Бдение

6 декември 2005

12:45

Чака го на неговата маса в библиотеката.

Кабъл пристига.

— Трябва да работя довечера — прошепва тя.

— А после? — пита той.

— Да. Но ще закъснея.

— Ще оставя отключено — казва той.

Тя сяда на обичайното си място.

Той измисля нов сън, само за нея.

18:48

Някакъв мъж се регистрира на рецепцията в старческия дом. Оглежда се наоколо — идва за пръв път. Тя го разпознава, въпреки че сега е с прошарени коси. По-стар. И с бръчки.

— Аз ще ви заведа — казва Джейни. Води го в стаята на господин Маквикър.

Почуква леко на вратата. Отваря.

Старият Джони Маквикър се обръща с лице към тях.

Вижда сина си.

След почти двадесет години раздяла.

Старецът се изправя бавно от стола.

Хваща проходилката.

Подносът с вечерята и лъжицата му издрънчават на пода. Но той не забелязва. Втренчил поглед в сина си.

Избърборва много бързо:

— Сгреших, Едуард. Ти беше прав. Съжалявам. Обичам те, синко.

Едуард замръзва на място.

Сваля шапка. Бавно почесва глава.

И започва да мачка шапката в ръцете си.

Джейни затваря вратата и се връща на рецепцията.

23:08

Тя паркира пред къщи и тича през дворовете към неговия дом.

— Бях страхотна — хвали се още от вратата. — Да ме беше видял с нощните гърнета.

Той я е чакал. И сега я прегръща. Вдига я на ръце. Тя се смее.

— Можеш ли да останеш?

— Ако обещаеш, че ще се прибера сутринта. Преди училище.

— Всичко, което поискаш — казва той.

Джейни приключва с домашните, натиква ги в раницата си и го търси. Кабъл е заспал. Без тениска. Тя пропълзява в леглото и тихо съзерцава корема и гърдите му. Той диша дълбоко. Тя се сгушва до него.

Поне засега.

Той знае, че може да се наложи тя да си тръгне.

Да се отдалечи от сънищата му, за да може да поспи.

Но когато той сънува съня с огъня и я среща зад бараката, целува я и плаче, молейки за помощ, тя го хваща за ръка и го взема със себе си, за да може той да се види отстрани.

Показва му как да промени съня си.

Сънят е твой, напомня му тя.

И го учи как да превърне мъжа на стълбите, онзи с кутията с газ и цигарата, в мъжа на стълбите с празни ръце и наведена глава. Който казва:

— Съжалявам.

Когато и двамата се будят, слънцето грее през прозореца.

Часът е 11:21. Сряда.

Те надават викове и се смеят, дълго и шумно. Защото помежду им няма и един родител, на когото да му пука.

Вместо това се излягат на гигантския стол с формата на чувал в компютърната стая, говорят си и слушат музика.

Играят на истина и предизвикателство.

Но винаги е истина.

И за двамата.

Джейни: Защо ми каза, че искаш да се видим онази събота след Стратфорд, а после не се появи?

Кабъл: Знаех, че трябва да отида на едно парти и щях да си тръгна по-рано. Не знаех, че ще правим фалшиво задържане. Стоях в ареста цяла нощ, само за да изглежда по-истинско. Бях съсипан. Капитанът ме пусна чак в шест сутринта. Тогава оставих бележката на стъклото на Етел.

Джейни: Продавал ли си някога наркотици?

Кабъл: Да. Трева. В девети и десети клас. Бях… доста зле с главата тогава.

Джейни: Как спря?

Кабъл: Хванаха ме и Капитана ми предложи по-добра сделка.

Джейни: И оттогава си къртица?

Кабъл: Донякъде. Повечето къртици са млади ченгета, внедрени в училищата, за да хващат учениците. Но Капитана имаше друга идея. Нея не я интересуват учениците, тя търси доставчика. Който по случайност е бащата на Шей. Затова сметна, че това е добра възможност — още повече че Уилдър старши започна да продава кока по купоните. И намеква, че разполага със златна мина някъде. Трябва да го накарам да го каже на запис.

Джейни: Значи си двоен агент?

Кабъл: Може и така да се каже. Звучи секси.

Джейни: Ти си секси. Хей, Кабъл?

Кабъл: Да?

Джейни: Наистина ли повтаряше девети клас?

Кабъл: Не. (прави пауза) Бях в болница през по-голямата част от годината.

Джейни: (тишина) И така посегна към наркотиците.

Кабъл: Да… помагаха ми за болката. Но после се вкарах в няколко, ами… ситуации. И Капитана влезе в живота ми в точния момент — преди гимназията, преди да се забъркам в твърде големи неприятности. Може да звучи странно, но тя беше онази майка — нещо като старшината от казармата, но без простотиите — от която отчаяно се нуждаех. Бях в готическия период от живота си и бях решил, че заради белезите никога няма да имам момичето на мечтите си. Да не говорим за прическата. (пауза)

Но тогава то ме фрасна с дръжката на вратата в стомаха. А когато едно момиче направи нещо такова на момче, значи го харесва.

