Бисерът

I

Кино се събуди в предутринния мрак. Звездите още светеха и денят прозираше като бледа ивица светлина над източния хоризонт. Петлите вече пееха и свинете, станали в зори, бяха започнали неспирното си ровене из клонака и треските с надеждата, че някъде ще намерят нещо за ядене, което преди не са забелязали. Край колибата от клони, в гъсталака от дюни1, чуруликаше и пърхаше с крилца ято малки птички.

Кино отвори очи и погледна първо белеещия се квадрат — входа на колибата, после вързаното за тавана сандъче, в което спеше Койотито. Накрая той изви глава към Хуана — жена си, която лежеше на рогозката до него, завила със син шал носа, гърдите и кръста си. И Хуана бе отворила очи. Кино не помнеше някой път да се е събудил и да не е срещнал погледа на Хуана. Тъмните й очи проблясваха като малки звездички. Тя го гледаше и това се случваше винаги когато той се събуди.

Кино чу лекия плисък на утринните вълни по брега. Техният щум бе много приятен — Кино отново затвори очи, за да слуша по-добре звучащата в ушите му музика. Може би така правеше само той, а може би и всички хора от неговото племе. Преди много години хората от неговото племе са били големи съчинители на песни и всичко, каквото виждали, мислели и вършели, се претворявало в песен. Това било много отдавна. Но песните се бяха запазили и досега. Кино ги знаеше до една, а нови песни нямаше. Това обаче не пречеше на всеки да си има своя собствена песен. Ето и сега в главата на Кино звучеше песен — ясна и тиха, и ако той я изпееше някому, би я нарекъл Песен на семейството.

Носа си Кино бе завил с края на одеялото, за да не диша влажния въздух. Очите му се устремиха към мястото до него, откъдето идваше лекият звук. Беше Хуана, която ставаше почти безшумно. Крачейки с мускулестите си боси крака, тя се приближи до сандъчето, в което спеше Койотито, наведе се и каза нещо нежно. Койотито погледна нагоре за миг, затвори очи и отново заспа.

Хуана отиде до издълбаното в земята огнище, отрина един въглен, почна да го разпалва, да чупи на ситно клонки и да ги слага в огнището.

Кино също стана и загърна с одеялото главата, носа и раменете си. Пъхна крака в сандалите и излезе да гледа изгрева на слънцето.

Той приклекна до вратата и зави с краищата на одеялото коленете си. Видя как високо в небето над Залива като ярки петна блеснаха малки облачета. При Кино дойде козата; тя го подуши и втренчи в него студените си жълти очи. Зад гърба му Хуана разпали въглена, лумна огън и огнени копия заизскачаха през цепнатината на колибата. Светлина като трептящ квадрат легна пред входа й. Една закъсняла нощна пеперуда се стрелна вътре, към огъня. Песента на семейството зазвуча зад Кино. Неин ритъм бе ритъмът на хромела2, на който Хуана мелеше царевица за сутрешните питки.

Сега вече бързо се развиделяваше: бледа светлина, руменина, сияние и накрая ослепителен пожар — слънцето заплува над Залива. Кино погледна надолу, за да предпази очите си от силния блясък. Той чу как Хуана разплесква питките и усети приятната им миризма в съда за печене. По земята пълзяха припряно мравки — големи, черни, с лъскави телца и малки, сивопепеляви, пъргави. С величието на бог Кино гледаше как една сивопепелява мравка отчаяно се мъчеше да се измъкне от капана, който й бе изровил в пясъка един мравояд. Мършавото страхливо куче се приближи до Кино и когато той го повика ласкаво, то се сви на кълбо до него, грижливо намести опашка над лапите си и леко положи глава върХУ козината. Кучето беше черно, със златистожълти петна над очите като вежди. Утрото беше най-обикновено и все пак никакво друго утро не можеше да се сравни с него.

Кино чу скърцане на въже — Хуана взе Койотито от вързаното за савана сандъче, уми детето и сгъна така шала си, че то да бъде до самите й гърди. Кино видя всичко това, без да поглежда. Хуана тихо запя една стара песен, която се състоеше само от три тона с безкрайна смяна на интервалите между тях. Тази песен бе също част от Песента на семейството. Нейна неотделима част. Понякога тя предизвикваше болка, която свиваше гърлото и сякаш говореше: „Ето сигурността, ето сърдечността, ето Всичко.“

Отвъд оградата от клони имаше други колиби и от тях също излизаше дим и долитаха звуците на приготвяната закуска, но това бяха други песни, свинете там бяха други и стопанките — други. Кино бе млад и силен и черните коси се спускаха по бронзовото му чело. Очите му бяха топли, пламенни и блестящи, а мустаците — редки и остри. Той смъкна одеялото от носа си, защото нездравият нощен въздух омекна и сега колибата се къпеше в златни слънчеви лъчи. Край оградата два петела, разперили криле, наежили шии, се гугушеха един срещу друг и се плашеха с лъжливи наскоци. Нима такива петли умеят да се бият? Та те не са бойни! Кино ги наблюдава една-две минути, а после погледна натам, където от Залива към хълмовете се мержелееше едва-едва в небето ято диви гълъби. Светът се бе пробудил и Кино стана и влезе в колибата си.

