Беднякът милионер

Кс гкрз опкну или една любовна история100 000 000

Храна. Само това виждам, чувам, мисля и подушвам на претъпканата и шумна железопътна гара, на която стоя със своята памучна риза и дънки „Ливайс“ от два часа насам. Ако известно време не ядете, гладът просто се свива и умира. Но ако не се храните дълго — а аз не съм хапвал от вчера следобед, мозъкът ви започва да се държи странно. Навсякъде около себе си виждам само хора, които ядат и пият. Носът ми следва миризмата на храна като куче, подушващо кокал. От аромата на пресни джалеби, пури и качори ми се завива свят. Дори от такива обикновени неща, като сварени яйца, които никога не съм обичал, устата ми се изпълва със слюнка. Но когато бъркам в джоба си, намирам само монетата от една рупия, а след нощта, в която изгубих своите петдесет хиляди рупии, тя вече не ми изглежда толкова късметлийска. Ближа напуканите си устни и се чудя как да притъпя глада.

Вече съм готов да разменя електронния си часовник „Касио“ за порция чхоле бхатуре77, когато погледът ми попада на таблото за афиши до лавката на гарата. Там пише просто: „М — само на един километър“. Веднага ми прещраква къде ще получа храна. Безплатно.

Напускам гарата на Агра и започвам да търся голямата табела „М“. Правя един-два погрешни завоя, питам няколко магазинери и накрая я откривам в средата на скъп пазар. Спретнатите служители в „Макдоналдс“ ме гледат подозрително, но не ме изхвърлят. Не могат да обърнат гръб на клиент, облечен в дънки „Ливайс“, колкото и закъсал да изглежда. Заставам до един от дървените контейнери, онези е подвижните капаци. Издебвам никой да не гледа и бързо пъхам ръка вътре. Изваждам колкото мога повече кафяви хартиени пликчета и след като се поизмивам от мръсотията в тоалетната, си излизам.

Първият ми опит в ровенето в кофи за боклук се оказва доста успешен. Сядам на една зелена дървена пейка отвън и доволно похапвам недоизяден зеленчуков бургер, пилешки ноазети, две почти пълни порции пържени картофки и половин чаша „Севън ъп“. Ровенето в боклука е част от живота на бездомното дете. Познавам момчета, които живееха на остатъци, открити в климатизирания вагон на „Раджадхани експрес“. Имаше и други, които бяха пристрастени към пицата с пеперони от „Пица Хът“ и всяка вечер успяваха да се сдобият с поне седем-осем идеални парчета от контейнера зад заведението. Но всички бяха единодушни, че най-лесният начин да се навечеряш без пари е да се присламчиш към сватбена процесия. Салим беше спец в това. Единственото изискване е да си облечен спретнато и да носиш подходящи обувки. Смесваш се с гостите и после се нареждаш на бюфета. Роднините на булката мислят, че си от страната на младоженеца и обратното. Можеш да изпиеш десет-петнадесет безалкохолни, да се нахраниш обилно и да се насладиш на богатото разнообразие от десерти. Можеш дори да мъкнеш няколко прибора от неръждаема стомана. Салим се е сдобил с почти цял сервиз. Но се отказа от този си навик след един инцидент в Нариман пойнт, когато се вмъкнал в сватба, на която семействата на булката и младоженеца стигнали до ръкопашен бой. Салим бил напердашен и от двете страни.

След като успявам да залъжа глада си, решавам да изследвам този непознат град. Разхождам се по алеите, пълни с рикши, пешеходци и крави. Възхищавам се на изящните дантели на старомодни хавели78, поглъщам уханията, носещи се от колички за дюнери и вегетариански дхаба79, бърча нос от вонята от отворените канали и табакчийници. Чета огромните плакати, залепени на всяко свободно място, подканящи хората да гледат нови филми или да гласуват за стари политици. Виждам стари, сбръчкани занаятчии, застанали пред полуразрушените си магазини, да изработват причудливи фигури от мрамор, и изтупани млади търговци, продаващи мобилни телефони в климатизирани салони. Откривам, че богатите в Агра са същите като богатите в Делхи и Мумбай, живеят в къщи от мрамор и плексиглас с охрана и аларми. И копторите не се различават. Същите ръждясали ламарини вместо покриви, същите голи деца с подути кореми, въргалящи се в калта заедно с прасетата, докато майките им мият съдове във вода от канавките.

Вървя по виещ се прашен път и изведнъж виждам река. Водата е жълтеникавозелена и кална. Спадащото й ниво показва, че сезонът на мусоните още не е настъпил. По течението се носят парчета дърво и пластмаса. Да бе друго място, щях да проследя с поглед лъкатушещия им път, да се наведа и видя докъде стига водата по наклонения бряг, да се взирам да видя някое мъртво тяло, плаващо по повърхността. Но не и тук, не сега. Очите ми са приковани от нещо, което виждам от другата страна. Сияйна бяла сграда, издигаща се над квадратните си основи като великолепен купол, със заострени арки и сводести ниши. От четирите страни има копиевидни минарета. Зданието блести на слънцето в тюркоазното небе, подобно на луна от слонова кост. Красотата му ме поразява.

Като че след цяла вечност аз се обръщам към първия минувач, мъж на средна възраст с кутия за обяд.

— Извинете, можете ли да ми кажете коя е тази сграда от другата страна на реката?

Той ме поглежда, сякаш не съм с всичкия си.

— Аре, ако не знаеш това, какво изобщо правиш в Агра? Това е Тадж Махал, кретен.

Тадж Махал. Осмото чудо на света.80 Чувал съм за него, но никога не го бях виждал на снимка. Стоя, омагьосан от величието на мавзолея, от сенките, които плуващите в небето облаци хвърлят върху купола му, от промяната на светлината, заради която цветът на гладкия мрамор от бледокремав преминава в охра и после — в алабастър. Загубата на петдесетте хиляди рупии, тревогата къде ще се нахраня следващия път и къде ще се подслоня за през нощта, страхът да не бъда заловен от полицията — всички те избледняват пред чистотата и съвършенството на Тадж Махал. Веднага решавам, че още същия ден трябва да го видя отблизо.

След трийсет минути бързо ходене по брега стигам до внушителната порта от червен пясъчник. Голяма бяла табела гласи:

Поглеждам ръчния си часовник „Касио“, показващ деня и датата: петък, 12 юни. Изглед днес е щастливият ми ден.

Минавам през детектора за метали, пресичам предния двор от червен пясъчник и сводестата порта, и там, пред очите ми, се възправя Тадж Махал в цялата си красота и великолепие, блестящ на следобедната мараня. Попивам с поглед аранжираната градина с фонтаните и широките алеи, огледалното езеро с танцуващия във водата образ на Тадж Махал и едва тогава забелязвам безмерните тълпи. Просто кипи от туристи — млади и стари, богати и бедни, индийци и чужденци. Навсякъде проблясват светкавици, чуват се гласове, а полицаи със строги изражения и палки се опитват да въдворяват ред.

След половинчасова безцелна обиколка забелязвам група добре изглеждащи западни туристи, въоръжени с камери и бинокли, съсредоточено слушащи възстаричкия си гид в основата на зданието. Дискретно се присъединявам към тях. Гидът сочи мраморния купол и с рязък тон говори:

— Обясних ви за архитектурните особености на двора от червен пясъчник, Чоук-и Джило Кхана, който току-що пресякохме. Сега ще ви разкажа и за историята на Тадж Махал.

Един ден през 1607 г. принц Хуррам от династията на Моголите се разхождал по Мина Базар в Делхи, когато зърнал момиче, продаващо коприна и стъклени мъниста на малка сергия. Той бил запленен от красотата й и на мига се влюбил в нея. Но минали пет години, преди най-после да успее да се ожени за нея. Истинското й име било Арджуман Бану, но той й дал ново — Мумтаз Махал. По онова време тя била на деветнайсет, а той — на двайсет. Мумтаз Махал била племенница на Нур Джахан, или Меруниса, съпругата на Джахангир, която на свой ред била племенница на персийската царица Акбар, Билгис Бегун. Мумтаз и Хуррам се оженили през 1612 г. и през следващите осемнайсет години им се родили четиринайсет деца. Царицата неотлъчно следвала съпруга си при всичките му пътувания и военни походи. Била негов другар, съветник и вдъхновение за милосърдие и щедрост към слабите и нуждаещите се. Починала при раждане на седми юни 1630 г. в Бурханпур, само три години след възкачването на Хуррам на трона като император Шах Джахан. На смъртното си легло Мумтаз изтръгнала четири обещания от императора: че ще издигне мавзолей, достоен за красотата й, че няма да се жени за друга, че ще бъде добър с децата им и че ще посещава гробницата й на всяка годишнина от смъртта й. Твърди се, че императорът бил тъй съкрушен, че косата му побеляла за една нощ. Но любовта му била тъй силна, че наредил да построят за нея най-величествения мавзолей на света. Работата започнала през 1631 г. Нужни били двайсет и две години и дружните усилия на над двайсет хиляди занаятчии и майстори от Персия, Отоманската империя и даже Европа, а резултатът бил това, което виждате пред себе си — Тадж Махал, описан от Рабиндранат Тагор81 като „сълза на бузата на времето“.

Едно младо момиче в тесни панталони вдига ръка.

— Извинете, а кой е Тагор?

— О, той е прочут индийски поет, спечелил Нобеловата награда. Можем да го сравним, да речем, с Уилям Уърдсуърт — отговаря гидът.

— Уилям кой?

— Няма значение. Както казвах, архитектурният комплекс на Тадж Махал се състои от пет основни елемента: Дарваза — портата, Багича — градината, Масджид — джамията, Наккар Хана — къщата за почивка, и Рауза — главният мавзолей. Самата гробница е разположена вътре в Тадж Махал, който ще разгледаме след минута. Там ще ви покажа деветдесет и деветте имена на Аллах върху гроба на Мумтаз както и символите на властта, положени в гроба на Шах Джахан. Тези кенотафи, в съответствие с моголската традиция, са само имитации на истински ковчези, които лежат в неукрасената подземна крипта. Мавзолеят има площ от 57 квадратни метра. Централният купол е 24,5 метра висок и 17,7 метра в диаметър, заобиколен от външна обвивка, висока почти 61 метра. Минаретата от четирите страни са високи по 40 метра. Ще видите колко сложна е изработката от онова време, тъй като дори и трисантиметровите декоративни елементи съдържат по повече от 50 инкрустирани камъни. Обърнете внимание и на изписаните стихове от Корана, чиито букви изглеждат с еднаква големина, независимо от височината, на която са разположени.

Като паметник на вечната любов, Тадж Махал разкрива тайните си на онзи, който знае как да цени истинската красота. Ще забележите, че правоъгълната основа на Тадж Махал сама по себе си е символ на различните страни, от които можете да погледнете женската красота. Портата е като булото над женското лице, което трябва да бъде много внимателно и бавно повдигнато в сватбената нощ. Подобно на бижу, Тадж Махал блести на лунните лъчи, уловени от полускъпоценните камъни в мрамора. Той е розовеещ сутрин, млечнобял привечер и златен, когато изгрее луната. Казват, че тези промени отразяват различните настроения на жената. Сега ще ви въведа в мавзолея. Моля, събуйте обувките си и ги оставете тук.

Туристите свалят обувките си и влизат в главния мавзолей. Аз оставам навън и се опитвам да припиша цветовете на купола с променящите се настроения на Нилима Кумари.

Някой леко ме потупва по рамото. Обръщам се и виждам, че ме гледат очилат чужденец, съпругата му и двете деца. Мъжът е окичен с всякакви джаджи, от цифрова камера до мини диск плейър.

— Извинете, говори английски? — пита той.

— Да — кимвам аз.

— Моля, разкажете малко за Тадж Махал. Ние сме туристи, от Япония. За първи път във ваш град. Пристигнали днес.

Понечвам да му кажа, че и аз съм за първи път в този град, но любопитното му лице сякаш ме моли. Имитирайки сериозния тон на гида, аз започвам да разказвам, каквото съм запомнил:

— Тадж Махал е бил построен от император Хуррам за съпругата му Нурджахан, известна още като Мумтаз Бегум, през 1531 г. Срещнал я, докато продавала гривни в една градина, и се влюбил в нея, но се оженили едва деветнайсет години по-късно. Тя се била с него във всички битки и го дарила с осемнайсет деца за четиринайсет години.

Японецът ме прекъсва.

— Осемнайсет деца за четиринайсет години? Сигурен ли сте? — пита той, усъмнен.

— Разбира се — упорствам аз, — явно някои са били близнаци. Както и да е, при раждането на деветнайсетото дете Мумтаз починала в Султанпур на шестнайсети юни. Но преди да умре, помолила царя за четири услуги. Първо, да построи Тадж Махал, второ, да не бие децата им, трето, да боядиса косата си бяла, и четвърто… това не го помня, но не беше важно. Както виждате, Тадж Махал се състои от порта, градина, къща за гости и гробница.

