Библиотекарите

17.

Роб Мелроуз пристигна в хотел „Черният бик" в Къркби Стивън и незабавно тръгна към стаята на Ани. Когато тя му отвори, той нахълта вътре с арогантността на ученик и започна да я хока.

- В Лондон са много недоволни - заяви с префърцунен акцент, който я накара да стисне раздразнено зъби. - Много недоволни. Уил Пайпър е горещ картоф от политическа гледна точка, а ти му позволи да се измъкне. Това ще се отрази зле на кариерата ти, Ани. Много разочароващо. Имам двама души, които чакат долу. Да се размърдаме, а?

Тя беше напълно облечена, трябваше само да си обуе обувките. Накара го нарочно да чака, като седна на леглото си и бавно започна да ги завързва. Сякаш мина цяла вечност, докато приключи.

- Виж какво, Роб, в заповедите ми не влизаше да държа Пайпър на каишка. Трябваше да му помогна да открие сина си. Той сам реши да избяга. Не зная защо. Но няма за какво да ме вините.

- Сигурен съм, че ще имаш възможност да заявиш невинността си в служебния си доклад, но дотогава моите заповеди са да открия две изчезнали лица - Пайпър и сина му. Знаеш коя е жената на Пайпър, нали?

- Да, Роб, знам - уморено отвърна Ани.

- В такъв случай можеш да си представиш какви лайна ще се изсипят отгоре ни от ФБР и Държавния департамент. Моята работа е да ги открия днес, а твоята е да ми помагаш както намеря за добре. Предлагам да си изберем тихо местенце в салона и да ме запознаеш с всичките си действия в Къркби Стивън и предградията му.

- Да, става - дръзко отвърна Ани и грабна чантата си. Той не усети подигравката ѝ, когато тя каза: - Мисля, че трябва да обърнем особено внимание на... предградията.

Кени и хората му пристигнаха в Къркби Стивън и паркираха недалеч от хотел „Черният бик". Хората от екипа за наблюдение от Грум Лейк бяха установили точното местоположение на Ани Лок по сигнала от нетпена ѝ и следяха целия ѝ имейл и телефонен трафик, справяйки се с кодиращите алгоритми на МИ-5 като нагорещен нож с масло. Както обичаше да казва Кени в подобни ситуации: „В ръцете ни е". Неговите наблюдатели никога не бяха попадали на шифър, който да не могат да разбият. Именно с това си вадеха хляба. Гордееше се страшно с хората си и мисията им, но краят наближаваше, както се казва, и той нямаше ни най-малка представа какво ще прави след закриването на Зона 51. Понякога, когато беше в почивка и вкарваше повече пиячка в кръвта си, тайно се надяваше, че с настъпването на Хоризонта ще бъде заличен заедно с останалото човечество. По този начин нямаше да му се налага да се задоволява с по-незначителна работа.

Но сега, докато се разтъпкваше и оглеждаше Маркет Стрийт, той мислеше единствено за работата си. Щеше да открие Уил Пайпър, да научи какви ги вършат той и синът му и да разбере кои, по дяволите, са тези „библиотекари". И след това щеше здравата да го начука на господин Пайпър, стига да може да намери основателна причина за това. Вярно, Пайпър беше ОХ, но това не пречеше хубавичко да си изпати, пък и по този начин щеше да се погрижи за една недовършена работа. Беше длъжник на Малкълм Фрейзър. И освен това, ставаше въпрос за честта на наблюдателите. Докато го пребиваше, щеше да се погрижи Пайпър да разбере, че всеки удар идва от Малкълм, че е юмрук от онзи свят.

Ани седна на забутаната маса в дъното на лобито заедно с Мелроуз и другите двама агенти на МИ-5. Познаваше ги - свестни момчета, които сигурно споделяха мнението ѝ за Мелроуз, но си мълчаха в присъствието на шефа си. Подложките за бира на масата воняха на мая. Тя ги събра и ги метна на съседната празна маса. Мелроуз отпрати сервитьора, като каза, че не са нито гладни, нито жадни, и когато онзи замърмори сърдито, отбеляза:

- Страшно мразя тези провинциални градчета.