Джейни: (смее се).

Кабъл: И това ме накара да се почувствам по-добре. Защото не й пукаше какво ще си помислят хората, ако говори с мен. Преди промяната. (пауза)

Джейни: (усмихва се) А защо беше тази промяна? На вида ти, де.

Кабъл: Заповед на Капитана. Заради полицейската операция. И колата не е моя, между другото. Всичко е част от имиджа. Предполагам, ще трябва да я върна след време. (пауза) Хей, Джейни.

Джейни: Да?

Кабъл: Какво ще правиш след гимназията?

Джейни: (въздиша) Още не зная нищо със сигурност. Две години ми остават, а едва съм събрала пари за един семестър в Мичиганския университет… Боже, това си е чиста лудост и предполагам, че ако не спечеля свястна стипендия, ме чака общински колеж.

Кабъл: Значи оставаш наоколо?

Джейни: Да… Аз… ами, трябва да съм достатъчно близо, за да държа под око майка си, нали знаеш? И… мисля, че с малкия ми „проблем“ ще ми се наложи да живея вкъщи. Или никога няма да мога да спя.

Кабъл: Джейни.

Джейни: Да?

Кабъл: Аз отивам там. В Мичиганския.

Джейни: НЕ. Не може да бъде.

Кабъл: Криминално право. За да си запазя работата тук.

Джейни: Откъде знаеш? Да не би вече да си получил известие, че си приет? И как можеш да си го позволиш?

Кабъл: Ами… Джейни?

Джейни: Да, Кабъл?

Кабъл: Имам още една лъжа да ти призная.

Джейни: О, боже мили. Сега пък какво?

Кабъл: Всъщност си знам резултатите.

Джейни: И?

Кабъл: И имам пълна стипендия.

Кабъл е жестоко избутан от стола-чувал. Нанесен му е побой. И му е повторено многократно, че е гадно копеле.

На Джейни й се казва, че сигурно и тя ще получи стипендия, с нейните оценки. Освен ако не започне да бяга от училище заради разни наркодилъри.

И после следва малко целуване.

10 декември 2005

Уикендът е гаден. Кабъл пак ухажва Шей. Джейни работи в старческия дом в петък през нощта, а в събота и неделя е първа смяна.

Кари се обажда на Джейни. Джейни се притеснява, че голямата акция може да се проведе точно този уикенд и наистина не желае Кари да се забърква. Пита я дали не иска да учат заедно за изпитите. Кари неохотно се съгласява да дойде в събота вечерта у Джейни.

Кари се появява около шест следобед и вече е пияна. Джейни все пак я кара да изсипе всичките си учебници и записки.

— Ти ще ходиш ли в колеж или не? — пита я остро.

— Ами, сигурно — казва Кари. — Предполагам. Освен ако Стю не иска да се оженим.

— А той иска ли?

— Май да. Някой ден.

— А ти? — пита Джейни след миг.

— Ами да, защо не. Ще се махна от нашите.

— Вашите не са толкова лоши, наистина. Или са?

Кари прави гримаса.

— Да ги беше видяла преди.

— Преди какво?

— Преди да се преместим до вас.

Джейни се колебае. Опитва се да прецени дали това е правилният момент да попита.

— Кари.

— Какво?

— Кой е Карсън?

Кари зяпва.

— Какво каза?

— Попитах кой е Карсън?

Лицето на Кари става тревожно.

— Ти откъде знаеш за него?

— Не знам. Иначе нямаше да питам.

Джейни се движи по ръба. Без никаква видимост.

Кари, очевидно притеснена, крачи нервно из кухнята.

— Но как така се сети да ме питаш за него?

— Веднъж спомена името му — казва Джейни внимателно, — насън. Просто съм любопитна.

Кари си сипва малко водка. Сяда. И се разплаква.

О, по дяволите, мисли си Джейни.

И тогава Кари си казва всичко.

— Карсън… беше на четири.

Стомахът на Джейни се свива.

— Той се удави. Бяхме на палатка край едно езеро… и той… — Кари се разсейва и отпива от водката. — Той беше малкото ми братче. Аз бях на десет. Помагах на мама и татко да разтоварим нещата.

Джейни затваря очи, те парят.

— О, боже, Кари.

— Той се запиля някъде към езерото, но ние не забелязахме. И падна от пристана. Опитахме се… опитахме се да… — Кари закрива лицето си с шепи. Поема дълбоко въздух разтреперана. — Преместихме се тук година по-късно. — Гласът й се успокоява. — За да започнем отначало. Не говорим за него.

Джейни слага ръка на раменете й и я прегръща. Не знае какво да каже.

— Толкова съжалявам.

