Белия зъб

Първа главаДАЛЕЧНОТО ПЪТУВАНЕ

Бедата сякаш витаеше във въздуха. Белия зъб долови приближаващото се нещастие много преди появата на първите видими признаци. Смътни предчувствия му подсказваха, че пред стои някаква промяна. Сам не знаеше как, но беше доловил предстоящото събитие от самите богове. Те дори не подозираха, че сами издават намеренията си пред кучето вълк, което се навърташе край верандата и без да влиза в хижата, знаеше какво се върти в главите им.

— Вслушайте се за момент! — възкликна водачът на кучешкия впряг, по време на вечеря.

Уийдън Скот напрегна слух. Тихо тревожно скимтене, прилично на сподавен, едва доловим плач, долиташе откъм вратата. После и двамата усетиха как Белия зъб душеше вратата, за да се увери, че неговият бог е още в хижата и не е изчезнал пак на някое тайнствено и самотно пътуване.

— Струва ми се, че тоя вълк разбира какво му готвите — каза водачът на впряга.

Уийдън Скот погледна почти умолително своя другар и отвърна на забележката му, но с думи, които прикриваха чувствата му.

— За какъв дявол ми е притрябвал тоя вълк в Калифорния! — троснато рече Скот.

— Точно това казвам и аз — отвърна Мат. — За какъв дявол ви е потрябвал тоя вълк в Калифорния!

Това не задоволи Уийдън Скот. Другият сякаш мислеше, че той още не е взел окончателно решение.

— Кучетата на белите не ще могат да се справят с него — продължи Скот. — Щом зърне някое от тях и веднага ще го убие на място. Ако не ме разори с дела в съда, за които ще трябва да плащам глоби, то властите положително ще го вземат и ще го умъртвят на електрическия стол.

— Така е, той е истински убиец! — забеляза водачът на впряга. Уийдън Скот го погледна недоверчиво.

— Смешно е дори да се помисли! — отсече Скот.

— Да, смешно е дори да се помисли! — съгласи се Мат. — Та вие ще трябва да държите нарочен човек да се грижи за него!

Недоверието на Скот сякаш изчезна и той кимна весело с глава. В настъпилата тишина те отново доловиха откъм вратата тихото, жалостиво скимтене и тревожното душене на Белия Зъб.

— Трябва да призная, че той наистина е страшно привързан към вас! — рече Мат.

Скот го погледна сърдито, не можа да сдържи гнева си и викна:

— Стига, дявол да те вземе! Това е моя работа и знам какво трябва да направя.

— Съгласен съм с вас, само че…

— Само че какво? — сопна се Скот.

— Само че — започна кротко Мат, но се поколеба за миг и продължи с раздразнен глас — не трябва да кипвате чак дотолкова за тая работа. Като ви гледам, все ми се струва, че не знаете как да постъпите с него.

Уийдън Скот сякаш премисляше нещо в ума си, после продължи с по-тих глас:

— Прав си. Мат! Бедата е там, че сам не зная какво искам.

— Наистина ще бъде височайша глупост да взема кучето със себе си — обади се отново Скот, след като бяха помълчали малко.

— Съгласен съм с вас — отвърна Мат, но и тоя път отговорът му не задоволи господаря. — Но за бога, обяснете ми само как може да разбере, че ще пътувате! — добави водачът на впряга уж случайно.

— И аз не знам, Мат — отвърна замислено Скот и поклати глава.

Един ден Белия зъб надзърна през открехнатата врата на хижата и видя господаря си да нарежда съдбоносния куфар, който беше поставен на пода. Скот и Мат шетаха непрестанно насам-натам и прежният спокоен живот в хижата беше изчезнал. Неоспоримите доказателства бяха налице. Белия зъб беше предугадил истината. Сега започна да размишлява. Явно беше, че неговият бог се готвеше да отпътува. Миналия път той не го бе взел със себе си и нищо не му пречи и тоя път да го остави тук.

Същата вечер Белия зъб поде дългия вълчи вой. Както бе вил преди време, като малко вълче, когато побягна от Дивата пустиня и хукна обратно към селото, за да намери само купчина смет на мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, така виеше и сега, извърнал муцуна към студените звезди, сякаш за да им повери страшната си мъка. Двамата мъже в хижата току-що си бяха легнали.

— Пак престана да се храни — обади се Мат от своя одър.

Чу се пъшкане от одъра на Уийдън Скот и размърдване на одеялото.

— Като си спомня колко се измъчи при последното ви пътуване — продължи Мат, — струва ми се, че тоя път ще умре.

— Хайде, млъквай вече! — викна Скот в тъмнината. — Мърмориш повече от жена.

— Съгласен съм с вас — отвърна водачът на впряга, а Уийдън Скот пак не беше сигурен дали другарят не му се присмива.

На другия ден тревогата на Белия зъб се усили и той стана още по-неспокоен. Увираше се в краката на господаря си, когато той излизаше от хижата, или се навърташе край верандата, когато Скот беше вътре. От време на време, когато вратата се отваряше, той виждаше багажа на пода. До куфара сега оставиха и някаква чанта и две платнищени денкчета. Мат навиваше одеялата и шубата на господаря в малък брезент, а Белия зъб следеше работата му и скимтеше.

След време пристигнаха двама индианци. Белия зъб не ги изпускаше от очи и видя как те нарамиха багажа и тръгнаха надолу по хълма след Мат, който носеше завивките и куфарите. Но Белия зъб не тръгна подир тях. Господарят му беше още в хижата. Мат скоро се върна. Господарят дойде до вратата и повика Белия зъб вътре.

— Ах, ти, дявол такъв! — каза кротко Скот, после започна да чеше Белия зъб зад ушите и да го тупа излеко по гърба. — Аз заминавам надалече, стари приятелю, и ти не можеш да дойдеш с мен. Хайде сега да ми поръмжиш, и то здравата, за последен път, за сбогом!

Но Белия зъб не искаше да ръмжи. Той само погледна господаря си с тъжни, питащи очи, после се сгуши в него, като скри глава между ръката и тялото му.

— Свири вече! — викна Мат.

Откъм Юкон се зачу дрезгавото свирене на речния параход.

— Трябва да побързате! — добави Мат. — Не забравяйте да заключите предната врата. Аз ще изляза през задната. Хайде тръгвайте!

Двете врати хлопнаха почти едновременно и Уийдън Скот изчака Мат да заобиколи хижата и да дойде при него. Зад вратата се чу тихо скимтене и хленч. Последваха няколко дълбоки вдишвания — Белия зъб душеше.

— Трябва да се грижиш за него, Мат! — каза Скот, когато тръгнаха надолу. — Пиши ми да зная как кара без мене.

— Разбира се — отвърна водачът на впряга. — Но я го чуйте.

Двамата се спряха. Белия зъб виеше, както вие куче над умрелия си господар. Воят му изразяваше безкрайна мъка — извиваше нагоре в сърцераздирателни вопли, после стихваше в жален хленч и отново се усилваше в прилив на скръб.

„Аврора“ беше първият параход, който щеше да отплава на юг тая година, и палубата му беше буквално задръстена от забогатели гурбетчии и разорени златотърсачи. И едните, и другите очакваха отплаването на парахода със същото горещо нетърпение, с което на времето бяха пристигнали по тия места. Скот беше застанал близо до подвижния мост на парахода и се сбогуваше с Мат, който се готвеше да слезе на брега. Когато се здрависаха, Мат неволно погледна отвъд Скот и видя нещо, което накара ръката му да се отпусне безпомощно в тая на неговия господар. Скот се извърна и погледна назад. Белия зъб беше седнал върху палубата само на няколко крачки от тях и гледаше господаря си с тъжни очи.

Водачът на впряга процеди през зъби някаква ругатня. Скот само гледаше изненадан.

— Затворихте ли предната врата? — запита Мат. Господарят му кимна утвърдително и попита:

— А ти затвори ли задната?

— Разбира се! — бързо отвърна Мат.

Белия зъб присви уши назад, както правеше, когато се умилква, но си остана там, където беше, и дори не мръдна от мястото си.

— Ще трябва да го смъкна на брега — рече Мат и направи две крачки към него.

Белия зъб се изплъзна. Мат пак се спусна към него, но той отскочи встрани и се скри в краката на група пътници. Колкото и да се мъчеше, Мат не можеше да го хване — той подскачаше, извръщаше тяло, изведнъж се снишаваше, криеше се по палубата и все успяваше да се изплъзне.

Но когато добрият господар го повика, той веднага се покори и отиде при него.

— От толкова месеци го храня, а не ще да дойде при мен! — каза с огорчение Мат. — А вие, вие го нахранихте само няколко пъти през първите дни, когато се опознахте с него. Съвсем не ми е ясно как разбира, че вие сте господарят!

Скот, който галеше Белия зъб, изведнъж се наведе и посочи на Мат няколко пресни драскотини по муцуната и една широка рана между очите на Белия зъб. Мат се наведе и прекара длан по корема му.

— Съвсем забравихме прозорците! — рече Мат. — Целият е изпорязан. Сигурно се е втурнал през стъклото, дявол да го вземе!

Но Уийдън Скот не го слушаше. Той бързо обмисляше нещо. Свирката на „Аврора“ възвести, че параходът се готви да отплава. Изпращачите се втурнаха към подвижния мост и бързо заслизаха на брега. Мат развърза шарената кърпа от врата си и се опита да върже с нея шията на Белия зъб, но Уийдън Скот го улови за ръката.

— Сбогом, драги приятелю — рече Скот. — А колкото за вълка, няма защо да ми пишеш. Както виждаш, аз…

— Какво! — възкликна Мат. — Да не би да искате да кажете, че…

— Точно така, Мат. Ето ти кърпата. Не ти, а аз ще ти пиша за вълка.

