Белия зъб

Първа главаТВОРЦИТЕ НА ОГЪНЯ

Всичко стана съвсем неочаквано. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да бъде по-предпазливо. То беше излязло от пещерата и тръгнало към потока, за да пие вода. Може би не забеляза нищо, понеже клепачите му все още натежаваха от дълбокия сън (беше ловувало цяла нощ и се събуди преди малко). Непредпазливостта му се дължеше може би и на това, че познаваше отлично пътеката към малкия вир. Често беше минавало по тая пътека и никога нищо не му се беше случвало.

То се спусна надолу край поваления бор, прекоси полянката и хукна между дърветата. В същия миг видя и подуши нещо. Пред него седяха на задните си крака пет живи същества, каквито не беше виждало дотогава. За първи път виждаше хора. Но петимата мъже нито скочиха на крака, когато то се появи, нито показаха зъбите си, нито изръмжаха. Те не помръднаха, а продължиха да седят, безмълвни и страшни.

И вълчето не мръдна от мястото си. Неговият инстинкт щеше да му подскаже, че трябва веднага да побегне, ако в него не беше се пробудил — внезапно и за първи път в живота му — един друг, противоположен инстинкт. Обхвана го някакъв неописуем страх. Съзнанието за собствената му слабост и нищожество просто го смаза и прикова на място. Чувствуваше се изправено пред истинска власт и сила, които далеч го превъзхождаха.

Никога досега вълчето не беше виждало човек, но инстинктът му подсказа, че тези същества са човеци. То смътно чувствуваше, че човекът е животно, което е извоювало за себе си господствуващо положение над всички останали животни в Дивата пустиня. В тоя момент вълчето не гледаше на хората пред себе си само със собствените си очи, а и с очите на всичките си прадеди — с онези очи, които бяха обикаляли в тъмата край огньовете на безброй зимни биваци и които се бяха вглеждали от безопасно разстояние из дълбочините на гъсталаците в странното двуного животно, което властвуваше над всички живи същества. Вълчето сякаш беше обзето от нещо унаследено: страх и уважение към човека, натрупани в него чрез хилядолетни борби и опита на безброй поколения. Това наследство бе твърде смазващо за един вълк, който беше все още в детската си възраст. Ако сивото вълче бе вече голям вълк, бездруго щеше да побегне, но сега то се сгуши към земята, сковано от страх, почти готово да прояви онази покорност, която неговият род проявява от оня безпаметен далечен ден, когато вълкът дошъл за първи път край огъня на човека, за да се сгрее.

Един от индианците стана, дойде до вълчето и се наведе над него. То се прилепи още по-плътно към земята. Ето най-после страшното неизвестно, превърнато в плът и кръв, което се навежда над него и протяга ръка, за да го хване. Козината на вълчето неволно настръхна, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите. Ръката, надвиснала над него като самата съдба, се поколеба за миг, човекът се засмя и рече: Уабам уабиша ип пит тах! (Вижте колко са бели зъбите му!)

Другите индианци се изсмяха гръмогласно и го подканиха да вземе вълчето. И докато ръката на човека се приближаваше все повече и повече към вълчето, в малкия хищник се бореха два противоположни инстинкта. Той изпитваше две еднакво силни желания: да се предаде и да се бори. Онова, което последва, представляваше нещо средно между тези две желания, защото вълчето направи и едното, и другото. Покори се, докато индианецът почти го докосна, а после започна да се бори. Показа в миг зъбите си и ги впи в ръката му. Почти веднага нещо го перна по главата и то се прекатурна встрани. Тогава желанието му да се бори се изпари като дим. В него надделя детското и инстинктът да се покори. То се изправи на задните си лапи и започна да скимти. Но ухапаният по ръката човек се разгневи и вълчето получи нов удар по главата. То седна на земята и заскимтя силно, както никога досега.

Четиримата индианци се изсмяха още по-гръмогласно. Дори ухапаният се засмя. Те наобиколиха вълчето и продължаваха да се смеят, а то виеше от ужас и болка. И тъй както виеше и скимтеше, изведнъж дочу нещо. Индианците също доловиха шума. Вълчето вече знаеше какъв е този шум и нададе последен продължителен вой — по-скоро победен, отколкото жален, — после млъкна изведнъж и зачака пристигането на майка си, тая свирепа и безстрашна майка, която нападаше и убиваше всичко и никога не изпитваше страх.

Тя тичаше и ръмжеше. Беше дочула писъците на вълчето и сега бързаше да го спаси.

Вълчицата скочи между тях. Разтревожена и войнствена, майката наистина изглеждаше страшна, но за вълчето тая нейна ярост беше приятна. То нададе слаб радостен вик и се спусна към нея, а човекообразните животни бързо се отдръпнаха няколко крачки. Вълчицата просто закри вълчето с тялото си и застана срещу хората с настръхнала козина, ръмжейки свирепо. Муцуната й беше разкривена от злоба и мъст, а носът й се гърчеше от върха чак до очите — тъй страшно беше нейното ръмжене.

Тъкмо тогава един от индианците неочаквано извика, „Киче!“ Гласът му беше пропит от изненада.

Вълчето почувствува, че майка му се усмири от тоя звук.

— Киче! — викна отново човекът, тоя път остро и повелително.

Тогава вълчето видя как майка му, безстрашната вълчица, приклекна ниско, коремът й опря в земята, а тя заскимтя и примирително заклати опашка. Вълчето гледаше и не разбираше. То беше изумено. В него отново се надигна страхопочитание към човека. Неговият инстинкт не го беше излъгал. Майка му сама потвърждаваше това. Тя също прояви покорност пред животното човек.

Индианецът, който я беше извикал, дойде при нея. Той сложи ръка върху главата й, а тя приклекна още по-ниско към земята. Не го захапа, нито се опита да го захапе. Другите мъже също дойдоха при нея, заобиколиха я и започнаха да я милват, но тя дори не се опита да им покаже колко неприятно й беше това. Хората бяха крайно възбудени и вдигаха много шум. Вълчето счете, че тоя шум не означава опасност, и приклекна до майка си. Козината му все още настръхваше от време на време, но то правеше всичко възможно да се смири и подчини.

— Никак не е чудно! — каза един от индианците. — Нейният баща беше вълк. Майка й наистина беше кучка; но нали брат ми я държа цели три нощи вързана в гората, когато се беше разгонила? И затова бащата на Киче беше вълк.

— Има вече година, откакто тя избяга, нали, Сив бобър? — забеляза друг индианец.

— Няма нищо чудно, Лакердов език — отвърна Сивия бобър. — Тогава имаше глад и за кучетата нямаше месо.

— Тя е скитала с вълците — каза трети индианец.

— Така изглежда, Три орли — отвърна Сивия бобър, като слагаше ръка върху вълчето, — и ето доказателството.

Вълчето изръмжа излеко при допира на ръката, а ръката се отдръпна, за да го цапне отново. Тогава вълчето скри зъбите си и се сгуши покорно на земята, а ръката пак се надвеси към него, почеса го зад ушите и започна да го гали по гърба.

— И ето доказателството — продължаваше Сивия бобър. — Няма съмнение, че майка му е Киче, но баща му е вълк. Ето защо в него има по-малко от кучето и повече от вълка. Неговите кучешки зъби са бели и нека името му да бъде Белия зъб. Казах вече. Това е мое куче. Нали Киче беше куче на моя брат? И нали брат ми умря?

Вълчето, което по тоя начин получи собствено име, все още лежеше и наблюдаваше. Известно време животните хора продължаваха да издават звукове с уста. След това Сивия бобър извади ножа си от ножницата, която беше завързана около шията му, влезе в горичката и отряза един прът. Белия зъб не го изпускаше от очите си. Индианецът направи нарези в двата края на тоягата и в тях върза ремъци от сурова кожа. Завърза единия ремък около врата на Киче, после я заведе при едно борче и омота другия ремък около дървото.

Белия зъб тръгна подир вълчицата и легна до нея. Лакердовия език протегна ръка и го повали по гръб на земята. Киче ги гледаше с безпокойство. Белия зъб пак започна да се страхува. Не можеше да спре съвсем ръмженето си, но не се опита да захапе човека. Ръката с извити, разтворени пръсти галеше вълчето по корема и го търкаляше весело ту на една, ту на друга страна. Смешно и недостойно беше за него да лежи по гръб с вирнати във въздуха крака и в това положение се чувствуваше тъй страшно безпомощен, че цялата му природа негодуваше. Не можеше и да се брани. Ако животното човек беше намислило да му причини зло, Белия зъб съзнаваше, че не би могъл да избегне бедата. Нима можеше да побегне, когато и четирите му крака стърчаха във въздуха! Чувството на покорност го караше да овладее страха си и той само изтихо ръмжеше. Не можеше да не ръмжи, а и животното човек не се дразнеше от ръмженето му и не го удряше по главата. Странно наистина, но Белия зъб изпитваше необяснимо чувство на удоволствие, когато ръката го галеше и се ровеше в козината му. Когато го объркаха на хълбок, той престана да ръмжи. Когато пръстите го гъделичкаха и се ровеха зад ушите му, чувството на удоволствие нарасна още повече. А когато човекът го погали за последен път, преди да го остави на мира и да си отиде, Белия зъб вече съвсем не се страхуваше. Той щеше често да изпитва страх в отношенията си с хората, но това беше залог за пълното другарство, което трябваше един ден да се установи между него и тях.

Малко по-късно Белия зъб долови странни шумове, които се приближаваха. Веднага ги определи, защото знаеше, че са гласове на животните хора. След няколко минути ония от индианското племе, които бяха изостанали по пътя, се прибраха. Надойдоха още мъже, много жени и деца — общо към четиридесет души — и всички бяха тежко натоварени с покъщнина и принадлежности за бивак. Индианците водеха със себе си много кучета, но и те като хората бяха натоварени с покъщнина. Изключение правеха само малките кученца. Всяко възрастно куче носеше на гърба си торба, здраво пристегната с ремъци около тялото му, тежка двадесет-тридесет паунда.

Белия зъб дотогава не беше виждал кучета, но видът им му подсказа, че те бяха от неговата собствена порода, макар и малко по-различни. Когато откриха вълчето и неговата майка, кучетата започнаха да се държат досущ като вълци и се нахвърлиха връз тях. Белия зъб настръхна, започна да ръмжи и раззина челюсти към кучетата, които с разтворени уста налетяха върху него като вълна. Той падна под тях и чувствуваше как острите им зъби се впиват в тялото му, но скоро сам започна да драще коремите и да хапе краката на ония от тях, които бяха връз него. Вдигна се страшна врява. Той дочу ръмженето на Киче, която се биеше за него; чу и виковете на животните хора, тъпите удари от тояги по телата на кучетата и болезнените писъци на онези, върху които попадаха ударите.

Само след няколко секунди отново се изправи на крака. Тогава видя как животните хора отпъждаха кучетата с тояги и камъни, за да го защитят и спасят от острите зъби на нему подобните животни, които все пак не бяха съвсем от неговата порода. И макар че в мозъка му не можеше да се породи ясна представа за едно тъй отвлечено понятие като справедливостта, все пак почувствува по свой начин, че у животните хора има справедливост, и опозна истинския им лик — те творяха закони и ги привеждаха в изпълнение. Освен това направи му впечатление и силата, с която те прилагаха законите. За разлика от всички други животни, които беше срещал дотогава, животните хора не хапеха и не дращеха, а използваха силата на неодушевени предмети. И неодушевените предмети изпълняваха техните заповеди. Направлявани от тия странни същества, тояги и камъни литваха във въздуха като живи и причиняваха страшни болки на кучетата.

За неговия ум тая сила беше необикновена: сила непонятна, свръхестествена, божествена. В битието си на вълк Белия зъб не можеше да има каквато и да е представа за боговете. В най-добрия случай той можеше да разбере, че има неща, които изобщо не подлежат на разбиране. Но учудването и страхопочитанието, които тия животни хора бяха породили в него, приличаше донякъде на онова учудване и страхопочитание, което самият човек би изпитал, ако някое небесно същество застане на висок планински връх и оттам почне да хвърля мълнии с двете си ръце към тръпнещия от почуда свят в низините.

