Бавно изгаряне

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Дилън имаше неприятното чувство, че пропуска нещо. Постоянно си припомняше разговорите и отново, и отново обмисляше различните подробности, но не можеше да се сети какво точно го тормози.

Знаеше, че пропуска нещо, но какво? Какво не виждаше?

Кейт забеляза колко е съсредоточен. От резките му едносрични отговори разбра, че изобщо не му е до разговор. В продължение на повече от час и двамата мълчаха. Мълчанието не беше неловко. Дали вече се чувстваше спокойна в присъствието му, запита се тя, достатъчно спокойна като в компания на близък.

Стигнаха покрайнините на Силвър Спрингс. Когато той направи неочакван завой, Кейт го попита къде отиват.

— На сигурно място — отвърна той. — И на тихо.

— В къщата ми е тихо — изтъкна тя. — Можем да отидем там.

Той поклати глава. Подмина квартала й и продължи по главната улица към полицейския участък на Силвър Спрингс.

Зави зад ъгъла и спря на паркинга зад сградата.

— Какво ще правим тук?

— Трябва да докладвам.

Той слезе от колата и обиколи да й отвори вратата.

— Не разбирам. Какво трябва да докладваш?

— Макар това да е временно назначение, сега работя под ръководството на Дръмонд и съм длъжен да го държа в течение. Не искам да го правя по телефона. Освен това си мислех, че той може да ни помогне много с твоите проблеми около компанията.

— Той? Как?

— Каза, че искаш някой частен детектив да провери онази невестулка. Дръмонд разполага с необходимите ресурси и знам, че няма нищо против да помогне. Ще трябва да му обясниш защо ти е информацията, но той ще третира всичко чуто от теб като конфиденциално. Знае колко си разтревожена.

— Ще бъде чудесно, ако поне едно нещо в живота ми се оправи. Благодаря ти — каза тя.

— Дръмонд помогна и на мен — обясни Дилън. — Вече му се обаждах няколко пъти и му давах имена, които да пусне за проверка. Надявам се да разполага с нещо конкретно.

Тя се усмихна.

— Трябва много да си го впечатлил. Помня какво ти каза Нейт за шефа на полицията.

— Така ли? Какво беше?

— Каза, че е труден… или чешит… и че понеже щял да се пенсионира скоро, не се церемонял с никого.

— Наистина ще се пенсионира — кимна Дилън. — Не знам на колко години е и откога е на служба, но ще ти кажа следното: още не е загубил нюха си за работата. След като го срещнах, за да получа оръжието и значката, проведох няколко разговора по телефона. Исках да знам дали мога да му имам доверие, ако се наложи.

— И можеш ли?

— Да — натърти Дилън. — Той има впечатляващо досие и е добър човек. Уважавам го — добави — и определено му имам доверие.

— Добре, тогава и аз ще му се доверя.

Тръгнаха през паркинга, но Кейт се обърна към колата.

— Трябва да си взема куфарчето. Може Дръмонд да поиска да види някои от документите и ако има време, да ми помогне.

— Ще намери време — увери я той и извади куфарчето от колата.

Подаде й го, а тя прошепна:

— И си сигурен, че няма да разгласи това, което му кажа?

— Сигурен съм. Не трябва да се притесняваш, че…

Тя го прекъсна.

— Не се притеснявам. Просто се опитвам да опазя репутацията на майка си. Знам, че това ти се струва глупаво. Че майка ми вече не я е грижа за това. Но не искам някой да си мисли лошо за нея. — Тя пак тръгна по пътеката. — Радвам се, че шефът на полицията ти помага — добави тя.

