Бисерът

III

Градът прилича на жив организъм. Той има нервна система, глава, рамене, нозе. Градовете се различават един от друг, два еднакви не се срещат. И емоционалният им живот тече с пълен ход. По какъв начин се разпространяват вестите из града, е загадка, която не е лесно да разрешиш. Вестите летят по-бързо, отколкото хлапетата скокват и хукват да ги разпространяват, по-бързо, отколкото жените си ги предават през оградите.

Преди Кино, Хуана и другите рибари да стигнат до колибата на Кино, нервите на града затрептяха и предадоха новината. Кино намерил най-големия бисер на света. Преди запъхтените хлапета да изрекат тези думи, майките им вече знаеха всичко. Вестта бързо обходи колибите и като пенеща се вълна заля града с каменните къщи. Тя стигна до свещеника, който се разхождаше из градината си, всели замисленост в очите му и му напомни, че черквата се нуждае от ремонт. Той се питаше колко би могъл да струва такъв бисер. Питаше се и дали е кръстил детето на Кино, дали е венчал Кино с жена му. Вестта стигна до собствениците на магазините и те погледнаха към мъжките дрехи, продажбата на които не вървеше много добре. Вестта стигна и до доктора, при когото бе една жена — мъчеше я не болест, а старостта, макар нито тя, нито докторът да искаха да признаят това. И когато се изясни кой е този Кино, лицето на доктора стана строго и в същото време приветливо.

— Той е мой клиент — каза докторът. — Лекувам детето му от ухапване на скорпион.

И той леко завъртя очите си, потънали в дебели торбички, и си спомни за Париж. Стаята, в която бе живял там, се появи пред замисления му взор голяма и разкошна, а съжителката му с груби черти — хубаво, добро момиче, макар за нея да не можеше да се каже нито едното, нито другото, нито третото. Докторът устреми поглед нейде в пространството край своята възрастна пациентка и се видя в един парижки ресторант, където келнерът му отваря бутилка вино.

Вестта стигна рано до просяците пред входа на черквата и те доволно се захилиха, тъй като знаеха, че няма по-щедър дарител на милостиня от бедняка, постигнат от неочаквано щастие.

„Кино намерил най-големия бисер на света.“ В малки кантори в града седяха хората, които купуваха бисери от рибарите. Те чакаха в столовете си да им донесат бисери и веднага след това започваха да се кискат, да спорят, да викат и заплашват, докато стигнеха най-ниската цена, на която рибарят би се съгласил. Но и ниската цена си имаше граница и купувачите не смееха да я преминат, защото имаше случаи, когато отчаялият се рибар си отиваше и подаряваше бисерите си на черквата. А когато пазарлъкът станеше и купувачите оставаха сами, неспокойно зашарваха с пръсти по бисерите и им се искаше те да ги притежават. Защото всъщност купувачите не бяха много — само един, и той държеше тези агенти в различни кантори, за да създаде впечатление, че има конкуренция. Вестта стигна и до канторите на тези агенти и очите им се премрежиха, върховете на пръстите ги засърбяха, в главата на всеки от тях се появи мисълта, че шефът му няма да живее вечно и някой ден той ще заеме неговото място. И всеки от тях си представяше как с известен капитал ще може да започне самостоятелна работа.

Към Кино изведнъж проявиха интерес най-различни хора — такива, които имаха нещо за продаване, и такива, които очакваха помощи. Кино бе намерил най-големия бисер на света. Същността на бисера се смесваше със същността на хората и тази смес отделяше странна, мътна утайка. Всеки човек изведнъж се почувствува свързан с бисера на Кино и този бисер се появи в хорските сънища, размишления, сметки, планове, замисли, желания, нужди, страсти, апетити и само един човек стоеше на пътя към тяхното осъществяване — Кино, тъй че колкото и да е странно, всички го смятаха за свой враг. Вестта повдигна от дъното на града нещо безкрайно черно и зло; черната мътилка приличаше на скорпион, на глада, който усещаш при мириса на храна, или на чувството на самота, което изпитваш, когато любовта ти е несподелена. Отровните жлези на града почнаха да действуват и той подпухна и се изду.