Мат се спря по средата на подвижния мост и викна:

— Климатът няма да му понесе! Ще трябва да го стрижете в топло време…

Подвижният мост беше изтеглен и „Аврора“ се отдели от брега. Уийдън Скот махна с ръка за сетен път към Мат, после се обърна и се наведе към Белия зъб, който стоеше до него.

— А сега поръмжи, дявол да те вземе, хайде поръмжи! — каза той, като го шляпкаше излеко по покорната глава и чешеше присвитите му назад уши.

Втора главаВ ЮЖНИТЕ ЗЕМИ

Белия зъб слезе от парахода в Сан Франциско. Удивлението му нямаше край. Винаги беше считал всяка внушителна проява на мощ като признак на божественост. Тая представа за божествеността се беше породила в него по някакви невидими пътища, не чрез размисъл или друго съзнателно усилие. Но никога белите хора не бяха му се стрували толкова удивително могъщи богове, колкото сега, когато тръгна по лепкавия паваж на Сан Франциско. Вместо познатите дълги горски хижи той видя високи многоетажни сгради. Улиците бяха пълни с всякакви страшни неща — каруци, тежки товарни коли и автомобили грамадни коне, които теглеха с мъка тежки каруци; чудовищни тролейбуси и електрически трамваи, които летяха с трясък и звън по улиците и издаваха гнева си с пронизителен вой, също като рисовете в северните гори.

Всичко това беше проява на могъщество. Но зад тези неща се криеше човекът, който направляваше и ръководеше всичко и който още от най-далечни времена се проявяваше, като овладяваше материята. А властта на човека над материята беше невероятно голяма и смайваща. Всичко предизвикваше страхопочитание у Белия зъб. Отново го завладя страх. Както в детството си — в оня ден, когато напусна Дивата пустиня и дойде за първи път в селището на Сивия бобър — се беше почувствувал малък и нищожен, така и сега, вече израсъл, в разцвета на силите си, всичко го накара да се почувствува отново малък и нищожен. А тук имаше толкова много богове! От техните безкрайни върволици му се виеше свят. Уличният грохот кънтеше в ушите му. Той беше просто зашеметен от тоя страшен и нестихващ водовъртеж. Както никога по-рано, сега той почувствува своята зависимост от добрия господар и тръгна по петите му, без да се отделя, без да го изпуска от погледа си, каквото и да се случеше.

Белия зъб можа да види града само като в кошмар; тая преживелица дълго смущаваше нощите му като някакъв невероятен и страшен сън. Господарят му го остави в един вагон за багаж и го върза с верига в ъгъла, сред грамада от сандъци и куфари. Тук заповядваше възнисък мургав бог, който вдигаше страшен шум, като местеше сандъците и куфарите насам-натам — едни вкарваше през вратата и ги трупаше на камара, а други изхвърляше с трясък навън, гдето други богове чакаха да ги поемат.

Ето в какъв адски безпорядък го беше оставил господарят му! Така поне мислеше Белия зъб, докато помириса и откри недалеч от себе си малките платнищени денкове на господаря си. Веднага скочи връз тях и застана на пост.

— Добре, че дойдохте! — мърмореше богът на фургона след час, когато Уийдън Скот застана пред вратата. — Тоя ваш пес не ми дава да докосна багажа ви.

Белия зъб слезе от фургона и пак се смая — кошмарният град беше изчезнал. За него фургонът представляваше нещо като стая в къща и когато влезе в него, градът го обкръжаваше отвред, а сега нямаше ни помен от града. Градският тътен вече не заглушаваше ушите му. Пред него се разстилаше приветливо, огряно от слънцето поле, което сякаш дремеше от леност. Не му остана време да се начуди на тая промяна. Той я възприе тъй, както беше свикнал да възприема всички необясними дела и прояви на боговете. Те винаги постъпваха така.

Чакаше ги някакъв файтон. Един мъж и една жена се приближиха към господаря. Жената протегна ръце и прегърна господаря — едно враждебно действие! В следния миг Уийдън Скот се изтръгна от прегръдката и сграбчи Белия зъб, който ръмжеше като бесен.

— Не се тревожи, мамо — казваше й Уийдън Скот и здраво държеше Белия зъб, като се опитваше да го усмири. — Помислил е, че искаш да ме нападнеш, а той не може да допусне това. Няма нищо, ще му мине. Скоро ще свикне.

— Значи докато свикне, аз ще мога да се радвам на сина си само когато кучето му не е край него, нали? — каза тя уж на смях, но всъщност беше пребледняла от уплаха.

Тя погледна Белия зъб, който, цял настръхнал, ръмжеше и я гледаше недружелюбно.

— Ще трябва да свикне, и то още сега, без отлагане — рече Скот. Той заговори съвсем кротко на Белия зъб, успокои животното и му заповяда със строг глас:

— Лягай! Хайде лягай!

Това беше едно от многото неща, на които го беше научил самият господар, и Белия зъб се подчини, макар и без особено желание.

— Хайде, мамо — и Скот протегна ръце за прегръдка, без да сваля поглед от Белия зъб.

— Мирно! — предупреди го той. — Лягай долу! Белия зъб беше настръхнал мълчаливо и се приповдигна тъй, сякаш се готвеше за скок, но легна отново и видя как враждебното действие се повтори. Нищо лошо не се случи от това, нито от следващата прегръдка с непознатия мъж бог. После малките платнищени денкове бяха натоварени на файтона, в който седнаха непознатите богове, а след тях любимият господар, и Белия зъб припна подир тях. Ту тичаше отзад и бдеше зорко, ту от време на време предупреждаваше конете с леко настръхване на козината, че не ще позволи да се случи нещо лошо с бога, когото возеха с такава бързина по друма.

След петнадесетина минути файтонът премина през някаква голяма каменна порта и тръгна между два реда орехови дървета, преплели клони като свод. От двете страни на тая алея се разстилаха просторни поляни, в които едри дъбове издигаха мощните си клони. Отвъд поляните и в пълен контраст с тяхната свежа зеленина се ширеха златожълти, обгорени от слънцето ливади, а в далечината се виждаха жълтокафяви хълмове с техните високи пасбища. В края на моравата, върху първото възвишение в долината, личеше красива къща с дълга веранда и много прозорци.

Но Белия зъб не можа да разгледа добре околността. Файтонът вече навлизаше в обширното имение, когато към него се спусна някакво овчарско куче със светнали очи и остра муцуна, което едва сдържаше гнева си и справедливо се възмущаваше. Кучето се втурна между него и файтона и го раздели от господаря му. Белия зъб не изръмжа предупредително, но козината му настръхна, когато се втурна тихо към песа, решен да го унищожи. Но той не се хвърли върху кучето, а спря внезапно, видимо смутен, и зарови предните си лапи в земята, за да спре устрема си. Тъй силно беше нежеланието му да се докосне до кучето, което смяташе да нападне, че той почти седна на земята. Кучето беше женско, а законът на неговата порода поставяше невидима преграда между него и нея. Да я нападне, значеше да престъпи една от повелите на инстинкта си.

Но не така мислеше овчарската кучка. Тя беше самка и нямаше подобен инстинкт. От друга страна тъкмо понеже беше овчарска кучка, нейният инстинктивен страх от всичко, което беше свързано с Дивата пустиня, а най-вече с вълка, беше особено силен. За нея Белия зъб беше вълк — оня кръвен враг, който беше нападал стадата още от онези далечни времена, когато някой от нейните незнайни прадеди беше тръгнал за пръв път с овцете, за да ги пази, докато пасат. И тъй, макар че той беше спрял внезапно и дори заровил крака в земята, за да избегне сблъскването, тя самата се нахвърли върху него. Той изръмжа неволно, когато почувствува зъбите й да се впиват в рамото му, но пак не се реши да я нападне. Отдръпна се назад с вдървени от напрежение крака, с което сякаш искаше да запази собственото си достойнство, и се опита да я зарбиколи. Кръшваше наляво, надясно, извиваше тяло и пак се спускаше напред, но всичко беше напразно. Тя винаги отскачаше и му преграждаше пътя.

— Тук, Коли — викна непознатият от файтона.

— Нищо, татко. Това е добър урок за него. Той ще трябва да научи доста неща и нека започне навреме. Ще видиш как добре ще се приспособи.

Файтонът потегли напред, а Коли още преграждаше пътя на Белия зъб. Той се опита да я надтича, като остави алеята и свърна по поляната в широка дъга, но тя тичаше по-напряко, от вътрешната страна на дъгата, винаги се изпречваше на пътя му и го посрещаше с два реда оголени лъскави зъби. Той се върна по стъпките си, пресече алеята и хукна през насрещната поляна, но нататък го изпревари.

Файтонът отвеждаше господаря нанякъде. Белия зъб я зърна, когато тя изчезваше зад дърветата. Положението ставаше твърде обезпокоително. Опита се да избяга в широка дъга, за да заобиколи кучката, но тя пак хукна бързо по него. Тогава Белия зъб се извърна рязко и се хвърли връз нея. Това беше първият му похват в борбата. Той я блъсна напреки с рамото си. Ударът не само я събори на земята, но поради бързото й тичане тя продължи да се търкаля, след като падна. Опитвайки се да спре, кучката впи ноктестите си лапи в чакъла, като квичеше силно от възмущение и засегнато честолюбие.

Белия зъб не чака повече. Пътят му беше открит и той не искаше нищо друго. Кучката пак хукна подир него, без да престава да квичи. Но сега те тичаха в права посока, а когато е въпрос за тичане, тя имаше какво да научи от него: Всъщност тя тичаше като бясна и напрягаше всички сили, скимтейки при всеки скок, който я носеше напред, но Белия зъб постоянно взимаше преднина — безшумно и без особено усилие, сякаш се хлъзгаше като призрак по земята.