Японецът ентусиазирано кима с глава.

— Да. Да. Видяхме портата и градината. Сега да видим гробницата. Но къде е къщата за гости?

Аз свъсвам вежди.

— Не ви ли казах, че истинските гробове са под земята? Така че всичко отгоре трябва да е било къща за гости. Вътре в мавзолея ще видите гробницата на Мумтаз и на императора. Не забравяйте да обърнете внимание на символа с деветдесет и деветте скъпоценни камъни, а по стените на всеки три сантиметра ще виждате гравирани петдесетте имена на Бога. Стиховете на стените означават всичките едно и също независимо от различните букви. Вълшебно, нали? Запомнете, че куполът е висок 160 метра, а минаретата — по 17. Освен това, ако погледнете Тадж Махал от различни ъгли ще видите различните була на жената в сватбената й нощ. Опитайте. И да не забравя да ви кажа за Тагор, знаменитият ни поет, който спечелил Нобеловата награда с поемата си за Тадж Махал, озаглавена „Шамар по бузата на Уилям Уърдсуърт“.

— Наистина ли? Гледай ти! Интересно. В пътеводителя не се споменава нищо такова. — Той се обръща към жена си и заговаря бързо-бързо на японски. После пък превежда за мен. — Казвам на съпругата си колко добре, че не взели скъп гид. Вие толкова хубаво разказва всичко. Много благодарим. Аригато.

Покланя се и пъха нещо в ръката ми. Аз също се покланям. Когато семейството отминава, отварям юмрук и виждам грижливо сгъната банкнота от петдесет рупии. Само за пет минути работа!

Сега вече знам две неща: искам да остана в града на Тадж Махал и с удоволствие ще стана туристически гид.

Когато най-после успявам да се откъсна от мраморния мавзолей, вече пада здрач и той е облян в червеникави цветове. Трябва да си намеря подслон за през нощта. Виждам едно бездомно момче. То е приблизително на моята възраст, с бяла тениска, сиви панталони и сини джапанки. Стои неподвижно и наблюдава някаква препирня на улицата. Аз внимателно го потупвам по рамото.

— Извинявай — казвам.

Той се обръща и ме поглежда с най-добрите очи, които някога съм виждал. Усещам дружелюбност, любопитство и топлина в изразителните му кафяви очи.

— Извинявай — повтарям аз, — нов съм тук. Можеш ли да покажеш къде да преспя?

Момчето кима с глава и казва:

— Узо к фикс кс чка лгксиз.

— Моля?!

— Икхз скпд узо фикс кс чка лгксиз — повтаря той, размахвайки ръце.

— Прощавай, ама не го разбирам този език. Извинявай за безпокойството. Ще питам някого другиго.

— Еджоп бкггс хз — настоява той и ме дърпа за ръката.

Започва да ме влачи по посока на пазара. Чудя се дали да не се отскубна, но лицето му е толкова мило, че се оставям да ме води. Той върви по много особен начин, сякаш на пръсти. Превежда ме през подобни на заплетени странични улички и алеи, и след петнайсет минути се озоваваме пред голяма сграда. На месинговата табелка, поставена до масивната желязна врата, се чете: „Свапна Палас“. Момчето отваря вратата и двамата влизаме вътре. В имението има извита автомобилна алея, широка морава с боядисана люлка и фонтан. Двама градинари косят тревата. Униформен шофьор лъска паркираната на алеята стара „Контеса“82. Приятелят ми явно е познат на обитателите на имението, тъй като никой не се опитва да го спре, докато ме води по алеята към резбованата дървена врата на къщата и натиска звънеца. Вратата отваря мургава млада и красива прислужница. Поглежда го и казва:

— А, ти ли си, Шанкар? Какво правиш пак тук? Знаеш, че госпожата не обича да влизаш от тук.

Шанкар посочва към мен.

— Дз изао кс нккх.

Прислужницата ме оглежда от глава до пети.

— О, значи Шанкар е довел нов наемател. Не мисля, че останаха свободни стаи, но ще повикам госпожата.

И тя изчезва във вътрешността на къщата.

Сега на входа се появява жена на средна възраст. Носи скъпо копринено сари и тонове златни накити. Носи тежък грим. Може на младини да е била красавица, но за разлика от Нилима Кумари, лицето й е изгубило блясъка си. Освен това устните й са тънки и стиснати, което й придава доста суров вид. Не ми допада от самото начало.

Шанкар силно се развълнува от появата на жената.

— К гкрз укдж кджху — казва той, широко усмихнат, но жената дори не забелязва присъствието му.

— Кой си ти? — пита ме тя, като оглежда дрехите ми. — И защо си с Шанкар?

Присвивам се под изпитателния й поглед.

— Казвам се Раджу Шарма. — Няма как да използвам истинското си име, след като убих непознат във влака.

— Значи си брамин? — пита тя и погледът й става още по-подозрителен. Трябваше да се сетя, че тъмнокож брамин е чудо невиждано.

— Да, за първи път съм в Агра. Дойдох да питам дали мога да отседна някъде.

— Имаме пристройка, в която пускаме наематели. — Обръщам внимание, че използва царственото „ние“. — Точно сега нямаме места, но ако можете да изчакате седмица, ще ви уредим стая. Ще ви струва четиристотин рупии на месец, които се предплащат в пълен размер в началото на месеца. Ако ви устройва, Ладжванти ще ви покаже пристройката. Но ще трябва да измислите нещо за една седмица.

— Благодаря, госпожо — отговарям аз на английски, — ще взема стаята и ще ви платя четиристотин рупии другата седмица.

Жената рязко ме изглежда, когато заговарям на английски. Строгите й черти поомекват.

— Вероятно можете да останете при Шанкар една седмица. Ладжванти, покажи му пристройката.

Това е краят на интервюто, проведено на вратата.

Ладжванти ме придружава до пристройката, която се намира непосредствено зад основната къща и която се оказва северноиндийския еквивалент на чаула. Има дворче, павирано с огромни камъни, и свързани стаи около него, поне трийсет на брой. Стаята на Шанкар е почти в средата на източния коридор. Той отключва и двамата влизаме вътре. Има само едно легло и вградена алмира, както и малка кухничка, точно като в чаула в Гхаткопар. Тоалетните са общи и се намират в края на западния коридор. Къпането може да става само в средата на дворчето, под общинската чешма, пред погледите на всички обитатели. Ладжванти ни показва собствената си стая, осем стаи преди тази на Шанкар. А моята ще бъде четири стаи след нея.

Преди Ладжванти да се върне в имението, набързо я питам:

— Извинете, какво е това момче Шанкар? Току-що се запознах с него пред Тадж Махал.

Тя въздъхва.

— Сирак, който живее тук. Всички много го обичаме. Бедничкият, има някакъв проблем с мозъка и не може да говори разумно, издава само нечленоразделни звуци. По цял ден се скита из града. Госпожата е тъй добра да му дава квартира безплатно и даже пари за храна. Иначе отдавна да са го прибрали в лудницата.

Аз съм шокиран. Шанкар ми изглеждаше интелигентно момче, просто с говорен дефект. Може би и преценката ми за госпожата не е точна. Предвид добрината, която прави на Шанкар, не може да е толкова строга, колкото изглежда.

— Ами госпожата? Разкажи ми за нея.

И като историк, излагащ родословното дърво на някоя императрица, Ладжванти ми разяснява впечатляващия произход на работодателката си.

— Истинското й име е Кралица Свапна Деви, но ние я наричаме просто „госпожо“ или „Рани Сахиба“. Баща й е бил владетел на княжество Джамгар, Раджа Шивнатх Сингх от династията Ратхоре. Дядо й по майчина линия — Раджа Рави Пратап Сингх, първоначалният собственик на този хавели, бил владетел на Дхарела, близо до Агра. Едва на двайсет, Свапна Деви се омъжила за сина на владетеля на Бхадохи, Кунвар Пратап Сингх, принадлежащ на династията Гаутам, и се преместила във Варанаси, където семейството притежавало имение. За съжаление, съпругът й, младият принц, се поминал само две години след сватбата, но тя не се омъжила повторно. Останала да живее във Варанаси още дванайсет години. Междувременно дядо й, Раджа Рави Пратап Сингх, починал и й завещал хавели. И така, тя се преместила в Агра и живее тук вече десет години.

— Ами деца?

Ладжванти поклаща глава.

— Не, няма деца, затова си запълва времето с благотворителност и обществена дейност. Тя е може би най-богатата жена в Агра и има много връзки. Полицейският комисар и районният съдия обядват всяка седмица в дома й, така че не си прави илюзии, че ще можеш да живееш тук, без да си плащаш наема. Ако на първо число не платиш, на второ излиташ. Добре го запомни.

Същата вечер Шанкар ми сготвя и настоява да спя в леглото му. Той самият ляга на твърдия каменен под. Добротата му ме трогва до сълзи. Фактът, че и той е сирак като мен, дава началото на дълбока връзка помежду ни, на нещо повече от приятелство, от другарство. Връзка, която не може да се изкаже с думи.

Тази нощ в Агра вали.

След седем дни трябва да платя на госпожата четиристотин рупии, така че не губя време да се сдобия с познанията, нужни ми за избраната работа. Петдесетте рупии ми стигат, за да вляза два пъти в Тадж Махал, а Шанкар ми заема още десет, за да вляза и трети път. Прикачам се към групи от западни туристи, слушам англоговорещите гидове и се опитвам да запаметя колкото мога повече факти и цифри. Не е особено трудно — сякаш ми е в кръвта. Може Мумтаз Махал да е била моя далечна прабаба. Или баща ми да е бил от рода на Моголите. Както и да е, до четвъртия ден вече съм събрал достатъчно познания за Тадж Махал, за да дръзна да се присъединя към редиците на стотиците нелицензирани гидове в Агра. Въртя се около портата от червен пясъчник и предлагам услугите си на западни туристи, дошли да видят мавзолея под палещото юнско слънце. Първите ми „клиенти“ са група първокурснички в колеж от Англия с лунички, слънчев загар, пътнически чекове и доста оскъдно облекло. Слушат внимателно, не ми задават трудни въпроси, правят много снимки и ми дават банкнота от десет лири като бакшиш. Чак когато обменям банкнотата в бюрото, разбирам, че съм получил седемстотин и петдесет рупии, при това след приспадането на десетпроцентовата комисиона. Почти достатъчно за наем през следващите два месеца!

След седмица се местя в собствена стая в пристройката, но дотогава научавам много неща за Шанкар. Откривам, че езикът му не е низ от нечленоразделни безсмислици. Макар на нас да ни звучат нелепо, за него те притежават конкретна вътрешна свързаност. Разбрах, че любимите му ястия са чапати и леща. Мрази патладжани и зеле. Не се интересува от играчки. Притежава завидна дарба и може да нарисува човек до най-малката подробност само по памет. Също като мен сънува майка си. Две нощи го чувам да плаче „Мамо, мамо“ насън. И знам, че дълбоко в себе си е способен да изрече много повече от абсурдни срички.

Животът с него явно е имал психологичен ефект върху мен, защото сънувам висока млада жена в бяло сари и с бебе на ръце. Вятърът бучи зад нея и косите й скриват лицето й. Бебето я гледа в очите и сладко гърголи: „Мамо, мамо…“ Майката отваря уста, за да отвърне на детето, но от устните й излиза само „К Гкрз Укдж Уксу“. Бебето изпищява и пада от скута й. Аз се събуждам и проверявам дали езикът ми си е на мястото.

През следващата една година в Агра се сдобивам с тонове информация за Тадж Махал. Научавам интимни детайли за живота на Мумтаз Махал, като, например, че четиринайсетото дете, при чието раждане е починала, се казвало Гаухарар. Запаметявам куп подробности за построяването на мавзолея, като, например това, че държавната хазна дала 466,55 кг чисто злато, равняващо се на шестстотин хиляди рупии през 1631 г., а общата цена на строежа възлизала на 41 848 826 рупии, 7 анна и 6 пайса. Задълбавам се в противоречивите теории за това кой действително е построил Тадж Махал и измамното твърдение на италианския златар Джеронимо Веронео. Знам легендата за втори Тадж Махал и загадката на подземните камери, в които имало и трети гроб. Мога да говоря с часове за изкуството на пиетра дура, използвано във флоралните мотиви по стените на мавзолея, и за градините, моделирани в персийския стил Чар Багх. Способността ми да говоря английски свободно ми дава летящ старт. Чуждестранните туристи се тълпят при мен и скоро се разнася мълвата за гида Раджу. Но това не означава, че съм се превърнал в авторитет относно Тадж Махал. Притежавам информация, но не и познание. Гидът Раджу не е нищо повече от папагал, рецитиращ, каквото е чул, без да разбира и дума от него.

