Безизходица

36.

— Татко, внимавай да не се спънеш! И в никакъв случай да не го изпуснеш! — извика Джейн след мен, когато аз се заклатушках като зомби по бордюра към салона на училището „В името Божие“. Трябваше да отнеса там картонените проекти на децата, но днес, заради преумората, бях много непохватен.

Макар че научните проекти официално бяха приключили, следващият етап наподобяваше шоу по готварския тв канал „Фуд Нетуърк“, при което състезателите трябваше да отнесат тортите си до масата на журито.

Аз обаче щях да го направя шест пъти, без никакъв шанс да бъда награден с чек за десет хиляди долара.

След като всичко бе безопасно доставено по местоназначение, започнах да се успокоявам. Макар че когато минавах покрай един от многобройните щандове във физкултурния салон, върху който имаше гумен маншон за мерене на кръвното налягане, доста се изкуших дали да не премеря своето.

Изпратих Криси до вратата на класната й стая в детската градина. Тя се отдръпна от мен, щом понечих да я прегърна.

— Не тук, татко. После ще ми се подиграват, че още съм бебе — измърмори тя.

„Но ти наистина си бебе“, помислих си.

— Не може ли поне да си стиснем ръцете, госпожице Бенет? — примолих й се кротко.

Тя забързано ми подаде ръка като бизнес дама, след което ме заряза, без да се обърне и да ме удостои с поглед. Усмихнах й се от вратата, като я видях как кръстоса ръце и зашепна нещо на една от съученичките си. Толкова бързо порастват децата.

Слава богу, че аз, по някакво чудо, не остарявам толкова бързо.

Тъкмо слизах по стъпалата пред фасадата на училището, когато забелязах, че не бях включил мобилния си, след като го заредих. Не бе чудно, че цялата ми сутрин протече мирно и тихо.

Ох, помислих си, ето защо не е звънял. Като проверих, се оказа, че през последните двайсет минути съм получил два есемеса от шефката ми и още четири от Емили Паркър.

Първо се обадих на Емили. Тя имаше предимство.

— Веднага включи канала на телевизия „Фокс“.

Влязох в къщата на пастора към църквата „В името Божие“, съседна на училището. Госпожа Мейнард, енорийската секретарка, ме изгледа учудено, след като вдигна очи от купчината пликове върху бюрото си.

— Отец Бенет ще говори от осем часа, Майк — осведоми ме тя.

— Така ли? А мога ли да използвам телевизора ви? — попитах и влязох в салона, без да изчакам позволението й.

Извънредни новини на живо! — изписа се в карето в ъгъла на екрана. Предаваха по местния канал на „Фокс“. Прочетох от бягащия надпис по лентата долу:

Показаха трепкащ изглед от колежанския кампус, вероятно сниман от хеликоптер. Познах гранитния купол на библиотеката „Лоу“ към Колумбийския университет. Полицията бе оградила с отцепваща лента друга сграда в кампуса, където се струпваше все по-многобройна тълпа.

— Не! — простенах, щом най-после разбрах какво бе заобиколено от полицейския кордон. Камерата показа в близък план празна инвалидна количка.

Сякаш някой бе задигнал молитвената броеница, висяща около разпятието на стената над телевизора. Нима онзи луд бе отвлякъл още едно дете? Този ужас сякаш нямаше край. И какъв бе смисълът? По дяволите, сега само това ни липсваше!

— Къде си, Емили? — попитах я по телефона, като излязох на улицата.

— Тичам към метрото. Колумбийският университет е в центъра, нали? Не си прави труда да идваш да ме вземаш. Ще се видим направо там.

37.

— Накъде, Майк? — попита ме Мери Катрин, когато отново се метнах в нашия ван. — До някое кафене на „Старбъкс“? Или до ресторанта на Единадесета улица? Не, какво ще кажеш да си вземем два топли бейгъла и да ги изядем в парка? Умирам от глад след среднощните занимания.

— Промяна в плановете — разочаровах я аз. — Току-що е било отвлечено още едно дете. Вече отдавна трябваше да съм в Колумбийския.

Очите на Мери Катрин светнаха и тя натисна здраво педала за газта. Беше прочута любителка на високите скорости.

— Включи полицейската лампа, Старски10. Ще те откарам там за нула време.

По пътя към Колумбийския университет позвъних на Каръл Флеминг.

— Ето те и теб — каза тя. — Журналистите надушиха това отвличане преди нас. Там ли си вече?

— Съвсем наблизо съм.

— По телевизията съобщиха, че бил син на медийния магнат Гордън Хейстингс, но това още не е потвърдено.

— Ще проверя — обещах й точно когато стигнахме до кампуса.

Тълпа от студенти и журналисти се бе струпала на площада „Лоу Плаза“ чак до Сто и шестнадесета улица и Бродуей. Воят на полицейските сирени разцепваше въздуха на всеки няколко секунди, защото пристигаха все повече и повече патрулни коли.

Видях Емили Паркър да излиза от метрото и й извиках.

— О, разбирам — процеди Мери Катрин и я измери с гневен поглед през предното стъкло. — Не ми каза, че и тя ще е тук.

— Разбира се — отвърнах, докато излизах от колата. — Тя е експерт по отвличанията от ФБР. А това прилича на отвличане. Какво ти става?

— О, нищо. Не е моя работа какво правиш, Майк — тросна ми се тя, преди да форсира отново вана. — Или с кого го правиш. Поне успях да те докарам навреме — отбеляза.

Ванът подскочи като шибнато с камшик животно, преди да се завърти на сто и осемдесет градуса. Останах зазяпан след нея, докато тя отпраши надолу по Бродуей.

Да не е напълно откачила? Трябва да е от научните проекти на децата, казах си аз.

— Това не беше ли твоята бавачка? — попита Емили, като дотича запъхтяна до мен.

— Не съм съвсем сигурен.

38.

С адвокатска чанта в едната ръка и чаша капучино в другата, Франсис З. Муни бързаше сред гъстата тълпа в утринния час пик през Гранд Сентръл. Наближи известния на всички часовник в средата на най-голямата жп гара в Ню Йорк, когато забеляза едно момиче на края на една от опашките за билети за метрото. Спря с внезапно омекнали крака. Сърцето му замря. Не можеше да си поеме дъх.

Същата млечнобяла кожа, същата дълга черна коса. Мили боже, та това е тя!, каза си той, изпаднал в паника. Нещо бе сбъркал! Челси Скинър бе точно тук. И то съвсем жива!

Но магията изчезна, когато младата жена се извърна, за да бръкне в чантата си. Франсис усети как му се зави свят от облекчение, щом разбра, че непознатата всъщност беше бизнес дама на трийсет и няколко години, прекалено висока и едра, за да прилича на младото момиче, което той бе отвлякъл и убил.

„По дяволите, какво става с мен?“, запита се мъжът, след като се окопити. Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Всичко бе заради недоспиването, заради физическото изтощение. Започваше да губи почва, направо халюцинираше.

Спря се пред редицата от телефонни будки на комуникационната компания „Веризон“. На дъното на чантата си, точно до деветмилиметровия броунинг, напипа шишенцето с психостимулатора риталин.

През последните три седмици се крепеше само благодарение на амфетамините: адерал за изостряне на вниманието, адски стимулиращите метамфетамини, както и класическия бензедрин. Някъде бе чел, че във военната авиация давали на пилотите амфетамини, за да ги поддържат във върховна форма при мисиите с голям обсег на действие — онези, които летците наричаха „курс далечно плаване“, по аналогия с терминологията на моряците.

Сега и той бе потеглил на мисия, нали? Най-важната мисия, за която светът някога е чувал. Затова се нуждаеше от всичко и от всекиго, който можеше да го подкрепя, за да издържи.

След като погълна половин дузина хапчета, той си свали очилата и притисна чело към алуминиевия прорез за монетите. Така успя да долови много ясно тропота на стотици крака по мраморния под на метростанцията. Отново си сложи очилата и мислено очерта линията — идеално права като лазерен лъч — до препълнения от навалицата изход от метростанцията към Лексингтън Авеню.

Щом излезе оттам и прекоси авенюто, той влезе във фоайето на Крайслер Билдинг, изградено от мрамор и стомана. Премести чашата с капучино в другата си ръка, за да премине през електронния скенер на въртележката, поставена от охраната на пропуска.

На излизане от асансьора на шейсет и първия етаж го поздрави с блясък месинговата табела на юридическата кантора, за която работеше:

Още на двайсет и девет бе станал партньор във фирмата — най-младият в цялата й история. Някога искаше — и навярно щеше да го постигне, да види добавено върху табелата името МУНИ.

Но това време бе отдавна минало. Всъщност днес беше последният му ден тук.

Зави забързано наляво, преди стъклената врата, отвеждаща към бюрото на рецепционистката на кантората. После се върна малко назад: не биваше да привлича внимание. Отсъствието му през цялата изминала седмица — беше се обадил, че е болен — бе причинило хаос със смайващи размери. Според неписания работен кодекс в суперпрестижната му корпоративна фирма, фигурираща в класацията на „Форбс“, за която бе немислимо да загуби някое дело, нередовното явяване на работното място бе грях, равносилен на това да се изпикаеш върху бюрото на някого от старшите партньори.

Секретарката му — Кари, едва не падна от стола си, когато той нахълта в малкия й офис.

— Франсис! Каква приятна изненада. Не бях сигурна дали ще успееш да дойдеш. Тъкмо се канех да ти звънна. Току-що се обади Стейнман, твоят човек за срещата в девет. Каза, че нещо ново изскочило в студиото. И до следващия вторник нямало да може да се появи в Ню Йорк.

Франсис гневно изпъшка. „Нещо ново изскочило в студиото“ на тъпия им холивудски жаргон означаваше „провери си пощата“. Трябваше само да реши дали да си пропилее времето и да рискува, тъй като едва ли щеше да спечели нещо от срещата с този мултимилионер, оглавяващ могъща филмова компания.

Как можеше да е такъв глупак. Опитваше се да се справи с всичко, но бе невъзможно, дори и да можеше да лети.

— О, да, има още нещо — добави Кари, като вдигна една бележка от кутията си за входящата поща. — На рецепцията ми казаха, че миналия петък се обадил Кърт от „Ню Йорк Харт“. Казал, че било спешно.

„Ню Йорк Харт“ бе частно финансирана организация за борба с бедността, за която Франсис Муни бе работил доста, при това само за едната чест и слава. Беше им раздавал от компетентните си юридически съвети за един мизерник от Харлем, който сега чакаше във Флорида да изпълнят присъдата му — смъртно наказание.

Франсис изтръпна. С всичко останало на главата му, напълно бе забравил за това. Спешно съобщение, свързано с молба за помилване, не можеше да означава нищо добро.

Замисли се за плановете си. За отрязъка от времето, който му е отреден. Щеше да бъде невероятно трудно, но бе длъжен да опита. Въпреки че планът му вече бе в ход, не можеше да се откаже от благотворителността.

— Зарежи всичко и анулирай останалите ми срещи до второ нареждане. Ще го направиш заради мен, нали, Кари? Трябва да отида там.

— Сигурен ли си, че трябва, Франсис? — прошепна Кари загрижено. — Нямаше те цяла седмица. Мисля, че някои от клиентите и дори младшите партньори се оплакаха от теб, господин Муни. Всъщност господин Уеймът е бесен. Мога ли да направя нещо? Не искаш ли да поговориш с някого?

Франсис се усмихна, трогнат от загрижеността на секретарката си. От седем години работеше за него и беше страхотна, толкова умна, стриктна и предана.

Но когато всичко се разкриеше, дали тя ще разбере какво се е опитвал да постигне? И въобще ще го проумее ли някой?

„Това сега не подлежи на обсъждане“, реши той и се стегна. Нямаше значение какво хората ще си мислят лично за него. Не той бе най-важният. Всичко това не се свеждаше само до неговата личност.

Лепна една целувка на челото й.

— Толкова е мило, че си мислиш за мен, Кари, но независимо дали ще ми повярваш или не, никога през живота си не съм се чувствал по-добре — заяви той, докато се отправяше обратно към асансьорите.

39.

От прозореца на отдела за вътрешна сигурност в Колумбийския университет се откриваше пряка гледка към празната инвалидна количка. Застанал до прозореца, Хесе Асеведо — шефът на охраната на кампуса — явно не можеше да направи нищо друго, освен тъжно да поклаща глава.

— Това непременно ще излезе на първа страница на „Ню Йорк Поуст“ — изпъшка той. — Искам да кажа, че това ми е работата, нали? Да бъде похитен един безпомощен студент, прикован към инвалидната си количка? О, съжалявам, сгреших. Трябваше да кажа: безпомощният син на един от най-влиятелните мъже в целия свят. И моята дъщеря учи тук. Но след като аз не мога да направя нищо, какво остава за останалия персонал? Какво да сторя, по дяволите?

Домъчня ми за него. Много добре знаех колко жестоко ще го обвиняват. Но нямах време за симпатии.

— Разкажи ни пак за тези тунели — напомних му аз.

— Извинявай, мамка му — стресна се мъжът и се върна при бюрото си. Телефонът му звънна, той вдигна слушалката и само след броени секунди отново я затръшна върху вилката. А когато пак позвъни, шефът на охраната направо изтръгна кабела. — Тунелите… — продължи след тежка въздишка той. — Добре. Тези тунели свързват някои от сградите в кампуса. Има тунели от „Луисън“ — сградата, до която намерихме празната инвалидна количка — до „Хевмейър“, Математическия факултет и театъра „Милър“. Има и още един, по-стар, който на практика преминава под Бродуей до една от сградите на колежа „Барнард“ от другата страна на Бродуей.

— Да, знам я — потвърдих аз. — Името й е „Рийд Хол“.

Вече бяхме намерили вратата в сутерена на тази сграда да зее широко отворена. Джон Клиъри и неговият екип сега проверяваха там всеки квадратен сантиметър и събираха веществените доказателства в найлонови торбички. Вземаха и проби за ДНК. Убиецът вероятно бе проникнал оттам и пак оттам бе извел момчето.

— Кой друг е наясно с тези тунели? — попита Емили.

