Беднякът милионер

Убийство в „Уестърн Експрес“200 000

Гара „Ню Делхи Пахаргандж“ гъмжи от звуци и хора. Сивите перони са окъпани в бяла светлина. Локомотивите бълват дим и свистят като губещи търпение бикове.

Ако поискате да ме откриете в претъпкания лабиринт, къде ще ме търсите? Вероятно ще се опитате да ме намерите сред десетките бездомни деца, проснати по гладките бетонни подове в различен стадий на почивка и дрямка. Можете да си ме представите като юноша, който продава бутилки с чешмяна вода от тоалетната на гарата, която представя за чиста хималайска минерална вода. Можете да ме видите като един от метачите с мръсни ризи и изпокъсани панталони, които се мотаят по перона с дългите си метли и прехвърлят мръсотията от паважа върху релсите. Можете да потърсите в редиците на носачите с червени униформи, бързащи с тежки товари на главите си.

Все пак помислете си добре, защото аз не съм нито продавач, нито носач, нито метач. Днес аз съм си най-редовен пътник, който пътува за Мумбай, в спален вагон, с най-надлежна резервация. Нося колосана бяла риза, сто процента памук, и дънки „Ливайс“ — да, „Ливайс“, купени от Тибетския пазар. Крача устремено към перон номер пет, за да се кача на „Пашим Експрес“ за Мумбай. До мен се тътри носач, който носи светлокафяв куфар на главата си. Носачът е нает от мен и куфарът е мой. Съдържа малко дрехи, няколко стари играчки, списания „Аустрелиън джиографик“ и една електронна игра за Салим. В куфара няма пари. Чувал съм прекалено много истории за крадци по влаковете, които те надрусват през нощта и те обират, за да сложа в куфара най-ценното си притежание — заплатите от семейство Тейлър. Затова кафявият плик, пълен с нови банкноти по хиляда рупии, петдесет на брой, е с мен, скрит там, където никои не може да го види. Под бельото ми. Другите две хиляди използвах, за да платя пътуването. С тях си купих дрехи, билет и играта за Салим, а сега ще платя и на носача и след това ще си взема нещо за ядене и пиене. Хвърлям бърз поглед на банкнотите в предния си джоб. Струва ми се, че ще имам достатъчно, за да се кача на авторикша от гара „Бандра“ до чаула на Салим в Гхаткопар. Ама как ли ще се изненада Салим, като ме види да слизам от триколката, вместо от локалния влак? А като му дам играта, дано не припадне от щастие.

Перон номер пет е далеч по-претъпкан от Супер Базар. Амбулантните търговци се вихрят с такава сила, с каквато предлагащите вътрешна информация пред някой правителствен офис. Пътниците трескаво издирват имената си в списъка с резервации като студенти, преглеждащи резултатите от изпит. Установявам, че съвсем са объркали името ми и са го направили на Т. М. Рам. Въпреки това съм щастлив, че са ми отредили долното легло номер три в купе С7.

Купето е почти в края на дългия влак и докато стигнем, носачът вече се е изтощил от умора и е плувнал в пот. Аз се настанявам на посоченото легло, което е непосредствено до вратата, и прибирам куфара отдолу. Плащам двайсет рупии на носача. Той спори за още, като сочи дългото разстояние от входа на гарата до купето, и аз му давам още две рупии. След като се отървавам от него, се оглеждам наоколо.