Най-после и последното куче беше отпъдено. Врявата стихна. Белия зъб ближеше раните си и размишляваше върху първите си впечатления от жестокостта на кучешката глутница и от приобщаването си към нея. Никога не беше предполагал, че неговата порода включва и други животни освен Едноокия, майка му и него самия. Мислеше, че те тримата представляват отделна порода, а сега изведнъж попадна на много други същества, които бяха от същата порода. И някъде дълбоко в него се зароди глухо недоволство, че още при първата среща тия сродни нему животни се бяха нахвърлили върху него с явно намерение да го унищожат. Негодуваше все тъй несъзнателно и срещу тоягата, о която бяха завързали майка му, макар че това беше дело на висшите същества — на животните хора. Това миришеше на робство, на примка, макар че не знаеше нищо за примки и за робство. Той беше наследил правото да скита, да броди и да лежи, гдето намери за добре, а сега посягаха върху това негово право и върху свободата му. Движенията на майка му бяха ограничени от дължината на някаква си тояга, която впрочем поставяше граници и на неговите собствени движения, защото още чувствуваше нужда от майка си и не можеше да се отдели от нея.

Това съвсем не му харесваше. Не му хареса и когато животните хора станаха и тръгнаха на път, защото едно малко животно човече хвана другия край на тоягата и поведе Киче като пленница след себе си, а след Киче вървеше Белия зъб, много загрижен и смутен от това неочаквано приключение.

Те тръгнаха по долината на потока, далече извън пределите, до които Белия зъб беше бродил, и най-после спряха в края на долината, гдето потокът се вливаше в река Маккензи. Тук, на брега на реката, няколко малки лодки стърчаха във въздуха, здраво привързани към побити в земята колове. Имаше и дървени скели за сушене на риба. На това място индианците устройваха бивака си. Белия зъб наблюдаваше всичко с учудване. Превъзходството на тия животни хора се проявяваше все по-силно с всяка измината минута. Те властвуваха над цялата глутница острозъби кучета. Сила лъхаше от тяхното превъзходство. Но вълчето се учудваше най-вече на тяхната власт над неодушевените предмети, на способността им да привеждат в движение тия неодушевени предмети и на умението им да променят самия облик на света.

Това го порази повече от всичко друго. Забеляза как те издигат скели от пръти, но това само по себе си не беше толкова забележително, понеже беше дело на същите същества, които умееха да хвърлят тояги и камъни на далечни разстояния. Но когато скелите от пръти бяха покрити с платна и кожи и се превърнаха в палатки, Белия зъб беше наистина изумен. Порази го големината на тия палатки. Те се издигаха навред край него — като някакви бързо растящи чудовища. Палатките заемаха почти цялото пространство, което можеше да обхване с погледа си. Страхуваше се от тях. Те се издигаха над него някак си заканително и когато вятърът ги разклащаше и издуваше, той лягаше от страх на земята, следеше движенията им с тревожен поглед и беше готов в миг да отскочи и побегне, в случай че решат да се нахвърлят върху него.

Но скоро страхът му от палатките изчезна. Виждаше жените и децата най-безнаказано да влизат и излизат от тях, виждаше как кучетата се опитваха понякога да се промъкнат в палатките, но биваха отпъждани с ругатни и камъни. По едно време се отдалечи от майка си и пролази предпазливо към стената на най-близката палатка. Към тая постъпка го подтикна любопитството, присъщо на всяко развиващо се същество — необходимостта да се учи, да живее и да върши онова, което обогатява неговия опит. Пролази бавно и крайно предпазливо последната педя земя, която го делеше от палатката. Събитията през тоя ден го бяха подготвили за най-невероятни и немислими прояви на страшното, неизвестно. Най-после носът му опря в платнището на палатката. Почака, но нищо не се случи. Тогава започна да души странната тъкан, пропита с човешка миризма. Впи зъби в платнището и леко го дръпна назад. И тоя път нищо лошо не се случи, но платнищата от другите страни на палатката се разклатиха. Тогава задърпа платнището още по-силно. Клатенето се усили. Това му достави истинско удоволствие. Започна да тегли платнището още по-силно и продължително, докато цялата палатка се разклати. Тогава викът на една индианка го уплаши и той припна обратно към майка си. Но след тая случка грамадните силуети на палатките вече не го плашеха.

Минута по-късно той пак остави майка си и тръгна да скита. Нейната тояга беше привързана към кол, забит в земята, и тя не можеше да го последва. Едно още неотрасло кученце — малко по-едро и по-възрастно от него — се приближаваше бавно, с надута и предизвикателна важност. Името на това пале; както разбра по-късно, беше Лип-лип. То беше придобило известен опит в борбата с други кученца и беше станало същински побойник.

Лип-лип беше от една порода с Белия зъб и съвсем не изглеждаше опасен, тъй като беше още малък; затова и Белия зъб се приготви да го посрещне дружелюбно. Но когато походката на палето стана твърда, а устните му се свиха и оголиха зъбите, Белия зъб също напрегна мускули и на свой ред показа зъбите си. Започнаха предпазливо да се дебнат в полукръг с ръмжене и настръхнала козина. Това трая няколко минути и се понрави на Белия зъб, който считаше дебненето за някаква игра. Изведнъж Лип-лип се хвърли връз него с удивителна бързина, захапа го и веднага отскочи назад, Кучето го захапа точно по рамото с незаздравялата още рана, отворена дълбоко, почти до самата кост. Белия зъб зави от болка и изненада, но още в следния миг се нахвърли яростно върху Лип-лип и започна да го хапе ядно, със злоба.

Но Лип-лип беше прекарал дните си в бивак и беше участвал в много борби с други малки кучета. Три пъти, четири пъти, шест пъти неговите малки остри зъби се впиха в тялото на незнайния гост, докато накрая Белия зъб побягна с позорно скимтене към майка си, за да търси защита от нея. Това беше първата от многото борби, които той щеше да води с Лип-лип, защото от самото начало те бяха врагове, родени врагове, с нрав, който водеше неизбежно към нови, вечно повтарящи се сблъсквания.

Киче нежно облиза Белия зъб и се опита да му внуши да не се отделя от нея. Но неговото любопитство не познаваше граници и само след няколко минути той тръгна отново да разучава лагера. Натъкна се на едно от животните хора, а именно Сивия бобър, който беше седнал на земята с подвити колене и вършеше нещо с пръчките и сухия мъх, натрупани пред него. Белия зъб се приближи до човека и започна да го наблюдава. Сивия бобър издаваше някакви звуци с устата си и понеже Белия зъб не ги считаше за враждебни, пристъпи още по-близо до човека.

Жени и деца донасяха пръчки и клони на Сивия бобър. Явно беше, че тук се вършеше нещо важно. Белия зъб се приближи толкова, че дори докосна с нос коляното на Сивия бобър; тъй любопитен беше той, че вече беше забравил, че Сивия бобър е един от страшните животни хора. Изведнъж забеляза, че нещо страшно, прилично на мъгла, се издига от пръчките и мъха изпод ръцете на Сивия бобър. После нещо живо се появи между самите пръчки. То се виеше и въртеше, а цветът му беше като цвета на слънцето в небето. Белия зъб не знаеше нищо за огъня. Но той го привличаше, както го привличаше светлината при входа на пещерата в ранното му детство. Той пропълзя няколко стъпки, които го деляха от пламъка, после чу как Сивия бобър се смее над главата му и разбра, че тия звуци съвсем не бяха враждебни. След това опря нос в пламъка и изплези език, за да го лизне.

За един кратък миг Белия зъб се вкамени. Страшното неизвестно се беше скрило между пръчките и мъха и го клъвна свирепо по носа. Той бързо отскочи назад и писна неудържимо от страх и изненада. Дочула писъците му, Киче се хвърли с ръмжене напред, до края на тоягата, и там се мяташе и беснееше ужасно, защото не можеше да му се притече на помощ. В същото време Сивия бобър се смееше гръмко, пляскаше с ръце по бедрата си и разправяше случката на хората край него, докато всички в бивака започнаха да се смеят гръмогласно, а Белия зъб седеше на задните си лапи и квичеше неспирно — дребно, жалко и изоставено мъниче сред животните хора.

Той не беше усещал такава силна болка досега. Носът и езикът му бяха обгорени от живото нещо с цвета на слънцето, което беше изникнало изпод ръцете на Сивия бобър. Скимтеше и квичеше неспирно и всеки негов вой предизвикваше нов гръмовен смях у животните хора. Опита се да облекчи с езика си болките на носа, но езикът беше обгорен и допирът на двете болни места усили болката. Започна да скимти още по-силно и по-безпомощно от преди.

След това го обзе срам. Позна смеха и долови неговото значение. Не е дадено на човека да знае как някои животни познават смеха и разбират кога той е подигравателен. Белия зъб възприе смеха по свой собствен начин. Обзе го срам, когато разбра, че животните хора му се присмиват. Обърна; се и побягна, но не поради болката от огъня, а от смеха им, който му причиняваше още по-силна болка, понеже засягаше честолюбието му. Спусна се към Киче, която се мяташе в края на тоягата като побесняло животно — към тая Киче, която единствена в света не му се присмиваше.

Настъпи здрач, свечеряваше се, а Белия зъб лежеше до майка си. Носът и езикът продължаваха да го болят, но друга мъка го глождеше отвътре: тъгуваше по леговището си. Чувствуваше в себе си някаква пустота — липсваше му тишината и спокойствието на потока и на пещерата в скалите. Светът беше станал свръхнаселен. Той беше пълен с животни хора — мъже, жени и деца, — които вдигаха много шум и го дразнеха. Имаше и много кучета, които не преставаха да се боричкат и джафкат, да вдигат страшна врява и да създават бъркотия. Свършено беше със спокойното уединение на живота, който беше водил дотогава. Тук дори и въздухът трептеше от живот — той бръмчеше и шумолеше непрестанно. Тия шумове във въздуха ставаха ту по-силни, ту по-слаби, извисяваха се рязко нагоре и пак стихваха до шепот. Те действаха на нервите му, дразнеха неговите сетива, правеха го неспокоен, пораждаха всевъзможни тревоги в него и му навяваха чувство, че нещо винаги го грози.

Той наблюдаваше животните хора в бивака — те се движеха насам-натам, отиваха някъде и пак се връщаха. Белия зъб гледаше на тия животни хора почти тъй, както хората гледат на създадените от тях божества. Те бяха висши същества, истински богове. В неговия смътен ум те изглеждаха също такива всемогъщи чудотворци, каквито самите богове са за хората. Те бяха съвършени същества, надарени със скрити и невероятни сили, властелини над всичко живо и неживо, способни да всяват послушание у всичко, което се движи, да вдъхват движение на всичко, което е неподвижно, и да творят живот от мъртвия мъх и сухото дърво — живот с цвета на слънцето, живот, който пари. Те бяха творци на огъня! Те бяха богове!

Втора главаПЛЕННИЧЕСТВОТО

Настанаха дни, в които опитът и познанията на Белия зъб растяха с часове. Докато Киче беше вързана за тоягата, той припкаше навред из бивака, винаги любознателен и готов да научи нещо ново. Скоро опозна почти всички привички на животните хора, но това не възбуди у него презрение към тях. Колкото повече ги опознаваше, толкова повече се убеждаваше в тяхното превъзходство и колкото по-често те проявяваха тайнствените си сили, толкова по-ярко изпъкваше приликата им с боговете.

На човека е отредено да страда, като вижда боговете си развенчани и олтарите им сринати в забвение; но вълкът и дивото куче, веднъж дошли при човека, за да легнат в нозете му, никога не изпитват подобно страдание. За разлика от човека, чиито богове са невидими, плод на въображението му, мъгляви и отвлечени образи, които не прилягат в одеждите на действителността, блудни призраци на възжелана доброта и мощ, неосезаеми превъплъщения на личността в селенията на духовете — за разлика от човека вълкът и дивото куче, когато дойдат при огнището, намират богове от плът и кръв, напълно осезаеми, които заемат място в пространството и на които е нужно време, за да осъществят целите и предназначението си. Не е нужно усилие на вярата, за да възприемеш подобен бог, и никакво усилие на волята не може да разколебае вярата в него. От такъв бог не можеш да побегнеш. Ей го там, застанал на задните си крака, с тояга в ръка, безкрайно могъщ и чувствен, гневен и любещ, бог и тайна, и мощ, обвити в плът, която кърви при нараняване и която е вкусна за ядене, както всяка друга плът.

Тъй гледаше на нещата и Белия зъб. Животните хора бяха божества несъмнено и неизбежно. Както Киче, неговата майка, се беше покорила на тези божества при първото извикване по име, така и той започна да им се покорява. Той им отстъпваше път и считаше това за тяхно неоспоримо право. Когато минаваха, той се отдръпваше от пътя им докато го повикваха, той отиваше при тях. Когато го заплашваха, той се гушеше към земята. Когато го пъдеха, той бързаше да се махне, защото зад всяко тяхно желание се криеше власт, способна да наложи желанието им — власт, която причиняваше болки, която се проявяваше чрез юмруци и тояги, чрез летящи камъни и парещи удари с камшик.