— Студентите, хората от поддръжката, служителите от факултета — обясни той. — Ние блокирахме някои от тези тунели, но младежите още ги използват понякога за по-бързо преминаване между сградите. Както при хотелите, всеки кампус си има легенди за призраци. Загадъчни фигури от подземията са част от тукашните градски легенди.

Замислих се за похитителя. Говореше като образован човек. Много вероятно беше да е следвал в някой от университетите в Бръшляновата лига.

— Още един въпрос — казах аз. — Някой от преподавателите да е слизал в тунелите?

— Не зная — отвърна Асеведо. — Но ще проверя и ще ви уведомя. Или поне ще оставя бележка на моя заместник.

— Наистина започвам да го уважавам този откачалник — призна ми Емили, докато слизахме по стъпалата. — Никога не се бях сблъсквала с толкова хитър престъпник. Направо си заслужи златен медал за отвличане…

Тя се отби в кафенето на партера и се върна с две кафета. Тази сутрин бе облякла кобалтовосиня блуза и тъмносиня пола. Харесваше ми, че не прекалява с грима. Косата й още бе влажна. Допадаше ми и начинът, по който приглаждаше косата си, щом се замисляше за нещо. И особено искрите, припламващи в сините й очи, когато се ядосваше.

— А сега какво? — попита тя. — Да посетим общежитието на Дан Хейстингс? Или библиотеката, където са го забелязали за последен път?

— Не. По-добре да отидем при семейството му. Очаквам обаждане от нашия човек.

40.

Благотворителната организация „Ню Йорк Харт“ действаше от филиала на социалната служба в Харлем на Сто тридесет и четвърта улица, до авеню „Сейнт Николас“. Възкиселата миризма на пот и марихуана изпълни Франсис З. Муни с носталгични спомени, докато изкачваше бързешком непометеното стълбище.

През последните десет години Муни бе главен юридически съветник за тяхната амбициозна програма, защитаваща хора от най-бедните слоеве. Загледа се в окачените по стените постери, както и във фотографиите, направени от залата и градината, където се събираха хората от „Ню Йорк Харт“. Усмихна се. Тази организация наистина беше извор на любов към бедните.

— Какво подготвяте, момчета? — попита Франсис десет минути по-късно, когато се присъедини към няколкото социални работници, събрани край очуканата маса за заседания.

Муни огледа с усмивка насъбралите се слабички младежи. Напомняха му за младините му, когато изгаряше да раздава справедливост. Не всеки младок беше егоистично, хленчещо мамино детенце, помисли си той.

— Чак сега прочетох съобщението ти от тази сутрин, Кърт — заговори той. — Как напредва случаят на господин Франклин?

Кърт, главният адвокат на социалната служба, вдигна очи от своя сандвич със сирене. Той още не бе взел изпитите си в университета „Фордхем“, но Франсис вярваше в него. Момчето беше много способно и имаше голямо сърце.

— Причината, заради която те потърсих, Франсис, е, че последната молба на господин Франклин за помилване е била отхвърлена — обясни му той, дъвчейки. — Тези шибаняци още този петък ще го изпържат на електрическия стол, а расистите там, на Юг, сигурно са докарали вече за него катафалка на паркинга пред затвора. Какво ще направиш? Надявам се, че републиканците ще са щастливи, след като е останал един бедняк по-малко.

Франсис Муни не повярва на ушите си, когато в помещението се разнесе смях. Господин Реджиналд Франклин, син на бедна местна жена и мъж с умствени затруднения, щеше да бъде екзекутиран от американското правителство. Какво смешно може да има в това?

— Провери ли да не са му нарушени правата? — запита Франсис.

— Разбира се — отговори Кърт. — Но Апелативният съд предпочете да потвърди присъдата.

— Винаги правят така — ядосано заговори Франсис. — Взе ли копие от полицейския рапорт, както те посъветвах? Провери ли дали първият му адвокат е бил добре подбран? Да не е проспал нещо?

Сега в помещението се възцари тишина. Кърт остави сандвича си на масата и се изправи.

— Не, нямах възможност — призна той накрая. — Заради това ти се обадих.

— Нямал си възможност, така ли? — разкрещя се Франсис. Скочи от стола, който изскърца застрашително. — Да не си си загубил ума? Този мъж го грози екзекуция!

— За бога, Франсис — промърмори Кърт и сведе глава. — Успокой се.

— Не мога — призна си Франсис. Не искаше да се разплаче. Не и пред тези деца. Но не успя да се сдържи и порой от горещи сълзи рукна по зачервеното му лице. — Не виждаш ли, че не мога да се успокоя? — изрече задъхано, докато изскачаше през вратата. — Няма никакво време за губене.

41.

Излязохме на просторния площад „Лоу Плаза“ пред Колумбийския университет и се насочихме към кабинета на касиера, за да се сдобием с повече лична информация за Дан Хейстингс. И точно тогава телефонът ми звънна.

— Майк — извика детектив Шулц, — тръгни веднага към кабинета на вицепрезидента в библиотеката „Лоу“. Нуждаем се от помощта ти. Направо няма да повярваш какво се случи.

Срещнах се с разтревожените Рамирес и Шулц в коридора на втория етаж на сградата на колежа, увенчана с прочутия купол. Администрацията не позволяваше на моите детективи да вземат видеозаписите от охранителните камери в кампуса поради „съображения за сигурност“.

— Тези безумци действат, сякаш сме от КГБ и подбираме хора, за да ги пращаме в ГУЛаг, а не че се опитваме да спасим живота на някой от отвлечените студенти — изрече гневно Рамирес.

След като спорихме двайсет минути, накрая надделя тревогата за града и се стигна до съставяне на призовка до ръководството на университета да предостави на нюйоркската полиция всичките видеозаписи, заедно с цялата налична информация за Дан Хейстингс.

— Това може да се случи само в Ню Йорк — изкоментира агент Паркър, когато се насочихме към Бродуей с форда „Краун Виктория“, който й бе предоставен от нюйоркската централа на ФБР.

— Или в кампуса на някой от колежите в Бръшляновата лига.

Гордън Хейстингс — бащата на жертвата, живееше в центъра, в Сохо, на Принс Стрийт. Докато Емили беше зад волана, аз изслушах какво казаха за него по радиостанцията 1010 WINS, наричана от нюйоркчани накратко „Тен-тен-уайнс“.

Гордън Хейстингс започнал да работи за Рупърт Мърдок, но сега въртял собствен бизнес, като изкупувал радиостанции и телевизионни канали, предимно в Канада и Европа. Богатството му се оценявало на осемстотин милиона долара. Дори не можех да си представя как изглежда такава огромна купчина пари. Нито можех да отгатна на какво би бил готов такъв богаташ, ако е отвлечен безпомощният му син.

Докато шофираше, Емили се свърза с офиса на ФБР в Ню Йорк и провери сведенията за Гордън Хейстингс в националния център за криминални данни и в другите федерални бази данни.

— Гордън Хейстингс е роден и отрасъл в Шотландия — осведоми ме тя, като приключи с проверката след няколко минути. — Но станал гражданин на САЩ преди две години. Досието му е чисто, макар че колегите от данъчната полиция продължават да го следят заради някакви негови изказвания за офшорни сметки, направени в интервю пред списание „Венити Феър“.

— Представям си го — кимнах. — Всичките ми интервюта пред „Венити Феър“ винаги са минавали все така безпроблемно.

Миг по-късно, когато завихме от Бродуей по Принс Стрийт, аз изсумтях сърдито.

Пред оградата от ковано желязо пред къщата на Хейстингс вече бяха струпани цяла дузина микробуси на новинарските агенции. Когато паркирахме, студените очи на обективите на камерите се вторачиха в нас. Аз пък извърнах към тях само ледената си физиономия със студени ирландски очи.

— Без коментари. И вървете по дяволите! — креснах им на излизане от колата. — И махнете този проклет микробус от противопожарния кран, ако не искате да го видите за последен път.

— Сега се убедих какво означава една медия да е добре информирана — сподели с мен Емили, докато си проправяхме път сред журналистите, задръстили тротоара. — Ако някога решиш да се преместиш при нас на юг, във Вашингтон, трябва да си изпратиш биографията, за да кандидатстваш за следващ прессекретар на Белия дом.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че това беше зле — обясних й аз. — Точно обратното: този път бях невероятно сдържан. Обикновено просто изпразвам един пълнител във въздуха.

Но се оказа, че цялото ни бързане до центъра е било напразно. Портиерът на луксозната сграда — красив, но явно надрусан, само се изкиска, когато пожелахме да говорим с Гордън Хейстингс.

— Стига бе! На кой свят живееш, човече? Мислех си, че всички знаят, че докато траят процедурите по развода, само втората съпруга на господин Хейстингс и новородените му близнаци живеят в мансардния му мезонет.

— А може ли тогава да поговорим с бъдещата бивша госпожа Хейстингс? — попита Емили, преди да поискам от надменния тип урина за проба.

— Не мисля, че е възможно — процеди подобният на модел Аполон. — Освен ако, разбира се, не сте планирали пътуване до Мароко, където тя се снима за италианското издание на „Вог“.

Единственото полезно нещо, което узнахме, бе, че медийният магнат се е преместил на така наречения Петдесет и девети кей, някъде по река Хъдсън, по-точно където Двадесет и трета улица стига до брега.

Оказа се, че там се намира спортният център „Челси Пиърс“. Загледахме се в децата, пързалящи се с ролери, и в мъжете със сакове за голф на тротоара пред тях.

— Онова момче е още по-надрусано, отколкото изглежда. Как може този тип да живее в спортен център? — учуди се Емили, когато спря колата.

— Ето как — отвърнах, като посочих към кея на яхтклуба, докрай запълнен с яхти.

42.

„Тийкъп Темпест“ — яхтата на Гордън Хейстингс, дълга над шейсет метра, се оказа най-голямата в яхтклуба. След десет минути ние вече седяхме в просторния преден салон с ламперия от черешово дърво, очаквайки срещата с медийния магнат.

Беше пълно с антики и картини. Имаше и плазмени телевизори, струпани ред върху ред. По-малки компютърни екрани бяха пръснати по бюрата, за да показват графиките за динамиката на инвестициите. Освен екипажа, на борда бяха осем или девет бизнесмени — корпоративният екип на Хейстингс, който наистина работеше само на яхтата. Също като нас, те сега само чакаха, до един с оклюмали физиономии.

Джон Макнайт — капитанът на яхтата, който ни ескортира до борда, ни разказа за инцидента, при който бил осакатен отвлеченият първокурсник от Колумбийския университет.

— Случи се по време на планинска колоездачна обиколка из Азия. Идеята беше на господин Хейстингс. Затова той обвинява само себе си. Ако питате мен, това бе причината за развода му. Направо не е за вярване, че сега пък отвлякоха Дан. Непоносимо. За всички нас. Дан е най-сърдечното, най-достойното за обич момче, което някога съм познавал. Той прие инцидента, все едно че нищо не се е случило. Беше много смел.

— Доколкото знаем, той още е смел, капитане — напомних му аз. — Не бива да забравяте това.

От кабините на кърмата най-после се появи една фигура — бос мъж в хавайска риза и панталони в цвят каки, жилест и силно загорял. Той се запъти право към нас, стиснахме си ръцете и се представихме. Забелязах, че на циферблата на масивния му златен часовник вместо с номера, часовете бяха изобразени с морски флагове. Направи ми впечатление още една незначителна подробност: ластикът на долнището на пижамата му се подаваше над колана на панталоните му. Не залиташе, нито вонеше на алкохол, но не се съмнявах, че разстроеният баща бе пил.

— Благодаря ви много, че дойдохте — заговори той с неочаквано гърлено шотландско наречие. С тази олисяла глава и мустаци действително приличаше малко на Шон Конъри. — Научихте ли нещо?

— Засега не е много, сър — отвърна Емили. — Не мога да си представя какво преживявате.

Той се втренчи за миг в нея и по лицето му се изписа озлобление.

— Може би тъкмо липсата на въображение е причината за смъртта на първите две жертви, агент Паркър — изрече той подигравателно. — Просто преди няколко седмици купих „Ню Йорк Мирър“. Такива неща се разчуват.

„Брей! — казах си. — Изглежда като Джеймс Бонд, но се държи като хунския вожд Атила. И пие доста.“ Разбирах, че Гордън Хейстингс беше силно наранен, но грубото му и злобно държане бе неуместно и с нищо непредизвикано.

— Характерно за мъжа, отвлякъл Джейкъб Дънинг и Челси Скинър, е, че се свързва със семейството на жертвата — отбелязах, като се постарах да застана между Емили и Хейстингс. — Не знаем дали този или тези, които навярно са отвлекли сина ви, са същите, но засега допускаме, че е така. С ваше позволение, бихме искали да поставим подслушвателни устройства в телефоните ви.

— Предполагам… — запъна се Хейстингс.

— Благодаря ви, сър — продължи Емили с усмивка. — Нали не познавате нито семейство Дънинг, нито семейство Скинър?

— Разбира се, че не — отрече Хейстингс и пак се вторачи в нея. — Що за въпрос е това? Да не си въобразявате, че сме част от някаква сбирщина милиардери? Няма ли в полицията професионалисти, които да разследват едно отвличане?

— Има, сър — увери го Емили с още по-широка, още по-топла усмивка. — И в момента говорите с тях. Благодаря ви още веднъж за съдействието.

— Доста добре се справи с този тъпанар, Паркър — отбелязах аз, след като милионерът излезе.

— Научих се от най-добрия, Майк — усмихна ми се Емили.

43.

Като излязохме навън, с Емили се посъветвахме с нашия екип, а след това бяхме доста заети с пренасянето на специалното оборудване за проследяване на телефонните разговори от микробусите на ФБР и нюйоркската полиция, паркирани на пристана. Освен да записват разговорите, техниците щяха да ги минат през софтуер за анализ на гласа, нещо като високоусъвършенстван детектор на лъжата и индикатор за емоциите. Този път свързахме и моя мобилен телефон към апаратурата.

Тъкмо бяхме привършили с настройките, когато нещо прозвуча от един от компютрите в ъгъла на луксозния салон на яхтата.

— Имате поща — произнесе неуместно весел глас.

— Не знаех, че още съществува гласово напомняне — споделих със секретарката на Хейстингс.