Кари кимва и прошепва през плач:

— Трябваше да си отварям повече очите.

— О, скъпа — тихичко казва Джейни. И я държи в прегръдката си, докато приятелката й сама не се отдръпва леко.

— Всичко е наред — подсмърча тя.

Джейни се чувства напълно безпомощна, взема ролка тоалетна хартия от банята.

— Нямам кърпички… Кари, защо не си ми казала?

Кари болезнено мачка ръце. Издухва носа си.

— Не знам. Надявах се, че ще отшуми. Бях толкова уморена… уморена да съм тъжна. Не можех да понеса още мълчаливи, съжалителни погледи.

— А Стю знае ли?

Кари клати глава.

— Сигурно трябва да му кажа.

Остават дълго безмълвни.

— Предполагам — промърморва Джейни след известно време, — че лошите неща не изчезват. И никой няма вина.

Кари трескаво поема въздух и после бавно го изпуска.

— Ами да. Ще видим. — Усмихва се през сълзи. — Благодаря, Джейнърс. Ти си наистина добра приятелка. — Замълчава, после добавя меко: — Само остани нормална, окей. Един съчувствен поглед и се махам, кълна се в бога.

Джейни се ухилва.

— Дадено, хлапе.

11 декември 2005

02:41

Кари сънува и този път Джейни знае какво да прави.

Гората, реката, момчето. То се дави. Усмихва се.

Кари гледа към Джейни. Само няколко минути преди акулата да се появи.

Кари вика:

— Помогни му! Спаси го!

Джейни се концентрира, с поглед вперен в очите на Кари: Помоли ме, Кари. Помоли ме.

— Помогни му! — вика Кари отново.

Кари! Джейни събира цялата си мисловна мощ. Не мога да му помогна. Помоли ме. Помоли ме да помогна… на теб.

Сутринта на закуска Кари коментира:

— Сънувах най-шантавия сън. Беше един от онези кошмари за Карсън, които непрекъснато ме спохождат, но този път всичко се промени и се превърна в нещо… странно. Беше сюрреалистично.

— Така ли? — казва Джейни с пълна уста. — Супер. Сигурно е от хармоничните енергии тук.

— Така ли?

— Не знам. Пробвай да пренаредиш стаята си според фън шуй и през нощта си обещай да промениш сънищата си, за да бъдат в тон с новото по-хармонично обкръжение.

Кари я поглежда с подозрение.

— Ти да не ми се подиграваш?

— Разбира се, че не.

12 декември 2005

17:16

Джейни се прибира след дълъг следобед в старческия дом. С наближаването на празниците наред с другите си задължения болногледачките се опитват и да украсяват помещенията. А Джейни днес успя да помогне на няколко обитатели на дома да намерят покой в сънищата си. Беше сносен ден.

Хрумва й да мине през къщата на Кабъл и с изненада вижда колата му отпред. Намалява и спира, като оставя Етел да работи.

Изтичва до входната врата и почуква бодро.

Вратата се отваря и Кабъл я поглежда многозначително.

— А, Джейни, какво става? — прави й знаци с очи, докато Шей се появява някъде отвътре и наднича през него, като увива ръце около кръста му със собственически жест.

— Здравей, Джейни — поздравява тя, а в погледа й се чете триумф.

Джейни се ухилва, съобразявайки бързо.

— О, здравей, Шей. Извинявайте, че ви прекъсвам. Кабъл, чудех се дали са у теб онези бележки по математика, с които каза, че можеш да ми услужиш за изпита утре.

Кабъл й благодари с очи.

— Да — отвръща той. — Ей сега идвам. Искаш ли да влезеш?

— Не, обувките ми са мокри от снега.

Кабъл се появява отново и й връчва тесте листове, вързани с ластик.

— Сега отиваме на едно парти, но ще ми трябват довечера — обяснява той. — Колко късно мога да мина да ги взема, понеже ще ми трябват преди изпита утре?

Шей се подава иззад рамото му, за да види какво става и да бъде видяна. Джейни забелязва, че Кабъл постепенно се е изпънал така, че на Шей й се налага да подскача, за да погледне иззад него. Сподавя усмивката си и отговаря:

— Ще бъда будна до късно, но мога да ти ги оставя в пощенската кутия, преди да си легна. Благодаря, Кабъл. Забавлявайте се на купона! Толкова ви завиждам.

Изтичва до Етел и потегля към вкъщи, малко тъжна заради сцената, на която стана свидетел. Влиза с бележките, преоблича се и изважда учебниците.

Преглежда купчината листове, за да види дали Кабъл не е забравил нещо важно сред тях в суматохата, нали все пак не й трябваха. Някъде по средата намира надраскана бележка:

Усмихва се — и на нея й липсва. Иска й се тази бъркотия да приключи. Мисли за това, че е пожелал да се откаже от работата си и да рискува месеците напредък, постигнати с детективите, само за да изясни отношенията си с нея.

