързо четири куршума и лампите изгаснаха една по една сред облаци газ и пръснати стъкла.

В тъмнината чух гласове да ругаят на турски, да пристигат още мъже, да се вдигат ролетни врати. Знаех, че много скоро тук ще има достатъчно хора, за да претърсят халето във верига и да ме хванат натясно. Изтичах нагоре по стълбите, покатерих се на стоманения портал на един кран, малко под релсите на тавана, и хукнах към кабината за управление. Виждах полицаите долу и се надявах никой да не вдигне очи нагоре, за да види силуета ми, очертан върху стените.

Стигнах кабината и благодарих на бог, в чието съществуване дори не бях сигурен - на зарядни вилки, монтирани на стената, висяха шест еднакви ръчни пулта за управление. Грабнах първия, включих го, видях как оживяват зелен дисплей и клавиатура. Проснах се на пода, за да се скрия, и без да имам реална представа какво правя, повече по интуиция, отколкото поради нещо друго, насочих устройството към тъмнината и раздвижих джойстика на него.

Моторизираните куки, които държаха една от големите яхти, трепнаха и се задвижиха. Четирима полицаи долу - с униформи с много ширити - вдигнаха очи и видяха как бялата яхта набира скорост над главите им. Най-старшият, червендалест и с наднормено тегло, така че копчетата на корема му бяха изпънати - вероятно шефът на полицията на Бодрум - или се досети, или бе видял сиянието на дистанционното в ръката ми, но посочи кабината и започна да крещи заповеди на хората си.

Ченгетата се спуснаха към стълбите на стените и започнаха да се катерят към мен. Бяха предимно млади, подвикваха си и осъзнах, че настъпва ваканционна атмосфера - разбираха, че сам човек няма шанс срещу толкова много, и бяха сигурни, че ще накарат престъпника да плати за проникването в имота на техния човек. Имах усещането, че „злополучно“ падане няма да е немислимо.

Започнах трескаво да експериментирам с дистанционното - край всяка от лодките висеше четирицифрен номер и установих, че ако го въведа с клавиатурата, мога да движа съответната лодка напред и назад, вляво и вдясно. В халето прииждаха още полицаи, за да помагат за залавянето ми, а аз лежах в полумрака и опитвах да раздвижа възможно повече лодки, за да предизвикам максимално объркване преди момента, в който трябваше да бягам.

Единственото, за което не бях сигурен, беше един жълт бутон най-долу - имах своите подозрения, но не ми се искаше да пробвам. Вместо това ускорих първата яхта, насочих я към един дванайсетметров катер и се залепих за пода.

Един от полицаите, които се катереха по стената, видя какво ще стане и извика предупредително. Всички долу се разтичаха бързо - да си под две лодки, които ще се сблъскат, не е препоръчително.

В момента на удара се разхвърчаха парчета. Катерът се откачи от куките и се стовари на пода от петнайсет метра височина, при което стана на трески.

В последвалия хаос и страх скочих на крака. Дванайсетметрова скоростна моторница с два турбодвигателя - мечтата на всеки контрабандист - се приближаваше към мен. Когато дойде съвсем наблизо, скочих, сграбчих никелирания парапет на борда и се прехвърлих вътре.

56.

Фактът, че бях скрит в движеща се лодка, означаваше, че ситуацията ми се е подобрила - обаче е вярно и че десния борд на „Титаник" първоначално е издържал малко по-дълго от левия. Намирах се в хале с няколко десетки турски полицаи, готови да ми видят сметката.

Претърколих се на палубата и още веднъж успях да преценя времето прецизно - в противоположната посока покрай мен се движеше красиво реставрирана яхта от шейсетте години. Отскочих от моторницата и се прехвърлих на задната ѝ палуба. Проснах се на нея - беше от тиково дърво - и се понесох към товарните портали.

Някъде отзад чух оглушителен трясък - вероятно беше нов сблъсък, но нямаше време да се обръщам, за да видя. В този момент вдясно от мен от мрака изникна катамаран, който също бях задвижил.

Стоманеният му нос, подсилен, за да издържа презокеански пътешествия, би срязал моята яхта на две и аз нямаше какво да направя, освен да се държа здраво - ако скочех, щях да свърша като купчина изпочупени кости на петнайсет метра отдолу. Стегнах се в очакване на сблъсъка, но в последния момент се оказа, че се движа по-бързо и ще избегна удара - катамаранът мина зад яхтата и само одраска боята от корпуса.

Изведнъж блесна ярка светлина и когато погледнах надолу, видях, че ченгетата са вкарали мощни прожектори на стойки. Първата ми реакция беше да ги изгася с пистолета, но веднага размислих - така щях да издам къде съм. Предпочетох да се прикрия и да наблюдавам как ги насочват към тавана и оглеждат движещите се лодки.

Моята ме приближаваше до товарните портали с всяка секунда, но ченгетата с прожекторите долу действаха методично, осветяваха метър след метър и много скоро щяха да ме открият. Плъзнах се от едната страна, увиснах на борда и огледах дали долу има ченгета. В първия момент ми се стори, че няма, но после видях, че в хаоса и бъркотията съм се заблудил - ченге с костюм и вратовръзка влачеше кабели за нови прожектори.

Увиснал отстрани на лодката, буквално на върховете на пръстите си, чаках... чаках... и се пуснах. Паднах няколко метра надолу и едва не си извадих ръцете от ставите, когато се хванах за хоризонтална тръба, през която се подаваше вода на противопожарната инсталация. Нямах време да викам от болка - минах на ръце по тръбата, докато не стигнах над покрива на малък вътрешен склад за материали, където можех да се пусна. Оттам пропълзях до страничната стена и докато десетина ченгета се катереха към тавана, за да ме намерят, се спуснах долу, на пода на халето.

Без да пускам дистанционното, видях, че ченгетата продължават да се взират в гредите на тавана, и хукнах към портала, на десетина метра от мен. Ченгетата бяха оставили ролетните врати отворени и знаех, че веспата е само на двайсет метра оттам, в тъмнината, зад контейнерите за смет.

Тичах с всички сили... и нещо се раздвижи вляво. Обърнах се, вдигнах пистолета, но се оказа бездомно куче.

Но не в кучето беше проблемът - проблемът беше гласът, който изведнъж изрева зад гърба ми. Изрева на турски, но в някои ситуации всички езици са еднакви.

„Пусни пистолета и вдигни ръце“ - каза, в повече или по-малко точен превод.

Вероятно типът беше въоръжен и ме държеше под прицел от - ако се съдеше по гласа - около десет метра. Браво, турско ченге - твърде далече, за да ти скоча, твърде близо, за да не ме улучиш. Пуснах валтера, но задържах дистанционното.

Ченгето каза нещо и от тона реших, че ми нарежда да се обърна. Завъртях се бавно и застанах с лице към него. Беше ченгето с костюма и вратовръзката. Беше приклекнал в тъмнината, където свързваше кабелите на новите прожектори. И беше насочил злокобен глок към гърдите ми. Но не това ме изненада най-много. Най-много ме изненада кой е - оказа се Смукача.

Видя лицето ми и се изненада повече и от мен.

- Seni! - каза и повтори на английски: - Ти!

Когато осъзна пълните последствия на лайната, в които бях затънал, присви устни и се усмихна доволно. Вече споменах, че съм си създал вечен враг, и се оказах прав - за него това беше отмъщение с чуден завършек.

Зад него видях, че скоростната моторница е стигнала до края и вече се връща. Смукача, все още във възторг, изрева към тъмнината зад гърба си. Слава богу, не чух да споменава името ми и реших, че го пази за финала, като голямата изненада. Моторницата отгоре приближаваше, приближаваше...

Чух тропот на бягащи крака, все по-близо. Моторницата стигна точно над Смукача и имах около секунда да се задействам преди цялата ми мисия да отиде в небитието. Натиснах жълтия бутон.

Смукача чу дрънченето на веригите и погледна нагоре - куките, които държаха голямата лодка, я освободиха. Той беше твърде стъписан дори да извика - вместо това се опита да побегне. Не беше спортен тип обаче, а костюмът му беше твърде впит, за да му позволи нещо повече от малка крачка встрани.

Задната част, която беше по-тежка заради двигателите, падна първа. Удари го по черепа и го наби в гръдния му кош, разкъса врата му и го уби още преди да се е размазал на пода.

Докато трупът му се срутваше на бетона, аз вече се бях прикрил зад един подвижен кран. Моторницата удари пода и се пръсна на парчета метал и фибростъкло. Макар че стоманата на крана ме предпази от повечето отломки, все пак усетих пареща болка в левия си глезен.

Не ѝ обърнах внимание. Хукнах към неясните очертания на вратата, които виждах през облака прахоляк. Чух крясъците на полицаите, които се предупреждаваха взаимно да се пазят, защото може да започнат да падат още лодки.

Изхвърчах през отворената врата и потънах в нощта. Изтичах до контейнерите, видях веспата и се зарадвах, че бях проявих предвидливостта да оставя ключа в стартера. Ръцете ми трепереха така, че може би щяха да са ми нужни пет минути, докато го намеря.

Моторът заработи, избръмчах иззад контейнерите за смет, после по тъмната уличка и потънах в нощта преди първите ченгета да излязат от халето.

Единствената ми грижа беше хеликоптерът, но не го виждах и чувах. Реших, че са го отпратили, защото са решили, че са ме хванали в капан. Така или иначе, когато излязох на по-оживените улици, намалих скоростта до разумното и без повече премеждия вкарах веспата в гаража, запазен за стария мерцедес на мениджъра.

Дори не забелязах, че съм ранен.

57.

Мениджърът обаче забеляза. Беше сам във фоайето и седеше в единия край на рецепцията. Както обикновено - с протегната ръка и с усмивка - стана да ме посрещне.

- А, господин Броуди Дейвид Уилсън! Надявам се починал с вечеря от добро качество!

Преди да успея да отговоря, видях, че изражението му се променя - от любезно стана стреснато.

- Имаш рана сериозна - каза той и посочи безупречно чистия под, по който личеше следа от кръв - там, където бях минал.

Погледнах разкъсания си крачол. Кръвта се стичаше по подметката на маратонката ми и беше изцапала фоайето.

- По дяволите! - изругах. - Прекосих улицата близо до бензиностанцията на „Бритиш Петролиъм“. Прескочих мантинелата... а трябваше да стъпя отгоре. Одрал съм се.

Обяснението не беше кой знае какво, но беше най-доброто, което успях да измисля за толкова кратко време, а и мениджърът като че ли го прие безкритично.

- Да, знам къде е - каза той. - Трафик там луд. Виж... дай помогна.

Отклоних предложението му и се качих в стаята си, като стъпвах внимателно, за да не оставям още кървави следи по пода. След като влязох и заключих вратата, свалих панталона си и измъкнах от глезена си ръбесто парче метал. Раната започна да кърви като планински поток, обаче вече бях нарязал една тениска на ивици и я превързах за секунди.

