Безизходица

19.

Челси Скинър не можеше да спре да трепери. Отначало беше само заради страха, но след като от три часа лежеше завързана върху леденостудения под, измръзна до смърт. Студът я пронизваше до костите.

Само веднъж, припомни си тя, бе мръзнала така: когато за пръв път я заведоха на ски в Колорадо. Беше само на шест години. Изнерви майка си, щом изпусна дъха си, имитирайки, че пуши невидима цигара, в задния двор на къщата, която баща й наскоро бе построил.

Челси се разплака през тракащите си зъби. Точно това бе проблемът й сега… Винаги искаше да е по-голяма, винаги опитваше да се изтъква. Защо просто не можеше да бъде доволна от себе си? Сякаш вътре в нея зееше някаква дупка и независимо с какво се опитваше да я запълни — дрехи, храна, приятели, наркотици, гаджета, — все оставаше някакво пространство, макар и съвсем мъничко, което й пречеше да се чувства като цялостна личност. На практика си бе заслужила това. Писано е било да се случи…

Престани!, заповяда си момичето. Веднага!

Беше отвлечена, а реши точно сега да се самоупреква? Още вчера трябваше да престане. Не беше терапевтично оправдано. Не беше в хармония с това, на което я бяха учили в лагера „Биг Кънтри“ — рехабилитационен център за укрепване на психиката сред природата. Там я бяха изпратили миналото лято родителите й, за да „даде на задна скорост“, както повтаряше баща й.

Но нещата, които й се случваха сега, бяха съвсем истински…

Някой я беше зашеметил пред къщата й, когато се прибираше от танците, продължили цяла нощ.

Беше й свалил джинсите и тениската и тя беше останала само по сутиен и бикини.

А ръцете и краката й бяха завързани с много широки полиестерни ленти.

Държаха я против волята й в нещо, приличащо на крипта.

Всички тези факти бяха странни, но много реални. И ужасяващи.

Внезапно си припомни на какво наблягаше в лекциите си Ланс, психологът й от „Биг Кънтри“: Ти сама създаваш своя собствена реалност.

Тогава тя си каза, че това бе най-голямата глупост, която някога бе чувала. Но сега, след като размисли, беше склонна да се съгласи, че той може би е имал право. Когато се озовеш в подобна ужасна ситуация, или може да се удавиш в пристъп на самосъжаление, или можеш да…

Челси се стегна, щом светлините се запалиха. Вратата към разнебитената стая, в която момичето бе заключено, изскърца и се отвори. Устата й пресъхна.

На прага се появи някакъв мъж в костюм, но със скиорска маска.

„Това не е истина“, помисли си тя, когато мъжът пристъпи навътре и коленичи до нея.

— Здрасти, Челс — заговори той с добре шлифован глас.

После я блъсна с глава в лицето и светът за нея помръкна.

Свести се, щом дочу някакво съскане.

Мъжът със скиорската маска стегна последната от полиестерните ленти, с които я закрепи неподвижно към ръчната количка, на която тя се намираше сега. Сетне изкара количката от стаята, повдигна я по няколко стъпала и започна забързано да я бута по някакъв дълъг коридор, чиито стени бяха облицовани с фаянс.

Стаята, в която влязоха, беше с нисък таван и тезгях от неръждаема стомана, разпрострян по цялата дължина на една от стените. Той спря количката със силно дрънчене.

— Аз нищо… — заекна Челси и цялата се разтрепери. — Аз н-н-нищо не съм направила.

— Именно — обади се нейният похитител зад гърба й. — А може би е трябвало да направиш. Не си ли се замисляла за това? Не ти ли е идвало наум, че си пропуснала да сториш нещо?

Докато го гледаше смаяно, мъжът отиде до умивалника. Извади изпод него оранжева двайсетлитрова кофа, купена от „Хоум Депо“. Завъртя крана и започна да я пълни.

— А сега ще те подложа на малък изпит — рече мъжът. — Темата е водата. Знаеш ли, че 1,1 милиарда души от цял свят нямат прясна вода за пиене? Това са много хора, нали? А ето и моя въпрос номер едно. Той е следният: Колко литра чиста вода отиват, за да си изпереш тениската от „Абъркромби и Фич“, както и джинсите си от „Долче и Габана“?

„Това е някакъв кошмар — помисли си Челси и се взря слисано в мъжа, който затвори крана и отстъпи назад, като с лекота повдигна тежката кофа с лявата си ръка. — Аз съм Алиса, пропаднала в заешката дупка и изяла погрешния резен от тортата.“

Момичето не издържа и сведе очи.

— Не знам — призна си тя шепнешком.

Без никакво предупреждение мъжът подхвана кофата откъм дъното и лисна студената вода в лицето й. Трябва да е била откачила, за да си мисли, че преди й е било студено. Това сега беше истински мраз, като в Северния ледовит океан. Вледеняващ, като в далечния космос.

— Отиват сто и петдесет литра! — кресна й мъжът със скиорската маска. — В селата на провинциална Камбоджа и в Северна Уганда двеста-триста души се бият всеки ден кой да се добере до една ръчна помпа, за да се сдобие с вода, без която не може да оцелее. Цели семейства измират заради липсата й. Докато ти се досещаш бегло за нея само когато някой келнер те пита дали я искаш газирана или не!… А сега въпрос номер две: Колко хиляди деца в цял свят ежедневно измират от болести, пренасяни чрез водата, като холера, дизентерия и хепатит?

Челси вече не го слушаше. Толкова й бе студено, че не можеше нито да чува, нито да мисли. Като че ли ледник се движеше през тялото й, вкаменяваше мускулите й, сухожилията й, костите й. „Скоро ще достигне сърцето ми“, помисли си тя. Студът я обгръщаше отвсякъде, все едно че бе попаднала във фризер.

Мъжът се върна към мивката с кофата в ръка. Започна да си подсвирква мелодията от тв шоуто „Ва банк“, преди отново да завърти крана.

20.

Болката от мигрената събуди Емили Паркър нечовешки рано — в шест сутринта. „Е, това наричам събуждане по поръчка“, помисли си тя и изтръпна, като се надигна. Докато учеше в колежа, често страдаше от мигрена. Пулсиращото, пронизващо усещане се появяваше винаги на едно и също място — над лявото й око, сякаш нещо отвътре се мъчеше да изскочи от черепа й и дълбаеше дупка с шиш за разбиване на лед.

Понякога й ставаше толкова зле, че започваше да повръща. Но друг път, поради необяснима причина, я измъчваше непоносима жажда. Преди да я напусне, съпругът й — Джон, новопокръстеният поклонник на идеите за Ню Ейдж, бе предположил, че това е цената за невероятните й следователски умения, цената за способността й да прави интуитивни предположения, които спасяваха живота на хората.

Или причината се коренеше в стреса, който й причини скапаният й съпруг…

Намери чантата си и измъкна от нея „Имитрекс“ — лекарството, което й бе предписано за главоболието. Докато го преглъщаше без вода, пред очите й изплува образът на мъртвия Джейкъб Дънинг в котелното помещение в Южен Бронкс.

Всъщност какво още правеше тук? Замисли се тя. Шефът й нареди да остане в Ню Йорк поне докато излязат резултатите от аутопсията, но тя не беше сигурна дали да го прави. На тридесет и пет години, явно бе твърде стара за такава изтощителна работа като Отдела за анализ на поведението в Бюрото. Улови се, че й липсва уютната й малка стаичка и стените от сгуробетон. Или може би трябваше да се махне от тази работа и да си потърси нещо свързано с преподаване. Нещо, което да не й пречи да се грижи за Оливия. Да отстъпи на по-младите задачата да преследват тези чудовища, да се справят с опечалените фамилии.

Държеше в дланта си следващото хапче „Имитрекс“, когато телефонът й звънна.

— Здравей, Майк се обажда — каза Бенет. — Извинявай, че те събудих.

Емили усети, че се усмихва. Спокойният му глас й подейства като спасителна лодка срещу пулсиращите вълни, стягащи като обръч черепа й. Спомни си вечерята, буйните му деца. Поне беше забавно.

— Кажи ми нещо добро, Майк — помоли се тя. — Например, че излъчването на случая по телевизията е пробудило нечия памет?

— Иска ми се да можех. Но преди малко ми позвъни шефът. Изглежда, имаме още едно отвличане. Името й е Челси Скинър. На седемнайсет. Баща й е президент на Нюйоркската фондова борса. Рано тази сутрин приятелите й я оставили с кола на ъгъла на нейната улица, но тя така и не се е прибрала у дома.

— Господи! Този тип действа невероятно бързо дори за сериен убиец — тежко въздъхна Емили. — Трябва ли да потегляме към семейната резиденция?

