Аз съм пилигрим

1.

Колкото и години да минат, дори и да имам късмета да остарея под слънцето, за мен той винаги ще си остане Сарацина. Това беше кодовото име, което му дадох още отначало, и понеже ми отне толкова дълго, за да открия истинската му самоличност, сега ми е трудно да мисля за него по друг начин.

Сарацин означава арабин или - в друго значение на думата - мюсюлманин, който се сражава срещу християните. Ако се върнем още по-назад, ще открием, че думата е означавала просто „номад“. И трите значения му подхождаха идеално.

Дори днес по-голямата част от това, което знаем за него, е фрагментарно. Няма изненада - по-голямата част от живота си той е тичал между сенки, прикривал е следите си, като бедуин в пустинята.

Всеки живот обаче оставя следа, след всеки кораб остава пяна и макар че много често той беше само фосфоресциращо петно в мрака, не преставахме да го преследваме. Минах през половината пазари и джамии на света, през секретните архиви на различни арабски държави и в кабинетите на десетки хора, които биха могли да го познават. По-късно - дори и след края на събитията през онова ужасно лято - екипи аналитици разпитваха майка му и сестрите му със седмици, обаче въпреки че мога да бъда обвинен, че съм слагал думи в устата му и мисли в главата му, не смятам да се извинявам. Накрая знаех повече за Сарацина и семейството му от всеки друг на тази земя.

Едно нещо, което е сигурно, е, че когато е бил много малък, е станал свидетел на обезглавяване. Било е в Джеда, втория по големина град на Саудитска Арабия и - според всеобщото мнение - най-изискания.

Джеда е на брега на Червено море и когато Сарацина бил на четиринайсет, живеел с родителите си в скромна къща в покрайнините, достатъчно близо до водата, за да се усеща миризмата на сол. Знаем това, защото много години по-късно застанах пред старата къща и я снимах.

Като повечето саудитци, бащата на момчето - зоолог - презирал Америка и нейната, както се изразява един арабски вестник, „платена курва“ Израел. Омразата му обаче не била плод на пропаганда, на страданията на палестинците или дори на религиозен фанатизъм - не, била много по-дълбока от това.

Дълги години слушал Вашингтон и Тел Авив и за разлика от повечето западняци, повярвал в приказките на нашите политически лидери - че целта им е да дадат демокрация на Близкия изток. Понеже бил дълбоко религиозен мюсюлманин, подобна перспектива го изпълвала с гняв. Понеже бил добре образован - поне според местните стандарти, - знаел, че един от фундаментите на демокрацията е разделението между религия и държава. За много мюсюлмани обаче религията е държава. Последното, което те искат, е да са разделени.

Според него единствената причина неверниците да препоръчват подобно нещо била да разделят и владеят, да подкопаят и унищожат арабския свят, като продължат по този начин кампанията, започната от Първия кръстоносен поход преди хиляда години и продължаваща до ден днешен.

Би било лесно да обявим зоолога за екстремист, но в здрачния свят на политиката в Близкия изток той всъщност е бил от умереното крило на саудитското обществено мнение. Все пак има нещо, което го различава от масата - възгледите за кралското семейство.

В кралство Саудитска Арабия не можеш да правиш много неща - да проповядваш християнство, да ходиш на кино, да караш кола, ако си жена, да се отричаш от вярата си. Над всичко обаче се извисява забраната да критикуваш дома на Сауд, управляващата династия, която се състои от краля, двеста могъщи принцове и двайсетина хиляди обикновени членове на фамилията.

През цялата онази година Джеда била заливана от слухове, че кралят ще допусне американски войски, войски на нечестива страна, в свещените земи на Пророка. Не по-малко смущаваща била информацията, която достигала от саудитски дисиденти в Европа, че високопоставени принцове губят цели състояния в Монте Карло и обсипват със златни часовници млади жени от агенции за „модели“ в Париж. Както всички саудитци, зоологът знаел за позлатените дворци и разточителния начин на живот на краля, но лошият вкус и екстравагантността не са харам - забранени - в исляма. Проституцията, хазартът и алкохолът обаче определено са.

Разбира се, ако живееш в Саудитска Арабия, можеш да изразяваш отвращението си от политиката на краля и поведението на роднините му, дори можеш да ги определяш като мерзост пред Бог или да проповядваш насилственото им отстраняване. Просто трябва да си сигурен, че го правиш в безопасното пространство на собствената си глава. Да разговаряш за такива неща с човек, който не е твоя жена или баща, дори съвсем иносказателно, е чисто безразсъдство. Мабахит, саудитската тайна полиция - закон в закона - и мрежата ѝ от информатори чува всичко, знае всичко.

Било късно един пролетен ден, когато четирима агенти на тайната полиция, облечени в белите си роби, наречени тоб, и с обичайните шамии на бели и червени квадратчета, посетили зоолога на работното му място. Легитимирали се и го извели от кабинета му, през лаборатории и работни места, до паркинга вън.

Двайсетте други колеги, които работели в Департамента по биология на Червено море, видели как вратата се затръшва зад него, но никой не казал и дума, дори и тримата му най-близки приятели - един от които със сигурност го е издал.

Никога няма да разберем в какво точно е бил обвинен зоологът или каква защитна стратегия е избрал, защото саудитските съдебни процеси се провеждат тайно и не се занимават с пилеещи времето глезотии като свидетели, адвокати, съдебни заседатели и дори доказателства.

Системата разчита изцяло на подписаните признания, получени от полицията. Странно е как методите, свързани с изтезания, са едно от малкото неща, които пресичат всякакви расови, религиозни и културни граници - бедните милиции в Руанда, които боготворят призраци, прилагат почти същите методи като богатите католици, които се грижат за държавната сигурност в Колумбия. В резултат мюсюлманските ченгета, които са задържали зоолога в затвора в Джеда, не са можели да предложат нищо ново - само мощен акумулатор за камион със специални щипки за гениталиите и зърната на гърдите.

Семейството на зоолога се досетило за катастрофата, която се задава, когато той не се прибрал от работа. След вечерната молитва се обадили на някои от колегите му, които или не отговорили, или се престрували, че не знаят нищо - от мрачен опит хората знаели, че подслушвачите са готови да нарочат всеки, който опита да помогне на семейство на престъпник. Все по-отчаяна, жената на зоолога най-накрая се съгласила четиринайсетгодишният ѝ син да излезе и да го потърси. Самата тя не можела да го направи, защото саудитският закон забранява на жените да излизат от дома си, ако не са придружавани от брат, баща или съпруг.

Тийнейджърът оставил майка си и двете си сестри и излязъл с мотоциклета, подарен му от баща му за последния рожден ден. По задните улички стигнал до сградите край брега и видял колата на баща си, останала сама на паркинга. Само в полицейска държава едно дете може да се моли на Бог с баща му да не се е случило нищо по-сериозно от злополука на работното място. Умолявайки Аллах зоологът да лежи ранен в тъмната сграда, в която се намирал кабинетът му, момчето приближило входа.

Пакистанският пазач се сепнал, когато видял през стъклената врата да наднича момче. Развикал се на лош арабски, размахал ръце, за да го пропъди, грабнал палката и бил готов да изскочи през вратата и да я използва, ако се наложи.

Момчето обаче не се смутило - завикало отчаяно на арабски, призовало Пророка на помощ, казало, че баща му го няма. Едва тогава пазачът си дал сметка, че посещението е свързано със събитието, предизвикало куп прошепнати клюки през целия следобед. Вгледал се в помръкналото лице на момчето, прекалено младо, за да се вкопчва в такива миниатюрни надежди, и свалил палката. Може би защото е имал свои собствени деца, но във всеки случай тектонските плочи във вселената на пазача се разместили и той направил нещо абсолютно неподхождащо за ролята му - поел риск.

С гръб към камерите за наблюдение, насочени към вратите, с жестове, сякаш го гони, той казал на момчето малкото, което знаел - четирима от тайната полиция, предвождани от полковник, отвели баща му с белезници. Според шофьора - сънародник пакистанец, на когото пазачът изнесъл чаша чай - разследвали този човек тайно от месеци. Обаче слушай внимателно, казал му, това е важната част - казали, че ще го обвинят в „пакост на земята“¹¹¹ - термин толкова широк, че е безсмислен, освен за едно: че води до смъртно наказание.

- Кажи на семейството си - посъветвал пакистанецът момчето. - Ако искат да го спасят, трябва да действат бързо.

А после отворил вратата рязко, като че ли е изгубил търпение, и - заради камерите - започнал да размахва палката. Момчето изтичало до мотоциклета и ритнало стартера, за да го запали. Форсирало двигателя, прелетяло през паркинга, едва не паднало, защото гумите поднесли на слой нанесен от вятъра пясък, и изфучало през портала.

Макар че никой няма да го разбере със сигурност, предполагам, че вътрешно е бил разкъсан на две: като дете отчаяно се е нуждаел от утешенията майка си, но като мъж, глава на семейството в отсъствието на бащата, е имал нужда да се посъветва с други мъже. Имало е само един начин да се разреши конфликтът - той е арабин, а това означава наслоявана две хиляди години мъжка гордост. И така, станало неизбежно да се насочи на север, към най-мрачната част на града, към къщата на дядо си.

Още докато пътувал, започнало да го обзема усещане за предизвестена обреченост. Бил наясно, че баща му вече е обречен. Давал си сметка, че ще е нужна много „васта“, за да се промени посоката на това пътуване. При отсъствието на демокрация и ефективна администрация арабският свят функционира чрез васта - това понятие включва връзки, влияние, мрежа от стари услуги и племенна история. Ако имаш васта, вратите се отварят за теб - дори на дворците. Ако нямаш, остават завинаги затворени.

Дотогава момчето не било мислило за тези неща, но сега видяло, че семейството му, включително и дядо му, когото обичал толкова много, било скромно: скромно в амбициите си, скромно в контактите си. Да повлияят на тайната полиция и да я накарат да оттегли обвиненията в нещо, което смятат за нападение над дома на Сауд, би било... ами, все едно да извадиш нож срещу атомна бомба.

Към края на нощта - след като продължителните потайни разговори с чичовците, дядото и братовчедите не довели до провеждането даже и на един значим телефонен разговор - той разбрал, че бил прав за шансовете. Това обаче не означавало, че някой от тях се е отказал - цели пет месеца семейството, близо до нервен срив, опитвало да проникне в саудитския ГУЛАГ и да открие в неговите лабиринти един нищо и никакъв живот.

И какво получили тези хора срещу усилията си? Никаква информация, никаква помощ от тяхното правителство и определено никакви контакти със зоолога. Също като жертвите от 11 септември. Един ден той просто отишъл на работа и не се върнал.

Бил загубен в сюрреалистична плетеница, уловен сред живите мъртви в стотиците пренаселени затворнически килии. Там научил много бързо, че всеки подписва самопризнания - доказателство за ефективността на дванайсетволтовия акумулатор, но и че сред арестантите се открояват две обособени групи.

Част от тях се предавали на съдбата си или на Аллах и просто пишели името си под проклетите показания. Другите смятали, че надеждата им е да подпишат признанията, за да се изправят по-бързо пред съдия. Та там да се откажат от самопризнанията си и да заявят, че са невинни.

Тази стратегия възприел и зоологът. Саудитската правна система обаче е намерила начин да се справя с подобни похвати - просто връща затворника в полицията, за да обясни промяната в мисленето си. Твърде потискащо е да се описват „усъвършенстваните“ методи, прилагани срещу такива мъже и жени - достатъчно е да кажем, че никой никога не се е отричал от самопризнанията си втори път. Никога.

След като зоологът най-накрая признал всичко и бил осъден за противодържавни изказвания и „пакост на земята“, пътешествието му през системата внезапно спряло.

Причината били проблемите с трафика в центъра на Джеда - било нужно предупреждение от поне десет дни, за да се затвори огромният автомобилен паркинг пред главната джамия. Едва след това било възможно в средата му да се издигне бялата мраморна платформа.

2.

Зрителите започнали да се събират още от съвсем рано, веднага щом видели, че се издигат прегради и че вече издигат платформата. В кралството рядко се пускат публични обяви за предстоящите екзекуции, но по мобилните телефони и с текстови съобщения новината се разпространява доста бързо.

След час-два вече започнали да се събират тълпи. Едно дванайсетгодишно момче - най-добрият приятел на Сарацина - минало оттам с баща си. Веднага разбрало какво ще стане. Било петък - почивният ден на мюсюлманите - и трафикът бил кошмарен, така че детето успяло да се прибере у дома чак след час. Веднага грабнало велосипеда си и изминало дванайсет километра, за да каже на приятеля си какво е видяло.

С опасения за най-лошото, без да спомене нищо пред майка си и сестрите си, Сарацина скочил на мотоциклета, качил отзад приятеля си и полетял към центъра на Джеда през курортния квартал Корниш, по улицата, която минава покрай Червено море.

Когато двете момчета зърнали морето, обедната молитва била свършила. Стотици мъже излезли от джамията и се влели в множеството на зрителите, чакащи на паркинга. На силната слънчева светлина мъжете в техните бели тоби контрастирали рязко с групичките жени с техните черни абаи и фереджета. Единствено малките деца по джинси и тениски внасяли някакъв цвят.

Екзекуциите, изглежда, са единствената форма на публично развлечение, позволено в Саудитска Арабия - киното, концертите, танците, театърът, дори смесените кафенета - в смисъл за двата пола - са забранени. Всички обаче са добре дошли, жените и децата също, да гледат как някой се прощава с живота си. Саудитците са се отказали от такива модерни нововъведения като смъртоносните инжекции или дори разстрела и са приели истинската радост за тълпата - публично обезглавяване.

Температурата била близо 45 градуса, горещината отскачала от асфалта на трептящи вълни, докато мотоциклетът бръмчал сред петъчния трафик. Отпред се разразявал хаос - пътят бил разкопан, за да правят нов надлез, строителна техника запушвала почти цялото улично платно, колите се промушвали само по една лента и задръстването било огромно.

В главата на момчето, под напечената каска, също царял хаос - изплашено до повръщане, то отчаяно се надявало платформата да е за някой наркодилър от Африка. Не можело да си позволи да мисли, че за последен път ще види баща си коленичил на мрамора, сред вече събралите се мухи, че сребристият меч ще се забие в плътта му и ще бликне фонтан кръв.

Момчето погледнало непробиваемото задръстване напред, изкарало мотоциклета на банкета и сред вихрушка от прах и строителни отпадъци профучало през строителната площадка.

Въпреки голямата тълпа, събрала се да гледа, паркингът бил сравнително тих - чувало са само тихо мърморене и гласът на моллата, който четял Корана по озвучителната система на джамията. Постепенно и мърморенето стихнало, защото през кордона минала служебната кола и спряла пред платформата.

Мъж със силно телосложение и с безупречен бял тоб слязъл от колата и изкачил петте стъпала до платформата. Диагонално през гърдите му минавал лъскав кожен ремък, на който висяла ножница с дълъг извит меч. Това бил палачът. Името му било Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши и бил признат за най-добрия майстор в кралството, като репутацията му била изградена основно заради процедура, наречена „кръстосана ампутация". Тя е много по-трудна от простото обезглавяване и се препоръчва за извършителите на сериозни грабежи. При нея умело се използват специално направени ножове, с които се отрязват дясната ръка и левият крак на осъдения. С усърдието си в изпълнението на процедурата Саид ал Биши през годините бил повишил цялостното ниво на публичните екзекуции в Саудитска Арабия. Вече много рядко публиката виждала екзекутора да сече и кълца многократно главата или крайник на затворник, за да ги отдели от тялото.

Саид ал Биши отговорил на няколко поздрава от тълпата и едва имал време да се запознае с работното си място, когато през тьлпата си запробивал път бял ван. Един полицай вдигнал преградата и климатизирането превозно средство спряло пред самите стъпала. Зрителите проточили вратове, за да видят кого водят. А после отворили задната врата.

Зоологът слязъл - бос, с плътна бяла превръзка на очите, със завързани зад гърба ръце.

Сред присъстващите имало хора, които го познавали или си мислели, че го познават, но все пак било нужно малко време, за да разпознаят чертите му. Бог знае какво е правила тайната полиция с него през изминалите пет месеца, но изглеждал доста зле - скелет на човек, рухнал и смален, поне физически, като онези прозрачни възрастни хора, които понякога виждате в хосписите. Бил на трийсет и осем години.

Знаел къде се намира и какво се случва - служител на така нареченото Министерство на правосъдието го посетил в килията му четирийсет минути преди това и му прочел формален декрет. Тогава зоологът за първи път узнал, че е осъден на смърт. Когато двама униформени го повели бавно по стъпалата към платформата, свидетели разказват, че вдигнал лице към слънцето и опитал да изправи рамене - сигурен съм, че не е искал синът и дъщерите му да смятат, че баща им е страхливец.

На крайбрежната улица блокираните шофьори наблюдавали със смесица от завист и възмущение как мотоциклетът избръмчал през строителната площадка, сякаш е частен път. Проклети хлапаци!

Младото момче се провряло с мотоциклета покрай купчина навити противопожарни маркучи - използвали ги, за да пръскат изтощените строителни работници от Бангладеш, така че да не припадат от топлинни удари, - след това минало през гора от бетонни колони. Оттам оставали само седем-осем минути, за да стигне до площада.

Не мисля, че Сарацина би могъл да обясни, дори по-късно през живота си, защо е подкарал мотора така бясно. Какво е смятал да направи? Аз лично съм убеден, че в страха и отчаянието си не е можел да мисли за друго, освен че с баща му са не само едно тяло, но и една душа, и че подобна връзка не би приела нищо по-малко от присъствието му. Свил с мотора рязко вляво, минал през някакви струпани строителни отпадъци и забързал още повече към улицата, която излиза на площада. Пред него се изпречила мрежа - обаче видял отвор, достатъчно голям, за да мине. Аллах бил с него!

Плъзнал мотоциклета още по-плътно вляво, минал на зигзаг между купчини арматурно желязо, вдигнал облаци прахоляк, насочил се бързо към тясната пролука... Щял да успее!

Зоологът, със завързани очи на платформата, усетил нечия ръка на врата си. Ръката го натискала надолу. Ръката била на палача, който му наредил да коленичи. Когато коленичил, от слънцето по лицето си разбрал, че е с лице към Мека, на шейсет километра оттам. Преди Мека се падал домът му и той си помислил за жена си и децата, които били там.

Палачът го уловил за рамото - майсторът на меча бил правил това много пъти и знаел точно в кой момент осъденият трябва да бъде подкрепен. От високоговорителите на джамията долетял призив.

Всички на площада - а той се простира от сградата на министерството на външните работи чак до тревата около джамията, - хилядно множество, коленичили с лице към Мека в молитва. Както всички вярващи мюсюлмани, зоологът знаел думите наизуст и ги мърморел в един глас с тълпата. Знаел също и колко продължават - и че на този свят му остават четири минути.

*

Момчето, полузаслепено от прахоляка, вдигнат от поднеслия при рязкото завиване мотоциклет, видяло един прът арматурно желязо със секунда закъснение и докато реагира, желязото вече било между спиците на предното колело.

Реакцията на момчето била невероятна - то извило кормилото моментално, но вече било късно. Желязото скъсало спиците. Метални парченца надупчили резервоара и главата на цилиндъра, предният амортисьор се забил в прахоляка и моторът спрял. Синът на зоолога и приятелят му обаче продължили - напред и през кормилото. Паднали в прахоляка зашеметени, а мотоциклетът ставал само за скрап.

Когато първите ужасени шофьори от задръстването стигнали до тях, молитвите на паркинга били приключили и тълпата вече се изправяла. Палачът пристъпил към коленичилия затворник и всички притихнали. Палачът наместил леко врата на зоолога и стоящите наблизо видели, че двамата си казват нещо.

Много години по-късно разговарях с някои от хората, присъствали на площада онзи ден. Сред тях беше и Саид ал Биши, палачът. Пих с него чай в меджлиса - помещението за посетители - на дома му и го попитах какво му е казал зоологът.

- Човек рядко говори в такава ситуация - отговори Саид ал Биши, - така че, разбира се, думите му се запечатаха в ума ми. - Въздъхна дълбоко. - Беше кратко, но го каза с убеденост. Каза ми: „Единственото, което има значение, е Аллах и саудитският народ да простят греховете ми“.

Ал Биши млъкна и погледна към Мека - явно това беше всичко. Кимнах почтително. „Аллаху акбар“ - промърморих в отговор. Бог е велик.

Той отпи още глътка чай, загледан в далечината, потънал в мисли за мъдростта, до която достига човек в последните си мигове. Продължавах да го гледам и да клатя мъдро глава. Едно от нещата, които никога не бива да правиш в арабска страна, е да обвиниш някого, че лъже, колкото и индиректно да е.

В резултат продължавах да го гледам, а той продължаваше да се взира в мъдростта. Чувах ромона на водата във фонтана вън, в красивия му двор, шумоленето на прислугата в женските стаи. Явно длъжността държавен екзекутор му се бе отплатила доста добре.

Най-накрая започна да се върти неловко на мястото си, после ме стрелна с очи, за да види дали съм от кротките, или го предизвиквам.

Не отместих погледа си от него и той се засмя.

- Ти си интелигентен за западняк - каза. - Нека тогава да видим какво наистина ми каза той, нали? Когато се наведох към осъдения, му казах да оголи врата си възможно най-много и да не мърда - че така ще е по-лесно и за двама ни. На него сякаш му беше все едно, само ми направи знак да се приближа. Устата му отвътре, изглежда, беше наранена, може би от електрод, защото едва говореше. „Познаваш ли краля?'" - попита шепнешком. Това ме изненада и отговорих, че съм срещал негово величество няколко пъти. Той кимна, като че ли очакваше да е така. „Следващия път, когато го срещнеш - добави, - предай му думите, казани някога от един американец: „Можеш да убиеш мислителя, но не можеш да убиеш мисълта“.

Погледна ме и сви рамене.

- И ти предаде ли ги? - попитах. - На краля имам предвид.

Палачът се засмя.

- Не. След като знам каква е алтернативата, предпочитам да се радвам на главата си, докато е на раменете ми.

Не беше нужно да го разпитвам какво е станало на онзи паркинг след това - бяха ми го разказали други хора, присъствали там. Когато Ал Биши приключил краткия разговор с осъдения, откъм Червено море се надигнал силен вятър - почти всички го споменаха, защото на асфалта горещината била почти непоносима. Палачът се изправил и извадил меча си с плавно движение. Отстъпил крачка назад от осъдения и преценил с професионално око разстоянието, после се разкрачил за по-голяма стабилност.

Чувало се само шумоленето от високоговорителите на джамията. Ал Биши задържал дългия меч хоризонтално, изправил гърба си и вдигнал челюст нагоре, за да подчертае профила си - когато го срещнах, нямаше как да не забележа суетността му. Вдигнал меча с една ръка и когато стигнал най-високата точка, всички погледи се насочили към него, почти заслепени от бялото слънце точно отгоре.

Той задържал за момент блестящия меч, сякаш за да изсмуче цялата възможна драма от ситуацията - после хванал дръжката и с другата си ръка и острието полетяло надолу с невероятна скорост. Острият като бръснач меч се стоварил върху врата на зоолога. Осъденият - както бил помолен - не помръднал.

Нещо, което всички споменават, е звукът, който чули - силен и мокър, като че ли някой разсича диня. Острието прекъснало гръбначния мозък на зоолога, каротидните артерии и ларинкса, при което главата се отделила.

Изтърколила се на мрамора, клепачите трепкали, дъга кръв се изляла от срязаните артерии. Обезглавеният торс на зоолога за момент сякаш увиснал във въздуха, като изпаднал в шок, после рухнал напред.

Палачът останал на място, с безупречния си тоб, и огледал свършената работа. Шумът от високоговорителите бил заменен от мюсюлманска молитва, тълпата на площада започнала да аплодира.

Младият син на екзекутирания - задъхан от тичане, със зле ожулена лява страна, с увита около ранената длан носна кърпа - докуцукал на паркинга точно когато товарели трупа на баща му в стряскащия хлад на белия ван. Това била причината превозното средство да е с климатик - не за комфорта на живите, а за да спира вонята на мъртвите.

Повечето зрители си били отишли - там били само полицаите, за да махнат загражденията, и двама работници от Бангладеш, за да измият белия мрамор.

Момчето се огледало, за да открие някой познат, когото да попита кой е екзекутираният затворник, но хората бързали, за да се спасят от силния вятър, спускали шамиите си, като бедуини, за да защитят лицата си. В другия край на тревната площ мюезинът - помощникът на предводителя на джамията - затварял дървените капаци, за да защити помещенията от надигащата се - както изглеждало - сериозна пясъчна буря.

Брулено от вятъра, момчето изтичало и извикало на мюезина през ниската метална ограда - питало за име, за професия. Мюезинът се обърнал, прикрил лицето си от пясъка, и извикал в отговор. Вятърът грабнал гласа, така че момчето чуло само една дума: зоолог.

Запис от саудитска камера за наблюдение на площада, изровен много по-късно, показва, че мюезинът се е върнал към работата си, без дори да погледне момчето, което се обръща и остава загледано в мраморната платформа, брулено от силния вятър, с видимо изпълнено с крайно отчаяние сърце. Остава там доста минути и - решено да бъде мъж и да не плаче - прилича на брулена от вятъра статуя.

Всъщност, мисля си, че е станало бързо - подобно на повечето хора, преживели огромен ужас, момчето също се е откачило от времето и пространството. Вероятно би останало там с часове, но едно от ченгетата приближава, крещи му да се маха и то си тръгва, за да избегне жестоката бамбукова пръчка на полицая.

Когато се отдалечава през вихрушките от пясък, сълзите най-накрая пробиват желязната му решимост и - сам в града, който вече ненавижда - той надава един-единствен ужасен писък. По-късно хората ми разказваха, че било вой от скръб, но аз знаех, че не е било това. Било е първичен родилен писък.

В един процес не по-малко кървав и болезнен от физическото му съответствие, Сарацина се родил за тероризма в един брулен от вятъра автомобилен паркинг в центъра на Джеда. С времето, поради несекващата си обич към бащата, той израства като страстен привърженик на консервативния ислям, враг на западните ценности, заклет противник на монархията на Фахд и последовател на насилствения джихад.

Благодаря ти, Саудистка Арабия, благодаря.

3.

Въпреки баснословните богатства на Саудитска Арабия, въпреки огромните петролни залежи и любовта към високотехнологичните американски оръжия, в тази страна нищо не функционира както трябва. Например автобусната система на Джеда.

След като мотоциклетът му се разбил, синът на зоолога нямал друг начин да се прибере у дома, което означавало - поради хаотичното движение на автобусите и пясъчната буря, - че новината за екзекуцията го е изпреварила с около двайсет минути.

Разширената му фамилия се събрала в скромния меджлис на вилата и майка му зареждала роднините си с нарастващ ужас - между вълните от болка и стъписването тя се възмущавала от саудитската съдебна система и от самото кралско семейство. Макар че никой саудитски мъж - да не говорим за обществото - не би го признал, почти винаги тя се оказвала най-умният човек в стаята.

Горчивите ѝ нападки престанали чак когато някой погледнал през прозореца и видял, че синът идва. Като едва успявала да си поеме дъх през сълзите, тя го посрещнала в коридора, отчаяно разтревожена - трагедия върху трагедия, - че той е видял екзекуцията на баща си.

Когато поклатил глава и казал за счупения мотор, тя се свлякла на колене и за първи и единствен път благодарила на Аллах за всяка една от раните на сина си. Момчето се навело, изправило майка си и над рамото ѝ видяло двете си по-малки сестри, застанали сами, сякаш захвърлени на свой собствен остров от отчаяние.

Прегърнал ги всичките и споделил последната скръб, която му тежала по целия път към дома и която все още не била достигнала до тях - понеже бащата бил екзекутиран затворник, нямало да има погребение или церемония, нямало да склопят очите му, нямало да измият и увият тялото в плащаница според мюсюлманския обичай, като техен последен жест към него. Останките му щели да бъдат заровени в безименен и необозначен гроб, на общинска земя. Ако имат късмет, някой от работниците щял да го положи на дясната му страна, с лице към Мека. Ако имат късмет.

През следващите месеци, казва майката при дълго отлагания разпит, нямало какво да разнесе облака скръб, който бил засенчил дома им. Освен най-близките роднини при тях не идвали посетители, не им звънели по телефона - природата на престъплението означавала, че семейството ще бъде отбягвано от приятели и от обществото като цяло. В известен смисъл семейството също било хвърлено в необозначен гроб и заровено. Но дори и така неотменимият ход на времето притъпил острието на скръбта и момчето - изключителен ученик - най-накрая взело книгите си и продължило да учи у дома. Това стабилизирало семейството повече от всичко друго - в края на краищата образованието е посягане към по-добро бъдеще, колкото и невъзможна да изглеждала тази перспектива в момента за тях.

А после, осем месеца след екзекуцията, нечакана зора осветила източното небе - без семейството да знае, дядото неуморно действал в тяхна полза. Чрез малкото си връзки и много подкупи, които едва си позволил, той успял да осигури паспорти и визи за снаха си и трите деца. Това, разбира се, било потвърждение на любовта му към тях, но в действителност властите смятали вдовицата и децата на зоолога за позор и вероятно с радост са ги пуснали да заминат. Каквито и да били причините, една вечер дядото отишъл при тях и им казал, че рано сутринта трябва да заминат, преди тези, за чиято помощ е платил, да променят решението си.

През цялата нощ събирали малкото вещи, на които държали, направили по една последна обиколка из спомените си и без да има с кого да се сбогуват, рано сутринта потеглили. Колоната от четири претоварени фамилни превозни средства се движила четири часа - през територията на страната, през безвременната пустиня, покрай безкрайните нефтени полета, - докато призори не видели тюркоазените води на Арабския залив.

Подобно на огърлица, през морето се вие мостът, който свързва Саудитска Арабия с независимата островна държава Бахрейн. Той е дълъг 16 мили и се състои от множество мостове и виадукти - триумф на датската инженерна мисъл. Нарича се мост на крал Фахд. На всяка миля от моста от билбордове на семейството се усмихвал саудитският монарх, докато прекосявали морето, и момчето оценило тази ирония - това бил мъжът, подписал екзекуцията на баща му. Омразното лице на Фахд било последното нещо, което видели от родината си.

След като дядото платил още един подкуп на границата, той и трима роднини били пуснати в Бахрейн без документи, за да откарат багажа на семейството до една къща, която дядото бил наел чрез приятел на съсед. Никой не казал нищо, но всички помръкнали, когато я видели.

Порутеният дом бил на малък площад без настилка в полуиндустриален квартал на Манама - столицата на страната. Входната врата висяла на пантите, водопроводът едва работел, електричество имало само в две от стаите - но вече нямало връщане назад и всичко било по-добро от живота в Джеда.

След като разтоварили скромната семейна собственост, майката на момчето застанала пред свекър си в мухлясалата кухня и тихо опитала да му благодари за стореното. Той поклатил глава, мушнал малко руло банкноти в ръката ѝ и казал, че ще изпраща още - не много, но достатъчно - всеки месец. Тя прехапала устна и опитала да не се разплаче заради тази щедрост, а дядото отишъл бавно при внучките си - които го гледали от двора - и ги прегърнал.

После се обърнал и се поколебал - оставил най-трудното за накрая. Внукът му си давал сметка какво следва и се преструвал, че има работа - отварял кашони на задната веранда. Дядо му се приближил и зачакал да вдигне поглед. И двамата не били сигурни - като мъже - колко емоции да покажат - докато дядото не протегнал ръце и не прегърнал момчето. Не било време за гордост - той бил стар и само Аллах знаел дали ще види внука си отново.

Отстъпил назад и погледнал младежа - всеки ден си мислел колко много внук му прилича на собственото му момче, което екзекутирали. Все пак животът продължава с децата ни и с техните деца и дори и деспот не може да ти отнеме това. Изведнъж се обърнал и тръгнал към колите, извикал на роднините да палят двигателите - не погледнал повече назад, за да не видят как сълзите се стичат по лицето му.

Момчето останало с майка си и сестрите си в сгъстяващия се мрак и гледало как светлините от бившия им живот изчезват в нощта.

4.

Два дни по-късно - за първи път в зрелия си живот - майката излязла, без да я придружава възрастен мъж. Въпреки че се срамувала и страхувала, нямала избор - ако не направела нещо, самотата и новата бедност щели да ги победят.

Останала сама в чужда страна, без роднини и приятели, тя отишла с децата до близката спирка, качили се на автобуса и после часове наред се разхождали по моловете в града. Било като откровение. Никой от тях не се бил докосвал до по-либерална интерпретация на исляма и всички гледали с широко отворени очи плакати за американски филми и мюзикъли от Боливуд, жени от Запада с прилепнали горнища и шорти и не им се вярвало, че виждат мюсюлманки с елегантни абая, сменили фереджетата със слънчеви очила „Шанел“.

Момчето било потресено. Единствените женски лица, които било виждало, били на майка му и на близките им роднини - не било виждало жени дори на снимка - списания и реклами, показващи жени с открити лица, са забранени в Саудитска Арабия. И така, в магазините на Бахрейн, където изведнъж получило база за сравнение, то научило нещо, което иначе не би разбрало никога - че майка му е красива.

Разбира се, всички деца мислят, че майките им са красиви, но момчето разбрало, че оценката му не е предубедена - майка му все още била само на трийсет и три, с високи скули, безупречна кожа и големи бадемови очи, от които струяла интелигентност. Носът ѝ бил фин и прав и насочвал погледа право към съвършената извивка на устните. Освен това преживяното страдание ѝ придавало грация и гордост, които не отговаряли на скромната ѝ позиция в живота.

Една вечер, не много след това, когато сестрите му били заспали, той седнал под голата крушка в кухнята и на пресекулки казал на майка си колко е красива. Тя се засмяла, целунала го по главата, но същата нощ плакала тихо - когато едно момче започне да забелязва женската красота, значи расте, и тя знаела, че го губи.

През следващите седмици успяла да запише трите деца в добри общински училища, а момчето, след шест опита, намерило джамия, която да е достатъчно строга и антизападна, за да бъде одобрена от баща му. Петнайсетгодишно момче, които влиза от улицата само, без да го придружава роднина от мъжки пол, било необикновена добавка за всяка група поклонници, така че първия петък след молитвите имамът, слепец по рождение, и още неколцина мъже го поканили на чай в красивата градина зад сградата.

Под пурпурната джакаранда момчето не споделило почти нищо за събитията, довели го в Бахрейн, но мъжете не се отказвали лесно и понеже не било в състояние да лъже имама, момчето разказало историята за смъртта на баща си. А когато я чули, мъжете свели глави и изрекли похвални думи за баща му. „Кой син, кой предан на вярата мюсюлманин не би се гордял с човек, надигнал глас, за да защити вярата и нейните ценности?“ - чували се ядосани гласове.

За момчето, засрамено и прогонено от общността си, живяло в самота толкова дълго, преживяното имало лечебен ефект. Джамията вече започвала да запълва емоционалната празнота в живота му.

Слепият имам му казал, че Господ изпраща само толкова страдание, колкото човек може да понесе. И че поради това ужасяващите събития в Джеда са свидетелство за дълбоката преданост към Бога и куража на баща му. След тези думи вдигнал ръка и прокарал пръсти по лицето на момчето, за да го запомни - това било знак на уважение, знак, че го приемат като равен.

Момчето - споменало само, че богомолците са високо образовани - не казало нищо на майка си за лекциите, които слушало повечето вечери в джамията. Това било мъжка работа, както казал имамът, а човек може да говори свободно само ако знае, че думите му няма да бъдат повторени.

И докато момчето правело първите стъпки към политиката на насилието с онези хора, които се оказали клетка на Мюсюлмански братя, останалите кораби от флотилията плавали в обратна посока. За разлика от повечето граждани на Бахрейн, семейството нямало телевизор, но момичетата били в контакт с попкултурата всеки ден - в училище, в моловете, по билбордовете - и както във всички страни от региона, популярната култура не била арабска.

Засилващото се увлечение на сестрите по западната попкултура водело до все по-ожесточени спорове между майката и момчето, докато една вечер тя не провела с него откровен и труден разговор. Казала му, че Бахрейн е единственото им бъдеще и че иска момичетата да се впишат в средата, да открият любовта и приятелството - искала това за всичките си деца - и че ако това означава да се отрекат изцяло от начина си на живот в Саудитска Арабия, тя не би проляла и сълза за нещо, което им е донесло толкова много страдание.

Казала му, че самотата е бръснач, който нарязва сърцето на ивици, че всяко дете има право да мечтае и че ако момичетата не се стремят към щастието си сега, няма да го постигнат никога. Казала му го проникновено и честно - и защо не? Тези думи биха могли да се отнасят и за нея самата. Той никога не бил виждал майка си толкова развълнувана и осъзнал, че докато за външния свят тя все още е мюсюлманка, в сърцето си - защото се чувства изоставена от Бог - вече боготвори единствено живота и децата си. Дълбоко смутен, той ѝ напомнил, че Аллах ги гледа, и отишъл да спи.

След като заспал, майката отишла в стаята на двете момичета, събудила ги тихо, прегърнала ги.

Казала им, че вижда стремежите им към различна светлина, но че повече не може да обиждат брат си в собствената му къща. Че музиката трябва да спре и че когато излизат от къщи, за да отидат на училище, лицата им трябва да са забулени.

Момичетата били като майка си - и на външен вид, и като темперамент, - така че веднага възразили. Тя ги накарала да замълчат и ги уверила, че го прави, защото брат им ги обича и се опитва да оправдае огромната отговорност, която изпитва към баща им. Погледнала лицата им, когато я умолявали да промени решението си, и почти се усмихнала - канела се да сподели с момичетата си една тайна, а никога, с никого не била правила това, освен с майка си.

- Ще ми е нужна помощта ви - казала им. - Искам да говоря с него за нещо, което е много важно - и той никога няма да се съгласи, ако мисли, че сте покварени.

Двете момичета забравили възраженията си, зачудили се за какво толкова майка им трябва да говори с брат им.

- Няма да можем да продължаваме така - казала тя. - Не е само къщата. Дядо ви вече не е млад. Какво ще стане, като умре и парите спрат? - Изчакала да осъзнаят всички последствия, после добавила: - Кандидатствах за работа.

От всички уроци, които момичетата щели да научат като млади мюсюлманки, онзи, даден им от майка им онази вечер, бил най-важният - да поемеш нещата в свои ръце, да осъзнаеш, че единствената стълба към небето е тази, която си построиш тук, на земята. Гледали я стъписано. Работа?!

Казала им, че чула за свободно място от една от майките в училището им и се свързала с фирмата преди няколко седмици. Вече била готова да се отчае, но същия ден пристигнало писмо, с което я канели да се яви на интервю. Обяснила, че не е споделила нищо с брат им, защото можело да не я одобрят - за да съм честна, казала тя, почти сигурно е, че няма да получа работата, поне не от първия опит - така че нямало смисъл да спорят, без да има някаква полза от това. Не им казала нищо повече от тези прости факти; казала само, че е късно и че трябва да спят.

Сутринта момичетата вече подкрепяли майка си по единствения им известен начин - плакатите бил свалени, купчините списания - натъкани в чували за боклук, музиката и гримовете били скрити.

В деня на интервюто, когато децата отишли на училище, майка им взела скромните си спестявания и - в изпълнение на внимателно обмислен план - отишла в малък магазин в един от най-добрите молове. Купила си имитация на дамска чанта „Луи Вютон“ и слънчеви очила „Гучи“.

В обществената тоалетна сменила чантите си, хвърлила старата в коша за боклук и свалила фереджето - била решена да се възползва от всичките си предимства, включително и онези, които синът бил забелязал преди няколко месеца. Преодоляването на насажданата цял живот стеснителност не било лесно и дори със слънчевите очила не успяла да събере кураж да се погледне в огледалото.

На вид модерна и много красива, тя най-накрая излязла от тоалетната и отишла до съседния небостъргач с офиси - централата на „Бателко“, местния телефонен монополист. Изпълнена със страх и вълнение, седнала на едно канапе и зачакала да я извикат за интервюто. Минало ѝ през ум, че чувствата ѝ доста напомнят онези през първата ѝ брачна нощ - и в момента се чувствала така, сякаш е гола.

„Не е чудно, че жените обичат да ходят така“, помислила си.

Дошла секретарка и я въвела в заседателна зала, където шефове, двама мъже и една жена, ѝ обяснили, че фирмата увеличава броя на офисите за контакти с клиентите си. Какво мисли тя за това? Отговорила, че идеята е добра - мнението за услугите на компанията било толкова лошо, че било трудно да си представиш как изобщо има клиенти.

Най-големият шеф се вгледал в нея и се разсмял - цял ден слушали кандидатите за работа да им обясняват каква великолепна компания е това. Най-накрая се появил човек, който разбирал, че работата е необходима. Все още усмихнат, шефът обяснил, че дейността е свързана преди всичко с жалби на клиенти за прекалено високи сметки, с обясняване на циклите на формиране на сметките, с разгадаване на мистериите около тарифните планове.

Тя им казала, че няма никакъв опит, но че все пак е специалист - като вдовица с малко средства ѝ се налагало да разбира всички домашни сметки, включително и на „Бателко“. Изпълнена с тревога, тя продължавала да говори, без да си дава сметка, че макар и да кимат с разбиране, членовете на комисията вече не я слушат.

Знаели, че на тази позиция е по-важно да се справяш с ядосани клиенти, отколкото да си технически квалифициран. Жената пред тях като че ли притежавала рядка комбинация от интелигентност и стил - достатъчно, за да накара и най-побеснелия клиент да се стъписа.

Членовете на комисията се спогледали, обменили шифровани комуникации чрез повдигнати вежди и едва забележими свивания на рамене и без да кажат и дума, взели решение. Най-големият шеф я попитал дали може да започне в понеделник. Тя била толкова развълнувана, че не успяла да отговори и смогнала да каже „да“ едва след като той повторил въпроса.

Излязла от заседателната зала. В главата ѝ бушувала вихрушка от мисли, но въпреки това си давала сметка, че не би могла да сподели новината с дъщерите си. Все още всичко можело да рухне при последното препятствие - синът ѝ.

След вечеря, неангажиращо, поискала от него да я придружи до близкия пазар. Била планирала това целия следобед и когато тръгнали, видяла, че моментът е идеален. Започвал уикендът и групи младежи се били събрали пред сервиз за тунинг на автомобили, роти пакистанци, които живеели и работели в местните фабрики, клечали по ъглите, автомобили с шумни момчета профучавали към кината в центъра на града. Докато вървели, тя посочвала всички грозни неща наоколо и му казала, че с фереджета или не, сестрите му скоро ще станат на възраст, на която вече няма да могат да излизат от къщи.

Той кимнал, понеже също бил мислил за това - нали като мъж и глава на семейството отговарял за добродетелността на жените.

- Трябва да се преместим в по-добър район - казала тя.

- Да - казал той. - Но как ще платим?

- Ще си намеря работа - отговорила тя тихо, като удобно пропуснала факта, че вече си е намерила.

Той спрял, втренчил се в нея и отсякъл:

- Това е нелепо!

Майка му свела забуленото си лице в знак на покорство и мъдро оставила първия изблик на гняв да отшуми. Синът се обърнал и тръгнал към пазара, но тя не помръднала.

- Може да е нелепо, обаче как иначе? - казала тя твърдо. - Как иначе да опазим момичетата от зло?

Той продължил напред. Тя пак останала на място, решена да се скара със сина си заради шанса за по-добър живот.

- Не можем вечно да живеем от подаяния! - извикала след него. - Кой мъж може да иска такова нещо? Коя майка би го позволила? Ако работя, ще можем да си позволим нов живот...

Не успяла да довърши. Той се обърнал, върнал се с тежка крачка при нея, бесен.

- Отговорът е „не“! Грешно е!

Уловил я за ръкава и я задърпал, но тя съзряла пролуката, която толкова отчаяно се надявала да види.

- Идеята, че жена може да работи, може да не допада на нечия представа за мъжественост, може да обижда и някои имами с безумни погледи, но не е грешна - казала тя ледено.

Синът ѝ забелязал бездната, която се отваря пред него, но нямало как да върне думите си назад. Вместо това опитал да приключи целия разговор, като посочил няколко мъже, които наблюдавали разразяващия се домашен скандал.

- Хайде! - настоял. - Ставаме за посмешище!

Но тя не помръднала.

- Минаха години, откакто за последен път учих религия - казала. - Напомни ми къде в исляма е казано, че е грешно една жена да се заеме с почтена работа?

- Грешно е, защото казвам аз...

Но тя не го оставила да довърши.

- Твоето мнение е по-голямо от това на Пророка, мир на душата му, така ли?

Дори да си помислиш такова нещо било светотатство и той не успял да отговори. Майка му се възползвала от предимството и продължила настъплението:

- По Божията воля ти зае мястото на баща си - време е да започнеш да се държиш като него. Мислиш ли, че би искал дъщерите му да живеят така? Мислиш ли, че би искал неговата жена да живее така?!

Момчето знаело отговорите. Хвърлило поглед - през широкото поле, което ги деляло като мъж и жена - към едно малко прозорче. Това бил тесният процеп на фереджето ѝ - в продължение на повече от хиляда години мъжете и жените в арабския свят могат да се наблюдават едни други само през това прозорче.

Майката задържала погледа на сина си в красивите си засенчени очи.

- Попитах те: мислиш ли, че баща ти би искал да живеем при тези условия? Отговори ми - настояла тя.

Той опитал да издържи погледа ѝ, но тя не се преклонила и неговите очи се плъзнали встрани - тя все още била негова майка и той я обичал повече от всичко.

- Колко пари ще ти носи работата? - попитал накрая.

5.

Циганското лято на семейството би могло да продължи вечно, ако не била група строителни работници от Пакистан.

Месец след като синът ѝ се съгласил тя да работи, четиримата се преместили в прилична къща в хубав квартал и пет дни седмично тя се качвала с дъщерите си на автобуса и отивала на работа. Никога дотогава не се била чувствала толкова целеустремена и никога не се била радвала толкова на момичетата си. Всичко свършило два дни след като работниците започнали да строят малка бизнес сграда до училището на момчето.

Незапознати с тънкостите на изкопните работи, бангладешците скъсали с малкия си багер водопровода и електрозахранването и климатиците в училището спрели. Докато нещастният багерист оглеждал опърлената си машина, децата му махали весело от прозорците на училището, защото били наясно, че ще ги освободят до края на деня.

Сарацина решил да изненада майка си и да я заведе на обяд, но автобусния транспорт в Манама не е по-добър от този в Джеда, така че пристигнал пред сградата на „Бателко“ няколко минути след като затворили за обедната почивка. Решил, че майка му е в служебното кафене, и влязъл в мола, за да изпие нещо и да помисли как да прекара свободния следобед.

Слязъл от ескалатора, видял я на трийсетина метра и в този миг малкият живот, който бил изградил за себе си в Бахрейн, се разпаднал на парчета. С открито лице и с червило - очилата „Гучи“ била вдигнала над челото си - тя обядвала със свои колеги.

Сарацина се вгледал в незабуленото ѝ лице, с грим. Бил съкрушен - в очите му изглеждала гола. По-лошо от нескромността ѝ бил фактът, че на голямата маса седели и четирима мъже. От пръв поглед разбрал, че те не са бащи или братя на никоя от другите жени.

Внезапната вълна на погнуса, усещането за подло предателство, едва не го задушила и точно когато успял да я потуши, го връхлетяло буреносното отчаяние на провала - осъзнал, че е предал и излъгал доверието на баща си по най-лошия възможен начин.

Замислил се дали да не вдигне скандал на майка си пред колегите ѝ, да ѝ каже да закрие лицето си, да я дръпне да се прибира у дома - но някак си успял да накара краката си да се отдалечат. Ядосан, наранен, буквално опустошен, той отишъл в единственото убежище, което познавал - джамията, - защото отчаяно се нуждаел от съветите на имама и другите воини от Мюсюлманското братство.

