Белия зъб

Първа главаНА ЛОВ ЗА МЕСО

Тъмна борова гора се мръщеше по двата бряга на заледената река. Вятърът наскоро бе смъкнал бялата снежна покривка на дърветата и те сякаш се навеждаха едно към друго, черни и зловещи, в гаснещия ден. Дълбока тишина цареше над земята. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб — смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня — жестоката Северна пустиня с вледенено сърце.

И все пак в тая земя имаше живот, който се ширеше непокорно в нея. Върволица от вълчеподобни кучета с мъка кретаха по течението на заледената река. Четинестата им козина бе отрупана със скреж. Дъхът им излизаше на пресекулки, в цели кълба пара и още от устата им замръзваше във въздуха и се наслояваше на ледени кристали по козината им. Кожени хамути препасваха телата на кучетата и кожени ремъци ги свързваха с шейната, която влачеха зад себе си. Шейната нямаше плъзгачи. Тя беше направена от здрави брястови кори и долната й част опираше изцяло върху снега. Предният край на шейната беше завит нагоре като пергаментов свитък, за да натиска и преодолява пухкавия сняг, който се надигаше като вълна пред нея. Тесен продълговат сандък беше здраво завързан върху шейната. На нея имаше и други неща — одеяла, една брадва, кафеник и тиган; но продълговатият тесен сандък, който заемаше почти цялата шейна, веднага се хвърляше в очи.

Пред кучешкия впряг с мъка крачеше човек с широки снегоходки. Зад шейната крачеше друг. Върху шейната в сандъка лежеше трети човек, чиито мъки се бяха свършили вече: Дивата пустиня го беше победила и повалила тъй, че той никога нямаше да може нито да се движи, нито да се бори. Пустинята не обича движението. Животът е оскърбление за нея, защото животът е движение, а Пустинята винаги се стреми да срази всяко движение. Тя заледява водите, за да не текат към морето; тя изсмуква сока на дърветата, докато вледени могъщите им сърца, но най-жестоко и неумолимо тя преследва и се стреми да подчини човека — най-неспокойното от всички живи същества, което винаги въстава срещу закона, според който всяко движение трябва накрая да стигне до покой.

Но пред и зад шейната едва крачеха двамата безстрашни и непобедими мъже, които все още не бяха мъртви. Телата им бяха загърнати в кожуси и меки щавени кожи. Клепките, страните и устните им бяха тъй плътно покрити с ледени кристали от дишането им, че лицата им бяха неузнаваеми. Приличаха на призрачни същества — гробари от отвъдния свят, които погребват някой призрак. Но под тая външност се криеха хора, които си пробиваха път в страната на запустението, на присмеха и безмълвието — жалки смелчаги, решени на безумен подвиг, вдигнали се на борба срещу мощта на един тъй откъснат, суров и безжизнен свят, като бездните на всемира.

Те вървяха, без да говорят, и пестяха дъха си, за да облекчат работата на телата си. Отвред ги окръжаваше пълна тишина, която ги подтискаше с присъствието си. Тя подтискаше духа им тъй, както няколко атмосфери вода подтискат тялото на плувеца, който се спуска в дълбините. Тя ги смазваше тъй, както ги смазваше безкрайната пустиня и неотменимият в нея ред. Тя подтискаше и най-скритите им мисли и изстискваше от тях като сок от грозд всички суетни пориви и възторзи и чрезмерното самонадценяване, свойствено на човешката душа, докато се почувствуваха жалки и дребни като сламчици, като прашинки, които с помощта на дребните си хитрини и слабата си съобразителност си пробиват път сред тая стихийна игра на слепите природни сили.

Измина час, после друг. Бледата светлина на краткия безслънчев ден вече гаснеше, когато в тишината се разнесе слаб далечен вой. Той изви бързо нагоре и като достигна най-високата си точка-, се задържа, трепкащ и напрегнат, а после бавно замря. Тоя вик би могъл да бъде ридание на някоя погиваща душа, ако в него нямаше и скръбна свирепост, и неудържим глад. Човекът пред впряга извърна глава и срещна погледа на другия, който вървеше зад шейната. После те си кимнаха през тесния продълговат сандък.

Втори вой се изви и раздра тишината като с игла. Двамата определиха мястото, отгдето идеше воят — някъде зад тях, в снежната шир, която току-що бяха пребродили. Трети ответен вой се разнесе зад тях вляво от втория вик.

— Нас гонят, Бил! — каза човекът пред впряга. Гласът му прозвуча дрезгаво и неестествено. Той беше изрекъл думите с явно усилие.

— Няма дивеч — отвърна другарят му. — От дни насам не съм виждал дори и заешки следи.

Те вече не си продумаха, но ушите им напрегнато долавяха ловния вой, който продължаваше да се разнася зад тях.

Когато се стъмни, поведоха кучетата към няколко бора край брега на реката и се установиха на бивак. Ковчегът край огъня им служеше и за маса, и за сядане. Сгушени край огъня, вълчеподобните кучета ръмжаха и се зъбеха едно към друго, но не проявяваха желание да се отдалечат в тъмнината.

— Хенри, май тоя път кучетата никак не се отделят от бивака — забеляза Бил.

Хенри, който беше приклекнал край огъня и наместваше кафеника с парче лед в него, кимна. Той продума едва когато седна върху ковчега и почна да се храни.

— Знаят къде ще си запазят кожата — каза той. — Предпочитат да ядат, вместо да бъдат изядени. Доста са умни тия кучета.

Бил поклати глава.

— Кой знае!

Другарят му го изгледа с любопитство.

— За пръв път те чувам да казваш, че не са умни!

— Хенри — започна другият, дъвчейки боба си бавно, — забеляза ли каква олелия вдигнаха кучетата, когато ги хранех?

— Да, боричкаха се май повече от друг път — съгласи се Хенри.

— Колко кучета имаме, Хенри?

— Шест.

— Слушай, Хенри! — Бил спря за миг, колкото да придаде по-голяма важност на думите си: — Както каза, Хенри, имаме шест кучета. Аз извадих шест риби от торбата. Дадох на всяко куче по една риба и една риба, Хенри, не ми достигна.

— Грешно си ги преброил.

— Имаме шест кучета — съвсем спокойно повтори другият. — Взех шест риби от торбата. За Едноухото нямаше риба. След това се върнах при торбата и взех една за него.

— Но ние имаме само шест кучета! — каза Хенри.

— Хенри — продължи Бил, — не казвам, че всички бяха кучета, но дадох на седем гърла по една риба.

— Сега са само шест — каза другият.

— Видях друго едно да бяга по снега — отвърна Бил със спокойна увереност. Видях седем.

Другарят му го изгледа съчувствено и каза:

— Здравата ще ми олекне, когато свършим това пътуване!

— Какво искаш да кажеш? — запита Бил.

— Искам да кажа, че тоя наш товар те разстройва и вече те кара да виждаш разни работи.