— Всъщност вече не се използва, но господин Хейстингс настоя да го има. Намира го за носталгично — обясни ни тя. От интонацията й се подразбираше, че това е една от многото налудничави приумици на императора.

Втурнахме се към компютъра. Секретарката бързо отвори страницата за входящата поща.

Секретарката прехапа устни, като отвори имейла.

— Какво е това? — възкликна Хейстингс, като изскочи от каютата си. От бързане си блъсна крака в пейката, преди да се вторачи в екрана. Всички скочиха, когато той простена сърцераздирателно. — Ох, Дани! Ох, синко! — изохка Хейстингс. Посегна към монитора и удари лампата на бюрото. За щастие не успя да я счупи. Тръшна се тежко върху ориенталския килим.

Останахме като неми свидетели, докато капитан Макнайт го вдигаше от пода. Изглежда, и преди го бе правил. Заговори му утешително, докато го отвеждаше към кърмата на яхтата.

Щом препрочетох последното изречение от имейла, в мозъка ми се изредиха запечатаните покъртителни сцени с Джейкъб Дънинг и Челси Скинър.

Не мисля, че е необходимо да ти напомням на какво съм способен.

Не, не беше. За това бе напълно прав.

44.

Докато техниците бяха заети с проследяването на имейла, попитах Емили може ли да поговорим на предната палуба. И посочих към изхода от салона.

Докато прекрачвахме отворената врата, мярнах трапезарията с кристални чаши и сребърни прибори за двайсет души. Не знам защо, но гледката ми се стори най-тъжното нещо на света.

Не бе чудно, че Хейстингс бе на ръба на нервна криза. Макар да имаше осемстотин милиона долара, животът се бе отнесъл доста жестоко с него. Въпреки пиянската му мелодрама, изпитах искрена жал към него.

— Не ми харесва това, Паркър — казах й, като излязохме отвън и се загледахме в юпитата, удрящи топките на дока зад нас, преобразуван в игрище за голф. — Тук нещо ми намирисва. От една страна, това, че се преориентира към имейли, доказва, че нашият човек може да променя методите си. Но от друга, той прекалено много обича собствения си глас, за да се ограничи само с изпращането на един имейл. Обича да разговаря с мен, да философства. Не съм убеден, че си имаме работа със същия престъпник.

Рамирес внезапно се появи на палубата.

— Майк, ела бързо. Мислех си, че онова в Колумбийския университет е откачено, но това тук премина всякакви граници…

Щом влязох вътре, видях едър плешив джентълмен в костюм на тънки райета да събира лаптопите от бюрата.

— Майната им, Вин! — провикна се Хейстингс от койката и се засмя, преди да си запали пурата. — Кажи им, че повече не се нуждаем от услугите им.

— Вини Карбоне — представи се новодошлият и протегна ръка. — Аз съм адвокатът на господин Хейстингс. Ще го представлявам по случая.

Вторачих се слисано в Паркър.

— Не знаех, че това е съдебно дело — опитах се да му възразя.

— Най-важното е това, че не бе необходимо да използвате какъвто и да е проследяващ софтуер или шпионски програми, или каквото и да е друго по компютрите на господин Хейстингс — продължи адвокатът. — Той и бездруго има малки затруднения с вашите хора, особено с данъчната полиция. Съжаляваме, но не можем да ви сътрудничим. Всъщност трябва да си приберете и подслушвателните устройства от телефоните му. Оттук нататък той ще се оправя сам. След тръгването ви ще проверим най-старателно цялата яхта.

Софтуер за шпиониране? Подслушвателни устройства? Тези тук наистина надминаваха онези ненормалници от Колумбийския университет.

— Господин Карбоне — заявих му, като вдигнах ръце. — Това е отвличане. Дан Хейстингс е гражданин като всеки друг. Не можем просто така да се оттеглим.

— Кажи му веднага да си обира крушите от лодката ми, Вини! — разкрещя се бащата, като за по-убедително ме посочи с пурата си. — Кажи му, че ще уредим всичко както трябва. Но сами. Ако оставя тези задници да се занимават с разследването, Дан ще се върне в найлонов чувал.

— Чу го лично от устата на най-авторитетната личност тук, синко — заяви ми адвокатът с бруклинския си акцент. — Трябва да се ометеш.

„По-скоро от задника на тази личност“, помислих си.

— Както кажеш, татенце, изчакай само секунда — рекох на Карбоне и минах покрай него. — Това може да не е същият похитител — заявих на бащата, като се опитвах да не изгубя самообладание.

Емили ме последва. Гледаше гневно.

— Мислиш, че можеш да откупиш детето си? — развика се тя. — Само ще го убиеш така!

— Майната ти, ченге, писна ми! — викна й Хейстингс.

— Майната ви и на двамата! Вие, тъпанари, нямате представа какво да направите.

Размаха презрително пурата си. Внезапно ми прозвуча не толкова нафукано, колкото в началото на срещата.

— О, не се безпокойте. И на мен ми писна, господин Хейстингс! — кресна му Емили на тръгване. — И то още от секундата, в която ви видях.

45.

Вини Карбоне, преданият оръженосец на Гордън Хейстингс, ни последва до панорамната палуба на кърмата на яхтата.

— И вие ли сте полудели като онзи тип? Това е федерално разследване — заяви Емили на адвоката.

— Почакай за секунда, агент Паркър — спрях я, като я дръпнах назад. — Мисля, че мога да се справя с това.

Обърнах се към Карбоне:

— Изслушайте ме, Вини. Искате съдебни призовки? Добре, ще ги получите. Ще претършувам всичките компютри и записите на телефонните разговори на господин Хейстингс, ще ги мина през най-гъстото сито. И ще му щракна белезниците заради възпрепятстване на правосъдието… Или, мамка му, ще го превърна в главен заподозрян. Ще го озаптите ли, или да замъкна богаташкия впиянчен задник до Харлем, за да го разпитам?

Вини не мисли дълго върху предложението ми. Въпреки нафуканато му държане, той определено беше печен — загряваше и действаше бързо.

— Ще поговоря с него — рече. — Дайте ми само секунда.

Докато чакахме, с Паркър се загледахме в колите, преминаващи по магистралата „Уест Сайд“, опитвайки се да измислим как да разрешим загадката.

— Трябва да подредим мозайката, преди онзи идиот наистина да предизвика убийството на сина си — каза Емили.

— Добре, Паркър — кимнах й аз. — Засега ще предположим, че си имаме работа със същия похитител. Как се вписва ролята на Дан Хейстингс в тази мозайка?

— Очевидно той е богат — припомни ми агент Паркър. — Първата от другите две жертви също беше първокурсник в университета. И той е единственото дете в семейството.

— Не, не е — възразих й аз. — Забрави ли, че има две нови полусестри?

— Прав си — призна тя. — Това важно ли е?

— Не знам. Но е различно. Освен това този тип се развежда, докато другите две семейства имаха щастлив брак.

— Добре разсъждаваш. Но дали това означава, че си имаме работа с друг похитител?

— Или че съществува някаква друга връзка, която още не сме открили.

— Няма да е зле да побързаме — напомни ми Паркър, докато наблюдавахме един брониран автомобил да влиза в паркинга зад кея.

От колата излязоха двама цивилни мъже от охраната на Гордън Хейстингс, отидоха отзад и извадиха от багажника две много големи чанти за пренасяне на пари.

— Защото тази яхта на глупци май се кани да вдигне платната и да отплава.

46.

Позволиха ни да се върнем на борда, при условие че нашите техници ще бъдат неотстъпно следени от персонала на Гордън Хейстингс. Неговият компютърен специалист непрекъснато надничаше над рамото на нашия техник от ФБР при инсталирането на софтуера за проверка на интернет адресите.

Това дребнаво дебнене още продължаваше, когато точно в три следобед се появи следващото съобщение „Имате поща“. Хейстингс лично отвори новия имейл.

Хейстингс и адвокатът му тутакси изчезнаха в капитанската каюта за бързо съвещание. Карбоне се появи след пет минути сам.

— Господин Хейстингс ще плати парите и ще ги достави собственоръчно. Това не подлежи на обсъждане. Но е съгласен да му поставите скрит микрофон, за да можете да го проследите. За всичко останало следвайте инструкциите на похитителя. Никакво наблюдение от въздуха. Чухте ли ме, Бенет?

Знаех, че на някой етап от разследването ще се наложи да приложа уменията, които бях придобил като преговарящ за освобождаване на заложници. Но досега не бях очаквал да ми се наложи да ги упражнявам, за да преговарям с бащата на жертвата.

Бяхме принудени, макар и неохотно, да се съгласим. На Хейстингс ужасно му се искаше той сам да разиграе играта, особено с откупа. Но това не означаваше, че ще избягаме от отговорността си и няма да използваме възможностите си, за да върнем сина му жив и здрав.

С Емили бързо позвънихме, всеки в своята служба, за да разберем колко дълбоко сме нагазили в калта. Моята шефка, Каръл Флеминг, ме осведоми, че е чувала за адвоката Карбоне, дясната ръка на Гордън Хейстингс. Бил известен с това, че често защитавал мафиоти в съда.

Дали това се вписваше някак в цялата история? Не знаех. Но реално погледнато, не разполагахме с никакво време за проверки. Даден ни бе краен срок след по-малко от два часа и веднага трябваше да разпределим хората си.

Изправен пред бара, господин Хейстингс сега се наливаше с кафе, докато нашият техник му поставяше микрофона. Неговите служители бяха заети с трескавата проверка и подреждането на пачките. Едва сега проумях колко уместна бе инструкцията да се пренесат милионите в куфар на колелца, защото цялата пратка тежеше малко над четиридесет килограма.

— Този тип не може дори да си завърже връзките на обувките — отбеляза Емили. — Как тогава ще спаси сина си?

— Той не може — казах аз, — но ние можем.

47.

Детективите Рамирес и Шулц трябваше да останат и да се върнат на борда на яхтата, докато двамата с Емили отпрашихме по магистралата „Уест Хайд“, след което прекосихме цялата Сто петдесет и пета улица. Уличното движение не беше претоварено, но ние отново включихме синята лампа и сирената, за да не си правим труда да спираме на всеки червен светофар.

Зад най-южната сграда от жилищния комплекс „Поло Граундс“ ни посрещна сержант Джак Блум от кварталната полиция в Четвърти район.

— Патрулираме тук с извадени пистолети — осведоми ме той, щом се изкачихме до покрива на сградата. — Често се случват побоища и изнасилвания. Помолихме жилищната управа да заключва вратите, извеждащи на покрива, но те ни отказаха заради изискванията за противопожарна безопасност. Дори и по двора долу да патрулираш, пак трябва очите ти да са на четири, да не би на някого да му хрумне да ти изпрати малко олово по въздушната поща.

От този покрив се откриваше невероятна гледка през река Харлем към стадиона на Янките. Блум ни обясни, че всичките тези сгради били построени върху терените на някогашния стадион за бейзбол „Поло Граундс“.

— Да се махаме оттук — предложи Емили. — Искаш да кажеш, че в миналото, когато „Джайънтс“ са спечелили купата, виковете са отеквали из целия квартал „Поло Граундс“?

Блум мрачно кимна.

— А сега единствените шумове, които отекват тук, са от изстрели по стълбищата при преразпределението на дрогата.

— Е, тогава това място е още една дяволска дупка, както при другите две отвличания — споделих с Емили. — Така че може в крайна сметка да се окаже, че е нашият човек.

Двайсет минути по-късно получихме съобщение по радиостанцията, че Гордън Хейстингс е пристигнал в квартала и чака с парите в лимузина, паркирана на пресечка на Сто петдесет и пета улица. Погледнах часовника си. Беше точно четири и половина. Петнайсет минути до срещата.

Всичко бе организирано и подготвено за действие. Макар да нямахме пряко въздушно наблюдение, полицейският хеликоптер чакаше заповед за излитане в Хайбридж Парк, малко по-назад от мястото, в посока към центъра. В готовност бе и екип от пристанищната полиция, в случай че нещо бъде хвърлено във водата.

В няколко апартамента от сградите около игрището бяха разположени в пълна готовност два екипа за спешно реагиране, както и контингент от екипа на ФБР за спасяване на заложници. Можех да слушам по радиостанцията как те взаимно си проверяваха работните радиочестоти.

Ако нашият тип бе достатъчно глупав, за да се появи, щяхме да го пипнем. Искрено се надявах да стане точно така.

Въздъхнах напрегнато, докато се взирах надолу към двора. За пръв път имахме нещо, което похитителят искаше. Просто трябваше да заложим много внимателно единствената въдица, която имахме.

След пет минути Емили ме повика до стената на покрива.

— Майк, виж това.

Долу на площадката покрай игрището млад чернокож в традиционна африканска носия нагласяваше музикалните си инструменти. Само след миг динамичният ритъм на барабаните отекна в двора.

— Добър ритъм — отбелязах. — Искаш да потанцуваш на африканска музика ли?

— Не бе — скастри ме Емили. — Той е от нашите, от специалната разузнавателна група към нюйоркското ФБР.

— Невероятно! — засмях се аз.

Емили кимна.

— Момчето със зеленото наметало е специален агент от екипа ни за разследване на случаи с пране на пари. Колко време ни остава?

— Само десет минути — отговорих аз и избърсах потта от лицето си.

48.

Вятърът се усили. Пулсът ми също, когато Гордън Хейстингс най-после излезе от колата си, паркирана на булевард „Клейтън Пауъл-младши“. С мощния си бинокъл „Никон“ проследих как бащата, със загрижено лице, се отправи към покрития с бетон двор.

— Внимание — чу се в слушалката гласът на един от членовете на проследяващите екипи. — Един чернокож с кафяво кожено яке се приближава от юг.

Двамата с агент Паркър се втурнахме към югоизточния ъгъл на покрива. Точно под нашия наблюдателен пункт някакъв млад плешив чернокож, със слънчеви очила, крачеше през южния паркинг право към мястото, където чакаше Хейстингс.

Извика му, когато излезе насред двора. Аз включих другата радиостанция, която бе настроена да приема сигнала от микрофона, закрепен към тялото на Хейстингс.

— Насам — каза му чернокожият.

