Белият път

Глава седемнайсета

Зората се ражда.

Сайръс Неърн клечи гол в тъмната утроба на дупката. Скоро ще трябва да напусне това място. Тук ще го търсят, сигурно ще заподозрат участието му в някаква вендета срещу Ансън. Няма начин да не насочат вниманието си към освободените неотдавна затворници. Ще му липсва това място, много ще му липсва и ще жали за него. Толкова мечтаеше да се завърне тук, отново сред уханието на влажната земя и стърчащите от нея корени, що така меко галят плещите и гърба му. Но пък вероятно ще има компенсация. Друго възнаграждение. Обещаха му, той пък се зарече да принесе жертви.

Отвън ечи зовът на дивото. Обаждат се ранобудните птички, реката кротко мие брега, жужат последните нощни насекоми, бягат от настъпващата светлина. Но Сайръс не чува звука на живота отвъд скривалището. Той чува само другите звуци — онези изпод рохкавата земя до него. Наблюдава и усеща отчаяните усилия на заровената Айлийн Ансън, която постепенно и немощно притихва…

Събуди ме звънът на телефона в хотелската стая. Часът бе 08,15.

— Чарли Паркър? — гласът бе непознат.

— Същият. Кой се обажда?

— Имаш насрочена закуска след десет минути. И не ти се иска г-н Уаймън да те чака, нали? — рече онзи и затвори.

Г-н Уаймън.

Уили Уаймън.

Шефът на южняшката мафия в Чарлстън.

Кофти начало на деня, ама много кофти.

Организацията на Южняшките момчета се бе пръкнала, под една или друга форма, още по времето на прохибиционизма — в началото само условно обединени престъпници, действащи в почти всички южняшки градове, но най-вече в Атланта — Джорджия, и Билокси — Мисисипи. Предлагали си работа едни на други: естествено, че за убийство или далавера в твоя щат ще поканиш за изпълнител човек отвън. Например палеж в Мисисипи ще бъде дело на някой спец от Джорджия; наемен убиец, изпълняващ поръчкова присъда в Южна Каролина, ще дойде от Мериленд и така. Южняците си падат повече по простите традиционни операции: дрога, комар, убийства, изнудване, грабеж и палеж и не налитат на софистицирани далавери и сложни банково-компютърни измами. Най-интелектуалното им престъпление бе присвояването на пари от обединени перални, но това не значи, че човек може да си позволи лукса да ги подценява. През септември 1987 г. южняшки мафиоти ликвидираха съдията Винсънт Шери и съпругата му Маргарет в дома им в Билокси. Така и никога не се разбра точната причина за тази екзекуция, макар и да се шепнеше, че самият Шери бил замесен в престъпни дела посредством частната си адвокатска практика, а партньорът му в нея Питъл Халат бе по-късно осъден за рекет и убийство във връзка именно със смъртта на семейство Шери. И все пак лично аз мисля, че причините за нея си остават съвсем дребни. Урокът, който можем да извлечем, е, че най-опасни са хората, които убиват съдии. По простата причина, че те първо действат, сетне мислят и преценяват сериозността на действията си едвам след факта.

През 1983 г. осъдиха тогавашния шеф на чарлстънския клон Пол Мазел заедно с помощника му Еди Мериман по повод убийството на Рики Лий Сийгрейвс, който се бе осмелил да отвлече дрогата от една сделка. Оттогава в Чарлстън царува Уили Уаймън — дребно човече, на ръст не повече от 150 и нещо сантиметра, а с мокри дрехи сигурно ще тежи не повече от 50 кила. Обаче е лукав и злобен колкото си иска и е в състояние да извърши и най-тежкото престъпление, само и само да си опази позициите.

И ето го — в 08,30 часа ме чака на маса до стената в главната обедна зала на „Чарлстън Палас“, похапва хемендекс и се прави, че не ме вижда. Уили е силно загорял, черната му коса е късо подстригана, носи светлосиня риза на бели петна като облачета, леки сини памучни панталони. До него има само един празен стол. На двете съседни маси седят четирима на две двойки, тежките им очи следят вратата, Уили и моя милост.

Приближих, тогава вдигна очи и махна с вилицата — знак, че мога да седна. Двама скочиха да ме пребъркат, но Уили не обича такива неща на публично място, затова ги отпрати с ръка.

— Не се налага да те тарашиме, нали? — попита рязко.

— Не съм въоръжен.

— Добре. Смятам, че на тукашните няма да им хареса да им шариш мебелите и посудата с куршуми, нали? Ако искаш, поръчай си нещо. Ти си плащаш — ухили се, но в усмивката хумор нямаше.

Дойде келнерката, поръчах кафе, сок и препечени филийки. Уили привърши с храната и се избърса със салфетката, сетне заяви:

— Да пристъпваме към работата. Съобщиха ми, че си сритал Далиц, ама здравата. Топките направо в устата му отишли. Сега отвори ли я, можел да си ги чеше.

Млъкна и зачака отговора ми. Сметнах за по-разумно да му изпълня желанието, особено при създалите се обстоятелства. Обаче отговорих с въпрос.

— „Лапланд“ твое място ли е?

— Мое, едно от многото. Глей сега, ясно, че Анди си е галфон, дори аз лично отдавна се каня да го сритам на същото място, ама все не ми стига времето. Обаче по твоя вина това момче в момента си има цели три шибани адамови ябълки вместо една. Може би си го е изпросил сам, не зная. Аз обаче друго искам да ти кажа: ходи ли ти се по моите места, добре, иди, обаче трябва да помолиш, и то възпитано. Чаткаш ли кво ти говоря? А ти онзи малоумник си го сритал така, че сега с лекота можел да си лиже ташаците… аз на това не му викам възпитано. Все пак той е шеф на моето заведение. Моето.

Изгледа ме и продължи:

— И още нещо. Ако онази случка бе станала на публично място, значи пред клиентите и момичетата, сега тоз разговор щеше да има съвсем друго развитие. Защото направиш ли Анди смешен, ти и мен самия в същото положение ме поставяш. А на този свят има разни хора, които си мислят, че може би ми е дошло времето и няма да е трудно да ме разкарат, та на моето място да седне някой друг. Чаткаш, нали? Тогава ми остава да избирам от две неща: или да ги разубеждавам, че не са прави, което ще рече да се разкарваме със смърдящите им трупове в багажниците цял ден насам-натам и да търсим място да ги заровим или пък те да се разкарват по същия начин с моя труп. Обаче да ти кажа и да си остане между нас двамата: това второто няма да стане. Ясен ли съм?

Пристигна ми кафето и филийките. Налях си от каничката, понечих и на него да сипя, той прие и благодари. Любезен човек, няма що. И страшно обича да говори. Многословно и прочие.

— Напълно си ясен — отвърнах кратко.

— Аз съм те проучвал — рече той тогава. — Тебе и в рая да те пуснат, ти и там всичко ще осереш. Такъв си си бил по рождение. Вероятно единствената причина да си още жив е, че и сам Господ Бог те не ще около себе си. Докладваха ми също, че работиш заедно с Елиът Нортън по делото Джоунс. Затова ако има нещо, което трябва да науча в тази връзка, по-добре е сега доброволно да ми го кажеш тук, щото случаят здраво смърди. Анди докладва, че си говорил с онзи мелез Терес, така че казвай.

— Ама той наистина ли е мелез?

— Слушай бе, аз къв съм му, а? Да не съм му майка или баща, та да знам?

Сдави ме, сетне се ухили и омекна.

— Известно е само, че семейството му е дошло тук чак от Кентъки, преди доста време ще да е било. Ти там знаеш ли ги тях — кой кого е чукал, а? В онез планини има хора с козя кръв, щото бащите им са ги сърбели патките и са шибали козите. Дори и черните не искат да си имат работа с Терес и подобните му. Край на урока. Плащай сега!

Това означаваше: аз ти пуснах информация, пусни ми сега и ти. Голям избор нямах.

— Терес посещавал Атис Джоунс в затвора. Трябваше да науча защо.

— Е, научи ли?

— Подразбрах, че Терес познавал неговото семейство. Освен това по-късно в живота си се е обърнал към вярата и намерил Исуса.

На Уили това не му се стори достатъчно важно, но все пак не избухна.

— Стара плява, ала-бала, той тази история я е разправял и на Анди. Аз лично мисля, че Исус трябва много да внимава с тези боклуци, дето го намират под път и над път. И недей да си мислиш, че не те усещам. Подмяташ ми разни шибани дреболии, по-важното си го пазиш за себе си. Обаче сега въпрос няма да правя, не и този път. Предпочитам да не ходиш в бара повече, но ако се случи, бъди много внимателен и не подритвай моя мениджър тук и там. В замяна на това ще ми изпееш, ако има нещо, за което трябва да зная. Загряваш ли?

— Напълно загрявам.

Той кимна, видимо задоволен, сетне отпи от кафето.

— Ти навремето залови онзи проповедник — Фокнър, нали?

— Да, аз.

Изгледа ме вторачено, с известен хумор в очите. Какво ли си мислеше за мен? Сигурно му се виждах странна птичка.

— Чувам, че Роджър Бауън се опитвал да го изкара от пандиза.

Не бях говорил с Елиът, откакто Атис бе подхвърлил за връзката на Мобли с Бауън. Пък и не бях сигурен как точно стоят нещата предвид всичко, което бях научил до момента. Сега обаче Уаймън неслучайно подхвърляше името на Бауън. Не вярвам в случайности. Опитах се да се абстрахирам околните шумове и да слушам само думите на мафиотския бос.

— Ти не си ли любопитен относно причината, а?

— Дори много.

Той се облегна, протегна се, изпружи ръце, видяха се петната от пот под мишките му.

— Аз с Роджър си имам вземане-даване от много отдавна. Ама все е било накриво. Той си пада фанатик — откачалка и към нищо уважение няма. Така не може, не бива. Мислел съм да взема да го изпратя на едно дълго пътуване, нали чаткаш — еднопосочно такова, направо към дъното в бетонено пардесю… добре де, добре, ама сетне онези ненормалници — неговите хора — ще дойдат да ми чукат по вратата и всички ще трябва да заминем на дълги пътешествия. Не зная сега защо му е на Бауън проповедникът. Може би му трябва като символична фигура за нещо си или за параван, а още по-вероятно е онзи Фокнър да има нещо скрито, дето на Роджър му е нужно… Казва ли ти някой? Както казах — не знам, но ако искаш да го попиташ, мога да ти кажа къде ще е той днес.

Изчаках. Тук трябваше да си меря стъпките извънредно внимателно.

— В Антиок днес ще има сбор. Говори се, че Бауън щял да държи реч. Щели да присъстват пресата, телевизията. Бауън нямаше този навик да се появява публично, обаче нещо във връзка именно с Фокнър го е принудило да си покаже змийската главичка изпод камъка. Ако прескочиш натам, можеш да му кажеш много здраве и от мен.

— Ти защо ми съобщаваш тези неща?

Той се изправи, онези четиримата зад мен станаха на същата секунда.

— Че защо пък само на мен да ми е прецакан днешният ден по твоя вина, а? Ти си от онези, дето предават заразата мигновено. Пък и на Бауън днешният му ден е кофти, защо да не му го влошим още повече?

— С какво днешният ден е лош за Бауън? — не можах да се сдържа да не задам този въпрос.

— Ти не гледаш ли новините? Намерили снощи неговия верен пес Мобли в „Магнолия“. Кастриран бил. Трябва да го дам за пример на Анди — да види къв късмет вади, че неговите ташаци са само посинени, вместо изрязани, нали? Благодаря ти за закуската. — Захили се и си тръгна.

И излезе от заведението със синята си риза на бели петна, четиримата главорези по петите му — същински дечица по следите на пухкави небесни облачета.

Елиът не дойде на уговорената среща същата сутрин. Телефонният му секретар у дома приемаше съобщения и нищо повече. Изключени бяха и двата му клетъчни телефона — старият и новият. Купих местните вестници. Пълни бяха с тукашната сензация — тялото на Мобли, намерено обезобразено в гробището „Магнолия“, обаче подробности никакви. Вестникарите съобщаваха, че за повече информация и коментар бил търсен адвокатът на починалия Елиът Нортън, но пък не успели да го намерят.

До обед се мотах да сверявам показанията на други очевидци, чуках по разни бедняшки врати и фургони, най-вече се спасявах от зли кучета в трънясали дворове. На обед ме хванаха някои съмнения, взех и да се притеснявам. Реших за всеки случай да се свържа с Атис. Обади ми се старият, рече, че онзи бил добре, само че го хванала щръклицата, не можел да стои на едно място. Говорих с младежа за минутка-две, както винаги отговорите му бяха кисели и неохотни.

— Кога ще се разкарам от тук, човече? — беше първото, което рече.

— Скоро — обещах аз.

Във всеки случай поне наполовина бе вярно. Ако опасенията на Елиът се потвърдят, така или иначе скоро ще трябва да го преместим. В някое друго скривалище и така до процеса. Рекох си, че се налага да свикне с гледане на телевизия в непознати стаи, при чужди хора. Във всеки случай нужно ми бе още малко време и моята отговорност изтичаше. Само че за съжаление и работата ми със свидетелите вървеше доста бавно.

— Разбра ли, че Мобли е мъртъв?

— Чух по телевизията. Задникът чак ме заболя за него.

— Ама не колкото неговият. Ти си се отървал, момче. Имаш ли някаква идея кой би могъл да свърши подобна работа?

— Тц, никаква идея немам, човече. Ти си гледай там кво що, пък аз съм готов на онзи, дето го е опаткал, ръката да му стисна.

И ми затвори. Погледнах си часовника, тъкмо минаваше 12 часа. Повече от час ми бе нужно да отскоча до Антиок. Помислих, помислих, хвърлих едно ези-тура наум и реших пък да взема да отида.

Южнокаролинският клан е в упадък през последните 20 години, както впрочем и повечето му организации в национален мащаб. В двете Каролини този процес започва някъде през ноември 1979 г., когато в престрелка в Грийнсбъро, Северна Каролина, с членове на Клана и неофашистки елементи загиват петима работници, комунисти по убеждение. Впоследствие антиклановите движения и сили набират сила, а пък при самия Клан се наблюдава обратният процес — членството запада, а реши ли ръководството му да го изкара на улицата, насреща в знак на протест излизат много повече хора. В най-ново време клановите сборища в Южна Каролина се организират от Американските рицари на Ку-Клукс-Клан от Индиана, тъй като местните им събратя ги е страх и се дърпат.

Колкото и да говорим за упадък обаче, факт си остават палежите и тоталното разрушение на повече от 30 църкви на чернокожите в същия щат, и то само от 1991 г. насам. Вината на Клана е доказана поне при два от тези случаи — в окръзите Уилямсбърг и Кларендън. С други думи, колкото и Кланът да загива прав, дето има една приказка, последна и най-трудно умира посяната от него омраза. И ето сега пък Бауън се опитва да й придаде нови измерения и нов фокус. И жъне успехи, поне ако може да се вярва на вестникарите и техните писания.

Антиок не е някакво особено място, всъщност почти няма с какво да се похвали. Прилича на предградие, само че без град: има къщи, има улици, дори някой си е направил труда да им даде имена, но пък няма нито център, нито търговски центрове, нито по-големи пазарни комплекси, каквито рано или късно неизбежно се явяват във всяко нормално населено място. През Антиок минава част от шосе 119, та благодарение на този факт покрай магистралата са построили няколко търговски обекта, че и една-две бензиностанцийки, видеоклуб, два колониални магазина, барче и обществена автоматизирана пералня.

Първото ми впечатление бе, че съм изпуснал тържествената част и парада. Все пак на ограденото с телена мрежа озеленено площадче бе построена импровизирана трибуна — на каросерията на голям камион, а от нея един човек вече говореше на събраната тълпа. Наоколо зърнах най-малко 60 паркирани автомобила, а хората не бяха повече от 80–90, най-вече мъже, но тук-таме се виждаха и жени. Малцина носеха традиционните бели роби с качулките, повечето бяха по тениски и джинси. Закачулените яко се потяха под евтиния полиестерен материал — то си личеше. Встрани се тълпяха около 50–60 протестиращи, обаче между тях и хората на Бауън се бе проточил полицейски кордон. Имаше викове и подсвирквания и от двете страни, но ораторът не им обръщаше никакво внимание и продължаваше да ниже словото си.

Роджър Бауън носи дебели кестеняви мустаци, същата е и косата му, гъста, леко къдрава. Днес изглеждаше в отлична физическа форма. Бе в червена риза и сини джинси, напълно свеж и въпреки жегата не се потеше. Встрани и малко зад него стояха двама; те ръководеха реакциите и отзвука на публиката, даваха й знаци с ръце, когато Бауън каже нещо според тях важно или подчертае някоя особено мъдра мисъл. Така на интервали от около три минути събраните аплодираха и одобрително ръкомахаха. Започнеха ли да ръкопляскат, Бауън свеждаше глава и млъкваше, сякаш се стеснява от ентусиазма им, сетне кимаше и продължаваше, видимо без желание да го помрачава. Почти веднага забелязах онзи телевизионен бабаит от случката в Ричланд, до него бе застанал симпатичен рус репортер. Дебелакът бе в същия гащеризон, само че този път никой не го поднасяше за каквото и да е.

В колата имах радио с компактдиск плейър. Нарочно бях подбрал подходяща песен, издух я с все сила точно когато влизах в паркинга при другите коли. Изпълнителят пееше за момичето на Джои Рамоун: отива то в Ел Ей, така и не се връща, а на Джои му е мъка, ругае клановците, че му отмъкнали гаджето.

Музиката мощно и здраво проеча наоколо, словото на Бауън секна, той се обърна и погледна в моята посока. Повечето от публиката също извърнаха глави и се загледаха в моя милост. Един здравеняк с бръсната глава и тениска, на която пишеше „Блицкриг“10, се запъти към мен и учтиво, но твърдо ми каза да спра музиката. Изгасих двигателя, с което спрях и песента, сетне излязох от колата. Бауън ме измери втренчено, сетне си продължи речта.

Със сигурност осъзнаваше присъствието на различни медии и внимаваше във фразеологията, най-вече избягваше хулите, обидните епитети и екстремните квалификации. Е, от време на време вмяташе по някой намек за чифутите и цветните боклуци; подхвърляше, че в управлението на страната силата е в ръцете на не християни и то е за сметка на белите хора. Твърдеше, че СПИН-ът е Божие наказание, изпратено да стресне народа, но все пак избягваше крайните расови нападки. И чак към края на дългата си тирада стигна до главното послание.

— Искам да ви говоря за една личност, приятели мои, за един добър мъж и християнин, същински Божи човек, да, приятели, истината ви казвам. И този богоизбран човек, приятели мои, е преследван и гонен само защото се осмелява да проповядва, че хомосексуализмът и абортите, а и расосмешението са противни на волята Божия. А в щата Мейн организират показен процес, на който се канят да го охулят и унищожат, приятели мои, докато ние разполагаме с доказателства… да, при това неопровержими доказателства, че неговото залавяне и охулване са финансирани и организирани от евреи.

Рече тези думи и размаха някакви бумаги, които отдалече имаха вид на официални документи.

— А името му, надявам се, че вече се досещате, приятели мои, е не друго, а Арън Фокнър. Наричат го убиец и садист, но това са само хули и лъжи. Опитаха се да опетнят името му, да го унищожат дори още преди да е започнал процесът срещу него. И това се върши, защото срещу му няма доказателства, защото се опитват да отровят разсъдъка и добродетелта на бедните и слабите люде, за да го признаят за виновен, преди да е имал възможността да се защити, както повелява законът. А неговото послание, братя мои, посланието на преподобния Арън Фокнър, иде да ни каже истината и само истината. Да, ние трябва да го приемем със сърцата и волята си, защото то съдържа само истина и вяра. Хомосексуализмът е противен на Божиите закони и канони! Убийството на неродени е противно на Божия закон! Расосмешението, подкопаването на истинските институции на брака и на семейството, издигането на нехристиянски неща в църковен култ са гнусни посегателства срещу истинската религия, така както ни я проповядва Христос и нашият отец, Бог и наший Спасител, те са удар срещу Божиите закони и този истински мъж, този мъченик — Преподобният Фокнър, е наченал борба против тях! Днес единствените му надежди и упования за справедлив процес се основават на възможността да си осигури най-добрата правна защита. Финансова помощ е необходима, да, финансова, за да може да излезе от затвора и да наеме най-ерудираните адвокати. Ето, мои приятели, къде е и вашата роля и принос! Затова ви призовавам да дадете каквото можете. Всеки колкото може! Виждам тук, че сме се събрали поне стотина съмишленици и приятели. Да отделите поне по 20 долара и аз отлично разбирам, че това са важни пари за някои от вас, но така ще съберем поне 2000 долара, а някои от присъстващите може би ще успеят да отделят и по малко повече и още по-добре тогава, приятели мои!

Направи ефектна пауза и продължи:

— Защото помнете думите ми, приятели, става дума за нещо извънредно важно: не един човек е днес изправен да отговаря по фалшиви обвинения, не! Изправени са нашата вяра и нашият начин на живот, да! Нашият живот, нашите убеждения, нашата вяра и общо бъдеще — те всички ще бъдат осъдени там, в онази съдебна зала! Преподобният Арън Фокнър ще представлява всички нас там. И ако той падне, ще паднем и всички ние! Но Господ Бог е с нас?! Бог ще ни направи силни! Да живее победата! Да живее победата!

Тълпата поде последния призив и сред нея плъзнаха хора на Бауън с кофички — да събират даренията. Повечето даваха двайсетачки, както бе подканил ораторът, тук-таме забелязвах десетачки и петарки, а също и банкноти от петдесет, дори и сто долара. Струваше ми се, че дори и при най-песимистични изчисления Бауън току-що бе събрал за каузата си поне 3000 долара.

В един от днешните вестници бях прочел предварителен материал във връзка със сбора. Авторът пишеше, че още веднага след задържането на Фокнър Бауъновите хора заработили систематично и упорито за набиране на средства. Поощрявали всички възможни начини, като се започне от дворни разпродажби и неделно предлагане на домашно сготвени лакомства, та до масова лотария с голяма награда — дарен от богат симпатизант нов камион марка „Додж“ — и билети по 20 кинта, които според някои източници вървели като топъл хляб.

Бауън дори бе успял да привлече за каузата и хора, традиционно далеч от неговите убеждения: онези религиозни души, които с помощта на Бауъновата пропаганда в лицето на Фокнър ще видят мъченика на вярата, преследван за неща, ако не напълно идентични с техните схващания, то поне достатъчно сходни с тях. Раздухвайки Фокнъровия арест и предстоящия процес, Бауън ги бе превърнал в знаме на вярата и Божията доброта, в символ на битката между тези, които обичат и се боят от Бога, и онези, които са му обърнали гръб. Сиреч между Доброто и Злото.

А някой спомене ли извършените насилия, Бауън просто заобикаля фактите и се крие зад приказки като „чистотата на Фокнъровите послания“ и „несъстоятелността от него да се търси отговорност за делата на други“. Расистка терминология, хули и обиди влизат в действие само пред старата гвардия и естествено, когато липсват медиите, микрофоните, камерите. Но днес се бе подготвил да „проповядва“ пред по-младото поколение — хора, още непривлечени към „вярата“. Неговата „вяра“ разбира се.

След малко Бауън слезе от трибуната и веднага бе заобиколен от мнозина, които се натискаха и бутаха да му стиснат ръката. В ограденото пространство бяха разположени маси, няколко жени вече подреждаха предмети за продан — кланови и нацистки символи — бойни знаменца със свастики и двуглави орли, лепенки за автомобили с най-различни дивотии по тях от рода на „Роден бял и южняк по волята божия“. Сред тях имаше и достатъчно музика: касетки и компактдискове с кънтри и уестърн, само че едва ли от авторите, които Луис би включил в личната си колекция. За мое учудване не минаха и няколко минути и пред масите се завиха опашки, а жените здраво продаваха.

В същото време при мен се домъкна един тип в черен костюм с бяла риза и наперено кривната на главата бейзболна шапка, кожата му огненочервена и се бели, тук-таме по черепа му поникнали кичурчета коса досущ рядка растителност по неплодородна почва. Носеше и тъмни очила, а в лявото ухо зърнах слушалка, свързана със закачено на колана му апаратче. Незабавно ме сви стомахът, типичното, познато ми от много години притеснение. Може би се дължеше на външния му вид, защото от него просто лъхаше на нещо нереално, неземно. Освен това и смърдеше, при това много особено: мирис на загасена стара жар, на подхранван с нещо мазно огън.

Напомняше на бавно изпечена плът или така ми се струваше.

— Г-н Бауън желае да говори с вас — рече той.

— О, това ли? — отвърнах небрежно. — Записът е на „Рамонис“, на компактдиск. Ако му е харесал, мога да му го презапиша.

Той дори и не мигна, само повтори:

— Казах, че г-н Бауън желае да говори с вас.

Свих рамене и тръгнах след него през тълпата. Бауън почти привършваше с ръкостисканията и потупванията по гърба. Изчаках да приключи съвсем, сетне той мина зад камиона и влезе в нещо като импровизирана стаичка — оградено и покрито с голям брезент място. Там имаше няколко стола, охладител за вода с голяма бутилка отгоре и малък генератор. Въведоха ме при него, той вече се бе настанил на стол и отпиваше пепси-кола от кутийка. Присъстващите излязоха, остана само онзи тип, който ме доведе. Бауън ми предложи питие, отказах. Забелязах, че очите му са налети с кръв, но причината не ми бе ясна.

— Не очаквахме да ви видим днес тук, г-н Паркър — рече той. — Може би имате намерение да се присъедините към нашата кауза?

— Аз вашето за кауза не го броя — отвърнах инатчийски. — Освен ако това да обирате селяците с мазни и лъжовни приказки го наричате кауза.

Бауън и другият си размениха погледи, в Бауъновите очи прочетох немия въпрос: този сега какво да го правим? Ужким той командваше тук и все пак търсеше одобрението на онзи с шапката. Цялото му поведение говореше, че се бои от него, то си личеше от позата му, как си държеше тялото и главата. Чак на угодничещо кученце ми заприлича.

— Трябваше да ви представя още в началото — изведнъж рече Бауън. — Г-н Паркър, това е г-н Китим. Рано или късно на него ще му се падне честта да ви даде един добър урок, от който може би ще боли.

Китим свали очилата, откритите сега очи изглеждаха празни и зеленикави — необработени изумруди с дефекти по повърхностите.

— Простете, че не се ръкувам — казах му аз. — Ама имате вид на човек, който всеки миг ще се разпадне.

Китим не отговори, но излъчващата се от него миризма сякаш стана по-интензивна. Забелязах, че го усети и Бауън, защото ноздрите му леко потръпнаха. Той допи колата и захвърли кутийката в нарочно сложения за отпадъци чувал. Сетне мина на „ти“.

— Защо си дошъл тук, Паркър? Само една думичка за теб да бях споменал от трибуната на онези хора и едва ли щеше да имаш шанса да се прибереш читав в Чарлстън.

Може би трябваше да ме учуди фактът, че Бауън знае къде съм отседнал, ама напротив — никак не бях изненадан.

— Следиш ме, а, Бауън? Поласкан съм. И да знаеш — онова там не е трибуна, а камион. Не се възгордявай толкова. Щом искаш да им кажеш на онези тъпаци кой съм аз — добре, иди и им кажи. Телевизионните камери ще глътнат всичко, журналистиката ще си умре от кеф. Пък ако питаш защо съм тук, ще ти кажа: исках да те погледна и да видя собственоръчно — наистина ли си толкова тъп, колкото изглежда отстрани.

— А защо да съм тъп?

— Защото се обвързваш с Фокнър и ако си достатъчно умен, ще видиш, че той е ненормалник — дори доста по-ненормален и от твоето приятелче тук.

Бауъновите очи отскочиха като стрелички към Китим.

— Съвсем не мисля, че г-н Китим е ненормален — бързо рече той, само че думите излязоха от устата му насила.

Пролича си дори и от това как присви устни и пак неволно го погледна. Проследих погледа му — в стърчащите извън шапката на Китим кичурчета коса пъстрееха люспици изсъхнала, обелена кожа, цялото му лице потрепваше от нещо, което лично за мен не бе нищо друго, освен силна вътрешна болка. Наистина приличаше на бавно разпадащ се организъм. Неволно се сетих за майтапчийската логика от „Параграф 22“: с този си вид и вътрешно усещане Китим би трябвало наистина да е луд, че да не полудее съвсем.

— Преподобният Фокнър е несправедливо преследван от закона — поднови старата си реч Бауън, като че ме вземаше за някой от неговите малоумници. — Аз само настоявам справедливостта да възтържествува, а това на практика означава той да е оправдан и освободен.

— Правосъдието е сляпо, а не глупаво, Бауън.

— О, не — понякога е и двете — рече той и се изправи.

Бяхме еднакво високи, но той бе по-едър и широк в плещите.

— Преподобният Фокнър тепърва ще се превръща в символ и ръководно начало на едно ново движение, в истинска обединителна сила — още по-бомбастично изтърси Бауън. — Към нашето лоно ежедневно се присъединяват все повече и повече вярващи и приятели. Те ни носят пари, власт и влияние. Това не е нещо сложно, Паркър. Напротив, много е просто. Целта оправдава средствата. Фокнър е едното, аз — другото. А сега ще те посъветвам да си идеш по живо, по здраво. И докато можеш, порадвай се на природните красоти на Южна Каролина. Да не се окаже само, че ще е за последно, защото точно такова усещане имам… Ето, г-н Китим ще те придружи до колата.