Когато стигна до къщата, той изведнъж налетя на файтона. Той беше спрял пред входната площадка и господарят му тъкмо слизаше. И както тичаше с всички сили, Белия зъб усети, че някой го напада отстрани. Едно ловджийско куче се беше втурнало към него. Белия зъб се опита да се спре и посрещне нападателя, но кучето вече го настигаше, а той самият тичаше много бързо. Ловджийското куче го блъсна в хълбока и понеже устремът на Белия зъб беше много голям, а и нападението съвсем неочаквано, той беше съборен и се търкулна на земята. Изправи се на крака само миг след това — зловещо настръхнал, с прилепнали назад уши, разкривени устни и смръщен нос, а зъбите му щракаха във въздуха и за малко не се впиха в нежното гърло на кучето.

Господарят вече тичаше към тях, но беше още твърде далече. Не друг, а кучката Коли спаси живота на ловджийското куче. Тя пристигна тъкмо в момента, когато Белия зъб се готвеше да скочи и впие смъртоносните си зъби в гърлото на кучето. Коли пристигна като вихър — тя беше надхитрена и надмината при тичането, а освен това и най-безцеремонно търкулната на земята и сега тръпнеше от обида, справедлив гняв и инстинктивна омраза към тоя убиец, дошъл направо от Дивата пустиня. Тя се хвърли под прав ъгъл към Белия зъб тъкмо в момента, когато той се готвеше да скочи и пак беше съборен и търкулнат на земята.

Господарят пристигна и веднага сграбчи с ръка Белия зъб, а в това време бащата пропъди другите две кучета.

— Ей че радушно посрещане за бедния самотен вълк, пристигнал направо от Арктика — забеляза господарят, а в туй време Белия зъб се успокои под неговата галеща ръка. — През целия му живот са го виждали само веднъж да се търкулне на земята, а тук вече два пъти го премятат в половин минута.

Колата беше отминала; други непознати богове излязоха от къщата. Някои от тях стояха почтително настрана, но две жени извършиха предишното враждебно действие — те сграбчиха господаря през врата. Но Белия зъб вече започваше да се примирява с това деяние. То не представляваше опасност за господаря, а и звуците, които боговете издаваха при това действие, изобщо не съдържаха някаква заплаха. Боговете се опитаха да любезничат и с Белия зъб, но той ги отпъди с предупредително ръмжене, а и господарят ги възпря с няколко думи. В такива моменти Белия зъб се гушеше в краката на господаря, а той го милваше успокоително по главата.

— Дик, лягай веднага! — заповяда на ловджийското куче един от боговете.

Кучето веднага се изкачи по стълбището и легна до са мата входна врата, но не сваляше поглед от неканения гост и продължаваше да ръмжи. Една от жените се беше заела с Коли — беше обвила с ръце шията на кучката и не преставаше да я милва, но Коли беше крайно раздразнена и неспокойна. Тя скимтеше и потръпваше от възмущение поради присъствието на вълка, напълно уверена, че боговете грешат, като го пускат в имението.

Всички богове тръгнаха нагоре по стълбището, за да влязат в къщата. Белия зъб вървеше по петите на господаря си. Дик, който лежеше край вратата, започна да ръмжи, а Белия зъб настръхна и отвърна с ръмжене от стълбището.

— Приберете Коли и нека тия двамата да се преборят — предложи бащата на Скот. — След това ще станат добри приятели.

— Да, но за да докаже приятелството си, Белия зъб ще трябва да върви начело на опечалените, когато погребваме Дик — шеговито отвърна Уийдън Скот.

Старият Скот погледна с недоумение най-напред Белия зъб, после Дик и накрая сина си:

— Искаш да кажеш, че… Уийдън кимна с глава и каза:

— Точно това! Той ще прати Дик на оня свят за една, най-много за две минути.

След това се обърна към Белия зъб и рече:

— Хайде, вълчо. Не Дик, а ти трябва да влезеш в къщи. Белия зъб се изкачи по стъпалата и мина през верандата с вдървени крака и щръкнала опашка, без да откъсва поглед от Дик, който би могъл да го нападне откъм гърба, а в същото време беше готов да посрещне и най-жестокото нападение от страна на страшното неизвестно, което можеше да се спусне срещу него от къщата. Но нищо страшно не се спусна срещу него, а когато влезе вътре, той се огледа внимателно на всички страни, за да види дали няма някаква опасност. След това се изтегна в краката на господаря си и заръмжа от удоволствие, но не преставаше да следи всичко, което се вършеше около него, готов всеки миг да скочи на крака и да се бори на живот и смърт със страховитите неща, които сигурно се спотайваха под съмнителния покрив на тоя дом.

Трета главаИМЕНИЕТО НА БОГА

Самата природа на Белия зъб му позволяваше да се приспособява сравнително лесно към всяка промяна в неговия живот. При това той беше странствувал твърде много и беше разбрал колко важно и необходимо е да се приспособява към околната среда. Тук, в Сиера Виста, както се наричаше имението на стария съдия Скот, Белия зъб скоро се почувствува като у дома си. Кучетата вече престанаха да му създават сериозни неприятности. Впрочем те познаваха по-добре от него навиците на боговете от южните земи и той порасна в очите им, когато боговете му позволиха да влезе в къщата заедно с тях. Макар че беше вълк и колкото и невероятно да беше това, боговете го бяха допуснали в имението и те, кучетата на тия богове, трябваше да се примирят с тяхното решение.

Дик, разбира се, се считаше длъжен да спазва известни условности през първите дни, но след това и той спокойно прие Белия зъб, като пълноправен жител на имението. Ако зависеше само от Дик, те можеха да станат добри приятели; но Белия зъб не обичаше да се сприятелява. Единственото нещо, което искаше от другите кучета, беше да го оставят на мира. През целия си живот беше странил от себеподобните си и сега не желаеше да се сближава с тях. Умилкванията на Дик го отегчаваха и той го отпъждаше с ръмжене. В Севера беше научил да не закача кучетата на господаря си и още не беше забравил този урок… Но и той от своя страна държеше на уединението си и така старателно пренебрегваше Дик, че в края на краищата това добродушно куче се отказа от намерението си да се сприятели с него и започна да се интересува от Белия зъб, колкото се интересуваше от кола за връзване на коне, побит пред конюшнята.

Но Коли беше на друго мнение. Тя се беше примирила с неговото присъствие, понеже волята на боговете беше такава, но това съвсем не значеше, че беше длъжна да го остави на мира. Тя беше пропита от, спомена за безчислените престъпления, извършени от него и неговата природа срещу нейните прадеди. Нима грабежите на овце можеха да се забравят за един ден или дори от едно поколение! Тоя спомен я подтикваше към мъст, караше я да търси разплата. Тя не можеше да го напада в присъствието на боговете, които го търпяха край себе си, но това не й пречеше да трови живота му чрез хиляди дребни неща. Разделяше ги стара, вековна вражда и тя поне беше твърдо решена да го подсеща за това при всеки удобен случай.

И тъй, Коли се възползува от предимството, което й даваше нейният пол, за да хапе и тормози Белия зъб. Неговият инстинкт не му позволяваше да я напада, а упоритостта й не му позволяваше и да я пренебрегва. Когато тя го нападаше, той извръщаше обраслото си с козина рамо към острите й зъби и се оттегляше с достойнство, пристъпвайки с изопнати крака. Но като го нападаше твърде жестоко, той се принуждаваше да се върти в кръг с извърнато към нея рамо, като се стараеше да държи главата си по възможност по-далече от нейните зъби, а по лицето и очите му се изписваше търпение и досада. Понякога тя впиваше зъби в задните му крака и тогава той се оттегляше съвсем набързо, без да държи сметка за достойнството си. Общо взето обаче, Белия зъб съумяваше да се държи с достойнство, в което имаше и известна тържественост. Пренебрегваше я напълно, когато беше възможно, и винаги гледаше да не се мярка пред очите й. Щом я видеше или усетеше, че идва, веднага ставаше и си тръгваше.

Белия зъб имаше доста да научи и за много други неща. Животът на Севера беше удивително прост в сравнение със сложните отношения в Сиера Виста. Преди всичко трябваше да опознае семейството на господаря си. Вече имаше известен опит в такива работи. Тъй както Мит-сах и Клу-куч принадлежаха на Сивия бобър, който делеше с тях и храната, и огъня, и завивките си, така и тук, в Сиера Виста, всички обитатели на къщата принадлежаха на добрия господар.

Но тук се чувствуваше известна, и то доста значителна разлика. Сиера Виста беше несравнимо по-голяма от палатката на Сивия бобър. Трябваше да държи сметка за много хора. Съдията Скот и неговата жена, двете сестри на господаря — Бети и Мери, а също и неговата жена Алиса и децата му, Уийдън и Мод, малчугани на четири и шест години. Никой не можеше да му разправи за тези хора, а за техните кръвни и роднински връзки той нямаше дори представа и никога не би могъл да ги проумее. И все пак той бързо схвана, че тези хора принадлежат до един на господаря му. Впоследствие, като ги наблюдаваше при всеки удобен случай и като следеше действията, говора и дори интонацията на гласовете им, той можа постепенно да схване колко близък всеки един от тях беше на господаря му и доколко се ползуваше с благоразположението му. Веднъж установил това, Белия зъб се отнасяше съответно с всеки един от тях. Общо взето, той ценеше всичко, което беше ценно за неговия господар, и се чувствуваше длъжен да тачи и грижливо да пази всяко нещо, което бе мило и скъпо на Уийдън Скот.

Такъв беше случаят и с двете деца. През целия си живот бе ненавиждал всички малчугани. Мразеше ръцете им и се боеше от тях. Не малко горчивини беше изпитал от тяхната тирания и жестокост в индианските селища. И сега, когато малкият Уийдън и Мод се приближиха за първи път към него, той изръмжа предупредително и ги погледна със зли очи.