Хейстингс се спря. Замря намясто, тежко задъхан. Щом непознатият приближи, магнатът вкопчи ръце в дръжката на куфара на колелца.

— Къде е Дани? — попита той. — Къде е синът ми?

Без да му обръща внимание, чернокожият извади от джоба си своя мобилен телефон, вече с вдигнато капаче, и го подаде на Хейстингс.

Дори и без помощта на бинокъла вероятно щях да забележа как само след секунда лицето на бащата грейна от щастие.

— О, Дани! — възкликна той и се разплака. — Това си ти! Боже мой, мислех, че си мъртъв. Ранен ли си? Боли ли те някъде?

Изпитах краткотрайно облекчение, докато с Емили се спогледахме изненадано. Похитителят бе убил първите си две жертви почти веднага след отвличането. Фактът, че Дан Хейстингс навярно още бе жив, беше добре дошла за нас изненадваща промяна в неговата тактика.

— Дошъл съм, за да те върна обратно у дома, Дани — продължи медийният магнат. — Ще изпълня всичко, което поискат от мен. Ти ще се прибереш у дома. Аз…

Радостното изражение на лицето на Гордън Хейстингс помръкна тъй бързо, както се бе появило. Сигурно похитителят заговори. Беше крайно неприятно, че не можехме да слушаме и двамата.

— Да, разбира се, че съм донесъл парите — увери го Хейстингс. — Но ти няма да получиш нито цент, докато синът ми не бъде освободен.

Наблюдавахме безпомощно как Хейстингс изслуша внимателно това, което похитителят казваше.

— Къде да погледна? В телефона? — попита накрая Хейстингс.

Магнатът отдръпна телефона от ухото си и се вгледа в екранчето.

Какво стана сега? Какво видя на изображението на екрана? Някакво видео на живо?

— Може ли някой да надзърне в екрана на този телефон? Какво вижда той? — извиках по радиостанцията на екипа за проследяване.

— Вижда се някаква фигура, като че ли в инвалидна количка — обади се един от снайперистите към екипа за спасяване на заложници. — Но оттук едва я различавам.

— Добре… — изрече Хейстингс накрая и подаде парите на непознатия чернокож.

Това, което магнатът бе видял, очевидно го бе убедило, че са освободили сина му. Аз обаче още не бях сигурен.

— Ето, вземи. Тук е всичко — избъбри Хейстингс. — Ще направя това, което ми каза. А сега пусни Дани да си тръгне.

49.

Чернокожият коленичи и дръпна ципа на куфара, за да провери парите, а ние с Емили се втурнахме към вратата на покрива. Трябваше да слезем веднага на улицата, за да проследим парите. Само това можеше да ни поведе по следите към сина на Гордън Хейстингс.

— Той потегли на юг, насочва се към „Брадхърст“ — долетя глас от радиостанцията, когато само две минути по-късно се появихме на двора.

— Ще го проследя пеша — викнах на Емили, като зърнах как високият млад чернокож мъж се отдалечава в южна посока. — А ти ме следвай с колата. Но стой назад, поне на две пресечки зад мен. Багажникът на тази феберейска кола е зареден с повече антени, отколкото някой проклет ретранслатор на мобилни оператори. Нали не искаме да го подплашим и да ни избяга!

Емили остана зад мен, а аз внимателно се заех с проследяването на мъжа. Но той не бързаше. Дори не се озърташе. Изглежда, не беше загрижен дали някой ще го проследи. Зачудих се дали наистина бе толкова небрежен, или просто бе глупав. Бях по-склонен да повярвам на второто.

Докато го следвах, не прекъсвах радиовръзката с пръснатите на всички посоки екипи от групата за проследяване. Особеностите в релефа на това място от Източен Харлем бяха истински ад за следене на заподозрени. Не само защото наблизо се намираха реката, крайбрежният булевард „Харлем Ривър Драйв“ и една метростанция. Самите игрища бяха оградени от останалите части на Харлем с висока каменна стена. Наоколо изобилстваше с алеи, еднопосочни улици, задънени улички, както и много места, където престъпникът можеше да се укрие и да се опита да ни извози.

Започна играта на котка и мишка. Честно казано, не бях съвсем сигурен кой кого ще победи.

Изненадах се, като видях чернокожият да завива рязко надясно извън жилищния комплекс, за да се насочи в подлеза под минаващите отгоре платна на Сто петдесет и пета улица. След малко той най-спокойно подмина крайпътната табела „Пътят е в ремонт“. Видях няколко коли, паркирани в задънения край на уличката. Дали нямаше да се метне в някоя от тях?

Но вместо това, като стигна до края на задънената улица, мъжът с парите зави още веднъж надясно към отвесната каменна стена и започна да се изкачва по някакви стъпала, които досега не бях забелязал. Поклатих глава, щом стигнах до тях и видях колко са стръмни.

Започнах да се изкачвам, напрежението ме изгаряше.

— Не сме го изпуснали от погледа си — чух как заговори по радиостанцията гласът на някого от колегите ми, когато мъжът стигна до най-високото стъпало, откъдето можеше да продължи по рампата за влизане в Харлем Ривър Драйв. На стотина метра северно бяхме поставили секретен пост от пътната полиция, в случай че заподозреният се опита да се измъкне с парите по този маршрут.

Той обаче не го направи. Само премина през входа и пресече Еджкъм Авеню по дължината на Сто петдесет и пета улица. Едва тогава и аз се изкачих до най-горното стъпало. Помислих си, че той ще се спусне в метрото от ъгъла на Сто петдесет и пета улица и „Сейнт Николас“, но за изненада на всички нас, се спря пред прозореца на някакво невзрачно заведение за бързо хранене, наречено „Ийгъл Пица“, и си купи парче пица.

„Ще си похапне пътьом?“, удивих се аз. Какъв бе този тип? Никой не може да е чак толкова спокоен. Огледах трескаво тълпата пешеходци, щъкащи нагоре-надолу по стъпалата към метрото. Зад цялата тази игра на нерви определено се криеше нещо.

Емили ме настигна с колата, спря и аз се качих при нея. Останахме да следим чернокожия, докато той най-безгрижно си дояждаше парчето пица, след което продължи с парите в западна посока.

И тъкмо бе дотъркалял куфара до следващия ъгъл, когато то се случи. Изрева двигател на мотоциклет, възседнат от фигура с черна каска и с кожени рокерски дрехи.

Без да спре нито за миг, без да ни остави възможност да направим нещо, освен да го зяпаме със зейнали уста, ние видяхме как мотористът само с едно ловко навеждане от движение сграбчи куфара с парите, оставени от чернокожия, докато си поемаше дъх на ъгъла. Форсира двигателя точно на червен светофар, едва не се блъсна в капака на колата ни и веднага отпраши надолу, в обратната на нашата посока, по Сто петдесет и пета улица.

50.

Той прелетя устремно, като лазерен лъч, покрай нас, докато ние се бяхме насочили в грешната посока. Емили бе принудена да качи колата на тротоара, за да направи пълен завой обратно и да се втурне след него. Аз не преставах да следя какво се говори по радиостанцията, докато мотоциклетистът зави наляво по „Амстердам“ в северна посока. После се шмугна в една пряка улица и стигна до най-близкия градски парк. Емили трябваше да пресече напряко две платна, за да не изостане от него.

— Мисля, че повече няма смисъл да пазим безопасна дистанция! — извиках аз, когато се понесохме по неравната поляна в парка.

Мотористът забуксува, когато спря рязко пред басейна в парка. Захвърли мотоциклета и побягна между дърветата с чантата с парите, която извади от куфара.

Скочих след него, като викнах вбесено: „Искаш да ме прецакаш, така ли?“.

Проврях се през гъстия храсталак, но ахнах, щом изскочих от него и видях накъде се е насочил беглецът.

Пред мен се извиси Високият пешеходен мост, свързващ Манхатън с Бронкс. Построен в средата на XIX век, този тринайсететажен тесен каменен мост, извисяващ се над река Харлем, отначало е бил използван като акведукт за доставяне на вода за града от северните райони на щата. Сега бе само една изоставена структура, малко на юг от новата магистрала „Крос Бронкс Експресуей“. В градската администрация още спореха дали да го разрушат, или да го ремонтират.

Мотористът преметна чантата през рамо, улови се за някакво ръждясало скеле и започна да се катери. За миг се прехвърли през прореза в бодливата тел и се измъкна в посока към Бронкс по обраслите с трева павета отгоре на моста.

— Позвънете в Бронкс! — наредих по радиостанцията на подкреплението ни. — Свържете се с Четирийсет и четвърти участък. Този кучи син се насочи по Високия мост към Бронкс.

„Аз съм по петите му“, промърморих на себе си, затъкнах радиопредавателя в джоба си и също започнах да се катеря по скелето.

Спрях за миг, за да се провра под оградата около моста. Пред мен зейна процеп, може би към три метра, през който се простираха само клатещите се стари чугунени парапети, а под тях се виждаше пропастта, падането в която неминуемо гарантираше моментална смърт. Как да не ти се завие свят.

Мотористът вече се бе добрал до отсрещния край на моста, когато смъкна чантата от гърба си и замахна с нея. Помислих, че ще я метне в реката, но съзрях как се вдигна прах на брега откъм Бронкс, между магистралата „Дийган“ и релсите на метрото по северната линия.

— Той я изхвърли! — изкрещях. — Пратете някого през реката да провери релсите. Парите са някъде край тях в Бронкс.

Вдигнах очи и видях, че мъжът тичаше точно към мен!

Беше смъкнал якето си и стискаше нещо в ръка. От него стърчаха жици, които май продължаваха назад през рамото по гърба му.

Бомба?, ахнах, като измъкнах глока си. Какво, по дяволите…

— ЗАЛЕГНИ! ВЕДНАГА! — креснах му.

Явно беше глух.

— НА КОЛЕНЕ! — изкрещях.

Продължи да се приближава към мен. Тичаше безмълвно, без никаква логична причина. Не повярвах на очите си. Гледката бе направо сюрреалистична.

Готов бях да стрелям по него, но той ме изпревари. Това бе най-налудничавото в цялата история.

Без да се спре, профуча отляво покрай мен, преметна се през ниския чугунен парапет и полетя, без никакъв звук, от моста.

Стори ми се, че сърцето ми наистина спря да бие. Изтичах наляво и погледнах надолу. Този тип се устреми към водата, където разцъфна нещо като балон със странен цвят. В първия миг си казах, че избухна взрив. После видях оранжев парашут.

Кучи син! Не бе решил да се самоубие. Само скочи. Знаех, че можех да го гръмна! Запитах се дали все пак да не стрелям по него, докато той се отдалечаваше надолу по течението на реката.

— Вдигнете по тревога пристанищната полиция! И хеликоптера! — разкрещях се. — Кучият син току-що се направи на Джеймс Бонд и скочи от моста. С парашут!

51.

Десет минути по-късно си помислих, че ще се преобърнем, щом Паркър зави рязко от магистралата откъм Бронкс и навлязохме в шосето „Метро-север“. Колата още не бе спряла, когато изскочих от нея и се втурнах покрай релсите към треволяка, където очаквах да е паднала чантата.

Претърсих храстите старателно, изритах опаковка от антифриз, консервена кутия, няколко стари гуми… Къде, по дяволите, беше? Тогава видях черна дръжка. Спуснах се и дръпнах. По дяволите! Чантата бе съвсем лека. Беше празна.

Отпуснах се върху повехналата трева. Зад мен се виеше пътека, по която се стигаше до магистралата, само на трийсетина метра нагоре. Вероятно тук са чакали похитителите. Но отдавна бяха изчезнали.

Бяхме се провалили. Изгубихме парите.

— Майната му! — изруга Емили, когато й показах празната чанта. Тя протегна ръка и ме издърпа нагоре. — Пристанищната полиция е пипнала парашутиста. Да вървим.

Още изгарях от напрежението, когато изскочих от колата на федералните и се спуснах по северния бряг на река Харлем. Пристанищните полицаи бяха задържали мъжа на излизане от водата, близо до южната отбивка към Крос Бронкс Експресуей.

С помощта на един колега от тях се добрах до мястото, където парашутистът лежеше, измокрен до кости, с прибрани пред корема си ръце, стегнати с белезници. Беше млад, с пъпчиво лице и щръкнала, фиксирана с гел коса.

— Всичко свърши. Къде е Дан Хейстингс? Къде е той? — изкрещях в лицето му.

— Какво? Какъв Дан? — учуди се младежът и лицето му се сгърчи от изненада. — Да не е нов в отбора на „Бърдхаус“?

Изгледах го с гневно присвити очи.

— Имаш само две секунди да ми признаеш, преди пак да заплуваш в реката, но този път с белезниците.

— Слушай, човече, нищо лошо не съм сторил… Просто онзи тип, Марк, ми плати да скоча от моста. Каза ми, че бил от „Бърдхаус“… Нали я знаеш, компанията на Тони Хок за скейтбордове? Рече ми, че за новия им рекламен филм се нуждаели от някакъв смелчага за каскадьор. Знаех си, че цялата работа не е много законна, ама той ми обеща десет хиляди в брой. Обясни ми, че някакво негро ще пусне една чанта на ъгъла на „Амстердам“, а аз трябвало да се засиля с мотора по моста и да си изпълня ролята. Даде ми половината пари в аванс. Кълна се в Бога, че това е самата истина.

Загледах се в него, вбесен.

— А защо според теб сега съм тук, с пистолет, насочен към теб? И аз ли играя роля?

— Да — кимна младежът ентусиазирано. — Помислих, че и ти си от филма, пич. Така че само ме светни защо камерите не ни снимат?

Може ли някой да е толкова тъп? Реших, че може.

— Не бой се, още са тук — осведомих го, когато се появиха двама униформени полицаи от Бронкс. — В следващата сцена те хвърлят зад решетките.

Върнах се в колата и казах на Емили:

— Този идиот рече, че просто бил нает да скочи от моста. И аз му вярвам.

Нашето разследване стигна до дъното. Изгубихме както парите, така и следата, водеща към Дани Хейстингс. Не оправдахме доверието на баща му. Всичко провалихме.

Продължавахме да сравняваме бележките си с останалите от шокирания екип за наблюдение, когато от лимузината си излезе самият Гордън Хейстингс.