— И на мене ми мина това през ума — отвърна Бил със сериозен тон — и затова, когато го видях да бяга по снега, тръгнах нататък и видях дирите му. После преброих кучетата и те пак бяха шест. Дирите още стоят по снега. Искаш ли да ги видиш? Ще ти ги покажа.

Хенри не отвърна, а продължи да дъвче мълчаливо, докато се нахрани. После поля всичко с последната чаша кафе. Избърса си устните с опакото на дланта и рече:

— Мислиш значи, че това е било… Продължителен, тъжен вой се разнесе в тъмнината и прекъсна думите му. Той млъкна и се ослуша, после махна с ръка по посока на воя и довърши мисълта си:

— Някой от тях? Бил кимна с глава.

— Че можех ли да помисля нещо друго? Ти сам забеляза каква врява вдигаха кучетата.

Вой след вой, и други, които им отговаряха, превръщаха тишината в лудница. От всички страни се надигаше продължителен вой и кучетата проявиха страха си, като се притискаха едно към друго и така се навираха в огъня, че козината им се опърляше. Преди да си запали лулата, Бил хвърли още дърва в огъня.

— Струва ми се, че май много си се оклюмал — каза Хенри.

— Хенри! — Бил замислено смука лулата си известно време и после продължи: — Хенри, мисля си, че тоя тук е хиляди пъти по-щастлив от нас двамата.

Той даде да се разбере, че говори за третия човек, като посочи с палец сандъка, върху който седяха.

— Когато ний двамата умрем, Хенри, голям късмет ще е, ако някой струпа малко камъни върху труповете ни, че да не ни изядат кучетата.

— Ние с тебе нямаме ни близки, ни пари, ни нищо като него — отвърна Хенри. — Такива далечни погребения не са за нашата кесия.

— Чудя се, Хенри, на тоя лорд ли, или кой го знае какъв е бил там, в неговата страна — дето никога не е трябвало да мисли ни за храна, ни за завивка, — за какъв дявол му е потрябвало да се домъква чак тук, накрай света, в тая забравена дори от бога страна! Ей туй хич не ми е ясно!

— Можел е да доживее до дълбока старост, ако си беше седял в къщи — съгласи се Хенри.

Бил отвори уста да каже нещо, но не продума. Той само махна с ръка към гъстия мрак, който ги окръжаваше като стена от всички страни. Никакъв силует на животно не се очертаваше в пълната тъма: можеха да се видят само две очи, които искряха като разпалени въглени. Хенри посочи с глава други две, после още две. Кръг от искрящи в мрака очи обграждаше бивака им. Сегиз-тогиз чифт очи се местеха насам-натам или изчезваха, но след миг се появяваха отново.

Тревогата на кучетата ставаше все по-голяма. Обзети от внезапен страх, те се втурнаха към огъня, пропълзяха до хората и се присламчиха в нозете им. В боричкането едно от кучетата беше катурнато в края на огъня и изквича от болка и уплаха, а миризмата на опърлената му козина изпълни въздуха. В суматохата кръгът ат искрящи очи се раздвижи неспокойно и дори се отдръпна малко назад, но отново се приближи, когато кучетата се усмириха.

— Хенри, цяло нещастие е, че нямаме патрони!

Бил си беше допушил лулата и в момента помагаше на другаря си да нареди постелите от кожи и одеяла върху боровите клони, които беше нахвърлил върху снега преди вечеря. Хенри глухо изръмжа и започна да развързва вървите на мокасините си.

— Колко патрони, казваш, че ти остават? — запита го той.

— Три — отвърна Бил, — а ми се ще да са триста. Тогава щях да им дам да разберат, дявол да ги вземе!

Той се закани сърдито с юмрук към искрящите очи и грижливо изправи мокасините си край огъня.

— Тъй ми се иска веднъж да се свърши тоя студ! — продължи той. — Две недели вече все е петдесет под нулата. По-добре хич да не бях се хващал на туй хоро, Хенри. Не ми мирише на хубаво. Ей тъй, все ми се струва, че нещо не е в ред. И да ти кажа, най ми се ще пътуването ни да беше вече свършило и ний двамата с тебе да седяхме сега край огъня във форт Мак Гъри и да играехме на карти. Ей туй ми се ще сега!

Хенри избъбра нещо и си легна. Когато вече се унасяше, гласът на другаря му го стресна.

— Слушай, Хенри, оня, дето дойде и грабна рибата — защо не се нахвърлиха кучетата върху него. Все туй ми се върти в главата.

— На тебе май че много неща ти се въртят в главата. Бил — отвърна другият в полудрямка. — По-рано хич не беше такъв. Сега млъквай и лягай да спиш, а утре всичко ще ти мине. Имаш киселини в стомаха и туй те мъчи тебе.

Двамата заспаха един до друг, дишайки тежко под общата завивка. Огънят загасна и искрящите очи свиха още повече кръга около бивака. От страх кучетата се събраха накуп и изръмжаваха от време на време, когато някои очи идва: ха твърде наблизо. Веднъж те вдигнаха такава врява, че Бил се събуди. Измъкна се внимателно от постелята, за да не събуди другаря си, и хвърли още дърва в огъня. Когато те пламнаха, обръчът от искрящи очи се отдръпна по-назад. Той погледна случайно към струпаните кучета. Разтърка очи и се вгледа в тях. После пак се мушна под одеялата.

— Хенри! — каза той. — Ей, Хенри! Хенри изпъшка в съня си и попита:

— Сега пък какво има?

— Нищо — отвърна другарят му. — Само че пак са седем. Ей сега ги преброих.

Хенри посрещна новината с ръмжене, което скоро премина в хъркане, понеже заспа.

Сутринта Хенри се пробуди пръв и вдигна другаря си от постелята. Оставаха още три часа до развиделяване, макар че часът беше шест. И в мрака Хенри се зае да приготвя закуската, а Бил сгъна одеялата и започна да стяга шейната за път.

— Слушай, Хенри — изведнъж попита той, — колко кучета, казваш, че имаме?

— Шест.

— Не е вярно! — важно отвърна Бил.

— Пак ли са седем? — запита Хенри.

— Не, пет са. Едното го няма.

— Дявол да го вземе! — гневно изруга Хенри, заряза готвенето и отиде да преброи кучетата.

— Прав си, Бил — рече той. — Тлъстото е изчезнало.

— Търчало е като бясно, като се е отделило от другите. Върви го търси, ако си нямаш работа.

— Нищо подобно! — отвърна Хенри. — Те са го глътнали цяло-целеничко! Бас държа, че е квичало, когато са го гълтали проклетниците!

— Винаги си е било глупаво — каза Бил.

— Но колкото и да е глупаво, не е трябвало да бъде толкова глупаво, че да хукне само да си търси смъртта.

Той изгледа останалите кучета от впряга с изпитателен поглед, с който веднага прецени качествата на всяко от тях.

— Хващам се на бас, че нито едно от тези няма да направи такова нещо.