В купето има общо шест легла. Едно над мен, две пред мен и две отстрани. На долното легло срещу мен седи четиричленно семейство — баща, майка и две деца, момче на моята възраст и малко по-голямо момиче. Бащата е на средна възраст, бизнесмен от Марвар57, облечен в черна жилетка и черна шапка. Има гъсти вежди, тънки мустаци и строго изражение на лицето. Жена му е горе-долу на неговата възраст и изглежда също толкова мрачна. Носи зелено сари и жълта блуза, и ме гледа с подозрителни очи. Момчето е високо и слабо, дружелюбно на вид, но момичето, което седи до прозореца, привлича вниманието ми като с магнит. Тя е слаба, руса, носи сини шалвар камиз58 и чуни59 над гърдите. Изразителните й очи са очертани с черен молив. Има безупречна кожа и прекрасни устни. Това е най-красивото момиче, което съм виждал от много време насам. Определено заслужава втори поглед. Че и трети. Имам чувството, че мога да се изгубя в тия омагьосващи очи. Но преди да успея да се задълбоча върху красотата й, вниманието ми е привлечено от бебе, което силно се разплаква. Малко момченце, само на няколко месеца, сгушено в скута на майка си на страничното легло. Майката е млада, смръщена жена със смачкано червено сари. Изглежда, пътува сама. Опитва се да успокои бебето с биберон залъгалка, но то продължава да плаче. Накрая жената вдига блузата си и поднася гърдата си към устните на бебето. То доволно засуква и тя го люлее, за да заспи. От мястото си виждам долната страна на кръглата й кафява гърда и устата ми пресъхва. Обаче улавям погледа на бизнесмена, който гледа право към мен, и отмествам очи към прозореца.

В купето влиза продавач на чай. Само аз решавам да си взема една чаша. Той налива топлия чай в глинена чаша с лек вкус на кал. След него идва момчето с вестниците. Бизнесменът си купува един брой от „Таймс ъф Индия“, Синът му си купува комикс „Арчи“. С бързо намаляващите ми дребни монети аз си вземам последното издание на „Старбърст“.

Влакът изсвирва за последно и потегля, с около час и половина закъснение спрямо разписанието. Поглеждам си часовника, макар че ясно виждам „18:30“, изписано на електронния часовник на перона. Разтърсвам китка с надеждата другите, най-вече момичето, да забележат, че нося чисто нов дигитален „Касио“, произведен в Япония, който показва и датата. Купил съм го срещу зашеметяващите двеста рупии от Палика базар.

Бащата забожда поглед във вестника, а синът — в комикса си. Майката започва да приготвя семейната вечеря. Младата жена е задрямала, с бебето на гърда. Аз се преструвам, че чета филмовото списание. Разгърнал съм го по средата, където се мъдри най-новата сексбомба, Пунам Сингх, по бикини, но не изпитвам никакъв интерес към нейните красоти. Постоянно хвърлям тайни погледи към момичето, което разсеяно гледа летящите край прозореца градски пейзажи. Не ме поглежда нито веднъж.

В осем вечерта в купето влиза кондуктор с черна жилетка. Моли да види билетите ни. Аз гордо размахвам моя, но той не го и поглежда. Само го продупчва и ми го връща. Щом си излиза, майката отваря правоъгълните картонени кутии с храна. Много храна. Виждам сбръчкани пури60, жълти картофи, червена туршия и десерт. Купето се изпълва от аромата на домашно приготвени гулабджамуни61 и барфи62, от който устата ми се изпълва със слюнка. Започвам и аз да огладнявам, но още не е дошло момчето, което взема поръчките за вечеря. Може би трябваше да си купя нещо от гарата.

Марварското семейство яде настървено. Бащата дъвче пури след пури. Майката си бели от златистите картофи и хапва по едно сочно лютиво парче туршия след всеки залък. Момчето се е хвърлило на меките гулабджамуни63 и премлясва от сладкия сироп. Само момичето се храни полека. Аз мълчаливо облизвам устни. Доста неочаквано, момчето ми предлага да си взема пури, но аз вежливо отказвам. Чувал съм много истории за крадци, маскирани като пътници, които предлагат храна с наркотик на спътниците си и после духват с парите им. А и няма причина момчетата, които четат „Арчи“, да не бъдат крадци. Макар че ако момичето ми беше предложило храна, може би щях… да, определено щях да приема.