— Ти се издъни! Изгуби парите ми! Уби сина ми! — разкрещя се шотландецът, целият почервенял, като се появи откъм магистралата.

За щастие не успя да си пробие път между шестимата полицаи и агенти, застанали пред мен. В този момент бях толкова бесен, че с радост бих фраснал милионера в зъбите, независимо дали е страдащ баща или не.

52.

Пет минути по-късно с Паркър поехме към Тридесети участък, където бяха отведени двамата заподозрени в преследването на парите за откупа.

След като хвърлихме ези-тура в кабинета на капитана и аз загубих, на мен се падна неблагодарната задача да докладвам в Градското полицейско управление. Въпреки че обикновено изглеждаше доста суров, началникът на участъка капитан О’Дуайър ми кимна със симпатия, преди да ме остави на милостта на шефовете. След като съобщих всички лоши новини, имах чувството, че ушите ми пламтят от безмилостния език на началника.

Още си ближех раните на един стол в кабинета на капитана, когато Емили се върна от разпита на единия от заподозрените.

— Все същата история — въздъхна, затвори бележника си и се тръшна на оранжевия стол до мен. — На плешивия чернокож и на момчето е било платено в брой от мистериозния Марк. Описаха го като едър бял мъж с вид на рокер. Казаха ми, че имал брада като на Ейбрахам Линкълн, обаче червена, и целите му ръце били татуирани. Може би става дума за друга дегизировка?

Свих рамене.

— Не мога да повярвам — въздъхнах. — В края на краищата пак се върнахме в началото на играта.

Дан Хейстингс бе изчезнал. Петте милиона долара — също. Още малко ми трябваше, за да убия безразсъдния деветнайсетгодишен младеж и не по-малко безразсъдния мултимилионер на средна възраст. Дори за полицай като мен, преминал през какво ли не, този случай се очертаваше като един от най-лошите в кариерата ми.

— Трябва да се върнем към първоначалната следа — предложих аз. — Да си вземем кафе и да прегледаме отново това, което знаем досега.

Най-близкото място, където успяхме да намерим хубаво кафе, като предлаганото от „Старбъкс“, се оказа гръцкото ресторантче срещу съда в Бронкс.

— От отвличането на Джейкъб Дънинг научихме, че похитителят наема сътрудници, за да му купуват мобилни телефони. Мислиш ли, че е могъл да използва и друг посредник — говоря за този, когото наричат Марк — като помощник в прибирането на парите?

— Предполагам, че е възможно — кимна Паркър. — Въпреки че всичко сочи, че нашият непознат извършител най-вероятно е единак. Но в същото време, колкото повече мисля за това, толкова повече започвам да подозирам, че цялата история е само за пари. Той убива първите си две жертви, за да докаже на бащата на Хейстингс, че си има работа с опасен, хладнокръвен маниак. Може би с оглед на това трябва да приемем, че именно Хейстингс е бил истинската мишена.

Изправих се.

— Може би имаш право. Нека да проверим още веднъж в Колумбийския университет.

53.

От Тридесети участък се насочихме направо към общежитието на Колумбийския университет, където бе живял Дан Хейстингс. Заради инвалидността си или може би заради връзките на баща си, Дан се бе сдобил със стая в новото общежитие на Сто и осемнадесета улица, което поначало бе запазено само за студенти по право. Един мъж от охраната ни даде ключа за стаята му.

Вътре беше идеално подредено. Имаше няколко скъпи мебели по поръчка, както и гардероб, пълен с дрехи от „Барнис“, чиито цени са астрономически високи. До леглото му намерихме екземпляри от „Нешънъл Ривю“ и последната книга на известния телевизионен водещ и консервативен политически коментатор Шон Хенити. Скъпият телевизор на Дан — шейсетинчова плазма — бе настроен на канала „Фокс Нюз“.

— Консервативно настроен студент в либералния Колумбийски университет? Как ти се струва това? — учуди се Емили.

Докато оглеждахме стаята, по телевизора започнаха да излъчват празнуването на Марди Гра в Ню Орлиънс. Спомних си за кръстовете от пепел по челата на Джейкъб Дънинг и Челси Скинър и за връзката с Пепеляната сряда. Дори и да приемем, че това е било само началото на сложно замислен заговор за отвличане и откуп, не можех да се отърся от предчувствието, че тези три отвличания си остават свързани по някакъв начин с този католически ритуал.

Върнахме се при бюрото на охраната на общежитието и взехме номера на мобилния телефон на съседа по стая на Дан Хейстингс. Казваше се Кени Грубър — студент по право първа година. Позвънихме му и се уговорихме да се срещнем пред сградата, където той сега играеше баскетбол.

— Въпреки че бе прикован към инвалидната количка, Дан бе много популярен — съобщи ни Грубър между две глътки от кутийката си „Ред Бул“. — Имаше много приятели, повече от всички останали. И уреждаше невероятни купони. Говорихте ли с Галина?

— Коя е тя? — попита Емили.

— Гаджето му, Галина Несър. Господи, наистина е много секси. Руска богиня. Следва физика. Как можеше Дан да е такъв пич? Искам да кажа, как може момче в инвалидна количка да забърше суперпарче с толкова готин задник?

— Аха… — изкашля се Емили престорено.

— О, извинете, госпожо. Забравих за добрите маниери — сепна се Кени. — Но ако искате да научите нещо повече за Дан, трябва да поговорите с Галина.

— Нарече ме госпожа — ядоса се Емили, когато се насочихме към най-близкия изход от кампуса. — На теб приличам ли ти на госпожа?

— Разбира се, че не — побързах да отрека. — Изглеждаш като суперпарче с…

Отдръпнах се назад, когато агент Паркър ме удари по ръката.

— Това пък защо? — възмутих се, като разтрих удареното място. — Просто щях да река, че изглеждаш като суперпарче с полицейска значка. Боже, какво си помисли, че щях да кажа?

54.

Франсис З. Муни изруга тихо, когато таксито му прекоси възвишението на Сто и петнадесета улица и Ленъкс Авеню. По целия наклон надолу към Сто двадесет и пета улица и нагоре по отсрещния склон, в продължение на следващите петнайсет светофара, не се виждаше нищо друго, освен броните и червените стопове на плътно подредените един зад друг автомобили.

Подаде една двайсетачка през мръсния процеп в разделителното стъкло към шофьора и отвори вратата. Беше адски закъснял. Трябваше да продължи пеша.

Затича се, щом стъпи на тротоара. Господи, какъв ден, помисли си, когато потта започна да се стича по лицето му. Толкова много задачи му се бяха струпали наведнъж, че вече им губеше бройката.

Стигна до Сто тридесет и седма буквално в последната минута. Втурна се към апартамента на майката на осъдения на смърт Реджиналд Франклин. Въпреки всичките си неотложни планове, съвестта не му позволяваше да забрави този обречен човек.

Излезе на „Ленъкс“ и пое надолу към медицинския център в Харлем. Бутна очуканата външна врата на тясната триетажна тухлена постройка. Лаят започна да се чува още от секундата, в която пое по смърдящото стълбище.

Не бе чудно, че Кърт от „Ню Йорк Харт“ не гореше от ентусиазъм да се включи в този случай, помисли си Франсис, заслушан в оглушителния кучешки лай. Но това нямаше значение. Един човешки живот бе заложен на карта.

Вратата към апартамента на госпожа Франклин на втория етаж изскърца и се отвори, когато Франсис З. се изкачи на площадката. Смрази се, като видя как едно огромно куче се изсули от апартамента. Приличаше на чудовище. Беше от породата „Преса Канарио“, от която бе онзи кошмарно зъл пес, дето нахапа до смърт една жена в Сан Франсиско. Имаше кафеникава козина на петна и тежеше към седемдесет килограма.

Франсис З. Муни можа да си поеме дъх едва когато видя, че около шията на звяра имаше стегната каишка. Една суха чернокожа старица стискаше другия й край.

— Аз съм от „Ню Йорк Харт“, госпожо — заговори Франсис забързано. — От групата на адвокатите, сещате ли се? Тук съм заради сина ви, Реджи. Бих искал да се опитам да му издействам отлагане на екзекуцията. Само мога ли да ви помоля, госпожо, да приберете домашния си любимец?

— Имаш ли някакъв документ за самоличност, бели момко? — успя да го попита тя през паузата от оглушителния лай на песа.

Франсис й показа картата си от агенцията за социална помощ. Кучето скочи и едва не я захапа заедно с ръката му.

— Добре, почакай само секунда… — скара се на животното старата жена.

Привиждаше ли му се, или тя се подсмихваше самодоволно?

— Казваш, че вече си идвал, така ли? Трябва да съм забравила. Почакай тук, докато прибера Честър вътре.

Вратата се прихлопна и после пак се отвори. От дъното на апартамента Честър се разлая, този път още по-бясно.

— Хайде, влизай — подкани го жената и махна нетърпеливо. — Затвори проклетата врата след себе си. Та какво рече за Реджи?

Той я последва в дневната. По телевизията предаваха „Шоуто на съдията Джуди“. Старата жена се отпусна на дивана и повдигна краката си, но не намали звука от телевизора.

— Е, кажи сега. Какво искаш?

— Чух за отхвърлянето на последната молба на Реджиналд и съм решил да се възползвам от правото да поискам отлагане на изпълнението на присъдата. Губернаторът на щата може да откликне на молбата ми. Всички документи са подготвени. Необходимо ми е само да ги подпишете. После ще ги изпратя чрез куриерската агенция. Един мой състудент от юридическия факултет работи в правната служба на Флорида и макар да не може да уреди всичко, поне ще се яви като личен адвокат на Реджи. Смятам, че има реален шанс да успеем.

— Трябва ли да плащам? — попита госпожа Франклин, като се премести към него, когато той й поднесе документите.

— За моите юридически услуги ли? Разбира се, че не, госпожо Франклин.

— Не, това го знам — прекъсна го тя, като се подписа. — Питам за куриерската пратка. Тези шибани услуги са скъпи.

— Не, разбира се. И това е платено предварително.

— Добре — рече тя и още веднъж се ухили самодоволно. — Има ли още нещо?

Какво ще кажеш за едно шибано „благодаря“?, помисли си Франсис З., неспособен да овладее гнева си. Огледа стаята. Чак тогава осъзна, че вината не бе на старицата. Проклетата бедност принуждаваше хората да се държат така. Госпожа Франклин бе жертва, също като сина си.

— Е, това беше всичко — каза на сбогуване Франсис.

— По-добре ще е да тръгвам. За мен бе удоволствие да помогна на вас и на сина ви. И това е най-малкото, което мога да направя за него.

55.

Наближаваше пет следобед, когато Емили ме остави пред моя апартамент. Срещата в края на работния ден в централата бе насрочена чак за шест и половина, а аз отчаяно се нуждаех от един душ и преобличане. Не очаквах с нетърпение това заседание. Те щяха да търсят да обвинят някого за изчезването на петте милиона долара.

Щом влязох вътре, грабнах чисти дрехи от гардероба в предния коридор. Винаги се стараех да изглеждам колкото може по-добре, когато ме викаха началниците, за да ме мъмрят.

— Не може да бъде, но е вярно! Татко се прибра у дома преди вечерята! Ах! — изкрещя възторжено Фиона, една от дъщерите ми, щом се появих на прага на трапезарията.

Цялата банда, все още с ученическите униформи, се бе прибрала вкъщи от училище и сега беше в разгара на приготвянето на домашните с такова старание, каквото рядко бях виждал. Обиколих всичките си деца, ударихме си по една лапа, раздадох прегръдки и дори успях да погъделичкам енергично някои от тях.

Мнозина от колегите ми в полицията са ме питали защо, по дяволите, са ми притрябвали толкова много деца, а аз винаги съм се затруднявал какво да им отговарям. Да, имаше много проблеми, много тежки моменти. Пред тоалетната сутрин се образуваше страхотна опашка. Стигаше се до безпорядък, който бе кошмар за подредените маниаци. Да не говорим за разноските. Завиждах на хората, на които им оставаха пари от заплата до заплата. Но затова пък моменти като този, когато децата ми бяха заедно и в безопасност, заети с по нещо, си казвах, че всяка частица от усилията си заслужава, защото това беше чисто, от нищо непомрачено щастие.

Просто те бяха моето племе, моят заряд в живота. Ние ги бяхме събрали заедно и всичкото добро, което жена ми — Мейв, и аз някога бяхме научили, го предавахме на тях. Не само че вземаха присърце уроците, давани в нашата къща — да бъдат любезни един към друг, възпитани и добри дори когато не се чувстват изпълнени с доброта, — но и когато порастваха, започваха да разпръскват тази доброта в света около тях. Не можех да преброя колко пъти учителите, съседите и родителите на съучениците им ми споделяха какви чудесни, любезни и умни са моите деца.

На Мейв, а сега и на Мери Катрин, която бе всеки ден с тях, се падаха деветдесет и девет процента от заслугата за това. Но онзи един процент, който оставаше за мен, ми даваше основание, кълна се, да се гордея със себе си и надминаваше всичко, което някога бях постигал в професията си.

Мери Катрин ми се усмихна, както беше заобиколена от морето униформи на католическото училище в карета на синьо и златисто.

— Майк, наистина ли си ти? — попита тя. — Да слагам ли вечерята?

— Не се тревожи — отвърнах й, като оставих мобилния си телефон на бюрото по пътя към стаята си. — Само се отбих за малко, да се заредя с нови сили. Разполагам с един час, докато ме призоват отново.

След двайсет минути, преоблечен в костюм, който не вонеше на пот, се върнах в трапезарията и едва не припаднах от изненада. Вместо да е отрупана с учебници, тетрадки, флумастери, калкулатори и линийки, масата отново, както всяка неделя, бе изрядно подредена като за празнична трапеза.

Мери Катрин, Брайън и Джулиана се появиха след секунда с поднос, отрупан с домашно приготвено пържено пиле, царевичен хляб с лют пипер халапеньо и свежа салата. Още едно невероятно вкусно меню, каквото може да приготви само моята спасителка Мери Катрин.

Поклатих глава към нея, притеснен, че й причинявам толкова трудности. Като изключим покойната ми съпруга, Мери Катрин бе най-искрено щедрата личност, която някога бях срещал.

