Белия зъб

Първа главаБОРБАТА НА ЗЪБИТЕ

Вълчицата първа чу човешките гласове и скимтенето на кучетата и тя първа отскочи назад от човека, който се беше скрил в обръча на гаснещия огън. Глутницата не беше склонна да се откаже от преследваната плячка и вълците се позабавиха няколко минути, докато разберат какви са тия звуци; после и те се спуснаха по дирите, оставени от вълчицата.

Начело на глутницата тичаше едър сив вълк — един от неколцината нейни водачи. Именно той водеше глутницата по петите на вълчицата, като ръмжеше предупредително към по-младите членове на глутницата и дори ги хапеше, когато се стремяха да го задминат. И той именно ускори стъпката, като видя вълчицата, която сега вече тичаше по-бавно по снега.

Вълчицата се изравни с него, сякаш това място беше отредено за нея, и затича в крак с глутницата. Той не ръмжеше срещу нея и не й показваше зъбите си, когато тя случайно го изпреварваше с някой скок. Напротив, изглеждаше твърде разположен към нея — дори повече, отколкото й се нравеше; все му се искаше да тича близо до нея, а когато тичаше твърде близо, тя ръмжеше и му показваше зъбите си. Понякога дори си позволяваше да го захапе за рамото. Той само отскачаше встрани, избързваше напред с няколко неудачни скока, а държането му напомняше някой посрамен селски момък.

Това беше единствената му неприятност при воденето на глутницата; но тя имаше други неприятности. От другата й страна тичаше мършав стар вълк, посивял и с много белези от зараснали рани, получени в многобройни битки. Той винаги тичаше от дясната й страна, може би защото имаше само едно око, лявото. И той обичаше да тича съвсем близо до вълчицата и така се навираше в нея, че изподрасканата му муцуна докосваше тялото, плещите или шията й. Тя постъпваше и с него, както и с другия, който тичаше от лявата й страна, като отблъскваше ухажванията му с острите си зъби. Но когато и двамата започнаха едновременно да любезничат с нея, те я блъскаха грубо и тя трябваше често и бързо да хапе вляво и вдясно, за да прогони влюбените вълци, продължавайки в същото време да тича пред глутницата и да наблюдава пътя пред себе си. В такива моменти вълците, които тичаха до нея, се зъбеха и ръмжаха заканително един към друг. Те биха се сбили, но ухажването и съперничеството трябваше да отстъпят пред по-належащата нужда — глада на глутницата.

След всяко отблъскване, когато старият вълк отскачаше чевръсто от острите зъби на своята избраница, той се сблъскваше с млад тригодишен вълк, който тичаше от дясната му страна — откъм сляпото му око. Този млад вълк беше вече напълно развит и при общата отпадналост на глутницата беше сравнително по-силен и по-смел от другите. Въпреки това той тичаше малко по-назад и главата му стигаше едва до плещите на стария едноок вълк. Когато се осмеляваше да се изравни с него, което се случваше рядко, едно изръмжаване и ухапване го връщаха отново назад, до плещите на стария вълк. Понякога обаче той изоставаше предпазливо и внимателно назад и се вмъкваше между стария водач и вълчицата. Това удвояваше и дори утрояваше негодуванието й Когато тя ръмжеше и проявяваше своето неодобрение, старият водач се нахвърляше върху тригодишния вълк. Понякога и вълчицата се нахвърляше върху него ведно със стария вълк. А понякога върху него се нахвърляше и по-младият водач, който тичаше от лявата страна на вълчицата.

В такива моменти, изправен срещу три чифта свирепи челюсти, младият вълк се спираше внезапно, сядаше на задните си лапи с изопнати предни крака, зинали челюсти и настръхнала козина. Тази бъркотия в началото на глутницата винаги предизвикваше бъркотия и между по-задните вълци. Те нападаха младия вълк и проявяваха раздразнението си, като го хапеха по задните крака и слабините. Той сам си търсеше белята, защото гладът и гневът вървят ръка за ръка; но с безкрайна младежка самоувереност той продължаваше от време на време да повтаря опитите си, макар че те му носеха само неприятности.

Ако имаше храна, ухажването и борбата щяха да се усилят и глутницата щеше да се разпадне. Но сегашното положение на глутницата беше отчаяно. Всички вълци бяха измършавели от продължителното гладуване. Те тичаха по-бавно, отколкото обикновено. Накрая кретаха слабите — най-младите и най-старите. Начело бяха най-силните. Но всички приличаха по-скоро на скелети, отколкото на истински вълци.

Въпреки това с изключение на онези, които понакуцваха, движенията на вълците бяха леки, без усилия. Техните жилави мускули сякаш криеха в себе си неизчерпаема енергия. След всяко свиване и изопване на челичените мускули следваше ново свиване и изопване, после още едно и още едно и така безкрай.

През този ден те пробягаха много мили. Тичаха и през нощта. Развидели се, а те все продължаваха да тичат. Тичаха по повърхността на един свят, който беше заледен и мъртъв. Нищо живо не помръдваше. Само те се движеха в безкрайната пустош. Само те бяха живи и търсеха други живи твари, за да ги изядат и да продължат да живеят.

Прехвърлиха много долини и прекосиха десетина рекички в една низина, преди усилията им да се увенчаят с успех. После попаднаха на елени. Най-напред намериха един едър самец. Ето месо и жива твар, незакриляна от никакви тайнствени пламъци или хвърчащи запалени цепеници! Те познаваха раздвоените копита и разклонените рога и забравиха привичното си търпение и предпазливост. Борбата беше кратка и жестока. Грамадният мъжкар беше нападнат от всички страни. Той разпаряше коремите им и разцепваше черепите им с изкусни удари на големите си копита. Смазваше ги и ги трошеше с големите си рога. Тъпчеше ги в снега под себе си в отчаяната борба. Но участта му беше предрешена и той падна, когато вълчицата жестоко разпра гърлото му, а много други челюсти го разкъсваха още докато се бореше и им нанасяше последните си удари.

Сега имаха достатъчно храна. Еленът тежеше над осемстотин паунда4 — цели двайсет паунда месо за всеки от четиридесетте вълка на глутницата.

Но ако вълците можеха тъй невероятно дълго да гладуват, можеха да поглъщат и невероятни количества храна. Скоро само няколко разпръснати по снега кокала останаха от прекрасното животно, което само преди няколко часа се бореше с глутницата.

Вълците вече можеха да отпочинат и да се наспят. Съвсем сити, младите мъжки вълци започнаха да се зъбят и карат, помежду си и това продължи и през следващите няколко дена, преди да се разпадне глутницата. Гладът свърши. Сега се намираха в местност с много дивеч и въпреки че продължаваха да вървят в глутницата, те ловуваха по-предпазливо, като отбираха и улавяха само бременни женски или някой осакатен мъжкар от еленовите стада, които срещаха по пътя си.

И ето че дойде ден в тая страна на изобилието, когато глутницата се раздели на две и всяка половина тръгна по различен път. Вълчицата с младия водач от лявата И страна и Едноокия от дясната поведе едната половина на глутницата надолу, към реката Маккензи, и като я преминаха, навлязоха в езерната област, на изток. С всеки изминат ден тая половина на глутницата ставаше все по-малобройна. Вълците се отделяха на двойки, мъжки и женски, и напускаха глутницата. Понякога някой самотен вълк биваше прокуден от острите зъби на съперниците си. Накрая останаха само четирима: вълчицата, младият водач, Едноокия и упоритият тригодишен вълк.

По това време вълчицата беше станала рядко свирепа. И тримата й поклонници носеха белези от зъбите й по телата си, но те никога не й отвръщаха по същия начин, никога не се бранеха от нея. Сами извръщаха плещи към острите й зъби и се стараеха да смекчат яростта й с махане на опашка или като забавяха вървежа си. Но колкото и кротко да се отнасяха с нея, те бяха съвсем безпощадни един към друг. Жестокостта на Тригодишния надмина всяка граница. Веднъж той хвана Едноокия откъм страната на сляпото му око и разкъса ухото му на парчета. Макар че остарелият едноок вълк можеше да вижда само на една страна, той се възползува от мъдростта, събрана от многогодишен опит, за да се бори срещу младостта и силата на своя противник. Ослепялото му око и изподрасканата му муцуна показваха как бе набрал тоя свой опит. Той бе останал жив след толкова много битки, че сега дори за момент не се поколеба как да постъпи.

Борбата започна честно, но не завърши честно. Не можеше да се каже кой от тях щеше да победи, защото третият вълк се намеси на страната на стария водач. Двамата водачи — младият и старият — се нахвърляха дружно върху самонадеяния тригодишен вълк, за да го унищожат. Безмилостните зъби на доскорошните му другари го нападнаха от двете страни. Забравени бяха дните на дружното им ловуване, забравен беше дивечът, който убиваха и изяждаха заедно, забравен беше и гладът, който бяха прекарали. Тия неща принадлежаха на миналото. Сега на дневен ред беше любовта — далеч по-важен и суров въпрос от тоя за набавяне на храна.

А в това време вълчицата, причината за всичко, седна самодоволно на задните си крака и наблюдаваше борбата. Изглеждаше дори, че това й се харесва. Ето дойде нейният ден — а такива дни не идваха често, — когато козината на съперниците настръхваше, зъби се удряха в зъби или раздираха и късаха податливо месо и всичко това, за да стане ясно на кого тя трябва да принадлежи.

В това любовно съперничество Тригодишния, който се опитваше за първи път да спечели някоя вълчица, загуби живота си. От двете страни на трупа му седяха двамата му съперници. Те не откъсваха очи от вълчицата, която се усмихваше, седнала в снега.

Но старият водач беше мъдър, много мъдър както в любовта, така и в борбата. Младият водач извърна глава, за да оближе една рана на плешката си. Извитата му шия беше обърната към неговия съперник. С едничкото си око по-възрастният веднага схвана колко сгоден беше случаят. Той се хвърли изведнъж върху него и впи зъби в шията му. Отвори се дълга и дълбока рана. Зъбите прегризаха голямата вена на гърлото. После Едноокия отскочи встрани.

