Библиотекарите

Пролог

Остров Уайт, 1775 г.

– Дръж добре фенера - каза старецът на момичето.

Вятърът виеше и бледо осветените от луната облаци сякаш се носеха из небето със скоростта на тримачтов кораб под напора на бурен вятър. Наблизо морето бучеше и се пенеше.

Гледаха как двама подкрепящи се с ром работници копаят дупка в замръзналата през януари почва.

– Сигурна ли си, че това е правилното място?

Момичето каза, че е сигурно, но старецът разбираше по изражението му, че не е така.

Той хвана наметалото си при гърлото.

– Ако мястото не е това, утре ще те върна в къщата на барона и повече няма да чуеш за мен.

Зъбите на момичето затракаха.

Един от работниците се опита да помогне, макар че произнасяше думите завадено заради рома, с който го беше почерпил старецът.

– За т’ва място се носят легенди, скуайър¹¹. Откак бях момче. Нищо чудно да има нещо вярно в думите на момата.

– В такъв случай защо ти или другарите ти не сте проверили? - отвърна старецът.

– От страх - отвърна другият работник. - Навремето тъдява имало манастир. Носят се приказки, че посред нощ бродят духове на закачулени монаси. А сега е горе-долу полунощ. Човек трябва да е сбъркан, за да дойде по това време.

– Тогава защо се съгласихте да дойдете с нас?

– Щото досега никой не е предлагал да плати - отвърна първият работник. - Но ако там долу има нещо, ще се оправяте без нас.

Старецът погледна дългата стълба, която бяха донесли двамата мъже. Съмняваше се, че подаграта ще му позволи да я използва, но пък и не вярваше, че изобщо ще открият нещо. В такъв случай го очакваше уютната стаичка в хана във Фишбърн.

Купчината изкопана пръст растеше.

– Не сте тукашни, нали? - попита вторият работник.

– Не. Оттатък морето съм, от Филаделфия.

– Така ли? - отвърна работникът. - И когато почне война, на чия страна ще застанете?

Старецът въздъхна.

– Не искам никакви войни. Надявам се да няма кръвопролития, но ако се наложи да избирам страна, ще го направя.

Работникът не преставаше.

– Ако не сте за краля, спирам да копая.

Внезапният звън на желязо върху камък привлече вниманието им и позволи на стареца да избегне отговора.

– Голям ли е? - попита другият копач.

Престъргването с лопатата показа, че камъкът е голям.

– Разчистете го - нареди старецът. - Вижте дали няма ръб.

Не след дълго се установи, че са попаднали на доста голям блок с равни стени, плътно долепен до друг.

– Подпъхни лопатата си под него! - разпореди се старецът. - Да видим дали не може да се мръдне.

Момичето пристъпи напред. Люлеещият се фенер хвърляше светлина и сенки върху камъка. Старецът видя, че е затворила очи.

„Моли ли се?“

Камъкът беше повдигнат на няколко сантиметра и старецът заръча на момичето да се приближи към светлината. Оказа се, че ръбът на блока почива върху яка греда. Под нея цареше абсолютен мрак.

– Христе всемогъщи! - промълви един от работниците. - Това е дело на човешка ръка.

– Продължавайте да го вдигате! - нареди старецът. – Само гледайте да не падне. Изместете го настрани.

Двамата се подчиниха и не след дълго в земята зейна достатъчно голяма дупка, за да може през нея да мине човек.

– Абигейл - обърна се старецът към момичето. - Легни по корем и пъхни фенера в дупката. Кажи ми какво виждаш.

Тя се подчини без никакво колебание, но копачите заотстъпваха назад. Старецът ги наруга, но не можеше да види накъде тръгват, защото трябваше да държи момичето за глезените.

– Виждаш ли нещо, дете?

– Има книги! - извика тя. - Много книги. Там долу има цяла библиотека, точно както ви казах!

Абигейл се изправи. На светлината на фенера старецът видя, че лицето ѝ е мокро от сълзи на облекчение.

– В такъв случай трябва да слезем долу, нали? - рече той. - Вие двамата, донесете стълбата.

Работниците обаче вече бяха на няколко метра, омитаха се скоростно.

– Къде отивате? - надвика вятъра старецът.

– Както казах, оправяйте се сами, скуайър - отвърна единият работник. - Не сме идвали тук и няма да се върнем. Това място е прокълнато. Изобщо не трябваше да се съгласяваме с предложението ви.

–Ами парите?

– Задръжте си ги - отвърна гласът, този път още по-отдалеч.

– Е, млада госпожице, останахме само ние двамата - въздъхна старецът. - Да разгледаме тази ваша библиотека, а?

Ако стълбата беше мъничко по-къса, плановете им нямаше да се осъществят. Старецът пусна момичето първо - то бе достатъчно пъргаво, за да може да се спусне заедно с фенера.

Когато главата ѝ изчезна, старецът се хвана за края на стълбата.

Соленият вятър го заблъска свирепо в лицето и разроши косата му.

„Да не би някаква сила да се гневи на натрапничеството ни?“

Старецът преглътна опасенията си, обърна гръб на дупката и болният му крак намери пипнешком горното стъпало.

И тъй, Бенджамин Франклин направи първата си крачка надолу към Библиотеката на Вектис.