С времето се научавам да казвам „Коничиуа“ на японските туристи и „Досвидания“ на руснаците, „Мучас грасиас“ на испанците и развалено „Хау ду ю ду“ на американците. Но за мое безкрайно съжаление, така и не попадам на австралиец, когото да мога да тупна по рамото и да използвам отново блестящия си акцент.

Започвам добре да припечелвам от туристите. Не натрупвам състояние, но определено ми стига да си плащам наема, да се храня от време на време в „Макдоналдс“ или „Пица Хът“ и все пак да спестявам нещичко за черни дни. Въпреки че съм видял толкова злочестина, а и при постоянния страх да не дойде джип с мигащи червени светлини и да ме арестуват за убийството на безименния дакойт или Шантарам, или дори на Нилима Кумари, ми се струва безсмислено да правя кой знае колко дългосрочни планове. Отнасям се с парите така, както се отнасям с живота си — като с обикновена, заменима стока. Каквото лесно идва, лесно си отива. Не е изненада, че скоро в пристройката започва да ми се носи славата на мека душа.

Обитателите на пристройката са пъстра компания: бедни студенти от далечни села, държавни чиновници, които дават официалните си жилища под наем незаконно на безбожни цени, машинисти, перачи, градинари, готвачи, чистачи, водопроводчици, дърводелци и даже един поет със задължителната брада. Мнозина ми стават приятели. Живеейки сред тях, разбирам, че историята на император Шах Джахан и Мумтаз Махал не е единствената в заспалото градче.

Ладжванти е официалната „новинарка“ на пристройката. Вечно слухти и е осведомена какво се случва в квартала. Знае кои бият жените си, кои са прелюбодейците, пияниците, скъперниците, кои не си плащат наема и кои вземат подкупи. Въпреки очевидната й преданост към работодателката й, не са и чужди и клюките за „двореца“. Чувам слуховете за колоритното минало на Свапна Дев Говори се, че имала страстна връзка с брата на починалия си съпруг, Кунвар Махендра Сингх, но после го разлюбила и го отровила. Казват още, че резултатът от аферата била една незаконна дъщеря във Варанаси. Какво се е случило с момичето никой не знае и май никой не се интересува.

Една вечер при мен идва бедният студент Шакил.

— Раджу бхай, може ли да те помоля за услуга? — пита той смутено.

— Да, Шакил, какво има? — казвам аз, предусещайки целта на посещението.

— Баща ми не можа да ми изпрати пари този месец заради продължителното засушаване на село, а ако до понеделник не си платя таксата за университета, ще ме отстранят. Можеш ли да ми заемеш сто и петдесет рупии? Обещавам да ти ги върна, веднага щом си получа записа другия месец.

— Разбира се, Шакил. Вече съм заел петдесет на големия ни поет Наджми и сто на Гопал, и бях спестил сто, за да си купя нова риза. Но твоята нужда е по-голяма от моята, така че ги вземи всичките.

Двамата с Шанкар сме поканени на вечеря в стаята на Ладжванти. Тя не е омъжена и живее сама в пристройката, но има по-малка сестра, която живее на трийсетина километра от Агра. Първото, което ми се набива на очи в стаята на Ладжванти, е неописуемият ред. Това е най-чистата стая, която някога съм виждал. Каменният под е лъснат до блясък. Няма и прашинка. Леглото е гладко оправено, без ни една гънка на памучните завивки. На една полица има декоративни фигурки, подредени с геометрична прецизност. Всичко е болезнено подредено. Дори кухнята изглежда толкова стерилна, че и представям как от чухлата83 излизат не черни, а бели сажди. Двамата с Шанкар сядаме на столове, а Ладжванти, облечена в розово сари, на леглото. Изглежда много развълнувана и ни казва, че е започнала да търси подходящ жених за сестра си, Лакшми, която е на деветнайсет години.

— Ами ти? — питам аз. — Не трябва ли като по-голяма първа да се омъжиш?

— Да, но аз не съм просто сестра на Лакшми. Аз съм й и баща, и майка, откакто родителите ни починаха преди пет години. Затова не мога да бъда егоистка и да мисля само за себе си. След като омъжа сестра си, отговорността ми ще приключи и ще мога да намеря и аз своя принц.

— И как смяташ да търсиш подходящ жених?

— Преди два месеца пуснах обява в „Дайник Уджала“, вестникът на хинди, и богинята Дурга ни благослови с добър ответ. Вижте колко много писма пристигнаха. — Тя държи тесте пликове, от които вади шест снимки и ни ги показва. — Кажете ми, кое от тези момчета е подходящо за Лакшми?

Двамата с Шанкар оглеждаме евентуалните годеници. Почти на всичките намираме кусури. Този ни изглежда много стар. Онзи има неприятна усмивка. Този е грозен. Този има белег. Тази снимка прилича на правена в затвора. Остава само една. На нея се вижда лицето на млад мъж със стилна прическа и гъсти мустаци.

— Този изглежда най-добре от всички — казвам аз на Ладжванти. Шанкар усърдно кима.

— Кг кфз уку — казва той.

Ладжванти е доволна от избора ни.

— И аз него харесах. Освен че е най-красив, има и най-добра професия и идва от почтено семейство. Знаете ли, че е високопоставен държавен чиновник?

— Наистина ли? С какво се занимава?

— Заместник областен отговорник по захарната тръстика. Лакшми ще си живее царски с него. Да започна преговори със семейството му? Да се възползвам ли от благословията на Дурга, за да продължа в тази посока?

— Разбира се, не отлагай.

Ладжванти ни поднася превъзходна вечеря — пури, качори, картофи, леща и мутар панир. Храним се от толкова лъскави чинии, че можем да се огледаме в тях. Почти изпитвам вина да ям с приборите, да не би да ги надраскам. Не мога да се сдържа и питам:

— Ладжванти, как така домът ти е толкова спретнат и чист? Да не би да имаш прислужница?

Приятно й е, че съм забелязал.

— Не се шегувай. Как може една прислужница да си наеме друга? Аз си поддържам реда. Навик ми е още от детските години. Не мога да живея в безпорядък и мръсотия. Пръстите ме засърбяват само като видя петно на пода, трохи на масата или гънка на леглото. Майка ми казваше: „Ладжванти не може да търпи дори някое листо да стърчи накриво от клона си“. Затова и Рани Сахиба е толкова доволна от мен. Онзи ден я дочух да казва на съпругата на господин комисаря, че съм най-добрата прислужница, която е имала, и никога нямало да ме пусне да си ида. — Тя сияе от гордост.

— Да, така е, ти сигурно си най-сръчната прислужница в целия свят. Но по-добре не стъпвай в стаята ми, че ще ти прилошее.

Шанкар също е съгласен, че Ладжванти е страхотна.

— К гкрз гксесксипк — казва той, щастливо ухилен.

Последните ми клиенти за деня са група богати студенти от Делхи. Млади, необуздани, с маркови дънки и вносни слънчеви очила; правят насмешливи забележки за Тадж Махал, постоянно се смушкват и вулгарно се шегуват. В края на обиколката не само ми плащат таксата, но ми дават и солиден бакшиш. После ме канят на нощна обиколка с миниван и шофьор. „Ела с нас, Раджу, ще си изкараш незабравимо“, убеждават ме те. Отначало отказвам, но те са толкова настоятелни, а аз съм им толкова задължен за бакшиша, че накрая скачам в колата.

Първо отиваме в хотел „Палас“. За първи път стъпвам в петзвезден хотел. Седя в климатизирания ресторант и попивам сияйните, хвърлящи мека светлина полилеи, сервитьорите в ливреи, тихата инструментална музика, изискано облечените клиенти, демонстриращи положение и влияние. Мъжете говорят с поверителни, приглушени гласове, жените приличат на нежни кукли. От храната устата се изпълва със слюнка. Едно от момчетата ми подава меню: „Заповядай, Раджу. Поръчай си, каквото желаеш.“ Поглеждам менюто и едва не се задавям от цените. Една порция пиле с масло струва шестстотин рупии! От един павилион близо до квартирата ми си купувам същото за някакви си петдесет и пет рупии. Но разбирам, че тук не си плащаш просто за храната, а и за блясъка. Момчетата си поръчват на практика всичко, което присъства в менюто, както и две бутилки шотландско уиски.

От цялото това разточителство започвам да се чувствам неудобно. В Мумбай двамата със Салим често се промъквахме на богаташки сватби, за да измъкнем храна без пари, но никога не сме завиждали на положението им. Но когато видях как тези богати студенти пръскат пари, сякаш са парченца хартия, съм обхванат от непознато досега чувство на малоценност. Контрастът със собствения ми несъвършен живот ме връхлита с физически осезаема болка. Не е изненада, че гладът ми изчезва, въпреки изкусителните подноси на масата. И тогава разбирам, че съм се променил. Чудя се какво е усещането да не са ти останали желания, защото си задоволил всичките, задушил си ги с пари, още преди да са се родили. Представяш ли си живот без мечти? И нима липсата на стремежи не е толкова сериозна като липсата на пари? Мисля си за тези неща, но не стигам до удовлетворителен отговор.

След като са погълнали достатъчно храна и са изпили достатъчно уиски, момчетата решават отново да скочим в минивана.

— Къде отиваме? — питам аз.

— Ще видиш — смеят се те.

Шофьорът подкарва по тесни улички и пазари към покрайнините на Агра. Накрая влиза в странен на вид квартал близо до магистралата, наречен Басай Мохала. На влизане чета табела:

Не разбирам — по къщите не се виждат червени фенери. На пътя има паркирани дузина камиони. По улиците се щурат босоноги деца, а от майките им няма и следа. В нощта се носи далечна музика и танцувално подрънкване на звънчета за глезени. На хоризонта се вижда куполът на Тадж Махал и минаретата, блестящи под златната лунна светлина. Ореолът на луната и видът на мраморния мавзолей насищат със златен прашец дори това място.

Студентите слизат от колата и тръгват към група от малки постройки. Аз се поколебавам, но те ме повличат след себе си. Там гъмжи от хора. Пред къщите се мотаят мъже с противни физиономии и дъвчат бетел. По стълбите са насядали момичета на различна възраст, облечени само с фусти и блузи, с тежък грим и много накити. Някои ни хвърлят подкупващи погледи и ни правят неприлични жестове с пръсти. Сега разбирам каква е тази зона на червени фенери — място, на което работят проститутки. Бях чувал за съществуването на „Фолкланд роуд“ в Мумбай и „Г Б роуд“ в Делхи, но никога не съм припарвал до подобно място. Дори не знаех, че и в Агра има такова. Явно наистина щеше да бъде незабравима нощ.

Момчетата влизат в голяма, двуетажна къща, която изглежда по-малко долнопробна от другите, като се грижат да не изоставам. Стигаме до фоайе, от което няколко тесни коридорчета водят до малки стаички.

Посреща ни млад мъж с белязано лице и лукави очи.

— Добре дошли, господа, попаднали сте на правилното място. Тук са най-младите и най-хубави момичета на Агра.

Момчетата се заговарят с него и се пазарят за цената. Дават му пачка банкноти.

— Плащаме и за теб, Раджу. Върви, забавлявай се, ние черпим — казват те, след което един по един изчезват в различни стаи с момичета.

Оставам сам във фоайето. Идва една старица, дъвчеща паан84, и ме повежда със себе си. Следвам я по стълбите. Тя се спира пред зелена дървена врата и ми казва да вляза. После с уморени стъпки се затътря надолу по стълбите.

Не мога да реша дали да отворя вратата, или да се върна в минивана. Една част от мозъка ми казва на мига да се омитам. Но другата настоява да остана и ме изпълва с непреодолимо любопитство. Гледал съм по филмите, че проститутката винаги се оказва момиче с добро сърце, принудено да упражнява тази професия против волята си. В края на филма обикновено се самоубива, поглъщайки отрова. Чудя се дали е възможно неслучайно да съм се оказал в този бардак. Дали зад тази врата не ме чака някоя героиня. Дали аз не съм нейният герой, който трябва да я спаси. И дали мога да променя края на филма и да я спася.

Отварям вратата и влизам.

Стаята е малка, с легло по средата. Обаче не забелязвам нищо друго. Очите ми са приковани от момичето, седнало на леглото, облечено в поразително розово сари. Тя е мургава и красива, с прекрасни, очертани с черно очи, сочни червени устни и дълги черни коси, в които са вплетени бели цветя. Лицето й е твърде гримирано, а ръцете и шията й са натежали от накити.

— Здравей — казва тя, — ела седни до мен на леглото.

Думите й излизат от устата като трели от пиано.

Аз неохотно се приближавам. Тя усеща колебанието ми и се усмихва.

— Не се плаши, няма да те ухапя.

Присядам на леглото до нея. Забелязвам, че чаршафът е доста мръсен, със странни пръски и петна по него.

— Нов си — отбелязва тя, — как се казваш?