Младият водач ръмжеше грозно, но ръмженето му скоро се превърна в сподавена кашлица. И тъй, както кървеше и кашляше, вече почти агонизиращ, той скочи върху по-стария вълк и продължи да се бие, но силите му чезнеха бавно, нозете му трепереха, очите му тъмнееха, ударите и скоковете му ставаха все пд-слаби и по-слаби.

А вълчицата седеше през цялото време върху задните си крака и се усмихваше. Двубоят й доставяше някаква смътна радост, защото такава е любовта в Дивата пустиня — тая трагедия на естествения свят, която е трагедия само за ония, които умират в борбата. За онези, които оставаха живи, тя не беше трагедия, а тържество на осъщественото желание.

Когато младият водач се просна в снега и вече не мръдна, Едноокия бавно пристъпи към вълчицата. Той се държеше гордо, но донякъде и предпазливо. Очакваше, че тя отново ще го отблъсне, и беше съвсем изненадан, когато тя не му показа оголените си зъби. За първи път го посрещна приветливо. Тя го помириса по муцуната и даже благоволи да заподскача наоколо и да си играе с него, както правят малките вълчета. А той, посивял от годините и с богат житейски опит; започна също да се държи като вълче, дори още по-глупаво.

Забравени бяха вече и победените съперници, и написаната с кръв по снега любовна трагедия; забравени, освен веднъж, когато Едноокия се спря за миг да оближе засъхващите си рани. Тогава устните му се сбраха, сякаш се готвеше да изръмжи, козината на врата и плещите му неволно настръхна, а той приклекна като пред скок и ноктите на лапите му се впиха дълбоко и здраво в снега. Но само след няколко мига той вече беше забравил всичко и скочи подир вълчицата, която хитро го увличаше в гонитба из гората.

След това те тичаха един до друг като добри приятели, които са се разбрали напълно. Дните минаваха, а те не се отделяха един от друг, заедно гонеха, убиваха и изяждаха плячката. След време вълчицата започна да става неспокойна, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери. Изглеждаше, че я привличат хралупите под съборените дървета, и тя губеше много време да души въздуха в по-широките, затрупани от снега пукнатини в скалите или в пещерите в подронените брегове. Тия неща съвсем не интересуваха Едноокия, но той я следваше добродушно, а когато тя се бавеше повече от обикновено, за да изследва някое подобно място, той лягаше и чакаше, докато се върне, за да тръгнат отново на път.

Те не се задържаха на едно място, а продължаваха да вървят, докато стигнаха отново до реката Маккензи. Тръгнаха, без да бързат, надолу по течението. Често се отбиваха от нея да ловуват край притоците й, но винаги се връщаха пак към реката. Понякога срещаха други вълци, най-често на двойки, но нито те, нито другите проявяваха дружески чувства, радост от срещата или желание да се съберат отново в глутница. На няколко пъти срещаха самотни вълци. Те бяха все мъжки и упорито се стремяха да се присъединят към Едноокия и неговата вълчица. Това не му се нравеше и когато тя заставаше рамо до рамо с него, настръхнала и с оголени зъби, самотният поклонник отстъпваше, обръщаше гръб унило и поемаше път.

В една лунна нощ, когато тичаха в тихата гора, Едноокия изведнъж се спря, вирна муцуна, изопна опашка и ноздрите му се разшириха, душеха въздуха. Той повдигна предната си лапа, както правят кучетата. Не остана доволен и продължи да души въздуха, за да разбере какво значат тия миризми. Едно бързо вдишване беше достатъчно за вълчицата и тя тръгна напред, за да го успокои. Макар че я последва, той продължаваше да се съмнява и не можеше да не спира от време на време, за да разучи предупреждението.

Вълчицата пролази предпазливо до края на една широка поляна сред гората. Известно време стоя сама, после Едноокия припълзя към нея, но всеки мускул от тялото му беше нащрек и всеки косъм от козината му издаваше безкрайно недоверие. Те стояха един до друг, наблюдаваха, слушаха и душеха въздуха.

До ушите им долетя лай на кучета, които се джафкаха и боричкаха, гърлени викове на мъже, кресливи гласове на разсърдени жени и само веднъж писък и жален плач на малко дете. Освен огромните силуети на кожените палатки те можеха да видят само пламъците на огъня, затулен от движещите се край него хора, и дима, който се издигаше бавно в спокойния въздух. Но ноздрите им подушиха безброй миризми, присъщи на индианския бивак, които говореха за разни неща, почти неизвестни за Едноокия, но познати на вълчицата до последната им подробност.

Обхвана я странно вълнение и тя почна да души с все по-голямо удоволствие, но Едноокия все още се съмняваше. Той издаде опасенията си и понечи да се отдалечи. Тя се извърна и докосна шията му с муцуната си, с което искаше да го успокои, после пак се загледа към бивака. В очите й прозираше някакъв нов копнеж, но тоя копнеж не беше предизвикан от глад. Тя тръпнеше от желание да се придвижи напред, да отиде по-близо до тоя огън, да се боричка с кучетата, да се увира и да отбягва нозете на хората, които се спъват в нея.

Едноокия се движеше нетърпеливо край нея. Безпокойството й се възвърна и тя пак усети силно желание да намери онова, което търсеше. Извърна се и за голяма радост на Едноокия тръгна към гората; той вървеше малко пред нея. Най-после навлязоха и се скриха в гората.

И както се движеха безшумно като сенки в светлината на луната, попаднаха на някаква пътечка. Наведоха носове към оставените по снега дири. Тия следи бяха съвсем пресни. Едноокия се затича предпазливо напред, а вълчицата — по петите му. Широките възглавнички на лапите им се разтваряха и докосваха излеко снега, сякаш бяха от кадифе. Едноокия зърна неясния силует на нещо бяло, което се движеше върху белия фон на снега. Неговата плъзгаща се походка, която изглеждаше бавна, но беше много бърза, не можеше дори да се сравни с бързината, с която тичаше сега. Пред него подскачаше бледото бяло петно, което беше забелязал.

Те тичаха по една тясна пътечка, заградена от двете страни с млади борчета. През дръвчетата се виждаше краят на пътеката, която извеждаше на малка горска полянка, осветена от луната. Старият Едноок бързо настигаше бялата животинка, която бягаше. С всеки нов скок той я настигаше все повече и повече. Вече беше почти до нея. Още един скок, и острите му зъби ще се впият в гадинката. Но той не направи тоя скок. Малката бяла гадинка, която беше най-обикновен полярен заек, изведнъж подскокна и започна да се мята и скача високо във въздуха, сякаш изпълняваше някакъв фантастичен танец точно над него, без нито веднъж да стъпи на земята.

Едноокия отскочи назад и изпръхтя от внезапна уплаха, после се сниши в снега и приклекна, ръмжейки сърдито към малкото страховито нещо, което го озадачаваше. Вълчицата обаче мина спокойно край него, спря се за миг, после скочи към танцуващия заек. Скочи доста нависоко, но не можа да достигне плячката и челюстите й хлопнаха с металически звук във въздуха. Тя подскочи още веднъж, после още веднъж.

Едноокия се надигна бавно и сега я наблюдаваше. Нейните безуспешни скокове го раздразниха и той скокна много високо. Зъбите му се впиха в заека и той го повлече със себе си към земята. Но в същото време нещо подозрително изтрещя край него. Той видя с изненада как едно младо борче се наклоняваше над главата му, за да го удари. Челюстите му отпуснаха плячката, а той отскочи назад, за да избегне тая странна опасност. Козината му настръхна от гняв и страх, устните му се отдръпнаха, оголвайки острите зъби, и той заръмжа. В тоя миг борчето изправи тънката си снага, я заекът отново затанцува във въздуха.

Вълчицата се разсърди. Тя впи острите си зъби в плещите на своя другар, за да го накаже. Изплашен и изненадан от това ново нападение, той се нахвърли жестоко и още по-уплашено върху нея и раздра едната страна на муцуната й. Тя също се изненада, че той се раздразни от наказанието, и се нахвърли върху него, като ръмжеше от възмущение. Тогава той разбра грешката си и се опита да я успокои, но тя продължаваше да го хапе. Той се отказа от опитите си да я успокои и започна да се върти в кръг, като държеше главата си далече от нея и подлагаше плещи на зъбите й.

В това време заекът продължаваше да танцува във въздуха над тях. Вълчицата клекна в снега, а Едноокия, който сега се боеше повече от другарката си, отколкото от тайнственото борче, отново подскокна към заека. Захапа го и почна да пада с него към земята, без да откъсва поглед от борчето. Както и преди, борчето се наведе към земята. Вълкът се сниши под неизбежния удар, козината му настръхна, но зъбите му продължаваха да стискат здраво заека. Борчето не го удари, но остана наведено над него. Когато той се раздвижваше, и то се раздвижваше, а той ръмжеше срещу него през стиснатите си челюсти. Когато стоеше неподвижен, и борчето стоеше неподвижно и той реши, че е по-безопасно да не се движи. Но топлата заешка кръв имаше приятен вкус в устата му.

Вълчицата му помогна да излезе от това неудобно положение. Тя грабна заека от него и докато борчето се клатеше и трепкаше заканително над нея, спокойно отгриза главата на заека. Дръвчето изведнъж отскочи нагоре и вече не ги обезпокои, оставайки в това красиво отвесно положение, в което природата го беше създала да расте. После вълчицата и Едноокия изядоха заедно дивеча, уловен за тях от тайнственото борче.

Имаше и други пътеки, дето зайци висяха във въздуха, и вълчата двойка им видя сметката. Вълчицата вървеше напред, а Едноокия след нея, наблюдаваше я и се учеше как да краде уловен в примки дивеч. Тия знания щяха да го ползуват твърде много в идните дни.

Втора главаЛЕГОВИЩЕТО

Два дни вълчицата и Едноокия се навъртаха около бивака на индианците. Едноокия се безпокоеше и страхуваше, но бивакът привличаше вълчицата и тя не искаше да продължат пътя си. Но когато едно утро пушечен гърмеж раздра отблизо въздуха и куршумът се сплеска в стеблото на едно дърво само на няколко инча от главата на Едноокия, те престанаха да се колебаят и се впуснаха в дълго, равномерно бягане, което скоро ги отдалечи на мили от опасността.

