Белия зъб

Първа главаВРАГ НА СВОЯ РОД

Ако в природата на Белия зъб имаше някаква, макар и незначителна заложба за побратимяване с неговите събратя, то тая заложба беше безвъзвратно унищожена, когато го направиха водач на впряга, защото сега кучетата го намразиха. Мразеха го за допълнителната дажба месо, която му даваше Мит-сах. Мразеха го за всички действителни и въображаеми милости, които получаваше; мразеха го за това, че винаги тичаше начело на впряга, а рунтавата му опашка и задните му крака неспирно се мятаха пред очите им и ги вбесяваха.

И Белия зъб ги мразеше също тъй жестоко. Никак не му беше приятно да бъде водач на впряга. Трябваше по принуждение да бяга пред лаещите по него кучета — всяко едно от които беше тормозил и обуздавал в продължение на цели три години, — а това беше повече, отколкото можеше да понася. Но трябваше да търпи или да загине, а животът, който кипеше в него, не желаеше да погине. Щом Мит-сах дадеше заповед за тръгване, кучетата от впряга мигновено се спускаха след Белия зъб с див нестихващ лай.

Той не можеше дори да се брани. Речеше ли да че извърне към тях, Мит-сах запращаше хапещия край на камшика в муцуната му. Не му оставаше друго, освен да бяга — постоянно да бяга от тях. Не можеше да отблъсне виещата кучешка глутница само с опашката и задните си крака. Тия оръжия едва ли бяха подходящи, за да се справи с тях срещу многобройните безпощадни зъби. Ще не ще, трябваше да бяга, като с всеки скок напред насилваше своята природа и своята гордост и трябваше да тича през целия ден.

Никой не можеше да насилва своята природа, без тя да си отмъсти. Тъй отмъщава и косъмът, който, създаден да никне навън от кожата, ако е принуден да расте в обратна посока, се впива в тялото и създава люта гнойна рана. Тъй беше и с Белия зъб. Цялото му същество го подтикваше да се хвърли върху кучетата, които виеха по петите му, но волята на боговете не му позволяваше да стори това, а зад тая воля, готов да я наложи, беше хапещият край на трийсетфутовия камшик, направен от еленови черва. И тъй сърцето на Белия зъб се късаше от мъка, а омразата и злобата му нарастваха съразмерно с жестокостта и неукротимостта на неговия нрав.

Ако някога живо същество е било враг на своя род, то Белия зъб беше това същество. Той не просеше милост и не знаеше пощада. По тялото му винаги личаха белези от зъбите на другите кучета. Но и той непрестанно оставяше белези по тях. За разлика от другите водачи на впрягове, които се гушеха близо до боговете за закрила, когато те спираха на бивак и отвързваха кучетата, Белия зъб презираше подобна закрила. Той ходеше смело из бивака и си отмъщаваше през нощта за всичко, което беше понесъл през деня. Когато още не беше водач на впряга, всички кучета бяха свикнали да се отдръпват от пътя му. Но сега положението беше друго. Възбудени от целодневното преследване на водача, подтиквани подсъзнателно от натрапената в мозъците им гледка, че той бяга от тях, опиянени от чувството за господство над него, което изпитваха през деня, защото го гонеха, сега кучетата не бяха склонни да отстъпват пред Белия зъб. Когато той се появяваше между тях, винаги наставаше сбиване. Всяка негова крачка се съпровождаше с ръмжене, тракане на зъби и лай. Самият въздух, който дишаше, беше наситен с омраза и злоба, а това само увеличаваше омразата и злобата у него.

Когато Мит-сах заповядваше на впряга да спре, Белия зъб се подчиняваше. Отначало това носеше неприятности на другите кучета. Всички вкупом се нахвърляха върху омразния водач, но нещата веднага взимаха друг обрат. Мит-сах заставаше на негова страна и дългият камшик плющеше в ръката му. Лека-полека кучетата разбраха, че когато впрягът спира по заповед, не трябва да закачат водача. Но когато Белия зъб спираше без заповед, на тях беше позволено да се нахвърлят върху него и да го разкъсат, ако могат. След няколко подобни неприятности Белия зъб никога не спираше без заповед. Той учеше бързо. От само себе си се разбира, че трябваше бързо да се учи, ако искаше да остане жив при необикновено суровите условия, в които му беше съдено да живее.

Но кучетата не можеха да разберат, че трябва да го оставят на мира в бивака. Те го преследваха и предизвикваха всеки ден, а урокът от предишната вечер биваше забравян и трябваше отново да се учи, за да бъде пак тъй бързо забравен. При това омразата им към него имаше своите основания. Кучетата долавяха някаква разлика между неговата и тяхната порода и това само по себе си беше достатъчна причина за вражда. И те като него бяха опитомени вълци, но бяха опитомени от поколения насам. Пустинята отдавна не ги зовеше — за тях тя беше страшното неизвестно, винаги пълно със заплаха и винаги враждуващо. Но Пустинята все още запазваше властта си над него — тя прозираше в самата му външност, в действията и желанията му. Той беше неин символ, нейно олицетворение; тъй че когато кучетата му показваха зъбите си, те се бранеха от разрушителните сили, които дебнеха в сянката на гората и в тъмата отвъд огньовете на бивака.

Но кучетата все пак научиха един единствен урок — да се движат винаги заедно. Белия зъб беше прекалено страшен и никое от тях не дръзваше да излезе само срещу него. Те го нападаха дружно, иначе той би могъл да ги убие едно по едно само за една нощ. Така обаче той просто нямаше възможност да ги убие. Той можеше да прекатурне някое куче, но другите кучета веднага се нахвърляха върху него — преди той да се е спуснал и нанесъл смъртоносна рана в гърлото на кучето. При най-малкия изглед за свада всички кучета се събираха накуп и заставаха срещу него. Понякога те се караха помежду си. Но кавгите се забравяха, щом трябваше да се разправят с Белия зъб.

От друга страна, колкото и да се мъчеха, кучетата не можеха да убият Белия зъб. Той беше прекалено бърз за тях, твърде страшен и твърде умен. Той отбягваше опасните места и винаги успяваше да се изплъзне, когато се опитваха да го заградят. Изключено беше да го повалят на земята, защото нито едно от тях не беше в състояние да стори това. Краката му се държаха за земята със същата упоритост, с която той държеше за живота си. В тая нестихваща война между него и кучетата от впряга да държи краката си на земята, значеше да опази живота си и никой не знаеше това по-добре от Белия зъб.

И тъй той стана враг на своя род — на всички опитомени като него вълци, изнежени от огньовете на хората и отслабени от закрилата на човека. Белия зъб беше зъл и неумолим. Такова беше тестото, от което беше направен. Той обяви отмъстителна война на всички кучета и воюваше с тях тъй настървено, че Сивия бобър, тоя жесток дивак — не можеше да не се удивява на свирепостта на Белия зъб. Той се кълнеше, че никога не е имало друго подобно животно, а и индианците от чуждите селища повтаряха същото, когато ставаше дума за броя на собствените им кучета, умъртвени от него.

Когато Белия зъб беше почти на пет години, Сивия бобър го взе със себе си на друго голямо пътешествие. Дълго време след това се говореше за щетите, които Белия зъб беше нанесъл на кучетата в много села край река Маккензи, отвъд Скалистите планини, надолу по Ежовата река, чак до Юкон. Той се наслаждаваше на отмъщението, което изливаше върху собствената си порода. Жертвите му бяха все обикновени, нищо неподозиращи кучета. Те не бяха подготвени за неговата бързина и устременост, за нападенията му без предупреждение. Те не знаеха, че той е светкавично бърз убиец. И докато се ежеха срещу него и пристъпваха предизвикателно с втвърдени крака, той не губеше време за сложни приготовления, а се хвърляше напред като стоманена пружина, в миг впиваше зъби в гърлата им и ги убиваше, преди да разберат какво става, преди да се съвземат от изненадата.

Той стана изкусен боец. Действуваше разумно, никога не хабеше напразно сили, никога не се боричкаше. Нямаше време за това, защото нападаше бързо и също тъй бързо се оттегляше, когато не успяваше. Всички вълци отбягват телесен допир в борбата, но у него това чувство беше развито до крайност. Не можеше да понася по-продължителен допир с друго тяло. В това съзираше опасност. То го вбесяваше. Искаше да стои далече, да бъде свободен върху нозете си, без да се докосва до жива твар. Духът на Дивата пустиня все още беше в него и се проявяваше. Тоя дух беше станал още по-силен поради скитническия живот, който беше водил от ранно детство. Опасност се таеше в допира с чуждо тяло. Това беше примка, вечната примка, а страхът от нея беше скрит дълбоко в него — във всяка клетка на тялото му.

С една дума, непознатите кучета, които срещаше, не можеха да мерят сили с него. Той се изплъзваше от зъбите им. Или ги побеждаваше, или отскачаше встрани, и в двата случая напълно невредим. Естествено, имаше и изключения. Понякога се случваше няколко кучета да го нападнат едновременно и да го изпохапят, преди да може да побегне. Случваше се дори само куче да го захапе безнаказано. Но това беше случайно. Общо взето, той беше станал толкова изкусен боец, че винаги оставаше невредим.

Друго негово предимство се криеше в умението му правилно да определя времето и разстоянието. Естествено, той не вършеше това съзнателно. Не измерваше нито времето, нито разстоянието. Това ставаше някак си съвсем машинално. Имаше вярно око, а нервите му вярно предаваха видяното на мозъка. Сетивата му се допълваха отлично и действуваха по-бързо и по-правилно, отколкото у обикновено куче. Нервите, умът и мускулите му работеха съгласувано. Когато очите му предаваха на мозъка бързи последователни образи на някое действие, мозъкът му без всякакво усилие определяше пространството, в което се развиваше действието, както и времето, необходимо за завършването му. Поради това той можеше да отбегне скока на някое куче и да се изплъзне от острите му зъби, а в същото време да използува и най-малката частица от секундата, за да го нападне. Тялото и мозъкът му работеха като съвършен механизъм. Заслугата за това съвсем не беше негова. Природата беше проявила по-голяма щедрост към него, отколкото към повечето животни и това беше всичко.

Беше лято, когато Белия зъб пристигна във форт Юкон. Сивия бобър мина голямото вододелно било между реките Маккензи и Юкон късно през зимата и прекара пролетта в ловуване из най-отдалечените западни възвишения на Скалистите планини. После, след разпукването на леда по Ежовата река, той си направи малка ладия и отплава надолу по реката до местовливането й в река Юкон, малко под Северния полярен кръг. Тук се намираше фортът на известното дружество на Хъдзъновия залив. Имаше много индианци, обилна храна и небивало оживление. Това беше през лятото на 1898 година и хиляди златотърсачи отиваха нагоре по река Юкон, към Доусън и Клондайк. До крайната цел на пътуването им оставаха още стотици километри, въпреки че някои бяха пътували цяла година. Най-късото разстояние, което мнозина бяха изминали, за да стигнат дотук, беше 5000 мили, а някои бяха дошли чак от другия край на света.

Тук спря и Сивия бобър. Мълвата за златните залежи беше стигнала и до него и той беше дошъл с няколко вързопа кожи и друг вързоп с ръкавици и мокасини, шити с тънки черва. Той не би предприел такова далечно пътуване, ако не се надяваше на богата печалба. Но онова, което очакваше, не можеше дори да се сравни с това, което наистина спечели. И най-смелите му мечти не надхвърляха по-голяма печалба от сто на сто, а той спечели хиляда на сто. И като истински индианец, той се зае да търгува грижливо и без да бърза, дори ако трябваше да прекара цялото лято и част от зимата, за да продаде стоката си.

Белия зъб видя за пръв път бели хора във форт Юкон. В сравнение с индианците, които познаваше, те му се сториха същества от друга порода — една порода на по-висши богове. Струваше му се, че притежават висша сила, а за него божествеността почиваше върху силата. Белия зъб не разсъждаваше за това, нито пък направи обобщение за надмощието на белите богове. Това беше само едно чувство, едно най-обикновено чувство и нищо друго, но все пак то беше доста силно. Както някога в неговото детство огромните размери на издигнатите от хората палатки го бяха поразили като проява на човешко могъщество, така удивен остана и сега от къщите и грамадния форт, изграден изцяло от дебели греди. Тук се криеше сила. Тия бели богове бяха силни. Те притежаваха по-голяма власт над материята, отколкото боговете, които познаваше дотогава, най-силен между които беше Сивия бобър. И все пак Сивия бобър изглеждаше като божество мъниче между тия и белолики богове.

Разбира се, Белия зъб само чувствуваше тия неща. Той не ги съзнаваше. Но животните действуват предимно по чувство, а не по разум; и всяко действие на Белия зъб сега почиваше върху чувството, че белите хора са по-висши богове. Отначало той се отнасяше с голямо недоверие към тях. Кой знае какви неизвестни ужаси се криеха в тях и какви неизвестни болки можеха да причиняват. Любопитен беше да ги наблюдава, но се боеше да не го забележат. През първите няколко часа беше доволен само да се промъкне край тях и да ги разглежда от безопасно разстояние. После видя, че нищо лошо не сполетява кучетата, които бяха близо до тях, и се приближи.

Но и той на свой ред привличаше тяхното любопитство. Неговият вълчи вид веднага биеше в очи и те го сочеха един на друг. Това го караше да бъде нащрек, а когато се опитваха да се приближат до него, той показваше зъбите си и се отдръпваше назад. Нито един не успя да го пипне с ръка и добре, че никой не стори това.

