Бдение

16 октомври 2005

21:30

Неделя е. Къщата е чиста. Джейни си е взела почивен ден. Сутринта е напазарувала, пуснала е прахосмукачката, избърсала е праха, измила е пода, лъснала е всичко и е почистила с пара.

И сега спи на дивана.

Кабъл не идва.

Нито се обажда.

21:47

Тя въздъхва, загася лампата и си ляга смазана.

17 октомври 2005

07:35

Джейни грабва раницата и тръгва към вратата. Бясна. И наранена. Мисли си, че знае защо той не дойде.

На стъклото на Етел, под чистачката, има бележка. Плажна е от росата.

Е, да, но не толкова колкото аз, казва си тя наум.

Минава покрай него с колата на път за училище.

Той вдига поглед.

Тя дава газ, той остава да диша прахта й.

Той закъснява за първия час.

Тя не говори с него.

11:19

Той седи на стъпалото пред прага й.

Джейни паркира след работа.

Излиза от колата, стъпките й хрущят по камъчетата, изправя се пред него.

— Слушам — казва тя.

— Съжалявам — казва Кабъл.

Тя стои и потропва с крак. Търси думите. И когато те идват, ги изстрелва:

— Ясно, уплаши се. Аз съм лунатичка. Досие Х. Знаех си, че така ще стане.

Той се изправя.

— Не.

— Всичко е наред, наистина — казва тя. Изтичва нагоре по стълбите покрай него и бърка за ключовете и тъмното. — Сега знаеш защо не исках да казвам на никого. — Ключовете дрънчат в ръцете й, тя ругае под носа си. — Най-малко на теб.

Изпуска ключовете.

— По дяволите — подсмърча тя, вдига ги отново и намира правилния.

— А ако кажеш на някого — гласът й се извисява, докато се опитва да отвори вратата, — ще разбереш какво наистина означава безобразен фал! Гаден… задник такъв!

Трясва вратата.

23:22

Телефонът звъни.

— Задник — процежда Джейни. Вдига слушалката.

— Ще ме оставиш ли да ти обясня?

— Не. — Затваря. Изчаква.

Сипва си чаша мляко. Изпива го. Изругава.

Загася лампата в кухнята и си ляга.

Прокълната е. Никога няма да има гадже. Камо ли пък да се ожени. По дяволите, никога няма да може да спи с някого.

Тя е откачалка. Не е честно.

Леглото се тресе от хълцания.

18 октомври 2005

07:39

Джейни се обажда в училището, преструвайки се на майка си.

— Днес няма да идва на училище. Има настинка.

Обажда се и в старческия дом:

— Болна съм — подсмърча. — Не мога да дойда довечера.

Всички съжаляват.

— Дано се оправиш по-бързо, миличка — пожелава й директорката.

Но Джейни знае, че няма да се оправи. Това е. Такъв е животът й.

Свлича се изтощена обратно в леглото.

00:10

Джейни се измъква от леглото, сяда на пода в спалнята и пише домашното, което е останало от предишната вечер.

Не понася да изостава в училище.

Дори изпреварва другите.

Майка й се мотае из къщата, без да забелязва присъствието й. Гадна кучка. Тя е виновна, че ме е родила, псува наум Джейни. Би обвинила и баща си, ако имаше представа кой е. За миг се сеща за калейдоскопа от съня на майка й. Чуди се дали хипито Исус е баща й и какво ли се бе случило, че тази жена да се откаже от всичко. Вероятно никога няма да разбере.

Може би така е по-добре.

14:55

Телефонът звъни. Майката на Джейни вдига.

— На училище е — измънква тя.

Джейни за пръв път вижда майка си да вдига телефона.

16:10

Джейни седи увита в одеяло на дивана с ролка тоалетна хартия до себе си и гледа „Цената на истината“. Влиза Кари.

— Здрасти, кучко — поздравява я тя весело. — Днес изпусна, беше забавно. Болна ли си?

— Здрасти. Да. — За потвърждение Джейни издухва шумно носа си в тоалетната хартия.

— Изглеждаш ужасно — продължава Кари. — Носът ти е целият червен.

— Благодаря.

Кари сяда на дивана до Джейни.

— Странно… И Кабъл изглежда отвратително — подхвърля тя небрежно. — Сигурна ли си, че няма нищо, което да искаш да ми кажеш?

— Сигурна съм.

Кари се цупи. После пребърква раницата си и вади сгънато листче хартия. Хвърля го на масичката за кафе.

— От него е. Да не си надула корема?

Джейни поглежда Кари.

— Ха-ха.

— Каквото и да е, трябва да е нещо много важно, за да те спре да ходиш на училище. Не си пропуснала и ден от осми клас насам. Освен това, извинявай, може и да изглеждаш ужасно, но не мисля, че си болна.

— Мисли каквото искаш — отвръща Джейни с безразличие. — А и може би трябва да правиш секс, за да забременееш. Поне аз така съм чувала.

— Аха! Значи има и секс! — заявява Кари триумфално.

— Прибирай се вкъщи, Кари.

Кари се подхилква.

— Знаеш къде да ме намериш. „Напътствия и съвети за секса“. Само викни през прозореца.

Джейни потиска импулса си да я удуши и директно я отпраща:

— Довиждане.

— Добре, добре. Разбирам от намеци.

Кари тръгва към вратата, но преди да излезе, се обръща към Джейни с любопитство и примигва широко ухилена.

— Дали случайно всичко това има нещо общо с факта, че Кабъл се е забъркал с наркотици този уикенд?

— Моля?

— Ами той е нещо като дилър, предполагам… От онези, дето действат като посредници. Или както там им викат. Значи Шей танцувала с него на някакъв купон в неделя вечерта. Ама била много напушена. Чух, че са го спипали. Вярно ли е?

Джейни всеки момент ще повърне.

— Не — отвръща бавно, — няма нищо общо с това.

Сълзи бликват в ъгълчетата на очите й и тя ги бърше с пръсти.

Лицето на Кари помръква.

— По дяволите, Джейни. Ти не си знаела.

Джейни поклаща глава вцепенена.

Не забелязва кога си тръгва Кари.

19 октомври 2005

02:45

Джейни лежи будна в леглото, с поглед, забит в тавана. Спори със себе си. Знае, че не трябва да го прави. Но няма какво да губи.

Чувствайки се като пълна откачалка, се облича и се измъква от вкъщи. Тича безшумно през дворовете, избягвайки къщите с кучета.