Тръгнахме обратно към паркинга, аз отпред, Китим малко зад мен. Телевизионните екипи си бяха тръгнали, в общата дандания се бяха появили и деца, мотаеха се в краката на родителите, ечеше музика. Кънтри песни, но песни за кръв, отмъщение и война. Някои вече разпъваха стойките на фурните за печено, тук-таме вече миришеше и на пържено. Отсреща зърнах мъж със зализана назад черна коса, жадно ръфаше сандвич. Бързо отместих очи да не види, че съм се зазяпал в него. Защото незабавно го разпознах — същия, който ме проследи от летището до чарлстънския хотел и ме посочи на Ърл Ларус младши. Двама вече — Уили Уаймън и Атис Джоунс ми бяха потвърдили, че покойният Ландрън Мобли е бил един от Бауъновите главорези. Освен това Мобли е бил нает от Ларусови да души след Атис Джоунс и може би да го отстрани — още преди смъртта на Мариан. Сега наяве излизаше още една връзка между Ларусови и Бауън — същият човек отсреща ми със сандвича.

Стигнахме до автомобила. Обърнах се към Китим. Беше си поставил очилата, зад тях очите му скрити, непроницаеми. Сетне забелязах, че нещо е паднало на земята между нас двамата. Китим го посочи с пръст.

— Изпусна си нещо — рече.

Бе тясна черна шапчица, от онези, дето прилепват по главата, по периферията й тънка златисточервена лентичка. Приличаше на равинска, а в материята видимо бе попила кръв. Стара, изсъхнала. Сигурен бях, че когато пристигнах, я нямаше, поне не и на същото място…

— Тц — отвърнах. — Не мисля така.

— По-добре си я отнеси. Знам, че познаваш едни дърти чифути — ще се радват да си я получат обратно. Може да им светне относно някои въпроси, на които търсят отговори.

Отдръпна се назад, насочи към мен показалец с вдигнат нагоре палец, както правят децата, и на прощаване изтърси:

— Бам-бам, Паркър. Пак ще се видим. Сто на сто.

Вдигнах шапчицата и изтупах прахта от нея. Отвътре име нямаше, но наистина се досещах откъде може да е. Източникът трябваше да е само един-единствен. Подгоних колата към най-близкия телефон и се обадих в Ню Йорк.

До края на работния ден така и не можах да се свържа с Елиът. Тогава реших да ида да го потърся лично. Стигнах чак до дома му, но работещите по ремонта обясниха, че и те самите не са го виждали от предния ден. Ясно бе, че не е спал в къщата предната нощ. Тръгнах обратно към Чарлстън и ми хрумна да проверя коя е жената, която зърнах в заведението онази вечер — нали имах номера на колата й. Отворих лаптопа, дето винаги си го нося напоследък, и без да обръщам внимание на мигащата индикация, че имам електронна поща, направо влязох в Интернет. Пуснах номера на две търсачки, влязох още и в два сървъра с големи бази данни — необятните Ен Си Ел и Си Ди Би Инфотек, че проверих и в СъбТрейс. Тук вече малко настъпих в сферата на забраненото, да не говорим, че е и доста по-скъпо, ама пък доволно бързо. Час по-късно получих резултати — жената бе някоя си Адел Фостър от „Бийс Трий Драйв“ №1200, Чарлстън. Погледнах в атласа, намерих улицата, сетне потеглих натам.

Номер 1200 се оказа класическа стара сграда, доста внушителна, поне стогодишна на възраст. Фасадата бе измазана с типичния за периода хоросанов разтвор с мидени черупки, отпред изпъкваше двуетажна веранда с красиви бели колони. Познах колата веднага — беше паркирана отдясно на дома. Бавно се изкачих по централното стълбище и позвъних, застанал вече под дебелата сянка на горната веранда. Чух ехото на звънеца, отекна някъде вътре по коридорите, сетне прозвучаха приближаващи се стъпки. Имах усещането, че ей сега ще ми отвори облечената в детска престилка Хати Макданиъл11, обаче на прага застана същата жена, която помнех от ресторантската сцена с Елиът. Зад нея зърнах белите стени на коридора, застлан със старо, тъмно дърво. Не зная защо то ми заприлича на кален поток посред снежно поле.

— Да, моля?

Изведнъж усетих, че не зная какво да отговоря. Не бях дори и сигурен защо именно съм дошъл. Не можех да намеря Елиът, а нещо, може би интуиция, ми подсказваше, че отговорът е тук някъде. Че онзи спор в заведението не е бил само някакво спречкване на професионална основа, че между тази жена и Елиът съществува повече от обичайната връзка между адвокат и клиент. Освен това още първият поглед потвърди друго мое усещане — тя беше в черни дрехи, типични и подходящи за опечалена вдовица. Трябваше й само една широкопола шапка и воал и ето ти съвършената картинка…

— Извинявам се за безпокойството — рекох несигурно. — Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив.

Тъкмо щях да бъркам в джоба за документите, когато ме спря изписалото се на лицето й изражение. Не че стана по-меко, обаче нещо мина през лицето й, някаква сянка проблесна и изчезна. Като че вятър разклати гъсти дървесни клони, а лунната светлина освети голата земя под тях.

— Вие сте онзи детектив, нали? — рече тя тихо. — Той ви е наел?

— Ако имате предвид Елиът Нортън, да — отвърнах. — Същият съм.

— Той ли ви изпрати при мен? — Във въпроса й враждебност нямаше, по-скоро ми се стори, че долавям болка.

— Не, видях ви… видях ви онази вечер да разговаряте в един ресторант.

— Не съм убедена, че думата „разговарям“ правилно предава случилото се — усмихна се тя. — Но той каза ли ви коя съм аз?

— Честно казано, не съм му признал, че ви видях заедно, обаче си записах номера на колата ви.

Сега присви устни и ме измери с поглед от глава до пети.

— Много далновидно сте постъпили. Винаги ли така следите непознати жени?

Може би очакваше да се засрамя или разкая, ама много се бе излъгала.

— Понякога — рекох. — Опитвам се да се откажа, ама несъвършена човешка природа… нали разбирате. Човек иска, но не може.

— Е, защо сте тук?

— Питах се дали скоро сте виждали Елиът?

По лицето й незабавно се изписа безпокойство.

— Не и от онази вечер. Да не би да му се е случило нещо?

— Не зная. Може ли да вляза, госпожо Фостър?

— Дори и името ми вече знаете! — примига тя. — Я почакайте, почакайте! Научили сте го по същия начин, както и къде живея, нали? Боже мой, нищо свято, нищо лично вече няма на този свят!

Премълчах, изчаках с надежда да не ми тресне вратата в лицето. Тя обаче я разтвори още по-широко и учтиво ме покани да вляза. Застанах в коридора, вратата меко се затвори след мен.

Тук нямаше никакви мебели, не забелязах дори и закачалка за дрехи или шапки. В края на преддверието се виждаше извита стълба, водеше направо за втория етаж, където вероятно бяха спалните. Отдясно имаше широка трапезария с голяма гола маса, около нея бяха подредени десетина стола. Отляво бе гостната. Влязохме там. Домакинята седна на обшито в златиста дамаска канапе и махна с ръка към близкото кресло. Настаних се на него. Някъде наблизо тиктакаше часовник, иначе къщата бе гробовно тиха.

— Значи Елиът е изчезнал?

— Не съм казвал такова нещо. Просто го търсих няколко пъти, не го намерих, оставих му съобщения. Вярвам, че ще се обади.

Тя се замисли върху казаното. Нещо в него не й хареса.

— А вие смятате, че аз зная къде е той, така ли?

— Видях ви да вечеряте заедно, сметнах, че сигурно сте приятели.

— Какви приятели имате предвид?

— Ами от онзи вид, дето вечерят заедно. Какво очаквате да кажа, госпожо Фостър? Или да ви наричам госпожица?

— Не зная какво да очаквам и ме наричайте госпожо!

Отворих уста да се извиня, тя махна с досада.

— Това няма никакво значение — отсече тя. — Сигурно искате да ви разкажа за нас двамата?

Не отговорих. Нямах намерение да си пъхам носа в частните й работи, поне не и повече от необходимото, ама ако пък й се говори, нека разкаже това-онова. Може би ще науча нещо полезно.

— По дяволите, нали сте ни видели да се караме… то не е трудно човек да отгатне останалото. Елиът бе приятел на съпруга ми. Той почина — каза и оправи полите на роклята, а това бе единственият жест, издаващ неспокойствието й.

— Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Мога ли да попитам за причините на кончината му?

Тя вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Самоуби се.

Закашля се, след миг кашлицата я задави съвсем сериозно. Станах и тръгнах да търся кухнята. Беше в края на къщата, напълно модерна. Налях чаша вода и се върнах при нея. Отпи, сетне я постави на ниската масичка пред себе си.

— Благодаря ви. Просто не зная какво ми стана. Предполагам, че ми е трудно да говоря по темата. Съпругът ми Джеймс извърши самоубийство преди месец. Закачил тръба на края на ауспуха и я вкарал в купето, сетне седнал в колата и изчакал да се задуши. Казаха ми, че в миналото било често срещан метод за самоубийство.

Говореше като клиничен специалист, спокойно и трезво, все едно за дребно заболяване или някакъв си обрив, а гласът й — делови. Отново отпи от чашата.

— Елиът бе негов приятел и адвокат.

Пак премълчах.

— Май не бива да ви разказвам тези неща — заяви тя. — Но пък ако Елиът не е жив…

Само как произнесе тези думи „не е жив“, чак стомахът ме присви.

— Елиът ми бе любовник — неочаквано изтърси тя.

— Защо „бе“?

— Ами скъсахме малко преди смъртта на съпруга ми.

— Кога започна връзката ви?

— Че кога започват тези неща? — рече тя замислено, сякаш криво разбра въпроса ми.

Замълча за по-дълго време, като че си събираше мислите.

— Скука, знаете, недоволство, неудовлетворение, съпругът вечно зает с работата си, не обръща внимание на жена си, а тя направо може и да откачи. Ей така стават нещата.

— Съпругът ви знаеше ли?

Не ми отговори веднага, сякаш за пръв път обмисляше възможностите.

— Ако е знаел, така и нищо не ми е казвал. Е, вижте, поне не и на мен…

— А на Елиът?

— Правеше разни бележки, в които може би е имало намеци. С една дума, можеше да се разбират по повече от един начин.

— А как предпочиташе да ги интерпретира самият Елиът?

— Той смяташе, че Джеймс знае. Именно Елиът реши да скъсаме. Аз пък не съм го обичала чак толкова много, та да настоявам.

— А за какво се карахте онази вечер?

Тя отново започна да оправя полите на роклята и да я чисти от въображаеми боклуци.

— Стават едни неща, а Елиът знае, но се прави, че не знае. Всички се преструват.

Внезапно тишината в този дом ми се стори ужасно нетърпима. Хрумна ми, че тук би трябвало да има живот, деца, веселие. Къщата е била прекалено голяма за двама души, а за един — направо огромна. Такива къщи си купуват богаташите в надеждата да ги запълнят с голямо домочадие. Само че тук такова нямаше. Виждах само тази самотна жена в черно, която методично оглеждаше и чистеше полите на роклята си за не знам кой си пореден път.

— Какво трябва да разбирам под „всички“?

— Елиът. Ландрън Мобли. Грейди Трует. Фил Поведа. Съпругът ми. И Ърл Ларус. Ърл младши между впрочем. Тези имам предвид.

— Ларус ли? — възкликнах и не успях да маскирам изненадата в гласа си.

По лицето й отново пробягна нещо недоловимо, някаква сянка на усмивка.

— Заедно са отрасли. Всичките, до един. А напоследък започна някаква тъмна история, не зная как да я нарека. Смъртта на съпруга ми бе началото. Последва го Грейди Трует.

— А на него какво се случи?

— Седмица след смъртта на Джеймс някакви хора влезли в къщата му с взлом. Завързали го за стол в кабинета и му прерязали гърлото.

— И смятате, че тези неща са свързани?

— Мисля си следното: Мариан Ларус я убиха преди 6 седмици. Една седмица по-късно си замина Грейди Трует. Сетне намират и Мобли мъртъв, а пък Елиът изчезва.

— Кои от тях са били близки с Мариан Ларус?

— Никой, ако имате предвид някаква интимност, но пък иначе те до един са отрасли с брат й хора и сто на сто я познават по-отблизо. Е, Ландрън Мобли можем да го изключим, но другите са й равни по обществено положение. Повече или по-малко.

— И какво става сега според вас, г-жо Фостър?

Въздъхна дълбоко, ноздрите й потръпнаха, вирна глава и очите й блеснаха. Беше красива, а в този кратък миг се прояви дух, който някак си досега не бях усетил, може би поради тъмните дрехи. И си казах, че сега разбирам какво е привлякло Елиът към нея.

— Мъжът ми се самоуби, защото го бе страх, г-н Паркър. Излезе нещо от миналото му, нещо, което е извършил и което, изглежда, му тежеше. Сподели го с Елиът, но той не искаше да му повярва. А на мен просто не пожела да каже. Правеше се, че всичко е наред до деня, когато нервите му не издържаха, взе жълтия маркуч и отиде с него в гаража. Сетне и Елиът се опитваше да се преструва, че нещата са си на място, но мен не можеше да заблуди.

— Имате ли идея от какво се е страхувал мъжът ви?

— Не от какво, а от кого би трябвало да кажете.

— Добре, тогава от кого го е било страх според вас?

Адел Фостър се изправи и махна с ръка да я последвам. Тръгнахме по стълбите, на горния етаж минахме покрай огромна стая. В минали и сигурно много по-щастливи за собствениците години е била гостна, сега бе луксозно обзаведена спалня. Спряхме обаче пред друга, затворена врата, в ключалката стърчеше ключ. Домакинята го завъртя и оставайки с гръб към вътрешността, ме пропусна да мина.

Стори ми се, че помещението някога е било малка спалня, може би будоар, но Джеймс Фостър го бе превърнал в нещо като кабинет или офис. Върху бюро бе поставен компютър, отзад имаше стол, встрани чертожна дъска, по едната стена комплект лавици с книги и папки. Прозорецът гледаше към предния двор, зърнах горните клони на цъфтящ кучешки дрян, белите цветове бяха вече на края на краткия си живот, започнали да вехнат. На едно клонче се пъчеше сойка, обаче сенките ни зад стъклото вероятно я подплашиха, кръглата й синя опашка потрепна и птичката отлетя.

Всъщност защо ли ви разказвам за сойката, тя само периферно привлече вниманието ми, а най-интересното в стаята беше по стените. Не мога да ви кажа в какъв цвят бяха боядисани поради множеството закачени по тях рисунки — хаотично и безредно, навсякъде — сякаш мощна фурия бе завъртяла стаята, а центробежната сила бе разпиляла листата по стените. Най-различни по големина — от размера на пощенски картички до този на чертожната дъска, че дори и по-големи. Жълти, в тъмни цветове, на най-обикновена хартия, включително чертожна или на линии. По тях най-различни рисунки — от набързо нахвърляни скици, пейзажи и проста графика до сложно изпълнени и детайлни рисунки. Джеймс Фостър е бил истински художник, това бе повече от ясно; любопитно бе друго — сюжетът му бе все един и същи.

Почти всяка рисунка представяше жена със закрито лице, тялото обвито в бели плащове — от главата до петите, отзад развято в причудливи форми или надиплено полегато, сякаш поточета вода от топяща се ледена статуя. Много добре бе предадено това внушение, а поначало човек оставаше с впечатлението, че плащовете са мокри. Материята полепваше по мускулите на краката и задните части на нарисувания обект, по налетите гърди и разперените пръсти, с отлично предадени детайли, като кокалчетата на ръцете, сграбчили плащовете отвътре и кожата отдолу.

Именно с последната, изглежда, имаше някакъв проблем. Да не би да е искал да внуши нещо като болест? Кожата бе грозна, насечена, сякаш вените бяха отгоре, а не под епидермиса, където им е мястото. Създаваше се впечатление за гъста релефна мрежа, като пътища с разклонения или насипи и валове в наводнено оризище. Имах чувството, че под покривалата телата са покрити с някаква тънка и неравна броня, може би люспеста като на алигатор. И вместо да пристъпя напред и да огледам подробностите по-внимателно, аз неволно отстъпих и усетих ръката на Адел Фостър на рамото си.

— От нея — рече тя просто. — От нея го беше страх…

След малко поднесе кафе, седнахме край ниска масичка, на която подредих няколко от рисунките.

— Показахте ли ги на полицията?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Елиът ме посъветва да не го правя.

— Обясни ли ви защо?

— Не. Просто каза да не им ги показвам.

Пренаредих рисунките, отстраних тези на жената, оставих пейзажите, общо пет на брой. Все една и съща сцена: дълбока яма в земята, наоколо й скелетоподобни дървета. На една от ямата изригваше огнен стълб, при по-внимателно заглеждане различих и фигурата на същата жена, с качулка, сякаш обгърната от пламъка.

— Познато ли ви е това място? Всъщност питам дали е истинско?

Взе рисунката, загледа се в нея, след минута ми я върна и сви рамене.

— Не зная. По-добре питайте Елиът. Може би той ще знае.

— Няма как, преди да открия къде пък е той.

— Страхувам се, че нещо може да му се е случило. Нещо подобно… като на Ландрън Мобли.

Този път точно усетих погнусата в гласа й, когато изрече името му.

— Май че не сте харесвали този човек?

Тя смръщи лице.

— Този беше изрод. Не зная защо общуваха с него. Тоест… — леко заекна тя, — … тоест досещам се. Той им вършеше разни услуги, особено на младини: намирал им е дрога, пиене, може би и жени. Знаеше кое къде да търси. Не като Елиът и останалите. Пари нямаше, нито добро образование, нито пък шик и външност, но пък бе готов да ходи там, където те не смееха. Поне не и в началото…

Пак недомлъвки, тайни. Може би и затова Елиът е бил готов да защитава Мобли в съда, намерил го е за достатъчно уместно, макар че подобна постъпка не би му донесла престиж, напротив. А ето ти и друго: същият Елиът е расъл с Ърл младши, може би са учили заедно, а сега е адвокат на обвинен като убиец на сестра му. Никак, ама никак не звучеше добре тази работа. Направо ме потискаше.

— Казахте, по-скоро намекнахте, че са правили разни неща… на млади години, може би неща, които по-късно са се обърнали срещу тях, така ли е? Нямате ли някаква представа за какво става дума?

— Не. Джеймс изобщо не говореше на такива теми. А преди смъртта си се бе напълно отчуждил. Всъщност поведението му изцяло се промени. Вече не бе човекът, за когото се омъжих. Отново започна да дружи с Мобли, ходеха заедно на лов в Конгарий. Сетне започна да посещава и заведенията със стриптийз. Вероятно е ходил и при проститутки.

Оставих рисунките на масата.

— Знаете ли със сигурност къде?

— Проследих го един-два пъти. На едно и също място беше, защото там ходи Мобли, когато дойде в града. Бар на име „Лапланд“.

Докато съм разговарял с Адел Фостър, заобиколен от онези рисунки на призрачни жени, небрежно облечен мъж в светлочервена риза, сини джинси и стари маратонки вървял по улица „Норфък“ на нюйоркския Ийст Сайд в посока центъра „Оренсанс“ — най-старата съществуваща и днес синагога в града. Вечерта била топла, до „Норфък“ дошъл с такси, предпочел го пред жегата и миризмите в метрото. Край него минала върволица весели дечица в шарени дрешки, водели ги две млади жени в тениски, на които пишело името на еврейско общество. Едно от децата, дребно момиченце с черни букли, се усмихнало на мъжа, а той отвърнал на усмивката, сетне останал загледан след малчуганите чак докато се скрили зад ъгъла.

Тогава се изкачил по стъпалата, отворил вратата и влязъл в главното преддверие. Следвала голямата зала, красива неоготика. Чул стъпки и се обърнал. Гледал го възрастен мъж с метла.

— С какво мога да ви помогна? — попитал той.

— Търся Бен Епстайн — рекъл посетителят.

— Не е тук.

— Но идва понякога, нали?

— Да, понякога се отбива — отвърнал чистачът.

— А тази вечер дали ще дойде?

— Възможно е, но пък може и да не стане.

Посетителят се огледал, зърнал стол в полусенките край стената и се насочил към него. Извъртял го да гледа към вратата и се настанил. Направил го много внимателно, а като присвил гръб, за да седне, лицето му се изкривило от болка. Опрял глава на рамо и казал на чистача:

— Извинете, ще почакам. Аз съм човек търпелив.

Другият свил рамене и се заел с работата си.

Минали пет минути.

— Хей — обадил се седналият. — Рекох, че съм търпелив, ама не съм от камък. Я иди и викни Епстайн.

Старият прислужник потрепнал, но продължил да си мете.

— Не мога да ви помогна.

— Мисля, че можеш — рекъл другият и в тона му прозвучало нещо, от което чистачът направо се смръзнал.

Новодошлият не помръдвал от стола, но по лицето му вече я нямало онази кротка благост, подбудила момиченцето отвън да му се усмихне.

— Кажи му, че става дума за Фокнър, и ще дойде.

Рекъл това и затворил очи, а когато ги отворил, на мястото на чистача имало само облаче навита като спирала прах.

Ейнджъл отново затворил очи и зачакал.

Минавало седем часа, когато Епстайн пристигнал. Придружавали го двамина с широки ризи извън панталоните. Не било трудно да се досети човек, че носели оръжие. Когато зърнал лицето на чакащия, Епстайн дал знак на другите двама, а те видимо се отпуснали. Сетне взел стол и се настанил срещу Ейнджъл.

— Познавате ме, нали? — попитал последният.

— Зная кой сте — отвърнал Епстайн. — Викат ви Ейнджъл. Странно име, мисля си тъй, като ви гледам, но не виждам нищо ангелско.

— Няма и да видите. Защо ходите с въоръжени хора?

— Намираме се под постоянна заплаха. Смятаме, че враговете ни вече са убили един наш младеж. Надяваме се обаче, че знаем точно кои са убийците му. Паркър ли ви изпрати?

— Не, идвам по своя воля. Защо смятате, че Паркър ме изпраща?

По лицето на Епстайн се изписала изненада.

— Говорихме с него. Малко преди да разберем за присъствието ви тук. Затова смятам, че двете неща са свързани.

— Интересно. То големите умове мислят еднакво, нали?

Епстайн въздъхнал.

— Веднъж ми цитира Петокнижието. Направо ме впечатли. Но вие, дори и с вашия голям ум, едва ли ще ми го цитирате. Него или например „Кабала“.

— Няма да мога — признал Ейнджъл.

— Преди да дойда тук, четях първата книга на „Кабала“ — „Книгата на блясъка“. Отдавна я препрочитам и често размишлявам по нейните постановки, дори по-често, отколкото за кончината на собствения си син. Опитвам се да открия смисъл в страданията му, но, изглежда, все още не съм готов, че да проникна достатъчно дълбоко в мъдростта й.

— Значи вярвате, че в страданието има смисъл?

— Смисъл има във всичко. Всичко, що става около нас, е работа на Божествения.

— В такъв случай, изправя ли се пред Божествения, готов съм да му река някои по-соленички думи — заканил се Ейнджъл.

Епстайн разперил ръце.

— Тогава кажете ги. Той винаги слуша, винаги ни наблюдава.

— Така си мислите вие, но не и аз. Дали е слушал и гледал, когато са убивали сина ви? А може да е било и по-лошо: гледал е, слушал е, но е решил да не се намесва.

Старият мъж потрепнал като от болка, така му въздействали Ейнджъловите слова, но другият сякаш не забелязал. Тогава Епстайн разчел изписаните по лицето му гняв и обида и тихичко попитал:

— Вие май за себе си говорите, а не за моя син?

— Не ми отговорихте на въпроса.

— Той е Създателят: всички неща произлизат от Него. Не мога да претендирам, че разбирам неведомите пътища на Божествения. Затова чета „Кабала“. И все още не прониквам достатъчно дълбоко във всичко, казано в нея, но пък малко по малко напредвам.

— А какво се говори там като обяснение за мъченията и смъртта на сина ви?

Този път и Ейнджъл на свой ред усетил причинената на другия болка.

— Извинете ме — рекъл и се изчервил. — Аз понякога…

— И аз страдам от гнева си понякога — кимнал му Епстайн. — На въпроса ви: мисля си, че се говори за хармонията между горния и долния свят, между видимото и невидимото, между доброто и злото. Свят има над нас, има и друг — под нас, помежду им шетат ангели. Истински, не само по име.

И се усмихнал, сетне добавил:

— А на базата на прочетеното понякога си задавам въпроса за истинската същност на вашия приятел Паркър. В „Зохар“ е речено, че стъпят ли на земята, ангелите обличат одежди земни. Питам се сега дали това важи и за добрите, и злите? Дали техните множества вървят по нашата земя преоблечени? Сега казано е още, че Черните ангели ще бъдат унищожени от друго тяхно проявление — от ангелите Отмъстители, въоръжени с мор и Божествения гняв, а двете армии от негови раби ще се сражават, защото Всевишният създаде и Злото — да служи на Волята Му, така както създаде и Доброто. И аз вярвам в това, защото иначе смъртта на сина ми ще остане безсмислена. Да, длъжен съм да вярвам, че страданията му са част от Божиите прозрения, от по-висша цел, която не разбирам, саможертва в името на по-голямото, Всеобщо Добро.

Навел се към Ейнджъл и рекъл още:

— Може би вашият приятел е именно такъв ангел. Служител на Божествения, носител на гнева и възмездието Му, отмъстител, а в същото време възстановител на хармонията помежду световете. И може би както истинската му природа е скрита от нас, така е скрита и от него самия…

— Не смятам, че Паркър е ангел — възразил Ейнджъл. — Сигурен съм, че и той самият не мисли така. Защото рече ли подобно нещо, приятелката му ще го обяви за ненормален.

— Значи приемате казаното просто като бълнуване на един старец? — запитал Епстайн и махнал с ръка. — Може би сте прав. Но пък тогава защо сте тук, г-н Ейнджъл?

— Дойдох да помоля за нещо.

— Ще помогна с каквото мога. Вие наказахте онзи, който ми отне сина.

Защото то именно така се бе случило. Ейнджъл уби Пъд, който на свой ред преди това бе убил Епстайновия син Йоси. Г-н Пъд или Ленърд, синът на Фокнър.

— Така беше — казал Ейнджъл. — Сега възнамерявам да убия и онзи, който го бе изпратил да свърши тази работа.

При тези думи Епстайн примигал.

— Но той е в затвора.

— Ще го освободят.

— Ако го пуснат, ще има кой да го приеме и защитава. Ще го скрият далеч от вашите домогвания. За някои хора той е извънредно важен.

Ейнджъл се заслушал в Епстайновите думи и поклатил глава.

— Защо мислите, че е толкова важен?

— Поради самата си същност и това, което олицетворява — отвърнал равинът. — Разбирате ли същността на Злото? То е отсъствие на състрадание и именно оттук се поражда Злото. Фокнър е празен, в него съчувствието е изтрито, така се създава и абсолютното Зло, доколкото го има в нашия свят. Но Фокнър носи в себе си далеч по-голяма опасност — защото има силата да отнема съчувствието на други. Той прилича на духовен вампир и разнася своята отрова навсякъде, където стъпи. Да, отрова и зараза. Този вид зло привлича себеподобните, и хора, и ангели… ето защо, приятелю мой, него ще го защитават.

А вашият приятел Паркър е разкъсван от съчувствието, измъчван от способността си да усеща чуждата болка и да страда заради други. Той е абсолютната противоположност на Фокнър. Той носи дух разрушителен и гневен, но той е дух праведен. Не просто носител на яростта, която е греховна и действа против Божественото. Познавам този човек, наблюдавам го и забелязвам действието на голямата Воля. И ако Доброто и Злото са сътворени от Всевишния, то изпратените на Паркър страдания — загубата на съпруга и дъщеря — са просто инструмент на по-голямото — Всеобщо Добро, за което вече ви говорих. Също както и смъртта на моя Йоси. Обърнете се назад и вижте списъка на хората, които той залови или унищожи, носейки вечен мир или покой на други — и живи, и мъртви. Погледнете равновесието, което е възстановил, страданията, които е понесъл, и кръста, който продължава да носи. И в отговора на страданията му аз лично виждам ръката на Божествения.

Ейнджъл все така скептично клател глава. Не му се вярвало в подобни приказки.

— Значи твърдите, че всичко това е нещо като изпитание за него, за всички нас.

— Не, не е изпитание, то е възможност да докажем, че сме достойни за спасение, че ще съумеем да извоюваме изкупление, може би самите ние да се превърнем в такова.

— Вижте, мен много повече ме интересува този свят тук, отколкото другият — упорито настоявал Ейнджъл.

— Няма голяма разлика между двата. Те не са разделени, напротив — свързани са. Оттук — при нас самите — започват и небето, и адът.

— Е, поне едното със сигурност.

— Вие сте човек гневлив, нали?

— Ако не съм, поне ще стана. Още едно такова слово да ми изнесете и съм готов.

Епстайн се усмихнал и вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Е, значи да приемем, че сте тук, защото търсите нашата помощ. Помощ за какво?

— Относно Роджър Бауън.

Усмивката по лицето на Епстайн се разляла още по-широко.

— Е, за нас ще бъде истинско удоволствие — рекъл той.

Глава осемнайсета

Сбогувах се с Адел Фостър и тръгнах обратно. Значи съпругът й е посещавал „Лапланд“ преди смъртта си. Там работеше не друг, а Терес. Нали именно Терес ми подхвърли, че Елиът знаел много повече за смъртта на Атисовата майка и леля, отколкото ми бе казал. От думите на Адел Фостър пък бях научил, че Елиът и група бивши съвипускници или другари от детинство били заплашени от тъмна и неизвестна външна сила. Във въпросната група влизаха Ърл Ларус-син и трима други, вече покойници: Ландрън Мобли, Грейди Трует и Джеймс Фостър.