След като приключват с вечерята, момчето и момичето започват да играят „Монополи“. Бащата и майката си седят един до друг и си бъбрят. Обсъждат последните сапунени опери по телевизията, закупуването на някакъв имот и почивка в Гоа.

Нежно се потупвам по корема, където в колана на бельото ми се крият петдесет хиляди рупии, и усещам как силата им се просмуква в стомаха ми, червата, черния дроб, белите дробове, сърцето и мозъка. Гладът като по чудо изчезва.

Загледан в типичното семейство от средната класа пред себе си, аз вече не се чувствам като натрапник. Вече не съм аутсайдер, който наднича в екзотичния им свят, а човек който може да се отнася с тях като с равни, да говори на собствения им език. И аз като тях вече мога да гледам сериали, да играя на „Нинтендо“ и да ходя в „Кидс Март“ през уикенда.

Пътуването с влак е пътуване към нови възможности. То означава промяна в състоянието. Когато пристигнеш, вече не си човекът, който си бил при заминаването си. По пътя можеш да завържеш приятелства или да откриеш стари врагове, можеш да пипнеш диария от стари самоса или холера от замърсена вода. И, смея да твърдя, можеш дори да откриеш любовта. Седнал на легло номер три в купе С7 на влак 2926 А, с петдесет хиляди рупии под бельото си, мисълта, която гъделичка сетивата ми и изпълва с трепет сърцето ми, е, че може би, но само може би съм на път да се влюбя в красива пътничка със сини шалвар камиз. И когато говоря за любов, нямам предвид несподелената, неравна любов, която изпитваме към кинозвезди и знаменитости. Говоря за истинска, реална, възможна любов. Любов, която не свършва със сълзи по възглавницата, а може да роди брак. И деца. И семейни почивки в Гоа.

Имам само петдесет хиляди рупии, но върху всяка една от тях е изрисувана цветна мечта. Те се въртят като кинолента в мислите ми и стават петдесет милиона. Стаявам дъх и се моля този миг да продължи възможно най-дълго, защото сънищата в будно състояние са винаги по-ефимерни от тези в спящо.

След време играта омръзва на брата и сестрата. Момчето идва и сяда до мен. Заговаряме се. Научавам, че името му е Акшай, а сестра му е Минакши. Живеят в Делхи и пътуват за Мумбай, за да присъстват на сватбата на свой чичо. Акшай се вълнува за своята „Плейстейшън 2“ и компютърните си игри. Разпитва ме за MTV, за сърфиране из Интернет и споменава някакви порносайтове. Аз му казвам, че говоря английски, чета „Аустрелиън джиографик“, играя „Скрабъл“ и имам седем приятелки, три от които чужденки, казвам му, че имам конзола „Плейстейшън 3“ и компютър „Пентиум 5“, и че денонощно сърфирам в Интернет. Казвам му, че пътувам за Мумбай, за да се срещна с най-добрия си приятел, Салим, и че възнамерявам да взема такси от гара „Бандра“ до Гхаткопар.

Трябваше да се сетя, че е по-трудно да заблудиш шестнайсетгодишен, отколкото шейсетгодишен. Акшай прозира измислиците ми.

— Ха! Нищо не разбираш от компютри. „Плейстейшън 3“ още не е пусната. Ти си един голям лъжец — присмива ми се той.

На това не мога да устоя.

— О, значи си мислиш, че лъжа? Е, господин Акшай, а ако ти кажа ей тук, ей сега, че имам петдесет хиляди рупии в джоба си? Ти виждал ли си някога толкова пари накуп?

Акшай не ми вярва. Предизвиква ме да му покажа парите, а перспективата да го впечатля, е твърде изкусителна. Обръщам се, пъхам ръка в панталона си и измъквам кафявия плик, леко овлажнял и вмирисан на урина. Скришно вадя пачката новички банкноти от по хиляда рупии и победоносно ги размахвам пред физиономията му. После бързо ги мушвам в плика и го прибирам на старото му място.