— Не — отвърна Майк Бенет. — Рамирес и Шулц вече са на път за там. Всъщност двамата трябва да присъстваме на срещата на всички разследващи, която се свиква в централата. Ще те взема в осем и половина, за да имаме време да помислим как да се държим. Обичаш ли бейгъл с пушена сьомга? Не ми се вярва в еврейския деликатесен магазин, където обикновено се отбивам, да имат гритс6, но мога да попитам. Всъщност какво е гритс?

— Я ми кажи, Майк — усмихна се Емили. — Всички нюйоркски ченгета ли са такива умници по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата?

— Само ако имат готина външност и броят на децата им се изписва с две цифри — отвърна Бенет. — След няколко часа ще се видим, агент Паркър.

21.

Срещата на екипа за спешно реагиране се проведе в съвсем новата заседателна зала на десетия етаж в Главното управление на нюйоркската полиция. Тази сграда беше позната на жителите на Ню Йорк като Полис Плаза Едно. Шефовете вероятно бяха източили доста пари на данъкоплатците от Министерството на националната сигурност, за да обзаведат зала като щаб на военно командване, какъвто може да се види само в холивудските филми.

Навсякъде бяха разположени плоски монитори от съвсем нови модели, модерни телефони и радиостанции, а на една от стените, простиращ се по цялата дължина на помещението, се ширеше грамаден екран за видеодемонстрации. Новият килим още миришеше на химикалите, с които е бил обработван. Или на боята от лъснатите до блясък обувки на високопоставените присъстващи.

Забелязах, че кметът се бе върнал по-рано, защото нашата позната Джорджина Хотинджър подскачаше около него като кученце. Двамата разговаряха оживено с комисаря на нюйоркската полиция Дейли и неговия екип от началници на отдели. Присъстваше и група от добре изглеждащи здравеняци, късо подстригани като повечето делови мъже, за които предположих, че са колеги на Емили.

Щом влязохме, тя отиде при своите шефове, заедно с другите си колеги от ФБР. Аз си намерих работа, като извадих мобилния си телефон и проверих за нови съобщения.

Точно преди заседанието да започне, Емили се върна при мен. Седях край масата, пред двете кафета: едното за нея, а другото — за мен.

— Заповядаха ми да се обадя в нашата лаборатория във Вашингтон, за да ускорят анализа на пепелта, взета от челото на Джейкъб. Експертите очакват резултата със затаен дъх.

— Добре. Аз пък проверих обажданията до моя телефон. Излиза, че нашият човек е наел помощници, за да му купуват мобифони с предплатени карти от три различни магазина. Освен това от мобилния оператор „Веризон“ успяха да уточнят откъде са обажданията. Първото позвъняване е било от магистралата в Уест Сайд, а второто — от крайбрежния булевард „Рузвелт“ в Манхатън. Очевидно той е бил в движение през цялото време, докато е говорел с нас.

Десет минути по-късно двамата с Емили се изправихме пред насъбралите се, за да им разкажем за разследването за Джейкъб Дънинг.

— В ранните сутрешни часове на двадесет и първи февруари, събота, Джейкъб Дънинг е бил отвлечен недалеч от дома му от неизвестен похитител. Той позвъни на семейството му в неделя. След няколко часа последва второ обаждане, при което похитителят поиска да говори с нас. Като спазвахме точно указанията на похитителя, ние се отправихме към Бригс Авеню в Бронкс — квартал, известен с високото си ниво на престъпност. Открихме Джейкъб Дънинг в мазето, застрелян в главата с един куршум тридесет и осми калибър. Тялото бе открито върху училищен чин, пред черна дъска, което свидетелства, че цялата сцена е била грижливо подготвена. На челото на жертвата имаше кръст от пепел. Не бяха открити следи от ДНК на друго лице, нито пръстови отпечатъци, нито някакви балистични улики.

Кимнах към Емили.

— Все още няма ясни индикации за мотива за това престъпление — поде тя. — Не бяха отправени искания за пари. Не сме сигурни дали похитителят е имал намерението да поиска откуп, но не го е направил заради намесата на полицията. Играта на въпроси и отговори между похитителя и жертвата подсказва за някакви политически мотиви. Според предварителния анализ на гласа, извършителят на престъплението е мъж, около трийсет и пет годишен, образован. Освен това той, изглежда, познава отблизо жертвата и семейството й, затова като евентуална възможност остава версията за връзка с фамилията Дънинг. Това е всичко, с което разполагаме засега.

Изправи се моята пряка шефка — Каръл Флеминг.

— За тези от вас, които още не знаят, имам едно съобщение. Рано тази сутрин е изчезнала седемнайсетгодишната Челси Скинър, живееща в Ривърдейл. Баща й — Харолд Скинър, е президент на Нюйоркската фондова борса. Все още с никого не е осъществен контакт, но до появата на нови улики ние ще допускаме, че и това отвличане е било извършено от същото лице.

Върнахме се до столовете си, изпратени от многобройни втренчени погледи. Повечето кимаха, шокирани, а мърморенето се усили. Точно сега, когато още не разполагахме с неопровержими улики, най-малко се нуждаехме безизходицата, в която нашият отдел бе изпаднал, да бъде раздухана от медиите като горски пожар.

Никак не се изненадах, като видях след няколко минути Джорджина Хотинджър да се доближава до нас. Изглежда, любимото й занимание бе да дава съвети, които не й искаха.

— Никой не бива да научава за тази среща на екипа за спешно реагиране. Предупреждавам ви изрично: никакво изтичане на сведения. Всеки, който си въобразява, че може да се похвали като много осведомен пред която и да е медия, по-добре ще е отсега да си търси друга работа. Само това ни липсва — да се вдигне шумотевица в медиите.

Тя се обърна и погледна Емили в очите.

— Достатъчно ясно и високо ли го казах?

— Не беше толкова ясно — отвърна Емили с очарователната си южняшка усмивка. — Но определено прозвуча доста високо.

22.

През следващия час разисквахме стратегията на екипа по нашия главен случай. В градското полицейско управление щеше да действа команден център с координатори от всички отдели, за да се събират и анализират следите в разследването. Оперативна група, заедно с отделно звено от следователи, ще се отправя към съответните сцени на местопрестъпленията и жилищата на жертвите.

Емили и аз, като водещи координатори на разследването, се насочихме право към къщата на семейство Скинър в Ривърдейл, Бронкс. Нямаше нужда два пъти да ни подканят да се махнем от цялото това шефско сборище.

Мобилният ми телефон звънна, когато излязохме на магистралата към Уест Сайд.

— Тук е Бенет.

— И тук също е Бенет, детектив — чу се гласът на Шеймъс. — Искам да уточним плановете ни, знаеш за кого, знаеш заради какво.

Говореше за Мери Катрин. Тя имаше рожден ден в сряда и ние й готвехме голяма изненада. Поклатих глава. Наложително беше да измисля нещо наистина добро. Като се има предвид странният начин, по който тя се държеше напоследък, това трябваше да бъде светското събитие на годината, ако не исках да бъда заклеймен от цялото ми семейство.

— Точно в момента съм зает — обясних му. — По-късно ще ти позвъня.

— О, разбрах. Сега си с нея, нали? — Шеймъс изведнъж превключи на заговорнически тон. — Е, доста си я бива, така че всичко е наред. И аз щях да се увлека, ако бях на твоите години. Само ми кажи и ще поговоря с Мери Катрин. Знам, че точно това искаш.

Затворих телефона.

— Кой се обади? — попита Емили.

— Беше грешка — смънках аз.

Тя поклати глава и ми се усмихна.

— Исках да те попитам нещо. Как успяваш едновременно да бъдеш страхотен полицай и страхотен баща? Направо ми се завива свят, като си го помисля. Как се оправяш с десет деца? О, и с котка. Малко е прекалено, не мислиш ли?

Засмях се, когато дадох газ на север към Бронкс.

— Надникна право в душата ми — казах й аз. — Наех котката за атмосфера.

23.

Къщата на семейство Скинър се намираше на Индипендънс Авеню, на осемстотин метра на запад от магистралата „Хенри Хъдсън“, недалеч от Уейв Хил. Оттам се разкриваше прекрасна гледка към река Хъдсън, която тихо лъкатушеше покрай обраслата с бръшлян къща в стил Тюдор.

Въздухът тук бе чудесен и свеж, а цялата обстановка — уютно провинциална. Още щом излязох от колата, си помислих колко е хубаво да имаш заден двор. Представих си какво спокойствие и тишина ще ме обкръжават, като седна на огряната от слънцето трева да изпия едно добре изстудено питие. Можех още да си фантазирам, но ако исках да имам гледка към река и свеж провинциален въздух сред потискащата теснотия в Ню Йорк, трябваше да платя осемцифрена сума.

Видяхме се с Рамирес и Шулц на извитата като подкова алея за автомобили, насипана с дребен чакъл.