Той им принадлежеше, както им принадлежаха и всички останали кучета. Постъпваше така, както му заповядваха. Дори тялото му беше тяхно и те можеха да го бият, да го тъпчат или едва да го търпят край себе си. Такъв беше урокът, който трябваше в скоро време да научи. Никак не беше леко за него да научи това, защото много от най-силното и най-яркото в неговата природа въставаше срещу повечето ст тия неща, и макар че ги възприемаше неохотно, той вече започваше някак си несъзнателно да ги харесва. Това значеше, че беше предоставил съдбата си в чужди ръце, че други вече носеха отговорността за съществуването му. Но в това имаше и известна изгода за него, защото винаги е по-лесно да се осланяш върху другиго, отколкото сам да се справяш с нещата.

Разбира се, това негово отдаване, телом и духом, на животните хора не стана изведнъж, в един ден. Той не можеше веднага да се прости с дивото си наследство и със спомена за Пустинята. Имаше дни, когато пролазваше до самия край на гората и се вслушваше в някакъв смътен глас, който го зовеше далече, много надалече. Той винаги се връщаше при Киче, неспокоен и унил, после започваше тихо и жално да скимти край нея и да ближе муцуната й нетърпеливо, сякаш очакваше някакъв отговор от нея.

Белия зъб скоро опозна живота в бивака. Той се сблъска с несправедливостта и алчността на по-старите кучета, когато им се хвърлеше месо или риба за ядене. Разбра също, че мъжете са по-справедливи, децата по-жестоки, а жените подобри и по-склонни да му подхвърлят къс месо или някой кокал. А след две-три неприятни случки с майките на още недорасли кученца той разбра, че е за предпочитане да не се занимава с тия майки, да се държи колкото може по-да-лече от тях и да ги отбягва, когато ги види да идват към него.

Но онова, което тровеше живота му, беше Лип-лип. По-едър, по-възрастен и по-силен от него, Лип-лип беше избрал Белия зъб за своя жертва. Белия зъб беше винаги готов да се бие, но те двамата бяха от различни категории — неговият враг беше от по-тежка категория. Лип-лип стана кошмар за него. Колчем Белия зъб се отдалечеше от майка си, побойникът веднага се появяваше изневиделица и тръгваше по петите му; ръмжеше по него, блъскаше го и вечно дебнеше сгода, когато наблизо нямаше ни едно животно човек, да се нахвърли върху него и го застави да се бие. Понеже Лип-лип неизбежно побеждаваше, тия борби му доставяха истинско удоволствие. Те се превърнаха в най-голямата радост в живота му, докато за Белия зъб те представляваха най-голямото страдание.

Тия непрестанни свади не уплашиха Белия зъб. Макар че именно той отнасяше по-голямата част от боя и винаги биваше побеждаван, духът му ни най-малко не отпадна. И все пак това се отрази зле върху него. Той стана злобен и мрачен. Неговият нрав беше свиреп по начало, още от рождение, но сега стана още по-свиреп поради това непрестанно преследване. Веселостта и игривостта, тъй присъщи на неговата възраст, рядко се проявяваха. Никога не играеше и не се закачаше с други малки кученца в бивака. Лип-лип не позволяваше това. Щом Белия зъб се приближеше към тях, Лип-лип го погваше, блъскаше го и го тормозеше или започваше да се бие с него, докато го пропъди.

Тези неприятности отнеха много от детските радости в живота на Белия зъб, а държането му стана по-сериозно и неприсъщо за неговата възраст. Лишен от възможността да изразходва енергията си чрез игра, той се затвори в себе си и разви умствените си способности. Стана хитър. Разполагаше с достатъчно свободно време да размишлява върху всевъзможни хитрини. Понеже му пречеха да получава редовно дажбата си от месо или риба в часовете, когато се раздаваше храна на всички кучета в бивака, той стана изкусен крадец. Трябваше сам да дири храна за себе си и вършеше това добре, но кражбите му често вбесяваха индианките. Научи се да се провира като крадец навсякъде из бивака, да хитрува, да знае где какво става, както и да обмисля най-добрите начини и способи, за да избегне неумолимия си враг.

Още в първите дни, когато Лип-лип беше започнал да го тормози и преследва, Белия зъб му изигра една наистина твърде хитро скроена шега, чрез която изпита за пръв път сладостта на отмъщението. Както Киче примамваше към гибел кучетата от биваците, когато бродеше с вълците, така и Белия зъб подмами Лип-лип към устата на Киче, която жадуваше за мъст. Подгонен от Лип-лип, Белия Зъб отстъпи и започна да тича насам-натам между палатките. Той беше добър бегач, по-бърз от всяко друго куче с неговия ръст, по-бърз и от самия Лип-лип. Но тоя път той нарочно не тичаше тъй бързо, както можеше, а се държеше едва на един скок разстояние пред своя противник.

Възбуден от гонитбата и близостта на жертвата си, Лип-лип забрави всяка предпазливост, забрави дори къде се намира, а когато се сети, беше вече твърде късно. Той тичаше с всички сили и заобикаляше една палатка, когато налетя на Киче, която лежеше вързана за тоягата. Лип-лип изписка от почуда, но в същия миг за наказание нейните челюсти се впиха злобно в тялото му. Тя беше вързана, но дори и това не му помогна да се освободи лесно от нея. Киче го прекатурна на земята, за да не може да побегне, и започна да го хапе и удря с острите си зъби.

Най-после Лип-лип успя да се търкулне далече от нея и да се изправи на крака — страшно разрошен, убит телом и духом. Козината му висеше на снопчета навред по тялото му, дето се бяха забивали зъбите й. Той застана на мястото, гдето се беше изправил на крака, разтвори уста и писна жалостиво, като всяко малко кутре, но не можа дори да завърши воя си. Още докато виеше, Белия зъб се спусна към него и впи зъби в задния му крак. Лип-лип вече нямаше сили да се бори и побягна най-безславно, а неговата доскорошна, жертва го преследваше по петите и го дразнеше, докато той се прибра в палатката си. Тук жените му се притекоха на помощ и Белия зъб, превърнал се в малък беснеещ демон, най-после беше отпъден с дъжд от камъни.

Дойде денят, когато Сивия бобър реши, че няма опасност Киче да побегне, и я отвърза. Белия зъб ликуваше от радост, когато освободиха майка му. Той я придружаваше радостно навред из бивака и докато стоеше край нея, Лип-лип се държеше на прилично разстояние. Белия зъб дори се ежеше и пристъпваше към него с изопнати крака, но Лип-лип сякаш не забелязваше предизвикателството. Той не беше глупав и знаеше, че трябва да почака и да пипне насаме врага си, за да си отмъсти както трябва.

По-късно в същия ден Киче и Белия зъб стигнаха до края на гората край бивака. Той беше повел майка си натам стъпка по стъпка и когато тя спря, той се опита да я увлече още по-далече. Потокът, леговището, и тихата гора го зовяха и той искаше и тя да дойде. Изтича малко напред, после се спря и извърна поглед назад. Тя не помръдна от мястото си. Той заскимтя умолително и започна да припка игриво навън-на-вътре из храсталаците. След това дотича отново при нея, лизна я по муцуната и пак изприпка напред. И тоя път тя не мръдна от мястото си. Той се спря и се вгледа в нея, цял в очакване и напрежение, но всичко бавно изчезна, когато майка му извърна глава и се загледа към бивака.

Нещо в него го зовеше нататък, към пустата безбрежна шир. Майка му също чу тоя зов; но тя беше доловила и друг, по-силен зов, който я теглеше към огъня и човека — зов, на който единствен вълкът измежду всички животни може да откликне, вълкът и неговият брат, дивото куче.

Киче се извърна и тръгна бавно към бивака, който я теглеше по-силно, отколкото й тежеше тоягата, към която я привързваха. Невидимите и тайни сили на боговете все още я държаха здраво в своята власт и не й позволяваха да побегне. Белия зъб седна под сянката на един бряст и тихо заскимтя. Навред лъхаше на бор. Нежното ухание на гората изпълваше въздуха и му напомняше дните на волна свобода, преди да попадне в плен. Но той беше малко, недорасло кутре и зовът на неговата майка беше далеч по-силен от тоя на човека или на Дивата пустиня. Той се беше осланял на нея всеки миг от досегашния си кратък живот. Далеч беше денят, когато щеше да стане независим. Той стана и тръгна унило към бивака, но се спря веднъж-дваж и се вслуша в зова, който все още долиташе от дълбочината на гората.

В Дивата пустиня майката не живее дълго при рожбите си, но под властта на човека това време често пъти е още по-кратко. Така се случи и с Белия зъб. Сивия бобър беше задлъжнял към индианеца Три орли, който се готвеше да от пътува нагоре по течението на река Маккензи, към Голямото робско езеро. Парче червено сукно, една меча кожа, двадесет патрона и Киче му послужиха да изплати дълга си. Белия зъб видя, че вземат майка му в лодката на Три орли, и се опита да иде с нея, но само с един удар Три орли го изхвърли обратно на брега. Лодката отплава, той скочи във водата и заплува след нея, без да обръща внимание на резките викове на Сивия бобър, който го зовеше назад. Белия зъб пренебрегна заповедите дори на животното човек, на своя бог — в такъв ужас беше изпаднал при мисълта, че изгубва майка си.

Но боговете са свикнали всички да им се подчиняват и Сивия бобър скочи гневно в друга лодка, за да го догони. Когато го настигна, той посегна, пипна го за кожата над врата и го извади от водата. Той не го сложи изведнъж в лодката, а както го държеше във въздуха с една ръка, започна да го налага с другата. Това наистина беше бой, страшен и жесток. Ръката му беше тежка. Всеки удар причиняваше болка, а той му нанесе много удари. Блъскан от ударите, които се сипеха като град по него ту от тази, ту от другата страна, Белия зъб се мяташе безпомощно насам-натам, като силно разлюляно махало на стенен часовник. Той изпитваше най-различни чувства. Най-напред изпита дълбока изненада, после го обхвана внезапен страх и той изквича няколко пъти, по веднъж след всеки удар, но веднага след това изпадна в истински гняв. Неговият див, свободен дух се прояви и наложи — той се озъби и заръмжа безстрашно, и то право в лицето на разгневеното божество. Но това сякаш засили гнева на божеството. Ударите зачестиха и станаха все по-тежки, нанасяни тъй, че да болят колкото може повече.

Сивия бобър продължаваше да удря, а Белия зъб продължаваше да ръмжи. Но това не можеше да трае безкрайно. Един от двамата трябваше да отстъпи и Белия зъб отстъпи. Отново изпита страх. За пръв път с него постъпваха така.

Случайните удари с тояга и камъни, които беше получавал дотогава, приличаха на милувки в сравнение с тоя бой. Той спря да ръмжи и започна да вие и квичи. За известно време всеки нов удар предизвикваше нов силен рев, но страхът му прерасна в истински ужас, а квиченето му се превърна в непрекъснат вой, който не беше в такт със сипещите се по него удари.

Най-после Сивия бобър престоя да удря. Белия зъб висеше като пребит във въздуха и продължаваше да скимти. Изглежда, че това задоволи неговия господар и той го хвърли грубо в дъното на лодката. Междувременно течението беше понесло ладията надолу по реката и Сивия бобър грабна веслото. Белия зъб му пречеше да гребе и той го блъсна гневно с крак. В тоя миг свободолюбивият дук на Белия зъб се прояви отново и той впи зъби в мокасина на Сивия бобър.

Боят, който беше получил преди малко, не можеше да се сравни с боя, който му нанесоха сега. Гневът на Сивия бобър беше ужасен; не по-малко ужасен беше и страхът на Белия зъб. Той опита върху гърба си не само ръката на господаря си, но и твърдото дървено весло и когато се намери отново на дъното на ладията, цялото му малко телце беше просто смазано от бой. Сивия бобър пак го ритна, но тоя път нарочно, без повод. Белия зъб не посмя да захапе отново крака. Пленничеството го научи на още нещо: никога, при каквито и да е обстоятелства, да не хапе бога — негов господар и повелител, защото тялото на неговия господар и повелител беше свещено и не биваше да бъде осквернявано от зъбите на такива нищожни твари като него. Това очевидно представляваше най-голямото от всички възможни престъпления, единствената обида, която не можеше да отмине незабелязано и да остане ненаказана.