Кой знае? Може би това означаваше, че вече не ми е чак толкова ядосана.

След като си казахме молитвите, аз забързано захапах парчето от още топлия царевичен хляб. Беше невероятно вкусно.

— Как може едно ирландско момиче да готви толкова добре южняшка кухня? — промърморих, като изметох трохите от масата. — Да се опитам ли да отгатна? Да не би да си от Южна Ирландия?

Усмивките и щастливото безгрижно настроение, което ни бе обзело, изчезнаха мигновено като спукан балон, щом проклетият ми телефон иззвъня. Изправих се да го взема, но Криси се извърна назад и го сграбчи преди мен.

— О, не, тате — каза ми тя и го подхвърли през масата на Бриджет. — Ти ще останеш тук. Няма ли телефон, няма и работа.

Всички запяха в хор:

— Няма телефон! Няма работа!

И така започна играта ни на криене на апаратчето от маймуната в средата на кръга. Познайте кой беше маймуната.

— Деца, работата не е за смях — опитах се да протестирам, едва сдържайки се да не прихна.

Разбира се, че не успях да докопам телефона. Тази игра никак не е честна, когато я играеш сам срещу десетина. Всъщност срещу единайсет, защото Мери Катрин се престори, че ми подава телефона, но в следващия миг извъртя ръка и зад гърба си го подаде на очакващия Брайън. Той пък го подметна на Еди, който вдигна капачето.

— Съжалявам, но господин Бенет не е тук — заговори Еди, докато всички останали крещяха като полудели. — Моля, кажете си името, като чуете сигнала. Биийп!

— Майк, ти ли си? — попита ме Емили, когато най-после го изтръгнах от ръката му.

— Извинявай за шегата, Паркър. Семейството ми поиска да се позабавлява. Или поне си мислят, че са забавни. Какво има?

— Познай — рече ми тя.

— Не — простенах аз.

— Да — изрече тя мрачно. — Още едно дете е похитено, Майк. В момента паркирам пред къщата ти.

56.

Емили ми подаде бележника със записките си по последното отвличане, докато се намествах на мястото до нея в автомобила, предоставен й от ФБР. Тя ме изненада с това, че се бе досетила да остави една чаша кафе от „Старбъкс“ в държача на арматурното табло пред мен и кутия с големите кръгли меденки на „Зейрос“, наполовина бели от крема, а наполовина — тъмни от шоколада. Порази ме и професионалната й вещина, с която подкара колата по маршрута ни на юг през хаоса, създаван от вечерния трафик в центъра на Манхатън.

Нездравословна храна и здравословна доза напрежение по пътищата, помислих си, като кимнах, искрено впечатлен от умението й. Моят нов партньор удивително бързо заприличваше на типичен нюйоркски полицай.

Успокоението ми след душа и срещата с децата се запази само за по-малко от една нюйоркска минута, докато прелиствах набързо страниците от бележника й. Последната жертва бе още по-млада: Мери Бет Хаас, седемнайсетгодишна гимназистка. Изчезнала от обяд. За последен път била забелязана да напуска много изисканата девическа гимназия „Бриърли“ на Източна осемдесет и трета улица. Тръгвала за гимнастическия салон на гимназията, намиращ се наблизо, на Източна осемдесет и седма улица. Но никога не стигнала там. Все едно че тийнейджърката се изпарила във въздуха.

— Поразителна е приликата с отвличането на Дан Хейстингс — промърморих. — И двете жертви са били похитени от елитни училища в Манхатън. Трябва да проверим дали сред учителите има някои, които преподават и на двете места.

— Няма ли нови следи по случая на Дан Хейстингс? — попита ме Емили.

— Няколко полицаи от Двадесет и шести участък издирват приятелката му, рускинята, но засега не са открили нищо — казах й аз и отново се взрях в бележките й.

Прочетох, че Ан Хаас, майката на Мери Бет, е главен изпълнителен директор и основен акционер на фонда „Прайс Темпълтън“ — втория по значение фонд за взаимни инвестиции на Уолстрийт. Не бе чудно, че този най-нов случай на отвличане бе вдигнал огромна тревога в Градското полицейско управление на Ню Йорк.

— Проверих в „Гугъл“ за майката — каза Емили. — Изглежда, тя е петата или шестата по богатство жена в страната. Баща й основал този фонд, но се говори, че тя започнала да работи за фонда като анализатор и вероятно е щяла да приключи кариерата си като главен изпълнителен директор, ако по силата на завещанието на баща си не притежавала трийсет и четири процента от акциите. Освен това Ан Хаас била сред най-щедрите дарители на Нюйоркската филхармония и на обществената библиотека в града.

— Още едно дете от най-богатите нюйоркчани, като фамилиите Дънинг, Скинър и Гордън Хейстингс? — попитах аз.

Емили кимна утвърдително и продължи:

— Не мога да повярвам, че толкова бързо отвлече следващата си жертва. На практика се получава, че трябва да е похитил Мери Бет, преди да предадем парите за откупа на Дан Хейстингс.

— За бога! — изръмжах. Идеше ми да ударя нещо. — Мислех, че ще приключи, след като си получи петте милиона. Две престъпления в един ден? От какво е направен този тип? И какво, по дяволите, иска, ако не са парите?

Профучахме по моста Бруклин и отбихме по първия изход към градския район с най-скъпите жилища — Бруклин Хайтс. Две полицейски коли без опознавателни знаци вече бяха паркирани пред представителна сграда от кафяв пясъчник в стил гръцки неокласицизъм на обрамчената с дървета улица „Кълъмбия Хайтс“. Там живееше семейство Хаас. От квартала се откриваше приятна гледка към крайбрежния булевард в подножието на Бруклинските възвишения и оттам — може би най-великолепният изглед към Долен Манхатън.

Вратата ни отвори жена, която познавах като детектив от отдел „Убийства“ към полицейското управление в Бруклин. Зад нея криминалист, с надпис „Нюйоркска полиция“ на гърба на якето си, монтираше нещо в телефона на стената.

Вдигнах поглед към слизащата по стъпалата дребна жена, някъде около петдесетте, с много къса руса коса. Тя не спираше да прокарва несъзнателно ръка през косата си, докато говореше бързо по мобилния телефон. Простенах мислено, щом видях отчаянието, изписано по лицето на Ан Хаас. Можех само да си представям какво преживяваше в момента. Колко ли зле бих се чувствал аз, сломен и едновременно вбесен, ако липсваше някое от децата ми? Нямаше съмнение, че госпожа Хаас се бе озовала в истински ад.

— Мисля, че от ФБР вече са тук, Джон. По-късно ще ти позвъня — довърши разговора разстроената майка. Махна ни с ръка да я последваме в дневната.

Пусна телефона върху стар дъбов пътнически сандък, истинска антика, който използваше за масичка за кафе, преди да се строполи назад върху големия диван с копринена дамаска. Въпреки скъпия си костюм, когато подви под себе си краката си в черни чорапи, тя внезапно ми заприлича на малко момиченце. Малко момиченце, изгубило единствената си кукла, казах си аз.

Ясните, въпреки нощта, очертания на сградите от Долен Манхатън сякаш дращеха по стъклата на прозорците зад нея, гледащи към реката. Жената извърна лице и зарея поглед в извисяващите се небостъргачи.

— След раждането на Мери Бет се махнахме от онази лудница, за да имаме нормален, по-спокоен и сигурен живот — заговори тя тихо, поклащайки глава. — Исках тя да отива и да се връща от гимназия „Бриърли“ с кола и шофьор, но откакто стана на четиринайсет, Мери Бет настоя да пътува с метрото. Някои от приятелите ми наемаха професионалисти, за да запознаят богатите си деца с начина на живот на нормалните хора, но с Мери Бет беше обратното. Трябваше да стискам зъби всеки път, когато се налагаше да я убеждавам, че няма нищо лошо да се възползва от благата, с които сме имали късмета да се сдобием.

Вдигна очи към мен, напълно объркана, сякаш знаех как да я излекувам от болката, от която страдаше в момента. Вбесяваше ме, че бях толкова безпомощен.

— Съпругът ви тук ли е? — попитах.

— Тази седмица замина по работа в лондонския офис на швейцарската банка Ю Би Ес, но ще се прибере още със следващия обратен полет. Знаете ли, че един глупак от „Бриърли“ всъщност се опита да ме убеди, че дъщеря ми може да е избягала от часовете? Мери Бет е капитан на два спортни отбора там — по лакрос и по волейбол. За бога, тя бе приета предварително в престижния колеж „Бард“. Това не е момиче, което бяга от часовете. Моля ви, кажете ми, че имате представа кой може да е този, който я е отвел. Моля ви, обещайте ми, че ще върнете Мери Бет у дома.

Пълният с болка поглед на жената отново се впи в очите ми. Заплака безмълвно. Извърна се чак когато Емили седна до нея и докосна ръката й.

— Ще направим всичко възможно, госпожо Хаас — рече Емили. — Не мога да ви гарантирам нищо друго, освен това, че сме готови да преобърнем земята и да стигнем до края на света, за да върнем отново у дома вашето малко момиче.

57.

Въпреки очевидната си болка, Ан Хаас успя да ни разкаже за дъщеря си. В гимназията имала отлични бележки по всички предмети, но мечтите й се свеждали само до това да помага на бедните от Латинска Америка, където след навършването на четиринайсет години прекарвала летните си ваканции в различни доброволчески лагери.

— Тази година, вместо да замине за Европа като повечето от приятелките си, Мери Бет планираше да организира детски театър в Перес Селедон, един от най-бедните райони в Коста Рика — съобщи ни майка й, като ни подаде една фотография. — И само за това говореше.

Мери Бет се оказа леко пълно, но привлекателно синеоко момиче с дълга черна коса. На снимката тя се усмихваше и махаше с ръка от някаква кална пътека в джунглата. Беше със зелена кърпа, зеленикава камуфлажна риза и кафеникави шорти.

Но най-изненадващото за мен бе, че за разлика от другите жертви, Мери Бет не бе регистрирана в никаква социална мрежа, дори не се бе присъединила към „Май Спейс“ или „Фейсбук“. Рядко срещано изключение. „Очевидно е старомодна“, помислих си, като се загледах в усмихнатото й лице.

Ан Хаас се канеше да ни отведе до стаята на дъщеря си, когато звънна телефонът на стената. Спецът по компютърната техника от полицията, седнал до камината, погледна в екрана на лаптопа си и кимна отсечено. Дадох знак на госпожа Хаас да се обади от дневната, а техникът ми подаде комплект слушалки.

Беше пребледняла като платно, когато взе безжичния телефон.

— Да? — попита тя.

— Госпожо Хаас — заговори похитителят. — Горката, бедна госпожа Хаас. Каква ирония на съдбата, ако си припомним последните класации на „Форбс“, не сте ли съгласна?

Кимнах на всички в стаята. Беше нашият човек.

— О, госпожо Хаас — продължи похитителят. — Колко великолепно изглеждахте по време на вашите благотворителни балове. С какъв блясък диамантите ви заслепяваха тълпите от папараци. И докато траеше това ослепително шоу, помислили ли сте, за миг поне, че вече сте нещо повече от една простосмъртна, Ан? Мога ли да те наричам Ан? Или не мога? Надявам се да не възразяваш. След като прекарах толкова много време с дъщеря ти, се чувствам едва ли не като близък на семейството.

— Шибан, извратен кучи син! — изкрещя госпожа Хаас. — Върни ми я обратно!

Похитителят въздъхна тъжно и продължително.

— Мила моя, как може да си позволяваш такъв цинизъм, нали си от едно от най-видните семейства в нашето толкова омърсено общество. Така ли трябва да се говори? На това ли са те учили превзетите академични преподаватели в изискания колеж „Сара Лорънс“? Или си усвоила този вулгарен език в търговската кантора на татенцето си? Но може би не трябва да се засягам толкова, след като ти си една от малкото жени в устремената единствено към повече пари сбирщина на Уолстрийт? Което ни води към следващия ти грях, Ан. Към похотта. Към многобройните ти изневери, ако слуховете са верни. Трябва ли да навлизам в подробности? В крайна сметка нали заради това всички ламтят за богатство? Секс и пари. И за да можете да си наемате слуги, които да ви перат чаршафите от осемстотин долара? Ти си мръсна грешница, Ан, както и импотентният английски позьор, когото си избрала за съпруг.

— Моля те, позволи ми да говоря с Мери Бет — прошепна Ан Хаас. — Само за секунда. Съжалявам за всичко, което съм ти причинила.

— Аз също — отвърна похитителят. — Но сега е невъзможно да говориш с дъщеря си. Аз съм тук, за да те науча какво означава да си човешко същество, Ан. И както всички други човешки същества, ти трябва да се примиряваш с неизбежните загуби. Грехът и загубата са неразделни спътници. А сега, моля те, подай телефона на моя приятел детектив Бенет. Беше удоволствие да си поговоря с теб, въпреки отвратителния ти език. Надявам се той да не ти е вдъхнал прекалено много надежди за съдбата на Мери Бет, госпожо главен изпълнителен директор. Но пък като се позамисля, надявам се да го е сторил. Колкото си по-нависоко, толкова повече ще те заболи при падането. Чао засега.

— Детектив Бенет слуша — заговорих, като поех телефона от разплаканата майка. — Как е Мери Бет? Добре ли е?

— Мери Бет е добре, Майк. Засега. Но я очаква един важен изпит. Последният, би могло да се каже. Всичко е в нейните ръце. Ще ти позвъня в същата секунда, в която оценката й бъде оформена.

— Почакай за минута. Не искаш ли пари?

— Всички пари на тази земя не могат да попречат на Мери Бет да се срещне със съдбата си, Майк.

Какво, по дяволите, означаваше това? Имаше ли въобще смисъл? Някъде оттам се чу пронизващ звук. Определено беше изщракване. Изтръпнах. Той току-що бе заредил автоматичния си пистолет.

— Моли се за нея, Майк. Сега само това й остава.

58.

Мери Бет Хаас заби здраво зъби в дебелата марля, с която бе запушена устата й, докато с мъка се надигна, за да приседне.