Когато той се появи на входа, Хуана се изправи — тя се бе, навела над пламтящото огнище. Жената отново сложи Койотино в сандъчето му, разреса черните си коси, сплете ги в две плитки, завърза краищата им с тънка зелена панделка. Кино приклекна до огнището, сви на руло една топла питка, натопи я в соса и я изяде. Пийна и малко пулк3 и това беше цялата му закуска. Обикновено той не закусваше с изключение на празничните дни и на един тържествен ден, в който изяде толкова много сладки, че едва не умря от преяждане. Когато Кино се нахрани, Хуана се върна до огъня и също закуси. Те си размениха две-три думи, но струва ли си да хабиш думи, щом говоренето всъщност е само навик. Кино доволно въздъхна и с това разговорът свърши.

Слънцето топлеше с лъчите си колибата, прониквайки на дълги ивици през цепнатините й. Една такава ивица падна върху сандъчето, в което лежеше Койотино, и върху въжетата, които го крепяха. Едно едва забележимо движение привлече към сандъчето погледите на Кино и Хуана. Бащата и майката замръзнаха на местата си. По въжето, с което бе вързано за тавана сандъчето на Койотино, бавно пълзеше надолу скорпион. Опашката с жилото му беше изпъната и той можеше всеки миг да го забие.

Дъхът щеше да се изтръгне със свистене от ноздрите на Кино, но той отвори уста, за да го спре. И в този момент уплахата напусна очите му, а вцепенението — тялото му. В главата на Кино зазвуча нова песен — песента на злото, мелодията на врага, на зложелателя на семейството: див, потаен, опасен напев, а заедно с тази песен, но по-тихо, като жаловит плач, се лееше Песента на семейството.

Скорпионът леко пълзеше надолу по въжето към сандъчето. Хуана едва чуто шепнеше древно заклинание и стиснала зъби, изрече по-ясно: „Света Богородице!“ Но Кино не стоеше неподвижен. Тялото му безшумно се плъзгаше напред — безшумно и плавно. Ръцете му бяха протегнати с дланите надолу, а очите — приковани в скорпиона. Койотито се смееше и протягаше ръчичка към животното. Скорпионът усети опасността, когато Кино беше вече съвсем близо. Той спря да се движи и опашката му с резки, кратки движения се вдигна над гърба и на нея блесна извитото като дъга жило.

Кино застана като вкаменен. Той чу как Хуана отново зашепна древното заклинание, чу и злия напев на врага. Не биваше да мърда, преди скорпионът да е мръднал, а животното усещаше надвисналата над него смърт. Ръката на бащата се протегна напред — много бавно, много плавно. Опашката с жилото подскочи нагоре. И в тази минута смеещият се Койотито разклати въжето и скорпионът падна. Ръката на бащата се стрелна, но не можа да хване скорпиона, той падна на рамото на детето, задържа се там и заби жилото си. В следващия миг Кино сграбчи скорпиона и ръмжейки, го сплеска в ръцете си. Хвърли пихтията на пода и я удари с юмрук, а Койотито запищя от болка. Кино удря и тъпка врага, докато той се превърна в жалки останки и мокро петно. Бе оголил зъби, очите му яростно пламтяха, а в ушите му гърмеше Песента на врага.

Но детето беше вече в ръцете на Хуана. Тя намери ухапаното място, започнало вече да почервенява. Долепи до раничката устни, засмука силно, плю и отново засмука, а Койотито не преставаше да пищи.

Кино се въртеше край тях; не знаеше какво да прави и само пречеше на Хуана.

Съседите дотичаха, чули писъците на детето. Те сякаш се изляха като поток от своите колиби — братът на Кино Хуан Томас, дебелата му жена Аполония и четирите им деца се спряха на вратата и задръстиха входа; зад тях надничаха другите, а едно малко момченце се провря между краката на възрастните, за да види какво става. Тези, които стояха отпред, предадоха на онези, които бяха зад тях:

— Скорпион. Детето е ухапано от скорпион.

Хуана за миг спря да смуче ухапаното място. Раничката леко се бе увеличила и побеляла по краищата от смукането, а червеният оток бе образувал твърдо лимфатично мехурче. Всички тези хора знаеха какво значи скорпион. Възрастните тежко боледуват, а децата бърже умират. Те знаеха, че отначало ще има оток, треска и спазми в гърлото, а след това стомашни колики и после, ако отровата е проникнала дълбоко, Койотито ще умре. Но парливата болка от ухапването отслабваше. Писъците на Койотито преминаваха в стонове.