— Опитвам се да сваля част от товара от раменете на Нейт — обясни Дилън. — Той ще направи всичко, което го помоля, но и без това е затрупан с работа. Опитва се да открие Джакман, който сякаш е изчезнал от Лас Вегас, освен това е пратил хора да следят Роджър и другите двама братя. Съмнявам се да е поискал външна помощ. Нов е в полицията в Чарлстън и знам, че иска да се докаже. ФБР се интересуват основно от бомбаджията и от това, което чух, вече имат няколко важни улики. Освен това и те търсят Джакман и според Нейт така всички се настъпват един друг. За Нейт ще е много добре, ако в досието му пише, че е пипнал Джакман. — Той погледна към сградата на участъка и каза: — Вътре няма да е такъв хаос.

Явно главен инспектор Дръмонд ги беше забелязал от прозореца. Задната врата се отвори и той им махна с ръка.

— Не прослушваш ли съобщенията си? — попита той Дилън вместо поздрав.

— Тъкмо се канех да го направя.

— Като го направиш, ще чуеш как ти казвам да ми се обадиш. Тук се получи една много интересна ситуация — съобщи Дръмонд.

Кимна на Кейт и добави:

— Добро утро, госпожице Макена.

— Добро утро, главен инспектор Дръмонд. Моля ви, наричайте ме Кейт.

— Разбира се.

Дилън установи, че южняците са учтиви, независимо от обстоятелствата.

— Та каква ситуация се е получила? — попита Дилън, за да привлече вниманието му.

— Много интересна. — Дръмонд направи път на Кейт и Дилън да минат пред него, после заключи вратата след себе си. — Преди половин час дойде един човек. Представи се като Карл Бертоли.

— Карл е тук? — попита Кейт.

Дръмонд кимна.

— Точно така. Тук е. — Той ги поведе по стълбите към първия етаж.

Кейт нямаше търпение да чуе обяснението му, но той сякаш не бързаше, а прекоси задния коридор и отвори вратата на кабинета си.

Кейт се втурна след него.

— Той защо е дошъл? — попита тя.

— Каза, че изминал целия този път, за да те навести, Кейт, но тъй като ти не си била вкъщи, решил да дойде тук и да се предаде. Заповядай, седни.

Тя се намести на един от столовете срещу бюрото.

— Но защо Карл трябва да се предава? — попита Кейт, напълно объркана.

Дръмонд се настани удобно в стария си скърцащ стол. Сплете пръсти върху бюрото си и обясни:

— Той ми каза, че е отговорен.

Кейт погледна Дилън, който беше затворил вратата зад себе си и се бе облегнал на нея, скръстил ръце на гърдите си. Прие новината невъзмутимо, за разлика от Кейт. Тя беше напълно втрещена.

Кейт внимателно остави куфарчето и чантата си на пода до стола, а мислите й запрепускаха бясно във всички посоки.

— Карл за какво казва, че е отговорен?

— Дръмонд премести тежестта си и наклони стола на два крака.

— Добър въпрос. Реших да му дам няколко минути да се успокои и после да се опитам да получа отговора от него.

— Да се успокои? — не разбра Дилън.

Дръмонд кимна.

— Искам да го разпитам, естествено. Веднага щом измисля как да го накарам да спре да плаче, ще започна.

Сега Кейт разбра защо Дръмонд е толкова озадачен. Не беше попадал на човек като Карл.

— Той реагира много… драматично — каза тя.

— Точно така — съгласи се полицаят.

— И е много емоционален. Той е човек на изкуството — побърза да добави Кейт, за да не си помисли Дръмонд, че тя критикува приятеля си. — В университета е учил театрално изкуство и вече е участвал в няколко продукции. Сигурно знаете, че някои артисти са много емоционални.

— Няма спор, че е емоционален.

— Той как е разбрал, че го търсите? — Тя се обърна към Дилън.

— Сигурно е чул от годеницата си — отвърна той. — От полицията са я питали за местонахождението му. Сигурно тя му е казала.

— Искаш ли ти да се пробваш с него? — предложи Дръмонд на Дилън. — Би трябвало вече да се е успокоил.

— Аз ще говоря с него — обади се Кейт.