— Рам Мохамад То… не, не, Раджу Шарма — окопитвам се аз навреме.

— Май си забрави името.

— Не, не съм. А ти как се казваш?

— Нита.

— Нита чия?

— В какъв смисъл?

— Ами как ти е цялото име? Нямаш ли си фамилия?

Тя се засмива.

— Ти си в бордей, сахиб, не в брачна агенция. Проститутките нямат фамилии. И ние, като кучетата и котките, си имаме само по едно име. Нита, Рита, Аша, Чампа, Мина, Лина, както желаеш. — Казва го сухо, без никаква нотка на злост или съжаление.

— О, значи си проститутка?

Тя пак се смее.

— Странен си ти. Аре баба, когато идваш в Басаи Мохала, виждаш само проститутки. В тази част на Агра няма да намериш нито майка си, нито сестрите си!

— На колко години си?

— Ето, това е по-смислен въпрос. На седемнайсет съм. Не ми казвай, че си искал още по-млада. И ти самият не ми изглеждаш на повече от шестнайсет.

— И аз съм на седемнайсет. Откога правиш това?

— Какво значение има? Интересува те само дали съм девствена. Е, не съм. Ако си искал девственица, трябвало е да платиш четири пъти повече. Но пробвай мен, аз съм по-добра и от девственица. Няма да се разочароваш.

— Не се ли притесняваш, че може да хванеш някоя болест? Дори на входа има табела, която предупреждава за СПИН.

Нита отново се смее, този път с глух, безсмислен смях.

— Виж, за мен това е професия, не хоби. Изхранвам себе си и семейството си. Иначе отдавна да сме умрели от глад. На нас, проститутките, СПИН ни е добре известен, но по-добре да умрем утре от болест, отколкото днес от глад, не мислиш ли? И само въпроси ли ще задаваш, или ще вършиш нещо? Да не кажеш, че аз съм виновна, когато времето ти свърши и Шиям прати следващия клиент. Доста съм търсена.

— Кой е Шиям?

— Сводникът ми. На него си дал парите. Ела тук, ще сваля сарито си.

— Не, почакай… Искам да те питам още нещо.

— Аре, за чукане ли си дошъл, или да си говорим? И ти си като онзи репортер, дето се домъкна с диктофон и камера. Каза, че не се интересува от мен, а само прави някакво си проучване. В мига, в който си отворих чолито обаче, забрави за изследването. Единствените звуци на лентата му трябва да са били собствените му пъшкания и стонове. Да видим как ще е при теб.

Тя рязко разтваря блузата си с едно движение. Не носи сутиен. Двете й гърди щръкват като куполите на Тадж Махал. Те са съвършено кръгли и гладки, с остри зърна. Устата ми пресъхва. Не мога да си поема дъх. Сърцето ми се блъска в гърдите. Ръцете й се плъзват надолу по гърдите ми и стигащ до втвърдените ми слабини.

— Всички мъже сте еднакви. Само да погледнете цици й всичкият ви морал излита през прозореца. Ела тук.

Тя ме придърпва към себе си и аз изпитвам миг на чист неподправен екстаз. Като че ток преминава през тялото ми. Потръпвам от удоволствие.

След това, докато лежим един до друг под вентилатора на тавана и аз също съм допринесъл за петната по чаршафа, вдъхвам уханието на цветята в гарвановочерната й коса и непохватно я целувам.

— Защо не ми каза, че ти е за първи път? — пита тя. — Щях да бъда по-внимателна. Но сега си върви, времето ти свърши.

Тя рязко става от леглото и започва да си събира дрехите.

Внезапната й безцеремонност ме разстройва. Преди пет минути й бях любовник, а сега съм само клиент, чието време е изтекло. Осъзнавам, че мигът наистина е отлетял. Магията се е стопила и сега, когато вече не съм заслепен от желание, виждам стаята в истинските й цветове. Допотопният касетофон с грозния черен кабел, включен в контакта. Мухлясалите стени с лющещата се боя. Прокъсаните, избелели червени завеси на прозореца. Петната по чаршафа и дупките на дюшека. Усещам слабо сърбене, може би от бълхите по леглото. Вдишвам миризмата на плесен. Всичко ми изглежда гнило и долнопробно. Чувствам се омърсен. Ставам и припряно си събирам дрехите.

— Ами бакшиш? — пита тя, докато си навлича блузата.

Вадя банкнота от петдесет рупии от портфейла си и й я подавам. Тя благодарно я пъхва в пазвата си.

— Хареса ли ти? Ще дойдеш ли пак?

Не отговарям и бързо излизам от стаята.

По-късно, седнал в минивана на път към града, си мисля за въпросите й. Хареса ли ми? Да. Ще отида ли пак? Да. Сърцето ми е прободено от непознато чувство, от което главата ми се замайва. Дали това е любов, питам се аз. Не знам отговора, но знам, че влязох в зоната на червените фенери на своя отговорност. Запознах се с проститутка, правих секс за първи път. Нищо вече не е същото.

В града има бяс. Много деца умират след ухапване от заразени кучета. Здравните власти съветват гражданите да бъдат особено бдителни и да вземат предохранителни мерки. Аз предупреждавам Шанкар.

— Внимавай, когато излизаш навън. Не минавай близо до кучета. Разбираш ли?

Шанкар кима.

Днес е ред на Бихари, обущарят. Само той още не ме е молил за пари.

— Раджу, Нанхи, детето ми, е много болно и го приеха в частната клиника на доктор Агарвал. Лекарят каза, че трябва спешно да купя лекарства, които струват много скъпо. Дотук успях да събера четиристотин рупии. Можеш ли да ми заемеш малко? Много те моля.

Давам двеста рупии на Бихари с пълното съзнание, че няма да си ги получа обратно. Но той все пак не успява да купи всички лекарства. Два дни по-късно шестгодишният Нанхи умира в болницата.

Вечерта Бихари се прибира в пристройката с тялото на сина си, покрито с бял чаршаф. Очевидно е пиян, върви с несигурни стъпки. Оставя мъртвото телце по средата на вътрешния двор, близо до чешмата, и вика всички да излязат от стаите си. После започва монолог, изпълнен със завалени ругатни. Не псува никого конкретно и същевременно — всички. Псува богатите, които живеят в подобните си на дворци къщи, и не им пука за бедните, които им прислужват. Псува алчните доктори, които съдират кожите на пациентите си. Псува правителството, което само обещава. Псува всички нас, че сме неми свидетели на това. Псува децата си, че са се родили. Псува себе си, че е жив. Псува Бог, че е създал такъв несправедлив свят. Псува света, Тадж Махал, император Шах Джахан. От гнева му не избягват дори електрическата крушка, висяща пред стаята му, от която веднъж Нанхи го удари ток, и чешмата на двора. „Ах ти, дърта тенекия такава, когато трябва, и две капки вода не даваш, но остави сина ми да се плиска два часа и да се разболее от пневмония. Дано скоро да те изтръгнат и да ръждясваш в ада“, проклина той и рита чешмата. След половинчасово бушуване се свлича на земята и се разридава. Притиска мъртвия си син в обятията си и плаче, докато сълзите му пресъхват и гласът му пресеква.

Аз лежа в леглото си и си мисля за неправдите в живота. В ума ми е все образът на малкия Нанхи, играещ си с водата на двора. Иска ми се да заплача, но от очите ми не потичат сълзи. Затова дръпвам белия чаршаф над главата си и се унасям в сън. Виждам Тадж Махал в особен кафяв цвят. С два силно заострени купола.

Следващата седмица отново отивам при Нита. Този път трябва да заплатя цялата такса на Шиям, сводникът. Триста рупии. Лежа в мръсното й легло, любя се с нея и слушам вулгарните й приказки.

— Харесва ли ти да бъдеш проститутка? — питам я аз, когато свършваме.

— Защо? Какво му е? Професия като професия.

— Но харесва ли ти?

— Да. Обичам да спя с непознати. Като теб, например. Вземам достатъчно пари, за да издържам семейството си. И всеки петък гледам новия филм в киното. Какво повече може да иска едно момиче?

Очите й са като на кошута. Вглеждам се в тях и разбирам, че лъже. Тя е актриса, която играе своята роля. Само дето, за разлика от Нилима Кумари, няма да спечели никакви награди.

Колкото по-загадъчна ми изглежда Нита, толкова по-отчаяно искам да я опозная. Възбужда в мен жажда, каквато не съм познавал. Може и да съм проникнал в тялото й, но сега искам да навляза в мислите й. Затова започвам да я посещавам всеки понеделник, когато Тадж Махал е затворен. След четири-пет визити най-после успявам да пробия барикадата.

Казва ми, че е от племето бедия от окръг Бхинд в Мадхия Прадеш. И двамата й родители са живи, а брат й и сестра й имат щастливи семейства. В нейната общност било традиция едно момиче от семейството да работи като проститутка, наречена бедни. Това момиче трябвало да изкарва пари, докато мъжете пият и играят карти.

— Затова раждането на момиче в нашата общност е повод за празнуване, а не за натъжаване. Момчето всъщност е отговорност. Ще откриеш бедни в бардаци, по местата за почивка на камиони, хотели и крайпътни ресторанти, където продават телата си за пари.

— Но защо майка ти е избрала теб? Можеше да посочи сестра ти.

Нита се изсмива пресилено.

— Защото красотата ми се превърна в проклятие. Майка ми имаше право да реши коя от двете ни да омъжи и коя да направи проститутка. Избра мен да стана бедни. Може би, ако изглеждах по-простовато, като сестра ми, нямаше да ме прати тук. Можеше да завърша училище, да се омъжа и да имам деца. Сега съм в този вертеп. Това е цената, която трябва да платя за красотата си. Така че не ми прави комплименти.

— Откога се занимаваш с това?

— Още от пубертета. Щом приключат церемониите натхни хни утхерна за махането на обицата на носа и сар дхаквана за покриването на главата, се смята, че момичето е станало жена. Така, когато бях на дванайсет, девствеността ми бе високо оценена и пусната на търг в този бардак.

— Но нали, ако поискаш, можеш да се откажеш и да се омъжиш?

Тя разперва ръце.

— Кой ще вземе проститутка за жена? От нас се очаква да работим, докато телата ни провиснат или докато умрем от болест — което първо се случи.

— Знам, че някой ден ще намериш своя принц — казвам аз със сълзи на очите.

Този ден тя не приема бакшиш от мен.

По-късно размишлявам за разговора си с Нита и се чудя защо я излъгах. Не исках тя да намира никакъв друг принц. Без да го съзнавам, се бях влюбил в нея.

Досега разбирането ми за любовта се основаваше изцяло на видяното по филмите, където героят и героинята се поглеждат и хоп, протича някаква химична реакция, сърцата им започват да бият бързо–бързо, гласните им струни зазвъняват и в следващия кадър вече пеят песни на фона на швейцарски селца и американски търговски центрове. Стори ми се, че изпитвам такова чувство, когато срещнах момичето със сините шалвар камиз във влака. Но истинската любов ме навести едва тази зима в Агра. И за пореден път разбрах, че истинският живот няма нищо общо с живота по филмите. Любовта не се случва за един миг. Тя постепенно те обзема, а после преобръща живота ти с главата надолу. Оцветява дните ти и изпълва сънищата ти. Започваш да се носиш над земята и виждаш света в нови окраски. Но също така носи и сладостна агония. Животът ми сега се свежда до трескави срещи с Нита, а помежду тях — копнеж по нея. Посещава ме на най-странни места и в най-необичайни моменти. Представям си красивото й лице, дори докато изнасям лекцията си на един мършав осемдесетгодишен турист. Усещам уханието на косата й, даже докато седя на тоалетната чиния. Полазват ме тръпки, като се сетя как правим любов, дори в момента да пазарувам картофи и домати. И дълбоко в сърцето си знам, че тя е моята принцеса. Животът ми се изпълва от изгарящо желание един ден да се оженя за нея. И от непоносимата тревога дали тя ще се съгласи.

Пред къщата спира джип с мигащи червени светлини. От него слизат един инспектор и двама полицаи. Сърцето ми се свива. Под лъжичката си усещам студена топка от страх. Престъпленията ми ме застигнаха. Типично за моя живот — точно когато започвам да се чувствам господар на положението, съдбата дръпва килимчето изпод краката ми. Трябваше да очаквам, че тъкмо когато съм открил истинската любов, ще бъда запратен в тъмница и аз, като Шах Джахан, ще седя в самотната си килия и ще жадувам за Нита, моята Мумтаз Махал.

Инспекторът вади мегафон от джипа. Предполагам, че ще каже: „Рам Мохамад Томас, известен още като Раджу Шарма, да излезе с вдигнати ръце“. Но вместо това той казва: „Всички живущи тук да излязат навън. Била е ограбена Банката на Агра и имаме основания да смятаме, че престъпникът е тук. Стаите ще бъдат претърсени.“ При тия думи от сърцето ми пада камък. Толкова съм щастлив, че ми иде да прегърна инспектора.