Те не отидоха много далече — само на два дни път от бивака. За вълчицата беше вече наложително да намери онова, което търсеше. Тя беше съвсем натежала и не можеше да тича бързо. Веднъж, при преследването на един заек, който щеше лесно да улови в друго време, тя се отказа от гонитбата и легна да почива. Едноокия се приближи до нея. Но когато докосна излеко шията й с муцуната си, тя го захапа тъй жестоко, че той се катурна презглава и опитвайки се да избегне зъбите й, представляваше смешна и жалка картина. Тя беше станала по-раздразнителна от преди, а той — много по-търпелив и внимателен.

И тогава тя намери онова, което търсеше, то беше на няколко мили нагоре по течението на малък поток, който лете се вливаше в река Маккензи, но сега беше цял вкован в лед и чак до скалистото си дъно — един мъртъв поток, вледенен от извора до устието. Вълчицата тичаше морно доста назад от другаря си, когато съгледа надвисналия висок глинест бряг. Тя се отби от пътя и тръгна към него. Пролетните бури и топящите се снегове бяха подринали брега и на едно място бяха превърнали една тясна пукнатина в малка пещера.

Тя се спря пред отвора на пещерата и внимателно разгледа стените. После обиколи навред основата на самата скала — до мястото, където нейният стръмен купол се отделяше от полегатия скат. Тя се върна отново към пещерата и се промъкна през тесния отвор. Трябваше да пълзи само около три стъпки от входа, а после пещерата се разширяваше, ставаше по-висока и образуваше малка кръгла стаичка, около шест стъпки в диаметър. Главата на вълчицата почти достигаше свода. Вътре беше сухо и уютно. Тя разгледа най-внимателно пещерата, а Едноокия, който се беше завърнал, стоеше при входа и търпеливо я наблюдаваше. Вълчицата наведе глава, носът й опря в земята — точно там, където беше прибрала сключените си лапи, после направи няколко кръга около това място, въздъхна уморено, сякаш стенеше, сви се на кълбо, отпусна крака и полегна, извърнала глава към входа на пещерата. Едноокия й се усмихваше с вирнати от любопитство уши. Зад него на дневната светлина тя можеше да види крайчеца на опашката му, която се клатеше добродушно. Нейните уши се присвиха кротко назад и надолу, тъй че заострените им върхове опряха за миг на главата й. Тя разтвори уста и морно изплези език, с което изразяваше доволството и радостта си.

Едноокия беше гладен. Макар че легна при входа на пещерата и заспа, сънят му беше неспокоен. Често се будеше и наостряше уши да долови всичко, което ставаше по широкия свят, гдето априлското слънце блестеше по снега. Когато позадрямваше, тихият шепот на невидими ручеи едва достигаше до ушите му и той се пробуждаше и внимателно се вслушваше. Слънцето се беше върнало и пробуждащата се земя на Севера го зовеше. Животът възкръсваше. Дъхът на пролетта се носеше във въздуха, нов живот кълнеше под снеговете, живителен сок пълзеше нагоре по стеблата на дърветата и пъпките разпукваха оковите на леда.

Старият вълк поглеждаше загрижено другарката си, но тя не проявяваше никакво желание да стане. Той погледна навън: ято червенушки прелитна пред очите му. Понечи да стане, но като погледна назад, към другарката си, легна отново и задряма. Слухът му долови някаква тиха, но рязка песен. Веднъж или дваж сънливо прекара лапа по носа си. После се събуди. Самотен голям комар бръмчеше във въздуха точно пред муцуната му. Той беше прекарал зимата скован от студ в някой сух пън, а сега слънцето го беше размразило. Вълкът вече не можеше да се съпротивява на зова на света. При това беше гладен.

Той допълзя до вълчицата и се опита да я склони да стане, но тя само изръмжа срещу него. Той излезе сам навън, под ярките лъчи на слънцето, и видя, че снегът се беше размекнал й ходенето беше трудно. Тръгна нагоре по заледеното русло на потока, гдето от сенките на дърветата снегът беше все още твърд и едрозърнест. Вървя осем часа и се върна по тъмно, още по-гладен, отколкото преди да тръгне. Беше попаднал на дивеч, но не беше успял да го улови. Лапите му пробиваха меката кора на снега и той затъваше в него, а зайците минаваха леко по снега, сякаш бяха на снегоходки.

Едноокия се спря пред отвора на пещерата, обзет от внезапно подозрение. Някакви слаби и странни звуци долитаха отвътре. Тия звуци не бяха от вълчицата, но все пак му бяха смътно познати. Той предпазливо пропълзя в пещерата, но вълчицата го посрещна с предупредително ръмжене. Това не го смути, но го застави послушно да застане на прилично разстояние. Интересуваха го звуците, прилични на тих сподавен хленч.

Другарката му го отпъди със сърдито ръмжене и той се сви край входа и заспа. Когато се зазори и слаба светлина проникна в леговището, той отново затърси източника на тия смътно познати звуци. В предупредителното ръмжене на вълчицата звучеше нова нотка. Това беше нотка на ревност и той старателно се държеше на разстояние. Въпреки това успя да забележи пет малки, живи клъбца, много слаби и съвсем безпомощни, сгушени между краката на вълчицата и притиснати към тялото й. Те издаваха тихи звуци, като хленч, а очите им бяха затворени. Вълкът се учуди. Това не се случваше за първи път в неговия дълъг, пълен с успехи живот. Такива неща се бяха случвали много пъти и въпреки това той винаги наново се учудваше.

Вълчицата го гледаше неспокойно. От време на време тя изръмжаваше, а когато й се стореше, че се е приближил твърде близо, ръмженето й ставаше съвсем сърдито. Тя не помнеше да се беше случвало подобно нещо, но в нейния инстинкт, който представляваше напластеният опит на всички вълчици майки, се таеше далечен спомен за вълци, които бяха изяждали своите новородени и безпомощни питомци. Тоя спомен се проявяваше чрез силния й страх, който я заставяше да не позволява на Едноокия да разгледа по-отблизо вълчетата, на които беше баща.

Нямаше никаква опасност. Едноокият стар вълк беше обладан от чувство, което също произлизаше от инстинкта, преминал у него през многобройни поколения на вълци бащи. Той не се замисли върху него, нито се озадачи. То беше там, във всяка клетка на неговото същество; и съвсем естествено беше да се вслуша в това чувство, да остави новороденото потомство и да излезе навън, за да подири храна.

На пет или шест мили от леговището потокът се раздвояваше и двата ръкава се губеха под прав ъгъл в планината. Той тръгна по левия ръкав и попадна на пресни дири. Подуши ги, откри, че са отскоро, бързо приклекна в снега и се вгледа натам, гдето водеха дирите. След това се върна бавно назад и пое по дясното разклонение на потока. Отпечатъците от стъпките бяха значително по-големи от тия на неговите собствени лапи и той разбра, че по дирите на тия стъпки едва ли ще има за него месо.

Половин миля нагоре по дясното разклонение на потока той долови с острия си слух някакъв шум като от остри зъби, които гризат. Промъкна се тихо и видя един таралеж, който се беше изправил на задните си лапи и точеше зъбите си в кората на някакво дърво. Едноокия се приближи внимателно, но без особена надежда. Той познаваше тая гадинка, макар че никога досега не беше я срещал толкова далече на Север; а и никога през дългия си живот не беше вкусвал ежово месо. Много отдавна беше научил, че в живота има нещо, което се нарича щастие или случайност, и продължи да се придвижва към таралежа. Нищо не се знаеше; всичко можеше да се случи — при живите твари нещата ставаха някак си все различно.

Таралежът се сви на кълбо и навред по тялото му щръкнаха дълги остри игли, които отблъскваха всяко нападение. Веднъж на младини Едноокия беше помирисал твърде отблизо една подобна неподвижна топка от игли, но бодливата задница го беше цапнала внезапно по лицето. Отнесъл беше в муцуната си една игла, която остана там седмици наред и го пареше като пламък, но най-после сама излезе. Той легна, удобно свит, но носът му беше на цял фут от задницата на таралежа.

Дълго чака, напълно неподвижен. Нищо не се знаеше. Всичко можеше да се случи. Таралежът можеше да отвие кълбото си. Тогава той би могъл с един бърз удар на лапата да разпори нежния, незащитен корем.

Половин час по-късно Едноокия стана, изръмжа гневно към неподвижната топка и продължи по-нататък. Често му се беше случвало да чака дълго пред таралежи, които не се отпущат, затова не искаше да губи повече време. Продължи да върви нагоре, по дясното разклонение на потока. Денят вече преваляше, а той все още не беше уловил нищо. Пробудилият се в него бащински инстинкт го завладя бързо. Трябваше да намери храна. Следобед попадна на една бяла яребица. Той излизаше от една горичка и изведнъж се намери срещу глупавата птица. Тя беше кацнала на един пън, само на педя от муцуната му. Видяха се почти едновременно. Уплашената птица се опита да подхвръкне, но той я удари с лапата си и я събори на земята, после скочи върху нея и я хвана със зъбите си тъкмо когато тя биеше с криле по снега, мъчейки се да хвръкне. Когато зъбите му се забиха в крехкото месо и костите изхрускаха, той, естествено, започна да яде, но се сети, свърна по стъпките си и се запъти към леговището с яребицата в уста.

На една миля от мястото, гдето потокът се делеше на два ръкава, като тичаше безшумно, както обикновено, сякаш беше някаква плъзгаща се сянка, която разглежда внимателно всяка част от пътя, той съгледа пресни следи от големи лапи, по-пресни от следите, които беше открил рано сутринта. Понеже и дирите водеха по неговия път, той тръгна по тях, готов при някой завой на потока да срещне звера, който беше оставил тия следи.

Когато подаде глава зад една скала, гдето потокът правеше необикновено голям завой, неговото зорко око видя нещо, което го накара бързо да приклекне. Това беше зверът, който бе оставил тия следи, — един едър женски рис. Рисът беше приклекнал — точно като Едноокия по-рано в тоя ден, а пред него — кълбото с иглите. Ако дотогава се беше движил като плъзгаща се сянка, сега той се превърна в призрак на тая сянка и запълзя околовръст, за да застане точно срещу вятъра и срещу безмълвната, неподвижна двойка.