Върнал се у дома късно вечерта и нарочно не бързал да стане на следващата сутрин, така че не видял майка си и сестрите си до вечерта. Странно, не споменал изобщо това, което видял в мола, но докато се хранели, майка му доловила, че нещо не е наред.

Когато момичетата си легнали, тя го попитала какво има, но той - намусен и мълчалив - отказал да говори за това. Тя си помислила, че причината е момиче, и решила да не го притиска - тя самата имала братя и знаела колко трудни са юношеските години за момчетата.

Минали няколко дни и накрая той седнал и говорил с нея. Със сведени очи ѝ казал, че след месеци на размисъл е решил да води религиозен живот и един ден - ако е такава волята Божия - да стане имам.

Тя го погледнала стъписано, но не направила опит да го прекъсне - макар мечтите ѝ за бъдещето на сина ѝ никога да не били включвали нещо такова.

Той ѝ казал, че знае колко труден е духовният живот, но че след смъртта на баща му религията му донесла по-голяма утеха от всичко друго и - както изтъкнал имамът по няколко повода - баща му би бил невероятно горд с това му решение.

Майка му знаела, че това е така, но макар то да обяснявало мълчанието му напоследък, долавяла, че има и още нещо, което го е тласнало към това решение. Нещо, което не разбирала.

Вгледала се в единствения си син - с всеки изминал ден приличал все повече и повече на баща си и тя го обичала още повече заради това, - опитала да го накара да ѝ каже всичко, но той просто издържал погледа ѝ, без да трепне.

- След две седмици ставам на шестнайсет - казал ѝ. - Но все още ми е нужно разрешението ти, за да получа паспорт. Искам да замина за Пакистан за месец.

Тя не казала нищо, била в шок. Пакистан? Защо в Пакистан?

- Ще е през лятната ваканция, така че няма да се отрази на училището ми - продължил той хладно. - Близо до Куета има прочуто медресе, което предлага идеално обучение за млади мъже. Имамът ми каза, че то ще подпомогне бъдещата ми кариера.

Майка му кимнала - имала чувството, че чува как онзи слепец го казва. Какво знаел той за сина ѝ? Момчето било високо и силно, изненадващо спортен тип, и тя силно се съмнявала, че един отдаден на религията живот ще го удовлетвори.

- Дори и да се съглася, как ще си го позволим? - казала тя, защото решила да започне с най-разумните аргументи.

- Обучението там е безплатно - отговорил той. - А имамът каза, че ще плати самолетния ми билет. Други хора от джамията обещаха да пишат на приятели, за да ми уредят място за спане.

Тя прехапала устна - би трябвало да го очаква, да е подготвена за нещо такова.

- Кога искаш да заминеш? - попитала.

- След десет дни - отговорил той, сякаш я предизвиквал да каже, че е прекалено рано.

- Кога?!

- След десет дни - повторил той, макар да знаел, че е чула много добре.

Трябвало да мине малко време, та тя да спре бясното думкане на сърцето си. Едва тогава опитала да укроти страха си - страха, че ако не му помогне, между тях може да зейне бездна, която никога да не се запълни.

- Е? Какво ще кажеш? - попитал той с достатъчно агресивен тон, та тя да разбере, че трябва да даде отговора, който той очаква.

- Никога няма да застана на пътя на такава достойна амбиция - отговорила тя. - Обаче имам свои собствени тревоги, така че искам да се срещна с имама, за да се уверя, че условията ме удовлетворяват. От това ще зависи и окончателният ми отговор.

Той се усмихнал мило и станал.

- Няма проблем. Той очаква да му се обадиш.

След два дни, успокоена след срещата си с имама, тя подписала заявлението за ускорено издаване на паспорт и още същия следобед младежът отишъл в офиса на пакистанските авиолинии, за да си купи билет.

По това време майка му вече си била дала сметка, че той няма да е с тях за рождения си ден, и с двете му сестри се спуснали да пазаруват и да готвят, поели допълнително бреме - да организират изненадващо празненство за рождения му ден в деня на заминаването му. Тайната била зле пазена; той като че ли влизал в играта, преструвал се, че не забелязва допълнителните храни, които купували, или поканите, които изпращали до училището и джамията.

В четири часа сутринта преди празненството обаче той вече бил буден и напълно облечен. Влязъл тихо в стаите на сестрите си, застанал до леглата им. Те били изтощени, защото до полунощ привършвали подготовката, така че не се събудили. Погледнал прекрасните им лица, понесли се в тишина по тъмните океани на съня, и може би едва тогава осъзнал колко много ги обича. Времето обаче не било за слабост и той мушнал под възглавниците им по един екземпляр от Корана, подписан от него, и ги целунал за последен път.

С още по-натежало сърце минал по коридора и отворил вратата на майчината си стая. Майка му спяла на една страна, с лице към него, осветена от меката светлина от нощната лампа в банята.

Без никоя от трите да знае, няколко дни преди това той отишъл в офиса на авиокомпанията и сменил полета си с по-ранен, в шест сутринта - откакто бил видял майка си в мола, прикривал чувствата си, но не бил сигурен, че ще успее да ги овладее в емоционалната буря, която щяла да съпътства това - само той знаел - прощално събиране. Бил им казал, че ще замине само за месец, но не било истина - в действителност нямал представа дали ще се видят изобщо някога пак.

Погледнал майка си и си дал сметка, че няма лесен начин. Бил израснал в пустинята и бил виждал мъгла само веднъж през живота си - рано една сутрин баща му го събудил и двамата гледали стената от бели изпарения, от друг свят, да се носи към тях откъм Червено море. Сега спомените се връщали в главата му по същия начин - коремът ѝ расте с една от сестрите му, баща му я удря силно по лицето за неподчинение, очите ѝ танцуват от смях заради някаква шега. Нахлуващите емоции - от надежда до отчаяние, от детска любов до горчиво разочарование - го обвивали с пипалата си, докато не се изгубил в тяхната бяла променяща се вселена.

Щял да остане така, унесен в спомени, ако гласът на мюезина в далечината не призовал правоверните към молитва. Това означавало, че се съмва и че вече закъснява. Пристъпил до леглото, навел се над лицето на майка си, усетил нежния ѝ дъх по лицето си. Казват, че когато мъж умира в битка, почти винаги заравя пръсти в пръстта, опитва да се вкопчи в земята, в цялата любов и болка, които тя таи.

Момчето не го осъзнало, но би могло да види, че пръстите му са вкопчени в завивката на майка му. Целунал я по челото и прошепнал една-единствена дума - нещо, което не бил изричал никога. Прошепнал името ѝ, сякаш бил малко дете.

Изправил се и излязъл заднишком през вратата, не откъснал поглед от майка си до последния момент. Грабнал раницата, излязъл в светлината на новия ден и хукнал по улицата, за да не би сълзите да го победят и да накарат краката му да последват сърцето му - да го накарат да се върне.

В другия край на улицата - както било уговорено - го чакала кола. Вътре били имамът и двама от водещите членове на Мюсюлманско братство. Той се качил отзад, те го поздравили, шофьорът включил на скорост и колата поела към летището.

Майка му се събудила след два часа - станала рано, за да довърши подготовката за празненството. В кухнята намерила писмо, адресирано до нея. Когато започнала да чете, имала чувството, че от пода се надига ледена вода и залива долната половина на тялото ѝ - усетила как краката ѝ се подкосяват и едва успяла да намери стол, преди да се строполи.

Той ѝ пишел съвсем делнично, че я е видял в мола, видял срама ѝ в пълен блясък и бил сигурен, че сестрите му са съучастнички в поведението ѝ, че единствената му амбиция била да защитава жените точно така, както би искал баща му.

Продължила да чете - две страници, изписани четливо, с които с прости думи ѝ давал урока, който са научили безброй родители: че собствените ти деца те нараняват най-жестоко.

Стигнала до последния абзац и си дала сметка, че е била жестоко измамена от имама. Прочетеното прекъснало и последните нишки на изопнатото ѝ самообладание и тя пропаднала в бездна от загуба, чувство за вина и ужасяващ страх.

Синът ѝ пишел, че заминава за Куета, но там нямало прославено медресе, а лагер, скрит високо в планините. Там щял да прекара шест месеца основно обучение, а след това по старите пътища на контрабандистите да прекоси границата към бойното поле.

Пишел ѝ, че няма никакво намерение да се отдаде на религиозен живот. И че като всеки искрено предан мюсюлманин заминава за Афганистан - за да води свещен джихад срещу съветските агресори, които избиват децата на Исляма.

6.

През деветте години на афганистанската война загиват над един милион души. Сарацина не е сред тях - факт, който - предвид стореното от него по-късно - би накарал повечето хора да се усъмнят ако не в съществуването на Бог, то поне в неговия здрав разум.

След като пресякъл границата, той се сражавал с руснаците две години, докато една студена февруарска нощ - вече бил на осемнайсет, висок и силен - застанал на някакъв зъбер и погледнал надолу, към шосе, което стигало чак до Европа.

Зад него полумесецът осветявал скалите по околните била, където като стражи стояли още десет хиляди закоравели в битки муджахидини.

Всичките били виждали забележителни неща - колко бързо може да танцува пленен руснак, когато го залеят с бензин и го запалят, как изглеждат собствените им мъртъвци, когато гениталиите им са отрязани и натикани в устата - обаче онази нощ, нощ на милион звезди, все едно се намирали на петия пръстен на Сатурн и наблюдавали Звездната флотилия да се ниже край тях. Никой не бил виждал подобно нещо.

По протежение на шейсет километра в широката долина долу и - според съобщенията на афганистанските военни радиостанции - още шейсет километра след това двулентовият път бил изпълнен с влекачи, камиони, платформи за транспортиране на танкове. На всеки няколко километра горели огньове и осветявали нощта, като някаква версия на Кристо за погребални клади. Когато превозните средства минавали покрай кладите, войниците хвърляли в тях излишните неща - зимни маскировъчни униформи, кутии за хранителни дажби, палатки, комплекти за първа помощ.

От време на време муниции или сигнални ракети попадали в огъня по погрешка, карали мъжете в камионите да залягат, осветявали небето като зловещи фойерверки, карали най-големия конвой, виждан някога на земята, да изживява моменти на заслепено облекчение. Конвоят се движел към река Амударя и границата с Узбекистан - огромната съветска 40-а армия, армията окупаторка на Афганистан, се изтегляла, победена.

Сарацина, също като другите муджахидини, знаел много добре защо Съветите били победени. Причината не била в куража на бунтовниците или решението на Москва да води неправилната война.

Не. Съветите загубили, защото нямали бог - тъкмо вярата на муджахидините им донесла победата.

„Аллаху акбар!“ - извикал някой от високите върхове. „Бог е велик“. Десет хиляди гърла подели, викали почтително, вслушвали се в ехото. „Аллаху акбар!“ - чувало се отново и отново, изливало се върху Съветите, които бягали към дома. Афганистан, гробище на толкова много империи, взел поредната си жертва.

Две седмици след това двайсет тежко въоръжени мъже влезли на коне в затрупаното от сняг село, в което бил разквартируван Сарацина заедно с други обръгнали в битките бойци чужденци.

Водачът на двайсетимата се казвал Абдул Мохамад Кан и дори в онова време на гиганти бил легенда. На четирийсет, когато нахлували Съветите, той повел клана си на бой, но бил вкаран в капан от двама „военни съветници“ от друго племе, бил пленен в тежка престрелка и изтезаван в кабулски затвор до степен дори на руските му пазачи да им призлее. Избягал при кървав затворнически бунт и - като запазил тялото си цяло повече с воля, отколкото благодарение на превръзките, се добрал до планините, където била твърдината му.

След половин година, с частично възстановено здраве, осъществил амбицията, която го крепяла през часовете побоища и електроди в Кабул - неговите бойци заловили живи двамата мъже, които го предали. Не ги изтезавал. Завързали за гърбовете им блокове тежка стомана и ги спуснали голи - с лицата нагоре - в големи калъпи. Не можели да се измъкнат и започнали бясно да размахват ръце и крака, докато гледали как изливат върху тях рядък бетон.

След като залели телата и лицата им достатъчно, за да се удавят, спрели бетона и го оставили да се втвърди. Контурите на размаханите им крайници били запечатани завинаги в бетона - като гротесков барелеф.

Блоковете с погребаните мъже, сковани във вечния им опит да се измъкнат, били монтирани в залата за срещи на крепостта, за да служат за просвещението на всички, които идват на посещение на господаря Абдул Мохамад Кан. Никой не го е предавал след това.

Когато пристигнал в замръзналото село с военния си ескорт, той - като военен вожд без съперник и дълбоко вярващ мъж - вече се бил самопровъзгласил за губернатор на провинцията. В това си качество обикалял огромните си владения, за да благодари на чуждестранните бойци за помощта им и да уреди заминаването им.

През цялото това дълго пътуване искал да се срещне с един от чужденците повече от всички други - две години бил слушал истории за Сарацина, който воювал в планините с 20-килограмова ракетна система „Блоупайп“ и автомат „Калашников“ през рамо.

В годините, последвали навлизането на първите съветски танкове през афганистанската граница, руснаците загубили триста и двайсет хеликоптера. Три от тях, страховити бойни машини Ми-24, „летящ танк“, били свалени от младия арабин и неговата ракетна система: два в първите месеци на войната, третият - през последната седмица. Според всички критерии това било забележително постижение.

Абдул Кан - окуцял завинаги заради престоя си в Кабулския спортен клуб, както с обич руснаците наричали затвора в Кабул, с винаги готово да се усмихне лице, дори и когато превръщал хора в бетонни скулптури - застанал пред събралите се воини, за да изслуша исканията им, които били най-различни - от медицинско лечение до поемане на пътни разноски. Единствено Сарацина - седял най-отзад - не казал нищо, не поискал нищо и вождът го харесал още повече.

След като всички вечеряли в общата трапезария на селото, губернаторът кимнал на Сарацина да се присъедини към него в нишата край бумтящия огън. Вятърът виел из долините вън чак до Китай, преспи сняг засипвали сгушените къщи, а Абдул Кан сервирал чая лично и споменал, че чул колко дълбоко вярващ мюсюлманин е младият мъж.

Сарацина кимнал и Кан му казал, че познава религиозен учен - бивш муджахидин и командир, загубил око в битка, - който се канел да открие свое собствено медресе в град Кандахар. Учениците му били бивши бойци и ако Сарацина искал да изучава исляма в цялото му величие, той, губернаторът Абдул Кан, с радост би поел разноските.

Сарацина - пиел чай от метално канче и пушел американска цигара, дадена му от губернатора - бил слушал за молла Омар и неговата група талибани - арабската дума за човек, който търси религиозно познание, - и макар да бил поласкан от предложението на губернатора, поклатил глава.

- Прибирам се у дома, в страната, в която съм роден - казал.

- В Джеда? - попитал губернаторът, неспособен да прикрие силната си изненада - други вечери край други огньове бил чувал мъжете да говорят за екзекуцията, която тласнала младежа по пътя към джихад.

- Не. В Рияд - отвърнал той и губернаторът се досетил какво има предвид - Рияд е столицата на Саудитска Арабия, седалище на монарха, дом на Сауд. - Чул си какво направиха с баща ми, нали? - попитал младежът, като наблюдавал хлътналите очи на по-възрастния мъж.

- Хората говорят за това - отговорил губернаторът.

- Значи разбираш. Отивам и започвам да работя за възмездието.

Не го казал с гняв или друга емоция, а го съобщил като факт.

Въпреки това, ако някой друг от младежите кажел нещо подобно, губернаторът би се изсмял и би му предложил още една от хубавите цигари. Повечето младежи обаче никога не се били изправяли срещу тежко въоръжен „летящ танк“ дори в най-лошите си кошмари. Докато гледал Сарацина, губернаторът се питал, не за първи път, дали самият той би намерил куража да го направи, въоръжен само с ракетна система „Блоупайп“. Както всеки друг в Афганистан, той знаел, че тази система е най-големият боклук, изобретяван някога, и че почти гарантирано води до смъртта на всеки, който има нещастието да я използва.

Ракетата, дълга малко повече от метър, се изстрелва от рамо и се насочва ръчно - с други думи, изстрелваш я и след това я управляваш с джойстик, монтиран на малък радиопредавател, за да я насочиш към целта. Това вече е достатъчно опасно, но като че ли не е достатъчно - ракетата излита с такъв ярък отблясък, че набелязаната жертва, обикновено хеликоптер, винаги я вижда още в момента на изстрелването.

Екипажът моментално обръща машината и насочва многоцевните картечници и оръдията, 50-и калибър, към стрелеца. Най-често вихрушката от метал ликвидира оператора и джойстика му много преди той да успее да докара ракетата до целта.

Да си на седемнайсет и да си сам, без родители, които да те погребат, да не говорим да те защитят, да стоиш по залез на някой афганистански сипей, скрит единствено от издължените сенки, когато около теб летят парчета скали и куршуми, защото опитните летци са отвързали кучетата на преизподнята, да стоиш в окото на ураган, когато целия свят наоколо се разпада, да чуваш оглушителния рев на моторите и роторите, писъка на картечници и снаряди, които приближават дяволски бързо, но въпреки това да останеш на място, да не побегнеш и да продължиш да направляваш ракетата си пред лицето на връхлитащата смърт, да отброяваш безкрайните секунди в очакване конят на апокалипсиса да смени посоката от страх, но да не преставаш да насочваш ракетата към мекия търбух на хеликоптера, да усетиш горещината на експлозията, а после и миризмата на смърт, на горяща плът, но не твоята плът, не и този път... Наистина малцина биха го направили.

Сарацина бил играл най-опасната игра цели три пъти и и трите пъти печелил. Вождът Абдул Кан никога не би се смял на думите на такъв млад мъж, каквито и да са те.

- Остани - казал му тихо. - Саудитците ще те арестуват още при пристигането ти. С името и биографията си на боец няма да преминеш границата.

- Знам - казал Сарацина и налял още чай, и за двамата. - Първо смятам да отида в Куета. С хиляда долара на оръжейния пазар ще мога да си купя паспорт с всякакво име.

- Може би, но трябва да внимаваш. Повечето фалшификати от Пакистан са боклук. Каква националност искаш да приемеш?

- Все ми е едно. Всяка, с която да мога да вляза в Ливан - в Бейрут има медицинска школа, която е сред най-добрите.

Абдул Кан замълчал.

- Искаш да учиш медицина?

Младежът кимнал.

- Вече не съм саудитец, как иначе бих могъл да се върна в страната си и да живея там? - казал той. - Там не пускат чужденци, ако не са лекари, но чужденец, мюсюлманин и с добро медицинско образование, гарантирано получава виза. Има и още едно предимство. Мабахитът не си прави труд да следи лекарите. Очаква се те да спасяват живота на хората, нали?

Абдул Кан се усмихнал, но продължил да го гледа.

- Ще минат години - казал накрая.

- Цял живот може би - усмихнал се Сарацина. - Но нямам избор, дължа го на баща си. Мисля си, че заради това Аллах ме запази жив в планината - за да унищожа дома на Сауд.

Губернаторът мълчал дълго - и през ум не му било минавало, че младият боец може да направи каквото и да било, което да го впечатли повече от свалянето на „летящите танкове“. Грешка.

Завъртял чая в чашата си и накрая я вдигнал за поздрав - познавал отмъщението по-добре от всеки друг.

- Е, тогава към Саудитска Арабия и отмъщението - казал. - Иншаллах.

- Иншаллах - отвърнал Сарацина. Ако даде Бог. И това била последната дума, разменена между тях през следващите двайсет години. Три седмици по-късно обаче - след като чуждестранните бойци устроили лагера си и чакали последната снежна буря за годината да премине - двама от младите племенници на губернатора успели да се доберат до селото.

Били принудени да пуснат конете си във виелицата и животните се спуснали надолу, на по-безопасно място, а младежите се изкачили нагоре пеша, през бурята. Без предизвестие, съвсем неочаквано, предали на Сарацина, легендарния муджахидин, който бил само малко по-голям от тях, малък пакет, увит в импрегниран брезент.

Останали сами в кухнята с него, изчакали да подпише, че е получил пакета. Вътре имало ливански паспорт с фалшиво име - и не някакъв лош фалшификат като онези от Куета, а надлежно регистриран, уреден от корумпиран служител на ливанското посолство в Исламабад - пакистанската столица - срещу десет хиляди щатски долара.

И нещо не по-малко важно - имало визи и разрешителни, които показвали, че притежателят им е влязъл от Индия три години преди това, за да придобие диплома за средно образование от реномирано международно училище. Отзад били напъхани четири хиляди щатски долара в използвани банкноти. Нямало писмо или обяснение, но не било и нужно да има - все едно е добре поддържан АК-47, подарък от един воин, чиято война е свършила, за друг, който тепърва тръгва на бой.

Когато започнало пролетното топене на снеговете, Сарацина потеглил на дългото си пътуване от Афганистан. Разрухата от войната била навсякъде - изпепелени градове, съсипани ниви, трупове в канавките. Фамилиите обаче вече засявали най-доходоносната реколта - опиумния мак. Когато наближил пакистанската граница, срещнал първите от петте милиона бежанци, които започвали да се завръщат у дома, и след това се движел срещу течението на все по-пълноводен човешки поток.

На границата не било останало даже подобие на граничен контрол и той минал в Пакистан незабелязано късно един безоблачен следобед - млад мъж с фалшиво минало, фалшива самоличност и истински паспорт.

Не е чудно, че след време се оказа толкова трудно да го открия. Както казах, той беше призрак.

7.

Сарацина стигнал до Карачи с първите пристъпи на мусона. Големият град се простира по брега на Арабско море, така че срещу част от доларите, които имал, младежът си осигурил място за спане на палубата на товарен кораб, пътуващ за Дубай. От Дубай има десетки полети на различни авиокомпании до Бейрут и седмица по-късно паспортът изпълнил всичките си прескъпи функции и Сарацина преминал безпроблемно през ливанските имиграционни служби.

Самият Бейрут бил в трагично състояние - половината град бил в развалини, населението било травмирано и изтощено до крайност. Но за Сарацина това било добре дошло - страната се съвземала след осем години гражданска война и един мъж без корени нямал проблем да мине за местен в град, пълен с разбити съдби.

Понеже винаги бил добър ученик, след половин година усилена работа, подпомогнат от учители, които срещнал в най-радикалната и интелектуална джамия в града, Сарацина взел с лекота приемните изпити за колежа. Както при повечето студенти, таксите за обучение били проблем и за него, но за щастие успял да се уреди със стипендия по програма на Държавния департамент на Съединените щати, чиято цел била възстановяването на страната и утвърждаването на демокрацията. Служителите на американското посолство дори му помогнали да попълни формулярите.

Зареден с пари от американските помощи, Сарацина посветил дългите дни - с прекъсвания само за молитва и храна - на изучаването на медицината. Нощите - на терора и революциите. Прочел всички големи - Мао, Че, Ленин - и посещавал лекциите на диви панарабски националисти, войнстващи палестинци и неколцина, които бих нарекъл пещерни ислямисти. Един от тях, при посещение за набиране на средства, бил в процес на създаване на организация, чието име може да се преведе като „законът“ или „базата“, на арабски - Ал Кайда. Сарацина бил чувал за този шейх, също саудитец, докато се сражавал в Афганистан, но за разлика от всеки друг в джамията онзи ден, не опитал да впечатли Осама бен Ладен с огнени слова - поредното доказателство, че най-мълчаливият човек в стаята обикновено е най-опасен.

Попаднал на идеята, променила живота му, в една дискусионна група, този път толкова малка, че сбирките ѝ се провеждали в невзрачната стаичка на университета, в която се събирал клубът на филателистите. Но тази идея промени и нашия живот, уви, трябва да кажа. По някаква ирония бил готов да не отиде, защото щяла да говори жена. Представила се като Амина Ебади - въпреки че това вероятно било псевдоним - и била политически организатор в огромния бежански лагер Джабалия в Газа, дом на повече от сто и четирийсет хиляди палестински бежанци, една от най-онеправданите и радикални квадратни мили на земята.

Тема на беседата била хуманитарната криза в лагера и присъствали общо десет души. Но лекторката била свикнала да плува срещу течението на човешкото безразличие и не се смутила - била сигурна, че някой ден ще я чуе който трябва и че този човек ще промени всичко.

Нощта била убийствено гореща и по средата на обръщението си тя спряла, за да свали полуфереджето си.

- Толкова сме малко, че се чувствам сякаш съм сред роднините си - казала и се усмихнала. Никой от присъстващите не възразил и макар че Сарацина бил склонен да го направи, успял да се съвземе от гледката след доста време, при което възможността била загубена.

Когато разчитал само на гласа ѝ, си създал за нея представа, която нямала нищо общо с големите ѝ очи, изразителните устни, съвършената кожа. Прибраната назад коса ѝ придавала момчешки вид и макар чертите ѝ да били доста неправилни, за да бъдат смятани за привлекателни, когато се усмихвала, всичко като че ли се сливало в едно хармонично цяло и никой не би могъл да убеди Сарацина, че не е красива.

Макар че била с пет години по-голяма от него, имало нещо - във формата на очите, в жаждата ѝ за живот, - което му напомняло за по-голямата му сестра. Нямал никакви контакти със семейството си, откакто напуснал Бахрейн, и изведнъж го връхлетяла носталгия.

Когато се отърсил от нея, жената говорела нещо за „близките врагове“.

- Съжалявам - казал той, - би ли повторила последното?

Тя насочила големите си очи към сдържания млад мъж, за когото някой ѝ бил казал, че е всеотдаен студент по медицина, но всъщност от загрубялото му лице съдела, че почти сигурно е завърнал се боец джихадист. Познавала ги - лагерът Джабила бил пълен с ветерани муджахидини.

Обърнала се към него с цялото уважение, което заслужавал, и обяснила, че почти всички проблеми на арабския свят произтичат от страните, които могат да бъдат наречени „близки врагове“ - разбира се, Израел, безмилостните диктаторски режими, пръснати из региона, корумпираните феодални монархии като Саудитска Арабия, която е в джоба на Запада.

- Чувам непрекъснато, че ако близките ни врагове бъдат унищожени, повечето ни проблеми ще се решат. Не мисля, че това е възможно обаче - близките врагове са твърде безмилостни и твърде доволни, когато ни потискат и убиват. Те обаче оцеляват и просперират, защото ги подкрепя „далечният враг“. Немалко проникновени мислители - мъдреци - казват, че ако победим далечния враг, всичките ни близки врагове ще рухнат.

- Заради това обичам теориите - отвърнал студентът по медицина, - винаги вършат работа. Друго е обаче, когато опиташ да ги осъществиш на практика. Възможно ли е изобщо да се унищожи могъща страна като Америка?

Лекторката се усмихнала.

- Сигурна съм, знаеш, че джихадът пречупи гръбнака на също толкова силна държава, в Афганистан.

Сарацина изминал седемте километра до дома си смутен. Нямал ясна идея как да събори династията на Сауд и имало причина саудитските дисиденти да емигрират в чужбина - тези, които живеели или се връщали в страната, неизбежно били залавяни и елиминирани. Както се случило с баща му. Обаче да предизвикаш рухването на саудитската монархия, като нанесеш жестока рана на далечния враг - това било нещо съвсем друго!

Когато стигнал до вратата на миниатюрния си апартамент, вече знаел кой е пътят напред - все едно, щял да стане лекар, но нямало да се връща в Саудитска Арабия. Все още не бил наясно как ще го направи - Аллах ще му покаже, когато му дойде времето, - но щял да пренесе битката на мястото, което се извисявало над всички колективни представи на арабите.

Ще минат години, на моменти препятствията ще изглеждат непреодолими, но дългото му пътуване към масовото убийство вече започнало. Смятал да удари сърцето на Америка.

8.

Десет години по-късно, на половин свят разстояние оттам, стоях на тротоара в Париж и спорех с един непознат - чернокож тип, който куцаше.

След време лейтенант Брадли щеше да държи живота ми в ръцете си, но тогава мълчаливо го проклинах да гори в ада. Като ми каза, че иска да обсъждаме книгата ми, с един удар проби всички пластове на фалшивите ми самоличности, които така старателно бях изграждал около себе си.

Без видимо да си дава сметка за детонацията, която предизвика, той започна да ми обяснява, че преди час дошъл пред апартамента ми и видял как един човек, за когото решил, че съм аз, излиза и се качва в такси. Взел друго такси и ме проследил до Плас дьо ла Мадлен, обиколил квартала, за да ме открие, не успял и се върнал пред апартамента ми, за да започне отначало. Почукал на вратата ми и без да е сигурен дали съм вътре, или не, решил да излезе на улицата и да ме изчака.

Имах усещането, че смята всичко това за доста забавно, и вече започвах сериозно да не го харесвам. Колкото и да ми се искаше да го разкарам, не смеех - страхувах се. Беше ме открил, а след като бе успял той, значи би могъл и някой друг. Гърците например. Всичко, включително и емоциите ми, трябваше да бъде оставено настрана, докато не открия как се е добрал до мен.

- Кафе? - предложих учтиво.

Да, с удоволствие, отговори той и предложи да плати. Допусна грешка. В тази част на Париж за кафе и еклер вероятно трябваше да осребри пенсионния си фонд, но не бях в настроение да показвам милост.

Тръгнахме по улица „Франсоа I“ мълчаливо, на няколко крачки един от друг, но след пет метра се наложи да спра - Брадли полагаше сериозни усилия да поддържа темпото, но куцането с десния крак беше по-лошо, отколкото си давах сметка.

- По рождение? - попитах. Мога да съм доста гаден, когато съм ядосан.

- Това е другият крак - отговори той. - Този е от миналата година.

- Работа или спорт? - Трябваше да крача заедно с него, така че ми се струваше глупаво да не продължавам разговора.

- Работа - отговори той кратко. - В Долен Манхатън. Изтичах в една сграда, без да мисля. Не го правя за първи път, но тогава беше различно - имам късмет, че съм жив. - Беше ясно, че не иска да навлиза в подробности.

- Бедрото е, нали? - казах и продължихме още по-бавно. Бях доста сигурен, че съм прав, заради начина, по който пристъпваше, и защото имах някакви спомени от медицинското си образование.

- Замениха го с титан и пластмаса. Казаха, че ще ми трябва физиотерапия, обаче - по дяволите - осем месеца е прекалено.

Ченге от „Убийства“, унищожена бедрена кост, която се задържа на място с титанови елементи - приличаше на изстрел с голям калибър. Той не каза нищо повече и, трябва да призная, започвах да го харесвам въпреки всичко - няма нищо по-лошо от ченге, което разказва бойните си подвизи. Освен може би таен агент.

Спряхме на светофара и посочих хотел с варовикова фасада и три ролс-ройса „Фантом“, паркирани отпред.

- „Плаза Атене“ - казах. - Можем да пием кафе там.

- Изглежда скъп - отвърна той, без да си дава сметка, че много скоро ще разбере истинското значение на тази дума.

Минахме през въртящата се врата и през мраморното фоайе и влязохме във величествената галерия. Оттам през висока врата се излиза в един от най-красивите вътрешни дворове в Париж, изцяло затворен от четири страни с покрити с бръшлян стени, с прозорци на хотелските стаи.

Потъналите в зеленина балкони бяха закрити с червени навеси и долу гостите виждаха концертен роял, старателно подрязани декоративни храсти, плеяда руски олигарси и друг евробоклук. Седнахме на маса в дъното, почти изцяло скрита от поглед, и обръгналото ченге започна да обяснява как е разконспирирало легендата на един от най-тайните агенти на света.

Макар и да не го разказа толкова подробно, бързо стана ясно, че раните, които е получил, когато е влязъл в онази сграда, са много по-сериозни от натрошеното бедро. Единият му дроб колабирал - предположих, че от друг куршум, - гръбнакът му бил засегнат, а заради удар в главата се наложило да лежи в реанимация три седмици.

Първата седмица било под въпрос дали ще оцелее и Марси стояла неотлъчно до него. Някак си тя и лекарите успели да отпушат изхода на пещерата и в края на краищата го преместили в отделение за пациенти, които имат нужда от особени грижи. Там станало ясно, че заболяванията му не са само физически. Пропастта, в която бил надзърнал, като че ли го била лишила от желание да говори и от чувства. Може да е било уплаха, може да е било панически страх, може да е имало някой, когото не е успял да спаси - не обясни, - но това, което видял в онази сграда, го накарало да остави голяма част от себе си в миналото.

- Бях жив, но бях само сянката на човека, който отиде на работа сутринта в онзи ден - каза той тихо. - Претръпването, емоционалното изключване бяха по-лоши от физическите рани - не само за мен, а и за Марси.

Дори любовта на жена му не успяла да го накара да обърне лице към светлината и бях сигурен - при все че самият той никога не използва този термин, - че е страдал от това, което някога са наричали травматична невроза, а сега е посттравматичен стрес синдром. След седмици на медикаменти за третиране на тревожността без особен резултат лекарите предположили, че ако се прибере у дома, шансовете да се възстанови емоционално ще са най-добри. Вероятно им е било нужно болничното легло.

Марси отделила два дни, за да подготви апартамента им - приспособила един ъгъл от спалнята за сеансите му по физиотерапия, сложила там любимите му книги, музика и всичко останало, което си мислела, че може да го ангажира.

- Не се получи - каза той. - Бях натрупал твърде много гняв и чувство за вина - „вината на оцелелия", както го наричат психолозите.

Чак сега си дадох сметка, че при инцидента сигурно са загинали хора - партньор, може би двама души от екипа му. Не държах да го питам, а и нямаше време - той бързаше.

Каза, че надеждите на Марси да възстанови здравето му с любов скоро били задушени от ужасния данък, с който психическите разстройства облагат и най-добрите взаимоотношения.

Понеже бил ранен при изпълнение на служебния дълг, Марси не трябвало да се тревожи за медицинските разноски и след три убийствени за психиката седмици най-накрая намерила номера на дом за специализирани грижи на север, в щата Ню Йорк. В най-мрачните моменти се питала дали ако приемат мъжа ѝ, изобщо някога ще се прибере у дома.

Присъствал съм на достатъчно срещи на анонимните алкохолици, за да знам, че са нужни около двайсет минути, та някой да стане и да каже, че трябва да стигнеш дъното, за да можеш да се оттласнеш и да започнеш да се изкачваш. Така станало и с Марси една късна вечер, когато започнала да попълва формулярите, изпратени от фондация „Благополучие“ в Хъдсън Фолс.

Бен бил заспал в съседната стая - и сънувал как умират хора отново и отново, - а въпросникът я върнал назад, към безброй споделени преживявания, и тя установила, че вече няма сили. Не го знаела, разбира се, но най-накрая била стигнала дъното. Един от въпросите се отнасял за вещите, които пациентът би искал да вземе със себе си. Нищо, отговорила тя - нямало никакъв смисъл, тя вече била опитала да му осигури всичко. Обаче се вгледала в думата и й хрумнала странна мисъл. „Нищо“ - повторила тихо.

Марси, умна жена - учителка в много добро средно училище в Ню Йорк, - подобно на повечето жени била мислила много за любовта. Знаела, че дори в брака, ако правиш прекалено много, за да угодиш на другия, той ще ти върти номера и ти винаги ще си на негова територия, Понякога е добре да заемеш позиция и да го накараш той да дойде при теб - просто за да има равновесие.

Обърнала се и погледнала към вратата на спалнята - дала си сметка, че е направила толкова много, за да възстанови психичното здраве на мъжа си, че равновесието е сериозно нарушено. Може би щяло да е по-добре да го остави да излезе от дълбоката килия, която си е изградил, и да тръгне отново към нея?

Когато се събудил след седем часа подпомаган с медикаменти сън, Бен решил, че е попаднал в нечий друг живот. Това не била спалнята, която споделяли с Марси, не била стаята, в която затворил очи предната вечер. Да - вратите и прозорците си били на същите места, но всички вещи, които я индивидуализирали, които я превръщали в негово и на Марси пространство, били изчезнали.

Нямало снимки, нямало картини, нямало разхвърляни по пода неща. Нямало го телевизора и дори килимът, който и двамата толкова обичали, бил изчезнал като по чудо. Освен леглото и оборудването за физиотерапията... нямало нищо. Доколкото виждал, намирал се в бяла стая в края на вселената.

Объркан, той станал от леглото и с куцане, заради надробеното бедро, отишъл до вратата. Отворил я и видял една паралелна реалност.

Жена му била в кухнята, допивала си кафето. Брадли я гледал мълчаливо - през двайсетте години, откакто били заедно, ставала все по-красива в очите му. Била висока и слаба, семплата прическа подчертавала формата на лицето ѝ, което сякаш казвало, че тя като че ли не се интересува особено от външния си вид. Това, разбира се, е единственият начин да се отнесеш към такъв дар и я правело да изглежда още по-привлекателна.

Както я гледал в дома, който двамата обичали, в гърлото му заседнала ужасна буца. Зачудил се дали не му показва от какво се е отказал и че всъщност така и не е излязъл от онази сграда и вече е мъртвец.

Тогава Марси го погледнала и му се усмихнала. Брадли изпитал облекчение - бил почти сигурен, че хората, които виждат покойник на прага, не се държат така. Поне не и Марси, която не си падала по Хелоуин и мразела гробища.

За първи път от месеци духът на Марси полетял - новата стратегия най-малкото го била накарала да отиде до вратата на килията си и да погледне навън.

- Отивам на работа. Ще се върна за вечеря - казала му.

- На работа? - попитал той и опитал да асимилира идеята - не била ходила на работа, откакто го ранили.

Тя не му отговорила - ако искал да получи отговори, трябвало да се потруди за тях. Дояла препечената филийка, взела малкия термос кафе за път, махнала му за довиждане и излязла.

След момент тишина, неспособен да поддържа дълго тежестта върху ранения си крак, Брадли направил единственото, което смятал за смислено - напуснал паралелния свят и се върнал в бялата стая.

Легнал на леглото и колкото и да се опитвал, не можел да си представи ясно какво се случва - особено с толкова много психоактивни вещества в тялото му. В тишината, останал сам в разпадащата се сутрин, решил, че единственото смислено нещо, което може да направи, е да престане да ги взема. Решението било опасно, но много важно - най-малкото защото поемал отговорност за собственото си изцеление.

Онази вечер Марси не му приготвила вечеря - заварила го унесен в неспокоен сън и го оставила да спи. Вместо поднос с храна сложила до леглото му нова книга, с твърди корици, с надеждата, че след като няма какво друго да прави, в края на краищата ще я разлисти. Идеята ѝ дошла сутринта и веднага след училище тя се отбила в една книжарница близо до Кристофър Стрийт. Казвала се „Зодиак“, но нямала нищо общо с астрологията - името идвало от един сериен убиец от Северна Калифорния, чиито деяния бяха довели до появата на маниакален издателски бизнес.

Марси никога не била влизала в „Зодиак“ - знаела за книжарницата от Бен, - така че останала силно изненадана, когато се качила по стълбите и влязла в пространство, голямо колкото склад, натъпкано с безброй книги за престъпления, криминология и разследвания от цял свят. Обяснила на застаряващия собственик зад бюрото какво търси - нещо техническо, с факти, което да заинтригува професионалист.

Собственикът бил висок един и деветдесет и приличал повече на дървосекач, отколкото на книжар. Бивш профайлър от ФБР, той се разгънал бавно от стола и я повел покрай рафтове, отрупани с прах, до ред книги и списания, означени като „Нови издания". Някои от тях вероятно били на по четирийсет години. От малък кашон на пода, наскоро получен от издателя, извадил книга с цвят на телешка кожа, голяма колкото тухла.

- Нали е болен - казал дървосекачът и отворил книгата, за да ѝ покаже техническите подробности. - Петдесет страници от това ще го довършат.

- Наистина ли? - попитала тя. - Бива ли я?

Той се усмихнал и посочил с жест останалите книги.

- Би трябвало да изхвърля всички останали.

В резултат книгата, която писах толкова много месеци, попаднала на нощното шкафче на Брадли. Видял я, когато се събудил рано на следващата сутрин, но не посегнал към нея. Било събота и когато Марси му донесла закуска, я попитал:

- За какво е?

- Реших, че може да ти е интересна. Погледни я, ако искаш - отговорила тя, защото не искала да го притиска по никакъв начин.

Той не погледнал книгата, а вместо това се заел с храната. През целия ден, когато отивала да го види, разочарованието ѝ растяло - продължавал да не докосва книгата.

Тя нямала представа, обаче Брадли не бил на себе си заради отказа от медикаментите и главата му се пръскала от болка, докато тялото му се приспособявало, калейдоскоп от мисли летели хаотично, карали го да помни когато даже не искал да мисли.

По времето, когато се заела да приготвя вечерята, Марси вече била изгубила надежда - след като съпругът ѝ продължавал да не проявява интерес към книгата, тя намерила формулярите на фондация „Благополучие“ и започнала да репетира как ще му каже, че ще е най-добре да се върне в болницата. Не успявала да измисли нищо, което да не прозвучи като поражение, и знаела, че това може да го срине. Обаче била стигнала края на психическите си сили и, близо до сълзи, отворила вратата на спалнята, готова за крушението.

Брадли бил прочел трийсетина страници от книгата ми, плувнал в пот, с изкривено от болката лице - един бог знае какви усилия му е коствало, но си давал сметка, че това е важно за Марси. Всеки път, щом влизала при него, тя не успявала да се сдържи и да не погледне книгата.

Марси го гледала, изплашена, че може да изпусне подноса, но решила, че ако обърне прекалено голямо внимание на събитието, има опасност да го подплаши и да го накара да се върне в клетката си, така че продължила както обикновено.

- Идиотщина - казал той. О, боже! Полетелият ѝ дух полетял надолу с носа, готов за поредния изблик на необуздан гняв.

- Съжалявам, мъжът в книжарницата ми каза... - започнала да обяснява тя.

- Не, не книгата - прекъснал я той раздразнено. - Книгата е фантастична. Имах предвид автора. Наречи го интуиция, наречи го каквото искаш, но този тип не е от ФБР. Познавам ги. Те не достигат до границата. Този тук е нещо специално...

Кимнал ѝ да се приближи, посочил ѝ неща, които отбелязал, защото решил, че са стъписващи. И тя не помнела да е виждала такова нещо, хвърляла погледи крадешком към съпруга си, чудела се дали тази искра интерес ще запали огън, или - като при някои хора, които излизат от кома, за които била чела - скоро искрата ще изгасне и той отново ще потъне в бездната.

Той взел салфетката от подноса с вечерята и с нея избърсал лицето си от потта. Това дало шанс на Марси да прелисти началото на книгата. Погледнала няколкото реда биографични данни, но нямало снимка на автора.

- Какъв е той тогава? - попитала. - Кой според теб е всъщност Джуд Гарет?

- Нямам представа. Надявам се някъде да сгреши и да ни подскаже случайно - отговорил той.

През почивните дни Марси с облекчение видяла, че огънят продължава да гори. Седяла на леглото, докато той обръщал страниците - четял ѝ пасажи, обсъждали идеи и мнения. И колкото повече задълбавал, без да престава да мисли за изкуството на разследването, бил принуден да се замисли и за престъплението, което така упорито опитвал да забрави. Фрагменти от случилото се в онази сграда се връщали в паметта му, оставяли го без дъх, карали го да се поти.

В неделя вечерта, като че ли съвсем неочаквано, думите прелели над язовирната стена и в един момент той казал на жена си, че бил уловен в нещо, което чувствал като бетонна гробница, която била толкова тъмна, че не можел да види лицето на умиращия човек, с когото бил. Започнал да плаче, когато говорел, че можел единствено да опита да долови последните му думи - послание за двете му малки деца, - и за първи път, докато мъжът ѝ плачел в ръцете ѝ, Марси си помислила, че всичко може би ще се оправи.

След време се върнал към четенето и Марси слушала всяка дума. След още няколко часа Брадли отбелязал, че според него авторът е прекалено умен - нямало начин да разкрие самоличността си по случайност. На шега подхвърлил, че тест за всеки голям следовател е да откриеш кой е той всъщност. Двамата се спогледали.

Без повече приказки Марси отишла в съседната стая и взела лаптопа си. От онзи момент откриването на самоличността ми станало техен проект, рехабилитация, обновяване на тяхната любов.

А за мен? За мен се оказа катастрофа.

9.

Деветнайсет думи. Докато седяхме в „Плаза Атене“, без да признавам каквото и да било, попитах Брадли кое го е накарало да мисли, че авторът е в Париж, и ето какво ми каза той: че от общо триста и двайсет хиляди думи в книгата ми деветнайсет шибани думи издали тайната ми.

Седем от тях, каза ми той, били опит на автора да опише различните цветове на разлагащата се кръв. Помнех пасажа съвсем точно - сравнявах оттенъците с цветовете на едно дърво, което бях виждал да се променя от яркочервено до кафяво всяка есен в детството ми. И какво от това? Брадли проверявал всички подробности. Свързал се с професор по ботаника и го разпитал за това дърво. Отговорил му, че се среща предимно по Източното крайбрежие: тоест аз неволно съм издал най-общо областта, в която съм израснал.

Другите дванайсет думи, двеста страници след това, се отнасяха за оръжие на убийство - стик, с който се играе лакрос, който пишех, че познавам, защото съм виждал ученици от моето училище да носят такива. Брадли ми каза, че ако се свържа с Асоциацията по лакрос, ще ми кажат, че сто двайсет и четири училища по Източното крайбрежие го предлагат като спортно занимание за учениците. Свивали кръга.

Марси вече била открила братовчедката на Гарет в Ню Орлиънс и научила, че четенето на този тип се свеждало до спортните страници във вестника. Според братовчедката Гарет бил завършил училище през 1986, а Брадли заключил, от две споменавания в книгата, че истинският автор е от същия район.

Свързал се с всичките сто двайсет и четири средни училища, в които играели лакрос, и в качеството си на детектив от Нюйоркската полиция поискал имената на всички момчета, които са завършили между 1982-ра и 1990-а - разширил търсенето, за всеки случай. Много скоро получил дълъг списък имена - но пък бил сигурен, че сред тях е истинският автор на книгата.

Да провери всичките би било трудно - само че това били частни училища, които винаги търсят дарения, за да увеличават капитала си. Най-добрият източник на средства са бившите ученици и няма по-добри бази данни от училищните асоциации на съучениците, които вечно чакат с протегната ръка. Те разполагат с подробни сведения за всичките бивши ученици и Брадли преровил страници и страници с адвокати и банкери от Уолстрийт, за да открие нещо необикновено.

Дълго време усилията му оставали безплодни, докато една вечер сред учениците от „Колфийлд“ с Марси се натъкнали на лице с име Скот Мърдок.

- Беше завършил през осемдесет и седма - каза ми Брадли и захапа най-скъпия еклер на света. - Приели го в Харвард, учил медицина и защитил докторат по психология. Очаквала го голяма кариера, но изведнъж - нищо. В асоциацията на съучениците нямаше адрес, сведения за кариера, новини. След мига на дипломирането му не знаеха за него нищо. Просто изчезнал. И от всички съученици това се случило само с него.

Вдигна поглед, за да види какво мисля. Аз мълчах, бях твърде замислен - беше странно да чуя името Скот Мърдок след толкова години. Понякога, в най-лошите моменти на тайния ми живот, когато бях едновременно съдия и палач - работех с това, което беше станало с онзи човек.

След дълга пауза Брадли продължи:

- След седмици проучване в Харвард ми казаха, че доктор Мърдок започнал работа в „Ранд“ - знаели, защото бил избран още в университета и открили документална следа за това. Обаче сега започва странното - в „Ранд“ бяха сигурни, че не са чували за него. Не бяха чували професионалните сдружения, лицензиращите бордове и всички други организации, с които се свързвахме. Доколкото можехме да преценим, след като е напуснал Харвард, доктор Скот Мърдок е изчезнал от лицето на земята. Къде ли е отишъл, започнахме да се питаме.

Мразът, който се появи в долната част на гръбнака ми, започна да ме обхваща бързо. Бяха изкопали Скот Мърдок и знаеха, че е изчезнал - отлична работа, наистина, но все още нищо в сравнение с това, което, както подозирах, следваше.