Прокрадва се до дома на Кабъл и се шмугва в храстите под прозореца на спалнята му. Обляга се на стената и чака. Суичърът й се закача за тухлите. Студено е. Слага си ръкавиците.

Задните й части изтръпват.

Краката също.

Става й ужасно скучно.

05:01

Измъква се, докато е още тъмно, чувствайки се като престъпник.

Престъпник, който си тръгва с празни ръце.

07:36

Събира си учебниците от масичката за кафе. Бележката е още там, където я е оставила Кари. Колебае се, но накрая я отваря.

Това е всичко.

07:55

Джейни чака да бие звънецът и влиза в училище. Стига до кабинета по английски точно преди господин Пърсел да затвори вратата.

— Предполагам, чувствате се по-добре, госпожице Ханаган — произнася напевно той.

Джейни счита въпроса за риторичен и го подминава.

Усеща погледа на Кабъл върху себе си.

Няма да се обърне.

Това е истинско мъчение.

Всеки проклет час, всеки проклет ден.

Мъчение.

12:45

Той се отказва.

Джейни чака с ужас часа за самоподготовка. Но той се отказва. Сяда в другия край на библиотеката, сваля очилата и отпуска глава върху масата.

Тя забелязва със задоволство, че наистина изглежда окаяно. Точно както беше казала Кари, която сега се тръшва на стола до нея.

Дори и Кабъл да сънува, Джейни не усеща. Решава да подпре глава и да се опита да дремне. Но е засмукана в поредния сън за пропадане. Този път е нейният собствен.

После нещо я вади от съня й и тя попада В този на Кари. Или по-скоро на Кари и Стю.

Джейни наблюдава с любопитство.

Кари изглежда така, сякаш изпитва наслада.

Много голяма.

Четири пъти.

За Джейни веднъж беше достатъчно.

Наистина, не е възможно пишката на Стю да е толкова голяма. Той никога не би се побрал зад волана на старата Етел с това чудо.

Сега Джейни знае какво още изпуска. Изръмжава лекичко, когато усеща, че Кари я бута с лакът.

Става.

Още два часа до края на деня.

Изтощена е. А трябва да работи цяла смяна довечера.

Очевидно нещата стават по-зле, преди да се оправят.

Ако изобщо някога се оправят.

Джейни се съмнява.

22:14

Госпожица Стюбин е в кома.

Персоналът е в стаята й през цялата вечер.

Джейни кръжи наоколо в напрегнато очакване.

Госпожица Стюбин умира. Пред очите на Джейни.

Джейни плаче. Не е съвсем сигурна защо. Досега не е плакала за никого от обитателите на дома. Просто у тази жена има нещо специално.

От друга страна, се радва, че госпожица Стюбин все пак успя да прави любов с онзи мил войник, макар и само в един черно-бял сън.

Старшата сестра изпраща Джейни вкъщи малко по-рано. Казва, че още не й изглежда напълно здрава. Джейни е изтръпнала. И изтощена. Будна е от два сутринта.

Сбогува се с госпожица Стюбин. Докосва студената й сбръчкана ръка и лекичко я стисва.

22:31

Джейни кара бавно със свалени прозорци и ръка върху ръчната спирачка. Минава по „Уейвърли“. Покрай Кабъл.

Нищо.

Вкъщи веднага се мушва в леглото.

Няма бележки, няма обаждания, няма посещения. Не че се е надявала на нещо, разбира се. Гадно копеле.

22 октомври 2005

Джейни е дневна смяна. Събота. Пращат я в залата за арттерапия. Това я радва. Повечето обитатели на дома не спят по време на заниманията там.

По обяд директорката се появява, въпреки че е почивен ден. Вика Джейни в офиса и затваря вратата.

Джейни е притеснена. Направила ли е нещо? Да не би да са я видели, докато е била в нечий сън, и да са решили, че спи на работа? Сяда плахо на стола до бюрото на директорката.

— Всичко наред ли е? — пита нервно.

Директорката се усмихва. Подава й пощенски плик и казва:

— Това е за теб.

— Какво е?

— Не знам. От госпожица Стюбин е. Намерихме го във вещите й след идването на съдебния лекар. Можеш да го отвориш.

Очите на Джейни се отварят широко. Пръстите й леко треперят. Разкъсва печата и изважда сгънат лист хартия. От него на земята изпада друго по-малко късче хартия. Тя чете. Буквите едва се разчитат. Неясни. Написани от сляпа ръка.

Сърцето на Джейни спира. Вдишва шумно. Не. Това е невъзможно.

Директорката вдига малкото правоъгълно листче от пода и го подава на Джейни. Чек.

На реда за бележки на платеца пише: „за колеж“.

Пет хиляди долара.

Джейни поглежда директорката, която сияе толкова неудържимо, че лицето й всеки момент ще се пропука.

Поглежда чека и отново бележката.

Директорката се изправя и прегръща Джейни през рамото.

— Добра работа, скъпа — казва тя и подсмърква. — Толкова се радвам за теб.

15:33

Обаждане за Джейни.

Тя бърза към рецепцията. Какъв странен ден.

Майка й.

— Има някакво хипи пред вратата. Казва, че няма да си тръгне, докато не говори е теб. Скоро ли се прибираш? Защото той иска да знае, а аз си лягам.

От гърдите на Джейни се отронва въздишка. Записва си смените на календара в хола всяка седмица. Но все пак й е забавно. Може би защото получи чек от госпожица Стюбин. Може би защото майка й смята Кабъл за хипи.

— Малко след пет, мамо.

— Трябва ли да се притеснявам от този тип отпред, или мога да си лягам?

— Може да си легнеш. Той е… не е изнасилвач.

Поне това знам. Затварят.

17:21

Кабъл го няма пред вратата.

Джейни влиза. На плота под една мръсна чаша се подава бележка с драсканиците на майка й.

Там пише „С обич. Мама“.

Това е най-впечатляващото от всичко.

Джейни къса бележката на парчета и я хвърля в преливащата от боклук кофа.

Преоблича се, пъха някакъв полуфабрикат във фурната и изважда документите за кандидатстването.

Пет хиляди. Капка в морето, Джейни го знае. Но псе пак е нещо.

Също като писмото на госпожица Стюбин.

То наистина беше нещо.

Джейни още не може напълно да го разбере.