Той легна в снега и остави яребицата до себе си, после се взря през иглите на една нискорастяща хвойна и започна да наблюдава играта за живот, която се развиваше пред него между чакащия рис и чакащия таралеж — и двамата с еднаква жажда за живот; а особеното в тази игра беше това, че за да живее, единият трябваше да изяде другия, а другият, за да живее, не трябваше да бъде изяден. Старият едноок вълк, притаил се зад хвойновия храст, също вземаше участие в играта — той се надяваше, че някаква непредвидена щастлива случайност ще му помогне да намери месо, което му беше нужно, за да живее.

Измина половин час, измина час, а нищо не се случваше. Игленото кълбо беше като камък — толкова неподвижно беше то; рисът изглеждаше като изваян от мрамор; а старият Едноок лежеше като мъртъв. Всъщност и трите животни напрягаха сетивата си до болка и едва ли някога са били поживи, отколкото сега, когато изглеждаха вкаменени.

Едноокия помръдна леко и още по-напрегнато впери поглед. Нещо ставаше там. Таралежът най-после беше решил, че врагът му си е отишъл. Бавно и предпазливо той започна да отвива кълбото на непроницаемата си броня. Не проявяваше ни най-малък страх, че може да бъде изненадан. Бавно, бавно игленото кълбо се разстилаше и удължаваше. Едноокия продължаваше да гледа и изведнъж усети влага в устата си и слюнки неволно потекоха при вида на живото месо, което само се разстилаше пред него като готова храна.

Таралежът забеляза неприятеля си още преди да се отвие напълно. В същия миг рисът го нападна. Ударът беше светкавичен. Лапата с твърди нокти, закривени като на граблива птица, се заби в мекия му корем и се отдръпна с бързо, раздиращо движение. Ако таралежът се беше отвил изцяло или ако беше открил неприятеля си само частица от секундата по-късно, лапата на риса не щеше да пострада; но с един страничен удар на задницата си ежът заби острите си игли в лапата на риса тъкмо в момента, когато той я отдръпваше назад.

Всичко стана изведнъж — ударът, контраударът, предсмъртният вик на ежа, ревът на голямата котка от внезапната болка и изненадата. Силно възбуден, Едноокия се поизправи, наостри и, изопна и заклати опашка. Рисът загуби самообладанието си. Той се нахвърли свирепо върху гадинката, която му бе причинила болка. Но таралежът, който скимтеше и пъшкаше и въпреки разкъсания си корем се опитваше напразно да се свие в непроницаемото кълбо, пак перна риса със задницата си и голямата котка пак изрева от болка и изненада. След тоя удар рисът отстъпи назад и започна да киха, а носът му беше цял набоден с игли и приличаше на чудовищно голяма възглавка за игли. Той прекара лапа по носа си, опитвайки се да махне огнените стрели, после зарови муцуна в снега и започна да я търка по клоните и вейките, като скачаше наоколо, напред, встрани, нагоре и надолу, обзет от болка и страх.

Рисът кихаше непрестанно и размахваше бързо и гневно късата си опашка. После престана да подскача и не мръдна от мястото си цяла минута. Едноокия продължаваше да го наблюдава: но дори и той се сепна и козината на гърба му неволно настръхна, когато рисът най-неочаквано подскочи нагоре във въздуха, надавайки същевременно силен и страшен вой. После рисът хукна нагоре по пътечката, като ревеше при всеки скок.

Едноокия дръзна да излезе на открито едва когато крясъците на риса постихнаха и замряха в далечината. Той пристъпваше тъй внимателно, сякаш снегът наоколо беше постлан с ежови бодли, готови да се забият в меките възглавнички на лапите му. Таралежът посрещна приближаването му, като скимтеше гневно и тракаше дългите си зъби. Той беше успял отново да се свие на кълбо, но не тъй здраво и непроницаемо, както преди, защото разкъсаните му мускули не позволяваха това. Беше разпран почти на две и кръвта му продължаваше да изтича.

Едноокия пълнеше устата си с окървавения сняг, дъвчеше го, облизваше се и го гълташе. Това раздразни охотата му за ядене и гладът започна болезнено да го мъчи; но той беше твърде стар и опитен, за да действува непредпазливо. Реши да чака. Легна и зачака, а таралежът скърцаше със зъби, пъшкаше, стенеше и от време на време надаваше тихи писъци. Не след дълго Едноокия забеляза, че бодлите бавно се отпускат и че цялото тяло на таралежа се тресе. Тръпките престанаха изведнъж. Дългите зъби тракнаха предизвикателно за последен път, после всички бодли се смъкнаха и улегнаха, а тялото се отпусна и не помръдна вече.

С нервно и боязливо движение на лапата Едноокия разстла таралежа и го обърна по гръб. Нищо не се случи. Таралежът наистина беше мъртъв. Той го разгледа внимателно за миг, после предпазливо го хвана със зъбите си и тръгна надолу по течението на потока. Полуносеше-полувлачеше плячката си и държеше главата си извърната встрани, за да Не стъпи върху бодливото тяло. Досети се за нещо, остави товара си и се спусна назад към мястото, гдето беше оставил яребицата. Не се поколеба нито за миг. Съвсем ясно му беше какво трябва да прави и веднага го направи — изяде яребицата. После се върна и отново взе плячката си.

Когато довлече в пещерата еднодневния си лов, вълчицата огледа плячката, извърна муцуна към него и леко го близна по шията. Но още в следния миг тя го отпъди от вълчетата с ръмжене, което не беше така гневно, както преди, и съдържаше по-скоро нотки на извинение, отколкото на заплаха. Вроденият й страх към бащата на потомството й постепенно изчезваше. Едноокия се държеше, както трябва да се държи един вълк-баща, и не проявяваше нечестиво желание да изяде малките, на които тя беше дала живот.

Трета главаСИВОТО ВЪЛЧЕ

То не беше като братята и сестрите си. В тяхната козина още отсега личеше ръждивочервеният оттенък, който бяха наследили от майка си, вълчицата; по козина само то приличаше на баща си. То беше единственото сиво вълче в котилото. По нищо не се различаваше от истинските вълци. Външно то сякаш беше одрало кожата на стария Едноок с тая само разлика, че имаше две очи, а баща му — едно.

Сивото вълче беше прогледнало отскоро, но въпреки това вече виждаше съвсем ясно. А още преди да прогледне, то можеше да подушва, да опипва и да вкусва. Познаваше много добре двете си братчета и двете си сестричета. Беше започнало да се боричка с тях, макар и твърде неумело и тромаво. То дори се караше и когато се разгневеше, малкото му гърло издаваше странни гърлени звуци — наченки на бъдещо ръмжене. И дълго преди да прогледне, то вече познаваше майка си чрез осезанието, вкуса и обонянието си; беше извор на топлина, храна и нежност. Нейният език беше мек и нежен и го успокояваше, когато ближеше малкото му крехко телце, а това го караше да се притиска плътно към нея и да се унася в дрямка.

То прекара в сън по-голямата част от първия месец на живота си, но сега вече виждаше добре, стоеше будно по-продължително и познаваше окръжаващия го свят. Тоя свят беше мрачен; но то не знаеше това, понеже не познаваше друг свят. Полумрак изпълваше леговището; но още не беше нужно да нагаждат очите си към някаква друга светлина. Неговият свят беше твърде малък. Той свършваше до стените на леговището; но понеже нямаше представа за обширния външен свят, теснотата на леговището, в което прекарваше дните си, съвсем не го потискаше.

То откри още отрано, че една от стените на неговия свят не беше като другите. Това беше отворът на пещерата, източникът на светлина. Много преди да почне да мисли или да проявява съзнателни желания, то разбра, че тя не прилича на другите стени. Тая стена го привличаше с непреодолима сила още преди да прогледне и да я види. Светлината, която идеше от нея, дразнеше слепените му клепачи, а в очите и в зрителните му нерви трепваха малки, искровидни проблясъци — топли и чудно приятни. Животът на неговото телце, на всяка клетка от това телце — животът, който беше самата същност на тялото му и който беше отделен от неговия съзнателен живот — копнееше за тая светлина и го тласкаше към нея, също както сложният химически състав на растението го тласка към слънцето.

Още от самото начало, преди да се появи в него съзнание, то се стремеше да пропълзи към входа на пещерата. И неговите братчета и сестричета не оставаха по-назад. Нито веднъж през тези дни никое от тях не пропълзя през тъмните ъгли на задната стена. Светлината ги привличаше, както привлича растенията. Химическите процеси, които ставаха в техни те клетки, се нуждаеха от светлина; и техните дребни телца пълзяха сляпо и инстинктивно към нея, както пълзят мустачките на лозата. По-късно, когато всяко от тях започна да развива известна индивидуалност и да съзнава влеченията и желанията си, притегателната сила на светлината се увеличи. Те непрестанно пълзяха и напираха към светлия отвор на пещерата и майка им трябваше постоянно да ги връща назад.

По тоя начин сивото вълче се запозна и с други особености на майка си освен нейния нежен и галещ език. Като упорствуваше постоянно да пълзи към светлината, то откри, че майка му има муцуна, с която го наказваше, а малко по-късно откри, че има и лапа, която го поваляше на земята с бързи, добре измерени удари или го претъркулваше. Така то научи, че на тоя свят има и болки; но същевременно научи и как да отбягва болките; преди всичко, като не върши онова, което бе забранено, а когато го извърши — да гледа да избегне наказанието. Това бяха съзнателни прояви, породени от първите му обобщения за света. В миналото то се отдръпваше несъзнателно от всичко, което можеше да му причини болка, както несъзнателно пълзеше към светлината. Сега то се отдръпваше от онова, което причинява болка, защото знаеше какво е болка.