Капитан Комиски е права. Той е добро момче.

Джейни учи до среднощ, отчасти защото се надява Кабъл да се появи. В един часа вече клюма над учебниците. Решава да приключи и събира листовете на Кейб, за да ги остави в кутията. В случай че дойде за тях. В случай че е с Шей и трябва да се преструва.

Пише бележка и я мушва в купчината, после я захваща с ластика и я пуска в пощенската кутия.

Доволна е, че може да спи до по-късно, но проверява часовника на два пъти, за да се увери, че е настроен. Първият изпит е в 10:30 сутринта.

И тя трябва да го изкара с отличен. За да получи стипендия.

Защото без стипендия Мичиганският университет е само непостижим сън.

13 декември 2005

02:25

Когато телефонът звънва, Джейни подскача. За един кратък миг решава, че е часовникът, но на четвъртото позвъняване вече се опитва да стигне слушалката.

Надява се да е Кабъл.

Надява се да стои отвън и да чака да я види.

— Ало — казва сънено и кашля.

Чува подсмърчане.

— Джейни-и-и — плаче някой.

— Кой се обажда?

— Джейни-и-и, аз съм.

— Кари? Какво има? Къде си?

— О, мамка му, Джейни — мрънка Кари. — Толкова съм загазила.

— Къде си? Искаш ли да те докарам? Кари, стегни се, момиче. Пияна ли си?

— Нашите ще ме убият.

Джейни въздъхва.

Чака.

Слуша подсмърчането.

— Кари. Къде си?

— В ареста — казва Кари и пак подсмърча.

— Какво? Тук във Фийлдридж? Какво, по дяволите, си направила?

— Не можеш ли просто да дойдеш да ме прибереш?

Джейни въздъхва:

— Колко, Кари?

— Петстотин кинта. Ще ти ги върна. Всеки цент. С лихва. Обещавам, наистина обещавам. — Кари прави пауза. — И Джейни?

— Да?

— Стю също е тук.

Джейни може да усети през слушалката как Кари се подмазва.

Джейни затваря очи и прокарва пръсти през косата си. Въздъхва отново.

— Там съм до трийсет минути. Спри да плачеш.

Кари я засипва с благодарности, Джейни я отрязва и затваря телефона.

Напъхва се набързо в дрехите си и вади скътаните пари, приготвени да влязат във фонда за колежа. Двайсет долара не стигат.

— По дяволите — изругава. Излиза от стаята и се натъква на майка си. Каква изненада.

— Телефонът ли беше? — Майка й е с подпухнали очи.

— Да… — Джейни се колебае за миг. — Трябва да ида да взема Кари. Тя е в ареста. Случайно… случайно да ти се намират двайсет долара, мамо? Утре ще ти ги върна.

Майката на Джейни я поглежда.

— Разбира се — казва. Отива в стаята си и се връща с двайсетачка. — Няма нужда да ми ги връщаш, миличка.

Ако имаше още час да размишлява над този бърз обмен на информация, Джейни щеше да стигне до заключението, че някои неща са по-странни дори от влизането в хорските сънища.

03:28

Джейни се изкачва по стъпалата на главния вход на полицейското управление и вятърът буквално я издухва през портала. Снегът вали яростно навън. Оглежда се и един полицай й махва с ръка да мине през металния детектор и охраната. Разпознава го. Рабиновиц. Усмихва се с ясното съзнание, че той няма представа коя е.

— Оттук, през вратата. Само в брой или с кредитна карта. Без чекове — рецитира той. Очевидно го е повтарял милиони пъти.

Джейни чува гласовете им още преди да е стигнала до тях. Минава покрай опашка от няколко ядосани сънени родители. Има такива, които се държат по-сърцераздирателно отколкото Кари по телефона. Наднича зад ъгъла и вижда решетките на обща килия.

Чуди се дали е това, което си мисли. Краят на акцията. И вижда Мелинда, придружена от едно ченге и баща си, с размазана от сълзите спирала. Изглежда ужасно. Баща й я грабва гневно за ръката и я извежда навън. Джейни забива поглед в земята, докато мине Мелинда. Мъчно й е за нея.

Познава и следващите трима и става свидетел на унижението им. Накрая, на гишето остава само тя. Брои хиляда долара на плота.

— За кого сте? — излайва пазачът.

— Кари Бранд и Стю… ъ-ъ — включва търсачката в паметта си за фамилията му. — Гарднър.

— Документ за самоличност, моля.

Джейни вади книжката си и я подава на пазача, той я разглежда прекалено внимателно.

За пръв път вдига поглед към нея.

— Нямате осемнайсет.

Стомахът на Джейни се свива на топка.

— След месец ще стана — казва тя.

— Съжалявам, хлапе. Трябва да си на осемнайсет.

— Но… По дяволите.