Преглежда лист по лист купчината хартии. Всичко й се струва чуждо. Формуляри за финансова помощ, заявления за стипендии, писане на входно есе? Майчице. Трябва да започне да се оправя с тези неща.

Няма никаква идея е какво би желала да се занимава в бъдеще.

Физика, математика… може би някаква изследователска работа. Изследвания на съня например.

Или не.

Тя наистина иска да забрави тази част от своя скапан живот.

Звъни на Кари:

— Какво правиш?

— Седя си вкъщи. Сама. А ти?

— Чудя се дали няма купон в някоя от къщите на богатите ти приятелки.

Кари прави пауза.

— Защо? — В гласа й звучи подозрение.

— Не знам — лъже Джейни. — Скучно ми е. Не може ли да ме вкараш някак?

— Джейни.

— Какво?

— Ти не искаш да направиш това.

— Защо не? Просто ми е скучно. Никога не съм била на онези организирани партита, забранени за простосмъртни. Сещаш се, където родителите ги няма и оставят всичката пиячка на децата.

Кари пак мълчи. После казва:

— Него търсиш, нали. Идвам при теб.

И затваря.

Пристига след десет минути със спален чувал.

— Може ли да остана? — пита тя мило. — Не сме преспивали заедно кой знае откога.

Джейни я поглежда скептично.

— Какво става? — пита. — Просто ми кажи какво става.

Кари си хвърля нещата на дивана:

— Имаш ли нещо за хапване? Не съм яла цял ден.

Души наоколо и отваря фурната:

— Ужас. Не може ли да сготвим нещо истинско?

— Хубаво — въздъхва Джейни. Тършува из кухнята. Хладилникът е изненадващо пълен днес. — Фахитас4 става ли?

— Идеално — отвръща Кари радостно. Забърква две водки с тоник, добавя малко портокалов сок и подава едната на Джейни.

— Би ли престанала с това, ако обичаш?

— С кое?

— Целия този захаросан мил разговор. Започва сериозно да ме изнервя.

Кари премигва.

— Не знам за какво говориш. Все едно, дай да кълцам тъпите зеленчуци.

Приготвят си храна, забъркват сами гуакамолето5 и всичко останало. Джейни взима полуфабриката, увива го във фолио и го прибира в хладилника. Майка й със сигурност ще го изяде. Студен. За закуска или нещо подобно.

Докато стане вечерята, Джейни започва второто си питие. Вече е леко замаяна, а Кари пие шотове направо от бутилката.

Отиват в хола и пускат музикален канал.

— Е, ще ми кажеш ли най-после какво, по дяволите, се случва? — пита Джейни.

Кари въздиша и я поглежда с тъжен поглед:

— О, Джейни. Ти още си падаш по Кабъл, така ли?

Джейни отпива от коктейла си и лъже:

— Не… Вече го преживях. Не му говоря.

— Видях го тук, пред вратата ти, сутринта. Ти на работа ли беше?

— Да. Той май е висял отпред цял ден. Майка ми му вика „хипи“ — казва Джейни през смях.

Кари удря още един шот.

— Уф! — потръпва цялата, докато преглъща. — Леле. А… да. Кабъл. Ами той е у Мелинда тази вечер. С Шей.

— Ами да, няма да е с Мелинда.

Кари я гледа с любопитство:

— Защо да не е с Мелинда?

Джейни се чувства по-смела под въздействието на алкохола:

— Кари! Мелинда е лесбийка. Още ли не си разбрала?

— Какво?

— Тя е безпаметно влюбена в теб.

— Не е.

— Е.

— Ти откъде знаеш?

Джейни се колебае.

Не бива да й казва.

Но го прави:

— Сънува те. Виждала съм сънищата й.

Кари я гледа слисано.

Джейни седи с каменно лице.

И тогава Кари прихва:

— По дяволите, Джейни. Чувството ти за хумор се върна.

Джейни също се засмива като ехо:

— Хвана се — отвръща тя нервно.

Кари опитва малка хапка от фахитата:

— Ей, много е вкусно, хлапе.

Джейни вдига пълен с досада поглед към тавана. Кари е прихванала от Стю навика да я нарича така.

— Както и да е. Продължавай? — подканва я Джейни.

— Какво?

— За Кабъл?

— А, да. Вярно. Е, след като ти го заряза, се е посветил на богаташки. Навсякъде се мъкне с Шей.

— Въпреки че уж са го спипали на някакъв неин купон?

Кари се смее:

— Да, защото можеш ли да си представиш с кого работи. С баща й! Имат си някаква „сделка“. Шей ми каза. Не е ли забавно. Истински семеен бизнес. И не говорим само за трева.

Джейни се тъпче с храната.

Кари продължава:

— Шей се похвалила на Мелинда, че е спала с него.

Кари се плясва с длан през устата.

— Мили боже. Не мога да повярвам, че го казах.

Джейни изтръпва. Но странно, иска да чуе още. Иска да го мрази.

— Не, не, всичко е наред — казва тя с равен тон. — Тотално съм го преживяла. Той е такъв позьор. Нали? — Подканва Кари да продължи.

— Да, тотален позьор! — казва Кари с писклив глас и едва не изпуска бутилката с водка. Пълни чашата на Джейни. — Нищо чудно, че дрехите му са съвсем нови и най-накрая си е купил мобилен. Страшни пачки изкарва. Аз мисля, че са от кока. Но това е само предположение.

Джейни не може да повярва.

Той каза, че не пие. Че не се друса.

И изглеждаше сякаш не понася Шей Уилдър.

Какъв лъжец.

— Предполагам, че всички дилъри лъжат — казва Джейни.

Кари кима, превъзбудена от алкохола:

— Доста са добри в лъжите. Не можех да повярвам, като разбрах какво прави Кабъл. Но още преди три години, когато се появи в нашия клас, разбрах, че се друса. Сигурна съм, че оттогава си кара така.

— Наистина ли се е друсал?

— Даже съм си купувала от него — шепне Кари.

— Ти си купувала?

Кари пак кима:

— И то доста често.

Джейни скача рязко и занася съдовете в мивката. Залавя се да ги мие, докато вихрушката от мисли уляга в главата й. Правил е секс с Шей? Цялото й тяло я боли като нажилено.

Влиза отново в хола и заварва Кари вцепенена пред телевизора.

Джейни сяда до нея:

— Ако Кабъл си пада по Шей, защо ще стои на вратата ми цял ден и защо ще се опитва така упорито да говори с мен?