- Имахме адреса на Скот Мърдок от годините му в училището - продължи Брадли, - така че се насочихме към Гринич, Кънектикът. Говорих с някого по домофона, казах, че сме от нюйоркската полиция, и порталът се отвори.

Погледнах го - чудех се какво ли са си мислили той и Марси, семейство, което трудно оцелява в Манхатън, когато са минали по безкрайната алея до дома на детството ми, покрай изкуственото езеро и конюшните и са спрели пред една от десетте най-красиви къщи в страната, както я описваха. По някакво съвпадение Брадли отговори на въпроса ми.

- Нямахме представа, че в Америка има такива къщи - каза тихо.

Сегашният собственик, добре известен корпоративен хищник, им казал, че и двамата Мърдок са покойници.

- Чух, че имали едно дете - казал им. - Не, нямам представа какво е станало с него. Има много пари, само това мога да кажа.

На другия ден двамата прегледали регистрите на общината и открили смъртните актове на Бил и Грейс.

- Дори говорихме с няколко души, които са били на двете погребения - каза Брадли. - Скот не е присъствал нито на едното, нито на другото.

От тона му ставаше очевидно, че за него това е най-странното, но нямах намерение да му казвам, че бих направил всичко възможно, за да бъда на погребението на Бил - стига да знаех кога е.

Струва ми се, Брадли разбра, че е докоснал болно място, но явно беше свестен човек, защото не продължи в същата посока. Вместо това ми каза, че по онова време вече били сигурни, че Скот Мърдок е техният човек.

- След още два дни бяхме абсолютно сигурни.

С Марси изпратили номера на социалната ми осигуровка - този, който бил записан в „Колфийлд“ и Харвард - във Вашингтон, за да бъде проверен за валидност. Искали да знаят къде е издаден, променян ли е, както и други подробности, които биха могли да ги насочат към местоположението на доктор Мърдок. Получили тревожно кратък отговор: такъв номер никога не е издаван.

Онемях. Някой идиот от задните офиси на Дивизията беше прецакал нещата монументално. Веднага разбрах какво се е случило. Преди години, когато приех новата си самоличност, готов да вляза в операция за първи път, специален екип заличи старото ми име и биография. Закриха банкови сметки, кредитни карти и следи от издавани паспорти - прочистиха всичко, което би могло да ме свърже със старата ми самоличност. Предполага се, че агентът е заминал в чужбина, подобно на толкова много други, и е изчезнал.

Някой от санитарния екип - или прекалено старателен, или зле контролиран - вероятно беше решил да заличи стария ми номер на социалната осигуровка. Биха могли да обявят, че съм умрял, да оставят номера да стои неизползван, да направят сто други неща. Единственото, което не би трябвало да правят, е да поискат да бъде заличен.

Тази грешка водеше до ситуацията, в която бях изпаднал - хлапе от Кънектикът е имало номер, който според властите сега никога не е бил издаван. Не беше нужно да си Брадли, за да се досетиш, че нещо в тази работа смърди.

- Дадох си сметка, че само ЦРУ или нещо подобно може да направи така, че номер на социална осигуровка да изчезне като в черна дупка - каза ченгето. Това потвърдило началните подозрения - въпреки че в книгата много от подробностите са променени, случаите, които се разглеждат, са от подмолния свят.

Вечерта, която трябваше да е приятна среща с добродушен доктор, се превърна в катастрофа и положението бързо се влошаваше - книгата отвела Брадли до Скот Мърдок и го убедила, че той се представя за Джуд Гарет. Сега знаеше с какво всъщност се занимавам.

Обаче колко зле е положението в действителност, питах се? Много зле, отговаряше агентът в мен. Може би това беше последната ми нощ в Париж.

Нямаше време за губене и му заговорих тихо и безмилостно:

- Няма време, лейтенант. Искам да знам едно. Смяташ, че Гарет е шпионин - обаче би могъл да е навсякъде по света. Какво те насочи към Европа?

- Училището - отговори той.

Училището? Откъде, по дяволите, зачудих се, академия „Колфийлд“ знае, че съм изпратен в Европа?

- Когато отидохме в училището, някои от преподавателите го помнеха. Бил странно хлапе, казваха, не говорел в клас, но му се удавали езиците - особено френски и немски. Реших, че ако работи за някаква тъмна правителствена агенция, няма да го изпратят в Южна Америка, нали?

- Може би не - отговорих, - обаче в Европа има седемстотин милиона души. Защо точно Париж? Хайде стига. Някой трябва да ти е казал къде да го намериш все пак.

Кошмарът за всеки агент - предателството, случайно или преднамерено, което убива повечето от нас. Ченгето ме гледаше с недоумение: как е възможно някой да сметне, че способностите му са толкова ограничени?

- Беше доста по-трудно. Никой не ми е казвал нищо.

Обясни, че след месеци издирване на Скот Мърдок, след като се убедил, че той работи за разузнавателна агенция, осъзнал, че трябва да го търси под различно име. Ако Мърдок е американски агент под прикритие, как такъв човек би влязъл в чужда страна? Предположил, че най-безопасният начин би бил да приеме самоличността и работата на дребен правителствен чиновник - младши търговски анализатор, търговски аташе или нещо подобно.

Понеже бащата на Брадли работел във Вашингтон, той знаел, че всички подобни назначения се публикуват в различни малко известни правителствени издания. В обявленията обикновено включвали данни като образование, кариера, адреси, рождени дати и други на пръв поглед маловажни подробности.

Една нощ лежал буден и опитал да си представи какво би било, ако непрекъснато ти се налага да приемаш нови самоличности, под стрес, на всяка граница да опитваш да поддържаш в порядък десетки лъжи в главата си, никога да нямаш време да мислиш, а само да отговаряш.

Дал си сметка, че ако е той, поне за да има шанс да се справи с нещо такова, ще трябва да запълни фалшивите идентичности с лесно помнещи се факти - телефонен номер от детските дни, истински рождени дати от различни години, истински имена на родители.

- Разбираш за какво говоря - каза той и отпи от кафето, на светлинни години от българската граница например, опасана с бодлива тел, и въпросите на поредната горила в униформа, с вонящ на цигари и снощната вечеря дъх, който върти документите ти в ръце и подхвърля неочаквани въпроси, за да хване всяко колебание и за да стане герой, като извика на небръснатите си колеги, че не му се вярва този американец, британец или канадец, или на какъвто там се правиш, да е бил на онова място и по онова време.

Да, разбирах за какво става дума, но бях прекалено стъписан, за да отговоря - въоръжен единствено с интелигентността си, Брадли бе успял да се досети по какъв начин тайните агенти преминават границите и как овладяват безбройните детайли, от които при дадени обстоятелства може да зависи и животът им. И честно казано, ставаше все по-трудно да се гневя на човек, на когото вече се възхищавах.

Каза, че обсъдили предположението му с Марси и решили да експериментират. От цялата информация, която събрали за ранните години на Скот Мърдок, съставили списък от двайсет дребни факта. Докато тя била на работа, той седнал пред компютъра и изтеглил седмичните бюлетини на „Федерален регистър“ от последните десет години - изданието, в което се публикуват правителствените назначения.

Същата вечер Марси въвела фактите в софтуер за търсене и с надеждата да открият съответствие с някой от тях започнали да търсят сред огромния брой обяви в регистъра.

След трийсет и шест часа получили три съвпадения. Едното бил пощенският код на Гринич, Кънектикът - използван от мъж, назначен за делегат на правителството в Международния съвет по изкуствата във Флоренция, - което можело да означава или да не означава нещо. Другият бил търговски аташе, който играел скуош в Харвард като Скот Мърдок и изглеждал много обещаващ - докато не осъзнали, че гледат некролога му. Третият бил някой си Ричард Гибсън, наблюдател на Съединените щати в Световната метеорологична организация в Женева. В минибиографията му била записана рождена дата като на Скот Мърдок и образованието. Средното си образование бил получил в академия „Колфийлд“.

- Претърсихме регистрите на завършилите, но се оказа, че човек на име Ричард Гибсън никога не е учил в „Колфийлд“ - добави Брадли тихо.

Забележително. Той и Марси започват с наименованието на едно дърво в Кънектикът и стигат до Ричард Гибсън - прикритието, което използвах, за да стигна до Женева и да побъбря с Маркус Бюхер от Richeloud & Cie.

Името Гибсън било принципно доказателство - сега били сигурни, че методът им работи, така че продължили с пълна пара. Три седмици по-късно системата идентифицирала дребен служител на финансовия департамент, който бил командирован в Румъния на конференция. Името било Питър Камбъл.

- Обадих се във финансовото министерство на Румъния и открих човек, който е помагал за организирането на конференцията. Той имаше копие от входящата виза на Камбъл и паспорта. Приятел от Агенцията за национална сигурност провери и се оказа, че същият паспорт е бил използван за влизане във Франция. Френските власти отговориха, че Камбъл не само е влязъл в страната, но е поискал и право на жителство в Париж. В заявлението за жителство било посочено, че бил мениджър на хедж фонд, така че с Марси се свързахме с Комисията по ценните книжа – човек с името Питър Камбъл никога не е получавал лиценз да търгува с ценни книжа и посоченият хедж фонд не съществува.

Гледах мълчаливо как Брадли бръкна в джоба на сакото си, извади два листа и ги сложи на масата.

Първият беше страница от стар годишник на „Колфийлд“ и на нея имаше снимки на четиримата участници в отбора по скуош на училището. Единият стоеше леко настрана - сякаш играе с отбора, но не е част от него. Лицето му беше заградено с кръгче: Скот Мърдок.

На втория лист беше паспортната снимка, прикачена към заявлението за жителство на Питър Камбъл. Не можеше да има съмнение, че двете снимки са на един и същи човек. И че на тях съм аз. Не казах нищо - какво да кажа?

- Значи ето какво открих - каза Брадли. - Скот Мърдок учи в академия „Колфийлд“, после в Харвард, после влиза в тъмна правителствена програма. Става агент под прикритие, използва десетки фалшиви имена и едно от тях е Камбъл...

Гледах снимката от годишника и се мъчех да си спомня имената на останалите от отбора по скуош. Единият се казваше Дезмънд Коркоран - голям боклук и всички го мразеха. Другите - дори още по-големи задници - не помнех. Умишлено потискане на паметта би го нарекъл някой психолог.

- Може би доктор Мърдок е бил изхвърлен от света на агентите или просто душата му се е уморила - продължаваше Брадли, - не знам. Но влиза във Франция с паспорт на името Камбъл, пише книга, за да сподели знанията си, и я издава от името на Джуд Гарет, покоен агент на ФБР.

Продължавах да мълча. Той сви рамене.

- И така, сега двамата седим тук.

Да, и нямаше никакво съмнение в това - Брадли и жена му се бяха справили брилянтно, обаче - както казах - след като те бяха стигнали дотук днес, утре щеше да стигне и някой друг.

Можех да направя само едно, така че се изправих - беше време да се спасявам.

10.

Брадли ме настигна на вратата, през която от красивата градина на хотела се влиза в голяма галерия. Движеше се изненадващо бързо за куцането си.

Сбогувах се сдържано и си тръгнах, но той успя да ме настигне, преди да разбера, че ме е последвал.

- Искам да помоля за една услуга - каза той. - Затова с Марси дойдохме в Париж.

Поклатих глава и отсякох:

- Трябва да тръгвам.

- Слушай... моля... - Пое си дъх, бореше се с това, което смяташе да каже. Обаче не му дадох шанс - отблъснах ръката му и се обърнах, за да продължа.

- Не - каза той с авторитетен глас. Огледах се и видях, че хората от близките маси ни наблюдават. Не исках да правя театър и му дадох момент.

- Ако веднъж хлътнеш дълбоко долу, в тъмнината, после нищо не е същото - каза той тихо. - След като ме раниха, започнах да мисля по друг начин - за живота, за отношенията ми с Марси, за работата ми. Особено за работата. Ако има един позитивен ре...

Достатъчно.

- Съжалявам - прекъснах го. - Раняването сигурно е било тежко и се радвам, че всичко е приключило добре, но се налага да се погрижа за някои неща. - Нямах време да слушам сълзливи истории или размишленията за живота на човек, когото не смятах да виждам повече. Смятах да се махна от Париж, да потърся убежище, може би за да спася живота си, и нямах никакво време за губене.

- Само една минута - настоя той. - Само една.

След миг въздъхнах и кимнах - предполагам, дължах му някакво уважение за това, че ми бе показал по какъв начин някогашният ми живот може да бъде изваден на показ. Но го гледах хладно и всичко в поведението ми му показваше, че Стената на плача е в Йерусалим и че трябва да приключва бързо.

- Не ме попита как получих раните си... и искам да ти благодаря. Професионалистите обикновено не го правят, разбира се - повечето сме били в лоши ситуации и няма особен смисъл да се говори за това.

„Да, да - достатъчно за коректното професионално поведение. Какво искаш да ме питаш“, помислих си.

- Казах, че съм влязъл в сграда. Но не и в коя сграда. Бях в северната кула на Световния търговски център, когато се срути.

11.

Брадли продължи да говори, но до ден днешен нямам представа какво ми каза. Някак се върнахме на масата, но бях прекалено ангажиран да ругая себе си заради глупостта си да го изслушам. Нищо чудно, че беше преживял посттравматичен стрес, че бе прекарал седмици в интензивно отделение, нищо чудно, че бе страдал от чувство за вина, задето е оцелял, или че му е бил нужен невъзможен следователски проект, за да се върне от мъртвите.

Беше споменал, че държал някого в тъмното, слушал го как умира - междувременно, извън бетонната им гробница, Долен Манхатън бил пламнал. И въпреки това аз бях решил, че куршум е раздробил бедрената му кост, а друг е пробил дроба му. Щом като не можех повече от това, изглежда, не беше зле, че се бях пенсионирал.

От строгите ми присъди ме сепна гласът му - беше извадил мобилния си телефон и ме питаше нещо.

- Нещо против да се обадя? Искам да се чуя с Марси...

Кимнах. Той я изчака да отговори, обърна се настрани и каза набързо няколко думи, които не чух. Когато затвори, направи знак да донесат още кафе и сладки. Надявах се да има кредитна карта без лимит.

- Споменах единайсети септември - каза той - само защото има връзка с това, за което ще те помоля.

- Слушам - подканих го меко, сякаш исках да се извиня, че дори съм си помислил онова за Стената на плача.

- Като част от възстановяването си накрая се върнах на Кота нула, на мястото, където се издигаше северната кула - каза той.

- Гледах мястото много дълго... а беше адски студено... и най-накрая осъзнах, че имам толкова много гняв, че няма надежда да се възстановя напълно. Обаче гневът ми не беше насочен към терористите - те вече бяха мъртви. И не беше заради раните, които получих - все пак останах жив, нали. Бях ядосан заради несправедливостта - заради безразличието на света. Знаех, че страшно много обикновени хора загинаха в онзи ден не от огън или падаща мазилка, а заради състраданието си. Тяхното отчаяно желание да помогнат на други човешки същества - често напълно непознати - в края на краищата им струва собствения им живот.

Отпи кафе, но видях, че не му е до него. Печелеше време, опитваше да реши по какъв начин е най-добре да продължи. Аз чаках - за мен той беше спечелил правото да се бави, колкото прецени, че е му е нужно.

- Питал ли си се някога колко хора с увреждания са били на работа в кулите тогава? - попита накрая. - Аз също не се бях замислял - продължи той, - до след като удариха самолетите. Разбира се, ако си в инвалидна количка, проблемите ти са много по-тежки, отколкото на останалите - не можеш просто да слезеш с асансьора. Всички знаем, че е така, нали? Има табели, които ни предупреждават в случай на пожар да използваме стълбите. Ами ако не можеш да ходиш? Ако някога попадна в горяща сграда, господин Камбъл, искам единствено да съм в състояние да използвам краката си. Просто равен шанс да избягам или да умра. Не е много, нали? Равен шанс. Имаше един тип - работеше във фирма за финансови услуги, - който беше присъствал на всички противопожарни тренировки и знаеше къде е столът му за евакуация. Виждал ли си как изглеждат тези столове? Прилича на обикновен алуминиев стол, но има дълги дръжки, с които могат да го вдигнат и пренесат четирима души. Беше парализиран от кръста надолу и вероятно е бил горд, че е преодолял недъга си и си е намерил работа. Може да е имал жена и деца, не знам. Единайсети септември беше първи учебен ден за децата и много хора закъсняха. Заради това бил сам в офиса в северната кула, когато самолетът на „Америкън Еърлайнс“ връхлетял. От удара инвалидната му количка изхвърчала до средата на стаята. През прозореца видял огнено кълбо да полита към небето и си дал сметка, че трябва да действа бързо - или умира. Намерил стола за евакуация, закрепил го в скута си и се насочил към аварийното стълбище. По пътя подгизнал, защото противопожарната инсталация се задействала и заляла всичко с вода, осветлението изгаснало. Добрал се до фоайето при асансьорите, но било тъмно, защото там няма прозорци. Шанс му дали хората от поддръжката - преди няколко години боядисали вратите към аварийното стълбище с фосфоресцираща боя, така че дори и при катастрофа хората да ги виждат. Един бог знае колко души е спасило това решение в онзи ден. Подпрял вратата на стълбище А отворена и наместил стола за евакуация вътре. Не бил много силен, но успял да се премести. Вече не можел да се движи. Бил в аварийното стълбище на горяща сграда и правел единственото, което можел - чакал.

- В Северната кула имаше три аварийни стълбища - продължи той. - Две широки по метър и десет, а третото - метър и четирийсет. Има голяма разлика - на широкото стълбище двама души могат да се разминат спокойно, не е така тясно на завоите. Тези завои могат да са сериозен проблем, ако искаш да пренесеш нещо, което на практика е носилка със седалка. Както можеш да си представиш, понеже съдбата е гадна кучка, парализираният се оказал пред едно от тесните стълбища. В цялата сграда хората се чудеха накъде да бягат - надолу или нагоре, към покрива, за да ги спасят с хеликоптер. Които тръгнаха нагоре, умряха - вратата към покрива била заключена, за да се предотвратят самоубийствата... Представи си стълбище А, пълно с прах, дим, хора и вода. Стича се като поток от спукани тръби и противопожарната инсталация. Човекът в стола за евакуация обаче не вика, не моли за помощ. Просто чака. Да се случи чудото, предполагам.

Брадли млъкна. Може би мислеше за чудеса. За момент, когато заговори отново, гласът му потрепери, но той успя да се овладее.

- Доста по-долу човек на средна възраст, не в идеална физическа форма, чува за човека в стола-носилка горе и започва да вика. Призовава доброволци, които да се върнат и да свалят нещастника. Отзовават се трима. Обикновени хора. Връщат се нагоре, вземат стола и избират правилната посока - не го носят нагоре, слизат надолу. През тълпата, дима, водата и завоите, които са адски тесни.

Млъкна отново.

- Носят го така шейсет и седем етажа! И знаеш ли какво откриват, когато стигат долу? Че няма изход. Толкова са се забавили, че срутването на южната кула е дестабилизирало съседната. Пред тях има само срутен бетон. Зад тях - огън.

Брадли сви рамене. Аз мълчах - какво можех да кажа, дори и да успеех да овладея гласа си да не трепери? „Скръб не потъва“, само това можех да мисля.

- Връщат се назад, намират вратата към мецанина, влизат във фоайето. Малко след това всичко отива по дяволите, защото сградата се срутва. Онзи с инвалидния стол и двама от спасителите му някак оцеляват, но другите двама - не. - Млъкна за момент. - И знаеш ли какво отне живота им, Камбъл?

- Състраданието? - предположих.

- Точно така. Както казах, не ги убива падаща мазилка или огън. Убива ги проклетият опит да помогнат на друг. Заради това е гневът ми. Къде е справедливостта тук?

Пое си дъх, после добави по-меко:

- Не бях сигурен, че искам да живея в такъв свят.

Разбрах, че Брадли е посетил Кота нула в повече от един смисъл. Представих си го в снега и мрака, дребна фигура сред декарите пустота, където някога се издигаха кулите близнаци, която полага усилия да открие причина да живее.

За щастие Марси била с него и той ми каза, че се държели за ръце, когато ѝ разказвал за отчаянието си. „Е, и какво ще направиш сега?“ - попитала го тя спокойно.

Брадли ми каза, че я погледнал объркано, нямал представа какво има предвид. „Да, разбрах те, Бен - не искаш да живееш в такъв свят - казала му. - Добре. Обаче, както казват хората, смяташ да се оплакваш от тъмнината или смяташ да запалиш свещ? Ще те попитам още веднъж: какво смяташ да направиш?“

Това е Марси - била дотолкова обръгнала, че вече не отстъпвала и на сантиметър.

- Беше права, разбира се - продължи Бен, - и обсъждахме какво да направим през целия път до вкъщи. Заради раните ми не знаех кой знае колко за разследванията на атентатите, така че докато се прибирахме пеша, тя ми разказа, че петнайсет от деветнайсетте похитители били саудитци, че семейството на Бен Ладен било прогонено от страната след атентатите, че повечето от извършителите пребивавали в Щатите с изтекли визи и няколко се научили да управляват самолет, но не проявявали особен интерес към приземяването. Стана ясно, че макар и да са допуснали десетки грешки, терористите пак са били по-добри от нас - и ако някой се съмнява, в района ми има три хиляди жертви, които го доказват. Когато наближихме, осъзнах, че се оформя идея. Работих по нея през нощта, а на следващия ден, понеделник, отидох в Нюйоркския университет и запалих свещта.

Каза, че в голям офис с изглед към площад „Вашингтон“ обяснил пред ръководството на университета, че иска да постави началото на нещо, което би могло да стане известно колкото Световния икономически форум в Давос - ежегодна поредица лекции, семинари и майсторски класове за водещите криминалисти от целия свят. Място, където да се споделят нови идеи и да се демонстрират последните постижения на науката. Модератори щели да бъдат топекспертите в тази сфера, без ограничения по специалност и принадлежност към една или друга агенция.

- Посочих през прозореца - продължи Брадли - към мястото, където някога се издигаха кулите близнаци. „Такива хора ще се появят пак - казах им. - И следващия път ще са по-добри, по-умни, по-силни. Ние също трябва да сме - всички ние, които се занимаваме с разследвания, имаме една съвсем ясна цел - следващия път трябва да ги изпреварим“. В стаята имаше единайсет души и прецених, че съм спечелил на своя страна трима от тях, така че им разказах историята за човека с инвалидния стол и им напомних, че са най-близкият до Кота нула университет - и че имат особена отговорност. Ако те не организират събитието, кой друг? Накрая половината от тях бяха засрамени, някои се просълзиха, и всички гласуваха единодушно. Може би догодина трябва да се кандидатирам за кмет.

Опита да се засмее, но не намери смях в сърцето си.

Каза, че организацията на световен форум по криминалистика вървяла по-добре, отколкото очаквал, и изреди имената на тези, които се били съгласили да преподават или да участват.

Кимнах, искрено впечатлен.

- Да - каза той. - Най-големите. - И ме погледна. - Освен един...

Не ми даде шанс да отговоря.

- Книгата ти оказа огромно влияние - продължи той. - След като си тук, вероятно не си даваш сметка, че няма голям професио...

- И затова си дошъл в Париж - прекъснах го. - За да ме вербуваш за каузата.

- Отчасти. Разбира се, първата ми цел беше да разреша загадката с Джуд Гарет, но сега, след като това стана, има шанс да дадеш своя принос. Знам, че не можем да кажем кой си в действителност, така че може да бъдеш дългогодишен изследовател на Гарет. Доктор Уотсън, ако той е Холмс. Човек, който му е помагал...

- Млъкни! - казах му. Вероятно не беше свикнал да чува такива неща. Бях забил поглед в масата и когато вдигнах очи, заговорих достатъчно тихо, за да ме чува само той. - В този момент - продължих - смятам да наруша всички правила на бившата си професия. Ще ти кажа истината за нещо. Това сигурно е единственият път, когато ще чуеш такива неща от човек от моя бизнес, така че слушай внимателно. Това, че ме намери, е забележителна работа. Ако някога направя второ издание на книгата си, ще го включа. Брилянтно е.

Той сви леко рамене - беше поласкан, струва ми се, наистина горд, но твърде скромен, за да го покаже.

- Ти си открил много имена, разкрил си доста легенди, но не си открил нищо за истинската ми работа за страната ни, нали?

- Да - отговори Брадли. - Но и не съм искал такова нещо. Смятах, че щом всичко това е чак толкова секретно, по-добре да си остане такова.

- За това си прав. В такъв случай ще ти кажа. Задържах хора, а тези, които нямаше как да задържа, убивах. Поне в три случая първо задържах, после убивах.

- Боже! - прошепна той. - Нашата страна прави това?

- Мисля, че детективите от отдел „Убийства“ и съдиите имат квалификация за такива деяния, нали? Но честно, тези деяния може да са сериозна тежест за духа... особено с напредването на възрастта. Ще ти кажа едно обаче - никой никога не е имал основания да ме обвини в дискриминация. Винаги съм се стремил да съм безпристрастен в работата си - а съм имал работа с католици и араби, протестанти, атеисти и поне с неколцина евреи. Нямам само зороастрийци. Повярвай ми, щях да ги включа, ако знаех кои са. Бедата е, че немалко от тези, на които съм навредил, не са активно практикуващи християнските принципи, както бихме ги нарекли ти и аз. По-конкретно, не обичат да обръщат другата буза. Познаваш ли сърбите? Още са гневни заради битка, която са загубили през 1389-а година. Разправят, че хърватите и албанците били по-лоши. За такива хора няколко десетилетия са по-кратки от уикенд. Казвам ти го, за да можеш да разбереш - дойдох в Париж, за да живея анонимно. Опитвам се да се добера до нормалния живот. Новината, която научих тази вечер, не е никак добра, така че не смятам да се занимавам с никакви семинари. Единствената ми грижа е да остана жив.

Станах и му подадох ръка.

- Сбогом, Брадли.

Стиснахме си ръцете и този път той не направи опит да ме спре. Масите наоколо бяха опустели и полицаят изглеждаше тъжно и самотно сред свещите, докато крачех към изхода.

- Късмет! - подвикнах му. - Семинарът е отлична идея. Страната има нужда от такова нещо.

Обърнах се да продължа - и пред мен застана някаква жена.

Усмихна се.

- Разбирам от изражението на мъжа си, че отговорът е бил „не“.

Беше Марси. Брадли вероятно ѝ беше казал къде сме, когато ѝ позвъни.

- Точно така - отвърнах. - Не мога да участвам. Той знае защо.

- Е, благодаря за отделеното време все пак - каза тя тихо. - За това, че сте го изслушали.

Нямаше гняв или недоволство - единствената ѝ грижа като че ли беше благополучието на мъжа ѝ. Харесах я моментално.

Брадли извърна лице, за да не ни гледа, и поиска сметката.

- Знаете ли, Бен ви се възхищава неимоверно - добави Марси.

- Едва ли ви е казал, но прочете книгата ви три пъти, просто за удоволствие. Казва, че му се ще да може да направи и половината от нещата, за които пишете.

За момент видях различен Брадли - топследовател, който смята, че никога не е играл в състезанието, което отговаря на неговия талант. Знаех повече от всички, че да живееш с професионално разочарование е ужасно, и, както се случваше често, си спомних двете момиченца, след Москва и това, което бях направил толкова отдавна.

Наложи се Марси да ме докосне по лакътя, за да ме извади от спомените ми - видях, че ми подава визитка.

- Това е номерът ни в Ню Йорк. Ако някога имате възможност, обадете му се - нямам предвид сега, а в бъдеще. - Видя неохотата ми и се усмихна. - След няколко години също става.

Но аз не вземах картичката.

- Той е добър човек - каза тя сериозно. - Най-добрият, когото познавам, по-добър, отколкото повечето хора биха могли да си представят. Това би означавало много за него.

Разбира се, знаех, че никога няма да се обадя, но взех картичката - нямаше смисъл да ги наранявам излишно. Докато я прибирах в портфейла си, погледите на Брадли и Марси се срещнаха за момент в тихата вътрешна градина.

През тази непринудена секунда, когато двамата нямаха представа, че ги наблюдавам, ги видях със свалена защита. Вече не бяха в Париж, в петзвезден хотел, по лицата им разбрах, че са точно там, където са били преди срутването на северната кула - в царството на любовта. Не бяха деца, това определено не приличаше на увлечение, и беше хубаво да знам, че в свят, пълен с лъжа и измама, продължава да съществува нещо такова. Може би в края на краищата вечерта не беше пълен провал.

Моментът отмина, Марси ме погледна отново и ѝ пожелах на добър път. Минах през високите врати и спрях пред келнера, който гледаше преценяващо. Познаваше ме добре и след като му благодарих за гостоприемството, му поръчах да изпрати количката още веднъж. Дадох му двеста евро за сметката.

Нямам представа защо платих. От глупост, предполагам.

12.

Полетът на „Америкън Еърлайнс“ наближи Ню Йорк рано сутринта - тъмни облаци се кълбяха в небето, дъжд и бесни ветрове ни блъскаха през цялото спускане. Два часа след излитането от Париж светна надписът да закопчаем коланите и след това условията се влошиха дотолкова, че прекратиха всякакво обслужване. Никаква храна, никакъв алкохол, никакво спане. Оттук положението само може да се подобрява, така разсъждавах.

Пътувах със съвършен канадски дипломатически паспорт, който не само обясняваше мястото ми в първа класа, но и ми помогна да избегна всякакви въпроси от граничните власти. Обработиха документите ми без забавяне, взех си багажа и излязох под проливния дъжд. Бях у дома, но не се чувствах така комфортно, както очаквах - бях прекарал в чужбина толкова дълго, че вече едва познавах страната.

Осемнайсет часа бяха минали, откакто оставих семейство Брадли в „Плаза Атене“. След като си дадох сметка, че легендата ми е разбита, задачата ми не беше амбициозна - бягай, скрий се където можеш, опитай да се съвземеш и след това си напиши завещанието. Е, може би без последното, но винаги сме обсаждали разбитите легенди в този дух.

Реших, че Америка е най-добрият ми шанс. Не само щеше да е по-трудно да ме открият сред милиони като мен, но знаех, че ако искам наистина да съм сигурен, ще трябва да залича следите, които са останали, така че никой да не може да мине отново по пътя, извървян от Бен и Марси.

Взех разстоянието между „Плаза Атене“ и апартамента си за шест минути и още с влизането си започнах да звъня на авиокомпаниите. За щастие намерих свободно място в първа класа за полет след около час.

Странно е как работи подсъзнателният ум обаче - в последвалия хаос: прибиране на дрехи, плащане на сметки, подреждане на куфари, изведнъж, без особена причина, в паметта ми изплуваха двете писма от адвоката на Бил и Грейс Мърдок. Прерових папка със стара кореспонденция, намерих ги и ги хвърлих в ръчната си чанта, след което се заех с единствения останал проблем - съдържанието на сейфа.

Беше невъзможно да взема със себе си три пистолета, сто хиляди долара в различни валути и осем паспорта, дори в ръчния багаж. Ако изпищят детекторите за метал - дори ако съм в ролята на дипломат, - щяха да ме проверят много щателно. И след като откриеха, че паспортът не е истински, което неминуемо щеше да се случи, щях да давам обяснения седмици наред - първо за истинската си самоличност и после за всичко останало. Предполагаше се, че съм предал оръжията, паспортите и списъците с контакти в Дивизията при напускането си.

Вместо това разпрах един шев на матрака, извадих част от пълнежа и закрепих вътре с лепенка инструментите на занаята си - след като стигнех в Америка, щях да се обадя на Франсоа, раболепния портиер, и да го накарам да уреди транспортна фирма, която да изпрати нещата ми през океана. След като закрепих всичко, залепих шева с лепило и позвъних за такси до летище „Шарл дьо Гол“.

След още десет часа застанах под дъжда на летище „Кенеди“ и казах на друго такси да кара към града. По пътя позвъних на „Четири сезона” - един от хотелите, чиято големина гарантира анонимност - и си запазих стая.

След три дни обикаляне на фирми за недвижими имоти наех малка мансарда в северната част на Манхатън. Не беше кой знае какво, но я огряваше сутрешното слънце и първия ден там прочетох писмата на адвоката и се обадих, за да уговоря среща.

Седнахме един късен следобед в скъпия му офис с изглед към Сентръл Парк и дреболията, свързана с наследството на Бил, промени живота ми завинаги.

В продължение на няколко дни след това се разхождах из града до късна вечер, въртях това нещо в ума си и опитвах – както биха казали психолозите - да го „интернализирам“. Оставях краката да ме носят накъдето поискат, покрай пълни с хора барове и ресторанти, заобикалях дългите опашки пред най-модните клубове и най-новите филми. Накрая, с подбити крака и болезнено съзнание за малкия си опит в материята, която хората наричат нормален живот, започнах да възприемем чутото от адвоката. Едва след това се заех с проблема със следите.

Най-напред се обадих на шефката от ФБР - жената, на която предадох документацията от европейските операции на Дивизията, когато агенцията беше закрита. Тя се свърза с някой от заместниците си, спомена, че някога съм бил Син ездач, и на следващия ден седнах със заместника в занемарена конферентна зала в невзрачен небостъргач в центъра.

След като поисках да говоря с него насаме и двамата му помощници излязоха, го информирах, че номерът на социалната осигуровка на Скот Мърдок е бил премахнат и че за мен това носи големи рискове. Трябваше му известно време, за да овладее удивлението си, но след като престана да ругае виновния за този гаф, вдигна телефона и нареди номерът ми да се възстанови.

- Ще го отбележа - увери ме. - Ще се погрижа, ако някой се интересува от този номер, да бъдеш предупреден. Какво друго?

- Трябва да бъдат променени няколко компютърни бази данни, защото съдържат твърде много информация за мен - или за псевдонимите, които съм използвал, - и тази информация трябва да изчезне.

- Държавни или частни компютри? - попита той.

- И държавни, и частни - отговорих. - Всичко от архивите на едно сдружение на съучениците от академия „Колфийлд“, както и куп съобщения във „Федерален регистър“.

- Няма начин - отговори заместник-шефът. - Базите данни са неприкосновени. Върховният съд казва, че можем да гледаме, но не и да пипаме. Би било незаконно дори да те насоча към човек, който би могъл да помогне.

Притиснах го, обясних му колко години съм служил на страната си и защо за мен е нужно да наруши правилата.

Той кимна замислено, после нещо в ума му като че ли прещрака и той започна тирада.

- Да наруша правилата? Искаш да се забъркам в хакерство? Имаш ли представа колко струва това на обществото? Вече не са малки генийчета, това беше преди години - киберпространството сега е пълно с тарани. Пробиват сайта, разбиват го, крадат всичко, което има някаква стойност...

Бях смаян - не ме интересуваше нито Върховният съд, нито днешното състояние на киберпрестъпността. Исках просто да изчистя миналото си. Реших, че може би съм докоснал болно място, но това нямаше да ми помогне да постигна повече сигурност.

Той явно не смяташе да спира.

- Има ниво, което е над тараните - продължаваше. - Хора, които влизат, копират всичко и никой не разбира, че са влизали. Адски са умни. Познавах един: отмъкна петнайсет милиона кредитни досиета за ипотеки. Петнайсет милиона! И във всяко имаше данни от кредитни карти, номера на социални осигуровки, банкови сметки, домашни адреси. Знаеш ли какво се канеше да направи с тях?

- Да открадне нечия чужда идентичност? - отговорих, без да знам защо продължаваме да говорим за това.

- Естествено. Само че не за да се възползва сам - не, това за него беше прекалено много работа. Искаше да продаде данните на руската мафия. По долар за досие, за първия милион, както ни каза, само за да ги зариби. След това смятал да тръгне нагоре, докато стигне поне до десетарка парчето. Пресметнах, че ще измъкне към сто милиона. Защото седи пред един екран. Знаеш ли колко печели средният банков обирджия? - попита той и се наведе над масата. - Девет хиляди долара и може би куршум. Кой според теб е напипал правилния бизнес план?

Свих рамене - наистина ми беше все едно.

- Този тип е на двайсет и три, а е може би най-добрият на света.

- Колко време ще лежи? - попитах, за да покажа някакъв интерес.

- Не е решено още. Може и да не лежи, ако продължи да сътрудничи и да ни помага да хващаме самураите кракери, които правят също толкова лоши неща. Никът му онлайн беше Battleboi, така че го наричаме с това име.

- Battleboi? - попитах, несигурен дали съм чул правилно.

- Да. Пише се с i накрая. Испански задник. Израснал е в Маями, но сега живее наблизо, край Канал Стрийт, до „Уолгрийнс“¹²¹.

Погледна ме и погледите ни се срещнаха. Защитната броня падна и си дадох сметка защо ми разказва тази история.

- Както и да е, достатъчно за моите проблеми - трябва да спра, преди да кажа нещо незаконно. Мога ли да направя нещо друго?

- Нищо. Това е повече от достатъчно. Благодаря - казах сърдечно. Той стана и тръгна към вратата.

Преди да отвори спря и се обърна към мен.

- Радвам се, че успях да помогна с номера на социалната осигуровка. Познавам репутацията ти - много от нас я познават. За мен беше чест, наистина, да се запозная със Синия ездач.

Каза го с такова възхищение, а ръкостискането му беше достатъчно силно, за да превърне въглища в диаманти. Чак се стъписах. Помощниците му ме гледаха мълчаливо, с респект, предполагам би могло да се каже, докато крачех към асансьора. Макар и да се чувствах поласкан, нямаше как да не си спомня думите на една стара песен - че свещта изгасва много по-рано от легендата.

Излязох и взех такси. Гледах лицата на минувачите. Сенките се удължаваха и отново изпитах странно чувство за изолация, сякаш съм чужденец в собствената си страна. Знаех, че ако човек продължава по този път, скоро умира за света - виждаш такива хора седнали на пейка в парка, в читалните на обществените библиотеки, в чакалните на железопътните гари. Чудно бъдеще, помислих си. Но нямаше какво да направя - керванът си върви, кучетата си лаят и беше ужасно важно да погреба миналото си.

Таксито спря пред „Уолгрийнс“, минах покрай сградата и видях малка врата, сгушена в стената. Имаше само един звънец и до него няколко думи - на японски. Страхотно.

Зачудих се дали съм разбрал правилно човека от ФБР, но въпреки всичко натиснах бутона.

13.

Отговори троснат мъжки глас, на английски.

Казах му, че общ приятел, който работи на двайсет и третия етаж в сграда наблизо, ме е посъветвал да се отбия при него. Той натисна домофона и ми отвори. Докато се качвах по стълбите, забелязах, че някой е положил сериозни усилия да прикрие четирите камери, които наблюдават стълбището. Тревоги заради руската мафия, предположих.

Свих по един коридор и след като очите ми свикнаха с тъмнината, го видях - Battleboi стоеше точно пред мен, в рамката на стоманена врата, с която би се гордяло всяко свърталище на наркодилъри. Най-изненадващото нещо не беше обемът му - макар че сигурно тежеше двеста килограма. Най-изненадващото беше облеклото му - като на средновековен японски даймьо¹³¹. Кракер-самурай първи клас, дадох си сметка.

Беше с убийствено скъпо копринено кимоно и традиционни японски чорапи с отделно пръстче за палеца, а черната му коса беше намазнена и стегната на топка на тила. Ако някой търси сумо борец от латиноамерикански произход, познавам точния човек. Поклони се леко - минимумът добри маниери, поради което реших, че не харесва особено общия ни приятел от двайсет и третия етаж - и се отдръпна настрани, за да ме пусне да вляза.

Феодалните му владения се простираха само върху четири стаи на странична уличка, но подовете бяха покрити с красиви татами, пространствата бяха отделени с прегради, а едната стена беше скрита зад старинен рисуван параван с планината Фуджи, който, можех да се обзаложа, му бе струвал поне двайсет хиляди от най-скъпите кредитни досиета.

Още с прекрачването на прага едва избегнах светски конфуз - в последния момент осъзнах, че трябва да събуя обувките си и да ги сменя със сандали за гости. Докато развързвах варварските си боти, попитах как да го наричам.

Той ме изгледа недоумяващо.

- Как така? Не са ти казали?

- Казаха ми - отговорих. - Просто не ми се струва уместно да наричам някого Battleboi в лицето.

Той сви рамене.

- Не ми пука, задник - каза и ме заведе до две възглавнички на пода.

- Заместник-директорът спомена, че му помагаш - започнах, като че ли съм дошъл с пълното съгласие на Човека.

Домакинът ме изгледа с погнуса, но не отрече.

- Какво искаш?

Седнахме с кръстосани крака и му обясних, че искам името Скот Мърдок да се заличи от базите данни с имената на завършилите бившите ми училища. Реших, че това е добро начало.

Той ме попита кой е Мърдок и му казах, че не знам.

- Беше решено да се заличи миналото му. Друго не ни интересува.

Попита за рождената дата на Мърдок, поиска подробности за сдруженията на съучениците и куп други подробности, за да е сигурен, че няма да обърка човека. След като му отговорих, намести кимоното си и обяви, че започваме след няколко минути.

- Cha, neh? - подхвърли небрежно и схванах подтекста - очакваше се да го изгледам с недоумение и да се почувствам малоценен, но честно казано, не бях в такова настроение.

Бръкнах в паметта си - едно лято, много отдавна. Бях на подгизнал в кръв плаж, заобиколен от изобилие от обезглавявания и самураи, които извършват ритуално самоубийство. С други думи, тогава прекарах отпуската си в четене на „Шогун“. От онези епични страници все още помнех няколко фрази - cha беше чай.

- Hai, domo - отговорих с надеждата паметта ми да не ме е излъгала и това да е „Да, благодаря“, а не „Върви се шибай“.

Явно съм го уцелил.

- Знаеш японски? - попита той със смесица от изненада и респект.

- А... само малко - отговорих скромно.

Той плесна с ръце и единият от параваните се отвори. Появи се стройна латино мацка с червено копринено кимоно и се поклони, при което събуди въпроса, занимавал умовете на големите философи от незапомнени времена. Как става така, че най-непривлекателните типове почти винаги привличат най-страхотните жени?

Беше малко по-млада от него, с огромни очи и чувствени устни. При внимателен оглед отблизо видях, че е адаптирала кимоното си свободно - беше много по-стегнато в ханша и на бюста, отколкото кимоната, които можеш да видиш в Токио. За да улесни движенията си, го бе цепнала отзад от подгъва до бедрата и когато крачеше из стаята, от прилепването и огъването на коприната по тялото ѝ ставаше ясно, че не се безпокои за вдлъбнатини от бикини и презрамки на сутиени. Просто не носеше такива неща. Цялостният ефект беше примамлив и смахнат.

- Чай? - попита тя.

Кимнах и Battleboi се обърна към мен.

- Това е Рейчъл-сан.

Тя ме погледна и ме удостои с най-милата усмивка на света.

Battleboi? Рейчъл-сан? Стара Япония край „Уолгрийнс“? Каквото и да смятаха във ФБР за способностите му, не таях големи надежди - имах усещането, че си имам работа с клиенти на социалните служби.

След три часа бях принуден да променя мнението си драстично. Лоренцо - поне така го нарече Рейчъл веднъж - не само заличи името ми от списъците на съучениците, но каза, че може да направи същото и с много по-трудно достъпните файлове на академия „Колфийлд“ и дори Харвард.

- Можеш да заличиш всички следи, че съм учил и посещавал лекции? - попитах. - Сякаш Скот Мърдок никога не е стъпвал в „Колфийлд“ или Харвард?

- Защо не? - засмя се той. - На тая шибана планета сега има толкова много хора, че сме се превърнали в по няколко реда код на харддиск. Изтриваш ги и преставаш да съществуваш, добавяш ги - и се превръщаш в някой. Искаш да станеш професор? Кажи ми в кой университет. Искаш сто милиона? Просто трябва да си поиграя с бинарния код. Между другото, ако искаш, можеш да ме наричаш Бог.

- Благодаря, обаче Battleboi започна някак да ми харесва. - Усмихнах се.

Късно същата вечер видях как пусна и последните академични постижения на доктор Мърдок в електронната бездна.

- Срамота - каза. - Толкова учене, а сега няма и следа.

Нямаше какво да кажа, защото ме връхлетяха спомени - особено за Бил, който единствен дойде със старото си ферари до Бостън за дипломирането ми.

След като Лоренцо се увери, че не е оставил никаква следа от манипулирането на данните, му казах за следващия проблем от списъка - правителствените компютри и обявите за назначенията, които трябваше да бъдат прочистени.

- Колко са? - попита той.

- Двеста, може би повече.

От изражението му бих си помислил, че съм му предложил да направи сепуко.

- Нека позная - това е спешно, нали? - Но не изчака отговор, защото го знаеше. - Имаш ли копия от тези обяви, или трябва да ги търсим сами?

Поколебах се. Бен Брадли и жена му разполагаха с цялата информация, но те бяха и последните хора, с които исках да говоря.

- Ще трябва да помисля - отговорих.

- Ако трябва да започнем от нула, може да минат месеци. Обади се, когато решиш - каза той и започна да изключва компютрите.

Докато ме изпращаше до вратата, се чувстваше достатъчно облекчен, за да побъбри.

- Уча японски от три години. Кошмарен език, нали? Ти къде го научи?

- От „Шогун“ - отговорих и след като преодоля шока си, мога да кажа, че го прие много елегантно. Планината от месо се разтресе от смях заради собствената му наивност и тогава - от сияещите очи и щедрия дух - добих представа какво е видяла Рейчъл у него.

- Мамка му! - изруга той и избърса сълзите от очите си, - а аз се чувствам неадекватен от шест месеца - все едно пак ходя на училище.

Докато си обувах обувките, одързостен от смеха, той ме попита:

- Какво точно правиш във ФБР?

- Нищо... Сложно е... Може да се каже, че съм им нещо като помощник.

- Ти ли си Скот Мърдок?

Засмях се.

- Мислиш ли, че ако имах такава квалификация, щях да съм тук и да говоря с теб? - Улучих точния тон: горчивина и насмешка - когато се налага, съм фантастичен лъжец.

- Който и да си, сто на сто си гъст с двайсет и трети етаж.

- Не особено. Защо?

- Мислех си, че можеш да кажеш някоя дума на заместник-директора, да смекчи обвиненията.

- Доколкото разбрах, ако продължаваш да им помагаш, няма да има никакви обвинения.

- Да бе - засмя се той горчиво. - Заради това направиха специален отдел против кибер престъпленията. Това е техният чуден нов свят - най-вероятно ще изстискат от мен всичко, което знам, а после ще ме ритнат в задника. Просто така, за назидание.

Поклатих глава и му казах, че проявява параноя, че те не действат така. Разбира се, беше прав. Няколко месеца след това му натресоха всички обвинения, които успяха да измислят, и му предложиха споразумение, което не беше никакво споразумение. В края на краищата, когато вече не беше в състояние да си позволи още адвокати - продаде дори паравана с планината Фуджи - се видя принуден да го подпише. Петнайсет години във федерален затвор със средно строг режим - това получи.

И щеше да изгние там, буквално забравен, ако - след будеща страх лавина събития - издирването на Сарацина не се бе превърнало в отчаяна необходимост.

14.

Сарацина пристигнал на сирийската граница малко преди обед, слязъл от автобуса от Бейрут с кожена лекарска чанта в едната ръка, протрит куфар в другата и забележителен план в главата.

Минали били пет години, откакто завършил медицина с отличие, и това били липсващите години, гладните години. Беше ми нужно доста време, докато сглобя движението му през този период, но едно е извън всякакво съмнение - когато застанал пред сирийския граничен полицай, Сарацина вече бил решил ребуса, който го занимавал във всеки момент на бодърстване. Вече знаел как да удари Америка.

Понеже бил лекар, тръгнал на работа в разрастващите се бежански лагери, сложили печат на ливанския му паспорт без никакви проблеми. Минал покрай чакащите таксита и отбраните проститутки, свил наляво към осеяния с боклуци паркинг и се качил на градски автобус, който да го закара до Дамаск.