Пазачът й обръща гръб. Тя продължава да стои там. През главата й минават всички неща, които знае, но не може да разкрие. Въздиша и сяда на столовете да помисли. Заравя лице в шепи. Да пробва ли с Рабиновиц, да види дали той ще й помогне? Не… Капитана каза нито дума на никого. Това не изключва другите ченгета.

— Може ли поне да отида при тях, за да знаят, че съм опитала? — моли се Джейни.

Пазачът се обръща.

— Ти още ли си тук? Добре, може. Две минути.

Джейни се усмихва с благодарност, тръгва към килията.

И ги вижда. Едни седят, други лежат на пейките.

Кари и Стю. Свити на кълбо.

Шей Уилдър и брат й. Изглеждат извън кожата си, пияни, надрусани, напушени, все едно.

Господин Уилдър. Изглежда много прецакан.

И Кейб. Който се е излегнал, сякаш там си живее. А Шей, забелязва Джейни доволно, е възможно най-далеч от Кабъл.

Прехапва устна.

Кари скача към решетките.

— Миличка — прошепва Джейни, — не ми позволяват. Нямам осемнайсет. Обаче мисля по въпроса. Ще измисля нещо, дори да трябва да довлека собствената си майка в районното.

Кари започва да реве:

— О, толкова е ужасно да си заключен тук.

Джейни, чиято способност за съчувствие се изчерпа около минута след иззвъняването на телефона, просто гледа Кари с неприязън.

— Боже, Кари. Млъквай вече. Иначе може и да те зарежа.

— Не! — кънтят пияните гласове на Шей, брат й и Стю. Стю и Кари започват да се карат.

Джейни поглежда скришом към Кабъл, който я наблюдава с тънка усмивчица на лицето. Намигва й, после кимва с още по-невидим жест към господин Уилдър.

Джейни поглежда натам.

Мъжът се свлича от стола.

Пада.

Заспал.

Залива я вълна от адреналин.

— Аз, ъ-ъ, трябва да се връщам при охраната, Кари, но ще те извадя оттук колкото се може по-скоро. Бъди спокойна.

Джейни не рискува да погледне още веднъж към Кейб.

Сяда на столовете най-близо до килията, извън полезрението на пазача отпред. От мястото си вижда само краката на Кабъл, стърчащи от пейката. Кръстосал е глезени. Това й напомня времето преди около две години, когато дънките му бяха твърде къси и той стоеше сам с мазната си коса на спирката.

Чува как Кари спори със Стю, а Шей и брат й крещят да се стегне и да млъкне.

И изведнъж се извърта ослепяла, стиска стола, надява се никой да не мине покрай нея. Губи връзка с Кабъл, докато той се изправя насред караницата с Кари и приближава решетката, опитвайки се да улови погледа й. Опитвайки се да й каже нещо.

Има връзка само с надеждите и страховете на господин Уилдър. Или със спомените му?

Сънят става трескав и кошмарен. Джейни е засмукана като в центрофуга.

Блъскана и отнасяна.

Опитва се да види всичко. Всичко. През очите и ума на един престъпник.

Не вижда само как през тези два часа, в които трае сънят, Кабъл крачи нервно и стиска главата си в шепи. Не вижда как я следи с обезумял поглед, докато тя се строполява безпомощна на една страна на земята и удря лицето си в ръба на количката за кафе.

06:01

Главата й ще се пръсне.

Обляна е в ледена пот.

Лицето й се хлъзга в кръв върху студените плочки.

Опитва се да отвори очи, но зрението й още дълго не се възвръща.

Не може да помръдне тялото си.

От разстояние чува как Кабъл изкрещява името й, вика пазача.

Кари пищи.

За Джейни всичко е черно като нощ.

06:08

Тя е на носилка. Концентрира се. Прави усилие да се събуди. Главата й пулсира.

Изнасят я в коридора на управлението.

— Спрете — казва с прегракнал глас.

Прокашля се и повтаря:

— Спрете.

Двама души в бели престилки я гледат изпитателно. Джейни отваря очи. По-точно само едното. Вижда сенки.

— Вече съм добре — съобщава им тя и се опитва да се изправи. — Просто получавам гърчове от време на време, това е. Добре съм. Нали виждате?

Протяга ръце, за да покаже колко е добре.

И вижда кръвта.

Зениците й се разширяват, докато се бори да възвърне напълно зрението си.

Опипва лицето си. Кръвта капе, тече от веждата върху миглите й.

— О, по дяволите — гневи се тя. — Слушайте, нямате ли просто някакви лепенки?

Парамедиците се споглеждат и после се обръщат към нея.

Тя пробва нова тактика:

— Момчета, нямам осигуровка. Не мога да си го позволя. Моля ви.

Единият се колебае.

— Джейни, нали? Слушай, беше в пълен шок на пода. Вкочанена. В безсъзнание. Ударила си главата си на ръба на ръждясала метална количка за кафе.