Белия зъб скоро разбра, че само неколцина от тези богове, не повече от десетина, живееха на това място. Всеки два-три дена към брега приближаваше параход — още една изумителна проява на мощ — и спираше за няколко часа. Бели хора слизаха от тия параходи и пак заминаваха нанякъде с тях. Струваше му се, че белите хора са безброй. През първите няколко дни той видя повече бели хора, отколкото беше виждал индианци през целия си живот. И с всеки нов ден те продължаваха да пристигат по реката, спираха за малко и после тръгваха отново нагоре по течението и изчезваха от погледа.

Но ако белите богове бяха всемогъщи, то кучетата им нищо не струваха. Белия зъб скоро откри това, като се смеси с онези, които слизаха на брега с господарите си. Те бяха различни на вид и ръст. Някои бяха късокраки, прекалено късокраки; други бяха дългокраки, прекалено дългокраки. Вместо козина те имаха косми, а космите на някои от тях бяха съвсем малко. И нито едно от тия кучета не умееше да се бие.

Понеже беше враг на своя род, Белия зъб считаше за редно да се бие с тях. Той стори това и скоро ги презря от дън душа. Те бяха нежни и безпомощни, вдигаха голяма врява, движеха се тромаво и се опитваха с груба сила да постигнат онова, което той постигаше с ловкост и хитрина. Те се нахвърляха с лай върху него. Той отскачаше встрани. Те не знаеха къде се е дянал; в тоя миг той ги удряше по рамото, прекатурваше ги и нанасяше смъртоносния си удар със зъби в гърлото.

Понякога тоя удар беше успешен и сразеното куче се търкулваше в праха, а глутницата индиански кучета, които чакаха, се нахвърляха и го разкъсваха на парчета. Белия зъб беше умен. Отдавна беше разбрал, че боговете се гневят, когато убиват кучетата им. В това отношение белите хора не правеха изключение. Затова когато поваляше и прегризваше гърлото на някое от техните кучета, той нарочно се оттегляше и предоставяше на глутницата да довърши жестокото дело. Тогава белите хора се втурваха и изливаха силния си гняв върху глутницата, а Белия зъб се изплъзваше невредим. Той заставаше на известно разстояние и гледаше как дъжд от камъни и тояги, брадви и всякакво оръжие се сипе върху другарите му. Белия зъб беше много умен.

Но и другарите му поумняха по свой начин, а в това отношение Белия зъб се учеше заедно с тях. Те разбраха, че могат да се забавляват най-добре тъкмо когато параходът спре на брега. След като първите две-три чужди кучета биваха повалени и убити, белите хора бързо откарваха кучетата си обратно на парахода и жестоко си отмъщаваха на виновните. Един бял човек, като видя как разкъсват пред очите му неговото куче, сетер, извади пистолета си и изстреля бързо шест пъти и шест кучета паднаха мъртви или смъртно ранени — още една проява на могъщество, която проникна дълбоко в съзнанието на Белия зъб.

Това достави удоволствие на Белия зъб. Той не обичаше породата си и беше достатъчно хитър, за да се изплъзне безнаказано. Отначало унищожаването на кучетата на белите хора само го развличаше. След време то се превърна в негово занятие. За него нямаше работа. Сивия бобър беше изцяло зает с търговията си и с трупането на пари. И тъй Белия зъб се навърташе край кея ведно с презряната шайка индиански кучета, очаквайки параходите. С пристигането на някой нов параход започваше развлечението. Няколко минути по-късно, преди белите хора да се окопитят, шайката вече се разпръскваше. Развлечението се преустановяваше до пристигането на следващия параход.

Но едва ли би могло да се каже, че Белия зъб беше член на тая шайка. Той не се смесваше с глутницата, стоеше настрана, винаги верен на себе си, а кучетата се бояха от него. Наистина той действуваше заедно с тях. Той започваше свадата с чуждото куче, а шайката чакаше. Когато повалеше чуждото куче, глутницата пристигаше да довърши жертвата. Трябва да се признае, че след това той се оттегляше и предоставяше на шайката да получи заслуженото от разгневените богове.

За него беше лесно да започне някоя свада. Достатъчно беше да се покаже пред чуждите кучета, когато те слизаха на брега. Щом го видеха, те налитаха върху него. Инстинктът ги тласкаше към това. За тях той олицетворяваше Дивата пустиня: неизвестното, страшното, винаги заплашващото — онова, което ги дебнеше в мрака край огньовете в онези безпаметно далечни времена, когато те се гушеха до огньовете и преобразяваха инстинктите си, учейки се да се боят от Пустинята, от която бяха дошли и която бяха изоставили като бегълци и изменници. От поколение на поколение през всички предишни поколения тоя страх от Дивата пустиня се беше вкоренявал в тяхната природа. Векове наред Пустинята представляваше за тях ужас и смърт и през това време техните господари им разрешаваха да убият всичко, което идеше от Пустинята. По тоя начин те защищаваха както себе си, така и боговете, с които живееха в дружба.

И тъй, току-що пристигналите от топлия юг кучета, които слизаха по дървения мост на парахода и стъпваха на юконския бряг, трябваше само да зърнат Белия зъб, за да почувствуват непреодолимо желание да се нахвърлят върху него и да го унищожат. Те може би бяха най-обикновени градски кучета, но инстинктивният страх от Дивата пустиня все пак се таеше в тях. Виждаха пред себе си вълк, и то посред бял ден, и го виждаха не само със своите собствени очи, но и с очите на прадедите си и паметта им, наследена от безброй поколения, им казваше, че Белия зъб е вълк, и те си спомняха древната вражда.

Всичко това развеселяваше дните на Белия зъб. Ако външността му караше тия псета да налитат връз него, толкова по-добре за него и толкова по-зле за тях. Те гледаха на него като на законна плячка, но като на законна плячка гледаше и той на тях.

Ненапразно Белия зъб бе видял за първи път светлината на деня в усамотеното леговище и бе водил първите си битки с яребицата, невестулката и риса. И ненапразно детството му бе помрачено от преследванията на Лип-лип и цялата глутница кучета. Всичко това можеше да бъде другояче, а тогава и той щеше да бъде друг. Ако не беше Лип-лип, той щеше да прекара ранните си дни с другите малки кучета, щеше да прилича повече на куче и щеше да обича повече кучетата. Ако Сивия бобър имаше нежност и любов, той би могъл да събуди дълбоко задрямали чувства у Белия зъб и да развие добрите му качества. Но животът му беше протекъл по друг начин. Глината, от която бе направен Белия зъб, бе изваяна така, че той стана тъкмо такъв, какъвто беше — мрачен и Самотен, недружелюбен и жесток — враг на своя род.

Втора главаЛУДИЯТ БОГ

Във форт Юкон имаше малко бели хора. Те живееха отдавна по тия места. Себе си наричаха „кисело тесто“ и се гордееха с това име. Към другите хора, пристигнали наскоро в страната, изпитваха само презрение. Хората, които слизаха на брега от параходите, бяха пришълци. Наричаха ги „чечако“, но новите хора винаги се мръщеха, когато ги наричаха така. Те месеха хляба си със сода. Това беше незавидното различие между тях и хората на „киселото тесто“, които наистина замесваха хляба си с квас, понеже нямаха сода.

Впрочем всичко това беше без значение. Хората от форта презираха новодошлите и се радваха, когато ги сполетяваше някакво нещастие. Особено се радваха на поразиите, които Белия зъб и неговата шайка вършеха между кучетата на пришълците. Когато пристигаше някой параход, хората от форта винаги слизаха на брега, за да наблюдават зрелището. Те очакваха тия зрелища с не по-малко нетърпение от самите индиански кучета и скоро разбраха ролята на Белия зъб. Но имаше между тях един човек, който особено се наслаждаваше на това развлечение. Той пристигаше тичешком още при първия сигнал на приближаващия се параход; а когато приключваше и последната схватка и водената от Белия зъб шайка се разпръскваше, той се връщаше бавно към форта и по лицето му се четеше дълбоко съжаление. Понякога, когато някое нежно южно куче падаше и надаваше предсмъртен рев изпод острите зъби на индианските кучета, тоя човек не можеше да се сдържа и започваше да скача и вика от възторг. И той винаги следеше Белия зъб внимателно с алчно желание да го притежава.

„Красавеца“ беше името, което другите мъже от форта бяха дали на тоя човек. Никой не знаеше собственото му име. Всички хора по тия места го знаеха само като Красавеца Смит. Той бе всичко друго, но не и красавец. Бяха му дали това име тъкмо защото беше напълно скаран с красотата. Той беше рядко грозен. Природата се бе показала скъперница към него. Преди всичко беше твърде дребен на ръст; и върху това дребно тяло се мъдреше една поразителна малка глава. Главата му бе островърха. Всъщност, когато беше малък, дълго преди да почнат да го наричат Красавеца, неговите другарчета му бяха дали прякора „Топлийката“.

Отзад, още от темето, главата на тоя човек се спускаше полегато към врата, а отпред решително се спущаше към ниското необикновено широко чело. От челото надолу природата, сякаш смутена от скъперничеството си, беше изваяла чертите му с щедра ръка. Очите му бяха големи, а разстоянието между тях беше за още две очи. Лицето му беше наистина грамадно в сравнение с всичко останало. За да изпълни останалото пространство, природата го беше наградила с огромна изпъкнала челюст, широка и масивна, увиснала надолу, сякаш опираше в гърдите му. Това впечатление вероятно се дължеше на немощния му тънък врат, който не можеше да поддържа както трябва такава голяма тежест. Челюстта му го правеше да изглежда свирепо решителен. Но нещо липсваше в нея. Може би това се дължеше на нейната несъразмерност. Може би челюстта беше прекалено голяма. Както и да е, тя мамеше хората. Красавеца Смит беше известен надлъж и нашир като най-жалкия от всички страхопъзльовци и подлеци. Трябва само да се добави, че зъбите му бяха жълти и едри, а кучешките му зъби бяха по-големи от другите и личаха изпод тънките му устни като зъбите на някой пес. Очите му бяха жълтеникави и мътни, сякаш на природата не бяха достигнали боите и тя бе изцедила на едно място остатъците от всичките си туби. Същото можеше да се каже за косата му, която беше рядка и растеше твърде неравномерно, калножълта, щръкнала на кичури и снопчета по главата му, като избуяло и повалено от вятъра жито.

С една дума Красавеца Смит беше урод, но той не беше виновен за това. Такава беше глината, от която беше замесен. Той готвеше на другите хора във форта, миеше съдовете и вършеше черната работа. Те не го презираха. Отнасяха се с него по-скоро снизходително, с известно съчувствие, както се отнася човек към всяко онеправдано от природата същество. Освен това се страхуваха от него. Допускаха, че в гнева си той може да им пусне някой куршум в гърба или да сложи отрова в кафето им. Но някой трябваше да им готви, а Красавеца Смит въпреки недостатъците си умееше да готви.

Такъв беше човекът, който наблюдаваше Белия зъб, възхищаваше се от жестоките му подвизи и желаеше да го притежава. Още в началото той се опита да любезничи с Белия зъб. Белия зъб не му обърна внимание. По-късно, когато тия любезности станаха по-настойчиви, Белия зъб настръхваше леко, зъбеше се и се отдръпваше. Този човек не му се харесваше. Изглеждаше му лош. Усещаше злото, което се крие в него, боеше се от протегнатата му ръка и от опитите му да говори кротко. Поради всичко това Белия зъб мразеше тоя човек.

По-простите същества възприемат доброто и злото твърде просто. Доброто облекчава, носи задоволство и слага край на болките. Затова никой не бяга от доброто. Лошото означава неудобство, съдържа заплаха и предизвиква болка и затова всички бягат от него. Белия зъб чувствуваше, че Красавеца Смит е лош. От недъгавото тяло и опакия ум на този човек се излъчваха по някакъв необясним начин — като изпарения от маларични блата — невидими струи на нещо нездраво и болно. Белия зъб схващаше не с разума си или само с помощта на петте си сетива, а чрез другите далечни и непознати чувства, че тоя човек е пълен със злоба и мъст и следователно е лош и трябва да бъде наказан.

Когато Красавеца Смит посети за първи път Сивия бобър, Белия зъб се намираше в неговия бивак. Още преди да се появи пред очите им, стъпките му отекнаха глухо в далечината и Белия зъб разбра кой иде и започна да настръхва. Той се беше изтегнал удобно на земята, но веднага стана и още с пристигането на човека пролази крадешком, като истински вълк, към отвъдния край на палатката. Той виждаше, че човекът и Сивия бобър водят някакъв разговор, но не знаеше за какво си приказват. По едно време човекът посочи с ръка към Белия зъб, а той изръмжа, сякаш ръката се свеждаше над него, макар че петдесет фута го деляха от нея. Човекът се засмя на това, а Белия зъб пропълзя към гората с хлъзгащата си походка, като извръщаше глава, за да го наблюдава.

Сивия бобър отказа да продаде кучето. Той беше забогатял от търговията си и нищо не му липсваше. При това Белия зъб беше твърде ценно животно, най-якото впрегатно куче, което беше имал дотогава, а и най-добрият водач на впряга. Нямаше друго куче като него ни по река Маккензи, ни по Юкон. Той умееше да се бие. Убиваше кучетата тъй лесно, както хората убиват комарите. (При тия думи очите на Красавеца Смит блеснаха изведнъж и той започна бързо-бързо да облизва тънките си устни.) Не, Белия зъб не беше за продан, каквато и цена да му предлагаха.

Но Красавеца Смит познаваше добре индианците. Той често посещаваше бивака на Сивия бобър и винаги под дрехата му се криеше някоя и друга бутилка от тъмно стъкло. Едно от свойствата на ракията е да възбужда жажда. Сивия бобър започна да страда от тая жажда. Трескавото му гърло и обгореният му стомах жадуваха за все повече и повече от парливата течност, разумът му, замъглен от питието, с което не беше привикнал, му позволяваше да върши всякакви глупости, за да се снабди с това питие. Парите, които беше получил за кожите си, за ръкавиците и мокасините, започнаха да се стопяват. Те намаляваха все по-бързо и по-бързо и колкото повече изтъняваше кесията му, толкова по-невъздържан ставаше той.