За кой ли пореден път опитах телефоните на Елиът у дома и в кантората, сетне потеглих към офиса недалеч от „Мийтинг“ и „Броуд“. Местните наричат това място „Четирите кьошета на закона“, защото на пресечката им са църква на името на св. Михаил, федералният съд, щатската съдебна зала и кметството. Кантората на Елиът бе в една и съща сграда с две други адвокатски фирми с общ вход на нивото на улицата. Запътих се направо за третия етаж, но още на остъклената врата усетих, че в помещенията зад нея няма никой. Свалих сакото, вмъкнах пистолета в ръкава и счупих стъклото близо до бравата. Сетне пъхнах ръка през дупката, отворих и влязох.

Отпред бе преддверието — малка стаичка със секретарско бюро и лавици с папки и досиета. Вратата към кабинета на Елиът не бе заключена. Веднага забелязах, че шкафовете му са разбити, чекмеджетата издърпани, по бюрото и съседните столове бяха разпръснати хартии, папки и папчици.

Някой здравата бе ровил тук, а, изглежда, е и знаел кое къде да търси. На бюрото нямаше нито указател, нито тефтерче с адреси. Опитах се да пусна компютъра — не успях, поиска ми парола. Тръгнах да преглеждам досиетата в папките по азбучен ред. Търсех нещо за Мобли и за Атис Джоунс, но както можеше и да се очаква, нищо не намерих.

Загасих лампите, затворих вратата и се разкарах.

Адел Фостър ми бе дала адреса на Фил Поведа в Хамптън, единият от останалите живи другари. Пристигнах на мястото тъкмо навреме да заваря висок мъж с дълга посивяла коса и прошарена брада да заключва гаража отвътре. Приближих, той видимо се стресна, бе изнервен, неспокоен.

— Вие ли сте г-н Поведа?

Не отговори.

Извадих документите.

— Казвам се Чарли Паркър, частен детектив съм. Може ли да ви отнема няколко минути?

Продължи да мълчи, но поне не ми блъсна вратата под носа. Приех го като положителен знак, ама се излъгах. Фил Поведа, който приличаше на интелигентен компютърен специалист, внезапно измъкна патлак. Беше 38-и калибър и трепереше като желе в ръката му, ама все пак си бе оръжие, което плюе куршуми.

— Разкарай се от тук — рече той и ръката му се разлюля още повече, макар че пък гласът му бе твърд като скала.

И въпреки това Поведа бе на път да се разпадне духом. Личеше в очите му, по безнадеждно свитите устни, от извивките на лицето, от ситните и, изглежда, пресни ранички по врата и лицето. По пътя за насам си бях задавал въпроса дали пък той няма някакво отношение към случилото се досега. Сега обаче, застанал тук, виждах и съвсем осезаемо усещах направо излъчващия се от него страх и готовността му буквално да се срине. И вече бях уверен в себе си: този човек е потенциална жертва, а не и възможен убиец.

— Г-н Поведа, в състояние съм да ви помогна. Разбирам, че има някакъв сериозен проблем: умират хора, с които сте били близки: Грейди Трует, Джеймс Фостър, Ландрън Мобли. Смятам, че е напълно възможно тяхната кончина да има отношение и към убийството на Мариан Ларус. Елиът Нортън пък е изчезнал, търся го, но не мога да го намеря.

— И Елиът ли? — възкликна той и ми се стори, че виждам в лицето му да гасне и последната искрица надежда.

— Мисля, че трябва да проговорите. По някое време в миналото сте извършили нещо — вие и вашите приятели — неговите последици сега ви преследват по някакъв начин. Затова казвам, че ще си помогнете, ако ми обясните някои неща, а този пистолет в треперещата ви ръка съвсем не е в състояние да ви спаси.

Направих къса стъпка напред, а вратата на гаража се затръшна в лицето ми, преди да успея да сторя нещо. Ударих силно с юмрук по нея.

— Г-н Поведа, обяснете ми какво става! — изревах с все сила.

Отговор не последва, но го усещах — стоеше там, зад металната врата, свит в мрака — буквално и в преносния смисъл — на загадъчните събития. Извадих визитка от портфейла, на нея с химикалка бях написал хотелския си номер. Пъхнах я под вратата и го зарязах да разсъждава сам за греховете си.

Тръгнах, след малко се извърнах — картичката не се виждаше. Беше я взел.

Прескочих до „Лапланд“, но се оказа, че Терес го няма. Анди Сръчния бе там, изгледа ме мръсно и не пожела да разговаря. Поощряваше го присъствието на въоръжения барман и на две горили в черни сака. Отбих се до жилището на Терес, нямаше го, същият старик на предното стълбище рече, че сутринта тръгнал за работа, но оттогава не се е връщал. Навсякъде удрях на камък. Странно нещо, знаете, не мога да намеря никой от хората, с които на всяка цена трябва да разговарям.

Пресякох „Кинг“ пеша, влязох в „При Джанет“ — това е заведенийце с типична южняшка кухня, реликва от минали години. На самообслужване е, вземате си поднос и се нареждате на опашката, а на тезгяха можете да си подберете каквото обичате: пържено пиле, ориз, свински котлети. Бях единственият бял в помещението, но пък никой не ми обръщаше особено внимание. Опитах пилето, обаче апетитът ми хич го нямаше. Купих си лимонада, сетне пих още една и още една чаша, напразно се опитвах да утоля жаждата. Чувствах се като пресъхнал от жегата, май че имах и температура. Повтарях си, че Луис трябва да се появи тук скоро. Тогава, дай боже, нещата да станат малко по-ясни. Опитах пак да ям, но се отказах. Бутнах чинията встрани и станах, запътих се към хотела.

Притъмняваше, седях на масата, отново разположил на нея снимките на мъртвата Мариан Ларус и самото местопрестъпление. Имах още снимки, но покрай тези бях разположил и взетите от Адел Фостър рисунки, та мястото се бе изчерпало. Разглеждах ги и очаквах да ми дойде някакво вдъхновение. На една рисунка жената бе извърнала глава през рамо, а лицето на закачулената й глава бе потънало в мрак и сиви тонове. Загледах се внимателно, разсъждавайки: особено детайлно виждам костите на пръстите под тънкия плат на плаща върху тялото, а върху им фино и релефно се очертават вени и нещо като люспи на кожата. Така поне си ги обяснявам. Усещам сексуален подтекст в тази работа, обяснявам си го двояко — в артистичното изпълнение едновременно се долавят отвращение, но и привличане, респективно желание. Особено грижливо са изрисувани ханшът и дългите бедра, те изпъкват съвсем ясно, сякаш през плата прозира слънце, а зърната на гръдта й са набъбнали, стърчат изправени. Прилича ми на ламята от древните митове — от кръста нагоре красива и желана жена, надолу — змей. Изкусен прелъстител, това чудовище привлича странници по нощните друмове с мелодичния си и звучен глас, за да ги разкъса, щом се подлъжат да се приближат достатъчно. Само че в нашия случай люспите са по цялото тяло: митологичните корени, заченали идеята за мъжкия страх от агресивната женска сексуалност, са намерили извънредно плодотворна почва във въображението на нашия художник — Джеймс Фостър.

Гледам едното, гледам и другото — втората тема с ямата, около която стърчат назъбени камъни и гола земя, тънките силуети на голи дървета на малко по-заден фон, изправени досущ оплаквачи край пресен гроб. На първата рисунка ямата е само черна дупка, далечно напомняща на забулено женско лице, а контурите на околния терен са като гънките на плата около главата. На втората обаче от ямата изригва стихиен огнен стълб, нейде дълбоко от земната утроба, сякаш към нея води отворен канал. Към земните недра или самия Ад… Жената в стълба е погълната от стихията, тялото й се вие в червено-оранжеви и подобни на костеливи пръсти спирали, тя е разкрачена, главата й — килната назад като в екстаз. В даден миг ми заприличва на евтина психологична студия, нескопосен анализ, от онзи род, дето ги продават в прости книжки в магазините за по десет цента. Но не, не това е истината тук… истината е, че художникът Фостър е дълбоко разстроен човек. И сюжетът, и самата идея съвсем не са евтини, та макар пак да става дума за психика. Но и за друго…

Усетих се, че съм го задълбал бая надълбоко като истински психолог. Платете си хонорара, моля. Сто долара, ако обичате — на излизане, на секретарката отвън.

Адел Фостър ми бе позволила да отнеса със себе си и една снимка: шест млади мъже пред бар, неоновата му реклама се вижда зад мъжката фигура в крайната лява част на фотографията. Елиът Нортън се усмихва, вдигнал високо дясната ръка, а в нея държи бутилка „Будвайзер“, лявата е около кръста на Ърл младши. До тях е Фил Поведа, той е най-високият, облегнал се е на кола, краката му са кръстосани на глезените, бялата му риза е разкопчана чак до кръста, ръцете му — кръстосани на гърдите, с тях притиска бирено шише. Следващият е най-дребният в компанията — къдрав младеж с почти детско, месесто лице с набола брадичка и крака, които изглеждат възкъси за и без това късото му туловище. Позата му е пародия на танцова: левият крак и лявата ръка са издадени напред, дясната е зад главата, държи бутилка текила, светкавицата е успяла да запечати изхвръкналите от гърлото й алкохолни пръски. Този трябва да е покойният Грейди Трует. До него юношеско лице, игриво наведено към фотоапарата, вперило усмихнати очи в обектива — това е Джеймс Фостър.

Последният от шестимата не се усмихва както другите. По лицето му е изписана гримаса — непохватно подобие на усмивка, а дрехите му са видимо евтини, поне не така скъпи както тези на останалите. Той е в джинси и риза на карета, застанал е вдървено на чакъла, с който е застлан паркингът. Веднага прилича на човек, непривикнал да бъде сниман. Ландрън Мобли, непрокопсаник, маргинален тип, прекалено беден за скъпи колежи, не постигнал нищо особено в живота, единственият, който никога не е напускал Южна Каролина било за да учи другаде, било за да се издигне по някакъв начин. Ландрън обаче е полезен в много отношения: може да намери дрога, евтини, навити на всичко, дори и за една бира, жени. Едрите му юмруци влизат в употреба прекалено лесно, закачи ли се някой с групичката богаташки момчета, особено ако са на чужда територия. Или ако задяват чужди момичета, ако поркат в барчета, където не им е мястото. Ландрън им е като пропуск за влизане в един чужд за тях свят — където на петимата много им се ходи за закачки и забави, но не и за да останат завинаги. Ландрън е като вратар. Пък и знае разни неща.

Сега Ландрън е мъртъв.

Според Адел Фостър твърденията за непристойното му поведение като затворнически надзирател съвсем не били изненадващи. Тя си го познавала още от училищните години, още тогава систематично бягал от часовете и гонел, че и нападал момичетата. И макар и съпругът й да твърдял, че е скъсал всякакви връзки с Мобли, тя ги виждала да разговарят на няколко пъти, седмици преди смъртта му. Виждала как Ландрън потупвал Джеймс по рамото или ръката, приведен над прозореца на колата му. Зърнала и друго: че Джеймс вадел от джоба и подавал на Мобли пачки пари. Една вечер му го казала в очите, но Джеймс отговорил дежурно: Мобли бил закъсал финансово, загубил си работата, редно било старите другари да си помагат в беда, по-добре било да му даде някой и друг долар, че да го остави на мира. Не че Адел вярвала, но какво да му каже? Освен това Джеймс посещавал „Лапланд“, това било доказано с наблюдения, тогава започнало и отчуждаването между съпруг и съпруга. Тя се оплакала на Елиът, споделила с него опасенията си, така и станали любовници. И докато лежали голи в малката стаичка над Елиътовата кантора, тя му разказала и за Мобли, и за страховете си. Срещали се в онова помещение, което по-рано Нортън използвал, когато окъснявал след работа по спешни дела, а в по-късни години приспособил за по-дискретни цели като срещи с жени. Тя ми ги разказа тези неща.

— От теб искал ли е? — попитала тя Елиът.

— Той, Ландрън, винаги има нужда от пари — отвърнал Елиът, само че извърнал очи.

— Това не е отговор — настояла тя.

— Виж сега, познавам го този човек от много, много години и да, помагал съм му финансово от време на време.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш пък сега? Какво защо?

— Просто не ви разбирам, това е всичко. Той не е като останалите от компанията ви. Мога да разбера, че на млади години ви е бил полезен с разни неща, когато сте били по-буйни, по-луди…

Тогава Елиът посегнал към нея:

— Аз и сега съм луд по теб — рекъл й той, но тя се отдръпнала.

— Остави това, а ми кажи каква роля може да играе човек като Ландрън Мобли във вашия живот? Отдавна би трябвало да сте го зарязали. Той принадлежи към миналото ви.

Елиът станал от леглото, както си бил гол, изправил се пред прозореца, оттам прониквала лунната светлина. Бил с гръб към нея, а раменете му изведнъж увиснали, както става, когато човек е ужасно изморен или смазан от нещо, което му тежи. Тежи и го мъчи.

Именно тогава й казал нещо достатъчно странно:

— Има неща, които човек не може да остави в миналото. Такива, дето ще те преследват цял живот.

Само това й казал. Няколко секунди по-късно чула шума от душа в малката баня. Било време да си ходи. Тогава се любили за последен път.

Обаче лоялността на Елиът спрямо Мобли многократно надвишаваше простия факт да му дава пари от време на време. Това го бях установил собственоръчно. Елиът бе готов да защитава стария си другар в труден и тежък процес, където наяве щяха да излязат достатъчно нелицеприятни неща, като например изнасилване на беззащитна затворничка или затворнички. При това многократно. Разбира се, сега Ландръновата смърт слагаше край на тези неща, но фактите не могат да бъдат променени, нали? Освен това Елиът, изглежда, бе готов да разруши многогодишното си приятелство с младия Ларус, за да поеме защитата в съда на чернокож младеж, с когото очевидно нямаше никакви връзки. Извадих си водените до този момент бележки и започнах да ги препрочитам. Все се надявах да намеря нещо полезно, което някак си съм изпуснал в разсъжденията си. Четох, гледах, по едно време ми светна: попаднах на интересен факт: Дейвис Смут-Ботуша е бил убит в Алабама само броени дни преди изчезването на сестрите Джоунс в Южна Каролина. Върнах се към бележките от разговора с Ранди Бърис относно подробностите около кончината на Смут и последвалия арест на Терес. Според думите на самия Терес той е ходил в Алабама, за да моли Смут за помощ. Ботуша пък напуснал Южна Каролина през февруари 1980 г., няколко дни след предполагаемото изнасилване на Ади Джоунс, и се крил най-малкото до юли 1981, когато се спречкали с Терес и последният го убил. Пред следствието Терес упорито бе отказвал твърденията, че сблъсъкът със Смут имал отношение към слуховете за изнасилването на Ади. Самата тя родила Атис в началото на август 1980 г.

Тук нещата не се получаваха: или имаше грешка, или…

От мислите ме откъсна писукането на клетъчния телефон. Бе остро, незабавно разпознах номера — бе на скривалището. Включих го още на втория сигнал, обаче отсреща не ми се обади никой, чувах само почукване, сякаш някой ритмично тупа апаратчето в земята.

— Ало?

Тап-тап-тап-тап-тап…

В движение изхлузих сакото от облегалката на стола и хукнах към гаража. Интервалът между почукванията ставаше по-дълъг; усещах, че се бе случило нещо лошо, че човекът отсреща е в беда. Струваше ми се, че силите постепенно го напускат и че едвам е намерил начин да се свърже с мен. Който и да е — той или тя…

— Идвам! — викнах в слушалката. — Дръж се! Само се дръж!

Отвън пред къщата стояха трима млади чернокожи, пристъпваха несигурно от крак на крак. Единият държеше нож и щом спрях, хукна към мен. Видя пистолета в ръката ми и вдигна ръце над главата.

— Какво става тук?

Не отговори, обади се единият от другите двама, малко по-възрастен:

— Чухме, че се чупи стъкло. Нищо не сме направили…

— Добре. Стойте тук. И по-назад — остро предупредих аз.

— Я си го начукай — изпсува ме третият, но и тримата си останаха на място.

Предната врата бе заключена, затичах се към задната. Тя бе широко разтворена, но не и разбита, доколкото успях да видя в движение. В кухнята нямаше никой, познатата ми вече кана за лимонада бе на пода, счупена. По локвичката със сладникава течност върху евтиния линолеум бяха накацали мухи.

Намерих възрастния домакин в ежедневната. Лежеше възнак, същински потънал в собствената си кръв черен ангел, сякаш притиснал под гърба двете големи почервенели криле. От дупката в гърдите му свистеше въздух, в лявата ръка стискаше телефона, а ноктите на дясната дълбаеха дървените дъски. Беше успял да изрони боята и да отчупи клечица или две, в същото време бе разкъсал кожата и от пръстите му течеше кръв. Постоянно се бе опитвал да се добере до съпругата си. Виждах само крака й — с изут чехъл и кръв по вътрешната страна. Бе просната на прага на съседната стая.

Отпуснах се на колене до мъжа и му повдигнах главата, огледах се трескаво — няма ли нещо, което да сложа на гръдната рана? Тъкмо свалях сакото, когато протегна ръка и силно стисна ризата ми в юмрук.

— Ни бил ний — прошепна с голямо усилие. — Жен… жена къде…

Не му казах, но не можех и да мълча. Време нямаше.

— Зная, Албърт, зная — рекох и за малко щях да се разплача. — Зная, че не си го направил ти, Албърт. Кой беше? Кажи ми!

— Плейтай — изсъска. — Плейтай!

Сетне ми пусна ризата и отново задраска по пода към съпругата си.

— Джжжжини…! — опита се да извика, но само шепнеше. Гласът му гаснеше, гаснеше и той самият. — Джин… — повтори и предаде богу дух.

Грижливо положих главата му на пода, изправих се, прекрачих към съседната стая. Съпругата лежеше по корем, в гърба й имаше две дупки от куршуми — едната ниско и отляво на гръбначния стълб, другата на нивото на сърцето. Опипах китката и врата. Пулс нямаше.

Зад гърба си чух шум, обърнах се рязко. Беше един от младежите, които бях заварил отвън. Стоеше на кухненския праг и гледаше уплашено.

— Излез! — наредих отривисто. — И се обади на 911!

Изгледа ме, очите му се преместиха върху покойния домакин, сетне бързо излезе.

Къщата бе потънала в тишина. Гробовно немееше и горният етаж. Бавно и внимателно се изкачих по стълбите. Синът на Албърт и Джини — Самюъл — бе захвърлен гол и мъртъв във ваната. Бяха го застреляли с два куршума в гърдите, падайки, се бе хванал за найлоновата банска завеска и я бе съдрал, а пуснатата слабо вода от душа нежно галеше лицето му. Претърсих четирите стаи, не намерих никаква следа от Атис. Но в неговата стая прозорецът бе разбит, а от перваза на полегатия покрив липсваха керемиди. Можеше да се предположи, че е скочил оттук. Следователно възможно бе да е жив.

Слязох долу и останах в двора, докато пристигна полицията. Пистолетът ми бе прибран в кобура, в ръка държах разрешителното и шофьорската книжка. Естествено, ченгетата ми взеха и оръжието, и телефона и ме откараха в тяхната кола, където изчаках да дойдат дежурните детективи. По това време вече се бе събрала и бая голяма тълпа и униформените отчаяно се опитваха да задържат хората на нужното разстояние. Притъмняваше, бурканите на полицейските автомобили се въртяха и хвърляха алени отсенки по околните домове и лицата на смълчаните чернокожи съкварталци. Доста коли се бяха насъбрали, защото чарлстънският регламент разрешава в патрулна кола да дежури само по един полицай; изключение са тези, които отговарят за уличните престъпления и безопасността на гражданите нощем. Затова още при първия сигнал бяха пристигнали няколко полицаи, всеки със своята кола. Дойде и експертната група с мобилна лаборатория, приспособена от старо бусче, по същото време ми казаха, че двамата детективи от отдела за особено опасни престъпления ме очакват за разпит.

Вече бях съобщил за отсъствието на Атис Джоунс и най-старшият униформен бе докладвал; дадено бе и разпореждане да го търсят, но не като потенциална жертва, а като възможен убиец и заподозрян за още две тежки престъпления. Грешаха тези хора, но… Разбира се, че грешаха. Сигурен бях.

На бензиностанция в Южен Портланд един гърбушко стоеше до нисана и сипваше бензин за 20 кинта. При помпите имаше само още една кола — шеви, модел „С-10“ от 1986 г., със смачкан калник, собственикът й също зареждаше. За шевито бе платил 1100 долара, половината на ръка, останалите пари на вноски до края на годината. Това бе първата кола, която Мечо притежаваше след поне пет години затвор и други съдбовни истории, и с пълно право се гордееше с нея. Сега, вместо да става рано и да гони редките рейсове или да чака на автостоп, Мечо бе пръв на работа, още преди да са отворили магазията, застанал отвън, гордо подпрян на колата, издул до дупка мъничкото стереокасетофонче.

Сега зареждаше с взети от сестра си назаем пари и изобщо не заглеждаше другия човек. В пандиза бе виждал какви ли не странни птици, особени, опасни и всякакви и се бе научил да си гледа работата. Най-добрата политика: гледай се себе си и не се зазяпвай в другите, че можеш да си докараш беля. Провери и налягането в гумите, сетне потегли.

Сайръс бе платил на бензинджията предварително и докато наливаше бензина, усещаше погледа му върху себе си. Младо момче, неопитно, пък тук е и скучно — цял ден сам на бензиностанцията, а сега бе забелязало този странен човек с разкривено, грозно тяло и го гледаше направо като хипнотизирано. Неърн отдавна бе свикнал да го заглеждат с отвращение, но все пак намираше прекаленото зяпане за признак на лошо възпитание. Младежът не знае, че вади голям късмет — първо е на сигурно място зад бронираното стъкло, а пък и Сайръс има други неща на ума си. Ама това не значи, че по-късно, остане ли му малко време, няма да се върне да му предаде някой и друг урок по добри маниери.

Помисли тези неща, спря помпата, закачи маркуча и си влезе в колата. Извади бележника изпод седалката и си записа някои неща. Вече редовно го правеше — води си бележки за всичко видяно и чуто, важно е да не забравя нищичко и то винаги да му е подръка. Не знае кога може да му дойде времето.

И така: младият бензинджия бе записан в тефтера, заедно с други Сайръсови наблюдения същата вечер — движенията на червенокосата в онази къща и онзи едър чернокож, с който тя я дели. Бе го зърнал просто за миг и това бе неприятна изненада, тя остави лош привкус в устата му.

Сайръс не обичаше по ръцете му да има мъжка кръв.

Глава деветнайсета

Дирекцията на Чарлстънската полиция е на булевард „Локуд“ в голяма червенотухлена сграда, току срещу стадиона „Джо Райли“ и в съседство с парка „Бритълбанк“ на река Ашли. Иначе от стаята за разпити не се открива кой знае каква гледка, освен ако не смятаме киселите физиономии на двама сърдити детективи, които се занимаваха с моя милост.

За да разбере човек чарлстънските ченгета, първо би трябвало да знае фактите около техния шеф Рубън Грийнбърг. Той е полицейски началник от 1982 г. и въпреки съдържащата се в несменяемостта му ирония е все още популярен и обичан. За 18-те години начело на службата бе съумял да наложи най-различни реформи и нововъведения, допринесли за чувствително намаляване на престъпността: от превантивни мерки в най-бедните райони до отпускане на кецове на патрулиращите полицаи, за да могат с тях по-добре да гонят престъпниците. И броят на убийствата през този период бе категорично ограничен, а това бе донесло слава на Чарлстън и той често бе даван за пример на другите сродни по мащаби градове в щата.

За беля смъртта на Албърт, Джини и Самюъл жестоко разваляше този имидж, да не говорим за сравнителните статистически данни спрямо предната година. И затова нямаше начин на булевард „Локуд“ 180 да не гледат с омерзение на всеки, свързан с минирането на благополучната статистика, а оттам непряко на добрата полицейска работа и липсата на престъпност.

Ето защо и аз в момента не се ползвах с особена любов тук. И то най-меко казано.

Час и повече бях стоял в заключена отвън патрулка пред Албъртовата къща. Сетне ме бяха докарали тук и въвели в боядисана в синьо, обзаведена със спартански мебели стая. Дадоха ми чашка хладко кафе, то впоследствие истина още повече. Да не говорим за отношението на разпитващите ме детективи.

— Елиът Нортън, а? — ръмжеше единият. — Значи твърдиш, че работиш за Нортън?

Представил се бе с името Адамс. Под мишците на синята му риза чернееха големи петна от пот, очите му бяха кървясали, кожата му бе синьо-черна. Вече два пъти бях обяснявал, че работя за адвоката Елиът Нортън, бях им предал последните Албъртови думи поне половин дузина пъти, но Адамс не виждаше причина да не задава същите въпроси още и още веднъж.

— Нае ме да проуча обстоятелствата около случая Джоунс — казах им за пореден път. — Взехме Атис от затвора в Ричланд и го отведохме в онази къща. Смятахме, че тя е подходяща за скривалище, поне за известно време.

— Грешка номер две — обади се другият.

Неговото име бе Аддамс, просто с едно „д“ повече от колегата и колкото Адамс бе черен, толкова този пък бе блед. Някой от началниците им в дирекцията видимо имаше изкривено чувство за хумор. Аддамс се обаждаше за трети път, откакто бе започнал разпитът, очевидно адашът му бе далеч по-разговорлив.

— Коя е грешка номер едно? — попитах го аз.

— Да се набуташ в случая Джоунс поначало — отвърна той. — Или още по-просто — да слезеш от самолета на летище Чарлстън Интернешънъл. Скиваш ли сега — дори три грешки стават.

И се усмихна. Усмихнах му се и аз. Учтивост, знаете.

— Не ви ли объркват двамата? — подхвърлих между другото. — Имам предвид имената — единият Адамс, другият Аддамс.

Аддамс смръщи лице, стисна устни.

— Тц, скиваш ли, аз съм Аддамс — с две „д“-та. Той е Адамс — с едно „д“. Проста работа.

Говореше напълно сериозно. Тукашната дирекция на полицията практикува най-различни методи за стимулиране на своите служители, например на базата на образователния ценз. Седемпроцентно увеличение на заплатата за най-ниската степен, която се получава след двугодишен колеж, 22 на сто за докторска степен. Откъде знаех това ли? От закачените на стената в същата стая обявления. Висяха на табло точно зад главата на Аддамс. Най-вероятно стимулът при Аддамс бе нулев, освен ако му даваха по пет цента месечно за завършена гимназия, а и това бе съмнително.

— Значи — упорито дуднеше колегата му, — значи ти го вземаш, оставяш го в онази къща, връщаш се в хотела…?

— Значи — отговорих, — значи си мия зъбите, лягам си, ставам, решавам да се обадя…

— На кого?

— На Елиът, на някои хора в Мейн.

— Какво говорихте с Нортън?

— Нищо особено. Просто се чухме. Той ме попита дали напредвам, рекох му, че тъкмо започвам.

— А после какво?

Това вече го бяхме обсъждали пак и пак. Тук пътищата на основните факти малко куцаха — в смисъл, че не бях казал всичко, което зная. Надявах се да го направя по-късно.

— После ходих в заведение за стриптийз.

Дясната вежда на Адамс се повдигна в знак на категорично неодобрение.

— Че защо?

— Скучно ми беше!

— А Нортън плаща ли ти да ходиш на стриптийз, вместо да си гледаш работата?

— Беше през обедната почивка. И си платих с мои пари.

— После какво стана?

— Върнах се в хотела. Вечерях. Легнах си. Тази сутрин се опитах да се свържа с Нортън, не успях, заех се да проверявам показанията на свидетелите, пак се върнах в хотела. Около час по-късно телефонът иззвъня…

Адамс се изправи. Изглеждаше изморен, размениха си погледи с партньора.

— Струва ми се, че Нортън е плащал напразно — рече той.

За пръв път се залових за думата му. Говореше в минало време.

— Какво искаш да кажеш? Защо „е плащал“?

Пак се спогледаха, но премълчаха.

— Разполагаш ли със свързани със случая Джоунс документи, които могат да имат отношение към разследването на сегашните убийства? — попита Аддамс.

— Зададох въпрос! — сопнах се аз.

Гласът на детектива се изостри.

— И аз ти зададох въпрос: имаш ли или нямаш материали, които могат да ни помогнат в сегашното следствие?

— Нямам — излъгах ги аз. — Всичко беше в Елиът Нортън.

Усетих се и веднага се поправих.

— Всичко е в Елиът — рекох. — Сега кажете ми случило ли се е нещо с него?

Пръв отвори уста Адамс.

— Пътна патрулка намерила колата му край шосе 176 до Сенди Роуд Крийк. Била в крайпътната река, преобърната. Изглежда се е опитал да избегне удар с насрещен трафик и изпуснал управлението. Тяло нямало, но пък имало кръв. Доста кръв. Група Б, отговаряла на Нортъновата. Знаем, че редовно участваше в кръводарителските акции и затова проверихме в кръводарителния център.

Хванах глава с двете ръце и дълбоко поех въздух. Първо Фостър, сетне Трует и Мобли, сега и Елиът. Оставаха двама: младият Ларус и Фил Поведа.

— Мога ли сега да си вървя? — попитах уморено.

Ужасно ми се искаше да се върна в стаята и да прибера онези материали. Още повече, че тези двамата може би вече бяха поискали разрешение за обиск.

Преди да са ми отговорили, вратата на стаята се отвори рязко, влезе мъж. Беше по-висок от мен поне с десетина сантиметра, по-стар най-малко с двайсетина години. С късо подстригана посивяла коса, сиво-сини очи, военна стойка и самоуверено поведение, този човек приличаше на току-що застъпил на дежурство старши офицер от морската пехота, тръгнал да гони буквата на устава и закъснелите от отпуска подчинени. Армейският елемент се подчертаваше и от блестящо изгладената, светеща от чистота униформа и табелката с името му — С. Стилуел. Знаех го кой е — полковник Стилуел, шеф на отдел „Оперативен“, подчинен единствено на полицейския началник Грийнбърг.