Едва тогава разкопчах ризата си и насочих вниманието си към снимката, която бях отмъкнал от сватбения албум. На нея видях Кумали и тогавашния ѝ съпруг - ръка за ръка, усмихнати - да излизат от сватбеното тържество, за да се отправят на сватбено пътешествие. Беше хубав младеж, още ненавършил трийсет, но в него имаше нещо - кройката на ленените му панталони, авиаторските очила, увиснали в ръката му, - което ме караше да мисля, че е играч. Не можех да си го представя като закостенял фанатик от някоя джамия и пак, като се вгледах в лицето на Кумали, видях същото онова нещо, което не можех да проумея.

Обърнах снимката и се уверих, че турските фотографи не се различават от колегите си по света - на гърба видях името на фотографа, сериен номер и телефонен номер, по който могат да се поръчват копия.

Беше твърде късно да му звъня, така че отворих лаптопа си, за да проверя имам ли съобщения. Изненадах се, че няма нищо от Брадли относно миналото на Кумали, и тъкмо ругаех Шепота и хората му от ЦРУ, когато видях писмо от „Апъл“, с което ме информираха колко пари са ми взели за последната музика, която съм свалил.

Отворих iTunes и открих, че съм горд собственик на „Най-големите хитове на Турция“ - компилация от песните, кандидатствали за последното издание на песенния конкурс Евровизия. Леле!

Наложи се да издържа две парчета и част от третото, преди да открия няколко текстови документа, кодирани в него. Макар и да не беше казано изрично, експертите бяха успели да хакнат архива на турската полиция и да открият служебното досие на Кумали.

В доклада им пишеше, че е учила две години право, отказала се е и е кандидатствала в полицейската академия, където учила четири години и защитила степен. Завършила сред групата на най-успешните, после се заела с криминалистика и след служба в Анкара и Истанбул фактът, че знае английски, я изпратил на място, където има много туристи и уменията ѝ биха били от най-голяма полза - Бодрум.

Бяха открили още доста неща, предимно препоръки и повишения - тя наистина бе добър полицай, личеше си по всичко, - но всичко това беше стандартно кариерно развитие и от времето ѝ в Академията и в турската полиция ставаше ясно, че винаги е била известна като Кумали и нищо друго.

Експертите от Лангли също се бяха запитали дали това е истинското ѝ име и бяха опитали да открият някаква електронна задна врата за достъп до брачни свидетелства, актове за раждане и заявления за издаване на паспорт, но не бяха успели. Изненадващо, турските граждански архиви не можели да бъдат хакнати. Причината не била, че правителството е въвело - като Пентагона - някаква сложна система за кибер сигурност. Отговорът бил много по-прост - никой от тези архиви не бил цифровизиран. Те съществували единствено на хартия - вероятно в папки, завързани с канап и струпани в някой огромен склад. Според ЦРУ единственият начин да се добереш до нещо, което е по-старо от пет години, бил като подадеш писмена молба - процедура, която можела да отнеме повече от месец.

Вперих поглед в доклада, обзет от безсилие - толкова често проучванията на Управлението се оказваха само връх, без останалото от айсберга! Беше ясно, че рано или късно ще решат проблема с името ѝ, обаче - както казват адвокатите - времето е от съществена важност. Ядосах се и отидох да си легна.

Благодарение на Лангли цялото изследване сега зависеше от някакъв фотограф в Истанбул, за когото не бях чувал и който спокойно можеше да се е пенсионирал или да е умрял.

58.

Не беше нито едното от двете, макар че по звука на кашлицата му и щракането на запалката, която поддържаше димяща безкрайна поредица цигари, като че ли смъртта беше по-близо, отколкото му се искаше...

Събудих се преди разсъмване, завлякох ранения си крак до лаптопа, включих флашката и се заех с файловете на Кумали. Работата щеше да е бавна и мъчителна, само че повечето документи бяха на турски и нямах друг избор, освен да се откажа от тях. Все пак дори и така човек добива представа за нещата и не мога да твърдя, че сред писмата и работните ѝ документи открих нещо, което да предизвика подозренията ми - грешката, която повечето хора правят, когато искат да попречат на някого да види материалите им, е да ги шифроват, което означава, че човек като мен ще знае точно къде да търси.

Както подозирах още откакто бях в дневната ѝ, нищо не беше шифровано, а ако тя беше достатъчно умна, че да скрие инкриминиращи документи пред очите на всички, аз, изглежда, не бях, защото не успях да ги забележа. Нямаше и нищо на арабски, макар че имахме сериозни причини да вярваме, че знае арабски.

След като от файловете не излезе нищо, се заех с електронната поща. За моя радост много от писмата бяха на английски и установих, че Кумали има широк кръг приятели и познати, много от които също бяха майки на деца със синдрома на Даун. Сред стотиците писма открих само две, които ме накараха да се вгледам внимателно - и двете бяха от палестинска благотворителна организация, свързана с Бригадата на мъчениците от Ал Акса - групировка, която често организира самоубийствени атентати срещу израелци. Имейлите потвърждаваха получаване на помощи за дом за сираци в Ивицата Газа и първата ми реакция беше: ако Кумали наистина иска да помага на деца, защо не прави дарения за УНИЦЕФ? От друга страна, благотворителността е един от петте стълба на исляма, така че ако е престъпление да се правят дарения на организации, свързани с радикални групи, вероятно щяхме да обвиняваме целия мюсюлмански свят.

Отбелязах двата имейла с червено флагче, после пуснах флашката в плик и го адресирах до Брадли в Ню Йорк. Веднага щом офисът на ФедЕкс отвореше, щях да го изпратя на Брадли, за да го предаде на Шепота за допълнителен анализ. Погледнах часовника - беше седем сутринта и макар че беше рано, исках да разбера дали фотографът е жив, или не.

Набрах номера, изчаках няколко минути, както ми се стори, и бях готов да се откажа и да позвъня по-късно, когато чух раздразнен глас, който поздрави на турски. Извиних се на английски, като говорех бавно, с надеждата да ме разбере.

- Може ли говори малко по-бързо? Иначе заспя пак - каза той като човек, който е слушал доста чужденци да говорят на английски.

Доволен, че поне мога да комуникирам с него, го попитах дали е фотограф и когато потвърди, обясних, че искам да направя специален подарък за годишнината от сватбата на двама приятели. Искам да направя фотоколаж от големия ден и затова са ми нужни копия от някои снимки.

- Имате ли сериен номер? - попита той, вече доста по-учтиво, след като разбра, че ще спечели пари.

- Разбира се - отговорих и прочетох номера от гърба на откраднатата снимка.

Каза ми да почакам, докато провери файловете си, и след малко ме увери, че няма проблем и че снимките са на екрана пред него.

- За да не стане грешка - казах му, - може ли да ми дадете имената на жениха и младоженката?

- No problemo. Той е Али Реза Кумали... - Започна да ми дава адрес, но не ме интересуваше - беше ясно, че полицайката не си е върнала моминското име.

- А нейното име? - попитах, като се постарах да говоря спокойно. - Имате ли го?

- Разбира се - отговори той. - Лейла ал Насури. Това ли са хората?

- Да, това са, благодаря. - И добавих: - Как точно се пише моминското ѝ име?

Той ми каза, благодарих му за помощта, казах му, че ще му се обадя веднага щом имам пълен списък със снимките, които искам да поръчам, и затворих. Името Ал Насури не беше турско - беше от Йемен, Саудитска Арабия или някоя от държавите в Залива. Независимо откъде беше, беше арабско. Арабин беше и човекът от Хиндукуш.

Грабнах паспорта си, излязох от стаята и забързах към асансьора.

59.

Вратата се отвори и макар да беше едва седем и двайсет сутринта, във фоайето имаше нещо като празненство. Мениджърът, рецепционистът, пиколото и още няколко души от персонала на хотела, заедно с няколко от дърводелците, приятели на мениджъра, които ми бяха помогнали с огледалата, се бяха събрали пред рецепцията.

Разговорът беше много оживен, раздаваха кафе и сладки. Въпреки ранния час имаше и бутилка ракъ, така че се зачудих да не би някой да е спечелил от лотарията или нещо такова.

Мениджърът ми се усмихна още по-широко от обикновено и размаха сутрешния брой на местния вестник.

- Имаме новина на голяма радост - каза ми. — Помниш Смукача, човек с голяма корупция, лош за всеки гражданин добър?

- Да, помня го. Защо?

- Умрял.

- Умрял? - отвърнах с престорена изненада и взех вестника. Погледнах снимката на халето, осеяно с полицаи. - Как така?

- Сплескан - обясни той. - Като палачинка в тиган. Някакъв луд влязъл в къща на ченге жена - добави.

- Влязъл в къщата на ченге? Да. Наистина е луд.

- Сигурно е грък - каза той абсолютно сериозно.

- Кога е станало? - попитах. Исках да се държа нормално, да поддържам разговора. Останалите стояха около рецепцията, а с мениджъра бяхме в свой собствен свят.

- Вечер снощи, докато ти почивал с вечеря с хубаво качество. Малко преди върнал с твой кървав...

Млъкна, сякаш нещо му бе минало през ума и му се искаше да върне думите, но нямаше как.

- Казват убиец избягал от място с лодки със следа от кръв - каза той, млъкна и ме погледна.

Погледите ни се срещнаха - нямаше съмнение, че е наясно кой е убиецът. Можех да отрека, но не мисля, че щеше да е убедително, или евентуално можех да изрека някаква мрачна закана, но бях сигурен, че той няма да се поддаде на заплахи. Не ми харесваше, но се налагаше да се доверя на интуицията си и да заложа на него и приятелството му.

- Не, не - казах накрая. - Ти в голяма грешка. Моята почивка с хубава вечеря не била минала вечер. Била по-минала вечер.

Погледна ме объркано, готов да спори, защото помисли, че съм се объркал, но аз продължих да говоря, за да не му дам възможност да продължава да греши.

- Снощи аз и ти бяхме тук, във фоайето - казах. - Не помниш ли? Беше спокойно, нямаше никой друг тук.

Изведнъж очите му заискриха - беше загрял.

- Ами да - каза. - Ама разбира се, така било - вечеря била нощ предишна.

- Точно така. Снощи вечер аз и ги говорихме, ти ми обясняваше за гърците. Беше дълъг разговор.

- Да, да. От най-дълги. Проклетите гърци - много трудно с тях.

- Да. Ти ми разказа много неща. Минаваше десет, когато отидох да си лягам.

- По-късно даже. Единайсет е час в моя памет - каза той с голям ентусиазъм.

- Да, единайсет - съгласих се.

Погледнах го пак в очите и разбрах, че интуицията ми за него не ме е подвела. Тайната ми беше спасена.

Той посочи паспорта в ръцете ми и гласът му помръкна.

- Заминаваш да не се върнеш?

- Не, не - отговорих. - Ако някой пита, отишъл съм в България.

После обясних, че трябва да открия важен свидетел.

Казах довиждане и тръгнах към изхода и колата си. Отворих багажника, извадих гумените кори и се добрах до калника на дясното колело. Свалих предавателя за проследяване - държаха го магнитни лентички - и го закачих ниско на знака за паркинга.