В края на краищата той загуби всичко — и пари, и стока, и спокойствието си. Нищо не му остана освен жаждата — едно наистина страшно състояние, което ставаше все по-страшно с всеки нов ден. Тогава Красавеца Смит отново подхвана дума за продажбата на кучето, но тоя път предложената цена не беше в пари, а в бутилки и затова Сивия бобър беше по-склонен да го слуша.

— Хвани кучето и го вземи! — отсече той направо. Бутилките бяха донесени, а два дни по-късно Красавеца Смит се яви при Сивия бобър и рече:

— Хвани кучето!

Една вечер Белия зъб се промъкна в гората и легна, като въздъхна от задоволство. Страшният бял бог не беше там. От няколко дни желанието му да го докосне с ръка ставаше все по-натрапчиво и през това време Белия зъб трябваше да бяга от бивака. Той не знаеше какво зло му носят тия настойчиви ръце. Знаеше само, че те му готвеха някакво зло, и предпочиташе да стои по-далече от тях.

Едва беше легнал, и Сивия бобър се дотътра при него с олюляващи се крака, прекара кожен ремък около врата му и седна до Белия зъб, без да изпуска края на ремъка от ръката си. В другата си ръка държеше бутилка, която издигаше от време на време над главата си, обръщаше я с гърлото надолу и в същото време издаваше някакви гърлени бълбукащи звуци.

Така измина цял час. По едно време отекна шум от стъпки по земята: някой идеше към тях, Белия зъб ги чу пръв и козината му настръхна, като разбра кой иде. А Сивия бобър продължаваше да кима глупаво с глава. Белия зъб се опита да измъкне леко ремъка от ръката на господаря си, но отпуснатите пръсти се свиха отново и Сивия бобър се разбуди.

Красавеца Смит пристигна в бивака и застана над Белия зъб, който изръмжа тихо към страшното същество и не изпускаше из очи движенията на ръцете му. Една ръка се протегна и започна бавно да се спуска към главата му. Тихото му ръмжене стана по-бързо и по-грубо. Ръката продължаваше бавно да се спуска, а той се сниши под нея, гледаше я със зъл поглед и ръмженето му ставаше все по-кратко и по-кратко, докато стигна връхната си точка с ускореното му дишане. Изведнъж той посегна да забие зъби като змия, но ръката бързо се отдръпна назад и зъбите хлопнаха напразно с остър звук. Красавеца Смит се уплаши и разгневи. Сивия бобър стовари юмрук по главата на Белия зъб, а той се прилепи към земята в почтително покорство.

Подозрителните очи на Белия зъб следяха всяко движение. Той видя как Красавеца Смит се отдалечи и след това се върна с дебела тояга. Тогава Сивия бобър му подаде края на ремъка. Красавеца Смит тръгна да си върви. Ремъкът се изопна. Белия зъб се опъваше. Сивия бобър го перна два-три пъти, за да го принуди да стане и да тръгне. Той се подчини, но със скок, връхлитайки върху непознатия, който го теглеше нататък. Красавеца Смит не отскочи встрани. Той очакваше това. Замахна изкусно с тоягата, спря устрема на Белия зъб и го повали на земята. Сивия бобър се засмя и кимна одобрително с глава. Красавеца Смит пак изопна ремъка и Белия зъб се изправи замаяно, като понакуцваше.

Той не се хвърли повторно. Един удар с тоягата беше достатъчен да го убеди, че белият бог умее да я върти както трябва, а той беше твърде умен, за да въстава срещу неизбежното. И тъй той тръгна мрачно по петите на Красавеца Смит с подвита опашка и с тихо, едва доловимо ръмжене. Но Красавеца Смит го следеше внимателно, готов да го халоса с тоягата.

Във форта Красавеца Смит го върза здраво и легна да спи. Белия зъб почака един час. После започна да гризе ремъка и за десетина секунди се освободи. Не беше губил време. Не беше гризал напразно. Ремъкът беше прерязан напряко, диагонално, също като с нож. Белия зъб погледна към форта и в същото време настръхна и изръмжа. После се обърна и затича към бивака на Сивия бобър. Не беше длъжен да се подчинява на този чужд и страшен бог. Беше се отдал на Сивия бобър и считаше, че и сега принадлежи на него.

Но онова, което се беше случило преди, се повтори с известна разлика. Сивия бобър пак го върза с ремъка и сутринта го предаде на Красавеца Смит. И тук именно се криеше разликата. Красавеца Смит го наби. Здраво завързан, Белия зъб можеше само да беснее безпомощно и да понася ударите. Налагаха го с тояга и с бич и Белия зъб изтърпя най-тежкия бой, който беше получавал през целия си живот. Дори страшният бой, който бе понесъл на младини от Сивия бобър, беше дребна работа в сравнение с тоя бой.

Красавеца Смит го биеше с голямо удоволствие. Наслаждаваше се на това. Той тържествуваше над жертвата си; очите му блестяха тъпо, когато въртеше тоягата или бича и слушаше как Белия зъб реве от болка и ръмжи безпомощно. Жестокостта на Красавеца Смит приличаше на жестокостта на всички подлеци. Готов да се унижи и лази в краката на силните — от страх пред юмруците им или от гневните им думи, — гой на свой ред изливаше отмъщението си върху по-слабите от него същества. Всичко живо обича властта, и Красавеца Смит не правеше изключение. Лишен от възможността да прояви власт над себеподобните си, той се нахвърляше върху по-слабите същества и чрез тях удовлетворяваше това чувство у себе си. Но Красавеца Смит не беше създал себе си и никой не можеше да го вини. Той беше дошъл на тоя свят с уродливо тяло и животински разум. Такава беше глината, от която беше направен, и светът не се беше потрудил да моделира тая глина по-внимателно.

Белия зъб знаеше защо го бият. Когато Сивия бобър завърза ремъка около врата му и го даде на Красавеца Смит, Белия зъб вече знаеше, че волята на неговия бог е той да тръгне с Красавеца Смит. И когато Красавеца Смит го остави вързан вън от форта, той знаеше, че волята на Красавеца Смит е той да стои там. Той беше въстанал срещу волята и на двамата богове, беше заслужил наказанието си. В миналото беше виждал кучетата да сменяват господарите си, но беше виждал и да бият бегълците, както биеха и него. Той беше разумен, но в него се таяха сили, по-мощни от разума. Една от тях беше верността. Той не обичаше Сивия бобър, но му оставаше верен въпреки изразената му воля и гнева му. Не можеше да не му бъде верен. Тая вярност представляваше една от особеностите на глината, от която беше направен. Това качество представляваше отличителна черта на неговата порода; особеност, която го отличаваше от всички останали породи; особеност, която беше помогнала на вълка и дивото куче да дойдат от Дивата пустиня при хората и да станат техни другари.

След боя Белия зъб беше довлечен обратно във форта, но тоя път Красавеца Смит го завърза за тояга. Не е лесно да се откажеш от един бог, тъй беше и за Белия зъб. Сивия бобър беше неговият особен бог и въпреки волята на Сивия бобър Белия зъб още държеше за него и не искаше да го остави. Сивия бобър му беше изменил и го беше изоставил, но това нямаше значение за него. Ненапразно се беше отдал телом и духом на Сивия бобър. Отдал се беше напълно и безрезервно и тоя съюз не можеше лесно да се разтрогне.

Затова през нощта, когато хората във форта вече спяха, Белия зъб започна да гризе тоягата, към която беше привързан. Тоягата беше суха и здрава и беше завързана тъй близо до шията му, че той едва можеше да я докопа със зъбите си. За да достигне тоягата, трябваше да напрегне до крайност мускулите си и да извие врата си като дъга, но дори и тогава едва можеше да впие зъби в тоягата, само да впие зъби. В края на краищата той успя да прегризе тоягата, но трябваше да вложи невероятно търпение в продължение на много часове. Смяташе се, че кучетата не могат да сторят подобно нещо. То никога не се беше случвало. Но Белия зъб успя да го стори. И рано призори избяга от форта с края на тоягата, увиснала на врата му.

Той беше умен. Но ако беше само умен и нищо повече, той не би се върнал при Сивия бобър, който вече на два пъти му беше изменил. Но той беше и верен и се върна, за да му изменят и трети път. Той пак позволи на Сивия бобър да го върже с ремък за врата, а и Красавеца Смит дойде отново за него. И тоя път беше бит още по-жестоко, отколкото преди. Сивия бобър гледаше безучастно, докато белият човек въртеше камшика. Той не го защити. То не беше вече негово куче. Когато свърши ооят, Белия зъб започна да повръща. Някое нежно южно куче би умряло от такъв бой. Но не и той. Неговата школа в живота беше по-сурова, а и самият той беше по издръжлив. Беше рядко жизнеспособен. Волята му да живее беше необикновено силна. Но сега беше просто смазан от бой. Отначало не можеше да се движи и Красавеца Смит трябваше да го чака половин час. После, полусляп и с олюляващи се крака, той тръгна по петите на Красавеца Смит и се върна обратно във форта.

Тоя път го вързаха с желязна верига, далече по-яка от зъбите му, и той напразно се опитваше със силни и резки движения да измъкне закованата в гредата халка. Няколко дни по-късно, изтрезнял и разорен, Сивия бобър потегли нагоре по Ежовата река в далечното си пътуване към река Маккензи. Белия зъб остана в Юкон като собственост на един човек, повече от полупобъркан и крайно жесток. Но какво може да знае едно куче за лудостта? За Белия зъб Красавеца Смит беше истински, макар и ужасен бог. Тоя бог беше наистина луд, но Белия зъб не знаеше нищо за лудостта. Той знаеше само едно — че трябва да се подчинява на волята на тоя нов господар и да изпълнява всяка негова прищявка и приумица.

Трета главаВ ПЛЕН НА ОМРАЗАТА

Под ръководството на лудия бог Белия зъб стана същински демон. Държаха го вързан с верига в малка барака зад форта и тук Красавеца Смит идваше да го тормози и дразни до вбесяване по различни начини. Той скоро разбра, че Белия зъб не може да понася да му се присмиват, и започна нарочно да му се присмива след всяка злостна и хитро скроена шега. Смехът му беше гръмогласен, пълен с презрение и като се смееше, Красавеца Смит сочеше подигравателно с пръст Белия зъб. В такива минути Белия зъб губеше разума си и в бесни пристъпи на гняв ставаше даже по-луд от Красавеца Смит.

По-рано Белия зъб беше само враг на своя род — макар и свиреп враг. Сега той стана враг на всичко живо и по-свиреп от преди. Той беше дразнен до такава степен, че започна сляпо и безразсъдно да мрази всички и всичко. Мразеше веригата, с която го връзваха, и хората, които надничаха към него през процепите на бараката, и кучетата, които идваха с хората и ръмжеха злобно към него, безпомощния. Той мразеше дори дъските на бараката, в която го държаха. Но преди всичко и над всичко мразеше Красавеца Смит.

Във всичко, което Красавеца Смит вършеше, за да дразни Белия зъб, имаше строго определена цел. Един ден край бараката се насъбраха доста хора. Красавеца Смит влезе вътре с тояга в ръка и сне веригата от врата на Белия зъб. Когато господарят му излезе, Белия зъб започна да се мята на всички страни, опитвайки се да докопа някой от стоящите навън. Той беше невероятно страшен. Тялото му беше дълго почти пет фута, раменете му се издигаха на два и половина фута от земята, а тежеше много повече от някой вълк, едър колкото него. От майка си беше наследил едрия кучешки ръст и тежеше над 90 паунда — без никакви тлъстини и нито грам излишно месо. Целият беше само мускули, кокали и сухожилия — тяло на боец в отлична форма.

Вратата на бараката се отвори отново. Белия зъб спря да беснее. Тук ставаше нещо необикновено! Той почака малко. Вратата се отвори още по-широко. Тогава тикнаха вътре едно огромно куче и вратата хлопна и се затвори зад него. Белия зъб никога не беше виждал такова куче (то беше мастиф), но ръстът и свирепият вид на пришълеца не го смутиха. Ето най-после нещо, не дърво или желязо, а живо същество, върху което можеше да излее гнева си. Той се хвърли напред и острите му зъби раздраха шията на кучето. То разтърси глава, изръмжа хрипливо и скочи върху Белия зъб. Но Белия зъб беше и тук, и там, и навсякъде, винаги се изплъзваше и отбягваше удара, винаги се нахвърляше и захапваше кучето и пак отскачаше своевременно назад, за да не пострада.

Хората отвън крещяха и ръкопляскаха, а Красавеца Смит, забравил и ума, и дума от радост, се опияняваше от раните, които Белия зъб нанасяше на противника си. Още от началото нямаше никаква надежда за кучето. То беше твърде тежко и бавно. Накрая кучето беше измъкнато навън от господаря му, а в това време Красавеца Смит биеше Белия зъб с цепеница, за да го отпъди. Тогава всички разплатиха облога си и пари задрънкаха в ръката на Красавеца Смит.

Белия зъб започна да очаква с нетърпение събирането на хора край неговата барака. Това означаваше борба. А тя беше единственият начин, който му оставаше, за да изрази живота, който напираше в него. Тормозен, подтикван към омраза, той беше държан като затворник, за да няма друг отдушник на злобата си, освен когато господарят му намереше за добре да пусне друго куче против него. Красавеца Смит беше преценил добре силите му, защото Белия зъб винаги излизаше победител. Един ден срещу него пуснаха едно подир друго три кучета. Друг един ден напълно израсъл вълк, току-що уловен в гората, беше вкаран през вратата на бараката. А в един друг ден му се случи да се бие едновременно с две кучета. Това беше най-тежката му борба и макар че успя да умъртви и двете кучета, той самият беше полумъртъв в края на борбата.