Кино често се бе учудвал на желязната воля на своята спокойна, крехка жена. Покорна, сдържана, бодра и търпелива, извила гръб от болки, тя бе родила детето без нито един стон. Умората и глада понасяше едва ли не по-леко от самия Кино. Можеше да кара кану като силен мъж. И ето сега Хуана стори нещо съвсем неочаквано.

— Докторът — каза тя. — Иди за доктора.

Тази дума стигна до ушите на съседите, струпали се в малкото дворче зад оградата. И те заповтаряха: „Хуана иска доктор.“ Странно нещо, небивало нещо — да иска доктор! А ако го доведат, това ще бъде същинско чудо. Докторът никога не идва, когато го викат по колибите. А и защо ще идва, щом лекува богаташите, които живеят в тухлените къщи в града, и болните му са толкова много.

— Той няма да дойде — казаха хората на двора.

— Той няма да дойде — казаха хората на входа на колибата и Кино помисли също като тях.

— Докторът няма да дойде — каза Кино на Хуана.

Тя го погледна със студени като на лъвица очи. Койотито беше първата й рожба, Койотито беше за нея почти всичко на света. И Кино почувствува решителността на Хуана и напевът на семейството зазвуча в главата му с металически тембър.

— Тогава ние ще отидем при него — каза Хуана и натъкми тъмносиния си шал на главата, направи от единия му край нещо като люлка и положи там Койотито, а с другия край засенчи очите на детето, за да не му блести светлината. Хората на входа се дръпнаха назад, блъскайки онези, които стояха зад тях, за да й сторят път. Кино тръгна след нея. Минаха през вратичката и поеха по коловоза на пътя, а съседите се проточиха след тях.

Всички съчувствуваха на Кино и Хуана. Бедняците крачеха бързо и тихо към центъра на града; начело вървяха Хуана и Кино, зад тях — Хуан Томас и Аполония, която поклащаше при бързия ход грамадния си корем, после се точеха съседите, а децата тичаха отляво и отдясно. Жълтото слънце хвърляше пред тях черните им сенки и те стъпваха върху тези сенки.

Процесията достигна мястото, където колибите свършваха и започваше градът с тухлените къщи — къщите с груби фасади и прохладни градини с бълбукаща вода и бугенвилии, покрили стените с виолетови и керемиденочервени и бели цветове. От тези скрити за окото градини долиташе песен на птички, затворени в клетки, и плисък на студена вода по напечените плочи. Процесията прекоси обления с ослепителни слънчеви лъчи площад и мина край черквата. Тя се бе увеличила и на онези, които бърже се прилепваха към нея, се казваше тихо, че детето е ухапано от скорпион и че бащата и майката го носят при доктора.

И новодошлите, особено просяците пред черквата, които бяха големи специалисти по финансовите въпроси, бързо погледнаха вехтата синя пола на Хуана, видяха дупките по шала й, оцениха зелената панделка на плитките й, определиха преди колко години е купено одеялото на Кино, колко пъти са прани дрехите му и убедили се, че родителите на детето са бедни, тръгнаха заедно с другите да видят каква драма ще се разиграе. Четиримата черковни просяци знаеха всичко, каквото ставаше в града. Лицата на младите жени, които отиваха на изповед, бяха за тях отворена книга и когато излизаха от черква, просяците веднага откриваха естеството на греховете им. Те знаеха дори най-малките клюки и няколко големи престъпления. Спяха на обичайното си място — в сянката на черквата, и виждаха и тези, които влизаха скришом в храма да търсят утеха. Познаваха и доктора. Познаваха неговото невежество, жестокост, алчност, склонности и грехове. Знаеха несполучливите аборти, знаеха и това, че дава за милостиня само дребни монети Те виждаха как влизат в черквата труповете на неговите пациенти И тъй като утренната беше свършила и вече нямаха много работа, просяците — тези неуморни търсачи на точни сведения за ближни те — се присъединиха към процесията, любопитни да разберат как ще постъпи дебелият мързелив доктор с детето на бедните хора, ухапано от скорпион.

Бързата процесия стигна до голямата порта на доктора. От двора долиташе плисък на вода, песен на птички, затворени в клетка и шум от метене на плочи с дълги метли. От къщата на доктора се носеше ароматна миризма на пържен бекон.

