Безизходица

Пролог Дайте шанс на мира… или…

Набитият мъж с прошарена коса усети леко замайване, докато преминаваше под мраморната арка във Вашингтон Скуеър Парк. Пусна раницата си на земята, извади от нея кръглите си очила и с ръкава на овехтялото си джинсово яке избърса от очите си внезапно бликналите сълзи.

Не очакваше така да се стресне… Но, боже мой, наистина бе толкова вълнуващо, помисли си той и по скулестото му лице, прорязано от дълбоки бръчки, премина сянка. Сега разбираше как се чувстваха ветераните от Виетнам, когато посещаваха мемориалната стена, издигната в тяхна чест в столицата Вашингтон. Ако ветераните от антивоенното движение трябваше също да имат свой монумент — почетен, както Стената на плача за евреите, — той трябваше да е тук, във Вашингтон Скуеър Парк, откъдето започна всичко…

Докато оглеждаше ветровития парк, той си припомни невероятните събития, разиграли се тук по време на антивоенните демонстрации: Боб Дилън пееше в клубовете в сутерените на Четвърта улица за това как духаше вятърът; осветените от свещите лица на старите му приятели, докато си предаваха бутилките и цигарите от ръка на ръка; прошепнатите обещания, с които се заклеваха един другиму, че ще направят този живот по-добър…

Той огледа тълпата, струпала се край централния фонтан в този петъчен следобед. Потърси в надвесените над шахматните дъски хора някое познато лице. Но това бе невъзможно, нали, каза си мъжът, присвивайки рамене. Всички се бяха преместили, също като него. Израснали. Продали се. Или потънали в земята. Кой символично, кой буквално…

Онова време, неговото, сега бе почти напълно избледняло, мъртво, изтекло.

„Отмина просто така“, помисли си мъжът, като коленичи и извади от раницата си кутията с флаери — рекламни листовки.

Но не съвсем.

На всеки от тези петстотин флаера се четеше един призив само от пет думи, който гласеше: ЛЮБОВТА МОЖЕ ДА ПРОМЕНИ СВЕТА!

— Кой можеше да ти забрани да се върнеш у дома? — повтори си той на глас рефрена от песента на Бон Джоуви. Докато подреждаше флаерите, в главата му изплува и един цитат от Кийт Ричардс, китариста на „Ролинг Стоунс“: „Имам новини за теб. Ние още сме банда корави копелета. Да ни вържеш, пак няма да умрем“.

„Ти си го казал, Кийт — помисли си мъжът и мислено се усмихна. — Съвсем точно, братко. Ти и аз, ние двамата“.

През последната година все по-често му се случваше да си спомня за младостта — единствения период в живота му, когато се бе чувствал значим, когато му се струваше, че означава нещо.

Дали това усещане се завръщаше отново след целия период на кризата на средната възраст? Може би. Не му пукаше. Реши, че иска само едно: пак да изпита онова чувство. Особено заради последните събития. Светът сега беше затънал още повече в дайър стрейтс1, отколкото в онази епоха, когато той и приятелите му се мъчеха да променят всичко около себе си. Време бе да повтори опита. Да пробуди хората, преди да е станало твърде късно.

Ето защо днес беше тук. Веднъж бе сработило. Всъщност те сложиха край на войната. Може пък отново да се случи. Макар да бе много по-стар, още не беше мъртъв. В никакъв случай.

Облиза палеца си и отдели първия флаер от купчината. Усмихна се, като си спомни колко много листовки бе раздал в университетите в Бъркли и Сиатъл, както и в Чикаго, по време на антивоенните протести през 1968-а. През цялото това време той беше там. Невероятно. Какъв луд живот. И сега отново е на седлото…

— Здравейте — заговори мъжът, като подаде флаера на млада чернокожа жена, тикаща детска количка.

Усмихна й се, погледна я в очите. Биваше го да общува с хората, винаги го бе умеел.

— Тук има едно послание, което ми се струва достойно, за да го удостоите с един поглед, ако не ви затруднявам твърде много. Засяга… Ами засяга всичко в живота.

— По дяволите, оставете ме на мира с тези глупости! — изруга майката с изненадваща ярост, плесна подадената й листовка и едва не я изби от ръката му.