— Не можеш ги прогони от огъня дори и с тояга — съгласи се Бил. — Както и да е, винаги съм мислил, че нещо му хлопаше на Тлъстото.

Това бе надгробното слово за едно куче, загинало по Северния друм — не тъй лаконично, колкото надгробните слова за много други кучета, а и за много хора.

Втора главаВЪЛЧИЦАТА

Като закусиха и натовариха оскъдните лагерни вещи на шейната, двамата другари оставиха веселия огън и потеглиха в мрака. Изведнъж се разнесе познатият безнадеждно жален вой — като зов и ответ в тъмата и студа. Разговорът спря. Развидели се в девет часа.

Към пладне небето порозовя откъм юг — там, гдето най-изпъкналата част на земното кълбо чертае предел между огрените от топлото слънце страни и земите на Севера. Но розовите багри бързо избледняха Сивата дневна светлина се задържа до три часа, а после и тя угасна и плащеницата на северната нощ падна над бъзмълвната пустинна земя.

С настъпването на мрака гладният вой отляво, отдясно и отзад се зачу по-близо — толкова близо, че напрягащите се кучета неведнъж потреперваха от страх и изпадаха в краткотрайна паника.

След един такъв пристъп на страх, когато двамата с Хенри върнаха кучешкия впряг отново в пътя, Бил каза:

— Дано да попаднат на някакъв дивеч, та да се махнат и ни оставят на мира.

— Да, ужасно изопват нервите — отвърна съчувствено Хенри.

Не размениха нито дума, докато не застануваха.

Хенри се беше навел и слагаше парче лед в бълбукащото гърне с боба, когато изведнъж се сепна от звука на удар, от възклицанието на Бил и от пронизителния болезнен вой на едно от кучетата. Когато се изправи, видя как някаква тъмна сянка пробягна по снега и изчезна в мрака. След това видя Бил прав между кучетата, полурадостен-полуядосан, в едната ръка с дебела цепеница, а в другата — с опашка и част от тялото на морска лакерда.

— Отнесе половината — каза той, — но здравата го халосах по гърба. Чу ли как изрева?

— Как изглеждаше? — запита Хенри.

— Не можах да видя, но ходеше на четири крака, имаше муцуна и козина и досущ приличаше на куче.

— Трябва да е някой опитомен вълк.

— Какъвто и да е, наистина е питомен, щом знае да идва по вечеря за парче риба.

Тая нощ, когато привършиха вечерята и седнаха на дългия сандък и запушиха лулите си, обръчът от искрящи очи се сви още повече около тях.

— Ех, да можеха да надушат някое стадо елени или нещо друго, та да се махнат и ни оставят на мира! — възкликна Бил.

Хенри изръмжа не особено любезно, после и двамата не продумаха четвърт час. Хенри се взираше в огъня, а Бил — в обръча от очи, които святкаха в мрака точно там, докъдето достигаше светлината от огъня.

— Така ми се ще да влизаме вече във форт Мак Гъри! — започна отново Бил.

— Стига си искал това-онова и престани да хленчиш! — сопна се Хенри. — Имаш киселини в стомаха. Затова си станал такъв. Глътни лъжичка сода, ще ти мине и ще станеш по-приятен събеседник.

На следното утро Хенри беше разбуден от ядни ругатни, които сякаш се лееха от устата на Бил. Хенри се привдигна на лакът и погледна другаря си, застанал между кучетата край разгорелия се огън със заканително вдигнати ръце и изкривено от гняв лице.

— Е! — извика Хенри. — Какво има сега?

— Жабока го няма — отвърна другият.

— Не може да бъде!

— Казвам ти, избягал е.

Хенри скочи от постелята и оттам при кучетата. Преброи ги внимателно, после и той започна да проклина силите на Пустинята, които им бяха отнели още едно куче.

— Жабока беше най-силното куче от впряга — отсече Бил накрая.

— И никак не беше глупаво — добави Хенри.

Това беше второто надгробно слово през тези два дена.

Закусиха в мрачно настроение, после четирите останали кучета бяха впрегнати в шейната. И тоя ден премина като предишните. Те кретаха мълчаливо по лицето на заледената земя. Тишината беше нарушавана само от воя на техните невидими преследвачи, които ги дебнеха отдалеч. Още рано следобед, с настъпването на мрака, воят прозвуча по-отблизо, защото хищниците, вече по навик, се приближаваха. Кучетата нервничеха, плашеха се, често изпадаха в паника и сплитаха ремъците си, а това още повече подтискаше двамата мъже.

— Сега ви наредих както трябва, глупави твари — каза със задоволство Бил същата вечер и застана прав след свършване на работата си. Хенри спря да готви и отиде да погледне. Неговият другар беше вързал кучетата за тояги, както правят индианците. Той беше сложил ремък около шията на всяко куче, а към него — тъй близо до самата шия, че кучето да не може да го досегне със зъбите си — беше привързал здрав прът, дълъг четири-пет стъпки1.

Другия край на всеки отделен прът беше завързал с ремък о един здрав, забит в земята кол. Никое куче не можеше да прегризе ремъка откъм своя край на пръта. Прътът пък му пречеше да достигне ремъка, с който беше вързан другият край. Хенри кимна одобрително с глава.

— Няма друго средство да задържим Едноухото — рече той. — То може да прегризе всеки ремък като с нож, и дори по-бързо. Утре сутринта всички ще са по местата си, здрави и читави.

— Бас държа — съгласи се Бил. — Ако избяга някое, няма да пия кафе на закуска.

— Те сякаш знаят, че няма с какво да ги избием — каза Хенри, когато си лягаха, и посочи към обръча от искрящи очи, който ги заграждаше отвред. — Ако можехме да им теглим няколко куршума, щяха да се държат по-почтително. Всяка нощ идват все по-наблизо. Извърни очи от огъня и погледни нататък — да, точно там. Видя ли го оня?

Известно време двамата гледаха с любопитство движението на смътните сенки отвъд светлия кръг на огъня. Като се взираха продължително в мястото, гдето чифт очи искряха в мрака, те започнаха постепенно да различават силуета на хищника. Понякога дори виждаха как тия силуети се движат.

Вниманието им бе привлечено от някакъв шум, който идеше откъм кучетата. Едноухото скимтеше бързо и припряно и се хвърляше напред към мрака с целия прът, като спираше от време на време и правеше отчаяни усилия да впие зъби в пръта.

— Погледни, Бил! — прошепна Хенри.

Някакво животно, прилично на куче, се промъкваше бавно и предпазливо към светлината на огъня. То се придвижваше предпазливо, но смело, като наблюдаваше внимателно хората, без да изпуска от погледа си и кучетата. Едноухото се хвърли с пръта към неканения гост и започна отчаяно да скимти.

— Тоя глупав Едноухко май не се страхува — каза Бил тихо.

— Вълчица е! — едва чуто отвърна Бил. — Сега разбирам какво е станало с Тлъстото и Жабока. Тя е примамката на глутницата: примамва кучетата, а другите се нахвърлят и ги изяждат.