— Към десет часа снощи Челси Скинър се измъкнала от дома си с две приятелки, за да отиде на купон в центъра на града — съобщи ни Рамирес, като четеше от бележника си. — Приятелките й казаха, че я оставили с една спортна кола тук, на ъгъла на Западна двеста петдесет и четвърта улица, някъде към два и половина през нощта. Не искали да я оставят точно пред къщата, за да не събудят родителите й. На сутринта, малко преди шест, майка й намерила чантата на Челси, заедно с мобилния й телефон, захвърлена на алеята за автомобили. Вероятно похитителят я е причакал тук. Но никой не е забелязал нито кола, нито човешко присъствие. Съседите не са чули нищо.

— Вече проверихме досиетата на всички от семейство Скинър — добави Шулц. — Родителите й са чисти, само Челси има глоба за пиене в метрото, съставена преди около година. Очевидно не е била много кротка.

Докато наближавахме портала, преброих четири луксозни коли, паркирани на алеята пред къщата на Скинър. Един висок изнервен мъж с раиран костюм отвори вратата точно преди да натиснем звънеца.

— Е, узнахте ли нещо? — попита ме той, като видя значката ми. — Открихте ли Челси? Искам отговори.

— Вие ли сте Харолд Скинър? — попитах.

— Не, не съм. Господин Скинър не е на себе си от мъка заради отвличането на дъщеря си.

Зад него се появи закръглена жена на средна възраст.

— Марк — каза тя на мъжа, — ти си мой брат и аз много те обичам, но ще ми направиш ли услуга? Моля те да млъкнеш, макар и само за секунда… Аз съм Рейчъл Скинър — рече тя, като ми стисна ръката. — Влезте, моля.

В дневната, сред мъртвешка тишина, седяха около дузина близки от многобройното семейство на Челси, всички със зачервени очи. Изглеждаха потресени, като опечалени на бдение. Тази сутрин още една сплотена фамилия бе покосена от мъка и болка.

— Господин Скинър тук ли е? — попитах. — Трябва да поговорим и с него.

— Съжалявам — извини се жена му, — но той сега си почива. Всъщност е под въздействието на успокоителните. Семейният лекар си тръгна само няколко минути преди вас, детектив. Чух, че другото момче, което било отвлечено, било намерено с кръст от пепел на челото. Това е някакъв католически ритуал, нали? Ние сме евреи. Какво означава тази пепел?

Откъде бе научила това?, замислих се аз. Старателно криехме тази подробност от медиите. Трябва да го е издал някой от екипа за спешно реагиране. Бях готов да се обзаложа, че е била заместник-кметицата Джорджина Хотинджър. Дотук със старанията да не допуснем изтичане на поверителна информация.

— Това е знак за желанието на католиците да се покаят за греховете си — обясних й аз. — Освен въздържането от дребни прегрешения като пушене, пиене и ядене на месо в петък, това е начин символично да се споделя саможертвата на Христос по време на Великите пости.

— Разбрах. Този… похитителят католик ли е?

— Не знаем кой е той — признах честно пред измъчената жена. — Не знаем дори дали Челси е била отвлечена. Нека не допускаме най-лошото, мадам. И да се справяме с трудностите една по една.

24.

На стената на коридора към кухнята бяха окачени семейни снимки. Челси беше красиво чернокосо момиче с удивително светлосини, почти сиви очи.

На последната й фотография тя беше със суичър с качулка и надпис „Спасител“ отпред.

— Дъщеря ви е красавица — отбеляза Емили, когато госпожа Скинър ни поведе към голямата полирана маса в кухнята.

— Когато беше на шест, Челси имаше тумор в мозъка. Медулобластом към гръбначния мозък — тихо добави любезната домакиня, докато ни наливаше кафе. — Но напълно го победи. Издържа операциите. Химиотерапията. Тя е истински боец. Това е нищо в сравнение с онази страшна болест. Ще се справи и сега, сигурна съм в това.

Искаше ми се и аз да можех да се надявам толкова силно на благоприятен изход, колкото госпожа Скинър.

Пристигнаха няколко колеги от техническия отдел, за да се заемат с всичките телефони в дома на семейство Скинър. Появи се и техник от ФБР, за да инсталира някакъв нов софтуер за проследяване на имейлите, в случай че похитителят реши да промени тактиката си.

Госпожа Скинър ни показа стаята на Челси на третия етаж. Много просторна, със скосен покрив и малък балкон, от който се откриваше приятна гледка към градината и покрития басейн. Обзавеждането бе елегантно, с модерни мебели. Повече подхождаше на богата трийсет и пет годишна жена, отколкото на една тийнейджърка. В сравнение с тази, стаята на Джейкъб бе простичко обзаведена и някак си детинска.

Трябваше да има връзка между Челси и Джейкъб. И двамата бяха още деца, и двамата — от богати семейства. Научихме, че Челси посещавала „Фийлдстоун“ — скъпо частно училище, разположено близо до „Хорас Ман“ — гимназията, в която бе учил Джейкъб. Дали са се познавали? Възможно ли е някакъв учител да е работил на двете места? Дали това не беше връзката?

Поне в едно бях сигурен: този тип определено не ги подбираше случайно.

След като госпожа Скинър излезе, Емили извади чифт гумени ръкавици и се зае с лаптопа на детето. Като стартов екран се показа страницата на Челси в „Май Спейс“.

Прочетох части от блога й над рамото на Емили. Съдържаше доста хвалби за сексуалните й подвизи. И несдържани фантазии. Останах шокиран, като видях някои нейни съвсем красноречиви снимки.

— Такива ли са момичетата сега? — попита Емили.

Поклатих глава заедно с нея, когато от екрана ни погледна лицето на Челси с мигли, обилно наплескани със спирала. Така ли щеше да изглежда дъщеря ми Джулия, когато след три години навърши седемнайсет?

— Господи, надявам се, че не — казах на глас. — Да не забравя следното: да се присъединя към аскетичната секта на анабаптистите менонити и да спестя пари за къща в някой пущинак. Имам десет деца. Бихме могли да се научим да поддържаме ферма, нали? Ще се върнем към майката земя, ще намалим замърсяването от парниковия ефект и в същото време ще си изградим характерите.

— Не забравяй котката — напомни ми Емили.

— Соки ще пази кравите.

25.

Телефонът ми звънна точно когато излизах от стаята на Челси.

— Здравей, Майк. Как спа? Надявам се, добре?

Кучи син! Заковах се като поразен от удар. Беше той! Лукавото копеле звънеше направо на мен, а не в къщата.

— Много добре — отвърнах му, след като успях да се овладея.

Втурнах се надолу по стъпалата към кабинета, където се бяхме установили. Открих специалиста от техническия отдел и трескаво му посочих телефона си. Той бързо измъкна портативния касетофон от чантата на лаптопа и ми го подаде. Свързах го към слушалката на мобилния.

— Радвам се, че се обаждаш — продължих, колкото за да поддържам разговора. — Къде си? Не е зле да поговорим лично…

— Може би — отвърна той. — А може би не, Майк. Хареса ли ти къщата на Скинър? Изискана е, нали?

Какво? Той знаеше къде се намирам в момента? Или просто гадаеше? Дали наблюдаваше мястото?

— И гледката — продължи похитителят. — Величието на тази страхотна река, лъкатушеща под тези надвиснали скали. Струва си да умреш сред тази красота, ако ме извиниш за израза. Самият Томас Коул надали би могъл да я нарисува в пълния й блясък… Но защо ли споменавам такива имена пред един полицай? Разбираш ли, Томас Коул е бил художник, основател на Хъдсъновата живописна школа.

— Към тази Хъдсънова живописна школа не спадаше ли и Фредерик Едуин Чърч? — попитах, но само колкото да го амбицирам да продължи разговора.

— О, да, така е, Майк. Явно си запознат с историята на изкуството. Къде си учил?

„В полицейската академия, мръснико“, искаше ми се да му кресна. Но вместо това казах само:

— В колежа „Манхатън“.

— Никога не съм чувал за него — призна похитителят.

— Е, да, доста малък е. Сега може ли да поговорим за Челси? Готови сме да ти дадем каквото пожелаеш, ако ни кажеш къде е.

И тогава той изрече думите, от които най-силно се опасявах:

— Тогава ме чуй внимателно. Ела и си я вземи. Искам да дойдеш, да вземеш малката Челси и да я върнеш на мамчето. Вече знаеш процедурата. Тръгни с кола. Давам ти десет минути. Можеш да вземеш и малката си сладка приятелка от ФБР.

26.

Докато преминавахме моста „Хенри Хъдсън“ над река Харлем, откъм ферибота „Амтрак“ плаваше туристическото корабче, което винаги циркулираше по този маршрут.

Ако погледнете нагоре, дами и господа — помислих си аз, докато сините мигащи полицейски светлини проблясваха по платното с електронни броячи за магистралните такси, — ще видите мигащите полицейски лампи да проблясват по долното ниво на моста, защото един способен, но силно стресиран нюйоркски полицай се опитва да достигне звуковата бариера с колата си.

