Бавно изгаряне

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Кейт вдигна глава от гърдите на Дилън.

— Какво стана с Карл?

— Какво да стане?

Тя се дръпна леко назад.

— Убеди ли се, че той няма нищо общо с това?

— Да, убедих се.

— Значи той може да си ходи.

— Още не. Ще трябва първо да убеди и някои други хора.

Двама агенти от ФБР и още един детектив от чарлстънската полиция, който помагаше на Нейт, бяха пристигнали в участъка преди час и сега се редуваха да разпитват Карл. След като свършеха с него, щяха да го пуснат. Дилън целуна Кейт по бузата, стисна ръката й и прошепна:

— Бъди смела, скъпа.

После разпитваха и нея. Омръзна й да повтаря всяка подробност отново и отново, като се започнеше от първата експлозия, но въпреки това отговаряше на въпросите възможно най-пълно. Когато въпросите им свършиха, се изчерпа и търпението й.

Дръмонд дойде да я вземе.

— Хайде, Кейт. Можеш да тръгваш. Къщата ти е основно претърсена, чиста е.

— Къде е Дилън?

— Чака те отзад.

Тя взе чантата и куфарчето си и го последва към задния вход.

Той постави ръка на рамото й.

— Ще се справиш с това и ще излезеш невредима — каза. Ако не беше уверена в добрите му намерения, можеше и да си помисли, че й съобщава за някакво наказание — толкова рязък бе тонът му. — Ще намина по-късно вечерта — добави.

— Не е нужно да си причинявате толкова главоболия…

— Нужно е. Погледнах в хладилника ти. Ще донеса нещо — каза той кратко.

Когато се прибра и отвори хладилника, се зарадва, че не е възразила. Вътре наистина нямаше нищо за ядене. Стомахът й възропта. И двамата с Дилън не бяха яли след закуска, а минаваше шест.

— Времето лети — измърмори тя, като се върна в коридора.

Дилън я последва по стълбите с багажа и на двамата.

Не я попита дали иска той да спи при нея. Остави чантата си в спалнята за гости, а нейната — върху леглото й.

Тя нямаше да го моли да спи при нея. В никакъв случай. Отиде в банята, заключи вратата и си взе дълъг душ с надеждата да се освежи.

Душът не й помогна особено. Облече любимите си стари дънки и тениска и се почувства по-добре. Среса косата си и слезе.

Дилън си говореше с един полицай в задния двор. Тя го наблюдаваше през прозореца на кухнята, докато дъвчеше парче целина. Помисли си, че изглежда уморен. И чудесен. Определено той се справяше по-добре от нея. На моменти тя имаше чувството, че се разпада.

Не искаше той да забележи, че го зяпа, така че се насили да се обърне с гръб към прозореца. Изслуша съобщенията на телефонния секретар. Повечето бяха за Изабел и никое не беше важно.

Чувстваше се неспокойна. Извади пакет чипс от килера и пак го прибра, без да го отвори.

Знаеше какъв й е проблемът. Дилън. Чудеше се колко време ще й трябва да спре да го обича. Изобщо възможно ли е, или е обречена да прекара остатъка от живота си нещастна? Сама си е виновна за нещастието си. От самото начало знаеше какво представлява той — женкар, който сменя приятелките си като носни кърпички. Не се срамуваше от начина си на живот. Дилън си беше Дилън.

А тя си беше тя — пълна идиотка заради това, че се е влюбила в него.

Тази вечер определено бе подвластна на меланхолията. Стресът си казваше думата. Точно така, това е причината. Стресът. И чувството, че е напълно безпомощна.

На вратата се позвъни и тя се насили да спре да се самосъжалява. Предположи, че е Дръмонд с вечерята, и изведнъж се почувства ужасно гладна. Обаче не беше Дръмонд. Беше Нейт и когато тя отвори вратата, той я погледна изненадан.

Бързо се съвзе.

— Защо ти отваряш вратата? — попита Нейт. Погледът му я прониза.

— Ти позвъни на звънеца. Стори ми се нормално да ти отворя. Моля, заповядай.

— Сама ли си? — попита той и влезе. — Какво ти става, по дяволите? Не знаеш ли, че някой се опитва да те убие? Или не те е грижа?

— Да, знам. Разбира се, че ме е грижа — каза тя кротко. — Моля те, спри да ми викаш. Ще ми спукаш тъпанчетата.

Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Трябва да си го излея на някого. Къде е Дилън?

— В задния двор. Отпред и отзад пазят полицаи. Смятам, че не е опасно да отварям вратата.

— Не затова съм ядосан — сопна се той.

Тя го последва в кухнята.

— А защо тогава?

— Защото снощи не знаех къде сте. Това не е добре. Просто изчезнахте. Ами ако трябваше да ви съобщя някаква информация от жизненоважно значение? Тогава какво? Дилън не си вдигаше телефона, ти също… Какво, по дяволите, го е прихванало? Знае, че това не е редно. Къде е той?