Влязъл в главната автогара в града, дал двете си чанти на багаж, излязъл през страничния изход и тръгнал пеша. Трябвало да оставя възможно най-малко следи и затова не взел дори такси.

Около час вървял по прашни улици и във все по-мрачни квартали - в Дамаск живеят почти два милиона души, петстотин хиляди от които са бедни палестински бежанци.

Най-накрая, под виадуктите на голямо пътно съоръжение, свързващо две големи артерии, открил каквото търсел - сред вкаменена гора от бетонни колони, почернели от дизелов дим. Мястото било украсено с разноцветни лампички, увиснали флагове и цитати от Корана, които свидетелствали за честността на собствениците. Там имало паркинг за коли на старо.

От дъното на автомобилната йерархия Сарацина избрал очукан „Нисан Съни“. Докато продавачът хвалел мъдростта на човека, успял да прозре под ръждата и да види диаманта сред множеството, Сарацина платил в брой. Добавил и допълнително пет сирийски лири, за да се отърве от прехвърляне на документите, и потеглил по здрач. Колата горяла повече масло, отколкото бензин, но на него му било все едно - транспортната функция била само вторична задача на превозното средство. Основната цел била да служи за спане. Бил наясно, че дори и в евтините хотели хората помнят прекалено много, така че обикалял града три часа, докато намерил усамотено място в дъното на паркинга на някакъв супермаркет, и се настанил там.

През следващите седмици събирал материалите, нужни за задачата му, и оставил лцчната си хигиена да върви по дяволите. Дрехите му ставали все по-мръсни и въпреки че това накърнявало собствените му разбирания, нямал голям избор - за да осъществи плана си, трябвало да прилича на бездомник до най-малката подробност. Накрая, след дълго проучвателно пътуване до бойното поле, решил, че е готов.

В покрайнините на Дамаск има една четириетажна стъклена сграда, около която няма почти нищо друго. Табелата над вратата гласи „Сирийски институт за авангардна медицина“, но точното му предназначение не е особено ясно - никой не помни кога за последен път лидерите на страната са търсили медицинска помощ другаде освен в частни клиники в Лондон и Париж.

Понеже западното разузнаване имаше съмнения, че в сградата се разработват ядрени или биологични оръжия, един от осемте американски сателити, които патрулираха над Близкия изток, държеше сградата под непрекъснато наблюдение. Фотографираше лица през прозорците, записваше доставките и следеше комуникациите, но, за жалост, не разполагаше със снимки на непосредствената околност. В резултат нямаше никакви снимки на бездомника, който, според по-късен доклад на сирийската тайна полиция, се настанил постепенно.

Рано един петък вечерта човек от охраната минал през градината в края на сградата и видял стар брезент, опънат между две палми. По този начин бездомникът завладял под сенника си една вертикална тръба, използвана за поливане на цветята. Няколко дни след това се появил малък газов котлон, газова бутилка и очукана хладилна чанта. Въпреки всичко обаче десетките хора, които минавали от паркинга към главния вход на института, не били виждали настанилия се никога - дори и след като се появил вехт екземпляр на Корана със старинна корица, а после и две протрити одеяла.

По това време вече било твърде късно да се направи каквото и да било - рамадан, деветият месец по ислямския календар и най-свещеният, бил започнал. Свещената книга върху одеялото напомняла мълчаливо на всички, че на просяците, пътниците и бедните трябва да се помага - така казва ислямът. Кой правоверен би прогонил бездомник по време на рамадана?

Едва тогава, защитен от религията си, Сарацина се появил. Зарязал нисана на паркинга на супермаркета и дошъл пеша през повехналите храсталаци, настанил се под брезента, сякаш цял живот е бил там, което - сигурен съм - е бил планът му. Брадат и дрипав, с мръсна дълга роба и палестински шал на главата, като безброй бежанци, отворил леко крана на тръбата за поливане, за да има вода за пиене, и почнал да чете Корана.

В определеното време пълнел тенджерка с вода и изпълнявал ритуалното измиване, което предхожда петте дневни молитви, после постилал рогозката си в посока Мека или тоалетните на охраната - според начина, по който гледаш на света, предполагам.

Никой не възразил срещу присъствието му и с това Сарацина преодолял първото препятствие. На следващата сутрин започнал работа - миел стъклата на паркираните коли, събирал боклуците и общо взето се държал като пазач на паркинга. Също като повечето бежанци не искал пари, но слагал на пътеката паничка - в случай, че някой почувства внезапно желание да изпълни задълженията си в сферата на благотворителността.

Според всякакви критерии всичко е брилянтно. Няколко седмици по-късно, след като било открито обезобразеното тяло на един от най-високопоставените служители на института, полицията и сирийските агенти нахълтали в околните сгради - и най- накрая се замислили за бездомника - опитали да сглобят фотопортрет по описания. Всички, с които разговаряли, били на едно мнение: висок над един и седемдесет, около деветдесет килограма, с много дълга брада и... ами почти нищо друго.

В секретния свят дегизировката и измислената биография, които скриват истинската идентичност на някого, се наричат „легенда“. Парцаливият пазач на паркинга - саудитец, завършил медицина в Бейрутския университет, герой от Афганистанската война - си създал легенда на палестински бежанец така добре, че станал буквално невидим. Да го направи професионалист би било отлично постижение. За аматьор без ресурси и обучение това е забележително.

Седмица след пристигането си Сарацина започва през най-горещата част на деня да клечи с Корана в палмовата горичка близо до главния вход на сградата, за да се възползва от хладния ветрец от дефектирал въздуховод на климатичната инсталация. Хората се усмихвали на изобретателността му, но истината е, че той не давал пет пари за горещината - преживял бил външния периметър на Ада през огнените лета в Афганистан, така че есента в Дамаск не го впечатлявала особено. Работата е там, че мястото под въздуховода му давало възможност да види - през стъклената стена - точните процедури, които се прилагат към всеки, който влиза в сградата. След като се убедил, че ги разбира, се заел да претегли - буквално и преносно - хората, които работят там.

Заместник-директорът на института винаги си тръгвал последен. Казвал се Башар Тлас. Прехвърлил петдесетте, роднина на човек от управляващия елит на Сирия, бивш изтъкнат служител на тайната полиция на страната и - съжалявам, но трябва да го кажа - абсолютен боклук.

Обаче нито позицията му, нито квалификацията му на инженер химик или любовта му към бавната гарота през годините му в тайната полиция имали някакво отношение към това, че бил избран от Сарацина. Всички биха се изненадали, включително и самият Тлас, ако знаеха, че причината да бъде убит се криела във факта, че тежи около деветдесет килограма - или поне доколкото докторът, клекнал сред палмите, би могъл да прецени.

След като определил целта си, Сарацина трябвало единствено да чака. В целия мюсюлмански свят трийсетте дни на рамадана, дни на пост, молитва и сексуално въздържание, завършват с експлозия от пиршества, подаръци и гостоприемство, наречена Ейд ул-Фитр. Вечерта преди празника Ейд почти всички си тръгват от работа рано, за да се подготвят за ритуалната сутрешна молитва, следвана от ден на пиршества.

Дамаск не се различава от другите мюсюлмански селища и към четири следобед банките и офисите били затворени, а по улиците се мяркали все по-малко хора. Тлас излязъл от сградата на института и чул как охраната зад гърба му активира електронните ключалки. Това означавало, че вътре няма абсолютно никой, и той знаел - както и всеки друг, - че веднага щом се скрие от очите им, хората от охраната ще активират останалата част от системата и тихо ще се отправят към домовете си, за да се готвят за празника.

Преди години директорът опитал да накара хората от охраната да работят на Ейд, но срещнал такава съпротива, включително и от джамиите на служителите, че всичко се върнало към старото положение на симулирано неведение. Освен всичко никой не знаел по-добре от Тлас, че живеят в полицейска държава - тоест кой би проявил глупостта да влезе незаконно в правителствена сграда?

Получил отговор след няколко минути, докато крачел през градините към колата си. Малкото околни сгради и паркинги били опустели, така че вероятно го е обзела лека тревога, когато е свил по алея и е останал за момент сам между живи плетове и палми, и е чул зад гърба си шумолене. Обърнал се рязко - и бил готов да се усмихне, защото видял, че е глупавият палестинец, човекът, който продължавал да настоява да мие предното стъкло на джипа му, въпреки че никога не бил пускал дори пиастър в паничката му.

Сега просякът вероятно си мислел, че го е хванал натясно, кланял се, както приближавал с протегната паничка за пари, мърморел традиционния поздрав Ейд мубарак. Тлас отвърнал на поздрава, както изисква традицията, но не бил готов да даде нищо повече - бутнал паничката настрана и понечил да си продължи по пътя.

А ръката на Сарацина внезапно го стиснала за гушата и едновременно го стреснала и започнала да го души, с приблизително еднакъв ефект.

Първата мисъл в главата на заместник-директора, родена от гнева, била, че няма да даде никакви пари на този тип, че бежанецът ще трябва да го убие, за да ги вземе. Втората била как така един просяк, който се храни само с боклуци, може да е толкова дяволски силен?

Тлас вече не можел да диша и докато се мъчел да извади от паметта си стара хватка за контриране на задушаващо стискане и опитвал отчаяно да я приложи, почувствал пърлеща болка в основата на врата си. Заслепен от надигащата се горещина, би могъл да извика, ако му е стигал въздух за това. Веднага си дал сметка, че не е нож - ножът би прерязал гърлото му и той би усетил топлината на собствената си кръв надолу, по гърдите си. Мисълта едва се оформила, когато почувствал огнена топка да изригва във врата му и да възпламенява кръвообращението му.

Олюлял се от болката, но вече знаел какво е. Спринцовка и рязко натиснато бутало. Предвид обстоятелствата това е впечатляващо разсъждение - и съвсем точно. Объркан и ужасен, Тлас си дал сметка, че трябва да вика за помощ бързо, но химикалът, който навлизал в тялото му, изведнъж попречил на мускулите на устата му да изрекат думите, които крещял в ума си.

Поразил и крайниците му - Тлас си дал сметка, с див гняв, че вече нищо не може да спре нападателя - и видял как ключовете от колата се изплъзват от инертната маса, която по принцип му служела като ръка. Просякът посегнал бързо и ги грабнал и ловкостта му показала на Тлас повече от всичко друго, че е в ръцете на истински майстор.

15.

Коленете на Тлас се подгънали. Сарацина го уловил, преди да падне, и го повлякъл към колата му - черен американски джип, същия, чиито стъкла бил мил толкова много пъти. Спрял по средата на разстоянието.

Фраснал Тлас по лицето и видял как в очите на пленника му припламват искри на болка и гняв.

При планирането една от големите му грижи била възможността извлечените от трупа интравенозни седативи евентуално да съдържат химически маркер, чрез който да бъдат проследени до производител и партида. Номерът на партидата би насочил следствието към окръжната болница в Ливан, в която работел той, и екип усърдни следователи - от сирийската тайна полиция например - много скоро би прегледал списъка на служителите и би открил, че през съответния период той е бил в отпуск.

Обаче в Бейрут има предостатъчно магарета, за да се наложи появата на голям и нерегулиран пазар на ветеринарни продукти. В резултат тялото на Тлас било поразено от ампула конски транквилант и Сарацина се надявал единствено да е изчислил дозата правилно - да е достатъчна, за да не може жертвата да контролира мускулите си, но и не толкова голяма, че да загуби съзнание. Понеже тогава Тлас би бил безполезен - при всички случаи трябвало да остане в съзнание.

Фрас! Сарацина го ударил по лицето още веднъж за всеки случай, после продължил да го влачи към джипа. Както бил видял да прави Тлас, когато миел стъклата му, натиснал бутона на ключа, за да отключи вратите, отворил задната и стоварил пленника на седалката.

Вътрешността на джипа била като пещера. Във всички огнено горещи страни от Средиземноморието надолу, отвъд Арабския залив, има един безпогрешен начин да разбереш кой има власт и кой няма.

А властта предполага и затъмнени стъкла на колата.

Законът ограничава потъмняването до петнайсет процента, но колкото повече власт имаш, толкова по-тъмни стъкла можеш да си сложиш, без да пострадаш.

Тлас имал много власт и стъклата на кадилака му били затъмнени до плашещите осемдесет процента - така кабината била почти изцяло невидима отвън и идеална за това, което се случило вътре. Сарацина влязъл след пленника си, затръшнал вратата, прекачил се на предната седалка, мушнал ключа в стартера и запалил двигателя. Нямал намерение да пътува за никъде, просто искал климатикът да духа възможно най-студено. Натиснал бутона, който управлява задните седалки, и ги спуснал назад, докато Тлас не се оказал проснат като риба на корабна палуба.

Продължил по хореографията, замислена от седмици - извадил ролка дебела лепенка за електроинсталации от джоба си и пропълзял отзад. Тлас гледал с ням ужас как майсторът сграбчва китките му и ги овързва с лепенката за дръжките на задните врати. Бил проснат по гръб, както някога самият той бил постъпил с гола жена, която „разпитвал“ с голямо удоволствие, докато вече нямала сили да вика. После се отегчил и я удушил с гарота.

След това Сарацина овързал глезените, бедрата и гърдите на Тлас, така че да не може да мърда. Случилото се после обаче било по-странно от всичко - просякът залепил челото и брадичката на Тлас за облегалката за глава на седалката толкова здраво, че да не може да се движи въобще, като в менгеме. Тлас опитал да проговори, искал да знае какво, по дяволите, става - в края на краищата човек не тича с главата си, за да избяга. Само че от устата му излизали само слюнки - никакви думи.

С тихо удовлетворение Сарацина видял, че онзи се опитва да говори, че ужасените му очи шарят наоколо - и вече бил сигурен, че не е сгрешил дозата седатив. След като се уверил, че Тлас, проснат по гръб, не е способен да се движи, Сарацина отворил вратата, огледал се, за да се увери, че всичко е спокойно, измъкнал се от джипа и изтичал до леговището си.

Свалил брезента с едно рязко движение и нахвърлял в него газовия котлон и останалите си вещи, не оставил нищо, което да помогне на криминалистите по-късно. Омотал брезента на вързоп, метнал го на рамо, взел старата хладилна чанта, която по-рано през деня старателно бил заредил, сякаш заминава на странен пикник.

Последното, което сложил в нея, му създало най-много грижи - голяма торба с лед. Чудел се как да реши проблема цели седмици, а когато открил решението, то се оказало смайващо просто - поискал от най-добронамерения от охраната, онзи, който му казал, че за празника не остава никой от тях, да му помогне да охлади напитките, за да отпразнува Ейд по скромния си начин.

Попитал го дали ще е възможно да вземе от кухнята за персонала малко лед, а добрият мюсюлманин го донесъл както подобава, преди няколко часа.

„Eid Mubarak“ - казали си, когато Сарацина го мушнал в хладилната чанта - върху два малки пластмасови контейнера, някакви остатъци от храна и няколко бутилки нектар, които били само за заблуда. Истинското съдържание на хладилната чанта, специализираното оборудване, от което се нуждаел, било скрито в двойното дъно.

С хладилната чанта в ръка и вързопа на рамо Сарацина се върнал бързо при джипа. Тлас го чул да отваря задната врата и дивият му поглед се насочил към палестинеца, който се качил с вещите си и затръшнал вратата. Зловещо, просякът протегнал ръка и натиснал бутона на централното заключване, така че никой да не може да го обезпокои.

Сарацина изпразнил джобовете на заместник-директора, оставил настрана мобилния му телефон, отворил портфейла му, прескочил парите и кредитните карти и взел каквото му трябвало - служебната карта на Тлас, която отключвала вратите в сградата.

Все по-уверен, той отворил хладилната чанта. Извадил храната и вдигнал фалшивото дъно. Извадил плътен найлонов плик - завит и завързан с корда - и го сложил до себе си. След това започнал да пълни двата пластмасови контейнера с лед - и в спокойствието и методичността на действията му имало нещо, което Тлас разпознал.

„Този задник е лекар!“ - казал в главата си, единственото място, където можел да говори. Очите му шарели трескаво - стряскащото прозрение го изплашило повече, отколкото си мислел, че е възможно.

„Що за болен изрод с такова образование - и фантастична кариера, стига да не се забърка в нещо - би се хванал да мете паркинг?“

„Някой, който има план“ - бил отговорът, който дошъл незабавно. А от опит бил наясно, че мъжете, които имат план, обикновено са фанатици и не са от хората, с които можеш да водиш разумен разговор - дори и да успееш да накараш устата си да изрича думите.

Докторът извадил и латексови ръкавици. Те изпълнили Тлас с още по-дълбок ужас. „За какво ти са?“ - опитал да изкрещи.

Докторът отговорил, сякаш чул въпроса му. При други обстоятелства всички биха го поздравили за интуицията спрямо нуждите на пациента.

- Ще взема очите ти - казал Сарацина.

16.

„Какво каза той? - изкрещял Тлас сам на себе си. - Какво каза този задник за очите ми?!“

Сарацина наблюдавал как паниката пронизва тъмните ириси - всъщност нямал желание да обяснява на Тлас какво прави, но искал приливът на адреналин от страха да разшири зениците и да напълни органите с кръв. Колкото повече кръв, толкова по-дълго очите биха приличали на живи, след като бъдат извадени.

- Не те познавам - казал му Сарацина, - така че няма нищо лично.

Но, разбира се, Сарацина го познавал - познавал го така, както познавал във въображението си онези, които отвели баща му към килията в Джеда преди много години.

„Нищо лично!?“ - изкрещял Тлас в главата си. Бил прав - този тип наистина бил фанатик - фанатиците винаги казват това. Опитал да мобилизира всичките си скрити сили, всяка капка енергия, напрегнал се, за да накара мускулите си да действат, опитал да се освободи. Сарацина наблюдавал лекото потрепване на тялото му. Било много тъжно всъщност.

Очите на Тлас се напълнили със сълзи - от страх, безсилие, омраза. Сарацина протегнал ръка, взел найлоновия плик, развързал кордата и го отворил. Вътре имало комплект хирургически инструменти и той ги показал на Тлас. Още една доза страх и адреналин, както се надявал. От един от джобовете на плика извадил инструмент - петнайсетсантиметров скалпел.

Тлас се втренчил в него - шибан скалпел? Трябвало да направи нещо! Каквото и да е! Страхът бил налице, забелязал Сарацина със задоволство.

- Мисля да започнем с дясното око - казал той.

Като мобилизирал всички мускулчета в тялото си, Тлас успял да проговори.

- He.... - изпъшкал приглушено.

Сарацина не показал с нищо дали го е чул.

- Отстраняването на око е сравнително лесна процедура - обяснил той спокойно и вдигнал скалпела.

Тлас изстинал от ужас и отчаяние, докато гледал как скалпелът се плъзга към най-уязвимата част от тялото му - както смятат повечето хора. Острието станало огромно над дясното му око, когато докторът задържал клепачите отворени с палец и показалец. С едно умело движение започнал да ги изрязва.

- Технически това се нарича енуклеация - обяснил Сарацина. Тлас си помислил, че ще повърне - искал да повърне. Искал да направи всичко, което би накарало лудия да спре.

Рукнала кръв, която частично закрила полезрението на дясното му око. Усещал палеца на откачения да бърка между костта на носа му и окото и да отделя очната ябълка. Сарацина намерил мускула, който държи окото в очната кухина, и срязал сухожилието!

Тлас се давел под бушуващи вълни от болка. Обаче все още виждал с окото, подложено на операция. Ха! Нямало да се получи! Сарацина намерил последната котва, зрителния нерв и кръвоносния съд, който се вие около него. Срязал ги.

Половината от видимата вселена на Тлас изведнъж изчезнала, превърнала се в черна дупка. Очната ябълка изпаднала.

Сега Сарацина трябвало да действа бързо - да стисне кръвоносния съд на окото с лигатура, за да запази възможно най-много кръв вътре, след което да го сложи в лед, за да забави разложението. Поради същата причина било необходимо и климатикът на джипа да работи с пълна мощност. След това насочил вниманието си към лявото око - извършил тази операция два пъти по-бързо от първата.

След секунди Тлас загубил и втората половина от вселената си, а болката била толкова силна, че съзнанието му не си давало сметка, че вече е съвсем сляп.

Сарацина отключил джипа, прекосил паркинга бегом и стигнал до главния вход на института. В ръка държал двете очи на Тлас, старателно положени в двата контейнера, пълни с лед.

Но това било само първата част от ребуса - следващият проблем бил тежестта.

17.

Кодираната карта, която Сарацина взел от Тлас, отключила входната врата на института и тя се плъзнала встрани.

Макар че на бюрото на охраната нямало никого и сградата била пуста, детекторите за метал работели. Сарацина минал през рамката без никакви затруднения - бил махнал от себе си всичко метално още преди часове. След още шест крачки спрял.

Пред него имало малък коридор - единственият път напред, който в дъното бил затворен с автоматична стоманена врата. Подът между Сарацина и нея представлявал голяма метална плоскост.

През стъклената врата, докато се предполагало, че се наслаждава на полъха от разваления климатик, успял да разкрие една от многото невидими защити на сградата - подът бил скрит кантар. Преди да стъпи на металния под, служителят трябвало да отвори вратата със служебната си кодирана карта, при което компютър свързвал името от картата с базата данни и проверявал теглото на съответния индивид.

Ако не била тази система, Сарацина щял да сграбчи Тлас за яката и да влезе след него. Ако обаче вместо деветдесет на металния под биха стъпили два пъти по деветдесет килограма, сградата щяла да се запечати моментално.

Все още с латексовите ръкавици, Сарацина прокарал картата през четеца. Стъпил на кантара, без да има представа с каква допустима грешка работи системата - очаквал едва ли не от тавана да се спуснат решетки и да го уловят в капан.

Нищо не се случило - Тлас тежал горе-долу колкото него. Оставало последното препятствие - скенерът за ретина. Той сложил контейнерите с лед на рафта до вратата и взел по едно око във всяка ръка, като внимавал да не размени местата на лявото и дясното. Задържал хлъзгавите топки между палците и показалците на двете си ръце и ги притиснал към клепачите си. Без да може да вижда, с упование само в молитвите и надеждата, се обърнал към скенера на стената.

Знаел, че ръкавиците на ръцете му не са проблем - системата била направена така, че да не отчита очила с пластмасови или метални рамки, контактни лещи, грим и всичко останало. Занимавала се единствено с мрежата от кръвоносни съдове по мембраната на очните дъна, която е уникална за всяко от шестте милиарда човешки същества по земята, включително еднояйчните близнаци.

Производителят на тези системи твърди, че технологията не може да бъде излъгана, и макар да е истина, че ретината на мъртъвците се разлага много бързо, истинският въпрос бил дали очи, взети от жив човек преди по-малко от три минути, биха съдържали достатъчно кръв, за да убедят софтуера, че пред скенера е застанал самият Башар Тлас. Сарацина не е можел да знае отговора и вероятно никой друг не го е знаел - едва ли някой някога се е осмелил да експериментира.

В резултат на наблюденията си Сарацина знаел, че повечето хора се задържат пред скенера за около две секунди, така че се насилил да преброи бавно до три и се отдръпнал. Пуснал очите в контейнерите с лед и се обърнал към металната врата. И пак започнал да брои - бил виждал хора да чакат най-много до четири.

Стигнал бавно до шест и си дал сметка, че ще трябва да бяга. Стратегията за прекратяване била да мине през стъклата на витрините, в случай че вратите блокират и картата не може да ги отвори. След като излезе, щял да подкара джипа до близкото летище, което бил проучил предварително, да ликвидира Тлас и да върви трийсет километра пеша до автогарата. Оттам трябвало да вземе първия автобус до границата и да се надява да мине, преди да са я затворили.

Когато стигнал до осем, вече се бил обърнал: планът му се превърнал в съсирек от самоненавист, страхът напомпвал всеки миг с усещане за спешност... и тогава вратата се отворила.

Влязъл.

Причините за забавянето остават мистерия - може би едва забележимите промени в очите са объркали системата и са я принудили да изпълни по-сложен алгоритъм или е било нужно време, докато излезе от режим на готовност - но за Сарацина това било все едно.

Минал през стоманената врата и влязъл в голям атриум. Очаквал да изпита задоволство заради постижението си. Вместо това надеждите му се сринали.

Поради високите стени, бодливата тел и камерите за наблюдение не бил успял да види нищо освен предната фасада на института. Без да се замисля особено, бил определил големината на сградата въз основа само на тази информация. Оказало се, че това е сериозна грешка - може би дори фатална. След като влязъл в атриума, осъзнал, че институтът е огромен.

Един Аллах знае колко време би му отнело да открие това, което търсел на толкова голямо място, а в същото това време някъде вън, на някакъв етап, щели да започнат да се чудят къде е Тлас. Когато близките и приятелите му не успеели да се свържат с него в службата му или по мобилния му телефон, някой непременно щял да отиде до паркинга, за да го търси.

Сарацина нямал представа с колко време разполага - може би вече били тръгнали да търсят Тлас, - но знаел, че времето е кратко, а задачата му - огромна. Както гласи турската поговорка, все едно да копаеш кладенец с игла.

Невъоръжен, изцяло зависим от несъществуващата милост на всеки, който би дошъл, той хукнал по първия от петте широки коридора и свил вдясно, когато стигнал до напречен коридор. Спрял насред крачка - бронирано стъкло и бюро за охраната, без хора, препречвали пътя му.

Двама от охраната, с които бил пил чай през почивните дни малко след като пристигнал, били споменали особена мярка за сигурност някъде дълбоко в сградата. Според описанието Сарацина заключил, че вероятно става дума за рентгенов скенер с обратно разсейване. При това положение е невъзможно да внесеш нищо, защото този скенер не само „вижда“ под дрехите ти, но също така може да сравнява различни телесни мерки - дължина на дясната бедрена кост, разстоянието между носа и ушната мида. За разлика от очния скенер, тук наистина трябва да си този, за когото се представяш.

Никое медицинско заведение в света не може да се похвали с бронирано стъкло и скенери с обратно разсейване, така че Сарацина си дал сметка, че зад тези неща били най-кошмарните обекти, които всъщност се разработвали в института. И през ум не му било минавало, че ще се добере до вътрешния бастион, но му било и все едно. Ако се окажел прав, нямало да е нужно.

Обърнал се и бързо се върнал до напречния коридор - чужденец в чужда земя, който отчаяно иска да открие нещо рядко, но странно, напълно безвредно - просто кутия малки ампули, използвани за защита на хората, които работят там.

Когато се потопил в следващата плетеница от коридори, през езера от тъмни сенки, покрай разкривени силуети, зад които би могла да се спотайва всякаква заплаха, дежурните светлини в коридорите и фоайетата изведнъж оживели. Той спрял и се заоглеждал.

Може би някой е влязъл в сградата и е запалил осветлението? Напрегнал слух и всяка клетка в тялото си, за да долови местоположението на пришълците - някъде далече чул звън на телефон, капане на недозатворен кран, тракане на външна щора от вятъра. Ритъмът ѝ бил почти синхронен с ритъма на биещото му сърце.

Ослушвал се, за да чуе стъпки, шумолене на дрехи, тракане на оръжия. Нищо.

След това разбрал какво се е случило и страхът се прибрал обратно в пещерата си - осветлението се управлявало от таймер и навън вероятно се била спуснала нощта.

18.

Уличното осветление на паркинга, с натриеви лампи, се запалило с шумолене. Тлас нямало как да види жълтото сияние – повече никога нямало да види каквото и да било, - но чул звука и сърцето му се разтуптяло - спускането на нощта означавало, че времето на мръсния палестинец изтича.

Чудовищна червена болка прониквала все по-дълбоко в черепа му и той усещал кръвта да се стича като сълзи от очните му кухини, но действието на упойката отслабвало и макар болката да се усилвала експоненциално, усилвала се и енергията му

Бил силен мъж, в добра физическа форма, но какво струва тя, ако духът ти е сломен? Това, което задържало сриването му, скритото познание, което го поддържало, бил фактът, че когато излязъл от сградата, вече закъснявал. Сега, със спускането на нощта, сигналът за тревога щял да бъде разтръбен навсякъде.

Жена му и четирите му големи деца, които го очаквали с нетърпение в дома на най-голямата му дъщеря, за да прекарат следобеда край басейна, вече би трябвало да са се обадили на всички, за които са се сетили. Един от широкоплещестите му синове - и двамата си създавали репутация в старата служба на баща си - вероятно вече се бил обадил на любовницата на баща си, готов да ѝ се разкрещи, че му е попречила да изпълни семейните си задължения.

След като не успеели да го открият, с падането на мрака момчетата със сигурност щели да се качат на колите си и да тръгнат по маршрута му, разтревожени да не е катастрофирал. Като служители на тайната полиция, двамата били въоръжени по всяко време, така че сега Тлас просто трябвало да остане жив, за да им помогне да открият палестинеца възможно най-бързо. Въпреки раните, въпреки болката и замайването знаел как да го направи.

Започнал да движи главата си наляво и надясно, да разхлабва лепенката, която я държала за облегалката, докато постепенно се освободил, с цената на кичури коса и разранена кожа. Болката сигурно е била убийствена, но си струвало - ако освободял главата си, щял да може да раздвижи и да освободи раменете си, а после със зъби да освободи китките си.

По-рано бил усетил как фанатикът измъква мобилния телефон от джоба му и бил видял как сграбчва слушалката на телефона в джипа от гнездото ѝ. Миг след това чул как двата телефона се разбиват на парчета в асфалта. Идиотът обаче бил оставил мотора да работи, за да избяга бързо, ако се наложи, но изглежда, нямал понятие от луксозни коли и не си бил дал сметка, че системата хендсфри още работи. Ако успеел да се освободи от лепенките и да се добере до предната седалка, нямало да са му нужни очи, за да открие бутона на волана и да активира телефона на джипа.

Последният разговор сутринта от телефона на колата бил с големия му син и натискането на бутона щяло да набере номера му автоматично. Той трябвало само да говори достатъчно силно, за да може микрофонът над главата му да улови гласа му. „Служба. Паркинг“ - прошепнал, за да изпробва.

Синът му щял да разпознае гласа му и Аллах да е на помощ на палестинеца, когато момчетата пристигнат. Виковете на онази жена за помощ миг преди да проникне в нея - и молбите ѝ за бърза смърт няколко часа по-късно - щели да звучат като лека поезия в сравнение с песента, която синовете му и колегите им можели да изтръгнат от гърлото на скапаняка палестинец. Тлас продължавал да повтаря двете думи - по-силно, по-отчетливо, - когато накрая освободил главата и гърдите си от лепенката. Изпъшкал от болка и щял да се разплаче, ако му били останали слъзни канали.

Останал за момент седнал, за да се възстанови от агонията, и всеки, който би погледнал през затъмнените стъкла на джипа, би видял мъж с извадени очи, с липсващи кичури коса и разранена кожа по слепоочията.

След още малко би видял как се надига напред, как разкъсва лепенката от китките и краката си с дива решимост - и би разбрал, че е въпрос на минута-две, та мъжът да се освободи окончателно.

19.

Миниатюрен водолаз работел неуморно по останките от потънал испански галеон, а пет красиви рибки клоуни плували покрай мехурчетата, които излизали от акваланга му.

Големият колкото стената аквариум изпълвал фоайето на луксозното административно крило на института с особено зелено сияние и Сарацина хвърлял трепкаща сянка на отсрещната стена. Докато се движел в притихналото пространство - близо до отчаянието, защото не знаел по кой коридор и в кое помещение да търси по-нататък, - за миг спрял, запленен от гледката с ярко оцветените рибки.

Не бил виждал такива от двайсет години, но знаел какви са. „Amphiprion ocellaris“ - казал си, изненадан, че още помни латинското наименование след толкова време. От всички тропически рибки тези били любимите на баща му и често, когато работел през почивните дни, той вземал малкия си син и го слагал пред огромните аквариуми в лабораторията си на морския бряг. Най-големият бил пълен с морски анемони, красивите, но коварни цветя на морския свят.

- Виж клоуните - казвал баща му. - Това са единствените рибки на света, които пипалата на анемоната не отравят и не убиват. Защо? Точно това опитвам да разбера.

Сега, след толкова години - сам в институт за разработване на тайни оръжия - Сарацина схващал иронията на ситуацията. Както баща му някога, той също бил обзет до вманиачаване от идеята да открие защита срещу смъртоносен патоген.

Искал да остане при рибките миг повече, да опита да си припомни усещането за невинност, но нямало време. Понечил да се обърне, да продължи - и видял тъмен коридор, който дотогава изобщо не бил забелязал. В дъното имало врата и той някак си бил сигурен, че стаята, която търси, е там, още преди да забележи червения полумесец на стената.

Знакът, еквивалент на християнския червен кръст, показвал, че там е медицинският център за първа помощ. За съществуването му знаел от една бивша служителка - медицинска сестра, с която бил работил в болницата в Ливан, - обаче тъкмо рибката клоун на баща му го насочила натам и той го приемал като знак от Аллах.

Вратата на центъра за първа помощ не била заключена и той влязъл бързо, минал през отделенията за прегледи и стигнал до стаите с материали в дъното. Предназначението на центъра било да се справя с появили се на място заболявания и за медицински прегледи на нови служители - поради това имало електрокардиографи, бягащи пътеки, дефибрилатори, респиратори и друго оборудване, с което би се гордяла всяка болница.

В средата на всичко това имало склад за лекарства и Сарацина влязъл вътре уверено, като човек, прекарал години в болници. До стената зад масата имало шкафове с лекарства и хирургически материали. На друга стена имало метални шкафове зад решетки, в които били подредени контролирани субстанции: наркотици, халюциногени, амфетамини и различни препарати, използвани за анестезия.

Не обърнал внимание на нищо от това - в дъното имало по-малка стая и той видял редицата хладилни шкафове, които го били довели до тази зарязана от Бога страна и го били накарали да живее като куче на един паркинг.

Тръгнал покрай хладилните шкафове, изпълнен с надежда и тревога. Опитните му очи различили пликове с кръвни продукти, флакони термочувствителни медикаменти и, както в болниците навсякъде, храната и напитките на персонала. Но нищо, към което имал интерес. С всяка следваща крачка отчаянието му растяло - може би всичките му предположения, всичките клюки, които бил дочул, щели да се окажат само огромна илюзия. Подобно на глупците, той също бил повярвал в нещо, в което би искал да вярва...

А после погледнал последния шкаф и свел глава в мълчалива молитва. На един рафт вътре видял осем картонени кутии с редове малки стъклени ампули. На кутиите имало техническо описание, което казало на Сарацина, че това е точно онова, което търси.

Отворил отключения шкаф и извадил шест ампули от една полупразна кутия. Бистрата течност вътре съдържала прекия резултат от експеримент, осъществен в малко английско село преди двеста години, а през ума на Сарацина - когато ги увил в кърпа и ги прибрал в джоба си - минала мисълта колко много общо има между него и рибката клоун. Той също щял да се движи в красиво, но коварно обкръжение, напълно защитен от смъртоносната отрова, която то съдържа. Трудно може да се опише какво е означавало всичко това за него - през отчаяните месеци, през които опитвах да го открия, дори когато пътуването ми се превърна в ужасяващо надбягване, попаднах единствено на две късчета хартия, които сочеха към него. На едното беше написано „риба клоун“.

След като прибрал ампулите в джоба си, той намерил регистъра за препаратите на масата и променил няколко цифри от предишни дати, преди три години, за да не открият, че ампулите липсват. Върнал регистъра, излязъл в коридора, затворил вратата и напуснал медицинския центьр, без да остави никаква следа. Изтичал покрай аквариума и по дългите тихи коридори към входнага врата.

Преценил, че след още две минути ще е в безопасност, свободен. Имало само един проблем - пленникът в джипа можел да го настигне на финалната права.

20.

Хряс! Лепенката от лакътя на Тлас се скъсала, когато прегризал последната нишка и счупил резеца си. От зъба прокапала кръв, но той не обърнал внимание. Освободил се и успял да седне.

Кръвта се върнала в ръцете му, при което той изпъшкал от болка, навел се напред и почнал да маха лепенките от бедрата и глезените си - падал назад всеки път, щом губел равновесие, навеждал се отново, вече си представял как ръцете му напипват волана, натискат бутона на телефона, как се чуват сирените на синовете му и колите спират на паркинга.

И на устните си вече не вкусвал спасение. Вкусвал мъст. Освободил единия си крак и с тока на обувката си ритал лепенката на другия, докато не я скъсал. Пипнешком във вечната тъмнина се свлякъл на колене. Бил свободен.

На двеста метра оттам стъклената врата на института се отворила и Сарацина - с контейнерите с очите в ръце - изскочил от сградата и хукнал към паркинга. След двайсет секунди щял да е при джипа. При положение че двигателят работи, щял да включи на скорост и да излезе през портала преди електронните ключалки отново да запечатат сградата.

Виждал неземното сияние на натриевите лампи напред. Свил вляво през цветните лехи и спестил няколко секунди, изскочил на асфалта и видял черния джип точно пред себе си. Машината се клатела - някой вътре се движел...

Тлас - човек, обладан от демони - пропълзявал по свалените задни седалки към волана и цялата кола се клатела. Блъснал се с рамо в облегалката на предната седалка, съвзел се, претърколил се някак отпред. Протегнал ръка напред и по някакъв късмет сграбчил волана.

Сарацина хвърлил контейнерите с очите и хукнал към джипа. Нямал представа какво опитва да направи Тлас - да настъпи газта и да блъсне колата, да блокира скоростната кутия, да се заключи вътре, - но решил, че цялата опасност е на предната седалка.

И през следващите няколко трескави крачки взел решение, което щяло да промени и неговия живот, и живота на Тлас. И по-съществено - щяло да промени целия му план. По-добър човек - човек със съпруга и деца, с мечти, свързани с тях, та било и скромни, човек, видял по-малко убийства и повече любов, нормален човек, с други думи - би загубил време, за да отвори вратата. Сарацина обаче направил точно това, което бих направил аз или всеки друг истински убиец - решил да счупи затъмненото стъкло от страната на шофьора с юмрук.

За миг го обзела паника: ами ако стъклото е бронирано? И определено щеше да е било, ако Тлас все още е бил в тайната полиция, но този джип, кадилак - голям и лъскав - бил частната му кола. Както и да е. Сарацина нямал време да разсъждава...

Тлас вече се бил проврял зад волана, бил намерил бутона за телефона и го бил натиснал. Системата вече писукала, защото набирала номера. Помощта била само на няколко цифри разстояние. Три, две...

Бяла тойота „Ландкрузър“ - с надута сирена, с мигащи червени и бели светлини зад радиаторната решетка, без трафик в навечерието на празника, който да пречи на движението ѝ - летяла по шосето, минала покрай стария оазис, насочила се право към института. Вътре седели късо подстриганите синове на Тлас и оглеждали пътя напред - търсели линейки, смачкани мантинели, пожарни или други признаци на пътен инцидент.

Телефонът на таблото на тойотата иззвънял и братята веднага погледнали дисплея. Баща им - най-после!

Юмрукът на Сарацина се появил сред дъжд от стъкло и се стоварил в носа на Тлас. Бил удар, с какъвто всеки муджахидин от Афганистан би се гордял - разлетели се пръски кръв, Тлас, обезумял от болка, се килнал на съседната седалка.

По-високият от синовете на Тлас, който не шофирал, грабнал телефона от стойката и извикал: „Татко!“ Никой не отговорил.

Баща им лежал проснат - скимтяща сляпа пихтия - върху междинната конзола на предните седалки на джипа. Но все още бил в съзнание - чувал гласа на сина си да го вика все по-настойчиво. Като някой, приел правата вяра на смъртното си легло, трябвало да намери сили да каже само няколко думи, които ще му донесат спасение. В този случай: „Служба. Паркинг“.

Объркан - защото нямал представа как така телефонът работи без слушалка, - Сарацина чул непознат глас да вика баща си и видял Тлас да се надига на лакът, устните му да се движат, за да отговорят. Втори път за толкова кратко време Сарацина взел вдъхновено решение: не се занимавал с Тлас и объркването му, а протегнал ръка, завъртял ключа в стартера и го измъкнал, изгасил двигателя, изключил захранването - и телефонът умрял.

Тлас не виждал какво се случва, но опитал да се справи с жестоката болка. Давал си сметка единствено, че не е успял да произнесе думите, които можели да го спасят, и понечил да се надигне.

Двамата мъже в тойотата чули, че линията прекъсва, и незабавно набрали колата на баща си. Все още нямали представа къде може да е той, така че продължавали към института.

Тлас тъкмо се бил надигнал на лакът, когато усетил, че дясната врата се отваря. Усетил как силните ръце на Сарацина го сграбчват за реверите и го издърпват през конзолата, как го слагат да седне на седалката. Опитал да се съпротивлява, но без резултат.

Сарацина изтеглил предпазния колан и го омотал около врата на пленника си, пристегнал го около окървавените му ръце и гърди, за да го задържи изправен на седалката. Щракнал закопчалката, проверил дали Тлас е обездвижен напълно и излязъл от джипа. Изтичал назад, взел контейнерите с очите и се качил в джипа.

Веднага щом запалил мотора телефонът започнал да звъни отново. Сарацина би предпочел да го изключи, но тъй като не знаел нищо за тази система, решил да не я пипа. Дал заден и нарочно минал през стъклата от прозореца, за да ги надроби още повече. Би било по-добре да ги събере, за да не остави никакви следи, но не разполагал с време. Първо безтелесният глас, а сега и писукането на телефона му дали да разбере, че вече са по дирите му, и макар да нямал представа точно къде са, забавянето в сградата и изопнатите му нерви му казвали, че трябва бързо да промени плана си.

Извил волана, настъпил газта и излязъл на изходната алея. Вместо да се качи на шосето и да кара към паркинга на летището, където смятал да ликвидира Тлас и да изостави колата сред хиляди други, решил да мине на резервния вариант и да се отърве от колата възможно най-бързо.

Поради тази причина - и никоя друга - всичко тръгнало в лоша посока от наша гледна точка. Продължил по локалното и свил към задната част на комплекса. Синовете на Тлас, с готови за стрелба пистолети, излезли от главния път и влезли в паркинга на института. Разминали се с черния кадилак с не повече от десет секунди.

Десет секунди - никакво време, - но се оказват достатъчни. Те означавали, че не за първи път животът на безброй хора ще зависи от незначително събитие - ако бомбата не е била оставена зад дъбовата преграда под масата в заседателната зала на фюрера, ако руският цар не е бил екзекутирал брата на Ленин, ако... - но от неприятен опит знаех, че не можеш да разчиташ на Божия намеса и че съдбата е добра към лошите също толкова, колкото и към добрите.

Мъжете в тойотата пристигнали няколко секунди по-късно, което означава, че не са видели колата на баща си, не са започнали преследване, не са заловили Сарацина и никой никога така и не открил, че онези шест малки ампули липсват.

21.

Още преди синовете да огледат всички кътчета на паркинга Сарацина бил излязъл на шосето, което му трябвало. Изключил фаровете на джипа и подкарал по черния, покрит с дупки асфалт.

От едната страна се появило общинското сметище и Сарацина карал достатъчно бавно, за да не вдигне ятата чайки, които го населявали, и да не подплаши бездомните кучета, които обикаляли наоколо. От другата страна имало обрасъл с храсталаци пущинак, в който били зарязани изоставени автомобили, и обрасъл с тръстики канал, пълен с воняща вода.

Сарацина стигнал до телена ограда, минал през увиснала на пантите порта и спрял в улица без изход, стигаща до място, наричано някога от някакъв брокер на имоти оптимист „индустриален парцел“.

Към улицата гледали няколко ниски постройки, в които се помещавали автосервиз, който много вероятно служел за разглобяване на стари коли за части, нисък склад, който продавал ремонтирани перални машини, и пет гаража, превърнати в цех за пакетиране на агнешки „деликатеси“. Когато става дума за храни, понякога е по-добре да не знаеш.

Поради болката, стиснатия като гарота около шията му предпазен колан, треската и скоротечната инфекция заради нестерилния скалпел Тлас бил изпаднал в психеделично безсъзнание. Сарацина отворил вратата, откачил предпазния колан и измъкнал Тлас във вмирисаната на гнило тишина. Топлият въздух, който Тлас вдишал, вероятно е позволил късче реалност да проникне до трескавия му свят и той успял да се изправи, макар и да се олюлявал.

- Бива те в душенето, казвам ти го като професионалист на професионалист - казал той през смачкания си ларинкс. След което се свлякъл на напукания асфалт и започнал да дрънка разни глупости за бог и небесните сияния.

Сарацина бил наясно откъде се е взело това - както хората, чиито ръце са ампутирани, продължават да усещат пръстите си, ако някой внезапно загуби очите си, често вижда фантастични светлинни картини. Оставил Тлас на собствената му aurora borealis, взел нещата, които щели да му трябват, от джипа и завлякъл пленника си за яката до един контейнер за отпадъци, пълен с остатъци от цеха за месо.

Сред тръстиките и храсталака видял да се движат сенки - петна от по-плътна тъмнина - и си дал сметка, че кучетата идват. Цехът за месо бил любима хранилка за бездомните кучета, а сега те долавяли миризма на кръв и пот и знаели, че някакво животно, голямо животно, е в беда.

Сарацина подпрял Тлас на контейнера. Извадил очите му от леда, натикал ги в кухините и ловко овързал около главата му парче плат. Приличало на мръсна превръзка, наглед за да не вижда, но истинската цел била да крепи очите.

Тлас почувствал внезапен студ върху пламналата си плът, калейдоскопът от сияния изчезнал и в лудостта си той си помислил, че Сарацина се грижи за раните му. Разбира се, искал да го убие, но сега, както повечето хора, подложени на изтезания, изпитвал прилив на благодарност дори за най-малкия жест на милост и състрадание.

- Благодаря за превръзката - прошепнал.

При мисълта за свежа бяла превръзка духът му се възстановил и той насочил вниманието си към задушаващата воня на кръв, повръщано и изпражнения. Знаел от опит точно къде се намира - бил довлечен в килиите. Много скоро щял да дойде някой, да го съблече и да го измие с маркуч. Надзирателите никога не докосвали лично изпоцапаните с лайна клиенти, така че очаквал да изпратят две затворнички.

Обикновено надзирателите карали жените да го правят голи и Тлас си казал, че трябва да ги опипа, когато се приближат - това винаги предизвиквало смях. Чул щракане на метал. Накарало го да се ослуша, защото звукът бил познат, като... като...? После си спомнил с трескавия си ум и се засмял - звукът напомнял зареждане на пистолет. Глупости - никога не екзекутирали хора в килиите, защото много цапа. А и защо да превързват раните му, ако ще го ликвидират? Не, вероятно било нещо Друго.

- Какво правите? - извикал със силен, както може би си мислел, но дружелюбен глас.

Единственият друг присъстващ - който тъкмо се прицелвал с пистолета от афганистанската ера, изваден от двойното дъно на хладилната чанта - чул грачене, едва доловимо, почти нечленоразделно, и не му обърнал внимание. Стоял на два метра от Тлас, за да не го изпръска кръвта, и се прицелил в превръзката над очите.

Тлас напрегнал cлуx, сигурен, че в килията му има още някой, и замрял напълно неподвижен. Сарацина натиснал спусъка.

Бум! Тлас почувствал болка от... и престанал да чувства. Фонтан алена кръв, парченца кост и мозък изригнали от тила му, а Сарацина доловил някакво движение и рязко се обърнал. Бездомните кучета бягали да се скрият.

Обърнал се и стрелял пак, този път в дясната страна на превръзката, и унищожил - имал късмет - всички доказателства, че очите са били отстранени хирургически. Надявал се следователите да помислят, че Тлас е забравил нещо, върнал се е в института и е бил ограбен и отвлечен след като е излязъл оттам втория път. Така дори не би им хрумнало, че нещо от сградата може да е било откраднато.

Е, колкото по-малко знаят, толкова по-добре - и поради това се зарадвал, когато чул, че кучетата се връщат, готови да изядат своя дял от уликите. Бил паркирал джипа зад сервиза, така че всеки случаен минувач да си помисли, че е оставен за разглобяване. Без да сваля латексовите ръкавици, събрал всичко, което би могло да заинтригува криминалистите.