Докато префучавахме през Манхатън с главозамайващата за центъра на града скорост от сто и десет километра в час, аз включих полицейската сирена да вие с пълна сила.

Преди броени секунди научихме, че Челси е някъде в Харлем. Не можех да си позволя да изгубя още едно дете. Бях готов на всичко, ако съществуваше някаква възможност да се добера до нея, преди да е станало много късно.

— Къде си сега? — прозвуча въпросът на похитителя в моята хендсфрий слушалка. Той явно отново настояваше да ме насочва през улиците, като ми ги диктува една по една. Имах си личен оператор, откачалник, който заменяше стандартните джипиес системи.

— На моста „Хенри Хъдсън“ откъм Манхатън — докладвах му аз.

— Знаеш ли, че е бил построен от Робърт Моузес още през трийсетте, като е използвал работна сила, наемана според правилата на Новия курс на президента Рузвелт? — отново се разбъбри моят гид. — През двайсетте години Моузес бил избран да построи повечето от главните мостове на Ню Йорк, магистралите и обществените плажове. Кулите близнаци рухнаха преди почти десет години и на тяхното място още зее грамаден изкоп. Нашата цивилизация е пред разпад, Майк, това е очевидно. Както и цялата ни планета. По-добре е да изключиш таймера за печката. С това място е свършено.

— Ало? Струва ми се, че сигналът се губи — обявих и смъкнах слушалката, за да избърша потта си.

Емили, седнала отпред до мен, забързано настройваше двата радиопредавателя и нейния мобилен телефон, докато се носехме вихрено на юг. Закрих с шепата си моя микрофон.

— Напредва ли търсенето? — прошепнах й.

Освен полицейския хеликоптер и екипа за спешно реагиране, телефонната компания също се бе включила в издирването, опитвайки се да проследи обаждането.

— От „Веризон“ още се мъчат да засекат обхвата — обясни ми Емили, — но засега не успяват.

Докато шофирах, трескаво обмислях как да открием начина, с който да накараме похитителя да изгуби контрол, да спечелим някакво предимство. Но засега той водеше играта. А по-лошото от самодоволния му тон беше, че явно отлично го съзнаваше.

— Там ли си още? — попита ме той гневно, когато отново се включих в разговора.

— Ало? Ало? — Престорих се, че не чувам добре. — Май сигналът се възстанови.

— Сигналът, а? Вярвам ти, Майк. Почти. А сега продължавай към изхода от моста „Джордж Вашингтон“.

Мамка му!, изругах. Вече бях профучал отляво покрай изхода. Завъртях рязко волана и пресякох безмилостно през поредицата от оранжеви пластмасови конуси, ограничаващи завоя към отбивката. Разминахме се на милиметри от сблъсъка с един от камионите за ремонти на уличното осветление, преди да успея да се върна в платното за изхода към моста.

— Сега чуваш ли ме? — попита ме похитителят. — Давай направо към Бродуей, ако това много не те затруднява.

27.

Продължих да следвам стриктно указанията на похитителя през възвишенията оттатък моста „Джордж Вашингтон“ и по-навътре в Харлем. Като завихме от Бродуей по авеню „Сейнт Николас“, ние преминахме покрай поредица от огромни сгради, внушителни и в същото време потискащи като складове в индустриален район.

От ъгъла с деликатесния магазин и китайското заведение за бързо хранене започнаха да се появяват прозорци със заковани дървени капаци.

Пейзажът заприлича на квартала в Бронкс, където намерихме Джейкъб Дънинг.

Отново се бях озовал в още един магически лабиринт сред толкова потресаваща мизерия, че просто не подлежеше на описание.

— Огледай се добре наоколо, Майк — заговори мъжът отново. — Помниш ли войната срещу бедността от 1964 година? Е, бедността спечели. Афроамериканците и латиноамериканците бяха подлъгани да се наблъскат в градовете, защото там можело по-лесно да си намерят работа, но сетне работните места се преместиха извън градовете, заедно с всички представители на бялата раса. Расовото и икономическото неравенство все още се среща в тази страна и от това понякога може дори да ти прилошее. Обаче не само тук е така. Вгледай се в места като Нюарк, Питсбърг, Сейнт Луис. Сега е двайсет и първи век, а все още липсва достатъчно предлагане на почтена работа. Нито е изчезнала дискриминацията на хората с друг цвят на кожата.

— Сега накъде? — попитах водача си.

— Вече си съвсем близо. Отбий наляво по Сто и четиридесета улица, после пак вляво по „Брадхърст“ и накрая свий вдясно по Сто четиридесет и втора — упъти ме похитителят.

На ъгъла със Сто четиридесет и втора улица се издигаше самотен, леко килнат блок от кафяв пясъчник, с много смет около него. Намалих скоростта и огледах тревата. Видях изхвърлени памперси, един матрак и ръждясала количка за пазаруване, но — слава богу — никаква следа от Челси.

— Спри колата пред номер двеста осемдесет и шест. Тя е там, Майк. А за мен е време да се оттегля. Предай поздравите ми на нейното майче — завърши той и прекъсна връзката.

Набързо огледах съседните сгради и заковах със скърцане на спирачки пред адреса, който ми бе продиктуван. Изскочих от колата и огледах купола с форма на луковица над триетажната сграда, издигаща се пред мен.

— Това е джамия — съобщих по радиопредавателя на екипа за спешно реагиране, който идваше след нашата кола. — Повтарям: намираме се пред номер двеста осемдесет и шест на Сто четиридесет и втора улица. Сградата е откъм северната страна. Не можем да чакаме повече. Ще влезем от предния вход.

Отворихме двете богато инкрустирани врати и се втурнахме в просторен коридор без никакви украси. Действително всичко вътре имаше вид на старо кино, преустроено в джамия.

— Ало? — провикнах се, като влязохме в салона, където някога са се намирали столовете.

Сега имаше прозорци по стените, а подът бе покрит с ориенталски килими. Предположих, че това трябва да е молитвената зала за мюсюлманите. Осветеното пространство беше разделено наполовина от голяма дантелена завеса, а една от стените беше с изкусно поставени декоративни фаянсови плочи.

От вратата в другия край на залата се показа нисък набит чернокож, на главата с куфия в яркозелено, червено и жълто. Непознатият забърза към нас, с изписани по лицето му изненада и гняв.

— Кои сте вие? Какво правите тук? Не ви е позволено да влизате. Обувките ви! Не може да се влиза с обувки в нашата молитвена зала. Да не сте луди? Не виждате ли, че това е свято място?

Показах му полицейската си значка.

— Аз съм от полицията. Търсим едно момиче, което е било… — Мюсюлманинът ме прекъсна, като ме сграбчи грубо за реверите на сакото.

— Не ме интересува кои сте — разкрещя се той и ме повлече към вратата. — Това е светотатство! Веднага се махайте! Нямате право да пристъпвате тук!

Докато се боричкахме, си спомних за един инцидент в джамия в Харлем през седемдесетте години, при който беше убит колега от нюйоркската полиция. Само това ни липсваше — конфликт между полицаи и религиозна общност, и то точно в разгара на разследването на отвличания.

Само след секунда мускулестият мюсюлманин внезапно политна настрани и падна на пода. Емили по някакъв начин беше успяла да го спъне, а сега бе опряла коляно в гърба му, за да стегне белезниците около китките му. Помогнах й да изправи на крака ядосания мъж.

— Сър — каза му Емили. — Моля ви, успокойте се. Съжаляваме за грешката с обувките. Не знаехме и се извиняваме. Ние сме полицаи и търсим отвлечено момиче. Казаха ни, че е тук. Моля ви, помогнете ни. Рискуваме живота на девойката.

— Разбрах — отвърна той. — Аз съм Ясин Али, имам към тази джамия. Но си изпуснах нервите. Разбира се, че ще ви помогна.

Емили откопча белезниците му и той ни поведе назад към фоайето.

— Казахте, че някъде тук има някакво момиче? — повтори имамът с недоверчиво изражение. — Но това е невъзможно. Тук никой не е идвал след сутрешната молитва. Как е името й? От нашите богомолци ли е?

Показах му снимката на Челси.

— Бяло момиче — изненада се той. — Не, няма начин да е била тук. Това е някаква грешка.

— Днес да се е случило нещо необикновено? Нещо, което може да ни насочи към мястото, където се намира тя? — попитах. — Нещо да е било доставено или…

— Не. — Но в същия миг очите му просветнаха. — Всъщност, да. Като влязох, чух силен шум отстрани на сградата, където е моят кабинет. Там има алея между нашата джамия и съседния строеж. Помислих си, че някой от строителите отново е изхвърлил отпадъци, но като погледнах, нищо не видях.

— Покажете ни алеята — помоли Емили. — Нямаме никакво време за губене.

28.