Да можехте да видите погледа на Акшай. Очите му буквално щяха да изпаднат от орбитите си. Този триумф трябва да бъде съхранен за вечността. За първи път притежавам нещо по-осезаемо от празни думи, с което да подкрепя мечтата си. И за първи път виждам нещо непознато досега, отразено в очите, които ме гледат. Уважение. Това ме научава на ценен урок. Че сънищата имат власт само над собствения ти ум. Но с парите можеш да владееш умовете на другите хора. И отново ме изпълва усещането, че петдесетте хиляди рупии под бельото ми са петдесет милиона.

Десет вечерта е и всички се готвят за сън. Майката на Акшай вади спално бельо от една зелена чанта и започва да приготвя четирите легла за семейството си. Младата жена с бебето спи на страничното легло, без да се притеснява за възглавници и чаршафи. Аз си нямам чаршафи, а и не ми се спи, затова седя до прозореца, усещам студения вятър, който докосва лицето ми, и гледам как влакът си пробива път в тъмнината. Долното легло срещу мен е заето от майката на Акшай, а горното — от Минакши. Бащата се качва на леглото над мен, а Акшай ляга на горното странично легло, над майката с детето.

Бащата заспива на мига — чувам го как хърка. Майката се завърта настрани и дръпва чаршафа си нагоре. Извивам шия да зърна Минакши, но виждам само дясната й ръка, със златна гривна на китката. Изведнъж тя сяда и се навежда към мен, за да пусне долу обувките си. Чунито й е паднало и аз ясно виждам горната част на гърдите й в деколтето на синята й камиз. Гледката ме кара неволно да потръпна от удоволствие. Струва ми се, че тя улавя погледа ми, защото бързо наглася чунито над гърдите си и ме поглежда неодобрително.

Скоро и аз се унасям, сънувайки как ще си купя милион различни неща, включително червено „Ферари“ и красива булка със сини шалвар камиз. И всичко това — с петдесет хиляди рупии.

Събуждам се от усещането, че нещо ме пробожда в стомаха. Отварям очи и виждам мургав мъж с рунтави черни мустаци, който ме мушка с тънка дървена пръчка. Но не пръчката ме притеснява. А пистолетът в дясната му ръка, който не е насочен към никого конкретно.

— Това е обир — съобщава той спокойно, все едно казва „Днес е сряда“. Облечен е в бяла риза и черни панталони и има дълга коса. Млад е и прилича на някакъв уличен Ромео или колежанин. Но аз никога не съм виждал дакойт, освен на филм. Може и наистина да приличат на студенти в колеж, разбойникът отново заговаря.

— Искам всички да слезете бавно от леглата си. Ако не се правите на храбреци, никой няма да пострада. Не се опитвайте да бягате, защото партньорът ми стои на другата врата. Ако не се противите, всичко ще приключи за десет минути.

По същия начин смушква Акшай, Минакши и баща им и ги кара да слязат от леглата си. Всички са сънени и дезориентирани. Когато те събудят посред нощ, на мозъка ти му трябват няколко минути да се окопити.

Сега всички сме седнали по долните легла. Акшай и баща му седят до мен, а Минакши, майка й и жената с бебето — срещу нас. Бебето отново се изнервя и заплаква. Майката се опитва да го успокои, но то плаче все по-силно.

— Дай му да суче — нарежда й дакойтът с дрезгав глас. Майката е притеснена. Вдига блузата си и вместо само едната си гърда, открива и двете. Дакойтът се ухилва озъбено и прави жест с ръка, все едно я стисва за гърдата. Жената изпищява и бързо я покрива. Мъжът се изсмива. Този път не усещам никаква тръпка. Насочен към главата пистолет приковава вниманието по-добре от разголени гърди.

След като вече всички гледаме право в дакойта, той преминава на въпроса. С лявата си ръка подава напред кафява мешка, а с дясната продължава да държи пистолета.