Взел хладилната чанта и останалите неща и тръгнал през пущинака. Крачел бързо с готовия за стрелба пистолет в ръка - в случай че някое от кучетата реши, че предпочита здрав и прав човек.

Стигнал общинското сметище, накъсал хладилната чанта на парчета и ги пръснал сред купчините боклуци. Знаел, че два часа след това всичко ще бъде прибрано от вехтошарите и рециклирано в незаконните бежански лагери.

Освен една спринцовка, едно картонче от автогарата и няколко монети сега носел само пистолета, Корана на баща си - и шестте ампули. Според него с тях бил най-богатият човек на света.

22.

Сарацина вървял пеша часове, като се ориентирал единствено по звездното небе. След като отминал сметището, тръгнал напряко през шубраците и следвал канала, докато не стигнал паянтова конструкция, която трябвало да мине за мост.

Минал по така наречения мост и след това се влачил още километри, докато намери каквото търси - ръждясало шаси на кола, наполовина потопено във водата.

Сложил спринцовката, портфейла на Тлас и останалите неща в пластмасовите контейнери от очите, напълнил ги с камъни, за да тежат, и ги хвърлил в средата на канала.

Вдигнал пистолета с ужасно съжаление и за миг се поколебал - оръжието било с него по-дълго от всичко друго, с изключение на Корана на баща му, но пък било единственото нещо, което го свързвало с убийството на Тлас, така че нямал избор. Хвърлил го така, че да падне до ръждясващото шаси - ако някой решал да търси в канала с метален детектор, шасито щяло да го заблуди.

След това забързал към далечните светлини на Дамаск.

След още четири часа, с подбити крака и потънал в мръсотия, подал картончето на гишето за багаж на автогарата и взел куфара и медицинската си чанта. Отключил куфара с шифъра, извадил пари, платил за склада и добавил лира, за да използва маломерната баня.

Имал два часа до първия автобус към ливанската граница и след това към Бейрут и използвал това време, за да оформи брадата си и да се изкъпе, при което едва не протрил кожата си. От куфара извадил евтин западен костюм, риза и вратовръзка, после сложил две от откраднатите ампули - със заличени надписи – в лекарската си чанта сред множество други лекарства и флакони. Когато излязъл с паспорта и багажа си, приличал точно на такъв, какъвто щял да каже, че е, ако някой помислел да се усъмни в него - всеотдаен ливански лекар който е работил в бежанските лагери и сега се прибира у дома.

Сложил в найлонова торбичка мръсните дрехи, помогнали му да си създаде легендата на палестинец, и я пуснал в кош за дарения за бедните. Изхвърлил и остатъците от храната, която си бил купил - плосък арабски хляб, плодове и чай - в кошче за боклук, което макар и да би изглеждало съвсем невинно за някой случаен наблюдател, всъщност било много важно.

Малко след четири следобед се качил в автобуса - почти точно час преди двамата синове на Тлас, закъснели поради необходимостта да претърсват все по-големи пространства, да бъдат привлечени от лай на биещи се кучета и най-после да открият трупа на баща си.

Въпреки безбожния час и факта, че бил един от най-важните ислямски празници, битието им на служители на тайната полиция означавало, че знаели точно на кого да се обадят. Новината стигнала до най-високи правителствени кръгове и скоро радиочестотите се изпълнили с телефонни разговори и текстови съобщения по предполагаемо сигурни комуникационни мрежи.

„Ешелон“ засмукал всичко това.

„Ешелон“ никога не се уморява, никога не спи. Патрулира необятната пустота на пространството, без да се нуждае от въздух, храна или удобства, работи като тих крадец край оптичните мрежи и управлява безброй антени - подобни на гигантски топки за голф - по военните бази навсякъде по света. Като цяло системата слуша всички електронни комуникации на земята и представлява сателитна и компютърна мрежа, която е толкова секретна, че съществуването ѝ не се признава от петте англоезични държави, които я създават по време на Студената война.

Милиардите байтове данни, които „Ешелон“ събира всяка наносекунда, се изпращат на система от суперкомпютри в централата на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, където дълбоко засекретен софтуер - използва ключови думи, определени фрази и дори гласово разпознаване според някои сведения - извлича всеки фрагмент, който заслужава допълнително проучване.

А онази нощ в Дамаск имало множество такива фрагменти. „Ешелон“ слушал, когато един от синовете на Тлас, покрусен, се обадил на сестра си и ѝ съобщил, че се готви страховит удар срещу дисидентите и враговете на държавата, които по всяка вероятност били отговорни за случилото се. „Аллах да им е на помощ, на тях и на семействата им!“ - така казал.

Анализаторите от разузнаването на Съединените щати, които оценявали записите, стигнали до подобни изводи - жестокостта на Тлас била добре известна и имало много хора, които с удоволствие биха го хвърлили на кучетата. Подобно убийство за отмъщение в една провалена арабска държава обаче не представлявало интерес от гледна точка на националната сигурност и събитието скоро било забравено.

Това се оказа ужасна грешка - както и фактът, че сирийската държавна сигурност, поради ранния час и празника, не е затворила границата незабавно.

23.

Старият автобус ръмжал и пухтял, пълзял цяла нощ по шосетата от сирийската пътна система и спрял само за сутрешната молитва.

Когато най-накрая стигнал границата, намръщени митнически служители и гранични полицаи проверили документите на Сарацина, огледали го подозрително, а после започнали да се отнасят към него с нещо подобно на уважение, понеже разбрали, че е лекар. Ако обаче го били претърсили обстойно, нямало да открият четирите стъклени ампули - съдържанието им вече било скрито на недостижимо за тях място.

Било в кръвоносната му система.

Последното, което Сарацина направил, преди да излезе от банята на автогарата в Дамаск, било да извади от лекарската си чанта специална двувърха шпатула, да я потопи в съдържанието на ампулите, да одраска кожата на рамото си и да втрива течността, докато не се получи обилно кървене. Давал си сметка, че дозата е четири пъти по-голяма от нужната, но предпочел да се презастрахова. Превързал ръката си, облякъл си ризата и счупил празните ампули на мънички парченца. Пуснал ги в кошчето за боклук при остатъците от храната.

Докато обработвали документите му на границата, както и очаквал, вече го втрисало, започвал да се поти и главата му се пръскала от болка. Надявал се да успее да се добере до евтин хотел в Бейрут, преди да му стане съвсем зле. Симптомите, които изпитвал, били почти същите като симптомите на едно младо момче от английско село преди двеста години - първият човек, подложен на процедура, измислена от местния лекар Едуард Дженър. Тоест при първата ваксинация на света.

Защото Сарацина направил съвсем същото - рискувал живота си, влязъл в лаборатория за секретни оръжия и убил съвсем непознат човек, за да открадне ваксина. И нещо още по-странно - в онази баня той се ваксинирал срещу болест, която вече не съществува, която не заплашва никого, която е изчезнала от планетата преди четирийсет години.

Преди това обаче тя била една от най-катастрофалните за човечеството, причинила повече смърт от всички други болести и войните - убивала е по два милиона души всяка година, чак до шейсетте години на двайсети век, по един нов Холокост на всеки три години. За науката болестта е variola vera, а обикновените хора я наричат едра шарка.

Пълното изчезване на болестта обяснява защо на толкова малко места по земята има ваксина за нея - не е необходима на никого освен на някои изследователски институти и лаборатории за тайни оръжия. Не и ако - разбира се - планираш да възстановиш вируса и се безпокоиш, че и най-малката грешка в този почти невъзможен процес може да те зарази и да те убие. Поради тази причина Сарацина бил открил много добра ваксина, в която не се съмнявал - знаел, че е тествана щателно и е доказано ефективна.

Не всички ваксини „хващат” и не всички ваксинации се отразяват еднакво на различните хора. За да компенсира този факт и - както казах - за да си осигури възможно по-голяма защита, той увеличил дозата. Било съвсем нормално да се почувства зле, но за Сарацина това било добра новина - означавало, че тялото му реагира и че имунната му система се мобилизира, за да даде отпор на нашественика. Ваксината „хванала“.

Докато служителят чакал на компютъра пред него да се появи паспортът на Сарацина, в близък офис зазвънял телефон. Докато някой вдигне слушалката, за да отговори и после да предаде заповедта за затваряне на границата, служителят пуснал Сарацина да премине в Ливан - човек с фалшиво име, истински паспорт и засилващ се имунитет срещу най-смъртоносния вирус на планетата.

24.

Не мога да отрека, че усещането се надигаше в мен от дни. Не вярвам да има съдба или предопределение, но когато излязох от Battleboi и тръгнах по притъмнелите улици на Манхатън, ме обзе непреодолимото чувство, че някаква сила на природата се изправя, за да се здрависа с мен.

Влязох в малката си мансарда с нейната хронична нотка самота и почнах да ровя в багажа, който бях донесъл от Париж. Веднага щом казах довиждане на Battleboi реших, че единственият начин да преровя стотиците правителствени обяви, които застрашават живота ми, е да поискам от Бен и Марси да ми предадат това, което са открили. Честно казано, не смятах, че хакерът или аз разполагаме с времето и уменията да повторим свършеното от тях. Най-накрая открих каквото търсех - сакото, с което бях онази вечер в „Плаза Атене“, когато се срещнахме. В джоба му беше визитката, която ми бе дала Марси и която бях взел с неохота.

Вече беше късно да им звъня, но го направих рано следващата вечер. Обади се Марси.

- Аз съм Питър Камбъл - казах тихо. - Запознахме се в Париж.

- Не ти беше нужно много време, за да се обадиш - каза тя, след като преодоля изненадата си. - Радвам се да те чуя. Къде си?

- В Ню Йорк, за известно време - отговорих, предпазлив както винаги. - Питах се дали с мъжа ти бихте имали нещо против да ми дадете материалите от издирването на Скот Мърдок, за което ми разказахте.

- Бен не е вкъщи... но разбира се, не виждам защо не.

- Благодаря - казах с облекчение. - Мога ли да дойда да ги взема?

- Не тази вечер. Ще ходим на кино, а утре ще вечеряме с приятели. Какво ще кажеш за петък, към седем?

Забавяне от два дни беше доста по-дълго, отколкото ми се искаше, но позицията ми не ми позволяваше да възразя. Благодарих ѝ, записах адреса и затворих. След като съм много опитен професионалист, човек с умения в занаятите на подмолния свят, човек - мисля, че го споменах, - обучаван да оцелява в ситуации, при които другите най-често умират, би било нормално да се очаква да съм в състояние да предвидя евентуална засада. Но не - гимназиалната учителка, израснала в Куинс, ми погаждаше номер, а на мен не ми мина и през ума, докато не прекрачих прага на апартамента.

Осветлението беше приглушено, уредбата свиреше „Хей, Джуд“, стаята беше изпълнена с аромат на домашни ястия, масата беше подредена за трима - оказах се поканен на вечеря. Предположих, че цялата вечер ще ме увещават да променя решението си за семинара на Брадли, но вече нямаше измъкване, не и след като тези хора бяха работили месеци, за да съставят досие на живота ми, а аз исках да получа документацията им.

- Не трябваше да си правите този труд - казах и пуснах най-добрата си имитация на усмивка.

- Това е най-малкото, което можем да направим - отвърна Марси, - като вземем предвид неприятностите, които ти създадохме.

Брадли се появи с протегната ръка и ме попита какво ще пия. Аз обаче бях в един от периодичните си интервали на въздържание - бях решил, че Ню Йорк ще е ново начало, идеална възможност да опитам да се изчистя, при това този път не само на думи - дори бях взел графика за сбирките на местните Анонимни наркомани. Понеже лесно се пристрастявам обаче, не бях в състояние да правя каквото и да било умерено - дори трезвеността, - така че се отказах и от алкохола. Вечерта щеше да е дълга.

Брадли ми даде минерална вода и когато Марси отиде да погледне какво става с вечерята, отпи глътка от питието си и ме заведе в бялата стая в края на вселената. Само дето вече не беше бяла стая - килимът си беше на пода, пердетата си бяха на местата и единствената следа от отчаяната драма, разиграла се между стените ѝ, беше физиотерапевтичното оборудване в единия ъгъл.

И имаше десетки кутии с папки. Брадли ги посочи и се усмихна.

- Това е животът ти, господин Мърдок.

Стъписах се от мащаба на разследването им - папките бяха пълни с компютърни разпечатки, дискове и копия от всичко - от годишниците на академия „Колфийлд“ до ежегодните доклади на агенциите на ООН. Взех случайна папка - и видях в нея списък на псевдонимите, които бях използвал.

Брадли - наблюдаваше ме, докато разлиствах документите - каза:

- Говорихме с Марси. Имаш ли нещо против да те наричаме Скот?

- Какво му е лошото на Питър Камбъл? - попитах.

- Просто си помислих... поне между нас... ще е по-лесно да използваме истинското ти име - винаги сме мислили за теб с него.

Погледнах го.

- Проблемът, Бен - казах, - е в това, че Скот Мърдок също не е истинското ми име.

Брадли се вторачи в мен. Дали не го лъжа, дали не прибягвам до един последен гамбит, за да го отклоня от следата, която е следвал така усърдно, или пък е някакъв нелеп опит за шега от моя страна?

Посочих списъка с псевдонимите.

- То е като всички останали. Поредната фалшива идентичност - друго време, друго място, друго име. - Свих рамене. - Такъв е животът ми.

- Но... бил си Скот Мърдок в училище... като дете... години преди тайния свят - каза той. Изглеждаше още по-объркан.

- Знам. Никой не би избрал това, което се случи - но така се получи в края на краищата.

Направо виждах как мозъкът му щрака - детско име, което не е никакво истинско име, фактът, че ме няма сред погребаните, фактът, че не съм наследил никое от богатствата на Мърдок. Погледна ме и разбра - бил съм осиновен, не съм биологичен син на Бил и Грейс Мърдок.

Усмихнах му се - една от усмивките, в които няма никакъв хумор.

- Радвам се, че не сте опитали да стигнете до онова, което е преди Скот Мърдок. Всичко преди Гринич е само мое, Бен. Не искам да го вижда никой друг.

Мисля, че ме разбра - че това е предупреждение. Трите стаи от лошата страна на Осмата миля, чертите на жената, които избледняват в паметта ми с всяка година, истинското име, което ми е дала - това е самата ми същност, единствените неща, които съм притежавал и които са си неоспоримо мои.

- На кого му пука за някакво си име? - каза Брадли накрая и се усмихна. - Пит е чудесно.

Марси ни извика и вечерта тръгна в посока, каквато изобщо не бях очаквал. Като начало, Марси беше великолепна готвачка, а ако храната не подобрява настроението ти, значи най-вероятно си със свръхнаднормено тегло. Освен това двамата изобщо не споменаха семинара и трябва да призная, че сякаш изобщо не мислеха да ме агитират. Започнах да се отпускам и си помислих, че знаят толкова много за мен и миналото ми, че - поне за тях - би трябвало да е все едно че вечерят със стар приятел.

Брадли имаше десетки въпроси за книгата и случаите, които коментирах в нея, а Марси изпитваше видимо удоволствие да гледа как умният ѝ съпруг се опитва да ме закове с подробности, за които нямах право да говоря. При един особено разгорещен изблик тя се засмя и отбеляза, че никога през живота си не го е виждала толкова ядосан. Погледнах я и нямаше как да не се засмея и аз.

Когато някой те кара да се смееш, когато те е поканил в дома си и е положил всички усилия да се почувстваш добре дошъл, когато ти е дал материали, които биха могли да спасят живота ти, и ти е помогнал да ги свалиш на улицата и да ги натовариш в таксито, когато стоиш под улична лампа в Манхатън и единственото, което те очаква, е апартамент, който е толкова студен, че си го нарекъл „Лагер Безнадежда“, след като си се загубил в собствената си страна и обещанията на света са се оказали кухи, след като те е обзело натрапчивото чувство, че те очаква бъдеще, което не е особено приятно - когато този човек ти се усмихва и стиска ръката ти, когато ти благодари, че си дошъл в дома му, и казва, че няма как да се свърже с теб - изправен си пред труден избор.

Спрях. Опитът и знанията ме караха да напиша фалшив телефонен номер и да си замина с папките им. За какво ми бяха те двамата повече? Обаче си помислих за топлотата, с която ме посрещнаха, за радостта на Брадли заради музиката, която е избрал да слушаме - и не можах да го направя. Извадих мобилния си телефон, извадих на екрана телефонния си номер и го показах на Марси, за да го запише.

През следващите седмици ми се обаждаха и ходехме на кино или в някой клуб, за да слушаме по цели нощи старите блусари, които Брадли обичаше - винаги само тримата. Слава богу, така и не опитаха да ме запознават с жени и не споменаха семинара на Брадли.

През това време той премина през поредица физически и физиологически изследвания и - за негова радост - го оцениха като годен да се върне на работа. Все още куцаше и заради това не го товареха с тежки задачи, но въпреки всичко понякога ми се обаждаше късно вечер, за да ме попита дали не искам да погледна някое местопрестъпление, което според него би ме заинтригувало. Една вечер ми остави съобщение, докато присъствах на редовна сбирка на АА. По това време вече посещавах Анонимните алкохолици - както би казал Толстой, всички наркомани са еднакви, докато всички алкохолици са смахнати по своему. Сега присъствах на много по-интересни сбирки и си казах, че ако ще прекарам живота си в трезвеност, по-добре да се забавлявам.

Сбирката - провеждаше се в олющена църковна зала в Уест Сайд - свърши и оставих останалите отритнати да се шляят във фоайето. Тръгнах на изток, наслаждавах се на необикновено топлата вечер и едва когато видях готическите кули на Дакота Билдинг проверих телефона си за съобщения. Видях номера на Брадли и реших, че е изровил още някой призрак от времето на рокендрола, така че се изненадах, когато натиснах бутона и го чух - за първи път, откакто се познавахме - да иска помощ.

„Имам убийство, което е много странно“ - казваше съобщението. Не обясняваше нищо повече от факта, че става дума за млада жена. Даваше адреса на долнопробен хотел, където искаше да се срещнем.

Казваше се „Истсайд Ин“.

25.

Жената, извършила убийството в стая 89, беше използвала моите познания, моя опит, моят ум и това ме правеше - поне по моя преценка - съучастник в престъплението.

Нямах намерение да оставя подобно нещо без последствия, така че след като асистентите на патолога затвориха чувала с тялото на Елинор, излязох от стаята - по-ядосан отколкото от доста време - и тръгнах надолу по стълбите.

Открих каквото търсех - вратата на кабинета на шефа - в малка ниша близо до рецепцията. Алварес или някое друго ченге я беше заключило, след като са огледали, така че отстъпих крачка назад и я изритах под дръжката.

Звукът на счупено дърво привлече вниманието на едно униформено ченге.

- С Брадли съм - казах му със самочувствието на шеф. Ченгето сви рамене, аз довърших с ритниците и влязох в леговището на отрепката. Смърдеше на пот и цигари.

Сред мизерията видях метален шкаф, завъртян настрани, под който зееше тайник. В тайника имаше солиден сейф. „Консултантът“ крадец, като експерт, вероятно бе знаел точно къде да гледа и вече беше разгадал комбинацията и беше отворил сейфа.

Освен парите в брой и документите вътре имаше компютърни разпечатки на хотелски сметки, два евтини пистолета и десетки разноцветни пликчета. Наведох се и ги огледах: в зелените имаше кокаин, крекът беше в черни, метамфетаминът - подобаващо, както ми се стори - в ледено синьо. Всеки цвят означаваше различен продукт - също като в склад. Отрепката беше сбъркала призванието си - би трябвало да работи в супермаркет.

Загледах се в запасите и бих излъгал, ако кажа, че не се изкуших, особено от перкодана, в жълти пликчета. Посегнах, за да преброя колко са, разбира се - само от любопитство. Странно, обаче ръката ми спря във въздуха, преди да ги докосна, после бавно се отдръпна - кой казва, че дванайсетстъпковите програми на Анонимните са загуба на време?

Взех компютърните разпечатки и другите документи и ги сложих на очуканото бюро. Там ме завари Брадли - след половин час.

- Какво правиш? - попита той и се облегна на касата на вратата. Беше толкова уморен, че лицето му приличаше на неоправено легло.

- Помагам.

Изненадата го накара да се отлепи от вратата и да изпъне рамене.

- Мислех, че си се пенсионирал.

- Така е, но съм и старомоден. Някой е използвал книгата ми, за да убие млада жена, и това ме вбесява.

Той влезе и се отпусна с погнуса на един стол. Беше ми казал, че кракът му ще го тормози до края на живота му, особено когато е уморен.

- Трябва да се прибереш у вас и да си починеш - казах му. - Хората ти приключиха ли вече?

- Преди половин час. Сега си събират нещата. Откри ли нещо? - И посочи книжата на бюрото.

- Да - отговорих и бутнах една папка към него. - Това е папката за стая 89. Детективите ти са я прегледали и бяха прави - жената е пристигнала преди повече от година и е платила предварително. Подробностите обаче са хаос, дори няма конкретни дати. Мисля, че нарочно е така, за да обърква...

- Ако дойдат данъчните и направят ревизия? - прекъсна ме Брадли.

- Именно. Така че разрових сейфа с дрогата. И намерих компютърни разпечатки с истинските сметки. Те са идеални. Има отчет за всеки цент.

- Няма как да не са - пазят ги за босовете, които притежават мястото. Можеш да си представиш какво ще стане, ако тази отрепка реши да ги измами.

Посочих едно от нещата, които бях отбелязал.

- Виж това... убийцата се е нанесла тук на единайсети септември.

Неоправеното легло се сбръчка още повече - този път от изненада. Той се наведе, вгледа се внимателно в записа и попита:

- Сигурен ли си?

- Да. Времето показва, че се е регистрирала към пет - само шест часа след рухването на кулите. Все още си бил в болницата, Бен, но съм сигурен, че си прочел - като мен - всичко писано за онзи ден. Целият район е бил като военна зона, от небето е валяла пепел, хората са бягали, за да се спасят, всички са смятали, че се задава нещо още по-лошо. Когато се е регистрирала, във въздуха е имало толкова много дим, че е било тъмно като нощ, по улиците е имало изоставени коли, всичко е било притихнало и са се чували само сирените.

Спомних си, че четох за някакъв свещеник, който ходел по улиците и призовавал хората към последна изповед.

- Усещането е било като за свършек на света и според компютърните разпечатки са го знаели дори сводниците и проститутките от „Истсайд Ин“. Предната нощ са били заети деветнайсет стаи. През нощта на единайсети - само шест. Цялата дупка - целият квартал - се е изнесъл. Обаче нашата убийца идва точно тук. Вероятно е вървяла пеша и е внимавала къде стъпва сред отломките. Представи си, Бен - изпоцапана от падащия прахоляк, вероятно неузнаваема, с почти прогорени обувки от горещата пепел и може би с кърпа на лицето, за да не диша лютивия дим. Най-накрая влиза през вратата и сваля кърпата - започва да се дегизира на сутринта, а това означава, че единствено отрепката знае как изглежда тя, и то ако може да си спомни. Не че ще го намерим. Казва му, че иска стая. Както стана дума, тук тя не е на мястото си, но вече знае, че ще остане - според разпечатките е платила за два месеца напред.

Бутнах книжата настрани и попитах:

- Защо, Бен? Защо го е направила? Не е имала къде да отседне ли? Това е единственият хотел в Ню Йорк? Ходила е буквално през запалени въглени, защото ѝ харесва?

Той извади кутийка „Кемъл“ и я остави на бюрото. Понякога просто обичаше да държи цигара. Отбелязах си наум да му поговоря за ползата от дванайсетстъпковите програми.

- И извади всичко това от някакви си колони с цифри? - попита той. Не отговорих. - Не знам защо го е направила - отбеляза след малко. - Нямам представа.

- Аз също - отвърнах. - Но нещо се е случило. Онзи ден се е случило нещо, което е променило всичко за нея.

Бен сви рамене.

- Разбира се. Промени всичко за доста хора.

- Да, но никой от тях не е наел стая в „Истсайд Ин”. Трябвало е да скрие идентичността си и да живее в изолация. Мисля, че онзи ден е взела решение - смятала е да убие някого. Регистрацията в „Истсайд Ин“ е началото на подготовката ѝ.

Полицаят ме погледна и си даде сметка, че това не е добра новина - човек, който се готви толкова дълго, е много малко вероятно да допусне грешка. Раменете му увиснаха. Замисли се за очакващото го разследване и тази мисъл, заедно с болката в крака, беше достатъчна, за да добие вид на човек, който иска да пропълзи в неоправеното легло.

Вдигнах очи и видях някой да минава край вратата.

- Питърсън! - извиках. - Имаш ли патрулка отвън?

- Мога да намеря - отговори той.

- Мятай шефа си на рамо - казах - и го закарай у дома.

Брадли възрази, но го прекъснах:

- Сам каза, че вече събирате багажа. Никой няма да реши случая тази вечер.

Питърсън не беше виждал някой да нарежда на шефа му и не можа да скрие възторга си. Наведе се, сякаш за да изпълни инструкцията ми буквално, но Брадли го бутна настрана и му каза, че винаги има свободни места за улични патрули.

Питърсън се усмихна.

- А ти? Искаш ли да те закарам?

- Не, благодаря. Ще се прибера пеша - отговорих. Не беше истина обаче - нямах намерение да се прибирам. Исках да отида там, където убийцата е започнала пътешествието си в онзи ужасен ден. Исках да отида до Кота нула.

26.

Бил съм на множество святи места, но никое не е толкова странно, колкото шестнайсетте акра на Кота нула. Това е строителен обект.

Във времето, измивало между нападението срещу Близнаците и убийството на Елинор, цялата площ беше превърната в огромен изкоп - изхвърлени са двеста милиона тона отломки, за да се подготви мястото за ново строителство.

В края на краищата от раната ще изникнат нови кули и на тях ще има паметни плочи с имената на загиналите, а после, след по-малко време, отколкото на повечето от нас ни се вярва, хората ще минават край тях, без да си дават сметка, че това е свято място.

В онази тиха неделя обаче гледката на разранената земя беше най-трогващото нещо, което бях виждал: самата пустота на мястото говореше по-красноречиво от всякакъв величествен паметник. Докато гледах от платформата за наблюдение, си дадох сметка, че атентатът се е запечатил толкова дълбоко в умовете ни, че е като бяло платно, върху което всеки от нас проектира най-лошите си спомени.

С разбито сърце виждах яркото синьо небе и горящите сгради, хората, които махат от прозорците за помощ, която няма да дойде, видях ранени да тичат по изпълнените с облаци прах улици, чух тътена от срутващите се небостъргачи и видях как спасителите пишат имената на ръцете си, за да ги разпознаят по-лесно, ако ги извадят мъртви от развалините. Усетих миризмата и го преживях, опитах да кажа някакви тихи думи на онези две хиляди и седемстотин души, които никога няма да напуснат това място. Две хиляди и седемстотин - повече от хиляда от тези трупове така и не бяха намерени.

Цяло чудо, че изобщо някои са били открити. При осемстотин градуса по Целзий човешките кости се превръщат в пепел за три часа. Огньовете в Световния търговски център са достигали хиляда и сто градуса и не са били изгасени с дни.

В Корана е казано, че ако отнемеш един живот, унищожаваш вселена, и пред мен имаше доказателство - две хиляди и седемстотин вселени, унищожени за няколко мига. Вселени от семейства, деца, приятели.

Слънцето изгря и донесе светлина, но не и топлина. Слязох от платформата и тръгнах пеша. Не знаех какво търся - вероятно вдъхновение, - но не се съмнявах, че убийцата е започнала пътуването си към „Истсайд Ин“ много близо до пътя, по който се движех.

Нямаше друг начин да се стигне до хотела - след като самолетът е ударил, пристанищните власти са затворили всички мостове и тунели към Манхатън. Автобусите, влаковете на метрото, пътищата на острова са били или отрязани, или блокирани. Сто минути по-късно кметът нарежда евакуация на целия район южно от Канал Стрийт. За да стигне до хотела, онази жена вече трябва да е била в затворената зона.

Докато крачех, опитах да си представя какво е правила в тази част на града в 9 сутринта, вторник - може би е работела в района, или пък е била туристка, тръгнала към наблюдателницата на покрива на северната кула, шофьор на пикап за доставки, престъпничка, която е трябвало да отиде на среща в някоя от адвокатските фирми? Защо е била тук, не преставах да се питам. Ако отриех отговора, щях да съм изминал половината път.

И макар да нямах представа какво търся, определено не бях подготвен за това, което открих.

Потънал в мисли за възможните ѝ ходове онзи ден, не забелязах веднага малките светилища, които се бяха появили от двете страни на пътеката. За хилядите хора, които не са получили телата на близките си, Кота нула сякаш заместваше гробището. В седмиците след атентатите те идваха и мълчаха - за да мислят, да си спомнят, да опитат да проумеят. Месеците обаче минаваха и живите посещаваха мястото за рождени дни и годишнини, за Деня на благодарността и други празници, така че съвсем естествено са оставяли цветя, картички, малки сувенири. Такива светилища сега имаше покрай оградите и пътеките.

Почти до мен имаше няколко плюшени играчки, оставени от три малки деца за мъртвия им татко. На телената ограда беше закачена тяхна снимка, аз спрях и я разгледах - най-голямото трябва да е било на около седем. На снимката пускаха във въздуха балон, така че - според написаната на ръка от тях бележка - баща им да може да го улови на небето.

Продължих да крача и видях няколко светилища, създадени от възрастни хора за техните изгубени деца, прочетох стихотворения от мъже с разбити сърца и видях фотоколажи, направени от жени, които едва сдържат гнева си.

Сгранното е, че сред толкова много скръб не се чувствах потиснат. Може би грешах, но ми се струваше, че зад всичко това прозира нещо друго - триумфът на човешкия дух. Навсякъде наоколо виждах разбити семейства, които обещаваха да издържат, четях за мъже и жени, рискували живота си, за да спасят непознати хора, и видях повече снимки на загинали пожарникари, отколкото можех да преброя.

Спрях близо до епицентъра, сам сред толкова много саморъчно направени паметници, и сведох глава. Не се молех - не съм религиозен, - нито пък бях особено впечатлен от толкова много смърт. Бях посещавал Аушвиц и Нацвайлер-Щрутхоф, и костницата, останала след Битката за Вердюн, така че смъртта в индустриални мащаби отдавна беше престанала да ме впечатлява. Обаче бях стъписан от толкова много безкомпромисна смелост - може би защото се съмнявах в своята собствена.

Болката и страданието ми бяха познати от много ранна възраст и ясно защо - като малък бях в апартамента, в който убиха майка ми. Не ме разбирайте погрешно - не се страхувам особено от смъртта, но винаги ми се е искало, когато дойде времето, да стане бързо и чисто. Страхувам се да не бъда наранен, както майка ми, да не съм в състояние да спра болката - това беше тайният ужас, който ме очакваше след края на уличното осветление, в тъмното.

При толкова много възпоменания за храбростта на обикновените хора, които още веднъж ми напомниха, че съм човек с недостатъци, когато става дума за кураж, тръгнах към дома. Тогава го видях - бяла дъска на телената ограда, полускрита от завой на пътеката, която много лесно можеш да не забележиш, освен ако не се случи слънцето да проблесне по повърхността ѝ. Под нея имаше доста по-голяма купчина цветя, отколкото наоколо, и това привлече вниманието ми.

На дъската бяха изписани - много старателно - имената на осем мъже и жени, всички със снимки. Надпис отдолу поясняваше, че всички те са били спасени от един човек - полицай от Ню Йорк. Тийнейджърка, чиято майка беше сред спасените, беше направила всичко това в знак на обич и благодарност заради смелостта на един човек. Разказът на момичето изреждаше хора, спасени от полицая, и сред тях бяха: адвокатка с деловия ѝ костюм, борсов трейдър с фотогенично семейство, който приличаше на истински играч, човек в инвалиден стол...

„Човек в какво?“ - казах си. Погледът ми се плъзна надолу и стигна до снимката на ченгето, което беше измъкнало всички тези хора. Разбира се, че го познах - Бен Брадли. Както казах, това беше последното, което очаквах да намеря.

Когато в Париж Бен ми каза, че е бил заклещен в северната кула на Световния търговски център, реших, че е бил там по работа, и толкова. Момичето разказваше истинската история. Бен бил на Фултън Стрийт, когато видял самолетът да удря кулата и фасадата ѝ да разцъфва като зловеща рана.

Когато отломките започнали да валят и всички хукнали да бягат, той закопчал полицейската си значка за яката на ризата, хвърлил якето и хукнал към кулата. Както и за самия Ню Йорк, за Брадли това също бил най-черният миг и най-светлият час.

Пет пъти влизал и излизал от сградата - всеки път се изкачвал по аварийното стълбище срещу вълната хора, които се спускали надолу - опитвал да разбере как би могъл да помогне, кого може да спаси. В един момент стигнал до трийсетия етаж - първите двеста скочили вече били прелетели покрай фасадата - и трябвало да увие ризата около устата си, за да може да диша. При това загубил значката си - единственият начин да бъде идентифициран.

Понеже очаквал най-лошото за себе си, влязъл в празен офис и намерил маркер, за да надраска името си и телефона на Марси върху ръката си. Погледнал през прозореца и не повярвал на очите си - на четирийсет метра разстояние южната кула вече се сривала! Дотогава дори не знаел, че е била ударена.

Изтичал към аварийно стълбище А, за да потърси безопасно място, и някой му казал, че някъде много нагоре имало мъж с инвалиден стол, който очаквал помощ. Благодарение на разказа на момичето научих, че Брадли бил мъжът на средна възраст, който призовал доброволци, тръгнал с още трима души нагоре, за да намерят човека с инвалидния стол, и го свалили със стола за евакуиране шейсет и седем етажа надолу.

Момичето пишеше, че групата успяла да се добере до мецанина и някак да измъкне евакуационния стол и инвалида навън. Ужасени, че кулата може да рухне всеки момент, хукнали да бягат. Единият от спасителите - едър тип, млад застрахователен агент - осъзнал, че останалите не носят кой знае каква тежест, пуснал стола, метнал човека на рамо и извикал на Брадли и другите двама - охранител и валутен дилър - да бягат.

Две минути след това светът се срутил - северната кула се свлякла надолу, сякаш някой бели кората ѝ. Всичко през онези минути е било подчинено на случайността, включително смъртта - застрахователният агент с инвалида се прикрили в рамката на врата, която не можела да бъде никаква защита, и оцелели сред падащите отломки, без никакви поражения. На три метра от тях охранителят бил ударен от парчета бетон и умрял на място. Брадли и валутният дилър се хвърлили под противопожарен камион и били погребани под планина от бетон.

Попаднали във въздушен джоб и Брадли държал именно валутния дилър - на трийсет и две години, милионер - и запомнил посланието, което онзи искал да предаде на семейството му.

Пет часа след това спасителен екип с куче измъкнал Брадли от развалините, видели номера на ръката му и се обадили на Марси да отиде възможно най-бързо в спешното отделение на болницата.

Останах там дълго. Това беше една от най-забележителните истории за кураж, които бях чувал, и знаех, че на следващия ден ще предложа на Брадли единственото ценно за него нещо, което бих могъл. Щях да му кажа, че ще измисля една последна легенда, за да говоря на проклетия му семинар.

Обърнах се и започнах да мисля какво бих казал на събрание от световни топследователи. Реших, че ще се представя като Питър Камбъл, бивш лекар, станал мениджър на хедж фонд. Ще им кажа, че съм се запознал с Джуд Гарет преди време, като лекар, когато се е консултирал с мен по случай, който е разследвал. Станали сме приятели и едва ли има случай или следователска техника, които да не е обсъждал с мен. Ще разкрия, че именно аз съм открил ръкописа на книгата след смъртта му и аз съм го подготвил за издаване. Ще ги накарам да повярват, както предложи Брадли, че съм бил нещо като доктор Уотсън за Шерлок Холмс.

Не беше съвършено, но щеше да свърши работа. Най-вече, бях уверен, защото академичните постижения на Камбъл, както и куп други подробности, биха издържали почти всякаква проверка. За това щях да разчитам на Battleboi.

Разбира се, можех да легитимирам Питър Камбъл, но какво бих им казал, когато се обърна към тях? Питах се дали мога да въведа такива елитни следователи в неразрешен случай, да им покажа странните подробности на брилянтното престъпление - с други думи, бих ли могъл да подложа на обсъждане случая от „Истсайд Ин“?

Той определено притежаваше всички елементи на случай, който си струва да бъде изучаван - жена, която променя вида си всеки ден, хотелска стая, измита с индустриален антисептик, труп, чиито зъби са извадени, и убийцата е използвала тъкмо книгата на Джуд Гарет, тази, която толкова вълнува участниците в семинара, като наръчник.

Но това бяха само факти и аудиторията не би била удовлетворена. „Дай ни версия“ - биха казали. „Къде е разказът? Защо 11 септември? Нима това не е първото, което би попитал умен мъж като Джуд Гарет?“

И щяха да са прави, разбира се - защо точно в онзи ден? Помислих си, че ако бях Гарет - който за щастие бях, - бих им казал...

Стъписваща мисъл се появи в главата ми. Изведнъж ми хрумна защо, когато всички бягат, тя е търсила място, където да отседне.

Може би е искала да убие някого, но не е знаела как да го направи, без да я хванат. Ами ако е работела в Близнаците и онази сутрин е закъсняла за работа? Ако е била навън и е видяла как кулите горят и се сриват? Ако всичките ѝ колеги от работата са мъртви, кой ще знае, че е останала жива?

Би могла просто да изчезне. Да намери място, където да се подслони, и да се погрижи никой да не я разпознае. След това би могла да извърши убийството когато ѝ харесва...

Всъщност няма по-добро алиби от смъртта, нали?

27.

Макар че се срещнах с Бен и Марси за вечеря следващата вечер, не казах нищо на Бен за новата си версия - исках да я оглеждам в ума си като някакъв скъп архитектурен проект, докато се убедя, че всичко е на мястото си.

За да отвърна на домашната храна на Марси, ги поканих в изискан ресторант и някъде между скаридите темпура и жълтоперката споменах, че съм променил решението си - ще се радвам да участвам в семинара.

И двамата се втренчиха в мен. Марси реагира първа:

- Нека позная. Най-после си повярвал в Бог?

Усмихнах се, но - мъжете са си мъже - нямах намерение да карам Брадли, а и себе си, да се чувстваме неловко, като говоря за емоциите, които изпитах на Кота нула и когато прочетох за храбростта му.

- Може би защото се прибрах у дома - казах. - Мисля, че е време отново да дам нещо на обществото.

Брадли едва не се задави със сакето си. С Марси се спогледаха.

- Това е чудесно - каза той. - Защо не се запишеш и в кварталната доброволна организация за борба с престъпността? От чисто любопитство - има ли някакъв шанс да научим истинската причина?

- Всъщност не - отговорих с усмивка и се замислих за шейсет и седмия етаж и факта, че човекът с инвалидния стол всъщност е бил доста тежък, ако се съдеше по снимките.

Мълчанието се проточи и най-накрая Марси си даде сметка, че нямам намерение да обяснявам повече, и смени темата.

- Мислил ли си да посетиш дома, в който си отраснал? — попита.

Сега аз се изненадах. Изгледах я, като че ли полудява.

- Гринич ли имаш предвид? Какво предлагаш? Да натисна звънеца на спекуланта и да му кажа, че искам да разгледам наоколо?

- Можеш да опиташ, но понеже го видях, не мисля, че по този начин ще се получи - каза тя. - Реших, че може да си видял статията в списание „Ню Йоркър“.

Оставих чашата си с вода и я погледнах въпросително.

- Местно градинарско дружество показва градината, за да събере средства за благотворителност - обясни Марси. - Ако проявяваш интерес, с Бен можем да те придружим.

Сърцето ми подскочи - да се върна в Гринич? - но не проявих колебание.

- Не, благодаря. Това е просто къща, Марси - за мен не означава нищо. Мина много време.

Естествено, веднага щом се разделихме след вечерята, купих списанието, а на следващия ден се обадих на градинарското дружество и си купих билет.

На Бил щеше да му хареса. „Двеста долара, за да видиш няколко дървета!? Какво му е на Сентръл Парк?“

Беше великолепна съботна сутрин - слънцето се изкачваше по безоблачно небе, докато се движех по гористите пътища на Кънектикът. Можех да кажа на шофьора на таксито да ме закара до входа на къщата, но исках да походя пеша - реших, че така ще дам възможност на спомените да подишат. Огромните порти от ковано желязо бяха отворени. Подадох билета си на възрастна дама с брошка и влязох.

Изненадващо малко се бе променило за двайсет години. Чинарите все така оформяха тунел над чакълената алея, европейските букове все така придаваха дълбочина на хълмовете, в чиито хладни долчинки рододендроните бяха все така красиви. Някъде към средата на алеята имаше пролука в листака, за да могат посетителите да зърнат къщата за първи път. Идеята беше гледката да стъписва - и винаги успяваше.

Спрях и погледнах отново Авалон. Издигаше се в далечината, фасадата се отразяваше в изкуствено езеро. Дядото на Бил посетил Англия през двайсетте години на двайсети век и отседнал при семейство Астор в „Кливдън“ - техния удивителен хотел в италиански стил на Темза. Върнал се с десетина снимки, показал ги на архитекта си и му наредил да построи „нещо такова, само че по-красиво“.

Къщата била завършена половин година преди Голямата депресия - заедно с Мар-а-Лаго на Марджъри Мериуедър Пост в Палм Бийч - и е един от последните големи американски замъци на двайсети век.

Погледът ми се плъзна по стените от варовик, огрени от сутрешното слънце, и откри трите високи прозореца в северния край. Моята стая - може би ще успеете да си представите как едно момче от моята част на Детройт е възприемало такава стая. Споменът за онези плашещи дни ме накара да сведа очи надолу, към езерото, край което толкова много се разхождах сам.

Под дъбовете видях кея, от който години по-късно Бил ме научи да управлявам платноходка. Като дете беше прекарвал летата в Нюпорт и се беше влюбил в 12-метровите яхти, които се състезаваха за купата на Америка. Един ден се прибра у дома с умалени копия на две от най-прославените яхти, порили някога вълните. Моделите на „Австралия II“ и „Звезди и ивици“ бяха дълги над метър и половина, с платна и рул, и се задвижваха единствено от вятъра и ловкостта на оператора. Един господ знае колко са стрували.

Виждам го и днес как тича като полудял по брега, как намества платната и опитва да заслони вятъра ми и да ме изпревари край всяка шамандура. Едва когато го победих три пъти един след друг ме заведе до Лонг Айланд и ми показа как става истинското ветроходство, с една двуместна черупка.

Не мисля, че съм самохвалко, така че може бе ще ми повярвате, ако ви кажа, че ветроходството е единственото нещо, за което имам природна дарба. Освен заблудата, разбира се. Дотолкова, че една събота, докато седяхме на една обърната с дъното нагоре лодка, Бил ми каза, че съм имал шанс да отида на Олимпийски игри.

Понеже знаеше, че винаги страня от другите, прояви разума да ми предложи лодка от индивидуалните класове - „Лазер“ - и работеше усилено с мен всеки уикенд. В края на краищата се оказа без значение - когато станах на шестнайсет, объркан и ядосан на живота, когато нямах нищо друго, срещу което да се бунтувам, се отказах. Троснах се, че нямам намерение повече да се кача на лодка, а в наивността и жестокостта си реших, че разочарованието, което се изписа на лицето му, е някаква победа. Поне сто пъти си мислех как да оттегля думите си, но не бях достатъчно умен, за да разбера, че извинението е признак за сила, а не за слабост. Възможността изчезна с края на лятото.

Както стоях на алеята след толкова много години и отново гледах езерото, осъзнах защо съм се върнал тук. Той беше покойник, но исках да разговарям с него.

Стигнах до старата къща. На моравите бяха разпънати тенти за официалния обяд, а вратата на къщата беше оградена с въжета - само членове на комитета и ВИП гости можеха да минат през охраната. Влизането би могло да е проблем дори за много добре обучен агент, но не и за човек, който е прекарал детството си в тази къща.

Отидох при вратата за съблекалнята на градинаря зад служебните постройки. Беше отключена. Минах през стаичката на градинаря и влязох в огромния гараж.

На стената в дъното мушнах ръка между рафтовете с инструменти и натиснах един бутон под ред трифазни контакти. Част от рафтовете се отвори с проскърцване - оттук имаше подземен проход към къщата. Беше построен от бащата на Бил уж за да се стига по-лесно до гаража при лошо време, но истинското предназначение беше съвсем друго.

Според старата икономка полковникът - покорил Европа с Шеста армия - се прибрал у дома и предприел кампания срещу прислужничките. Установил щаб в дневното легло в кабинета си - помещението осигурява добър изглед към входната алея и адекватна възможност на обекта от съответната седмица да се облече и да отиде в гаража още преди жена му да е стигнала входната врата. Икономката винаги казваше, че планът на полковника бил толкова добър, че би трябвало да е станал генерал.

Спрях в прохода и се ослушах за шумове от кабинета. Нямаше, така че натиснах дръжката и минах през вратата, скрита в старинната ламперия на стаята.

Грейс щеше да получи инфаркт. Нямаше ги безценните английски антики и версайския паркет - на тяхно място бяха сложили обикновени канапета и мокет на квадратчета. Над камината, докарана от някакво френско шато - където някога висеше най-добрият ѝ Каналето - беше поставен портретът на собственика и фамилията му, загледани в някаква далечна точка, сякаш току-що са открили Новия свят. Единственото възможно подобрение би било, ако беше нарисуван върху черно кадифе.

Игнорирах героичния поглед, прекосих кабинета и отворих вратата към вестибюла. Чух гласове - добродетелните и великите се бяха събрали във формалните дневни зали, - но двете горили край входната врата бяха с гръб към вътрешността, така че не ме видяха да се качвам нагоре по стълбите.

И горе изпитах нещо особено.

Спекулантът не беше пуснал декоратора си да вършее на втория етаж, така че годините се изпариха веднага и детството ми се върна. Минах по красивия коридор в пълна тишина - мисля, споменах, че това е най-тихата къща, която съм виждал - и отворих вратата в северния край.

Разположението на стаите беше същото, тежестта на миналото - почти осезаема: голяма дневна, баня, гардеробни стаи с изглед към гората. Имаше десетина подобни апартамента в къщата и беше очевидно, че семейството на спекуланта никога не е използвало този.

Стоях мълчаливо безкрайни минути, просто си спомнях, а после седнах на леглото и погледнах пейката, вградена в нишата на еркерния прозорец. Когато Бил идваше да говорим, винаги сядаше там и лицето му се очертаваше на фона на зелените букове и гората отзад. Оставих зрението си да се замъгли и можех да се закълна, че го виждам отново.

В сърцето си му казах всичко, което не бях успял да му кажа приживе. Казах му, че се е грижил за мен, без да има задължения по кръв или приятелство, и му казах, че ако има рай, там винаги ще има място за човек, който прави това за едно дете. Признах, че каквото добро има в мен, идва от него, но че необятната тъмнина си е моя, и му казах, че мисля за него непрекъснато и че не минава ден, без да ми се ще отново да мога да седна в лодката, за да му дам повод да се гордее е с мен. Поисках прошка, че не съм бил синът, който той толкова силно желаеше. След това потънах в тишината.

Ако някой беше влязъл и ме беше видял да седя така, с наведена глава, щеше да си помисли, че се моля, и сигурно съм останал дълго така, защото се сепнах от звук на цигулка. Двестата долара купуваха не само изискан обяд, но и акомпанимент на камерен ансамбъл. Реших, че вече всички се запътват към тентите. Станах, погледнах миналото си за последен път и тръгнах към вратата.

28.

Слязох по стълбите и тъкмо бях прекосил фоайето до средата, когато я чух.

- Скот? Скот Мърдок? Ти ли си?

Гласът беше познат, но не можех да го свържа с лице. Продължих напред - още няколко крачки и щях да съм в безопасност, да се слея с тълпата, тръгнала към изхода. Още четири крачки. Три...