— Този ли е човекът? — излая той въпроса към двамата детективи.

— Тъй вярно, сър — отвърна Аддамс и ми хвърли особен поглед.

Разбрах го само по един начин: моите неприятности тепърва започват, а той, милият, лично ще се кефи, като гледа как ми подрязват крилцата.

— Защо е тук? Защо не сте го наврели там — където му е мястото? В някоя от килиите с най-големите отрепки, с утайката на обществото и най-отчаяните главорези, каквито има и в прекрасния ни град?

— Тъкмо го разпитвахме, сър.

— Отговори ли по задоволителен начин, детектив?

— Съвсем не, сър, не отговори.

— Така, значи! — процеди думите, сетне се обърна към Адамс. — Вие, детектив! Вие сте прилежен служител, нали?

— Старая се да бъда именно такъв, сър!

— Не се съмнявам в думите ви, детектив. Освен това се стараете да бъдете максимално обективен и състрадателен към ближните, нали?

— Тъй вярно, сър!

— Не бих и очаквал друго от вас. Четете ли си Библията?

— Не толкова, колкото бих желал да го правя, сър.

— Точно така, детектив. Правилно отговаряте. Никой не си чете Библията толкова, колкото се полага. Но пък един мъж е длъжен най-действено да изпълнява словото Божие, а не да си прекарва времето в напразна книжовност. Прав ли съм?

— Тъй вярно, сър!

— А какво ни учи Библията? Не ни ли внушава тя да възприемаме ближния с благост, да му даваме всяка заслужена от него възможност?

— Не съм съвсем уверен в отговора, сър.

— И аз също, но съм убеден, че такова предписание в нея има. Но дори и да няма, значи е било пропуснато, а тогава онзи, който носи съответната отговорност за това, би трябвало да се хване на работа отново и да си поправи грешката. Нали така?

— Напълно сте прав, сър!

— Амин! Значи сме на едно мнение, детективе. Дали сте на г-н Паркър всички възможности да отговори на поставените от вас въпроси. И като богоугоден човек сте спазили въпросното библейско предписание и сте възприели думите му като думи на почтен мъж. Но въпреки това се съмнявате във фундаменталната му честност, така ли е?

— Предполагам, че да, сър.

— Е, добре тогава, толкова по-зле за господина.

Чак сега за пръв път ме удостои с тежкия си поглед.

— Статистика, г-н Паркър. Да поговорим за статистика. Знаете ли какъв е бил броят на убитите в прекрасния град на име Чарлстън в годината божия хиляда деветстотин деветдесет и девета?

Поклатих глава.

— Ще ви кажа. Трима. Най-ниската смъртност за период от над 40 години. Сега кажете ми какво говори това относно силите на реда в прекрасния наш град на име Чарлстън?

Не отговорих. Той постави ръка на ухото и комично наклони глава към мен.

— Не те чувам добре, сине мой.

Отворих уста, а това му даде повод да започне поредната тирада, преди още да съм успял да кажа нещо. И вече на „ти“.

— Аз ще ти кажа какво говори този факт за полицейските сили тук. Говори, че те са една прекрасна организация от мъже и жени, които имат нетърпимост към убийствата! Че те най-активно порицават и спъват въпросната форма на антисоциално поведение. Говори, че те връхлитат като орли върху индивидите, които се опитват да я практикуват. И ги поставят на мястото им! С други думи, зариват ги под два тона лайна от цяло стадо слонове. Твоето пристигане в нашия град обаче съвпада с шокиращо нарастване в броя на убийствата. И то ще наруши чудесните ни статистически данни. Ще изведе нова крива на екрана и полицейският началник Грийнбърг, който е един прекрасен, да, най-прекрасен човек, ще трябва да се явява пред кмета и да дава обяснение относно това злощастно развитие на нещата. А кметът ще пита защо става така, съответно началникът Грийнбърг тогава пък ще пита мен и аз ще отговоря, че причината си ти — г-н Паркър. Тогава началникът ще се заинтересува къде се намираш ти и аз ще му посоча най-дълбоката и най-тъмната дупка, която градът Чарлстън е отделил за онези, чието поведение не одобрява. А под въпросната дупка има друга, още по-надълбоко, и там ще бъдеш ти, г-н Паркър, защото лично аз ще те набутам там. Далеч, далеч от земната повърхност! Толкова далече, че дори няма да попадаш под юрисдикцията на прекрасния град Чарлстън. Че официално погледнато, ти дори няма да попадаш и под юрисдикцията на Съединените щати на Америка. Ще си попаднал под тази на Народната Република Китай, ще се наложи да си намериш китайски адвокат, та да спестиш пари от пътните за такъв оттук. Ти вероятно си мислиш, че те будалкам, а, г-н Паркър? Но всъщност аз съвсем не губя време за подобни неща! Аз на такива като теб направо им сера на главата, да! При това си пазя най-смрадливите говна именно за такива случаи. Е, сега имаш ли да ни кажеш нещо повече по въпроса?

Поклатих глава.

— Казах всичко, което зная. Повече не мога да кажа.

Стилуел се изпъна в пълен ръст.

— Значи работата ни тук е вече завършена. А намира ли ни се подходящо място за г-на Паркър, детективе?

— Тъй вярно, сър, намира се.

— А там е събрана утайката на нашия прекрасен град — например като най-долните пияници, курвари и изобщо хора с низък и долен морал, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава действайте, детектив!

Направих жалък опит да защитя правата си.

— Няма ли да разрешите да се обадя на адвокат?

— Г-н Паркър, ти от адвокат нужда нямаш. Нуждаеш се от пътнически агент, който да те отведе от този град възможно най-бързо. Нуждаеш се и от свещеник, който да се моли да не ми вдигаш кръвното повече, отколкото сега. И още нещо: някой трябва да те върне във времето преди баща ти да е заплодил майка ти с жалкото си семе, че да я помолиш да не те ражда. Защото продължиш ли да пречиш на нашето разследване, горко ще се каеш и ще проклинаш деня, когато си се пръкнал на този свят с жалкото си мяукане и скимтене, разбираш ли ме добре?! Детектив, разкарай този боклук от очите ми!

Затвориха ме в изтрезвителното, държаха ме до 18,00 часа; сигурно смятаха, че е напълно достатъчно да ме пекат на бавен огън дотогава, от там насетне ще съм доволно изплашен. Адамс се появи и извърши нужните за освобождаването ми формалности. Тръгнахме към главния вход на дирекцията, там ни чакаше партньорът му.

— Науча ли нещо повече относно Нортън, ще те уведомя — обеща той.

Благодарих му, той ми кимна.

— Разбрахме и какво означава „Плейтай“. Наложи се да питам лично г-н Алфонсо Браун — той е духовник на повече от хората, които говорят езика „гула“. Обясни, че било нещо като призрак, дух, същество, което си променя вида и формата. Възможно е да се е опитвал да ми каже, че твоят клиент е вдигнал ръка срещу онези хора.

— Възможно, само дето Атис оръжие нямаше.

Замълча, а колегата му ме подкара нататък.

Върнаха ми нещата, но не и пистолета. Дадоха ми разписка, обясниха, че засега го задържат и толкоз. През вратата виждах докараните отвън затворници в сини дрехи, които работеха по лехите в градинката, събираха боклука и го товареха за отнасяне. Запитах се дали ще имам трудности да си взема такси.

— Какво планираш — ще напускаш ли Чарлстън в близко бъдеще? — попита ме детективът.

— Не. Не и след всичко това.

— Е, добре, решиш ли да правиш нещо, по-добре ни се обади, чуваш ли ме какво ти говоря?

Пристъпих към вратата, но Аддамс опря ръка на гърдите ми и ме задържа на място.

— Запомни сега точно какво ще ти кажа още, г-н Паркър. Направих някои справки за теб и хич не ми хареса онова, което ми казаха, ама хич. Струва ми се, че се каниш да извъртиш някое от онези, твоите рицарски изпълнения в града на началника Грийнбърг, чаткаш ме, нали? Не е желателно, ти казвам, ама изобщо не е желателно. И затова, за всеки случай просто, задържаме оръжието ти засега — докато самолетът, с който ще си тръгнеш, се понесе по пистата. Тогава може би ще ти върнем патлака.

Пусна ръка и собственоръчно ми отвори вратата.

— Хайде, довиждане — рече той.

Спрях, изщраках с пръсти и рекох:

— Чакай сега, пак да питам: ти кой беше?

— Аддамс.

— С едно „д“?

— С две „д“-та.

— Ще се опитам да го запомня — рекох и излязох.

Върнах се в хотела, но имах сила колкото да се разсъблека, сетне се свлякох в леглото и спах чак до десет часа на следното утро. Нищо не сънувах. Все едно онези убийства от предния ден изобщо не бяха ставали.

Но се оказа, че Чарлстън не е привършил с труповете. Докато хлебарките пъплели към паважните си дупки, за да се скрият от първите слънчеви лъчи, а нощните бухали бързали към горските тъми, за да му подремнат, човек на име Сесил Ексли вървял с бодри стъпки към малката пекарна и кафененцето, които притежавал на „Ийст Бей“. Имал си работа, трябвало да зареди фурната, да пече хляб, кроасани, кифли и макар че още нямало шест, бил вече позакъснял.

На пресечката на „Франклин“ и „Мегъзин“ забавил крачка. Точно там се издига тежката снага на стария Чарлстънски затвор, свидетел на окаяни съдби, синоним на страдания и печал. Ниска, боядисана в бяло ограда загражда обрасъл с буйна и гъста трева двор. От застланите с червени тухли стари паважи тук-таме липсват някои, отнесени от хора, вероятно смятащи, че нуждите им са по-важни от повелите на историята. От двете страни на масивните и двойни главни порти се извисяват чифт четириетажни кули с бойници на върха, а решетките по тях и по-ниско поставените прозорци червенеят от ръждата. Отдавна изронената мазилка открива червенотухления зид отдолу, в подножието са избуяли плевели. С две думи, древната постройка се руши бавно, но сигурно.

Зад затвора имало голямо помещение за телесни наказания на чернокожите — най-често бой с бичове. Там преди екзекуцията им били приковани Денмарк Веси и съзаклятниците му — участници в злощастното въстание на робите през 1822. Водели ги към бесилката един по един, а те на висок глас декларирали невинността си. Един от тях на име Бакхус Хамет дори се смеел, докато намествали примката около врата му. Мнозина са минали през тежките железни порти и тогава — през време оно, че и в по-късни години.

А Сесил Ексли стоял пред високата сграда и си мислел, че никъде другаде в града не са така тясно свързани миналото и настоящето. Усещал, че при подходяща настройка и в ранната утрин на новия ден човек може отново и отново да чуе далечното ехо на минало насилие. Имал навика да спира пред портите и да казва наум кратка молитва за погубените тук души — през годините, когато било невъзможно хора с неговия цвят на кожата да пристигнат в Чарлстън дори като членове на корабни екипажи, без да ги затворят в тесните килии за времето на престоя.

Отляво и отвътре на двора се мъдрел отколе зарязаният там стар затворнически фургон, познат на всички под името „Черната Луси“. Е, много години са минали, откакто „Луси“ за последен път отворила врати да приеме някой късен гост, но Сесил се вгледал по-внимателно и зърнал нещо като човешка фигура през решетките на задната врата. През последните пет години бил изкарал два инфаркта, слава богу, микроинфаркти, та се боял много да не го сполети трети и завинаги да го отнесе от нашия свят, затова се пазел човекът, много внимавал да не се вълнува. Вместо да бъде притисната и затворена от тежестта на въпросния човек обаче, вратата бавно се отворила навътре и даже изскърцала.

— Хей! — извикал Сесил и се изкашлял, а гласът му затреперил.

— Хей! — повторил с още по-несигурен глас. — В беда ли сте?

Фигурата обаче не помръднала повече. Събрал малко кураж, Сесил влязъл в двора и бавно тръгнал към фургона. Ставало все по-светло, градът вече се пробуждал, стените мътно искрели под първите слънчеви лъчи, но онази фигура там вътре била обвита в мрак.

— Хей! — плахо потретил Сесил, а гласът му съвсем го изоставил, последният звук излязъл съвсем немощно, самият той стоял като вкаменен, потресен от видяното.

Атис Джоунс висял, завързан за решетките на задната врата с разперени встрани ръце, цялото му тяло в синини и охлузено; лицето му, подуто и подпухнало от удари — разлято в кървава, почти неразпознаваема маса. На гърдите му — засъхнала черна кръв. Белите му шорти — подгизнали в кръв, много повече кръв, отколкото би било нормално да е изтекла от раните му. Всъщност те били единственото останало по него облекло; главата му висяла на гърдите, трупът подгънат в коленете, краката леко свити навътре. Верижката с Т-образния кръст липсвала.

Отколешният затвор можел да се похвали с още един новодошъл в хилядните му легиони смъртник.

Глава двайсета

Тази новина научих от самия Адамс, който ми се обади от хотелското фоайе. Слязох при него. Очите му бяха кървясали още повече в сравнение с миналия път, вероятно от безсъние. По лицето му бе избила гъста сиво-черна четина, която очевидно го сърбеше. Чешеше се постоянно, получаваше се странен звук, както при пържене на бекон в тиган. Освен това понамирисваше — на пот и вкиснало, на разляно кафе, на трева, ръжда и кръв. По панталоните и обувките му имаше зеленясали петна — с видимо тревен произход. По китките му пък забелязах кръговите отпечатъци от ластика на ръкавиците, които бе използвал при огледа на местопроизшествието. Били са прекалено малки за едрите му ръчища.

— Съжалявам — рече ми той. — Нищо хубаво не мога да ти съобщя, само кофти неща. Това момче… то е умряло в мъки.

Кончината на Атис ми легна като тежест на гърдите. Сякаш заедно бяхме понесли смъртта, а неговото тяло бе паднало върху моето. Странно усещане, но пък аз изцяло се бях провалил в защитата, която му дължах. Всички ние вкупом се бяхме издънили относно полагащата му се в навечерието на процеса протекция и сега той бе мъртъв заради престъпление, което не бе извършил. Сигурен бях в последното.

— Кога точно е настъпила смъртта? Знаеш ли? — попитах го, когато седнахме в ресторанта.

Той натопи парченце печена филийка в разтопено масло и помисли малко.

— Съдебният лекар е на мнение, че когато са го намерили, вече поне два-три часа е бил мъртъв. Няма изгледи да е бил убит пред затвора обаче. В онзи фургон нямаше достатъчно кръв за това, нямаше и наоколо, включително и по земята, макар че използвахме и ултравиолетова техника. Пребили са го систематично и жестоко: започнали са от пръстите на краката и ръцете, сетне са преминали към всички жизненоважни органи. Преди да умре, са го кастрирали, вероятно не много преди това. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Предполагам, че са го хванали, след като е избягал от къщата, но не много далеч от нея. Сетне са го отвели на скришно място и са го започнали…

Досетих се за Ландрън Мобли и за обезобразеното му тяло. За малко да си отворя устата и да му разкажа. Спрях се навреме. Кажа ли на Адамс повече от това, което знае в момента, значи трябва да му изпея всичко, а още не бях съвсем готов да постъпя така. Имаше прекалено много неща, които не разбирах.

— Ще съобщите ли фактите на семейство Ларус?

Адамс дояде филийката и подхвърли:

— Предполагам, че вече знаят… щом аз зная.

— Може би дори и преди тебе, а?

Адамс размаха пръст пред носа ми. Предупреждение.

— Такива приказки и намеци могат да ти докарат сериозна беля.

Даде знак с ръка на келнерката да донесе още кафе, сетне ме изгледа и изтърси:

— Щом пък стана дума за Ларусови, я ти ми кажи за какво им е да пребиват Джоунс?

Премълчах си.

— Имам предвид друго — продължи той, като ме гледаше, — имам предвид факта, че начинът на мъчение при него е целял да изтръгнат някаква информация. Ти да не мислиш, че са го били, за да си признае убийството?

Почти се изплюх от омерзение.

— Че защо? Заради спасението на душата му ли? Не вярвам. Щом са си направили труда да пречукат домакините му и сетне са го преследвали, значи изобщо не са имали никакво колебание относно какво ще го правят.

Но като се замислих, хрумна ми пък, че има някаква вероятност и Адамс да е прав. Защо пък мотивът да не е признаване на вината? Има и хора, които виждат нещата именно по този начин. Да предположим, че отвлеклите Атис лица са били почти сигурни във вината му. Да, ама почти не е достатъчно. И са искали да го чуят от собствените му уста. Да чуят признание, че той е отговорен за смъртта, той е убиецът. Защото, ако не е той, тогава последствията са много по-сериозни, и то не затова, че истинският убиец може им избяга. Съвсем не. Действията на незнайните извършители през последните 24 часа говореха, че дадени лица са истински загрижени относно вероятността някой да е нарочил Мариан Ларус за жертва по особени причини. И сега вече ми се стори, че е крайно време на Ърл Ларус-син да му бъдат зададени редица неудобни въпроси. И то ребром. Само че тази работа нямаше да я върша сам. На следващия ден се падаше големият благотворителен прием, а аз се надявах да се срещна с един човек в Чарлстън. Ларусови пък щяха да имат неканени гости.

Същия ден се отбих в Чарлстънската обществена библиотека и направих някои справки. Прочетох вестникарските информации във връзка със смъртта на Грейди Трует, само че едва ли научих много повече от онова, което вече знаех от Адел Фостър. Непознати нахлули в дома му, вързали го за стол, прерязали му гърлото. Отпечатъци не били намерени. Такова нещо в полицейската практика просто няма, все нещо трябва да е намерил дежурният екип. Никое местопрестъпление не е абсолютно чисто от гледна точка улики. Колебаех се дали да звънна на Адамс, но пак реших, че рискувам да издъня онова, което бях намислил, онова, което знаех. За сметка на това пък намерих нещичко за онзи неведом „Плейтай“. В една книга на име „Южняшки корени“ пишеше, че това същество е постоянен обитател на света на духовете, или подземния свят, или преизподнята, ако искате, а на всичкото отгоре имало силата да се връща в света на смъртните, да въздава възмездие. Можело още да мени формата си и да приема най-различни образи. Както ми бе съобщил и Адамс. Изобщо хамелеонов урод някакъв.

Излязох от библиотеката, хванах по „Мийтинг“. Оказа се, че Терес изобщо не се е завръщал в квартирата, а от два дни не е ходил и на работа. Никой не можеше да ми даде информация за това къде се намира в момента, нямаше я и онази стриптийзьорка, дето бе взела парите, а сетне ме бе продала на Анди Сръчния.

Накрая се обадих в отдела на служебните защитници, казаха ми, че днес Леърд Райн представлявал клиент в щатския съд. Върнах се в хотела да оставя колата, сетне се разходих до съда. Намерих Райн в зала номер три, защитаваше жена на име Джоана Бел, обвинена в нанасяне на телесна повреда на съпруга си по време на битов скандал. Двамата били разделени от три месеца, обаче той се върнал у дома и се скарали кой да вземе старото семейно видео, а тя взела, та го намушкала с нож. Сетне скандалът приключил, понеже нейните аргументи излезли по-силни. Сега пострадалият бивш съпруг седеше два реда по-назад от нея и, изглежда, здраво се самосъжаляваше.

Райн ми се стори вещ в съдебните хватки, познаваше номерата и настоя да пуснат клиентката му под безплатна гаранция. Не беше на повече от трийсетина години, обаче пипето му сечеше и умееше да гради аргументацията си отлично. Изтъкна, че г-жа Бел има абсолютно чисто минало, че през последните месеци на загиващия й брак тя на няколко пъти се е налагало да вика за помощ полицията — когато съпругът й буйствал вкъщи, заплашвал я и налитал да я бие. Освен това била с ниски доходи и нямала пари за гаранцията, пък и каква полза би имало обществото тя да седи в затвора, а то да поема грижата за невръстното й дете? Описа съпруга като изрод, който направо извадил късмет да се отърве само с перфориран бял дроб, и съдията накрая се съгласи да я освободи под своя опека. Видях, че жената прегърна Райн, сетне се запъти към дъното на залата, където пое синчето си от ръцете на една възрастна жена.

Спрях Райн на стъпалата пред главния вход на съда.

— Г-н Райн, нали?

Той се спря, а по лицето му се мярна нещо като притеснение или уплаха. В ролята на служебен защитник стопроцентово често се е срещал с най-различни престъпници и отрепки, още по-често му се е налагало да защитава неспасяеми каузи. Никак не се съмнявах, че понякога жертвите на клиентите му приемат нещата съвсем лично. А контрата все в него.

— Да?

Отблизо изглеждаше още по-млад, нямаше бели косми, над сините му очи падаха дълги, меки клепки. Показах му тапията. Погледна я, кимна.

— С какво мога да ви помогна, г-н Паркър? Ще възразите ли да говорим в движение? Обещал съм на съпругата да я изведа тази вечер, та бързам, знаете.

Закрачих до него, обясних.

— Работя с Елиът Нортън по случая Атис Джоунс, г-н Райн.

Той се сепна, за миг стъпката му стана несигурна, сякаш бе загубил ориентация, сетне леко забърза. Наложи се и аз да вляза в крак и да ускоря темпото.

— Г-н Паркър, аз вече нямам нищо общо с него.

— То и без това случай вече почти няма — сега след смъртта на Атис.

— Да, чух. Съжалявам, че е станало така.

— Вярвам ви. Само че имам няколко въпроса.

— Не съм убеден, че трябва да отговарям на каквито и да е въпроси. Може би трябва да говорите с г-н Нортън.

— Да, знаете, така е, само че Елиът го няма никакъв, а пък въпросите ми имат доста деликатен характер.

Ще не ще, спря на ъгъла на „Броуд“, защото насреща ни светна червено. Погледна светофара с омерзение, сякаш приемаше намесата му точно в този миг като лична обида.

— Както вече ви казах, не смятам, че съм в състояние да ви помогна с каквото и да е било.

— Бих искал да знам защо се отказахте от случая?

— Просто имам ужасно много други дела, въобще доста работа.

— Ама не и като тази, нали?

— Вижте, г-н Паркър, службата просто не ми позволява сам да си избирам нито делата, нито хората. Възложиха ми случая Джоунс. Той щеше да ми отнеме страшно много време. Едно елементарно изчисление показва, че за времето, което щеше да ми е нужно да прегледам само натрупаната документация, бих могъл да разчистя десетина други дела. И честно казано, съвсем не съжалявам, че ми се размина.

— Не ви вярвам.

— И защо не ми вярвате?

— Защото сте млад и амбициозен. А от онова, което чух и видях днес, заключих, че имате и приличен опит. Сензационно дело като убийството на Мариан Ларус не се появява всеки ден. Достатъчно би било само да покажете класата си, дори и да загубите самото дело, както вероятно би и станало, но пък затова пред вас биха се отворили множество врати и добра кариера. Не вярвам, че сте се отказали така лесно.

Зеленото светна, но не тръгнахме да пресичаме. Имаше бая блъсканица, хората излизаха от работа, бутаха ни отляво и отдясно, но Райн остана като закован на място.

— Вие на чия страна сте, г-н Паркър?

— Все още не съм решил. Но в края на краищата предполагам, че съм на страната на една мъртва жена и един мъртъв мъж, каквото и да означава това.

— Ами Елиът Нортън?

— Той просто ми е приятел. Помоли ме да дойда да помагам. Е, дойдох.

Райн се извърна и ме изгледа в очите.

— Накараха ме да му предам случая — рече той.

— Елиът ли си го поиска?

— Не, друг човек беше.

— Познавате ли го?

— Нарече себе си Китим. Имаше нещо доста странно в лицето му. Дойде в офиса и просто заяви, че трябвало да оставя Атис Джоунс да го защитава Елиът Нортън.

— А вие какво рекохте?

— Казах, че така не може. Просто не мога да постъпя по този начин. Няма никаква причина да го правя. Тогава той ми направи предложение.

Изчаках.

— Всички ние, хората, си имаме по някоя и друга срамна тайна в миналото. Разбирате ме, нали? Достатъчно е да ви кажа, че той просто ми напомни за моята. Имам съпруга и малка дъщеричка. Рано в брака си направих някои грешки, но не съм ги повтарял. И се надявах, че съм си изкупил вината. Защо ще ми отнемат любимите хора и ще ми разрушават семейството за вече изкупени грехове? Тогава рекох на Джоунс, че Елиът Нортън е много по-висококвалифициран от мен и ще го защитава по-добре. Той самият не възрази. А аз се спасих. Оттогава Китим не съм го виждал и се надявам никога повече да не го срещам.

— Кога стана тази работа?

— Преди три седмици.

Три седмици. Точно когато е бил убит Грейди Трует. По това време вече са били мъртви и Джеймс Фостър, и Мариан Ларус. Както бе изтъкнала Адел Фостър: нещо ставаше тук… Каквото и да бе то, началото така или иначе бе смъртта на Мариан Ларус.

— Това всичко ли е, г-н Паркър? — попита ме Райн. — Никак не ми харесва онова, което стана, но пък всъщност така и не желая повече да говоря за него.

— Може да се каже и така — рекох аз бавно. — Да, това е всичко.

— Наистина съжалявам за Атис — добави той.

— Убеден съм, че това за него е голямо успокоение — рекох инатчийски аз.

Върнах се в хотела, там заварих бележка от Луис. Потвърждаваше, че пристига на следващата сутрин със съвсем малко закъснение спрямо уговореното. Малко ми просветна, настроението ми се подобри.

Същата нощ стоях на хотелския прозорец, привлечен от продължителния звук на нечий клаксон. На улицата отсреща се чернееше познатият ми автомобил модел „Купей де Вил“ с пукнатото предно стъкло и намачканите ламарини. Стоеше на място, двигателят работеше на нулева. Гледах го и го гледах, по едно време вратата зад шофьорската се отвори и се появи онова същото момиче, почти дете. Застана до нея и ми махна с ръка, а устните й беззвучно шепнеха:

има едно място, дето можем да отидем…

Разлюля бедра, затанцува в ритъма на музика, която само тя си чуваше. Сетне повдигна пола, отдолу бе гола, но плътта й нямаше никакво сексуално излъчване, кожата бе гладка като на детска кукла. Извади език и облиза устни.

слез…

Придвижи ръка върху голото тяло.

има едно място…

Тазът й се разигра още веднъж, отново поднесе слабини към мен и се скри в колата, тя бавно потегли, а от полузатворената врата се посипаха същите паяци. Събудих се потен, с ръка отчаяно триех лице и коса. Станах и дълго се къпах, за да премахна усещането, че по мен лазят всякакви гадини.

Глава двайсет и първа

Някъде малко след девет часа ме разбуди почукване. Инстинктивно посегнах към патлака под възглавницата, сетне се сетих, че такъв в момента нямам. Завих хавлия около кръста и се примъкнах към вратата, за да надникна през шпионката.

Отвън право в окото ме гледаше двуметров чернокож великан, преливащ от самочувствие, облечен баровски и с вкус, да не говорим за проблясващата в очите му републиканска гордост в стил гей.

— Че то окото ти като на мишена, бе, момче, отдалече се вижда — рече Луис, когато отворих. — Абе, мамка му, ти на кино не ходиш ли? Този етюд навсякъде го разиграват: един тип чука, друг с мършав задник наднича през шпионката, първият допира патлака в нея и — бам! — трясва мършавия задник право в очето.

Беше в черен ленен костюм, страшен шик, че и балансиран с бяла фланелка, да не говорим за скъпия одеколон.

— Смърдиш като френска стерва — не се стърпях аз.

— Ехе, че ти можеш ли да си позволиш френска проститутка, а? Ако бях такава, нямаше да съм при теб. Между другото, я се виж на кво си заприличал. Май на теб ти е нужен малко шибан грим, а?

Погледнах се в огледалото: вярно, майка му стара — прав беше. Отсреща ми се озъби пребледнял мъж, под очите му тъмни ями, устните му напукани, изсъхнали. Дори и в устата си усещах металически вкус.

— Трябва да съм прихванал нещо — рекох.

— Няма лъжа. Да не си гепил блатна треска, бе, момче? Гледам по гробищата онези, дето ги заравят, и те по̀ гот от тебе изглеждат. Мамка му и шибана работа!

— А тебе, Луис, какво те е прихванало? Не спираш да ругаеш… няма ли по-други думи в пустия ти речник?

Той се ухили и вдигна ръце.

— Хей, здрасти, бе, човек. Благодаря ти, че дойде. Много ти се радвам, а? Голяма благодарност, голямо нещо.

Извиних се и запитах:

— Тук ли отседна?

— Тук. Само че някакъв майцеебач, мамка му… прощавай значи! Ама той точно майцешибач си беше, мам… подава ми, разбираш ли, куфарите си да му ги нося. Бърка ме с някой, разбираш… ега ти келеша!

— А ти какво направи?

— Кво ли? Взех ги, отнесох ги отвън, наместих ги в багажника на едно такси, а на шофьора му пуснах петдесетарка да ги закара в някое благотворително дружество.

— Супер!

— И аз така си мисля.

Влязох в банята да взема душ и да се избръсна, а него го оставих да погледа телевизия. Сетне излязохме и се отбихме в „При Диана“ на „Мийтинг“ за по едно кафенце и да похапнем. Не можах да изям дори и една кифличка. Просто ми се гадеше.

— Хей, момче, трябва да ядеш.

— Ще ми мине — рекох и отместих остатъка от кифлата.

— Ще ти мине, когато хвърлиш топа. Я кажи кво става?

— Както винаги: мъртъвци, мистерии някакви и пак мъртъвци.

— Кого загубихме тоз път?