Но Кино и Хуана не подозираха тези неща. Те бяха щастливи и развълнувани и им се струваше, че всички споделят радостта им. Хуан Томас и Аполония наистина се радваха, а нали те бяха частиЦа от света? Привечер, когато слънцето се спусна над планините на Полуострова и потъна в морето, Кино приклекна в колибата си, Хуана седна до него. Колибата бе пълна с техни съседи. Кино държеше големия бисер; той бе топъл и блестеше в ръката му. И мелодията на бисера се сливаше с мелодията на семейството, от което и едната, и другата ставаха по-хубави. Съседите гледаха бисера в ръката на Кино и се чудеха дали такова щастие би могло да се случи на всеки човек.

И Хуан Томас, който бе седнал отдясно на Кино, като негов брат, попита:

— Какво смяташ да правиш сега, когато си богат?

Кино погледна бисера си, а Хуана сведе ресници и покри лицето си с шала, та никой да не забележи как се вълнува. И в мътния блясък на бисера се появи всичко, за което бе мечтал Кино и от което се бе отказал, тъй като то бе неосъществимо. Рибарят видя в бисера как Хуана, Койотито и той стоят и коленичат пред високия олтар, а свещеникът ги венчава, защото сега те ще могат да му платят. Той тихо проговори:

— Ние ще се венчаем… в черквата.

Кино видя в бисера как ще бъдат облечени: Хуана — със съвсем нов, още неомачкан шал и нова, дълга пола, под която се подаваха обувки. Всичко това се виждаше в топлия блясък на бисера. А Кино е с нови, бели дрехи, с нова шапка — не сламена, а от фин чер филц — и краката му са също обути — не със сандали, а с обувки, които се връзват. Пък Койотито! Нямаше друг като него! Той бе облечен със синьо моряшко костюмче от Съединените щати и носеше моряшка шапка — точно такава, каквато Кино бе видял, когато в града пристигна параходче с туристи. Той съзря всичко това в блестящия бисер и каза:

— Ще имаме нови дрехи.

И мелодията на бисера гръмко зазвуча в ушите му като много тромпети.

А после на прелестната сива повърхност на бисера се появиха по-незначителните желания на Кино: харпун вместо онзи, който бе загубил преди година, нов железен харпун с халка на края на дръжката и… мислите му трудно можеха да направят такъв скок — и пушка Защо не, щом е толкова богат? И Кино видя в бисера друг Кино, Кино с карабина уинчестър в ръце. Това бяха най-смели, сладостни мечти. Устните му нерешително произнесоха:

— Пушка. Може би ще си купя пушка.

Тази пушка преодоля всички препятствия. Да си купи пушка бе невъзможно и щом Кино си представи невъзможното, хоризонтите се разтвориха пред него и той се устреми напред. Казват, че човек никога не е доволен: дайте му това, което желае, и той ще поиска още нещо. Изтъкват го като слабост на човека, но то е едно от най-големите му предимства, което го издига над животните, задоволяващи се с онова, което имат.

Съседите, силно притиснати един до друг в колибата и потънали в мълчание, закимаха в отговор на тези смели мечти. Но отзад някой прошепна:

— Пушка. Той ще си има пушка.

Мелодията на бисера с тържествен звън ехтеше в главата на Кино. Хуана вдигна поглед и широко отвори очи, учудена от куража и въображението на мъжа си. Сега, когато Кино премина тесните хоризонти, в жилите му затече силен електрически ток. В бисера той видя Койотито, седнал на малък чин в училище — Кино бе видял веднъж точно такъв чин, гледайки през една отворена врата. Койотито беше с куртка с бяла яка и широка копринена връзка. И не само това — Койотито пишеше на голям лист хартия. Кино погледна свирепо съседите си.

— Синът ми ще учи в училище — каза той и съседите притихнаха.