Вълчето беше доста свирепо. Такива бяха и братчетата, и сестричетата му. Това трябваше и да се очаква. То беше месоядно животно и произхождаше от хищници, които убиват животни и се хранят с месо. Неговите родители живееха само с месо. Млякото, което беше засукало още в първите минути на живота си, беше мляко, преработено направо от месо; а сега, когато беше едва на един месец и очите му се бяха отворили само от седмица, то вече започваше да яде месо — месо, което вълчицата полусдъвкваше и оставяше на петте подрастващи вълчета, тъй като нейното майчино мляко беше вече съвсем Недостатъчно.

Сивото вълче беше най-свирепото от цялото котило. То можеше да ръмжи по-силно от всички останали вълчета. Неговите невинни пристъпи на ярост бяха по-страшни от техните. То първо се научи как да премята другите с ловък удар на лапата си. И то най-първо от всички впи зъби в ухото на едно от вълчетата и започна да го дърпа и блъска и да ръмжи през здраво стиснатите си челюсти. И, разбира се, то създаваше най-големи неприятности на вълчицата, която се стараеше да задържи малките си рожби по-далече от входа на пещерата.

С всеки нов ден светлината все по-силно привличаше малкото сиво вълче. То постоянно правеше еднометрови пътешествия към отвора на пещерата и вълчицата постоянно го връщаше назад. То не знаеше, че това е входът на пещерата. Изобщо не знаеше нищо за входове, през които се минава от едно място към друго. Не знаеше, че има друго място, а още по-малко — как да отиде там. Тъкмо затова входът на пещерата за него представляваше стена — стена от светлина. Това, което слънцето беше за живите твари по широкия свят, това беше тая стена за него — слънце в неговия малък мир. Тя го привличаше тъй, както пламъкът на свещта привлича пеперудките. То непрестанно се стремеше да стигне до нея. Животът, който тъй бързо се развиваше в него, го тласкаше неспирно към светлата стена. Животът, който пулсираше в него, му подсказваше, че само тя може да го изведе към широкия свят, в който му беше отредено да живее. Но самото вълче изобщо нямаше представа за това. То не знаеше, че съществува някакъв външен свят.

Тая стена от светлина криеше нещо странно и загадъчно. Неговият баща (а то познаваше баща си — другия обитател на света, същество, което приличаше на майка му, спеше при светлата стена и донасяше месо), неговият баща умееше някак да влиза право в светлата стена и да изчезва в нея. Сивото вълче не можеше да разбере това. Наистина неговата майка никога не му позволяваше да се приближи до тая стена, но то отиваше до другите стени, а там върхът на нежното му носле винаги срещаше твърди препятствия. Това причиняваше болка. И след няколко подобни приключения то реши да не се занимава повече със стените. Без да разсъждава, то прие изчезването в стената като особеност на баща му, тъй както млякото и полусдъвканото месо бяха особености на майка му.

Всъщност сивото вълче не мислеше или поне не мислеше тъй, както мислят хората. Мозъкът му работеше смътно. При все това изводите му бяха тъй ясни и определени, както у хората. То приемаше нещата по своему, без да пита защо и как. В действителност то само категоризираше нещата. Никога не се запитваше защо се случва известно нещо. За него беше достатъчно да знае как се случва това или онова. Така, след като беше ударило няколко пъти носа си в задната стена, то реши занапред да не влиза в стени. По същия начин беше решило, че баща му може да изчезва в стени. Но то съвсем не се стремеше да открие причината на тая разлика между него и баща му. В неговия ум нямаше място за логика и физика.

Както повечето живи твари в Дивата пустиня, и то отрано позна глада. Настанаха дни, когато не само че нямаше месо, но и в гърдите на майка му нямаше нито капка мляко. Отначало вълчетата скимтяха и хленчеха, но повечето време спяха. Не след дълго те изпаднаха във вцепенение от глад. Нямаше вече игри и боричкания, нямаше невинни пристъпи на ярост, ни опити за ръмжене, а странствуванията към далечната светла стена престанаха съвсем. Вълчетата спяха и малко по малко животът гаснеше в тях.

Едноокия се чудеше какво да прави. Той бродеше по далечни места и поспиваше за малко в леговището, сега безрадостно и мрачно. Вълчицата също оставяше котилото и тръгваше да дири храна. През първите дни след раждането на вълчетата Едноокия ходи няколко пъти до бивака на индианците, за да отвлича зайците, попаднали в поставените примки; но щом снеговете започнаха да се топят и потоците да се размръзват, бивакът на индианците се премести другаде и този източник на храна изчезна.

Когато сивото вълче се възвърна към живот и отново започна да се интересува от далечната бяла стена, то откри, че обитателите на неговия свят бяха намалели. Сега то имаше само една сестричка. Другите бяха изчезнали. Когато позаякна, то по неволя трябваше да играе само, защото сестричката му не повдигаше глава и не се движеше. Неговото малко телце се позакръгли от месото, което ядеше сега; но за нея храната дойде твърде късно. Тя спеше непрекъснато и приличаше на малък скелет, нахлузен в кожа, в който пламъкът на живота мъждееше все по-слабо и по-слабо, докато най-после съвсем угасна.

После настанаха дни, когато сивото вълче вече не виждаше баща си да се появява и изчезва в бялата стена или да спи при входа на пещерата. Това се случи в края на друго, не тъй ужасно гладуване. Вълчицата знаеше защо Едноокия не се завръща, но нямаше как да разкаже на сивото вълче какво беше видяла. Когато и тя тръгна да търси дивеч по левия ръкав на потока, гдето живееше рисът, тя бе проследила дирите, оставени предния ден от Едноокия. Там, гдето свършваха дирите, тя го беше намерила, или по-право, беше намерила онова, което бе останало от него. Имаше много следи от борбата, станала там, както и дири от риса при завръщането му в леговището след извоюваната победа. Преди да си отиде, вълчицата беше открила това леговище и разбрала по дирите, че рисът е вътре, затова не се бе осмелила да влезе.

След тая случка вълчицата отбягваше да ходи на лов по лявото разклонение на потока. Беше разбрала, че в леговището на риса има цяло котило от малки зверчета, а знаеше колко жесток и злонравен е рисът и колко е безмилостен в борбата. Лесно беше за половин дузина вълци да принудят съскащия настръхнал рис да се покатери на някое дърво, но съвсем друго беше за един самотен вълк да премери силите си с него — особено когато цяло котило от гладни зверчета очаква риса в леговището му.

Но пустинята си е пустиня, а майчинството си е майчинство и то винаги свирепо защищава потомството било в пустинята, било вън от нея и щеше да дойде ден, когато заради своето сиво вълче вълчицата щеше да се осмели да иде и по левия ръкав на потока, в скалите, гдето се намираше леговището на риса, готова да си навлече неговия гняв.

Четвърта главаСТЕНАТА НА СВЕТА

Когато майката започна да напуска пещерата, за да търси плячка, вълчето вече добре знаеше закона, който не му позволяваше да се приближава до входа. Тоя закон не само му беше втълпяван многократно от неговата майка чрез удари с носа и лапата, но и инстинктът на страх вече се развиваше в него. През краткия си живот в пещерата то изобщо не беше срещало нещо, от което да се страхува. И все пак в него се таеше страх, наследен от далечни деди през хиляди и хиляди поколения. То получи това наследство направо от Едноокия и вълчицата; но и те на свой ред бяха наследили страха от всички предишни вълчи поколения. Страх — това наследство на Дивата пустиня, което никой див звяр не може да избегне, нито да замени за паница леща!

И тъй, сивото вълче знаеше какво е страх, макар и да не разбираше от какво се поражда той. То вероятно го беше възприело като едно от ограниченията на живота, защото вече бе научило, че е живота съществуват ограничения. То вече знаеше какво е глад и когато не можеше да го уталожи, чувствуваше известно ограничение. Твърдото препятствие на пещерната стена, рязкото блъскане с муцуна или силният удар с лапа от страна на майка му, неукротимият глад през няколкото периода на гладуване — всичко това му подсказваше, че не всичко е позволено в тоя свят, че в живота съществуват ограничения и възбрани. Тези ограничения и възбрани бяха закони. Да спазва законите, значеше да избягва болките и да бъде щастливо.

То не разсъждаваше за това така, както разсъждават хората; просто разграничаваше нещата, които причиняват болка, от нещата, които не причиняват болка. И след всяко подобно разграничаване то отбягваше нещата, които причиняват болка, т.е. ограниченията и възбраните, и се наслаждаваше на удоволствията и радостите на живота.

И така, като се подчиняваше на установения от майка му закон и като спазваше закона на онова непознато и безименно нещо — страха, то странеше от входа на пещерата. За него тоя вход оставаше все същата бяла стена на светлината. Когато майка му отсъствуваше, то прекарваше по-голямата част от времето си в сън, а когато беше будно — спотайваше се и потискаше плача, който гъделичкаше гърлото му и шумно напираше навън.

Веднъж, когато беше будно, то долови някакъв странен звук в бялата стена. Не знаеше, че навън стои един полярен глутон, който трепереше от собствената си дързост и предпазливо душеше вътрешността на пещерата. Вълчето разбра само, че мирисът бе особен, непознат и следователно неизвестен и страшен, защото неизвестното беше една от важните съставки на страха.

Козината по гърба на сивото вълче настръхна, но то не издаде нито звук. Отгде знаеше то, че трябва да се ежи срещу това нещо, което душеше отвън? Това не идваше от някакви знания, а беше само явен израз на страха, който се таеше в него и който не можеше да се обясни с досегашните му преживелици. Но страхът беше свързан с друг инстинкт — да се спотайва и прикрива. Вълчето беше изтръпнало от ужас, но продължаваше да лежи безмълвно и неподвижно, като замръзнало или вкаменено, сякаш беше мъртво. На връщане в леговището майка му изръмжа, когато помириса дирите на глутона, после се втурна в пещерата и с необичаен изблик на нежност започна да ближе вълчето и да го милва с носа си, а то почувствува, че по някакъв начин се бе спасило от голяма беда.

Но в него действуваха и други сили, най-важната от които беше растежът му. Инстинктът и законът изискваха от него подчинение, но растежът изискваше неподчинение. Майка му и страхът го заставяха да се държи по-далеч от бялата стена. Развитието е живот, а животът е предопределен навеки да се стреми към светлината. Нищо не можеше да възпре живота, който напираше в него с всеки къс месо, което изяждаше, и с всеки нов дъх, който поемаше. В края на краищата един ден приливът на живот взе връх над страха и подчинението и вълчето тръгна тромаво и разкрачено към изхода на пещерата.