— Не съм сигурен дали трябва — каза Дръмонд.

Дилън поклати глава, но тя не му обърна внимание, а се изправи, взе нещата си, опъна пола и помоли Дръмонд да я заведе при Карл.

Когато той не реагира, тя попита:

— Той къде чака? В стая за разпити или във фоайето? Ще го намеря, дори и да трябва да отворя всяка врата на всеки етаж, за да го открия.

— Имаме чудесна заседателна зала и фоайе с автомат за безалкохолни напитки, но Карл не е на никое от тези места. Той е в килия.

— Заключили сте този сладък човек в килия?

Не й даде време да се разгорещи.

— Чакай малко. Не исках да го затварям. Не е моя идея.

— А чия?

— Негова. Той настоя да го заключа.

Това й се стори абсурдно.

— Но защо сте го арестували?

— Не съм.

— Моля?

— Не съм го арестувал. Той искаше да го заключа, така че го заключих. Реших, че няма голямо значение къде ще стои, докато се успокои.

— Къде са килиите?

— Горе.

— Ще ме заведете ли при него? Трябва да не е на себе си от страх.

— Не, няма да те заведа в килията му, но ето какво ще направя. Ще доведа Карл долу на първия етаж в някоя от стаите за разпити. Можеш да говориш с него там.

— Благодаря.

— Още не ми благодари. Трябва да се разбереш и с него — каза той и кимна към Дилън.

— Аз ще говоря с него — заяви Дилън. — И ще ти предам какво ми е казал.

— Тя може да наблюдава и слуша разговора ви зад прозрачното огледало — предложи Дръмонд. — Току-що ни го инсталираха — съобщи гордо той.

Дръмонд очевидно беше на нейна страна и това я накара да го харесва още повече.

— Кейт иска да обсъди нещо с теб — каза Дилън. — Сега е идеалният момент.

— О, това може да почака, докато поговоря с Карл.

— Планирам да съм тук цял ден — каза Дръмонд.

Кейт направи крачка към Дилън.

— С Карл сме приятели. Той ще говори с мен. Няма да ме нарани, но ако това е причината да не искаш да говоря с него, можеш да дойдеш с мен. Просто недей…

— Недей какво?

Тя въздъхна.

— Недей да го плашиш. — Кейт губеше търпение. — И не го заплашвай.

— На колко години е този човек? На десет?

— Той е чувствителен — каза тихо тя. — За разлика от теб.

Дилън се дръпна настрани, за да може Дръмонд да отвори вратата и да излезе. Кейт се възползва и се измъкна по петите на шефа на полицията.

Дръмонд дръпна от една дървена кукичка на стената огромна метална халка, на която висяха само три ключа, и се отправи към стълбището.

— Стаята за разпити е втората врата вляво. Вие двамата чакайте там и най-добре решете кой ще говори с него и кой ще слуша, а после действайте, защото ти, Дилън, знаеш много добре, че трябва да се обадиш в Чарлстън и да съобщиш на детектив Халинджър, че Карл е тук. А той е длъжен да информира ФБР, което означава, че имате около час в най-добрия случай, преди те да нахълтат и да отмъкнат Карл.

— Ще се наложи да изчакат — каза Дилън. — Ще се обадя на Халинджър, след като разбера какво знае Карл. Искам да задвижа още едно-две неща — обясни той.

— След като говорим с Карл — настоя Кейт.

Той най-после се съгласи, но постави условия.

— Ако преценя, че те заблуждава, веднага се махаш. Ясно? — Преди тя да възрази, той продължи: — И ако не ми хареса как разговаря с теб, пак изчезваш от стаята. — Пусна я да върви напред и когато стигнаха до стаята, добави още едно условие: — И ако ми се стори, че става войнствен или заплашителен…

— Чакай да позная: трябва да изчезна от стаята.

— Точно така.

— Искаш ли да знаеш какво мисля?