Хуана силно пое дъх. Очите и, устремени към Кино, блестяха и тя бързо погледна Койотито, който лежеше на ръцете й, за да се увери дали това би било възможно.

Лицето на Кино пророчески сияеше.

— Моят син ще разтваря и чете книги, ще може да пише и да разбира написаното. Ще научи и цифрите и тогава ще станем свободни хора, защото той ще знае всичко, а от него ще се учим ние. — И Кино видя в бисера как той и Хуана са седнали край малкия огън в колибата им, а Койотито чете от една голяма книга. — Ето какво ще ни даде този бисер — каза Кино.

Той нито веднъж в живота си не беше произнасял толкова думи наведнъж. И в миг се уплаши от многословието си. Пръстите му се сключиха над бисера и загасиха блясъка. Кино се уплаши като всеки човек, когато каже: „Така ще бъде“, без да е сигурен в думите си.

Съседите разбраха, че пред очите им е станало голямо чудо. Те разбраха, че денят, в който Кино намери бисера, ще сложи началото на ново летоброене и че за този ден ще се говори дълги години. Ако всичко, което каза Кино, се сбъдне, те ще разправят как е изглеждал той тогава, какво е казал и как са блестели очите му, и ще добавят: „Кино се бе преобразил. Някаква сила го бе обладала и от този момент започна всичко. Виждате ли какъв човек е станал сега? Сам видях всичко това.“

А ако плановете на Кино се провалят, същите тези съседи ще говорят така: „От този момент започна всичко. Обзе го безумие и той говореше глупави думи. Да ни пази бог от такава беда! Да господ наказа Кино, задето се разбунтува против нашия живот. Ввиждате какво стана с него! Сам видях как разумът го напусна.“

Кино погледна стиснатата си в юмрук ръка и видя засъхналата кръв, образувала корица върху разранените от удара стави.

Смрачаваше се вече. Хуана направи клуп на шала си по-долу от детето, така че то да лежи на бедрото й, отиде до огнището, отрина едно въгленче, начупи и хвърли върху него няколко клонки и почна да го разпалва. Огнените езичета заиграха по лицата на съседите. Те знаеха, че и за тях е време за вечеря, но не им се искаше да си вървят.

Стана почти съвсем тъмно и огънят, запален от Хуана, хвърляше сенки по стените на колибата, когато се разнесе шепот, който почна да се предава от уста на уста: „Идва отецът… свещеникът идва.“ Мъжете свалиха шапки и отстъпиха от вратата, а жените прикриха с шаловете лицата си и наведоха очи. Кино и Хуан Томас, брат му, станаха. Свещеникът влезе — побелял стар човек със сбръчкано лице и младежки, проницателен поглед. Деца — за такива смяташе той тези хора и се отнасяше към тях като към деца.

— Кино — кротко поде той, — ти носиш името на велик човек, на един от древните църковни писатели. — Това прозвуча като благословия. — Твоят патрон е укротил пустинята и смекчил сърцата на твоите съплеменници. Знаеш ли това? Така е писано в книгите.

Кино бързо погледна главицата на Койотито, легнала на бедрото на Хуана. „Ще дойде ден — помисли си той, — когато това дете ще знае какво има в книгите и какво няма в тях.“ Мелодията на бисера бе стихнала в главата на Кино, а вместо нея сега зазвуча тихо и бавно сутрешната мелодия — напевът на злото, напевът на врага, но този път плахо и слабо. И Кино огледа съседите си, за да разбере с кого от тях е влязла тук тази песен.

Свещеникът заговори отново:

— Казаха ми, че си намерил цяло съкровище — един голям бисер.

Кино разтвори ръка, протегна я и свещеникът едва чуто ахна, слисан от големината и прелестта на бисера. Той каза:

— Надявам се, сине мой, че не ще забравиш да благодариш на този, който ти дари това богатство, и ще го помолиш да те води и в бъдеще.

Кино мълчаливо кимна и вместо него тихо отвърна Хуана:

— Няма да забравим, отче. Сега ние ще се венчаем. Така каза Кино.