— Главният — момчето. Ние — неговите охранители… може би и Елиът Нортън.

— Мамка му, че то някой останал ли е жив? Другия път някой като те наеме, или предварително да ти плати, или да ти включи хонорара в завещанието, чуваш ли?

Разказах му всичко от игла до конец, само за черния „Купей де Вил“ премълчах. Естествено, че ще премълча. От къде на къде да го натоварвам и с моите шантави видения.

— Е, кво си решил да правим?

— Да разбуним направо гнездото на осите, а? Днес Ларусови дават голям обеден прием, благотворителен, както ти казах. Направо се поканваме и се възползваме от гостоприемството им.

— Ама покани нямаме ли?

— Че такова нещо може ли да ни спре?

— Ами, но все пак най̀ обичам да ме канят. Особено като е за беля, нали загряваш кво имам предвид? Вместо насила да се натрапвам, да дразня милите бели господа и да вселявам в тях страх от черньовците.

Замълча за миг, замисли се над казаното и се усмихна — харесваше си мисълта.

— Добре звучи, а? — подхвърлих.

— Идеално — отвърна той.

По-голямата част от пътя до Ларусовата плантация минахме поотделно — всеки в своята кола. На половин миля от целта Луис остави своята и се качи при мен. Попитах го за Ейнджъл.

— Работи по един въпрос.

— Не ми влиза в работата, а? — подметнах.

Луис ме загледа, мина цяла минута, сетне рече:

— Не зная. Може би ти влиза, но не точно сега.

— Добре. Ама гледам, че създавате новини, а? Слушам разни неща по радиото, по телевизията.

Отново замълча, сетне попита:

— Ейнджъл ли ти е казвал нещо?

— Само името на един град спомена. Доста време си изчаквал да уредиш онези сметки, а?

Сви рамене, събра устни и каза:

— Заслужаваше си да ги пречукаме, само дето толкова много път бихме. Това не заслужаваха.

— И тъй като така и така си идвал насам, реши и мен да посетиш, колко му е, а?

— Помислих си, че бива да се отбия — усмихна се той. — Сега ще престанеш ли вече да ме ядеш, а, г-н началник?

Премълчах си. От мен да мине. На входа на имението ни спря висок мъжага в нещо като ливрея.

— Мога ли да ви видя поканите, господа? Ако обичате?

— Нямаме покани — отвърнах, — но съм абсолютно сигурен, че ни очакват.

— Моля за имената ви?

— Паркър. Чарли Паркър.

— С придружител — добави Луис и се усмихна.

Охраната се отдръпна на нужното разстояние и заговори в уоки-токито, което носеше. Почакахме, доста думи се казаха, зад нас се наредиха още няколко коли.

— Можете да влезете. Г-н Китим ще ви посрещне на паркинга.

— Я, изненади, изненади — пропя Луис, когато потеглихме.

В разказа си не бях пропуснал срещата с Бауън и Китим на сборището в Антиок.

— Казах ти, че ще мине — уверих го аз. — Нали затова съм детектив.

Изтърсих тези думи и си помислих, че от идването на Луис насам вече ми е доста по-добре, като разбира се, оставим настрана тревогите във връзка с Нортън и другите нерешени неща. Не беше много за учудване: благодарение на приятеля си вече имах нов пистолет, бях повече от сигурен, че и той носи оръжие.

Минахме поне половин миля сред стари, но живи и обрасли в мъх дъбове и палми. В клоните им цвъртяха щурци, по тавана на колата тупкаха останали от сутрешния дъжд капки. Сетне излязохме от рядката гора и стъпихме на широк тревен терен. Минахме покрай друг тип в ливрея и бели ръкавици, той ни посочи къде да паркираме. Под опнати на стоманени пилони големи платнища — да пазят колите от силното слънце. На всичкото отгоре мощни климатици за промишлени нужди здраво подухваха студен въздух, та чак разклащаха дебелите брезенти. На открит квадратен площад се белееха дълги маси с колосани ленени покривки, а върху им натрупани какви ли не лакомства. Наоколо се бе подредила чернокожата прислуга в снежнобели ризи и черни панталони, с напрегнати лица в очакване на заповедта да започнат обслужването. Погледнах Луис, той погледна мен. Като изключим сервитьорите, той бе единственият цветнокож тук. Освен това и единственият гост в черно.

— Трябвало е да си сложиш бяло сако — усмихнах му се аз. — Сега мязаш на удивителна — вижте ме кой съм! А в бяло би могъл да изкараш някой и друг бакшиш, а?

— Ти ги глей братоците там — поклати глава той. — Че тези хора не са ли чували, не са ли чели за въстанието на Денмарк Веси?

Водно конче прелетя в тревата около краката ми — търсеше си жертви сред стръковете. Тук май ги нямаше главните му врагове — хищните птици — и то на свой ред се изявяваше в същата роля. Огледах короните на дърветата и небето отгоре, но не — птици никакви не се виждаха. Забелязах само една-единствена чапла, нагазила в заблатеното отвъд големите домове, наоколо й водорасли и застинала водна повърхност. Край първия дом, господарския, посред великански палми и дъбове се редяха множество стари къщурки, предимно само останки и развалини. Загледах се в тях — подредени симетрично, повечето с рухнали покриви; на някои покривният гредоред бе оцелял с тук-таме по някоя керемида; зидове от нееднакви и разчупени тухли, полуунищожени от природните стихии и времето. Не бе малко — почти век и половина време е минало, откакто са били строени за тукашните роби. Посред тях минаваше нещо като алея, разпознаваше се с мъка — била е главната им улица.

— Човек би помислил, че отдавна са ги разрушили — рекох на глас, без да се замислям.

— Това е наследство, човече — тихо възрази Луис. — Исторически документ, да знаеш. С развятото южняшко знаме и всичко останало. Ей там са живели в мрак и немотия, винаги са пазили по един кат чисти дрехи, за краен случай…

Старият плантаторски дом на Ларусови, господарският, както го нарекох преди малко, е червенотухлен, строен още преди революцията, някъде в средата на XVIII век в типичния за тогавашна Джорджия стил, повлиян най-вече от работата на италианския архитект Паладио. Покрита с варовикови скални плочи алея води към двойно стълбище, а то на свой ред — към застлана с мрамор помпозна колонада. Четири дорийски колони поддържат красиво опасващ сградата балкон с четири огромни прозорци на ниво трети етаж. В неговата сянка днес се разхождаха елегантно облечени двойки.

Вниманието ни привлече група мъже, бодро закрачили по моравата. До един бели, до един със слушалки в ушите, до един изпотени в тъмните си костюми въпреки яко духащите промишлени вентилатори. Изключение по отношение на цвета на дрехите правеше само г-н Китим. Облечен в син блейзер, закопчана до врата бяла риза без вратовръзка, светлокафяви панталони и мокасини, той вървеше в центъра на групичката. Същата бейзболна шапка и тъмните очила до голяма степен прикриваха главата и лицето му. И все пак не можеха да скрият прясната порезна рана на дясната буза.

Атис. Ето защо на шията му не бяха намерили онова Т-образно кръстче.

Спряха на близо два метра — точно когато Китим вдигна ръка, а мъжете незабавно образуваха полукръг около нас. Никой не каза нито дума. Китим гледаше ту мен, ту Луис, а на лицето му играеше усмивчица. Тя не помръкна дори и когато се обади Луис.

— Къв… по дяволите… е този одран шут? — попита той, като вероятно нарочно разчлени въпроса си по този начин.

Китим не му обърна внимание.

— Този е Китим — обясних аз.

— Е, браво, истински красавец!

— Г-н Паркър — започна Китим, като все още не удостояваше с дума Луис, — не сме очаквали да дойдете.

— А, то стана съвсем неочаквано. Решихме го преди час, час и нещо — отвърнах му аз. — Програмата ми се промени. Предвид внезапните кончини на някои хора.

— Хммм — измърка Китим. — Не мога обаче да не забележа, че с колегата сте въоръжени.

— Хммм, въоръжени — повторих аз и укорно изгледах Луис. — Нали ти казах, че не става дума за такъв вид купон.

— Нищо, никога не пречи човек да си дойде подготвен — мъдро отбеляза Луис. — Иначе някои хора не те вземат насериозно.

— Напротив, съвсем насериозно ви вземам — заяви Китим и този път се обърна право към него. — Толкова сериозно, че бих бил много благодарен да дойдете с нас до сутерена на дома, където ще можем да се отървем от оръжието ви, без да плашим гостите тук.

И наистина доста от гостите вече хвърляха любопитни погледи към нас. Тогава, сякаш по нарочно дадена команда, засвири разположеният в отсрещния край на моравата струнен квартет. И не друго, а Щраусов валс. Колко мило.

— Сутерен ли каза? Не се обиждай, човече, ама с теб в никакъв сутерен няма да ходя — това бе гласът на Луис.

— Тогава ще трябва да употребим сила.

Луис повдигна вежди, изгледа го с любопитство и съжаление.

— Да бе, да. Сила, да, браво! И кво ще правите? Ще ни застреляте ей тук, на моравата ли? Ега ти приема! Супер купон ще стане, хората ще има да си го припомнят дъъъъълго време, а? И знаеш ли кво ще си викат: „Помниш ли, брато, кво стана на онзи купон, гат едни потни мутрички и един прокажен шут се опитаха да обезоръжат двама, дет закъсняха, а? И онези ги гърмяха, та на Беси Шантавата цялата рокля беше в кръв. Боже, брато, къв само смях падна…“.

Дръзките думи изхвърлиха напрежението в най-върхови стойности. Хората на Китим извърнаха лица към него в очакване на команда, но той дори не помръдна. Същата усмивчица остана да играе по лицето му, сякаш бе умрял с нея, а сетне го бяха препарирали и поставили като плашило на моравата. Усетих нещо, търколи ми се по гърба и се задържа на ластика на гащетата. Сетне още и още едно. Капки пот, какво друго. Не само охраната се поти, нали?

Напрежението донякъде спадна, когато се чу глас от верандата.

— Г-н Китим, не дръж нашите гости на тревата. Доведи ги тук, ако обичаш.

Това бе лично Ърл-син в елегантно синьо двуредно сако и гладени с ръб джинси. Бе се сресал в подобие на бретон, за да скрие дефекта на разклонената във формата на буквата „V“ руса коса, а устните му ми се сториха още по-пълни и женствени от миналата среща. Китим кимна с глава, което означаваше, че приема заповедта и се подчинява, а хората му ни обградиха. Тук вече на всички, дори и на малоумните, би станало ясно, че сме толкова мили гости, колкото и хлебарките в шкафа с храната. Хората наоколо ни обърнаха гръб, останалите нарочно се правеха, че не ни забелязват. Дори прислугата избягваше да гледа към нас. Поведоха ни към къщата, влязохме през официалния вход, минахме по широк коридор с под от борови дъски. И от двете му страни просторни салони, пред нас красиво двойно стълбище за втория етаж. Сетне вратите се затвориха зад нас, обезоръжиха ни за секунди. От Луис взеха два пистолета и нож, изглеждаха доста впечатлени.

— Само се погледни — подметнах аз. — И цели два патлака да носиш.

— О, и нож. Панталонът ми е шит по специална поръчка.

Китим пристъпи напред и застана до младия Ларус. В ръка държеше блестящ, оксидиран в синкаво таурус.

— Защо сте тук, г-н Паркър? — попита Ларус. — Приемът е частен и за подбрани гости, при това първият след сестрината ми смърт.

— Е, тогава защо пък ще празнувате и ще пиете шампанско? Не виждам повод за веселба?

— Присъствието ви тук така или иначе е нежелателно — пресече ме Ърл.

— Някой уби Атис Джоунс.

— Чухме за това. Ще ми простите, обаче едва ли ще се разплача.

— Той не е убиецът на сестра ви, г-н Ларус, но пък подозирам, че вие вече го знаете.

— От къде на къде така мислите?

— Защото смятам, че ей този тип до вас — Китим — вероятно е измъчвал Атис, преди да го убие, именно в опит да разбере кой е свършил въпросната работа. И защото както и аз, така и вие сте на мнение, че отговорният за убийството на сестра ви сигурно носи отговорност и за смъртта на Ландрън Мобли, Грейди Трует, за самоубийството на Джеймс Фостър. Вероятно и за кончината на Елиът Нортън.

— Изобщо не разбирам за какво говорите — рече той, но пък съвсем не се изненада при споменаването на Елиътовото име.

— Мисля още, че и Елиът Нортън се е опитвал да намери виновника и именно затова се е заел със случая Джоунс. Още повече, че го е направил най-вероятно с вашето одобрение, може би и с вашата помощ. Само че не действаше резултатно и затова вие сте поели нещата в свои ръце веднага след като се появи трупът на Мобли.

Обърнах се към Китим.

— Изпитал си удоволствие при убийството на Джоунс, нали, Китим? Да не говорим, че се кефиш да убиваш старици в гърба, а?

Прекалено късно реагирах на удара. Юмрукът му ме намери точно в ямката на слепоочието и направо ме просна на земята. Луис потрепна, помръдна за миг, но и веднага замръзна — от всички страни изщракаха револверни петлета.

— Нужно е да поработиш върху обноските, Паркър — рече Китим. — Не става да се изтресеш тук неканен и току-така да подхвърляш всякакви обвинения безнаказано, нали?

Напънах воля и с мъка застанах на четири крака. Ударът ме бе раздрусал, усетих, че в гърлото ми се надига жлъчен сок. Задавих се, сетне повърнах и съвсем се свлякох на пода.

— Боже мой — натъжи се Ларус. — Само погледнете какво направихте, за бога! Тоби, повикай някого — да изчисти тази мръсотия тук.

Пред очите ми застанаха краката на Китим.

— Погледни се, Паркър! На нищо не приличаш. — Сетне клекна, за да му виждам лицето. — Г-н Бауън хич не те хареса. Сега вече напълно разбирам защо. И не мисли, че сме привършили. Лично аз много ще се изненадам, ако изобщо се измъкнеш жив от Южна Каролина, камо ли да се прибереш у дома. Ако обичах облозите, бих казал, че обратните шансове са много по-големи.

Вратата се отвори, влезе човек от прислугата. Направи се, че не забелязва оръжието в ръцете на присъстващите, просто клекна и започна да почиства, аз пък успях да се изправя, ама залитайки. Веднага след него пристигна Ърл старши.

— Какво става тук? — остро запита той.

— Неканени гости, г-н Ларус — отговори Китим. — Тъкмо се канят да си тръгват.

Старият дори не го удостои с поглед. Очевидно бе, че не харесва Китим и присъствието му в този дом го дразни. И все пак Китим бе тук. Ларус ни изгледа внимателно, сетне насочи критичен поглед към сина си, а неговото самочувствие видимо рухна под острите бащини очи.

— Кои са тези хора?

— Този е частният детектив, за когото ти говорих в хотела. Същият, когото Елиът Нортън наел да откачи от бесилката черньото, който уби Мариан.

— Това вярно ли е? — попита ме бащата.

Изтрих уста с опакото на ръката.

— Не — отвърнах твърдо. — Лично аз не вярвам, че Атис Джоунс е убил дъщеря ви, и съм решен да установя кой е убиецът.

— Това не е ваша работа.

— Атис е мъртъв. Също и хората, които му бяха дали временно убежище в своя дом. Донякъде сте прав, че това следствие не ми е работа. Защото всъщност е много повече от просто работа. То ми е морален дълг.

— Ще ви посъветвам да преоцените моралните си дългове, сър, и да не ме занимавате с тях. Защото точно този, за когото говорите, може да ви доведе до гибел.

Сетне се обърна към сина:

— Нареди да ги изхвърлят от моята собственост.

Ърл-син погледна Китим. В разменения поглед прочетох само едно: решението какво да стане с нас принадлежеше на Китим.

След като изчака малко да си придаде тежест и важност, Китим кимна на своите хора и те пристъпиха напред, отпуснали пистолети в прилепени към панталоните ръце, за да не правят впечатление на гостите, когато излезем.

— Същото важи и за г-н Китим — добави старият Ларус.

Китим се извърна и го изгледа.

— В бъдеще организирайте побоищата си на други места. Това тук е моят дом, а вие не сте от моя екип.

Сетне хвърли унищожителен поглед към сина си и излезе на моравата при гостите.

Вървяхме към паркинга в центъра на кръгова формация: аз и Луис по средата, Китимовите хора около нас. Поставиха пистолетите ни в багажника на колата, само че без патроните и резервните пачки. Тъкмо се канех да потегля и Китим се наведе към шофьорското прозорче. Лъхащата от него воня на горящо месо бе така силна, че замалко пак да повърна.

— Следващия път, когато се срещнем, ще ти е за последно — закани се той. — Сега разкарай се оттук заедно с показния си маймун и повече да не съм ви видял.

Сетне намигна на Луис и потупа покрива на автомобила с длан.

Потеглихме.

Докоснах с пръст слепоочието, където бе попаднал Китимовият удар, и примигах от болка.

— Искаш ли да покараш? — попитах приятелчето.

— Защо не?

— Китим се опитва да се внедри при Ларусови — рекох аз.

— Вероятно защото онзи Бауън го иска там.

— Това мирише на интрига. Възможно е Бауън да изнудва Ларусови с нещо скандално и неудобно, което те са извършили… щом неговото момче се разполага у тях по този начин, че и биячи си е довел. Само какъв епитет ти закачи — подразних Луис.

— Чух, чух.

— Ама си премълча, нали?

— Че защо да умирам преждевременно заради голямата уста на някакъв си мърльо. Не си заслужава. Освен това нали самият Китим се закани, че пак щели сме да се видим. Аз съм търпелив, ще почакам.

— Това е хубаво — рекох и се засмях, ама ме заболя главата.

— Аха, а сега накъде?

— На урок по история. Писна ми от любезничене с някои хора.

Луис повдигна вежди и ме изгледа с интерес.

— Абе, човече, ти кога ще схванеш истинското значение на думата „любезнича“, а?

Глава двайсет и втора

В хотела на телефонния секретар заварих съобщение. Беше от Фил Поведа. Молеше да му се обадя, в кратките думи не долових страх или паника. Дори ми се стори, че се е поуспокоил. Но първо завъртях на Рейчъл. Оказа се, че в момента при нея е Брус Тейлър, ченге от патрулните в Скарбъро. Отбил се да я нагледа, тя го поканила на едно кафенце с курабийки. До голяма степен се успокоих — Макартър стриктно си изпълняваше обещанието. Рейчъл рече също, че и Луисовият човек се навъртал из къщата, та ми стана още по-приятно.

— Той и Уолъс е идвал поне пет пъти вече — добави тя.

— О, а как се чувства сега като разбивач на женски сърца?

— Засили се да си купува нови дрехи. Ходи на пазар във Фрийпорт, купил си две маркови сака, нови ризи, вратовръзки. Все още има върху какво да поработи, но пък потенциалът е налице. А Мери май наистина го харесва.

— Хм, така ли? Ама много ли му е навита?

— Не ставай нахален и хайде къш! На гости ми е красив млад мъж и ме ухажва.

Затворих, завъртях на Фил Поведа.

— Тук е Паркър — рекох, когато вдигна слушалката.

— Здравейте — зарадва се той. — Благодаря ви, че се обадихте.

Звучеше приветливо, кротко, дори малко отнесено. Нищо общо с онзи Фил, които ми размаха патлак преди два дена.

— Тръгнал съм да си подреждам нещата — рече той. — Нали се досещате — завещания и тям подобни. Оказа се, че съм бил малко нещо богаташ, та има цял куп документи за писане. Просто не знаех, ама пък то парите щели да дойдат след смъртта ми. И това ако не е майтап, а?

— Добре ли сте, г-н Поведа? — рекох, задавайки най-клиширания въпрос.

Направо бе излишен, то си личеше, че Поведа се е преборил със страха и май е във фазата на крайния непукизъм. Което пък означава, че избива чивия в ненормалната посока.

— Аха — рече той весело, само че сега вече долових известни съмнения. — Оказахте се прав: Елиът е мъртъв. Намерили му колата. Съобщиха го в новините.

Премълчах.

— Както казахте, сега оставаме само двамата с Ърл, а пък за разлика от него аз си нямам татенце и нацистки приятелчета, та да ме пазят и охраняват.

— Имате предвид Бауън, нали?

— Аха, Бауън имам предвид, кой друг? Бауън и онзи арийски изрод с него. Ама дори и те едва ли ще могат да го опазят завинаги. Един ден ще отиде някъде сам и тогава… — Изречението увисна, помълчахме, сетне той продължи: — … честно да си кажа, иска ми се просто всичко да се свърши веднъж и завинаги и край…

— Кое е това всичко?

— Всичко: убийствата, вината, угризенията. Дявол да го вземе, най-страшно тежи чувството за вина. Ако ви се намира време, нека да поговорим, а? Аз време имам колкото си искам. Само че май не съм прав: то времето ми изтича. На всички ни изтича…

Обещах, че веднага тръгвам към дома му. Понечих да го предупредя да не бара в шкафчето с лекарствата и да стои далеч от остри предмети, но временната нормалност в приказките му бе на път съвсем да изтънее, видимо го избиваше на лудост. Длъжен бях да побързам, а не да му пускам опасни мухи. В съзнанието му вече се бяха набрали достатъчно черни облаци — може би предпоследната стъпка към невменяемостта. В същия миг той рече:

— Голям майтап ви казвам! — и щрак! — затвори.

Набързо си събрах багажа и си платих сметката. Каквото и да става от сега нататък, за известно време щях да бъда извън Чарлстън.

Фил Поведа ми отвори вратата по шорти, спортни обувки и бяла тениска с лика на Христос. Хубава рисунка, богата на символика: Исус тъкмо си разтваря робата, за да видим обгърнатото му в трънен венец кървящо сърце.

— Исус е моят Спасител — обясни ми Фил. — Погледна ли се в огледалото и Той ми казва, че е готов да ми даде прошка.

Зениците му се бяха свили, същински глави на топлийки. Здраво се бе надрусал човекът, най-силен стъф бе си ударил или смръкнал, кой да го знае? Подходящ за хора като удавниците от „Титаник“ — да си ударят по една доза и вместо да реват и хленчат, ще си потъват с блажени усмивки по лицата. Подкара ме пред себе си най-гостоприемно и влязохме в кухнята, където се залови да прави кафе. Говори цял час, кафето остана непобутнато пред него. След две-три минути и аз оставих моята чаша, хич, ама хич ви казвам, не ми бе до кафе.

А като стигна до края на историята, ми се стори, че завинаги загубвам желание изобщо да ям и да пия.

Барът „Обий“ вече го няма. Бил крайпътно заведение в отбивка на Блъф Роуд, където срещу пет парета на бели богаташки синчета и колежанчета им правели свирки. Кой ли? Бедни чернокожи и по-бедни бели момичета. Скривали се между дърветата по стръмния склон с гъсталаците, който опира на брега на Конгарий, сетне героите се връщали при компаниите си с грейнали зачервени лица и високо самочувствие, а девойките си плакнели устите на чешмата зад бара. Всъщност близо до същото място сега е построен „Блатният плъх“, където, преди да намери смъртта си Мариан Ларус се бе срещала с Атис Джоунс.

Двете сестри — Ади и Мелия — често се отбивали в „Обий“, макар че първата била само на 17 години, пък втората, макар и по-възрастна, изглеждала почти дете — такъв й бил генът. По онова време Ади била вече родила сина си Атис — плод на злощастната й връзка с някой от временните майчини гаджета — вероятно с известния ни покойник Дейвис Смут-Ботуша. Връзка, която в полицията и съда биха нарекли изнасилване, ако чернокожата девойка е имала възможност да се оплаче. Така или иначе родила Атис и го отглеждала с помощта на баба си, защото майка й не искала дори и да я види. Но пък така станало, че горе-долу по същото време двете сестри изчезнали. Просто един ден повече не се появили, търсили ги, но никой не ги бил виждал, сякаш някаква всемогъща сила веднъж завинаги ги изтрила от лицето на земята.

Било вечерно време, двете били пийнали малко повечко и излезли от бара, леко залитайки, по петите им се носели подсвирквания и подмятания. Ади се спънала и паднала по задник, а сестра й се превила от смях. Сетне й помогнала да се изправи, а роклята се запретнала и се видели голите й крака и ханш. Двете се смеели и люлеели и тогава зърнали натъпканите в колата младежи, които задъхано се бутали един друг, за да видят оголената женска плът през прозорците. Момичетата разпознали стръвната похот в очите на белите и се засрамили, може би и уплашили, затова навели глави и си тръгнали по пътя, а смехът им веднага секнал.

Но не минали и десетина метра, когато чули зад себе си шума на двигател, а запалените дълги светлини ги откроили на фона на дърветата. Обърнали се, а фаровете им се видели като огнени змейови очи, те ги държали на фокус със страшна хипнотична сила. Тогава моторът изревал, колата се покачила по наклона и спряла току до тях, задната врата се отворила и мъжка ръка сграбчила Ади. Скъсала роклята и оставила червени кървящи резки по едната й ръка.

Момичетата хукнали към гъсталаците, съвсем изтрезнели, насочвала ги силната миризма на вода и гнила растителност. Зад тях се чували викове, припрени гласове и смях. Колата се извъртяла и скрила зад едни дървета, фаровете загаснали. Гонитбата започнала…

— Викахме им курвичките — рече Поведа, а очите му светеха с неестествена сила. — Те такива си и бяха. Или поне… то… Ландрън ги познаваше отблизо. Ние затова го водехме с нас — той знаеше всички парантии в околността, всички момичета, които ще ти бутнат за шестбирена опаковка, всички мадами, които никога няма да си отворят устата и да идат да те топят дори и малко да ги насилиш. Именно той — Ландрън — ни каза за сестрите Джоунс. Едната имаше дете, родила го бе най-много на шестнайсетина години. А другата — тя просто плачела някой да й го завре, поемала го където си поискаш. По дяволите, нали с очите си видяхме, те дори и гащи не носеха. Ландрън казваше, че го правели нарочно — за да можеш по-бързо и по-лесно да им го начукаш. Че какво може да си помисли човек — виж им само поведението… къркат сами по баровете, разхождат се по гол гъз под роклите? Сами си го търсят, нали? Така де… Защо да не го направим? Сигурно щеше да им хареса, само да ни бяха изслушали… пък щяхме и да си платим. Пари имахме колкото си искаш. Не сме искали за без нищо и аванта…

Сега се бе увлякъл, бе се върнал в младостта и вече не бе същият Фил Поведа, когото срещнах в началото — софтуерен специалист инженер на около 35 годинки, с леко шкембенце, положение и пари. Отново бе момче, с неговите мисли и речник, изпълнено с похот и желания, отново в тумбата, хукнали по петите на онези момичета през високата трева, задъхани и настървени, възбудени и готови да…

— Хей, чакайте бе! — викал той. — Пари ще ви дадем!

Другите около него се заливали в смях, макар и задъхани. Той, Фил, бил най-големият веселяк сред тях. Фил винаги знаел как да си изкара най̀ гот, как да се изкефи сто на сто.

И така търчали след девойките, докато се озовали в Конгарий и Седър Крийк. Трует се подхлъзнал и се стоварил във водата, Джеймс Фостър му помогнал да излезе. Накрая ги сгащили в по-дълбокото, близо до най-предните кедрови дървета. Мелия се спънала в открит корен и паднала; преди сестра й да успее да й помогне, преследвачите им се нахвърлили. Ади успяла да удари първия — уцелила го точно над окото, обаче Ландрън Мобли й забил юмрук в лицето. Толкова силен бил неговият удар, че й счупил челюстта и тя се свлякла на земята съвсем в несвяст.

— Шибана кучка — викнал той, — шибана, мръсна, шибана кучка!

В гласа му имало нещо: ръмжаща, омерзена заплаха и другите се сепнали, дори и Фил, който вече дърпал роклята на Мелия. Тогава младежите се усетили, че потъват, ще извършат нещо мерзко, от което връщане няма… Но това било само мимолетен размисъл и съмнения. Сетне Ърл Ларус и Грейди Трует сграбчили Ади здраво за ръцете, а Ландрън я възседнал. В това време останалите разсъблекли сестра й. Елиът Нортън, Фил и Джеймс Фостър се спогледали, сетне Фил свалил Мелия на земята и й се нахвърлил. Почти един до друг, двамата с Ландрън се движели в единен ритъм като на спортна езда, а нощните насекоми жужали наоколо, привлечени от сладникавата плътска миризма — женска и мъжка, а по-късно и от потеклата по почвата тъмна кръв. Иначе било тихо, като изключим тежкото дишане и стонове.

В края на краищата оказало се, че грешката била на Фил. Тъкмо ставал от момичето, дишал тежко, с извърнати от нея очи, загледан в сестрата и окървавеното й размазано лице. Бил напълно изразходван и постепенно мислите му си идвали на място, вече бавно започвал да разбира същността на стореното. Тогава усетил удара в слабините и се свлякъл от болка на земята, а Мелия скочила и хукнала в обратна на блатото посока. Всъщност бягала към Ларусовата земя и главния път отвъд нея.

Мобли, естествено, тичал най-бързо от всички, веднага след него бил Фостър. Разкъсван от желанието да легне върху другото момиче на земята, Елиът се поколебал за няколко секунди, сетне хукнал след приятелите си. В това време пък Грейди и Ърл вече се блъскали кой пръв да възседне Ади.

По онова време вече било ясно, че покупката на карстовия терен била скъпоструваща грешка на Ларусови. Земята там е надупчена от подземни потоци и пещери, има много дупки — сифони, някои от тях коварно прикрити, и веднъж в такава попаднал тежък товарен камион, едвам го извадили. Впоследствие се разбрало, че варовиковите залежи не са чак толкова големи и създаването на открита кариера съвсем не се оправдава от финансова гледна точка. Междувременно били открити други кариери, които задействали много успешно; едната била в Кейс — на двайсетина мили северно и недалеч от реката, в Уинсбъро, по шосе 77 недалеч от Шарлът, а имало и протести относно потенциалната заплаха за тресавището като екологична влажна зона, пък то е и национален резерват. Тогава Ларусови вдигнали ръце от парцела и го оставили да си стои така, напомняйки им за неудачното капиталовложение, а те се захванали с други дейности.