Полицаите влизат във всички стаи подред и щателно ги претърсват. Стигат до моята стая и ме разпитват за името, възрастта, работата, дали съм забелязвал подозрителни субекти в района. Не им казвам, че съм нелицензиран гид. Излъгвам, че съм студент в университета и нов обитател тук. Това ги удовлетворява. Поглеждат под леглото ми. Надничат в кухнята, преобръщат тенджерите и тиганите, както и дюшека ми, след която минават към следващата стая. Инспекторът се присъединява към полицаите.

Стигат до стаята на Шанкар.

— Как се казваш? — инспекторът грубо пита Шанкар.

— Ху иксхз ко одксифксн — отвръща Шанкар, леко объркан.

— Моля? Я повтори!

— Одксифксн.

— Копеле мръсно, ти майтап ли си правиш с мен? — разгневява се инспекторът и вдига палката си да удари Шанкар.

Аз бързо се намесвам.

— Господин инспектор, Шанкар има проблем с мозъка. Не може да говори.

— Защо не каза по-рано? — Инспекторът се обръща към полицаите. — Да минаваме на следващата стая, от този луд нищо няма да измъкнем.

През следващите три часа претърсват всичките трийсет стаи и накрая откриват тайник с пари в стаята на Надми, брадатия поет, който твърдеше, че е автор на песни за Боливуд. Всички с изненада научаваме, че младият ни поет заработва и като банков обирджия. Което отново показва, че външният вид заблуждава. Е, аз не бива да се оплаквам. Валахите в пристройката ще бъдат не по-малко скандализирани, ако открият моето превратно минало!

Ладжванти идва в стаята да ме почерпи с пресни ронливи ладу от близкия храм на Дурга. Много е развълнувана.

— Аре, Ладжванти, какъв е поводът? Да не си получила повишение? — питам аз.

— Днес е най-щастливият ден в живота ми. С помощта богинята Дурга служителят по захарната тръстика най-после се съгласи да се ожени за Лакшми. Сега сестра ми ще живее като царица. Готвя сватба, дето да удари в земята всички други сватби!

— Ами зестра? Семейството на жениха няма ли изисквания?

— Не, никакви. Много почтено семейство. Изобщо не поискаха пари. Само няколко дреболии.

— Какви например?

— Един скутер „Баджадж“, един мотопед „Сумит“, пет костюма „Реймонд“ и малко златни бижута. Бездруго щях да дам всичко това на Лакшми.

Аз съм потресен.

— Ладжванти, това ще струва цяло състояние — поне сто хиляди рупии! Откъде ще вземеш толкова пари?

— Спестявах за сватбата на Лакшми. Събрала съм почти петдесет хиляди. И ще взема назаем още толкова от Рани Сахиба.

— Сигурна ли си, че ще ти даде такава голяма сума?

— Разбира се. Нали съм най-добрата прислужница, която някога е имала.

— Успех тогава!

Продължавам да се срещам с Нита, но атмосферата в бардака ме потиска. И мразя да си имам работа с този мазен сводник Шиям. Затова по предложение на Нита започваме да се срещаме навън. Всеки петък тя излиза сама, за да ходи на кино. Аз се присъединявам към нея. Нита обича пуканки. Купувам й голям пакет и сядаме на последния ред в тъмния и мръсен киносалон. Тя хрупа пуканки и се смее, когато пъхам ръка под тънката й муселинена рокля, за да стигна до меките й гърди. След филма излизам пламнал и зачервен, без да знам дали съм гледал семейна драма, комедия или трилър. Защото имам очи само за Нита и се надявам, собствената ни история бавно, но сигурно ще започне да се превръща в епичен романс.

Шанкар влиза разплакан в стаята.

— Какво става? — питам го аз.

Той посочва одраното си, посинено коляно. Аз се разтревожвам.

— Какво се случи, Шанкар? Падна ли?

Шанкар поклаща глава.

— Кс акч укп хз — казва той.

За първи път ми се ще да говореше нормално.

— Съжалявам, не те разбирам. Защо не излезем да ми покажеш как се нарани?

Навън Шанкар ми показва мястото, където павираният двор се съединява с пътя. На ъгъла има малък парапет, който децата от пристройката обичат да прескачат.

— Икси укдж озз пдксп ак? Дк укп хз дзнз — говори Шанкар и си сочи коляното.

Проследявам пръста му и кимам разбиращо. Решавам, че е скочил от парапета и се е ожулил.

— Ела, Ладжванти има аптечка в стаята си. Ще я помоля да превърже раната ти.

Не виждам краставото бездомно кученце на черни петна, което пръхти точно под парапета, а от острите му бели зъбки капе слюнка.

Идва новата година и носи със себе си нови надежди и нови мечти. И двамата с Нита сме станали на осемнайсет — законна възраст за бракосъчетание. За първи път се замислям за бъдещето и дори започвам да вярвам, че имам такова. С Нита до себе си. Спирам да заемам пари на другите наематели. Сега ми трябва всеки пайс.

Днес е петък, а също и пълнолуние — една действително рядка комбинация. Убеждавам Нита да не ходи на кино, а вместо това да дойде с мен в Тадж Махал. Късно вечерта двамата сядаме на мраморните основи и зачакваме луната да се появи иззад фонтаните и тъмнозелените кипариси. Първо проблясва сребрист лъч през високите дървета отдясно и после луната, бореща се да се откъсне от капана на сградите й листака, се издига царствено в небето. Завесата на нощта е вдигната и Тадж Махал се извисява в цялото си величие. Ние с Нита занемяваме от благоговение. Мавзолеят прилича на райско видение, надигнало се от водите на река Ямуна. Хващаме се за ръка, слепи за тълпите туристи, платили по петдесет долара за привилегията да видят Тадж Махал на пълнолуние.

Гледам мавзолея, после обръщам очи към Нита. Чистото съвършенство на сградата избледнява пред безупречната красота на лицето й. От очите ми се затъркулват сълзи и всичката любов, която съм трупал в сърцето си в продължение на осемнайсет години, се излива като порой. Емоционалното разтоварване прилича на пробив в язовирна стена, а аз за първи път изпитвам това, което може би император Шах Джахан е чувствал към Мумтаз Махал.

Този миг съм чакал през целия си живот и дори съм се упражнявал за него. Преди да тръгне за затвора, Наджми, брадатият поет, ми остави една книжка с поезия на урду, и аз научих наизуст няколко романтични стиха. В прилив на вдъхновение Наджми даже съчини оригинален гхазал85 в чест на Нита. Звучеше горе-долу така:

Спомням си и много безсмъртни диалози от прочути целулоидни любовни истории. Но седнал там, до Нита, под обляния в лунна светлина Тадж Махал, аз изоставям света на поезията и филмите. Поглеждам я в очите и простичко я питам: „Обичаш ли ме?“. И тя ми отговаря само с една дума. „Да“. В нея има повече смисъл, отколкото във всички книги с поезия и всички пътеводители за Агра. Когато я чувам сърцето ми подскача от радост. Цялата ми могъща любов се освобождава, израстват й крила и тя полита в небето, като хвърчило. И тогава за първи път ми се струва, че Тадж Махал е жив дом, а не безлична гробница. Пълната луна над главите ни се превръща в наш спътник, облива специално нас с лъчите си и ние се чувстваме благословени в собствения си рай, окъпани в звездното й сияние.

Шанкар се втурва в стаята ми.

— Икхз мджкифгу. Гксескпик ко инукик — казва той и ме задърпва към стаята на Ладжванти.

Тя плаче на леглото. Сълзите, които капят от очите й като малки перли и правят петънца на опънатата завивка на леглото, изглеждат не на място в безупречния ред на стаята й.

— Какво има, Ладжванти? Защо плачеш?

— Заради тази кучка Свапна Деви. Отказа да ми даде заем. Сега как ще платя за сватбата на сестра си? — отвръща тя и сълзите бликват още по-силно.

— Слушай, никой тук няма толкова много пари. Не можеш ли да вземеш заем от банка?

— Да бе, коя банка ще даде заем на бедна прислужница като мен? Не, остава ми само една възможност.

— Каква? Да отмениш сватбата?

В очите й проблясва гняв.

— Не. Никога не бих го направила. Може би ще трябва да сторя като поета Наджми. Да открадна парите.

Аз скачам от стола.

— Полудя ли, Ладжванти? Не си го и помисляй. Не видя ли как отведоха Наджми?

— Защото Наджми беше глупак. Аз имам идеален план, който ще споделя с теб, защото си ми като братче. Да не си го споменал на никого, даже на Шанкар. Видях сейфа, в който Свапна пази всичките си скъпоценности. На лявата стена в спалнята й има огромна картина в рамка. Зад нея има дупка, в която е вграден сейфът. Държи ключовете под дюшека си, в левия ъгъл. Веднъж тайничко наблюдавах как отваря сейфа. Пълен е с пари и бижута. Няма да открадна парите, защото това ще бъде моментално забелязано, но си мисля да отмъкна някоя огърлица. Има толкова много, че надали ще обърне внимание. Какво мислиш?

— Ладжванти, Ладжванти, чуй ме. Ако ме имаш за брат, ще последваш съвета ми. Дори не си го помисляй. Повярвай ми, много пъти съм си имал вземане-даване със закона и знам, че престъплението ти рано или късно ще те застигне. И тогава, вместо да участваш в сватбата на сестра си, ще си затворена зад решетките.

— О, вие мъжете сте големи пъзльовци — казва тя с погнуса, — не ме интересува какво мислиш. Аз ще направя, каквото трябва.

В отчаянието си се обръщам към доверената си стара монета.

— Виж, Ладжванти, щом не ми вярваш, хубаво. Но повярвай в силата на тази вълшебна монета. Тя никога няма да те подведе. Да видим какво ще каже тя. Ще я подхвърля. Ези — няма да изпълниш плана си, тура — прави, каквото си намислила. Става ли?

— Става.

Аз подхвърлям монетата. Ези. Ладжванти въздъхва.

— Изглежда, дори късметът се е обърнал срещу мен. Добре, ще отида на село и ще се опитам да взема пари от кмета, който ме познава. Забрави какво съм ти казала.

Три дни по-късно Ладжванти заключва стаята си, взема си едноседмична отпуска и заминава за селото си.

— Искам да спреш да работиш като проститутка — казвам на Нита.

Тя е съгласна.

— И аз не искам да умра на двайсет, като Радха. Отведи ме от тук, Раджу.

— Ще го направя. Трябва ли да говоря с Шиям?

— Да, длъжни сме да получим съгласието му.

Същата вечер говоря със сводника.

— Слушай, Шиям, влюбен съм в Нита и искам да се оженя за нея. Тя вече няма да работи в бардака.

Шиям ме оглежда от главата до петите, сякаш съм някакво насекомо.

— Аха, значи ти й пълниш главата с тези глупости. Чуй ме добре, копелдако, никой не може да накара Нита да спре да работи, само аз. А аз не искам тя да спира. Тя е кокошка, която снася златни яйца. И аз искам дълго да ги събирам.

— Значи ли това, че никога няма да й позволиш да се омъжи?

— Може да й позволя, но само при едно условие. Мъжът, който я вземе, да ме компенсира за загубите.

— И на колко оценяваш тези загуби?

— Да кажем… четиристотин хиляди рупии. Можеш ли да ми дадеш толкова? — изсмива се той и си тръгва.

Същата вечер проверявам спестяванията си. Имам общо 480 рупии. Остава да събера едни нищо и никакви 399 520 рупии.

Такъв яд ме обзема, че ми иде да удуша сводника.

— Шиям никога няма да позволи да се омъжиш за мен — казвам на Нита на следващия ден, — единствената ни възможност е да избягаме.

— Не — боязливо възразява Нита, — хората му със сигурност ще ни открият. Миналата година Чампа се опита да избяга с мъж. Намериха ги, потрошиха краката на мъжа, а нея я държаха десет дни без храна.

— В такъв случай просто ще трябва да убия Шиям — казвам аз със злостен пламък в очите.

— О, обещай ми никога да не го правиш — бурно реагира Нита.

— Защо? — изненадвам се аз.

— Защото Шиям ми е брат.

Пред пристройката спира джип с мигащи червени светлини.

От него се изсипват множество полицаи. Този път с тях има нов инспектор.

— Чуйте ме добре, нехранимайковци, случило се е нещо много сериозно. От дома на Свапна Деви е открадната скъпа изумрудена огърлица. Подозирам, че крадецът е един от вас, копелета. Така че ви давам възможност да си признаете кой е, иначе сам ще го открия и добре ще го подредя.

Започвам да се тревожа за Ладжванти, но виждам катинара на стаята й и си спомням, че си е на село, затова си отдъхвам с облекчение. Добре че се отказа от безумната идея да открадне огърлица. Мислеше си, че Свапна Деви няма да забележи, но ето че полицията вече я издирва.