За разлика от другите стени, с които беше влизало в допир, тая стена сякаш се отдръпваше, когато то се приближаваше към нея. Никаква твърда плоскост не се сблъска с, малкото нежно носле, което се подаваше предпазливо напред. Стената сякаш бе направена от някаква прозрачна и проницаема материя като светлината. И понеже за него състоянието на нещата се определяше от техния вид, вълчето навлезе в онова, което беше считало за стена, и потъна в материята, от която тя беше Направена.

Просто удивително! То минаваше през твърдата материя. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка. Страхът го подтикваше да се върне назад, но животът го тласкаше напред. Изведнъж то се намери пред входа на пещерата. Стената, в която то мислеше, че се намира, внезапно отскочи назад, неизмеримо далече. Светлината стана болезнено ярка. Тя го ослепи за няколко мига. Свят му се зави. Очите му започнаха машинално да се нагаждат към ярката светлина и да се приспособяват към увеличените разстояния между предметите. Изпървом стената беше отскочила отвъд полето, на неговото зрение. Сега то я виждаше отново, но тя изглеждаше невероятно далеч. Беше се променила. Станала бе пъстра — тя включваше дърветата, които растяха край потока, насрещната планина, която се издигаше високо над дърветата, и небето, което се извисяваше над планината.

Обхвана го неописуем страх. Това бяха нови превъплъщения на страшното неизвестно. Вълчето приклекна до края на пещерата и дълго гледа към света. Беше крайно изплашено. Понеже тоя свят му беше непознат, то го считаше за враждебен. И ето, козината по гърба му настръхна и устните му се набръчкаха излеко, когато се опита да изръмжи свирепо и застрашително.

Въпреки страха и нищожеството си то предизвикваше и заплашваше целия божи свят.

Нищо не се случи. То продължаваше да гледа с широко отворени очи и обхванато от любопитство, забрави да ръмжи. Забрави и страха си. Засега страхът беше победен от жаждата за живот, а тя на свой ред се беше преобразила в любопитство. То започна да вижда близките предмети — част от размразения поток, който блестеше от слънцето, грохналия бор в подножието на брега, както и самия бряг който се издигаше право нагоре и свършваше само на две стъпки от края на пещерата, гдето то беше приклекнало.

Досега сивото вълче беше живяло само на равно. Никога не беше изпитвало болка от падане. Не знаеше какво е падане. Сега то направи една смела крачка и стъпи във въздуха. Задните му крака бяха на края на пещерата и то се търкулна с главата надолу. Твърдата земя го удари силно по носа и то изскимтя от болка. После започна да се търкаля надолу по брега. Обзе го панически страх. Неизвестното го беше сграбчило най-сетне. Сграбчило го беше жестоко и се готвеше да му причини някаква ужасна болка. Жаждата му за живот беше победена от страха и вълчето започна да квичи като уплашено кутре.

Неизвестното го мъкнеше надолу, към някаква страшна болка, и то не преставаше да скимти и квичи. Друго беше да лежиш вцепенен от страх, докато неизвестното бродеше наоколо. Сега неизвестното го беше сграбчило съвсем здраво. Мълчанието нямаше да помогне При това то не се гърчеше от страх, а от ужас.

Но брегът постепенно ставаше все по-полегат, а в подножието му растеше трева. Тук вълчето вече не се търкаляше тъй бързо. Когато най-после се спря, то нададе един последен отчаян писък, а след това започна да вие жално и продължително. После — като нещо, което беше в реда на нещата, сякаш хиляди пъти беше правило тоалета си — то започна да ближе сухата глина, която беше полепнала по него.

След това вълчето седна и се заозърта точно както би се озъртал първият човек, който би попаднал от Земята на Марс. Вълчето беше проникнало през стената на света, неизвестното го беше вече пуснало и ето го сега тук съвсем здраво. Но първият човек, стъпил на Марс, би се чувствувал повече у дома си, отколкото вълчето в тоя момент. Без каквито и да е предварителни знания, без дори да подозира, че такива знания съществуват, то се намери изведнъж в ролята на изследовател на един съвършено нов свят.

Сега, когато неизвестното беше оставило вълчето, то забрави всичките ужаси, които неизвестното криеше в себе си. Сега то изпитваше само любопитство към всичко, което го заобикаляше. То разгледа тревата под себе си, отвъдното растение с дребни яркочервени плодове и мъртвия дънер на изсъхналия бор, който стърчеше в края на малка полянка между дърветата. Една катеричка, която тичаше около дънера, изскочи изведнъж пред него и го хвърли в ужас. Вълчето приклекна и започна да ръмжи. Но и катеричката се беше уплашила не по-малко от него. Тя се покатери на дървото и като застана на безопасно място, започна сърдито да крещи към него. Това окуражи вълчето и макар че се изплаши от кълвача, които срещна след това, то продължи уверено по пътя си. Неговата самоувереност беше толкова голяма, че когато една птица дръзко подскокна към него, то посегна игриво с лапата си към нея. В отговор на това птицата го клъвна силно по крайчеца на носа, а то приклекна и заскимтя. Врявата, която вдигна, изплаши птицата и тя побърза да отлети, за да се спаси.

Вълчето придобиваше знания. Неговият малък мъгляв мозък беше вече направил едно несъзнателно разграничение на нещата. Има живи неща и неща, които не са живи. От живите трябваше да се пази. Нещата, които не са живи, винаги стоят на едно и също място; но живите неща се движат и не се знае какво могат да направят. От тях може да се очакват само неочаквани неща и затова то винаги трябва да бъде нащрек.

Вълчето вървеше много тромаво и се натъкваше на клечки и разни други неща. Клонче, което му се струваше надалеч, в следния миг го удряше по носа или го издраскваше по слабините. Мястото беше неравно. Понякога то правеше твърде голяма крачка й забиваше нос в земята. Понякога пък не правеше достатъчно голяма крачка и настъпваше лапите си. А имаше обли камъчета, които се обръщаха, щом стъпеше на тях, и от тях то научи, че не всички неживи неща се намират все в същото състояние на постоянно равновесие, както неговата пещера, и че малките неодушевени предмети по-лесно падат и се търкалят, отколкото едрите неодушевени предмети. От всяка несполука се поучаваше. Колкото повече ходеше, толкова по-добре вървеше. Приспособяваше се. Учеше се да отмерва движенията на мускулите си, да познава физическите си възможности, да измерва разстоянията между предметите и между предметите и себе си.

Вървеше му като на всеки новак. Родено да гони дивеч (макар че то самото не знаеше това), то се натъкна на дивеч току пред входа на пещерата още при първия си набег в света. Съвсем случайно, по погрешка, то попадна на изкусно скрито гнездо на полярна яребица. То просто падна в гнездото. Опитваше се да върви по стеблото на един повален бор. Гнилата кора се откърти под лапите му и то с отчаян писък се търкулна по заобленото стебло, продъни листака и вейките на малък храст и се намери на земята между седем малки яребичета, точно в средата на храста.

Те запискаха и отначало то се изплаши от тях. После забеляза, че са много по-дребни, и стана по-смело. Те се раздвижиха. Вълчето сложи лапата си върху едно от тях, а то започна да пърха още по-бързо. Това му достави удоволствие. Помириса птичето. Налапа го в устата си. То се съпротивяваше и гъделичкаше езика му. В същото време вълчето почувствува глад. Челюстите му се сключиха, крехките кости изхрускаха и топла кръв потече в устата му. Тя имаше приятен вкус. Това беше месо, също като месото, което му даваше неговата майка, с тая разлика, че беше живо и затова — още по-вкусно. И тъй вълчето изяде малкото птиче. То не спря да яде, докато не излапа цялото люпило. После се облиза точно както правеше майка му и се опита да пропълзи навън от храста. Но там се натъкна на някаква крилата вихрушка. Внезапното нападение и гневните удари на крилата го объркаха и премрежиха погледа му. То закри глава с лапите си и започна да скимти. Ударите зачестиха. Яребицата майка беше изпаднала в ярост. Тогава и то се разгневи. Приповдигна се, започна да ръмжи и да я удря с лапите си. Впи малките си зъби в едното от крилата на птицата и започна силно да я дърпа и разтърсва. Тя се съпротивяваше и не преставаше да го удря със свободното си крило. Това беше първата му борба. То се въодушеви. Забрави всичко за неизвестното. Вече не се страхуваше от нищо. Сега се биеше, бореше се с живо същество, което също му нанасяше удари. А това живо същество беше същевременно месо. Жаждата да убива го завладя. Току-що беше унищожило малки живи същества. Сега искаше да убие едно голямо живо същество. Беше твърде заето и щастливо, за да съзнава щастието си. Цялото трепереше и се вълнуваше; и то тъй силно, както никога преди и по съвсем нов за него начин.

То държеше птицата за крилото и ръмжеше през здраво стиснатите си зъби. Яребицата го отвлече навън от храста. Когато тя се извърна и отново се опита да го въвлече в храста, то я издърпа навън, на открито. През цялото време яребицата кряскаше и го удряше с крилото си, а наоколо летяха пера, като че ли валеше сняг. Вълчето изпадна в страшна ярост. Войнствената кръв на неговата вълча природа започна да ври и кипи в жилите му. Ето истинския пълнокръвен живот, макар че то не съзнаваше това. Сега то постигаше предназначението си в тоя свят; вършеше онова, за което беше родено — да убива дивеч и да се бори, докато го убие. То оправдаваше своето съществуване, а в живота няма нищо по-велико от това: защото животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.

След време яребицата престана да се съпротивява. То продължаваше да я стиска за крилото. И двамата лежаха на земята и се гледаха един друг. Вълчето се опита да изръмжи свирепо и заканително. Тя го клъвна по носа, който и без това го болеше от предишните му приключения. Вълчето се разтрепера, но не изпусна крилото. Тя го клъвна още веднъж и още веднъж… Тръпките на вълчето преминаха в жално скимтене. То се опита да се отдръпне от нея, но не се досети да пусне крилото и неволно я повлече след себе си. Истински град от удари обсипа пострадалия му нос. Желанието му да се бие започна да се изпарява, то пусна плячката си, подви опашка и най-позорно побягна през поляната.