Кари поглежда към Джейни:

— Може би не иска да те изгуби като бъдещ клиент? Или като готино парче. Така е, скъпа, напоследък си доста секси.

Джейни усеща как стомахът й кипва.

Извинява се и отива до тоалетната.

Когато се връща, Кари е просната на дивана в несвяст.

Изключва телевизора. Почиства и си сипва чаша вода.

23 октомври 2005

01:34

Оставя Кари да лежи и тича през дворовете, докато стигне дърветата пред къщата на Кабъл. Вътре свети и тя изчаква скрита под клоните. След малко на неговата алея паркира кола. Остава там пет минути, може би повече. От нея слиза Кабъл и се прибира вкъщи. Когато всички лампи изгасват, тя се премества в храстите под прозореца му, като стъпва внимателно върху сухите листа, които не са спирали да падат през последните няколко дни.

Късметът е на нейна страна — прозорецът се открехва около сантиметър. Долавя звуците отвътре и сърцето й ще се пръсне, докато го слуша как въздиша и шумоли в тъмното. Леглото изскърцва под тежестта на тялото му, после се чува потупване на възглавницата — приготвя се за сън.

Чуди се с какво спи облечен. Повече от изкушена е да погледне.

Но ще почака.

Трябва да чака.

И чака.

02:15

Той не хърка.

03:04

Както е заспала в храстите, Джейни е рязко изтръгната от съня си. Болезнено. Тялото й се парализира почти моментално и тя е засмукана в съзнанието му. В страховете му. В неговия сън.

Всичко трае два часа.

Познатите сцени в безкрайна въртележка.

Мъжът на средна възраст, който пръска запалителна течност и после хвърля цигара по Кабъл. Чудовището в кухнята, което мята стола с ножовете, удря вентилатора на тавана, обезглавява мъжа.

Но има и един нов епизод. С Шей, богатата мажоретка, с белезници, вързана за легло. Усмихната.

Джейни си мисли, че тя изглежда ужасно.

Гола.

Кабъл се покатерва на леглото до нея.

Джейни не е в състояние да се отдръпне.

Усеща, че й става зле, но не може да се движи.

Не може да потропа на прозореца и да го събуди.

Вкаменена е. Парализирана.

А смяташе, че училището е мъчение.

Това със сигурност е най-гадният капан, в който е попадала. Абсолютно. Припада. В безсъзнание. Напълно изтощена. Точно преди сцената да се промени. И да свърши.

06:31

Отваря очи.

Лежи по корем, с лице върху камъните и листата.

Няма сили да се помръдне.

Но се налага.

Слънцето изгрява.

07:11

Добира се до вкъщи. Не обръща внимание на лаещите кучета.

07:34

Довлича се до вратата, влиза вътре, затваря и пада на килима до Кари, която все още лежи на дивана. Спи.

08:03

О, Боже. Тя е в гората. Отново, отново, отново. Безумно е изморена.

Виждат момчето, носещо се по водата, и отнякъде изниква Стю.

Усмивката му.

Борбата му с водата.

Молбата на Кари. Помогни му.

Джейни, която не може да му помогне.

Която никога не може да му помогне.

Стю се пресяга през водата, но и той не може да го достигне. Прави любов с Кари, докато тя плаче за момчето, за Карсън.

Момчето е кърваво, изгубено, отнесено от акулата.

Както винаги.

Джейни плаче. За Карсън, за Кари. Но най-вече за себе си. Чувства се все едно е на сто години.

09:16

Кари бута Джейни с лакът.

— Трябва да си тръгвам.

Джейни изсумтява. Цялото тяло я боли.

Кари затваря внимателно вратата, Джейни остава да спи.

Килимът я дращи по лицето.

11:03

Чува се леко почукване и шум, сякаш някой влиза през вратата. Джейни, просната на пода, мисли, че сънува.

Той проверява дали е жива. После сяда на дивана и чака.

Майката на Джейни минава.

След малко се връща обратно с чиния, покрита с фолио, в едната ръка и стъклена бутилка в другата.

12:20

Джейни се обръща на другата страна. Издава нечленоразделни звуци. Свива се на топка и притиска корема си.

— О, боже — скимти тя със затворени очи. Главата я боли. Мускулите й крещят всеки път щом се помръдне. Тя е слаба и празна. Замаяна. Изтощена.

Но той е там, вдига я. Носи я до леглото. Завива я. Затваря вратата. Сяда на пода, до нея.

12:45

Отива в кухнята. Прави студен пилешки сандвич. Сипва мляко. Портокалов сок. Слага ги на поднос. Занася подноса в нейната стая. Чака.

13:02

Докато накрая го обзема страх, че тя спи твърде дълго. Тогава я буди.

Джейни бавно се изправя с мърморене.

Пие сока и млякото.

Яде сандвича.

Не поглежда Кабъл.

Не му говори.

13:27

— Защо продължаваш да идваш тук? — пита тя с отпаднал глас. Тонът й е груб.

Кабъл премисля думите си.

— Защото съм загрижен за теб.

Тя се усмихва тъжно.

— Да, бе. Вярно.

Поглежда я безпомощно.

— Джейни, аз…

Пронизва го с поглед.

— Ти? Какво ти? Продаваш наркотици? Чукаш Шей Уилдър? Има ли още?

Той стисва главата си с ръце и казва глухо:

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

Джейни изръмжава.

— Да не би да отричаш?

— Не спя с Шей Уилдър — казва той и потръпва.

— О, така ли. Значи само го сънуваш, че го правиш. — Обръща се към стената.

Кабъл гледа тила й. Болезнено дълго.

— Не си го направила… — произнася той накрая. Тя не отговаря.

Той се изправя.

— Боже мой, Джейни! — Думите излизат от устата му, сякаш ги плюе.

Стои изправен, обвиняващ.

— Може би е време да си вървиш — казва Джейни. Той тръгва към вратата, отваря и се обръща.

— Сънищата не са спомени, Джейни. Те са надежди или страхове. Знаци за напрежение в реалния живот. Очаквах, че ти ще го знаеш най-добре от всички.

Излиза.

21 ноември 2005

Джейни и Кабъл не си говорят.

Тя ходи на училище и на работа механично, чувства се по-празна от всякога. Единственият човек, знаещ за сънищата, единственият, който означава нещо за нея, изглежда, е най-големият й враг. Джейни все по-често си мисли за това, че ще остане завинаги стара мома, като госпожица Стюбин. Казва си, че трябва да се подготви за един много самотен живот.