Разпитват ни всички един по един. Когато идва ред на Шанкар, се повтаря старата история.

— Име? — пита инспекторът.

— Одксифксн — отговаря Шанкар.

— Моля?

— Ку окска иксхз Одксифксн — повтаря момчето.

— Копеле проклето, на умен ли ми се правиш? — изръмжава инспекторът през зъби. Аз отново обяснявам положението и инспекторът омеква. Махва и минава нататък.

Този път полицаите си тръгват с празни ръце. Без огърлица, без заподозрян.

Същата вечер едно малко, краставо куче на черни петна умира близо до Тадж Махал. Никой не забелязва.

Ладжванти се връща от село на следващия ден и бива моментално арестувана. Един потен полицай я извлачва от стаята й към джипа с мигащи червени светлини. Тя безутешно плаче.

Аз безпомощно наблюдавам сцената заедно с Абдул, градинаря.

— Абдул, защо отвеждат Ладжванти? Защо Рани Сахиба не направи нещо? Все пак Ладжванти е най-добрата прислужница, която е имала.

Абдул се ухилва.

— Госпожата лично извика полицията да арестуват Ладжванти.

— Защо?

— Защото е откраднала огърлицата от сейфа й. Полицаите претърсили къщата й на село и я открили там.

— Но откъде Свапна Деви е разбрала, че е Ладжванти? Тя дори не беше тук, когато се е случил обирът.

— Оставила е издайническа улика. Не отишла веднага на село, а останала известно време в Агра, докато й се удаде възможност да влезе незабелязано в къщата. Когато осъществила намерението си, госпожата била на прием. Но точно преди да тръгне за тържеството, Свапна Деви си ресала косата на леглото и на сатенената кувертюра останали няколко фиби и шноли. Когато се върнала вечерта, всички те били подредени на тоалетката. Веднага й светнала лампичка. Проверила сейфа и установила, че една огърлица липсва. Така още тогава разбрала, че няма кой друг да я е ограбил, освен Ладжванти.

Плясвам се по челото. Ладжванти не е могла да се сдържи да не бъде перфектната прислужница, дори докато краде!

Опитвам се да се застъпя за Ладжванти пред Свапна Деви, но тя презрително ме отблъсква.

— Аз управлявам домакинство, а не благотворителна организация! Защо й трябваше да организира разточителна сватба на сестра си? Вие, бедняците, не трябва да се опитвате да надскочите себе си. Стойте си, където ви е мястото и няма да си имате неприятности.

У мен се надига истинска омраза към Свапна Деви. Но може би е права. Ладжванти направи кардинална грешка, като се опита да пресече разделителната линия между богатите и бедните, като дръзна да мечтае за нещо, което не бе по възможностите й. Колкото по-голяма е мечтата, толкова по-голямо е и разочарованието. Затова аз имам малки, осъществими мечти. Като, например, да се оженя за проститутка, след като платя на извратения й сводник нищожната сума от четиристотин хиляди рупии. Само толкова.

Едва-що съм се окопитил от ареста на Ладжванти, и ме връхлита нова трагедия.

Шанкар идва в стаята ми, кашляйки, и се стоварва върху леглото. Има уморен вид и се оплаква от болки в ръцете и колената.

— Ку ксх окиф — говори той, размахвайки ръце.

Пипам челото му и установявам, че е вдигнал лека температура.

— Настинал си, Шанкар — казвам му аз, — върви в стаята си да си почиваш. Аз скоро ще намина да ти дам лекарства.

Той става и на пръсти тръгва към стаята си. Изглежда неспокоен и раздразнителен.

По-късно вечерта давам някакви обезболяващи на Шанкар, но състоянието му се влошава. На втория ден става избухлив. Не може да движи ръката си и пищи, когато включа лампата. С много трудности успявам да му измеря температурата и ужасен установявам, че е трийсет и девет и половина. Незабавно се обаждам на лекар. Общественият лекар, който работи на заплата от държавата, категорично отказва да дойде с мен, така че съм принуден да повикам частен. Таксата му е осемдесет рупии. Преглежда Шанкар и ме пита дали съм забелязвал някакви скорошни порезни или контузии рани. Казвам му за ожуленото коляно. Той кимва и произнася диагнозата си. Шанкар има бяс — вероятно е бил заразен от куче. Трябвало е да му се бият поредица от инжекции с ваксина веднага след ухапването, но вече е твърде късно. Състоянието му е много сериозно. Скоро ще развие непоносимост към водата. Може да показва признаци на превъзбуда и объркване, дори да халюцинира. Възможно е да получи мускулни спазми и гърчове. Вероятно ще спре съвсем да говори, защото гласните му струни ще се парализират. Накрая ще изпадне в кома и ще спре да диша. Казано на прост език, ще умре. За четирийсет и осем часа.

Лекарят ми излага целия каталог от кошмари с обичайния си спокоен маниер. Аз съм напълно съкрушен. Дори само при мисълта за смъртта на Шанкар, очите ми се пълнят със сълзи.

— Докторе, нищо ли не може да се направи, за да спасим Шанкар? — умолявам го аз.

Той се поколебава.

— До преди месец не можеше, но наскоро чух за нова експериментална ваксина от Америка, която вече се внася в Индия. Нарича се „РабКюр“ и я има само в аптеката „Гупта“.

— Онази в Ракаб Гандж?

— Да. Но не мисля, че можете да си я позволите.

— Колко струва? — питам аз със свито сърце.

— Около четиристотин хиляди рупии.

Каква ирония. За лечението на Шанкар са нужни четиристотин хиляди рупии, а и сводникът на Нита иска точно толкова за нея. А аз имам точно четиристотин рупии в джоба си.

Не знам откъде да взема парите за лечението на Шанкар, но знам, че не мога да го оставя сам и затова го пренасям на ръце в моята стая. Макар да е почти на моите години, той е лек като перце. Ръцете и краката му висят безжизнено и аз имам усещането, че нося не жив човек, а чувал с картофи. Оставям го на леглото си и лягам на земята, точно както направи той за мен преди няма и две години… макар сега да ми се струват двайсет.

Шанкар спи неспокойно, постоянно се върти и мята на сън. И за мен нощта е тежка, сънят ми е накъсан от кошмари за бесни кучета и бебета, които говорят нечленоразделни безсмислици. И тогава най-неочаквано сякаш чувам силен вик „Мамо, мамо!“. Събуждам се и виждам, че Шанкар спи спокойно. Разтърквам очи и се чудя възможно ли е сънят му да се е преплел с моя.

Шанкар остава в леглото през целия следващ ден и силите все повече го напускат. Знам, че над него тегне смъртна присъда, но се преструвам, че има само лек грип. Сърцето ми се къса, като гледам нежното му лице и си представям, че вече никога няма да го видя. Дори неразбираемите му думи днес ми се струват задълбочени истини, които е трябвало да запомня.

Идва нощта и Шанкар започва да получава спазми в ръцете. Трудно приема течности и хапва само малко от любимото си ястие — чапати с леща. Челото му гори. Измервам му температурата, която е скочила на четирийсет градуса и половина. „Ку акип сксип пк аке, нкседж“, казва той и заплаква. Опитвам се да го успокоя, доколкото мога, но е трудно да вдъхнеш някому сила, когато самият ти си на дъното.

Следва още една неспокойна нощ, изпълнена с демони от миналото. Към два часа чувам звук откъм леглото на Шанкар, нещо като стенание. Надигам се бавно, все още дезориентиран. Поглеждам лицето на Шанкар. Очите му са затворени, но устните му мърдат. Напрягам се да чуя какво говори и едва-що не припадам. Мога да се закълна, че той казва: „Моля те, не ме бий, мамо!“.

Аз скачам към леглото му.

— Шанкар, Шанкар! Какво каза?

Но той изобщо не ме забелязва, вглъбен в собствения си свят. Очите му се въртят нагоре и той явно бълнува. Гърдите му потръпват като в спазъм, а от устата му тече слуз. „Защо ме изхвърли, мамо? — мълви той. — Съжалявам, трябваше да почукам. Как можех да знам, че чичо е вътре с теб? Обичам те, мамо. Рисувам те. Синият ми дневник е пълен с портрети. Твои портрети, мамо. Обичам те. Много те обичам. Не ме бий, мамо, обещавам на никого да не казвам, мамо, мамо, мамо“.

Шанкар говори с гласа на шестгодишно дете. Върнал се е далеч назад във времето. Тогава, когато е имал майка. Когато животът му и думите му са имали смисъл. Не знам как така изведнъж успява да проговори така ясно и разбираемо, след като докторът предупреди, че изобщо ще спре да говори. Но причината не ме интересува. Човек не задава въпроси на чудесата.

Само това чувам от Шанкар, а когато се събужда на другата сутрин, си е същият шестнайсетгодишен младеж като преди, с нечленоразделен говор. Но си спомням думите за синия дневник. Претършувам стаята му и го намирам скрит под леглото му.

Вътре има много листа от скицник, всичките изрисувани с красиви портрети на жена. Рисунките са много точни, до най-малката подробност. Но аз стоя, вкаменен не от съвършенството им, а от образа, който разпознавам на тях. Жената в дневника е Свапна Деви.

— Знам какво криеш през цялото време, Шанкар. Знам, че Свапна Деви ти е майка — казвам аз на приятеля си, със синия дневник в ръка.

Очите му се разширяват от ужаси и той се опитва да издърпа тетрадката си.

— Ккрз хз уксиф ху акину — пищи той.

— Вярно е, Шанкар. Разкрил си мръсната й тайна и тя те е изхвърлила от къщата. Тогава си изгубил дар слово. Мисля, че майка ти е живяла цял живот с тази вина. Сигурно затова не ти иска наем и ти дава пари. Но аз отивам още сега при нея, за да поискам да плати за лечението ти.

— Ик, ик, ик, лгзкхоз акип кк пк ху хджху — плаче той. Но аз вече съм се отправил към „Свапна Палас“, за да проведа откровен разговор с Рани Сахиба.

Отначало Рани Сахиба отказва да се срещне с мен, с извинението, че трябва предварителна уговорка. Аз обаче не мърдам от прага й цели два часа и тя най-после скланя.

— Добре, защо си дошъл да ме безпокоиш? — пита тя нагло.

— Знам тайната ви, Свапна Деви — казвам й аз в лицето. — Открих, че Шанкар е ваш син.

Царствената й маска за миг се свлича от лицето й и то побледнява, но бързо се окопитва и ме смразява с презрението си.

— Ах ти, непотребно хлапе, как смееш да отправяш такава вулгарна клевета? Нямам никакво родство с Шанкар. Само защото съм показала малко милосърдие, ти решаваш, че ми е син, така ли? Веднага се омитай или ще наредя да те изхвърлят!

— Ще си ида — отвръщам аз, — но едва след като взема четиристотин хиляди рупии от вас. Трябват ми за лечението на Шанкар. Заразил се е с бяс.

— Ти си откачил! Да не мислиш, че ще ти дам толкова пари? — изписква тя.

— Ако не взема парите, до двайсет и четири часа Шанкар ще умре от хидрофобия.

— Не ме интересува, не ме закачай повече.

А след това изрича най-отвратителните думи, които някога съм чувал от нечия майка:

— Може би за него така ще бъде най-добре. Бедното момче ще се отърве от мъките. И да не си посмял да лъжеш, че ми е син — казва тя и хлопва вратата.

Стоя на стъпалата със сълзи в очите. Аз поне съм имал късмета майка ми да ме изостави още при раждането. Майката на Шанкар го е изхвърлила по средата на живота му, а сега отказваше и пръста си да мръдне, за да предотврати надвисналата над него смърт.

Връщам се при Шанкар с натежало сърце. Думите на Свапна Деви продължават да кънтят в ушите ми като удари на чук. Тя иска Шанкар да умре като бясно куче. Бедността за мен никога не е била такова проклятие, каквото е сега. Ще ми се да можех да обясня на кучето, което го бе ухапало, че преди да ръфне някого, е добре да провери дали този човек може да си позволи ваксината.

На следващия ден правя нещо, което не съм правил от десет години. Моля се. Отивам в храма на Дурга и поднасям цветя за оздравяването на Шанкар. После паля свещ в „Свети Йоан“. В „Кали Масджид“ скланям глава пред Аллах и го моля за милост към Шанкар. Но силата на молитвата се оказва недостатъчна. Шанкар агонизира цял ден, а болката обхваща на практика цялото му тяло. Дишането му става неравномерно.