Той се ухили.

— Не.

— Все пак ще ме изслушаш. Ако той ме заблуждава, ще го усетя и ще му кажа да престане. А ако не ми хареса как говори с мен, ще го спра. Ако той ме заплаши, аз също ще го заплаша.

Стаята за разпити беше миниатюрна. Имаше малка правоъгълна маса и четири стола, по два от двете страни. Прозрачното огледало беше на стената срещу вратата. Дилън издърпа един стол за Кейт, а той остана прав, докато чакаха.

Карл се оказа изненада. Дилън беше направил някои прибързани преценки за този човек, но щом Карл влезе в стаята, разбра, че е сгрешил.

Карл много се зарадва да види Кейт и преди Дилън да го спре, я прегърна.

— Слава богу, че си жива и здрава. За всичко съм виновен аз, скъпа. Толкова съжалявам.

Тя бързо се освободи от прегръдката му и го запозна с Дилън. Щом отхвърлиха официалностите, седна, а Карл се настани на стола срещу нея. Тя протегна ръка и той я хвана.

— Изглеждаш уморен — каза Кейт.

— Уморен съм. Затова се махнах оттук. Имам нужда да си почина и да се освежа, но бях толкова разтревожен.

Кейт му съчувстваше.

— Трябва много да си се разстроил, когато си научил, че те търсят от полицията.

— Да, беше потресаващо. Очите му се напълниха със сълзи. — Но Делия се разстрои много повече от мен. Годеницата ми се тревожи за мен — добави той. — Трябва да й се обадя. Имам право на едно обаждане, нали?

Дилън издърпа стола до Кейт и седна.

— Имаш право на колкото обаждания искаш. Не си арестуван.

— Заподозрян ли съм?

— Да.

— Не — каза едновременно с него Кейт.

— Зависи от това, което ми кажеш — обясни Дилън.

— Трябва да бъда арестуван. Аз съм отговорен за всичко, което се случи с Кейт. — Той я погледна и успя да докара нещо като слаба усмивка. — Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам — каза тя. — Искаш ли нещо за пиене? — О, боже, започваше да говори като Изабел.

— Едно кафе без кофеин, ако може, но наблизо сигурно няма „Старбъкс“.

— Съжалявам, няма.

На Дилън му писна от празните приказки.

— Кажи ми, защо мислиш, че ти си отговорен?

— Защото беше моя идея.

— Кое беше твоя идея? — Гласът му стана по-суров. Той държеше да получи отговор.

— Моя идея беше да изложим продуктите на Кейт на онова събитие, на което бях домакин. Очаквах целият елит на Чарлстън да е там. Не биха го пропуснали — обясни той. — И мислех, че това е отлична възможност да представим Кейт.

— Да я представите?

— Да я рекламираме.

— Още не разбирам.

— Знам, че ще прозвучи грандомански, но истината е, че ако аз рекламирам някой продукт, продажбите му скачат до небесата.

Прав беше. Наистина звучеше грандомански.

— Значи си много влиятелна личност, така ли. Можеш да съсипеш или подпомогнеш нечия кариера.

Карл поклати глава.

— Никога не съм опитвал да съсипя никого. Би било вулгарно. Ако не одобрявам някой човек или продукт, просто не казвам нищо за него.

Значи той използваше влиянието си само за добро? Да не се мислеше за Супермен? Дилън едва не се изсмя.

— И какво получаваш ти?

— Удовлетворение.

— Ами складът? Защо не искаше Кейт да знае, че ти си собственикът му?

— Аз съм само един от собствениците — поправи го Карл. — Но притежавам контролния пакет.

— Отговори на въпроса. — На Дилън му писна да проявява търпение. Тъкмо се канеше да каже на Кейт да излезе, когато Карл го изненада.

— Кейт, скъпа, ще ни оставиш ли за малко насаме?