Страничната алея, която Ясин ни посочи, се оказа ужасяваща гледка — залята с мръсна вода, бликаща от канализацията, поне ако можеше да се съди по непоносимата воня. Цялата тази мръсотия се плискаше покрай тухлената стена на сградата и се провираше под прага на съседната врата към строежа до джамията. От някакъв отвор на третия етаж се развяваше избледнял синкав плат.

Човек може да разбере, че се е озовал в някоя от най-лошите дупки в Манхатън, когато му направи впечатление, че дори и алчните агенции за недвижими имоти са вдигнали ръце и са изоставили района.

Камарите боклуци насред тънещата в мрак алея напомняха за фотографиите от времето на Голямата депресия през трийсетте години на миналия век. Втурнах се напред. Щеше ми се да си бях взел гумени ботуши, за да си проправям път между кесиите със смет и изпочупените тухли.

В дъното на алеята едва не се спънах в един прекатурен хладилник с все още здрава врата. Според правилниците домоуправителите бяха длъжни да демонтират вратите на изхвърлените хладилници, защото имаше опасност вътре да влязат деца и да умрат от задушаване.

Дъхът ми секна, когато внезапно ме осени една мисъл.

Изритах вратата на хладилника с тока на обувката си.

Като се вгледах надолу, нещо заседна в гърлото ми.

Не исках да виждам това, но не можех и да отвърна поглед.

Облегнах се безпомощно на оградата на алеята зад мен. С трепереща ръка затиснах уста и отместих очи върху някаква счупена бутилка, проблясваща върху осеяното с натрошени камъни място зад алеята. Вятърът издуха една найлонова кесия.

Окопитих се чак когато Емили се приближи. Двамата стояхме до отворения хладилник смълчани, сковани като опечалени роднини до този странен бял ковчег.

Отвътре ни гледаше Челси Скинър.

Сигурно вратът й е бил прекършен, когато е била наблъскана в хладилника, защото тялото й бе притиснато до невъзможност, с наведено надолу лице. Стори ми се, че и краката й са били счупени при натикването.

Отгоре на темето й зееше дупка от куршум. А на челото имаше кръст, нарисуван с пепел.

Емили си сложи латексови ръкавици и притисна ръка към бузата на мъртвото момиче.

— Ще заловя изверга, който ти причини това — обеща тя, преди да извади телефона си.

29.

Мощното туптене на нисколетящия полицейски хеликоптер като че ли отекваше в такт с неудържимо разбеснелия ми се пулс, когато оставих Емили на местопрестъплението и се върнах по тясната алея до тротоара.

Загледах се в поредицата от окаяни три и четириетажни тухлени къщи по дължината на улицата. Партерите на повечето сгради бяха със спуснати метални ролетки, защото принадлежаха на изоставени магазини, но можех да огледам завесите и щорите по прозорците на горните етажи, обърнати към алеята. Все някой трябва да е видял нещо.

Около току-що пристигналия ван на „Спешна помощ“, паркирал пред вратата на джамията, започна да се струпва тълпа от зяпачи. Видях лейтенант Монтана зад предното стъкло, докато викаше подкрепление по полицейската радиостанция.

До вана се насъбраха богомолците, запътили се за поредната молитва в джамията: мъже с куфии на главите и няколко жени, забулени с техните черни забрадки, наричани хиджаби. Но се появиха и някои от местните, които не бяха мюсюлмани, а само търсеха поредното зрелище.

Извадих снимката на Челси и се приближих към множеството.

— Това момиче бе намерено мъртво там, в дъното на алеята — обявих, като вдигнах снимката над главата си. — Да сте видели нещо подозрително тази сутрин?

— О, бяло момиче. Значи заради това е цялата суматоха — подхвърли млада, но доста пълна жена, като се засмя, докато отхапваше от хамбургера си.

— Безобразие — заговори застаналият до нея едър мъж със сплетена на расти коса. — Защо ченгетата се мотаят около джамията? Тук идват само богобоязливи люде. А сега се намъкнаха тези богохулници. Пак се започна с религиозната й расовата дискриминация. Нищо не знаем за някакво бяло момиче!

От начина, по който стоеше мъжагата, полуизвърнат и несъзнателно закриващ дясната си страна, бях готов да заложа месечната си заплата, че мога да отгатна какво крие под голямата си развлечена тениска на „Джайънтс“. Исках да го арестувам на място. Да си изкарам на този задник обзелия ме гняв. Дори не се замислих, че с това мога да взривя тълпата.

Поех дълбоко дъх, за да се овладея, а миг по-късно иззад ъгъла се показаха две патрулни коли от Двайсет и пети полицейски участък.

Закрачих назад към местопрестъплението, когато чух как някакъв прозорец се затръшна от другата страна на улицата. Зад мръсното стъкло на втория етаж ме гледаше слаба чернокожа жена на средна възраст. Тя дълго не откъсна очи от мен, като ми кимна плахо, преди да се отдръпне навътре в апартамента си.

Явно искаше да говорим, но не пред съседите. Боже, дано това ни доведе до някаква следа, помолих се, преди да се върна при Емили.

Оставих двама от униформените си колеги да охраняват алеята и поведох Емили с мен през улицата. Щом влязохме в преддверието, ключалката на една от вътрешните врати изщрака. Показа се жената, която бях видял през прозореца. Тя притисна пръст към устните си в знак да мълчим и само с жест ни покани вътре.

Апартаментът й блестеше от чистота. Мебелите бяха подредени с вкус върху пода от полирано дърво. В кухнята се виждаха домакински уреди от неръждаема стомана.

Жената се представи като госпожа Прайс. След като се преместихме в дневната, аз й показах снимката на Челси.

— Тялото на това момиче беше намерено захвърлено в дъното на алеята на отсрещната страна на улицата — тихо й обясних.

Жената шумно се затюхка, докато гледаше снимката.

— Още едно мъртво дете — промърмори тя с напевния си карибски акцент. — Щях да кажа, че този свят е полудял, но не помня някога да не е било така.

— Имате ли някаква информация, която бихте искали да споделите с нас, госпожо Прайс? — попита я Емили с настойчив тон. — Това вероятно се е случило точно след разотиването на хората от сутрешната молитва.

— О, знам ги тези проклети високоговорители — намръщи се тя. — Не биваше да им позволяват това. Религия или не, но накрая всичко се свежда само до непоносим шум. Сто пъти съм звъняла на телефона на общината, но какво, мислите, че се промени?

— Видяхте ли нещо? — попита Емили.

— Не — каза тя. — Но вие трябва да говорите с Биг Айс, местния наркопласьор.

— Онзи шумния, с растите ли? — намесих се аз.

Тя кимна, присвила устни.

— По-скоро бих го нарекла Големия дявол. Превърна този блок в истински ад за всички почтени хора, които имат работа и се опитват да си гледат семействата. Хората на Биг Айс киснат на онзи ъгъл още от ранна утрин и не мърдат оттам през всичките часове чак до следващата сутрин. Ако нещо се случи в този квартал, сигурна съм, че ще го видят. Той пък си въобразява, че е много ловък, след като върти всичките си далавери само от магазина си за дрешки на ъгъла, докато неговите хора са поели продажбите на улицата.

— Как се казва магазинът? — попитах.

— Бутик „Енерджи“. Продават всякакви глупави парцали за любителите на хип-хопа. Точно на ъгъла е.

— Добър човек сте вие, госпожо — похвалих я, като си изясних картината. — Иска се смелост, за да се каже това.

— А пък вие предайте на майката на това красиво момиче, че съжалявам за загубата й — поръча ни слабата жена, като ни изпрати до вратата. — Трима синове съм отгледала в този блок с ужасни усилия. Ако ми ги отнемат така, не знам какво ще правя.

30.

Бутикът „Енерджи“ беше точно там, където ни бе посочила нашата свидетелка. Отначало ми се стори, че е някакво незаконно магазинче, но се оказа, че всичко било според изискванията. На витрината висяха маркови дрехи от Ву Тан Клан, „Фат Фарм“, Шон Джон, „Джи-Юнит“, ФУБУ. Очевидно тук продаваха и обувки, ако можеше да се съди по залепените на вратата емблеми на „Тимбърланд“ и „Найк“.

Продавачката, която си скубеше веждите зад щанда, дори нямаше възможност да попита „Мога ли да ви помогна?“, тъй като с Емили, следвани от още двама полицаи от спешния екип, вече бяхме прекосили магазина с извадени пистолети. Като приближихме, видяхме, че Биг Айс седи на пейката за пробване на обувки и развързва връзките на чифт нови маратонки „Найк Дънкс“.

— Какво искате? — попита той раздразнено, вдигайки очи към нас.

До него бяха оставени два мобилни телефона, а под пейката бе пъхната найлонова торба с надпис „Енерджи“. В нея съвсем ясно прозираше хромиран автоматичен пистолет.

— На твое място нямаше да посмея да помръдна — предупредих го аз. Наведох се и вдигнах торбата. Пистолетът бе деветмилиметров броунинг. — Имаш ли разрешително за него?