— Добре, сега искам да ми дадете всичките си ценности. Сложете ги в сака. Искам мъжете да ми дадат портфейлите си, часовниците си и всички пари в брой от джобовете си. Жените да ми дадат чантите си, гривните и златните си верижки. Ако някой не спази нареждането, ще го застрелям на място.

При тези думи майката на Минакши и младата майка изпищяват в един глас. Чуваме викове и от другия край вагона. Явно партньорът на нашия дакойт издава аналогични заповеди на пътниците в неговото купе.

Крадецът подава отворената мешка на всеки от нас. Започва от майката с детето. Тя с ужасено лице взема кафявата си кожена чанта, за да извади отвътре залъгалката и шишето мляко, след което я пуска в сака. Бебето, чието кърмене е било прекъснато за секунда, се разплаква. Минакши изглежда зашеметена. Тя сваля златната си гривна, но тъкмо когато посяга да я пусне в мешката, дакойтът пуска торбата и я хваща за ръката.

— Ти си много по-красива от една гривна, сладурче — процежда той, докато Минакши отчаяно се опитва да се измъкне от менгемето на лапата му. Дакойтът я пуска и се пресяга към камиза. Хваща ризата й, тя се дръпва назад и блузата почти се скъсва на две, излагайки на показ сутиена й. Всички гледаме, ужасени. Бащата на Минакши не може да понася повече това.

— Копеле! — изкрещява той и посяга да удари дакойта, но онзи има рефлекси като на пантера. Той пуска ризата на Минакши и удря баща й с дръжката на пистолета. На челото на бизнесмена зейва дълбока рана, от която бликва кръв. Майката на Минакши отново се разпищява.

— Млъквай — изръмжава дакойтът, — или ще ви избия всичките.

Тези думи имат отрезвяващ ефект върху всички ни и ние замръзваме на място. В гърлото ми засяда буца от страх и ръцете ми изстиват. Чувам тежкото дишане на всички. Минакши тихичко хлипа. Майка й пуска гривните и чантата си в мешката, баща й дава часовника и портфейла си с треперещи пръсти, а Акшай пита дали да сложи вътре комикса „Арчи“. Това вбесява дакойта.

— Ти на майтап ли ме вземаш? — изсъсква той и зашлевява момчето. Акшай изстенва от болка и притиска бузата си. По някаква причина този епизод ми се вижда страшно смешен, нещо като комична прелюдия към филм на ужасите. Дакойтът ми се скарва.

— На какво се хилиш? Ти какво имаш? — крясва той.

Аз вадя останалите ми банкноти и монети от предния си джоб и ги пускам в мешката, като си оставям само щастливата монета от една рупия. Започвам да разкопчавам часовника си, но дакойтът го поглежда и казва:

— Този е менте, не го искам.

Изглежда доволен от плячката си от нашето купе и понечва да си тръгне, когато Акшай извиква:

— Чакайте, забравихте нещо.

Гледам ситуацията като на забавен кадър. Дакойтът се обръща. Акшай ме посочва с пръст и казва:

— Това момче има петдесет хиляди рупии!

Казва го тихо, но аз имам чувството, че целият влак е чул.

Дакойтът го изглежда заплашително.

— Това да не е поредната шега?

— Н-не — заеква Акшай, — кълна се.

Дакойтът поглежда под леглото ми.

— Да не са в този кафяв куфар?

— Не, скрити са под бельото му, в един кафяв плик — самодоволно пояснява Акшай.

— Аха! — възкликва дакойтът.

Треперя — не знам дали от страх, или от гняв. Дакойтът се приближава към мен.

— Ще ми дадеш ли парите тихо и кротко, или да те съблека пред всички?

— Не! Парите са си мои! — изкрещявам аз и инстинктивно прикривам слабините си като футболист преди свободен удар. — Изработил съм си ги. Няма да ви ги дам. Дори името ви не знам.

Дакойтът се изсмива пресипнало.