Тя не искаше да си тръгва, за да е сигурна, че Дилън няма да се държи грубо с Карл, но знаеше, че не може да откаже на молбата.

— Разбира се.

И двамата мъже станаха, когато тя се изправи, а Дилън й отвори вратата. Тя го изгледа предупреждаващо, когато мина край него и му прошепна:

— Бъди търпелив с него.

Звукът в стаята за разпити стигаше и до съседната стая, благодарение на микрофона на стената. Дилън реши да го изключи.

Карл се върна на мястото си и махна на Дилън също да седне.

— Ако Кейт чуе това, което ще ви кажа, ще се притесни, така че разчитам на дискретността ви. В замяна ще съм напълно откровен с вас. Ето какво — не исках тя да знае, че съм собственик на склада, защото смятах да й го предложа — чрез агент за недвижими имоти, разбира се — на значително занижена цена. Опитвах се да помогна на Кейт — обясни той. — Тя ми е много скъпа, а от това, което виждах да се случва с нея през изминалата година, направо ми се късаше сърцето. Тя има толкова големи планове, действа с размах. Искаше да премести компанията в Бостън. Там има много повече познати. Само за година, гарантирам ви, фирмата й щеше да стане една от най-големите в индустрията. За пет години продуктите й щяха да се продават в целия свят. Можеше да постигне несравним успех. — Той внимателно намести яката на бялата си риза, преди да продължи: — Сега няма да премести фирмата си. Тя е отговорен човек. Винаги е била такава. Всички други са по-важни от нея. Тя ще си остане в Силвър Спрингс, защото това е отговорната постъпка. Дълго време стоя тук заради майка си, а сега ще остане заради сестра си. Изабел е най-малката, но вие, разбира се, знаете това. Кейт ще остане тук още две или може би три години…

— Аз бих се радвал много, ако тя остане и разшири фирмата си оттук. Така ще постави Силвър Спрингс на картата. Вероятно ще й отнеме повече време да постигне международен успех, ако действа оттук, но с нейната амбиция и решителност не се съмнявам, че ще успее… ако го иска. Тя ще направи невероятни неща, където и да е, но мястото й е тук.

— А другите собственици на склада как реагираха на идеята да се занижи цената му?

— Не съм ги питал. Аз държа контролния пакет — обясни Карл. — И другите ще се съобразят с мен. Заедно строим няколко сгради в района, а сега, когато обновяването на квартала е в ход и възраждането му започна, те са спокойни, че ще спечелят достатъчно. Силвър Спрингс е малка общност и тъй като предлага на хората спокойствие и безопасност, е чудесно място за живот и забавления. Искаме да привлечем местния бизнес, така че помощта за Кейт може да се възприеме като проява на добра воля.

— Ще ми трябват имената на останалите собственици.

— Разбира се.

— Значи си намалил цената, защото това е добър бизнес ход?

— Да, но също така и защото знаех, че Кейт има финансови проблеми.

Дилън се облегна.

— Така ли? Откъде си научил?

Карл прекара пръсти по масата, докато обмисляше отговора.

— Не съм сигурен откъде съм го чул — призна си той. — Някой ми каза. Да. Трябва някой да ми е казал. Сега вие ще питате кой е този някой, а аз просто не мога да си спомня. На толкова коктейли, вечери и приеми ходя, хората все ми разправят нещо — под секрет. Чувам разни неща, понякога препредадени, а всички знаят колко обичам Кейт. Постоянно се хваля с нейната компания, за да накарам хората да заговорят за прекрасните й свещи и лосиони за тяло. Моята Делия ги обожава. Парфюмите й са направо божествени, а през декември ще пуска нов, който според мен ще е най-прекрасният от всички. Ще се нарича „Саси“. — Той прехапа долната си устна, за да овладее емоциите си.

Дилън не бе разпитвал човек като Карл. Постоянно се отплесваше в маловажни подробности, но Дилън бе твърдо решен да го държи в правия път.