То прекоси поляната и легна да си отдъхне край самия гъсталак. Дишаше тежко, задъхано, с изплезен език, а носът все още го болеше и го караше да скимти неспирно. И тъй както си лежеше, изведнъж почувствува, че някаква страшна опасност го грози. Неизвестното с всичкия си ужас връхлетя през него и то инстинктивно се сви в гъсталака. Тъкмо в тоя момент силна въздушна струя премина над главата му, а нещо едро и крилато префуча безмълвно край него. Ястреб се беше спуснал от висините и едва не го отнесе.

Докато вълчето лежеше в гъсталака и се съвземаше от преживения страх, то поглеждаше боязливо към отвъдния край на поляната. Яребицата излетя от похитеното си гнездо и опечалена от сполетялото я нещастие, не обърна внимание на крилатата светкавица в небето. Но вълчето видя всичко, а това беше предупреждение и урок за него. То видя как ястребът се спусна стремглаво надолу, тялото му почти докосна за миг земята, ноктите му се впиха в тялото на яребицата и тя изкряска от болка и уплаха, а ястребът отново литна към висините и я отнесе със себе си.

Вълчето дълго не излезе от убежището си. То беше научило доста. Живите неща бяха месо. Те бяха приятни на вкус. Но едрите живи неща можеха да причиняват болка. По-добре да се ядат дребни живи неща като яребичета и да не се закачат едрите живи неща като яребицата. И все пак неговото самолюбие беше раздразнено. То изпитваше някакво особено желание да се пребори отново с яребицата, но ястребът я беше задигнал. Може би има и други яребици. То реши да иде и да види.

Вълчето заслиза по някакъв скат, който се спускаше към потока. Никога преди не беше виждало вода. Стори му се, че по нея може да се върви добре. Водата беше гладка, без никаква неравност. То стъпи смело в потока; и викайки от страх, потъна в прегръдките на неизвестното. Водата беше студена, вълчето зяпна и задиша бързо. Вместо въздух, както винаги, когато дишаше, сега в дробовете му започна да нахлува вода. Усети, че се задушава, и болката беше ужасна като смъртта. За него тая болка значеше смърт. То нямаше представа за смъртта, но и то като всяко животно в Дивата пустиня инстинктивно се боеше от нея. За него смъртта представляваше най-силното страдание. Тя бе самата същност на неизвестното — съвкупността на всички ужаси на неизвестното, най-голямото и невероятно нещастие, което би могло да го сполети, за което не знаеше нищо, но от което се боеше най-много:

Вълчето изплува над водата и свежият въздух нахлу през отворената му уста. То не потъна вече: заблъска водата с четирите си лапи и започна да плува, сякаш отдавна знаеше как се плува. По-близкият бряг беше само на един ярд от него, но то беше изплувало на повърхността с гръб към брега и първото нещо, което се изпречи пред погледа му, беше отвъдният бряг. Вълчето веднага заплува нататък. Потокът съвсем не беше голям, но точно на това място имаше вир, широк към двайсет стъпки.

Някъде по средата на вира течението подхвана вълчето и го повлече надолу. То попадна в малък бързей на дъното на вира. Тук вече трудно можеше да се плува. Тихата вода изведнъж се беше разгневила. Тя го издигаше нагоре, после пак го теглеше надолу. Въртеше го неспирно насам-натам, преобръщаше го встрани или с главата надолу или го блъскаше в някоя скала. И всякога, когато се удряше в скала, изквичаваше от болка. То напредваше и непрестанно квичеше, от което можеше да се разбере колко често се блъскаше в скалите.

Малко по-надолу от водовъртежа се намираше друг неголям вир. Тук вълчето отново попадна в течението и водата го понесе излеко към брега и също тъй леко го изкара на пясъка. То пропълзя като лудо далече от водата и легна. Бе научило още нещо за света. Водата не беше жива, но въпреки това се движеше. Освен това тя изглеждаше също тъй твърда като земята, но всъщност съвсем не беше твърда. И вълчето реши, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Страхът на вълчето от неизвестното беше нещо като наследено недоверие, а сега той беше подсилен от собствения опит. Отсега нататък то винаги ще се отнася с недоверие към външния вид на нещата. Преди да им се довери, то ще ги изучава, за да опознае какви са в действителност.

Съдено беше вълчето да преживее още едно приключение през този ден. То се сети, че си има майка. И тогава почувствува, че тя му е нужна повече от всичко друго на света. Не само тялото, а и малкото му мозъче беше уморено от преживелиците през деня. Никога досега мозъкът му не беше работил тъй усилено, както в тоя ден. При това вече му се спеше. И то реши да потърси пещерата и майка си, понеже усети, че го обзема чувство на самотност и безпомощност.

Вълчето се провираше между храстите, когато изведнъж чу някакъв остър вик, който го изплаши. В миг пред очите му се мярна нещо жълто. Видя една невестулка, която бягаше презглава от него. Невестулката беше малко, живо същество и вълчето не се изплаши. Веднага след това то зърна пред себе си, почти до самите си лапи, някакво друго, съвсем малко живо нещо, дълго само няколко инча — едно малко невестулче, което, непослушно като него, беше тръгнало да търси приключения. То се опита да побегне, но вълчето го прекатурна с лапата си. Невестулчето нададе остър писък. В следния миг пред очите на вълчето отново се мярна предишното жълто петно. До ушите му пак долетя същият заплашителен вик. Нещо го удари силно по шията и то усети острите зъби на невестулката майка да се впиват в тялото му.

И докато вълчето скимтеше и отстъпваше назад, то забеляза как невестулката подскочи към рожбата си и изчезна с нея в съседния гъсталак. Раната на шията му от зъбите на невестулката продължаваше да го боли, но честолюбието му беше засегнато още по-дълбоко и то седна на земята и започна тихо да скимти. Тая невестулка майка беше толкова малка, а пък тъй свирепа! То още не знаеше, че в сравнение с големината и тежестта си невестулката беше най-свирепият, най-отмъстителният и най-страшният измежду всички хищници в Пустинята. Но то-щеше скоро да научи това.

Вълчето все още скимтеше, когато невестулката майка се появи отново. Сега, когато рожбата й се намираше в безопасност, тя не се нахвърли върху вълчето. Напротив, тя се приближи предпазливо и то имаше възможност да разгледа тънкото й змийско тяло и главата и — вирната, неподвижна, змиеподобна. От нейния остър, заплашителен писък козината по гърба на вълчето настръхна и то изръмжа предупредително. Тя идеше все по-близо и по-близо. Последва скок — твърде бърз за неговия още необучен поглед — и тънкото жълто тяло изчезна за миг от полето на зрението му. В следния миг тя вече се беше вкопчала в гърлото му и зъбите й се впиваха в козината и плътта му.

Отначало вълчето заръмжа и се опита да се бори с нея. То беше още твърде младо, а този беше първият му ден по широкия свят и затова ръмженето скоро се превърна в скимтене, а борбата му — в усилие да побегне. Но невестулката не пусна шията му нито за миг. Тя се беше вкопчала здраво и се опитваше да прегризе голямата вена, в която пулсираше животът му. Невестулката обичаше да пие кръв и винаги предпочиташе да смуче кръвта направо от гърлото — там, гдето трепти животът.

Сивото вълче щеше да загине и нямаше да има какво да се пише за него, ако вълчицата не беше долетяла като хала през храстите. Невестулката остави вълчето и се стрелна към гърлото на вълчицата, но не можа да го улучи, а се вкопча в челюстта й. Вълчицата тръсна глава, сякаш размахна камшик, освободи се от невестулката и я подхвърли високо във въздуха. И докато беше още във въздуха, челюстите на вълчицата стиснаха тънкото жълто тяло и невестулката намери смъртта си между хрускащите й зъби.

Вълчето изпита нов пристъп на нежност от страна на майка си. Нейната радост, че го намери, изглеждаше дори по-голяма от неговата радост, че беше намерено. Тя го милваше с муцуната си, галеше го и ближеше раните от зъбите на невестулката. След това те — майка и син — изядоха тялото на кръвопийцата, върнаха се в пещерата и легнаха да спят.

Пета главаЗАКОНЪТ НА ХИЩНИЦИТЕ

Вълчето се развиваше бързо. То си отпочина два дни и после пак излезе от пещерата. Тоя път то попадна на малкото невестулче, чиято майка беше изядена от вълчицата с негова помощ. Сега то се погрижи и невестулчето да иде при майка си. Вълчето не се загуби. Когато се умори, само намери пътя, стигна до пещерата и легна да спи. Оттогава то почна да излиза всеки ден и странствуваше все по-далече от леговището.

Вълчето вече можеше да преценява точно силите и слабостите си и знаеше кога да действува смело и кога предпазливо. Намираше за по-целесъобразно винаги да бъде предпазливо освен в онези редки случаи, когато, обзето от смелост, даваше воля на своите невинни пристъпи на ярост и на прищевките си.

Всеки път, когато срещаше някоя самотна полярна яребица, вълчето се превръщаше в свирепо, необуздано зверче. Никога не забравяше да отвръща със свирепо ръмжене на крясъците на оная катеричка, която беше срещнало неотдавна при поваленото дърво. А видеше ли някоя еленова птица, неизбежно изпадаше в бясна ярост, защото още не беше забравило как една от тия птици го беше клъвнала по носа.

И все пак, когато се чувствуваше застрашено от някой друг хищник, който бродеше наоколо, оставаше безразлично дори към еленовата птица. То не забравяше ястреба, а неговата движеща се сянка винаги го караше да припълзява към близките храсти. Вече не креташе тромаво, както преди, а беше придобило дебнещата и плъзгаща се походка на майка си и се движеше леко, без видимо усилие, но всъщност с измамна, трудно забележима бързина.