Спуска се нощта. Безлунна е, но това не си личи в пристройката заради отразената светлина на хилядите лампи, запалени в „Свапна Палас“. Там се вихри тържество. Дошли са полицейският комисар, областният съдия и куп бизнесмени, видни обществени личности, журналисти и писатели. Във въздуха се носят тиха музика и смях. Чуваме звънтенето на чашите, жуженето на разговорите, подрънкването на монети. С изключение на тези звуци, в стаята ми цари зловеща тишина, нарушавана само от затрудненото дишане на Шанкар. На всеки половин час тялото му се разтърсва от силни конвулсии. Но най-много му пречи гъстата, жилава храчка, заседнала в гърлото му. Вече изпада в спазми само при вида на чаша вода. Най-лекият повей води до същия резултат.

Сред многото болести, от които може да умре човек, вероятно най-жестоката е хидрофобията, при която водата, предназначена да дава живот, причинява смърт. Дори раково болният може да храни някаква надежда, но този с бяс — никаква.

Наблюдавайки бавната смърт на Шанкар, си мисля само колко страшно безсърдечна е Свапна Деви — да позволи собствения й син да умре по такъв ужасен начин, докато самата тя се весели в дома си. Цяло щастие е, че метнах онзи „Колт“ в реката, в противен случай тази вечер вероятно щях да извърша още едно убийство.

С напредването на нощта конвулсиите на Шанкар зачестяват, той пищи от агония, а на устата му излиза пяна. Знам, че краят е близо.

Шанкар умира в един без тринайсет през нощта. Точно преди да си отиде, умът му за миг се прояснява. Улавя ръката ми и казва само една дума: „Раджу“. После стисва синята си тетрадка и проплаква: „Мамо, мамо“… след което затваря очи завинаги.

Агра се е превърнала в град на смъртта. В стаята ми има труп, а в ръцете си държа синя тетрадка. Безцелно прелиствам страниците и гледам скиците на безсърдечната майка. Не, не мога да я наричам „майка“, това би било обида за всички майки.

Не знам как да реагирам на смъртта на Шанкар. Бих могъл да пищя и викам като Бихари. Бих могъл да проклинам всички богове в небесата и всички земни сили. Бих могъл да разбия вратата, да хвърлям мебели, да ритна лампата отвън. След това да падна на земята и да се разплача. Но днес не ми идват сълзи. В корема ми бавно се надига нажежена ярост. Късам страници от тетрадката и ги правя на ситни парченца. После внезапно вземам Шанкар на ръце и тръгвам към осветеното имение.

Униформените пазачи ми препречват пътя, но когато виждат мъртвото тяло в ръцете ми, бързо ми отварят портата. Минавам по алеята, където една зад друга са паркирани скъпите коли на гостите. Стигам до резбованата врата, която е гостоприемно отворена. Пресичам мраморното фоайе и влизам в трапезарията, където тъкмо ще се поднася десертът. Щом гостите ме виждат, всички разговори моментално стихват.

Качвам се на масата и полагам тялото на Шанкар по средата, между ваниловия кейк и купата с расагула86. Сервитьорите стоят неподвижно като статуи. Елегантните бизнесмени се покашлят и неудобно шават по столовете си. Дамите се хващат за огърлиците си. Областният съдия и полицейският комисар ме гледат разтревожено. Свапна Деви, седнала на почетното място на масата, облечена в тежко копринено сари и обкичена с накити, изглежда, сякаш се задушава. Опитва се да си отвори устата, но гласните й струни са парализирани. Отправям към нея поглед, изпълнен с цялото презрение, на което съм способен, и заговарям:

— Свапна Деви, ако това е вашият дворец и вие сте неговата царица, посрещнете принца. Дойдох да ви донеса тялото на сина ви Кунвар Шанкар Сингх Гаутам. Той почина преди половин час, в пристройката, където го криехте през всичките тези години. Вие не платихте за лечението му. Не изпълнихте майчиния си дълг. Сега поне понесете отговорността си като хазяйка. Моля ви да платите за погребението на бедния си наемател.

След това кимвам на гостите, които гледат замръзнали и безмълвни, и излизам навън в студената нощ. По-късно чувам, че никой не е опитал десерта.

Смъртта на Шанкар ме разтърсва из основи. Спя, плача, после пак спя. Преставам да ходя в Тадж Махал и да се срещам с Нита. Не гледам филми. Натиснал съм бутона „Пауза“ на живота си. Около две седмици след кончината на Шанкар бродя из Агра като полудяло животно. Една вечер Шакил, студентът, ме открива пред стаята на Шанкар, втренчил поглед в ключалката, както пияница се взира в бутилка уиски. Обущарят Бихари ме намира край чешмата, а водата се стича не от нея, а от очите ми. Абдул, градинарят, ме улавя как обикалям на пръсти пристройката, както правеше Шанкар. Посред зима градът се превръща в гореща, безлюдна пустиня за мен. Опитвам се да се изгубя сред анархичния му хаос. Искам да се превърна в нечленоразделна сричка в неспирния му брътвеж, и почти успявам да се докарам до ступор.

Когато се събуждам, е твърде късно. Получило се е обаждане в телефонната станция и Шакил дотичва да ми каже.

— Раджу, Раджу, обади се някоя си Нита. Иска веднага да отидеш в Спешното отделение на болница „Сингханя“.

Сърцето ми засяда в гърлото и аз на бегом изминавам петте километра до болницата. Едва не се блъсвам в един лекар, почти ме удря болнична количка и накрая връхлитам в спешното, както инспектор се втурва посред въоръжен грабеж.

— Къде е Нита? — питам стреснатата сестра.

— Тук съм, Раджу — гласът на любимата ми е съвсем немощен. Лежи върху носилка зад една завеса. Поглеждам я и едва не припадам. Лицето й е покрито със синини, а устните й са особено изкривени, сякаш челюстта й е разместена. Два от зъбите й са в кръв, а лявото й око е с аркада.

— Кой? Кой ти стори това? — Не мога да позная собствения си глас.

— Един мъж от Мумбай. — На Нита й е трудно да говори. — Шиям ме прати в стаята му в хотел „Палас“. Завърза ме и ме обезобрази. Това, което виждаш по лицето ми, е нищо в сравнение с това, което направи с тялото ми.

Нита се обръща настрани и виждам дълбоки червени следи от колан по тънкия й гръб, сякаш някой я е бил с камшик. После вдига блузата си и на мен ми призлява. По гърдите й има белези от изгорено с цигара — като грозна сипаница по гладката мургава плът на гърдите й. Вече съм виждал такова нещо.

Кръвта ми кипва.

— Знам кой ти го е причинил! Каза ли си името? Ще го убия!

— Не знам как се казва, но беше висок и…

В този момент в стаята влиза Шиям, стиснал опаковка лекарства. Поглежда ме и откача.

— Копеле мръсно — изкрещява той и ме хваща за яката, — как смееш да идваш тук? Заради теб се случи това с Нита!

— Полудя ли, Шиям? — извиквам аз.

— Не, ти си лудият. Мислиш си, че Нита е твоя собственост и й казваш да се откаже от професията, да не се подчинява на клиентите. Знаеш ли колко плати този тип от Мумбай за нея? Пет хиляди рупии! Но сестра ми ти се е вързала, явно се е съпротивлявала и виж какво е станало. Нека ти кажа нещо. Ако искаш да видиш отново Нита, ела с четиристотин хиляди. Иначе можеш да забравиш за нея. Видя ли те пак да се навърташ около болницата, ще наредя да те убият. Вън!

Мога да убия Шиям още в този миг, да го хвана за гърлото и да изстискам последния дъх от дробовете му, да избода очите му с нокти. Но си спомням обещанието, което съм дал на Нита, и някак успявам да овладея гнева си. Не мога да понеса да гледам лицето на Нита. Тръгвам си, мислейки само за едно: някак си трябва да намеря четиристотин хиляди рупии. Но как?

Начертавам план и чакам сгоден случай, когато Свапна Деви няма да си е у дома. Две нощи по-късно виждам как откарват Рани Сахиба с нейната „Контеса“ към някое тържество в града. Вмъквам се в „Свапна Палас“ през една дупка в ограждащата я стена. Ладжванти ми е описала подробно разпределението и аз лесно откривам прозореца, който се отваря към спалнята на Свапна Деви. Отварям го и влизам в разкошната стая. Нямам време да се дивя на масивното, резбовано легло от орех, нито на тиковата тоалетка. Търся само голямата картина и скоро я откривам — с коне в ярки цветове, подписана от някой си Хюсеин. Бързо я свалям от пирона и виждам квадратната ниша в стената с вградения стоманен сейф. Поглеждам по левия ъгъл на дюшека, но там няма ключ. За момент губя самообладание, но с облекчение установявам, че ключът е под десния ъгъл. Пасва на ключалката и тежката вратичка бавно се отваря. Поглеждам вътре и получавам втори удар. На практика е празен. Няма изумрудени огърлици и златни гривни. Има само четири тънки пачки с банкноти, някакви документи и черно-бяла снимка на малко детенце. Няма нужда да се вглеждам внимателно, за да се сетя, че е на Шанкар. Не изпитвам никакви угризения, задето крада от сейфа. Натъпквам банкнотите в джобовете си, затварям вратичката и връщам картината и ключа по местата им, след което излизам така, както съм влязъл.

Бързо отивам в стаята си, заключвам вратата и сядам да преброя плячката. В четирите пачки има точно 399 844 рупии. Пребърквам си джобовете и откривам още 156 рупии. Заедно правят точно четиристотин хиляди. Изглежда, дори богинята Дурга ми е дала благословията си.

Поставям парите в кафяв книжен плик, стисвам го здраво в ръка и хуквам към болницата. На влизане в спешното отделение в мен се блъсва брадясал мъж на средна възраст с очила и разрошена коса. Падам на плочките и пликът се изплъзва от ръката ми. Парите се изсипват на пода. Мъжът ги вижда и в очите му проблясва маниакално пламъче. Започва да събира банкнотите като развълнувано дете. За секунда замръзвам — имам усещането, че се повтаря сцената на влаковия обир. След като ги събира обаче, мъжът ми ги връща и сплита ръце.

— Парите са твои, но аз те умолявам, братко, да ми ги заемеш. Спаси живота на сина ми. Той е само на шестнайсет. Няма да понеса да умре.

— Какво му е на сина ви?

— Ухапа го бясно куче. Има хидрофобия. Лекарят казва, че ще умре още тази нощ, освен ако не купя ваксина, наречена „РабКюр“; има я само в аптеката „Гупта“. Само че тя струва четиристотин хиляди рупии и няма никакъв начин учител като мен да събере такава сума. Знам, че ти имаш парите, братко. Моля те, спаси единствения ми син и ще ти бъда роб до живот казва той и заплаква като бебе.

— Тези пари са нужни за лечението на много скъп за мен човек. Съжалявам, че не мога да ви помогна — казвам аз и минавам през стъклената врата.

Мъжът се завтича след мен и ме настига, хващайки ме за краката.

— Моля те, братко, почакай. Само виж тази снимка. Това е синът ми. Кажи ми, как ще живея, ако той умре тази вечер?

Той държи цветна снимка на младо, хубаво момче с изразителни черни очи и топла усмивка на устните. Напомня ми на Шанкар и бързо отмествам поглед.

— Вижте, казах ви, че съжалявам. Моля ви, оставете ме на мира — казвам аз и издърпвам крака си от ръцете му.

Не се обръщам да видя дали продължава да ме гони, а бързам към леглото на Нита. На столове пред нея, като охранители седят Шиям и още един мъж от бардака. Ядат само от мокър вестник. Нита, изглежда, спи. Лицето й е цялото бинтовано.

— А? — обажда се Шиям, предъвквайки. — Защо си дошъл, копелдако?

— Имам парите, които поиска. Точно четиристотин хиляди рупии. Виж.

Показвам му пачките. Шиям подсвирва.

— Откъде ги открадна?

— Не е твоя работа. Дошъл съм да отведа Нита със себе си.

— Нита никъде няма да ходи. Лекарите казват, че ще са нужни четири месеца да се възстанови. И тъй като ти си виновен за състоянието й, добре би било да платиш и за лечението й. Трябва й пластична операция. Страшно е скъпа, ще ми излезе почти двеста хиляди. Затова ако наистина те интересува Нита, върни се с шестстотин хиляди или това приятелче тук ще ти види сметката.

Мъжът, който седи до Шиям, вади автоматично ножче от джоба си и обиграно го завърта между пръстите си. Устните му се разтягат в злобна усмивка, разкриваща пожълтените му от паан зъби.

В този момент осъзнавам, че Нита никога няма да бъде моя. Шиям никога няма да я пусне. Дори някак да успея да намеря шестстотин хиляди рупии, той ще вдигне цената на милион. Вцепенявам се, причернява ми. Усещам как ми се повдига. Когато се опомням, виждам мокър вестник на пода. Пред очите ми се изпречва реклама, изобразяваща мъж, който размахва няколко хилядарки. Под снимката се мъдри надпис: „Заповядайте в най-страхотното телевизионно шоу — «Кой ще спечели един милиард»! Телефонните ни линии са открити. Обадете ни се или ни пишете, за да станете щастлив победител в играта с най-големия джакпот на света!“ Адресът е „Прем Студио, Кхар, Мумбай“.