Джейни продължава да ги уговаря:

— Била съм си ваксина срещу тетанус. Вижте, имам изпит по математика след… малко и бъдещето ми в колежа зависи от това. Заявявам, че отказвам лечение. Сега ме пуснете да си тръгна оттук.

Парамедиците бавно се отдръпват, за да слезе. Тъкмо премята натежалите си безчувствени крака през ръба на носилката, когато капитан Комиски преминава като вятър през охраната.

— Какво, по дяволите, става тук? — пита тя енергично. — Я виж ти, здравейте, госпожице Ханаган. Идвате или си отивате?

Джейни се оглежда, седнала на носилката, и хваща голямо парче марля, опитвайки се да намери източника на кървенето.

— Всеки момент ще сляза от това нещо — мърмори тя.

Поема си дълбоко дъх.

Скача от ръба.

Приземява се идеално като олимпийска шампионка.

Капитан Комиски я наблюдава развеселена. Подава й ръка.

— Хайде, скъпа, ела — казва тя. — Явно си била заета тази вечер.

Махва с ръка на парамедиците да си ходят, почти ги отнася с жеста си, и те изчезват светкавично.

Джейни се усмихва благодарна и притиска марлята към окото си. Суичърът й е напоен с кървави петна.

Чувства се така, сякаш обувките й са от цимент, а главата й е като балон.

— Обадих се по пътя насам, ситуацията ми е ясна, — казва Капитана, когато парамедиците вече ги няма. — Чудя се дали не трябва да поговорим в моя офис?

— Аз… добре. Колко е часът? — Джейни е забравила да си вземе часовника на излизане от вкъщи, а без него е като изгубена.

— Шест и петнайсет или там някъде — казва Капитана. — Струва ми се, че на господин Стръмхелър вече му е достатъчно, не смяташ ли?

На Джейни й е трудно да се концентрира. Знае, че трябва да хапне нещо. Усмихва се колебливо и промърморва.

— Предполагам, че това го решавате вие, сър.

И се сеща.

Кари и Стю.

— Капитане — казва нервно, — дойдох тук преди няколко часа да се опитам да измъкна приятелката си и нейното гадже. Имам парите за гаранцията, но навършвам осемнадесет чак другия месец. Случайно да можете да…

— Разбира се.

Джейни въздъхва, успокоена.

— Благодаря ви.

— Преди да излезем — предупреждава Капитана, — да ти напомня, че не ме познаваш. Нали?

— Да, сър — отговаря тя.

— Добро момиче. Иди да прибереш приятелите си.

06:30

Кари се изнася от килията, сякаш вътре нахлува отровен газ. Стю я следва. Кари вижда Джейни цялата в кръв и едва не припада, но и двамата със Стю така и не узнават драматичните подробности.

— Ще трябва да си ходите пеша, скъпи. Съжалявам — казва Джейни твърдо. — Налага се да попълвам някакви тъпи формуляри, полицейска справка, нещо такова.

Показва с жестове и мимика, че това е последното нещо на света, което й се прави. Клати глава, преструвайки се на вбесена. — Скапани ченгета.

Стю стиска рамото на Джейни.

— Благодаря ти, Джейни. — Гледа я с признателност. — Добър приятел си. И на двама ни.

Джейни се усмихва, а Кари изглежда притеснена.

— Благодаря, Джейнърс — казва.

— Радвам се, че ми се обади, Кари — отговаря Джейни. — Сега изчезвайте.

06:34

Джейни отива в тоалетната, окървавената марля още стои залепена върху бързо подуващата се вежда. Оглежда се в огледалото. Цепнатината е красива по свой начин. Разположена е точно под линията на веждата, между извивката и мястото, където косъмчетата се сгъстяват, права и чиста. Един ден може би ще й се иска да я бяха зашили. Но колкото до белега — той ще бъде на абсолютно секси място.

Обръща суичъра си на обратно, за да скрие невероятното количество кръв, изтекла от рана дълга едва три сантиметра, и измива лицето и ръцете си. Взима цяла шепа кафяви хартиени кърпички, намокря ги и отново притиска веждата. Пие вода от чешмата.

06:47

Излиза от тоалетната и Кабъл е там, придърпва я пред гардеробите. Изглежда изморен. И радостен да я види.

— Покажи ми — моли я той.

Тя сваля хартиените кърпички и открива първата си военна рана.

— Впечатляващо — заявява той и става сериозен. Дълбоките му кафяви очи издават тревогата му. — Когато разбрах, че ще паднеш, аз… Наблюдавах те през повечето време, близо два часа, когато беше възможно, без да изглеждам подозрително. Побърквах се, че не съм до теб.

Джейни вече трепери, главата й става все по-лека и тя се обляга на него.

Той я гали по гърба, отпуска брадичка върху главата й.

— Смяташ ли, че ще си в състояние да говориш с Капитана?

Джейни кимва сгушена в гърдите му.