Всичките му успехи в ловуването бяха само в началото. Седемте малки яребичета и дребното невестулче, това беше целият му лов. Желанието му да убива растеше с всеки нов ден и то си точеше зъбите за катеричката, която бъбреше сладкодумно и винаги предупреждаваше всички диви твари за приближаването на вълчето. Но катеричките се катерят тъй леко по дърветата, както леко излитат и птиците в небето, и на вълчето не оставаше друго, освен да се опита да издебне и улови катеричката на земята.

Вълчето изпитваше голямо уважение към майка си. Тя намираше месо и никога не забравяше да му донесе неговия дял. При това тя не се боеше от нищо. То не разбираше, че нейното безстрашие се дължи на опит и знания. За него смелостта на вълчицата означаваше сила. Майка му беше олицетворение на силата; и колкото повече растеше вълчето, толкова по-осезателно чувствуваше тая сила в резките назидателни удари на нейната лапа; а укорителното блъскане с муцуната беше заменено с остро захапване със зъби. То уважаваше майка си и за тия й прояви. Тя го принуждаваше да й се покорява и колкото повече растеше вълчето, толкова по-нетърпелива ставаше тя с него.

Отново настъпи глад, но тоя път вълчето вече ясно съзна ваше болките от глада. Вълчицата просто измършавя от непрестанно ловуване. Тя вече много нарядко спеше в пещерата и прекарваше по-голямата част от времето в напразно дирене на плячка. Гладуването не беше особено продължително, но пък затова беше твърде тежко. Вълчето не намираше нито капка мляко в майчините си гърди, а и не успяваше да улови дори и късче месо.

По-рано то ловуваше на шега, за удоволствие, а сега диреше плячка с извънредно старание, но нищо не можеше да намери. Тези неуспехи всъщност ускоряваха развитието му. То изучаваше навиците на катеричката по-внимателно и гледаше по-ловко да я издебне и улови. Изучаваше и полските мишки и се опитваше да рови в дупките им и да ги изкарва навън. Научи много неща за навиците на еленовите птици и кълвачите. Дойде време, когато сянката на ястреба не го плашеше и не го караше да пропълзява към храсталака. Вълчето беше станало по-силно, по-умно, по-самоуверено, дори и дръзко. Веднъж то седна на задните си лапи в една открита полянка, за да предизвика ястреба да се спусне от небето. То знаеше, че там нейде, във висините, лети дивеч — дивеч, тъй нужен за празния му стомах. Ястребът отказа да се спусне към него, за да премерят силите си, и вълчето пропълзя в храстите, като скимтеше от разочарование и глад.

Най-после настана край на гладните дни. Вълчицата донесе месо в леговището. Месото беше някак си особено, съвсем различно от онова, което беше донасяла досега. Беше едно малко рисче, почти на неговата възраст, но не тъй едро. И цялата плячка беше само за него. Вълчицата беше уталожила глада си някъде по пътя — то не знаеше, че тя беше изяла всички братчета и сестричета на малкия рис, нито пък имаше представа колко отчаяно дръзка беше тая нейна постъпка. Знаеше само, че малкото животно с кадифена козина е месо, и започна да го яде. Всяка нова глътка го изпълваше с щастие.

Пълният стомах предразполага към бездействие и вълчето се излегна в пещерата до хълбока на майка си и заспа. Пробуди се от нейното ръмжене. Никога не беше чуло майка си да ръмжи тъй страшно. Може би през целия си живот тя не беше ръмжала по-страшно от сега. А имаше причина за това и никой не я знаеше тъй добре, както тя. Никой не можеше безнаказано да похити леговището на риса. И сега при ярката светлина на следобедното слънце вълчето видя майката рис, която беше приклекнала пред входа на пещерата. Козината по целия му гръб настръхна. Страшно беше и нямаше нужда инстинктът да му подсказва това. И ако видът на звера беше недостатъчен да го убеди, яростният гняв на неканената гостенка, започнал с ръмжене и извисил се в дрезгав вой, беше сам по себе си достатъчно убедителен.

Цялата жизненост на вълчето се надигна в него, то се изправи на нозе, застана до майка си и храбро изръмжа, но тя го блъсна най-позорно и го отхвърли зад себе си. Ниският свод на пещерата не позволяваше на риса да се хвърли със скок и той бързо пропълзя към вълчицата, но тя се хвърли върху му и го притисна към земята. Вълчето видя само част от борбата между тях. Грозно ръмжене, съскане и вой изпълниха пещерата. Двата звяра се биеха и блъскаха. Рисът дереше и пореше с нокти и зъби, а вълчицата нападаше само със зъби.

По едно време вълчето се хвърли и впи зъби в един от задните крака на риса. То стискаше челюстите и ръмжеше свирепо. Без да съзнава, то с тежестта на тялото си спъваше движенията на риса и с това помагаше на майка си. При една промяна в положението на борещите се вълчето се намери здраво притиснато под телата им и отпусна зъби от крака на риса. В следния миг двете майки отскочиха на известно разстояние една от друга и преди да се хвърлят отново в бой, рисът удари вълчето с огромната си предна лапа, раздра и оголи до кости плешката му и го запрати презглава към стената. Вълчето писна от болка и уплаха и ревът му увеличи още повече силната врява, която изпълваше пещерата. Но борбата продължи тъй дълго, че то имаше достатъчно време да се нареве в пълна мяра и дори отново да почувствува прилив на смелост, и краят на борбата го завари пак да държи здраво в челюстите си задния крак на риса и да ръмжи свирепо през зъби.

Рисът бе мъртъв, но вълчицата беше крайно отпаднала и изтощена. Изпървом тя погали вълчето и почна да ближе раненото му рамо, но загубата на толкова много кръв в борбата беше отнела и сетните й сили и тя прекара почти цяло денонощие до тялото на мъртвия си врат — съвсем неподвижна, едва дишайки. Цяла седмица след това тя излизаше от пещерата само когато й се пиеше вода, а и тогава пристъпваше бавно, защото и най-малкото движение й причиняваше болка. В края на седмицата от риса не беше останало нищо, а и раните на вълчицата бяха зараснали дотолкова, че тя може да тръгне отново на лов.

Рамото на вълчето беше изтръпнало от възпалената рана и за известно време то понакуцваше от страшния удар на риса. Сега обаче светът му се струваше съвсем различен отпреди. То бродеше насам-натам с нараснала самоувереност и с чувство на гордост, непознато в дните преди борбата с риса. То беше видяло живота от неговата страшна, свирепа страна; беше участвувало в жестока борба; беше впило зъби в тялото на неприятеля; и все пак беше останало живо. Поради всичко това то започна да се държи по-смело, дори донякъде предизвикателно, което беше нещо ново в него. Вече не се боеше от по-дребните животни и беше загубило част от предишната си плахост, но неизвестното все още го държеше нащрек с всевъзможните си тайни и ужаси — необозрими и вечно дебнещи.

Вълчето започна да придружава майка си в странстванията й да дири плячка и често виждаше как тя убива жертвата; дори започна да взема участие в лова. Макар и твърде смътно, то разбра по свой начин закона на хищниците. На тоя свят имаше два вида живи същества: първите бяха от неговата собствена порода, а вторите — от чуждата порода. Към неговата порода принадлежаха майка му и то самото. Към чуждата порода се числяха всички останали живи същества, които се движеха. Но живите твари от другата порода се разделяха на два вида. В първия от тях влизаха онези животни, които неговата порода убиваше и изяждаше — всички нехищни животни и дребните хищници. Към вторий вид се числяха онези хищници, които убиваха и изяждаха неговата порода или сами се убиваха и изяждаха. Законът произлизаше именно от това подразделение. Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът на хищниците гласеше: „Изяж или ще бъдеш изяден“. Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше тоя закон. То дори не мислеше за закона — спазваше го, без изобщо да мисли за него.

Виждаше, че навред около него действува все същият закон. То беше изяло малките яребичета. Ястребът беше изял майката на яребичетата и за малко не изяде и него самия. По-късно, когато стана опасно, то самото искаше да изяде ястреба. Беше изяло рожбата на риса. Рисът щеше да го изяде, ако не бяха го убили и изяли. И тъй до безкрайност. Всички живи същества край него живееха съгласно повелите на тоя закон и самото то представляваше частица от буквата и духа на закона. То беше хищник. Хранеше се изключително с месо, с живо месо, което бързо бягаше при приближаването му или излиташе във въздуха, катереше се по дърветата, криеше се в земята или пък се опълчваше срещу него и се бореше отчаяно, а понякога дори надделяваше в борбата и го принуждаваше да търси спасение в бягството.

Ако вълчето можеше да разсъждава като човек, то навярно би си представило живота като някаква нестихваща охота за ядене, а света — като място, гдето бродят безброй гладни гърла, гдето всяко гладно същество преследва друго гладно същество или само бива преследвано; безброй гладни същества, които дебнат или сами биват издебвани, които ядат или сами биват изяждани, и то сред невъобразима бъркотия и стълпотворение на тъмни страсти, с насилие и безредие, в истински хаос от ненаситна алчност и кръвопролитие — хаос, над който властвува самата случайност: безмилостна, безредна и вечна.

Но вълчето не разсъждаваше като човек и съвсем не гледаше на нещата с широкия поглед на хората. То можеше да има само една цел в даден миг, само едно чувство, само едно желание. Освен закона на хищниците съществуваха безброй други не тъй важни закони, които трябваше да усвои и на които трябваше да се подчинява. Светът беше пълен с изненади. Животът, който кипеше в него, и пъргавината на мускулите му бяха неизчерпаем извор на щастие. Търсенето на плячка беше трепетно и възвисяващо преживяване. Неговите пристъпи на ярост и дори борбите му бяха удоволствие за него. Дори самият ужас и потайностите на страшното неизвестно придаваха известен чар на живота му.

Имаше и други радости и удоволствия. Да чувствуваш стомаха си пълен и да се унасяш в дрямка под веселите слънчеви лъчи — тия неща бяха достатъчна награда за труда и усилията му; а трудът и усилията бяха от само себе си едно удоволствие. Те бяха проява на живот, а животът е винаги радостен, когато се проявява, когато осъществява себе си. И тъй вълчето нямаше дрязги с околната враждебна среда. То беше пълно с живот, много щастливо и предоволно от себе си.