Мелия бягала от насилниците именно по този терен. Тичала, колкото я държали краката, прескочила повалена, ръждива телена ограда и пробит от куршумите на гуляйджии надпис „Не влизай! Частна собственост!“. Петите й били вече нарязани от различни остри предмети, но тя стискала зъби и търпяла, напрягала всички сили да се спаси от онези зверове подире й. И изведнъж земята под краката й изчезнала… опитала да спре, но вече летяла надолу в тъмната паст на дупката, усещала вонята на застоялата вода. Паднала с плясък в нея, потънала, сетне изплавала, като кихала и се давела. Отровната киселинна вода парела кожата, очите, деликатните й части. Погледнала нагоре и там зърнала три откроени на лунната светлина мъжки силуета. Доплавала до стената на ямата, опитала се да се изкачи по нея, но пръстите й се хлъзгали по лугавата повърхност. Чула гласовете им, те обсъждали какво да я правят, сетне единият изчезнал. Успявала да се държи на повърхността, като леко раздвижвала крака и ръце, цялото й тяло вече парело от изгарянията — киселинното съдържание на водата в кладенеца било много високо, едвам държала очите си отворени — те болели най-много. Сетне отгоре нещо блеснало; вдигнала глава, за да види запаления парцал, а сетне и падащото към нея тенеке с бензина…

В течение на много години тези естествени кладенци в Каролина, а и на други места, били използвани като помийни ями; но за съжаление в тях хвърляли не само всякакви отпадъци, а и отрови, и всякакви химикали — за земеделски нужди, остарели или развалени химически торове. Отпадъчните продукти постепенно заразявали подземните води, а посредством тях и околната земя, минавало време, малко по малко отровата проникнала и в Конгарий, защото подземните потоци са неизменно свързани с голямата река. А както казахме вече, някои от изхвърляните в кладенците и ямите продукти били много опасни — корозивни, реактиви за борба със земеделски вредители. Но защо повтарям тези неща — защото те имат един общ знаменател.

Те са силно възпламеняеми, леснозапалими, значи и избухливи. Тримата горе рязко отстъпили, когато от дупката изригнал ревящ огнен стълб, огрял и осветил околните дървета, неравния терен, изоставените машинарии и най-вече лицата им… Шокирани, но и перверзно зарадвани от постигнатия ефект.

Един избърсал ръце в остатъка на стар парцал, намерен при машините и използван като фитил.

— Е… й майката — рекъл Елиът Нортън. — Хайде да се чупиме!

Сетне завил в парцала тежък камък и го хвърлил в огнената паст. Да няма следи…

Поведа завърши разказа. Аз останах вцепенен в мълчание известно време, докато той чертаеше с пръст въображаеми фигури на кухненската маса. Елиът Нортън, Елиът Нортън… Човекът, когото смятах за истински приятел, бе участвал в групово изнасилване и изгаряне на живо човешко същество. Гледах Поведа в очите, той обаче бе в някакъв друг свят, погълнат от драсканиците по масата. Нещо в него се бе пречупило завинаги — сигурно същото, което го бе поддържало жив всичките тези години след стореното нечовешко злодеяние. А сега си бе отишло и Поведа бавно загиваше сам — давеше се в стихията на собствения си спомен.

Пред очите ми той ежесекундно се променяше. Досега не бях виждал човек да полудява.

— Продължавайте — сепнах го аз. — Разкажете всичко до края.

— Довърши я — казал Мобли.

Той стоял прав зад Ърл Ларус, който клечал до простряното разчекнато момиче и си закопчавал панталона.

— Какво?

— Казах довърши я — повторил Мобли. — Убий я!

— Това не мога да направя — рекъл Ърл, а гласът му затреперил като на момченце.

— А иначе много бързо я оправи — наставнически казал Мобли. — Искаш да я оставим тук така и някой да я намери, така ли? Сетне ще отвори ей такава голяма уста… Не разбираш ли? Ако я пуснем, ще се раздрънка. Ето, дръж!

И взел от земята голям камък, та го подхвърлил на Ърл. Последният го изпуснал и камъкът го ударил по коляното, заболяло го и свил очи, разтъркал удареното място.

— И защо аз? — замънкал Ърл.

— Нали все някой от нас трябва да е — настоял Мобли.

— Ама не аз… — хленчел Ърл.

Тогава Мобли измъкнал нож изпод ризата и го размахал пред лицето на младия Ларус.

— Ако не я свършиш тази работа, теб ще убия — заканил се той.

В този миг в съзнанието на застаналите наоколо младежи проблеснала още една истина, наред с тази за стореното голямо зло. Разбрали, че през цялото време истинският им лидер е бил Мобли: той ги е водил, той ги снабдявал с ЛСД, той ги насочвал към същите тези момичета, той ги е и осъдил на смърт фактически. Той е двигателят на престъплението. Но този факт не може да снеме от раменете им огромното бреме на сторения грях…

Може би такова е било намерението му още в началото, така помислил по-късно Фил. Да обрече на проклятие група богаташки бели момчета, които иначе се държали с него покровителствено и снизходително, будалкали го, обиждали го, а сетне го приели в групата си, само за да ги снабдява с непозволени неща. Хора, които лесно биха се отрекли от него в случай, че им стане неудобен или ненужен. А от всички тях най-глезен, най-лигав, най-слаб и недостоен за доверие бил и най-богатият — Ърл Ларус. Значи именно затова на него му било възложено да убие чернокожата девойка.

Тогава Ларус се разплакал с истински сълзи.

— Моля ти се — ридаел той. — Моля ти се, не ме карай да правя това…

Мобли зловещо мълчал и въртял острието на ножа, а то искряло под лунните лъчи. Тогава бавно, с треперещи ръце, Ърл взел камъка.

— Моля ти се — изплакал за последен път, а вляво от него Фил извърнал глава, но в същия миг усетил ръката на Мобли върху рамото си.

— Тц, ще гледаш! И ти си част от групата, сега накрая няма да се делиш. Хайде, давай бе, слабак такъв! — извикал Мобли остро на Ърл. — Довърши я бе, шубелия такъв, шибано мамино синче! Хубавецът на мама и тате, а? Няма смелост да свърши най-простата работа! После ще тича при тате и ще му плаче на рамото като пикливо хлапенце: моля ти се, тате, моля, помогни ми! Да ти кажа ли какъв си, а? Ти си истинско ревливо педерастче, това си ти — педалче! Хайде, довърши я! Довършвай я, ти казах!

Цялото тяло на Ърл Ларус се тресяло от плач и страх. Огледал се за последно, сетне вдигнал камъка и замахнал… Само че нямал голяма сила, чул се злокобен звук, нещо изхрущяло, девойката изревала жално и запъшкала. Самият Ларус вече ревял по-силно от нея, лицето му било разкривено от страх и от нещо друго, сълзи течали по мръсните му бузи. Вдигнал камъка за втори път и сега замахнал по-силно. И още веднъж, и още веднъж… Сега от устните му излизало някакво нечовешко мучене, което постепенно преминало във вой. Удрял и удрял, а изражението на лицето му се изменило и озлобило. Наложило се насила да го издърпат, целият в кървави пръски. Стискал камъка яростно в пръсти, а очите му блестели животински, големи и някак си бели в напръсканото с алена кръв лице.

Момичето умряло много преди това.

— Добре се справи — поощрително рекъл Мобли и прибрал ножа. — Ти си истински убиец, Ърл.

Потупал го по рамото и повторил:

— Същински звяр. Убиец и половина!

— Мобли я отнесе — продължи Поведа. — Така или иначе хора вече бяха тръгнали в посока на огъня в онзи сифон. Трябваше да се спасяваме. По онова време бащата на Ландрън бе гробар в Чарлстън. Предния ден бил изкопал нечий гроб, а Ландрън и Елиът го използвали и я пуснали в него, сетне нахвърляли отгоре й пръст. Не много, колкото да покрият трупа. На другия ден закопали мъртвеца, а тя останала под него. Покойникът бил последен в рода си, та сметнахме, че едва ли ще разкопават този гроб някога отново.

— А Мелия? — попитах го аз.

— Тя изгоря жива. Нямаше начин да оцелее в онзи огън.

— И стореното остана в тайна, така ли? Не сте казвали на никого?

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Не, знаехме само ние. После търсиха момичетата, ама не ги намериха. Сетне заваляха проливни дъждове и унищожиха евентуално оставените следи. Така и не се разбра какво е станало — те двете все едно изчезнаха от лицето на земята.

— И все пак и някой друг е знаел — добави той след малко. — Как е научил — не знам… някак си е разбрал. И започна да ни избива — искал е да си платим за греха… Мариан бе убита. Джеймс се самоуби. На Грейди му прерязаха гърлото. Мобли също го убиха, сетне замина и Елиът. Някой ни преследва и бавно ни унищожава. Следващият съм аз. Ето защо тръгнах да си привеждам нещата в ред.

И се усмихна.

— Всичко, що имам, оставям за благотворителни цели. Как мислите — правилно е, нали? Смятам, че постъпвам добре.

— Можете да отидете в полицията и да им разкажете всичко.

— Не, не вярвам, че това е начинът… трябва да изчакам още малко.

— Тогава аз мога да отида в полицията.

Сви рамене.

— Можете, обаче аз ще отрека. Ще кажа, че сте си го измислили. Адвокатите ми ще ме освободят за броено време, ако, разбира се, изобщо се стигне до арест. И сетне пак ще дойда тук. И ще чакам…

Изправих се.

— Христос ще ми прости — рече Поведа. — Той е Всеопрощаващ, нали? Истина е, кажете ми, нали?

Нещо блещукаше в очите му, последното зрънце вменяемост бавно умираше, потъваше някъде завинаги.

— Не зная — отвърнах аз. — Не зная дали във Вселената може да има такова опрощение…

Сетне го оставих.

Конгарий. Поредицата неотдавнашни убийства. Връзката между Елиът и Атис Джоунс. Онова Т-образно острие в гърдите на Ландрън Мобли и по-малката му разновидност на шията на онзи човек с увредените очи.

Терес. Трябваше да намеря Терес.

Онзи старец пак си бе на старото място на стъпалата пред дома. Пушеше с лула и зяпаше в минаващите коли. Попитах за номера на Тересовата стая.

— Осем му е номерът, ама него го няма — рече старият.

— Знаете, струва ми се, че кутсузът идва от вас. Носите ми лош късмет — подхвърлих аз. — Дойда ли тук, Терес все го няма, а вие подпирате стълбата.

— Все си е по-друго да видиш познато лице — усмихна се той.

— Да, ама на мене Тересовото ми е нужно — рекох и тръгнах нагоре по стълбата, а той се загледа след мен.

Качих се, стигнах до номер осми и почуках, но никой не се обади. От двете съседни стаи долиташе музика, в едната свиреше радио, в коридора смърдеше на стара мазнина, дето попива в настилката и стените и с нищо не можеш я разкара. Внезапно ми хрумна да проверя дали е заключено. Завъртях топката, вратата веднага се отвори, влязох в помещение с едно-единствено и разхвърляно легло, вехто канапе и газова печка в ъгъла. Между нея и леглото едвам имаше място колкото да мине възслаб човек и евентуално да надникне през малкия прозорец с мръсното стъкло. Отляво имаше ограден тоалет и душ, и двете сравнително чисти. Огледах се по-внимателно: стаята бе разхвърляна, опърпана, но в основата си чиста. Терес се бе помъчил да придаде на жилището си по-приветлив вид, като изключим самия прозорец, макар че на него бе окачил завеска — на пластмасов корниз. На стената висеше евтина рисунка на роза във ваза. Нямаше телевизор, радио, не видях и книги.

Така или иначе тук бе идвал някой, с цел да търси нещо. Дрехите бяха разхвърляни навсякъде, матракът бе свален от леглото и пуснат на пода. Останах обаче с впечатление, че онзи, който е тършувал, не е намерил онова, което е търсил. Хрумна ми също, че ценните за него неща Терес вероятно държи в истинския си дом.

Вече се канех да си тръгвам, а вратата неочаквано се отвори. Обърнах се, на прага стоеше едър, затлъстял чернокож мъж в светла риза. Бе застанал там и направо бе задръстил входа. В едната ръка държеше цигара, в другата бейзболна бухалка. Зад него надничаше познатото ми вече старче.

— Да ти помогна с нещо, а, авер? — рече дебелият.

— Вие сте домоуправителят, нали?

— Аз съм собственикът, господинчо, а ти си тук без разрешение.

— Търся един човек.

— Е, само че него го няма тук, а ти нямаш право да се намъкваш и ровиш в стаята му.

— Частен детектив съм. Казвам се…

— Хич и не ми пука как се казваш. Изчезвай оттук, преди да съм започнал да се защитавам срещу с нищо непредизвикано нападение.

Дядката с лулата отзад се захили.

— С нищо непредизвикано нападение, ха-ха-ха! Защита значи, самоотбрана! Браво бе, супер приказка, ама супер… — повтаряше той и подръпваше от лулата.

Тръгнах към вратата, шишкото се отмести, за да мина. И все пак мястото не беше достатъчно, трябваше да се отъркам в него, за да изляза. Така че добре го помирисах — дъхаше на „Олд Спайс“ и на течност за чистене на канали. Минах, спрях се на стълбището.

— Може ли да ви запитам нещо?

— Казвай!

— Откога му е отключена вратата?

Пълното и без това лице се сбърчи в гримаса на недоумение.

— Ама не си ли отвори ти сам?

— Не, беше си отключено и не аз съм тършувал тук. Някой бе влизал преди мен и ровил из вещите му.

Собственикът се обърна към дъртия с лулата.

— Значи и друг е идвал да търси Терес, така ли?

— Не, сър, само този мъж — отвърна онзи.

— Вижте, аз изобщо не се опитвам да бъда интересен, нито да ви създавам неприятности — продължих аз. — Много ми е належащо да говоря с Терес. Кога за последен път сте го виждали тук?

— Преди няколко дни — омекна дебелият. — Беше около осем часа — когато привършва работа в бара. Носеше раничка, каза, че няма да го има ден-два.

— А тогава вратата е била заключена, така ли?

— Ами да, видях го, че я заключва.

Отговорът му означаваше, че някой е идвал тук след смъртта на Атис Джоунс, влизал е в стаята, търсил е Терес или нещо негово.

— Благодаря ви — рекох аз.

— Няма защо.

— … хи-хи-хи… с нищо непредизвикано нападение — захихика отново старчето.

Бе ранен следобед и в „Лапланд“ отново се бяха събрали най-разнообразни боклуци и несретници. На видно място бе надхвърлил средната възраст мъж, който показателно движеше нагоре-надолу свитите си около бирената бутилка пръсти и това подсказваше само едно: че прекалено дълго време прекарва сам в мисли за жени. До него на бара бе бая по-млад мъж в бизнесменски костюм, празен поглед и няколко празни чашки пред себе си. В краката му се мъдреше куфарче; то се бе килнало и отворило, а вътре нямаше нищо. Хрумна ми, че вероятно събира кураж, за да може, като се прибере у дома, да признае на съпругата си: загубил си е службата, напоследък виси из баровете, гледа голите танцьорки или ходи по евтините кина, сетне се налива да удави мъката. Няма да е нужно повече сутрин да му глади ризите, защото няма да носи такива, няма да става рано, защото няма да се налага… Какво ли ще каже жена му? Дали ще го изгони от дома?

Огледах се и зърнах Лорелай — бе седнала на края на бара, този път облечена в малко повече дрешки, чакаше си реда да танцува. Не се зарадва много-много, като ме видя, но аз пък отдавна съм свикнал на такова отношение. Барманът понечи да тръгне към мен, но аз само вдигнах ръка и казах:

— Казвам се Паркър. Ако имаш проблем, обади се на Уили. Ако не — чупката!

Предпочете да се разкара.

— Тих ден — рекох на Лорелай.

— Те винаги са тихи — отвърна и извърна глава.

Демек демонстрация, че не желае да говори с мен. Вероятно миналия път шефът й е чел конско, че има голяма уста и много дрънка с когото не бива. Разумна жена, защо да си повтаря грешките? Само че не издържа и добави:

— Тези мухльовци тук имат само дребни стотинки.

— Е, ти пък ще танцуваш заради самото изкуство — ухилих се аз.

Тя ме измери през рамо и погледът й се втвърди още повече.

— Мислиш си, че си много умен и забавен? Шармантен, а? Е, добре, ще ти кажа: не си! Такива като теб ги виждам всяка вечер, пускат долар и гледат да ме хванат отзад. Мислят си, че са по-свестни, по-умни от мен; въобразяват си дори, че ще им се навия на сериозно, та дори и пари няма да им поискам. Ще ги водя у дома да ги чукам, защото са ми интересни и готини. Пфу! Тъпаци! Е, да знаеш от мен: тая няма да стане и това важи и за теб също! Така че искаш ли нещо от мен, първо дай зеленото.

Логиката си я биваше. Поставих петдесетарка на плота на бара, само че я затиснах с пръсти.

— Смятай, че този път съм по-предпазлив — обясних й жеста. — Защото миналия път ти ме прекара с уговорката, нали?

— Искаш да видиш Терес, нали?

— Да, само че за да го направя, пак трябва да минавам през твоя шеф. Затова я ми кажи: къде е той?

— Ама ти май имаш нещо против него, така ли? Не ти ли омръзва да притискаш простите хорица, а? — този път бе стиснала устни, та чак бяха побелели.

— Слушай ме внимателно — възразих тихо. — Ако зависи от мен, изобщо няма да съм тук. Бих предпочел да разговаряме с теб на друго място, по друг начин. Не се смятам нито за по-умен, нито за по-свестен от теб, не се смятам обаче и за по-лош или по-глупав. Не ми искаш парите? Добре тогава.

В този миг музиката секна, а зрителите изръкопляскаха несигурно, танцьорката си събра дрехите и тръгна към съблекалнята.

— Твой ред е — кимнах с глава и понечих да прибера парите, само че тя побърза да сложи ръка върху моята.

— Не дойде на работа тази сутрин — бързо каза тя. — Не е идвал и вчера, и онзи ден.

— Така разбрах и аз. Къде е?

— Има си квартира в града.

— Там също не е бил от няколко дни. Трябва ми повече информация.

Точно сега барманът високо обяви името й и тя направи гримаса. Слезе от високото столче, само че аз натиснах банкнотата още по-силно.

— Има къща някъде из Конгарий. В резервата има и частна земя. Там ще да е.

— Къде точно?

— Ти сега пък карта ли искаш да ти начертая? Не зная къде е точно, но там много частни парцели няма. Това е.

Пуснах петдесетарката, а тя присви очи и се закани:

— Следващия път изобщо няма да говоря с теб, да знаеш, няма значение колко кинта ще размахаш. По-добре да вземам дребни пари от редовните пикльовци тук, отколкото хилядарка, а в замяна да продавам свестните на такива като теб.

Тръгна, а след секунда се извърна и подхвърли:

— Ето ти безплатен бонус: не само ти душиш по петите на Терес. Вчера двамина минаха оттук, само че Уили им би дузпата. Викаше подире им „нацистки копелдаци“, неговите момчета ги изритаха.

Благодарих най-искрено.

— И въпреки това пак ми се видяха по-свестни от теб — спусна ми диагноза тази жена и закрачи към сцената.

Излезе на нея и започна да разкопчава блузата, а барманът пусна компактдиск със стария хит „Дете на любовта“.

Отнесе петдесетте кинта и как не? Сигурно е решила да става порядъчна жена. От следващия ден.

Същата вечер Фил Поведа все още седял приведен над кухненската маса с онези двете чаши недопито кафе. По едно време чул, че вратата зад гърба му се отваря, чул и приближаващите се стъпки. Вирнал глава, в очите му заблестели отблясъци. Тогава се обърнал, както си бил на стола.

— Съжалявам и се разкайвам — рекъл тихо.

Над главата му надвиснала кука и в онези последни в живота му мигове си припомнил Христовите думи, казани на Петра и на Андрея на брега на Галилейското море:

И ще бъдете рибари на люде…

— Няма да боли, нали? — помолил се той, а устните му силно треперели.

Тогава куката го подела…

Глава двайсет и трета

Потеглих към Колумбия в пълна тишина: никаква музика в колата. Струваше ми се, че летя по И-26, носех се безмълвно в северозападна посока; оставих зад себе си окръзите Дорчестър, Оринджбърг, Калхун. В главата ми цареше странно спокойствие, сякаш бях оглушал, претръпнал за всичко: фаровете на насрещните коли просветват като носещи се в мрака светулки; те бляскат изведнъж, сетне се смаляват бавно, чезнат и гаснат в далечината, след поредния завой.

Навсякъде по пътя дървета, дървета, дървета, зад тъмните им силуети като черен воал се шири мастилена тъма и смълчаната земна шир. Замряла, гробовно вглъбена. И как не? Дамгосана от собствената си история, обогатена от тленните останки на заровените под скалите, тревата и листата мъртъвци: британци, колонисти и преселници, южняци и северняци, роби и свободни люде, нашественици и потиснати. А пък отидете ли по на север — към Йорк и Ланкастър — попадате на отколешните друмове, по тях са яздели нощните бродници, мощните им коне преодолявали земни и водни препятствия с еднаква лекота, закачулените в бяло ездачи мълком се носели, същински напръскани с кал ангели на смъртта, тероризирали, унищожавали, тъпчели първите кълнове на новото бъдеще, размазвали го под тежките конски копита.

А кръвта на убитите тихо попивала в земята и обагряла в алено реките. Тя захранвала корените на планински и равнинни тополи, кленове и дрянове, храсти, цветя и всякакви други растения, попадала в хрилете на големите речни рибни пасажи, така я поглъщали и хранещите се с риба зверчета, като например видрите, а и едрите хищници, като мечките. Тя хранела и еднодневки, комарчета, бръмбари и всякакви жужащи над Пиедмонтовите плитчини водни насекоми; съответно и черноперките, които обичат да ги ловят, а сетне бързат да се сгушат в някой подмол, както и лунните рибки — Molamola, които пък се крият под листата на водните лилии.

Тук, в тези мочурливи райони, слънчевите лъчи имат по-други измерения, те огряват местната природа по странни начини и под необичайни ъгли; отблясъците им не зависят от водното течение или прищевките на вятъра. Тук се въди един вид риба, наричат я среброперка, люспите й искрят във водата, сливат се с играещата в нея слънчева светлина и отпращат измамни отражения на прелитащите отгоре хищници. Последните се плашат, защото възприемат плитчината като огромно и опасно сребристо тяло. Така тези реки, поточета и басейнчета се превръщат в убежища за местната фауна, само че старата кръв е намерила начин да проникне дори и в тях.

Мисля и мисля, главата ми ще се пръсне…

Дали не това е причината, заради която се криеш някъде тук, Терес? Може би поради това в онази стаичка няма почти нищо, което истински да говори за теб?

Защото ти не съществуваш в онзи град, поне не и в истинската си същност. В големия град ти си просто бивш затворник, още един бедняк, който работи и почиства на по-богатите от него, наблюдавайки различните им земни дела: алчността, злините и лицемерните молитви за опрощение към нашия Бог.

Но то е само прикритие, параван, нали, Терес? Всъщност ти си съвсем друг. Истинският Терес е там, в блатата, в мочурите, там е неговият реален свят. Там съществуваш ти в собствения си непристорен образ. Заедно с онова, което криеш от другите през всичките тези години, нали? Ти си онзи носител на Възмездие, Терес, ти си, кой друг? Ти ги преследваш до дупка, за да ги накажеш за стореното от тях преди толкова много време, нали? Това е твоята мисия, Конгарий е твоят дом. Разкрил си греха им, решил си да им отмъстиш. Само че тогава си попаднал в затвора, макар че дори и по този начин пак си принудил някой да си плати за греховете. А сетне е трябвало да изчакаш, за да си продължиш работата. Не те виня за това. Не мога. Мисля, че няма истински човек, който да е в състояние да оцени стореното и да не желае да накаже виновниците някак си. И все пак това, твоето, Терес, не е истинска справедливост. Защото вършейки онова, което си вършил, именно по твоя си начин, ти не разрешаваш наяве да излезе истината за стореното от Мобли и Поведа, Ларус и Трует, Елиът и Фостър. Тази Истина няма да бъде научена от хората, а без нея истинската Справедливост никога няма да възтържествува. Правда няма да има.

Ами Мариан Ларус? Каква е пък нейната вина? Имала е нещастието да се роди в това семейство и да бъде белязана от братовото си престъпление, несъзнателно да поеме неговия грях и да бъде наказана за него. А не би трябвало тя да страда. Нейната смърт е грешна стъпка и отклонение в друга посока, тя води към друго място и свят, където справедливост и отмъщение съвсем не се различават едно от друго.

Ето, затова някой трябва да спре делата ти… И в края на краищата онази отдавнашна случка в Конгарий трябва да бъде разказана. Защото иначе онази жена с люспестата кожа ще продължи да блуждае и скита сред кипарисите и бодливите вечнозелени храсти… фигура незнайна, бездомна, несретна. Зърната в полусенките случайно и мимолетно от нечии очи, никога невиждана в светлината на истината, тя продължава да броди в надежда да дойде мигът, когато ще намери изгубената си обругана сестра и ще я прегърне, за да я почисти от кръв и нечистотии, да премахне страданието и унижението, срама и болката…

Тресавището с мочури, реки и потоци, дървета: сега минавам съвсем близо до тях. Усещам далечно присъствие, чувам и виждам различни неща. Мислите ми се реят далечни и смътни, за миг изпускам управлението, колата кривва и излиза от пътя, пресича естествения банкет и се покачва на неравната земя. След миг успявам да я овладея и я връщам на пътя. Мочурите са нещо като пречистващ филтър и аварийна клапа против бедствия: зададат ли се порои и наводнения, те поемат излишната вода, задържат дъжда и утайките — да не поразяват крайбрежните равнини. Обаче реките все така минават през голямото тресавище, все така носят в себе си частички от старата кръв. Те са в тях, когато водите им стигнат до крайбрежната земна шир, там са, когато течението става вече солено, когато се влива в голямата вода, там са, когато границата между тях вече пада. Сушата, океанът, те са, еднакво белязани от старата кръв. Един-единствен акт и все пак може би последиците му ще бъдат усетени навсякъде в природата, може би един цял свят ще бъде променен, неизмеримо, неописуемо променен… от една-единствена смърт.

Пламъци… виждам пламъците: пламтят огньове, пожарища, запалени от нощните бродници — пламтящи къщи, посеви. Копитата громолят, конете цвилят, задавя ги димът, усещат човешката паника, ездачите опъват поводите и задържат големите красиви животни да не опърлят очи в огъня… Но обърнат ли се, зад тях зейват тъмните очи на каверни и ями — сифоните на майката земя — в дъната им чернее вода, и още пламъци, от дълбоките и преплетени като лабиринти подземни пещери изригват нови огнени стълбове, устремени нагоре, нагоре в тъмните небеса, а писъците на онази млада жена се губят в неземния им рев.

Окръгът Ричланд… река Конгарий тече на север, аз пък сякаш летя над пътя, нещо ме носи напред, устремен нанякъде, тласка ме ту по-бързо, ту по-бавно, това зависи от околността…

Сега пътувам към Колумбия, на северозапад, очаква ме равносметка, може би иде Денят на разплатата? Но не мога да мисля за нищо друго, освен за разчекнатото на земята момиче, отворената му в няма болка уста, очите, в които съзнанието бавно гасне.

довърши я

Тя примигва в агония.

довърши я, ти казвам

Вече не е на себе си.

довърши я!

Очите й се бялват и съзират летящия към главата й камък.

довърши я

После вече я няма.

Наех си стая в „Клаусън Ин“ на „Грийн“, голяма бивша пекарна с надстройка, в по-късни години превърната в хотел или можете да го наречете и странноприемница, близо до място на име „Петте кьошета“, недалеч и от Университета на Южна Калифорния.

Изкъпах се, преоблякох се и веднага позвъних на Рейчъл. Просто имах нужда да й чуя гласа. Когато ми се обади, реших, че звучи като на леко пиян човек. Оказа се, че с една колежка и приятелка посръбвали биричка „Гинис“ — най-добрата приятелка на бременните жени.

— Направо в главата ми се качи — изкикоти се тя. — Ама това е от желязото, то сега е полезно за мен.

— Желязо в бирата, а? Какви ли не дивотии чува човек — рекох дълбокомислено. — Я е вярно, я не.

— Ти зарежи тези приказки, а кажи какво става при теб?

— Все едно и също — старото — отвърнах.

— Тревожа се за теб, да знаеш — изведнъж натърти тя и гласът й бе вече съвсем друг, променен.

Онзи весел тон на подпийнал човек, лекото фъфлене и други подобни признаци бяха изчезнали, все едно изтрити с един замах. Беше шегичка, малко театро с добре изработено прикритие, като бързо нарисуван от добър художник с някаква задна цел сюжет върху платно на стар майстор. А на Рейчъл подсъзнателно й се пиело, искала да бъде щастлива и весела, без проблеми и тежки мисли. Колко му е да пийне половин шише бира, а? Да, ама не — рече ми тя най-сериозно.

— Нали знаеш, че съм бременна или вече си забравил? — сопна ми се тя.

Съпругата бременна, пък бъдещият татко се мотае някъде из Юга, наоколо му хората, както винаги, един по един мрат. Междувременно пък един мразещ и двама ни човек върти игри, за да излезе от затвора, а предложенията му за сделки и примирия смътно се въртят из главата ми.