— О, това не е моята торба, полицай. Някой друг трябва да го е оставил. Аз просто влязох тук, за да си купя нови маратонки.

В торбата имаше и кутия за обувки. Изсипах я на пода. Върху бежовия килим се затъркаляха пачки от плътно стегнати двайсетачки.

— В такъв случай и тези пари не са твои. Както и всичко останало, което открия, когато изтърбуша това място из основи?

— О, загрях каква е играта — нацупи се Биг Айс и отмести поглед от мен към другите полицаи зад гърба ми. — Искаш да ми припишеш убийството на онова девойче. Умира някакво бяло момиче, тъй че дай да го лепнем на голямата чернилка. Колко оригинално. Ама номерът няма да мине.

Биг Айс имаше право. Това, което вършехме, в никакъв случай не беше обичайна полицейска процедура. Но на мен не ми пукаше. Вече бях готов да наруша всички писани и неписани правила.

— Хвърли ми мобилния, за да звънна на адвоката си — заповяда Биг Айс, като се прозя безгрижно. — Нали си имам договор с това бяло момче. Той моментално ще те издуха заедно с цялото ти недопустимо, незаконно, шибано претърсване.

— Може би — казах. — Ама и най-прочутият адвокат на света няма да ти върне тази кутия, пълна с двайсетачки.

Биг Айс внезапно ме погледна удивено.

— О! — ухили се той. — Искаш да си поиграем на Сделка или не? Защо не го рече още от самото начало, вместо да нахлуваш тук и да ядосваш дамата ми? Дошъл си на точното място. Какво мога да направя за теб?

— Знам, че ти или твоите хора излизате на този ъгъл много рано сутринта — заех се да му обяснявам. — Това момиче не е паднало от небето. Било е изхвърлено тук. Помогни ми с някаква информация за нея, а аз ще ти върна кутията за обувки. Може дори и да оставя тази торба там, където я е забравил онзи нещастник.

— Заедно с това, което е вътре в нея ли? — попита Биг Айс с надежда.

— Не, длъжен съм да обявя това оръжие за изгубено и намерено — отрязах го аз.

Той въздъхна, докато обмисляше решението си. Накрая кимна.

— Добре — реши. — Ще се обадя на едно-две места. Подхвърлих му единия от неговите телефони.

— Какъв разбран човек…

31.

Стояхме там, докато Биг Айс говореше по телефона и раздаваше заповеди.

— Не се тревожи — рече той и щракна капачето на телефона си. — Те знаят какво ще ги сполети, ако до десет минути не ми звъннат.

На стената над стелажа с кожени якета на „Авирекс“ висеше телевизор — огромна плазма, настроена на канала за афроамериканци. Биг Айс се изправи с много пъшкане, докопа дистанционното, захвърлено под касовия апарат, и превключи канала на Си Ен Би Си. Зяпна екрана напрегнато, докато един плешив бял мъж по тиранти говореше за курсовете на акциите на новите компании.

— Мамка му, мислиш си, че аз съм лошият? — заговори Биг Айс. — Защо не погнеш някои от онези частни посредници по изкупуване на акции? Тези приятелчета купуват мултинационални компании барабар с всичките им дългове накуп, заедно с всичките лайна към тях. Например аз бих пробвал това в „Мики Ди“7. Хей, знаеш ли колко струва онзи „Биг Мак“? Три кинта? Добре, купувам го, но вместо да ти платя веднага, ти предлагам акции за пет. Няма да им хареса тази далавера, нали? Ала ако умножиш тези три кинта по два милиарда, толкова ще забогатееш, че ще имаш в болницата крило, наречено на твое име. Е, как ти се струва това?

Емили го изгледа изумено.

— Да не би да играеш на фондовия пазар? — удиви се тя.

Биг Айс се извърна и се вторачи в нея.

— Да ти приличам на бъзльо, дето го е страх да рискува, а? Разбира се, че съм в играта. През цялото време си скъсвам задника, така че портфолиото ми да е със Стандард енд Пуърс, за да се докопам до всички онези сладки дивиденти. Да не си мислиш, че това, което имам, ми е дошло даром? Ако искаш, мога да те свържа с моя брокер — предложи й той и намигна.

— Наистина ли? — попита Емили саркастично, но точно тогава звънна единият от телефоните му.

— Чуй ме добре, Снап — заговори Биг Айс. — Нали висеше рано тази сутрин на ъгъла? Сега си затвори плювалника и само ме слушай, тъпако. Да си видял някой да се мотае около джамията рано сутринта?

Биг Айс изслуша какво му отговори неговият човек отсреща, като само кимаше утвърдително.

— Какво не е наред ли? — развика се той по мобилния след няколко секунди. — Ами никак не е наред туй, че едно бяло момиче било намерено мъртво на алеята, тъпанар такъв, а пък аз хич не ща ченгетата да ме закопчаят заради туй.

И ядосано затвори капачето на телефона си.

— Кажи ни какво научи — подканих го аз.

— Снап ми рече, че някъде към пет и половина тази сутрин видял някакъв тип, от бялата раса, да излиза от бая поочукан жълт ван. Ама успял да го зърне, щото толкоз рано бизнеса хич го няма, та си рекъл, че ще е някакъв хептен закъсал клиент. Ако излезеш на ъгъла малко по-рано и останеш да висиш до малко по-късно, народът оценява такова екстра обслужване.

— Не се съмнявам, че клиентите ви са много признателни — нетърпеливо го прекъснах. — Но давай по-нататък.

— Е, ами Снап рече още, че този кльощав тип, дебнещ като мишка, ама издокаран с очила, бил с посивяла коса и с бачкаторски комбинезон. Та измъкнал той един малък хладилник от вана си. Нашият Снап веднага си рекъл, че онзи бил от някакви доставки, май за строежа или нещо такова. Белият се върнал след малко, ама само с ръчната количка, метнал я обратно във вана и отпрашил.

Знаех си, че нямаше смисъл да питам дали господин Снап е запомнил регистрационния номер на микробуса. Разкритото досега не беше кой знае какво, но най-после поне се добрахме до някакви следи.

— Т’ва ще ви свърши ли работа? — попита ни Биг Айс и се ухили, докато потърка длани, големи като чинии.

Пуснах на тезгяха найлоновата торба с парите от продажбите на дрога.

— Не инвестирай всички само в един вид акции! — подвикна през рамо Емили на излизане.

32.

Щом се върнахме при джамията, тълпата на улицата ми се стори някак си по-притихнала. Имам Ясин излезе на тротоара и заговори на паството си с успокоителен тон.

Аз пак се свързах с екипа за бързо реагиране и съобщих какво научихме с Емили. Казах им още, че източникът на информацията трябва да бъде запазен в тайна, за да не пострадат Биг Айс и Снап, най-новите сътрудници на нюйоркската полиция.

— Добре, ще им заповядам да класифицират твоето сведение като секретно, в категорията DD-5, за да имат достъп до него само работещите по случая — обеща ми Креймър, детективът от отдела за тежки престъпления, избран за водещ на следователския екип.

Дали това нямаше да ме задължи да попълвам безброй формуляри?, разтревожих се и прекъснах разговора. Започвах да се чувствам като редови член от екипа за бързо реагиране.

Настигнах Джон Клиъри, командващ екипа за събиране на веществени доказателства, който вървеше към алеята с чувал за биологични отпадъци в ръка.

— Джон, оказа се, че заподозреният не е скрил тялото в хладилника тук. Този тип е разтоварил хладилника с тялото, предварително напъхано в него.

— Наистина ли? — учуди се Клиъри и веднага извади мобилния телефон от калъфа на колана върху белия си работен комбинезон. — В такъв случай, вместо да изваждаме трупа, ще качим целия хладилник на носилка и така ще го откараме в лабораторията.

Върнах се в нашата кола без опознавателни знаци и позвъних на детектив Рамирес, който още бе в къщата на семейство Скинър, за да му съобщя лошата вест. Той въздъхна дълбоко.

— Ужасна работа — промълви Рамирес. — Горката жена. Не заслужава това. Но няма как, ще й го кажа, Майк. Предпочитам да се прострелям с куршум в коляното, отколкото да й го съобщя.

— Е, какво мислиш сега? — попита ме Емили, като зае отново мястото си в колата.

— Мисля, че първо трябва да хапнем нещо — предложих й аз. — Знам едно чудесно място наблизо, което може да ти помогне да забравиш за всичко станало през последните два часа.

След десет минути пристигнахме пред ресторанта на Силвия на Ленъкс Авеню, през няколко преки надолу.

— Имаш късмет — казах и поднесох менюто на Емили веднага щом седнахме в това уютно, невероятно приятно ухаещо местенце. — Не само защото тук предлагат царевична каша, но дори и прясно зеле.