Ани сбито докладва за обиколката си с Уил из фермите в Пин. Спря се най-вече на фермата Лайтбърн, защото се бяха задържали най-дълго там. Повечето от другите срещи бяха кратки и доста недружелюбни.

- Местните хора като че ли не обичат посетители - рече тя.

- Но случаят с Лайтбърн не е такъв - носово отбеляза Мелроуз. Беше извикал карта на екрана на нетпена си, на която с червени точки бяха отбелязани посетените места. - Пънчета в Пин - каза той и зачака двамата подлизурковци да се захилят. - Те не са били недружелюбни, нали? Какво ни говори това, Ани?

- Както заключих в предварителния си доклад, Роб, това ни говори, че или са приятелски настроени по принцип, или крият нещо - отвърна тя.

- Е, така или иначе, явно ще трябва да ги посетим отново днес следобед. Да видим колко приятелски настроени ще бъдат, когато тежката артилерия им се натресе на главите.

Точно в този момент Кени, Лопес и Харпър влязоха в лобито и поискаха да бъдат настанени за обяд. Кени изгледа масата на МИ-5.

- Кои са тези, по дяволите? - прошепна Мелроуз.

- Не съм ги виждала досега - отвърна Ани. - Американци, ако се съди по външния им вид и акцента.

- Е, високият като че ли те разпозна. Видя ли как те гледаше?

Тя сви рамене.

- ФБР? - прошепна Мелроуз. - ЦРУ? Или от някоя друга агенция?

- Искаш ли да ги питам? - саркастично рече тя.

- За бога, не! Ще се изложим. Аз ще направя дискретна справка. Но няма да се изненадам, ако това се окаже някаква машинация на жената на Пайпър. Може би се опитва да следи работата ни.

В другия край на салона Кени също шепнеше на хората си:

- Ан Елизабет Лок. Изглежда точно като на снимката. Хубаво момиченце. Тъкмо излязла от прокурорската възраст, ако питате мен.

- Какво правим, шефе? - попита Лопес.

- Първата ни работа е да се помолим на всемогъщия Бог в менюто да има нещо, което няма да ни накара да си изповръщаме червата. След това продължаваме с онова, в което ни бива най-много. Ще им проследим задниците, докато не ни отведат при Пайпър.

- Май ни забелязаха - обади се Харпър.

Кени отвори менюто.

- И какво ще правят? Ще ни избягат с мижавия си електромобил ли?

Нанси не беше свикнала с празна къща. Не толкова заради това, че е сама. Уил прекарваше повечето си време във Флорида, докато тя работеше във Вашингтон, а за Филип не можеше да се каже, че се мотае около нея. През повечето време седеше в стаята си. Онова, което я тормозеше, бе тишината.

Около Филип винаги беше шумно. От стаята му постоянно бумтяха тонколони. И нетпенът му непрекъснато звънеше, за да му предаде нещо от Соко и другите му безброй сайтове. Освен това никога не изключваше телевизорите в кухнята и дневната, така че и те непрекъснато бръмчаха на заден план.

Сега къщата беше смълчана като гробница и това я влудяваше.

Беше се облякла за работа и пълнеше термочашата си с кафе, когато се разрева. Синът ѝ беше изчезнал. Съпругът ѝ беше изчезнал. А коравосърдечният ѝ шеф искаше от нея да постави работата и страната на първо място. Това беше прекалено.

Направи онова, което като луда не можеше да спре в последно време - набра гласово телефона на Филип, после този на Уил и чу все същите небрежни съобщения, които изглеждаха така чудовищно не на място в тази ситуация.

Провери имейлите си, намери и препрочете съобщението, което бе прочела още в леглото си. Роналд Мур, заместник-директорът на МИ-5, я уверяваше, че се прави всичко възможно за откриването на Уил и Филип. Един от „най-добрите" им хора бил изпратен на място с екип, за да помогне на по-младата служителка, натоварена със случая, госпожица Лок. Щели да я държат редовно в течение за развитието на нещата.