Ако имах късмет, никой пешеходец нямаше да го види, а който от турското разузнаване ме следеше, щеше да мисли, че колата ми все още е пред хотела.

Седнах зад волана и подкарах към границата.

60.

Цял ден блъсках фиата по безкрайни пътища - спирах само за гориво. Следобеда минах покрай далечните минарета на Истанбул, а привечер стигнах до границата с България.

Бедното ъгълче на света, където се срещат Турция, Гърция и България, е сред най-оживените кръстопътища в Европа, така че след като излязох от Турция и попаднах в нещо като ничия земя между границите, се оказах заобиколен от големи камиони, които пълзяха към българските гранични и митнически власти.

След около четирийсет минути и стотина метра напредък попитах един шофьор на камион от Дания, спрял край пътя, колко време според него ще отнеме преминаването на границата.

- Около осем часа - отговори той. - Зависи колко нелегални емигранти ще хванат и обработят.

България някак успя да влезе в Европейския съюз и границата ѝ бързо се превърна в едно от най-уязвимите места, защото привлича като магнит всеки, който иска да влезе в Европа нелегално и да се добере до по-богати пасбища като Германия или Франция. Ако се съдеше по камионите и физиономиите наоколо, нямаше недостиг на опитващи и трафиканти на хора.

Замислих се дали да не отида най-отпред и да покажа значката си, но отхвърлих тази мисъл - винаги има шанс да попаднеш на някой дебелоглавец, готов с радост да покаже на ФБР кой командва тук. Вместо това, след някои кратки приготовления, излязох на банкета на шосето и подкарах покрай безкрайната опашка.

Минах под две метални конструкции с камери и реших, че граничната полиция ще ме пресрещне много скоро.

След две минути в мрака се очерта силует на кола със святкаща полицейска лампа, която приближаваше бързо срещу мен. Спря на десетина метра, като ми препречи пътя, и човекът до шофьора - явно по-старшият - слезе и тръгна насреща. Беше на моите години, твърде пълен, а униформата му изглеждаше така, сякаш в нея е спал по-дебел от него. Личеше си, че е готов да започне да ми крещи да се върна в края на опашката.

Знаех десетина български думи от едно посещение преди години и за щастие сред тях беше „извинявам се“. Излязох бързо, преди да е започнал, и видях, че фразата най-малкото свали малко от отровата, изписала се на ръмжащото му лице. По очите не можех да съдя, защото въпреки че беше тъмно, носеше тъмни очила.

Продължих да говоря, като минах на английски, и от време на време подхвърлях извинението. Казах му, че съм бил в хубавата му страна и преди и съм бил трогнат от дружелюбието на хората. Че се надявам и сега да е така, особено след като имам нужда от помощ - закъснявам, а непременно трябва да взема полет от София, столицата.

Той изсумтя и ме погледна, сякаш се канеше да ми каже, че не му пука - дружелюбни хора, както казах, - но видя, че му подавам паспорта си. Изгледа ме особено. Издържах погледа му и той взе паспорта. Отвори го и видя петстотин лева, които бях сложил вътре - около триста щатски долара, което е около месечна заплата в България.

Бях стигнал до най-опасната част на всяка подобна сделка - подкупването на служител е престъпление във всяка юрисдикция и на този етап човекът в униформа може наистина да те одруса, ако реши. Петстотин, за да отидеш най-отпред на опашката? А какво ще кажеш за двайсет хиляди, плюс часовника и фотоапарата, за да не те обвиня в предлагане на подкуп?

Той поиска шофьорската ми книжка и паспорта ми и се върна при служебната кола. Шофьорите, които бях изпреварил, пъплеха покрай мен, надуваха клаксони и показваха вдигнати палци на двамата служители за чудесната работа. Не се ядосвах - на тяхно място сигурно и аз бих се чувствал така.

Служителят се върна и ми каза да отворя моята врата. Реших, че става напечено, и започнах да се готвя психически: щях да посегна към значката от ФБР, но той се качи в колата, изправен до мен, и се улови за отворената врата.

- Карай - каза ми. - И натискай клаксона.

Направих каквото ми каза, а той даде знак на един голям камион да спре, за да ни направи път.

- Мини между тях - нареди той и под акомпанимента на тежко пъшкане на въздушни спирачки се промуших в средната лента, на която на няколко езици беше изписано, че е само за служебно ползване.

- По-бързо - нареди служителят.

Нямах нужда от допълнително окуражаване и настъпих педала.

Така минахме няколкото километра опашка от камиони и автобуси - той висеше на вратата, служебната кола ни следваше със запалени сигнални светлини, - докато стигнахме редица остъклени будки, над които имаше различни гербове и огромно българско знаме.

Мъжът, който висеше на вратата ми, взе паспорта ми и влезе в една от будките. Взе печат от колегата си и подпечата паспорта ми. Върна се, подаде ми го и - стори ми се, че се кани да ме осведоми, че и колегата му има нужда от дарение - настъпих педала преди да е успял да отвори уста.

Карах бързо, фаровете пронизваха тъмнината. Разкриваха безкрайни гори и - като че ли животът в новия Европейски съюз не е достатъчно сюрреалистичен - жени с миниатюрни полички, застанали край пътя в средата на нищото. По основните пътища на камионите в другите страни има билбордове. В Източна Европа има проститутки и те никъде не са повече, отколкото в България.

Минах покрай стотици, предимно циганки - почти деца по бельо и дрехи от имитация на кожа, чийто живот се върти около кабините на камионите или задните седалки на колите. При бременност услугите им се продават по-скъпо и не е нужно да си гений, за да видиш, че отглеждането на сираци е единствената развиваща се индустрия на страната.

„Porrajmos“, казах си, докато шофирах. Спомних си ромската дума, която Бил ми бе казал преди толкова години - тук виждах друга форма на геноцид над циганите.

След известно време младите жени отстъпиха място на бензиностанции и закусвални за бързо хранене и влязох в Свиленград - град с двайсет хиляди жители, който няма с какво да се похвали освен с пешеходната главна улица и многото магазини, които остават отворени доста след полунощ, за да обслужват несекващия поток камиони.

Паркирах колата далече и открих четири магазина от тези, които търсех, близо един до друг. Избрах най-мизерния - този, в който нямаше камери за видеонаблюдение, доколкото можех да преценя. Вътре купих две неща, заради които бях шофирал хиляда и сто километра за дванайсет часа и бях дошъл от Азия в бившия съветски блок - калпав мобилен телефон и предплатена анонимна симкарта.

Върнах се в колата си и под единствената улична лампа в един тъмен ъгъл на български град, за който никой не е чувал, сред земеделски земи и млади проституиращи циганки, набрах телефонен номер с код, който не съществува.

61.

Използвах непроследим мобилен телефон, регистриран в българската телефонна система, и бях доста сигурен, че МИТ няма да ме чуе. Исках да говоря с Шепота лично.

Трябваше да му кажа истинското име на Лейла Кумали, трябваше да му кажа, че е от арабски произход и че тя е жената от телефонната кабина. Това е първата задача на всеки агент, който е „активен“ - да предаде информацията, до която се е добрал. Това е единствената застраховка срещу задържане или смърт и още в самото начало те учат, че информацията не съществува, докато не е предадена по сигурен начин. Повече обаче исках да обсъдим проблема с принудителното отвеждане и изтезанията.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди да чуя гласа на Шепота.

- Кой е? - попита той. Във Вашингтон беше ранен следобед, така че умората в гласа му ме стъписа.

- Дейв, аз съм - отговорих, като нарочно използвах малкото му име, което не беше много известно, за всеки случай, ако все пак някой слуша, и говорех бавно и неангажиращо въпреки вълнението и нарастващата тревожност заради мястото, където бях.

Макар че обаждането ми го изненада, той влезе в тона на разговора моментално.

- Ей, какво става? - попита също толкова неангажиращо, с което ми напомни колко добър водещ офицер всъщност е.

- Нали си спомняш жената, за която говорихме? Лейла Кумали.

- Полицайката?

- Да. Истинското ѝ име е Лейла ал Насури.

- Звучи арабско.

- Да. Тя е била в телефонната кабина.

От другата страна последва мъртвешка тишина. Въпреки престореното безразличие на Шепота, въпреки годините опит и невероятния му талант, бях успял да го изкарам от равновесие.

Не го знаех тогава, но ефектът от думите ми е бил усилен от продължаващите неуспехи при всичките ни други усилия. Сто хиляди агенти, работещи за най-различни разузнавателни организации, които търсеха мъж, който се предполага, че опитва да направи мръсна бомба, повишаваха температурата, но не даваха никаква светлина. Шепота явно беше решил, че шансовете да го хванем намаляват с всяка минута.

- А, да... в кабината значи? - подхвърли той, все едно не е кой знае какво. - Сигурен ли си?

- Няма съмнение. Попаднах на един човек, който свири на музикален инструмент... няма значение как се казва... прави се от кост на орел. Показа ми видеозаписи.

- Интересно - каза Шепота, като че ли беше нещо забавно.

- Как каза? Ал Насури? Жената имам предвид, не инструмента.

Казах му и при нормални обстоятелства следващият му въпрос би бил откъде се обаждам, но бях сигурен, че вече знае. При поста, който заемаше, всички обаждания към мобилния му телефон се записваха и предполагах, че вече е надраскал бележка на асистентите си да проследят моето през „Ешелон“.

Докато очакваше да му отговорят, продължавах:

- Дейв, има нещо, което за мен е много важно. Наистина много важно. Трябва да пипаш меко, да внимаваш много с кого разговаряш.

- Защо? - попита той. - Смяташ, че на някои симпатяги ще им хрумне блестяща идея? Че могат да се намесят и да започнат да мачкат хората?

- Именно. Приемаме, че тя може да се свърже с него, обаче съм почти напълно сигурен, че в системата има клопка.

- Умишлена грешка в случай на принуда?

- Да.

Той се замисли над това за няколко секунди.

- Да, онзи тип ще е глупак, ако няма подобна уловка.

- Може да му загубим следите напълно.

- Разбирам - каза той. Последва нова пауза, докато мислеше какво да прави. - Ще трябва да обсъдя това най-малко с още един човек. Разбираш ме, нали?

Имаше предвид президента.

- Можеш ли да го убедиш да се въздържи? - попитах.

- Мисля, че да. Той е интелигентен човек, ще разбере. Ти можеш ли да свършиш работата?

- Да го намеря? Имам много добър шанс - отговорих.

Чух лека въздишка на облекчение - или може би кръвното му налягане се връщаше към земята.

- Добре. Приемаме, че продължаваме дискретно. Ще накарам експертите да се върнат към жената.

- Видя ли работата им досега? - попитах.

- Разбира се. Не е кой знае какво, нали?

- Абсолютно отчайваща. Трябва да използваме други хора.

- Кои?

Насред Турция, докато следвах бялата линия километър след километър, изпаднал едва ли не в хипноза, мислех за екипа експерти на ЦРУ и как, по дяволите, да компенсирам слабата им работа. Някъде малко преди да стигна Истанбул реших какво трябва да направя. „Hai domo“¹⁴¹, помислих си.