Ръката ѝ ме улови за лакътя и ме принуди да спра.

- Скот... Не ме ли чу?

Обърнах се и я познах. Носеше червената значка на членовете на комитета и си дадох сметка, че би трябвало да се досетя, че ще е тук - открай време обичаше градините. Това ги свързваше с Грейс и беше основната причина да са приятелки.

- О, здравейте, мисис Коркоран - отвърнах и се усмихнах, доколкото успях. Тя беше майка на Дезмънд, нещастника, с когото бяхме заедно в отбора по скуош в „Колфийлд“. Бях преживял доста неудобства, докато изграждахме отбора в къщата ѝ.

- Не мога да повярвам, че те виждам. Какво правиш тук?

- Ами... дойдох... заради старото време - отговорих.

Погледът ѝ се плъзна по сакото ми и не откри значката с името, която би трябвало да ми е осигурила достъп. Личеше си, че умира да ме попита как съм се промъкнал през охраната, но реши да премълчи.

- Заведи ме до масата за обяда - каза тя и ме улови за ръка. - Ще си поговорим за старото време, после ще те запозная със собственика. Възхитителен човек. - Понижи конспиративно глас. - Знае всичко за пазарите.

Не помръднах и добавих острота в гласа си.

- Не, мисис Коркоран, тъкмо си тръгвах. Видях каквото исках да видя.

Тя ме изгледа и в този момент осъзна, че посещението е било важно за мен.

Усмихна се.

- Прав си. Глупаво от моя страна. Зарежи собственика - ужасен е, честно казано. Жена му е още по-зле и се мисли за дизайнер.

Смехът ѝ винаги е бил крехък, като чупещо се стъкло, и не се бе променил.

Отстъпи назад и ме огледа.

- Изглеждаш добре, Скот. Изобщо не си се променил.

- Вие също, мисис Коркоран - казах и поклатих глава с престорено удивление.

Не ми се вярваше, че го казвам, но тя закима щастливо - ласкателствата и заблудите бяха част от въздуха, който дишаше. Продължихме да се гледаме в продължение на един неловък момент, без никой от двамата да знае какво да каже.

- Как е Дезмънд? - попитах, колкото да прескоча препятствието.

По изпънатата кожа на лицето ѝ премина сянка на объркване.

- Дезмънд ли? Грейс каза, че ти е писала.

Нямах представа какво иска да каже.

- Не поддържахме контакти с Грейс. За какво да ми е писала?

- Такава си беше Грейс - каза тя и положи всички усилия да се усмихне. - Не проявяваше интерес, ако не я засяга лично. Дезмънд почина, Скот.

За момент не можах да включа - той беше здравеняк, винаги се подиграваше с всички... обаче да е покойник? Стори ми се прекалено. Тъй като аз бях аутсайдер, който не говори с никого, а него го мразеха, останалите от отбора по скуош почти винаги ни оставяха да играем двойка и аз повече от всеки друг търпях скандалите му, хвърлянето на ракети и тормоза му.

Майка му ме гледаше и бях благодарен, че не се налага да се преструвам - бях стъписан истински. Самата тя премигваше, за да задържи сълзите - а това не беше лесно предвид многото кожа, която пластичните хирурзи бяха изрязали през годините.

- Помолих Грейс да ти каже, защото знаех колко близки бяхте двамата - добави тя. - Казвал ми е колко често си се съветвал с него, и не само на корта.

Какво бил казвал Коркоран? По-скоро бих потърсил съвет от дявола. Боже мили!

- Вече можем да сме честни, нали, Скот? Ти не беше един от тях, така ли е? Дезмънд казваше, че тъкмо заради това винаги ти партнирал - че не е искал да се чувстваш отхвърлен. Той мислеше за тези неща.

Кимнах замислено.

- Малко хора виждаха тези качества на Дезмънд - казах. Какво друго можех да направя? Той беше единственият ѝ син, за бога. - Как стана?

- Удави се. Беше сам в къщата на брега и една вечер излязъл да плува.

Познавах онзи бряг - беше опасен и денем, на светло, така че никой с всичкия си не би отишъл да плува там след залез. Започнаха да се връщат откъслечни спомени, неща, за които бях чувал - че бил отпаднал от юридическия факултет, грозни приказки за тежко пиянство, престой в клиника за възстановяване в Юта.

- Разбира се, имаше злобни слухове - добави майка му, - знаеш какви са хората, но съдебният медик и полицията бяха единодушни, че е било нещастен случай.

Спомних си, че дядо му беше изтъкнат съдия - във Върховния съд, - и предположих, че някой се е погрижил всичко да изглежда порядъчно. Ако в къщата е имало предсмъртно писмо, вероятно са го дали тихомълком на родителите му и те са го унищожили.

Бях преживял твърде много смърт за човек на моята възраст, но от това не бях получил имунитет. Винаги бях смятал, че ще съм аз, обаче Коркоран - тъпият му кучи син - си бе отишъл от този свят първи от нашия клас и заради това лицето ми вероятно бе пребледняло.

- Блед си - каза мисис Кокрън и докосна ръката ми, за да ме успокои. - Не трябваше да ти го казвам така направо, Скот, обаче не знам по какъв начин бих могла да...

Преглъщаше с усилие и си помислих, че може да се разплаче, но слава богу, успя да се овладее. Вместо това се насили да се оживи.

- Ами ти? Още ли си в бизнеса с изкуство?

Скръбта не я бе извадила от равновесие - това беше легендата, която създадох за семейство и приятели, когато за първи път заминах на мисия за Дивизията. Юридически не беше допустимо никой да знае за съществуването ѝ, така че разработвах тази легенда с месеци и директорът най-накрая я одобри.

Една неделя пристигнах в Авалон без предупреждение и казах на Грейс и Бил, че ми е писнало от „Ранд“, писнало ми е от проучвания, писнало ми е от самата психология. Обявих, че най-голямото, което са ми дали те двамата, е любовта към изкуството и в резултат напускам „Ранд“, за да започна бизнес с европейско изкуство от началото на двайсети век, като за тази цел ще живея в Берлин.

Като легенда, нищо че го казвам аз, беше добра - даваше ми възможност да пътувам навсякъде из Европа, за да се занимавам с истинската си работа и да прекъсна връзките със старите си познати, докато буквално ме забравят. И очевидно е била убедителна - след толкова много години една жена, приятелка на Бил и Грейс, ме питаше за бизнеса с изкуство.

Усмихнах се.

- Да, все още гоня картини, мисис Коркоран, все още се боричкам за препитанието си.

Тя погледна кашмирения ми пуловер, после скъпите обувки и осъзнах грешката си - от уважение към паметта на Бил се бях облякъл за случая, както подобава.

- Подозирам, че е повече от боричкане - каза тя и присви очи.

Не исках да мисли, че фиктивният ми бизнес е успешен, защото хората щяха да започнат да се питат как така не са чули нищо за него, и затова предприех почти революционната стъпка да кажа истината.

- Имах късмет - отговорих. - Може би вече се знае. Грейс ми остави малко пари.

Тя ме изгледа и каза тихо:

- Бях готова да заложа всичко, което имам, че не го е направила.

- Да, понякога се държеше много надменно — отвърнах, — но вероятно все пак е имала някакви чувства.

- По задължение е било, ако питаш мен - отговори тя рязко. - Вече са мъртви, така че не смятам, че е от значение. Грейс никога не те е искала, Скот, дори и в самото начало.

Каквито и проблеми да съм имал с осиновителката си, не бях очаквал да чуя това така директно. Питах се дали мисис Коркоран не преувеличава и вероятно на лицето ми се е изписало недоверие.

- Не ме гледай така. Чух я да го казва - около седмица след като пристигна от Детройт. Пиехме кафе ей там. - Посочи към моравата край езерото. - Бил, Грейс и аз те наблюдавахме - бавачката те беше завела до водата, за да гледате лебедите, струва ми се.

Макар и да съм бил много малък, помнех случката - никога дотогава не бях виждал лебеди и си мислех, че са най-красивото нещо на света.

- Бил не откъсваше поглед от теб - продължи мисис Коркоран. - Честно, никога не бях виждала мъж толкова да си пада по хлапе. Грейс също го забеляза. Вгледа се в него, после много тихо каза: „Промених решението си, Бил. Няма място за дете тук, при нас“. Той се обърна към нея и възрази: „Грешиш. Имаме нужда точно от това. Повече деца... за да дадат на това място малко живот“. Каза го с някаква решимост, но Грейс не се отказваше, искаше да стане нейното - изглежда, агенцията им беше дала няколко дни, за да решат окончателно дали да те задържат.

Мисис Коркоран млъкна, за да види реакцията ми. Какво очакваше? Нима има човек, който да не иска да си мисли, че родителите му го обичат?

- Да, Грейс беше опитна в покупките - отбелязах. - Вземаше всичко с опция да го върне.

Възрастната жена се засмя.

- Точно заради това винаги съм те харесвала, Скот. Никога не допускаш нещо да те нарани.

Само кимнах.

- Както и да е. Спорът помежду им се вгорчи и накрая Грейс кипна. „Знаеш ли какъв ти е проблемът, Бил - каза му. - Ти си носач. Ако видиш човек с багаж, винаги тичаш да му помогнеш”. След това му каза, че си заминаваш на сутринта, и влезе в къщата под предлог, че трябва да провери какво става с обяда. Никой не я видя повече онзи ден. Бил седя мълчалив дълго време, гледаше те, после каза: „Скот ще остане в Авалон, докато завърши колеж, ако иска и след това. Ще остане, защото така казва носачът - и Грейс ще трябва да го приеме“. Не знаех какво да кажа, не бях виждала тази му страна, силната - и не знам дали някой друг я е видял. След това се обърна към мен и каза нещо много странно. Знаеш, че Бил не беше религиозен човек - никога не съм го чувала да говори за Бог, - но каза, че всяка нощ сядал до креватчето ти, докато спиш. „Мисля, че Скот ни е бил изпратен - каза ми. - Чувствам, че съм бил избран, за да се грижа за него. Не знам защо го мисля, но вярвам, че един ден ще направи нещо много важно“.

След толкова много години, в старата къща, мисис Коркоран ми се усмихна.

- Направи ли, Скот? Беше ли прав Бил? Направи ли нещо много важно?

Усмихнах се и поклатих глава.

- Не, освен ако не смяташ, че намирането на няколко загубени платна е нещо важно. Но Бил беше чудесен човек и е много мило, че е мислел така.

Чухме някой да вика мисис Коркоран някъде откъм моравата - вероятно трябваше да произнесе реч. Тя ме потупа по ръката и каза:

- Е, не си стар, все още има време, нали? Довиждане, Скот.

Но нямаше - време имам предвид. Още нямах четирийсет, но състезанието ми беше приключило. Само глупак би си мислил, че не е така. Значи: здрасти, глупако, както често си казвах някога, в онези дни.

29.

Сарацина - наскоро пристигнал в Афганистан - пътувал бързо, движел се по слабо населените долини, доколкото можел, винаги на изток. Минали били двайсет години, откакто бил в страната като млад муджахидин, но все още виждал следи от старата Съветска война: изоставени артилерийски позиции, ръждясали оръдия, колиби на козари, разрушени от бомбите.

По долините текат реки и потоци, които предлагат безопасност. Плодородните ивици от двете страни на коритата са засети само с едно - марихуана - и високите, натежали от влага стебла са добро прикритие от американското оборудване за термонаблюдение.

Накрая обаче се наложило да се отдалечи от долините и да се изкачи на опасните планини Хиндукуш. По стръмните гористи склонове следвал пътеките на дървосекачите с надеждата американските безпилотни разузнавателни апарати да видят товарните му коне и да решат, че е поредният бракониер. Над линията на дърветата обаче, където всяко вдишване е усилие поради надморската височина, вече нямал прикритие и се налагало да ускори темпото още повече.

Късно един следобед му се сторило, че вижда в далечината планинския сипей, на който свалил първия си хеликоптер, но поради изминалото време нямало как да е сигурен. Изкачил се още по-високо и преминал тесен хребет, където попаднал на гилзи и остатъци от ракети от доста по-нова реколта.

През последните двайсет години Афганистан не познава почти нищо друго освен войната - на мястото на руснаците дойдоха племенните вождове. Талибаните на молла Омар победиха вождовете. Америка търсеше Осама бен Ладен и унищожи талибаните. Вождовете се върнаха. Сега Съединените щати и коалиция от съюзници воюваха, за да не допуснат завръщането на талибаните.

Остатъците от муниции му показали, че вече трябва да е близо до провинция Кунар - наричана от американците „централа на врага“ - и наистина същата нощ чул хеликоптери „Апачи“ да реват долу над долината, както и АС-130, за който хората казвали, че изстрелва куршуми, големи колкото бутилки кока-кола.

През следващите дни го спирали много пъти - предимно патрули на НАТО и САЩ, но също така и два пъти подивели мъже, които твърдели, че са членове на Антикоалиционната милиция, но той знаел, че са талибани с различни тюрбани. Казвал им едно и също - че е дълбоко религиозен ливански лекар, който е набрал средства от джамиите и от индивидуални дарители, за да изпълни медицинска мисия на добра воля. Целта му била да оказва помощ на мюсюлманите в отдалечените райони, където, поради разрушената от войните инфраструктура, вече нямало никакви клиники и лекарите били избягали.

Казвал, че е изпратил материалите си с кораб от Бейрут до Карачи, летял дотам със самолет, купил пикап, шофирал през Пакистан до Афганистан и после, на пазара Шадъл - най-големия пазар за опиум на света - сменил пикапа срещу конете. Всичко това било самата истина и дори имал евтин цифров апарат, на който можел да покаже снимки как се грижи за болните и прави инжекции на деца в различни разрушени села.

Това - заедно с факта, че всеки път, когато претърсвали кервана му, откривали голямо количество медицински материали - успокоявало страховете и на двете страни. Единствените неща, които носел и будели въпроси, били плоча от дебело подсилено стъкло и няколко чувала негасена вар. На всеки, който се интересувал, той обяснявал, че стъклото се използва за плоскост, която се стерилизира лесно, и че върху него размесва препаратите. Негасената вар? А как иначе да унищожава превръзките и тампоните, с които лекува всичко - от гангрена до морбили?

Никой не си правел труда да бръкне по-дълбоко в дисагите, в които носел дрехите и резервните си сандали. Най-отдолу носел сгъваем „шлем“ с прозрачен лицев предпазител, кутия еднократни дихателни маски, черен костюм за биозащита, гумени ботуши, ръкавици, подплатени с кевлар, и ролки специална лепенка, с която можел да запечата всички пролуки - от шлема до ботушите. Ако някой откриел екипировката и го попитал, смятал да каже, че сред копитните животни често се среща антракс - включително при козите и камилите - и че все пак няма намерение да умира заради работата си. Като допълнително доказателство щял да покаже ампулите с антибиотик, които носел - откраднати от болницата в Ливан, в която работел - и с които стандартно се борели с това заболяване. Обаче мъжете, на които попадал, били войници - бунтовници или редовни - и търсели оръжия и експлозиви, така че никой не попитал.

Единственият път, когато лъжел направо, бил ако някой го попита накъде се е запътил. Свивал рамене, сочел багажа си и отговарял, че дори няма карта.

- Накъдето ме отведе Господ.

Обаче имал карта - била в главата му и знаел съвсем точно къде отива.

В три случая войници на НАТО, след като го претърсвали, му помагали отново да натовари багажа си на конете. Най-трудно било да се вдигнат и закрепят двата тежки акумулатора за камион на животните най-отзад. Използвал ги, за да захранва две хладилни чанти, и войниците се усмихвали на изобретателността му. Вътре имало поставки с малки стъклени шишенца, които биха помогнали на безброй деца - ваксини срещу детски паралич, дифтерия, коклюш. Сред тях, неразличими, освен по партидния номер, имало две шишенца, съдържащи нещо съвсем различно.

По онова време се предполагало, че на планетата съществуват само две разновидности на вируса на едрата шарка, съхранявани за научни цели. Единият бил в буквално недостъпния Център за контрол на заболяванията в Атланта, а другият - в руско съоръжение, наречено „Вектор“, в Сибир. Обаче имало и трета разновидност. Без никой на света да знае, освен Сарацина, вирусът бил в двете стъклени шишенца на гърба на единия от жилестите товарни коне, високо в планината Хиндукуш.

Не го бил откраднал, не го бил купил от някой разочарован руски учен, не му били предоставени от провалена държава като Северна Корея, която провежда собствени незаконни експерименти. Не. Забележителният факт е, че Сарацина го бил синтезирал сам.

В гаража си.

30.

Никога не би се справил без интернет. Когато издирването му започна да става все по-отчаяно, най-накрая открих, че няколко години след като завършил медицина, Сарацина започнал работа в Ел Мина - старинен град в северната част на Ливан.

Работел нощни смени в спешното отделение на местната болница - трудна и изтощителна работа в медицинско заведение с лошо оборудване и недостатъчен персонал. Въпреки постоянната умора използвал всеки свободен момент, за да следва целта на живота си, както смятал - джихад срещу далечния враг.

Докато други воини на Аллаха губели времето си в тайни военни лагери в Пакистан или си фантазирали, че ще получат американска виза, той четял всичко за оръжията за масово поразяване, което успявал да открие. И именно интернет осигурил на лекаря от една стара болница в никому неизвестен град широк достъп до последните изследвания, посветени на най-сериозните биологични убийци на света.

Едно от непредвидените, но смъртоносни последствия - в ЦРУ наричат това „вторичен ефект“ - е в това, че световната мрежа отвори кутия на Пандора, пълна с кошмарни възможности.

Сарацина не бил отрасъл като хлапетата от Запада, така че не знаел кой знае колко за компютрите, но все пак знаел достатъчно - с помощта на добър прокси сървър успял да издири гадостите си в Мрежата при пълна анонимност.

В продължение на месеци, подпомаган от знанията си по медицина и биология, той се съсредоточил върху най-лесно достъпните кандидати за оръжия - рицин, антракс, белодробна чума, зарин, табун и зоман - всички от които са в състояние да предизвикат масова смърт и още по-масова паника. Но те до едно имат и големи недостатъци - повечето не са заразни или биха били най-ефективни, ако се използват при въздушна бомбардировка.

Ядосан заради липсата на напредък, докато се борел с пристъпите на отчаяние, се заел с изучаването на антракса - бактерията поне се намира лесно, защото е широко разпространена в Близкия изток, включително и Ливан, но въпреки това, преди да се използва, трябва да бъде превърната в оръжие. Тогава прочел нещо, което може да промени самата природа на света, в който живеем.

Никой не обръщал особено внимание.

На онлайн страниците на „Анали на вирусологията“ - месечно издание, което не се намира много лесно - имало описание на експеримент, проведен в лаборатория в северната част на щата Ню Йорк. За първи път в историята била създадена форма на живот, изцяло от химикали, купени от магазина за няколкостотин долара. Било късен следобед и за първи път Сарацина забравил да коленичи за магриба - молитвата по залез. С нарастващо удивление разбрал, че учените са пресъздали вируса на полиомиелита от нищо.

Според статията целта на въпросните учени била да предупредят американското правителство, че терористични групи могат да създадат биологични оръжия, без да придобиват живи вируси. Добра идея - във всеки случай нашият терорист изобщо не бил помислял за това, докато не прочел материала им. Дори още по-тревожно - или може би не, в зависимост от степента на цинизма ни - е и името на организацията, която финансирала програмата с грант от триста хиляди долара. Пентагонът.

Сарацина обаче бил сигурен, че странното откритие няма нищо общо с Департамента по отбраната или учените от Ню Йорк - те били само инструменти. Всичко било дело на Аллах - някой вече бил синтезирал вируса и бил отворил вратата, за да мине той. От другата страна бил Светият Граал на биотерористичните оръжия, страховито вирулентният патоген, който се предава чрез самото дишане, най-могъщият убиец в историята на човечеството - едрата шарка.

През следващите седмици Сарацина научил, че учените използвали публично достъпния геном на полиомиелитния вирус - неговата генетична карта - и купили така наречените „нук- леотидни базови двойки“ от някоя от десетките фирми, които продават материали за биотехнологичните производства. Тези базови двойки струват „баснословните“ няколко цента бройката и - според разказ в дискусионен форум за биологични маниаци в Мрежата - били поръчани по електронна поща. Понеже онлайн системата на продаващата фирма била автоматизирана, според разказа във форума, не се налагало да се удостоверяват имена и никой не се интересувал с каква цел се прави покупката.

След като лабораторията в щата Ню Йорк придобила микроскопичните изграждащи елементи, минала цяла година, докато учените ги подредят правилно и тогава - чрез изискващ умения, но известен публично процес - ги „слепили“ в едно цяло. Сарацина - лекар с куп наръчници по микробиология подръка - скоро разбрал процеса достатъчно добре, за да заподозре, че направеното в щата Ню Йорк би могло да бъде повторено и в гараж в Ел Мина - стига да открие едно нещо.

Бил чел за него някъде и почнал да търси. След два часа онлайн го открил - генома на едрата шарка. Някога една от най-строго охраняваните тайни на света, пълната химическа и генетична карта на вируса вече е станала обект на взрива от знания по биология и световното разпространение на сложни научни доклади по интернет. Вече няма пазачи на портите и потенциално смъртоносна информация изтича непрекъснато - на Сарацина му били нужни два часа, за да открие генома, а ако е имал малко повече опит в търсенето в Мрежата, би могъл да го открие на поне десетина научноизследователски сайтове за два пъти по-кратко време. Знам, защото го направих собственоръчно.

От статията в „Анали на вирусологията“ Сарацина научил, че вирусът на полиомиелита има 7741 базови двойки, или букви, в генома си. Научил и че едрата шарка има 185 578 букви, което силно увеличавало трудността при пресъздаването ѝ, но той яздел вълната на знанието и оптимизма и не смятал някакви си 178 000 допълнителни букви да го обезкуражат.

Веднага решил, че първата му цел е да защити себе си - едрата шарка е безмилостна болест и е почти сигурно, че някъде през сложния нестабилен процес на опитите да синтезира вируса ще допусне грешка. Може би и множество грешки - и би узнал за тях, когато температурата му се повиши и малко след това се появи обривът от запълнени с течност мехурчета. Дотогава всичко ще е свършило - за едрата шарка и до днес не е открит лек.

Трябвало да намери ваксина и с тази цел си взел отпуска - месец и половина. Вместо обаче да замине за Бейрут и оттам да вземе полет за Кайро на гости при приятели - както обявил пред директора по медицинските дейности на болницата - се качил на ранния сутрешен автобус за Дамаск. Там убил Тлас, откраднал ваксината, ваксинирал се и прекосил границата назад, към Ливан.

Прекарал пет дни заключен в хотелска стая, където се борил с ужасната треска, придружаваща огромната доза ваксина. След като това преминало и на рамото му се появил типичният белег, се върнал в Ел Мина. Въпреки че външно нищо не се било променило, целият му живот навлязъл в съвсем нова фаза - той бил готов да започне.

31.

Първото, което направил, било да затвори гаража под малкия си апартамент и да го превърне в импровизирана лаборатория и склад за съхранение на биоматериали.

При изпълнението на тази задача се ползвал с едно предимство - наблизо имал добър пример за нещата, които трябвало да направи. Макар че всичко останало в болницата на Ел Мина се разпадало, тя разполагала с изолатор с две легла и прилежаща лаборатория. Тъй като антраксът се среща често в района, болницата успяла да се възползва от програма на Световната здравна организация за подпомагане на развиващите се страни в борбата с тази болест. Въпреки че болницата не разполагала с основно оборудване, нужно за спасяване на човешки живот, организацията от Женева осигурила малко състояние, за да оборудва първо- класно съоръжение.

Доколкото Сарацина знаел, изолаторът бил използван само веднъж през последните десет години и бил превърнат в нещо като временен склад. Така или иначе, бил чудесен модел за собствената му лаборатория и освен това му осигурил половината от апаратите, от които се нуждаел - инкубатори, микроскоп, пипети, шкафове за стерилизиране и куп други неща. Никой не разбрал, че са изчезнали.

През следващата седмица - с помощта на компютър и интернет връзката, която осигурил в лабораторията си - съставил списък от над шейсет биотехнологични фирми от целия свят, които могат да осигурят ДНК материал с по-малко от седемдесет букви, без да се интересуват от самоличността на купувача и да искат някаква допълнителна информация.

Много по-късно, когато научих това, не ми се вярваше. Проверих онлайн и стъписан се убедих, че е истина.

Преди обаче да поръча ДНК материал, Сарацина трябвало да открие две много важни съставни части от оборудването, генни синтезатори - машини, големи колкото приличен компютърен принтер. Отнело му час. Главозамайващият напредък на биотехнологиите означавал, че пазарът е залят с всякакво оборудване - на силно занижени цени, ако вече не е най-бързото или най- доброто.

Намерил два синтезатора в отлично състояние - единият на eBay, другият на usedlabequipment.com. Общо двата стрували под пет хиляди долара и Сарацина бил доволен, че лекарите са така добре платени - освен това той винаги бил живял скромно. Можел преспокойно да си позволи апаратите от спестяванията си, а още по-важно било, че и тези продавачи не се интересували кой е купувачът - искали единствено номер на валидна кредитна карта. Анонимен превод чрез „Уестърн Юниън“ вършел същата работа.

Започнал работа в деня, в който пристигнал вторият апарат, и същата вечер се заел да сърфира в интернет и да разширява вече огромната си библиотека по вирусология и биология, когато прегледал последното онлайн издание на списание „Сайънс“. Водещата статия била посветена на учен, който току-що бил синтезирал организъм с 300 000 букви. За краткото време, откакто Сарацина бил решил как да действа, 185 000 букви били останали в миналото. С такива темпове се развива генното инженерство.

След като прочел статията, знаел, че едрата шарка вече е в ръцете му и срещата му със съдбата е потвърдена. Молил се до късно през нощта - отговорността била голяма и искал от Аллах да се погрижи да я използва добре.

След половин година, след като комбинирал и рекомбинирал, започвал отначало и напредвал, проучвал и учел - като използвал не само знанията си, но и евтиното оборудване, което ставало все по-достъпно, - успял да изпълни задачата си.

Доколкото можел - молекула по молекула, - пресъздал едрата шарка. Според всички изследвания, които имал възможност да проведе, вирусът му бил идентичен със срещащия се в природата.

През хилядите години, откакто този вирус се е пренесъл от някоя друга форма на живот върху хората, са възникнали два основни вида едра шарка - variola minor, често наричана „памучна треска“, която рядко е фатална, и по-голямата ѝ сестра - variola major - болестта, която опустошавала човешките популации още от времето, когато хората живеели обединени в големи племена. Сарацина успял да синтезира тъкмо този вирус - със смъртност около трийсет процента. Обаче variola major има множество различни щамове, някои от които са с много по-висока смъртност от останалите.

Той бил наясно с това и се заел да подобрява и подлага вируса си на изпитания - доказал се във времето метод за многократно принудително мутиране с цел - на жаргона на биолозите - да го „изпържи“ дълбоко, за да го превърне в най-смъртоносната разновидност на най-смъртоносния патоген на света.

Удовлетворен, че е постигнал максимално възможното, Сарацина се заел да модифицира генетичната му структура. Това била най-простата, но и най-опасната част от цялото упражнение. Също така и най-необходимата...

След като срещащите се в природата разновидности на едрата шарка били премахнати от планетата, Световната здравна организация останала с огромни количества вече ненужна ваксина. След няколко години, когато всички се убедили, че вирусът няма да се появи отново, тези запаси били унищожени. Също така, макар че огромен брой хора били ваксинирани срещу едра шарка - най-вече децата в западния свят, - Сарацина бил наясно, че ваксината губи ефекта си след около пет години и в резултат на практика никой няма имунитет.

Всичко това било идеално за целите му - но имало един проблем. Съединените щати, целта на плана му, все повече се замисляли за възможността от биотерористична атака след 11 септември и решили да произведат и складират триста милиона дози от ваксината, по една за всеки гражданин на страната. Когато разбрал за това, Сарацина изпаднал в отчаяние. Останал буден цяла нощ, разучавал ваксините. Научил, че до двайсет процента от населението биха останали незащитени - ваксината не би подействала на значителен брой хора, а не се прилагала на бременни, новородени, възрастни и хора с увредена имунна система.

Въпреки това съществуването на запасите ваксина го покрусило толкова, че малко преди разсъмване онази дълга нощ се замислил да изостави плана си и да търси друго оръжие. Отново обаче несекващото развитие на научните знания - или Аллах - се притекли на помощ.

Заровил се още по-дълбоко в литературата и открил доклад от група австралийски учени. Работещите в лаборатория в Канбера, столицата на страната, специалисти опитвали да намерят начин да контролират размножителния цикъл на мишки. Работели с миша шарка - болест много близка до човешката едра шарка - и успели да присадят на вируса ген от имунната система на мишките, известен като IL-4. Резултатът бил смайващ - видоизмененият вирус преодолявал създадената от ваксината имунна защита и ликвидирал популацията на мишките.

Добавянето на един ген - само един ген - правело вируса неуязвим за имунната система.

Сарацина, с подновени надежди, тръгнал по неясната следа на експериментите. В рядко посещавани кътчета на Мрежата - в доста случаи само случайни препратки, споменати в научните форуми - открил, че неколцина учени по целия свят опитали да повторят резултатите на австралийците с променлив успех.

Радост заляла света извън какавидата на Сарацина. Той продължил да работи и скоро попаднал на публикуван неотдавна доклад на няколко холандски агрономи, които работели с кравешка шарка. Те решили да присъединят малко по-различен ген и вирусът не само преодолявал ваксината всеки път, но и процесът можел да бъде повторен сто процента успешно.

Сарацина знаел, че този ген може лесно да бъде доставен от някоя от фирмите, снабдили го с базовите двойки. Поръчал го незабавно, отворил малкия пакет два дни по-късно и вкарал науката в некартографирани води.

Знаел, че голямата доза ваксина, която взел, нямало да го предпази, ако успее да създаде вирус на едрата шарка, годен да бъде оръжие - все едно е гол в огъня. Поради тази причина откраднал цял костюм за биологична защита от болницата, за да се предпази от зараза, и подкарал към морето. Пътувал бавно по крайбрежния път, докато не намерил магазин за водолазни принадлежности. Платил в брой за дихателен апарат и бутилки сгъстен въздух, натоварил ги в багажника на колата и се върнал в какавидата си.

Всеки път, когато работел по своя преодоляващ ваксината вирус, отделял по двайсет минути, за да облече защитния костюм и да си сложи специално пригодения дихателен апарат, но самата научна работа била лесна. Отчасти поради придобития опит, отчасти защото новият ген съдържал само около триста букви, успял да го свърже с вируса за по-малко от месец.

Тъкмо този потенциален катаклизъм се съдържал в двете шишенца с допълнителната нула и имало проста причина Сарацина да ги занесе в Афганистан - целият му забележителен труд би отишъл на вятъра, ако е сгрешил и се окаже, че вирусът не действа. Давал си сметка, че едрата шарка заразява само хората - дори не и най-близките ни роднини, шимпанзетата и другите маймуни. Това означавало, че единственият начин да гарантира, че творението му е смъртоносно колкото оригинала, и да установи дали преодолява ваксината, би бил експеримент с живи хора.

Планът му бил да намери трима души, нужни му за черния експеримент именно там, високо в планината Хиндукуш.

След като оставил провинция Кунар и американските патрули далече назад, намерил сухо речно корито, което сега служело за път - поради разрушената инфраструктура в страната. Дни наред вървял по него, а преминаващите камиони и вездесъщите пикапи „Тойота“ 4 х 4 го обвивали в облаци прах, но накрая, в една огнено гореща сутрин, си дал сметка, че е близо до целта - напред, очертани като силуети на фона на небето, видял четирима мъже на коне, с автомати „Калашников“, застанали на пост.

Сарацина продължил към тях с малкия си керван, минал един завой на речното корито и в далечината напред се очертал град от кал, който не бил променен от средните векове. На противоположния бряг, в началото на проход към вътрешността на планината, имало укрепени постройки, издълбани в скалата.

Някога, през деветнайсети век, това било британска крепост, но след това било превърнато в дом, укрепление и седалище на местен владетел. Сарацина минал под останките на мост над речното корито, изкачил се на парче надупчен асфалт и тръгнал към крепостта. Малко по-нататък по остатъците от пътя минал покрай няколко струпани морени и - когато излязъл от другата им страна - се изправял лице в лице срещу двама от конниците.

Те контролирали пътя, оръжията им били небрежно насочени към гърдите му. Сарацина знаел, че с радост биха натиснали спусъка.

- Кой си ти? - попитал единият. На приклада на автомата му имало орнаменти от злато и бил по-старши от двамата.

Сарацина понечил да отговори, но размислил - дал си сметка, че името, което използва - онова от паспорта, - няма да говори нищо на тези хора. Вместо това посочил входа на крепостта.

- Предайте му нещо, моля. Кажете му, че момчето, което стреля с„Блоупайп“, се е върнало.

32.

След изминалите двайсет години господарят Абдул Мохамад Кан приличал повече на средновековна картина, отколкото на вожд на бунтовници. Кожата му напомняла обработена кожа и носел чапин - дългата традиционна афганистанска роба - от най-фин плат, златен кинжал, символ на властта му, и излъскани до блясък ботуши от телешка кожа. За жалост ефектът се развалял от златен „Ролекс“, голям колкото микровълнова фурна.

Годините не му се отразили добре - но пък и не са милостиви към никого в Афганистан, - обаче пък той можел да се похвали с нещо, с което малцина от съвременниците му биха могли, - че все още е жив. Вече наближавал седемдесетте и бил воин старейшина на своя клан, така че всички войници и посетители се отдръпвали почтително, докато куцукал през покрития с калдъръм двор. И така, всички се чудели кой е мускулестият мъж, пристигнал на портата, и защо господарят Мохамад Кан така бърза да го посрещне.

Някои твърдели, че е бивш другар, герой муджахидин, други настоявали, че е доктор, дошъл да лекува Кан от някаква лоша болест. Независимо от миналото на непознатия, била му оказана чест, каквато не била оказвана на никого от тях - Кан го прегърнал през раменете и лично го съпроводил до богато украсената зала за аудиенции.

Залата някога била кабинет на британския командващ Северозападната граница и - в резултат - с високи тавани, камина, докарана от Англия, и повдигната платформа, на която било сложено писалището на командващия. Сега всичко било покрито със старинни килими, достойни за музей, и копринени възглавнички, донесени през границата от страни като Иран и Китай. В ъгъла в позлатен мангал тлеел тамян, до камината било подредено цялото оборудване за правене на чай. Обаче въпреки всички красиви екзотични предмети в залата вниманието на посетителите най-много привличала стената срещу камината.

Кан наблюдавал изпод гъстите си вежди, когато Сарацина видял бетонните блокове, вградени там. Спрял и се вторачил в барелефа - в напрегнатите крайници и разкривените лица на двамата мъже, предали Кан, застинали завинаги – кристализирали - в момента на смъртта. Поради някаква причина смятал, че тези двамата са момчета, но сега видял, че са истински воини - високи, въоръжени – и с това представата за ужаса им ставала още по-кошмарна.

Сарацина се приближил. Времето и димът били придали на блоковете патина и отблясъци като от мед и той бил изненадан колко много приличат на статуи, изваяни от бронз. Господарят Кан застанал до него.

- Харесват ли ти скулптурите ми? Знаеш ли как се казват?

Сарацина поклатил глава - макар да бил чувал историята многократно, никога не бил чувал тази част.

- Тъпак и Глупак - казал Кан и прихнал, после се разсмял гръмогласно. - Така ги нарече един от ЦРУ, който беше тук преди години. Оттогава всички ги наричат така.

Сарацина станал сериозен.

- Често ли идват тук хора от ЦРУ?

- През няколко години - отговорил Кан и свил рамене. - Винаги опитват да купят подкрепата ми за фракцията, която поддържат в момента. - Отишъл до камината. - Никога не съм вземал парите им, обаче трябва да призная, че харесвам чувството им за хумор.

Старец, седнал с кръстосани крака в мрака - със замъглени от пердета очи - се изправел и почнал да приготвя чай за господаря си и за госта. Кан го спрял и се обърнал към Сарацина, посочил прислугата и десетината души от охраната, пръснати из залата.

- Искаш ли да излязат?

Сарацина кимнал - нямал никаква нужда от свидетели. Кан се усмихнал.

- Така си и мислех. Никой не идва в Афганистан на светска визита.

Залата се опразнила и домакинът започнал да пуска листенца в чайника.

- Помниш ли последния път, когато пихме чай?

- Войната беше свършила - отвърнал Сарацина. - С теб седяхме и пушехме цигари.

Изражението на Кан омекнало - онези били добри времена, изпълнени с другарски чувства и храброст, и той обичал да си ги спомня.

- Аз се прибирах към дома, ти се отправи на много по-дълъг път.

Сарацина не казал нищо, а взел две чаши от поставката и ги сложил до огъня, за да се сгреят.

- Последния път, когато проверих - продължил Кан тихо, - династията Сауд още беше в дворците си и на власт.

- Още колко дълго? - попитал Сарацина също толкова тихо. - Може би съвсем скоро ще научим дали ще може да оцелее без помощта на далечния враг.

Двамата се спогледали.

- Когато чух, че си станал пътуващ лекар - каза Кан, - се зачудих дали си се променил, дали не си омекнал с възрастта... - Гласът му заглъхнал. - Значи все още вършиш делата Божии?

- Винаги. Имам нужда от трима души, Абдул Мохамад Кан, трима, без които може. Ако ми помогнеш, сигурен съм, че Аллах ще узнае какво си сторил.

- Какво точно имаш предвид? Какво точно значи „без които може“?

Сарацина не отговорил - само се обърнал и погледнал Тъпак и Глупак.

- А... - кимнал Кан. - В този смисъл.

Било му нужно време, за да помисли, така че излязъл на балкона, който гледал към двора, и започнал да крещи заповеди на войниците долу. Независимо от рисковете нямал голям избор, дал си сметка за това - Сарацина бил готов да даде живота си за Кан и хората му, а това бил дълг, който никога не можеш да платиш. Върнал се и си допил чая.

- Някакво предпочитание по отношение на затворниците? - попитал.

- В идеалния случай евреи - отговорил Сарацина.

Кан се засмял на шегата.

- Разбира се - отговорил. - Ще потърся в тукашната синагога.

Сарацина също се засмял. И двамата знаели, че в Афганистан евреин не е стъпвал от десетилетия, откакто някога процъфтяващата им общност била принудена да се спасява с бягство.

- Сериозно - продължил Сарацина, - трябва да са млади и здрави... и да не са мюсюлмани.

- Или американци - добавил Кан. - Ако отвлечеш някой от тях, ще докараш много нещастия на всички.

Сарацина кимнал и казал:

- Ако изключим мюсюлманите, значи трябва да са чужденци - бездруго ще последват достатъчно неприятности, за да е нужно да си търсим белята допълнително.

Имало голям шанс идеята да успее, решил Кан - в Афганистан е пълно с потенциални жертви - европейци, работещи по програми за подпомагане, християнски мисионери, англичани, работещи по възстановяването, журналисти от цял свят.

Макар и да не казал нищо, познавал хора, които от години се занимавали с отвличания с цел получаване на откуп. Това била банда от десетина братя и братовчеди, които някога се сражавали под негово командване, а сега живеели от другата страна на границата, в Иран. И не по-малко важно, всички те били готови да умрат за Мохамад Кан, ако го поиска от тях - той бил спасил живота на майка им.

- И последно - казал Сарацина. - Не е задължително пленниците да са мъже.

Господарят Кан се зарадвал - с жените щяло да е много по-лесно. По-трудно е да ги отвлечеш, но после е лесно да ги контролираш и криеш - никой чужд войник не би се осмелил да погледне под дългите поли на бурката.

- Ще ми дадеш ли три седмици? - попитал Кан. Сарацина не можел да повярва - бил готов да чака три месеца, ако се наложи. Тъй като не се доверявал на думите, за да изрази благодарността си, протегнал ръце и прегърнал топло стария воин.

След като приключили важния разговор, господарят Кан дръпнал едно въженце и прислугата се върнала в залата - не го казал, но колкото по-малко време бил прекарал насаме със Сарацина, толкова по-лесно би било да отрече, че е знаел за всякакви бъдещи събития.

- А какво ще ми кажеш за себе си, приятелю? - казал той, когато вратата се отворила и започнали да влизат охранителите. - Благословен ли си с жена?

Мохамад Кан водел неангажиращ разговор, за пред наемниците, но от сянката, минала по лицето на госта му, разбрал, че би било по-добре да не задава този въпрос.

- Бях благословен - отговорил Сарацина тихо. - Веднага щом се дипломирах отидох в Газа, в бежанския лагер Джабалия. Знаех, че хората там се нуждаят най-много от лекар.

Неколцина от гардовете се спогледали - Газа не е нещо, което приемаш несериозно, това е може би единственото място на света, в сравнение с което Афганистан изглежда безопасен.

- Слушах лекциите на една жена, докато учех медицина в Бейрут, тя ме запозна с идеята за далечния враг - добавил Сарацина. - След като пристигнах, я открих отново. След две години се оженихме и тогава... - Стисна юмрук и сви рамене: жест, който изразява повече скръб от всякакви думи.

- Как умря? - попитал господарят Кан. Всички погледи в залата били насочени към посетителя.

- От израелска ракета. Возеше се в кола.

Последвала дълга тишина - никой от слушателите не можел да добави нищо: всичко, свързано с израелците, било казано отдавна.

- Била е мишена? - попитал Кан накрая.

- Казват, че не - случайна жертва. Обаче знаеш как лъжат цио- нистите.

Кан наклонил глава и заговорил почтително.

- Мир на праха ѝ. Как се казваше? Ще се моля за нея.

- Амина. Така я познаваха повечето хора. Амина Ебади - отговорил Сарацина. - Моята жена, майката на единственото ми дете.

33.

Същата вечер Сарацина установил импровизирана лечебница на верандата на къщата за гости и докато бил там два дни по-късно и се грижел за счупеното краче на някакво дете, видял Мохамад Кан и охраната му да излизат от крепостта на коне.

В крепостта и града се говорело, че господарят решил да посети далечните гробове на петимата си по-млади братя, загинали при различни конфликти, но всъщност яздел към иранската граница.

Три седмици след това се върнал, изтощен и с оплакване от остра болка в лявата ръка, което било само претекст да вдигне доктора от леглото. Седнали само двамата в къщата за гости, пили пак чай, Сарацина изслушал внимателно господаря Кан, който му казал да е готов за тръгване веднага след сутрешната молитва.

Извадили американска военна карта и проследили маршрута, а Кан обяснил на Сарацина, че го чакат шестстотин километра път, като избягва селата и се придържа към старите пътища за снабдяване на муджахидините, и че ще се движи сам през едни от най-тежките и отдалечени терени на земята. На близо три хиляди метра височина, на половината разстояние до върха на планина без име - само с номер - ще намери стар съветски наблюдателен пост, изоставен в развалини преди години. Там трябвало да се срещне с група мъже и - сред усамотението на високите върхове, далече от всякаква цивилизация - молитвите му щели да се сбъднат.

- Пленниците заловени ли са вече? - попитал Сарацина с разтуптяно сърце.

- Довечера. Проследени са и са избрани - двама мъже и една жена. Жената е бременна.

34.

Сарацина не видял осемте сродници, които докарали стоката. Било нощ и пристигнали в наблюдателния пост в пълна тишина - копитата на конете им били увити с парцали, за да заглушават звука.

И не само Сарацина не видял странния керван - през седмицата, предхождаща пристигането му, никой друг не успял да го зърне. В продължение на седем дни сродниците устройвали лагер малко преди разсъмване, почивали през деня, а нощем пътували, колкото конете можели да издържат.

Знам това, защото много по-късно - след като събитията от онова мрачно лято приключиха - екип от Специалните сили и ЦРУ тайно прекоси границата с Иран, атакува укрепеното село на онези мъже и ги разпита чрез „екстремни мерки“, както го наричат. Сигурен съм, че никой от осемте не се е възстановил напълно след това.

Разбира се, дори сродниците не прекарали на планина 792 достатъчно време, за да видят точно какво прави Сарацина, но след като прегледах всички засекретени улики и - както споменах по-рано - защото знам повече за него, отколкото всеки друг на земята, аз може би съм този, който е в състояние най-добре да предаде какво се е случило там горе, във високата планина - район, който въпреки непрекъснатите молитви на Сарацина вероятно е дал съвършено ново значение на фразата „изоставен от Бога“.

Макар че сродниците заглушили копитата на конете си добре, Сарацина знаел, че са там. Бил пристигнал четири дни преди това и си устроил лагер в старото спално помещение на наблюдателния пост, вдълбано дълбоко в скалата, и тъкмо в онази пещера се сепнал и се събудил - изострените му в битките сетива или неспокойното помръдване на конете му подсказали, че вече не е сам в планината.

Лежал неподвижно и решил, че щом са избрали малките часове на безлунна нощ, вероятно не искат никой да ги види, дори самият той, така че не излязъл да ги посрещне.

След трийсет минути му се сторило, че чува пляскане на юзди, все едно някой подкарва кон в тръс надолу по склона, но не можел да е сигурен. Дал им още двайсет минути и изпълзял на скалата.

Сродниците - вече били стигнали средата на склона и спрели, за да напоят конете - погледнали назад и зърнали малка светлинка от ветроупорен газен фенер. Това било всичко, което видели от мъжа, който много скоро щеше стане най-издирваният човек на земята.

Похитителите били оставили тримата пленници оковани за халките, някога поддържали въжетата на руската комуникационна мачта, и Сарацина ги видял за първи път там - със завързани китки и глезени, запушени уста, жената наполовина завита с черната роба, с която я прикривали по време на пътуването.

Убедил се, че не могат да се измъкнат, и вдигнал робата на жената, за да я огледа по-внимателно. Отдолу видял, че памучната ѝ риза е смачкана и разкъсана и че ципът на джинсите ѝ е разпран. Нямало защо да се чуди какво ѝ се е случило по време на пътуването - престъпниците, които я отвлекли, били набожни мюсюлмани, но също така и мъже.

Разкъсаната ѝ риза едва прикривала корема и Сарацина, като лекар, преценил, че е бременна в четвъртия месец. Друг мъж - по-малко религиозен и повече човечен - би могъл да се трогне. Не и Сарацина - за него пленниците не били хора, били дар от Бога.

Огледал се и на стоманена стойка, която някога служела за опора на съветски далекомер, видял чанта, в която били не само ключовете за оковите, но също така паспортите и портфейлите им.

Докато завързаните пленници гледали, той отворил документите и научил, че жената е италианка - на 28 години, неомъжена, работела за организацията WorldVision. Предположил, че е била уловена, докато е обикаляла района, вероятно предадена от хората, на които е опитвала да помогне.

Отворил паспорта ѝ на страницата със снимката и я разгледал - макар никой да не би се досетил при сегашното ѝ състояние, била хубава - дълга черна коса, искрена усмивка, дълбоки зелени очи. Тези очи сега търсели лицето му, опитвали да комуникират, умолявали, но той не им обърнал внимание и насочил вниманието си към мъжете.

По-младият бил японец, на двайсет и пет. Имал копринена коса и татуирана бодлива тел около мускулестата си мишница - Сарацина познавал достатъчно попкултурата от Ливан, за да си даде сметка, че този младеж би минавал за „хип“ или „куул“. Изпитал неприязън към него моментално. Според документите му бил звукозаписен техник на свободна практика. В светлината на опасностите в Афганистан и ненаситния глад на 24-часовите новинарски канали вероятно е печелел баснословни суми, което би обяснило и наличието на четири хиляди долара и две малки пакетчета кокаин в портфейла му.

Другият окован - най-възрастният и най-спокойният от тримата - бил холандски инженер. Паспортът му показвал възраст четирийсет и шест, а на снимка от портфейла се виждало, че е баща на три отраснали деца. От визите се виждало, че кариерата му е минала по трудни места - Нигерия, Ирак, Босна, Кувейт - и че винаги е оцелявал. „Не и този път“, вероятно си е помислил Сарацина.