— Не съм забравил. Добре съм — излъгах за второто аз. — Вече привършвам случая, наясно съм с нещата. Изобщо смятам, че зная точно какво е станало.

— Е, добре, разкажи и на мен — настоя тя.

Затворих очи, опитах се да си представя, че с нея сме заедно, лежим един до друг в мрака. Дори далечно усетих любимия й парфюм, а тялото й сякаш се притисна към моето.

— Не мога сега.

— Моля те. Сподели каквото и да е то. Искам те да споделяш всичко важно, все едно протягаш към мен ръка през цялото това огромно разстояние…

Тогава взех, та й казах.

— Изнасилили две девойки, Рейчъл, били сестри. Едната от тях е майката на Атис Джоунс. Пребили я до смърт, смазали главата й с камък. Другата я изгорили жива.

Тя премълча, но чувах ускореното й дишане.

— Елиът е един от тях.

— Но нали той те помоли за помощ? Не те ли извика той да отидеш там?

— Да, вярно е.

— Значи те е лъгал, така ли?

— Не, не е точно така, не и за всичко.

Истината ли? Иди, че я обяснявай. Лежи си скрита недалеч от повърхността.

— Трябва да се махнеш от там! Веднага да заминеш трябва, чуваш ли?

— Няма как.

— Моля те!

— Не мога точно сега, Рейчъл. Знаеш, че не мога.

— Моля те!

Хапнах сандвич в „Йестърди“ на „Дивайн“. По уредбата бяха пуснали Емилу Харис, пееше „Разрушена любов“ на Нил Йънг, самият той дрезгаво припяваше в нейния кавър.

Във века на разни Бритнита и Кристини тези два доста по-стари гласа успяха да ми навеят странно успокоение и известна сигурност. Имаше нещо хубаво и добро в тях — и двамата вече залезли звезди, обаче зрели и опитни артисти, те пееха за любов и копнеж, за желание и молба за последен танц. Рейчъл ми бе затворила телефона, но чух хлипане, стори ми се, че виждам и сълзите й. Осезаемо усещах угризения — знаех отлично, че я принуждавам да изживее тежки мигове, ама на! Не можех точно сега да си тръгна и да оставя нещата недовършени.

Свърших сандвича, преместих се в бара и седнах в едно сепаре. Под плексигласовото покритие на масата бяха поставени стари снимки и реклами, вече доста пожълтели. Облечен в пелени дебелак позира пред фотоапарат. Усмихната жена държи кученце. Прегърнати, целуващи се двойки. Ама някой помни ли им имената?

На бара седеше младеж с бръсната глава, на възраст някъде около двайсетте. Погледна ме в огледалото и бързо отмести очи, само че не можа да прикрие интереса в тях. Беше ме познал, прочетох го в неговите, когато погледите ни за миг се срещнаха. Наблюдавах го съсредоточено в гръб: имаше добра мускулатура и на врата, и на раменете, здрави бицепси, тесен кръст. Неопитен наблюдател би го взел за дребен, дори и женствен, само че бе жилав и вероятно човек трудно би го повалил на земята — беше от онзи тип бойци, които падат, но веднага се изправят, нападат и се бият с непроменена стръв. По триглавите мускули имаше татуировки, изпод ръкавите на тениската се подаваха краищата им, ръцете му надолу — от лакътя до китката — бяха чисти, а под кожата също играеха добри мускули, виждаха се опнатите сухожилия, особено когато свиваше и отпускаше юмруци. И ето! Отново ме погледна крадешком, след малко — пак. Сетне бръкна в джоба на прекалено тесните джинси, извади няколко еднодоларови банкноти и ги хвърли на тезгяха, после с лекота скочи от високото столче и тръгна към мен. Отново свиваше и отпускаше юмруци и, изглежда, по-възрастният мъж до него схвана накъде отиват нещата, защото се опита да го спре.

— Какъв ти е проблемът на теб, бе? — остро рече, когато застана до сепарето, а в съседните две хората млъкнаха и извърнаха глави към нас.

На лявото му ухо висеше обеца във формата на стиснат юмрук, челото му бе високо, очите му святкаха на бялото лице.

— Аз пък си помислих, че ти имаш някакъв проблем с мен, защото непрекъснато ме гледаш в огледалото — спокойно отвърнах аз, а в съседство някой високо се разсмя.

Бръснатата глава му хвърли огнен поглед и смехът секна. Сетне отново се обърна към мен, сега още по-агресивен — подскачаше леко на място, люлееше се ту на пети, ту на пръсти, отново и отново.

— Подпичкваш се с мен, а?

— Не — рекох скромно. — А на теб иска ли ти се?

И му се усмихнах най-слънчево. Той почервеня и понечи да ми налети, когато отзад някой тихо подсвирна. Беше по-възрастният мъж, който преди малко се опита да го озапти. Косата му бе черна, зализана по главата. Пристъпи напред, хвана младежа здраво за ръката.

— Остави го на мира — посъветва го тъмнокосият.

— Нарече ме педал — възрази бръснатата глава.

— Тц, той просто се опитва да те вбеси. По-умно е да му обърнеш гръб.

Младежът се опита за миг да се освободи от пръстите на другия, не успя, тогава шумно се изплю на пода и затропа с едри стъпки към изхода.

— Редно е да се извиня заради младия си приятел — каза ми придружителят му. — Прекалено е чувствителен.

Кимнах, но не се издадох, че го помня. Беше човекът на младия Ларус от Чарлстън, същият, когото бях зърнал да яде сандвич на сборището на Роджър Бауън. Този тип ме познаваше, явно ме бе проследил до тук. Значи вече знаят къде съм отседнал този път, може би дори се досещат и защо съм тук.

— Ние ще си тръгваме — добави той съвсем ненужно.

Кимна ми с глава и си тръгна.

— Пак ще се видим — рекох току зад гърба му.

Замръзна на място, настръхна.

— Я да видим сега защо пък така мислите? — попита той и вече обърнат, наклони глава встрани.

Ясно различих профила му — сплескания нос, удължената брадичка.

— Чувствителен съм. За такива неща — отвърнах му аз.

Почеса слепоочие с показалеца на дясната ръка и ме изгледа.

— Интересен човек сте вие — подхвърли, без повече да се преструва. — Ще ми липсвате, когато вече няма да ви има.

Изтърси това и тръгна към вратата по дирите на бръснатата глава.

Изчаках двайсетина минути, излязох с група шумни студенти и се движих с тях чак до пресечката на „Грийн“ и „Дивайн“. Не забелязах никой от онези двамата, но бях уверен, че са някъде наблизо и ме дебнат. В хотелското фоайе бяха пуснали тих джаз, кимнах с глава на зачетения в дебела книга млад мъж на рецепцията. Усети поздрава ми и го върна, надигайки глава. Четеше учебник по психология.

От стаята се обадих на Луис. Бе извънредно предпазлив, не бе разпознал номера, от който се обаждах.

— Аз съм — рекох.

— Как е?

— Не е много добре. Вече ме следят.

— Колко са?

— Двама — отвърнах и му разказах случката в бара.

— Отвън ли са?

— Мисля, че да…

— Искаш ли да дойда?

— Не, продължавай да следиш Китим и Ларус. Помощ нужна ли ти е за нещо?

— Приятелчето Бауън се довлече тази вечер, погостува на младши, сетне с Китим доста дълго ломотиха. Сигурно смятат, че вече са те наместили, където им е нужно. Това си беше капан, човече, капан — още от началото.

Не, не просто капан, Луис, помислих аз. Много повече от капан. Мариан Ларус, Атис Джоунс, майка му и сестра й: случилото се с тях бе истинско и ужасно, то обаче няма нищо общо с Фокнър и Бауън. Ето затова се намирах тук сега, те бяха реалната причина и за оставането ми изобщо, заради нея бях готов да жертвам и повече.

— Ще ти се обадя — обещах му и затворих.

Стаята ми гледаше към „Грийн“ и бе в предната част на хотела. Свалих дюшека от кревата и го наместих на пода, отгоре му разхвърлих и чаршафите. Съблякох се и легнах близо до стената под прозореца. На вратата сложих верижката, подпрях дръжката със стол.

Тя крачи нейде там, не зная точно къде, бяла сянка сред огрените от бледата луна дървесни стволове. Зад нея, по черната водна повърхност, се стелят стотици мънички звездички. А дърветата се навеждат над кротко течащата река и се оглеждат в нея.

Къде е Белият път ли? Навсякъде. Във всичко. Той самият е Всичко. Цялата Вечност. Защото ние сме в него и част от него.

Заспивай… заспи и сънувай сенките по Белия път. Сънувай телата на паднали девойки, те умират, а затиснатите под телата им крехки лилии бавно вехнат… Сънувай Каси Блайд и подаващата й се от мрака нарязана ръка.

Заспи и нехай дали си сред изгубените или намерените, сред живите или мъртвите…

Глава двайсет и четвърта

Бях си нагласил сигнал за събуждане в 04,00 преди разсъмване и със зачервени от недоспиване очи вече вървях през фоайето към задния вход. На рецепцията беше същият младеж — изгледа ме над същата дебела книга, видя, че не си изнасям чантите, и отново се зачете.

Ако продължават да ме следят, онези двамата трябваше да са се разделили: единият — пред хотела, другият — отзад. Задният вход/изход водеше към паркинга, който пък имаше излаз и на „Грийн“, и на „Дивайн“, и доста се съмнявах дали ще мога да мина незабелязан. Сега извадих носна кърпичка и развих крушката в коридора пред задната врата. За онази точно отвън се бях погрижил още снощи — преди да се прибера, я бях разбил с подметката на обувката. Открехнах вратата почти на косъм, ослушах се и се измъкнах безшумно. Сетне прибягах зад паркираните коли и приведен и крадешком затичах към „Дивайн“. Промъкнах се като сянка до недалечната бензиностанция и от обществения телефон там извиках такси. Само пет минути по-късно бях на път за международното летище на Колумбия. Там взех кола под наем от „Хърц“ и незабавно потеглих за Конгарий.

Тресавището е сравнително отдалечено от шосетата или по-точно казано, с кола не можеш да стигнеш точно до него. Главният път минава покрай Олд Блъф и Каролайна Симс, оттам отива направо до лесничейството. Искате ли да разгледате флората и фауната, имате възможността да се придвижвате към и покрай мочурите по цяла мрежа застлани с дъски пътеки, каквито сигурно сте виждали по плажовете. Ако желаете да навлезете по-навътре в Конгарий, ще ви е нужен съд, затова предварително си бях поръчал неголяма триметрова лодка с извънбордов двигател. Старецът, който даваше лодки под наем, вече ме чакаше на шосе 601, над нас точно се падаше мостът Бейтс. Платих си, ама той поиска ключовете на колата ми вместо гаранция. Дадох му ги и се качих на лодката. Тръгнах по реката, а ранното утринно слънце вече огряваше кафеникавата вода, големите кипариси и водните дъбове по бреговете.

Когато вали, Конгарий приижда и наводнява тресавището, изхвърля наноси и тиня и връз съседните низини. Огромните дървета по околните брегове са част от общия резултат на наносите, които съдържат хранителни за растителния свят вещества. Техните корони са избуяли и големи, на места дори покриват реката отгоре като свод и осигуряват сянка, а отдолу е прохладно и сумрачно. Последният минал оттук ураган на име Хуго отнесъл някои от тези гиганти, фучал и трещял в могъщ гняв, но пак са останали предостатъчно от тях. Човек застива и немее в преклонение пред силата и мощта на Майката Природа, чието чадо е исполинската гора, през която минаваше пътят ми.

Конгарий маркира още и границите на окръзите Ричланд и Калхун, криволичещата му топография определя, ограничава и разделя властта на местните политически играчи, полицейските райони и юрисдикция, щатските разпоредби и още десетки други по-дребни фактори, които регулират живота на околното население.

Слънцето се издигна по-високо, вече бях минал поне десетина мили, когато насреща ми се зададе свлякъл се във водата кипарис — огромно, могъщо дърво, препречило половината река. То маркирало края на щатската територия и оттук започвала частна собственост — така ми бе обяснил възрастният лодкар. Тя пък обхващала земята около реката в продължение на около две мили, а някъде по нея, най-вероятно съвсем близо до брега, бе и Тересовият дом. Помолих се мълком дано да не се наложи да го търся дълго.

Завързах лодката за падналия кипарис и понечих да сляза от нея. Посрещна ме чирикащ хор щурци, но допрях ли крак до земята, незабавно настъпи пълна тишина. Тръгнах по брега навътре в частния парцел и щурчетата крякнаха отново. Вървях само покрай реката, внимателно се оглеждах за някаква пътека или поне следи, но нямаше нищо. Явно Терес държеше присъствието му тук да си остане максимално дискретно. Възможно бе пътеки да е имало преди влизането му в затвора, а те отдавна да са обрасли с трева и станали незабележими за окото на външен човек. Може би сетне той просто не е пожелал да ги възстановява в предишния им вид, за да не го издават. Спрях и затърсих ориентири, които да ми дадат представа къде точно се намирам. Запомних някои дървета и топографията, контура на брега, сетне тръгнах перпендикулярно на реката и навътре в тресавището.

Миришех въздуха в надежда да доловя дим от огън или готвене, но усещах само дъх на влага и растителност. Навлязох в горичка евкалиптови дървета и водни дъбове; сред тях се ширеха гъсталаци блатни вечнозелени растения — предимно видът Nyssa, натежали от тъмновиолетови плодове. По-навътре растяха джел, папая и елша така нагъсто, че виждах само зелено и кафяво, почвата отдолу — предателски хлъзгава и мокра, покрита със стари листа и загниваща растителност — почти не се виждаше. По едно време за малко да налетя в гъсто оплетените мрежи на паяк с издуто лъскаво коремче, увиснал като черна звездица в средата на малката си галактика. Едва ли бе опасен, но тук сто на сто имаше и достатъчно много други подобни твари, а през последните месеци се бях нагледал на паяци, втръснали ми бяха до смърт тези гадове. Затова си откъснах клон с дължина метър и нещо и го използвах като подръчен инструмент: да разчиствам пътя, да разтварям по-гъстите клони, да оглеждам земята, да не попадна в някоя клопка.

Вече вървях двайсетина минути и изведнъж зърнах постройката. Стара къщурка, строена на полянка по най-прост план — малко преддверие, две стаи зад него и встрани. Само че впоследствие са я достроявали, добавили са и веранда отпред и дълго, тясно помещение отзад. Отвън по дървената конструкция явно е имало поправки, централният комин също е бил ремонтиран, личеше си. Все пак в основни линии отпред изглеждаше както вероятно си е била и в началото, сигурно строена през миналия век, когато натоварените с издигането на дигите роби са предпочитали да живеят в Конгарий.

Сега не забелязвах признаци на живот, на опънатото встрани въже за пране дрехи нямаше, не се чуваха никакви звуци. Заобиколих, огледах малкия сайвант, където трябваше да има генератор.

Върнах се отпред, изкачих няколкото грубо издялани стъпала към верандата, почуках. Никой не се обади. Приближих се до прозореца, надникнах, успях да различа маса и четири стола, стара кушетка и кресло. През отворена врата забелязах и спалнята, друга врата имаше отзад, вероятно водеше към достроеното помещение. Тя обаче бе затворена. Още веднъж почуках, сетне отново заобиколих дома. Тогава чух изстрелите — стреляше се някъде из тресавището, звукът бе доста размазан и приглушен от влажния въздух. Там някъде се движеха хора, предположих, че са ловци.

Прозорците на пристройката бяха замазани с черна боя. Отвътре. Затова отначало ми се стори, че виждам завески от тъмен плат, но доближих ли се достатъчно, забелязах ивиците от космите на четката. На края на стената обаче имаше врата. Пак почуках, сетне реших да проверя дали е заключено. Завъртях топката, оказа се отключено.

Влязох в дълго, тясно помещение и веднага усетих миризмата. Силна, като на медикаменти, макар и да усетих нещо, което по-скоро напомняше на билки и трева, отколкото стерилния дъх на фармацевтичен продукт. Изпълваше цялата стая, в която имаше кушетка, телевизор, няколко евтини етажерки, на които обаче книги не забелязах. Затова пък бяха подредени евтини списания тип сапунена опера и вехти, омачкани и видимо многократно четени броеве на „Пийпъл“ и „Селебрити“.

По стените почти навсякъде бяха налепени изрязани от списанията снимки. Манекени, актриси, знаменитости, единият ъгъл бе подреден едва ли не като олтарче на Опра Уинфри. Пък и повечето други жени бяха чернокожи: Хал Бери, Анджела Басет, групата ритъм енд блус Ти Ел Си, Джейда Пинкет Смит, че дори и Тина Търнър бе там. Над телевизора видях още снимки — от светските хроники на местните вестници: до една на Мариан Ларус. По тях се бе наслоил прах, на тънък слой, явно отдавна небърсан. В същото време затъмнените прозорци не допускаха слънцето и снимките не бяха избелели. На едната от тях Мариан бе в средата на група млади, красиви момичета, вероятно в деня, когато са завършили средно образование. Друга я представяше на благотворително мероприятие, трета на прием на Ларусови в чест на Републиканската партия и вероятно с цел набиране на финанси. На всяка една се натрапваше красотата на девойката, видимо изпъкваща сред всички останали жени.

Пристъпих към кушетката. Тук миризмата се засили, а чаршафите бяха напръскани с кафяви петна, като от разляно кафе. Имаше и други — по-светли, по-пресни, а по тях май и малко кръв… Внимателно докоснах горния чаршаф, петната ми се сториха влажни. Огледах се, забелязах малка баня тоалетна, миризмата идваше именно оттам. В поставен на пода леген видях гъста кафява, плътна маса, която полепна по пръстите ми и се проточи като лепило. Тук имаше душ, до него завинтена в стената поставка за кърпи, в подножието му нещо подобно на нея. Тоалетната беше изрядно чиста, а подът — покрит с евтини, но майсторски поставени плочки.

Огледало обаче нямаше.

Върнах се в пристройката и отворих единствения шкаф. По пода му и по лавиците бяха натрупани бели чаршафи с множество кафеникави петна по тях, огледало пак не забелязах.

Сега отвън отново стреляха, този път значително по-близо. Набързо огледах останалата част на къщата, не пропуснах мъжките дрехи в спалнята, нито прибраните в стар моряшки сандък женски — евтини и доста остарели. В кухнята намерих предимно консервирана храна, тиганите и тенджерите бяха подредени, светеха и изобщо изглеждаха редовно и изрядно почиствани. В един ъгъл забелязах сгънато походно легло, доста прашно, видимо отдавна неизползвано. Всичко останало бе чисто, просто блестеше. Телефон не намерих, запалих осветлението, на тавана в оранжево меко грейнаха слаби лампи. Изгасих, отворих предната врата, излязох на верандата.

Веднага забелязах и тримата — все още крачеха сред дърветата. Първите двама разпознах незабавно — вчерашните герои от бара. Бръснатата глава и другият си бяха в същите дрехи, може би не си бяха и лягали. Третият бе доста пълен, единият от двамата, които ме чакаха на летището, в деня на пристигането ми в Чарлстън. Носеше кафява риза, а пушката му висеше на ремък на дясното рамо. Видя ме пръв и веднага вдигна ръка. И тримата спряха там, където свършваха дърветата и започваше полянката. Настъпи тишина. Реших да я наруша пръв.

— Май ловувате в забранено време, извън сезона, а? — подхвърлих.

Отвърна ми по-възрастният, онзи от бара. Усмихна се тъжно и рече:

— Онова, дето го отстрелваме, то си е винаги в сезон.

Само поклатих глава.

— Така си и мислех, че ще кажете, та дори и сезонът да е открит — добави онзи. — Само че трябва повече да внимавате, г-н Паркър — от кого например наемате лодки и прочие. Или пък да им плащате малко повечко, че да си държат устите затворени. Тук хората са си беднички поначало…

Държеше пушката небрежно, полунаведена и пред гърди, но забелязах, че показалецът му лази към спусъка.

— Я по-добре елате тук — покани ме той. — Имаме с вас работа да вършим.

Вече отстъпвах назад, когато първият куршум удари дограмата над мен. Пробягах дължината на къщата и излязох отзад край сайванта с генератора, а вторият куршум отчупи кора от съседното дърво.

Успях да вляза в гората, бягах сред стволовете, а дървесните корони ми се виждаха ужасно високи — някъде на двайсетина метра над мен. Тичах и блъсках с рамене кипариси, дъбове, евкалипти, държах се приведен, колкото бе възможно при такъв бяг. Изведнъж се подхлъзнах на мокрите листа и тежко паднах на една страна, затаих дъх за миг, но не чух шум от преследване. Надигнах глава, огледах се по-внимателно — забелязах дебелия с кафявата риза на не повече от петдесетина метра, пристъпваше доста бавно и внимателно. При това го бях забелязал само защото се промъкваше сред гъстите зелени храсталаци, където изпъкваше най-много. Ясно, че и другите не са много по-далеч. Вероятно са се притаили и се ослушват — сам да си издам местоположението. Сто на сто бяха намислили да ме обградят от три страни и сетне да ме довършат. Дълбоко поех въздух, прицелих се в дебелия и бавно натиснах спусъка.

От гърдите му изригна червено фонтанче, тялото му потрепна, изви се и тежко се срути в храстите отзад, клоните им пращяха и неохотно се превиваха под немалката тежест. Отляво и отдясно незабавно прозвучаха изстрели — гърмежи като близнаци, отново и отново, и внезапно пространството над мен се изпълни с падащи листа и трески.

Отново побягнах.

Теренът тук се оказа наклонен, насочвах се към по-високото, с многото кленове и онези дървета с твърдата сърцевина, къде да си спомня името им в тази гонитба. Избягвах да излизам на открито, подбирах най-гъстите места. В движение закопчах якето, за да не ме издава бялата тениска. Спирах от време на време и се ослушвах за преследвачите. Нищо не чувах, където и да са били, спотайваха се проклетниците. По едно време надуших урина — трябва да е била на някоя сърна или пък на рис, наоколо имаше животински следи и пътечка. Не знаех накъде се движа, къде отивам. Намеря ли някоя от по-широките дъсчени пътеки, може би тя ще ме отведе към лесничейството? Но пък на нея ще бъда много по-уязвим — ясна мишена за онези, които ме гонят като диво животно. Ама това за пътеката си бе направо в областта на догадките. Докато отивах към къщата, вятърът духаше в североизточна посока, напряко на Конгарий, сега беше точно в гърба ми. Реших да се движа по животинската пътечка с надежда тя да ме отведе към реката. Защото загубя ли се в тресавището, незабавно ще се превърна в лесна плячка за онези убийци.

Опитвах се да си маскирам следите, но почвата бе мека и ровка, неволно оставях дълбоки отпечатъци в нея, тук-таме пречупвах клонче, мачках ниската растителност. Просто нямаше как. След около петнайсет минути стигнах място с паднал кипарис; старо величествено дърво, почти разцепено на две от светкавица, а под щръкналите във всички страни корени зееше голяма яма. Бреговете й бяха вече обрасли с храсти, те образуваха естествено прикритие; благодарение на тях и огромното коренище се бе създала малка пещера, нещо като скривалище. Опрях се на ствола да си поема дъх, свалих якето и съблякох тениската. Наведох се над ямата и я захвърлих сред корените. Сетне облякох якето на голо и се върнах в околните храсти. Там легнах на земята и се притаих.

Пръв се появи бръснатата глава. Голото му теме лъсна иззад едно борово дърво като прясно снесено яйце, сетне светкавично се скри. Беше забелязал тениската. Колко ли може да бъде тъпо това момче?

Оказа се тъпо, но не достатъчно. Подсвирна тихо, а един храст леко помръдна, макар и да не долових нищо от евентуално скрития зад него преследвач. Избърсах потта от челото, като внимавах да не движа нищо повече от пръстите, стичаше ми се право в очите. И ето — зад онзи бор отново движение! Прицелих се, примигах бързо няколко пъти да предваря стичането на капките и в същия миг бръснатата глава изскочи от прикритието, сетне внезапно се закова на място като вцепенен, сякаш нещо го бе изненадало силно.

Също така внезапно подскочи и падна възнак в храстите като съсечен. Толкова бързо стана, че не бях сигурен дали съм видял добре. Рекох си, че трябва да се е подхлъзнал и всеки миг ще се изправи, ама не — не стана. От същия храст долетя тихо подсвиркване — обаждаше се партньорът му. Отговор нямаше, онзи се обади още веднъж, после всичко притихна. Тогава реших да се изтеглям. Полазих назад по корем, без да вдигам глава, максимално тихо. Отчаяно се стремях да се измъкна оттук колкото се може по-бързо — да загърбя последния от ловците и онова — другото, неизвестно нещо — което, изглежда, сега се бе настървило и срещу него, но вероятно и срещу мен. Слънцето се опитваше да пробие плътната дървесна зеленина над мен, а аз отстъпвах и се молех да успея.

Така лазих по корем поне трийсетина метра и чак тогава се осмелих да се изправя. Някъде пред себе си долавях шум на вода. Тогава отзад затрещяха изстрели, но не бяха в моята посока. Затичах и не спрях дори и когато остро клонче ми одраска ръката, оставяйки дълбока червена резка. Бягах изправен, силно задъхан и неочаквано зърнах бяло петно — мярна се някъде вдясно. Помъчих се да си внуша, че е случайна птица — яребица или млада чапла и защо пък не? Но движението бе съвсем нетипично за птичия свят, онова нещо се спираше несигурно, напредваше бавно, получаваше се впечатление, че се опитва да се прикрие, плюс това има някакъв физически дефект. Отново го затърсих с поглед сред храстите, не го намерих, но вътрешният ми глас непрекъснато повтаряше: там е, то е там, внимавай! При това вече физически усещах нечий поглед. Гледаше ме, наблюдаваше ме, изчакваше…

Продължих напред.

Вече виждах блясъка на водата през дърветата, чувах плясъка й. На около стотина метра от мен забелязах лодка. Не бе моята. От тримата преследвачи може би двама бяха мъртви, третият бе нейде отзад, в гората. Възможно бе и той като мен вече да бяга, да се спасява както може. Излязох на откритото, пред току-що поникнали кипариси, странни, подаващи се от почвата твърди конични връхчета, те далечно наподобяваха чуждоземен пейзаж. Пробягах сред тях и вече стигах лодката, когато изневиделица ми налетя тъмнокосият. Някъде си бе загубил пушката си, но пък имаше нож и ми се нахвърли. Стрелях в движение, без да се целя, улучих го някъде в хълбока; куршумът го задържа за миг, но не можа да го закове. И преди да успея да стрелям пак, той бе вече отгоре ми. С лявата ръка удари моята дясна и отклони пистолета встрани, в същото време парирах атаката с ножа. Опитах да го ритна в хълбока, но предусети хода и на свой ред го парира, като използва собствената ми сила, за да ме завърти и да ме срита в крака. Залитнах и паднах, ботушът му се стовари върху ръката с пистолета. Изпуснах го, как не, заболя ме ужасно. В следващия миг бе отгоре ми отново, но успях да вкарам коляно в раната му. Слюнка му изхвръкна от устата — добре го бях уцелил — очите му се отвориха широко, широко, изстена силно, но успя да ме затисне с коляно. И отново започна борба за ножа. Виждах, че очите му се изцъклят, раната му кървеше силно, изглеждаше зашеметен. Затова изведнъж се отпуснах и спрях натиска срещу него. Стар трик — той мигом се простря върху ми — прости физически закони. Само че в същия миг забих глава в носа му, високо изрева от болка, тогава го отхвърлих от себе си. Извъртях се и на свой ред му се нахвърлих: сграбчих го с все сила и го затръшках в земята, блъсках, колкото можех.

Вдигах и стоварях тялото му с последни усилия, докато се чу онзи хрущящ звук и нещо му изхвръкна от гърдите; сякаш му счупих ребро, а то се показа през кожата. Но не беше ребро. Изправих се, а той се тръшкаше и гърчеше в напразни опити да се освободи от подаващия се от гръдния му кош остър коничен връх. Опипа с пръсти върха, те се обагриха в червено. Повдигна ги към мен, сякаш да ми покаже какво съм му сторил, сетне главата му падна и той предаде богу дух.

Избърсах лице с ръкава на якето, зацапах го с кръв, пот и кал. Извърнах се, затърсих с поглед пистолета по земята и тогава зърнах закачулената фигура сред дърветата. Стоеше недалеч и ме гледаше.

Беше жена, гърдите й издуваха тънкия материал отпред, но лицето й бе забулено. Назовах я по име.

— Мелия — казах достатъчно силно, — не се страхувай от мен.

Пристъпих към нея и тогава сянката падна върху ми. Извърнах глава, но бе късно. В лявата ръка Терес държеше метална кука. За краткото мигновение само успях да забележа, че в другата стиска нещо като палка. Сетне потънах в дълбока, дълбока тъма. И в мрака беше съвсем тихо.

Глава двайсет и пета

В съзнание ме върна може би миризмата. Същият мирис на лековити билки, с които е бил правен мехлемът за кожата на жената. Лежах в кухнята на онази къща; и ръцете, и краката ми бяха здраво овързани с въжета. Повдигнах глава колкото можех, опрях я в стената. Силно ме болеше — гадна, постоянна болка. И раменете, и гърбът, а якето го нямаше. Вероятно го бях загубил по пътя — докато Терес ме е тътрил и влачил до своя дом. В съзнанието ми плаваха неясни спомени за високи дървета с мощни корони и с мъка пробили през тях тънки слънчеви лъчи. Липсваха ми и пистолетът, и клетъчният телефон. Колко ли време съм лежал на пода? Може би часове.