Ще работи в старческия дом.

Вместо да ходи в колеж.

Ще живее с майка си.

Завинаги.

В училище броят на спящите ученици нараства със скъсяването на деня и застудяването.

Един следобед преди Деня на благодарността Джейни прекарва няколко особено тежки часа в библиотеката, защото една задръстенячка на име Стейси О’Грейди заспива като никога. Почти през цялото време тя кара излязла извън контрол кола, с изнасилвач на задната седалка. Петнайсет минути след началото на съня Джейни се парализира напълно.

За щастие Кари я няма и не може да види как пада от стола и се гърчи върху килима в дъното на библиотеката.

За щастие Кабъл е там и вижда.

Вдига я на ръце и я слага обратно на стола.

Разтрива пръстите й, докато отново се раздвижат.

Вади голям сникърс от чантата си и го оставя до ръката й, преди да тръгне за часа по политически науки.

Отвлича вниманието на учителя, докато тя влезе със закъснение.

Не я поглежда.

Джейни преглъща гордостта си заедно с вафлата. Написва нещо с трепереща ръка в тетрадката със спирала. Откъсва листа.

Прави топче.

Мята го и уцелва тила му.

Той го вдига, отваря го и го прочита.

Усмихва се и мушва хартийката в раницата си.

След училище на стъклото на Етел се появява изрезка от вестник с обяви. Джейни се оглежда подозрително, чуди се дали не е някаква шега. След като не вижда никого, издърпва вестника изпод чистачката и влиза в колата. Разглежда го с любопитство, първо от едната страна, после от другата. И тогава го вижда. Рекламно каре, оградено с жълт маркер.

Прибира се и веднага се обажда на обявата. Записва се за участие през уикенда след Деня на благодарността в Клиниката за изследване на съня на северен Фийлдридж, близо до училището.

25 ноември 2005

Джейни е работила и вчера, в Деня на благодарността, и днес, за двойно заплащане. Утре е в почивка и вече се притеснява за експеримента, в който ще участва. Страхува се да не се повтори случаят с автобуса за Стратфорд. Да не се забърка пак в поредната голяма каша.

22:59

Грабва от задната седалка на колата сака с вещите си за през нощта и влиза в клиниката. Съблича палтото си и се регистрира на рецепцията под друго име. През затъмнените стъкла вижда един ред легла и много апарати навсякъде около тях. На някои от леглата вече има хора.

Това е страшно лоша идея, мисли си тя.

Вратата на стаята за сън се отваря. Отпред застава жена в бяла престилка и преглежда някаква таблица. Изведнъж Джейни се препъва. Закрива очите си с ръце. Лицето й се сгърчва. Пресяга се слепешката за стол, преди тялото й да изтръпне.

23:01

Намира се на улица в оживен град. Вали. Стои под някакъв навес, не знае кого търси. Все още. Не чувства необходимост да следва някого от минувачите. Не след дълго започва да усеща конвулсиите в стомаха си. Въздъхва и поглежда нагоре с досада.

Ето го и него.

Минава под навеса.

Господин Абернети, директорът на училището.

23:02

Зрението й се прояснява. Жената в бяла престилка я наблюдава.

Джейни отвръща дръзко на погледа й. Оглежда се наоколо за останалите, които стоят и чакат да си чуят името. Всички забиват очи в пода, когато тя се обръща към тях. Знае какво си мислят. Няма как да искат да бъдат в една стая с откачалка като мен.

Джейни стиска зъби.

Писнало й е да плаче.

Няма да прави повече сцени.

Когато отново може да чувства пръстите на ръцете и краката си, се изправя, грабва сакото и сака си и с препъване стига до вратата.

Гласът й прозвучава грубо, когато се обръща към жената на рецепцията:

— Съжалявам, не мога да го направя.

Излиза на паркинга. Въздухът е свеж и тя напълва дробовете си.

Жената в бялата престилка я догонва:

— Госпожице?

Вика през рамо:

— Казах, не мога да го направя.

Сяда зад волана. Оставя бялата престилка да стърчи на паркинга и потегля.

— Трябва да има и друг начин, Етел — казва тя в колата. — Разбираш ме, нали, скъпа.

Етел мърка тъжно.

23:23

След инцидента в Клиниката за изследване на съня Джейни паркира в алеята пред дома си. Чуди се дали все пак не трябваше да опита. Но за нищо на света не би искала да знае какво сънува директорът, господин Абернети.

Отврат.

Отврат, отврат, отврат, отврат.

Вече е сигурна, че това не е правилният начин да се оправи. Но кой е правилният начин тогава? Защото е време да го открие.

Време е да спре да плаче, да се стегне и да предприеме нещо. Време е да скъса със самосъжалението.

Преди да е загубила разсъдъка си.

Защото няма как да издържи в колежа, освен ако не се държи като мъжко момиче и не обърне хода на нещата.

Влиза вкъщи и тършува из листовете на нощното си шкафче. Намира я — бележката на госпожица Стюбин. Отново я прочита.

23:36

Но какво означава?

23:39

Все още не разбира.

23:58

Не.

26 ноември 2005

9:59

Джейни чака пред вратата на градската библиотека. Когато отварят за посетители, тя се насочва към отдела за научнопопулярна литература. Самоучители. Сънища.

Сваля и шестте книги от рафта, намира си маса в задната част, сяда и чете.

Когато група сънливи ученици влизат и се настаняват на съседна маса, тя се премества в друга част на библиотеката.

Изчаква търпеливо компютърът в ъгъла да се включи. Прекарва там цял час. Не може да повярва какво открива с помощта на Гугъл.

Разбира се, няма нищо за хора като нея. Но все пак е някакво начало.

17:01

С четири от шестте книги Джейни се прибира вкъщи. Очарована е. Приготвя си вечеря с книга в ръка. Чете до полунощ. Затваря книгата, поема дълбоко дъх и започва да разговаря със себе си, докато се приготвя за лягане.

— Имам проблем — казва със спокоен глас, стараейки се да не звучи нелепо. — Имам проблем и трябва да го реша. Бих искала да сънувам решението на проблема си.

Концентрира се. Пъха се в леглото, затваря очи и продължава:

— Бих желала да видя в съня си как да блокирам лошите сънища на другите. Искам… — колебае се. — Искам да помагам на хората и освен това… ще ми се… да имам нормален живот. Така че техните сънища да не ме прецакват винаги.