Огънят изпращя. Една главня се търкулна с остър, съскащ звук. Дочуло шума, страшното животно отскочи назад и изчезна в мрака.

— Знаеш ли какво мисля, Хенри? — рече Бил.

— Мисля, че тъкмо тогова халосах с тоягата.

— Няма никакво съмнение в това — отвърна Хенри.

— И още сега ще ти кажа — продължи Бил, — че в свойското отношение на тоя звяр към лагерните огньове има нещо подозрително и неморално.

— Той положително знае повечко, отколкото знае един порядъчен вълк — съгласи се Хенри. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги хранят, е видял доста неща на тоя свят.

— Старият Вилън имаше куче, което един ден избяга с вълците — каза сякаш на себе си Бил. — Зная това по-добре от всеки друг. Раних го, когато срещнах глутницата край едно еленово пасбище при Литъл Стик. Старият Вилън плака като дете. Казваше, че не го бил виждал три години. Все било с вълците.

— Ти налучка истината, Бил. Тоя вълк е куче и много пъти е яло риба от ръката на човек.

— Само да ми падне на сгода тоя вълк или пес, ще ми стане на кайма — отсече Бил. — Не можем да губим всеки ден кучета.

— Но ти имаш само три патрона! — възрази Хенри.

— Ще гледам да го убия с първия изстрел — отвърна Бил.

Сутринта Хенри разпали огъня и приготви закуската, докато другарят му хъркаше.

— Спеше така сладко — му каза Хенри, когато го вдигна за закуска, — че ми беше жал да те събудя.

Още сънен, Бил започна да яде. Забеляза, че чашата му е празна, и посегна за кафеника. Но кафеникът беше твърде далеч, чак до Хенри.

— Слушай, Хенри — каза той с лек упрек, — не си ли забравил нещо?

Хенри се огледа внимателно наоколо и поклати глава. Бил вдигна празната си чаша.

— На тебе не ти се полага кафе! — заяви Хенри.

— Да не е изкипяло? — запита Бил.

— Не.

— Да не мислиш, че ще ми попречи на храносмилането?

— Ни най-малко.

Лицето на Бил пламна от гняв.

— Горя от нетърпение да ми обясниш — рече той.

— Бързоногото го няма! — отвърна Хенри.

Бил извърна глава като човек, който се е примирил с нещастието, и преброи кучетата от мястото си.

— Как стана това? — запита той с безразличие. Хенри сви рамене.

— Не знам! Може Едноухото да е прегризало ремъка му.

— Дума да не става, че Бързоногото би могло само да направи туй нещо.

— Проклето псе! — заговори Бил бавно и сериозно, без да издава гнева, който напираше в него. — Като не е могло да прегризе своя ремък, прегризало е ремъка на Бързоногото и го е освободило.

— Както и да е, мъките на Бързоногото се свършиха. Сигурно досега е вече смляно и подскача из степта в стомасите на двайсетина вълка — това беше надгробното слово на Хенри за последното от загиналите кучета. — Пийни малко кафе, Бил.

Но Бил поклати глава.

— Хайде, хайде! — увещаваше го Хенри с вдигнат кафеник.

Бил бутна чашата си настрана.

— Проклет да бъда, ако пийна дори една глътка! Казах, че няма да пия, ако някое от кучетата избяга, и няма да пия.

— Кафето е отлично — рече Хенри, за да го съблазни.

Но Бил беше упорит и закуси със сухояжбина, преглъщайки залците си с недоизречени проклятия към Едноухото, което ги беше изиграло.

— Довечера ще ги вържа далече едно от друго — каза Бил, когато тръгнаха отново на път.

Бяха изминали малко повече от стотина крачки, когато Хенри, който вървеше напред, се наведе и вдигна нещо изпод снегоходките си. Тъмно беше и той не виждаше добре, но с пипане се досети какво беше вдигнал. Той го хвърли назад така, че предметът се удари в шейната и подскочи два-три пъти, преди да се намери под снегоходките на Бил.

— Може да ти потрябва довечера — рече Хенри.

Бил възкликна от изненада. Само това беше останало от Бързоногото — прътът, към който го бяха вързали.

— Изяли са го с все козина и кости — рече Бил. — Дори и тоягата е гладка като свирка; изяли са и ремъците от двата края. Трябва да са страшно гладни, Хенри, и като нищо ще изхрускат и тебе, и мене, преди да завършим туй пътуване.

Хенри се усмихна предизвикателно.

— Досега не съм бил преследван така от вълци — рече той, — но съм попадал в много по-тежки положения и пак съм оцелявал. Една шепа от тия досадни гадове нищо не са за твоя раб божи, драги Бил!

— Абе то не се знае! — промълви Бил многозначително.

— Ще повярваш, когато влезем във форт Мак Гъри.

— Май много не ми се вярва — упорствуваше Бил.

— Ти просто си отпаднал духом, там е цялата беда — авторитетно заяви Хенри. — Хинин ти трябва и ще те натъпча с голяма доза, когато стигнем в Мак Гъри…

Бил промълви нещо против диагнозата и потъна в мълчание.

И тоя ден беше като всички други. Развидели се към девет часа. В дванайсет хоризонтът откъм юг отново порозовя от невидимото слънце. После настъпи обичайният студен и сив следобед, който след три часа щеше да се слее с нощта.

Веднага след като слънцето напразно се опита да изгрее, Бил измъкна пушката изпод ремъците на шейната и каза:

— Ти, Хенри, продължавай напред. Аз ще отида да видя какво става там.

— Я по-добре стой до шейната — възрази другарят му. — Имаш само три патрона и не се знае какво може да се случи.

— Кой се вайка сега? — тържествено запита Бил.

Хенри не отвърна и отмина напред, но често поглеждаше тревожно назад, към сивата пустош, в която беше изчезнал другарят му. Бил се върна след един час, минавайки напреко през завоите, които шейната трябваше да прави.

— Те са се разпръснали и разгърнали във верига — каза той. — Вървят по дирите ни, но в същото време следят и за дивеч. Разбираш ли, те са сигурни, че ще ни пипнат, но знаят, че трябва да почакат малко, а дотогава са готови да излапат всичко, каквото им попадне.

— Искаш да кажеш, че мислят, че са сигурни, че ще ни пипнат — подчерта Хенри.

Но Бил не му обърна внимание.

— Видях няколко — продължи той. — Здравата са изтънели. Май от седмици не са хапвали друго освен Тлъстото, Жабока и Бързоногото; а те са толкова много, че кучетата хич не са им стигнали. Страшно са измършавели. Ребрата им са като дъска за пране, а коремите им — залепнали за гръбнака. Казвам ти, много са отчаяни. Тепърва ще се разбесуват и тежко ни тогава!