- Познавам един човек. Преди време му казах, че ако се окажа натясно и ми е нужна компютърна помощ, той ще е първият, на когото ще се обадя. Казва се Battleboi.

- Повтори - каза Шепота.

- Battleboi.

- Значи съм чул правилно.

- Пише се с i, не с у.

- О, чудесно. Разликата е голяма. Battleboi с i - почти нормално, нали?

- Истинското му име е Лоренцо - малкото му име. Бил е арестуван за кражба на данните на петнайсет милиона кредитни карти.

Чух Шепота да пише нещо на клавиатурата - очевидно се свързваше с базата данни на ФБР, След малко каза:

- Да, прав си за това... О-хоо... Този тип би трябвало да е в хакерската алея на славата. Все едно. Преди два дни е сключил сделка с манхатънския главен прокурор.

- Колко са му дали?

- Петнайсет години в Левънуърт.

- Петнайсет години!? - възкликнах. Започнах да ругая отговорните за това - петнайсет години в зандана заради кредитни карти? Не бях сигурен, че ще оцелее.

- Какво казваш? - попита Шепота. - Не те чувам.

- Казвам, че са задници. Той твърдеше, че ще го доят, докато изстискат цялата информация, с която разполага, а после ще го измамят. Оказа се прав.

- Не знам нищо по въпроса.

- Вероятно е така, но трябва да го държиш навън. Поне докато не приключим. Кажи му, че негов приятел, Джуд Гарет, има нужда от помощ. Сигурен съм, че ще се справи много по-добре от другия екип, с каквито и ресурси да разполага той.

- За бога! Battleboi? Сигурен ли си?

- Разбира се, че съм сигурен!

- Добре, добре... - каза Шепота. - Как искаш да се свързва с теб?

- Не знам. Щом може да открадне петнайсет милиона кредитни карти, сигурен съм, че ще изнамери начин.

Приключихме с деловата част и изведнъж се почувствах уморен до смърт.

- Преди да затвориш... - почна Шепота и спря. Зачудих се дали е загубил мисълта си, или му е трудно да изрече това, което иска да ми каже.

- Веднъж споменах, че ти завиждам - продължи след малко, дори по-спокоен от обикновено. - Спомняш ли си?

- Да, в колата - отвърнах.

- Вече не е така. Просто се радвам, че си там, приятел. Вършиш страхотна работа. Поздравления.

От устата на Дейв Маккинли това означаваше наистина много.

- Благодаря.

Затворих. Мислих дълго. Имаше още нещо, което не можех да проумея - Лейла Ал Насури-Кумали не отговаряше на никакъв профил, който можех да си представя.

62.

Късметът на момчето от Ел Мина, започнал с неочаквания подарък - мобилен телефон, - продължил с пълна сила.

В сряда следобед, докато се прибирало от училище, телефонът звъннал и се обадил мъжът, който му го подарил. Обяснил, че се обажда от Германия, където извадил късмет да открие джамия, която се ръководи в съответствие със строгата му вяра, и работа, която обещавала добро бъдеще.

Момчето понечило да задава въпроси, може би с мисълта, че някой ден би могло да отиде при този човек, като баща, проявил такава щедрост към него, но Сарацина го прекъснал - казал му, че за жалост бърза за работа, няма време и той трябва да го слуша внимателно.

- Намери химикалка. Ще ти дам един адрес.

Докато момчето ровело в чантата си, седнало на някакъв зид под сянката на едно дърво, Сарацина обяснил, че вече му е изпратил ключ, който отваря гаража на стария му апартамент. Вътре имало кашони с медицински материали - тези, за които му бил говорил. Помни ли? Негодните ваксини, със залепени етикети? След като получи ключа, момчето трябвало да отвори гаража и да впише на етикетите следния адрес.

- Отбележи, че са за мен - казал му Сарацина, - в „Хирон Кемикълс“, Карлсруе, Германия. Ще ти го кажа буква по буква, заедно с точния адрес, улица и номер.

След като приключил - и накарал момчето да повтори всичко, - казал, че вече е уредил куриерска фирма от Бейрут, с хладилен камион, да отиде пред гаража в събота сутринта. Дали момчето ще може да го изчака там и да отвори гаража? Разбира се.

След това му останала само още една задача. Казал на момчето да се обади на фирмата в Бейрут, от която бил купил индустриалните хладилници, и да преговаря с нея да ги откупи обратно.

- Каквото договориш, твое е - казал Сарацина. - Така ще се пазариш по-сериозно - добавил със смях.

Когато му казал какво може да очаква да получи за хладилниците, момчето не повярвало на ушите си - толкова получавала майка му за половин година в местната обществена пералня. Опитало да благодари на доктора, но той го прекъснал и му казал, че трябва да затваря, понеже бърза. Сарацина затворил и - макар че момчето не го знаело - това бил последният им разговор.

Сарацина излязъл от телефонната кабина край пазара на Карлсруе и седнал за момент на една дървена пейка. Вече наближавало - след няколко дни гаражът щял да бъде опразнен и десетте хиляди малки шишенца щели да са натоварени на камион, собственост на фирма за транспортиране на медицински материали.

Кашоните, в които били ценните шишенца, имали истински етикети от ливанска болница, а получателят бил реален служител от склада на един от най-големите световни производители на ваксини.

63.

Кашоните пристигнали след пет дни.

Според документите куриерът ги е транспортирал до пристанището на Триполи, където ги претоварили в хладилен контейнер. Малък товарен кораб ги прехвърлил през Средиземно море и няколко дни след това влезли в европейската митница на Неапол, Италия.

Как да се изразя по-учтиво? Италия, дори и в най-добрите времена, не се слави с щателност или бюрократична ефективност. Когато кашоните пристигнали, времената били от най-лошите. Непрекъснатите бюджетни съкращения били нарушили сериозно капацитета и ресурсите на митницата, а непрекъснатата река контейнери с нелегални имигранти, решили да рискуват краткото плаване от Северна Африка, допълнително влошавали ситуацията.

Въпреки че кашоните съдържали биологически активни опасни материали, никой не ги отворил за проверка, да не говорим за анализ. Претрупаните с работа митничари се доверили на документацията, според която това била ваксина с изтекъл срок на годност, която се връща на производителя в Германия.

В Неапол кашоните били натоварени на камион и без повече проверки откарани в северна посока, през неконтролираната граница с Австрия и от Австрия - към Германия.

Пристигнали пред охранявания портал на „Хирон Кемикълс“ - една от стотиците пратки, които пристигат и заминават всеки ден - в 23.06 часа, според компютризирания дневник на охраната. Човекът на портала видял вътрешен номер за контакт - човек, който работи в склада - и му казал, че пристига пратка.

Порталът се отворил, шофьорът бил пуснат да вкара камиона и след още три минути Сарацина получил своите десет хиляди шишенца течен Холокост. Пътешествието, започнало преди толкова време с изтичането на секретна някога информация в интернет, било към края си.

Сарацина незабавно складирал кашоните в рядко посещавана част на склада, отделена за бракувани опаковки, и залепил на тях табели на турски и немски: „Не мести. Очакват се допълнителни инструкции".

Първоначалният му план бил да отдели флакони с лекарства, предназначени за четирийсетте най-големи града в Съединените щати и да замени съдържанието им със собственото си творение. Това обаче би бил бавен и опасен процес. С пристигането си на работа още първия ден осъзнал, че няма да е необходимо да го прави. Стъклените шишенца, които взел в Ливан, толкова приличали на използваните от „Хирон“, че дори специалист би се затруднил да ги различи. Просто било нужно да им сложи нови етикети.

Започнал веднага да експериментира с разтворители, с които да свали етикетите от флакони нормални медикаменти, без да ги повреди. Били му нужни невредими и открил, каквото търсел, в голям магазин, предлагащ материали за художници - често срещан разредител, който разтварял повечето разпространявани в търговската мрежа лепила.

Контейнерите от по два литра били прибрани в шкафчето му и сега му оставало единствено да свали етикетите от истинските лекарства и да ги залепи на шишенцата, съдържащи вируса на едрата шарка. След това щял да ги изпрати в Америка съвършено маскирани, до четирийсетте големи града. Бил убеден, че системата на американското здравеопазване ще свърши останалото.

Давал си сметка, че смяната на етикетите ще е продължителен и трудоемък процес, но за негова радост работел сам, нощна смяна, и нямало сериозен риск някой да го види. Премислял всичко това толкова много пъти - дори отделил една цяла нощ, за да провери колко време ще му е нужно на практика, - че бил сигурен за крайния срок. Щял да се вмести в него.

Оставали още девет дни.

64.

След като шофирах общо хиляда и четиристотин километра, в ранния следобед се върнах в Бодрум. Все още опитвах да помиря каквото знаех за живота на Лейла Кумали и ролята ѝ в предстоящия пожар.

По пътя спирах два пъти, за да заредя гориво и да пия кафе, и всеки път проверявах лаптопа си с надежда да имам вест от Battleboi. Нямаше нищо обаче и единствената поща, която получих, бяха две рекламни писма, които бяха филтрирани и заминаха директно в папката за „боклук“. Започвах все повече да се тревожа и безпокоя - може би хакерът самурай нямаше да свърши повече работа от експертите на ЦРУ, - така че когато мениджърът се спусна през фоайето към мен, реших, че катастрофата е надвиснала.

Оказа се, че от умора не съм разчел правилно знаците - оказа се, че бързал, защото не вярвал, че ще се върна. Бързо разбрах, че е смятал отиването ми до България за празни приказки и че направо ще се чупя, след като съм видял сметката на Смукача.

- Ти си човек на много големи изненади - каза ми той и стисна ръката ми енергично. - Всички ли във ФБР като тебе?

- Красиви и интелигентни ли? - отвърнах. - Не. Само аз съм.

Тупна ме по рамото и заговори тихо.

- Не имаше никой да посети теб. Вестникът казва, онзи бил крадец, сигурно за наркотици.

Облекчен от тази новина, му благодарих и си отидох в стаята. Проверих веднага електронната си поща, но все още нямаше нищо от Battleboi. Реших, че въпреки умората няма да мога да спя - през всеки няколко минути щях да проверявам дали не е дошло писмо.

Извадих документите за смъртта на Додж, които ми беше дала Кумали, и седнах зад бюрото. Докато чаках, щях да проверя дали има как да открия американката с акцент от Средния запад.

65.

Зърнах я за първи път след четирийсет минути. Бяха само няколко думи от протокол за разпит, но беше достатъчно.

Кумали и екипът ѝ поискали от приятелите на Додж и Камерън да разкажат за познанството си с богатата двойка и за последния път, когато са били заедно в Бодрум. Стандартна процедура, опит да се изгради представа за живота им, и за щастие повечето протоколи бяха на английски.

Сред тях имаше протокол за разпит на млад мъж на име Натаниъл Клуниз-Рос, издънка на невероятно богата британска банкерска династия, който познавал Додж от години.