Когато лодката спря на брега, Белия зъб продължаваше да лежи неподвижен на дъното и да скимти тихо, очаквайки да разбере волята на Сивия бобър. А волята на Сивия бобър беше той да слезе от лодката и затова веднага беше захвърлен грубо на брега. При падането удари тежко едната си страна и болките по пребитото му тяло се усилиха отново. Треперейки, той се изправи с мъка на крака и започна да скимти. В това време Лип-лип, който бе наблюдавал сцената от брега, се спусна връз него, събори го на земята и впи зъби в тялото му. Белия зъб нямаше сили да се брани и щеше да пострада твърде зле, ако кракът на Сивия бобър не беше излетял тъй внезапно и силно, че подхвърли тялото на Лип-лип високо във въздуха и той се сгромоляса на няколко метра встрани. Ето това беше правдата на животните хора; и тогава въпреки жалкото състояние трепет на благодарност премина по тялото на Белия зъб. Той тръгна послушно по петите на Сивия бобър, накуцвайки, премина през целия бивак и стигна до палатката.

От тази своя преживелица Белия зъб научи, че боговете запазват за себе си правото да налагат наказания и не го предоставят на по-низшите същества, които се намират под тяхна власт.

През тази нощ, когато всичко утихна, Белия зъб си спомни за майка си и затъгува по нея. Той тъгуваше твърде велегласно и воплите му събудиха Сивия бобър, който стана и пак го наби. След това вече тъгуваше по-тихо в присъствието на боговете. Понякога обаче, когато сам стигаше до края на гората, той даваше воля на мъката си и я изливаше със силно скимтене и продължителен вой.

Тъкмо през тоя период от живота си Белия зъб можеше да се вслушва в смътния глас, който му навяваше спомени за леговището и потока, и пак да избяга в Дивата пустиня. Споменът за неговата майка го задържаше. Както животните хора излизаха да ловуват и се връщаха обратно в бивака, така и тя някой ден можеше да се върне в малкото поселище. И тъй той продължаваше да търпи пленничеството и да очаква завръщането й.

В края на краищата това пленничество не беше изцяло лошо. Много неща будеха любопитството му. Винаги се случваше нещо интересно. Странните дела на тия богове нямаха край, а той искаше да види всичко. Освен това вече започваше да разбира как да се държи, за да се погажда със Сивия бобър. Послушание, пълно и безпрекословно послушание, ето какво се изискваше от него; а в замяна на това той не ядеше бой и господарят му го търпеше край себе си.

Нещо повече — понякога дори сам Сивия бобър му подхвърляше някой къс месо и го бранеше от другите кучета, докато го изяде. А това късче месо беше много ценно за него. Странно наистина, но той ценеше даденото от Сивия бобър месо много повече, отколкото цяла дузина мръвки, получени от ръката на някоя от жените в бивака. Сивия бобър никога не го галеше и милваше. Може би тежката му ръка или справедливостта му, или неговата физическа сила, а може би всички тези неща оказваха въздействие върху Белия зъб; защото между него и неговия суров господар вече се зараждаше известно чувство на привързаност и дружба.

Веригите, които държаха в плен Белия зъб, го стягаха все по-силно и здраво по някакъв неясен и подъл начин, а може би и поради силата, която се криеше в тоягата, в камъка и в удара на стиснатия юмрук. Отличителните качества на животните от неговата порода, които ги бяха подтикнали още в незапомнени времена да дойдат при огнищата на хората, бяха качества, подлежащи на развитие. Те се развиваха в него, а животът на бивака, колкото и пълен да беше с неволи, по някакви тайнствени пътища му ставаше все по-мил. Белия зъб обаче не съзнаваше тази промяна. Той само тъгуваше по майка си, надяваше се, че тя ще се завърне, и жадуваше за предишния волен живот.

Трета главаНИЗВЕРГНАТИЯТ

Лип-лип продължаваше да трови живота на Белия зъб, и то тъй неумолимо, че той стана по-зъл и по-свиреп, отколкото беше редно за едно вълче. Той беше свиреп по природа, но сега свирепостта му надмина всяка граница. Славата му на зло същество се разнесе дори между животните хора. Когато се случеше някаква неприятност в бивака, вдигнеше се врява, започнеше боричкане между кучетата или пък някоя от индианките се развикваше, че й е откраднато месо, всички предполагаха, че Белия зъб е замесен и дори че той е главният виновник. Никой не си даваше труд да разбере причините за това негово поведение. Всеки виждаше само последиците, а тези последици бяха лоши. Той беше жалък подлизурко и подъл крадец, непоправим пакостник и виновник за всички неприятности; и разгневените индианки крещяха в лицето му, че е вълк, че не го бива за нищо свястно и че положително ще свърши зле, а той ги гледаше с напрегнато внимание, докато го ругаеха, готов да отскочи встрани и да избегне удара от някой бързо хвърлен към него предмет.

В края на краищата той се почувствува низвергнат и отритнат от всички в бивака. Малките кучета следваха примера на Лип-лип. Те сякаш подчертаваха с държанието си, че между тях и него съществува известна разлика. Може би долавяха неговата хищническа природа и инстинктивно проявяваха онази неприязън, която домашното куче питае към вълка. Но, така или иначе, те всички участвуваха с Лип-лип в преследването на вълчето. И веднъж обявили се срещу него, те имаха достатъчно основание да го ненавиждат докрай. От време на време всяко от тях изпитваше силата на зъбите му. Трябва да се изтъкне в негова чест, че той нанасяше много повече рани, отколкото сам получаваше от тях. Можеше да срази мнозина в единична борба, но никога нямаше тази възможност. Почнеше ли борба с някое малко куче, сякаш по даден знак всички младоци от бивака изтичваха и се спускаха към него. Преследван от всички, той научи две важни неща: как да се брани, когато всички кучета го нападнат едновременно, и как да нанася на всяко куче по възможност повече рани в най-кратко време. Да се задържи на нозе, когато го нападаше враждебната глутница, значеше да запази живота си; и той добре разбра това. В умението си да се държи на краката си той заприлича на котка. Възрастни кучета можеха да го блъскат назад или встрани и той наистина отскачаше назад или встрани — във въздуха или плъзгайки се по земята, — но винаги с нозе под себе си, застанал твърдо върху майката земя.

Когато кучетата искат да се бият, обикновено борбата им се предшествува от известни подготвителни действия: те ръмжат, ежат се и пристъпват с изопнати крака. Белия зъб се научи да напада без тия предварителни приготовления. Всяко закъснение от негова страна даваше възможност на всички млади кучета да се спуснат срещу него. Той трябваше да действува бързо и бързо да изчезва. Затова не показваше предварително намеренията си. Той се хвърляше внезапно и впиваше зъби в тялото на врага си без никакво предупреждение, дори преди кучето да се е приготвило да го посрещне. Така той се научи да нанася бързи и тежки удари и разбра колко важно беше да изненада врага си. Всяко внезапно нападнато куче, на което той разкъсваше рамото или раздираше на ивици ухото, преди още то самото да разбере какво става, беше вече наполовина победено.

Освен това извънредно лесно беше да прекатури ненадейно нападнато куче; а веднъж съборено, то неизбежно излагаше на показ, макар и само за миг, меката долна част на шията си — най-уязвимото място, гдето всяко впиване на зъбите би могло да причини смърт. Белия зъб знаеше где се намира това място. Той беше наследил тая тайна направо от безброй поколения вълци и хищници. И тъй, когато нападаше, Белия зъб винаги действуваше по един и същ начин: най-напред издебваше кучето насаме, после го изненадваше и събаряше на земята и тогава впиваше зъби в меката част на шията му.

Понеже не беше още съвсем пораснал, челюстите му не бяха още достатъчно големи и яки да причинят смърт при ухапване по шията, но въпреки това много млади кучета шареха из бивака с изподрани гърла, което беше доказателство за истинските намерения на Белия зъб. А ето веднъж той издебна един от своите врагове сам в окрайнината на гората и като го събори няколко пъти на земята, нахвърли се на гърлото му, успя да прегризе голямата му вена и кучето умря. Тогава в бивака се вдигна страшна врява. Някой го беше видял, новината стигна до ушите на господаря на мъртвото куче, жените изведнъж си припомниха всички кражби на месо и много разгневени гласове не даваха мира на Сивия бобър. Той обаче решително пазеше входа на палатката, гдето беше прибрал виновника, и въпреки протестите на съплеменниците си не им позволи да задоволят своята мъст.

И кучетата, и хората намразиха Белия зъб. През тоя период от неговото развитие навред го дебнеше опасност. Зъбите на всяко куче и ръката на всеки човек бяха винаги готови да му причинят болка. Кучетата го посрещаха с ръмжене, а боговете с проклятие и камъни. Животът му беше пълен с напрежение. Той беше винаги нащрек, готов да напада или да отблъсква нападение, зорко следеше да не би внезапно и неочаквано да го замерят с нещо и всеки момент беше готов да действува бързо и хладнокръвно, да се хвърля напред с раззинати челюсти или да отскача встрани с предупредително ръмжене.

А той умееше да ръмжи по-страшно от всяко друго куче в бивака, било то младо или старо. Целта на ръмженето е да предупреди и сплаши противника, но и тук е необходима известна съобразителност, защото не винаги е уместно да се ръмжи. Белия зъб знаеше как да ръмжи и кога да ръмжи. Неговото ръмжене въплъщаваше всичко свирепо, зло и страшно в него. Със сгърчен нос, с настръхнала на вълни козина, с език, който се въртеше навън като някое червено змийче, с прилепнали назад уши, с искрящи от омраза очи и със свити назад бърни, които оголваха острите му кучешки зъби, той можеше да застави почти всеки враг да спре и да се замисли, преди да го нападне. А тъкмо това мигновено колебание у врага, когато той не биваше нащрек, даваше на Белия зъб жизнено необходимата възможност да обмисли и реши как да действува. Често пъти предизвиканото по тоя начин мигновено колебание у врага ставаше по-дълго и се превръщаше в пълен отказ от борбата. От друга страна, когато някое възрастно куче проявяваше желание да го нападне, Белия зъб с грозното си ръмжене можеше да се оттегли с достойнство.

Отритнат от глутницата на малките кучета, неговият кръвожаден начин на борба и удивителната му ловкост заставяха глутницата скъпо да плаща за постоянното преследване, на което го подлагаше. Като не позволяваха на него, низвергнатия, да играе с глутницата, създаде се такова положение, че нито едно малко куче не можеше да се отдели от останалите, защото Белия зъб не позволяваше това. Възприетата от него тактика да дебне в гората и да напада жертвите си неочаквано плашеше младите кучета и те не се осмеляваха да бродят сами. С изключение на Лип-лип те трябваше винаги да вървят вкупом, готови за дружна отбрана срещу създадения от тях самите страшен враг. Ако някое младо куче дръзваше да броди само край реката, то вече беше обречено на смърт или неминуемо трябваше да вдигне цялото селище на крак с отчаяното си квичене от болка и ужас, бягайки от вълчето, което го е нападнало из засада.

Но Белия зъб не спря своите покушения дори и след като кучетата разбраха напълно, че трябва да се движат винаги заедно. Той ги нападаше, когато ги издебваше насаме, а те го нападаха, когато бяха всички заедно. Появяването му само беше достатъчно да ги накара да се спуснат след него и в такива моменти обикновено го спасяваше неговата бързина. Но тежко на онова куче, което изпреварваше другите в гонитбата! Белия зъб имаше навика внезапно да се извърне към преследвача, изпреварил глутницата, и да го изпохапе както трябва, преди другите кучета да пристигнат. Това се случваше твърде често, защото когато го подгонваха, кучетата се увличаха в преследването и забравяха да се пазят, докато Белия зъб никога не се самозабравяше. Докато тичаше, той поглеждаше крадешком назад и беше винаги готов да се извърне бързо и събори на земята увлечения в гонитбата враг, изпреварил другарите си от глутницата.

Младите кучета обичат да играят, но при създалото се положение игрите им се превърнаха в миниатюрна война срещу Белия зъб. Тяхното главно забавление беше да гонят сивото вълче — крайно сериозна игра, която криеше смъртна опасност. Той обаче никога не се боеше да странствува навред около бивака, понеже можеше да бяга далече по-бързо от тях. През времето, когато напразно очакваше завръщането на майка си, той неведнъж заставяше глутницата да препуска бясно след него в околните гори, но кучетата винаги губеха дирите му. Воят на глутницата и кучият лай го предупреждаваха за близостта на враговете му, докато той тичаше сам, плъзгайки се с безшумната си кадифена походка, като сянка, която се мярка между дърветата — също както баща му бе тичал преди с неговата майка. Освен това той познаваше по-добре от тях Дивата пустиня и всички нейни особености. Една от любимите му хитрини беше да заличи следите си в някой поток, после да се изтегне спокойно в близкия гъсталак и да се вслушва в смутения лай на измамените кучета, които кръжаха недалеч от него.