Тя потърси с очи одобрението на съседите и те кимнаха тържествено.

Свещеникът каза:

— Драго ми е да чуя, че първите ви мисли са мисли благочестиви Бог да ви благослови, чеда мои.

Той се обърна и тихо тръгна към вратата, а хората отстъпиха да му сторят път

Но пръстите на Кино отново здраво се сключиха над бисера и той недоверчиво се огледа, защото враждебната песен пак зазвуча в ушите му, заглушавайки напева на бисера.

Съседите един след друг се измъкнаха и разотидоха по колибите си, а Хуана приклекна край огъня и сложи на слабия пламък пръстеното гърне с фасул. Кино отиде до входа и погледна навън. Както винаги, до обонянието му достигна миризмата на дим от много огнища, той видя мътните звезди и почувствувал влагата на нощния въздух, зави с наметалото носа си. Мършавото куче дойде при него и приветствено затрепера с цялото си тяло като знаме на вятър, но Кино, въпреки че го погледна, не го видя. Той бе прекосил хоризонта и се бе устремил в безлюдното студено пространство отвъд. Чувствуваше се самотен и беззащитен и в песента на щурците, в пискливите звуци на дървесните и в квакането на земноводните жаби му се струваше, че чува мелодията на врага. Кино леко потрепера и по-плътно зави носа си с края на наметалото. Бисерът бе все още в ръката му, стиснат здраво, и Кино усещаше колко топъл и гладък е той.

Зад гърба на Кино Хуана разплескваше питките, преди да ги сложи в пръстения съд за печене. Кино усещаше зад себе си топлината и сигурността на семейството си и Песента на семейството долиташе оттам като мъркане на котенце. Но сега, изрекъл гласно какво ще бъде бъдещето му, той си го бе създал. Планът е реално нещо и онова, което замисляш, живее в теб. Планът, родил се и вече оформен, става реалност като всички други реални неща — никога не можеш да го унищожиш, но е леко да посегнеш на него. И бъдещето на Кино стана такава реалност, но веднага, щом то бе създадено, се създадоха и силите за унищожаването му. Кино знаеше и това, че боговете не обичат хорските планове и успеха, ако той не е плод на случайност. Знаеше, че боговете отмъщават на човека, постигнал успех със собствените си сили. И знаейки това, Кино се плашеше от плановете си, но тъй като вече ги бе изградил, не можеше да ги унищожи. И за да посрещне атаката, сега се обличаше в броня, която да го защити от целия свят. Очите и разумът му доловиха опасността, преди тя да се появи.

Както стоеше на вратата, Кино видя да се приближават двама души; единият от тях носеше фенер, който осветяваше земята и краката на двамата. Те свиха към отвора в оградата и се запътиха към колибата му. Кино видя, че единият е докторът, а другият слугата, който му беше отворил портата сутринта. Изранените стави на дясната му ръка пламнаха, когато видя кой идва при него.

Докторът каза:

— Не бях в къщи, когато си идвал сутринта. Но сега при първата възможност идвам да видя детето.

Кино стоеше на прага, препречвайки входа на колибата, и в дъното на очите му бушуваше и пламтеше омраза, примесена със страх, тъй като вековното покорство бе дълбоко заседнало в душата му.

— Детето вече е почти здраво — отсече той.

Докторът се усмихна, но очите му в малките лимфатични торбички не се усмихваха. Той каза:

— Ухапването от скорпион дава понякога, приятелю, неочаквани последствия. Сякаш настъпва явно подобрение и изведнъж, когато никой не очаква — пуф!

Докторът изду устни и шумно изпусна въздуха през тях, показвайки колко скоро може да настъпи краят, после премести малката черна докторска чанта в другата си ръка, за да пада върху нея светлината на фенера, тъй като знаеше, че расата на Кино обича разните инструменти и вярва в тях.