Тогава господарят го шляпна с ръка и му се скара, принуждавайки го да търпи милувките им, но той изръмжаваше при всяко докосване на малките им ръчички и в ръмженето му не звучеше никаква нотка на нежност. След време разбра, че малкото момченце и момиченце бяха любимци на господаря. Тогава те вече можеха спокойно да го погалят, без да става нужда господарят да го удря по главата и да му се кара.

Но дори и сега Белия зъб не проявяваше бурно чувствата си. Той позволяваше на господарските деца да го галят и не протестираше, но дребните им злосторства понасяше с такова търпение, с каквото човек понася тежка операция. Когато търпението му се изчерпваше, той ставаше и се отдалечаваше с тежки, твърди стъпки. По-късно той дори обикна децата, но пак не проявяваше чувствата си. Никога не отиваше пръв при тях, но когато ги видеше да идват, не се отдалечаваше, а спокойно изчакваше пристигането им. С течение на времето някаква особена радост започна да струи от погледа му, когато ги виждаше да идват при него, а когато си отиваха, привлечени от други развлечения, той ги изпращаше с тъга в очите.

Тая промяна се извършваше постепенно и изискваше време. След децата той тачеше най-много съдията Скот. За това имаше две причини. На първо място, господарят очевидно считаше съдията за едно от най-ценните си притежания и, второ, старият съдия не обичаше да показва чувствата си. На Белия зъб беше приятно да лежи в краката му, изтегнат на широката веранда, когато съдията четеше вестника си. От време на време съдията поглеждаше към Белия зъб или му отправяше някоя дума, сякаш да го увери, че чувствува присъствието му. Но това ставаше само в отсъствието на господаря. Появеше ли се Уийдън Скот, всички останали хора преставаха да съществуват за Белия зъб.

Белия зъб позволяваше на всички членове на семейството да го милват и галят, но не удостои нито един от тях с онези чувства, които пазеше само за господаря си. Нито една тяхна милувка не можеше да изтръгне от гърлото му нежната нотка на любовта и колкото и да се стараеха, те никога не успяваха да го накарат да се сгуши в тях. Тази проява на привързаност, покорство и пълно доверие той пазеше само за господаря си. Всъщност Белия зъб продължаваше да счита всички членове на семейството само като собственост на добрия господар.

Освен това Белия зъб схвана още отрано разликата между членовете на семейството и слугите в тоя дом. Слугите се страхуваха от него, а той се въздържаше да ги напада, понеже считаше и тях за собственост на господаря. Между тях и Белия зъб съществуваше пълен неутралитет и нищо повече. Те приготовляваха храната на господаря, миеха съдовете и вършеха разни други работи точно както правеше Мат в Клондайк. С една дума, те принадлежаха към къщата като всяка друга вещ.

Вън от къщата имаше дори повече неща, които Белия зъб трябваше да разбере и запомни. Имението на господаря беше обширно, но все пак имаше строго установени граници. То достигаше до шосето. Всичко отвъд — и пътища, и улици — принадлежеше на други богове. Но отделните богове имаха собствени имения, оградени с ограда. Безброй закони управляваха всичко и определяха поведението на всеки един от тях; но той не разбираше езика на боговете и нямаше как да се учи освен от личен опит. Подчиняваше се на обикновените си нагони дотогава, докато неволно нарушаваше някой закон. След няколко подобни нарушения той научаваше закона и вече го съблюдаваше.

Но никое възпитателно средство не оказваше такова силно въздействие върху Белия зъб, както някоя плесница от ръката на господаря или две-три думи на укор. Поради голямата любов на Белия зъб към господаря една плесница от неговата ръка му причиняваше по-силна болка, отколкото и най-силния бой, който беше понесъл от ръцете на Красавеца Смит или на Сивия бобър. Ударите на неговите бивши господари причиняваха само болка на тялото му, а духът му продължаваше да негодува, несломим и неукротим. Плесниците, които получаваше понякога от добрия господар, бяха винаги много леки, за да причинят болка на тялото му, но го караха да страда много по-силно. Те изразяваха неодобрението на господаря и Белия зъб просто вехнеше от мъка.

Всъщност рядко се случваше да получи някоя плесница. Обикновено гласът на господаря беше достатъчен. От него той разбираше дали постъпва правилно, или греши и според това нагаждаше действията и поведението си. Тоя глас беше неговият компас, който му сочеше пътя и го ориентираше в обичаите на една нова земя и законите на един нов живот.

В Севера единственото домашно животно беше кучето. Всички други животни обитаваха Дивата пустиня и ако не бяха много опасни, представляваха законна плячка за всяко куче. През целия си живот Белия зъб беше ловувал и убивал живи твари, за да се храни с тях. Сега дори и през ум не му минаваше, че тук, в южните земи, не е така. Но случи се тъй, че това му стана ясно още през първите дни, които прекара в долината на Санта Клара. Веднъж, като скиташе край къщата рано призори, той зърна едно избягало от курника пиле. Естествено, веднага пожела да го изяде. Два скока, изтракване със зъби, уплашено изкрякване и пилето изчезна в стомаха му. То беше расло в чифлик и затова беше охранено и крехко. Белия зъб облиза муцуната си и реши, че пилетата са вкусна храна.

По-късно в същия ден срещна край конюшнята друго отлъчило се пиле. Един от конярите хукна да спасява пилето. Той нямаше представа за нрава на Белия зъб и грабна един малък камшик за коне. Още при първия удар Белия зъб заряза пилето и реши да се справи с коняря. Някоя дебела цепеница би могла да спре Белия зъб, но не и тоя лек камшик. Мълчаливо, без дори да трепне от втория удар на камшика, той се хвърли напред и скочи към гърлото на коняря. Човекът само извика от уплаха: „Олеле, боже“, и се дръпна назад. Той изпусна камшика и закри гърлото си с ръце, но веднага едната му ръка беше раздрана до самата кост.

Конярят трепереше от страх. Уплаши го не толкова свирепостта на Белия зъб, колкото това мълчаливо нападение. Без да сваля раздраната кървяща ръка от гърлото си, той се опита да стигне до конюшнята, но щеше да пострада твърде зле, ако Коли не беше пристигнала тъкмо в тоя момент. Както бе спасила на времето Дик, тя спаси сега и коняря. Налетя като бясна върху Белия зъб. Да, тя беше права! Боговете можеха да грешат, но не и тя. Подозренията й се потвърждаваха: ето че тоя стар хищник пак си показва рогата!

Конярят се скри в конюшнята, а Белия зъб отстъпи пред острите зъби на Коли, като подлагаше рамото си на тях и се въртеше в кръг. Но тоя път Коли не го пусна да си върви само след няколко ухапвания, както правеше обикновено. Напротив, тя ставаше все по-разярена и зла, докато накрая Белия зъб забрави изцяло достойнството си и хукна през полето.

— Ще се научи да не закача пилета — каза господарят, — но не мога да му внуша това, докато не го заловя на местопрестъплението.

Престъплението се повтори само след два дни, но в много по-голям размер, отколкото беше предполагал господарят. Белия зъб беше разгледал кокошарника и изучил внимателно навиците на кокошките. През нощта, когато птиците спяха по летвите, той се покатери върху една камара прясно одялани трупи, а оттам се метна на покрива на курника и скочи във вътрешния двор. Миг по-късно Белия зъб беше вече вътре и тогава в курника започна същинско клане.

Сутринта, когато господарят излезе на верандата, погледът му се спря върху петдесет бели кокошки легхорни, които конярят беше наредил в права редица на земята. Господарят си подсвирна тихо с уста, отначало от изненада, а после от възторг. Погледът му се спря върху Белия зъб, но не откри у него никакъв признак на срам или вина. Напротив, той се държеше гордо, сякаш беше извършил истински подвиг, за който заслужава похвала. Явно беше, че не съзнава вината си. Господарят се намръщи при мисълта за неприятната задача, която го очакваше. Той се скара на неволния виновник и в гласа му звучеше божествен гняв. После го хвана за главата, наведе муцуната му към убитите кокошки и го натупа.

Белия зъб заряза курника веднъж завинаги. Законът не позволяваше такива напаления и той разбра това.

После господарят го отведе в двора на кокошките. Когато Белия зъб видя птиците да подскачат край него, току под носа му, неговият нагон отново го подтикна да се хвърли върху тях, но господарят му подвикна и го възпря. Те се разхождаха между кокошките почти половин час и Белия зъб често изпитваше силно желание да сграбчи някоя от тях, но гласът на господаря винаги го възпираше тъкмо в момента, когато се готвеше да нападне.

В края на краищата Белия зъб добре научи закона. Още преди да напусне двора на кокошките, той знаеше, че не трябва да ги закача — те вече не съществуваха за него.

Същия ден, когато седнаха да обядват, Уийдън Скот разправи на баща си как беше научил Белия зъб да не закача кокошките.

— Никога не може да се отучи един кокошкар — забеляза старият съдия и тъжно поклати глава, а после добави: — Щом навикне и се пристрасти към кръвта…

Старият съдия пак поклати тъжно глава, но Уийдън Скот не беше съгласен с мнението на баща си.

— Ето какво ще направя — каза той накрая. — Ще затворя Белия зъб в курника с кокошките цял следобед.

— Как не ти е жал за кокошките! — възрази съдията.

— При това — продължи синът — за всяка убита от него кокошка ще ти заплатя по един златен долар.

— Но и татко трябва да плати някаква глоба, ако ти излезеш прав — забеляза Бети.