Няколко минути по-късно Хенри, който сега вървеше зад шейната, подсвирна тихо и предупредително. Бил извърна глава и погледна; после тихо спря кучетата. Зад тях, към последния завой, съвсем ясно се открояваше силуетът на някакво космато животно, което припкаше предпазлива по оставените от тях следи. Носът му не се откъсваше от дирите им и то тичаше с някаква особена хлъзгаща се походка, без каквото и да е усилие. Когато те спираха, и то спираше, като повдигаше глава и ги гледаше втренчено, а ноздрите му потръпваха, когато долавяха тяхната миризма, която то сякаш изследваше.

— Това е вълчицата! — едва чуто рече Бил. Кучетата бяха полегнали в снега и той мина край тях, за да иде при другаря си зад шейната. Двамата заразглеждаха с любопитство странното животно, което ги беше преследвало дни наред и вече беше успяло да унищожи половината от кучешкия впряг.

Като ги разгледа много внимателно, животното направи няколко крачки напред. То повтори това няколко пъти и застана едва на стотина ярда2 от шейната.

Спря с вирната глава край група борове и започна да разучава със зрение и обоняние екипировката на мъжете, които го наблюдаваха. То ги гледаше с някакъв особен копнеж, тъй както гледат кучетата; но в тоя тъжен, копнеещ поглед нямаше ни следа от кучешка преданост. Тоя копнеж беше породен от глад — също тъй жесток като зъбите му и безпощаден като самия студ.

То беше твърде едро за вълк, но все пак неговата мършава снага показваше, че е едно измежду най-едрите от своята порода.

— Високо е към две и половина стъпки при раменете — забеляза Хенри. — — Бас държа, че не е по-дълго от пет стъпки.

— Цветът на козината му не е като на вълк — добави Бил. — Никога досега не съм виждал червен вълк; просто като канела.

Цветът на животното съвсем не беше канелен. Козината му беше като на истински вълк. Преобладаваше сивият цвят, но имаше някакъв слаб червеникав оттенък — оттенък, който заблуждаваше, появяваше се и пак изчезваше като някаква измама за очите: ту сив, съвсем определено сив, ту с едва забележими отсенки и отблясъци на бледа червенина, която човек трудно може да определи.

— Прилича по-скоро на грамадно яко впрегатно куче — рече Бил. — Няма да се учудя, ако почне да маха с опашка.

— Хей, рунтьо! — извика той. — Ела насам, дявол знае името ти!

— Хич не го е страх от тебе — засмя се Хенри.

Бил замахна заплашително с ръка към животното и викна с все глас, но то не прояви никакъв страх. Единствената промяна, която забелязаха, беше, че застана още по нащрек. Продължаваше да ги гледа с очи, в които прозираше хищнически глад. Те представляваха месо, а то беше гладно; как му се щеше да ги изяде, но не смееше.

— Слушай, Хенри! — каза Бил, снишавайки неволно гласа си до шепот, като че да скрие мислите, които се въртяха в главата му. — Имаме три патрона. Оттук обаче прицелът е сигурен. Положително ще го улуча. То задигна три от нашите кучета и ние трябва да сложим край на това. Какво ще кажеш?

Хенри кимна с глава. Бил предпазливо измъкна пушката изпод ремъците на шейната. Той вече я вдигаше към рамото си, но се спря по средата, защото в същия миг вълчицата отскочи встрани от пътя и изчезна в боровете.

Двамата мъже се спогледаха. Хенри подсвирна с уста провлечено и многозначително.

— Трябваше да се сетя навреме! — гласно се укори Бил и остави пушката на предишното й място. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги храним, ще знае нещичко и за железните пушкала. Хенри, тая гадина е виновна за всичките ни нещастия. Ако не беше тя, сега щяхме да имаме шест кучета, а не три. Давам ти дума, че ще я пипна. Много е хитра, за да мога да я застрелям на открито. Ще я издебна зад някой храст, иначе да не ме викат Бил!…

— Само че не бива да се отдалечаваш много — посъветва го другарят му. — Ако тая глутница се нахвърли върху тебе, трите патрона ще ти помогнат толкова, колкото да извикаш три пъти от ада. Тия зверове са страшно гладни и решат ли да те нападнат, сигурно ще те пипнат, Бил.

Тая вечер застануваха отрано. Трите кучета не можеха да теглят шейната тъй бързо и толкова продължително като шестте и вече явно личеше, че са на края на силите си. Двамата си легнаха рано, но Бил изпървом се погрижи да завърже кучетата така, че да не могат да прегризат ремъците едно на друго.

Но вълците ставаха по-дръзки и ги събуждаха на няколко пъти през нощта. Те идваха тъй близо, че кучетата подлудяваха от страх. Трябваше често да хвърлят дърва в огъня, за да държат дръзките хищници на безопасно разстояние.

— Чувал съм моряци да разправят как акулите преследват кораби — каза Бил, като се сгуши под завивката, след като беше хвърлил отново дърва в огъня. — Тия вълци са сухоземни акули. Те си знаят работата по-добре от нас и не вървят по петите ни само за тоя, дето духа. Ще ни пипнат. Ще видиш, че ще ни пипнат, Хенри.

— Те, кажи-речи, са те пипнали, щом говориш така — подигра го Хенри. — Загубиш ли вяра, вече си наполовина пропаднал. А ти, както се вайкаш, вече си наполовина изяден.

— Случвало се е вълци да видят сметката и на по-смели хора от нас двамата — отвърна Бил.

— Стига си хленчил! Не мога вече да те търпя. Хенри се обърна сърдито на другата страна, но остана изненадан от примирителното държане на другаря си. Това не беше в нрава на Бил, който се дразнеше лесно от всяка по-остра дума. Хенри се размисли надълго, преди да заспи. Когато клепачите му натежаха и вече се унасяше в дрямка, през ума му мина тая мисъл:

— Ясно е, че Бил е отпаднал духом. Утре ще трябва да го ободря.

Трета главаВОЯТ НА ГЛАДА

Денят започна добре. Ни едно куче не беше изчезнало през нощта. Бодри и в добро настроение, двамата другари отново потеглиха на път в тишината, сумрака и студа. Бил сякаш беше забравил лошите си предчувствия от прежната вечер. От време на време той се закачаше весело с кучетата, но поради лошия път към пладне те прекатуриха шейната. Бедата се оказа по-голяма, отколкото предполагаха.

Изцяло преобърната, шейната се беше залостила между стъблото на един бор и една грамадна скала. Наложи се да разпрегнат кучетата, за да я измъкнат от теснината. Те се бяха навели над шейната и се опитваха да я изтеглят назад, когато Хенри забеляза, че Едноухото се отдалечава от останалите кучета.

— Ей, Едноухо,! върни се! — викна той, като се изправи; после тръгна бързо към кучето.

Но Едноухото припна по снега, влачейки поводите след себе си. Там някъде, следвайки дирите им, го чакаше вълчицата. То забави крачките си, после тръгна съвсем бавно и изведнъж се спря на място. Личеше, че разглежда вълчицата внимателно — с известно недоверие, примесено с похотливост. Тя сякаш му се усмихваше и показваше зъбите си по-скоро от любезност, отколкото със закана. После игриво се придвижи напред, направи пет-шест стъпки и спря. Едноухото се приближи още повече до нея. То пристъпваше все тъй внимателно и предпазливо — с наострени уши, вдигната опашка и вирната нагоре глава.