Огледал ги още веднъж. Макар лицето му да не го показвало, изпитвал радост - пленниците били физически силни, а с очите си на лекар виждал, че са в добро здраве. Ако неговият саморъчно направен вирус убиел тях, значи би убил всеки друг.

Имало и още една добра новина - предвид положението им те били сравнително спокойни. Най-вероятно сродниците ги били уверили, че са само стока в отдавна изпробвана финансова транзакция. Освен опиумния мак и конопа отвличанията срещу откуп са се превърнали в третата растяща индустрия в Афганистан. Похитителите обяснили на жертвите си, че ако се държат прилично и работодателите им знаят как да играят играта, няма да им се случи нищо лошо. Че след няколко седмици не кой знае колко труден живот ще се върнат в климатизираните си офиси, работодателите им ще са олекнали с по няколко хиляди долара, а няколко села, в които няма течаща вода или препитание, ще има с какво да живеят още десетина години.

Сарацина свалил превръзките от лицата им и им подхвърлил три бутилки вода. Щом приключили с пиенето, те опитали да разговарят с него. Понеже и тримата знаели английски, опитали първо английски. Сарацина свил рамене и се престорил, че не разбира какво му казват. След този неуспех жената опитала няколко думи на урду, националния език на Пакистан, които научила, докато работела там. После дари - най-масовия от езиците в Афганистан; но тримата произнасяли думите толкова неправилно и речникът им бил толкова беден, че не биха разбирали нищо, ако им отговори.

Вместо това Сарацина им заговорил бързо на арабски и сега те го изгледали объркано. След като пропаднала надеждата да се установи комуникация, Сарацина се обърнал и влязъл в спалното помещение. Когато извел конете, тримата пленници разговаряли тихо на английски и разговорът им потвърдил предположението му - били сигурни, че са отвлечени за откуп. Японският хипстър дори предложил да опитат да влачат веригите си, за да могат самолетите AWAC или каквото друго използват, да ги открият по-лесно.

Холандският инженер също наблюдавал Сарацина, но не бил убеден, че той е нископоставен придружител. Нещо в пестеливостта на движенията му, стаената енергия, му подсказвали да не се шегува с него. Бил виждал подобни качества у бойците в Косово - най-коравите мъже, които бил срещал.

- Мисля, че трябва да изчакаме да минат преговорите - посъветвал той. - В Холандия имаме една поговорка... Ако лайната са ти стигнали до шията, не прави вълнички.

Преди да продължат разговора, Сарацина им изкрещял. Макар и да не разбирали думите, съвсем ясно схванали жеста, наподобяващ затваряне на цип през устата - искал тишина и когато извадил молитвената си постелка от седлото, разбрали защо. Вече се съмвало и било време за първата молитва за деня.

Веднага щом свършил, Сарацина взел калашника си, свалил предпазителя, превключил на единична стрелба и скъсал оковите на краката им. Един по един, все още с оковани ръце, ги качил на коне, като здраво блъснал японеца по ранената ръка - ранена при залавянето - и проявил особена жестокост към него. Никой нямало да влачи веригите си при този „излет“.

Първият ден от пътуването минал най-леко, но привечер тримата пленници били изтощени и разранени от седлата. Сарацина им наредил да слязат от конете, оковал ги с вериги за железен кол, който забил дълбоко в земята, и се заел да запали огън, докато тримата се редували зад скалите по малка и голяма нужда.

С гръб към тях приготвил чайник черен чай, достатъчно силен и сладък, за да прикрие вкуса на силното приспивателно, което добавил, и го разлял в три чаши. През целия ден отказвал да им даде манерките с вода въпреки жестикулиранията им, така че вечерта изпили жадно чая. Сарацина хвърлил одеяла на земята до огъня и след час тримата пленници били заспали дълбок и странен сън.

Сарацина приближил жената - легнала по очи, с разтворени крака, едно коляно извито настрани - и клекнал до нея. Мъжете били в несвяст и нямало опасност някой да му попречи. Протегнал ръце и свалил джинсите със скъсания цип надолу, докато не се показали бели бикини.

Вгледал се за момент, после ръката му докоснала оголената плът, плъзнала се бавно надолу, към меката вътрешна страна на бедрото. Едва в последния момент си спомнил, че служи на Бог и че е лекар, и се сдържал. Извърнал лице, задъхан, погледнал звездната нощ. Промърморил молитва за опрощение, съвзел се за няколко минути, после отворил малък вързоп с медицински материали, който бил взел от дисагите на единия товарен кон. Вътре бил сложил туба обезболяващ гел, двузъба игла и двете последни ампули ваксина против едра шарка, които откраднал от института в Сирия.

По време на дългото яздене през деня бил решил, че е най-добре да тества дали вирусът му може да преодолее ваксината върху жената и че следователно трябва да я имунизира възможно най-бързо. Бързо се отказал от идеята да я ваксинира в рамото - не искал тя да види раничката и да започне да се пита какво е това - и стигнал до извода, че най-добро е мястото, където се срещат двата ѝ бута. Не би могла да я види и щяла да помисли, че се е разранила от язденето.

След кратката среща с изкушението ваксинирането минало без бавене и на следващата сутрин жената имала повишена температура, остър главобол и болезнена рана отзад. Сарацина слушал, докато мъжете говорели, че нещо може да я е ухапало през нощта, и после гледал как му обясняват с жестове, че жената ще има проблем с язденето. Сарацина им отвърнал с жестове, че е рана от седлото, дал им пълни манерки с вода и сложил одеяло на седлото на жената, за да я облекчи. Дори ѝ помогнал да се качи на коня.

Още шест дни пътували и през деня, и през нощта, спирали само когато били прекалено изтощени, за да продължат. Сарацина яздел зад тях и използвал въже с възли, за да подкарва конете и да не позволява на ездачите им да заспят.

Двайсет и четири часа след ваксинирането температурата на жената спаднала и макар и да нямало как да разбере със сигурност - освен ако не свали джинсите ѝ и не погледне раничката - Сарацина бил убеден, че ваксината е „хванала“.

Изкачвали се все по-високо и той избирал дълъг криволичещ маршрут, за да избегнат всяко човешко присъствие. Пътували към най-пустите райони на Хиндукуш. Въпреки убийствената умора затворниците не били изненадани от темпото, наложено от Сарацина - всички в Афганистан, и похитители, и жертви, били наясно с основното правило на бизнеса - след залавянето стоката трябва да се движи непрекъснато.

Така или иначе, разбирането на причините по никакъв начин не правело пътуването по-леко и когато Сарацина стигнал до крайната си цел, пленниците му били толкова изтощени, че едва разбирали какво се случва. Надигнали олюляващи се глави - било малко след полунощ - и видели изоставено село, толкова отдалечено и скрито, че дори планинските овчари не успявали да го открият лесно.

Но не и Сарацина - той знаел къде се намира то не по-зле от всяко друго място на земята.

35.

Оставил пленниците оковани, спънал конете, подготвил оръжието си и се върнал към опияняващите дни от своята младост.

В лабораторията си в Ливан бил стигнал до извода, че има само едно място, достатъчно отдалечено, за да проведе опитите си върху хора - разрушеното село, в което бил лагерувал цяла година по време на Съветската война.

Сега, когато тръгнал по изровените улици - всяка сграда му била позната и всяко опушено огнище навявало спомени - изпял арабския поздрав, „Аллаху акбар!“

Нямало как да е сигурен дали талибани, бежанци от войната или някой от безбройните кервани, пренасящи дрога, не се е настанил в селото, а нямал намерение да води пленниците си там, преди да се убеди, че е сам.

„Аллаху акбар“. Аллах е велик. И единственият отговор, който получил, бил от вятъра, постоянния хапещ вятър, който помнел толкова добре - този, който идвал чак от Китай. Вече сигурен, че е сам, минал покрай старата джамия и влязъл в кухнята, в която за първи път пушил цигара с Абдул Мохамад Кан.

Призраците затанцували наоколо - имал чувството, че вижда брадатите лица на другите муджахидини, които, седнали в полукръг, отправяли последните си искания към великия командир. Всички тогава били толкова млади, толкова жизнени. За Сарацина това било времето преди да се ожени, преди да се роди детето му, и за момент той си спомнил какво е да те чака толкова дълъг път напред и да нямаш почти никакъв извървян зад себе си.

Съвзел се от спомените, запалил огън в огнището, може би за първи път, след като си отишли муджахидините, и направил импровизирана конюшня в помещението, където някога складирали зърното. Едва тогава довел пленниците, завързал ги, напълнил манерките им с вода и им дал по два твърди сухара, с които преживявали, откакто били в плен, и които вече мразели.

Изяли ги механично - били твърде уморени, за да ги е грижа, и дори не си направили труда да постелят вързопите си за спане, а просто се свили на купчината старо сено в ъгъла. За двамата мъже това щял да бъде последният сън без треска.

Сутринта тримата се събудили от удари на чук. Сарацина бил станал преди часове и поправял един от складовете, кацнал на ръба на скалата недалеч от джамията. През пролуките в стената тримата затворници видели, че е поправил срутила се част и сега влачи някаква дървена врата с единия кон, за да замени с нея старата, паянтова, която се била откачила от пантите. Било ясно, че там ще е килията им.

Само веднъж Сарацина влязъл в кухнята и това било, за да вземе парче стъкло от сандъците, в които имало лекарства - поне така мислели пленниците. Видели го да се връща на строителния си обект, да слага стъклото в прозорец на стената и да го запечатва със смес от кал и мазилка. Прозорец? Странно, помислили си. Но това не било прозорец - било отвор за наблюдение.

Малко след обяд - безмълвно - ги преместил в това, което щяло да стане тяхна каменна гробница. Влезли вътре, огледали се и видели, че е хвърлил попоните на конете в един ъгъл, за да спят на тях, изкопал е дупка за тоалетна зад груба завеса, оставил е четири големи бъчонки с вода и сериозен запас дърва за печката. Опитали още веднъж да говорят с него, настоявали да им каже колко време ще ги държи тук, но той само проверил веригите, с които ги бил оковал за халки в стената, и излязъл.

Малко след това чули тропот на конски копита по калдъръмената улица и го видели да се отдалечава с конете. Къде можел да отива? Най-близкото човешко селище било най-малко на няколко дни път, дори и с бърз кон, а и изглеждало малко вероятно да ги остави без охрана дълго време.

Въпреки всичко се заели да освободят халките от скалата, в която били бетонирани. Било убийствено бавна и неблагодарна работа - разполагали само с парчета дърво от купчината дърва за горене. След четири часа - нямали почти никакъв напредък - чули конете да се връщат.

И - пак през прозореца - видели, че Сарацина веднага изчезнал в лабиринта от порутени улици и къщи, чули го да копае и да чука, после да се връща периодично до конете и да разтоварва някакви сиви метални кутии и дървени бурета. Нямали представа откъде ги е взел.

Същата нощ, за първи път, откакто ги бил затворил, вратата на килията се отворила. Сарацина влязъл безмълвно и оставил три чинии с нещо, което приличало на вегетарианско къри, заедно с няколко плоски хлебчета, които афганистанците наричат „наан“. Това била първата топла храна, която виждали от близо две седмици, и те лакомо се нахвърлили върху нея. Холандският инженер отбелязал - ясно и просто, като порцията храна, - че това е най-хубавото ястие, което бил вкусвал.

След час изпаднали в странен сън без сънища. Нищо чудно - и в наана, и в кърито бил добавен барбитуратът пентобарбитал - толкова силно приспивателно, че повечето групи, защитаващи евтаназията, го препоръчват.

Малко преди два през нощта Сарацина влязъл в килията с малък хирургически комплект и ветроупорен газен фенер. Изглеждал кошмарно - облечен в черния защитен костюм, ръкавиците с кевлар, шлема с прозрачен визьор на лицето. На гърба му бил аквалангът, който подавал въздух през клапан към добре херметизирания защитен костюм.

Действал бързо и се стремял да пести кислорода. Първо клекнал до жената, свалил джинсите ѝ, дръпнал настрана вмирисаното ѝ бельо и огледал белега от ваксинацията. Със задоволство установил, че ваксината е подействала идеално. Жената била защитена толкова, колкото би могла да я защити съвременната наука.

Оправил дрехите ѝ и отишъл при японеца. Вдигнал нагоре ръкава на тениската му и погледнал татуираната бодлива тел. Сарацина мразел татуировките, така че избрал нея.

Взел спринцовка и проверил буталото през прозрачната пластмаса на лицето си. Доволен, посегнал към чантата и извадил едното от двете стъклени шишенца с добавена нула към партидния номер. Било запушено със специална гумена капачка и Сарацина го вдигнал с ръкавицата, промушил иглата през гумата и напълнил спринцовката с нещо, което би могло да се окаже най-смъртоносния патоген на света. Времето щяло да покаже.

На слабата светлина на газовия фенер - колко напомня сцена от вътрешните кръгове на ада! - мъжът с черен защитен костюм се навел над пленника и с последна молитва към Аллах бавно изпразнил спринцовката в татуираната бодлива тел.

Сарацина бил добър лекар, с дълъг опит в поставянето на инжекции, и младият японец почти не помръднал в дрогирания си сън, когато иглата се забила в плътта му. Постепенно Сарацина изпразнил спринцовката, като наблюдавал нивото на бистрата течност. След десет секунди всичко било готово и японецът се обърнал на другата страна в съня си.

Сарацина веднага мушнал спринцовката в специален червен контейнер за опасни биологични отпадъци, който предварително бил напълнил със силен индустриален дезинфектант - лизол.

След това насочил вниманието си към холандския инженер и повторил процедурата в бедрото му, като спрял само за един момент, когато си помислил, че иглата го е събудила. Оказало се, че не е така, и той изпразнил спринцовката докрай, с надеждата да раздели мъжа от жена му и децата му завинаги - все едно е насочил калашник към слепоочието му.

След като приключил със залагането на експеримента, взел нещата си, контейнера за биологични отпадъци и газения фенер.

В пълна тишина - струвало му се, че дори дихателният апарат е притихнал - излязъл с гореща молитва вирусът да е качествен и допълнителният ген да го е направил неподатлив за имунитета, създаван от съществуващата ваксина, тоест годен за оръжие.

36.

Не мисля, че може да има добър начин да умреш, но знам един от най-лошите - далече от дом и семейство, окован като куче в изоставено село, когато тялото ти рухва под ударите на едрата шарка и единственото, което виждаш, е брадато лице, което те наблюдава през плътно затворен прозорец и слуша виковете ти за помощ.

На следващата сутрин всички пленници се събудили с тежък главобол в основата на черепа. Питали се дали не е някаква реакция към храната, но и през ум не им минало, че може да са били дрогирани. Защо му е на този човек да прави това? Нали не можели да избягат - били оковани за стоманени халки, бетонирани в каменна килия.

Когато двамата мъже най-накрая събрали сили да станат и да се измият на малкия умивалник, и двамата открили малки следи от ухапване - зачервено петно на татуираната мишница на единия и на бедрото на другия. Първо си помислили, че е от скорпиони или паяци, и почнали да претърсват килията сантиметър по сантиметър с газения фенер. Напразно.

С напредването на деня и през следващите дванайсет дни изпотяването нощем ставало все по-обилно. На жената се паднало да се грижи за тях в задушната килия - сменяла одеялата им, носела им храна, бършела горящите им тела, перяла изпоцапаните им дрехи. Същевременно била заобиколена от потта, дъха, слюнката им - без да го знае, се носела сред океан от милиарди заразни молекули в напълно превзета от вируса среда.

Веднъж, с отчаяното желание да вкара свеж въздух в килията, се качила на едно от буретата с вода и погледнала през прозореца, защото искала да привлече вниманието на Сарацина. Това, което видяла, я изплашило повече от всичко останало по време на дългото им изпитание. Не можела да определи защо. Той стоял на трийсетина метра от нея и говорел по сателитен телефон. Дотогава смятала, че е прост изпълнител в размяната, но сега решила, че този човек едва ли е маймунката, че по-скоро е латернаджията. Държал телефона така, че успяла да види лицето му, и по движението на устните и няколкото думи, които успяла да разгадае, разбрала, че говори на английски. Прекъснал линията, обърнал се и я видял зад стъклото. На лицето му се изписало разочарование, последвано от бесен гняв, и тя си дала сметка, че е видяла нещо, което не е трябвало да вижда.

Но това не ѝ помогнало.

Същия следобед всички симптоми на мъжете, които се развивали постепенно, изведнъж се разразили - треската се засилила неимоверно, мехурите, които се образували по крайниците, се разпространили навсякъде и се изпълнили с гной, нощем ги спохождали сънища с халюцинации, вените и капилярите им започнали да се пукат и кожата потъмняла от кръвоизливите, плътта им се отделяла от скелета и изпускала странни миризми, а болката била толкова кошмарна, че двамата стенели почти непрекъснато в продължение на два дни. И толкова.

През няколко часа физиономията на Сарацина се появявала зад стъклото - той проверявал развитието на творението си. Това, което видял, за негова радост, било причинено от много опасен вирус, който - макар и да не бил сигурен - много наподобявал вид variola major, наречена хеморагична едра шарка. Известна сред изследователите като „парен чук“, тя причинява катастрофално кървене на най-големия човешки орган - кожата - и е сто процента фатална. Сто процента.

Когато мъжете умрели, жената също започнала да страда от висока температура и ужасяващо нощно изпотяване - разбрала, че самата тя също е във водовъртежа над канала. Късно една нощ Сарацина видял със задоволство, че се добрала до умивалника със залитане, за да охлади пламналото си лице, и открила първите пришки по ръцете си. В този момент Сарацина разбрал, че не само е синтезирал много заразен вирус, но и че добавеният допълнителен ген го прави неуязвим за съществуващата ваксина. Безспорно, в ръцете си държал оръжие за терор, което щяло да извади от употреба всички други оръжия за терор.

Тъй като била видяла бъдещето - за себе си и за нероденото си дете, което вече обичала, - италианката понесла всичко дори по-тежко от мъжете. Сарацина наблюдавал спектакъла със запушени уши и рецитирал Корана, за да заглуши виковете ѝ.

Когато накрая силите ѝ свършили, не помръднал. Искал да се наслади на момента - трите трупа доказвали, че държи в ръцете си възможност, която изпълва с ужас експертите по тероризма, дотолкова, че са му дали специално име. Наричат го „мека ликвидация“ на Америка.

37.

Това е простата истина - без ефективна ваксина никоя държава на света не би могла да оцелее след организирана атака с едра шарка дори и ако е с население от 310 милиона души, което е отговорно за петдесет процента от богатството на земята, която има достатъчно ядрени оръжия, за да унищожи планетата и е създала повече лауреати на нобелова награда по медицина и в областта на точните науки от всяка друга страна. Пред лицето на variola major тя ще е също толкова безпомощна, колкото тримата нещастници, проснати в собствените си течности, погребани в каменната гробница.

Обаче само един човек, един вирус - дали наистина би могло да се осъществи? Сарацина знаел, че може, и, изненадващо, знаеше и Вашингтон.

Наричат го Черна зима.

Това е името на симулираната биотерористична атака, проведена през пролетта на 2001 година във военновъздушна база „Андрюс“. Години по-късно, когато работел в Ливан, Сарацина прочел доклада за изводите от учението в интернет - дори и през ум да не му е минавало преди това да превръща едрата шарка в оръжие, секретният преди време доклад определено би го насочил в тази прсока.

Черна зима предполага атака с едра шарка срещу Съединените щати, при която един заразен индивид влиза в търговски мол в Оклахома Сити. След това симулацията анализира възможните пътища за разпространение и евентуалния брой на жертвите. Тринайсет дни след като заразеният влиза в мола, вирусът се е разпространил в двайсет и седем щата, заразил е стотици хиляди хора, убил е една трета от тях, блокирал е здравната система, довел е икономиката до състояние на свободно падане и е предизвикал повече или по-малко пълен срив на обществения ред. Разбира се, вирусът не подбира кого да зарази, така че полицаи, пожарникари и здравни работници падат жертва също колкото и обикновеното население - може би и по-бързо, - така че започват неконтролируеми плячкосвания и пожари. Болниците са принудени да заключат и барикадират вратите си. И симулацията е прекратена в начален етап - никой не искал да научава повече.

Всички, които са чели доклада и са участвали в изготвянето му, вероятно са си мислели едно и също - само един човек в мол в Оклахома Сити, преносител на не особено вирулентен щам на вируса. Ами ако е нюйоркското метро, парадът за Деня на благодарността или препълнен стадион?

И макар че правителството в крайна сметка инициира производството и складирането на запаси от ваксината, не беше осигурено никакво финансиране за откриване на лечение за болестта - единственият сигурен начин едрата шарка наистина да остане в историята и да излезе от списъците на потенциалните оръжия. Както мнозина отбелязват - генералите винаги се сражават в последната война, не в следващата.

Ами ако има двайсет, сто, хиляда заразени? Макар че докладът за Черна зима не го посочва конкретно, всички анализатори на ЦРУ, специалисти по биологична защита, епидемиолози и техните безкрайни компютърни симулации като че ли приемат, че заразеният от Оклахома Сити е самоубиец - някой, който умишлено се е заразил с вируса и след това е тръгнал да обикаля.

За Сарацина обаче използването на заразени самоубийци - наричани вектори от патолозите - било безсмислица. Макар и да е възможно в бежанските лагери в Газа да намериш млади мъченици, готови да влязат в кафене, препасани с бомби, смъртта във величествен взрив е нещо съвсем различно от бавната агония на едрата шарка. Когато работил с жена си в лагерите, Сарацина разбрал, че никой кандидат-воин няма да открие нищо героично в пълните с гной пустули - дори и да успееш да го прекараш през граничните власти на Щатите след 11 септември.

Не, той бил измислил нещо много по-ефективно от сценария, който си представяли американските експерти. Според собствената му преценка планът му щял да осигури най-малко десет хиляди вектора, пръснати надлъж и нашир из страната на далечния враг.

Наистина „меко“ ликвидиране на Америка.

38.

Сарацина извадил памуците от ушите си и тръгнал по улицата. В края на селото спрял пред малка купчинка камъни, която бил направил там, после започнал да брои крачките си напред. След девет крачки отстъпил вляво, за да избегне заложена пехотна мина.

Цялото село било минирано - задача, с която се заел веднага щом затворил пленниците в гробницата. Тръгнал с товарните коне по плетеница от стръмни пътеки, които водели още по-високо в планината. След няколко погрешни завоя, защото паметта му изневерявала, открил - сред купчина брулени от вятъра морени - входа на комплекс от пещери.

Планините са осеяни с такива пещери - някои естествени, други - прокопани с динамит - и всички са били използвани от муджахидините по време на продължителната им война срещу Съветския съюз. Тази - склад за муниции - била направена от Сарацина и другарите му, а после изоставена, в края на войната.

Той запалил фенер и влязъл в най-дълбоката галерия. Лъчът се плъзнал по стените и осветил сандъци с пехотни мини, гранати, мини за минохвъргачки и други муниции, останали недокоснати в продължение на двайсет години. Почти всички били доставени от ЦРУ и следователно били с добро качество - за разлика от съветските и пакистанските боклуци, - а разреденият планински въздух ги бил съхранил по-добре от всеки подземен бункер.

Сарацина открил каквото търсел, прехвърлил го в сиви сандъци за муниции и се върнал в селото. Целия следобед и късно през нощта залагал импровизирани взривни устройства и капани по улиците и из разрушените сгради. Причината била проста - за разлика от отношението му към руснаците, изпитвал респект към американските войници и много от съюзниците им.

Още откакто замислял опита си с живи хора, бил наясно, че войници на ООН ще започнат да търсят пленниците - с още повече решимост, след като не се е получило искане за откуп, - и макар да бил убеден, че няма да се доберат до далечното изоставено село, предпочитал да не поема никакви рискове.

Сега, когато мисията му била към своя край, трябвало внимателно да следва собствените си тайни знаци, за да не прекъсне невидима жица и да не отвори врата, която не трябва. Една грешка и щял да се присъедини към италианката и двамата ѝ приятели.

Върнал се в кухнята, нахранил конете, приготвил си вечеря и спал по-добре, отколкото от месеци. Събудил се призори и след ритуалното измиване и молитвата излязъл. Вече бил изкопал голяма яма зад къщата на селския старейшина и сега изсипал в нея чувалите негасена вар, които донесъл специално за целта. Варта щяла да разяде телата и всякакъв друг материал до степен никой специалист по криминология да не е в състояние да разбере какво се е случило на това самотно злокобно място.

Облечен в защитния костюм, с един от последните резервоари с кислород на гърба, Сарацина пробил с ръчна бормашина малка дупка в дебелата дървена врата. Мушнал през нея пластмасов маркуч, свързан с контейнер лизол и крачна помпа, и впръскал голямо количество дезинфектант върху телата и във вътрешността на килията. Когато преценил, че е впръскал достатъчно, сменил дезинфектанта със стара армейска туба бензин. Впръскал горивото вътре, накиснал труповете, сламата, дървените греди, камъните. Извадил маркуча, мушнал в дупката натопен в бензин парцал, запалил го с клечка кибрит и се отдръпнал на безопасно разстояние.

Колебаел се дали да опожари килията, за да подпомогне стерилизирането ѝ, защото се опасявал, че димът може да привлече внимание, но денят бил ясен и слънчев, а дървенията вътре била толкова стара, че би горяла бързо и чисто. За това се оказал прав, но го изненадала силата на огъня - сякаш самата природа се гневяла заради направеното в килията.

След като пламъците изгаснали, той изгасил въглените с още лизол и без да сваля предпазния костюм, с помощта на конете, въжета и няколко куки за месо довлякъл труповете до ямата.

Последвало ги всичко, което тримата били докосвали или използвали при престоя си - чинии, прибори, спринцовки, обгорените останки на одеялата. След това залял предпазния костюм с лизол, съблякъл се гол, намазал и тялото си, облякъл се и хвърлил костюма в негасената вар.

Било здрач и вече почти бил запълнил гроба. Върнал се в кухнята, за да вземе последните два чувала негасена вар, които да изсипе отгоре, за да отблъскват дивите животни.

Конете го чакали - готови за оседлаване. Самотата и тишината на планината били потискащи. Дори шумът на вятъра спаднал до шепот.

Не чул нищо и нямало как да получи предупреждение за проблема, който приближавал с триста километра в час - ако не били конете.

39.

Началото поставили Съветите, войските на ООН и САЩ последвали примера - всички щурмови хеликоптери в Афганистан били със заглушени ротори и двигатели. Това означава, че не ги чуваш, докато не се появят над главата ти.

Поне хората не ги чуват. Муджахидините обаче видели, че конете са нещо друго, и отдавна се научили да разчитат поведението на животните си, защото животът им зависел от това.

Сарацина вдигнал двата чувала негасена вар на раменете си, чул два от конете да пръхтят и се обърнал да погледне. Минали били години, откакто бил видял за последен път коне да се държат така, но имал чувството, че е било вчера. Приближавали хеликоптери!

Той пуснал чувалите, грабнал автомата и раницата си, в която бил паспортът, парите и медицинските принадлежности, развързал конете и ги плеснал по задниците, за да побегнат в тъмнината. Знаел, че ще стигнат до долините долу, а селяните, които намерят осемте чудесни животни - които стрували колкото един хубав пикап - не биха изложили късмета си на риск, като съобщят на когото и да било.

След още две минути кацнали три хеликоптера на ООН с двайсет австралийски войници - предупредени от сателит, който оглеждал отдалечените райони с инфрачервени камери, за да открие похитените. Каква ирония - вирусът, а не огънят запалил сигналната лампа. Поради високата температура, която се развива при едра шарка, анализаторите, които разчитали сателитните изображения, погледнали термоизображението и дори през ум не им минало, че високата температура може да е от телата само на трима души. По-скоро осем, а толкова била и групата, която търсели. На никого не минало през ума - нито на анализаторите, на агентите на ЦРУ от станция „Алек“, които водели операцията по издирването, нито на някого другиго, - че сам човек би могъл да контролира трима похитени. Отвличанията не се извършват така.

Когато скочили от хеликоптерите - в очакване да попаднат на малка група талибани или керван, натоварен с контрабандни наркотици, - австралийските войници планирали минимум петима потенциални врагове. Възможността да попаднат под кръстосан огън ги забавила значително. Забавило ги и първото импровизирано взривно устройство.

Когато двама редници, при спазване на коректната процедура, приближили врата на къща в края на селото, застанали от двете ѝ страни и я отворили с ритник, възпламенили две противопехотни мини, прикрепени на задната ѝ страна. Експлозията скъсала тел, която приличала на обикновено въже за простиране, опънато през прохода отзад, и детонирала зад гърба им мощна мина за миномет. Двамата редници нямали никакъв шанс.

Офицерът, който бил най-близо до тях, лейтенант Пийт Кийтинг, не си направил труда да се консултира с командващия офицер - капитан, който се намирал на няколкостотин метра от него и когото повечето от подчинените му смятали ако не за откровено опасен, най-малкото за глупак. Кийтинг наредил всички да се оттеглят и да обкръжат селото - нещо, което би трябвало да направят в самото начало и което капитанът не сметнал за нужно.

Кийтинг изпратил четирима души да погледнат двамата редници - не че имало някаква надежда, - а останалите разпределил на групи, за да претърсят селото.

Сарацина, на триста метра оттам, бягал бързо към кладенеца на селото и отвъд, към стръмния склон, по който се спускала едва забележима пътека към планината и свободата.

Ако Кийтинг бил по-нерешителен и се бил забавил дори минута, Сарацина щял да избегне обсадата. Лейтенантът обаче, добър войник, не се поколебал нито миг и почти стигнал до пътеката, а Сарацина трябвало да се прикрие зад кладенеца, за да не го забележат приближаващите пехотинци.

Сега бил хванат в железния обръч и си давал сметка, че младите войници полагат всички усилия да осигурят на света най-добрия шанс да избегне катастрофата, която той готвел от толкова време. Приклекнал зад някаква ниска порутена стена. Не го видели и той се върнал назад, към улиците, където една неправилна стъпка, една погрешно запомнена тел щели да му струват живота.

Войниците напредвали бавно, проверявали всички къщи, детонирали самоделните взривове, когато ги откривали, затягали обръча. Сарацина изтичал по една извита уличка, после през някаква кошара и се наложило бързо да се върне, защото едва не се натъкнал на войниците.

Това било грешка - улицата била запушена от куп зидария. Нямало обаче връщане назад - войниците били съвсем близо, чувал звуците от радиостанциите им. Свалил автомата си - по- добре да умре като муджахидин, отколкото да го принудят да коленичи като куче - и погледнал към небето за напътствие.

И го получил - покривите. Ако можел да се покатери горе, щял да се движи още по-бързо - там нямало капани и взривове. Заложил всичко на тази идея и хукнал към приближаващите войници, за да стигне до каменния резервоар за вода, преди да свият зад ъгъла и да го видят.

Стигнал резервоара, скочил на плоския му покрив и оттам на покрива на старата джамия. Няколко секунди след това се бил проснал по очи и дишал тежко - войниците минали долу. Спрели, опитали да доловят движение в къщите напред.

Не чули нищо, тишината била толкова дълбока, че лейтенант Кийтинг - бил в края на селото и командвал войниците по радиото - започнал да се чуди дали в това село изобщо има жива душа. Може би селото е било минирано преди години от напускащите го муджахидини? Но защо да го правят? Единствените хора, които биха могли да се заселят в тези къщи, били бедни афганистански семейства или овчари. Не, по-вероятното обяснение било, че са попаднали на някакъв обект с голяма стойност и враговете се спотайват и дебнат. В резултат тишината била едно от най-опасните неща, които Кийтинг бил чувал. Говорел по радиото с хората си възможно най-тихо.

- Бавно - казвал им, - не бързайте.

Сарацина изчакал, после свалил меките си кожени сандали и тръгнал по старите керемиди само по меки вълнени чорапи. Прескочил тесен проход между две къщи, едва не пропаднал през дупка в покрива и се хвърлил зад нисък парапет. И видял шанса си.

Надникнал през малка пролука в зидарията, невидим за очилата за нощно виждане на австралийците, и видял войници да се приближават по три различни улички. Това била стягащата се примка, от която трябвало да се измъкне. Обул си сандалите, опрял брада на зидарията, наместил автомата на рамото си и благодарил на Аллах, че има заглушител и искроуловител.

По-неопитен боец, човек, който никога не е участвал в партизанска война, би стрелял, за да убива. Сарацина обаче познавал работата си добре - средно са нужни седем души, за да окажат първа помощ и да евакуират ранен войник. Мъртвият не се нуждае от никого.

Избрал по една цел във всяка от уличките - ако нямал заглушител, всички щели да чуят първия изстрел и да се прикрият. Ако нямал искроуловител, щели да видят местоположението му и да надупчат него и парапета с автоматичен огън.

Стрелял. Войниците даже не чули трите леки пуквания, заради шума в слушалките си. Единият бил улучен в бедрото - щял да умре, ако бързо не стегнат артерията му с турникет. Вторият бил улучен в гърлото и като че ли никой не би могъл да му помогне. Третият бил улучен в бицепса, което означава силна болка. И тримата паднали с викове, другарите им заели отбранителни позиции, всеки опитвал да прикрива останалите.

Добри войници, дисциплинирани войници - и наистина били такива, независимо от капитана им - защото били готови да направят всичко за ранените. В последвалия хаос, докато опитвали да помогнат на повалените си другари и да открият врага, в тъмнината и ужаса от стрелбата, войниците били принудени да изпълзят от отломките и да се прикрият в сградите.

Сарацина наблюдавал от прикритието на парапета как обръчът се огъва - и се разкъсва. Не било кой знае какво и вероятно нямало да трае дълго, но може би щяло да е достатъчно, за да се измъкне. Не приклекнал - просто се претърколил по леко наклонения покрив, притиснал раницата и автомата към гърдите си и полетял от ръба. Видял как стената се носи покрай него - Аллах да му е на помощ, ако си счупи крак. Паднал странично, на бедрото си. Болката за миг го сграбчила, но успял да стане и да побегне. Не било време опитният муджахидин да хленчи и да куца - бил ветеран от най-жестоката война, водена от десетилетия, и нямал намерение да скимти като християнин.

Спуснал се по една виеща се уличка, която би го отвела през разкъсания кордон, защото за момент успял да се прикрие от група войници зад наклонена фасада на разрушена къща. Ако войниците били само на няколко крачки в едната или другата посока...

Минал през примката. Минал покрай полумесеца, който бил надраскал на една дървена врата, помолил се на Аллах да си спомни добре и започнал да брои. Минал на бегом двайсет и пет крачки напред, после направил три вляво, избегнал заровена мина и видял планините и спасението право напред.

Зад себе си чул виковете на войник, предупреждаващ останалите да залегнат. Очаквал да чуе оглушително тракане на автомати, куршумите да надупчат открития му гръб, да прекъснат гръбнака, да загуби контрол над краката си. Вместо това се оказало, че войникът е открил капан - опъната през улицата тел, свързана с гранати, скрити зад няколко варела от машинно масло. Войниците се прикрили, дръпнали жицата.

Гранатите се взривили и в яркия им блясък лейтенант Кийтинг - тичал напред, за да възстанови кордона - видял Сарацина извън обръча, да бяга към прикритието на две срутени стени. Кийтинг вдигнал автомата си, прицелил се и стрелял. Бил обучаван в Специалните сили и бил наясно какво прави - пускал по три куршума в откос и премествал цевта леко вляво и вдясно, бързо.

Няколко сантиметра встрани - при малко повече късмет - и всичко щеше да е различно. Обаче не било писано онази вечер - високоскоростните куршуми откъртили мазилка и вдигнали прахоляк около Сарацина, но никой не го улучил. Кийтинг изругал очилата за нощно виждане и неизбежната загуба на връзка между мерник и око. Сарацина, разбира се, благодарил на Божията ръка.

Свил зад ъгъл от три порутени стени на бегом, финтирал рязко вляво, после вдясно и - все още стиснал автомата и раницата - се плъзнал надолу и се затъркалял по стръмния склон към всепоглъщащата тъмнина на каменистата урва.

Млад австралийски офицер го вижда за част от секундата заради блясъка на граната - това е единственият път, когато Сарацина е виждан от представител на граждански или военни власти. Докато не го срещнах аз, разбира се.

40.

Австралийците не се спуснали да преследват Сарацина, което е грешка, но мисията им била да открият тримата отвлечени цивилни, а не самотен бунтовник. Оказало се обаче, че в скованата от лош късмет нощ има и нещо добро: куршум в бедрото получил капитанът, което означавало, че командването поема лейтенант Кийтинг.

Бил само на двайсет и шест, обаче вече бил минал един тур в Афганистан, така че дори и на тази млада възраст лицето му тежало от години. Бил от малък град, наречен Кунамула - в западните райони, зърнодобивен край, в периферията на това, което австралийците наричат никога-никога, а местните твърдят, че перверзник е човек, който предпочита жени пред бира - и някои от съседите му гледали овце, така че - заради една шапна епидемия - Кийтинг бил научил за какво се използва негасената вар.

Поради това, когато най-накрая стигнали до кухнята и видели двата захвърлени на пода чувала, имал чувството, че земята се клати под краката му. Негасената вар е нещо съвсем чуждо за онази част на света и защо някой би си дал труд да я занесе там? Определено не ставало дума за похитители. Все още бил убеден, заради самоделните взривни устройства, че в селото се пази много ценен актив, но вече не бил сигурен дали все още е жив. Веднага наредил на хората си да грабват фенерите и да започнат да търсят гроб или погребална яма.

Най-напред открили овъглените останки на къщата склад и докато Кийтинг опитвал да разбере какво означават, прозвучал нетърпелив вик.

Изкрещял един от младите редници. Без да си дава труд да ползва комуникационното оборудване или да спазва процедурите, изревал на колегите си:

- Намерих го! Донесете ми лопата!

Кийтинг чул и заедно с няколко души тръгнал - внимателно, заради опасността от невзривени устройства, - към мястото зад къщата на старейшината. Един поглед към прясно разравяната пръст - достатьчно широко и дълго, за да съдържа бог знае какво, със следи от негасена вар наоколо - и Кийтинг решил, че не е в настроение да поема никакви рискове.

- Всички при хеликоптерите! Действай!

Един от сержантите - той също нямал представа какво се случва - се обърнал към Кийтинг.

- Няма ли да претърсим останалите къщи, шефе? Може да има още врагове.

Кийтинг поклатил глава. Сложните капани и фактът, че никой не опитал да ги спре, го карали да мисли, че единственият обитател на селото е изчезнал в нощта.

- Не, сержант. Каквото и да е това, мисля, че го открихме.

В зоната на приземяване - там вече единственият медик на групата оказвал помощ на ранените, опитвал да вкара интравенозна система в ръката на капитана - Кийтинг веднага се обадил в базата си по мрежата за сигурни комуникации.

Медицинските хеликоптери вече пътували, за да вдигнат ранените, а операторът в базата, на двеста мили оттам, в климатизиран офис, решил, че офицерът се обажда, за да ги накара да побързат, и че много скоро ще започне да се жалва, че те са на фронтовата линия и им е нужна единствено малко скапана подкрепа. Както правят винаги.

Кийтинг обаче прекъснал отегченото мънкане на оператора за местоположението на медицинските хеликоптери и му казал, че има нужда от отделение за химическа и биологическа защита ВЕДНАГА. Понеже това е армията, разбира се, възникнали десетки въпроси, искания за оторизация и обърквания по отношение на йерархията. Кийтинг знаел, че това може да продължи с часове, така че се разкрещял на нещастния оператор:

- Може да сме облъчени! Слушаш ли ме изобщо? Доколкото мога да преценя, става дума за радиоактивност. Във всеки случай е сериозно.

Подобно на хората на Кийтинг, капитанът, в полусъзнание, се стъписал. За момент дори надигащият се вятър като че ли бил погълнат от тишината. След това операторът заговорил бързо, казал им да изчакат, докато го свържат с началниците по веригата по най-бързия начин.

Кийтинг прекъснал разговора - знаел, че изчезването на връзката ще ги накара да се задействат още по-бързо. В армията - като в живота - понякога трябва да създадеш криза, за да привлечеш внимание. Не смятал, че има някаква радиоактивност, но интуицията му подсказвала, че са попаднали на нещо зло, а не му дошъл наум никакъв друг начин да предаде спешността. Вече бил приел, че ще го сритат по задника заради преувеличената реакция, но какво друго би могъл да направи?

Докато щабните офицери в базата се задействали, никой не си давал сметка, че ако капитанът не бил прострелян, ако Кийтинг бил израснал някъде другаде, а не в австралийския запад, и ако не знаел за какво се използва негасената вар, ако не били тези неща, а и доста други, екипът от хора с космически костюми, разполагащи със сребрист купол и специални прожектори, никога не би пристигнал навреме.

Така или иначе, хеликоптерите им „Чинук“ кацнали на мястото след по-малко от час - всяко закъснение би означавало негасената вар да изпълни предназначението си и изобщо да не открият парчето попона.

41.

Когато чинуците кацнали, Сарацина вече бил слязъл по първия стръмен склон и прекосявал тясно брулено от вятъра плато. Западният свят извадил късмет, защото Кийтинг поел командването в селото, но Сарацина също получил своя дял добър късмет. Бил на кон.

Спускането му по склона ставало все по-трудно поради раненото му бедро. От опит като лекар знаел, че няма счупване, но при всички случаи да се движи му било все по-трудно.

Без патерица или тояга, която да поема теглото му, знаел, че много скоро ще трябва да намери пещера или някаква дупка, за да си почине поне няколко часа. И тогава, точно когато излязъл на платото, видял коня.

Било едно от товарните му животни - изглеждало изоставено и тъжно на лунната светлина, - което се било отделило от събратята си. Конят познал гласа му и с надеждата за компания и храна послушно отишъл при него. Сарацина уловил повода, който бил срязал по-рано вечерта, и се покатерил с усилие на гърба на животното.

Подкарал го в лек галоп, прекосил платото, намерил тясна пътека, която използвали козарите през лятото, за да се доберат до високите пасища, и се оставил да го води конят. Отрасналото в планината животно го свалило бързо по каменистата пътека, като инстинктивно избягвало отмитите от пороите участъци и свличащия се чакъл, без нито веднъж да загуби ориентация, дори и когато край копитата му се отваряли пропасти от по триста метра и повече.

Призори хеликоптери на ООН и американската армия започнали да летят над платото и да го претърсват, но смятали, че търсят пешеходец, и изградили цялата организация за търсенето си въз основа на това предположение. Предвид факта, че теренът бил осеян с оврази и пещери - както естествени, така и направени от хора, - работата на пилотите и наблюдателите се оказала доста трудна.

Периметърът на търсенето постепенно се разширявал, но с коня Сарацина излязъл далеч извън обхвата му, така че след два дни се присъединил към група скотовъдци номади - денем яздел с тях, а вечер спял между палатките им.

Рано една сутрин, докато се движели по високо било, видял старата трансафганска магистрала в долината долу. Сбогувал се с номадите и тръгнал към нея.

Два часа по-късно се влял в реката изпотрошени камиони, забързани пикапи, предимно тойоти, и претъпкани автобуси. И изчезнал в хаоса на съвременен Афганистан.

42.

Мъжете с бели защитни костюми - против радиоактивно, биологично и химическо заразяване - работели методично под сребристия пропускащ светлина купол. Мобилни генератори и сложни филтри отнасяли навън миризмата на мокра пръст и негасена вар и я заменяли с пречистен въздух със стриктно поддържана температура от 18 градуса.

Въпреки бавния напредък на техниците били нужни само два часа, за да определят, че на върха на планината няма радиоактивен материал.

Откритието не се отразило добре на репутацията на Кийтинг - и на перспективите му за кариерно развитие. „Паникьор“ било най-мекото определение, което някой от командната верига споделил, преди всички повече или по-малко да загубят интерес към цялата работа. Всички от екипа за неутрализиране на опасни материали били на мнение, че някой наркотрафикант е решил да зарови един-два коня - или негови собствени, или на някой съперник по-вероятно. Всички били наясно, че когато става дума за вражди, афганистанците нямат равни.

Една подробност обаче нямало как да бъде подмината с подигравки и това била варта. Тъкмо тя поддържала Кийтинг през цялото време - тя и дълбокото му убеждение, че нещо изобщо не е наред, че сред скупчените сгради има нещо ужасно и зловещо. Като добавил това усещане към изолираността на селото и фантастичната гледка, дори му дал име: „Недоглеждане“.

Тогава мъжете под купола открили първото овъглено тяло. Или поне това, което било останало от него. Установили, че е жена, и макар да нямали някакви конкретни причини, вярвали, че по-надолу ще открият още два трупа - един японец и един холандец. Що за похитител е този, който хвърля жертвите си в яма с негасена вар, без дори да опита да поиска откуп?

До трупа, дълбоко в химическата луга, открили каквото е останало - не повече от четири квадратни сантиметра - от нещо, което приличало на конска попона. Не го знаели, но през последната нощ от живота си жената я била притискала към лицето си и опитала да се задуши, за да спре безмилостната болка. В резултат по парчето имало слюнка, кръв, власинки и пълен набор генетичен материал от мехурите, които се образували в устата и гърлото ѝ.

Парчето все още било в частично изгорялата ѝ длан, когато Сарацина я завлякъл с кон до ямата. След още час варта щяла да го унищожи напълно.

Вече сериозно обезпокоени и принудени да признаят, че може би изобщо не става дума за отвличане за откуп - като по този начин напълно реабилитирали Кийтинг и възстановили перспективите му за напредък, - хората от екипа ускорили темпото още повече. Първата им задача била да открият точно с какво си имат работа, така че поставили парчето попона в херметически контейнер за биологически опасни материали, поставили контейнера в друг, оловен, и го изпратили - първо с хеликоптер, а после със специален самолет - във Форт Детрик, Мериланд.

43.

Форт Детрик, част от Медицинското командване на Армията на Съединените щати, се състои от група сгради и кампуси, разположени на хиляда и двеста строго охранявани акра земя край град Фредерик.

В един от най-големите кампуси се помещава водещата агенция за биологична война на страната, Изследователският институт по инфекциозни болести - организация дотолкова обгърната в секретност, че любителите на конспиративни теории твърдят, че там властите са създали вируса на СПИН.

Ако се вярва на такива приказки, може би наистина дългата сграда недалеч от така наречената кула Антракс е мястото, където НАСА е инсценирала първото кацане на човек на луната - никой не знае, защото много малко хора, дори такива с достъп до секретни материали като този, с който разполагам аз, изобщо са били допускани да влизат там.

Това е една от лабораториите за биологична защита на базата и тъкмо там пристигнал запечатаният контейнер от Афганистан една неделна сутрин. Понеже никой в „село Недоглеждане“ не знаел с какво си има работа, пратката не била маркирана като спешна.

Поради тази причина била оставена да чака и била отворена едва към девет вечерта. По това време единственият микробиолог на работа бил тип на четирийсет и няколко, на име Уолтър Дракс - дребен намусен мъж, доволен да работи нощна смяна, защото така не му се налагало да се занимава с тези, които наричал „задници и примати”. Според него „З и П“ били голяма кохорта, която включвала по-голямата част от колегите му и категорично всички от управлението - хората, за които бил убеден, че блокират всякакво повишение и по-голямата заплата, която идва с него.

Работел при така наречените условия „Биобезопасност четвърто ниво“, в лаборатория, в която се поддържало ниско налягане на въздуха, с костюм, който приличал доста на костюма на Сарацина, с тази разлика, че получавал въздух през маркуч, спускащ се от тавана. Отворил кутията, извадил малкото парче плат и го подготвил за анализ.

Вгледал се в екрана на електронния микроскоп и не повярвал на очите си. С разтуптяно сърце, облян в пот под защитния костюм, проверил три пъти - дори сменил микроскопа, върнал се на работното си място, направил справка в литературата и секретните наръчници на института - и се убедил.