Ненавиждан от кучетата и хората, неукротим, вечно преследван или сам преследващ другите, Белия зъб се разви бързо, но едностранчиво. В тоя климат любовта и доброто не можеха да виреят. Впрочем той нямаше и най-далечна представа за тия неща. Усвои един закон да се подчинява на силните и да подтиска слабите. Сивия бобър беше бог, беше силен и затова Белия зъб му се подчиняваше. Но всяко куче, което беше по-младо и по-дребно от него, беше слабо и трябваше да бъде унищожено. Той разви само своята сила и мощ. За да се справи с постоянните опасности, които можеха да причинят дори и смъртта му, в него се развиха чрезмерно хищническите наклонности и способността му да се предпазва от враговете. Той стана по-подвижен от всички останали кучета, по-бързоног, по-ловък, по-хитър и зъл, по-тънък, но със стоманени мускули и яки сухожилия, по-издръжлив, по-свиреп, по-жесток и по-умен. Той трябваше да стане такъв, защото иначе не би могъл да издържи и да остане жив в неприязнената среда, в която беше попаднал.

Четвърта главаСЛЕДИТЕ НА БОГОВЕТЕ

През есента, когато дните ставаха по-къси и въздухът вече започваше да щипе от студ, Белия зъб намери сгода да избяга на свобода. Истинско безредие беше настанало в малкото селище през последните няколко дни. Хората сваляха палатките на летния бивак и племето се готвеше да потегли за есенния лов ведно с цялата си покъщнина. Белия зъб наблюдаваше приготовленията с трепет в очите, а когато палатките изчезваха една след друга и покъщнината се товареше в лодките край брега на реката, той разбра всичко. Лодките се откъсваха от брега една подир друга, а някои дори вече се губеха далече надолу по реката.

Белия зъб беше твърдо решен да остане. Той изчака удобен момент, измъкна се от бивака и побягна в гората. Тук скри следите си във водите на един поток, който беше започнал вече да замръзва. После пропълзя дълбоко в гъсталака и започна да чака. Времето минаваше, а той задряма и спа на пресекулки в продължение на няколко часа. Събуди го гласът на Сивия бобър, който го зовеше по име. Чуваха се и други гласове. Белия зъб ясно долови гласа на жената на Сивия бобър, която също взимаше участие в търсенето, както и гласа на Митсах, сина на Сивия бобър.

Белия зъб тръпнеше от страх и с мъка преодоля породилото се в него силно желание да излезе от скривалището си. След време гласовете заглъхнаха в далечината и малко по-късно той излезе от гъсталака, за да се нарадва на успеха си. Вече припадаше здрач и той си поигра известно време между дърветата, вкусвайки в пълна мяра радостта да бъде свободен. После най-неочаквано изпадна в униние поради самотността си. Той седна и се замисли, вслушвайки се в тишината на окръжаващата го гора, която го смущаваше. Страшно беше, че нищо не се движеше, че нищо не се чуваше. Струваше му се, че някаква невидима и неподозирана опасност го дебне отвред. Стъблата на грамадните дървета го изпълваха с подозрение, както и техните тъмни сенки, в които може би се криеха всевъзможни опасности.

После стана студено. Нямаше ги затоплените платнища на палатките, дето можеше да се сгуши и стопли. Студът хапеше краката му и той повдигаше ту единия преден крак, ту другия. След това изви рунтавата си опашка, за да ги стопли с нея, а в същото време пред очите му израсна някакво видение. В това нямаше нищо необикновено. Редица картини като отражение на отделни спомени се занизаха в главата му. Той виждаше отново бивака с неговите палатки и пламтящи огньове. Отново чуваше пискливите ь асове на жените, сърдитите басове на мъжете и ръмженето на кучетата. Беше гладен и си припомни за късовете месо и риба, които му подхвърляха в бивака. Тук нямаше месо, нямаше нищо друго освен тая зловеща тишина, с която не можеше дори да се нахрани.

Дните, прекарани в плен, го бяха изнежили. Животът му беше протекъл, без той да се грижи за себе си, и това беше отслабило силите му. Той беше загубил навика сам да се грижи за себе си. А сега нощта вече се спускаше над него. Сетивата му, привикнали към движението и шума на бивака и към постоянната смяна на всякакви гледки и звуци, сега бездей-ствуваха. Нямаше какво да се прави, какво да се види, какво да се чуе. Той напрягаше сетивата си да долови и най-малкия звук, който би нарушил тишината и неподвижността на природата. Бездействието го плашеше и той смътно предчувстваше, че нещо страшно ще му се случи.

Той потрепера от страх. Нещо грамадно и безформено се спускаше към него. Това беше сянката на едно дърво, която се отдръпваше бързо назад с бягството на облаците по небето, засенчили дотогава лика на луната. Той се успокои и започна тихо да скимти, но скоро млъкна от страх да не би скимтенето да привлече вниманието на опасностите, които го дебнеха отвред.

Дървото, под което стоеше, силно изпука от нощния студ и го накара да завие от страх. Така се изплаши, че се спусна като безумен към малкото поселище. Обхвана го непреодолимо желание да бъде в близост с хората и да се чувствува закрилян от тях. Ноздрите му сякаш долавяха миризмата на огньовете в бивака, а в ушите му ехтяха познатите шумове и викове на индианците. Той излезе от гората и се намери в една осветена от луната поляна, гдето нямаше нито сенки, нито непроницаем мрак. Но от бивака нямаше дори и следа. Беше забравил — цялото поселище бе заминало нанякъде.

Белия зъб изведнъж спря, защото нямаше къде да иде. Започна да броди унило по пустата поляна, в която доскоро се издигаше бивакът. Напразно душеше купчините смет и изхвърлените от боговете парцали и ненужни дреболии. Колко би се радвал, ако някоя разгневена индианка започнеше щ го обсипва с дъжд от камъни или ако в яростта си Сивия бобър би стоварил върху него тежката си ръка. Той би дори приветствувал с истински възторг самия Лип-лип и цялата глутница от ръмжащи и подли кучета.

Белия зъб стигна до мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, седна точно в средата и вирна муцуна към луната. Силни спазми присвиха гърлото му, той раззина челюсти и изля в сърцераздирателен вой мъката от самотата и страха, тъгата си по Киче, всичките си предишни страдания и неволи, както и напиращото в него предчувствие за нови беди и опасности. Това беше истински вълчи вой, провлечен, силен и тъжен — първият истински вой, който се беше изтръгнал от гърдите му.

Най-после се зазори и утринната светлина прокуди страховете му, но увеличи мъката от самотата. Голата пуста земя, която доскоро беше тъй пълна с живот, още повече усили унинието му. Скоро реши какво да прави. Навлезе тичешком в гората и тръгна надолу, по брега на реката. Тича цял ден, без да си почине, сякаш беше създаден да тича вечно. Стоманените му мускули не знаеха умора, наследствената му издръжливост го подтикваше към нови усилия и пак му даваше възможност да се носи напред, колкото и да го болеше тялото.

Там, дето реката криволичеше между надвисналите стръмни скали, той се катереше по високите ридове зад тях. Преброди и преплува много рекички и потоци, които се вливаха в голямата река. Често тичаше по тънката ледена кора, която вече се образуваше край самия бряг на реката, и неведнъж пропадаше в ледените струи, спасявайки с мъка живота си. През цялото време търсеше дирите на боговете и внимаваше да открие мястото, гдето са излезли на брега и тръгнали навътре към гората.

Белия зъб беше далече по-схватлив от повечето свои събратя, но все пак не можеше да съобрази, че трябва да държи сметка и за другия бряг на река Маккензи. Ами ако следите на боговете извеждат на отвъдния бряг? Това изобщо не му мина през ума. След време, когато вече щеше да е пропътувал големи пространства, срещнал много реки и пътеки и станал по-възрастен и по-мъдър, той вероятно щеше да може да съобрази възможността дирите на хората да извеждат и на отвъдния бряг. Но тая способност щеше тепърва да се развие в него. Сега той тичаше наслука по отсамния бряг на Маккензи и никаква друга мисъл не му минаваше през ума.

Той продължи да тича и през цялата нощ. Срещаше какви ли не препятствия в мрака, но те само забавяха устрема Му, без да го смутят. Към пладне на втория ден той вече беше тичал непрекъснато цели тридесет часа и стоманените му мускули започнаха да се огъват. Само силата на волята му го тласкаше напред и все напред. Не беше хапнал нищо през последните четиридесет часа и гладът го омаломощаваше.

Силите му отпаднаха и поради честото му пропадане през леда в студените води на реката. Хубавата му козина сега беше изпокаляна. Широките възглавки на лапите му бяха изранени и кървяха. Той започна да накуцва и куцането му се увеличаваше с всеки изминат час. За зла орис небето потъмня и започна да вали сняг — мокър, лепкав, хлъзгав сняг, който застилаше земята под нозете му и така запълваше неравностите, че ходът му ставаше още по-труден и изморителен.

Сивия бобър беше решил да станува през нощта на отвъдния бряг на реката, защото там имаше повече дивеч. Но малко преди да се стъмни, Клу-куч, жената на Сивия бобър, съгледа един северен елен, който идеше на водопой към отсамния бряг на реката. Ако еленът не беше дошъл да пие вода и ако снегът не беше принудил Митсах да отклони ладията от пътя й, ако Клу-куч не беше видяла елена и ако Сивия бобър не беше убил животното още с първия изстрел на пушката си, всички последвали събития щяха да се развият по друг начин. Сивия бобър едва ли щеше да станува на отсамния бряг на Маккензи и Белия зъб нямаше да мине край него, а щеше да върви напред и в края на краищата вероятно щеше да умре от глад или щеше да се присъедини към дивите си събратя, за да стане напълно като тях — истински вълк до сетния ден на живота си.

Настъпи нощта. Снегът валеше на още по-едри и гъсти парцали. Белия зъб скимтеше тихичко и продължаваше да тича, понакуцвайки и залитайки в мрака, когато изведнъж попадна на пресни дири в снега. Тия дири бяха толкова пресни, че той веднага се досети чии бяха те. Започна да скимти от радост и тръгна по тях от брега на реката към близката гора. До ушите му долетя познатият шум на бивака. Скоро след това зърна пламъците на огъня, Клу-куч, която готвеше, и Сивия бобър, който беше седнал с подгънати нозе и дъвчеше парче сурова лой. В бивака имаше прясно месо!

Белия зъб очакваше да го набият. Тая мисъл го накара да се сниши към земята и да настръхне малко, но след това той продължи напред. Страхуваше се и ненавиждаше боя, който знаеше, че го очаква. Ала знаеше, че в замяна на тоя бой щеше отново да се радва на огъня, да се осланя на закрилата на боговете и да дружи с кучетата — една дружба с врагове, но все пак дружба, която задоволяваше нуждата му да общува с животни от неговата собствена порода.

Той се сниши почти до земята и пролази крадешком към светлината на огъня. Сивия бобър го видя и престана да дъвче лойта. Белия зъб пълзеше бавно, съвсем бавно, влачеше се и се мъкнеше в пълно смирение и покорство. Той пропълзя право към нозете на Сивия бобър и с всяка измината педя пълзенето му ставаше все по-трудно. Най-после легна в краката на господаря си, в чиято власт сега се отдаваше доброволно телом и духом. Той дойде по свой почин да се сгрее при огъня на човека и да му се подчини. Тръпки преминаха по тялото му, очаквайки неизбежното наказание. Ръката на господаря се издигна над него и го принуди неволно да се сниши в очакване на удара. Ръката обаче не се стовари върху него. Той погледна крадешком нагоре. Сивия бобър тъкмо разчупваше парчето лой на две половинки! Сивия бобър му предложи парче лой! Много предпазливо и не без известно подозрение Белия зъб изпървом подуши лойта, после я взе и започна да яде. Тогава Сивия бобър заповяда да му донесат месо и застана да го пази от другите кучета, докато той ядеше. След това, благодарен и доволен, Белия зъб легна в краката на Сивия бобър, вгледа се в огъня, който го топлеше, после започна да мига в полудрямка, напълно уверен, че утрешният ден не ще го завари да броди унило в мрачните гори. Не, утре той ще бъде в бивака на животните хора, при боговете, на които се беше отдал и от които щеше да зависи занапред.