Кино се спря нерешително за миг. Докторът не беше от неговото то племе. Той принадлежеше към расата, която почти четиристотин години бе избивала, обричала на глад, грабила и презирала хората от расата на Кино и така ги бе наплашила, че бедняците със свито сърце приближаваха тази врата. И както винаги, когато му предстоеше среща с човек от тази раса, Кино се почувствува слаб, плах и заедно с това озлобен. Гневът и страхът винаги вървяха ръка за ръка. Кино по-лесно би убил доктора, отколкото да говори с него, тъй като хората от расата на доктора се отнасяха към Кино и съплеменниците му като към животни. И когато Кино вдигна дясната си ръка към желязната халка на портата, гневът забушува в гърдите му, в ушите му загърмя напевът на врага и той здраво стисна устни, но лявата му ръка неволно се протегна към шапката, за да я свали. Желязната халка изтрака о портата. Кино свали шапката и зачака. Койотито тихо застена в ръцете на Хуана и тя нежно му прошепна нещо. Тълпата се струпа около тях, за да види и чуе по-добре всичко.

След миг голямата порта леко се открехна. Кино видя през отвора зелена прохладна градина и малък, плискащ се водоскок. Човекът, който надзърна отвътре, беше от неговата раса. Кино заговори с него на древния език на тяхното племе.

— Малкият… първата ми рожба… ухапа го скорпион — каза Кино. — Трябва му опитен лекар.

Портата се попритвори и слугата отказа да говори на древния език.

— Почакай малко — отвърна той. — ще отида да попитам. — И като затвори вратата, сложи отвътре резето.

Ослепителното слънце разхвърли многото черни хорски сенки по бялата ограда.

Докторът седеше на високото легло в стаята си. Той бе облечен с червен халат от моаре, който си бе донесъл от Париж и който сега му ставаше тесен на гърдите, ако го закопчееше. На коленете на доктора лежеше сребърен поднос със сребърна каничка за шоколад и чаша от най-фин порцелан; тя изглеждаше смешно малка, когато той я взимаше с едрата си ръка, като я държеше с крайчеца на палеца и показалеца, а останалите три пръста разперваше, за да не му пречат. Очите му бяха потънали в малки, подпухнали възглавнички, а устните — недоволно отпуснати. От година на година докторът ставаше все по-дебел и гласът му загрубя, защото гърлото му бе потънало в тлъстини. На масичката имаше малък ориенталски гонг и купичка с цигари. Мебелите в стаята бяха масивни, тъмни, мрачни; картините — с религиозно съдържание; имаше и голяма цветна фотография на покойната му жена, която бе в рая, ако мястото там можеше да се откупи с литургиите, поръчани и платени по силата на нейното завещание от собственото й имущество. Навремето докторът, макар и за кратко, беше станал частица от големия свят и целият му живот впоследствие бе изпълнен със спомени, пропити с тъга по Франция. „Тогава — хвалеше се той — аз живеех като цивилизован човек“, искайки да каже с това, че скромните му средства са му позволявали да си държи любовница и да се храни в ресторанти. Той си наля втора чаша Шоколад и разчупи с пръсти един сладък бисквит. Слугата се приближи до отворената врата на стаята и се спря там, чакайки да го Забележат.

— Какво има? — попита докторът.

— Дошъл е някакъв индианец с дете. Казва, че детето било ухапано от скорпион.

Доктора не беше изпил шоколада, но остави чашата на подноса, преди да даде воля на гнева си.

— Аз сякаш нямам друга работа, та ще лекувам индианци, ухапани от насекоми! Аз съм лекар, а не ветеринар.

— Да, господарю — рече слугата.

— Има ли пари? — попита докторът. — Разбира се, не; те никога нямат пари. Аз, единствен аз в целия свят трябва да работя даром. Омръзна ми вече това. Върви да разбереш има ли пари!

Като отиде до портата, слугата я открехна и погледна през отвора тълпата, която чакаше отговор. Този път той заговори на древния език:

— Имаш ли пари, за да платиш за лекуването?

Кино пъхна ръка в тайния джоб някъде под наметалото си. Той, измъкна оттам една хартийка, сгъната много пъти. Гънка след гънка я разви и накрая се оказаха осем дребни уродливи бисера, грозни и сиви като малки язви, плоски, с нищожна стойност. Слугата погледна в хартийката с бисерите и отново затвори портата, но този път не се бави дълго. След малко отвори портата само толкова, колкото да пъхне през нея хартийката.

— Докторът излезе — каза той. — Повикаха го при един тежко болен. — И бързо затвори портата, защото го беше срам.

Вълна от срам премина и сред тълпата — тя почна да се топи. Просяците се върнаха на стъпалата на черквата, безделниците отидоха да търсят интересни случки другаде, а съседите си тръгнаха, за да не смущават с присъствието си Кино, посрамен пред всички.

Кино и Хуана, изправени един до друг, дълго стояха пред портата. Кино бавно си сложи шапката, която бе свалил в знак на почитание. После изведнъж с все сила удари с юмрук портата и учудено погледна разранените си стави и кръвта, която се стичаше между пръстите.