— Не знаеш ли какво правят дакойтите? Вземаме пари, които не са наши, от хора, които дори не ни знаят името. Сега ще ми дадеш ли пакета, или да ти смъкна панталоните и сам да си го взема? — заплашва той, като размахва пистолета пред лицето ми.

Като победен воин, аз се предавам пред силата на оръжието. Бавно пъхам ръка под колана на панталона си и изваждам кафявия плик, лепнещ от пот и миришещ на унижение. Дакойтът го грабва от ръката ми и го отваря. Подсвирва при вида на новичките банкноти от по хиляда рупии.

— Откъде, по дяволите, имаш толкова пари? — пита той. — Сигурно си ги откраднал. Но какво ми пука на мен. — И ги пуска в чантата. — Никой да не мърда, докато не свърша с другите във вагона.

Аз стоя вцепенен и гледам как мечтите ми за петдесет милиона ми се изплъзват, захвърлени в кафява мешка от зебло, подскачащи вътре заедно с гривни и портфейли, собственост на средната класа.

Дакойтът е минал към следващото купе, но никой от нас не смее да дръпне аварийното въженце. Оставаме си заковани по местата, като оплаквачи на погребение. Той се връща след десет минути, метнал завързаната мешка на гръб, с пистолета в дясната ръка. Поглежда ме и се ухилва, като уличен побойник, отмъкнал играчката на някое дете. После хвърля поглед на Минакши. Тя се е покрила отпред с чунито си, но белият й сутиен прозира през ефирната тъкан. Той млясва с устни.

Партньорът на дакойта изкрещява:

— Аз съм готов, а ти?

— Да — отвръща дакойтът. Влакът внезапно започва да забавя ход.

— Побързай! — И другият дакойт скача от влака.

— Идвам след секунда. Дръж сака.

Дакойтът мята през вратата сака — и мечтите ми за петдесет милиона. Тъкмо да скочи и той, но в последния момент размисля. Връща се в нашето купе.

— Бързо, дай целувка за сбогом — нарежда той на Минакши, като размахва пистолета пред лицето й. Минакши ужасена се свива на седалката си.

— Не искаш да ме целунеш, а? Добре, тогава ми дай чунито си. Да ти видя гърдите — заповядва той. Държи пистолета с две ръце и ръмжи на Минакши. — Последно предупреждение. Бързо, покажи малко плът или ще ти гръмна главата, преди да си тръгна. — Бащата на Минакши затваря очи. Майка й припада.

Със сълзи и ридания, Минакши започва да разгръща чунито си. Отдолу ще се покаже само парче бял плат. С две презрамки и две чашки.

Аз обаче не виждам всичко това. Виждам висока жена с развети коси. Вятърът бучи зад нея и разрошва черната й коса пред лицето. Носи бяло сари, чийто тънък плат се вее и трепти като хвърчило. Държи бебе в ръцете си. Към нея се приближава мъж с дълга коса и гъсти мустаци, облечен в черни панталони и бяла риза. Насочва пистолет срещу нея и се ухилва. „Разтвори сарито си“, излайва той. Жената започва да плаче. Проблясва мълния. Вдига се прах. Носят се листа. Бебето внезапно скача от скута на майка си и се хвърля срещу мъжа, забивайки нокти в лицето му. Мъжът изкрещява и дръпва бебето, но то отново се мята върху лицето му. Мъжът и бебето се затъркулват по земята, а жената в бялото сари плаче някъде отзад. Мъжът извива ръката си и насочва пистолета срещу лицето на бебето, но бебето днес е надарено със свръхчовешки сили. С малките си пръстчета то хваща пистолета за дулото и го обръща в обратна посока. Мъжът и бебето отново се сборичкват, като се мятат наляво-надясно по земята. Вкопчени са в смъртоносна хватка. От време на време мъжът взема надмощие, друг път изглед, да, сякаш бебето ще го надвие. Най-после мъжът успява да освободи ръката си, с която държи пистолета. Пръстите му се свиват около спусъка. Гърдите на бебето са точно пред дулото. Мъжът понечва да натисне спусъка, но в последния момент бебето успява да отклони пистолета от себе си и да го насочи към гърдите на мъжа. Чува се оглушителен взрив и мъжът полита назад, като ударен от мощна вълна. На бялата му риза избива алено петно.