— Ще ти взема нещо за ядене в момента, в който се махнем оттук.

Тя се усмихва.

— Благодаря, Кейб.

— Среща на задния вход. Помниш ли вратата? Трябва да се разделим.

— Да, добре — промърморва Джейни. Кабъл тръгва с безразличен вид към близкото стълбище и слиза надолу. Джейни се насочва към главния вход и върви половин пресечка през виелицата, за да мине откъм задната страна на сградата. Стига до входа без номер, обляна в студена пот. Почуква леко. Вратата се отваря и тя тръгва след Кабъл по стълбите.

Долу всички говорят едновременно. Кабъл отнася няколко потупвания по гърба и шамарчета зад врата за работата си през нощта.

— Още не сме готови — казва скромно.

Чука на вратата на Капитана и отвътре се чува:

— Влизай.

Кабъл и Джейни отварят.

— Днес са изпитите ви, нали? Имаме ли време за това в момента?

— В десет и половина сутринта, Капитане. Имаме достатъчно време.

Капитанът поглежда отблизо Джейни.

— Боже мили — казва. — Каква синина ще имаш до края на деня. Припадна ли?

— Аз… — Джейни вдига рамене. — Наистина нямам никаква представа.

— Да, мисля, че припадна — намесва се Кабъл. — Ще трябва да я наглеждам цял ден. — После добавя много сериозно: — Сигурно и цяла нощ.

Капитана го замеря с гумичка и го праща за кафе.

— И вземи на горкото момиче нещо за ядене, преди да се е пречупило на две. — Отваря чекмеджето на бюрото си и го претърсва. Вади аптечка за първа помощ и пакетче фъстъци. — Ела тук, ако обичаш — нарежда тя. Джейни се пързаля със стола до нейната страна на бюрото. — Господи — мърмори пак Капитана и разнася на око антибиотик върху раната. Отваря пакет лепенки и чисто и бързо запечатва цепнатината. — Така е по-добре — казва. — Ако майка ти и/или баща ти имат въпроси за това какво се е случило, да ми се обадят. Ще проявя разбиране, ако решат да ни съдят. — Избутва пакета с фъстъци през бюрото към Джейни. — Яж.

— Да, сър — казва с признателност Джейни, докато отваря фъстъците. — Никой няма да ви се обади.

Кабъл се връща с три кафета, малка чаша мляко и торба, пълна с кексчета и понички. С рутинен жест оставя млякото и кексчетата пред Джейни, после сипва три сметанки и три захарчета в кафето й.

Тя изпива млякото с трепереща ръка и усеща как леденостуденото удоволствие се разлива в тялото й.

— Чудесно — казва и си поема дълбоко дъх.

— Е — започва Капитана. — Имаш ли какво да ми докладваш, Кабъл?

— Да, сър. Пристигнахме на партито в деветнайсет и десет, марихуаната вече беше в обращение, а в двайсет и три и половина се появи и кокаинът на стъклото. Петима малолетни и няколко възрастни смъркаха. Господин Уилдър ме дръпна настрана да обсъдим партньорството. Беше доволен от развоя на нещата. Беше полуадекватен и надрусан, но ми каза, че има материал, който е готов, цитирам: „да пусне на пазара“. Явно това е било достатъчно за Бейкър и Коб, макар че съм бесен, защото всъщност не можахме да научим истинското местонахождение на стоката. Пристигнаха за три минути и разгониха всички, прибраха само тези, които бяха достатъчно глупави да започнат да правят драми. И разбира се, господин Уилдър и децата му. Госпожа Уилдър не присъстваше. И не смятам, че изобщо е замесена. — Поглежда настрани към Джейни и вдига рамене извинително. — Кари беше наистина напушена и направи невероятна сцена. Извинявай за това.

Джейни се усмихва.

— Може пък преживяването да й налее малко ум в главата — казва тя.

— До два сутринта вече бяхме в малкия ми дом далеч от дома, както го наричам — продължава Кабъл. — Джейни пристигна, за да се опита да плати гаранцията на Кари и гаджето й Стю, и точно тогава извадихме късмет, че господин Уилдър беше толкова зле, та да заспи насред цялата врява. Джейни се включи веднага.

Обляга се на стола, приключил с доклада си.

Капитанът кима.

— Добра работа, Кейб, както винаги. — Обръща се към Джейни: — Джейни. Едно пояснение. Не сме те наели, не сме искали помощ от теб за това разследване. Не си длъжна да споделяш какво се е случило, преди да си размажеш лицето на нашата прекрасна за-нищо-не-ставаща количка за кафе, която ще изхвърля в контейнера още щом приключа с тази среща. Но ако искаш и ако смяташ, че имаш да добавиш някаква важна информация, ще те изслушам с удоволствие. — Надрасква нещо на едно листче и го слага в джоба си, после продължава: — Явно на Кабъл му е доста неприятно, че не знаем точното място на дрогата, а и аз също бих искала да разполагам с тези сведения, за да опитаме да му издействаме максимална присъда. Та случайно да си видяла нещо между редовете? — Тя се усмихва леко. — Не бързай, скъпа, имаш достатъчно време.