Опита се да подуши вълчицата, но тя игриво отскочи назад, мъчейки се да го примами. Всяка негова стъпкя напред я караше да отстъпва крачка назад. Така, стъпка по стъпка, тя го отвеждаше назад, далеч от двамата мъже, които можеха да го защитят. Веднъж, сякаш някакво смътно предупреждение бе трепнало в мозъка му, кучето извърна глава и хвърли поглед назад, към преобърнатата шейна, към кучетата от впряга и двамата мъже, които го викаха.

Каквато и да беше мисълта, която се зараждаше в главата му, тя беше прокудена от вълчицата, която се приближи до него, помириса го набързо по муцуната и почна хитро да се оттегля при всяка негова крачка към нея.

В това време Бил се сети за пушката. Но тя беше притисната под прекатурнатата шейна и докато Хенри му помогне да оправят товара, вълчицата и Едноухото вече бяха съвсем близо един до друг, а разстоянието до тях беше твърде голямо, за да се опитат да стрелят.

Едноухото разбра грешката си твърде късно. Преди още да схванат причината, двамата мъже видяха как то се извърна и започна бързо да бяга назад към тях. После зърнаха десетина гладни сиви вълци да тичат с все сила по снега, насочвайки се под прав ъгъл към него, за да му пресекат пътя. В същия миг игривостта и лукавството на вълчицата изчезнаха. Тя се нахвърли с ръмжене върху Едноухото. То я отхвърли с рамото си и понеже пътят на отстъплението му беше отрязан, рязко измени посоката и започна да тича в дъгообразна линия с надежда да се добере до шейната. Всеки миг се появяваха и други вълци, които се присъединяваха към гонитбата. Вълчицата продължаваше да тича на един скок от Едноухото и не изоставаше назад.

— Къде отиваш? — изведнъж запита Хенри и сложи ръка върху рамото на другаря си.

Бил отблъсна ръката му.

— Стига толкова — каза той. — Ще им се да пипнат още някое куче, но ще има да почакат.

С пушка в ръка, Бил изчезна в храстите, които стърчаха край едната страна на пътя. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Като взе шейната за център на въображаемия кръг, който Едноухото описваше при бягането си, Бил смяташе да пресече тоя кръг някъде далече пред вълците.

С пушка в ръка, посред бял ден той наистина, би могъл да сплаши вълците и да спаси кучето.

— Хей, Бил! — викна подир него Хенри. — Внимавай! Не се излагай!

Хенри седна на шейната и зачака. Нямаше какво друго да прави. Бил вече беше изчезнал от погледа му, но Едноухото ту се мяркаше, ту изчезваше в гъстия шумак или зад боровете. Хенри считаше кучето за загубено. То напълно съзнаваше каква опасност го грози, но тичаше по външния кръг, а глутницата го преследваше по вътрешния, по-тесен кръг. Не можеше и да се мисли, че Едноухото би могло толкова да изпревари преследвачите си, че да пресече техния кръг и да се добере до шейната.

Двете дъги щяха скоро да се слеят в една точка. Хенри знаеше, че зад храстите и дърветата, които скриваха от погледа му Едноухото, Бил и глутницата, те щяха да се срещнат там някъде, в снега.

Всичко стана съвсем бързо, много по-бързо, отколкото Хенри очакваше. Той чу един изстрел, после още два бързо един след друг и разбра, че Бил бе останал без патрони. После дочу страшна олелия от вой и ръмжене. Долови болезнения и изплашен вик на Едноухото и чу вой на ранен хищник. И това беше всичко. Ръмженето спря. Скимтенето стихна. Над пустата земя отново легна тишина.

Хенри седя дълго върху шейната. Излишно беше да отиде и види какво бе станало. Той го знаеше, сякаш всичко се бе случило пред очите му. По едно време се изплаши и бързо грабна брадвата изпод ремъците на шейната, После отново седна и потъна в размисъл, а двете останали кучета се гушеха и трепереха в нозете му.

Най-после се изправи така уморено, сякаш беше останал без сили, и се зае да впрегне кучетата в шейната. Преметна въже през рамо и започна да тегли редом с кучетата. Не вървя много. Още с първите пристъпи на мрака побърза да застанува и се погрижи да набави достатъчно дърва. Нахрани кучетата, приготви си вечеря и постла завивките близо до огъня.

Но тая нощ не му беше писано да си легне. Още преди да затвори очи, вълците застанаха толкова наблизо, че беше опасно. Вече не бе нужно да се взира, за да ги види. Те бяха навред около него и огъня, наредени в тесен кръг, и той ги виждаше съвсем ясно осветени от пламъците. Едни лежаха, други седяха, трети пълзяха напред по корем или се движеха насам-натам. Някои дори спяха. Тук-там се виждаха вълци, свили се на кълбо в снега досущ като кучета и спокойно задрямали, а той трябваше да бодърствува.

Хенри поддържаше огъня все да пламти, защото знаеше, че пламъците са единствената преграда между него и острите зъби на вълците. Двете кучета лежаха съвсем близо до него — по едно от всяка страна, притискаха се, търсейки закрила, виеха и скимтяха, а когато някой вълк идваше съвсем близо до тях, те отчаяно ръмжаха. Когато кучетата започваха да ръмжат, вълците се раздвижваха, ставаха на крака, предпазливо пристъпваха напред и почваха да ръмжат и вият край него. След това се усмиряваха и някои от тях отново продължаваха прекъснатия си сън.

Но тоя обръч непрестанно се свиваше все повече и повече. Малко по малко, стъпка по стъпка и един подир друг вълците пролазваха напред, докато накрая заставаха само на един скок разстояние от него. Тогава той грабваше разпалени главни и ги запокитваше към глутницата. Вълците веднага се отдръпваха назад, ръмжейки гневно и изплашено, особено когато някоя добре метната главня попадна върху прекалено смел вълк и опърлеше козината му.

Новият ден завари Хенри изпит и изтощен, с широко отворени от безсъние очи. Той си приготви закуска още в тъмно, а към девет часа, когато вълците се отдръпнаха назад при първата бледа светлина на утрото, той пристъпи към работата, която беше обмислил през дългите часове на нощта. Отсече няколко млади дръвчета, нареди ги напречно едно на друго и направи от тях малка скеля, която привърза високо към стеблата на няколко дръвчета. След това, като използува ремъците на шейната, той издигна с помощта на кучетата ковчега и го намести върху скелята.

— Те свършиха с Бил, може и на мен да видят сметката, но до теб не ще могат да се доберат, млади момко! — рече той, като се обърна към мъртвеца в дървената гробница.