— Прясно зеле ли? Е, с това успя да ме спечелиш — заговори Емили провлачено, като истинска южняшка дама. Дори махна с ръка пред себе си, сякаш държеше невидимо ветрило. — След това никога няма да огладнея, макар че не очаквах да си толкова запален по южняшката кухня, Майк.

— Не ме разбирай грешно, Паркър. Способен съм да се справя наведнъж с шест бири и солидна порция пържени картофки благодарение на ирландските си корени. За тази храна ме запали жена ми. Тя беше превъзходен гастроном. Всяка събота успяваше да уговаря Шеймъс да гледа децата, за да ме води по нови места. Така свикнахме събота следобед да се отбиваме в ресторантчета с южняшка кухня, където свиреха джаз.

Заговорихме за случаите, които разследвахме, когато ни сервираха две блюда от прочутите печени ребърца на Силвия.

— Мисля, че малко започна да ни просветва — сподели ми Емили между две хапки. — Свидетелят беше ужасен, но след като нашият човек е позволил да има такъв, това най-малкото означава, че не е идеалният престъпник и може да допусне грешки. За кратко не бях сигурна в това. Но да домъкне трупа в хладилник, а след това да го изхвърли? Това е най-малкото доста странно… Нали си съгласен с мен? С това си е създал доста главоболия.

— Така е — рекох, като избърсах устните си със салфетката. — За този откачалник това не е просто занимание, а цяло приключение.

— Не спирам да се питам защо го прави — продължи Емили. — Защо въобще се преструва, че отвлича децата? Досега не е поискал никакъв откуп. Имам предвид, защо ще се свързваш със семействата, ако и бездруго си решил да убиеш жертвите си?

— За да привлече внимание. Това трябва да е причината. Опитва се да го представя колкото може по-драматично. Защо правят така повечето психопати? Те са сбъркани фундаментално, но иначе са грандиозно самовлюбени. Като Ли Харви Осуалд, който уби президента Кенеди. Или като младите глупаци от гимназията „Кълъмбайн“ в Колорадо, които откриха безразборна стрелба по съучениците си. Не могат да станат известни по нормалния начин, затова привличат вниманието върху себе си, като убиват.

— Но ти нали разговаря с този тип, Майк… — Емили вдигна ръка над масата, макар единият й пръст да бе изцапан със соса от барбекюто. — Каза, че ти се сторил образован, с доста добро произношение. Не ми прилича на умопобъркан.

Свих рамене.

— Тогава трябва да е с деформирано съзнание или нещо подобно, защото друго не може да обясни организирането на цялата тази постановка на въпроси и отговори. Явно на нашия толкова културен приятел здраво се блъскат гюлетата в главата…

— Да, в това има смисъл — съгласи се Емили.

Останах шокиран, когато сервитьорката се върна и Емили й поръча уиски „Джак Даниълс“.

— Къде остана намерението да пиеш само безалкохолни? Не чу ли някакъв тътен? Сигурно Джон Едгар Хувър се е обърнал в гроба си.

— Какво да кажа като оправдание, Майк? Ти напълно ме поквари — намигна ми Емили. — Бяха ме предупредили да внимавам много с полицаите от Ню Йорк. Каква съм глупачка. Трябваше да се вслушам в предупрежденията.

Щом стана време за плащане, аз поставих кредитната си карта върху сметката.

— Почакай, какво правиш? — спря ме Емили и затърси портмонето си. — Ще си я поделим. Държиш се, сякаш сме на първа среща.

— Нима? — учудих се и се взрях в очите й, подавайки сметката на сервитьорката.

Тя също ме изгледа за няколко дълги, много приятни секунди, след което се изчерви. Не, всъщност аз бях този, който се изчерви.

Нямах представа какво ми ставаше, по дяволите… Жена ми бе мъртва от две години и обикновено бях много неспокоен, когато можеше да се сближа с някоя друга. Предполагам, че специален агент Емили Паркър просто бе различна.

Или съм започнал да полудявам.

Да, това трябваше да е.

33.

Стана почти девет вечерта, когато приключи ежедневната среща на екипа за спешно реагиране. Изтощена, Емили Паркър се прибра в хотела си. И само след минути с плясък се потопи в закрития басейн.

Нищо не можеше да се сравни с този първи, магически за нея досег с водата. И както бе свикнала, тя се гмурна в хладното й спокойствие чак докато ръката й не докосна дъното.

Заплува бруст със затворени очи. Във водата всичките й тревоги изчезваха. Нямаше вбесени началници, нито стрес, и със сигурност никакви мъртви момичета и момчета.

В детството й, в дома й във Вирджиния, родителите й имаха басейн. Тя киснеше в него през цялото лято — от шест, докато навърши десет години. Любимата й игра бе да се прави на русалка. Затваряше очи и протягаше ръка в очакване на прегръдката с любимия си принц, за да я отведе в изгубеното й царство.

Когато минута по-късно започна да не й достига въздух, Емили си спомни, че Челси Скинър е била спасител на плажа.

Изскочи на повърхността и заплува както всеки друг път. Обикновено няколко дължини в басейна се оказваха достатъчни, за да й се проясни умът, но сега, дори след петата, не можеше да престане да мисли за случая. Навярно нямаше да успее да си го избие от главата дори и ако преплува Ламанша.

До края на работната среща на екипа от полицейската лаборатория още не бяха готови с резултатите от аутопсията на Челси. Майк й спомена, че се наложило с флекс да срежат отгоре корпуса на хладилника, за да извадят тялото.

Имаше нещо смущаващо около този престъпник. Емили знаеше, че повечето серийни убийци по всякакъв начин се опитват да избегнат вниманието на публиката. А този тип сякаш изпитваше удоволствие от известността. Като че ли искаше да им натрие носовете с това, което вършеше.

Какво бе казал той? Предай поздравите ми на нейното майче. Дори и за един хищен социопат безчувствеността и арогантността му бяха умопобъркващи. Този тип не беше просто самоуверен. Беше прекалено нагъл, може би защото се справяше с всичко много ловко — досега бе допуснал само една грешка, позволявайки да го види уличен доставчик на наркотици.

След като преплува двайсет дължини, Емили Паркър се прибра в стаята си и позвъни у дома си.

— Как е тя? — попита тя брат си.

— Това, което ще ти кажа, ще ти хареса, Ем. Днес един от съучениците на Оливия чул как учителят я нарекъл Оливия Жаклин и оттогава, през цялата сутрин, я наричал само О’Джей Паркър8.

— Малък негодник — възмути се Емили.

— Не, почакай — каза брат й през смях. — Името на момчето било Брайън Кевин Съливан, затова Оливия го нарекла Би Кей Съливан. Сега всички в класа го наричат само Бъргър Кинг Съливан. Как ти се струва? Според мен Бъргър Кинг ще се позамисли, когато отново иска да се закача с нашата Оливия.

Емили не успя да се сдържи и се засмя.

— Къде е тя сега?

— В леглото. Легна си заедно с куклата „Моята близначка“, така че в леглото е малко тясно. Искаше да ти напомня, че магазинът „Американско момиче“ се намира на Пето Авеню. И да не забравиш да поздравиш Елоиз в хотел „Плаза“.

— Обещавам — прошепна Емили. Олекна й на сърцето. Обзе я чувството, от което толкова се нуждаеше. — Ти си най-добрият вуйчо на света, Том.

— Не забравяй, че съм и най-добрият брат — допълни той. — И да се пазиш.

Тя затвори телефона и видя, че някой й бе изпратил съобщение. Изслуша продиктуваното от Майк и веднага му позвъни.

— Какво има сега? — попита го, когато той се обади.

— Нищо ново — отвърна Бенет. — Просто исках да те успокоя, че през последния половин час няма ново отвличане.

Тя се замисли… За него, за обяда им, както и за чудесната вечеря със семейството му. Загледа се в безнадеждно самотната си хотелска стая. И отново усети самотата в живота си. След като съпругът й напусна семейния кораб, дори не й бе минавала мисълта да се сближи с някого другиго. Но сега, колкото повече време прекарваше с Майк, толкова по-често започваше да обмисля тази възможност.

— Къде си сега, Майк? — попита неволно.

Какво правеше, по дяволите!

— Не мога да те чуя. Едно от децата крещи зверски… Изчакай. Ето, готово, сега съм в кухнята. Та какво каза?

Емили се замисли. Трябваше да спре. Да се захване с полицай, при това от друг град? Как, по дяволите, би могло да се получи?

— Нищо — отвърна младата жена. — До утре, Майк.

34.

Стоях в кухнята, загледан в мобилния телефон.

Имаше един миг между нас, нещо като надвиснала възможност, но, по дяволите, някак си я изпуснах.

Все пак беше хубаво да чуя гласа й. Е, не чак толкова, като да видя лицето й, но почти… Тя беше добро ченге, добра за компания, а и изглеждаше добре. Беше чудесна, поне според моята класация. Имах чувството, че се познаваме от години, а не от три дни.