През есента, когато падна първият сняг и тънки ледени кори плувнаха по реката, Красавеца Смит се качи заедно с Белия зъб на един параход, който отиваше нагоре по Юкон към Доусън. По това време Белия зъб си беше извоювал завидна слава в страната. Беше известен надлъж и нашир като „вълкът боец“ и клетката, в която го държаха на палубата на парахода, обикновено беше обградена от любопитни спътници. Той или беснееше и ръмжеше по тях, или лежеше спокойно и ги изучаваше с хладна омраза. И защо да не ги мрази? Той никога не си зададе тоя въпрос. Омраза кипеше в него и тя просто замъгляваше разума му. Животът беше станал за него ад. Не беше създаден да понася затворническия живот, на който хората подлагат дивите зверове. А тъкмо така постъпваха с него. Хората го гледаха с любопитство, провираха пръчки през решетките на клетката, за да го накарат да ръмжи, а после му се присмиваха.

Те, тия хора, съставляваха средата, която го окръжаваше, и те го превърнаха в по-свирепо същество, отколкото го беше замислила самата природа. Но природата го беше надарила и със способността да се нагажда към околната среда. Докато много други животни биха умрели или биха се покорили, той се приспособи и живееше, без да отпада духом. Може би Красавеца Смит, тоя архидемон и мъчител, би могъл да сломи духа на Белия зъб, но засега поне нямаше никакви признаци, че ще успее.

Ако в Красавеца Смит се таеше демон, такъв се криеше и в Белия зъб; и тия два демона не преставаха да воюват помежду си. В миналото Белия зъб беше достатъчно благоразумен да се смирява и покорява пред човек с цепеница в ръка. Но сега това благоразумие го напусна. Достатъчно беше да зърне Красавеца Смит, за да изпадне в бесен пристъп на ярост. А когато стигаше до бой между тях и ударите на цепеницата го отпъждаха назад, той продължаваше да ръмжи и да се зъби. Нищо не можеше да го накара да не ръмжи. Колкото и жестоко да го биеха, той пак изръмжаваше накрая; а когато Красавеца Смит спираше да го бие и се оттегляше, той го изпращаше с предизвикателно ръмжене или се хвърляше върху решетките на клетката и ръмжеше от омраза.

Когато параходът пристигна в град Доусън, свалиха Белия зъб на брега. Той продължаваше и сега да живее в общество, заобиколен от любопитни хора, но затворен в клетка. Показваха го като „вълка боец“ и хората плащаха по 50 цента в златен пясък, за да го видят. Не му даваха да си почине. Тъкмо легнеше да спи и го събуждаха с изострена на края тояга, защото публиката плащаше и трябваше да бъде задоволена. За да направят зрелището по-интересно, те го дразнеха почти непрекъснато. Но най-лошото от всичко беше атмосферата, в която живееше. Считаха го за най-страшния от всички диви зверове и той долавяше това през решетките на клетката. Всяка дума, всяко предпазливо движение на зрителите го караше да чувствува страшната си свирепост. С това те сякаш наливаха масло в огъня. Резултатът можеше да бъде само един — свирепостта му сама се подхранваше и ставаше все по-голяма. Това беше още едно доказателство за гъвкавостта на глината, от която беше направен, за способността му да се променя под натиска на околната среда.

Освен че го изкараха на показ, той беше и професионално животно борец. От време на време, когато можеше да се уреди някоя борба, изкарваха го от клетката и го отвеждаха в гората, на няколко километра от града. Обикновено това ставаше през нощта, за да се избегне намесата на конната полиция в областта. Няколко часа по-късно, с настъпването на деня, пристигаха зрителите и кучето, с което трябваше да се бие. По тоя начин случи му се да се бие с кучета от всякакви големини и породи. Страната беше дива, хората бяха диви и борбата обикновено се водеше до смърт.

Понеже Белия зъб продължаваше да се бие, явно беше, че не той, а другите кучета умираха. Той не знаеше поражение. Тренировката от ранните му години, когато се биеше с Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, сега беше добре дошла за него. Налице беше упоритостта, с която се крепеше на земята. Никое куче не можеше да го събори. Най-любимият похват на кучетата с вълча кръв беше да се спуснат върху него направо или неочаквано и косо с надеждата да го блъснат по рамото и да го прекатурнат. Кучетата от земите край река Маккензи — ескимоски, лабрадорски и други кучета, — всички опитваха тоя похват с него и никое не успя. Никога не го видяха да загуби равновесие. Хората разправяха това един на друг и все очакваха това да стане, но Белия зъб винаги ги разочароваше.

А и светкавичната му бързина също му помагаше в борбата. Тя му даваше грамадно предимство пред неговите противници. Колкото и опитни да бяха в борбата, те още не бяха срещнали толкова пъргаво куче. Трябваше да държат сметка и за внезапността на нападенията му. Почти всички кучета се ежеха и ръмжеха, преди да нападнат, а тъкмо това даваше възможност на Белия зъб да ги повали на земята и довърши, преди още да са се борил и, преди да са се съвзели от изненадата. Това се повтаряше толкова често, че започнаха да задържат Белия зъб, докато противникът му приключеше с тая предварителна подготовка и бъде напълно готов за бой, а понякога дори и пръв да го нападне.

Но най-голямото предимство на Белия зъб беше неговата опитност в борбата. Той разбираше много повече от борба, от колкото което и да е куче, което се бореше с него. Беше участвал в много битки, знаеше как да се справя с разни изкусни похвати в борбата и сам имаше свои хитрини; методът му едва ли можеше да бъде усъвършенствуван.

С течение на времето все по-нарядко му се случваше да се бие. Хората изгубиха надежда да му намерят достоен противник и Красавеца Смит трябваше да пуска вълци срещу него. Индианците ги ловяха в примки нарочно за тая цел, а една борба на Белия зъб с вълк винаги привличаше много зрители. Веднъж даже доставиха един едър женски рис и тоя път Белия зъб трябваше да се бие за живота си. Бързината на риса беше равна на неговата, а и свирепостта му също, но докато Белия зъб се биеше само със зъбите си, рисът се биеше още и с острите си нокти.

След победата над риса Белия зъб вече не се бореше. Нямаше други животни, с които да се бие — поне не считаха някое животно за достойно да се бие с него. И така, използваха го само за показване до пролетта, когато в страната пристигна някой си Тим Кийнън, професионален картоиграч. Той доведе със себе си първия булдог, който беше стъпвал в Клондайк. Че това куче и Белия зъб трябваше да се срещнат, беше неизбежно и в продължение на седмица предстоящият двубой беше главната тема за разговор из някои квартали на града.

Четвърта главаСМЪРТОНОСНАТА СХВАТКА

Красавеца Смит сне веригата от врата му и се отдръпна назад.

За първи път Белия зъб не нападна веднага. Той не мръдна, наостри уши и започна с любопитство да разглежда странното животно, което стоеше пред него. Никога не беше виждал такова куче.

— Дръж! — рече Тим Кийнън и тласна булдога напред. Ниското, набито и грозно животно пристъпи тромаво към средата на кръга, после спря на място и запримига към Белия зъб.

Някой от тълпата закрещяха.

— Дръж, Черокий! Хайде, хвани го! Изяж го, Черокий!

Но Черокий сякаш нямаше желание да се бие. Той извърна глава, запримига към мъжете, които викаха, и добродушно заклати късата си опашка. Не се страхуваше — само го мързеше. Освен това не можеше да разбере, че трябва да се бие с кучето, което виждаше пред себе си. Не беше свикнал да се бие с такива кучета и чакаше да му доведат истинско куче.

Тим Кийнън излезе напред. Наведе се над Черокий и започна да го гали с две ръце по плещите, но в обратна посока на космите, а в същото време излеко го тласкаше напред. Тия движения подсказваха на кучето какво трябва да прави, а и самото им въздействие беше неприятно и дразнещо за Черокий и той започна да ръмжи отначало съвсем тихо, от дълбочината на гърлото си. Движението на ръцете съвпадаше с ритъма на ръмженето на кучето. Ръмженето се усилваше, когато ръцете стигаха до плещите, после постепенно стихваше и се усилваше отново със следващото движение на ръцете. Най-високата точка на ръмженето съвпадаше с края на възходящото движение на ръцете: а те спираха изведнъж и ръмженето рязко се усилваше.

Това не можеше да не окаже въздействие и върху Белия зъб. Козината му започна да настръхва по гърба и плещите. Тим Кийнън тласна за последен път булдога напред и се отдръпна. Направил по инерция няколко стъпки, булдогът не се спря, когато устремът на тласъка стихна, а вече по своя воля припна напред с кривите си къси крака. Тогава Белия зъб се хвърли връз него. Зрителите ахнаха от възторг. Беше преминал разстоянието и нападнал врага си по-скоро като котка, отколкото като куче; и със същата котешка бързина беше впил зъби в булдога, отскачайки веднага встрани.

Кръв бликна от дебелия врат на булдога, някъде зад ухото. Той сякаш не забеляза това, дори не изръмжа, но се извърна и тръгна след Белия зъб. Тия прояви на противниците — бързината на единия и спокойствието на другия — възбудиха страстите на зрителите и те започнаха да правят нови обзалагания и да увеличават направения дотогава облог. Белия зъб се хвърли още няколко пъти връз булдога, впиваше зъби и отскачаше невредим назад, неговият странен враг продължаваше да тича по петите му — нито много бързо, нито много бавно, но преднамерено и решително, сякаш изпълняваше строго определена задача. В неговия метод проличаваше определена цел — той вършеше тъкмо онова, което беше намислил да направи и от което нищо не можеше да го отклони.

Цялото му държане, всяко негово действие издаваше, че има предначертана цел. Това озадачи Белия зъб. Никога не беше виждал такова куче. То нямаше козина, която да го предпазва. Тялото му беше нежно и лесно кървеше. Зъбите на Белия зъб не се вплитаха в гъста като руно козина, както често се случваше, когато се биеше с кучета от своята порода. При всеки удар зъбите се впиваха лесно в мекото месо на булдога, а той изглеждаше неспособен да се защищава. Друга обезпокояваща особеност на това куче беше тая, че то не лаеше, както правеха другите кучета, с които се беше бил. Булдогът понасяше всичко мълчаливо и много нарядко изръмжаваше или изпъшкваше, но продължаваше да преследва Белия зъб все тъй упорито.

Не може да се каже, че Черокий беше бавен. Той можеше да се извръща и върти много бързо. Но Белия зъб винаги се изплъзваше. Черокий също се озадачи. Още не беше му се случвало да се бие с куче, в което да не може да се вкопчи. Желанието да се вкопчат един в друг беше винаги взаимно. Но това куче се държеше на разстояние, като танцуваше и подскачаше насам-натам през цялото време. А когато то успяваше да впие зъби в тялото му, не стискаше челюсти здраво и упорито, а веднага го пускаше и отскачаше назад.

Но Белия зъб не можеше да докопа меката долна част на шията му. Булдогът беше много нисък, а и масивните му челюсти хо предпазваха. Белия зъб го нападаше и отскачаше назад съвсем невредим, докато раните на Черокий се увеличаваха. Главата и двете страни на шията му бяха съвсем изпохапани и изподрани. Кръвта му течеше обилно, но това никак не го смущаваше. Продължаваше все така упорито да преследва врага си и само веднъж се стъписа за миг, спря на място и запримига към зрителите, като клатеше в същото време късата си опашка, за да изрази готовността си да продължи борбата.

Тъкмо в тоя миг Белия зъб отново се хвърли върху него и веднага отскочи назад, отхапвайки остатъците от изпояденото му ухо. Черокий прояви известно раздразнение и отново поднови преследването, като тичаше по вътрешната страна на описвания от Белия зъб кръг, опитвайки се да впие страшните си зъби в гърлото му. Булдогът за малко, не сполучи, а зрителите посрещнаха с одобрителни викове ловкия скок на Белия зъб, който в миг се намери в безопасност на противоположната страна.

Времето минаваше. Белия зъб продължаваше да подскача да отскача и да се снишава, нападайки и отдръпвайки се, като непрестанно нанасяше нови рани на противника си. А булдогът все тичаше подир него с мрачна увереност. Рано или късно той щеше да постигне целта си: да хване Белия зъб за гърлото и да спечели победата. А дотогава понасяше търпеливо всички нападения на противника. Неговите къси уши бяха заприличали на пискюли, вратът и раменете му бяха изподраскани на двайсетина места и дори устните му бяха разкъсани и от тях течеше кръв все поради тия мълниеносни нападения, които не можеше нито да предвиди, нито да отбегне.

Белия зъб се опитваше отново и отново да прекатурне Черокий, но разликата в ръста им беше много голяма. Черокий беше прекалено нисък, сякаш опираше в земята. Но веднъж щастието на Белия зъб му измени. Сгодният случай се предостави при едно от любимите му внезапни извръщания, когато изведнъж отскачаше от другата страна на противника си. Той издебна момента, когато Черокий беше извърнал глава встрани при по-бавното си извиване. Рамото му беше не защитено. Белия зъб се хвърли към рамото, но неговото собствено рамо беше по-високо, а той беше скочил с такава сила, че в устрема си се преметна през тялото на кучето. За пръв път в цялата му кариера на борец видяха Белия зъб да загуби равновесие. Той се преметна почти презглава във въздуха и щеше да падне по гръб, ако не беше успял да се извие като котка още във въздуха, стремейки се да падне с крака на земята. Но Белия зъб се тръшна тежко по хълбок. Само миг по-късно той беше отново на нозе, но в същия миг зъбите на Черокий се впиха в гърлото му.

Захапването не беше особено сполучливо, понеже беше твърде надолу към гърдите, но Черокий продължаваше да стиска зъби. Белия зъб скочи на крака и започна лудо да се мята на всички страни, опитвайки се да отхвърли булдога от себе си. Тая тежест, която го стискаше и теглеше надолу, го вбесяваше. Тя спъваше движенията му и ограничаваше свободата му. Това приличаше на примка и цялото му същество негодуваше срещу нея. Той цял се бунтуваше лудо. Даже загуби разсъдъка си за няколко минути. Жаждата да живее го облада. Волята му да съществува изпълни всяка клетка на тялото му. Животинската любов към живота надделя над всичко друго. Разумът го напусна. В главата му сякаш нямаше мозък. Разсъдъкът беше изместен от сляпото желание на тялото да съществува и да се движи, на всяка цена да се Движи, да продължава да се движи, защото движението отразяваше живота в него.

Той продължаваше неспирно да се върти, да се мята, търкаля и извръща, опитвайки се да отхвърли товара от 50 паунда, който тегнеше на шията му. Булдогът не правеше нищо, а само стискаше челюсти. От време на време, макар и твърде нарядко, той успяваше за миг-два да опре крака в земята и да окаже отпор на Белия зъб. Още в следния миг обаче той загубваше равновесие и се понасяше отново във въздуха със следващото бясно кръжение на Белия зъб. Черокий просто цял се превърна в инстинкт. Той знаеше, че постъпва правилно, като стиска челюсти, и по тялото му се разливаха тръпки на доволство. В такива моменти той дори затваряше очи и оставаше да тласкат и мятат тялото му насам-натам, по неволя безразличен към болките. Те бяха без значение. Важното беше да стиска и той продължаваше да стиска здраво.

Белия зъб се усмири едва когато капна от умора. Беше безпомощен и не разбираше защо. Не помнеше подобно нещо през нито една от досегашните си борби. Кучетата, с които беше влизал в борба, не се биеха така. С тях беше лесно — нападаше, захапваше и отскачаше назад. А сега лежеше почти на хълбок и едва поемаше дъх. Черокий продължаваше да стиска челюсти и напираше с тялото си към него, за да го повали изцяло на едната му страна. Белия зъб се съпротивяваше но усещаше как челюстите се местят бавно нагоре — разтварят се донякъде и пак се сключват, сякаш булдогът дъвчеше. При всяко ново дъвчене зъбите се местеха все по-нагоре към гърлото му. Похватът на булдога беше да задържа, което е захапал, и да захапва все повече при всеки удобен случай. Удаваше му се да стори това, когато Белия зъб оставаше неподвижен. А когато се съпротивяваше, Черокий беше доволен само да стиска захапаното.

Единственото място от тялото на Черокий, което Белия зъб можеше да достигне, беше изпъкналата част от врата му. Той захапа основата на шията му — там, дето тя се отделя от плещите, но не знаеше да се бие с гризане и дъвчене, а и челюстите му не бяха пригодени за това. За известно време той само го хапеше и ръфаше конвулсивно. После настъпи известна промяна в положението им и това отвлече вниманието му. Булдогът успя да го прекатурне по гръб и застана над него, като продължаваше да стиска гърлото му. Белия зъб пъхна като котка задните си крака под корема на застаналия над него враг и започна да го дере и разкъсва. Черокий щеше вероятно да бъде изкормен, ако не беше се отместил бързо встрани, заставайки под прав ъгъл към Белия зъб без да отпуска зъби от гърлото му.

Нищо не можеше да отърве Белия зъб от това захапване. Хватката беше като самата съдба и също тъй неумолима. Тя се местеше бавно нагоре по вратната жила. Само меките увиснали кожи по врата на Белия зъб и неговата гъста козина го спасяваха от смърт. Тия кожи образуваха голяма топка в устата на Черокий, а тяхната гъста козина пречеше на зъбите да дъвчат. И все пак малко по малко при всеки сгоден случай той нагълтваше повече кожа и козина в устата си. В резултат той бавно удушваше Белия зъб. Неговото дишане ставаше все по-трудно и по-трудно с всяка измината минута.

Изглеждаше вече, че боят е към своя край. Привържениците на Черокий ликуваха и предлагаха невероятни пари за облог. Привържениците на Белия зъб изпаднаха в униние и отказваха обзалагания при десет на едно или двайсет на едно, но все пак се намери някакъв човек, който сключи бас при едно на петдесет. Тоя човек беше Красавеца Смит. Той пристъпи напред и посочи с пръст Белия зъб. После започна да се смее злъчно и подигравателно. Това предизвика желаното въздействие. Дива ярост обхвана Белия зъб. Той напрегна сетни сили и се изправи на крака. Като се въртеше насам-натам из арената с тежкия товар от 50 паунда, който висеше на шията му, гневът му се превърна в панически страх. Отново го завладя жаждата за живот, а разумът му го напусна под напора на инстинктивния му стремеж да живее. Той се въртеше в кръг, залиташе, падаше и ставаше отново, а понякога дори се изправяше на задните си крака и повдигаше врата си високо във въздуха в напразни усилия да отърси от себе си вкопчилата се в него смърт.

Най-после се изтощи и падна назад, а булдогът веднага премести зъбите си по-нагоре, като нагълтваше все повече и повече месести кожи и задушаваше все повече Белия зъб. Одобрителни възгласи екнаха за победителя и мнозина крещяха: „Черокий! Черокий!“ Булдогът отвърна на аплодисментите, като размаха силно късата си опашка. Хвалебствените викове не отвлякоха вниманието му. Нямаше никаква връзка между поклащането на опашката му и работата на масивните му челюсти. Опашката можеше да се поклаща насам-натам, но челюстите стискаха все по-здраво и по-здраво гърлото на Белия зъб.

Тъкмо тогава нещо отвлече вниманието на зрителите. Зачу се дрънкане на звънчета. После се чуха виковете на хората, които караха кучешкия впряг. Всички освен Красавеца Смит започнаха тревожно да се озъртат, наплашени от полицията. Но те видяха двама мъже, които идваха на шейна с кучета не откъм долния, а от горния край на пътя. Те очевидно се връщаха от долината, дето бяха правили минни проучвания. Когато видяха тълпата, непознатите спряха кучетата, приближиха се и се смесиха с нея, любопитни да видят какво беше възбудило хората толкова много. Човекът, който караше впряга, имаше мустаци, а другият — по-висок и по-млад от него — беше гладко избръснат и лицето му беше поруменяло от прилив на кръв от бързото пътуване в снега.

Белия зъб беше престанал да се бори. От време на време се съпротивяваше конвулсивно и без цел. Едва поемаше въздух и дишането му ставаше все по-трудно поради безмилостно впитите зъби, които го стискаха все по-силно. Въпреки бронята му от гъста козина дебелата вена на гърлото му отдавна би била разкъсана, ако първото захапване на булдога не беше толкова ниско, почти до гърдите. Черокий беше изгубил много време, докато премести челюстите си по-нагоре, а това просто беше задръстило устата му с козина и кожа.

В това време всичко скотско, което се таеше в Красавеца Смит, нахлу в главата му и надделя над малкото здрав разум, който имаше в него. Когато забеляза, че очите на Белия зъб започват да се изцъклят, той се убеди окончателно, че борбата е загубена. Тогава го хвана бяс. Нахвърли се върху Белия зъб и го зарита жестоко. Зрителите започнаха да го освиркват и да крещят в знак на протест, но това беше всичко. И докато ставаше всичко това, е Красавеца Смит продължаваше да рита Белия зъб, тълпата изведнъж се раздвижи. Високият млад човек си пробиваше път между хората, като ги блъскаше най-безцеремонно и грубо с лакти наляво и надясно. Когато се промъкна до мястото на боя. Красавеца Смит тъкмо се готвеше да ритне отново Белия зъб. Цялата тежест на тялото му беше легнала само върху единия му крак — едно положение на неустойчиво равновесие — и точно в тоя момент юмрукът на непознатия се стовари с все сила право в лицето му. Тогава и другият крак на Красавеца Смит се откъсна от земята, а тялото му сякаш литна във въздуха; той се преобърна и тупна в снега. Непознатият се обърна към тълпата.

— Негодници! — извика той. — Зверове!

Беше страшно разгневен, но гневът му беше основателен. Сивите му очи хвърляха мълнии с металически стоманен блясък, когато гледаше тълпата. Красавеца Смит се изправи на нозе и подсмърчайки, тръгна боязливо към непознатия. Човекът не схвана намеренията му. Той не знаеше какъв отвратителен страхопъзльо беше другият и помисли, че идва да се бие с него.

— Животно! — викна той, стовари още един юмрук в лицето на Красавеца Смит и го събори на земята.

Красавеца Смит реши, че снегът е най-безопасното място за него, и остана да лежи там, където беше паднал, без да се опита да стане.

— Хайде, Мат, помогни ми! — викна непознатият към водача на впряга, който го беше последвал до мястото на боя.

Те се наведоха над кучетата. Мат хвана Белия зъб, готов да го дръпне назад, щом челюстите на Черокий се поразтворят. По-младият от двамата се опита да стори това, като хвана с ръце челюстите на булдога и започна да ги дърпа, но напразно. Докато теглеше и дърпаше, той не преставаше да повтаря задъхано:

— Зверове!

Тълпата започна да се вълнува и някои от зрителите негодуваха, че провалят развлечението им, но те бяха заставени да млъкнат, когато непознатият повдигна глава и се вгледа в тях.

— Проклети зверове! — викна той и пак се залови за работа.

— Няма смисъл, господин Скот. Не можете да ги разтворите така — каза Мат накрая.

Те се изправиха и се вгледаха в плътно вкопчаните кучета.

— Не тече много кръв — каза Мат. — Още не се е добрал до гърлото му.

— Но той може скоро ще стигне дотам — отвърна Скот.

— Видя ли? Захапа го по-нагоре!

Тревогата и опасенията на младия човек за живота на Белия зъб растяха. Той стовари с все сила няколко юмрука по главата на Черокий, но това не накара булдога да разтвори челюсти. Черокий поклати късата си опашка, сякаш да покаже, че разбира значението на ударите, но че се чувствува в правото си и изпълнява дълга си, като стиска гърлото.

— Няма ли някой от вас да помогне! — викна отчаяно Скот към тълпата.

Никой не искаше да помогне. Напротив, тълпата започна да му се подиграва и да го обсипва с иронични съвети.

— Трябва да намерите някакъв лост — каза Мат.

Другият посегна към кобура, закачен на хълбока му, извади револвера си и се опита да провре дулото между челюстите на булдога. Тикаше го навътре с все сила; можеше ясно да се чуе как стоманата стърже стиснатите зъби. И двамата стояха на колене, наведени над кучетата. Тим Кийнън влезе в арената. Той спря до Скот, бутна го по рамото и каза заплашително:

— Не трошете зъбите му, непознати господине!

— Тогава ще строша врата му — отвърна Скот и продължи да пъха и тика дулото на револвера.

— Казах вече — не трошете зъбите му! — повтори картоиграчът още по-заплашително отпреди.

Ако Тим Кийнън се надяваше да сплаши непознатия с тия думи, сметката му излезе крива. Без да прекъсва работата си, Скот го погледна хладно и запита:

— Твое ли е кучето? Картоиграчът процеди нещо през зъби.

— Тогава ела тук и разтвори челюстите му!

— Е добре, непознати господине — отвърна другият предизвикателно с провлачен глас. — Трябва да ви кажа, че това не е толкова просто, колкото изглежда. Отде да знам какво трябва да се направи?

— Тогава махай се оттука! — последва отговор. — И не ме залисвай! Зает съм!

Тим Кийнън продължаваше да стои наведен над него, но младият човек вече не му обърна внимание. Той беше успял да пъхне дулото на револвера от едната страна на челюстите и сега се мъчеше да го провре и от другата. Когато най-после успя да стори това, той започна да натиска револвера внимателно и предпазливо, разтваряйки малко по малко челюстите на булдога, а в това време Мат постепенно освобождаваше изранената шия на Белия зъб.

— Стой тук да прибереш кучето си! — заповяда Скот на собственика на Черокий с глас, който не търпеше възражение.

Картоиграчът се наведе покорно и здраво хвана Черокий.

— Хайде! — предупреди го Скот и направи последно усилие.

Кучетата бяха разделени, но булдогът продължаваше упорито да се съпротивява.

— Махни го оттук! — заповяда Скот и Тим Кийнън повлече Черокий назад към тълпата.

Белия зъб направи няколко безуспешни опита да се изправи. Веднъж успя да се закрепи на нозете си, но те бяха твърде слаби да го поддържат и той бавно се олюля и падна отново в снега. Очите му бяха полузатворени и гледаха като стъклени. Челюстите му бяха разтворени и омекналият му език висеше безпомощно. С една дума, имаше вид на полуудушено куче. Мат го погледна.

— Вече бере душа — каза той, — но още диша. Красавеца Смит, който се беше изправил на краката си, дойде да види Белия зъб.

— Мат, колко струва едно добро впрегатно куче? — запита Скот.

Водачът на кучешкия впряг, който беше още на колене, наведен над Белия зъб, се замисли за миг.

— Триста долара — отвърна той.

— А колко струва едно тъй изпоядено куче като това? — запита Скот и бутна с крак Белия зъб.

— Наполовина — отсече водачът на впряга. Скот се обърна към Красавеца Смит.

— Чу ли, господин звяр? Ще взема кучето ти и ще ти платя за него 150 долара.

Той отвори портфейла си и преброи банкнотите. Красавеца Смит сви ръце зад гърба си и отказа да вземе предложените му пари.

— Не го продавам — каза той.

— Ще го продадеш като нищо — уверено рече другият, — защото аз го купувам. Ето парите ти! Кучето е мое!