Пред себе си имал variola major. Инстинктивно бил наясно, че щамът е много вирулентен, но това, което истински го ужасило, било видяното във възела на ДНК по средата: вирусът бил плод на генно инженерство. Не се съмнявал, че е годен да се използва като оръжие - приложимо без правила оръжие за масово унищожение.

Като разгадал възела на ДНК и сравнил изображенията от наръчниците с видяното през микроскопа, веднага разбрал, че някой е добавил специфичен ген. Можел да измисли само една причина някой да прави това - че вирусът е модифициран, за да преодолява ваксината.

Ако действал - а Дракс не видял причина да не е така, - като оръжие той би бил много по-ефективен убиец от всичко на света, дори от нацистите с техните кутии Циклон Б.

Нормалната процедура при такива случаи - ако изобщо нещо в такава ситуация може да се смята за нормално - била Дракс да се обади на шефа си, да го събуди и да го информира какво е намерил. Дракс обаче не искал да направи това. Нямал никакво намерение да осигурява на някой от задниците и приматите място в историята на института - тоест да сподели с други славата, която откритието, бил сигурен в това, щяло да донесе.

„Истината - казал си - е, че всички до ден днешен говорят за типовете, които откриха вируса ебола в една проклета маймуна“.

Вместо това решил да ги заобиколи и да тича направо към финала. Затова се обадил на братовчедка си. Не я харесвал особено, но била омъжена за специален асистент в Съвета по национална сигурност - мъж, когото Дракс наричал Блясък за устни поради уменията му да се умилква на началниците си.

Когато се свързал с него по телефона, Дракс - без да казва нищо за малкото парче попона - казал, че иска да говори с най-високопоставения шеф на американската разузнавателна общност, с когото би могъл да се свърже посред нощ, в неделя. Блясък за устни се засмял и отговорил, че нещата не стават така, че трябва да му каже за какво става дума и че все пак защо не се свърже със собствените си началници, защото те несъмнено имат протокол за подобни ситуации...

Дракс нямал настроение за шикалкавене.

- О, съжалявам. Може би ти трябва протокол за затваряне на уста. В лабораторията има засекретена линия. Действай - накарай някой да ми се обади. Става дума за заплаха за националната сигурност.

Затворил преди Блясък за устни да отговори и седнал да чака. Не се бил чувствал толкова добре от години.

Фразата „заплаха за националната сигурност“ и факгьт, че Дракс работел в толкова важна лаборатория за биологическа защита, убедили Блясък за устни да се обади на един заместник-директор на националното разузнаване, когото познавал добре, защото синовете им, тийнейджъри, играели бейзбол в един и същи отбор.

В резултат заместник-директорът се обадил на Дракс и изслушал с нарастваща тревога разказа на биолога за парчето попона, пристигнало от Афганистан, и различните видове едра шарка.

- Предвид паниката, която може да предизвика това нещо, исках да знаят възможно по-малко хора - затова реших да се свържа направо с върха - обяснил Дракс.

Заместник-директорът го поздравил за предвидливостта, казал му да не разговаря с никого и да чака, докато му позвъни. Заместник-директорът обаче имал един непосредствен и много сериозен проблем - дали Дракс казвал истината? Не бил ли той ученият от същото подразделение на Форт Детрик, който бил заподозрян, че е произвел вирус на антракс и го разпратил по пощата на няколко американски сенатори? От друга страна, докато този, с когото говорил по засекретената линия, определено споменал кошмарни неща, това не означавало непременно, че става дума за някой превъртял от Форт Детрик.

Заместник-директорът се обадил на шефа на института - високопоставен офицер от армията и уважаван учен, накарал го да се закълне да пази тайна, обяснил му какво е чул и поискал от него - не, заповядал му - да отиде в лабораторията незабавно, за да потвърди произхода на пробата и да провери находката на Дракс.

След четирийсет минути, седнал пред електронния микроскоп, шефът на института се обадил на заместник-директора и му съобщил новината, от която онзи се ужасявал. Сега правителствената машина и усещането за паника заработили на пълни обороти. Всичко това се случило, когато само двама души в огромното съоръжение за биозащита - организацията, която би трябвало да е в епицентъра на събитията - имали някаква представа какво точно се случва. Като финален спринт било фантастично.

За нас, другите, беше чудесно - така правителството имаше някакъв шанс да запази ситуацията в тайна. Ако Сарацина научеше, че го преследват, щеше да се покрие незабавно или да ускори плановете си. Секретността беше най-важното нещо в това отношение и следващите няколко часа се оказаха критични...

44.

Тайната беше опазена. Към полунощ онази неделя само девет души на света - освен Сарацина - знаеха истината. Малко след това, макар и дълго преди това да бях предал значката си, станах десетият.

Първите двама посветени - Дракс и шефът му - бяха от армейския Изследователски институт по инфекциозни болести. Третият беше заместник-директорът на националното разузнаване. След като се уверил, че това, което са му докладвали, е истина, се обадил спешно на шефа си - и директорът на националното разузнаване станал четвъртия посветен.

Директорът не беше бюрократ и познаваше отлично историята и практиката в разрастващата се разузнавателна общност - започнал кариерата си в Агенцията за национална сигурност като анализатор на снимки на съветски военни установки, направени от прелитащи високо самолети U2, и след това бил преместен в Тайни операции на ЦРУ. Благодарение на тъмната страна от кариерата му в този отдел, където бе извършвал убийства на обекти, и на факта, че беше един от най-кротко говорещите хора във Вашингтон, си беше спечелил прякор, който го следваше през цялата му кариера. Наричаха го Шепота със смъртта.

Та Шепота се обадил на президента, който спял в спалнята си в семейната част на Белия дом, на втория етаж, и изчакал малко, докато главнокомандващият отърси мозъка си от съня и отиде в кабинета в съседство. Вече минавало 11 вечерта, в неделя.

Президентът беше овдовял седем години преди това, така че не се е преместил в съседната стая, за да не събуди някого - живееше сам след смъртта на жена си. Не. Искал е да спечели малко време, за да откачи халата си от закачалката на вратата. Било му е ясно, заради времето на обаждането и тона на Шепота, че се е случило нещо много сериозно, и не е искал „Ню Йорк Таймс“ да пише, че е бил в леглото по гащи, когато е научил новината.

Седнал зад бюрото, президентът изслушал Шепота, който му разказал, че в изоставено село в Афганистан е открит жив вирус на едрата шарка, че това не е обикновена едра шарка, а генномодифициран щам, който преодолява ваксината, и че генетичният анализ показва, че са използвани компоненти, които са лесно достъпни по целия свят, че вирусът е преминал през нещо като клинично изпитание в планината Хиндукуш, че трима невинни са мъртви и че единственият заподозрян - човек, за когото никой не знае нищо, е избягал и несъмнено е изчезнал в някоя от съседните арабски страни, които общо имат население от около четиристотин милиона души. Накратко - че са изправени пред потенциална катастрофа.

При тези обстоятелства президентът - много доволен, че е облякъл халата - станал петия посветен в тайната.

Нито той, нито директорът имали някакви съмнения - тогава или през седмиците след това, - че тъкмо Америка е мишената. Със свито сърце и растящ гняв президентът попитал директора колко време според него ще мине преди да бъде осъществена атаката.

- Не знам - отговорил Шепота със смъртта. - Мога само да кажа, че някой, или група, изглежда, е произвел вируса и сега е сигурен, че той е годен. Защо му е да се бави?

- Разбирам - казал президентът, - обаче ти си директор на националното разузнаване, нужна ми е някаква времева рамка - обосновано предположение, каквото и да е.

- Не мога да знам. Дяволски скоро, само това мога да кажа!

Слава богу, че записващата система на Белия дом включва и частния кабинет на президента - поради това днес разполагаме с документ за единственото известно повишаване на тон от страна на Шепота със смъртта.

Казал на президента, че ще се обади да му изпратят кола и ще бъде в Белия дом след двайсет минути. Затворил и останал замислен за момент. В тягостната тишина на страха си нямало как да не си помисли, че Форт Детрик е потвърдил прозвището си за пореден път - Форт Проклятие.

45.

Докато правителствената кола бързала по пустите улици към Белия дом, Шепота със смъртта, седнал в защитената какавида отзад, с вдигнато дебело междинно стъкло, за да не го чува шофьорът, почнал да звъни по телефона. В първия разговор наредил незабавно да се арестува Уолтър Дракс. Дори и най-повърхностен поглед в досието му показвал, че този човек таи твърде много гняв, че е неуправляем и във всеки момент може да се разприказва или да започне да се хвали.

Няколко минути след това шестима души в три черни джипа влизат в кампуса на института, където ги посрещат няколко души от местната охрана. Шестимата влизат в лабораторията на Дракс с демонстративно показващи се изпод саката пистолети, казват на директора на института да се прибере в кабинета си, размахват пред Дракс някакви значки от ФБР, които може да са били или да не са били истински, и му казват, че е арестуван по подозрения в шпионаж. Дракс, съвсем объркан, възразил, че няма представа за какво говорят, че е лоялен американски гражданин и винаги е бил такъв. Те не му обърнали внимание, прочели му правата, а когато поискал да говори с адвокат, му отговорили, че това може да се уреди след като бъде обвинен формално. Разбира се, нямали никакво намерение да правят подобно нещо - вместо това го завели на летище в другия край на града, където се качили на правителствен самолет и кацнали на частно летище в Черните хълмове, Южна Дакота. Оттам с джипове го транспортирали до отдалечено ранчо и мрачните стаи в него.

По ирония на съдбата - едно от странните съвпадения, които понякога ни поднася животът - това било същото ранчо, в което отведоха и мен, когато убих Синия ездач, поето и използвано по подобен начин от други организации от разузнавателната общност след разформироването на Дивизията. Както стана и с мен преди толкова много години, тайната на Дракс щеше да остане скрита от света.

Вторият телефонен разговор на Шепота - всъщност били три разговора - бил с посланиците на Италия, Япония и Холандия. Съобщил им с дълбоко съжаление, че току-що бил уведомен за смъртта на техни граждани, убити от похитители, когато похитителите си дали сметка, че нашите идват.

- Направили са опит да погребат труповете набързо - казал Шепота. - Идентифицирането и криминологичните изследвания, както разбирате, ще отнемат известно време.

Обяснил им, че по оперативни причини информацията трябва да се пази в тайна, и макар да не го казал изрично, те останали с впечатлението, че преследването продължава.

Последно се обадил на шефа на ЦРУ. Без да дава обяснения - което не е необичайно в света на призраците - му казал да се погрижи хората в защитни костюми в „хотел „Недоглеждане“ да бъдат информирани, че всички тестове са отрицателни. Тъй като от тях нямало повече нужда, да се приберат в базата си незабавно. Едва след като напуснат мястото, там ще отидат агенти на ЦРУ, ще запечатат ямата и ще осигурят охрана на мястото.

Когато приключил с телефонните разговори - с които запушил най-видимите дупки, през които би могла да изтече тайната, - минал през портала на Белия дом.

46.

Изненадващо, но Джеймс Гроувнър беше интелигентен, приятен и скромен човек - с други думи, доста далеч от представата за типичния политик. Никой не беше очаквал, най-малко от всички той, че някога може да стане президент на Съединените щати.

Беше бизнесмен през почти целия си трудов живот, като основната му дейност беше да купува производствени фирми в тежко състояние и да ги изправя на крака. Някои биха го нарекли старомоден, но той вярваше в американската индустрия и уменията на американските работници и смяташе, че трудолюбивите мъже и жени заслужават добра заплата и прилично здравеопазване. Не вярваше обаче в профсъюзите - смяташе, че ако капиталът се управлява правилно, от тях няма нужда. Излишно е да се казва, че служителите му му се отплащаха с лоялността си, а производителността им винаги беше сред най-високите в страната.

Успехът - и богатството, - които следваха подхода му, му позволяваха да купува все по-големи предприятия и постепенно му създадоха име на човек, решен да спаси индустриалната база на страната. В предаването „60 минути“ нарекоха предаването за него „Възраждащият се Феникс“. Малко след това, изглежда, са му предложили да оглави външната търговия и той - вече достатъчно заможен и готов да приеме ново предизвикателство - прие. За човек от реалния бизнес, създал сам себе си, държавната администрация и безкрайната ѝ бюрокрация са като божие наказание, но той не бе от хората, които се отказват лесно, и постигна такива успехи, че когато секретарят по здравеопазването се забърка в корупционен скандал, зае мястото му в департамента.

Жена му почина от рак на гърдата и той внесе в мухлясалата сграда на Индипендънс Авеню такава решимост, каквато не беше виждана от години. Масово го смятаха за защитник на правата на обикновените граждани - с което гневеше лобитата в здравеопазването - и авторитетът му нарастваше още повече. След още две години го поканиха да заеме второто място в президентската надпревара. Кандидатът беше жена - първата, издигана някога за най-високия пост от името на голяма партия - и Гроувнър явно е бил наясно, че е избран, за да балансира със силно мъжко присъствие.

Никой от приятелите му не очаквал да приеме, но тъй като с Ан нямали деца, след смъртта ѝ за него ставало все по-трудно да запълва празнината. В резултат работел повече и се захващал с все по-трудни задачи. Зад енергичната му външност всъщност се криеше един тъжен човек - и почтен също така.

След два дни внимателно обмисляне приел, но в самотните пространства на собствения си ум едва ли е давал на себе си и на кандидатката големи шансове. Не даваха и социолозите. Страната вече беше избирала чернокож президент, но да приеме жена за главнокомандващ на въоръжените сили изглеждаше повече от прекалено особено на този етап.

После, докато говореше пред митинг в Айова - само два месеца преди изборите, - кандидатката получи мозъчен кръвоизлив. Дори кадрите със свличането ѝ на подиума при тежкия припадък да не бяха достатъчно обезкуражаващи за избирателите, следващите четири дни, докато тя беше в реанимация и семейството ѝ бдеше край леглото ѝ, се оказаха достатъчни.

През цялото това време Гроувнър поддържаше не само собствената си програма, но пое и голяма част от нейните ангажименти, с което буквално съвсем сам поддържаше кампанията жива. При всяка възможност разказваше как се е борил с болестта на жена си и напомняше на хората какво е истински важно в живота им - здравето и любовта на близките. За първи път политическа кампания звучеше искрено.

Той беше остроумен, приветлив и сърдечен, така че кампанията и социологическите проучвания започнаха да се променят. Истинският обрат обаче дойде, когато семейството реши да спре животоподдържащата система на кандидатката. Гроувнър бил в болницата и излязъл през странична врата за глътка въздух. След малко при него отишъл съпругът на покойната. И двамата смятали, че не ги наблюдава никой.

Но някой наблюдавал - вероятно служител на болницата - и този, който наблюдавал, заснел сцената с телефон. Зърнисто, записано от голямо разстояние, изображението беше неясно, но все пак личеше, че съпругът на кандидатката плаче. След миг, когато ставаше ясно, че човекът не може да сдържа емоциите си, Гроувнър го прегръща и го успокоява.

Двамата мъже, вече не млади, застанали край болницата - единият е кандидат за вицепрезидент и подкрепя другия в тежко време - това е толкова човешки, толкова нережисиран момент, че само минути след като неизвестният оператор качва записа в интернет, започва да се разпространява като зараза. Чрез този клип избирателите надникнаха зад пелената от медиен шум и пиар акции и видяха, че този, който зае първото място в кандидатпрезидентската двойка, не е човек, който се различава особено от тях.

На изборите Гроувнър не получи някаква смазваща преднина, но - може би най-малко вероятният кандидат в новата история на Америка - събра достатъчно гласове, за да спечели. „Аз съм Линдън Джонсън - казал на приятелите си малко преди церемонията по встъпването му в длъжност, - но без убийство”.

Но въпросът, на който никой не можеше да отговори - и който опонентът му не преставаше да повтаря по време на кампанията, - беше дали Джеймс Балтазар Гроувнър има достатъчно здрави нерви, за да се справи със сериозна криза.

Всички ние - народът, светът, самият той - скоро щяхме да разберем.

47.

Шепота със смъртта влязъл в Овалния кабинет и заварил секретаря по отбраната и секретаря по вътрешната сигурност седнали пред бюрото на Линкълн. Шефът на кабинета на президент Гроувнър си водел бележки и записвал разговора с малко mр-3 устройство - никой не бил съвсем сигурен дали го прави за потомството, за автобиографията си или за да си опреснява паметта.

Същността на ситуацията вече била разяснена на секретарите и с това посветените в тайната станали деветима. Пред гръбнака на правителството си Гроувнър обявил, че не може да има по-голямо национално предателство от разкриването на заплахата, надвиснала над страната - и че това включва жените им, децата им, любовниците им и всички други, които им дойдат наум.

Те кимнали мрачно и Гроувнър се надявал да са искрени. Канел се да се заеме с набързо надраскания на ръка дневен ред, когато секретарят по отбраната го прекъснал:

- В светлината на това, което знаем, не е ли добра идея да започнем с четене от Писанието или кратка молитва?

Гроувнър видял Шепота и държавния секретар да поглеждат към тавана и си дал сметка, че в кабинета му има поне двама атеисти.

- Идеята е добра, Хал - отговорил на секретаря по отбраната, - и съм сигурен, че ще потърсим поотделно духовна помощ с напредването на нощта. За момента обаче нека продължим с дневния ред, какво ще кажеш?

Отговорът бил добър и дипломатичен и удовлетворил както Хал Ендърби, секретаря по отбраната, така и атеистите, седнали зад него. Президентът се обърнал към Шепота.

- Първо, сигурно ли е, че вирусът е обработен така, че да преодолява ваксината?

- Да - отговорил Шепота. - Има един ген, който е свързан с имунната система, и е присаден към ДНК на вируса. Това няма как да се случи без човешка намеса.

- Истина ли е? Може да преодолее ваксината? - попитал президентът. - Искам да кажа, това е доста сериозно технологично постижение. Досега не е правено, нали?

- За жалост, сър - обяснил Шепота и се огледал, показал с поглед, че каквото смята да каже е строго секретно, - през осемдесетте Съветите произведоха най-малко десет тона едра шарка, която беше разработена за разпространение чрез бойните глави МИР 5. Според високопоставен наш агент този материал е бил генно модифициран, за да преодолява ваксината. Мисля, че имаме всички основания да смятаме подобна модификация за възможна.

Получената от водещия шпионин информация за момент хвърлила в кабинета сянка, която била нарушена от единствената жена там - секретаря по вътрешната сигурност.

- Но това не означава, че сегашната версия е функционална. Руснаците са едно, терористите са нещо съвсем друго. Няма как да знаем, нали? - казала тя.

- Мисля, че знам - възразил президент Гроувнър. - Мъжът от Хиндукуш е имал трима пленници - не е възможно експериментът му да не е включвал ваксинирането поне на един от тях, за да провери дали вирусът се справя с ваксината.

- И аз мисля така - казал Шепота. - И очевидно се е справил. И тримата пленници cа мъртви.

- Това означава, че нямаме никаква защита - отбелязал президентът. - Триста милиона дози ваксина са безполезни. - В слабо осветената стая настъпила тишина. - Трябваше да разработим противовирусен препарат - лекарство. Това би било единствената сигурна защита - казал Гроувнър почти на себе си.

- Вече е късно - намесил се държавният секретар, възрастен мъж, който изглеждал ужасно уморен.

Гроувнър кимнал и се обърнал към Шепота.

- Това ли наричат горещ вирус?

- Не знам - отговорил Шепота. - Колкото по-горещ е щамът, толкова по-бързо прегаря заразата. Вирусът не е точно живо същество - продължил той, - но определено не е и мъртво. Просто не може да оцелява без гостоприемника - в този случай човешкото тяло. Колкото по-бързо унищожи гостоприемниците, толкова по-бързо епидемията замира. Не ми се вярва, че този, който го е създал, иска да унищожи целия свят. Иска да унищожи само нас.

- Колко утешително - казал президентът иронично. - Добре. За избягалия. Как да го намерим? - Обърнал се към шефа на кабинета. - „Ешелон“?

Шефът на кабинета веднага се обадил където трябва, за да нареди в Овалния кабинет да бъде доставено всичко прихваното с „Ешелон“. За да се намали обемът на материала, Шепота предложил информацията да се ограничи до получената от местността около върха на планината Хиндукуш през последните дванайсет дни, макар да бил наясно, че и така обемът ще е огромен.

Разбира се, в планината няма телефонни кабели, а извън Кабул и няколко други големи градове няма антени за мобилни телефони, така че оставали сателитните телефони. Макар че „Ешелон“ ги обича - най-лесно се прихваща този сигнал, - проблемът е, че при състоянието на всички останали средства за комуникация в Афганистан, които са от каменната епоха, почти всички имат сателитни телефони - трафикантите на опиум, контрабандистите на оръжие, племенните вождове, талибанските командири, чуждестранните доброволци, журналистите, селските старейшини, лекарите, пътуващите правителствени служители.

Като добавим факта, че се използват десет различни местни езика и повече от четирийсет диалекта - да не говорим за завоалираните или кодови фрази, които се използват и варират от елементарни до почти неразгадаеми, - обемът на материала става невъобразим.

Въпреки това, ако самотният мъж, видян от лейтенант Кийтинг в планината, е бил използвал сателитен телефон някъде близо до селото, „Ешелон“ би го чул и записал. Разбира се, президентът си давал сметка, че няма гаранция онзи да е имал сателитен телефон, но при дадените обстоятелства изборът не бил особено голям - когато нямаш каквото искаш, се оправяш с каквото имаш.

В отговор на пряката заповед на президента охлажданите с вода компютри IBM Roadrunner във Форт Мийд - едни от най-бързите клъстъри на света - започнали незабавно да претърсват базите данни.

Ако не открият нищо в първия сектор, разширяват радиуса километър по километър и така могат да покрият не само държави, но и континенти. А търсели един-единствен глас сред десетки милиони.

48.

Междувременно петимата мъже и жената, седнали около бюрото на Линкълн, опитвали да очертаят план. Почти веднага влезли в конфликт.

Единственото, по което постигнали съгласие, било да не се променя статусът на застрашеност на страната - бил нисък и трябвало да остане такъв, за да се избегнат паниката и неудобните въпроси. Обаче през двата часа, които последвали, атеисти и дълбоко вярващи се хванали гуша за гуша по почти всеки въпрос, после изведнъж всички се съюзили срещу президента по няколко други теми, разделили се на групи, създали крехки съюзи с доскорошните си опоненти, върнали се към естествените си съюзи, после се понесли напред индивидуално, като самотни бойци.

- По-зле е от събранието на лоя джирга - казал шефът на кабинета тихо на диктофона си. Лоя джирга е голямото събрание на всички афганистански старейшини - причината да приемат такова необикновено име е, че не е имало друго по-смахнато.

Когато изтощението започнало да ги завладява, всички се обединили против Шепота, който се оказал най-твърдоглавият човек, на когото били попадали.

- О, махни си ръката от оная си работа! - троснала се шефката на вътрешната сигурност в един момент, извън нерви. Било толкова неочаквано за дама, толкова нехристиянско, че дори самата тя се ужасила, че го е казала. А Шепота се разсмял, защото бил добър човек, и всички го последвали.

В резултат присъстващите вече били в по-добро настроение и тогава Шепота неочаквано предложил първата истински добра идея. Сетил се за полоний 210.

Причината всички да го смятат за твърдоглав била, че отказвал да приеме каквото и да било предложение, докато не му обяснят как е възможно да започнеш издирване на даден човек в целия свят, без да обясниш на всички за какво го издирваш.

- Значи отиваме при пакистанците и им казваме, че адски ни е нужна помощта им, обаче, съжаляваме, няма да ви кажем причината - казал той. - Това не само ще ги обиди, но ще доведе до спекулации, а от опит знам, че когато много хора започнат да гадаят, все някой налучква истината.

По-късно, когато вече не се смеели на изблика на секретаря по вътрешната сигурност, Шепота отново се върнал към проблема:

- Тук става дума за използване на ресурсите на цялата американска разузнавателна общност и съюзниците ѝ. Това означава повече от сто хиляди души да преследват един човек. Всички ще приемат, че е терорист, и ние ще им кажем...

Гласът му секнал, докато умът му, понесъл се пред гласа, стигнал до неочакван трамплин и отскочил във висините.

Президентът го погледнал.

- Какво има?

Шепота се усмихнал.

- Ще им кажем, че разполагаме със сведения от много надежден източник, че отвличането на чужденците е част от по-голям заговор. Че целта е била да се съберат средства за придобиване на полоний 210.

- Куфарчето? - попитал държавният секретар. - Ядреният спусък?

- Точно така - отвърнал Шепота. - Ще кажем, че или само онзи тип, или организацията, към която принадлежи, са на последната права до конструирането на ядрено устройство в куфарче.

Докато смелят идеята, другите приличали на пещерни хора, открили огъня.

- Всички ще помогнат - съгласил се секретарят по отбраната.

- Няма страна, дори и сред най-откачените, която да иска някой да пусне мръсна бомба в задния ѝ двор.

- Така ще имаме основание да започнем най-мащабното издирване в историята - отбелязал Шепота. - Толкова е сериозно, че никой не би се усъмнил. Кой би съчинил подобна версия просто ей така? Разбира се, ще се преструваме, че не искаме да разкриваме източниците си...

- Но самите ние ще пуснем информацията да изтече - добавила секретарят по вътрешната сигурност. - В някой уважаван вестник. „Ню Йорк Таймс“ или „Уошингтън Поуст“.

Шепота се усмихнал - схващали идеята.

- Ще предизвика паника - каза шефът на кабинета достатъчно високо, за да се запише добре на диктофона.

- Разбира се, но не колкото едрата шарка - отвърнал Шепота. Вече бил мислил за обществената реакция и не вярвал, че тя може да навреди.

- Една бомба, един град. Президентът ще увери хората, че имаме ресурс да го спрем.

Всички се обърнали към президента, за да видят реакцията му, и с изненада открили, че тъгата на лицето му е още по-голяма от обикновено.

- Фактът, че измислицата за някаква си бомба в куфарче е по-приемлива от истината - казал той, - говори наистина зле за нашето време.

Присъстващите не били глупави хора, никой от тях, така че се замислили над тези думи. Къде е започнало всичко, вероятно са се питали. Как така светът е обезумял дотолкова?

Но Шепота със смъртта проявил практичност: бил най-твърд от всички присъстващи и не смятал, че има някакъв смисъл да се отделя повече време за разсъждения върху желанието на някои хора да вредят на други.

- Това означава, че ще можем да покрием летищата и границите с агенти, които ще въоръжим със скенери. Няма да има значение как ги наричаме - гайгерови броячи или друго, - стига да отчитат телесната температура. Това е един от първите признаци на заразяване с едра шарка. Естествено, ще обръщаме особено внимание на араби и мюсюлмани - какво като е дискриминация? Всеки с повишена температура ще бъде насочван към вторична проверка и ще бъде поставян под карантина, ако е нужно.

Държавният секретар го прекъснал:

- Това ли е най-вероятният начин за нападение? Някой умишлено да се...

- Самоубийци преносители на болести - прекъснал го Шепота. - Преди няколко години организирахме учение, наречено „Черна зима“, и това винаги е била предпочитана хипотеза. Ако успеем да заловим един от векторите и да го проследим в миналото, да възстановим пътуванията му, ще открием и тези, които са отговорни.

Последвала тишина, но Шепота знаел, че мълчанието е знак за успех, а не за разочарование. Минали били часове, но все пак вече разполагали с работна стратегия. Предвид обстоятелствата планът бил отличен и никой не би могъл да ги вини, че на лицата им се появила лека руменина на надежда и увереност.

Жалко, шансът планът да проработи бил минимален.

Първо, колкото и агенти да бъдели ангажирани със случая, само шепа хора знаели къде е Сарацина и те не биха проявили желание да помогнат на никого. Когато господарят Абдул Мохамад Кан чул, че се разразява буря и че пакистанците, афганистанците - и дори, по дяволите, дори иранското правителство - търсят мъж, който пътувал из Хиндукуш и опитвал да се сдобие с бомба в куфарче, нямало как да е сигурен, че става дума за доктора, който навремето бил такъв демон срещу хеликоптерите. За всеки случай обаче изпратил куриер - един от внуците си, на когото се доверявал напълно - с устно послание до иракчаните, които били отвлекли тримата заложници. Съдържанието на посланието било просто - казал им, че ги заклева в живота на майките им да не споменават и дума за тримата чужденци, които били отвлекли заради него. Отговорът също бил прост. Заклевали се в живота на майките си, че устите им са запечатани.

Вторият проблем бил, че хората в Белия дом вярвали в силата на бройката, в агентите на всяко летище, вярвали в скенерите и повишената телесна температура. Вярвали, сякаш е въпрос на вяра, че заразата ще дойде чрез заразени хора. Сарацина не бил на това мнение и предвид факта, че модифицираният вирус на едрата шарка бил у него, това несъответствие става критично.

Зората докосвала хоризонта и държавният секретар току-що бил поръчал да изпратят нещо за хапване, когато се обадили от „Ешелон“.

49.

Два телефонни разговора. Първата извадка от „Ешелон“ показала два телефонни разговора, като и двата отговаряли на критериите за търсене по-добре, отколкото всички очаквали.

Осъществени през три дни, и двата попадали точно в предполагаемия период и макар че имало доста атмосферни смушения - вероятно поредната буря, преминаваща над планината, или вятърът, който се спуска чак от Китай - анализаторите от Агенцията за национална сигурност, осъществили приоритетното търсене по нареждане от Белия дом, били сигурни, че разговорите са проведени в радиус от няколко километра около изоставеното село.

Вероятността да са проведени и от самото село била голяма, но подобно ниво на прецизност изисквало суперкомпютрите да определят точните координати, като филтрират атмосферния шум. Освен това двамата участници - мъж в Хиндукуш и жена от телефонна кабина в Източна Турция - разговаряли на английски, макар че той не бил роден език на никого от двамата.

Докато слушали доклада на шефа на кабинета, президентът и Шепота се спогледали доволно - можело ли да е по-добре от това?

И тогава късметът ги изоставил.

Онези двамата говорели на английски, но това не било от особена полза. При първото обаждане мъжът почти не говорел - по- скоро като че ли слушал доклад. Повече говорела жената, която обаче била умна - думите ѝ били записани предварително, вероятно на мобилен телефон. Каквото казала, било монтирано от фрази, взети от Би Би Си, Си Ен Ен и други англоезични телевизионни новинарски канали. Макар че прекъснала записа няколко пъти, за да предаде допълнителна информация, както изглеждало, нямало начин да се добие представа за възрастта, образованието ѝ или нещо друго, което профайлърите на ФБР да могат да използват.

Съдържанието на този чудат разговор било още по-тайнствено. Половината било в кодови думи, които определено не отговаряли на останалото съдържание. Според анализа на експертите, които го проучвали, жената давала информация за някакъв медицински проблем, но самият той, изглежда, бил код за нещо друго.

Второто обаждане било още по-кратко. И тук жената била записала думите си предварително и, изглежда, давала на мъжа нещо като актуализация. Той ѝ благодарял и в гласа му се долавяло облекчение. Говорил шест секунди, след което прекъснал разговора.

Хората в Овалния кабинет били озадачени. Започналото с толкова надежди само преди няколко минути се превърнало в лабиринт от проблеми.

Шефът на кабинета прегледал получения по електронна поща доклад още веднъж и казал, че „Ешелон“ е претърсил цялата си база данни от последните шест години, за да провери дали същият сателитен телефон не е ползван и за други разговори. Нямало нищо - само тези две обаждания, като единични атоми, зареяни в киберпространството, на практика неразгадаеми.

И все пак дори и в хаоса на гласовете, взети от новинарските емисии, имало улики. Четири думи, изречени на арабски от жената - и мъжът грубо я прекъсва на същия език - кара ѝ се, че се е изпуснала. Значи - араби. Освен ако не е репетирано, умишлено допусната грешка, за да може този, който слуша, да стигне до определено - погрешно - заключение.

И още една следа - на фона, откъм турската страна в разговора, боботенето на трафика почти е заглушено от музика. Радиостанция или нещо. Но не съвсем - това, което прилича на музика, според специалистите не е част от записа, а влиза в разговора още в началото, преди жената да го пусне пред слушалката. Не могат да преценят какво е. В доклада е записано, че за да дадат отговор на този въпрос, ще са им нужни седмици анализи.

При нормални обстоятелства фоновият шум не би имал значение - „Ешелон“ би установил местоположението на телефонната кабина за секунди. Турската телефонна система обаче изобщо не е нормална. Човекът от „Ешелон“, разработвал софтуера, който действа като крадец от местните телефонни центрове в страната, не бил взел предвид лошото качество, нелегалните абонати, недокументираните ремонти, тайнствените промени в кабелите, за да се избегне плащането на сметките, корупцията и непрекъснатите технически проблеми. Системата успяла единствено да стесни възможното местоположение на кабината до центъра на малък град - според доклада жената отговорила на позвъняването някъде в радиус от седем километра, като край нея имало трафик и се чувала музика.

- Ами разпознаването на глас? - попитал президентът за най-строго секретната способност на „Ешелон“. Май бил дори поуморен, отколкото изглеждал.

- Жената не говори достатъчно дълго, за да вземат проба - обяснил шефът на кабинета и погледнал по-нататък в доклада. Хвърлил поглед и към тримата секретари, защото бил наясно, че те нямат достъп до най-дълбоките тайни на „Ешелон“.

- Системата има нужда от минимум шест секунди. Тогава сравнява елементи от гласа с над двеста милиона други гласове - на терористи, престъпници, бунтовници - информация, събирана от бази данни по целия свят - обяснил той и се оживил. Обичал технологиите. - Обаче това е само началото. Истинският удар е в това, че може да превърне всяка сричка, всеки звук в цифров...

- Достатъчно - прекъснал го Шепота и го изгледал малко особено. Още една дума и по силата на закона за Националната сигурност би могъл да стане и да го удуши.

- Ами мъжът? - добавил. - Имат ли шест секунди с неговия глас?

- Да, разполагат с достатъчно материал - отговорил шефът на кабинета, все още смутен заради шамара от директора на националното разузнаване. - Но няма съответствие - няма дори близки подобия на гласа му - на английски или арабски. Пише, че е неизвестен за никоя база данни на разузнаването или правоохранителните органи.

Това накарало Шепота да се разтревожи сериозно. Не искал да го споделя с президента и останалите, но никоя разузнавателна агенция по света не е в състояние да се справи с недамгосано добиче. Откъде започваш да издирваш човек, който няма минало, няма досие? Шепота не бил попадал на такъв през живота си - не и истински - и нямал желание да попада.

Останалите забелязали безпокойството на иначе спокойното му лице и в последвалата неловка тишина осъзнали, че късметът им е бил дотук.

Президентът първи се овладял и показал лидерството, от което имали нужда. Обяснил им, че след часовете разочарование и пропаднали надежди разполагат с едно нещо - някъде в Южна Турция има жена, която познава този човек и която е разговаряла с него. Дала му е информация, която изглежда много важна. Иначе защо той би си правил труда да се свързва с нея в разгара на пробите с вируса, който е синтезирал - забележително постижение само по себе си? И не един, а два пъти. Всеки, който е достатъчно умен, за да създаде смъртоносен вирус, би си дал сметка, че е много вероятно някой да го чуе. Тогава защо го е направил? Кое е било толкова важно? И по-същественото - коя е жената?

- Значи... отиваме в Турция - казал в заключение. - Как?

Разбира се, секретарите по отбраната, вътрешната сигурност и държавният - Бандата на тримата, както ги наричал Шепота наум - се обявили едва ли не за нахлуване на Пета армия и Средиземноморския флот и превземане на плажовете. Президентът обаче успокоил топката.

- Имаме цел - казал. - Ако отидем там, ако окупираме района, тази жена ще се изплаши и ще изчезне в Сирия, Саудитска Арабия или Йемен - където поиска, - в някоя дупка, където никога няма да я открием.

Познавал грешката на Джордж Буш при преследването на Осама бен Ладен: да атакуват зоната в Тора-Бора. Броят на хората на терен и съперничеството между агенциите тогава подкопаха операцията напълно. В края на краищата Осама беше обезвреден вследствие на старомодната разузнавателна работа.

- Какво ще кажеш, Шепот?

- Съвсем точно казано - ефективността на всяка операция е обратно пропорционална на броя на хората, които участват в нея - казал Шепота, готов да воюва с Бандата на тримата, ако се наложи. - С такива неща се занимават агентите ни под прикритие всеки ден - поне най-добрите сред тях. Ще изпратим следотърсач и ако е достатъчно добър и ако имаме късмет, той ще открие достатъчно, за да решим проблема.

Бандата на тримата мълчала, вероятно все още изпълнена с мечти за масирани операции и военни сили.

- Кого да изпратим? - попитал президентът.

- Не знам - отговорил Шепота и това била причината президентът да го уважава толкова - бил един от малкото във Вашингтон, способен да признае, че не знае нещо. - Ще се свържа с вас по-късно.

Същото минало през главите на всички. Един човек, и толкова, следотърсач в чужда страна. Не е работа за човек, който се страхува от мечки. Който се страхува от мечки, да не ходи в гората.

Шестимата в Овалния кабинет решили, че няма какво повече да направят, докато чакат Шепота. Самият той станал и събрал всички материали от „Ешелон“, които шефът на кабинета бил оставил на малката масичка - не искал да са на показ повече от необходимото. Когато пазителите на голямата тайна се насочили към вратата, една последна мисъл хрумнала на президента и той попитал Шепота:

- Къде по-точно в Турция?

Шепота прелистил доклада от „Ешелон“ и отговорил:

- В провинция Мугла. Градът се казва Бодрум.

50.

Шепота не взел душ, не закусил, не се отпуснал и за миг. Обадил се още от колата да изтеглят и да качат на служебния му компютър всички правителствени материали за Южна Турция, докато пристигне. Искал да научи възможно повече за региона, преди да реши коя агенция - да не говорим за индивидуален агент - ще натовари със задачата.

Поради това още с пристигането си от Белия дом се затворил в големия си кабинет и прекарал цялата сутрин там, зад затворена врата, със спуснати щори, приведен пред компютърния екран.

Прочел анализа на Държавния департамент за текущото политическо състояние на Турция - „Пак тъпотии“, помислил си - и взел тънката папка, която била изпратена на посолството на САЩ в Анкара, столицата на Турция.

Била от детектив от нюйоркската полиция, отдел „Убийства", който искал да му помогнат да установи имената на всички жени, гражданки на САЩ, подавали документи за турска виза през последните шест месеца. Шепота не го знаел, но Бен Брадли бе стигнал до идеята - добра идея при това, - че някой, който има турски телефонен номер и скъп календар с удивителни антични руини, може би се готви да пътува за там.

Шепота видял, че е свързано с убийство в хотел „Истсайд Ин“ - нищо общо с местата, в които би отседнал, - и понечил да остави папката настрана.

Обаче изведнъж се сепнал. Усетът му за детайлите, който бил развил като млад, докато анализирал сателитни снимки на съветски военни обекти, все още бил налице. Винаги се вглеждал дълбоко в задните планове на всяка снимка и сега зърнал лице на мъж, едва различимо в сенките на местопрестъплението.

Шепота познавал този мъж. Дори и на снимката той изглеждал като страничен човек, който само наблюдава - каквото сигурно бил правил през половината си живот.

Шепота гледал физиономията ми на снимката дълго, замислен. После натиснал един бутон на бюрото си и повикал специалния си асистент. Почти веднага влязъл млад мъж, трийсетинагодишен, добре облечен и амбициозен.

- Искам да откриеш един човек - казал му Шепота. - Не знам какво име използва сега, но дълго време се водеше Скот Мърдок.

Специалният асистент погледнал снимката, която шефът бутнал към него през бюрото. Лицето на заден план било оградено в кръгче.

- Кой е този? - попитал асистентът.

- Преди години беше известен като Синия ездач. Вероятно е най-добрият агент разузнавач, който някога е съществувал.

Специалният асистент се усмихнал.

- Мислех, че това сте вие.

- И аз мислех така - отвърнал Шепота. - Докато не срещнах него.

51.

Хората вече заемаха местата си в най-голямата аудитория на Нюйоркския университет. Честно казано, не мислех, че залата е достатъчно голяма, да побере всички желаещи да присъстват. Това беше откриването на планирания отдавна симпозиум на Бен Брадли - „Давос“ на следователите и криминолозите, които работеха в лабораториите, за да им помагат.

Бяха от двайсетина най-различни страни - имаше дори делегация от двама души от босненската полиция, които не знаеха английски, но явно някак бяха успели да убедят началниците си, че е наложително да присъстват. По всичко личеше, че си прекарват чудесно в Ню Йорк, и сутринта, на кафето, предадоха на Брадли подкрепата си за идеята това да стане ежегодно събитие. Предложиха догодина да е във Вегас.

След приветственото слово на Брадли, в което той сподели част от преживяванията си на 11 септември, включително премеждието на инвалида - като удобно пропусна разказа за това как го е спасил, - залата го удостои с бурни аплодисменти. Това сякаш му даде знак да представи един дотогава неизвестен колега, който бил помагал на Джуд Гарет при много от разследванията му. С други думи, беше мой ред.

Благодарение на Battleboi и базите данни, които той успя да манипулира, сега отново бях Питър Камбъл. Когато го посетих, за да го уговарям да ми помогне с новата самоличност, го попитах дали може да я направи убедителна предвид малкото време, с което разполагахме.

Той кимна.

- Имаме едно огромно предимство. Хората вярват на това, което виждат в базите данни. Отказват да научат най-простото правило на киберпространството - компютрите не лъжат, но лъжците могат да работят с компютри.

Засмях се.

- Заради това ли си толкова добър? Защото си технологичен лъжец?

- В определен смисъл. Мисля, че вярвам в алтернативните реалности - огледай се, в такава живея. Вероятно са една голяма лъжа. Не съм го казвал на никого - продължи, - но в честна битка съм по-добър от приятелчетата ти във ФБР и тайните агенции. Разбираш ли, за тях алтернативните реалности и киберпространството са само работа. Понеже съм едър и непривлекателен, при мен е различно - аз не харесвам кой знае колко реалния свят. - Посочи редиците дискови устройства. - Това е моят живот.

- Странно - отвърнах. - Никога не съм мислил за теб като за едър и непривлекателен. Винаги съм мислил за теб като за японец.

По изражението му видях колко много означава това за него.

- Обаче вероятно си прав - продължих - за това, че си най-добрият. Ще ти кажа едно - ако някога ме притиснат в ъгъла и имам нужда от помощ в твоята област, ще потърся първо теб.

Той се засмя и допи чая си.

- Искаш ли да започваме?

Когато излязох, Питър Камбъл беше завършил Чикагския университет, учил след това медицина в Харвард и помагал дълги години на Гарет в разследванията му. Както бях замислил по-рано, Камбъл беше открил ръкописа на забележителната книга на Гарет, защото е имал достъп до старателно поддържаните му файлове, и издателят беше поискал от него да го редактира. В резултат имах енциклопедични познания за случаите му - почти все едно аз самият съм водил следствията.

И така, когато застанах пред паството от себеподобни с името Питър Камбъл, отначало бях неспокоен, но скоро намерих верния тон. Говорих им за мълчаливия характер на Гарет, как съм бил един от малкото приятели, които е имал, и за факта, че по същество той водел двойствен живот - докато всички знаели, че е агент на ФБР, по-голямата част от работата му била в областта, която срамежливо нарекох „сфера на разузнаването“.

Разказах за няколко от тези разследвания - тези, които са описани с повече подробности в книгата - и когато реших, че съм предизвикал интереса на аудиторията, дадох думата за въпроси и коментари. Залата изригна. Трябва да призная, някак започна да ми харесва - странно е да стоиш на сцена и да слушаш как себеподобните ти те атакуват, анализират и хвалят. Донякъде е като да четеш собствения си некролог.

Отпред седеше жена с тюркоазена блуза и водеше офанзивата - анализираше улики и мотиви, задаваше остри въпроси. Имаше добър ум и още по-привлекателно лице - естествено лъскава коса, високи скули, очи, които винаги са близо до смеха. В един момент каза:

- Забелязах няколко неща, които той споменава в текста... Не мисля, че е харесвал жените кой знае колко, така ли е?

Откъде ѝ бе хрумнало това? Бях останал с впечатлението, че много харесвам жените.

- Напротив - отговорих ѝ. - Освен това, когато излизаше от дома, жените го намираха за много чаровен и - не мисля, че проявявам недискретност - много привлекателен сексуално.

Тя дори не мигна.

- Очарователен, умен... и секси? Ще ми се да го бях срещнала - отвърна тя сред силни аплодисменти и подсвирквания.

Усмихнах ѝ се и си дадох сметка, че всичките онези месеци, през които се бях стремил към нормалното, може и да са дали резултат. Стори ми се достатъчно привлекателна, за да се надявам по-късно през деня да имам шанс да поговоря с нея и да поискам номера ѝ.

Междувременно смених оборотите. Разказах им за случая, който, ако Джуд беше жив, вероятно щеше да сметне за най-интересен от всички. Разказах им за деня, в който се срутиха кулите и убийството в „Истсайд Ин".

- Бен Брадли спомена за мъжа в инвалидния стол - казах. - Пропусна да спомене обаче, че той самият е повел групата, свалила човека долу.

Последва миг стъписана тишина, после взрив от аплодисменти. Бен и Марси - тя седеше до него - ме гледаха изненадано. Дотогава нямаха представа, че знам за смелостта на Бен, но тогава, мисля, разбраха защо съм се съгласил да говоря.

Брадли - вероятно ругаеше сам себе си - стана, за да кимне на хората.

Когато аплодисментите стихнаха, продължих:

- Онзи ден е бил изпълнен със забележителни събития. Извършеното от Бен е само едно от тях. По-рано сутринта една млада жена тичала за работа, защото била закъсняла. Когато наближила кулите, видяла как първият самолет удря и осъзнала - за света в този момент тя е на бюрото си и вече е мъртва.

Брадли се сепна за втори път в рамките на минута. Не бях споделил с него тази версия и той вдигна ръце, сякаш за да попита: „Къде, по дяволите, ще стигне всичко това?“

И аз му казах - а също и на присъстващите.

- Ето, вижте. Жената, чието закъснение току-що е спасило живота ѝ, иска да убие някого и се получава перфектното алиби - вече е мъртва. И така, преминава през хаоса и страха и открива място, където би могла да живее необезпокоявана, където никой не би я открил. Нарича се хотел „Истсайд Ин“. Винаги, когато излиза, променя външността си и при една от тези разходки намира книга - може би най-добрия учебник за това как да убиеш някого и да се отървеш безнаказано. Всички знаем коя е тази книга - книгата на Джуд Гарет.

Това предизвика раздвижване, рязко поемане на въздух сред делегатите. Брадли улови погледа ми и кимна одобрително - да, казваше ми с очи, това дяволски си го бива.

- И кани една жена - млада, вероятно привлекателна - в „Истсайд Ин“ - продължих. - Малко наркотици, малко секс. След това я убива - точно по книгата, така да се каже. И изчезва. Когато пристига, нюйоркската полиция открива жертва без лице, без отпечатъци от пръсти, без зъби. Толкова. Разполагат с жертва, която никой не е в състояние да идентифицира, и убийца, която никой не подозира, защото е мъртва. Защо е извършено убийството? Кои са тези хора? Какъв е мотивът? Какво означава всичко?

Замълчах и се огледах. Хората клатеха глави с тихо удивление.

- Да - продължих. - Прави сте. Впечатляващо е. Джуд имаше име за подобни престъпления. Наричаше ги умотрошачи.

Хората се засмяха, после коментарите и идеите постепенно набраха скорост, станаха лавина. Аз обаче почти не слушах - видях как трима мъже влизат в дъното на залата и сядат на последния ред.

Поради тази причина, когато привлекателната жена с тюркоазената блуза изрече една наистина брилянтна идея, едва я чух. Макар и след седмици да си спомних какво каза тя тогава, все още се ругая, че не обърнах достатъчно внимание.

Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че познавах секретния свят и знаех за какво са дошли мъжете на последния ред. Бяха дошли за мен.