— Ако те помоля да напишеш имената на хората, които знаеха, че ти си собственик на онзи склад…

— Невъзможно — каза Карл. — Рекламирах много усилено онзи район. Кълна се, че съм казал на половината Чарлстън, Силвър Спрингс и Савана.

— Защо Савана?

— Имам много приятели там — обясни Карл. — Прекарвам доста време в Савана.

— Познаваш ли някой Макена в Савана?

— Не мисля. Според мен Кейт и сестрите й са единствените с тази фамилия, които познавам, но пък се срещам с толкова много хора на толкова различни места, че не винаги чувам и запомням имената им.

— Още не си ми обяснил защо смяташ, че си отговорен за експлозиите.

— Ами вземете обстоятелствата. Аз поканих Кейт в имението, аз настоях да донесе от продуктите си и — бум! — тя едва не загина. Аз я насърчих чрез агент за недвижими имоти да погледне моя склад и — бум! — отново за малко не загина. Аз съм собственик и на двата имота. Аз съм отговорен. Просто не знам как или защо. Надявам се вие да откриете.

Единственото нещо, за което беше виновен Карл, бе, че говори прекалено много, и то с всички, готови да го слушат. Някой се е възползвал от информацията.

— Какво е финансовото ти състояние? — попита Дилън.

— В момента е много тежко. Направо катастрофално. Надхвърлил съм всичките си възможности за финансиране. Но това е временно — увери го той. — Строя галерия в имота си, която ще стане великолепна, когато се завърши, и съм вложил останалите си пари в този проект. Но не се съмнявам, че си струва риска и ще се изплатят.

Дилън се изненада от откровеността му. Карл беше странна птица. От една страна, бе претенциозен и арогантен, а от друга — прям и загрижен. Едно бе сигурно не прикриваше чувствата си и всички бяха наясно с тях.

— Как се запознахте с Кейт? попита Дилън. Карл се усмихна.

— Запознахме се в болницата. Беше преди няколко години. Тя беше там с майка си, а аз бях на посещение при сестра си, Сузана. Кейт беше още в гимназията, но вече красавица. И имаше толкова силно присъствие. Нали разбирате за какво ви говоря?

О, да. Разбираше го напълно.

— Още тогава караше пулсът на мъжете да се ускорява. Всъщност сестра ми ни запозна. Кейт чакала майка си да излезе от рентгена, а сестра ми чакала да влезе и двете се заприказвали. За нула време станали приятелки. Сузана е две години по-малка от Кейт — добави той. — Кейт й разказала за свещите, които изработва с различните странни аромати, и помолила Сузана за мнение. Сестра ми беше много въодушевена. Кейт я караше да се чувства важна.

— Сузана беше болна от доста време. Толкова често влизаше в болница, че я наричаше втори дом. — Той замълча с меланхолична усмивка на лицето. — Майката на Кейт беше в ремисия, така че не се налагаше тя да идва в болницата. Но Кейт не забрави Сузана. Навестяваше я често и дори след като постъпи в колежа, задължително я посещаваше през ваканцията. Където и да се намираше, всяка седмица изпращаше на Сузана нещо специално. Свещ, лосион, цвете… подарък, с който да й покаже, че мисли за нея. Всеки път, когато Кейт започваше да разработва нов продукт, се съветваше с нея. Знам, че всъщност не й трябваше мнението на сестра ми, но въпреки това го търсеше. Това даваше на Сузана нещо, което да очаква, особено в последните й дни, когато беше толкова слаба. — Гласът на Карл потрепери, но той довърши разказа си. — Загубихме Сузана през септември. Но Кейт, моята скъпа, скъпа Кейт не я забрави. Тя ми каза, че иска да направи нещо специално в нейна памет, така че разработи този прекрасен парфюм и го кръсти на името й. Тя се казваше Сузана, но всички я наричахме Саси.