Той и приятелката му дошли от Сен Тропе, за да прекарат уикенда с Додж и новата му съпруга. В това нямаше нищо забележително - освен факта, че младежът е на двайсет и шест и има яхта, струваща сто милиона, с която да се разхожда - и изчетох няколкото страници, на които той описваше пропадналия живот на някои сериозно богати хора.

По-нататък разказваше за подгрявана с водка вечер в един танцов клуб - клуб „Зулу“ - на брега. Споменаваше, че шестима души отишли там с хеликоптер към края на вечерта и Камерън попаднала на млада жена, Ингрид, която била там с по-голяма компания и която познавала бегло.

Двете групи седнали заедно и най-интересното, според Клуниз-Рос, било, че един от групата на Ингрид - не си спомнял името му, но бил почти напълно сигурен, че е италианец - описвал приключенията си с туристки на средна възраст. „Предлагал масажи на плажа...“ -обясняваше Клуниз-Рос.

Започнах да чета бързо. Умората ми изчезна, концентрацията ми се възстанови. Прегледах останалата част от протокола, но Джанфранко - и по-важно - Ингрид не се споменаваха повече.

Прелистих в края на папката и видях документите, които потвърждават разпита, включително кадри от камерите за наблюдение в клуб „Зулу“ - зърнисти и изкривени. На последната снимка се виждаха хора, видимо пияни, да излизат от клуба. Видях Камерън и Додж, някакъв тип, за когото реших, че е Клуниз-Рос, с приятелката му - изцяло деколте и бедра - и най-отзад, почти скрит - Джанфранко.

Беше прегърнал пленителна жена - къса коса, още по-къса пола, загоряла от слънцето и гъвкава, от онези млади жени, които се чувстват отлично в собствената си кожа. По някаква случайност тя гледаше към камерата - имаше големи очи, които създаваха впечатлението, че гледа право през теб. Интуицията ми, дестилирана и изострена през безброй трудни мисии и хиляди безсънни нощи, ми подсказваше, че това е Ингрид.

Продължих да ровя документите - някъде имаше списък, показалец на всички имена, изникнали по време на разследването. Имаше десетки, но само едно „Ингрид“.

Ингрид Кол.

Показалецът насочваше към информацията, която полицаите бяха събрали за нея. Разгърнах на страница 46 от том Б и видях, че такава информация почти няма - беше толкова бегла позната, контактите ѝ с Додж и Камерън - толкова незначителни, че ченгетата дори не си бяха дали труда да разговарят с нея. Имаха обаче копие на паспорта ѝ.

Погледнах снимката. Наистина беше жената с късата коса от клуб „Зулу".

Нямаше протокол за разпит, но някои неща бяха сигурни - тя познаваше Камерън, беше приятелка или нещо повече на Джанфранко и беше американка. Според паспорта, от Чикаго, сърцето на Средния запад.

66.

Прегледах и останалите документи с надеждата Ингрид Кол да се споменава и другаде или да я открия на други снимки, но нямаше нищо - само думите на гостенина банкер и снимката с лошо качество от камерата за наблюдение.

В напредващия следобед се връщах към това и макар да се зарових дълбоко из вехториите в паметта си, не помнех някога да съм виждал по-привлекателна жена от госпожица Кол. На професионално ниво се опитвах да свържа гласа с изображението и мислех за гардении...

Тогава компютърът изписука и ме извести, че имам поща. Реших, че трябва да е Battleboi, и веднага се обърнах към лаптопа - но останах разочарован. Отново беше спам и трябваше да отиде в кошчето за боклук.

„Къде, по дяволите, е Самурая?“ - питах се ядосано, докато маркирах получените писма, за да ги изтрия. Видях, че са за някаква измама с награди, и натиснах бутона, за да ги изпратя в небитието. Нищо не се случи - пак си бяха там. Пак натиснах бутона със същия резултат и разбрах какъв глупак съм бил. Писмата, маскирани като спам, бяха от Battleboi.

Когато се запознах с него, докато прочистваше академичното досие на Скот Мърдок, той ми каза, че неотдавна бил създал особено гаден вирус, който много прилича на безбройните спам съобщения, които циркулират из киберпространството. Те са толкова очевидни, че дори и най-примитивният филтър би ги изпратил в папката за боклучава поща. Когато неподозиращият собственик - който си мисли, че филтърът е изпълнил функцията си - опита да изтрие писмото, неволно го активира и то незабавно сваля от Мрежата вирус или шпионски софтуер, или всяка друга програма, която Battleboi реши - например за регистриране на натисканите клавиши с цел записване на информация от кредитна карта.

След като бил заловен от федералните, не бе имал шанс да използва новата си бомба и вече знаех, че съм свалил информацията, която е открил за Лейла ал Насури-Кумали. Просто трябваше да я открия.

Отворих първото съобщение и с възторг прочетох, че съм щастливият победител на някаква онлайн лотария. За да получа печалбата си от 24 796 321, 81 долара, трябвало да изпратя имейл, а те щели да ми върнат оторизационен код и списък с инструкции. Другите писма ме призоваваха да не се бавя, за да не рискувам да изпусна печалбата си.

Опитах да натисна бутона ПЛАЩАНЕ без оторизация, но не се случи нищо. Реших, че всъщност търся код за дешифриране, който да отключи скрит файл, и вече се чудех дали Battleboi няма да го изпрати отделно, когато си дадох сметка, че вече ми е даден.

Копирах числото на „печалбата“ ми слято, без запетайката, преместих го в полето за оторизационния код и натиснах ПЛАЩАНЕ. И определено получих наградата си.

Отвори се документ и видях снимката на Лейла Кумали, на около шестнайсет, взета от шофьорска книжка. Отдолу имаше списък на всичко, което Battleboi беше открил до този момент, и когато го прегледах, видях, че определено е оцветявал картинката извън очертанията - точно както се надявах.

Обясняваше как решил, че щом Кумали е полицай, трябва да има образование - и го проследил. Тази стратегия му осигурила огромно предимство - рязко намалила броя на хората, които издирва. Колкото и да е стряскащо, повече от 45 процента от жените в арабския свят не умеят да четат и пишат.

Набелязал шест арабски държави и се заел със средните училища и колежите. Открил само една Лейла ал Насури на нужната възраст - в онлайн архив на училище в Бахрейн, където получила награда от конкурс за есе на английски език.

След това изгубил дирите ѝ, но открил, че на арабски Лейла означава „родена в нощта“, и започнал да рови в блогове и социални мрежи, като издирвал няколко варианта на това. Под ник Midnight, Среднощ, открил жена, която публикувала в местен блог няколко материала за гмуркането с акваланг в Бахрейн.

Успял да проникне в базата данни и научил, че Midnight е интернет псевдоним на Лейла ал Насури, и се добрал до имейл адреса, който тя използвала тогава. Предположил, че след като е навършила седемнайсет, е опитала да получи шофьорска книжка, така че, въоръжен с имейл адреса и името ѝ, опитал да проникне в базата данни на бахрейнската автомобилна администрация с надеждата да открие повече подробности. Били му нужни четири часа изтощителни опити, докато проникне в Мрежата и открие досието ѝ. Там имало също така снимка и било записано месторождението ѝ.

Беше родена в Саудитска Арабия.

След това Battleboi пишеше, че изчезнала за около две години, а след това открил снимката ѝ на резюмето на академичната ѝ справка от юридически колеж в Истанбул.

„Засега разполагаме само с това“ - пишеше.

Затворих документа и се замислих. Видях я пак - приближава телефонната кабина, разговаря с терориста от Хиндукуш, най-търсения човек на света - жена от арабски произход, която има образование, гмурка се с акваланг, научила се е да шофира и е заминала далеч от дома, за да учи в колеж.

Battleboi беше свършил чудесна работа, но нещата не ставаха по-ясни. Лейла Кумали може и да беше родена в Саудитска Арабия, обаче пак не виждах връзката.

67.

Свих рамене и отново се замислих за противоречията в живота на Кумали.

Излязох от хотела и започнах да обикалям лабиринта от тесни улички. След като опитах стотина различни начина да пробия проклетата загадка, се оказах на брега. Беше късен следобед и още топло - последните издихания на лятото преди да нахлуе есента.

Седнах на плажа и се загледах в чуждото море, тюркоазено и неземно в сиянието си. Баща плискаше с вода трите си деца там, където вълните срещат пясъка. Смехът им ехтеше и съвсем скоро започнах да разсъждавам за малкото момче, което няма баща, с когото да си играе, и дори не знае какво означава „синдром на Даун“.

Майката на децата приближи, за да ги снима, а аз си мислех за тихия ужас, който е преживяла Кумали, когато е видяла издайническата единствена гънка на дланта на новороденото си бебе и е осъзнала, че то е онова едно на всеки седемстотин.

Целият свят сякаш забави движението си, искрящата вода от кофичките на децата увисна във въздуха, засмяното лице на бащата сякаш стана неподвижно. Умът ми заора в странна мисъл.

Това, с което разполагаме, наричаме улики, а какво да кажем за нещата, които не сме открили? Понякога липсващото е от по-голямо значение.

Докато тършувах в апартамента на Кумали, не видях нито една снимка на нея с бебето. Нямаше снимка с него и на бюрото ѝ в службата, и като по-голямо дете, нямаше портрети на стената. Не бях открил нищо такова в чекмеджетата, нямаше и край леглото. Защо пазиш албум със снимки от провален брак, но нито една снимка на семейството или на детето ти като бебе? Майките имат такива снимки, нали? Освен ако...

Освен ако не е нейно дете.

Водата продължаваше да виси във въздуха, майката беше вдигнала апарата, бащата беше замръзнал с усмивка на лицето. Зачудих се защо досега не съм се замислил за това - дошла е със сина си в Бодрум преди три години, оставила е съпруга си далече назад, наоколо няма приятели или познати, които да я изобличат. Би могла да разкаже на хората каквато история поиска.

А ако не е нейно дете, чие е?

Водата се плисна на пясъка, майката свали фотоапарата, бащата напръска децата и хукна да бяга.

Беше време за вечеря и реших, че ако побързам, ще стигна до къщата на Кумали преди да е измила чиниите.

68.

Кумали отвори вратата по домашна риза и джинси, с ръкавица за фурна на ръката. Тъй като не очакваше никого, шалът на беше на главата ѝ, а косата ѝ беше вързана на опашка - мога да кажа, че ѝ отиваше, подчертаваше високите скули и големите очи и привлекателността ѝ отново ме порази.

Не изглеждаше смутена, че я виждам с открита коса и разкопчана на шията риза. Просто беше ядосана, че я безпокоя у дома.

- Какво искате?

- Имам нужда от помощта ви - отговорих. - Мога ли да вляза?

- Не. Заета съм. Тъкмо сервирах вечерята.

Бях готов да започна да споря - да настоявам, колкото е нужно, - но усилието ми беше спестено. Малкият се появи от кухнята, видя ме и се спусна към мен. Извика щастливо на турски, спря и се поклони съвършено.

- Браво - казах и се засмях.

- Така и трябва. Упражнява се цял ден - каза Кумали. Гласът ѝ омекна и тя дръпна няколко кичура от челото на детето.