Джейни диша дълбоко. Спира да говори и фокусира съзнанието си над проблема. Изведнъж се сеща:

— О, и бих искала да си спомням съня, след като се събудя — добавя тя на глас.

После отново и отново повтаря думите в главата си.

Погледът й се отклонява към часовника и тя се ядосва, че е развалила магията.

00:33

Отново се съсредоточава. Диша дълбоко. Оставя мислите си да се носят и сливат в съзнанието й.

Усеща как изпълват стаята. Вдишва ги. Чувства топлината им по кожата си. Оставя ума си да се освободи, мускулите да се отпуснат.

И пуска в себе си съня.

Отначало нищо не се случва.

Което е добре.

Просветлението не идва веднага.

02:45

Джейни се намира насред тъмно езеро. Крачи във водата, струва й се часове наред. Започва да губи сили. Изпада в паника. Съзира Кабъл на брега с въже. Трескаво маха с ръце, но той не я вижда. Вече не може да пази равновесие. Ушите и устата й се пълнят с вода.

Потъва.

В дълбокото има много хора — мъже, жени, деца, бебета. Поглежда ги с ужас, дробовете й изгарят. Труповете я фиксират втренчено с изпъкнали от смъртта очи.

Оглежда се ужасена. Напрежението в дробовете я омаломощава. Всичко се замъглява и става черно. Усеща очните си ябълки да изскачат и чува натрапчивия вътрешен смях на плаващите около нея тела.

Джейни остава без дъх и сяда в леглото. Часът е 03:10.

Запъхтяна, записва съня в тетрадката.

Опитва се да не се отчайва заради неуспеха. Тя всъщност го е очаквала.

Още не е свършило, мисли си тя и ляга отново.

Нека го сънувам пак, казва си вече по-спокойна. Но този път няма да се удавя. Ще дишам под вода, защото сънят си е мой и мога да правя каквото си искам в него. Ще плувам като риба. Защото знам как. И… и имам хриле. Да, точно така, имам хриле.

Повтаря го, докато заспива.

03:47

Тя няма хриле.

Мята се и стене отчаяна върху възглавницата. Повтаря отново мантрата си.

04:55

Всичко започва отначало.

Потъва, спуска се надолу, изтощена, с горящи дробове и гледа към другите тела, плаващи наоколо.

Обзема я паника.

Опулените очи са там.

И тогава.

Госпожица Стюбин й намига под водата. Усмихва се окуражително. Тя не е една от мъртвите.

До госпожица Стюбин се носи втора Джейни, която й кима и отвръща на усмивката.

— Това е твоят сън — казва.

Давещата се Джейни мести поглед от госпожица Стюбин към другата Джейни. Зрението й се замъглява.

Започва да губи разсъдъка си.

— Концентрирай се — вика Джейни. — Промени го.

Давещата се Джейни затваря очи. Потъва все по-надълбоко. Рита с крака, докато губи съзнание, отчаяно опитва да се движи, да се върне горе, на повърхността.

— Концентрирай се — повтаря другата. — Хайде, направи го!

На кожата на врата й пробиват хриле.

Тя отваря очи.

Диша. Дълги пречистващи вдишвания. Под водата. Усеща гъдел. Смее се невярваща на мехурчетата.

Поглежда нагоре — Джейни и госпожица Стюбин й се усмихват. Пляскат с ръце във водата, забавено, беззвучно. Доплуват до нея.

Бившата давеща се Джейни се засмива.

— Успях — казва тя. От устата й излизат балончета, които се пукат и се превръщат в думи, като в анимация.

— Успя — кима другата Джейни, а косата й се стеле след нея като коприна.

— А сега да плуваме — подканва я госпожица Стюбин. — Някой те чака там горе на брега.

Другата Джейни и госпожица Стюбин плуват донякъде с нея, после спират и й махат да продължи сама.

Тя приближава брега, стъпва и се изправя, а хрилете й изчезват. Излиза от водата. Тениската и боксерките, с които обикновено спи, са подгизнали.

Там е Кабъл. И той е по боксерки. Мускулите му се открояват на слънчевата светлина. Тялото му е загоряло. Блести.

Мястото прилича на пуст тропически остров.

Той е неподвижен.

Въжето го няма в ръцете му.

Седи на пясъка.

Тя очаква от него да направи нещо, но той не помръдва.

— Помни, сънят е твой — чува гласа на другата Джейни. Онази, която знае, че тя сънува.

Тя се приближава към него след кратко колебание:

— Здравей, Кабъл.

Той вдига поглед и казва:

— Загрижен съм за теб. — Кафявите му очи помътняват.

Джейни иска да му повярва. И му вярва.

— Ами Шей? — пита тя.

— Сънищата не са спомени — отвръща той. — Моля те, говори с мен.

06:29

Джейни се усмихва в съня си. Тя вече може да го контролира, връща се обратно в него, променя го, започва го от различни моменти, за да го направи забавен или секси, или красив, или смешен.

27 ноември 2005

08:05

Часовникът звъни. Джейни остава със затворени очи и се пресята да го изключи. Лежи, връщайки се към съня. Припомня си го. Запаметява го.

Когато вече е запечатан в ума й, сяда и го записва в дневника си.

Не може да спре да се усмихва.

Случилото се е все още малка стъпка. Но й дава надежда.

Изучава книгите цял ден, докато не идва време за работа.

21:58

В старческия дом е тихо. Всички обитатели лежат добре завити в креватите си, вратите са затворени. Джейни попълва картони на рецепцията. Сама е.

Дисплеят за повиквания е тъмен, преди да светне лампичката на стаята, която обитаваше госпожица Стюбин. Сега там има нов пациент. Казва се Джони Маквикър.

Джейни оставя химикалката и отива да види какво му е нужно.

Но господин Маквикър спи.

Сънува.

Преди да загуби зрението си, Джейни се подпира на стената.

21:59

Намират се в мазето на някаква къща. Вътре е сравнително светло и не е много студено. Из въздуха се носят сиви листа и се трупат пред приземния прозорец. Джейни скоро осъзнава, че вижда всичко в черно и бяло.

Господин Маквикър е може би с двайсетина години по-млад. Стои в долния край на стълбището с някакъв младеж, когото нарича Едуард.

Крещят си.

Злобни неща.

Господин Маквикър изглежда потресен, а Едуард изкачва стремително стълбите и изхвърча от къщата, затръшвайки вратата.