— Понякога — продължи докторът с плавен тон, — понякога на болния му изсъхва крак, ослепява с едно око или става гърбав. О! Зная какво значи ухапване от скорпион, приятелю, зная и да го лекувам.

Кино почувствува как гневът и омразата му се превръщат в страх. Той не разбираше от болести, а докторът може би разбираше. Не бива да противопоставя явното си невежество на възможната вещина на този човек. Кино бе попаднал в капана, в който попадаха винаги съплеменниците му, и нямаше да се освободи, докато не узнаеше какво е написано в книгите и какво няма в тях, както бе вече казал. Не бива да излага на опасност нито живота, нито правото гръбче на Койотито. Той се отдръпна встрани и пусна доктора и слугата му в колибата.

Хуана стана от мястото си край огъня, отстъпи в ъгъла и прикри лицето на детето с ресните на шала. А когато докторът се приближи до нея и протегна ръка, тя здраво притисна Койотито до гърдите си й погледна Кино, по лицето на когото пробягваха отблясъците от огъня.

Кино кимна и едва тогава тя позволи на доктора да вземе детето.

— Свети ми — каза докторът и когато слугата вдигна фенера, той хвърли бегъл поглед към раната на рамото на детето. Замисли се за миг. а после повдигна клепача на Койотито и погледна очната ябълка. Поклати глава, а Койотито се дърпаше. — Така си и мислех — рече докторът. — Отровата е проникнала дълбоко и скоро може да се прояви. Ела да видиш! — Той задържа повдигнатия клепач. — Виж — посиняло е. — И Кино с безпокойство забеляза, че очната ябълка на Койотито е наистина леко посиняла. А кой знае, но би тя си е била винаги такава. Но капанът беше поставен.

не посмя да рискува. Подпухналите очи на доктора се насълзиха.

— Ще му дам нещо; може би то ще надвие отровата — каза той и подаде детето на Кино.

След това извади от чантата си малко шишенце с бял прах и капсула от желатин. Напълни капсулата, затвори я и после сложи първата капсула в друга, по-голяма. По-нататък той свърши всичко много изкусно: взе детето от Кино и като хвана с два пръста долната му устна, отвори устата му; дебелите пръсти пъхнаха капсулата в самия край на езика, така че Койотито да не може да я изплюе, а после докторът взе малката стомна с пулк, даде на детето да пийне и това бе всичко. Той отново погледна очната ябълка, изду устни и сякаш се замисли. Накрая подаде детето на Хуана и се обърна към Кино:

— Мисля, че до един час отровата ще се прояви. Може би лекарството ще облекчи болките на детето, но след час ще дойда пак. Ако съм дошъл навреме, ще го спася.

Докторът дълбоко въздъхна и излезе от колибата, а слугата му с фенера го последва.

Сега Хуана държеше детето под шала си и се взираше в него с безпокойство и страх. Кино се приближи до нея, повдигна шала и също се взря в Койотито. Той протегна ръка, за да повдигне клепача, и чак тогава забеляза, че бисерът е още в ръката му. Приближи се до сандъка край стената и извади от него едно парцалче. Уви бисера в парцалчето, отиде в един ъгъл на колибата, изкопа с пръсти малка дупка в пръстения под, сложи бисера в дупката и я зарина, така, че нищо да не се забелязва. После се върна до огъня, където, без да сваля очи от лицето на Койотито, седеше Хуана.

Като се прибра в къщи, докторът се отпусна в своето кресло и погледна часовника си. Слугите му поднесоха лека вечеря — шоколад, сладки и плодове, и той се взря недоволно в храната.

В колибите на съседите на Кино за пръв път се заговори за това, което дълго щеше да бъде тема на всички разговори. Съседите си показваха с палци колко голям е бисерът и с леки, гальовни движения на ръцете се мъчеха да предадат колко прекрасен е той. Отсега нататък те много внимателно щяха да следят Кино и Хуана, за да разберат дали богатството не им е замаяло главите, защото то замайва главите на всички. Съседите знаеха защо е отишъл докторът у Кино: той зле се прикриваше и всички много лесно си обясняваха постъпките му.