После тръгна отново на път. Олекналата шейна подскачаше зад доволните кучета, защото и те разбираха, че биха могли да запазят кожите си само ако се доберат час по-скоро до форт Мак Гъри. Сега вълците ги преследваха още по-открито. Те се придвижваха спокойно зад тях от двете страни на пътя, изплезили червените си езици, и при всяко движение ребрата им ясно изпъкваха. Те бяха много мършави, като празни кожени торби, нахлузени връз скелети, а мускулите им — тънки като върви; толкова мършави, че Хенри просто се чудеше как можеха все още да се държат на крака и да не паднат в снега.

Тоя път не посмя да пътува чак до свечеряване. Към пладне слънцето обагри кръгозора откъм юг и дори показа над хоризонта заобления си бледозлатен край. Хенри счете това за добро предзнаменование. Дните ставаха по-дълги. Слънцето се възвръщаше. Но той реши да застанува почти веднага след като изчезна веселата слънчева светлина. Оставаха още няколко часа сива дневна светлина и здрач и той ги използува, за да насече огромен запас от дърва.

С нощта настъпи и ужасът. Умиращите от глад вълци ставаха все по-дръзки, а той просто изнемогваше за сън. Без да иска, задряма, клекнал край огъня с наметнати на раменете одеяла, с брадва между коленете и по едно притискащо се куче от двете му страни. По едно време се събуди и видя само на десетина фута пред себе си голям сив вълк, един от най-едрите в глутницата. И докато го наблюдаваше, вълкът умишлено се протегна като някое лениво куче. Прозина се право в лицето му и го загледа с очи, които сякаш казваха, че той му принадлежи, че всъщност представлява само временно отложена закуска, която скоро ще бъде изядена.

Същата увереност проявяваше и цялата глутница. Той преброи повече от двадесет вълка. Всички се взираха жадно в него или спяха спокойно в снега. Те му напомняха деца, насядали край сложена софра и очакващи разрешение да започнат да ядат. А той беше храната, която те трябваше да изядат! И той се питаше кога и как ще започне пиршеството.

Докато хвърляше дърва в огъня, изведнъж почувствува, както никога преди, колко скъпо му беше неговото собствено тяло. Наблюдаваше мускулите си, които се движеха, и прояви интерес към чудния механизъм на пръстите си. При светлината на огъня на няколко пъти сви и разтвори пръсти — ту само по един, ту всичките наведнъж, като ги разперваше или ги свиваше бързо в юмрук. Разгледа ноктите си и почна да ги забива в краищата на пръстите — ту силно, ту съвсем леко, — като следеше чувствителността на нервите си. Той се възхити и изведнъж почуствува, че обича изкусно устроеното си тяло, което работеше тъй прекрасно, спокойно и точно. После хвърли изплашен поглед към вълците, които го бяха обкръжили и чакаха, и остана поразен от внезапно породилата се в него мисъл, че прекрасното му тяло, тая жива плът, представлява само къс месо, плячка за хищните зверове, които ще го разкъсат на парчета и ще се нахранят с него, както и той самият се беше хранил често с месото на някой елен или заек.

Пробуди се от някаква полукошмарна дрямка и видя пред себе си червеникавата вълчица. Тя беше на по-малко от шест фута от него, седеше в снега и го гледаше с тъжни очи. Двете кучета скимтяха и ръмжаха в нозете му, но тя не им обръщаше внимание. Взираше се в човека, и той също се вгледа в нея. Никаква заплаха не лъхаше от държането й. Тя само го гледаше с очи, в които прозираше силек копнеж; но той знаеше, че тоя копнеж се дължи на не по-малко силния й глад. Той беше за нея храна и самият му вид възбуждаше охотата й за ядене. Вълчицата раззина челюсти, слюнки потекоха от тях и тя си облиза муцуната в сладостно предусещане.

От страх тръпки преминаха по него. Той бързо протегна ръка към една разпалена главня, за да я хвърли към нея, но още преди да грабне главнята, вълчицата отскочи назад и застана на безопасно разстояние, а той разбра, че тя беше свикнала да хвърлят разни неща по нея. Тя изръмжа, като отскачаше назад, оголвайки белите си зъби до самите им корени, а предишният копнеж в погледа й изчезна и беше заменен от кръвожадна злоба, която го накара отново да се разтрепери. Вгледа се в ръката, с която държеше главнята, и забеляза колко нежни са свитите около дървото пръсти, как се нагаждаха към неравната повърхност на главнята, обвивайки грубото дърво отгоре, отдолу и отстрани, и как пръстът, който беше близо до разпаления край, предвидливо и машинално се отдръпна от хапещия пламък към друго, по-хладно място; и в същия миг си представи как тия чувствителни и тънки пръсти ще бъдат разкъсани и смачкани от белите зъби на вълчицата. Никога преди това не беше изпитвал такава любов към собственото си тяло, както сега, когато надеждата да го запази беше толкова малка.

През цялата нощ отпъждаше гладната глутница с пламтящи главни. Когато неволно се унасяше в дрямка, скимтенето и ръмженето на кучетата го пробуждаха. Зазори се, но тоя ден светлината за първи път не пропъди вълците. Човекът напразно чакаше да си отидат. Те стояха в кръг около него и огъня и се държаха нагло, сякаш плътта му вече им принадлежеше; от това той започна да губи смелостта си, породена от утринната светлина. Направи отчаян опит да тръгне отново на път. В момента, когато напусна закрилата на огъня, най-смелият вълк скочи връз нето, но не можа да го достигне. Хенри се спаси, като отскочи назад, и челюстите на хищника хлопнаха само на шест инча3 от бедрото му.

Останалите вълци също наскачаха срещу него и той трябваше да хвърля пламтящи главни наляво и надясно, за да ги отпъди на прилично разстояние.

Не се осмеляваше дори при дневната светлина да се откъсне от огъня и да насече нов запас от дърва. На двайсет фута от него се издигаше грамаден изсъхнал бор. Употреби половин ден, за да разшири огъня към сухото дърво с половин дузина разпалени главни подръка, готов всеки момент да ги хвърли върху враговете си. Когато се добра до сухия бор, разгледа внимателно околните дървета, за да събори бора натам, гдето имаше най-много дърва за горене.

Нощта премина точно както предишната, с тая разлика, че той вече изнемогваше за сън. Ръмженето на кучетата сякаш беше престанало да плаши вълците. Освен това те ръмжаха почти непрестанно и неговите притъпени и сънни сетива вече не различаваха промените в силата и тона на ръмженето им.

Стресна се и се събуди. Вълчицата беше на по-малко от един ярд от него. Машинално, без да става, той пъхна една разпалена главня право в устата й, тъй както беше зинала и ръмжеше. Тя отскочи встрани и започна да вие от болка, а той се зарадва на миризмата на изгоряло месо и козина и гледаше как тя непрестанно върти глава и ръмжи гневно само на десет-петнадесет фута от него.