Значи, заминавам за Мумбай.

Излизам от спешното като в транс. Болничната миризма на дезинфектанти вече не дразни сетивата ми. Мъжът с очилата още е в коридора. Хвърля ми поглед, изпълнен с надежда, но този път не се опитва да ме спре. Може би се е примирил със смъртта на сина си. Кафявият плик още е в ръцете ми. Махвам му да се приближи. Той идва с тътреща се походка, като куче, което чака да му подхвърлят кокал.

— Вземете това — казвам аз и му подавам плика, — вътре има точно четиристотин хиляди рупии. Вървете да спасите сина си.

Мъжът взема парите, пада в краката ми и се разридава.

— Вие не сте човек, вие сте бог.

— Ако бях бог, нямаше да са ни нужни болници. Не, аз съм просто един дребен туристически гид с несъразмерно големи мечти — изсмивам се аз и се опитвам да продължа по пътя си, но той отново ме спира. Вади една визитка от протрития си портфейл и ми я подава.

— Парите, които ми дадохте, са заем и аз ще ви го върна, веднага щом мога. Но от този миг насетне съм ваш слуга.

— Не мисля, че ще имам нужда от услугите ви. Всъщност от никого нямам нужда в Агра. Заминавам за Мумбай — отвръщам аз разсеяно и мушвам картичката в джоба на ризата си.

Мъжът отново ме поглежда с разплакани очи, а после тичешком излиза от болницата и хуква към „Ракаб Гандж“ и денонощната аптека „Гупта“.

Тъкмо излизам от болницата, когато отпред със скърцане спира джип с мигащи червени светлини. От него изскачат един инспектор и двама полицаи. Отзад излизат още двама души с познати лица — единият е пазач в „Свапна Палас“, а другият е Абдул, градинарят. Пазачът посочва към мен.

— Инспектор сахиб, ето го Раджу. Той е откраднал парите на Рани Сахиба.

Инспекторът се обръща към подчинените си.

— След като не намерихме нищо в стаята му, парите трябва да са у него. Пребъркайте джобовете на този негодник.

Полицаите опипват ризата и панталоните ми. Намират малко пакетче дъвки, няколко ядки и монетата от една рупия, която май вече не ми носи късмет.

— Чист е, сахиб. Няма никакви пари — докладва един.

— Наистина ли? Нищо, все пак ще го отведем за разпит. Да разберем къде е бил тая вечер — грубо нарежда инспекторът.

— Зтиджоз хз? — питам аз с разкривена физиономия.

— Какво? Не разбрах — озадачава се инспекторът.

— Ку окска укдж кснз кси какпк.

— Какви са тия глупости? — ядосва се онзи. — Майтап ли си правиш с мен, копеле? Сега ще те науча аз.

Той понечва да вдигне палката си да ме удари, но Абдул се намесва.

— Моля ви, не го бийте, инспектор сахиб. Раджу си изгуби ума, след като почина приятелят му Шанкар. И онова момче така говореше.

— А, така ли било? Защо изобщо решихте, че той е виновникът? Нищо няма да измъкнем от него. Да си вървим.

И той махва на полицаите, после се обръща към мен.

— Прощавай за безпокойството, можеш да си вървиш у дома.

— Пдксиф укж — отвръщам аз, — пдксиф укж рзну хджид.

Седя на леглото на Смита, а от очите ми капят сълзи. Тя взема ръката ми в своята и леко я стисва. Виждам, че и нейните очи са плувнали в сълзи.

— Горкият Шанкар — казва тя, — каква ужасна смърт. От това, което казваш, ми се струва, че е бил аутист. А ти си минал през ада, Томас. Не си заслужавал толкова много болка.

— Моят ад е за предпочитане пред този на Нита. Само си представи какво е трябвало да изтърпи тя от дванайсетгодишна нататък.

Смита кимва.

— Да, представям си. Тя още ли е в Агра?

— Вероятно, но не съм сигурен. От четири месеца нямам вести от нея. Не знам дали някога ще я видя отново.

— Сигурна съм, че и това ще стане. Да видим сега предпоследния въпрос.

В студиото свети знак „Тишина“, но публиката отказва да се подчини. Сочат ме и развълнувано бъбрят. Аз съм малоумният келнер, заложил десет милиона рупии на един въпрос.

Прем Кумар се обръща към камерата.

— Преминаваме на въпрос номер единайсет за сто милиона рупии. Повярвайте, тръпки ме побиват, като си го помисля. Е, господин Томас, нервен ли сте?

— Не.

— Удивително! Седите тук, заложил десет милиона рупии, и не се забелязва и следа от притеснение. Помнете, че ако дадете грешен отговор, губите всичко. Но ако отговорите правилно, сто милиона ще бъдат ваши. Никой досега не е печелил подобна сума, дори от лотарията. Затова да видим дали тук и сега ще се пише историята. Ето го и единайсетият въпрос, който е от света на… — Прем Кумар прави пауза за по-драматичен ефект, после довършва изречението си, — английската литература!

Светва надпис „Аплодисменти“.

— Кажете ми, господин Томас, имате ли някакви познания за английската литература? Чели ли сте английски книги, пиеси, стихове?

— Ами мога да ви изрецитирам „Бее, бее, черна овчице“, ако това разбирате под английска поезия.

Публиката избухва в смях.

— Трябва да призная, че имах предвид нещо по-сложно, но няма значение. Сигурно сте чували за Шекспир?

— Шейх кой?

— Нали знаете, Бардът от Ейвън, великият драматург? Ах, как ми се иска да се върна в студентските си години, когато прекарвах цялото си време, играейки в пиеси на Шекспир. Помните ли „Хамлет“? „Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?“87 Но стига толкова за мен. Сега господин Томас трябва да отговори на следващия въпрос за астрономическата сума от сто милиона рупии. В коя драма на Шекспир откриваме действащото лице Кратун88? А)"Крал Лир", Б) „Венецианският търговец“, В) „Напразни усилия на любовта“ или Г) „Отело“?

Започва музикалният сигнал. Аз гледам с празен поглед.

— Кажете ми, господин Томас, имате ли изобщо някаква представа за какво говорим?

— Не.

— Не ли? Какво предлагате тогава? Трябва да дадете някакъв отговор, дори да изберете с хвърляне на монета. Кой знае, ако късметът ви още е с вас, може да уцелите правилния отговор и да спечелите сто милиона рупии. Какво решавате?

Умът ми е вцепенен. Знам, че най-накрая съм загубил. Размишлявам трийсет секунди и решавам.

— Ще използвам „Спасителна лодка“.

Прем Кумар ме поглежда въпросително. Сякаш е забравил, че съществува такова нещо като „Спасителна лодка“. Най-после се усеща.

— Спасителна лодка! Да, разбира се, вие все още разполагате и с двете си „Спасителни лодки“. Коя бихте желали да използвате? Можете да поискате „50 на 50“ или „Помощ от приятел“.

Отново съм объркан. Към кого да се обърна за подобен въпрос? Салим ще знае, колкото и аз. Собственикът на бара, в който работя, се ориентира в творчеството на Шекспир, колкото пияницата — за посоката. На жителите на Дхарави литературата е толкова чужда, колкото честността — на полицаите. Само отец Тимъти можеше да ми помогне, но той е мъртъв. Дали да не поискам „Елиминация“? Пъхам ръка в джоба си, за да извадя доверената си монета, и с изненада напипвам ръбовете на малко картонче. Вадя го. Това е визитна картичка, на която пише: „Утпал Чатерджи, учител по английски език, училище «Свети Йоан», Агра“ и телефонен номер. Отначало не мога да схвана. Не си спомням никого с това име, нито пък знам как визитката се е озовала в джоба ми. Изведнъж ми проблясва сцената в болницата: очилатият, рошав мъж с шестнайсетгодишния син, който умираше от хидрофобия. От устните ми излиза неволен вик.

Прем Кумар го чува и остро ме изглежда.

— Какво казахте?

— Попитах дали бихте позвънили на този господин? — и аз му подавам картичката. — Ще използвам „Помощ от приятел“.

Прем Кумар върти картичката между пръстите си.

— Ясно. Значи познавате човек, който може да ви помогне за този въпрос.

На лицето му е изписано тревожно изражение. Споглеждат се с продуцента. Онзи разперва ръце. На екрана светва надпис „Спасителна лодка“, придружен от анимация — по вълните се носи лодка, един плувец вика за помощ и му хвърлят червен буй.

Прем Кумар взема един безжичен телефон изпод масата и ми го подава.

— Заповядайте. Можете да питате каквото желаете, когото желаете. Но помнете, че имате само две минути на разположение. Времето ви започва да тече… — той поглежда часовника си, — сега!

Вземам апарата и набирам номера от картичката. Вече звъни в Агра. Само дето си звъни ли, звъни, а никой не вдига. Минава половин минута. Напрежението в студиото е така нагнетено, с нож да го разрежеш. Публиката ме наблюдава със стаен дъх. За тях аз съм като играч на трапец в цирка, който изпълнява номер на голяма височина без спасителна мрежа отдолу. Един погрешен ход и играчът е мъртъв. Още деветдесет секунди и ще изгубя сто милиона рупии.

Точно когато се каня да затворя, някой отсреща вдига. Остава ми още една минута.

— Ало?

— Добър ден. Мога ли да говоря с господин Утпал Чатерджи?

— На телефона.

— Господин Чатерджи, обажда се Рам Мохамад Томас.

— Рам Мохамад… чий?

— Томас. Може би не знаете името ми, но аз ви помогнах в болница „Сингханя“, където бе приет синът ви. Помните ли?

— О, боже! — изведнъж тонът му напълно се променя. — Четири месеца ви издирвам. Слава на Бога, че се обаждате. Вие спасихте живота на сина ми, представа си нямате колко…

Аз го прекъсвам.

— Вижте, нямам много време. Участвам в едно шоу и имам нужда бързо да отговорите на един въпрос вместо мен.

— Въпрос? Да, разбира се, каквото кажете.

Остават по-малко от трийсет секунди. Всички очи са вперени в часовника на стената, отброяваш секундите.

— Кажете ми, много бързо, в коя пиеса на Шекспир има герой на име Кратун? А) „Крал Лир“, Б) „Венецианският търговец“, В) „Напразни усилия на любовта“ или Г) „Отело“?

Секундите минават, а Чатерджи мълчи.

— Господин Чатерджи, можете ли да ми кажете отговора?

Когато остават само петнайсет секунди, той казва:

— Не знам.

Аз съм шокиран.

— Моля?

— Съжалявам, но не знам. Или по-точно, не съм сигурен. Не си спомням да е имало такъв герой във „Венецианския търговец“ и „Отело“. Трябва да е или от „Крал Лир“, или от „Напразни усилия на любовта“.

— Но аз мога да дам само един отговор.

— Тогава заложете на „Напразни усилия на любовта“. Но както казах, не съм съвсем сигурен. Съжалявам, че не можах да по…

Прем Кумар прекъсва връзката.

— И аз съжалявам, господин Томас. Двете ви минути изтекоха. Сега трябва да дадете отговор.

Музиката вече не звучи напрегнато; по-скоро е смразяваща. Потъвам в дълбок размисъл.

— Господин Томас, колко добре познавате този господин Чатерджи? — интересува се Прем Кумар.

— Срещал съм го само веднъж.

— А добър учител ли е?

— Представа си нямам.

— Е, можете ли да се доверите на отговора му, или ще заложите на собствения си инстинкт?

Аз вземам решение.

— Ще заложа на инстинкта си, а той ми казва да се доверя на отговора, даден от господин Чатерджи. „В“, „Напразни усилия на любовта“.

— Помислете си добре. Нали помните, че ако ми дадете грешен отговор, не само няма да спечелите сто милиона рупии, но ще изгубите и вече натрупаните десет милиона.

— Окончателният ми отговор е „В“.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

— Ще ви попитам пак. Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Следва барабанно кресчендо. Правилният отговор светва на екрана.

— Боже мили, „В“ е. Абсолютно, стопроцентово вярно! — Прем Кумар се изправя. — Рам Мохамад Томас, вие сте първият човек в това шоу, който печели сто милиона рупии. Дами и господа, днес написахме историята! Сега просто трябва да си отдъхнем!

Публиката полудява. Всички стават на крака и ръкопляскат повече от минута.

Лицето на Прем Кумар е почервеняло и плувнало в пот.

— Как се чувствате? — пита той.

— Ку бззг кнзксп!

Прем Кумар изглежда озадачен.

— Прощавайте, какво казахте?

— Казах, че се чувствам страхотно — отвръщам аз. Виждам как отгоре ми се усмихва Шанкар. Може би богинята Дурга наистина ме закриля тази вечер.