— О, боже! — чувам гласа на Акшай, подобно на ехо в пещера. Дакойтът лежи на пода, на сантиметри от вратата, а аз държа пистолет в ръката си, от който се издига лек дим. Влакът отново започва да набира скорост.

Все още не разбирам докрай какво е станало. Когато те събудят така рязко по средата на съня ти, на мозъка му трябва известно време да се окопити. Но ако държиш димящ пистолет в ръка и в краката ти лежи мъртвец, няма много за разбиране. Ризата на дакойта е пропита с кръв, петното не спира да потъмнява и да се разширява. Не е както го показват по филмите, където куршумът прави малко червено петънце и то си остава такова, докато не откарат тялото с линейката. Не. Отначало дори не избива кръв. Тя се появява постепенно. Първо има малка червена точица, не по-голяма от главата на кабарче, после става с размера на монета, после се уголемява до чиния и продължава да расте, докато струйката не се превърне в шуртяща струя. Започвам да се задъхвам; цялото купе ей сега ще се удави в червената река. Тогава бащата на Акшай силно ме разтърсва за раменете.

— Ела на себе си, ти казвам! — изкрещява той и червената пелена се вдига.

Сядам на леглото си, заобиколен от тълпа от хора. Като че ли целият вагон се е събрал да разбере какво става. Мъже, жени и деца извиват шии да надзърнат. Виждат мъртъв дакойт, чието име никой не знае, да лежи на пода с тъмночервена кръпка на бялата си риза; виждат един баща с рана на челото; ужасена майка, чиито гърди са изцедени до капка от изгладнялото бебе; брат, който вече никога няма да чете комикса „Арчи“ във влака; сестра, която ще сънува кошмари до края на живота си. И едно улично момче, което за кратко имаше малко пари, но повече никога няма да си мечтае за средната класа.

Жълтата светлина в купето изглежда необичайно силна. Аз мигам и държа немощно пистолета в ръцете си. Той е малък и компактен, със сребрист корпус и черна дръжка. Има изписани букви „Колт“ и рисунка на скачащ кон под надписа. Обръщам го. От другата страна пише „Олекотен“, но на мен ми се струва абсурдно тежък. На пистолета има гравирани някакви букви и числа, които са избледнели. Успявам да разчета „Conn USA“ и „DR 24691“.

Минакши ме поглежда крадешком. Гледа ме така, както Салим гледа филмовите звезди. Знам, че в този миг е влюбена в мен. Ако сега й предложа да се оженим, тя ще се съгласи. С радост ще ми роди деца. Дори и без петдесетте хиляди. Но аз не отвръщам на погледите й, защото вече нищо не е същото. Гледам само пистолета в ръцете си и лицето на мъртвия дакойт, чието име не знам.

Можеше да умре по хиляди начини. Да бъде застрелян от полицията сред пълен с хора пазар. Да бъде заклан от съперническа банда, докато сърба чай до някоя крайпътна будка. Да умре в болница от холера, рак или СПИН. Но не, той не умря по никой от тези начини. Умря от куршум, изстрелян от мен. А аз дори не знаех името му.

Пътуването с влак е пътуване към нови възможности. Но в дупката в сърцето определено има нещо крайно и окончателно. Мъртвото тяло повече не пътува. Може би до гроба, но със сигурност няма да се срещне с нови амбулантни търговци и кондуктори. Аз обаче вероятно ще срещна не само тях, но и полицията. Как ли ще се отнесат към мен? Като към герой, защитил скромността на едно момиче и избавил света от прочут дакойт, или като към хладнокръвен убиец застрелял човек, без дори да знае името му? Знам едно: не мога да си позволя да рискувам да разбера. В съзнанието ми като мълния проблясват думите на полковник Тейлър; „ОСИП. Объркай следите си, изгуби преследвача си“. Знам какво точно трябва да направя.