Навън в устието голямо стадо дребни риби блестеше и пореше водата, бягайки от стадо големи риби, което го преследваше, за да го изяде. И хората в тръстиковите колиби чуваха как малките риби със свистене разсичат вълните и как големите шумно пляскат във водата по време на хищническото изтребление. Над Залива се издигаха изпарения и храстите, кактусите и ниските дървета бяха покрити със солени капки. По земята пробягваха мишки, а малки нощни ястреби безшумно ги преследваха.

Мършавото черно кученце със светли вежди се приближи до входа на колибата на Кино и надникна вътре. То така силно завъртя опашка, че задницата му щеше да се откъсне, и едва не падна, когато Кино го погледна, но щом Кино отвърна очи от него, то се успокои. Кученцето не влезе в колибата, а гледаше с голямо любопиство от мястото си как Кино яде фасул от малкия пръстен съд, как обира всичко по гърнето с една питка, как изяжда питката и полива вечерята с глътка пулк.

Като се нахрани, Кино почна да си свива цигара. Тогава Хуана силно извика:

— Кино!

Той стрелна очи към жена си, стана и бързо се приближи до нея, защото откри ужас в очите й. Погледна надолу, но нищо не можа да види в силния полумрак. Подритна купчина съчки в огнището, за да се разгори огънят, и тогава пламъците осветиха главицата на Койотито. Лицето на детето беше червено, гърлото конвулсивно потрепваше, от устата течеше гъста слюнка. Стомашните колики започнаха и Койотито бе много зле.

Кино коленичи до жена си.

— Право каза докторът — рече той; рече го и на себе си, и на жена си, защото мислите му бяха все още сурови, недоверчиви и той все още не бе забравил белия прах Люлеейки се встрани, Хуана жално запя малката песен на семейството, сякаш с нея можеше да прогони опасността, а детето повръщаше и се гърчеше в ръцете й. Кино бе изцяло във властта на съмненията и напевът на злото бръмчеше в главата му, почти заглушавайки песента на Хуана.

След като изпи шоколада си, докторът лапна трохите от сладките. Изтри пръстите си с кърпа, погледна часовника си, стана и взе малката си чанта.

Вестта, че детето се е почувствувало по-зле, бързо обходи колибите, защото след глада болестта е най-страшният враг на бедняците. Някои тихо казваха:

— Както виждате, по стъпките на успеха вървят жестоките му другари.

И бедняците клатеха глави, ставаха и тръгваха към колибата на Кино.

Завили носовете си, съседите бързаха в тъмнината и скоро отново изпълниха колибата на Кино. Те стояха, взираха се, разменяха си по няколко думи за това, колко е тъжно, че такава беда се случва в ден на радост, и добавяха:

— Всичко е в ръцете на бога.

Старите жени седнаха до Хуана и се мъчеха да й помогнат или поне да я утешат.

Докторът бързо влезе в колибата, съпроводен от своя слуга. Той разгони стариците като пилци. Взе детето, прегледа го и опипа главата му.

— Отровата се проявява — каза докторът. — Но аз ще я надвия. Ще се опитам да направя всичко, каквото мога.

Той поиска чаша вода и капна в нея три капки амоняк, после разтвори устата на детето и изля течността в гърлото му. Койотито силно заплака, пръскайки слюнки, а Хуана го гледаше като обезумяла. Докато вършеше това, докторът отсече:

— За щастие аз умея да лекувам от ухапване на скорпион, иначе…

И той сви рамене, давайки с това да се разбере какво би станало в противен случай.

Но Кино, изпълнен с подозрения, не сваляше очи от разтворената чанта на доктора, където се виждаше шишенцето с белия прах. Лекаполека коликите спряха и Койотито се успокои в ръцете на доктора. А после детето дълбоко въздъхна и се унесе в сън, тъй като бе много изтощено от повръщането.

Докторът даде Койотито в ръцете на Хуана.