Като продължаваше да държи ръцете си отзад, Красавеца Смит тръгна заднишком. Скот се спусна към него и замахна с юмрук. Красавеца Смит наведе глава, очаквайки удар.

— Държа за правата си! — хленчеше той.

— Ти загуби правото да притежаваш това куче — отвърна Скот. — Ще вземеш ли парите, или ще трябва пак да те ударя.

— Добре — отвърна изплашено Красавеца Смит. — Вземам парите, но протестирам — добави той. — Кучето няма цена. Не съм съгласен да ме ограбвате. Човек все пак има права!

— Правилно — отговори Скот, като му наброи парите. — Всеки човек има известни права, но ти не си човек. Ти си звяр.

— Почакайте да се върна в Доусън — закани се Красавеца Смит, — ще ви дам под съд!

— Само да си обелил зъб, когато стигнеш в Доусън, и ще накарам да те изгонят от града! Разбра ли?

Красавеца Смит изръмжа нещо в отговор.

— Разбра ли? — викна другият с внезапен изблик на гняв.

— Да — промърмори Красавеца Смит, като се отдръпваше назад.

— Какво да?

— Да, сър! — изръмжа Красавеца Смит.

— Внимавайте! Ще ви ухапе! — викна някой и всички прихнаха в смях.

Скот остави Красавеца Смит и се върна да помогне на водача на впряга, който продължаваше да се занимава с Белия зъб.

Едни от зрителите вече си тръгваха, други се събираха на малки групи, гледаха и разговаряха. Тим Кийнън се приближи към една от групите.

— Кой е тоя хубавец? — запита той.

— Уийдън Скот — отвърна някой.

— А що за птица е тоя Уийдън Скот? — запита картоиграчът.

— О, един от най-вещите минни експерти. Близък е с всички големци. Ако не искаш сам да си търсиш белята, хич не го закачай. Помни ми думата. Той ляга и става с големците. А комисарят на златните мини е негов пръв приятел.

— И аз мислех, че ще да е някоя голяма клечка! — от върна картоиграчът. — Затова не разчистих сметките си с него още отначало.

Пета главаНЕУКРОТИМИЯТ

— Няма надежда — призна Уийдън Скот.

Той седна на прага на хижата си и се вгледа продължително във водача на впряга, който вместо отговор сви рамене също така безнадеждно.

И двамата погледнаха към Белия зъб. Настръхнал, побеснял от ярост и без да престава да ръмжи, той беше изопнал веригата си, опитвайки се да се добере до кучетата от впряга. Те бяха получили не един урок чрез тоягата на Мат и вече знаеха, че не трябва да закачат Белия зъб. Сега дори лежаха спокойно на известно разстояние, сякаш бяха забравили за неговото съществуване.

— Вълк е и не може да се опитоми — забеляза Уийдън Скот.

— Не се знае — възрази Мат. — Изглежда, че в жилите му има доста кучешка кръв, но де да знам. В едно обаче съм съвсем сигурен и никой не може да ме разубеди.

Водачът на кучешкия впряг млъкна и кимна многозначително с глава към Еленовата планина.

— Я не си скъпи думите, ами казвай какво знаеш — каза рязко Скот, след като беше почакал известно време. — Казвай по-скоро какво знаеш!

Водачът на впряга извърна палец към Белия зъб.

— Няма значение дали е вълк или куче, но е бил вече опитомяван.

— Хайде де!

— Аз ви казвам, че дори е бил впряган. Погледнете отблизо ей тук, на това място. Виждате ли тия белези по гърдите му?

— Прав си, Мат! Бил е впрегатно куче, преди да попадне в ръцете на Красавеца Смит.

— И не виждам защо да не стане отново впрегатно куче — добави Мат.

— Сериозно ли говориш? — бързо запита Скот, но слабата искрица на надеждата веднага угасна в погледа му и той продължи, като поклати глава: — Вече от две седмици е при нас, а сега е дори по-див, отколкото когато го взехме.

— Нека се опитаме — посъветва го Мат. — Да го отвържем за малко.

Скот го погледна тъй, сякаш не вярваше на думите му.

— Да! — продължи Мат. — Зная, че се опитахте да го отвържете, но не държахте тояга.

— Тогава опитай се ти!

Водачът на впряга намери дебела тояга и тръгна към вързаното животно. Белия зъб гледаше точно както затворените в клетка лъвове следят бича на звероукротителя.

— Вижте как не откъсва очи от тоягата — рече Мат. — Това е добър признак. Не е глупав. Няма да се осмели да ме докосне, докато държа тая цепеница в ръка. Съвсем не е толкова див, колкото изглежда.

Мат бавно протегна ръка към него, а той настръхна, започна да ръмжи и се сниши към земята. Но докато гледаше приближаващата се ръка, той не сваляше поглед от цепеницата, надвиснала заканително над него. Мат откачи веригата от гердана и веднага се отдръпна назад.

Белия зъб сякаш не можеше да повярва, че е свободен. Много месеци негов господар беше Красавеца Смит и през цялото това време той не биваше свободен нито минутка. Отвързаха го само когато трябваше да се бие с други кучета, но щом борбата свършваше, отново го затваряха.

Белия зъб не знаеше какво да прави. Може би боговете възнамеряваха да му изиграят пак някоя нова дяволия. Той направи няколко крачки бавно и предпазливо, готов всеки миг за нападение. Просто не знаеше какво да прави, защото всичко беше тъй необикновено. От предпазливост реши да заобиколи двамата богове, които го наблюдаваха, и внимателно се добра до ъгъла на хижата. Нищо не се случи. Сега вече смущението му беше пълно и той се върна обратно, спря на десетина стъпки от хората и се вгледа втренчено в тях.

— Няма ли да избяга? — запита новият му господар. Мат дигна рамене.

— Човек трябва да рискува — рече той. — За да разберем, трябва да опитаме.

— Горкото животно! — прошепна Скот със съжаление. — Това, което му трябва, е малко нежност от страна на хората — добави той и като се обърна, тръгна към хижата.

Върна се с парче месо, което подхвърли на Белия зъб. Той отскочи и отдалеч започна да разглежда месото с явно недоверие.

— Хей, Майор! — викна Мат, но предупреждението дойде твърде късно.

Майор се беше втурнал към месото. Тъкмо в момента, когато вече докопваше месото, Белия зъб го блъсна. Кучето се прекатурна. Мат рипна към него, но Белия зъб го изпревари. Майор се изправи с мъка на крака, но кръвта, която шуртеше от гърлото му, обагри широка пътека в снега.

— Жалко наистина, но така му се падаше! — рече Скот.

Мат беше вдигнал крак, готов да ритне Белия зъб. Последва внезапен скок, блясване на зъби и едно остро изохкване.

Ръмжейки свирепо, Белия зъб бързо се отдръпна няколко крачки, а Мат се наведе и започна да разглежда крака си.

— Здравата ме захапа! — каза той и посочи разкъсания крачол на панталона и бельото под него, върху което аленото петно ставаше все по-голямо.

— Казах ти, че е безнадежден, Мат! — каза Скот с нотка на отчаяние в гласа. — Една мисъл отдавна се върти в главата ми, макар че не искам да мисля за това. Сега вече се налага от само себе си. Наистина няма друг изход.

И докато говореше, той извади неохотно револвера си, отвори барабана и се увери, че е пълен.

— Почакайте малко, господин Скот! — противопостави се Мат. — Та това куче е живяло като в ада, а вие искате да бъде кротко като ангел. Дайте му време да дойде на себе си.

— А погледни Майора! — възрази другият.

Водачът на впряга изгледа раненото куче. То беше потънало в обагрения от кръвта му сняг и едва дишаше.

— Така му се пада! Нали сам казахте това, господин Скот? Искаше да отнесе месото на Белия зъб и на бърза ръка си изпя песента. Това трябваше да се очаква. Не давам и пукната пара за куче, което не се бие, когато друг пес му отнема месото.

— Но погледни крака си, Мат! С кучетата както и да е, но всяко нещо има граница!

— Получих си заслуженото — упорствуваше Мат. — Защо ми трябваше да го ритам? Та нали и вие казахте, че Белия зъб е постъпил правилно! Значи нямах право да го ритам.

— Ще направя едно добро, ако го застрелям — пак настоя Скот. — Той не може да бъде опитомен.

— Чуйте ме, мистър Скот! Дайте възможност, на кучето да дойде на себе си. Никой не се е отнесъл добре с него. Прекарало е адски мъки и днес за първи път се вижда на свобода. Дайте му възможност и ако не се оправи, аз сам ще го застрелям. Така е, повярвайте ми!

— Бог ми е свидетел, че нито искам аз да го убивам, нито искам някой друг да го убива — отговори Скот и прибра револвера си. — Нека потича малко на свобода и да видим дали ще го спечелим с добро. Ей сега ще направя първия опит.

Той тръгна към Белия зъб и още отдалече започна да му говори тихо и ласкаво.

— Я вземете една тояга — предупреди го Мат.

Скот поклати глава и продължи да се опитва да спечели доверието на Белия зъб.

Но Белия зъб стана подозрителен. Нещо лошо щеше да се случи. Той беше убил кучето на тоя бог и беше ухапал неговия приятел бог. Нима можеше да очаква друго освен някое ужасно наказание? Но дори и сега, когато очакваше да бъде наказан, той остана неукротим. Настръхна и показа зъбите си, а очите му бдяха зорко, тялото му се изопна и той беше цял нащрек, готов да посрещне всяка изненада. Понеже богът не носеше цепеница, той му позволи да дойде съвсем наблизо. После ръката на бога се протегна и започна да се спуска над главата му.

Белия зъб се сниши под нея, сви се и тялото му се вдърви от напрежение. Тук се криеше някаква опасност, някаква измама или нещо подобно. Той познаваше ръцете на боговете, знаеше колко изкусни бяха те и колко хитро умееха да причиняват болки. Освен това открай време мразеше да го докосват. Затова започна да ръмжи още по-предупредително и почти се прилепи към земята, но ръката продължаваше да се спуска към него. Не искаше да ухапе тая ръка и устоя пред заплахата, която идваше от нея, до момента, в който инстинктът го завладя изцяло, изпълвайки го с неутолим копнеж за живот.

Уийдън Скот се считаше достатъчно чевръст и мислеше, че ще може навреме да отдръпне ръката си, ако кучето се опита да го ухапе. Но той нямаше представа за страшната пъргавина на Белия зъб, който нападаше бързо и точно като змия.

Скот извика силно от изненада, хвана бързо разкъсаната си ръка и я стисна здраво. Мат изруга гневно и се спусна към него. Белия зъб се сниши и отстъпи — настръхнал, с оголени зъби, с поглед, преизпълнен със злобна закана. Сега той очакваше да го набият тъй безмилостно, както го биеше Красавеца Смит.

— Ей, какво правиш? — изведнъж извика Скот.

Мат беше хукнал към хижата и излизаше от нея с пушка в ръка.

— Нищо — рече той бавно, с престорено спокойствие. — Искам да изпълня обещанието си. Мисля, че аз трябва да го убия, както вече обещах.

— Не! В никакъв случай!

— Ще го убия. Ето гледайте…

Тъй както Мат беше просил милост за Белия зъб, когато кучето го беше ухапало, така и Уийдън Скот взе страната на Белия зъб.

— Ти сам каза, че трябва да му дадем възможност да се опомни и поправи. Дай му я! Ние едва сме почнали и не трябва да спрем още в началото. Падаше ми се да ме захапе. И… виж, погледни го!

Белия зъб застана близо до ъгъла на хижата; на около четиридесет фута от тях, и ръмжеше кръвожадно, но не към Уийдън Скот, а към водача на впряга.

— Дявол да го вземе, та това е просто невероятно! — възкликна самият Мат.

— Виж само колко е умен! — побърза да каже Скот. — Той знае какво е огнестрелно оръжие не по-зле от тебе. Умен е и трябва да му помогнем да прояви своя ум. Хайде прибери пушката!

— Добре! Съгласен съм! — прие Мат и подпря пушката до купчината дърва.

— Я го погледнете сега! — възкликна той в следния миг. Белия зъб се беше усмирил и вече не ръмжеше.

— Това заслужава да се провери отново. Наблюдавайте го сега — рече Мат и посегна към пушката.

В същия миг Белия зъб започна пак да ръмжи. Тогава Мат се отдалечи от пушката, а устните на Белия зъб се прибраха и покриха оголените зъби.

— Още веднъж, само на шега — каза Мат като взе отново пушката и започна да я вдига бавно към рамото си.

Белия зъб започна да ръмжи още когато Мат взе пушката в ръка. Ръмженето му се усилваше, колкото повече се издигаше пушката, а когато тя вече се насочваше към него, той изръмжа грозно. Само миг преди дулото на пушката да сочи право в него, той се намери с един скок зад ъгъла на хижата. Мат ококори очи и зяпна към празното място в снега, гдето доскоро стоеше Белия зъб.

Водачът на кучешкия впряг сне пушката замислено, после извърна глава и погледна господаря си.

— Съгласен съм с вас, господин Скот. Едно толкова умно куче не трябва да се убива.

Шеста главаДОБРИЯТ ГОСПОДАР

Когато Уийдън Скот тръгна към Белия зъб, животното настръхна и започна да ръмжи. С това искаше да го предупреди, че не ще допусне да бъде наказан. Само преди двадесет и четири часа беше раздрал ръката, сега бинтована и поставена напреки в бяла превръзка, за да не кърви. В миналото Белия зъб беше получавал закъснели наказания и сега се боеше да не би същото да се повтори. Нима можеше да бъде иначе? Извършил беше престъпление, което считаше за светотатство — захапал беше свещената плът на един бог, при това на един от белите, по-висши богове. В реда на нещата беше, а и от общуването си с боговете знаеше, че го очаква нещо страшно.