Пета главаДОГОВОРЪТ

Към средата на декември Сивия бобър тръгна на път по горното течение на река Маккензи. Мит-сах и Клу-куч го придружаваха. Той сам караше една от шейните, теглена от кучетата, която беше наел или заменил. Мит-сах караше друга, по-малка шейна, в която бяха впрегнати по-млади кучета. Тя приличаше по-скоро на играчка, отколкото на нещо друго, но Мит сах беше във възторг от нея, понеже чувствуваше, че вече започва да върши работата на зрял мъж. Освен това той се учеше да кара и да обучава кучетата, а и самите кучета трябваше тепърва да свикнат с хамута. Независимо от това тая малка шейна беше от полза за всички, защото возеше към стотина паунда храна и домашни вещи.

Белия зъб беше виждал кучетата във впряг и затова не се възпротиви, когато и на неговата шия поставиха за първи път хамут, здраво натъпкан с мъх. Два ремъка го свързваха с друг ремък, който опасваше гърдите и гърба му. Именно към тоя ремък беше привързано дългото въже, което теглеше шейната.

Седем млади кучета образуваха впряга. Всички бяха родени преди девет-десет месеца. Само Белия зъб беше на осем месеца. Всяко куче беше привързано към шейната с отделно въже. Нямаше две въжета еднакво дълги, а разликата в дължината на които и да е две въжета беше поне колкото дължината на едно куче. Всяко въже беше завързано за една халка в предната част на шейната. Самата шейна Нямаше плъзгачи и представляваше най-обикновено возило от прави брястови кори, извити в предния си край, за да не затъва шейната в снега. Това нейно устройство позволяваше тежестта на товара, а и на самата шейна да се разпредели върху по-голяма снежна площ, което улесняваше движението при тоя ситнозърнест и мек сняг. Съблюдавайки същия принцип за възможно най-равномерното разпределение на тежестта, кучетата бяха завързани така, че въжетата им изхождаха като ветрило от носа на шейната, вследствие на което нито едно от тях не можеше да върви по дирите на друго куче от впряга.

Това ветрилообразно впрягане на кучетата имаше и друго предимство. Понеже въжетата не бяха еднакво дълги, те не позволяваха на по-задните кучета да нападат онези, които тичаха пред тях. Ако някое куче искаше да нападне друго куче от впряга, то можеше да се извърне само към куче с по-късо въже; но тогава се намираше лице с лице не само с нападнатото куче, а трябваше да срещне и дългия камшик на водача на впряга. Но най-голямото предимство на ветрилообразното разпределение на кучетата във впряга се криеше в това, че кучето, което би пожелало да нападне друго куче пред него, трябваше да тегли шейната с удвоена сила, а колкото по-бързо вървеше шейната, толкова по-лесно беше за нападнатото куче да побегне напред. По тоя начин никое от задните кучета никога не можеше да настигне и да се изравни с някое от предните кучета. Колкото по-бързо тичаше разгневеното куче, толкова по-бързо тичаше и преследваното, тъй че в края на краищата всички кучета от впряга тичаха по-бързо. Благодарение на това шейната се движеше много по-бързо, а чрез тая забулена хитрост човекът проявяваше властта си над животните.

Мит-сах приличаше на баща си и притежаваше много от неговата мъдрост и съобразителност. Той беше забелязал отдавна, че Лип-лип често напада Белия зъб. По онова време обаче Лип-лип принадлежеше на друг господар и Мит-сах само нарядко се осмеляваше да хвърли скришом някой и друг камък по него. Но сега Лип-лип беше негово куче и той си отмъсти за миналите пакости на кучето, като го привърза към най-дългото въже. По тоя начин Лип-лип стана водач на впряга и това на пръв поглед беше чест за него, а всъщност съвсем го лиши от почест, понеже вместо сам да тормози впряга и да властвува над него, той беше намразен от всички останали кучета, които започнаха да го преследват.

Понеже Лип-лип беше привързан към най-дългото въже и тичаше начело на впряга, всички останали кучета го виждаха винаги пред себе си. Но те виждаха само рунтавата му опашка и задните му крака, а тая гледка съвсем не беше тъй страшна като острите му бели зъби и настръхналата козина. Освен това, като го виждаха да бяга пред тях, мислеха, както мислят всички кучета въобще, че той се опитва да побегне от тях, и затова те тичаха да го догонят.

Още щом тръгна шейната, всички кучета от впряга се спуснаха да гонят Лип-лип и гонитбата продължи през целия ден. Отначало той често се извръщаше към преследвачите си, готов да се нахвърли гневно върху тях, за да защити достойнството си, но в такива моменти Мит-сах го жилваше по муцуната с трийсетфутовия си камшик, направен от тънките черва на северен елен, и го принуждаваше да обърне гръб и отново да заприпка напред. Лип-лип имаше достатъчно смелост да се справи с кучетата, но не можеше да се справи с камшика и не му оставаше друго, освен да изопне дългото въже и да тича бързо, за да държи задните си крака далеч от зъбите на кучетата.

Но друга, още по-голяма хитрина се породи в главата на младия индианец. За да принуди кучетата да преследват водача на впряга с още по-голямо настървение, Мит-сах започна съвсем открито да любезничи с Лип-лип. Това негово предпочитание към водача на впряга предизвика ревност и омраза у всички останали кучета. Мит-сах нарочно даваше месо само на Лип-лип в присъствието на другите кучета и това просто ги вбесяваше. Докато Лип-лип поглъщаше месото под закрилата на Мит-сах, те беснееха край него, но винаги на достатъчно далечно разстояние от дългия език на камшика. А когато не можеше да му даде месо, Мит-сах отпъждаше надалеч останалите кучета и се преструваше, че уж дава месо на Лип-лип.

Белия зъб вършеше работата си с леко сърце. Той беше пропътувал по-голямо разстояние от другите кучета, преди да реши да се постави под властта на боговете, и знаеше по-добре от тях колко безполезно беше да се противопоставя на волята им. Освен това постоянните преследвания, на които беше подложен от цялата кучешка глутница, го научиха да цени много повече хората, отколкото събратята си. Той не беше свикнал да общува с кучетата от впряга. Киче беше почти забравена и всичките му помисли сега бяха насочени единствено към връзката му с боговете, които беше приел за свои господари. Затова той теглеше усърдно шейната, приучи се да спазва реда и стана послушен. Вярност и прилежание отличаваха работата му. Тия са основните качества на вълка и дивото куче, когато се опитомят, а Белия зъб притежаваше и двете качества в необикновено голяма мяра.

Между Белия зъб и другите кучета наистина съществуваха известни отношения, но те почиваха върху ненавистта и враждата. Той изобщо не привикна да играе с кучетата. Знаеше само да се бие с тях и често вършеше това, като си отмъщаваше стократно за всички ухапвания и рани, които беше получил през дните, когато Лип-лип възглавяваше глутницата. Но сега Лип-лип не беше водач, освен когато тичаше начело на впряга, на края на дългото си въже и подскачащата зад кучетата шейна. В бивака Лип-лип винаги се навърташе около Мит-сах, Сивия бобър или Клу-куч. Той не се осмеляваше да странствува далече от боговете, защото сега острите зъби на всички кучета го дебнеха и той изпита цялата горчивина на преследванията, на които Белия зъб беше подложен в миналото.

Когато Лип-лип изпадна в немилост пред събратята си, Белия зъб можеше лесно да стане водач на глутницата, но той беше твърде мрачен и прекалено самотен да пожелае това. За него беше достатъчно да набива от време на време другарите си. Иначе той почти не им обръщаше внимание. Те се отдръпваха от пътя му, когато той идваше към тях, а и най-смелото куче никога не дръзваше да му отнеме парчето месо. Напротив, те бързаха да изгълтат дажбата си от страх да не би той да им отнеме месото. Белия зъб добре знаеше закона: потискай слабия, подчинявай се на силния. Той изгълтваше своето парче месо колкото е възможно по-бързо и тогава тежко на онова куче, което още се бавеше с храната си! Едно само изръмжаване, съпроводено с оголване на белите му зъби, и това куче можеше на воля да излива негодуванието си към невъзмутимите звезди, докато Белия зъб дояждаше неговата дажба.

Наистина от време на време някое куче възроптаваше и избухваше, но биваше веднага усмирявано. Това даваше възможност на Белия зъб да поддържа силите си. Той пазеше ревниво положението си на независим самотник сред глутницата от кучета и често се биеше с тях, за да поддържа това си положение. Тия негови сбивания обаче бяха съвсем краткотрайни. Той беше твърде бърз. Преди още да разберат другите кучета какво става, той ги изпохапваше и окървавяваше. С една дума, те биваха побеждавани, преди да са почнали да се бият.

Белия зъб поддържаше между събратята си не по-малко строга дисциплина от дисциплината, която боговете налагаха на кучетата. Той никога не им позволяваше да своеволничат и винаги ги заставяше да му се подчиняват. Помежду си те можеха да се държат, както намерят за добре. Това беше тяхна работа и съвсем не го засягаше. Но негова грижа беше и да ги застави да зачитат неговото уединение, да се отдръпват от пътя му, когато му скимнеше да мине край тях, и винаги да признават властта му. Достатъчно беше някое куче да настръхне едва забележимо, да смръщи нос или да изопне мускулите на краката си в знак на неподчинение, и Белия зъб веднага се нахвърляше връз него, безмилостен и жесток, както винаги, и бързо го убеждаваше, че е тръгнало по крив път.

Той беше наистина чудовищен тиранин. Властта му, беше твърда като стомана. Слабите той потискаше жестоко, е мъст. Не току-така беше прекарал ранните си дни в постоянна борба за съществуване, особено когато майка му и той, сами и без ничия помощ, преодоляваха всички неволи и смогнаха да оцелеят в жестоките условия на Дивата пустиня. И ненапраз-но беше научил да стъпва леко и тихо, когато край него минава същество с по-голяма мощ. Той потискаше слабите, но зачиташе силните. И, когато тръгна на дълъг път със Сивия бобър, той наистина се държеше смирено между възрастните кучета и биваците на странните животни хора, които срещаха по пътя си.

Месеците се нижеха един след друг, а те още пътеше-ствуваха със Сивия бобър. От дългото ходене и неспирното влачене на шейната силите на Белия зъб укрепнаха; а и умственото му развитие беше почти завършено. Той вече познаваше съвсем добре света, в който живееше. Мирогледът му беше мрачен и материалистичен. В неговата представа светът беше жесток и свиреп, без никаква топлота и нежност — един свят, в който изобщо не съществуват нежни чувства, в който няма нито ласки, нито обич, нито веселие.

Той не изпитваше обич и към Сивия бобър. Наистина неговият господар беше божество, но твърде жестоко божество. Белия зъб признаваше на драго сърце неговото господство, но това господство почиваше върху превъзходството на ума и грубата сила. В природата на Белия зъб имаше нещо, което го караше сам да желае това господство; иначе той не би се върнал от Дивата пустиня и не би изразил готовността си да се покори. Дълбоко в душата му се таяха още неизпитани чувства и възможности. Една блага дума от Сивия бобър или дори една ласка от неговата ръка биха могли да събудят тия дремещи в него чувства; но Сивия бобър не казваше благи думи и не галеше. Нямаше тоя навик. Неговото превъзходство беше диво и жестоко, също като властта му над него — раздаваше справедливост с тояга, наказваше прегрешенията с удари, които предизвикваха болки, и награждаваше заслугите му не чрез нежност, а като се въздържаше да не го бие.

И тъй Белия зъб никога не узна какво щастие можеше да му донесе някоя ласка от ръката на човека. При това той не обичаше ръцете на животните хора. Винаги гледаше на тях с известно недоверие. Наистина тези ръце понякога му даваха месо, но много по-често му причиняваха болка. Трябваше да се пази от ръцете на животните хора. Те умееха да хвърлят камъни, да размахват тояги, цепеници и камшици и да нанасят удари с пестник. Дори когато го докосваха съвсем леко, те твърде ловко му причиняваха болка — щипеха го, извиваха ушите му или скубеха козината му. В чужди поселища се беше запознал и с ръцете на децата и узнал, че те причиняват жестока болка. Веднъж едно мъничко индианче, проходило съвсем отскоро, за малко не извади едното му око. Тия преживелици го принудиха да се отнася с подозрение към децата. Той просто не можеше да ги понася. Когато пристъпваха към него със зловещите си ръце, той веднага се изправяше на нозе.