Нанси беше потърсила подробности за Ан Лок и бе изръмжала на красивото лице на екрана: „Остави го на мира, скъпа. Има слабо сърце". Предполагаше, че госпожица Лок може да е накарала старите сокове на Уил да бликнат, както всеки път при вида на хубава жена.

Именно тази негова слабост едва не го уби по Коледа. Но защо беше откраднал колата ѝ и я бе зарязал? Явно беше попаднал на нещо и не искаше да влачи товар със себе си. Но тогава защо не ѝ се беше обадил, за да ѝ разкаже какво е открил? И десет секунди щяха да са достатъчни!

Мътните да те вземат, Уил, помисли си Нанси. Ти си най-вбесяващият мъж, когото съм срещала. И между другото, обичам те.

Директор Париш я откри веднага щом пристигна в централата на Пенсилвания Авеню.

- Познай. Оказа се права - рече той, докато наливаше кафе и на двамата от каната на заседателната маса.

- За какво съм права? - попита Нанси.

- Всички дипломати, които подвиха опашки и побягнаха към Пекин, днес са живи и здрави.

- Казах ти, че не се връзва.

- А аз вече ти казах, че си била права!

- Тогава ми позволи да хвана следващия самолет до Англия. Трябва да ида там и да намеря момчетата си.

- Рон Мур ми каза, че са натоварили свестни хора със задачата, Нанси. Ето какво е положението. Китайците продължават да вдигат пара. Не им пука, че последните картички са се оказали измама. Смятат - или поне така твърдят - че са дело на същата организация, която е изпратила истинските. Твърдят, че всичко е работа на Грум Лейк. Пуснали са официална нота до Държавния департамент, в която се заявява, че заплахата срещу дипломатите им е извела кризата до ново ниво, и настояват да знаят защо администрацията участва във враждебните провокации. А тази сутрин задрънча и оръжие. Пуснали са два самолетоносача клас „Ши-Ланг" и група ядрени подводници в Южнокитайско море, които се движат към Тайванския пролив. Никой в Пентагона няма да се изненада, ако използват това като димна завеса за инвазия в Тайван. Едва ли е нужно да казвам, че Белият дом е изправен на нокти. Точно тук е нашата роля. Най-добрият начин да накараме онези типове да си свият сармите е да докажем, че правителството не е замесено в историята с картичките. Решаването на случая зависи от нас или по-точно, от теб.

Нанси въздъхна. Тежестта на целия свят се бе стоварила върху крехките ѝ рамене. Беше си приготвила куфар за Англия, но той явно щеше да си остане в багажника на колата ѝ.

Взе асансьора до петия етаж, където беше издействала кабинети и заседателни зали за екипа, работещ по Китайския апокалипсис. През кариерата си на висш служител беше действала за централизирането на сложни случаи. Това не винаги я правеше популярна сред оперативните отдели, чиито главни специални агенти и техните хора често се чувстваха ограничени от дългата ръка на централата. Този случай обаче беше идеален пример за необходимостта от координация. Пощенски картички бяха изпратени до Ню Йорк, Сан Франциско и Лос Анджелис, а сега и до Вашингтон. Не можеше да остави всеки оперативен отдел да работи самостоятелно.

Беше избрала един специален агент от отдела в Ню Йорк да дойде във Вашингтон и да поеме ръководството на екипа; даваше си сметка, че вижда много от самата себе си в Андреа Маркоф, десетгодишен ветеран във ФБР и същински пищов, винаги заредена и с буден ум. Маркоф не беше на себе си от щастие, че неин ментор е най-високопоставената жена в Бюрото, и бе абсолютно лоялна.

Когато Нанси мина през заседателната зала на екипа, Андреа забърза към нея.

- Някакъв напредък с видеозаписите? - попита Нанси.

- Разбихме ги! - отвърна Андреа. - Новите програми приключиха снощи и по всичко личи, че си вършат работата.