— Сега му стана по-добре — каза той. — Спечелих битката. И Хуана го погледна с благоговение.

Докторът вече затваряше чантата. Той попита Кино:

— Кога смяташ, че ще можеш да ми платиш? Той каза това дори любезно.

— Като продам бисера, ще ти платя — отговори Кино.

— Ти имаш бисер? Хубав ли е? — полюбопитствува докторът. И тук в разговора се намесиха в хор съседите.

— Той намери най-големия бисер на света — завикаха те и сключили палци и показалци, показваха колко е голям бисерът.

— Кино ще бъде богаташ — продължаваха съседите. — Такъв бисер никой не е виждал.

Докторът се престори на учуден.

— За пръв път чувам това. А на сигурно място ли го държиш? Ако искаш, мога да го пазя в касата си.

Кино притвори очи и стисна зъби.

— Мястото е сигурно — каза той. — Утре ще продам бисера и ще ви платя.

Докторът сви рамене, но сълзливите му очи не се откъсваха от очите на Кино. Той знаеше, че бисерът е заровен в колибата, и очакваше стопанинът да погледне натам.

— Ще бъде много жалко, ако ти откраднат бисера, преди да го пРодадеш — рече докторът и забеляза, че Кино неволно хвърли поглед към пода до страничната подпора на колибата.

Когато той си излезе и съседите неохотно се разотидоха, Кино сеДна край тлеещите в огнището въгленчета и се вслуша в нощните шумове — лекия плисък на малките крайбрежни вълни и далечния кучешки лай, лъха на ветреца по покрива на колибата и тихите гласове на съседите в колибите от клони. Защото тези хора не спяха непрекъснато до сутринта, те се събуждаха от време на време, почваха да говорят и пак заспиваха. След малко Кино стана и отиде до вратата на колибата.

Той подуши бриза, ослуша се дали някой не се приближава тихо или пълзешком и очите му зашариха в нощната тъма, тъй като напевът на злото звучеше в главата му, а в сърцето му царяха гняв и уплаха. Като се огледа и ослуша в нощта, Кино се върна до мястото, където бе заровил бисера, изкопа го, вдигна рогозката, на която спеше, изкопа друга малка дупка в пръстения под, сложи бисера в нея и го зарови.

А Хуана, седнала до огнището, го гледаше с недоумяващ поглед и когато той зарови бисера, го попита:

— От кого се страхуваш?

Кино затърси думи, с които да изрази точния отговор и най-сетне каза:

— От всички.

И почувствува, че го обвива твърда защитна броня.

След малко двамата легнаха на рогозката и тази нощ Хуана не сложи детето в сандъчето му, а го приласка в обятията си и зави лицето му с шала. Скоро в огнището един след друг угаснаха всички въглени.

Главата на Кино гореше дори насън и той сънуваше, че Койотито се е научил да чете и че сега синът на неговото племе ще разкаже на баща си истината за всички неща. Койотито четеше книга — голяма колкото къща а буквите й бяха колкото кучета и думите скачаха и играеха по страниците й. А после върху книгата падна мрак и веднага след това зазвуча напевът на злото. Кино неспокойно се заобръща в съня си и Хуана отвори очи. Кино се събуди, злият напев още пулсираше в него и той лежеше в тъмнината, наострил уши.

От ъгъла на колибата долетя шум — толкова тих, че можеше да се сметне за измама на слуха — леко, потайно движение, стъпка върху пръстения под, почти недоловимо сдържано дишане. Кино затаи дъх, за да чува по-добре и знаеше, че и тъмното нещо, вмъкнало се в колибата му, също е затаило дъх, за да чува по-добре. Известно време от ъгъла на колибата не долетя никакъв шум. Кино бе готов да реши, че ушите му са го излъгали. Но ръката на Хуана предупредително се плъзна по тялото му и в този момент шумът се разнесе отново: тих шум на стъпки по сухия под и дращене на пръсти по него.