Джейни вече мисли по-ясно и прехвърля в ума си кошмара на господин Уилдър. За момент затваря очи, клати глава, неразбиращо. После вдига поглед.

— Може да прозвучи глупаво, но семейство Уилдър притежават ли яхта?

— Да, — казва Кабъл. — Прибрана е някъде за зимата. Защо?

Джейни запазва мълчание. Не се доверява достатъчно на интуицията си, за да го изрече, макар да знае, че няма какво да губи. После казва колебливо:

— Оранжеви спасителни жилетки.

Капитанът се навежда напред заинтригувана и гласът й е по-малко суров от обикновено.

— Не се страхувай да сгрешиш, Джейни. Следата си е следа. Повечето се оказват грешни, но няма престъпление, разрешено без тях.

Джейни кимва.

— Ще ви спестя безкрайния сън, освен ако наистина не искате да го чуете целия. Но основната част, която беше най-натрапчива и се повтаряше непрекъснато, беше тази:

На яхта сме, в океана е слънчево и красиво. Нещо, което прилича на прекрасен тропически остров, се вижда в далечината и господин Уилдър се е насочил към него. Госпожа Уилдър се пече в предната част на палубата. И после изведнъж става облачно и ветровито, започва буря, блъска лодката много силно като ураган и вятърът…

Спира, затваря очи и е там. В транс.

— Господин Уилдър обезумява, защото всеки път, когато се приближи до брега, огромна вълна ни избутва по-надалеч. Като в един филм с Том Ханкс, в който той е изхвърлен на някакъв остров с любимата си топка за волейбол.

Кейб се смее:

— Мисля, че се казваше „Корабокрушенецът“, Ханаган.

— Да. Все едно. Междувременно, госпожа Уилдър още си седи на палубата и чете, без да забелязва бурята. Странно, нали. Мъжът й я вика да влезе в кабината и да извади спасителните жилетки, но тя не го чува. И тогава яхтата започва да се върти, разбива се в рифа и изхвърчаме във водата. Яхтата е на трески и всичко от кабината е пръснато наоколо и вълните го люлеят.

Госпожа Уилдър се мята и гълта вода, а господин Уилдър плува наоколо и събира някакви предмети. Вижда как жена му се бори и награбва много спасителни жилетки. Поне петнайсетина се носят насам-натам и той успява да хване може би осем или девет от тях. Насочва се към нея… — Джейни затваря очи и преглъща. Гласът й трепери. — И тръгва да я спасява…

Кабъл хапе устни.

Капитанът й предлага да си почине.

Тя махва с ръка, опитва се да не губи концентрация и продължава.

— Плува към нея със спасителните жилетки. Но вместо да я спаси, казва: „Дано да изгниеш в ада, стара кучко.“ И я подминава, и продължава към брега, с всичките тези спасителни жилетки. — Джейни си поема въздух. — Сякаш са най-важното нещо в живота му. И… — Спира. Продължава с променен глас: — И жилетките вече не плават, а се влачат по водата. Потъват. Дърпат го. Надолу. Но той не ги изпуска.

Джейни отваря очи и поглежда тържествуващо Капитана.

— Мисля, че пакетите, които търсите, може да са зашити в жилетките, сър.

Капитанът вече набира телефона, за да се опита да издейства заповед за обиск на яхтата.

Кабъл стои с отворена уста.

Главата на Джейни бумти.

— Имате ли някакъв аспирин? — пита тя шепнешком.

10:30

Джейни и Кабъл сядат на местата си за изпита по математика.

10:55

Джейни е изтощена, солени сълзи тихо се стичат по бузите й. Затваря празна синята тетрадка, изправя се, предава я и излиза от класната стая, докато всички я проследяват с поглед. Кабъл надрасква още един-два отговора, изчаква няколко минути и също предава работата си. Първо я търси на паркинга и след като вижда как снегът засипва бавно колата й, въздъхва успокоен, че не кара в тази буря. Връща се обратно в училище и претърсва стаите.

Намира я най-накрая припаднала на обичайната маса в библиотеката.

Вдига я.

Води я в спешния център.

По пътя звъни на Капитана. Информира я за случилото се, като отбелязва, че моментът не е подходящ Джейни да се мотае из сънищата на случайни пациенти.

Когато пристигат в спешното, веднага ги завеждат в самостоятелна стая. Кабъл се усмихва широко и промърморва:

— Харесвам тази работа.

Джейни е обезводнена. Това е всичко. Правят й интравенозно вливане и Кабъл я води вкъщи. Тя спи дълго. Той също, на дивана.

Тя вини за всичко това соленото море.