Сестра й първа подкрепи това предложение и одобрителни възгласи се разнесоха от всички страни на масата. Съдията Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Така да бъде! — отсече Уийдън Скот и се замисли за минутка. — Ако до края на следобеда Белия зъб не посегне на нито една кокошка, за всеки десет минути, прекарани от него в курника, татко ще трябва да каже веднъж, и то със сериозен глас, като подчертава отделните думи, сякаш се намира в съда и тържествено чете някоя присъда: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Скрити на различни места, всички членове на семейството наблюдаваха държанието на Белия зъб в курника. Нищо не се случи. Затворен при кокошките и изоставен от господаря си, Белия зъб легна и заспа. По едно време стана и отиде до коритото с вода, за да утоли жаждата си. Не обръщаше никакво внимание на кокошките — те сякаш не съществуваха за него. Към четири часа след пладне той се засили и скочи на самия покрив на курника, после се метна отвъд оградата и най-спокойно тръгна към къщата. Беше научил закона. А когато стигна до верандата, съдията Скот застана срещу него и пред цялото развеселено семейство повтори бавно и тържествено точно шестнадесет пъти: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Имаше какви ли не закони, а тъкмо това смущаваше Белия зъб и често го хвърляше в немилост пред боговете. Той трябваше да разбере, че не бива да закача кокошките и на другите богове. А имаше и котки, и зайци, и пуйки, които също трябваше да остави на мира. Всъщност, когато беше научил закона само отчасти, той остана с впечатлението, че не бива да докосва никаква жива твар. Случваше се дори някой пъдпъдък да подхвръкне под носа му в по-далечните поляни и да остане невредим. В такива моменти той тръпнеше от възбуда и желание, но овладяваше инстинкта си и стоеше като закован. Така зачиташе волята на боговете.

Но ето че един ден той видя как Дик подгони един див заек в полето, а господарят беше там и не се намеси. Той дори подкани и него самия да вземе участие в гонитбата. Тогава Белия зъб разбра, че възбраната не засяга дивите зайци. След време целият закон му стана напълно ясен. Между него и домашните животни не трябваше да има враждебни действия. Ако не може да живее в дружба с тях, трябва поне да спазва пълен неутралитет. Но другите животни — катеричките, пъдпъдъците или дивите зайци — се числяха към обитателите на Дивата пустиня и не бяха се подчинили на властта на човека. Те бяха законна плячка на всяко куче. Боговете закриляха само опитомените животни, но не им позволяваха да се избиват помежду си. Самите богове упражняваха власт над живота и смъртта на поданиците си и пазеха ревниво тая своя власт.

Наистина животът в долината на Санта Клара беше много сложен в сравнение с живота на Севера. Сложните и заплетени условности на живота в цивилизования свят изискваха преди всичко пълно самообладание и сдържаност — една уравновесеност, чувствителна като паяжина и в същото време твърда като стомана. Животът беше многолик и Белия зъб трябваше да се справя с това многообразие. Така, когато той отиваше в град Сан Жозе и тичаше след бричката или скиташе по улиците, докато чакаше конете да тръгнат отново, животът протичаше край него с цялото си разнообразие, широк и всеобхватен, той дразнеше неспирно сетивата му, изискваше от него да се нагажда незабавно и непрестанно към обстоятелствата и го заставяше почти винаги да потиска природните си нагони.

В града имаше месарници, в които висеше месо, лесно за докопване. Но той не трябваше да се докосва до това месо. В къщите, които посещаваше господарят, имаше котки, но и тях не трябваше да закача. А навсякъде се срещаха кучета, които ръмжеха по него, но той не трябваше да ги напада. По претъпканите плочници на улиците вървяха безброй много хора; той привличаше вниманието им. Те спираха и се заглеждаха в него, сочеха го един на друг, разглеждаха го с любопитство, приказваха му и което беше най-лошо, галеха го. А той трябваше да търпи опасните докосвания на тия непознати ръце и действително си наложи да понася всичко. Освен това успя да превъзмогне и смущението си и вече не се чувствуваше неловко. Напротив, той приемаше любезностите на многобройните познати богове дори с известно високомерие. Отговаряше със снизхождение на тяхната снизходителност към него. От друга страна, в него имаше нещо, което не позволяваше прекалена близост. Те само го погалваха излеко по главата и продължаваха нататък, радостни и доволни от собствената си смелост.

Но животът не беше винаги тъй приятен за Белия зъб. Когато припкаше зад бричката в окрайнините на Сан Жозе, често срещаше малки момчета и те винаги го замерваха с камъни. Но той знаеше, че не му е позволено да ги гони и поваля на земята. В тоя случай той трябваше да потиска инстинкта си за самосъхранение и той го потискаше, понеже неусетно се опитомяваше и приспособяваше към цивилизования живот.

И все пак не всичко беше по вкуса на Белия зъб. Той нямаше отвлечени понятия за справедливост и почтеност. Но във всяка жива твар се таи известно чувство за правда и тъкмо това негово чувство въставаше срещу несправедливата забрана, която го лишаваше от правото да се защищава срещу момчетата, които хвърляха камъни по него. Той забравяше, че според сключения между него и боговете договор те бяха длъжни да се грижат за него и да го закрилят. Но един ден господарят скочи от бричката с камшик в ръка и наби малките злосторници. След това те вече престанаха да го замерват с камъни, а Белия зъб разбра и остана доволен.

Наскоро след това му се случи друга подобна преживелица. На отиване в града винаги срещаше три кучета, които се навъртаха около кръчмата на кръстопътя и редовно се нахвърляха върху него, когато минаваше край тях. Понеже познаваше смъртоносните му хватки в борбата, господарят постоянно втълпяваше в главата му, че не трябва да се бие с кучетата. И тъй, веднъж усвоил добре закона, Белия зъб трябваше да понася много неприятности, когато минаваше край кръчмата при кръстопътя. Трите кучета винаги го нападаха, но ръмженето му ги принуждаваше да стоят на известно разстояние. Това не им пречеше да тичат по петите му, да лаят и ръмжат по най-обиден начин. Това продължи доста време. Посетителите на кръчмата подканваха кучетата да го нападат. Един ден те дори ги насъскаха против него. Тогава господарят спря конете.

— Хайде, дръж! — каза той на Белия зъб.

Но Белия зъб не можеше да повярва. Погледна към господаря, погледна към кучетата, сетне отново погледна проницателно и въпросително към господаря си.

А господарят кимна с глава и рече:

— Хайде, вълчо, дръж изяж ги!

Белия зъб престана да се колебае, извърна се и без да издаде някакъв звук, с един скок се намери между враговете си. И трите кучета се нахвърлиха вкупом срещу него. Настана страшна врява — чуваше се грозно ръмжене, тракане на челюсти и сблъскване на тела. Над кръстопътя се вдигна облак прах и скри кучетата, които се биеха. Няколко минути по-късно две от кучетата се валяха в праха, а третото хукна да бяга. То прескочи канавката, метна се отвъд съседната ограда и се понесе по поляната. Белия зъб се спусна подир него, хлъзгайки се по земята като истински вълк, и с вълча бързина, устремно и безшумно, догони кучето в средата на поляната и го уби.

Това тройно убийство сложи край на повечето от неприятностите му с кучетата. Мълвата се разнесе надлъж и нашир по цялата долина, а хората започнаха старателно да пазят кучетата си и не им позволяваха да закачат Белия зъб.

Четвърта главаГЛАСЪТ НА КРЪВТА

Месеците идваха и отминаваха. Тук, в южните земи, имаше много храна, а нямаше никаква работа и Белия зъб тлъстееше, благоденствуваше и беше щастлив. Той се намираше не само в географския юг, но и в топлия юг на живота. Човечните обноски сгряваха душата му като слънце и той цъфтеше като цвете, насадено в благодатна почва.

И все пак Белия зъб си остана малко по-различен от другите кучета. Знаеше законите дори по-добре от кучетата, които не познаваха като него другата страна на живота, и ги съблюдаваше във всяка тяхна повеля; но въпреки това нещо в него издаваше скритата свирепост, сякаш дивото още се таеше в душата му, а вълкът в него беше само задрямал.

Той не дружеше с другите кучета. Винаги беше странил от събратята си и желаеше да живее и занапред без дружба с тях. Още като мъниче, когато го преследваше Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, и после, когато беше вълк боен при Красавеца Смит, той придоби силно отвращение от кучетата. Животът му не беше протекъл нормално — той се отдръпна от събратята си и се привърза към хората.

Освен това всички южняшки кучета го гледаха с недоверие. Той възбуждаше инстинктивния им страх от Дивата пустиня и те винаги го посрещаха с ръмжене и омраза, готови да го нападнат. Той от своя страна научи, че не е необходимо да използува зъбите си срещу тях. Оголените му зъби и разкривените му устни неизбежно оказваха своето въздействие и почти винаги заставяха налитащото с лай куче да се сепне и седне на задните си крака.

Но имаше едно нещо, което тревожеше живота на Белия зъб — Коли. Тя не го оставяше на мира нито за минута. Не беше склонна като него да спазва законите и отхвърляше всички опити на господаря да я помири с Белия зъб. Нейното рязко и нервно ръмжене вечно дразнеше слуха му. Тя не можеше да му прости избиването на кокошките и упорито продължаваше да вярва, че намеренията му са нечестиви. Тя го считаше за виновен още преди да беше извършил престъпното деяние и затова се отнасяше с него като с престъпник. Той не можеше да се отърве от нея — тя вървеше като полицай по петите му и следеше всяка негова стъпка — край конюшнята и навсякъде из имението. Достатъчно беше той да погледне някой гълъб или кокошка, макар и само от любопитство, и тя започваше да джафка от гняв и възмущение. За да се отърве от нея, той обикновено лягаше на земята, слагаше глава върху предните си лапи и се преструваше на заспал. Това винаги я залъгваше и усмиряваше.