Богът приседна на няколко крачки от него. В това Белия зъб не виждаше нищо опасно. Когато боговете наказват, те обикновено стоят прави. А и тоя бог не държеше тояга, бич или огнестрелно оръжие. Нещо повече, Белия зъб беше свободен; не беше окован във верига или привързан към тояга. Можеше спокойно да избяга, преди богът да се изправи на крака. Дотогава той ще почака, за да види какво ще стане.

Богът продължаваше да седи спокойно, без да се движи, и ръмженето на Белия зъб се превърна в сподавено хъркане, после постепенно замря в гърлото му и стихна окончателно. Тогава богът проговори. Още при първия звук на гласа му козината по врата на Белия зъб настръхна и той отново заръмжа глухо и сподавено. Но богът не направи нито едно нападателно движение, а продължи спокойно да говори. За известно време ръмженето на Белия зъб съвпадаше с ритъма на говора. Богът говореше непрестанно. Така говореше на Белия зъб, както никой досега не бе му говорил. Той говореше тихо, успокоително и тъй приятелски, че събуди в Белия зъб неизпитани досега чувства. Въпреки самата си природа, въпреки инстинкта, който негодуваше и го предупреждаваше да се пази, Белия зъб започна да изпитва доверие към тоя бог. У него се породи някакво особено чувство на безопасност, което беше несъвместимо с целия му опит от общуването му с хората.

След време богът стана и влезе в хижата. Когато излезе навън, Белия зъб го загледа тревожно. Богът не носеше ни камшик, ни тояга, ни оръжие, нито пък криеше нещо зад гърба си със здравата си ръка. Той пак седна на същото място, само на няколко крачки от него, и му подаде къс месо.

Белия зъб наостри уши и разгледа подозрително месото, гледайки едновременно и към месото, и към бога — нащрек за всяко неочаквано действие, с изопнато от напрежение тяло, готов да отскочи още при първата враждебна проява.

А наказанието се бавеше. Богът чисто и просто държеше парче месо под носа му. Не можеше да открие нещо нередно в месото, но това не му пречеше да изпитва недоверие и да отказва да се докосне до него въпреки честото подканване на ръката. Боговете бяха всемъдри и той не знаеше дали зад това наглед съвсем безвредно парче месо не се криеше някаква изкусна измама. Според досегашните му опити — особено в разправиите с индианките — често съществуваше злощастна връзка между месото и наказанието.

Богът най-после хвърли месото в снега, току пред краката на Белия зъб. Той помириса внимателно месото, но не го погледна — душеше го и не сваляше очи от бога. Нищо лошо не се случи. Тогава налапа месото и го глътна. Пак нищо лошо не се случи. Ето че богът му предлагаше друго парче месо. Той пак отказа да го вземе от протегнатата ръка и богът пак го хвърли в краката му. Това се повтори няколко пъти, но веднъж богът отказа да хвърли месото — държеше го в протегнатата си ръка и му предлагаше сам да го вземе.

Месото беше вкусно, а Белия зъб беше гладен. Лека-полека, с безкрайна предпазливост той започна да се приближава към протегнатата ръка. Най-после се реши да вземе месото от самата ръка, но без да сваля поглед от бога — само изопна врат, протегна глава и наостри уши, а козината по врата му неволно настръхна. Глухо ръмжене се чу в гърлото му, сякаш да предупреди бога, че не ще позволи никакви шеги. Изяде месото и пак нищо лошо не се случи. Едно подир друго изяде всички късове месо и все нищо не се случваше. Наказанието още се бавеше.

Белия зъб облиза муцуната си и зачака. Богът продължаваше да говори. В гласа му звучеше нежност — нещо, което Белия зъб не беше изпитвал дотогава. Тая нежност събуди в него дълбоко задрямали, непознати досега чувства. Някакво странно доволство се разливаше по цялото му тяло, сякаш една отдавнашна негова нужда беше задоволена и някаква празнота в живота му запълнена. Но инстинктът отново заговори в него и миналият му опит го предупреди да внимава. Боговете бяха много лукави и постигаха целите си чрез всевъзможни хитрини.

Да, той беше прав! Ето я тая ръка на бога, която знае да причинява такива силни болки — тя се протяга бавно към него и надвисва над главата му. Но богът продължаваше да говори. Гласът му беше тих и успокояващ. Въпреки заплахата от надвисналата ръка тоя глас му вдъхваше доверие и въпреки успокояващия глас ръката вдъхваше недоверие. Ръзкъсваха го противоречиви чувства. Просто щеше да се пръсне на парчета — тъй силно напрягаше волята си, за да може чрез тая непривична нерешителност да овладее противоречивите чувства, които се бореха в него за надмощие.

Той избра средния път. Започна да ръмжи, настръхна и присви уши, но не захапа ръката и не побягна от бога. А ръката продължаваше да се спуска бавно над него. Тя се спущаше все по-ниско и по-ниско. Сега дори докосна крайчетата на настръхналата му козина и той се сниши. Ето, опря в гърба му. Той се сви и почти затрепера, но все пак успя да се овладее. Това беше истинско мъчение — тая ръка, която го докосваше и пренебрегваше инстинкта му. Не можеше за един ден да забрави злото, което беше понесъл от ръцете на хората, но такава беше волята на бога и той направи усилия да се покори.

Ръката се издигна и кротко се спусна отново, започна да гали по козината. Това продължи доста време, но при всяко издигане на ръката настръхваше и козината на Белия зъб, а при всяко спускане ушите му прилепваха назад и в гърлото му започваше отново да клокочи глухо ръмжене. Белия зъб неспирно и настойчиво предупреждаваше, че е готов да отмъсти за всяка болка, която биха му причинили. Не се знаеше кога щяха да се проявят истинските подбуди на тоя бог. Тоя кротък глас, вдъхващ доверие, можеше изведнъж гневно да загърми, а нежната и милваща ръка можеше да го стегне като в клещи и да го държи така, докато изтърпи наказанието.

Но богът продължаваше да говори кротко и ръката се издигаше и сваляше все тъй нежно, без никаква враждебност. Белия зъб пак беше обзет от противоречиви чувства. Инстинктът му въставаше срещу тая ръка. Тя го заставяше да се въздържа и притъпяваше волята му да запази свободата си. Докосването на ръката не му причиняваше болка. Напротив, тя даже му доставяше известно физическо удоволствие.

Галенето неусетно премина в леко търкане край основата на ушите. Сега физическото удоволствие се увеличи, но той продължаваше да се страхува и да стои нащрек, очаквайки някаква непредвидена неприятност. Удоволствието и неудоволствието се редяха едно след друго в зависимост от това, кое от двете противоположни чувства надделяваше в даден момент.

— Удивително! Просто да не вярваш на очите си! — викна Мат, който тъкмо излизаше от хижата със засукани ръкави и носеше кофа нечиста вода, но забрави да изпразни кофата, като видя Уийдън Скот да гали Белия зъб.

В същия миг, когато гласът на Мат прозвуча в тишината, Белия зъб отскочи назад и започна свирепо да ръмжи към него. Мат погледна господаря си с укор и съжаление и рече:

— Ако ми разрешите да изразя чувствата си, господин Скот, ще си позволя да кажа, че сте щур за триста щураци, всеки по-щур от другия, а вие повече от всички!

Уийдън Скот се усмихна снизходително, после стана и тръгна към Белия зъб. Заговори му отново с кротък, успокояващ глас, но скоро протегна ръка, докосна главата му и започна отново да го гали. Белия зъб не се възпротиви, но в устремения му напред поглед личеше недоверие — той не гледаше човека, който го галеше, а другия, който беше застанал пред прага на хижата.

— Може да сте най-добрият минен инженер и да сте незаменим — важно рече Мат, — но щеше да бъде сто пъти по-добре за вас, ако бяхте избягали като дете с цирка на някой звероукротител!

Щом чу гласа на Мат, Белия зъб пак започна да ръмжи, но не избяга от ръката, която го галеше по главата и врата с бавни, успокояващи движения.

За Белия зъб това беше началото на края — краят на предишния му живот, когато беше в плен на омразата. Сега за него започваше нов и несравнимо по-добър живот, но Уийдън Скот трябваше да положи много грижи и да прояви безкрайно търпение, за да постигне това. Що се отнася до Белия зъб, той трябваше да промени коренно досегашните си привички, да превъзмогне негодуващите си инстинкти, да пренебрегне гласа на разума, да се откаже от целия си досегашен опит и да забрави всичко, което го свързваше с миналото.

В неговия досегашен живот нямаше място за много от нещата, които вършеше в момента. Впрочем миналият му живот представляваше пълна противоположност на всичко, което възприемаше сега. Накратко казано, като се има всичко предвид, той трябваше да извърши коренен прелом в живота, навиците и разбиранията си — далеч по-всеобхватен прелом от онзи, който беше настъпил в него по времето, когато доброволно напусна Дивата пустиня и се постави под властта на Сивия бобър. Тогава той беше още неукрепнало мъниче, без оформен нрав, напълно податлив към влиянието на средата. Сега положението беше съвсем друго. Средата беше оставила неизличим отпечатък върху нрава му. Тя го беше загрубяла и превърнала във вълк боец, жесток и неумолим, който не обичаше никого и когото никой не обичаше. Да извърши тоя прелом сега значеше да се промени изцяло, и то в една възраст, когато му липсваше младежката гъвкавост, когато тялото му беше загрубяло, когато основата и вътъкът, от които беше изтъркан, го бяха превърнали в твърда, неподдаваща се материя, когато духът му беше станал твърд като стомана, а инстинктите и дългогодишният му опит бяха изкристализирали в точно определени правила, вкусове и желания.

И ето в този нов прелом пак околната среда започна да въздействува и да го променя, като смекчаваше онези негови черти, които бяха загрубели, и им придаваше нова, хубава форма. Сега влиянието на околната среда се проявяваше чрез Уийдън Скот. Той проникна дълбоко, до самите корени на неговата природа, и съумя с нежност да докосне жизнени сили, които отдавна чезнеха в него и бяха почти загинали. Една от тия сили беше любовта. Тя измести влечението — най-висшето чувство, което Белия зъб беше изпитвал дотогава при общуването си с хората.

Но тая любов не дойде изведнъж. Тя започна с влечението и от него бавно се разрасна и разви любовта. Макар че Белия зъб не беше вързан, той не избяга, защото обичаше новия бог. Това беше далече за предпочитане пред живота в клетката на Красавеца Смит, а освен това необходимо му беше да има някакъв бог. Самата му природа търсеше властта на човека. Печатът на неговата зависимост от човека беше сложен върху него още в онзи далечен ден, когато напусна Дивата пустиня и пропълзя в краката на Сивия бобър, за да получи очаквания бой. Тоя печат беше сложен за втори път върху него, и то съвсем неизличимо при повторното му бягство от Дивата пустиня, след края на продължителния глад, когато се върна в селището на Сивия бобър, в което пак имаше риба.

И тъй Белия зъб не побягна, понеже имаше нужда от бог и предпочиташе Уийдън Скот пред Красавеца Смит. В знак на вярност към него той пое грижата да пази имуществото му. Бродеше около хижата, когато кучетата от впряга спяха, и първият човек, който потърсеше господаря му през нощта, трябваше да се брани с тояга, докато сам Уийдън Скот дойдеше да го освободи. Но Белия зъб скоро се научи да разпознава крадците от честните хора и да преценява походката и поведението на едните и на другите. Той не закачаше хората, които стъпваха смело и вървяха право към вратата на хижата, макар че ги наблюдаваше внимателно, докато вратата се отвореше и господарят му ги приемеше. Но след човек, който вървеше тихичко, по околните пътеки и се оглеждаше предпазливо встрани, страхувайки се да не бъде забелязан, Белия зъб не пропущаше да иде чак до вратата — такъв човек си отиваше внезапно, бързо и позорно.

Уийдън Скот си беше поставил за задача да превъзпита Белия зъб, или по-право, да изкупи вината на хората за злото, което бяха направили на Белия зъб. За него това беше въпрос на съвест и на чест. Той считаше, че злото, сторено на Белия зъб, е един неизплатен дълг от страна на хората, който трябва да бъде изплатен. Затова полагаше особени грижи да бъде изключително внимателен към досегашния вълк борец — ден не минаваше да не го гали и милва, и то доста продължително.

Отначало Белия зъб се отнасяше недоверчиво и враждебно към тези ласки, но скоро те започнаха да му се нравят. Не можеше да преодолее само едно нещо — ръмженето си. Ръмжеше от началото до края на галенето. Но в ръмженето му се появи една нова нотка. Който не го познаваше отдавна не би могъл да долови тая нова нотка и би счел ръмженето му като проява на страшна свирепост, която действуваше на нервите и смразяваше кръвта. Но гърлото на Белия зъб беше загрубяло от често свирепо ръмжене в продължение на много години, още от деня, когато изръмжа за първи път в леговището като малко, сърдито вълче, и сега той не можеше да смекчи звуците, за да изрази доволство от милувката. Но слухът и сърцето на Уийдън Скот бяха достатъчно чувствителни и долавяха новата нотка в ръмженето му, макар че тя заглъхваше в свирепите звуци, които клокочеха в гърлото на Белия зъб. Тая нова нотка представляваше далечен намек за удоволствието, което изпитваше, когато го галеха, и само ушите на Уийдън Скот можеха да я схванат.

С всеки нов ден първоначалното влечение към Уийдън Скот прерастваше в любов. Белия зъб сам започваше да съзнава това, макар че нямаше ясна представа какво значи любов. Тя се проявяваше като празнота в живота му — гладна, болезнена и жадуваща празнота, която настойчиво искаше да бъде запълнена. Това чувство го гнетеше, правеше го неспокоен и само присъствието на Уийдън Скот можеше да го уталожи. В такива минути любовта му се превръщаше в радост — едно диво, необуздано усещане, което го караше да тръпне от доволство. Но когато той не беше при своя бог, гнетът и безпокойството отново го завладяваха, чувството на пустота се усилваше и копнежът пак започваше да го гложде и измъчва.