Случи се така, че когато пребиваваха в едно поселище край Голямото робско езеро и се опита да се възпротиви на злото, което му носеха ръцете на животните хора, той внесе известно изменение във втълпения му от Сивия бобър закон — че единственият непростим грях беше да захапе някой бог. В това поселище Белия зъб постъпи, както постъпват всички кучета във всички села — той тръгна да дири храна. Младо момче сечеше с брадва къс замръзнало еленово месо и дребни парченца отхвръкваха в снега. Промъкнал се натам да дири храна, Белия зъб се спря и започна да гълта дребните късчета месо. Той забеляза, че момчето остави брадвата и взе дебела цепеница в ръка. Белия зъб отскочи назад тъкмо навреме, за да избегне удара, който вече се стоварваше върху него. Момчето се спусна да го гони, но понеже не познаваше селото, той побягна между две палатки и се намери срещу висок отвесен скат.

Белия зъб нямаше как да избяга. Единственият път беше между двете палатки, но момчето пазеше тоя проход. То се приближаваше бавно към жертвата си, готово да стовари вдигнатата цепеница. Тогава Белия зъб се разгневи не на шега. Той застана срещу момчето с настръхнала козина и започна да ръмжи. Момчето беше засегнало неговото чувство за справедливост, защото той беше усвоил добре закона за търсенето на храна. А тоя закон гласеше, че всички месни отпадъци, включително и дребните парченца замръзнало месо, принадлежат на кучето, което ги намери. Той не беше сторил нищо нередно, не беше нарушил закона, а на всичко отгоре това нищо и никакво хлапе се готвеше да го натупа. Белия зъб сам не разбра какво стана. Направи го в пристъп на дива ярост; и свърши всичко тъй бърже, че самото момче не можа да разбере какво се беше случило с него. Единственото нещо, което момчето наистина разбра, беше, че по някакъв необясним начин се намери прекатурнато в снега и че ръката, която държеше цепеницата, беше силно изпохапана от зъбите на Белия зъб.

Но Белия зъб знаеше, че е нарушил закона на боговете — беше впил зъби в свещената плът на едного от тях и сега трябваше да очаква най-страшното наказание. Той побягна към Сивия бобър и потърси закрила в нозете му. Скоро след това ухапаното момче пристигна ведно със семейството си, за да иска разплата. Но те си отидоха, без да си отмъстят на Белия зъб, защото Сивия бобър го защити. Същото сториха и Мит-сах, и Клу-куч. Белия зъб се вслушваше в словесната война, наблюдаваше гневните движения на спорещите и разбра, че постъпката му беше оправдана. Това му подсказа, че на тоя свят имаше различни божества — неговите богове и чуждите богове — и че между тях съществуваше разлика. Нямаше значение дали постъпваха справедливо или несправедливо с него — той трябваше да приема всичко, щом идеше от ръцете на неговите богове. Но той не беше длъжен да търпи неправдите на чуждите богове. Негово право беше да се бори със зъбите си срещу подобна несправедливост. И това беше един от законите на боговете.

Преди да се свечери, Белия зъб имаше възможност да научи и други подробности във връзка с тоя закон. Тръгнал сам в гората да бере дърва, Мит-сах срещна ухапаното момче. С него бяха и други момчета. Размениха се остри думи. После всички момчета се нахвърлиха върху Мит-сах. Положението му стана тежко. Отвред се сипеха удари връз него.

Отначало Белия зъб само наблюдаваше сбиването. Това беше работа на боговете и не го засягаше. Скоро обаче му дойде наум, че тези момчета бият Мит-сах — един от неговите собствени богове. Не може да се каже, че някаква разумна подбуда застави Белия зъб да извърши онова, което последва. Обхванат от дива ярост, той се хвърли напред и само с няколко скока се намери между биещите се. Пет минути по-късно момчетата припкаха по поляната, оставяйки кървави дири по снега за доказателство, че зъбите на Белия зъб не са стояли без работа.

Когато Мит-сах се завърна в бивака и разправи какво се беше случило, Сивия бобър нареди да дадат месо на Белия зъб. Той заповяда да му дадат много месо. Белия зъб се наяде до насита, после се изтегна в полудрямка край огнището, пропит от съзнанието, че законът беше утвърден.

Наред с тия преживелици Белия зъб скоро научи закона за собствеността и задължението собствеността да се брани. Само една стъпка го делеше от закрилата, която той оказваше на тялото на своя бог, до защитата на собствените вещи и имущества на тоя бог; и Белия зъб направи тая стъпка.

Всичко, което принадлежеше на неговия бог, трябваше да се защитава и пази от целия свят, дори ако трябва да хапе другите богове. Не само че подобно действие само по себе си представляваше светотатство, но то беше свързано и с известна опасност. Боговете бяха всемогъщи и едно куче не може да мери сили с такива същества, но въпреки това Белия зъб се научи да застава безстрашно срещу тях, готов да води жестока борба. Дългът взе връх над страха, а боговете крадци се научиха да не пипат имуществото на Сивия бобър.

Във връзка с това Белия зъб научи нещо важно, а именно, че крадливите богове обикновено са и страхливи богове, готови да побягнат, щом се даде тревога. Научи също така, че само няколко секунди след като дадеше тревога, Сивия бобър пристигаше на помощ. Той научи, че крадците не побягваха понеже се страхуваха от него, а понеже се бояха от Сивия бобър. Белия зъб не вдигаше тревога с лай. Впрочем той никога не лаеше. Беше привикнал да се спуска връз неканения гост и при възможност да впива зъби в тялото му. Понеже беше мрачен и склонен да се уединява, а и съзнателно отбягваше другите кучета, той стана необикновено добър пазач на имуществото на своя господар. В това отношение му помагаше и Сивия бобър, като го поощряваше и обучаваше как да постъпва. Затова пък Белия зъб стана още по-свиреп и неукротим и дори по-самотен от преди.

Месеците се нижеха един след друг и свързваха кучето и човека в още по-тесен и здрав съюз — стар, отдавнашен съюз, сключен между човека и първия вълк, който беше дошъл при него от Дивата пустиня. И подобно на всички други вълци и диви кучета, които бяха постъпвали по същия начин оттогава насам, Белия зъб сам си уясни подробностите на тоя съюз. Условията на договора бяха твърде прости: той даваше свободата си, а получаваше правото да притежава свой бог от плът и кръв. Храна и огън, закрила и дружба — ето някои от нещата, които получаваше от своя бог. В замяна на това той пазеше имуществото му, защищаваше го, трудеше се за него и му се подчиняваше.

Да имаш бог, значи да служиш. Белия зъб служеше, но със страх, а не с любов. Той не знаеше какво значи любов и не изпитваше ни едно нежно чувство. Киче беше само далечен и смътен спомен. При това той не само се беше отказал от Дивата пустиня и от своя род, когато се постави под властта на човека, но и самите условия на договора бяха такива, че ако срещнеше отново Киче, той не трябваше да изостави своя бог и да тръгне с нея. Неговата преданост към човека като че стана закон за него и тя взе връх над любовта му към свободата, рода и кръвта.

Шеста главаГЛАДЪТ

Пролетта вече настъпваше, когато Сивия бобър завърши дългото си пътешествие. Беше април и Белия зъб тъкмо навършваше една година, когато се прибраха в родното селище и Мит-сах го освободи от ремъците на впряга. Макар че не беше още напълно развит, Белия зъб беше най-едрото едногодишно куче в селото след Лип-лип. Беше наследил ръста и силата на баща си, едноокия вълк, и на самата Киче и вече почти достигаше на бой възрастните кучета в бивака, но още не беше наедрял както трябва. Тялото му беше тънко и стройно, а силата му се криеше в пъргавината на жилестите му мускули. Неговата козина имаше истинския сив вълчи цвят и външно той приличаше напълно на вълк. В жилите му течеше само една четвъртинка кучешка кръв, наследена от Киче, но тая кръв, макар и да беше от голямо значение за умственото му развитие, не беше оставила никакви външни отпечатъци по тялото му.

Той тръгна напосоки из селото и с чувство на тихо задоволство разпознаваше различните богове, които знаеше още преди дългото пътешествие. Тук бяха и кучетата — малките като него кучета, които растяха, и възрастните кучета, които не изглеждаха тъй едри и страшни, както ги беше запомнил. Сега вече не се боеше от тях толкова, колкото преди, и се разхождаше между тях с чувство на безгрижно спокойствие, което беше не само ново за него, но и твърде приятно.

Между тия кучета беше и Басийк — старо, посивяло псе, което на младини, само като покажеше зъбите си на Белия зъб, го заставяше да пълзи и да се крие вдън земи. От него Белия зъб беше научил доста неща за собственото си нищожество, а сега пак от него трябваше да научи за промяната и развитието, настъпили в него самия. Докато стареещият Басийк ставаше все по-слаб, Белия зъб заякваше в младостта си.

Подялбата на един току-що убит елен даде възможност на Белия зъб да схване, че кучетата сега бяха променили отношението си към него поради нарасналата му сила. Той успя да докопа за себе си копитото и долната част на крака на елена, по която имаше доста месо. После се отдръпна от кучетата, които се боричкаха, скри се от погледа им в един гъсталак и започна да яде своя дял, но Басийк изведнъж налетя върху него. Без да мисли какво върши, Белия зъб на два пъти захапа Басийк и веднага отскочи встрани. Старият пес остана изненадан от смелостта и ловкостта на противника си, но не помръдна от мястото си, а се вгледа глупаво в Белия зъб; суровият червен кокал продължаваше да стои недокоснат между тях.

Басийк беше стар и добре съзнаваше нарастващата сила на кучетата, които беше тормозил в миналото. Това той схвана чрез редица горчиви унижения, с които трябваше по неволя да се примири, като за тая цел призоваваше на помощ цялата си мъдрост. В славните някогашни дни той би се нахвърлил върху Белия зъб в изблик на справедлив гняв. Сега обаче неговите чезнещи сили не му позволяваха да постъпи така. Той само настръхна и хвърли злобен поглед към Белия зъб, който беше отвъд кокала. Тоя поглед сякаш възкреси част от предишния страх на Белия зъб и той се усмири, сви се и отново стана мъничък, мислейки през цялото време как да се оттегли, без да загуби изцяло достойнството си.

И тъкмо в тоя момент Басийк направи голяма грешка. Ако се беше задоволил само със страшния и свиреп поглед, който беше хвърлил(към. Белия зъб, свадата щеше да завърши в негова полза. Белия зъб вече мислеше за отстъпление и щеше наистина да се оттегли и да остави кокала за него. Но Басийк неизчака. Той счете победата за спечелена и пристъпя към месото. Белия зъб слабо настръхна, когато Басийк наведе глава и излеко помириса месото. Дори тогава още не беше съвсем късно за Басийк да поправи грешката си. Ако беше застанал над месото с вдигната глава и искрящи от гняв очи, Белия зъб щеше да се оттегли. Но миризмата на прясното месо гъделичкаше ноздрите на Басийк и лакомията му го подтикваше да си хапне.

Това вече изчерпи търпението на Белия зъб. Още с пресни спомени за господството си над останалите кучета от впряга, той не можеше да остане безучастен, докато друг поглъщаше месото, което принадлежеше на него. И тъй по стар навик той се хвърли връз него без предупреждение. Още с първото захапване дясното ухо на Басийк беше разкъсано на парчета. Старият пес беше слисан от внезапното нападение, но други, по-сериозни неща го сполетяха все тъй бързо и неочаквано. Той беше повален на земята, а гърлото му — прехапано. Докато се изправяше на нозе, младото куче на два пъти впи зъби в рамото му. Всичко стана със смайваща бързина. Той се хвърли безуспешно към Белия зъб и зъбите му гневно хлопнаха във въздуха. В следния миг носът му беше раздран, той залитна и започна да отстъпва заднишком от месото.

При новото положение ролите им се смениха напълно, Белия зъб застана настръхнал и ръмжеше над кокала, а Басийк стоеше настрана и се готвеше да се оттегли. Той не се осмеляваше да встъпи в бой с тоя млад и светкавично бърз побойник и почувствува отново, дори с още по-голяма горчивина, колко бързо го напускаха силите с идването на старостта. Направи героично усилие да запази достойнството и спокойно обърна гръб на младото куче и на кокала, сякаш и кучето, и кокалът не заслужаваха вниманието му, после важно и тържествено отмина нататък; и не спря да оближе кървящите си рани, докато не се скри от погледа на врага си.