С изключение на Коли всичко друго в живота на Белия зъб вървеше отлично. Знаеше да се владее и да не избухва и беше усвоил закона. Беше станал важен и спокоен, а на живота гледаше с философска търпимост. Вече не живееше във враждебна среда както преди, когато всевъзможни опасности, страдания и самата смърт го дебнеха отвред. С течение на времето и страшното неизвестно — това чувство на ужас и вечно грозяща опасност — изчезна. Животът му беше станал приятен и лек. Дните течаха спокойно, несмущавани от страхове и дебнещи врагове.

Липсваше му снегът, но той не съзнаваше това. „Необикновено дълго лято“, би помислил той, ако се сетеше изобщо да мисли за това. Всъщност Белия зъб жадуваше за снега някак си смътно и подсъзнателно. По същия начин чувствуваше и някакъв неясен копнеж по Севера, особено през слънчевите летни дни, когато страдаше от горещините. Те го правеха малко неспокоен и нервен, без сам да знае защо.

Белия зъб не обичаше да изразява бурно чувствата си. Той можеше да изрази любовта си само като се сгуши в тялото на своя господар, а също и чрез оная нежна нотка, която вмъкваше в ръмженето си, когато се галеше. Но той щеше тепърва да открие и трети начин за изразяване на нежните си чувства. Открай време се дразнеше лесно, когато боговете му се присмиваха. Смехът им го вбесяваше и го хвърляше в страшна ярост. Но той не можеше да се сърди на добрия господар и когато тоя бог започваше да му се присмива — добродушно и съвсем на шега, Белия зъб изпадаше в недоумение. Той чувствуваше как отколешният гняв се надига в него, но сега се сблъскваше с любовта му. Той не можеше да се разсърди, а чувствуваше, че трябва да стори нещо. Отначало се държеше сериозно, дори важно, но това само усилваше смеха на господаря. Тогава се опита да си даде още по-важен и тържествен вид, но сега господарят се смееше още по-силно. В края на краищата смехът на господаря надделя и той престана да важничи. Челюстите му се разтвориха донякъде, устните му се повдигнаха малко и в очите му се появи някакво насмешливо изражение, в което се долавяше повече любов, отколкото хумор. Той вече знаеше да се смее.

Научи се и да се боричка с господаря си, да бъде събарян и преобръщан и да става жертва на безброй груби закачки. В такива моменти той се преструваше на ядосан, настръхваше, ръмжеше свирепо и тракаше челюсти с привидно зли намерения. Не се самозабравяше в играта и челюстите му винаги хлопваха кухо, във въздуха. Към края на всяко подобно боричкане, когато ударите и плесниците валяха като дъжд, а ръмженето и тракането на челюстите ставаше просто страшно, те изведнъж отскачаха встрани, заставаха на няколко разкрача един от друг и се гледаха втренчено и сърдито. После също тъй неочаквано, както изгрява и слънцето над разбунтувано море, те започваха да се смеят. Боричкането винаги завършваше по същия начин — ръцете на господаря се сключваха около шията и плещите на Белия зъб, а той започваше да ръмжи и мърка своята любовна песен.

Никой друг човек не посмя да се пребори с Белия зъб. Той не позволяваше това. Държеше на достойнството си, а когато се опитваха да го преборят на шега, предупредителното му ръмжене и настръхналата по врата му козина показваха, че той съвсем не се шегува. Ако позволяваше подобни волности на господаря си, това съвсем не значеше, че можеха да го считат за най-обикновено куче, което раздава любовта си на всички и е готово да се закача и боричка с всеки срещнат човек. Той обичаше едного и не искаше да подцени себе си или любовта си.

Господарят често яздеше на кон и едно от главните задължения на Белия зъб беше да го придружава при ездата. Когато бяха в Севера, той беше доказал верността си, като прие да тегли шейната на господаря. Но в южните земи нямаше шейна, а и кучетата не носеха товари на гръб и той намери друг начин да изрази предаността си — тичаше край коня на своя господар. И най-продължителната езда не беше в състояние да го умори. Той тичаше с походката на вълк — гладко, неуморно, без усилие, — а след петдесет мили препускане пак изпреварваше коня и пристигаше бодър в имението.

Тия дълги разходки дадоха възможност на Белия зъб да научи още един начин за изразяване на чувствата си — забележителен с това, че той се възползува от него само два пъти през целия си живот. Първият от тези два случая беше, когато господарят се опитваше да приучи един сприхав чистокръвен кон да стои мирно, докато ездачът отваря и затваря някоя врата, без да трябва да слиза от коня. Неколкократно се опитваше да доведе коня до оградата и да затвори вратата, но всеки път животното се плашеше, теглеше се назад и побягваше. Конят ставаше все по-неспокоен и нервен. Когато се възправяше на задните си крака, господарят го пришпорваше и заставяше да свали предните, но тогава конят започваше да рита със задните крака. Белия зъб следеше опитите с нарастващо безпокойство, но накрая изгуби търпение, рипна пред коня и излая свирепо в знак на предупреждение.

Макар че той често се опитваше да лае след тая случка, а и господарят го поощряваше да стори това, само веднъж му се удаде да излае, и то в отсъствието на Уийдън Скот. Едно лудо препускане в галоп по ливадите, внезапната поява на един див заек изпод краката на коня, рязкото извръщане на животното, което се спъна и строполи на земята, а господарят си счупи крака — ето причината за този втори лай на Белия зъб. Той се хвърли с ярост към шията на виновния кон, но гласът на господаря го възпря.

— В къщи! Бързо в къщи! — заповяда Уийдън Скот, когато разбра каква беда го беше сполетяла.

Белия зъб не беше склонен да го остави сам. Господарят помисли да напише една бележка, но не намери хартия и молив в джобовете си. Тогава повторно заповяда на Белия зъб да се върне в къщи, а животното го погледна и тръгна нататък, но веднага се върна и почна тихо да скимти. Сега вече господарят му заговори кротко и настойчиво, а той наостри уши и цял се превърна в слух.

— Точно така, приятелю! Нужно е само да изтичаш до в къщи — казваше Уийдън Скот. — Иди у дома и им кажи какво ми се случи. Хайде, вълчо, тичай в къщи, право в къщи. Беж да те няма!

Белия зъб знаеше какво значи „в къщи“ и макар да не разбираше другите слова на господаря, все пак схвана, че той искаше от него да отиде в къщи. Обърна се и тръгна неохотно нататък, но скоро спря нерешително, изви глава и погледна назад.

— Хайде в къщи! — викна господарят. Този път Белия зъб се подчини.

Когато пристигна в имението, всички членове на семейството се бяха събрали на верандата и се радваха на привечерната прохлада. Той се вмъкна при тях, задъхан и страшно прашен.

— Уийдън трябва да се е върнал — каза майката на Уийдън.

Децата се зарадваха, че Белия зъб е пристигнал и припнаха да го посрещнат. Той се изплъзна от ръцете им и тръгна по верандата, но попадна между един люлеещ се стол и оградата на самата веранда и те му преградиха пътя. Той изръмжа и се опита да мине насила между тях. Разтревожена, майката на децата не сваляше поглед от рожбите си и рече:

— Винаги седя на тръни, когато го гледам да се върти около децата. Все ме е страх, че някой ден ще ги нападне най-неочаквано.

Белия зъб изръмжа свирепо и отскочи от ъгъла, но събори и двете деца на земята. Майка им ги повика при себе си и започна да ги успокоява, но им заръча занапред да не закачат Белия зъб.

— Вълкът си остава вълк! — забеляза съдията Скот. — Не може да му се вярва.

— Но той не е чист вълк! — каза Бети, застъпвайки се за Белия зъб в отсъствието на брат си.

— Ти говориш така, понеже се осланяш на думите на Уийдън — отвърна съдията, — но той само предполага, че в жилите на Белия зъб тече и малко кучешка кръв. Работата е там, че той не е напълно уверен в това. Колкото за външността му.

Той не довърши мисълта си, понеже Белия зъб застана пред него и започна свирепо да ръмжи.

— Марш! Хайде, лягай тук! — заповяда старият съдия. Тогава Белия зъб отиде при жената на добрия господар, захапа роклята й и започна да я тегли към себе си. Платът се раздра, а жената изпищя от уплаха. Сега вече всички погледи се насочиха към него. Той престана да ръмжи и застана с вдигната към тях глава, гледайки ги в очите. Гърчове пролазиха по гърлото му, но той не издаде никакъв звук, а тялото му просто се тресеше от напрежение, в напразен опит да изрази и предаде онова, което всячески напираше навън.

— Дано да не е побеснял! — каза майката на Уийдън Скот. — Вече на няколко пъти казвам на Уийдън, че никое животно от Арктика не може да понася тукашния топъл климат.

— Сякаш се опитва да каже нещо! — забеляза Бети. В тоя момент Белия зъб проговори: изведнъж залая силно и продължително.

— Нещо се е случило с Уийдън! — каза решително жената на Уийдън Скот.

Всички бързо скочиха от местата си, а Белия зъб припна надолу по стъпалата ч поглеждаше от време на време назад, за да ги накара да го последват. За втори и последен път в живота си той излая и успя да ги накара да го разберат.

След тая случка всички обитатели на Сиера Виста започнаха да се отнасят още по-добре с Белия зъб. Самият коняр, чиято ръка беше разкъсал със зъбите си, трябваше да признае, че той е умно куче, дори и да е вълк. Съдията Скот още поддържаше предишното си мнение и отегчаваше всички с разни доказателства и примери, които извличаше от енциклопедиите и някакви трудове по естествена история.