Беше натикана в нещо като метална кутия, черна като смола, с нисък капак, студени и мръсни стени и само една врата. Ръцете й бяха плътно притиснати около тялото с усмирителна риза.

Вече няколко часа беше в този метален кафез. Отначало бе ужасена, после — разгневена. А сега бе само тъжна, безкрайно, неутешимо, безнадеждно тъжна.

Докато седеше в притискащия я мрак, събитията от следобеда се преповтаряха в съзнанието й като кошмарна поредица.

Знаеше, че наистина не й е позволено да напуска кампуса, за да потренира в гимнастическия салон на Източна осемдесет и седма улица. Но тъй като бе капитан на отбора по волейбол, който се бореше да спечели щатския шампионат на Ню Йорк, учителите и треньорът й често се правеха, че не я забелязват, когато се измъкваше сутрин от училището, ако имаше свободен час.

Тъкмо преминаваше през един от онези наподобяващи пещери тунели под скелето на някакъв строеж на улицата, от другата страна на гимнастическия салон, когато един мъж, застанал до отворената врата на микробус, я попита:

— Ти ли си Мери Бет?

Момичето се сети за мъчителното вцепеняване, щом се извърна по посоката на гласа. Сякаш цялото й тяло се скова моментално, когато полетя напред, напълно беззащитна. Някаква силна миризма на лекарство, отделяна от течността, изпълни носа и устата й, след което повече нищо не помнеше…

Събуди се в усмирителната риза, с ужасно главоболие. Кога се бе случило това? Преди седем часа? Или преди осем? Осем часа на мрак и тишина. Осем часа да бъде мъчена с глад, жажда и мръсотия, без да може дори да отиде до тоалетната. Беше като корабокрушенец. Сред море от мрак, без никаква надежда за спасение.

Отначало мъката й бе ужасно остра, но сега се поукроти, гаснеща като свещица. Замисли се за приятелите си, за учителите си. За майка си. „За всички ми е мъчно“, повтаряше си тя. И съжаляваше, че постъпи така глупаво. Съжаляваше за цялата бъркотия.

Не знаеше колко още време бе изтекло, когато чу щракането от надигащия се стоманен капак.

О, Господи! Някой идваше… Мъжът, който я бе отвлякъл.

Прониза я непоносим пристъп на животински страх. Паниката я сграбчи в ледената си прегръдка и тя се смрази. Сега ще я докосне, нали? Нали затова я беше отвлякъл… Ще я нарани. Ще я изнасили. Ще я убие.

Заскимтя отчаяно. По-добре просто да я погребе жива. Не искаше да се гърчи в болки.

После успя да се отърси от самосъжалението. И изведнъж се изпълни с решителност. Няма да му се остави. Ще хапе, ще пищи и ще рита. Тази мисъл малко я поуспокои. Искаше да живее… Внезапно се увери, че можеше да се съпротивлява. И от това някак й стана по-добре.

Чу се шум от приближаваща се кола. Отново се разнесе тракане от спускането на метална врата. После двигателят замлъкна и се чу само отваряне на някаква врата, което за миг й вдъхна нова сила да се поразмърда. Ала единственото, което й оставаше, бе да захапе по-здраво превръзката през устата си. И това бе всичко.

„Искам да живея — повтори си тя. — Моля те, Господи, само ми дай шанс да оживея.“

59.

Металното стържене в ключалката отекна съвсем близо до ухото на Мери Бет. Капакът на стоманената кутия изскърца при отварянето.

Дори и на тази мъждукаща светлина тя разбра, че това беше той. Позна го по костюма му. По сивата коса и очилата му. Изглеждаше интелигентен, като любезен лекар или популярен учител. Как могат хората да са толкова зли?, зачуди се тя.

Ръцете, особено китките й, бяха силни заради волейбола. Той ще трябва да я отвърже, за да й се нахвърли, нали? При първата удобна възможност ще му строши очилата, ще се опита да натъпче счупените стъкла в очите му.

Мъжът я вдигна за ремъците на гърба й. Чак тогава тя видя, че е била затворена в голяма кутия за промишлени инструменти. Намираха се в някакъв огромен, но мрачен склад. Зад микробуса се виждаха колони и цистерни за бензин. Можеше ли да го изрита и да подпали пожар? В най-добрия случай като изход към белия свят, отвъд стените, оставаше само прозорецът, намиращ се високо над стоманената врата. Светът се намираше отвъд него.

„Направи го — подкани се тя. — Заради всичко онова, което е било направено за теб в живота ти…“

Мъжът я настани върху пейката до някаква метална маса и сам седна на втората пейка откъм отсрещната страна.

Измъкна две неща от джобовете на якето си и ги остави пред нея върху масата, за да ги види. При вида им тя отново изстена.

Бяха остър бръснач и черен пистолет.

— Ще ти сваля превръзката от устата. Ако се разкрещиш, с това тук ще ти нарежа красивото лице, Мери Бет. Кимни, ако си разбрала.

Тя кимна. Той се наведе, плъзна бръснача по бузата й и сряза превръзката. Момичето си пое шумно дъх, докато се мъчеше да раздвижи скованата си челюст. Искаше й се да отвърже и ръцете й, за да може да се почеше по бузите.

— Здравей, Мери Бет — поздрави я той. — Знаеш ли кой съм аз?

„Хм, нека да отгатна — помисли си тя. — Ти си онзи негодник, който избива тийнейджъри от богати семейства?“ Но вместо това отговори:

— Ти си мъжът от вестниците. Онзи, когото полицията издирва.

Той кимна и се усмихна.

— Точно така. Няма да те лъжа. Тези, които умряха досега, се провалиха на изпита. Повече няма да си позволяваме лукса да оставяме да живеят тези, които не го заслужават. Ето защо те доведох тук. Необходимо ми е да проверя дали си стойностна личност.

Изпит ли, замисли се Мери Бет, докато мъжът пред нея си сви цигара и я запали. Докато издухваше синкави облачета, тя си позволи в душата й да покълне тъничък стрък надежда. Подозираше, че я лъже, че просто си играе с нея, но ако не беше така, може би ще успее да се справи.

Ако не друго, поне бе умна. Изкара 2120 на SAT, приеха я по-рано в колежа „Бард“, където първо кандидатства. Повечето от богатите деца, които познаваше, кандидатстваха в колежите с по цял куп подправени сведения за постиженията им, но всичко в описанието на нейните прояви за доброволческа дейност и извънучилищни занимания действително бе самата истина. Тя обичаше да учи, да чете и да ангажира съзнанието си.

Мъжът изтръска пепелта върху масата между острието на бръснача и дулото на пистолета.

— Така. Е, добре, започваме с въпрос номер едно: Кажи ми нещо за движението за справедливи цени в търговията със сурово кафе в Южна Америка и влиянието му върху местните производители.

„О, боже мой! — възбудено си помисли Мери Бет. — Това действително го знам.“ Нали точно това бе темата за разискване през миналия месец в нейния училищен комитет за политическо осъзнаване.

— Съвременното движение за справедлива търговия със сурово кафе води началото си от Холандия, от 1988 година — започна тя. — Всичко започнало заради ужасната експлоатация на селяните от южното полукълбо, които отглеждали кафе. Тази програма се свежда в най-общи линии до икономическо сътрудничество, което да защитава дребните производители и да осигурява на консуматорите шанс да заплащат малко повече за любимото си кафе, за да се осигурява прехраната на тези, които го отглеждат. През лятото, когато бях на петнайсет, отидох на пътешествие до Никарагуа, за да видя прибирането на реколтата…

За миг й се стори, че цигарата ще падне от долната устна на посивелия мъж. Но той бързо се окопити.

— Права си — призна неохотно. — А сега да преминем към глобалното затопляне. Колко литра бензин консумират американците всяка година?

— Петстотин петдесет и два милиарда литра — отговори без колебание Мери Бет. Знаеше отговора заради онзи проект в училището, имитиращ дейността на ООН, в който тя взе участие. На нея й възложиха да изпълни ролята на представител на Дарфур, Судан, за да се включи в дебата за глобалните енергийни проблеми.

За пръв път мъжът с посивялата коса май се усмихна искрено. Угаси цигарата с тока на обувката си. Дори взе бръснача от масата и го прибра в джоба си.

— Отново верен отговор — потвърди той. — Много добре, Мери Бет. Отлично се справи. Поне засега. Но трябва да минем през още много въпроси. И така, въпрос номер три: До какви унизителни падения достига гладът при най-богатата нация в света?

60.

Седяхме там, втренчени в телефона. Но едва ли имаше смисъл. Похитителят вече трябваше да се е обадил. При предишните случаи той ни звънеше, за да ни обясни къде е тялото. Дали мълчанието му и оставянето на родителите в неведение не беше най-новият му метод на мъчение? Ако наистина беше така, това действаше като магия.

Единствената следа дойде от мобилния оператор „Веризон“, защото оттам, чрез триангулиране, успяха да засекат приблизително мястото на обаждането. Оказа се някъде в близост до крайбрежния национален парк, по южния бряг на Лонг Айланд. Не бе изненадващо, че когато детективите от Сто двадесет и втори участък се втурнали да претърсят мястото на престъплението, намерили там само чайки. Убиецът сигурно е позвънил от колата, докато е бил край брега… Или кой знае къде? Може и в лодка да е плавал. Така че отново се сблъскахме с непробиваема стена. И пак попаднахме в задънена улица.

Като отидох до прозореца — за трийсети път може би, — забелязах нещо странно да се случва на тротоара пред масивната къща на фамилия Хаас.

Беше се струпала тълпа…

Излязох отвън. Отначало си помислих, че бяха журналисти, но после забелязах, че много от присъстващите бяха с тениски с емблемата на гимназия „Бриърли“. Приятелите на Мери Бет. Те държаха в ръце свещи до купчина плюшени мечета, цветя и волейболна топка с автографи. Почти всички от горния курс присъстваха на бдението. Те викаха, пушеха и държаха нейни фотографии.

Хрумна ми да ги прекъсна, но се отказах. Ако похитителят наблюдаваше къщата, може би щеше да остане поразен и това ще го подтикне да погледне на Мери Бет като на ценна личност от плът и кръв, а не като символ на неговата омраза.

Загледах се в младите им сериозни лица, когато една китара започна да свири. Това бдение беше странно красиво. Потрепващите пламъчета на свещите като че ли се сливаха с далечните светлини на Манхатън отвъд тъмния залив. Очевидно Мери Бет бе чудесно момиче, спечелило любовта на много от съучениците си.

Стиснах силно зъби от яд, че не можех да я намеря. Дори и след цялото това разследване ние бяхме объркани и напълно безпомощни, както всички останали.

Ан Хаас излезе навън и тутакси се озова в прегръдките на приятелите на дъщеря й. Тя поръча пици за всички. С Емили се присъединихме за раздаването. Трябваше да призная, че бях силно впечатлен от емоционалните им реакции, от искреното им желание да се успокояват едни други. Жалко, че само една трагедия може да извади на показ най-доброто у хората.

Емили и аз използвахме възможността да научим още нещо за Мери Бет. Ан Хаас ни представи Кевин Адело, висок баскетболист с рошава коса от гимназията, побратимена с „Бриърли“. Той ни призна, че понякога излизал на срещи с Мери Бет.

— Тя трябваше да постъпи в колежа „Бард“. Заради това, за да бъдем по-наблизо, вместо да се запиша в Принстън, реших да играя в отбора на колежа „Васар“. Тя не е като другите момичета в „Бриърли“, само това ще ви кажа. Мери Бет е стъпила здраво на земята. Щеше да й прилошее, ако беше видяла всичките тези абитуриенти с техните джинси по последна мода. Толкова съжалявам. Ужасно е… Мисля, че е добре, задето се събрахме тук. Иска ми се само да можех да направя нещо.

Извърнах се, когато едно такси намали ход на улицата. Тълпата се струпа около него. Кръвта ми застина, когато отекна оглушителен вик.

— Отдръпнете се! — извиках, докато се мъчех да си проправя път сред шокираните тийнейджъри.

Изплашено момиче в изпомачкан суичър с емблемата на гимназия „Бриърли“ отвори вратата на таксито точно когато излязох на тротоара.

— Всичко е наред — извика Мери Бет и вдигна ръце. — Аз съм добре.

Какво? Не можех да повярвам. Още един неочакван обрат. Това бе първата жертва, която бе оцеляла. Струпаните приятели на Мери Бет заръкопляскаха и засвириха с уста, когато аз се затичах по стъпалата на масивната къща към разплаканата от радост майка.

Той бе пуснал Мери Бет жива?

61.

Когато се върнахме в кухнята, с Емили се отдръпнахме настрани, докато майката и дъщерята се прегръщаха. И двете ридаеха неудържимо. Имах чувството, че и Емили бе готова да се присъедини към тях.

— Да не би да ви е влязло нещо в окото, детектив? — подразни ме тя.

— Хей — прошепнах й аз, като преглътнах напиращите сълзи. — Предполагам, че и аз имам сърце, нали? Но само да си подметнала нещо за това пред Рамирес и Шулц, ще си разменим по някой изстрел.

— По-добре ми съдействай сега, Майк, и ми подай бележник — въздъхна Емили. — Ще разпитаме момичето, докато спомените й още са пресни. Трябва да остана насаме с Мери Бет.

— Госпожо Хаас? Може ли да поговоря за малко с вас? — попитах. — Налага се да обмислим медийната стратегия. Това е много важно.

— Сега ли? — учуди се тя, като я поведох навън в коридора. — Не може ли да изчака? Дъщеря ми трябва да се изкъпе, да се преоблече. Тя се нуждае от мен. Нищо не е по-важно от това. Всъщност вие защо още сте тук? Ще се радвам да си тръгнете, за да можем всички да се върнем към нормалния си живот.

— Мамо! — извика Мери Бет. Откакто бе влязла в къщата, проговаряше за пръв път. — Те трябва да ме разпитат. Толкова ли е необичайно? Уф, престани да се държиш с мен, все едно съм дете.

Очите на Ан Хаас се разшириха от изненадата, а аз най-после успях да я изведа в коридора. С всяка изминала минута все повече харесвах нейната чувствителна и безстрашна дъщеря. В това време Емили започна разпита й.