Белия зъб постепенно узнаваше истинската си природа. Въпреки напредналата си възраст и суровия живот, който беше водил дотогава, неговата природа се поддаваше на развитие. В него вече се пораждаха странни чувства и съвсем непривични желания. Променяше се и самото му поведение. По-рано той обичаше всичко, което му носеше доволство и отстраняваше болките, и съобразно с това направляваше действията си. Сега нещата се промениха. Новите чувства, които напираха в него, често го караха да понася несгоди и да търпи болки заради своя бог. Така например, вместо да броди и търси храна от ранно утро или да почива в някое закътано място, той чакаше по цели часове пред неприветливата веранда на хижата само за да зърне лицето на своя бог. А вечер, когато богът се завръщаше, Белия зъб излизаше от топлото леговище, което си беше изровил в снега, само за да почувствува дружеското докосване на пръстите му и да чуе приветствените му думи. Отказваше се дори от месото, което му бяха дали, само за да бъде с бога си, да получи някоя милувка или да го придружи до града.

Влечението отстъпи място на любовта. И тази любов докосна най-дълбоките струни в душата му — струни, които бяха останали незасегнати от влечението. От тия дълбочини на неговата душа изникна новото чувство — любовта. Той започна да се отнася с бога тъй, както богът се отнасяше с него. Неговият господар беше истински бог, бог на любовта, приветлив и нежен бог, под чиито топли грижи душата на Белия зъб се разтвори тъй, както се разтваря цветът под топлите лъчи на слънцето.

Но Белия зъб не обичаше да показва чувствата си. Той беше твърде стар, със затвърдени вече навици и не можеше тепърва да усвоява нови средства за изразяване на чувствата си. Самотният му живот го беше направил твърде сдържан и уравновесен. Беше свикнал да мълчи, да се държи настрана и да бъде мрачен. През целия си живот не беше излаял нито веднъж и сега не можеше да се научи да посреща господаря си с лай. Никога не се въвираше в краката му и не изразяваше любовта си смешно и глупаво. Никога не изтичваше да посрещне господаря си, а чакаше на известно разстояние, но чакаше винаги и беше всякога на пост. Любовта му се превърна в истинско обожание — сляпо, безмълвно, тихо обожание. Изразяваше любовта си само като го гледаше втренчено и като следеше с поглед всяко негово движение. А понякога, когато неговият бог го поглеждаше или му говореше, той изпитваше някакво неловко стеснение, породено от желанието да изрази любовта си и от физическата неспособност да стори това.

Белия зъб научи да се приспособява към много новости в живота, който водеше сега. Внушиха му, че не трябва да закача кучетата на господаря си, но неговата властна натура пак надделя и той трябваше да набие предварително всяко едно от тях, за да ги принуди да признаят превъзходството му и да го приемат за водач. След това те вече не му създаваха неприятности. Напротив, винаги му даваха път, когато идваше и отиваше или когато се движеше между тях, а когато искаше да наложи волята си, те веднага му се подчиняваха.

Тъй както търпеше кучетата, така свикна да понася и Мат — като собственост на неговия господар. Господарят рядко го хранеше сам. Това правеше Мат — туй беше негова длъжност. Но Белия зъб все пак разбираше, че храната, която яде, беше на неговия господар, който е поръчал на Мат да го храни. Мат се беше опитал да го впрегне и застави да тегли шейна заедно с другите кучета, но не беше успял да стори това. Белия зъб разбра, че трябва да се покори едва когато дойде Уийдън Скот, който го впрегна и сам подкара шейната. Той схвана, че волята на неговия господар е Мат да запряга и него в шейната, както впрягаше и караше всички други кучета на господаря.

Клондайкските шейни не приличаха на плоските шейни по река Маккензи — те имаха плъзгачи. Различен беше и начинът, по който впрягаха кучетата по тия места. Не ги впрягаха ветрилообразно, а кучетата се нареждаха едно след друго в права редица и всички теглеха с двойни ремъци. И тук, в Клондайк, челното куче беше истински водач на впряга. За водач избираха най-умното и яко куче и всички останали кучета му се подчиняваха и се бояха от него. Белия зъб, разбира се, трябваше скоро да стане водач на впряга; това беше неизбежно. Той не можеше да се примири с по-задно място, в което впрочем сам Мат се увери след доста неприятности с него. Белия зъб просто се наложи като водач на впряга и още след първия успешен опит Мат гръмко възхвали тоя си избор. Но макар и да теглеше шейната през деня, Белия зъб не престана да бди над имуществото на господаря си през нощта. С една дума, Белия зъб беше на работа през цялото денонощие — винаги бдителен и верен, несравнимо по-ценен от всички останали кучета.

— Ще изплюя камъчето и ще кажа истината — рече Мат един ден. — Постъпихте майсторски, като купихте кучето тъй евтино. Вие чисто и просто изиграхте Красавеца Смит, а на всичко отгоре и здравата го натупахте!

Свитите очи на Уийдън Скот пламнаха от гняв при тоя спомен.

— Какъв мерзавец! — процеди той през зъби.

Голяма беда сполетя Белия зъб в края на пролетта. Добрият господар изчезна без никакво предизвестие. Известни признаци говореха за предстоящото пътуване, но Белия зъб нямаше представа за тия неща и не разбираше какво означава стягането на куфари. После си спомни, че тези приготовления предшествуваха заминаването на господаря му, но в това време той не подозираше нищо. Същата вечер той дълго чака завръщането на господаря си. Към полунощ излезе студен вятър и го принуди да се скрие зад хижата. После се унесе в полудрямка, но пак напрягаше слух да долови шума на познатите стъпки. Към два часа през нощта безпокойството му го накара да отиде към студената открита веранда, да легне пред прага и да чака там.

Но господарят му не се завърна. На сутринта вратата се отвори и Мат излезе навън. Белия зъб го погледна с копнеж в очите. Нямаше как да се разбере с Мат и не можеше да научи онова, което искаше да узнае. Дните се нижеха един след друг, а господарят не се завръщаше. Белия зъб не беше боледувал през живота си, но сега се разболя. Болестта му беше тъй сериозна, че Мат се принуди да го прибере в хижата. А в писмото си до своя господар той прибави и няколко реда за Белия зъб.

Когато четеше писмото в Съркъл сити, Уийдън Скот стигна до следните редове:

Мат не преувеличаваше. Белия зъб беше престанал да се храни, беше отпаднал духом и позволяваше на кучетата да го давят. В хижата лежеше на пода близо до печката. Не поглеждаше оставената му храна, не обръщаше внимание на Мат и не проявяваше желание да живее. Безразлично му беше дали Мат му говори кротко, или го ругае. В най-добрия случай извръщаше към него тъжните си очи и после отново отпускаше глава върху предните си лапи, както беше свикнал да лежи.

А една нощ, както си четеше полугласно, Мат се стресна от тихото скимтене на Белия зъб, който беше станал и се вслушваше внимателно, с обърнати към вратата уши. След малко Мат долови шум от приближаващи се стъпки. Врата се отвори и Уийдън Скот застана на прага. Здрависаха се с Мат и Скот се огледа наоколо.

— Къде е вълкът? — запита той.

Най-после го зърна край печката, гдето лежеше досега. Той не се спусна към господаря си, както правят кучетата обикновено. Стоеше, наблюдаваше и чакаше.

— Дявол да го вземе! — възкликна Мат. — Гледай го ти как си маха опашката!

Уийдън Скот тръгна към него и го повика. Белия зъб не се спусна към господаря си, но все пак дойде доста бързо. Чувствуваше се неловко от собственото си стеснение, но когато дойде още по-близо до Скот, погледът му доби странен израз. Някакво мощно, всеобхватно чувство нахлу в очите му и те засияха от щастие.

— Нито веднъж не ме е погледнал така, докато ви нямаше — забеляза Мат.

Уийдън Скот не чу думите му. Приклекнал до Белия зъб, той го гледаше право в очите и го галеше — чешеше го зад ушите, милваше го бавно и провлачено надолу по врата, до самите плещи, после потупваше гърба му с края на пръстите си. Белия зъб ръмжеше в отговор на тези ласки, а нежната нотка в ръмженето му беше по-ясно доловима от когато и да е преди това.

Но това не беше всичко. Неговата радост, неговата голяма любов, която постоянно диреше как да се прояви, най-после намери подходящ начин да се изяви. Той протегна врат и пъхна глава между тялото и мишницата на господаря си. И тъй, притиснат и скрит от погледите, се гушеше в тялото на господаря си.

Двамата мъже се спогледаха. Очите на Скот сияеха.

— Невероятно! — рече Мат, втрещен от изненада. Миг по-късно той се съвзе и добави:

— Винаги съм казвал, че тоя вълк е куче. Погледнете го само!

След завръщането на добрия господар Белия зъб започна бързо да се поправя. Остана още две нощи и един ден в хижата, после излезе навън. Кучетата от впряга бяха забравили силите му. Те го помнеха такъв, какъвто беше през последните дни — немощен и болнав. Като го видяха да излиза от хижата, те веднага се нахвърлиха върху му.

— Само се ежите и перчите! — викна весело Мат от вратата на хижата. — Хайде, вълчо, дай им да разберат, та да им дойде умът в главата! Натупай ги така, че да те запомнят!

Белия зъб не се нуждаеше от поощряване.

Одобрителните възгласи на Мат бяха наистина излишни. Завръщането на добрия господар беше достатъчно да възвърне силите на Белия зъб. Той беше отново пълен с живот, прекрасен и неукротим. Сега се биеше от радост и в боя намираше отдушник на онези чувства, които не можене да изрази иначе, понеже беше лишен от говор. Краят на борбата можеше да бъде само един — кучетата претърпяха позорно поражение. Те не посмяха да се върнат обратно, преди да се свечери, но дори и тогава пристигнаха боязливо едно по едно и смиреното им държане показваше, че отново признават превъзходството на Белия зъб.

Веднъж научил да се гуши в господаря си, Белия зъб започна често да прави това. Но тоя начин на гушене беше границата. Това беше най-силният израз на любовта му и той не можеше да намери друг израз. Винаги пазеше главата си повече от всичко друго и открай време мразеше да го докосват по нея. Тая негова особеност се дължеше на Дивата пустиня, на страха от болката и от вечната примка. Тоя страх го хвърляше в ужас и го караше да избягва всякакъв допир с чуждо тяло. Една от повелите на неговия инстинкт гласеше, че главата му трябва винаги да бъде свободна. А сега, когато се гушеше в тялото на добрия господар, той съзнателно се поставяше в положение на пълна беззащитност. Това беше израз на крайно доверие и на пълно себеотдаване, сякаш искаше да каже: „Оставям се в ръцете ти. Постъпвай с мен, както намериш за добре.“

Една вечер, наскоро след завръщането си, Уийдън Скот и Мат седнаха да играят на карти, преди да си легнат.

— Петнайсет и две, четиринайсет и четири, и още една двойка или всичко шест — гласно нареждаше Мат.

Изведнъж те чуха силен вик и страшно ръмжене отвън. Спогледаха се и веднага скочиха от масата.

— Вълкът е пипнал някого — рече Мат. Нов отчаян вик ги накара да побързат.

— Дай фенера! — викна Скот и изтича навън.

Мат го последва и при слабата светлина на фенера те видяха някакъв човек, проснат по гръб в снега. Човекът беше сключил ръце върху лицето и гърлото си, мъчейки се по тоя начин да ги запази от зъбите на Белия зъб. А това наистина беше необходимо. Белия зъб беше побеснял от гняв и се хвърляше с настървение към най-уязвимите места на човека. Целият ръкав на палтото — от рамото до китката на извитата ръка, — както и синята фланела и долната риза бяха разкъсани на парцали, а ръцете на човека бяха страшно изпохапани и от тях обилно течеше кръв.

Скот и Мат видяха всичко това още в първия миг. В следния миг Уийдън Скот сграбчи Белия зъб за гърлото и го дръпна назад. Той се боричкаше и ръмжеше, но не се опита да захапе господаря си. Умири се бързо още при първата строга дума на Скот.

Мат помогна на човека да стане. Когато той се изправи на крака и отпусна ръце, Скот и Мат видяха пред себе си животинското лице на Красавеца Смит. Водачът на впряга тъй бързо отдръпна ръце от него, сякаш беше пипнал огън. Красавеца Смит само примигаше в светлината на фенера и се озърташе плахо наоколо. Погледът му се спря върху Белия зъб и по лицето му отново се изписа ужас.

Тъкмо в тоя миг Мат забеляза нещо в снега. Той се наведе с фенер в ръка и видя два предмета, после веднага ги посочи с крак на господаря си — една желязна верига за връзване на куче и една дебела тояга.

Уийдън Скот видя веригата и тоягата и кимна с глава. Никой не продума. Мат хвана Красавеца Смит за рамото и чевръсто го обърна кръгом. Думите му бяха излишни. Красавеца Смит си тръгна.

В това време Уийдън Скот галеше Белия зъб и му говореше.

— Искаше да те открадне, а? — казваше Скот. — А ти не искаше да идеш с него, нали? Значи оня си е направил сметката без кръчмаря!

— Горкият Красавец. Сторило му се е, че триста дяволи са налетели връз него — рече Мат и прихна от смях.

Все още възбуден и настръхнал, Белия зъб продължаваше да ръмжи, но лека-полека козината му започна да уляга и нежната нотка в ръмженето му пак се появи — отначало слаба и далечна, а после все по-ясно доловима.