Тон път, преди да задреме отново, той привърза снопче запалени борови клонки към дясната си ръка. Беше дремнал няколко минути, когато се събуди от пламъка, който гореше месото му. Няколко часа наред повтаряше същото. Всеки път, когато се пробуждаше по тоя начин, той пропъждаше вълците с пламтящи главни, стъкваше огъня и нагласяваше снопче борови клонки върху ръката си. Всичко вървеше добре, но веднъж не можа да привърже клонките както трябва. Още щом си затвори очите, и те паднаха от ръката му.

Присъни му се, че се намира във форт Мак Гъри. Беше гопло и уютно и той играеше на карти с комисионера. Стори му се, че фортът е обсаден от вълци. Те виеха край самите врати, а той и комисионерът от време на време прекъсваха играта, за да послушат воя и да се присмеят над напразните усилия на вълците да влязат вътре. И тогава — тъй странен беше тоя сън — чу се трясък, вратата се откърти и вълците нахлуха пред очите му в широкото жилищно помещение на форта. Те се нахвърлиха със скокове право срещу него и комисионера. С откъртването на вратата воят на вълците беше станал просто оглушителен. Тоя вой сега го безпокоеше. Сънят му постепенно се превръщаше в нещо друго, без самият той да разбира точно в какво; но през цялото време упорития вой го преследваше и не му даваше мира.

Тогава се събуди и разбра, че вълците наистина виеха. Цялата глутница виеше и ревеше. Вълците вече го нападаха. Бяха го заградили от всички страни и се нахвърляха върху него. Зъбите на един от тях се впиха в ръката му. Той скочи инстинктивно в огъня и докато скачаше, усети как вълчи зъби го захапаха бързо и раздраха мускулите на единия му крак. Тогава поде борба с огън. Неговите дебели ръкавици временно предпазваха ръцете му и той хвърляше цели шепи горящи въглени на всички страни, докато лагерният огън заприлича на вулкан.

Но това не можеше да трае дълго. Лицето му се изприщи от горещината, веждите и миглите му се опърлиха, а горещината беше непоносима за краката му. С пламтяща главня във всяка ръка, той отскочи към края на огъня. Вълците бяха отблъснати назад. Навред, където бяха паднали въглени, снегът съскаше, а от време на време някой оттеглящ се вълк подскачаше, ревеше и виеше, показвайки по тоя начин, че е стъпил върху жив въглен.

Като запокити двете главни към най-близките си неприятели, човекът зарови запалените си ръкавици в снега и започна да тъпче на място, за да охлади краката си. Двете му кучета бяха изчезнали и той веднага разбра, че те бяха послужили на вълците като едно от ястията в пиршеството, започнало преди няколко дни с изяждането на Тлъстото, и че в един от следващите дни той самият щеше вероятно да бъде последното блюдо на това пиршество.

— Още не сте ме пипнали — викна той и гневно заклати юмрук към гладните зверове. При звука на гласа му целият обръч се раздвижи, всички вълци започнаха да ръмжат, а вълчицата пропълзя в снега съвсем близо до него и го загледа с тъжни от глад очи.

Хрумна му някаква нова мисъл и той се зае да я осъществи. Разхвърли огъня в широк кръг около себе си и клекна в средата, като постави завивките отдолу, за да го предпазят от топящия се сняг. Когато изчезна от погледите им, скрит в огнения кръг, цялата глутница се приближи с любопитство до края на огъня, за да види какво беше станало с него. Дотогава те нямаха достъп до огнището, а се наредиха в тесен кръг, сякаш бяха кучета, които примигваха, прозяваха се и протягаха измършавелите си тела при необичайната за тях топлина. По едно време вълчицата седна върху снега, вирна муцуна към една звезда и започна да вие. Един след друг и другите вълци последваха примера й, докато всички хищници от глутницата, седнали на задните си крака и вирнали муцуни към небето, виеха от глад.

Развиделяваше се. Огънят вече загасваше. Дървата се бяха свършили и трябваше да се наберат други. Човекът се опита да прекрачи огнения обръч, но вълците се спуснаха, за да го пресрещнат. Горящите главни ги принудиха да отскочат, но те вече не скачаха назад, а встрани. Той напразно се опитваше да ги отпъди. Когато се отчая и се върна отново в огнения кръг, един вълк се хвърли върху него, но не можа да го докопа и падна с четирите си лапи в жаравата. Вълкът изрева ужасно и без да престава да ръмжи, бързо се отдръпна назад, за да охлади лапите си в снега.

Човекът приклекна върху одеялата и тялото му се преви от кръста. Безпомощно отпуснатите му рамене и клюмналата към коленете глава показваха, че се беше отказал от борбата. От време на време вдигаше глава и хвърляше поглед към гаснещия огън. Обръчът от пламъци и жарава вече се разкъсваше тук-там и оставяше празни места. Тия отвори ставаха все по-големи, а огънят и жаравата намаляваха.

— Виждам вече, че ще ме грабнете, когато щете — промърмори той. — Но въпреки всичко аз ще си поспя.

По едно време се пробуди и в едно от празните места точно пред себе си видя вълчицата, която го гледаше втренчено.

След малко пак се събуди, а му се стори, че беше спал цели часове. Някаква тайнствена промяна беше настъпила — толкова тайнствена, че веднага ококори очи. Нещо се беше случило. Отначало не можеше да схване какво бе станало. После разбра. Вълците бяха изчезнали. Останал беше само утъпканият сняг, който показваше колко близко бяха стигнали до него. Сънят го обземаше, напираше отново и затваряше очите МУ, главата му клюмваше все по-ниско към коленете, но изведнъж нещо го стресна и разбуди.

Чуваха се викове на хора, скърцане на шейни, плющене на хамути и често скимтене на напрягащи се кучета. Четири шейни се зададоха откъм коритото на реката и се насочиха към бивака сред боровете. Шестима мъже заобиколиха човека, клекнал в средата на загасващия огън. Те го дърпаха и раздрусваха, за да го върнат в съзнание. Той ги гледаше като пиян и промърмори нещо със странен сънен глас:

— Червената вълчица… Идваше при кучетата по вечеря… Отначало ядеше тяхната храна… После изяде кучетата… След това изяде Бил…

— Къде е лорд Алфред? — изкрещя в ушите му един от мъжете и силно го разтърси.

Хенри бавно поклати глава.

— Не, него не можа да изяде — каза той. — Кацнал е в клоните на едно дърво край последния ни бивак.

— Мъртъв ли? — кресна човекът.

— Ив ковчег — отвърна Хенри, после сърдито дръпна рамото си от ръката, която го стискаше. — Оставете ме на мира… Смъртно съм уморен… Лека нощ на всички.

Очите му трепнаха и се затвориха. Брадата му се отпусна и опря в гърдите му. И още преди да го положат удобно върху постелята, хъркането му се разнесе в студения въздух.

Но имаше и някакъв друг звук. Той беше слаб и неясен, там някъде, в далечината — воят на гладните вълци, които тичаха да дирят друга храна вместо човека, когото не бяха успели да изядат.