По едно време долових движение — някой идваше. И наистина, след секунди на вратата застана Терес, фигурата му се открои на фона на късната следобедна слънчева светлина. В ръка държеше лопата, опря я във вратата, сетне влезе и клекна до мен. Не виждах жената, но я усещах. Беше някъде наблизо, вероятно в онази стаичка с боядисаните прозорци, заобиколена от ликове и образци на физическа красота, каквато тя вече никога нямаше да може да притежава.

— Е, братко, добре дошъл отново — рече Терес и свали тъмните очила.

Отблизо очите му бяха малко по-различни. Сега онази бяла ципа бе по-ясна, почти прозрачна. Заприлича ми на tapetum — същата отражателна ципа, която расте върху очите на някои нощни животни и подобрява зрението им. Напълни шише с вода от чешмата и ми го поднесе. Повдигна ми главата, за да ме улесни, пих жадно, чак докато потече по брадата и гърдите ми. Закашлях се, веднага се засили болката в главата.

— Аз брат не съм ти — рекох бавно.

— Ако не беше такъв, досега да си мъртъв.

— Всичките ги изби ти, нали?

Той помълча, сетне се наведе над мен.

— Тези хора трябваше да получат урок. В нашия свят има баланс. Те са отнели живот, разрушили друг. Трябваше да научат за Белия път, да видят какво ги очаква там, да минат по него, да станат част от него. Така е.

Отместих очи от лицето му, погледнах към прозореца. Денят бавно гаснеше, светлината си отиваше. Скоро ще падне мрак.

— Нея си я спасил?

— Не можах да спася сестра й, но нея успях — кимна с глава.

В очите му прочетох тъга, но и още нещо: видях любов.

— Тя била силно обгорена, но успяла да потъне и да се задържи под водната повърхност, а подземните потоци се смилили и я изнесли, та я изхвърлили навън. Намерих я простряна на една скала, занесох я у дома и с мама дълго я лекувахме. Сетне отидох в затвора, а мама умряла. Тя преживяла някак си без чужда помощ, после аз се върнах.

— А защо не отиде в полицията да им разкажеш какво се е случило?

— Хм, тук тези неща така не се вършат. Ти като че от небето падаш. При това тялото на сестра й бе изчезнало. А нощта била съвсем тъмна. Как ще докаже кои точно са били младежите? Още повече, че вече не може и да говори. Пък дори и да можеше, какво, а? Кажи ми? Че кой ще й повярва на нея? Нейната дума срещу тази на няколко от най-богатите бели младежи в нашия край. Не съм сигурен дори как е в главата сега. Добре ли е, що ли? Болката я бе подлудила.

Но това отговор не беше. Думите му не даваха обяснение за много други неща: какво бе изтърпял лично той, какво бе сторил на други хора, какво бяха изтърпели пък те.

— Обичал си Ади, нали?

На това не отговори.

— Обичал си я. Вероятно още преди да се е появил Дейвис Смут. А Атис чие дете е, кажи ми, Терес? Атис Джоунс твой син ли беше? Може би се е страхувала да признае, че е бременна от теб? Заради произхода ти на човек, отхвърлен от всички, някакъв си безименен несретник от мочурищата? Дори и чернокожите са те гледали отвисоко, нали? Затова си тръгнал по дирите на Смут, затова не си казал на Атис коя е причината да влезеш в затвора. Не си му разкрил, че ти си убиецът на Смут, защото не си го смятал за важно, нали? Не си вярвал, че Смут му е баща и си бил прав… защото датите не излизат, не се получава сметката. Убил си Смут за издевателствата му над Ади, сетне си побягнал да се скриеш тук, само за да завариш още безчинства, извършени спрямо жената, която обичаш. Но преди да задействаш отмъщението, ченгетата са те арестували и изпратили на съд в Алабама. Извадил си късмет с присъдата — имало е достатъчно свидетели да подкрепят пледоарията за самоотбрана. Сигурен съм, че още щом те е видял, онзи Смут е посегнал към оръжието и си имал оправдание да го убиеш. А сетне… сетне ето те тук, бързащ да наваксаш за изгубеното време…

Терес си замълча. Знаех, че няма да отрича, но пък няма и да потвърждава. Протегна силна ръка и ме хвана за рамото, за да ме изправи на крака.

— Дошло е времето, братко. Хайде ставай, ставай.

Първо преряза въжетата на краката ми. Заболя ме веднага, защото кръвта тръгна по нормалните си пътища — въжетата бяха бая силно притегнати.

— Къде ще ходим?

Изненада се от въпроса ми. Загледах го в очите по за дълго и чак сега загрях — когато в тях зърнах душевното разстройство. Че той си бе луд, направо невменяем. Вероятно си е бил такъв още преди да са го завързали за онзи дирек под жаркото слънце в затвора. Кой друг би държал една тежко наранена жена в тресавището години наред само под грижите на една немощна старица? И то заради някаква недоизяснена своя месианска мисия.

— Ще се върнем при ямата — отвърна той. — При ямата. Време е.

— За какво е време?

Той ме придърпа внимателно към себе си.

— Време е да им покажем Белия път.

Макар че лодката си имаше двигател, той ми развърза ръцете и ме застави да греба. Страх го бе, че шумът може да привлече нечие внимание, преди да се е приготвил. Страх го бе и аз да не го нападна, затова ми бе намерил работа. Веднъж или дваж се изкуших да го цапардосам с веслото, но сега носеше пистолет. Забавех ли ритъма на гребането, той ме поглеждаше с онези налудничави очи и четеше мислите ми: усмихваше се и предупредително клатеше глава. Сякаш бяхме двама стари приятели, тръгнали на лов привечер. А денят бавно гаснеше и наоколо вече се стелеше мрак.

Не знаех къде е жената. Но интуитивно усещах, че е излязла доста време преди нас.

— Нали не ти си убиецът на Мариан Ларус? — попитах след малко.

Приближавахме крайбрежна къща, разлая се куче, веригата му задрънча. На верандата светна лампа, видях мъжки силует, чух гласа му — успокояваше псето. В тона му не долових вражда или гняв и ми стана някак си мило. Човекът разроши козината на животинката, а тя размаха опашка от благодарност. Много бях уморен, усещах, че вървим към края на цялата история. Изведнъж ми хрумна, че реката е досущ като Стикс, а в отсъствието на Харон ме карат мен да греба; слезем ли на брега, ще стъпя в подземния свят и ще се загубя в безкрайните му празнини.

Повторих въпроса.

— Че какво значение има? — рече той безучастно.

— За мен има. Сигурно и за Мариан — когато е умирала. Но не си ти. Ти тогава си бил още в затвора.

— Всички повтарят, че убиецът е момчето, а него вече го няма да отрече.

Отпуснах греблата и незабавно чух изщракването на ударника.

— Не ме карай да те убивам, г-н Паркър.

Пуснах греблата съвсем, вдигнах ръце.

— Тя е била, нали? Мелия е убила Мариан, в резултат на което загива нейният племенник и твой син.

Изгледа ме продължително, след време заговори:

— Тя познава реката отлично. Мочурите, цялото тресавище. Скита из тях, броди навсякъде. Понякога й прави удоволствие да гледа хората — те идват тук да пият и да блудстват. Предполагам, че й напомня за онова, което е загубила, онова, което й е било отнето. Въпрос на случайност е било… просто кофти късмет — зърнала Мариан да тича сред дърветата онази нощ. Нищо повече. Познала я — нали знае лицето й от снимките във вестникарските светски рубрики — много обича да гледа красивите дами по тях. Видяла я и използвала случая. Кофти късмет — повтори напевно. — Просто това е било всичко…

Да, ама не. Разбира се, че не. Старата история на двете семейства — Ларусови и Джоунсови: пролятата кръв, избитите хора, разрушеният живот, това не е и не може да бъде случайност или съвпадение или просто „кофти късмет“. Тези два рода са свързани по много начини през вековете, да, цели два века; вречени да се взаимоунищожават. То това е някакво полупризнато, неофициално съглашение, нещо като древно заричане, тлееща вражда и жажда за мъст, разпалвани от спомени за робското подчинение на едни под камшиците на други, от непрекъснати издевателства, минали, разбира се, но и запомнени. Да, издевателства, а в ответ гневно възмездие. Техните пътища в нашия свят непрекъснато се пресичат и засичат, кръстосват се в съдбоносни мигове в живота на щата, в битието на семействата им.

— А знаела ли е, че младежът с Мариан е неин племенник?

— Тя не го е видяла преди смъртта на девойката. Аз… — Започна и спря. — Както ти казах, не зная какво си мисли, обаче пък може да чете. Разглеждала е вестниците множество пъти, зная, че понякога — късно нощем — се е промъквала и до затвора и го е гледала с часове…

— Ти си бил в състояние да го спасиш — рекох аз. — Можел си да я заведеш в полицията като живо доказателство и да отървеш момчето. Няма съд, който би я обвинил в убийство. Тя е невменяема.

— Тц, не е вярно, не съм бил в състояние.

Естествено, че не е бил. Защото тогава щяло да се наложи да прекрати отмъщението срещу насилниците и убийците на любимата му. А в крайна сметка за мъст е бил готов да жертва дори и собствения си син.

— Ти ли уби другите?

— Двамата ги убихме. Двамата заедно.

Спасил я, скрил я, лекувал я, сетне убивал заради нея и в името на сестрината й памет. В известен смисъл се бе отказал от собствения си живот заради тях.

— Така трябваше да стане — рече той, сякаш прочете мислите ми. — Е, само това имам да кажа.

Натиснах греблата отново, полетяха дъговидни пръски; падаха обратно във водата, рисуваха невиждани инертни фигури, сякаш бележат хода на времето. Сякаш разтеглят всеки следващ момент, удължават и забавят стъпките му, а светът се кани да спре, греблата да застинат в полъха на вятъра, птичките да увиснат насред полет, мушички и насекоми да замръзнат като прашинки в стопкадър. А ние нивга да не помръднем от това място. Да не ни бъде съдено да стигнем до съдбовното лобно място с онази черна яма, воняща на горящ бензин и човешка плът.

— Остават само още двама — изведнъж рече Терес. — Само двама и край…

Сега вече не знаех дали говори на мен, на себе си, или на някой невидим трети. Поглеждах встрани, очаквах да я зърна: трагична фигура, победена от болката, но и непобедена докрай, мълчешком да ни следи по брега. Или може би сестра й? С окървавена разбита глава, увиснала челюст, но и с блеснали в гневен пламък очи, а в тях играе същият онзи огън, който е трябвало да погълне сестра й.

Но не — отсреща виждах само сенките на дърветата и тъмнеещото небе, а във водата разчленени играеха само фантомите на ранните лунни лъчи.

— Ето тук слизаме — прошепна Терес.

Насочих съда към левия бряг. Носът меко удари земята, чух плясък зад себе си и се обърнах. Терес бе вече във водата. Махна с ръка да тръгвам към дърветата, послушах го. Крачолите ми бяха мокри, в обувките джвакаше тресавищна вода. Целият бях нахапан от разни гадни насекоми, лицето ми се изду; жестоко, до полуда ме сърбеше голата кожа на гърба и кръста.

— Откъде знаеш, че ще бъдат тук?

— О, тук ще са — убедено отвърна Терес. — Обещал съм им онези две неща, които най-много искат. Отговор на въпроса кой уби Мариан Ларус…

— И какво още? — попитах, но се досещах.

— И теб, г-н Паркър. Смятат, че вече с нищо не можеш да им бъдеш полезен. Особено онзи г-н Китим. Смятам, че иска да те загроби.

Знаех, че говори истината. Ролята на Китим трябваше да отбележи последното действие в режисираната от тях драма. Елиът ме бе извикал тук ужким да разследвам обстоятелствата около убийството на младата Ларус, с цел да оневиним Атис Джоунс, а всъщност целта е била друга и по-сложна, при това замислена заедно с Ърл Ларус-син. Да ме използват да разкрия дали нейното убийство има нещо общо със загадъчните събития около шестимата насилници и колективни убийци. Мобли е работел за Бауън и по някое време последният е научил от него за изнасилването и последвалите дела. А тази информация му е дала силата да ги изнудва и използва — и Елиът, сигурно и Ърл-син. Елиът ще ме вкара в капана, Китим ще ме довърши. Ако преди да ме очистят успея да разкрия кой избива групичката на шестимата, толкова по-добре. С един куршум — два заека. Ако ли пък не, то това едва ли би удължило живота ми достатъчно, че да си прибера хонорара.

— Но Мелия няма да им я дадеш, нали?

— Не, смятам да ги убия.

— Сам, а?

Белите му зъби светнаха в мрака.

— Не. Вече ти казах, не сам. Никога не съм бил сам.

Всичко си бе на мястото, точно така, както ми го бе описал Поведа. Толкова много години са минали оттогава, а тук нещата не са и помръднали. Същата повалена ограда, на която бях попаднал и при първоначалния си оглед, същият надпис, че собствеността е частна. Повървяхме навътре, сифоните вече се виждаха — някои по-малки, други по-широки, повечето обрасли със зеленина, предателски опасни. А в някои от по-големите ями се бяха свлекли цели дървета. Така минаха няколко минути, навлизахме все по-надълбоко в гората, по едно време усетих особена миризма — остра, химическа. Отдалече бе само неприятна, но приближихме ли, завоня ужасно, засмъдя ми в носа и очите, чак сълзи ми избиха. Гледката не бе по-весела — мрачен, полуунищожен пейзаж, боклуци навсякъде, скелети на мъртви дървета със сиви, безжизнени стволове, мятащи тъмни сенки върху варовиковите скали. Вървяхме към онази дупка, около шест метра в диаметър, зейнала стръвно, дълбока, сякаш бездънна. По неравните й ръбове растяха треви, храсталаци, от стените й стърчаха провиснали надолу корени — краищата им се губят в мрака на пастта.

Точно срещу нас — на отсрещния бряг, ако това изобщо бе бряг, стояха двама и гледаха в бездната. Единият бе младият Ларус, другият — Китим. Беше без традиционните си очила — тук бе доволно тъмно за тях. Пръв ни усети, но не помръдна от място. Застанахме срещу тях, изгледахме се мълком. Очите на Китим се спряха кратко върху ми, сетне прехвърли цялото си внимание към Терес.

— Познаваш ли го този? — попита той Ърл.

Ърл-син поклати глава. Отговорът не хареса на Китим, не му даваше нужната информация, за да направи точна преценка на ситуацията.

— А ти кой си? — попита след малко.

— Казват ми Терес.

— Ти ли уби Мариан Ларус?

— Не. Аз убих другите, гледах как Фостър закачи маркуча на гърнето и го вкара в прозорчето на колата. Но Ларусовото момиче не съм го убил аз.

— Е, кой тогава?

Тя беше някъде наблизо. Усещах го, знаех, сигурен бях. Както ви казах, чувствах я. Стори ми се, че я усети и Ларус, защото изведнъж главата му трепна като на уплашена сърна, а очите му тревожно зашариха по околните дървета и сенки. Търсеше източника на вътрешната си тревога.

— Попитах те нещо — изръмжа Китим. — Кой я уби нея?

В същия миг иззад околните дървета като същински призраци изникнаха трима въоръжени мъже и ни заобиколиха. Терес просто пусна пистолета на земята. Незабавно разбрах: той изобщо не е правил планове да остава жив. Друг отговор нямаше.

Двама от новодошлите не познавах.

Третият бе Елиът Нортън.

— Не си изненадан, че ме виждаш, а, Чарли?

— Не се изненадвам лесно, Елиът.

— Дори и когато възкръсва стар приятел ли?

— Имам чувството, че в близко бъдеще ще имаш нужда от по-трайно възкресение — рекох уморено, толкова бях увехнал, че дори и ядът ми не личеше. — Онзи номер с кръвта в колата бе направо върхът. Сега как ще обясниш възкръсването? Като чудо божие ли?

— Застрашени бяхме от дивотиите на някакъв си луд негър. Наложи се да организираме известна маскировка и да се прикрием. Иначе пък какво толкова съм направил? В какво ще ме обвинят? Че съм пропилял полицейско време и разследване ли? Или съм имитирал самоубийство?

— В убийство, Елиът. Ти си тласнал хора към смъртта им, ти си истинската причина за нея. Платил си гаранцията на Атис, за да могат твоите приятели да го измъчват и изтръгнат от него информация. А сетне и да го убият.

— Това си е лично твоя грешка, Чарли — сви рамене той. — Ако беше по-добър професионалист, ако беше попаднал на следи, ако го беше накарал да каже как точно стоят нещата, сега сигурно щеше да си е жив.

От омерзение чак примигах. Не беше чак толкова много далеч от истината. Ама нямаше да се навия да нося цялата вина за Атисовата смърт сам.

— Ами онова семейство, Елиът — Джини, Албърт, че и синът? Ти тях не ги ли броиш? Седя в техния дом, използва гостоприемството им, пи от тяхната лимонада, а през цялото време си мислил как да им организираш убийството, нали? Старецът каза, че ги е нападнал дух, същество някакво си, което си променя вида и формата, а полицията реши, че е бил самият Атис, ама това си бил ти и само ти. Ти си този хамелеон, Елиът! Погледни се само в какво си се превърнал! Или може би са виновни твоите приятели? Виж се докъде си паднал само, на какво си заприличал…

— Не съм имал избор — отново сви рамене Нортън. — В пияно състояние Мобли разказал на Бауън всичко — от игла до конец. Не си го призна, но само той е бил, няма кой друг. И ето ти Бауън ни притиска с тази информация и я използва, за да те докарам в Каролина. По това време всичко това ей тук — замахна той, за да направи кръгов жест с ръката, обхващайки ямата, тресавището, мъртвите, изнасилените момичета — минало и сегашно, — вече бе факт. И те използвахме теб, Чарли. Ти иначе си добър детектив, трябва да ти се признае. И в известен смисъл ти ни доведе до сегашния миг. Затова в гроба можеш да си идеш напълно спокоен и доволен от себе си.

— Я стига приказки — властно се намеси Китим. — Накарайте негъра да разкаже всичко, което знае, и да привършваме един път и завинаги.

Елиът вдигна ръката с пистолета, първо го насочи в Терес, сетне в мен.

— Май не биваше да идваш в тресавището сам, Чарли.

Тук вече му се усмихнах.

— Не съм сам.

Куршумът го удари в горната част на носа, точно под челото и отхвърли главата му назад с такава сила, че чух как шийните прешлени изщракаха и се пречупиха. Другите двама отляво и отдясно се стъписаха и преди да са направили нещо, рухнаха като посечени край него. Ларус се огледа неистово, Китим вече насочваше оръжието си, а мен Терес ме бутна на земята. Загърмяха изстрели, по очите ми пръсна топла кръв, примигах и успях да зърна само изписаното по лицето му удивление, после той залитна и падна в ямата. След по-малко от секунда чух плясъка на водата.

Сграбчих падналия на меката земя до мен Тересов револвер и с все сила хукнах към дърветата за прикритие. Всеки момент очаквах Китимовите куршуми да ме повалят, но той също побягна да си спасява кожата. За миг зърнах гърба на Ларус, който потъна в гората.

Но само за миг.

След няколко секунди излезе, като вървеше заднишком, видимо ужасен от нещо сред дърветата. Е, тогава я видях и нея, завита в леката бяла материя — единственият вид плат или облекло, което би могла да носи, без да изпитва голяма болка. Пристъпваше към него и този път главата й бе открита, а черепът гол, обезкосмен, чертите като на чудовищна гумена маска, разлети, слети една в друга, грозно обезобразени, и все пак запазили далечен намек за някогашната красота.

А очите й… очите й бяха единственото неувредено нещо, те блестяха под страшно подутите клепачи. Мелия протегна ръка към Ларус и в движението като че имаше нещо трогателно нежно, сякаш отхвърлена жена протяга ръце в сетен умолителен жест към мъжа, който вече й е обърнал гръб. Ларус изпищя немощно, плесна я по ръката, в опит да прогони кошмарното видение, и разкъса кожата й. Тогава с инстинктивна погнуса изтри ръка в сакото и бързо отстъпи вляво, за да я заобиколи и да побегне в гората.

Обаче от нея излезе Луис и почти допря пистолета в лицето му.

— Е, ти пък сега накъде тръгна? — попита той спокойно.

Ларус отстъпи назад към ямата и се вцепени между оръжието и жената в бяло. А тя се хвърли върху му и силно го тласна още по-назад. Двамата паднаха, тя се вкопчи в него, той запищя страшно, сетне и двамата се изтърколиха и цопнаха в черната вода. За миг ми се стори, че виждам бяло петно на повърхността, сетне всичко изчезна.

Глава двайсет и шеста

Луис ме поведе към своята кола, по пътя не намерихме никаква следа от Китим.

— Сега разбра ли? — тихо попита Луис. — Загря ли защо не можем да ги оставим на мира, нито един от цялата им шайка не можем да зарежем?

Кимнах.

— След три дни ще има съдебно заседание във връзка с гаранцията му — продължи той. — И ще го пуснат, да знаеш. Проповедникът ще излезе навън… и вече никой от нас няма да бъде в безопасност.

— Смятай ме в играта — рекох кратко, какво повече да философствам.

— Сигурен ли си?

Спрях за миг.

— Сигурен съм. Ами Китим?

— Какво Китим?

— Успя да избяга.

Луис почти се засмя.

— Така ли мислиш?

Китим подгонил автомобила към Блу Ридж, пристигнал на място в ранните часове. Казвал си: ще има нови възможности, пак ще ми паднат. А в момента най-добре е да почине, да организира укриването на проповедника. Когато го доведат на уговореното безопасно място. След това събитията ще се развихрят с нова сила.

Спрял на полянката пред къщата, слязъл от колата, пристъпил към вратата и я отключил.

Луната просветвала през мътните джамове, осветявала евтината мебелировка, голите стени. А също и седнал на стол точно срещу вратата мъж, който държал пистолет със заглушител. Бил в овехтели маратонки, избелели джинси и крещяща копринена риза, купена на разпродажба в моден бутик, брадясал, доста блед. Дори и не мигнал, когато първият куршум попаднал в Китимовия корем. Китим паднал напред, опитал се да измъкне патлака от колана, но другият бил вече надвесен над него, допрял оръжие в слепоочието му. Китим послушно махнал ръка от пистолета, мъжът го взел.

— Кой си ти, бе? — викнал ядно падналият. — Къв си ти, да ти го начукам?

— Ангел съм — отвърнал другият. — А ти къв си, твойта мамка?

В същия миг наоколо се появили други фигури. Закопчали Китимовите ръце с белезници и го обърнали по гръб — да вижда похитителите си: дребният с ярката риза, двама доста по-млади мъже с пистолети и един по-възрастен. Тези тримата — последните — дошли от двора зад къщата.

— Китим — рекъл Епстайн и внимателно се взрял в лежащия на пода, — това име е необичайно, отколешно, споменато в старите писания…

Китим не помръдвал. Бил се спотаил въпреки болката, още по-внимателно оглеждал надвесения над него мъж и очите му не трепвали, а светели със странен блясък.

— Сега си спомням, не бе ли Китим името на племето, определено да поведе своите в сетна атака срещу Синовете на светлината? Китим… това са земните слуги на силите на Мрака… — продължил Епстайн и се навел.

Толкова, че вече подушвал дъха на ранения.

— Трябвало е да четеш вехтите книги по-внимателно, приятелю мой — упрекнал го равинът. — Те ни казват, че властта Китимова е краткотрайна, че за синовете на Мрака няма спасение, ни прошка.

Ръцете на Епстайн били скръстени на гърба му. Сега ги раздвижил и в тях блеснало нещо метално.

— Към теб имаме въпроси — заявил той и изправил спринцовката, натиснал буталото, а нагоре литнала тънка струйка светла течност.

Иглата се насочила към Китим, а скритото в гостоприемника скверно същество направило отчаян, но безплоден опит да се отскубне и да избяга…

Напуснах Чарлстън рано на следната сутрин. Преди да си тръгна, успях да говоря с компетентните органи, включително с Адамс и Аддамс в стаята им за разпити и да им съобщя почти всичко, което знаех. Тоест всичко, но без подробностите около участието на Луис и моята роля в смъртта на двамата в Конгарий. Така или иначе Терес бе заровил телата им някъде още докато лежах вързан в къщата му, а пък тресавището умее да крие своите мъртъвци. Още от стари и престари времена. Едва ли някой някога ще ги намери.

За загиналите при старата яма-сифон казах, че са умрели от ръцете на Терес и жената в бяло. Попаднали в засада и не успели дори да реагират. Трупът на Терес бе вече излязъл на повърхността, но този на жената липсваше. Липсваше и Ърл-син. А докато разправях тези неща в стаята за разпити, в съзнанието ми отново изплава кратката сцена с падащите в тъмната вода тела: жената повлича мъжа заедно със себе си надолу, надолу… към подземните кухини, потоци и бездни. Задържа го с последни сили, за да се удавят заедно — обединени в смъртта и отвъд.

На пистата на чарлстънското летище забелязах черна лимузина с тъмни стъкла. Не се виждаше кой е вътре. Но чакаха мен. Когато наближих с чантата в ръка, едно от задните стъкла се спусна и се показа Ърл Ларус-баща.

— Какво се случи с моя син? — попита кратко той.

— Каквото казах на полицията — мъртъв е.

Устните му затрепериха, но успя да преглътне сълзите.

Не успях да изпитам съжаление. Нито състрадание.

— Вие сте знаели — казах тихо. — Не може да не сте знаели какво е сторил… Изключено е да не помните въпросната нощ в миналото — той се е върнал у дома целият в кръв, нейната кръв, и сто на сто ви е разказал какво се е случило, нали? Защото е бил смъртно уплашен. Не ви ли помоли за помощ? А вие сте му я дали — за да го спасите, за да опазите от срам и хули семейното име. Нали и затова сте задържали собствеността си над онзи безполезен парцел? В надеждата, че случилото се там ще си остане скрито-покрито завинаги. Сетне обаче се появява Бауън и започва да ви изнудва. Именно тогава сте загубили контрола върху нещата. Нали видях неговите хора във вашето имение, във вашия дом. Изнудваше ви и за пари, нали? Колко му дадохте, г-н Ларус? Достатъчно да плати гаранцията на Фокнър, че и още?

Първо извърна очи, сетне наведе глава, и изглежда, се върна в миналото, потъна в мъка и мисли за лудостта, която едва ли ще го отмине.

— Ние бяхме почти крале в този град — изведнъж прошепна той. — Тук сме още отпреди възникването му — част от историята, а нашето име живее през вековете…

— Вашето име умира с вас, а с него ще погребат и цялата ви история — рекох с чувство.

Сетне си тръгнах. Когато стигнах широката огледална врата на терминала, колата вече я нямаше. В плоскостта пред мен бе отразена само празната писта.

В къщурката в предградието на Каина, Джорджия, Върджил Госард се пробудил от натиск върху устата. Отворил очи и веднага зърнал дулото на заврян в нея черен пистолет.

Надвесената над него фигура била цялата в черно, лицето й — скрито зад ски-маска.

— Ставай! — рекла фигурата и Върджил разпознал гласа от онази нощ пред барчето на Литъл Том Ръдж.

Сетне ръката на човека в черно го сграбила за косата и го измъкнала от леглото, а от Върджиловата уста потекла слюнка и кръв. Облеченият само по опърпани долни гащи Върджил се закандилкал към кухнята, а онзи го подбутвал отзад с оръжието. Задната врата на жалката къщичка водела направо в нивята отзад.

— Отваряй! — наредил гласът.

Върджил затреперил и се разплакал.

— Отваряй! — повторил гласът.

Онзи отворил вратата и силната ръка на фигурата незабавно го изтласкала на откритото. Закрачил през дворчето, както си бил бос, усещал студената земя, дългите стръкове на жилавата трева жулели прасците му. Чувал дишането на човека зад него, вървели към горите, които били отвъд нивята. Внезапно на пътя им изникнал нисък цилиндричен зид — едва тритухлен, покрит с парче ръждива ламарина. Било стар кладенец.

— Сваляй капака!

Върджил заридал още по-силно.

— Недейте… моля ви се, недейте…

— Действай!

Върджил приклекнал и свалил ламарината. Отдолу зейнала ямата.

— Наведи се над отвора!

Върджиловото лице се разкривило от ужас, сълзите му рукнали безконтролно. В устата си усещал солено и вкус на сажди, навел се и надникнал в тъмната бездна под него.

— Съжалявам — хлипал с мъка и треперел силно. — Ужасно съжалявам за всичко, което съм сторил… разкайвам се…

Отново усетил натиска на дулото, този път в тила.

— Какво видя? — попитал гласът.

— Видях човек — отвърнал Върджил и вече нямало защо да лъже, било му все едно. — Вдигнах глава, видях мъж, беше чернокож. А с него имаше друг, той беше бял. Не можах да го разгледам добре. Трябваше да се взра по-внимателно. По-внимателно трябваше да гледам…

— Какво видя?

— Вече казах, видях…

Петлето изщракало.

— Какво видя?

И чак тогава му светнало, та загрял.

— Нищо не видях — отвърнал Върджил бързо и заговорил в скоропоговорка: — Нищо не видях, не можах да ги разгледам, едва ли някога ще мога да ги разпозная. Нищо не съм видял, не зная колко са били. Това е всичко. Нищо не…

Натискът в тила му секнал.

— Не ме карай пак да се връщам, Върджил — прекъснал го гласът.

Върджиловото тяло се тресяло от изживяния страх, все още го мъчела несигурността. Какво ще стане сега? Може би…

— Няма, няма, няма — повтарял той. — Няма, обещавам…

— Сега ще останеш тук — наредил отново гласът. — Ще стоиш така — клекнал!

— Ще стоя — рекъл Върджил. — Благодаря. Благодаря ви.

— Няма защо — отвърнал гласът.

Върджил не чул отдалечаващите се стъпки. Останал така, клекнал и надвесен над кладенеца, докато най-сетне се показали първите слънчеви лъчи. Тогава се изправил и все така потреперващ, се върнал в схлупената си къщурка.