Нейт бе като грамофонна плоча.

— Току-що ти казах — отвърна тя.

— Кажи ми пак.

— В задния двор. Върви при него.

— И да не си посмяла пак да отвориш вратата. Ясно?

Той не изчака отговора й, а рязко отвори и излезе навън. Вратата се затръшна след него.

Току-що загуби поканата си за вечеря, помисли си тя. Как смееше да й вика така? Тя да не е дете, че да й се кара по този начин.

Но той беше прав, призна си с неохота. Трябваше да му се обадят къде отиват. Ала не бяха го оставили в неведение нарочно. Просто не бяха сигурни къде ще пренощуват, а след като се настаниха в хотела, се разсеяха с разни неща.

О, да, страхотно оправдание. Извинявай, че не ти се обадихме. Бяхме прекалено заети, правехме секс. Нейт щеше да ги разбере. Със сигурност.

Шефът на полицията пристигна няколко минути по-късно с достатъчно храна, за да натъпче половината град.

— Какво става тук? — попита той, като положи торбите на кухненския плот и погледна през прозореца. — Май Халинджър чете конско на Дилън.

Кейт бързо му обясни.

— Дилън обаче не се впечатлява. Всъщност и той крещи. — Сви рамене и добави: — Ще се разберат. Хайде да ядем.

Дръмонд беше прав, двамата се разбраха. Нейт не попита може ли да остане за вечеря, направо си грабна една чиния и се обслужи.

— Ще изпратя хора след един час, за да ви заместят — предложи той на Дръмонд.

— Няма нужда — отвърна Дръмонд. — Така сме си добре. Ти си имаш достатъчно грижи с подсигуряването на утрешната среща.

— Това сигурно ли е напълно? — попита Нейт. — Тя подписва документите утре? Без повече промени?

— В седем часа утре вечер, освен ако ти не промениш плана — каза Дилън. — Току-що говорихме за това отвън.

— Просто питам, за да се уверя. И повече никакво изчезване. Ясно?

— Не се впрягай.

— А ти не се… — започна Нейт.

Дръмонд вдигна ръка, за да го спре.

— Стига толкова. Кейт се нуждае от всяка възможна помощ, така че не се карайте, а уточнете програмата.

Нейт кимна.

— Да, сър.

Тримата мъже обсъдиха стратегията за следващия ден, докато ядяха.

— Какво научи за видеозаписа? — попита Дилън. — Имаш ли представа кой го е заснел?

— Не. Знаем, че видеото и пакет снимки са доставени с куриер в офиса на Андерсън Смит. Той твърди, че никой не е знаел за съществуването на записа, докато на бюрото му не са се появили инструкциите на Комптън Макена.

— Някой все пак е знаел — настоя Дилън. — Когато Комптън говореше на камерата, много често поглеждаше над обектива. Очевидно е имало някой в стаята. Не е ли имал прислужници, нещо от този род?

— Не можем да открием никого, който да е знаел за този запис.

Дилън погледна Кейт. Очите й се затваряха.

— Кейт, защо не отидеш да си легнеш? — предложи той. — Ние почти свършихме тук.

Тя изобщо не опита да спори. Беше имала уморителен ден. Докато си обличаше пижамата, чуваше гласовете на мъжете, а след няколко минути чу, че Нейт и Дръмонд си тръгват.

Беше изморена, но реши, преди да си легне, да се обади на Изабел, за да провери как е. Все пак се изненада, когато Изабел вдигна телефона. Каза й само здрасти и в следващите петнайсет минути Изабел не спря да говори. Явно сестра й бе предположила, че прочитането на завещанието се е оказало едно голямо нищо, защото изобщо не попита Кейт за него. Единственото, за което имаше желание да говори, беше личният й живот и се наложи Кейт да й напомни, че е в колежа, за да учи. Все пак се зарадва, че Изабел е щастлива и в безопасност.

— Чувала ли си Рийс Крауел? — попита Кейт.

— Би трябвало още да е в Европа, но не се тревожи. Ако се върне и започне отново да ми досажда, мога да се оправя — увери я Изабел и премина към по-вълнуващи теми.

Докато Кейт слушаше как Изабел й описва младежа, който седял до нея в часовете по биология, се чу сигналът за изчакващо повикване. Тъй като не знаеше дали не е нещо важно, Кейт прекъсна бъбренето на Изабел.

— Изабел, търсят ме. Трябва да затварям. Ти внимавай, нали?

Когато превключи телефона, се изненада от гласа, който чу.

— Кейт, обажда се Ванеса Макена.

Кейт се забави с отговора, защото не бе сигурна как да реагира. След кратка и неловка пауза каза:

— Ванеса, здравей, какво мога да направя за теб?

Ванеса започна разговора малко сковано, но бързо се отпусна и продължи много мило.

— Андерсън ми се обади и ми каза, че много си харесала снимките на баща си. Помоли ме да потърся още снимки в къщата на Комптън — вече моята къща. Таванът е пълен с кашони, така че реших да започна да ги разчиствам. Оказа се, че попаднах на кашон с неща, които според мен са принадлежали на баща ти. Има снимки, купи, ученически съчинения, бележници. Ще опаковам всичко и ще ти го изпратя или ако предпочиташ, ще го оставя в офиса на Андерсън. Ще потърся и още — обеща тя. — Сега съм в къщата, защото Брайс пак влезе в болницата снощи и оттук ми е по-близо да ходя на посещения. Знаеш ли, можеш да се отбиеш и да видиш това място, ако ти е интересно. С удоволствие ще ти го покажа.

— Да, бих искала да видя къщата някой ден.

— Просто ми се обади, когато ти е удобно. Може би следващата седмица или по-следващата? Бих искала да те опозная, Кейт. Изглеждаш толкова… различна от Брайс и братята му, различна в хубавия смисъл.

Кейт изпита леко чувство за вина, когато приключи разговора и затвори телефона. Не попита Ванеса как е Брайс и дали състоянието му е тежко. После осъзна, че ако бе проявила съчувствие или загриженост, щеше да е чисто и просто лицемерие.

Дилън влезе в спалнята й и я откри седнала с кръстосани крака на леглото и с телефона в ръка.

— Току-що ми се обади Ванеса Макена — съобщи му тя. — Покани ме да отида в къщата на Комптън. Каза, че открила още неща, принадлежали на баща ми.

Дилън спря до леглото и се намръщи.

— Изобщо няма да се доближаваш до онази къща и до някой от роднините в Савана, докато не заловим човека, който се опитва да те убие — заповяда той.

— Разбира се, че няма — успокои го тя. Не беше в настроение да слуша лекции. Достатъчно напрежение й се насъбра за един ден, така че смени темата. — Говорих и с Изабел. Тя поне е щастлива. Не й казах, че си тук. Не исках да знае, нали разбираш…

— Какво да разбирам?

— Казах й, че всичко е наред, а ако тя знаеше, че си тук, щеше да започне с въпросите. Какво правиш?

— Какво ти се струва, че правя? Събличам се, защото отивам да си взема душ.

— В спалнята за гости има баня.

Тя млъкна, защото той затвори вратата на банята. След секунда се чу душът.

Можеше да е по-настоятелна и да го прати да спи в спалнята за гости, но не искаше и това беше проблемът. В сърцето си знаеше, че ще го атакува веднага щом той отвори вратата.

— Имам нужда от помощ — измърмори тя. Беше напълно отвратена от себе си. Дръпна завивките назад и се протегна в леглото. Джордан е виновна за това, реши Кейт. Джордан изпрати Дилън и е знаела… о, да, знаела е какво ще се случи.

Кейт се претърколи настрана и взе телефона. Джордан не можеше да я избягва вечно. Реши да й остави съобщение, което да я принуди да й се обади.

Пак се включи гласова поща. Кейт изчака сигнала и каза:

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш, че… — Тя спря рязко. Ами ако някой друг прослушаше съобщението и чуеше, че е спала с Дилън? — Няма значение.

Тъкмо затваряше телефона, когато чу някой да казва:

— Какво трябва да знае? Беше мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Майкъл Бюканън. Кейт, ти ли си?

Слава богу, че се осъзна.

— Какво правиш в Бостън?

— В отпуск съм. Пристигнах рано и ще гостувам на Джордан до следващия уикенд. После отивам в Нейтънс Бей. Мама и татко ще са се прибрали дотогава.

Майкъл беше завършил университета на Анаполис и сега се обучаваше за тюлен във военноморските сили. Беше истински смелчага и най-състезателната натура от всички братя Бюканън.

— Кога се връщаш в Бостън? — попита я той. — Искам реванш.

— Защо. Само ще загубиш отново. — Смехът му беше като на Дилън.

— Ще видим това.

— Знаеш ли, че Дилън е тук?

— Да. Джордан ми каза, че ти помага за някакъв малък проблем.

Малък проблем?

— Точно така.

Говориха си още минута-две. Кейт обеща да каже на Дилън, че Майкъл се е прибрал, а Майкъл обеща да накара Джордан да се обади на Кейт.

Тъкмо затвори телефона, когато Дилън излезе от банята. Беше си обул бежови къси гащета и отиваше да провери полицаите и да се увери, че са на местата, където се очакваше да бъдат. Кейт смяташе, че той малко се престарава.

Дилън се забави. Кейт опита да заспи, но мислите й не можеха да се успокоят. Все се връщаха на „малкия“ проблем как да разбере кой се опитва да я убие. Трябваше да е някой от братята Макена, но кой? Може би и тримата. Това би било интересен вариант. Може би и Ванеса е в комбината? Нищо не е невъзможно.