Възрастният мъж се опитва да го последва, но движенията му са забавени. Опитва се да каже нещо, но от устата му не излиза звук. С всяко следващо стъпало потъва все по-дълбоко под тежестта на собствените си крака.

Поглежда Джейни. Лицето му е напукано и прорязано от бръчки, набраздено от сълзи. После отмества поглед някъде зад гърба й.

Тя се обръща.

Там в дъното е госпожица Стюбин, стои и наблюдава. Чака. Чака нещо. Усмихва се окуражително на господин Маквикър.

Лицето му е изпито от мъка.

От очите му отново потичат сълзи.

Потъва още по-дълбоко в стълбите и вече изобщо не може да помръдне.

Госпожица Стюбин стои търпеливо и го наблюдава състрадателно. Затваря очи и сбърчва чело. Неподвижна като мъртвец.

— Помогни ми — извиква той накрая така силно, сякаш някой раздира дробовете му.

Госпожица Стюбин се приближава до господин Маквикър.

Подава му ръка.

Помага му да се измъкне от стълбището, което магически се възстановява. Но вместо да го поведе на горе, връща го обратно в началната точка на съня.

Госпожица Стюбин поглежда Джейни и й кимва, после се обръща към стария човек и му казва нещо, което тя не може да чуе.

Стоят там. Джейни ги наблюдава няколко мига. И сънят започва отначало.

Господин Маквикър и Едуард си крещят.

Злобни неща.

Господин Маквикър изглежда потресен и Едуард тръгва към стълбите.

Госпожица Стюбин отново казва нещо на господин Маквикър. Сцената прекъсва.

Господин Маквикър дръпва Едуард за ръкава.

— Стой — казва той. — Моля те. Имам нещо да ти казвам.

Едуард бавно се обръща.

— Сине — казва старият мъж. — Ти си прав. Грешката е моя. И ужасно съжалявам.

Устните на Едуард потрепват.

Той разтваря обятия и се приближава към баща си.

Господин Маквикър прегръща младия мъж.

— Обичам те — казва.

Госпожица Стюбин му прошепва нещо за трети път, той кимва и се усмихва. Обгърнал сина си през раменете, се изкачва заедно с него нагоре по стълбите.

Госпожица Стюбин се усмихва на Джейни и изчезва. Джейни остава за момент в мазето. Изненадана е, че не се чувства принудена да последва стареца. Оглежда се и вижда яркозелена трева и цъфтящи петунии през прозореца, а стените на мазето са станали нежно жълти.

Странно.

Джейни затваря очи, концентрира се и лесно успява да се измъкне от съня.

Все още е права, подпряна на стената. Примигва и отново поглежда в тъмната стая на господин Маквикър. Усеща лек гъдел в пръстите си.

Много странно.

Но се радва, че видя отново госпожица Стюбин. Наистина се радва.

Обръща се към вратата. С периферното си зрение забелязва бутона за повикване.

На пода е.

Извън обсега на леглото.

Джейни се замисля, после го вдига и го връща на стената. Изключва мигащата светлинка.

Оглежда бързо стаята и косъмчетата по врата й настръхват.

Затваря вратата след себе си.

Поклаща глава неразбиращо.

На рецепцията чака старшата сестра Каръл.

— Довърших ти картоните, скъпа — казва тя. — Къде се запиля така?

Джейни посочва коридора.

— Лампичката на господин Маквикър светеше. Но вече всичко е наред. Току-що я изгасих. — Изненадващо за нея самата, гласът й е чист и равен.

Каръл я поглежда изненадано.

— Лампичката му не е светила, Джейни. — Отива при светлинното табло, взема го и леко го разтърсва. — Хм — казва, — вероятно е изгоряла.

— Това е шантаво — възкликва Джейни с безгрижен тон.

Оставя картоните, грабва палтото си и пъха картата си в машината. На нея се изписва 23:09.

— Е, трябва да тръгвам. Утре съм на училище.

По пътя за вкъщи сърцето й пее.

29 ноември 2005

12:45

Джейни е обсебена от мисълта да научи още за сънищата. Тя иска повече ученици да спят в час. А библиотеката, както винаги, предлага силни усещания.

Джейни се упражнява с всекиго, с когото може.

В повечето случаи се проваля.

Толкова неща не разбира.

Но ще успее.

За бога, ще успее.

Защото сега Джейни има своята добра приятелка, госпожица Стюбин, и тя ще й помогне. Едва успява да потисне желанието си да мине по коридора на куц крак.

5 декември 2005

07:35

Кабъл паркира новата си кола до тази на Джейни, на улицата пред училище.

Не е чисто нова. Но е нова за него.

Затова пък е беемве.

Хората в южната част на Фийлдридж не карат беемвета. Е, може би някоя трошка 1976 година — да. Но със сигурност не и модел 2000. Джейни зяпва, после стисва устни. Поклаща глава и тръгва към входа.

Неочаквано Кабъл изниква зад нея:

— На шест години е, Джейни. Хайде, стига.

Джейни върви с бърза крачка, веждите й са застинали в почуда, а Кабъл подтичва след нея.

Изгубва го, когато той се подхлъзва и пада върху заледения тротоар.

Джейни намира Кари пред вратата на кабинета по английски и я пита:

— Каква е последната клюка за гангстерското возило на паркинга?

— Не знам. Сигурно е фрашкан с пачки. Не мога да повярвам, че още не са го изритали от училище.

— Той всъщност бил ли е арестуван?

— Не. Татенцето на Шей се е оправил с ченгетата. Кабъл обиколи всички купони този уикенд с нея.

— И сега кара това.

— Да. Стю казва, че върви по седемнайсет хилядарки на старо.

Кръвта на Джейни кипи.

— Това е просто… просто… — Гневът бучи в ушите й и тя не намира правилната дума. В очите на Кари блясва дяволито пламъче.

— Невъзможно? — чува се глас зад Джейни.

Дишането й се учестява, докато очите на Кари се разширяват. Мамка му, казва си тя, обръща се и вижда Кабъл.

— Извинете ме — казва любезно той и се промъква между двете, за да влезе в стаята. Джейни успява да подуши парфюма му. Усеща, че й прималява под лъжичката.

Очите на Кари блестят.

— Оп-па — хили се тя.

Джейни гледа с досада и се смее неохотно.

12:45

Дни наред Джейни влиза в сънищата на другите в библиотеката, но не успява да им помогне да ги променят. Има нещо, което продължава да не разбира.