В гърдите на Кино забушува смъртен страх, а след страха както винаги — гняв. Ръката му се плъзна към гърдите, където висеше на шнур ножът му, той скочи като разярена котка и размахвайки ножа, се хвърли към тъмното нещо, затаило се в ъгъла на колибата. Кино напипа някаква дреха, замахна с ножа, но не улучи, отново замахна и тогава усети как ножът му разпра дрехата, а сетне сякаш мълния проряза главата му и той изпита непоносима болка. Чу се само леко шумолене край входа на колибата и бързо отдалечаващи се стъпки, после се възцари тишина.

Кино усети, че по челото му се стича топла кръв и чу Хуана, която викаше: „Кино! Кино!“ В гласа й звучеше ужас. Тогава той почувствува, че го обхваща ледено спокойствие също тъй бързо, както пред малко го бе обзел гневът, и каза:

— Нищо ми няма. Сянката си отиде.

Кино пипнешком се върна до рогозката. Хуана вече шеташе край огъня. Тя изрови един въглен от пепелта, накъса дребни парчета царевична шума, хвърли ги в огнището и разпали малкия огън, чиято бледа светлина заигра в колибата. След това Хуана измъкна от едно тайно място парченце осветена свещ, запали я от огъня и я сложи на един от камъните на огнището. Тя вършеше всичко това бързо и през цялото време си тананикаше. После натопи края на шала си във вода и изтри кръвта от наранената глава на Кино. „Дребна работа“ — каза Кино, но очите и гласът му бяха сурови и студени и черна ненавист се надигаше в душата му.

Сега напрежението, което растеше в Хуана, избликна и устните й се изтъниха.

— Това нещо ни носи зло — извика с твърд глас тя. — Този бисер е като грях! Той ще ни погуби. — Гласът й звучеше пискливо. — Хвърли го, Кино! Да го строшим с камъните на огнището! Да го заровим и да забравим мястото! Да го хвърлим обратно в морето! Той ни донесе зло. Кино, съпруже, той ще ни погуби! — На светлината на огъня устните и очите й издаваха страха й.

Но лицето на Кино беше твърдо и умът и волята му — също твърди.

— Това е единствената ни възможност — каза той. — Нашият син трябва да учи в училище. Той трябва да счупи гърнето, чиито пленници сме ние.

— Бисерът ще погуби всички нас! — извика Хуана. — Дори нашия син!

— Мълчи! — каза Кино. — Не говори повече! Утре сутринта Ще продадем бисера и тогава злото ще си отиде и ще остане само доброто. Сега мълчи, жено!

Черните му очи гледаха сърдито малкия огън и за пръв път той осъзна, че ножът е още в ръцете му, вдигна острието му, погледна го и видя тънка ивица кръв по стоманата. За миг Кино сякаш се поколеба дали да изтрие острието о панталоните си, но след това заби ножа в земята и така го изчисти.

Петлите закукуригаха някъде далеч, въздухът се постопли, скоро щеше да се съмне. Утринният вятър бърчеше водата в устието и шепнеше в листата на манговите дървета, а малките вълни припряно се биеха о каменистия бряг. Кино вдигна рогозката, изкопа бисера, сложи го пред себе си и го загледа.

Красотата на бисера, който проблясваше и сияеше на светлината на малката свещ, поразяваше ума му. Бисерът бе тъй хубав, тъй нежен и от него долиташе напевът му — напев, изпълнен с обещания и наслада, гаранция за бъдещето, за удобство, за сигурност. Топлото му излъчване беше като компрес срещу болестите и опора срещу обидите. Бисерът затваряше вратите пред глада. Като го гледаха, очите на Кино станаха по-нежни, а лицето му се успокои. Той виждаше малкото отражение на свещта върху нежната повърхност на бисера и чу отново в ушите си приятния напев на подводното царство, музиката на разсеяната зелена светлина на морското дъно. Хуана, поглеждайки тайно към мъжа си, видя как той се усмихва. И тъй като те бяха в известен смисъл едно същество и една цел, Хуана също се усмихна.

И започнаха този ден с надежда.