Дните идваха и си отиваха, а долината на Санта Клара продължаваше да се къпе в топлите слънчеви лъчи. Но когато дните започнаха да стават по-къси и Белия зъб започна втората си зима в тия южни земи, той направи едно странно откритие: зъбите на Коли не хапеха тъй болезнено, както преди. Тя го хапеше и сега, но някак си игриво и нежно, без да му причинява болка. Белия зъб забрави неприятностите, с които беше тровила живота му. Сега, когато подскачаше игриво край него, той също започна да отвръща на закачките й, но тъй тържествено и важно, че будеше смях у всички.

Веднъж тя го увлече в дълга гонитба отвъд ливадите, до самата гора. Същия следобед господарят трябваше да отиде на езда и Белия зъб знаеше това. Конят беше оседлан и чакаше пред вратата. Белия зъб се поколеба дали да последва Коли. В него се пробуди някакво чувство, което беше по-силно от всички закони, които беше усвоил, и от всички обичаи, които бяха оформили характера му, по-силно и от любовта му към господаря и дори от волята му да живее сам: и когато се двоумеше как да постъпи, Коли го захапа излеко и побягна нататък, а той се обърна и припна след нея. Тоя ден господарят отиде сам на езда, а Белия зъб и Коли тичаха рамо до рамо из гората, точно както майка му Киче бе тичала с Едноокия преди много години в безмълвните гори на Севера.

Пета главаДРЕМЕЩИЯТ ВЪЛК

Тъкмо по това време колоните на вестниците се пълнеха със сведения за дръзкото бягство на един опасен престъпник от затвора Сан Куентин. Беглецът беше страшно жесток човек. Той беше зъл по природа още от рождение, а обществото не беше допринесло нищо за смекчаване на характера му. Хората се отнасят много сурово с провинените и тоя беглец беше отличен пример за жестокостта на обществото. Той беше истински звяр, да, звяр в човешки образ, но въпреки това толкова страшен звяр, че приличаше по-скоро на хищник, отколкото на човек.

В затвора Сан Куентин той се беше проявил като непоправим. Наказанията не можеха да сломят духа му. Способен беше да се бие до сетния си дъх и да умре в яростта си, но не и да живее и понася бой. Колкото по-ожесточено се бореше с живота, толкова по-сурово се отнасяше обществото с него и единствена последица от това безмилостно отношение беше тази, че той ставаше още по-свиреп. Усмирителните ризи, гладът и побоищата бяха неподходящи средства за превъзптанието на Джим Хол, но тъкмо тях прилагаха към него. Така бяха постъпвали с него още когато бе съвсем малко момченце от бедните покрайнини на Сан Франциско, гъвкаво и податливо като глина, и обществото можеше да направи друг човек от него.

Когато излежаваше третата си присъда, Джим Хол попадна на един надзирател, който не беше по-малък звяр от него самия. Надзирателят се отнасяше несправедливо с Джим Хол, клеветеше го пред директора на затвора, лишаваше го от дребните затворнически облаги и всячески го преследваше. Разликата между тях се състоеше в това, че надзирателят носеше връзка ключове и револвер, а Джим Хол имаше само голи ръце и зъби. Въпреки това той се нахвърли веднъж върху надзирателя и впи зъби в гърлото му, досущ като някой див звяр.

След тая случка преместиха Джим Хол в килията за непоправими престъпници. Той прекара там три години. Килията беше от желязо — и подът, и стените, и таванът. През тези три години нито веднъж не прекрачи прага на килията. Никога не видя небето или слънцето. Прекарваше дните си в полумрак, а нощите — в непрогледна мъртва тишина. Беше жив погребан в железен гроб. През цялото време не видя човешко лице, не продума с човек. Когато му подаваха храна, той ръмжеше като див звяр. Мразеше всичко живо. По цели дни и нощи ревеше от омраза към целия свят. Понякога пък мълчеше седмици и месеци наред, а душата му се тровеше бавно в невзрачното и черно безмълвие. Той беше и човек, и чудовище, тъй страшен и опасен, че можеше да се яви само във виденията на някой бълнуващ трескав ум.

И една нощ той избяга. Директорът твърдеше, че това е невъзможно, но килията наистина беше празна. Тялото на убития надзирател беше проснато през прага — наполовина в килията и наполовина в коридора. Телата на други двама убити надзиратели показваха пътя на беглеца от затвора до външните стени. Той беше убил и тримата с голи ръце, за да не вдига шум.

Престъпникът беше взел оръжието на убитите надзиратели. Като същински жив арсенал той бягаше през планините, преследван от организираната обществена сила. Голяма парична награда беше обещана за главата му. Алчни фермери го дебнеха с ловни пушки. С неговата кръв можеше да се изплати някоя ипотека или да се издържа някой син в университета. Хора с будно гражданско чувство също нарамиха пушки и тръгнаха да го гонят. Цяла хайка от полицейски кучета вървеше по дирите, оставени от разкървавените му крака. А и детективите — тия платени полицейски кучета на закона — с телефони, телеграфи и нарочни влакове го преследваха ден и нощ.

Случваше се да го срещнат и да се изправят лице с лице срещу него. Някои се биеха геройски, други побягваха през телените огради на чуждите дворове за радост на хората от целия щат, които четяха вестникарските репортажи за подвизите му, когато пиеха утринното си кафе. След такива схватки с Джим Хол убитите и ранените биваха отнасяни в града, а на тяхно място пристигаха други любители на тоя лов на живи хора.

По едно време Джим Хол изчезна безследно. Полицейските кучета напразно търсеха да открият дирите му. Въоръжени лица спираха невинни хора в усамотените долини и ги заставяха да удостоверяват самоличността си, а не по-малко от десетина души твърдяха, че са намерили останките на Джим Хол в десет различни планини и предявяваха искане да получат обещаната награда.

А в това време жителите на Сиера Виста следяха вестниците повече с безпокойство, отколкото с любопитство. Жените се страхуваха. Съдията Скот им се надсмиваше, но всъщност неговото безгрижно отношение не беше съвсем основателно, защото тъкмо той беше осъдил Джим Хол към края на съдийската си кариера. И в деня на прочитането на присъдата Джим Хол се бе заканил пред всички присъствуващи в съдебната зала, че рано или късно ще отмъсти на съдията, който го беше изпратил в затвора.

Тоя път Джим Хол беше невинен. Той не беше извършил престъплението, за което го осъдиха. В случая обвинението срещу него беше изцяло нагласено. Сега Джим Хол отиде в затвора за престъпление, което не беше извършил. Понеже беше осъждан на два пъти в миналото, съдията Скот го осъди на петдесет години тъмничен затвор.

Не всичко около процеса беше известно на съдията Скот. Той не знаеше, че става неволен съучастник в едно полицейско беззаконие, че показанията на подставените свидетели бяха лъжливи и че Джим Хол нямаше нищо общо с престъплението, в което го обвиняваха. А Джим Хол не мислеше, че съдията Скот не е в течение на нещата. Той мислеше, че съдията знае всичко и е драговолно оръдие в ръцете на полицията при извършването на тая страшна несправедливост над него. Ето защо когато съдията Скот го осъди да гние цели петдесет години в затвора, Джим Хол, който мразеше цялото общество, което го беше криво разбрало, се изправи в заседателната зала и крещеше от ярост, докато накрая половин дузина от неговите облечени в сини униформи врагове го избутаха навън. За него съдията Скот представляваше най-важната брънка в тая чудовищна верига на съдебната несправедливост и тъкмо върху него той изля целия си гняв, заплашвайки го някой ден жестоко да му отмъсти. После отведоха Джим Хол и жив го погребаха в килията, а той избяга.

Белия зъб, естествено, не знаеше, нищо за това, но между него и Алиса, жената на господаря, съществуваше тайно споразумение. Всяка вечер, когато Сиера Виста заспиваше, тя скришом вкарваше Белия зъб в къщата и го оставяше да нощува в хола. Понеже Белия зъб не беше къщно куче и не биваше да нощува в жилището, Алиса винаги ставаше рано сутрин, слизаше в хола и го пущаше навън, преди семейството да се е събудило.

През една такава нощ, когато цялата къща беше потънала в сън, Белия зъб се пробуди и затаи дъх, после изтихо помириса въздуха и усети присъствието на някакъв непознат бог, а ушите му доловиха шум от неговите стъпки. Белия зъб не вдигна врява — той не постъпваше така. Неизвестният бог пристъпваше лекичко, но Белия зъб пристъпваше още по-лекичко, защото нямаше на гърба си дрехи, които да шумолят при допиране до тялото. Той го проследи в пълно мълчание. В Дивата пустиня често беше проследявал безкрайно боязливо дивеч и беше разбрал каква изгода се крие в изненадата при нападението.

Непознатият бог се споя в подножието на голямото стълбище и се ослуша внимателно, а Белия зъб стоеше като вкаменен, наблюдаваше и чакаше, без мускул да трепне по тялото му. Това стълбище водеше към спалнята на добрия господар и неговите най-скъпи притежания. Белия зъб настръхна, но не мръдна от мястото си. Непознатият бог бавно вдигна крак. Ето той вече започваше да изкачва стълбището.

Тогава Белия зъб се хвърли връз него — без предупреждение, без дори да изръмжи. Той скокна и се стовари върху плещите на непознатия бог. И докато предните му лапи се вкопчиха здраво в раменете на човека, той впи острите си зъби дълбоко в шията му. Белия зъб увисна с цялата си тежест на гърба на човека и в един миг го събори на земята. Двамата се строполиха едновременно на пода. Белия зъб веднага отскочи и докато човекът се опитваше да се изправи на крака, пак се хвърли напред и впи зъби в тялото му.

Сиера Виста се събуди в тревога. Страшен шум долиташе откъм стълбището, сякаш цяла дузина дяволи се биеха там. Екнаха няколко револверни изстрела. Мъжки глас изпищя от уплаха и ужас. Чуваше се страшно ръмжене и виене и над всичко се разнесе трясък от счупени стъкла и мебели.

