Бдение

30 август 2004

Първият учебен ден. Джейни и Кари са в 11 клас. Чакат автобуса на ъгъла на тяхната улица. На спирката има още една група ученици от гимназията. Някои са нетърпеливи. Други са отчайващо тъпи. Никой не обръща внимание на зайците.

Автобусът закъснява и за късмет на Кабъл Стръмхелър пристига след него. Джейни и Кари го познават — създаваше проблеми в училище още от девети клас. Джейни не си го спомня отпреди това — казваха, че повтарял класа. Често закъсняваше. Винаги изглеждаше надрусан. Сега е с 15 сантиметра по-висок от миналата пролет. Синьо-черната му коса се спуска на мазни кичури над очите и ходи с наведени рамене, сякаш му е по-удобно да бъде нисък. Стои отделно от другите, пуши.

Джейни среща погледа му случайно и кимва за поздрав. Той забива очи в земята. Изпуска облаче дим. Хвърля цигарата на асфалта и я размазва с крак.

Кари сръгва Джейни в ребрата.

— Я виж, гаджето ти.

Джейни извърта нагоре очи.

— Дръж се прилично.

Кари внимателно го изучава, докато той е с гръб към тях.

— Не е зле. Пъпчивото му лице се е изчистило през лятото. Или пък гъзарската му прическа прикрива белезите.

— Престани — изсумтява Джейни. Смее се, неудобно й е. Но продължава да гледа нататък. Съдейки по дрехите му, трябва да е отчайващо беден като нея самата.

— Просто е самотен. И е много затворен.

— Най-вероятно наркоман, който си пада по теб.

Джейни присвива очи и изражението на лицето й става сериозно.

— Кари, престани, наистина. Ставаш злобна като Мелинда.

Джейни пак поглежда към Кабъл. Джинсите му стърчат над глезените. Тя знае какво е да ти се подиграват за смешните евтини дрехи. Усеща в себе си желание да го защити.

— Сигурно има скапани родители, които живеят от социални помощи като майка ми.

— Нямам нищо общо с Мелинда — казва Кари виновно.

— Тогава защо се виждате?

Кари свива рамене и се замисля:

— Де да знам. Сигурно защото е богата.

Автобусът най-после пристига. Пътуването до училището, което е на по-малко от пет километра, трае четиридесет и пет минути заради безкрайните спирки. Единайсетокласничките като Джейни и Кари се смятат за привилегировани според неписаните правила в автобуса. Затова сядат на последните редици седалки.

Кабъл ги отминава и се тръшва зад тях. През облегалката Джейни усеща коленете му забити в гърба си. Поглежда през процепа между нейната седалка и прозореца. Кабъл подпира брадичката си с ръка, очите му са затворени, почти скрити зад мазните къдрици.

— Мамка му — измърморва Джейни през зъби.

За щастие Кабъл Стръмхелър не сънува.

Поне не в автобуса.

И в часа по химия също.

Или пък по английски.

И никой друг не сънува. Джейни се връща вкъщи след първия учебен ден по-спокойна.

16 октомври 2004

19:42

Кари и Стю чукат на прозореца на стаята на Джейни. Тя го открехва съвсем мъничко. Стю е облечен официално с тънка кожена вратовръзка, а Кари е с черна прилепнала рокля и копринен шал с огромна кичозна орхидея забодена в него.

— Видях, че свети — оправдава се Кари за необичайното посещение. — Ела с нас на бала на миналогодишните абитуриенти. Джен, моля те. Няма да стоим дълго.

Джейни въздъхва:

— Знаеш, че нямам какво да облека.

Кари крие зад гърба си сребриста рокля с презрамки.

— Ето. На бас, че ще ти стане. Взех я от Мелинда. Тя ще припадне, като те види облечена в нея. Имам и обувки. — Кари се подсмихва дяволито.

— Но аз дори не съм си измила косата.

— Изглеждаш добре, Джейни — намесва се Стю. — Хайде. Не ме карай да седя с тълпа кухи петнайсетгодишни момиченца цяла нощ. Съжали се над стария човек.

Джейни глуповато се усмихва. Кари перва Стю през ръката.

Джейни отваря външната врата, взема роклята и десет минути по-късно е пред входа на Кари.

21:12.

Джейни пие трета чаша пунш, докато Стю и Кари танцуват за хиляден път. Седи на една маса, сама.

21:18

Десетокласник, когото Джейни познава само като „Зубъра“, я кани на танц.

Оглежда го набързо.

— Защо не, мамка му — казва си.

Тя е с една глава по-висока от него. Той се гушва в нея и я хваща за задника. Джейни го отблъсква със сумтене, намира Кари, съобщава й, че има превоз до вкъщи и се изнася.

Кари й махва с ръка, блажено потънала в прегръдката на Стю.

Джейни се засилва към задната врата на физкултурния салон, отваря я със замах и гъст облак дим я блъсва в лицето. Ясно, попаднала е на сборището на варварите. Никога нямаше да се сети, че са там.

— Уф! — изпъшква някой от другата страна на летящата врата. Тя продължава напред с едно „извинявай“, предназначено за ударения, който и да е той.

След километър и нещо с токчетата на Кари краката я болят непоносимо. Сваля обувките и тръгва боса по затревените градинки пред къщите, които, преди да ги доближи, са красиви, а после изникват пред нея в цялата си грозота. Тревата е влажна и мокра от росата, а моравите стават все по-занемарени. Краката й премръзват.

Някой безшумно изниква от едната й страна, толкова тихо, че не го забелязва, докато не се изравни с нея. Носи скейтборд под мишница. Появяват се и втори, и трети, пускат дъските на земята, отблъскват се с крак и плавно обикалят наоколо.

— Божичко! — възкликва тя, внезапно обкръжена. — Да изплашите до смърт само момиче през нощта, не ви ли е срам?

Кабъл Стръмхелър вдига рамене. Другите двама продължават напред.

— Дълга разходка — казва Кабъл. — Ти, ъ-ъ — прокашля се, — добре ли си?

— Добре съм — отвръща тя. — А ти?

Не помни някога да го е чувала да си отваря устата.

— Качвай се. — Пуска дъската на земята и дръпва обувките от ръката на Джейни. — Ще си нарежеш стъпалата до кръв. Тук навсякъде има разни стъкла и други боклуци.

Джейни гледа скейта, после него. Носи плетена шапка с дупка.

— Не знам как да пазя равновесие.

Лицето му се разтяга в полуусмивка. Напъхва една дълга черна къдрица под плетената си шапка.

— Просто стой права. Наведи се малко. Балансирай. Аз ще те бутам.

Тя мига невярваща. Стъпва на дъската.

Странно, много странно.

Това не може да е истина.

По пътя мълчат.

Момчетата се придвижват с тях, като ту избързват, ту се връщат назад, докато на ъгъла, при къщата на Джейни, се откъсват и продължават напред. Кабъл я бута до първото стъпало на верандата, така че да се приземи по-лесно. Слага обувките й пред нея, вдига дъската, кимва с глава и настига приятелите си.

— Благодаря, Кабъл — казва Джейни, но той вече е изчезнал. — Това беше мило — добавя тя към тъмнината.

Още дълго време двамата ще се държат сякаш не се познават и сякаш нищо не се е случило.