По-скоро две неща.

Първо, как госпожица Стюбин накара господин Маквикър да я помоли за помощ? И второ, какво му казваше, за да го накара да промени съня си?

Грешка. Три. Три неща.

Как, по дяволите, е възможно госпожица Стюбин да вижда в сънищата, след като е сляпа? И как е възможно да е там изобщо, след като е мъртва? Добре, станаха четири. Джейни подозира, че въпросите сигурно са много повече.

Толкова е отчайващо.

Тя знае, че трябва да положи още повече усилия.

А междувременно отслабва. С голяма бързина.

И бездруго си беше достатъчно слаба.

Сега бузите й изглеждат хлътнали като на майка й. И има тъмни кръгове под очите от честите нощни будувания, когато работи над сънищата си.

Намира сникърси на най-странни места.

(Знае, че са от него.)

(Пита се дали не са натъпкани с трева.)

През последните няколко седмици Кабъл седи на обичайното си място. Но не спи.

Чете.

На Джейни й се иска той да заспи, но в същото време се страхува от онова, което може да види.

Изпитите наближават. Тя отваря учебника по математика и учи. Час по час поглежда към Кабъл, седнал с гръб към нея. Според Кари пак е прекарал целия уикенд по купони. С Шей. И с много дрога. Джейни въздиша. Обръща гръб на задаващото се огорчение и отново се концентрира върху математиката. Тя няма да стане част от това.

13:01

Главата на Кабъл клюмва и после пак се изправя. Той леко я разтърсва и поглежда през рамо към Джейни. Тя свежда очи надолу. Кабъл се отпуска на стола и подпира брадичка върху ръката си. Косата му меко пада върху раменете. Отгръща учебника и Джейни неохотно се наслаждава на профила му.

Главата му отново клюмва.

Учебникът се изхлузва и тупва на масата, без да го събуди.

Джейни усеща енергията му.

Концентрира се и бавно навлиза в съня. Още една положителна стъпка — започва да контролира скоростта на влизанията и излизанията. Много по-лесно е от…

13:03

Той седи в тъмна килия. С наведена глава. Сам. На стената над него има табела „Наркопласьор“.

Джейни гледа отвън.

Сцената се променя в миг.

Кабъл е в стаята на Джейни, седнал на пода и пише нещо в тефтер. Поглежда я, моли с очи. Тя пристъпва напред.

Той обръща тефтера към нея.

Това е написано.

Къса листа. Под него е написано друго, пак с неговия почерк.

Отново усеща онова потрепване под лъжичката.

Кабъл остава с поглед, прикован в бележника. После отново се обръща към Джейни и скъсва следващия лист. Наблюдава реакцията й, докато чете.

Усмихва й се и постепенно изчезва.

Сцената се променя за пореден път. Обратно в килията. Табелата на стената я няма.

Сам е. С наведена глава. Тя го гледа отвън. Кабъл вдига поглед към нея.

Халка с ключове се люлее пред лицето й. Той я моли:

— Пусни ме да изляза. Помогни ми.

Джейни се сепва. Машинално отключва килията. Той се приближава и я прегръща. Поглежда я в очите. Заравя пръсти в косата й и я целува.

Тя излиза от себе си, докато отвръща на целувката на Кабъл. Тръгва си по тъмен коридор и се събужда с всичките си сетива в библиотеката.

Примигва.

Изправя гръб на стола.

Поглежда го.

Той още спи на масата.

Тя разтрива очи и се пита:

Как, по дяволите, го направи той?

А сега?

Какво?

13:30

Кабъл се разполага на стола срещу Джейни, от другата страна на масата. Очите му са влажни от съня, закачливи.

— Е?

— Какво „е“? — промърморва тя.

— Проработи, нали?

Джейни прави опит за усмивка. Несполучлив.

— Как, по дяволите, го постигна? — настоява тя за обяснение.

Лицето му става сериозно.

— Беше единственият начин, който можах да измисля, за да говоря с теб.

— Добре, това го разбирам. Но как го направи?

Той се колебае. Поглежда часовника си. Вдига рамене.

— Май няма да имам време за приказки точно сега. Кога би искала да излезеш с мен, за да го обсъдим?

На устните му играе усмивка.

Хванал я е натясно.

И го знае.

Джейни се подсмихва кисело, победена.

— Ама че си копеле.

— Кога? — настоява той. — Обещавам с цялото си сърце, че ще ти бъда домашен елф до края на живота си, ако не успея да дойда навреме на уговореното място. — Навежда се напред и повтаря: — Обещавам. — После показва с два пръста знака на победата.

Звънецът бие.

Стават.

Тя не отговаря.

Кабъл заобикаля масата и нежно я притиска до стената. Устните му потъват в нейните.

Той има вкус на мента.

Тя не може да спре пеперудите в стомаха си.

Той се отдръпва и докосва бузата, косата й.

— Кога? — шепне Кабъл настойчиво.

Тя се прокашля и примигва. После казва:

— С-с-след училище става.

Грабват чантите си и тичат. Докато се промъкват през вратата на кабинета по политически науки, той мушва протеинова вафла в ръката й.

Тя сяда на чина си и я оглежда. Повдига вежда към него от другия край на стаята.

— Протеини — чете по устните му. Той имитира с жестове движенията на щангист.

Тя се разсмива на глас.

Отваря я.

Скришом си отхапва, докато учителят не гледа.

Не е толкова вкусна, колкото сникърса.

Но става.

По физическо играят бадминтон.

— Наблюдавам те — изръмжава той, докато сменят полетата. — Да не си посмяла да се изнижеш без мен.

Тя му се усмихва кокетно.

След часовете Джейни излиза от съблекалнята, оглежда се и тръгва към паркинга. Той чака между двете коли. От косата му се стичат капки вода, по краищата й висят миниатюрни ледени късчета.

— Аха! — казва Кабъл заплашително, като я вижда, сякаш току-що е провалил плановете й за бягство.

Тя поглежда въпросително.

— Накъде, сънчо?

Кабъл се колебае.

Стиска челюсти в размисъл.

— У нас — казва накрая. — Ти водиш.

Тя замръзва. Стомахът й се свива в спазъм.

— Онзи, дето… — преглъща шумно.

Той примижава срещу бледата слънчева светлина и прочита въпроса в гласа й.

— Не се тревожи, Джейни. Той е мъртъв.