- Да погледаме.

Открай време мотото на Нанси беше, че черната работа решава случаите. Научила беше това от работата с Уил по първия си голям случай и урокът се бе потвърдил неведнъж през годините. Единствените сигурни улики, с които разполагаха, бяха картичките. Всички бяха подпечатани в Манхатън и бяха минали през един от седемте пощенски клона. Това означаваше, че подателят или подателите най-вероятно са ги пуснали лично в някои от 167-те пощенски кутии на въпросните клонове.

Беше сравнително лесно да стеснят въпросните дати според пощенското клеймо на картичките и тъй като камерите покриваха почти напълно улиците в Манхатън, разполагаха с видеозаписи на всяка кутия. Проблемът се състоеше в огромното количество информация. За всеки отделен ден това правеше двайсет и четири часа запис за всяка от двайсетте пощенски кутии, или общо 480 часа, които трябваше да се прегледат внимателно и да се открие подозрителното лице. Умножете това по осем за дните от последните два месеца, през които бяха пуснати картичките. Търсенето на едно и също лице или лица беше класическата задача за издирване на игла в купа сено.

Идеята на Андреа беше да използва компютърджии. С благословията на Нанси тя привлече към екипа куп аналитици, които да претърсят видеозаписите и да отделят само кадрите, при които нечия ръка се докосва до дръжката на пощенската кутия.

- В момента превъртаме записите - каза Андреа. - Системата не е съвършена, но все пак е отсяла деветдесет и девет процента от плявата.

Едната стена на заседателната зала беше покрита с видеоекрани. Андреа даде гласова команда на системата да пусне записите от 8 януари и стената оживя, показвайки от най-добрите ъгли всички двайсет и една кутии на пощенски клон Вилидж на Варик Стрийт.

- Пуснете картините - рече тя.

Група агенти и техници застанаха зад нея и Нанси и загледаха откъсите от записите.

Алгоритмите явно бяха ефективни и показваха предимно моментите, когато хората пускаха пакети и пликове.

- Преди десетина години щеше да бъде доста по-трудно - рече Андреа. - Така де, кога за последен път си пускала писмо?

Нанси помнеше. Когато Уил беше далеч от нея във Флорида, тя обичаше да му праща истински картички, а не електронни. Последната беше за рождения му ден през ноември с рисунка на платноходка и две мишки, които я насочваха към залязващото слънце. Пропъди спомена - не искаше да се разреве отново пред хората си.

Денят явно е бил доста студен, защото много от показаните на записите хора бяха с шалове и шапки.

- Май ще имаме не повече от петдесет процента шанс да разпознаем лице - отбеляза Нанси.

- Ако сме късметлии - съгласи се Андреа. - Но поне разполагаме с по-ограничен материал, върху който да работим.

Нетпенът на Нанси завибрира. Тя пъхна слушалка в ухото си и отстъпи в дъното на стаята, за да приеме повикването.

Беше Рон Мур от МИ-5. Нанси затаи дъх, когато секретарката му обяви, че шефът ѝ иска да говори с нея.

Обаждането са оказа обаче само жест на любезност. Мур просто ѝ съобщи, че лондонският му екип е пристигнал на място в Иоркшър и в най-скоро време ще се захване за работа. Имали някои следи, които смятали да проучат най-методично.

- Мога ли да направя още нещо за теб, Нанси? - попита той на сбогуване.

- Не, Рон. Благодаря ти. Моля те да ми звъннеш, ако откриете нещо. - Нанси извади слушалката и извика през стаята: - Средният ред! Вторият екран отляво! Замразете и върнете петнайсет секунди!

Андреа спря екрана с жест и върна записа назад.

- Точно там! Спри!

Картината замръзна. Някакъв човек без шапка държеше дръжката на пощенската кутия и пускаше нещо в нея.

- Господи - промълви Нанси.

- Какво има? - объркано попита Андреа.

- Този човек. Снемете лицето му и го потърсете в останалите записи. По възможно най-бързия начин. Познавам го.