Всичко утихна тъй бързо, както беше започнало. Борбата не трая повече от три минути. Изплашените членове на семейството се събраха на горната площадка на стълбището. Бълбукащ шум долиташе отдолу като из мрачна преизподня, сякаш въздух излизаше на мехури върху повърхността на вода. От време на време глухото бълбукане се превръщаше в съскане с някаква остра, писклива нотка, като от тънка свирка. Но и тоя шум скоро стихна. После в мрака се чуваше само пъхтене на някакво живо същество, което едва поемаше дъх.

Уийдън Скот завъртя електрическия ключ и обилна светлина заля стълбището и приземния хол. Двамата със съдията Скот заслизаха предпазливо надолу с револвери в ръце. Всъщност тая предпазливост беше излишна. Белия зъб беше свършил работата си. Всред хаоса от преобърнати и изпотрошени мебели някакъв човек лежеше по хълбок, с преметната през глава ръка, която закриваше лицето му. Уийдън Скот се наведе, отмести ръката и извърна лицето на човека към светлината. В гърлото му зееше широка рана, която беше причинила смъртта на непознатия.

— Джим Хол! — прошепна съдията.

Двамата, баща и син, се спогледаха многозначително, после се вгледаха в Белия зъб. И той лежеше по хълбок. Очите му бяха затворени, но когато се наведоха над него, той повдигна клепки и се опита да спре погледа си върху тях, а опашката му трепна едва забележимо, но не се разклати. Уийдън Скот го помилва, а от гърлото на Белия зъб се изтръгна тихо ръмжене. Но това ръмжене беше съвсем слабо, едва доловимо и скоро замря. Клепачите му натежаха и се затвориха, а тялото му като че ли се отпусна и изтегна безпомощно на пода.

— Горкото животно! — прошепна господарят. — Скоро ще свърши!

— Не бързай толкова! — каза съдията, като отиваше към телефона.

След операцията на Белия зъб, която продължи час и половина, хирургът заяви:

— Откровено казано, вероятността да оцелее е едно на хиляда.

Зарята на новия ден нахлуваше през прозорците и светлината на електрическите крушки започна да бледнее. С изключение на децата всички членове на семейството се бяха събрали около хирурга и очакваха да чуят окончателното му мнение.

— Един строшен заден крак — продължи той. — Три счупени ребра, от които поне едно е пробило белия дроб. Загубил е почти всичката си кръв. Твърде вероятно е да има сериозни повреди на някои вътрешни органи. По всичко изглежда, че е бил тьпкан с крака. Да не говоря и за трите куршума, които са пронизали тялото му. Казах, че надеждата да остане жив е едно на хиляда, но дори и това е твърде много. Не, и едно на десет хиляди е много за него!

— Трябва да опитаме всички възможни средства — каза съдията Скот с развълнуван глас. — Не мислете за разноските, докторе. Прегледайте го на рентгена. Изобщо сторете всичко необходимо… А ти, Уийдън, телеграфирай веднага на д-р Никола в Сан Франциско. Това, драги докторе, не бива да ви засяга. Надявам се, че ме разбирате правилно. Искам да направим всичко възможно, за да спасим живота му.

— Разбира се, разбира се — отвърна хирургът и се засмя добродушно. — Той наистина заслужава да направим всичко възможно. Трябва да го лекуваме и да бдим над него като над човек, точно както се гледа болно дете. И не забравяйте да му мерите температурата. Ще дойда отново към десет часа.

Белия зъб наистина беше гледан като болно дете. Съдията предложи да наемат болногледачка, но двете девойки не искаха и да чуят за подобно нещо и сами се заеха с тая задача. И Белия зъб оцеля въпреки мнението на хирурга, който считаше, че вероятността да остане жив е едно на десет хиляди.

Никой не можеше да упрекне лекаря в грешка. През целия си живот той бе лекувал и оперирал цивилизовани хора изнежени от живота и сами потомци на много изнежени поколения. В сравнение с Белия зъб те бяха много крехки и със слаби съпротивителни сили. Белия зъб беше дошъл направо от Дивата пустиня, гдето слабите загиват отрано и гдето никой за никого не се грижи. Нито в майка му, нито в баща му проличаваше някаква слабост, нито пък в поколенията преди тях. Белия зъб беше наследил здраво като стомана тяло и жизнеността на Дивата пустиня, той се държеше за живота с цялото си същество и духом, и телом, с вековечната упоритост на всяка жива твар.

Прикован на място като пленник, лишен дори от възможността да се движи поради превръзките и гипсирането, Белия зъб лежа седмици наред. Спеше по цели часове и често сънуваше, а в главата му се нижеха като на лента безброй картини от дивия Север. Всички призраци на миналото се появяваха и идваха при него. Той беше отново в леговището с Киче, треперейки, пълзеше към коленете на Сивия бобър, за да се постави под негова власт, или се спасяваше чрез бягство от Лип-лип и от цялата глутница малки кучета, които го преследваха с рев и лай.

После тичаше отново из безмълвните гори и ловеше дивеч през месеците на продължителния глад; или пък теглеше шейната начело на впряга и дългите камшици на Мит-сах и Сивия бобър плющяха зад него, а те крещяха своето „Раа, Раа“, когато навлизаха в някой тесен пролом, и всички кучета от впряга трябваше да се събират едно до друго, като затворено ветрило, за да минат през теснината. Изживя отново дните, които беше прекарал с Красавеца Смит, както и борбите си с кучетата. В такива моменти Белия зъб скимтеше и ръмжеше в съня си, а неговите болногледачки казваха, че има лоши сънища.

Но един особен кошмар го измъчваше най-много — гърмящите и звънящи електрически коли чудовища, които считаше за огромни, ревящи от ярост рисове. Ето Белия зъб се спотайва зад някакви храсти и дебне да види кога катеричката ще се реши да слезе на земята и да се отдалечи достатъчно от дървото закрилник. И тъкмо когато се хвърляше връз пея, тя се превръщаше в настръхнал от гняв електрически трамваи, който се извисяваше като планина над него, гърмеше, пищеше и бълваше огън. Същото се повтаряше и с летящия в небето ястреб, когото искаше да предизвика на двубой. Ястребът се спускаше стремглаво към него от висините и се превръщаше все в същия електрически трамвай. Или лежеше в барачката на Красавеца Смит, а навън вече се трупаха хора и той знаеше, че му предстои нова борба. Взираше се във вратата в очакване да доведат противника му. Вратата се отваряше и върху него пак пускаха тоя страшен електрически трамвай. Това се повтаряше хиляди пъти и Белия зъб неизменно изпитваше все същия непоносим страх.

Най-после дойде денят, когато снеха и последната гипсова превръзка от тялото на Белия зъб. Тоя ден беше истински празник. Всички жители на Сиера Виста се събраха около него. Господарят го гъделичкаше по ушите, а той ръмжеше и нежната нотка на любовта отново прозвуча в гърлото му. Жената на господаря го нарече „благословеният вълк“. Името веднага се хареса на всички и жените започнаха да го наричат Благословения вълк.

Той се помъчи да стане, но след няколко несполучливи опита, падна от слабост. Беше лежал толкова дълго време, че мускулите му бяха загубили пъргавината и силата си. Чувствуваше се неловко поради слабостта си и сякаш се срамуваше, че не може да изпълнява задълженията си към боговете. Това го накара да направи героични усилия да се изправи на нозе. Най-после успя с мъка да застане на четирите си крака, но залиташе безпомощно на всички страни.

— Благословения вълк! — викаха жените в един глас. Съдията Скот ги изгледа с тържествен поглед.

— Тъй да бъде! — рече той. — Точно това разправям открай време. Едно обикновено куче никога не би могло да извърши неговия подвиг. Той е вълк.

— Благословен вълк! — поправи го жена му.

— Да, благословен вълк! — съгласи се съдията. — За напред и аз ще го наричам така.

— Ще трябва отново да се учи да ходи — каза хирургът. — Не е зле да започне още сега. Това не ще му навреди. Изведете го навън.

Изведоха го на открито като някакъв цар, окръжен от вниманието на цялата Сиера Виста. Той беше толкова немощен, че когато стигна до поляната, трябваше да легне за от мора.

После шествието продължи нататък и силите на Белия зъб се възвръщаха постепенно с движението на мускулите, което раздвижваше и кръвта в жилите му. Стигнаха до конюшнята, а там пред прага лежеше Коли с половин дузина малки топчести кученца, които си играеха край нея на слънцето.

Белия зъб ги забеляза и в погледа му пролича недоумение. Коли изръмжа предупредително и той застана на известно разстояние. Господарят побутна с крак едно малко, разкрачено кученце и го напъти към Белия зъб. Той настръхна недоверчиво, но гласът на господаря сякаш казваше, че всичко е в ред. Коли го гледаше с ревниви очи изпод ръцете на една от жените, сякаш да го предупреди, че не всичко е в ред.

Кученцето пропълзя пред него. Той наостри уши и започна да го разглежда с любопитство. После носовете им се допряха и кученцето го близна по муцуната с топлото си езиче. Без сам да знае защо, езикът на Белия зъб също излезе напред и облиза малката муцунка.

Боговете посрещнаха това с ръкопляскане и радостни възгласи. Той се изненада и ги погледна в недоумение. В тоя момент отново го обзе слабост и Белия зъб се изтегна на земята с изправени уши и полуизвърната глава, като продължаваше да гледа кученцето. Другите кученца също допълзяха към него за голямо неудоволствие на Коли, а той им позволи да се катерят и търкалят по него. Отначало ръкоплясканията и радостните викове на боговете го накараха отново да се почувствува неловко както някога. Но кученцата продължаваха да си играят и да се катерят по него и той се освободи от това чувство. После, тъй както беше легнал с полузатворени спокойни очи, неусетно задряма под топлите слънчеви лъчи.