Тази случка вдъхна още по-голяма вяра на Белия зъб в собствените му сили и го направи още по-горд. Сега вече той крачеше с голяма самоувереност между възрастните кучета и не беше дотам склонен към отстъпки в отношенията си с тях. Той сам никога не търсеше поводи за някоя свада. Напротив, странеше от подобни неприятности. Това не му пречеше да изисква уважение и зачитане от страна на останалите кучета. Държеше упорито за правото си да се движи навред, без да го безпокоят, и сам никога не даваше път на друго куче. С една дума, те трябваше да държат сметка за него, да го зачитащ и, нищо повече. Никой вече не можеше да го пренебрегва, както обикновено постъпваха с младите кучета и както впрочем все още се отнасяха с неговите другари от впряга. Тия млади кучета се държаха настрана, отдръпваха се от пътя на големите и често биваха заставяни да им отстъпват своите дажби месо. Но озадачените възрастни кучета считаха Белия зъб за равен на тях — тъй необщителен, самотен и мрачен, свиреп, недосегаем и чужд в уединението си, той никога не поглеждаше встрани. Те скоро разбраха, че беше далече по-благоразумно да не го закачат. Нито едно от тях не дръзваше да го предизвика, нито пък търсеше дружбата му. Ако те не го закачаха, и той не ги закачаше — едно положение, което след няколко сбивания всички приеха за най-предпочитано.

Към средата на лятото с Белия зъб се случи нещо странно. Беше тръгнал да разгледа една нова палатка, издигната в края на поселището, докато той беше с ловците на хайка за елени, и тъй както си тичаше тихо и безмълвно, изведнъж се изправи пред Киче. Той спря за миг и се вгледа в майка си. Спомняше си съвсем смътно за нея, но все пак я беше запомнил, а това не можеше да се каже и за нея. Тя повдигна горната си бърна и изръмжа предупредително, както правеше отколе, и тогава нейният образ се избистри в паметта му. Неговото забравено детство и всичко което го свързваше с това познато ръмжене, изведнъж се възвърна. Преди да срещне боговете, тя беше за него център на самата вселена. Предишните чувства отново се върнаха и го завладяха. Той се хвърли радостно към нея, но тя го посрещна с острите си зъби и раздра муцуната му почти до самата кост. Той недоумяваше. Смаян и смутен, се отдръпна назад.

Киче всъщност не беше виновна. Една вълчица майка не може да помни рожбите си от преди година или повече.

Затова тя не позна Белия зъб. За нея той беше непознато животно, което при това се натрапваше най-нахално, а и сегашното й котило от малки вълчета й даваше право гневно да отпъди нахалника.

Едно от нейните малки вълчета пролази към Белия зъб. Те бяха братя по майка, но не знаеха това. Белия зъб помириса вълчето с любопитство, но Киче веднага се хвърли връз него и отново изподра муцуната му. Той се отдръпна още по-назад. Всички стари спомени и впечатления изчезнаха в миг и отминаха в дълбоката забрава, из която бяха възкръснали. Вгледа се в Киче, която лижеше малкото вълче и спираше от време на време, за да изръмжи към него. Тя не му беше нужна сега. Беше свикнал да се справя без нея и беше забравил колко много значеше тя за него преди. В неговия мир нямаше място за Киче, тъй както и той не бе нищо за нея.

Продължаваше да стои, глупав и смаян, забравил в ми [???] спомените си; и докато се чудеше защо го беше нападнала, тя се хвърли за трети път връз него с твърдото решение да го отпъди по-далече от рожбите си. Белия зъб се остави да го прогонят от това място. Тя беше самка от неговата порода, а техният закон не му позволяваше да се бие със самките. Той нямаше представа за тоя закон, който впрочем не беше някакво строго обобщение на мисли и изводи или дори поука, придобита от жизнения опит. Той чувствуваше това като тайствена повеля, като подбуда на неговия инстинкт — на същия инстинкт, който го караше да вие нощем към луната и звездите и да се бои от смъртта и от страшното неизвестно.

Месеците минаваха. Белия зъб ставаше все по-силен, по-тежък и по-едър, а неговият нрав се развиваше съобразно с наследените му качества и околната среда. Наследствеността му представляваше жизнен материал, който можеше да се оприличи на глина. Тоя материал криеше в себе си различни възможности и от него можеха да се направят много различни неща. Ваятел беше околната среда, която даваше конкретна форма на глината. Така, ако Белия зъб не беше дошъл при огъня на човека, Дивата пустиня щеше да направи от него истински вълк. Но боговете го поставиха в друга обстановка и новата околна среда го превърна в куче, което приличаше на вълк, но което все пак си оставаше куче, а не вълк.

И тъй неговият нрав се оформяше по твърде особен начин, съобразно с глината, от която беше направен, и въздействието на околната среда. Това беше неизбежно. Той ставаше все по-мрачен, по-необщителен, по-самотен и по-свиреп; и кучетата се убеждаваха все повече и повече, че беше за предпочитане да живеят с него в мир, отколкото във война, а и Сивия бобър го ценеше все повече с всеки изминат ден.

Макар Белия зъб да представляваше самото олицетворение на силата във всичките й разновидности, той все пак страдаше от една досадна слабост: не можеше да търпи да му се присмиват. Мразеше смеха на хората. Той нехаеше, ако те се смееха помежду си за каквото им скимне, стига да не се смеят на него. Но ако смехът им беше насочен към него, той мигновено изпадаше в бесен пристъп на ярост. Важен, мрачен и пълен с достойнство, смехът го хвърляше в ярост и той ставаше два пъти по-смешен. Смехът го вълнуваше и смущаваше тъй много, че той беснееше като демон в продължение на цели часове. Горко на онова куче, което го предизвикваше в такива минути. Той познаваше закона твърде добре и не смееше да излее яда си върху Сивия бобър, защото зад Сивия бобър лежеше цепеницата и самата божественост. Зад кучетата обаче лежеше само празно пространство и те хукваха в това пространство, когато се появяваше Белия зъб, вбесен от смеха и подигравките на боговете.

През третата година от живота на Белия зъб страшен глад сполетя индианците, които живееха край река Маккензи. През лятото нямаше риба. През зимата елените не минаваха по обикновените места. Северните рогачи станаха рядкост, зайците почти изчезнаха, хищниците гинеха. Лишени от обикновената си храна и отслабнали от глад, те се нападаха един друг и се изяждаха. Само най-силните измежду тях оцеляваха. Боговете на Белия зъб също се изхранваха чрез лов. Старите и слабите измираха от глад. Тъжни вопли се разнасяха из поселището, гдето жените и децата съзнателно се лишаваха от малкото храна, с която разполагаха, за да нахранят измършавелите ловци с хлътнали от глад очи, които бродеха из горите в напразни усилия да намерят месо.

Гладът тласна боговете до такава крайност, че те започнаха да ядат меката кожа на мокасините и ръкавиците си, а кучетата гризяха хамутите, които опасваха гърбовете им, и кожените ремъци на камшиците. По-късно кучетата започнаха да се ядат помежду си, а и самите богове започнаха да ядат кучета. Най-слабите и по-некадърните биваха изяждани най-напред. Кучетата, които оставаха живи, гледаха и разбираха всичко. Няколко от най-силните и умните напуснаха огньовете на боговете, превърнали се сега в кланици, и побягнаха в горите, гдето измираха от глад или биваха изяждани от вълците.

В това време на страшна неволя и Белия зъб избяга в горите. Той беше по-пригоден от другите кучета към тоя живот, защото опитът от детските години му помагаше. Той стана особено вещ в дебненето на малки гадинки. По цели часове се криеше и следеше всяко движение на малката предпазлива катеричка — чакаше с удивително търпение, равно само на глада, който го измъчваше, докато катеричката се решеше да скочи на земята. Дори и тогава Белия зъб не действуваше прибързано. Той изчакваше удобен момент, докато се увери, че ще сграбчи катеричката, преди тя да потърси спасение в клоните на някое дърво. Тогава и само тогава той се спущаше от прикритието си — като някакъв сив, невероятно бърз снаряд, който винаги попада право в целта — бягащата катеричка, която не бягаше достатъчно бързо.

Въпреки че успешно ловеше катерички все пак имаше едно неудобство, което не му позволяваше да живее и тлъстее от тях. Нямаше достатъчно катерички. Той трябваше по необходимост да лови още по-дребни гадинки. Навремени гладът го мъчеше тъй жестоко, че гой дори започна да изравя полски мишки от гнездата им в земята. Не се свенеше даже и да се бие с някоя невестулка, която беше не по-малко гладна от него и многократно по-свирепа.

През време на най-силните пристъпи ка глада той се промъкна като крадец към огньовете на боговете, но не отиде много близо до тях. Криеше се в гората, внимаваше да не го видят и крадеше заловения в примките дивеч, което впрочем се случваше много рядко. Той дори открадна един заек от примката на Сивия бобър, когато Сивия бобър, залитайки, с мъка се влачеше из гората и често се задъхваше и присядаше на земята от слабост.

Един ден Белия зъб срещна млад вълк, тъй измършавял и немощен, че просто залиташе от глад. Ако гой самият не беше толкова гладен, може би щеше да тръгне с него и евентуално да се присъедини към дивите си събратя от глутницата. Но при сегашното положение той се нахвърли върху младия вълк, разкъса го и го изяде.

Щастието сякаш го покровителегваше. Всеки път когато гладът ставаше непоносим, той успяваше да убие нещо. А когато беше крайно изтощен, имаше щастието да не го срещне нито един от по-едрите хищници. Веднъж цяла глутница гладни вълци налетя връз него, но той беше силен, защото два дни беше ял един убит от него рис. Гонитбата беше дълга и жестока, но той беше по-охранен от тях и в края на краищата успя да ги надтича. И не само ги надтича, но като направи широк завой и се върна обратно по стъпките си, хвана един от изтощените си преследвачи.

След това напусна тия места и се запъти към долината, гдето се беше родил. Там, в старото леговище, той срещна Киче. Хитрата вълчица също беше избягала от негостоприемните огньове на боговете и се беше върнала в старото си убежище, за да даде живот на нови рожби. Само едно вълче беше останало живо от цялото котило, когато Белия зъб се вести натам, но и то нямаше да живее дълго. Трудно беше за един млад живот да оцелее в такъв глад.

Киче съвсем не посрещна приветливо своя отраснал вече син, но това не смути Белия зъб. Той беше станал по-едър от майка си. И тъй, той мъдро извърна гръб и тръгна нагоре по потока. При разклонението му сви наляво, намери леговището на риса, с който някога майка му се беше сражавала ведно с него. Настани се в запустялото леговище и прекара целия ден в почивка.

В началото на лятото през последните дни на глада той срещна Лип-лип, побягнал като него в гората, гдето беше гладувал доста порядъчно. Белия зъб налетя неочаквано върху него. Тичайки в обратни посоки в подножието на един стръмен рид, те се изпречиха един срещу друг тъкмо когато заобикаляха една канара. И двамата спряха в мигновена тревога и започнаха подозрително да се измерват с очи.

Белия зъб беше в отлично състояние. Добре беше ловувал и беше ял до насита цяла седмица наред. От последния си лов беше дори преял. Щом зърна Лип-лип, козината на гърба му веднага настръхна. Беше настръхнал съвсем неволно — едно физическо състояние, което в миналото винаги придружаваше душевното му състояние, породено от постоянното преследване и тормозене на Лип-лип. Тъй както в миналото настръхваше и ръмжеше при вида на Лип-лип, така и сега веднага настръхна и заръмжа. Нямаше време за губене. Всичко беше свършено както трябва и със завидна бързина. Лип-лип се опита да отстъпи, но Белия зъб го блъсна силно — рамо о рамо. Ударът повали Лип-лип и той се преметна на гръб. Зъбите на Белия зъб се впиха в измършавялото гърло. Настъпи предсмъртна агония, а през това време Белия зъб обикаляше наоколо нащрек и с напрегнати крака. След това продължи пътя си, като тичаше в подножието на стръмния скат.

Веднъж наскоро след тоя ден той стигна до окрайнината на гората, гдето една тясна и дълга поляна се спускаше надолу към река Маккензи. Той беше идвал и друг път на тая поляна, но тогава тя беше пуста, а сега беше заета от някакво поселище. Като се криеше в дърветата, Белия зъб спря да проучи положението. Гледката, звуците и миризмите му бяха познати. Та това беше старото поселище, преместено на ново място! Тоя път обаче гледката, звуците и миризмите се различаваха от онези, които беше оставил в деня на бягството си. Сега нямаше вой и плач. До ушите му долитаха звуци на доволство, а когато чу един гневен женски глас, той разбра, че тоя гняв идеше от сит стомах. Във въздуха се носеше миризма на риба. Имаше храна. Гладът беше свършил. Той излезе смело от гората, навлезе в бивака и тръгна право към палатката на Сивия бобър. Сивия бобър не беше там, но Клу-куч го посрещна с радостни викове и с цяла, току-що уловена риба. Той легна на земята и зачака завръщането на Сивия бобър.