— Здравей, Мери Бет. Казвам се Емили Паркър. Работя за ФБР. Не мога да ти опиша колко сме щастливи, че си добре. Но точно сега се нуждая от отговорите ти на няколко въпроса, за да проверим дали ще можем да заловим този, който те отвлече.

— Ако ще ми държите реч за изнасилванията и други подобни работи, по-добре не си губете времето. Той въобще не ме е докоснал.

— Добре. Това е чудесно… Но можеш ли да ми го опишеш? На каква възраст е? Как изглежда?

— Има вид на мъж, който наближава шейсетте… Широкоплещест, висок около метър и осемдесет. С прошарена коса. Дори може да се каже, че е доста красив. Напомня ми за един актьор — Денис Куейд, бащата от „След утрешния ден“, само че е по-блед и носи очила. Освен това е облечен със скъп костюм.

Емили записа всичко в бележника си. „Защо този тип не си е сложил маска, след като е възнамерявал да я пусне? — зачуди се тя. — Дали е било просто проява на небрежност? Или поредният му трик?“

— Той всъщност не е толкова лош — продължи Мери Бет. — Знам, че звучи странно, но е загрижен за това, което става около нас. Дори прекалено… Мисля, че изпитвам към него по-скоро съжаление, отколкото омраза…

Какво?

— Какво искаш да кажеш? — попита я Паркър.

— Той ми зададе няколко въпроса за ужасяващата посока, към която се е запътил светът. Мисля, че беше нещо като изпит. С всеки правилен отговор аз го правех все по-щастлив. Накрая дори плачеше. Заяви, че много се гордее с мен. Посъветва ме да науча всичко, което ще ни преподават в колежа „Бард“. Извини ми се, че ме е накарал да преживея тези ужасни неща, и ме изведе до ъгъла, където ме настани в едно такси. Дори плати на шофьора.

Паркър с усилие сдържаше озадачението си. Този тип наистина беше странен…

— Не успя ли да видиш номера на микробуса?

— Не — отвърна Мери Бет. — Запомних само, че беше в някакъв светъл цвят. Мисля, че беше жълт.

— Има ли още нещо отличително?

— Той си свива ръчно цигарите. Направи ми кръст от пепел на челото точно преди да ме пусне. Ето, вижте — рече тя и посегна да го изтрие.

Но Паркър я стисна силно за китката.

— Майк! Ела тук! — извика тя победоносно. — Мисля, че се сдобихме с отпечатък!

62.

Нямахме време да чакаме пристигането на екипа криминалисти, за да снемат отпечатъците, затова Емили сама взе пробата.

Останах при Мери Бет, докато специален агент Паркър отиде до колата си и се върне с хирургически ръкавици и лента за отпечатъци на компанията ЗМ.

— Ще отнеме само секунда, скъпа — увери Емили момичето, внимателно залепвайки лентата на челото й. После само с едно леко и сръчно дръпване я отлепи с отпечатъка.

Едва сдържах радостния си вик, когато тя закрепи лентата върху картата за пръстови отпечатъци. Пробата беше взета много сполучливо. Понякога се случваше дори отпечатък от студена стъклена чаша да ни създаде затруднения, но този тук Емили го сне като истински професионалист. Имаше ли нещо, с което тази млада жена от ФБР да не можеше да се справи?

След това отново се върнахме до багажника на нейната кола и тя извади оттам голяма сива кутия — принтер от модела LiveScan 10, който се доставяше в комплект с преносим скенер за пръстови отпечатъци. Свърза го към терминала за мобилни компютри, с каквито са оборудвани всички коли на ФБР. След сканирането за броени секунди отпечатъкът бе изпратен до Кларксбърг, Западна Вирджиния, където се съхраняваха данните на Ай Ей Еф Ай Ес12.

Ако отпечатъците на нашия човек бъдеха открити сред петдесетте милиона отпечатъка в Ай Ей Еф Ай Ес, щяхме да получим името му само след два часа. Засега това бе най-добрата ни следа. Едва сдържах вълнението си.

— Трябва да подадем тези данни и до лабораторията във Вашингтон, за да ги изследват чрез синхротрона за инфрачервена микроспектроскопия — додаде Емили, като пусна картата с пръстовите отпечатъци в найлоновия плик за веществени доказателства.

— Синхро… инфра… какво? — попитах.

— Това е нещо съвсем ново. Виждаш ли, всеки отпечатък съдържа незабележими следи от потта. Сега лабораторните техници могат да изследват потта и да открият някои от характерните химически вещества. Тези маркери ни подсказват дали заподозреният е използвал дрога и дори да откриват хормоните, чрез които може да се определи от кой пол е лицето. Ако не получим достатъчно сведения от пръстовите отпечатъци, трябва да се опитаме да се сдобием с колкото може повече друга информация. Нима искаш да ми кажеш, че никога не си чувал за този метод?

— Поднасяш ли ме? Разбира се, че съм чувал — излъгах аз дръзко. — Исках само да проверя дали и ти го знаеш.

63.

Напуснахме просторната къща от кафяв пясъчник, като оставихме Мери Бет седнала до художника от полицията, който скицираше по нейни указания лицето на похитителя. На излизане ми направи впечатление, че поведението на тълпата пред дома на семейство Хаас се бе променило. Сега тийнейджърите изглеждаха много по-озлобени, настръхнали като хиени. О, ясно, помислих си, щом забелязах един микробус на някаква новинарска агенция. Това обясняваше промяната.

Затърсих с очи пролука, през която да си проправя път сред струпалите се журналисти, когато внезапно се заковах на най-долното стъпало пред фасадата на къщата. Вместо да си тръгна, махнах с ръка на тълпата около мен. Осени ме една идея.

— Имам да съобщя нещо — обявих гръмко.

Изкашлях се, когато прожекторите и микрофоните се насочиха към мен. С обемистите си камери и всякаква подобна апаратура заобикалящите ме представители на пресата заприличаха на нападаща армия от извънземни киборги. Проблемът, който отдавна си имах с тях, бе, че именно те често ме третираха като пришълец агресор.

— Днес още едно момиче беше отвлечено, но този път го освободиха, напълно невредимо — започнах. — Преди всичко, ако ни слуша похитителят, искам да му благодаря за проявената милост. Искам също настойчиво да го призова да се свърже с мен, така че да можем веднъж завинаги да спрем този ужас. Аз съм на разположение по всяко време, денем и нощем. Имаш телефонния ми номер. Моля те, не се колебай да разговаряш с мен.

— Попаднахте ли на някакви следи? — попита ме един от киборгите.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Нима не разбирате, че извършваме разследване? Така че това е засега. И се отдръпнете от пътя ми. Във всеки смисъл на думата!

Щом се качихме в колата, Паркър остана смълчана, но после внезапно щракна с пръсти.

— О, разбирам — промърмори тя. — Искаш да видиш в новините в единайсет типичното за полицията гневно изявление. Опитваш се да накараш нашия човек да повярва, че още се лутаме, вместо да затягаме обръча около него.

— Точно така — намигнах й аз. — Защо да го подсещаме, че се приближаваме все повече до него и накрая ще го пипнем? Така само ще го накараме да побегне. Необходимо ми е да го убедя, че нищо не се е променило. Да продължава да се залъгва, че както винаги, е далеч пред нас. И тогава, след като разберем чии са отпечатъците, ще го заковем намясто.

— Брилянтно си го измислил, Майк — призна Емили. — Харесва ми.

Побързах да си придам скромно изражение.

— Просто се опитвам да не изоставам от теб, специален агент Паркър.

Погледнах часовника си.

— Само се моля на Бога вече да не е убил момчето на Гордън Хейстингс. Трябва по-бързо да разрешим случая. И сякаш тези тревоги не са ни достатъчни, ами има и още — Пепеляната сряда започва само след няколко часа. Кой знае какво е замислил този откачен.

— Може би е решил да остави у нас впечатлението, че е станал небрежен, преди да потегли към Ню Орлиънс, за да довърши делото си точно на Марди Гра — предположи Емили.

— Звучи логично — промърморих аз. — С теб също би трябвало да отидем. Мога да го уредя като туристическа обиколка.

— Не бързай толкова, Майк. Ако всичко се развие както трябва, до час и половина ще знаем самоличността на похитителя. А след като спипаме този лунатик, аз ще те поканя, за моя сметка, на първото ни пътуване.

64.

Франсис Муни се появи от север по Парк Авеню и видя лимузините и другите луксозни автомобили, подредени в три колони пред фасадата на хотел „Уолдорф Астория“. Трябваше да се отдалечи по тротоара, за да избегне шумотевицата, създавана от папараците, виснали като гроздове около барикадите пред входа. За кратко остана заслепен от фотосветкавиците, когато се отвори вратата на една лимузина и от нея се появи слаб млад мъж в смокинг, който с развеселен вид примигна под ярката бяла светлина. Може би беше някакъв актьор?

Франсис си спомни, че тази вечер тук ще се състои благотворителният бал на Ей Ар Си — Американския комитет за бежанците. Щастлив бе, че Ей Ар Си събираше такава изискана публика. Муни от десет години бе избиран за член на борда на тази организация и отлично знаеше, че тя се справя страхотно със задачите си, за разлика от други подобни, при които повечето от даренията стигаха само за покриване на прекалено раздутите заплати на шефовете и за разноските по нечувано пищните церемонии.

Докато продължаваше по Парк Авеню, той се замисли за Мери Бет Хаас. За хиляден път се прокле, че не си бе сложил скиорската маска по време на изпита. Толкова беше сигурен, че тя ще се провали. Беше проявил небрежност и момичето бе видяло лицето му. Но точно сега не биваше да се тревожи за това. Имаше много други места, които трябваше да посети.

След три минути зави забързано покрай ъгъла с Петдесет и втора улица и премина под навеса на прочутия ресторант „Четирите сезона“ откъм северната страна на улицата. Щом наближи стъпалата, той се усмихна на ослепителна брюнетка в рокля с гол гръб, която сякаш се крепеше само на гърдите й, въпреки закона за гравитацията. Красавицата говореше на немски по мобилния си телефон. Вътре, под картините на Пикасо, чакаха реда си за масите още много шикозни жени и елегантни мъже в костюми. Той вдъхна от скъпите парфюми, с които въздухът тук бе наситен — аромат на кедър, гардения, мускус, помисли си и въздъхна. Така миришеха парите.

Кристоф, слабият салонен управител с платиненоруса коса, се втурна към него от бара във фоайето.

— Господин Муни — приветства го той с възторжено размахване на ръце. — Най-после се появихте. Госпожа Клотие е много разтревожена. Мога ли да взема палтото ви?

— Много ти благодаря, Кристоф — кимна Муни и му позволи да свали от раменете му палтото от камилска вълна, докато останалата елегантна тълпа се преструваше, че не гледа завистливо как го обслужват като кралска особа. — Тя отдавна ли чака?

— Не чак толкова отдавна, господин Муни. Да взема ли и куфарчето ви?

Франсис претегли на ръка куфарчето си заедно с деветмилиметровата берета вътре. Престори се, че обмисля любезното предложение на салонния управител.

— Знаеш ли какво, Кристоф? Може би ще го задържа.

Спря за миг, преди да последва салонния управител навътре в ресторанта, чак до залата край басейна. Огледа проблясващата над белия мрамор вода в средата на залата, проблясващите халки на завесите, важните и красиви хора около безупречно подредените маси. Всички се хранеха изискано, с прецизност, граничеща с маниакалност. Той като че ли усещаше властното им присъствие, отекващо в цялата зала. Дори не можеше да отрече, че усещането бе тъй ободряващо.

Останалите членове на борда вече бяха пристигнали, всичките насядали около двойната маса край басейна. Местата бяха запазени за тяхната делова вечеря, свиквана по традиция веднъж на всеки три месеца.

— Ето, това не е никой друг, освен нашия буен ирландски председател на борда — заговори госпожа Клотие. — Откакто те познавам, Франсис, за пръв път закъсняваш за срещата ни.

— Да не ви обяснявам колко много неотложни задачи ни се струпаха в офиса — започна да се оправдава Франсис. Усмихна се и целуна ръката й, щедро украсена с диамантите на Картие. — Най-важното е, че сега съм тук, за да се сгрея на сиянието на красотата ви.

— Какъв непоправим ласкател си ти — въздъхна госпожа Клотие, като го перна закачливо по бузата. — Франсис, както съм ти казвала, ти си се родил няколко поколения по-късно.

— А вие няколко поколения по-рано, скъпа моя — отвърна й Франсис. Отмести менюто, което му поднесе сервитьорът в смокинг, и си поръча дувърска писия.

— Днес обядвах с Каролайн и тя ми довери, че „Слоун Кетъринг“ ще им доставят кутии със специален дизайн за соарето им — осведоми госпожа Клотие присъстващите. — Не е ли безобразие? Идеята хрумнала на Брук.

Франсис знаеше, че е под нивото на госпожа Клотие, кралицата на нюйоркското светско общество, да споменава фамилиите на такива прочути личности като Каролайн Бувие Кенеди и Брук Шийлдс.

Госпожа Клотие беше непоправима снобка. Тя всъщност пет пари не даваше за програмата за поддържането на достолепните сгради в Ню Йорк и за скучната мисия по разкрасяването на игрищата и обществените пространства в Манхатън. Единствената причина, поради която Франсис реши да оглави този комитет, бе шансът да угажда на капризите на толкова щедрата госпожа Клотие. В течение на много години той се бе утвърдил като неин неофициален консултант за проявите й на благотворителност. Това му позволяваше да пренасочва за много по-полезни цели милиони долари от практически неизчерпаемото наследство, останало й като вдовица на петролен магнат.

Днес той бе тук, за да измъкне от нея най-голямата сума, която някога бе искал, при това веднага след вечерята. Документите за прехвърлянето на парите, готови да бъдат подписани от нея, лежаха в куфарчето му, под кобура на автоматичния пистолет.

— Шампанско, господин Муни? — прошепна винаги дискретният сервитьор на ухото на Франсис, докато госпожа Клотие отново се бе впуснала в описания на последните бели, сторени от нейния пекинез Чарли.

— „Гленливет“. Двойно — прошепна му в отговор Муни, който в момента предпочиташе шотландското уиски вместо шампанско.