„Трябваше да очаквам нещо подобно — помисли си той, като само й кимна. — На някои е трудно да се продава. Нихилизмът им е вроден.“

С невъзмутим вид се приближи към група тийнейджъри, пързалящи се със скейтбордове около статуята на Гарибалди.

— Здравейте, приятели. Тук имам едно съобщение, което бих искал да прочетете. Ще ви отнеме само секунда. Ако сте загрижени за състоянието на нещата и за нашето бъдеще, мисля, че това е нещо, над което наистина трябва да се замислите.

Те го зяпнаха смаяно. Щом се приближи към тях, се изненада от бръчиците около очите им. Не бяха тийнейджъри. По-скоро наближаваха трийсетте, дори някои ги бяха прехвърлили.

— Мили боже! Та това е Джон Ленън! — възкликна един от тях. — Аз пък си мислех, че са те гръмнали. Къде е Йоко? Кога ще се събереш с Пол?

Останалите прихнаха в смях.

Хулигани, помисли си той, като тутакси се насочи към фонтана в средата на парка, където уличен комедиант изнасяше представление. Да, съдбата на света всъщност е игра, нали? Нямаше да позволи на тези задници да го сломят. Трябваше само да попадне на подходящата личност и нещата щяха да потръгнат. Защото името на тази игра бе настойчивост.

Ала хората отвръщаха очи от него още щом им заговореше. Никой не взе нито една листовка от ръката му. Какво ставаше, по дяволите?

Едва петнайсет минути по-късно дребна жена, минаваща наблизо, взе флаера от ръката му. Най-сетне, каза си мъжът. Но усмивката му помръкна, щом непознатата смачка листчето и го пусна на павираната пътека. Той притича напред и го грабна още във въздуха.

— Поне можеше да изчакаш, докато си тръгна, и тогава да хвърлиш листовката в кошчето за отпадъци — ядоса се мъжът. — Трябва да изхвърляш отпадъците в кошчето, нали?

— Аз… Съжалявам — промълви жената, като измъкна от ушите си белите слушалки на айпода си.

Не бе чула и дума от това, което й бе казал. Какво им ставаше на младите? Всички ли бяха откачили? Не виждаха ли накъде отиват нещата? Не ги ли бе грижа?

— Ти определено си жалка — промърмори той, когато жената отмина. — Жалко извинение за човешко същество.

Мъжът застина, като се върна при входа на парка. Някой бе изритал купчината му и повечето листовки се рееха над паважа под арката и падаха по алеите, преди вятърът да ги подхване и запрати нататък по Пето Авеню.

Той се затича и отчаяно започна да ги лови. Накрая се отказа. Беше напълно изцеден, усещаше се идиотски. Приседна на завоя на алеята, между паркираните коли. Стисна глава с две ръце и се разрида. Плака двайсетина минути, заслушан във вятъра, докато наблюдаваше непрестанното улично движение.

Флаери ли, помисли си, подсмърчайки. Въобразяваше си, че може да промени света само с лист хартия и загрижено изражение? Сведе очи към износеното си джинсово яке, което бе измъкнал от дъното на дрешника. Гордееше се, че още му ставаше. Наистина беше пълен глупак.

Имаше само едно нещо, което можеше да застави хората да настръхнат. Само едно, което щеше да им отвори очите.

Някога имаше само едно нещо.

И сега имаше само едно нещо.

Той кимна, окончателно решил какво да направи. Нямаше да получи помощ от никого. Трябваше да се справи сам. Чудесно. Край на глупостите. Часовникът тиктакаше. Нямаше никакво време, за да го губи с тези шибаняци наоколо.

Осъзна, че още стиска смачканата листовка. Изглади я върху студения паваж, измъкна химикалка и нанесе една жизненоважна поправка. Листът хартия изплющя като опънато от вятъра знаме, щом го пусна да полети нагоре.

Широкоплещестият мъж със сивееща коса избърса очите си, като видя как флаерът, чийто текст той бе поправил, се лепна високо горе на ъгловия стълб за уличното осветление.

Думата любов в него бе зачеркната. На фона на пепелносивото небе се четеше: