Бавно изгаряне

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В апартамента на Роджър Макена се носеше миризма на забравен боклук. Роджър миришеше така, сякаш се е въргалял в него, преди да се самоубие. Лежеше на пода в дневната по гръб, а пистолетът още бе в ръката му. Кръвта беше образувала локва около главата и раменете му. Смъртта бе уловила отчаяното му изражение. Едното му око беше затворено, другото — хлътнало в дъното на черепа му.

Не беше приятна гледка.

ФБР се вихреха в апартамента, но агентът, който ръководеше операцията, Джоуел Клайн, се оказа изненадващо сговорчив. Бе приблизително на възрастта на Дилън, но вече имаше дълбоки бръчки в ъгълчетата на устата си. Високото му слабо тяло беше леко прегърбено, сякаш от постоянното навеждане над разни трупове.

След като Дилън дипломатично го информира, че няма намерение да узурпира поста му, Клайн му подаде чифт ръкавици и му каза да огледа наоколо, ако иска. С удоволствие щял да вземе предвид откритията му.

Съдебният лекар беше мъж на средна възраст, който се казваше д-р Люк Париш. Бе коленичил до тялото. Дилън се приведе до него, представи се и му показа значката си.

Париш обичаше да си бъбри.

— Живял съм край Силвър Спрингс — каза той. — Хубаво място. Нямаше достатъчно убийства, за да ме поддържат зает или заинтересован, така че се преместих тук. И в Савана е хубаво. Ако съдя по акцента ти, трябва да си някъде от североизточните щати. Прав ли съм?

— Позна. От Бостън съм.

— Местиш се тук ли?

— Не, това е временна работа.

И двамата се заеха да оглеждат тялото.

— Този е знаел какво прави — каза Париш. — Един изстрел е свършил работа. Повечето не знаят къде да се целят.

Оръжието беше глок. Париш го прибра в плик за веществени доказателства и го подаде на агента, който се мотаеше наоколо. — По дяволите как вони. Май не си е вземал душ скоро. Не е мъртъв от толкова отдавна. Тази воня си я е имал още докато е бил жив. Как може някой да живее така? Огледай се. Това място е кочина. Човек би очаквал, че ако някой може да си позволи такива скъпи мебели, ще се опита и да ги поддържа. Само коженото канапе трябва да струва няколко хилядарки.

Париш не преувеличаваше за апартамента. Наистина беше кочина. По масите и столовете имаше препълнени пепелници, навсякъде бяха разхвърляни празни бутилки от уиски. Канапето изглеждаше готово за градското бунище. Всички възглавнички бяха разкъсани, а по облегалките имаше дупки от цигари.

Единствената чиста повърхност в апартамента беше масичката за кафе. Листите върху нея бяха подредени.

— Намерихте ли прощална бележка? — попита Дилън.

Клайн прекоси стаята, за да се доближи.

— Не, още не. Но е оставил всички тези документи. Мисля, че е искал да ни помогне да пипнем Джакман.

— Има ли достатъчно материали, за да бъде осъден?

— Още не сме прегледали всичко.

С други думи — не, помисли си Дилън.

— Кажи ми с какво разполагаш?

— Сравнихме това, което намерихме тук, с информацията, която получихме от Нейт Халинджър. Той много ще се зарадва да види тези доказателства.

— Изглежда, Роджър е знаел всичко, което е трябвало да знае за Кейт Макена. Имал е всичките й телефонни номера, служебен и домашен адрес, марка и модел на колата й, номера на колата, телефоните на бизнес партньорите й, адресите им, телефоните на сестрите й. Дори си е записал името и номера на бившето гадже на Изабел Макена.

— Имал е записано името на Рийс Крауел?

— И е подчертал адреса на Карл Бертоли и датата и часа на партито в галерията. Имал е и адреса на склада.

— Мили боже, знаел е всичко, така ли?

— Започвам да загрявам. Вече прибрахме календара, който намерихме в кухнята, до телефона. Беше покрит с отпечатъци. Изглеждаше сякаш още някой освен Роджър си е водил бележки. Има два различни почерка. Пратих го в лабораторията преди час и им казах да побързат. Би трябвало да ни дадат предварителен доклад всеки момент. Освен часове и места имаше и номера на полети. Полетите на Кейт. Той е знаел кога е пътувала за Бостън и кога се е върнала.

Дилън едва контролираше гнева си. Колко ли време е следил Кейт този кучи син? Дали е прониквал в къщата й? Това не би го затруднило. Тя никога не заключваше вратите, по дяволите.

— Вече огледахте ли колата му?

— Да — отвърна Клайн. — Бял форд с тонирани стъкла. Това трябва да е колата, която Кейт е описала на Халинджър, онази, която се е опитала да я прегази на паркинга на летището.

— Събирането на цялата информация е отнело доста време и усилия. Дилън разтри тила си. — Какво друго?

— На календара имаше две дебело оградени дати.

— Датите на експлозиите.

— Точно така — каза Клайн. — Роджър си е записал доста неща. Едното е много интересно. „Джакман взе кошниците“. Точно до това е написано двеста хиляди. Сигурно толкова е платил за бомбите.

— Нейт ми каза, че Джакман е арестуван.

— Да — отвърна Клайн. — Точно сега седи в една стая за разпити във Вегас и чака адвоката си.

— Бележките на Роджър няма да са достатъчни, за да бъде задържан за дълго, а още не знаем кой е стоял зад камерата, когато Комптън Макена е записвал прощалното си изявление.

— Знаем, че не е бил някой от племенниците, защото Комптън не е имал доверие на никого от тях, а и не е искал те да разберат какво е намислил. Това беше очевидно от записа. Все пак има двама-трима човека, които изглеждат обещаващо. Първо, икономката. Току-що открихме, че е внесла тлъста сума пари в сметката си преди около шест седмици. Ще я привикаме да си поговорим с нея. Интересува ни и адвокатът на Комптън Макена. Не се тревожа. Ще открием кой е продал тайната.

Дилън обиколи апартамента, без да бърза, после огледа внимателно документите и писаните на ръка бележки. Чудесен пакет, помисли си той. Роджър не би могъл да им осигури по-добър материал, дори и да се бе постарал. Беше оставил достатъчно намеци, уличаващи Джакман, но не и твърди доказателства срещу него.

Нещо не се връзваше. Дилън още веднъж огледа информацията, която агентите бяха събрали, но всеки път, когато някой въпрос получаваше отговор, веднага изникваше нов въпрос. Какво правеше името на Рийс в бележките на Роджър? Защо им е оставил информацията така, че да я намерят, а не е написал прощална бележка? Откъде си е намерил пистолет толкова бързо? В живота на Роджър нищо не бе подредено, как така се е оказал толкова организиран в края си?

Един точен изстрел… знаел е къде да се цели.

Санитарите бяха дошли да отнесат трупа. Агент Клайн се дръпна да не им пречи и забеляза, че Дилън се взира намръщен в записките.

— Нещо тревожи ли те? — попита той. Дилън кимна.

— Нещо не ми се струва наред. Не мога да го повярвам.

И двамата се загледаха как изнасят тялото.

— Всичко е много спретнато и подредено — каза Дилън.

Клайн сви рамене.

— Може да се случи… всичко да се навърже…

— Така ли? И откога нещата стават така? Всичко да е подредено, прегледно и ясно разбираемо? Само дето няма нарисувани стрелки, които да сочат към доказателствата. — Той поклати глава. — Не ми харесват прегледните и подредени доказателства и знаеш ли защо? Карат ме да си мисля, че всичко е нагласено.