Точно преди влакът да спре на следващата гара, където без съмнение ще ме чака орда полицаи, аз скачам от влака, все още с пистолета в ръката ми. Притичвам през релсите и се мятам в друг влак, който тъкмо потегля. Не сядам в някой вагон, а стоя на вратата. Когато влакът минава по мост, мятам пистолета в черните води на реката. Влакът спира на следващата гара и аз скачам и търся влак за другаде. Правя това цяла нощ, от гара на гара, от влак на влак.

Градовете преминават като в мъгла. Не знам дали пътувам на север или на юг, на изток или на запад. Не знам дори имената на влаковете. Само ги сменям. Единственото, което знам със сигурност, е, че не мога да отида в Мумбай. Акшай може да е казал на полицията за Салим и да ме арестуват в Гхаткопар. Не искам и да сляза на някоя тъмна, безлюдна гара и да привлека ненужно внимание. Чакам гара с много светлини, звуци и хора.

В девет сутринта влакът, с който пътувам, спира на шумен, претъпкан перон. Аз скачам, облечен в бялата си риза сто процента памук, която е скъсана и с три липсващи копчета, дънки „Ливайс“, целите в сажди и мръсотия, и фалшив електронен часовник. Този град изглежда подходящо място да се покрия за известно време. Виждам голяма жълта табела в края на перона. На нея с големи черни букви пише: „АГРА. Надморска височина: 169 метра“.

Смита е прикрила уста с ръка.

— О, боже — казва тя, — и ти толкова години живееш с мисълта, че си убил човек?

— Двама — поправям я аз, — не забравяй как блъснах Шантарам.

— Но случилото се във влака е нещастен случай. Можеш дори да твърдиш, че е било самозащита. Така или иначе, първо ще разбера дали изобщо е започнало следствие за убийството. Не мисля, че другите пътници са искали да те предадат. В края на краищата, ти си ги спасил. А между другото, какво стана с това момиче, Минакши? Виждал ли си я след това?

— Не, никога. Нека сега се върнем на шоуто.

В студиото светлините отново стават приглушени.

Прем Кумар се обръща към мен.

— Преминаваме към въпрос номер седем за двеста хиляди рупии. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Добре. Ето го и въпрос номер седем: Кой е изобретил револвера? А) Самюел Колт, Б) Брус Браунинг, В) Дан Уесън или Г) Джеймс Револвер?

Започва музикалният сигнал. Аз потъвам в дълбок размисъл.

— Чували ли сте някое от тези имена? — пита Прем.

— Едно от тях ми звучи познато.

— Искате ли да се откажете, или ще рискувате?

— Мисля, че ще рискувам.

— Помислете си добре. Можете да загубите стоте хиляди рупии, които спечелихте до момента.

— Нямам какво да губя. Готов съм да играя.

— Добре. Какъв е окончателният ви отговор?

— „А“, Колт.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да, сигурен съм.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Револверът е изобретен от Самюел Колт през 1835 г. Току-що удвоихте печалбата си на двеста хиляди рупии!

Не мога да повярвам. Върнах си петдесетте хиляди рупии с трикратна лихва. Благодарение на един мургав дакойт, чието име така и не разбрах.

От публиката се чуват ахкания и възклицания. Музикалният сигнал се повтаря, но единственият звук, който ехти в ушите ми, е неумолимото тракане на влака, пътуващ от Делхи за Мумбай, с прекачване в Агра.

Неочаквано Прем Кумар скача от стола си, за да ми стисне ръката, но тя е увиснала и безчувствена. Когато ви изненадат по средата на телевизионно шоу, на мозъка му е нужно малко време да се окопити.