Телефонът ми иззвъня, докато още стоях там, унесен в мечти, все едно бях един от моите влюбени тийнейджъри. „Хайде обратно в реалността, Казанова“, казах си.

Обаждаше се Каръл Флеминг, пряката ми шефка.

— Майк, току-що научих, че някой от кметството поискал от екипа за спешно реагиране да му предоставят копия от всичките ти доклади. Имаш ли представа какво ще направи с тях заместник-кметицата?

— За нещастие — отвърнах, — ние се спречкахме с Джорджина Хотинджър още при отвличането на сина на Дънинг. Вероятно не се е отказала да ми създава неприятности, шефке. Търси нещо, с което да ме закове.

— Тази анорексична кучка може да го духа! — избухна гневно моята шефка. — Архивите на отдела за вътрешни разследвания в полицията са строго конфиденциални и ако тя поиска подобна информация, ще трябва да се обърне лично към мен. Този случай не може да бъде разследван по-професионално. Не се притеснявай от нея или от когото и да е другиго, докато аз съм наблизо. А сега легни да поспиш, Бенет.

Брей, помислих си, след като затворих. Шеф да е толкова уверен в способностите ми, та чак да е готов да си сложи главата в торбата заради мен? Това бе нещо ново, но много хубаво.

Ала спането май ще се отложи, помислих си, като излязох от кухнята и се загледах в неразборията върху масата в трапезарията.

Навсякъде бяха разпилени мензури и епруветки, найлонови тръбички, будилници, засъхнала боя. Имаше достатъчно картон за макет на малък самолет.

Да, отново бе настъпил най-тревожният период. Наближаваше годишният преглед на научните проекти в католическото училище „В името Божие“.

Шест от моите десет деца трескаво довършваха проектите си, възложени от учителите им. Джейн изследваше почвата в Ривърсайд Парк. Еди проучваше геометрията на сенките. Брайън се занимаваше с нещо, свързано с гледането на телевизия и въздействието й върху умствените ни възможности. Или пък просто не му се учеше и зяпаше предаванията? Не бях много сигурен за него.

Дори и най-малката, петгодишната Криси, бе пленница на научните изследвания. От училището й бяха поръчали да изработи стетоскоп от картонените тръби за тоалетната хартия. Вероятно Проектът Манхатън, за създаването на атомната бомба, е изисквал по-малко усилия.

Протегнах ръка, когато едно смачкано парче от алуминиево фолио прелетя край главата ми.

— Тази топка твоя ли е, Трент? — попитах го, като му подадох обратно смачканото фолио.

— Това не е топка, татко — осведоми ме той, като простена мъчително заради невежеството ми. — Това е Юпитер.

След като се върнах от работа, тутакси ме бяха изпратили в местния „Стейпълс“ за някои спешни покупки, отлагани до последната минута. Не бях виждал толкова много изнервени родители от 15 април в пощата — последната дата за внасяне на федералните данъци. Не пишеше ли в ръководствата, че учениците трябва сами да правят експериментите си? Да бе, как не…

Оставаха десет минути до полунощ, когато завих в леглото и последния от моите едисоновци и галилеовци, преди да се затътря към кухнята.

Заварих Мери Катрин, със следи от лепило по бузите и с изцапани от маркера пръсти, съсредоточено да нанася последните щрихи.

— Здравей… Готов съм да се обзаложа, че никога не си преживявала удоволствието да се потопиш толкова дълбоко в бездните на научните изследвания. И ти ли се чувстваш толкова извисена и обогатена? — попитах.

— Имам идея за експеримент, който искам да проведа с всички онези учени — промърмори тя, докато завърташе шарената четчица.

— За това колко стрес могат да понесат хората, преди главите им да експлодират ли?

35.

Беше два и двайсет след полунощ, когато Дан Хейстингс излезе от „Бътлър“ — главната библиотека на Колумбийския университет. Но вместо да се насочи към рампата за инвалиди, красивият рус първокурсник, следващ икономика, се усмихна закачливо, включи инвалидната си количка в режим за спускане по стъпала и започна предпазливо да слиза по стълбището на сградата, приличаща на древногръцки храм.

„Човек може да си помисли, че съм се поучил от инцидента“, каза си той, когато изключително скъпата инвалидна количка с компютърно регулиране се блъсна силно след последното стъпало. Краката му бяха парализирани след злополучен инцидент при планинско катерене с велосипед.

С баща си бе заминал на изключително рисковано пътешествие в долината Оркон в Централна Монголия. И докато трескаво се спускаше надолу като възкръснал Чингис хан, в следващата секунда предната му гума се заклещи между два скални блока.

Приземяването в дъното на планинското дефиле разтроши на парченца три от гръдните му прешлени — деветия, десетия и единадесетия, но той не се оплакваше. Нали мозъкът и сърцето му бяха останали непокътнати, а като бонус на раздяла с монголската му авантюра се оказа, че не беше лишен от възможността да използва и пениса си. Сега, благодарение на своята айБОТ, наричана „ферарито сред инвалидните колички“, можеше да си осигурява достъп до всичко, което му принадлежеше. Можеше и да отива, където си пожелае.

Тази вечер остана да чете до късно за държавния изпит на следващия ден. Както и заради купона, който съквартирантът му даваше на своята група привърженици, изучаващи процесите за омиротворяването на света. Предпочиташе да задреме върху книгите в библиотеката, отколкото да бъде в компанията на тези любители на висенето по дърветата.

В интерес на истината, той бе най-крайният консерватор, който можеше да се срещне. В либерално настроения Колумбийски университет това го правеше да изглежда като шпионин, внедрен дълбоко във вражеска територия.

Двигателят на инвалидната му количка забръмча, докато прекосяваше площада „Лоу Плаза“. Обикновено тази обширна площ гъмжеше от хора, които се грееха на слънце или играеха на футбег, но сега бе съвсем безлюдна. Само насреща, на фона на черното нощно небе, се извисяваше странно зловещо величественият купол на библиотеката „Лоу“.

Нали точно тук, сред тези красиви сгради, бяха върлували антивоенно настроените хипита през шейсетте години? Какъв позор. Но още по-лошо бе, че и до днес някои от неговите състуденти продължаваха да вярват в тези глупости.

Но не и той. Дан следваше пълния курс по икономика. Първоначалните му планове предвиждаха да завърши с пълно отличие, за да може да кандидатства за някоя от водещите инвестиционни банки на Уолстрийт. Само че след сътресенията, които сполетяха „Беър Стърнс“, „Голдман Сакс“ и „Мерил Линч“, той все по-често се замисляше да се огледа за някой по-проспериращ частен инвестиционен фонд. Нямаше значение кой точно ще е, стига да работеше в големи мащаби.

Да се издигне или да си остане у дома, прикован към инвалидната количка — до това се свеждаше изборът на Дан Хейстингс.

Сложи си слушалките на айпода и си избра плейлиста с песните на „Фел Аут Бой“. Този състав, както и „Май Кемикъл Романс“, бе сред най-предпочитаните от него при движение с инвалидната количка.

Тъкмо преминаваше покрай „Луисън Хол“, когато видя светлината. Някакво странно пулсиращо синкаво сияние се процеждаше откъм вратата на юг от него. Дали не беше от екранчето на мобилен телефон? Той забави скоростта на количката и свали слушалките.

— Здравей, Дан, ела насам — извика го шепнешком един глас.

Какво ставаше тук, озадачи се Дан и се огледа. Да не беше някой от състудентите му? Някой от онези шумни келеши? Или от свалячите, излезли на лов за пликчета?9 Той никак не си падаше по това. И за какво изобщо бе този лов?

Когато беше на метър и половина от светлината, Дан едва не падна от количката, натискайки рязко спирачките. Някакъв тип с черно късо палто и скиорска маска изскочи откъм вратата с пистолет в ръка.

Каква бе тази гадория? И къде, по дяволите, се бе дянала охраната?

Беше слушал, че Морнингсайд Хайтс, съседният на университета квартал, бил много опасен, но никога не бе чувал някой да е бил нападнат тук, насред кампуса.

— Ето, вземи го — каза му Дан, като му подаде айпода си. — А в портфейла в чантата си имам сто и петдесет долара, както и кредитна карта от „Американ Експрес“. И тях можеш да вземеш, приятел.

— Ей, ама ти си бил много готин… — извика мъжът със скиорската маска, като сграбчи Дан за якето и го измъкна от инвалидната количка. После изрита вратата на сервизното помещение зад гърба си.

— Какво правиш, мамка ти? — изкрещя Дан, докато онзи го носеше на ръце в тъмната сграда.

Мъжът спря, пусна го на пода, натисна го с коляното си и с груб замах овърза краката, ръцете и устата му с тиксо.

— Шшшт, тихо! — Преметна го през рамо. — Кротувай сега. Не се приказва, когато си в час.