- Няма да отнеме повече от няколко минути - казах и след малко тя отстъпи назад и ме пусна да вляза - повече заради сина ѝ, ако беше такъв, отколкото за да ми помогне.

Минах по коридора пред тях, като се оглеждах любопитно, сякаш никога не съм влизал в къщата. Малкият беше точно зад мен, бърбореше на турски, настояваше мама да превежда.

- Иска да ви заведе на пикник - каза тя. - Гледа по телевизията предаване за момче от Америка. Изглежда, това правят най-добрите приятели.

Не се пошегувах - за детето това беше всичко.

- Пикник? Разбира се - отвърнах и се наведох към него. - Когато кажеш. Обещавам.

Отидохме в кухнята и с ръкавицата за фурна тя извади от печката tajine - марокански глинен съд за печене, - опита съдържанието с къса дървена лъжица и сервира на сина си и на себе си. На мен не предложи, което в мюсюлманския свят, в който алкохолът е забранен и гостоприемството се върти около храната, е израз на истинска неприязън - и беше ясно, че иска да се отърве от мен възможно най-бързо.

- Казахте, че имате нужда от помощта ми. Какво има? - попита тя веднага щом седна и започна да се храни.

- Помните ли Ингрид Кол? - попитах и благодарих на Бог, че имам достатъчно добър претекст да вляза в къщата ѝ.

Кумали замълча, защото трябваше да помисли; малкият ми се усмихна и отпи от чаша с Мики Маус.

- Ингрид Кол - отговори Кумали накрая. - Туристка, с раница... американка... позната на Камерън. За нея ли питате?

- Да. Знаете ли нещо повече за нея?

- Беше периферен свидетел. Май не я и разпитахме. Дошли сте по това време, за да ме питате за нея ли? Защо?

- Мисля, че с Камерън са се познавали. Мисля, че са се познавали от дълго време. Подозирам, че имат сексуални отношения.

Изгледа ме, с вилица, увиснала във въздуха пред устата ѝ.

- Имате ли някакви доказателства, или просто ви се иска да е така?

- Както с огледалата ли? - отвърнах рязко. - Има доказателства. Просто трябва да ги потвърдя.

- Искате да ми кажете, че знае как да проникне в имението, че е заподозряна?

- Казвам точно това. Но трябва да чуя гласа ѝ.

- Гласа ѝ?

- Ще ви обясня, когато знам със сигурност - отговорих. Не исках да започвам дълъг разговор около смъртта на Додж. Исках просто да я измъкна от кухнята и да взема нещата, които вече бях набелязал.

- Можете ли да доведете двете жени в полицейското управление сутринта? - попитах. - Искам да чуя гласа на Ингрид, а след това да задам на нея и Камерън няколко въпроса.

Кумали не гореше от ентусиазъм.

- Камерън даде обширни показания. Бих искала да знам повече, преди...

- Аз пък искам да приключа с всичко това възможно най-бързо - прекъснах я. - И да замина от Турция веднага след това. С ваша помощ мисля, че ще мога да го направя.

Може би беше заради непреклонната настойчивост в гласа ми - или, по-вероятно, за да се отърве от мен, - но тя се съгласи.

- Добре. Ще се обадя на Хайруниса утре сутринта, за да го уреди.

- Не можете ли да ѝ се обадите сега? Моля! - Вече бях огледал кухнята. Мобилният ѝ телефон и дамската чанта не бяха там. Надявах се да са в друга стая.

- Да ѝ се обадя у дома, така ли?

- Да.

- Не. Ще ѝ се обадя утре, както вече казах.

- Тогава ми дайте номера - възразих. - Аз ще говоря с нея.

Погледна ме - изнервена, - после въздъхна, стана и тръгна към дневната, за да вземе телефона си.

Задействах се бързо. Измяучих на котарака, който ме гледаше от един ъгъл. Получи се - малкият се засмя и погледна натам. Отидох зад него, взех първото нещо и го мушнах в джоба си, преди да ме види.

Когато се обърна към мен, вече бях при печката с гръб към него и не ме видя, когато взех и второто нещо. За да отвлека вниманието му, извадих мобилния си телефон, започнах да правя смешни физиономии и да го снимам.

Пак се разсмя и продължи да се смее, докато майка му влезе с телефон до ухото. Говореше на турски с Хайруниса. След малко прекъсна линията и ме погледна.

- Ще им се обади в осем сутринта и ще им каже да дойдат в управлението в десет. Доволен ли сте?

- Благодаря ви.

- А сега... може ли да продължим с вечерята си?

- Разбира се - отговорих. - Не ме изпращайте. Ще изляза сам.

Поклоних се на момчето, обърнах се и тръгнах към изхода.

Навън свих вдясно, стигнах до първата по-голяма улица и хукнах. Спрях едва когато извадих късмета да видя свободно такси, движещо се от пристанището към града.

Казах на шофьора, че искам да ме откара до няколкото магазина за сувенири, които бях видял през първия ден от пристигането си в Бодрум - беше късно, но знаех, че още са отворени, а най-големият от тях беше и агент на „Федерал Експрес“.

Влязох, купих няколко сувенира и казах на стареца зад щанда, че искам да ги изпратя експресно до Ню Йорк - само ми е нужен кашон, за да ги опаковам. Адресирах го до Бен Брадли, в полицията, и сложих вътре бележка, така че ако някой в Турция реши да провери пратката, да реши, че е невинна - полицай в командировка изпраща на колегите в службата сувенири, за да ги накара да му завиждат.

Написах на Брадли да раздаде алените фесове на другите детективи, че лампата - пластмасова ориенталска танцьорка - е за неговото бюро, а другите две неща са за нашия общ приятел.

„Не се притеснявай - написах, - ще оцени шегата“.

Разбира се, не беше шега - след още час щях да се обадя на Брадли и да му кажа точно какво искам да направи с дървената лъжица от кухнята и чашата с Мики Маус.

Исках да извлекат ДНК проби от засъхналата слюнка и да ги изследват възможно най-бързо. Само така можех да науча каква е точната връзка между Кумали и малкия.

69.

Настъпи промяна в плана. Пристигнах в полицейското управление няколко минути преди десет на следващата сутрин, за да науча, че Ингрид Кол се бори с настинка и ще може да дойде по-късно през деня. Може би беше истина, кой може да каже?

С Камерън, от друга страна, дори не бяха разговаряли - поне не лично. Хайруниса се обадила, но личната асистентка на младата жена отказала да я събуди.

- Имам ясни инструкции. Не бива да я безпокоя. Когато мадам се събуди, ще ѝ предам да ви се обади.

Казах на Хайруниса да ми позвъни веднага щом пристигне някоя от двете, но се оказа, че след два часа още седях на маса пред близко кафене и проверявах движението на пратката си през мобилния телефон. Научих, че е пътувала през нощта, стигнала е до Ню Йорк и ще бъде доставена - когато видях Ингрид.

Приближаваше по улицата към мен - с евтина чанта през рамо, фалшиви тъмни очила „Том Форд“ над челото и младо куче - пълен помияр - на въженце. Модерните „неутрални“ жени до една разхождаха породисти кученца онзи месец, а Ингрид или не даваше пет пари, или ги пародираше. Едва не се разсмях.

Освен за едно - зърнистата снимка беше адски несправедлива към нея. Беше по-висока, отколкото изглеждаше там, а с дънкови шорти и бяла тениска показваше чувственост, каквато не бях очаквал. Късата ѝ коса беше пораснала малко и правеше сините ѝ очи да изглеждат още по-дълбоки и още по-пронизващи.

Спираше дъха, без съмнение - пет модни снобчета, зазяпани в нея от близката маса, го доказаха, - но тя като че ли не забеляза или не му отдаваше значение. Може би затова можеше да мине с каквото си поиска - дори и с някакво си куче.

Преди доста време споменах, че има места, които ще помня цял живот. И хора. Тогава, в анонимното кафене под горещото турско слънце, си дадох сметка, че това е гледка, която ще остане с мен до края на живота ми.

Тя слезе от тротоара и тръгна през масите на кафенето кьм щанда за самообслужване. Когато мина покрай снобчетата - сърби, доколкото можех да съдя по езика, който говореха, - едното протегна ръка и я улови за китката.

- Какво куче е това? - попита типът на английски със силен акцент: модно небръсната четина, разкопчана риза, татуировка около единия бицепс.

Тя го изгледа с поглед, който можеше да опърли четината му, и каза:

- Пусни ми ръката, ако обичаш.

Онзи не я пусна, а отвърна с усмивка:

- Само попитах.

- Немска порода - каза Ингрид. - Чепшнауцер.

- Какво? - попита онзи.

- Чепшнауцер. Соча му някой кретен, той отива при него и се връща с чепа му в уста. Искаш ли да видиш?

Кучето изръмжа сякаш по знак и усмивката на младежа изчезна - четиримата приятели, които му се смееха, засилваха гнева му. Ингрид дръпна ръката си и продължи към щанда.

Съсредоточих се върху звученето на гласа ѝ, но нещата не бяха така прости, както си мислех - явно наистина беше настинала, защото говореше хрипкаво, някак различно. Акустиката в къщата също беше съвсем друга - от големите обеми там се получаваше нещо като ехо - а и я бях чул от разстояние. Имах чувството, че тя е била в спалнята, но нямаше как да съм сигурен.

Погледнах я пак, изпълнен със съмнения - стоеше пред щанда с помияра - и... трябва да съм честен. Може би не ми се искаше тя да е убийцата.

70.

Ингрид се появи през задния двор на полицейското управление, придружена от друг младок полицай с ослепително лъснати ботуши. Завърза пишшнауцера за парапета на стълбата и се качи към кабинета на Кумали.

Аз тръгнах от кафенето преди нея, за да съм готов, когато дойде, така че седях на конферентна маса в ъгъла и я наблюдавах през прозореца. Самата Кумали се извини, че я чакала по-належаща работа - издирването на убиеца на Смукача.

- Търся детектив Кумали - каза Ингрид, когато влезе, без да ме забелязва, седнал в ъгъла. Това беше още една възможност да чуя гласа й, но продължавах да не съм сигурен.

- Детектив Кумали не е тук - отговори Хайруниса. - Мисля, че този господин може да ви помогне.

Ингрид се обърна и ме видя, а аз видях как очите ѝ се плъзнаха надолу, към тъпите ми обувки тип ФБР, нагоре, по безформените ми панталони, и спряха за момент на евтината ми риза и грозната вратовръзка. Имах чувството, че ми липсват чиновнически ръкавели.

Бях я видял в кафенето и сега нямаше нужда да отвръщам на преценяващия ѝ поглед, а хладното безразличие, с което я гледах, ми даваше известно предимство.

Тогава тя ми се усмихна и предимството изчезна.

- А ти си...? - попита. Имах чувството, че вече знае.

- Казвам се Б. Д. Уилсън - представих се. - Работя за ФБР.

Повечето хора - дори тези, които няма какво да крият - усещат някакво притеснение, когато чуят тези думи. Дори Ингрид Кол да го усещаше, по нищо не ѝ личеше.

- Тогава не виждам как ще ми помогнеш. Казаха ми да дойда да си взема паспорта.

Хвърли на Хайруниса изпепеляващ поглед и установих, че секретарката е казала на госпожица Кол каквото ѝ е минало през ума само за да я накара да дойде. Може би така действаха в турската полиция?

Вместо да оставя Хайруниса да се гърчи, отговорих вместо нея.

- Сигурен съм, че мога да го уредя. Просто имам няколко въпроса преди това.

Ингрид пусна чантата си на пода, седна и каза:

- Давай. - Не беше лесно да я смутиш.

Сложих на бюрото малка цифрова камера, натиснах бутона, уверих се, че записва и звук, и картина, и заговорих пред микрофона - казах пълното ѝ име от копието от паспорта пред мен, времето и часа.

Видях, че оглежда устройството внимателно, но не обърнах внимание. А трябваше. Вместо това ѝ казах, че съм положил клетва служител на правоохранителните органи и разследвам смъртта на Додж.

- Сега разследваме убийство - добавих.

- Да, чух.

- От кого?

- Всички говорят. Американските мизерници, онези с раниците, говорят само за това.

- Къде се запознахте с него и жена му?

Каза ми, че се били виждали в различни клубове и барове, но не били разговаряли.

- После всичко се промени. Една вечер, пред клуб, наречен „Смърдилището“.

- Има клуб, който се казва „Смърдилището“?- попитах. Няма как да не попита човек, нали?

- Не, разбира се. Казва се „Тексаско училищно книгохранилище“ - знаеш, сградата, от която Осуалд застрелял Кенеди - и го държат двама хипстъри от Лос Анджелис, обаче е такава дупка, че всички го наричат „Смърдилището“. Все едно. Излязох с едни приятели и видях едно бездомно куче, легнало зад контейнер с боклук. Беше лошо пребито и тъкмо се чудех как да го кача на мотопеда си, когато пристигнаха Додж и Камерън. Повикаха кола и го закарахме на ветеринар. След това се виждахме, разговаряхме - най-вече за кучето.

- Значи сте познавали Додж достатъчно добре? Така че ако отидете при него някоя вечер, с тревожна новина, би трябвало да знае коя сте?

Тя сви рамене, видимо объркана.

- Предполагам.

- Това ли е кучето? - попитах и посочих към прозореца.

- Да.

Продължих да говоря, докато преглеждах документите пред себе си, просто запълвах тишината.

- Как се казва?

- Джанфранко - отговори тя.

Не реагирах външно.

- Италианско име?

- Да. Напомня ми за един тип, когото познавах. Някои типове просто трябва да ловуват.

Усмихнах се и вдигнах очи.

- Имате ли семейство, мис Кол?

- Някъде.

- В Чикаго?

- Навсякъде. Женени, разведени, пак женени, разделени. Знаеш как е.

- Братя? Сестри?

- Трима доведени братя, които не искам да познавам.

- И не останахте в Чикаго?

- Отидох в Ню Йорк, ако това имаш предвид - за около осем месеца, - обаче не ми хареса, извадих си паспорт и дойдох тук. Сигурна съм, че това го имате някъде в някоя база данни.

Продължих, без да обръщам внимание.

- Сама ли дойдохте в Европа?

- Да.

- Смела постъпка, нали?

Тя сви рамене, не си даде труд да отговори. Беше умна, но и нещо повече - владееше се, оставяше впечатлението, че не ѝ е нужен никой.

- Как живеете? Финансово имам предвид?

- Как живеят хората? Работя. Кафенета, барове. Четири седмици примамка пред вратата на клуб в Берлин. Изкарвам достатъчно, за да се справям.

- А по-нататък?

- Нормалното. Брак, две деца, къща в някое предградие. Обаче симпатягата ще трябва да се облича елегантно. Като теб. Женен ли си?

Да, бих хукнал след нея, помислих си. С тояга в ръка.

- Имах предвид по-непосредственото бъдеще.

- Лятото почти свърши. Може би ще отида в Перуджа, в Италия - там имало университет за чужденци, много говорят за него.

Вдигнах очи от бележките си, проверих дали камерата работи, погледнах към нея.

- Хомо- или бисексуална сте, мис Кол?

Тя посрещна свирепия ми поглед, без да трепне.

- Кажи ми от коя страна на оградата ореш ти, агент Уилсън?

- Това няма връзка - отговорих хладно.

- Точно същото мисля за твоя въпрос - каза тя.

- Разликата е голяма. Има признаци, че Камерън е бисексуална.

- Е, и? Трябва да излизаш навън повече. Много от днешните момичета са така - толкова им е писнало от мъже, че решават да пробват и в другия отбор.

Преди да успея да отговоря на тази теория, чух чаткане на токчета в коридора.

Влезе Камерън.

71.

Ингрид се обърна и - благодарение на разположението на столовете - видях двете в момента, в който погледите им се срещнаха.

Нито следа от емоция: помежду им не премина никакъв скрит знак. Гледаха се точно както очакваш да се гледат случайни познати. Ако играеха, наистина се справяха отлично - от друга страна, за един-два милиарда човек би вложил старание в изпълнението си, нали?

- Здравей. - Камерън поздрави Ингрид и ѝ подаде ръка. - Не очаквах да те видя тук. Казаха ми, че мога да си взема паспорта.

- И на мен - отговори Ингрид кисело и посочи с палец към Хайруниса. - Господин Уилсън, този тук, тъкмо се интересуваше дали си бисексуална.

- О, така ли? - попита Камерън. - И ти какво му каза?

Дръпна стол изпод масата и седна. При нея също нямаше видимо безпокойство и нямаше как да не се възхитя на самообладанието ѝ.

- Казах му, че си... обаче само с черни мацки. Щом ще се занимаваме с мъжки фантазии, викам си, по-добре да стигнем до края.

Камерън се засмя.

- Убийството не е мъжка фантазия - отбелязах.

Обясних на Камерън, че разследвам убийство, разказах ѝ за фойерверките и изпращането на огледалата във Флоренция. През цялото време обаче опитвах да ги преценя, да си направя някакъв извод за истинските им взаимоотношения - бяха ли двойка, или просто две привлекателни жени, попаднали в Бодрум, като два кораба в нощта. Ингрид ли чух тогава, в спалнята? Коя е жената, която знаеше за тайния проход и - сигурен съм - беше накарала Додж да отиде до скалите и го бе бутнала?

- Имам снимка на Додж и убиеца в библиотеката. Нужно ми е само лице - казах.

Двете ме гледаха, стъписани заради снимката. Не бяха чули такава клюка.

- Твоя идея ли беше? Да проявиш огледалата? - попита Ингрид и долових промяна в атмосферата - може и да не харесваше дрехите ми, но способностите ми я впечатлиха.

- Да - отговорих.

- Невероятно нещо. - Тя поклати замислено глава.

Започнах да обяснявам колко трудно би било някой да проникне в имението незабелязано.

- Трябва да има таен проход, така да се каже.

Но не продължих. Ингрид се наведе, взе евтината си чанта, сложена на масата, и каза:

- Боли ме гърло. Трябва да взема нещо.

Докато опитваше да намери таблетките за гърло, чантата се изплъзна от ръцете ѝ и съдържанието ѝ се разпиля по масата и пода. С Камерън се наведохме, за да приберем червило, дребни монети, очукан фотоапарат и разни дреболии. Когато се надигнах, видях, че Ингрид събира нещата от масата и ги връща в чантата. Все още не беше прибрала стъклен флакон с изрисувано цвете отстрани.

- Парфюм? - казах и го вдигнах.

- Да - отговори тя. - Купих го на големия пазар в Истанбул. Някакъв тип ги смесва ръчно. Малко е силен - може да убие слон от петдесет крачки.

Усмихнах се, свалих капачката и пръснах на китката си.

- Гардения - отбелязах.

Тя ме погледна и разбра, че нещо не е наред.

- Какво си ти? Шибан градинар? - опита да го обърне на смях и взе парфюма от ръцете ми, но вече беше късно.

Всички съмнения, които имах около гласа ѝ, изчезнаха. Вече знаех със сигурност, че тя е била в спалнята на Камерън - когато излязох от спалнята за гости и тръгнах към тайния асансьор, в коридора след нея усетих съвсем същата уникална миризма.

- Не, не съм градинар - отговорих. - Аз съм специален агент на ФБР, който разследва няколко убийства. Джанфранко, този, на когото сте нарекли кучето си... Откога излизате с него?

Двете с Камерън доловиха агресията в гласа ми и си дадоха сметка, че всичко се е променило.

- Какво общо има Джанфранко с всичко останало? - попита Ингрид.

- Отговорете на въпроса, мис Кол.

- Нямам спомен.

- Той ли ви показа тунела към къщата?

- Каква къща?

- На Камерън.

- В къщата ми няма никакъв тунел - намеси се Камерън.

Обърнах се към нея, изненадан от собствения си гняв – Додж беше неин съпруг и всичките ѝ приятели при разпитите твърдяха, че я е обожавал.

- Не ми казвайте, че няма тунел. Минавал съм по него.

- Е, и? Дори да има - прекъсна ме Ингрид, - никой не ми го е показвал.

- Джанфранко твърди, че ви го е показал. - Съчинявах, с надеждата да я стресна. Не се получи.

- Значи е лъжец - тросна се тя. Камерън се сепна, както заради информацията, така и заради гнева ми, но не и Ингрид - тя пристъпи до чертата и ме атакува.

- И му вярваш? - заговори. - Франко е твоят свидетел? Човек, който опипва застарели жени на плажа за десетарка и дребни? Всеки нормален адвокат ще го разкъса на парчета. А попита ли го за тревата, която продава, а? Или че името му не е Джанфранко и не е италианец? Коя жена би си помислила да я лиже тип, който се казва Абдул? Ти си го знаел, разбира се, иначе...

Погледна ме, докато се ядосвах на себе си - бях доловил, че в английския на Джанфранко има нещо от Истанбул, а не от Неапол, но не се бях замислил за това.

- О, виждам, че националността му ти е убягнала - добави Ингрид с усмивка.

- Тя е без значение. Не ме интересува кое е името на страната му.

- Мен ме интересува - отвърна тя. - Тук става дума за доверие. Можеш ли да имаш доверие на Джанфранко? Не. А ти залагаш на по-малко и от това.

- Адвокат ли сте, мис Кол?

- Не. Обаче чета много.

Нещо в начина, по който го каза, и движението на очите ѝ ме накара да си мисля за голи дъски и студена репетиционна зала. Реших да я бодна.

- Къде беше? В Ню Йорк? В Лос Анджелис?

- Кое къде да е било?

- Къде изучавахте актьорско майсторство?

Ингрид не реагира, но видях как я поглежда Камерън и разбрах, че съм улучил.

- Можеш да теоретизираш колкото искаш - отвърна тя, - обаче ако Абдул, Джанфранко, знае таен вход към къщата, казвам, че на снимката е той. Вероятно той е убил Додж.

- Няма логика - възразих. - Какъв е мотивът му?

- Какъв е моят?

- Мисля, че с Камерън имате интимни отношения. Мисля, че сте планирали всичко и сте го направили за пари.

Тя се засмя.

- С Камерън едва се познаваме. Срещали сме се случайно пет-шест пъти. Най-дълго сме прекарали заедно в кабинета на ветеринаря. Ако това са интимни отношения...

- Това може да се отнася за мис Ингрид Кол - казах веднага. - Само че не мисля, че вие сте Ингрид Кол.

- Ами тогава погледни паспорта ми! - отговори тя ядосано. - Това са пълни глупости! Боже! Разбира се, че съм Ингрид Кол.

- Не - възразих. - Мисля, че сте откраднали чужда самоличност. Мисля, че играете роля. Смятам, че както и да се казвате в действителност, с Камерън се познавате отдавна - може би сте отраснали заедно като деца. Заминали сте от родния си град, някъде в затънтената провинция, отишли сте в Ню Йорк. След това двете сте долетели в Бодрум с една-единствена цел - да убиете Додж. Това е тежко престъпление, така че дори и да избегнете инжекцията, и двете ще прекарате остатъка от дните си в затвора.

Ингрид се усмихна.

- Затънтена провинция? Това е смешно. Измисляш си. Както и всичко останало, нали?

- Ще видим. Още не съм приключил...

- Е, аз приключих. - Обърна се към Камерън. - Не знам за теб, но аз искам адвокат.

- Да, и аз имам нужда от правен съвет - отвърна Камерън; гледаше като сърна, втренчена във фарове. Грабна чантата си и се надигна.

- Не - възразих. - Имам още въпроси.

- Обвиняваш ли ни? - попита Ингрид.

Замълчах. Беше ясно, че не е лесно да я сплаши човек.

- Така си и мислех - каза тя в тишината. - Не можеш да ни задържиш, нали? Тук нямаш юрисдикция. - Усмихна се.

Камерън вече вървеше към вратата. Ингрид грабна хапчетата за гърло и ги хвърли в чантата си. Метна я през рамо, обърна се и застана до мен. Почувствах се като хвърчило в буря - беше по-силно от мен.

- Мислиш се за много умен, обаче не знаеш нищо за мен или за Камерън, нито за всичко останало. Не си наясно и с половината на това, което става. Далече си. Луташ се и се хващаш за сламки, нищо повече. Мислиш, че имаш някакви улики. Ще ти цитирам нещо друго, което четох: „Наричаш улика това, с което разполагаш. А какво ще кажеш за нещата, които не си открил? Как наричаш тях?“

Беше мой ред да се усмихна.

- Добър цитат, хубаво четиво - казах. И тогава разбрах, че тя е убила жената в Ню Йорк и тя я е сложила във ваната с киселина.

- Цитатът е от една книга, озаглавена „Принципи на модерната следователска техника“, от човек на име Джуд Гарет - продължих. - Знам и откъде си взела тази книга. Взела си я от публична библиотека в Ню Йорк, с фалшива шофьорска книжка от Флорида. Занесла си я в стая 89 на хотел „Истсайд Ин“, където си била отседнала, и си я използвала като наръчник, за да убиеш някого. Как наричаш това? Става ли за улика?

Погледна ме с безизразно лице - бога ми, това беше връх на самообладанието от нейна страна. Мълчанието ѝ обаче ми подсказа, че съм разклатил света ѝ, разкъсал съм платното на нейното съвършено престъпление от горе до долу.

Завъртя се и излезе. Предположих, че след час Камерън ще е оборудвана с адвокати, ще плати на армия суперсъветници, но това нямаше да им помогне особено - аз разбрах какво са направили, всичко, още от деня, в който се сринаха Близнаците, до причината по ръцете на Додж да има охлузвания.

Обаче не обърнах внимание на думите ѝ, че не съм наясно и с половината на това, което се случва. Реших, че е самохвалство, евтин брътвеж. Само че я подцених. Трябваше да се заема с всяка сричка, трябваше да чуя и премисля всяка дума.

Вдигнах очи и погледнах Хайруниса. И тя ме гледаше искрено впечатлена.

- Уау! - каза.

Усмихнах се скромно.

- Благодаря.

- Не ти - каза тя. - Тя. Уау!

Трябваше да се съглася. Ингрид Кол - или както беше името ѝ - се бе справила брилянтно с разпита, много по-добре, отколкото очаквах. Но пък на камерата се беше записал достатъчно материал, за да получи присъда. Взех камерата и - нямаше как - се разсмях.

- Какво? - попита Хайруниса.

- Права си - отговорих. - Уау! Тя изсипа чантата си на пода нарочно, за да ни отвлече вниманието. Изключила е проклетата камера.

72.

Крачех по пристанището - с подбити крака и гладен, но и прекалено разтревожен, за да седна да се храня и почивам. Бяха минали три часа, откакто сложих батерията на телефона си и излязох от кабинета на Кумали, и вече бях обходил брега и стария град. Сега беше ред на пристанището.

На два пъти посягах да позвъня на Брадли - отчаяно исках да науча резултатите от изследванията на ДНК пробите, - но се овладявах навреме. По телефона му бях казал колко е спешно и бях наясно, че с Шепота са направили всичко възможно пробите да минат през лабораторията възможно най-бързо. Щеше да ми се обади в мига, в който резултатите са в ръцете му, но от това не ми ставаше по-леко - хайде, повтарях си непрекъснато. Хайде!

Стигнах до средата на редица сергии с морски дарове и няколко шумни бара, когато телефонът иззвъня. Обадих се, без дори да погледна дисплея.

- Бен?

- Имаме резултатите - отговори той. - Още няма подробности, само резюме, като за телефон, но мисля, че е важно да чуеш каквото имаме.

- Давай - отговорих с възможно по-спокоен глас.

- Малкият определено не е син на тази жена.

В отговор издишах - бях толкова напрегнат, че не си бях дал сметка, че сдържам дишането си. „Защо тогава Кумали го гледа като свой син?“ - запитах се.

- Но двамата индивиди са близко свързани - продължи Брадли. - Има вероятност 99,8 процента тя да е леля на момчето.

- Леля? - казах и повторих наум. „Негова леля?“

- А бащата? Могат ли да кажат нещо за бащата? - попитах.

- Да. Бащата на детето е брат на жената.

Значи, помислих си, Лейла Кумали отглежда детето на брат си. Почувствах прилив на възбуда - внезапна яснота, - но не казах нищо.

- За момента е само това - добави Брадли.

- Окей - отговорих спокойно и затворих.

Останах на място, изолирах се от шума на пиещите в баровете. Братът на Лейла Кумали има син и тя се грижи за него - съвършено потайно - като за свое собствено дете.

И пак се зачудих. Защо? Защо го крие? Какво срамно има в това да се грижиш за племенника си?

Спомних си сутринта, когато я видях в парка на ъгъла - гнева, с който посрещна натрапването ми, и как прикрито искаше да вземе детето. Спомних си как тогава си помислих, че съм се натъкнал на тайна. Не беше нормално, нищо от това не беше понятно за мен.

Освен, разбира се, ако бащата не е престъпник - войник в тайна война например. Човек, който непрекъснато е в движение, който иска джихад, или тероризъм, или нещо по-лошо...

Може би такъв човек би дал детето си на сестра си, за да го отгледа.

При тези обстоятелства Лейла Кумали-ал Насури би реагирала с тревога, ако се появи американец, разследващ престъпление, и открие съществуването на момчето.

А истинската майка? Къде беше тя? Вероятно мъртва - застреляна или взривена в някоя от десетината страни, в които избиват мюсюлманки ежедневно.

Седнах на една пейка и се загледах в земята. След много време вдигнах очи и от този момент нататък, със засилващото се усещане, че съм стигнал някакъв водораздел, вече не мислех, че Лейла ал Насури е разговаряла по телефона с терорист. Мислех, че е разговаряла с брат си.

Най-накрая проумях - разбрах истинската връзка между един арабски фанатик и полицейска служителка в Турция. Не са обсъждали подробностите на смъртоносен заговор или смъртността при епидемия от едра шарка. Бяхме приели, че са терористи и са се втурнали с пълна скорост в тази посока, но истината беше много по-човешка - бяха от едно семейство.

Да, тя вероятно знаеше, че брат ѝ е извън закона, но не смятах, че има представа за мащабите на атентата, който той подготвя. Има безброй араби, ислямски фундаменталисти, които вярват в джихада - двайсет хиляди са само в списъците на Съединените щати, в които им се забранява достъп до граждански полети - и за главата на всеки от тях има някаква определена цена. Те се стремят „Ешелон“ или издънките му да не ги открият. За Лейла брат ѝ вероятно беше един от тях - фанатик, който се крие. Нямаше никакви доказателства тя да е знаела, че той подготвя убийство в индустриални мащаби или дори че е бил в Хиндукуш.

Забързах към хотела. Зачудих се за двете обаждания по телефона - защо в онзи критичен момент Сарацина е рискувал всичко, за да говори с нея?

Както казах, пред очите ми се проясняваше. В шкафа с папките, в спалнята ѝ, бях открил сметка от регионалната болница - и там се виждаше, че малкият е бил приет за лечение от менингококов менингит. Не помнех точната дата на приемането му, но и не беше нужно да я помня - бях сигурен, че престоят на детето съвпада с разговорите между Лейла Кумали и брат ѝ.

След като е станало ясно колко зле е детето, тя е пуснала кодираната бележка в интернет и е казала на Сарацина да ѝ се обади спешно. В страданието си би решила, че един баща има право да знае и че предвид религиозната си всеотдайност би искал да се моли за сина си.

Повечето сайтове за запознанства, които публикуват персонални обяви, автоматично уведомяват потребителите, които проявяват интерес към дадена тема. Сарацина вероятно е получил есемес, който го уведомява, че почитател на малко известен поет - или нещо от този род - е пуснал коментар. Бил е наясно, че има лоши новини, и затова й се е обадил в уговорената телефонна кабина и е изслушал предварително записаното съобщение.

Какво само е преживял! На пуст планински връх в Афганистан, където опитва да изпробва работата на живота си, трима души умират от едра шарка в импровизирана килия, при което той си е давал сметка, че ако го открият, ще умре веднага... и в този момент научава, че синът му е тежко, може би фатално болен.

Отчаян, той вероятно е уговорил да получи още сведения от Кумали и това е била целта на второто обаждане. Вероятно му е казала, че лекарствата са свършили работа, кризата е преминала, синът му е жив и здрав - и заради това не е имало повече телефонни разговори.

Имаше обаче още нещо и си дадох сметка, че не мога да го избегна - Сарацина обича сина си с цялото си сърце и е бил готов да рискува всичко, за да се обади по телефона. Не ми харесваше, никак не ми харесваше - знаех още от времето, когато застрелях бившия шеф на Дивизията, че ако трябва да убиеш някого, по-добре той да е чудовище, а не любящ баща.

Качих се на бегом по стълбите в хотела, влязох в стаята си, хвърлих малко дрехи в един сак и грабнах паспорта си. Вече знаех фамилното име на Сарацина, същото като на сестра му - Ал Насури - и знаех откъде е семейството му.

Заминавах за Саудитска Арабия.