Бисерът

II

Градът бе разположен на едно широко устие и старите му жълти къщи достигаха до самия бряг на Залива, върху който лежаха изтеглените от водата наяритски канута — бели и сини, служили на не едно поколение, защото ги мажеха с твърдо като черупка непромокаемо вещество, тайната на чието приготовление знаеха само рибарите. Канутата бяха с високи бордове, хубави, извити отпред и отзад и с шпангоут4 в средата, където можеше да се прикрепи мачта с малко триъгълно платно.

Брегът бе покрит с жълт пясък, а до самата вода — с водорасли и раковини. Свирещи раци шушнеха и цвъртяха в дупките си в пясъка, а по плитчините малки омари ту изскачаха, ту отново се скриваха в миниатюрните си убежища сред черупките и пясъка.

Морското дъно гъмжеше от всякакви пълзящи, плуващи и растящи отвесно твари. Тихите вълни люлееха кафявите водорасли и поклащаха зелената морска трева, за чиито стъбла здраво се държаха малки морски кончета. Отровните риби — пъстрите ботете — лежаха на дъното в легла от морска трева, а светлите плуващи раци бързо се носеха над тях.

Гладните кучета и свине постоянно тършуваха по брега с надежда приливът да изхвърли на сушата някоя умряла риба или морска птица. Беше още ранно утро, но мъглявата омара вече се бе появила. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се бе разстлал над целия Залив и в тази трептяща вълна всичко изглеждаше призрачно, измамно за окото; и морето, и сушата придобиваха кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова хората, които живееха край Залива, вярваха повече на въображението и вътрешния си глас, отколкото на очите си — очите ги заблуждават за разстоянието, за истинските очертания на предметите и изобщо за всичко. Срещу града, от другата страна на устието, една група мангови дървета се виждаше ясно и релефно като с телескоп, а друга група — като мътно черно-зелено петно. Част от отсрещния бряг на Залива се губеше в мъглата и се сливаше с водата.

Във всичко, което възприемаше окото, нямаше ни най-малка частица реалност, ни най-малко доказателство, че действително виждаш нещо. И хората, които живееха край Залива, смятаха, че е навсякъде така и то не им се струваше странно. Над водата лежеше медночервена омара, палещото сутрешно слънце я пронизваше с лъчите си и тя трептеше с ослепителен блясък.

Колибите на рибарите се намираха в дясната част на града, но не на самия бряг, а малко по-далеч от него и канутата бяха изтеглени на пясъка срещу тях.

Кино и Хуана бавно слязоха до брега и приближиха кануто на Кино — единствената ценност, която притежаваше той на този свят. Кануто беше много старо. Дядото на Кино го бе докарал от Наярит и предал на бащата на Кино, а той — на сина си. Кануто беше и собственост на Кино, и негов източник на препитание, тъй като мъжът, който притежава лодка, може да обещае на жена си, че тя винаги ще има храна. Кануто е крепост срещу глада. Всяка година Кино отново го намазваше с твърдото като черупга вещество по тайния метод, който също бе наследил от баща си. И сега той се приближи до кануто и както винаги докосна нежно носа му. Остави камъка, с който се гмуркаше под водата, кошницата и двете въжета на пясъка до кануто. После сгъна наметалото си и го хвърли на носа на лодката.

Хуана сложи Койотито върху наметалото и го зави с шала, за да го запази от палещото слънце. Койотито плачеше, но отокът бе нараснал от рамото към шията и под ухото, лицето беше подпухнало и гореше. Хуана нагази във водата. Тя събра малко кафяви водорасли, направи от тях плоска влажна лапа, наложи я на отеклото рамо на детето и този лек с нищо не бе по-лош, а дори бе и по-добър от лековете на доктора. На този лек му липсваше само докторският авторитет, защото беше прост и не струваше нищо. Стомашните колики не се появиха. Вероятно Хуана бе изсмукала навреме отровата от раничката, но не бе успяла да изсмуче заедно с нея своята тревога за първата си рожба. В молитвите й нямаше молба за оздравяването на детето — тя се молеше Кино да намери бисер, с който да платят на доктора за лечението на Койотито. тъй като мислите на хората, които живееха около Залива, бяха също тъй нереални, както миража над него.

Кино и Хуана плъзнаха кануто по брега и когато носът му се потопи във водата, Хуана седна в него, а Кино продължи да го бута, докато то заплава по водата, леко разклатено от една малка вълна. Тогава двамата дружно потопиха двойните весла в морето, кануто забразди водата и засъска от бързото движение. Другите ловци на бисери отдавна бяха излезли в морето. След малко Той ги видя в омарата да се носят вкупом с лодките си над плитчина с бисерните миди.

Слънчевата светлина се процеждаше през водата до самото дъно, където по камъните, осеяни със счупени, отворени раковини, бяха налепили бисерни миди с къдрави мантии. Това беше плитчината, която преди години бе издигнала краля на Испания между първите владетели в Европа, плитчината, която му бе доставяла средства за водене на война и бе облякла в позлата черквите за спасение на душата му. Сиви миди — с надиплени като поли черупки, с полепнали по диплите на черупките им малки водорасли, по които се катереха дребни раци. Ако в мускулните гънки на такава мида случайно попадне песъчинка, тя предизвиква дразнене и мидата, за да се защити от чуждото тяло, го обвива с пласт гладко емайлово вещество. Щом започне това, мидата не престава да обвива чуждото тяло, докато някоя приливна вълна не го изхвърли от нея или докато не загине самата мида. Цели столетия хората гмуркат под водата, откъсват мидите от морското дъно. разтваря черупките им и търсят песъчинки, облечени с емайлово вещество. Ята риби се навъртат около плитчините с бисерни миди; те ядат хвърлените обратно в морето от ловците миди и кълват блестящите зърна между черупките им. Но образуването на бисери е случайност и такава находка е щастие, леко поощрение от християнския бог или езическите богове, или пък едновременно и от единия, и от другите.

Кино имаше две въжета — едното завързано за тежък камък, а другото за кошница. Той свали ризата и панталоните си и сложи шапката си на дъното на кануто. Водата беше гладка като масло. В едната си ръка Кино взе камъка, а в другата — кошницата, и плъзна крака през борда, а камъкът го завлече на дъното. Въздушните мехури закипяха над него, сетне водата се избистри и той почна да вижда добре. Горе къдравата водна повърхност блестеше като огледало и ловецът виждаше дъната на канутата, врязали се в нея.

Кино се движеше внимателно, за да не размъти водата с тиня или пясък. Той пъхна крак през клупа на въжето, завързано около камъка, и ръцете му заработиха бързо, откъсвайки мидите ту една по една, ту по няколко наведнъж. Кино ги слагаше в кошницата. На някои места мидите бяха така здраво залепнали една за друга, че се откъсваха на цели снопчета.

Племето на Кино бе възпяло всичко, което се случваше или съществуваше в живота му. То бе съчинило песни за рибите, за разгневеното и тихото море, за светлината и мрака, за слънцето и луната и тези песни се таяха в съзнанието на Кино и племето му — всички до една, дори забравените. И сега, когато Кино пълнеше своята кошница, в главата му звучеше песен и ритъмът на тази песен беше разтуптяното му сърце, което черпеше кислород от дъха, задържан в гърдите, а мелодията й — сиво-зелената вода, дребните бързодвижещи се морски животни и ятата риби, които долитаха и отминаваха. Обаче дълбоко в тази песен звучеше друга; полугласно, едва чуто, но непрестанно, нежна, потайна, настойчива, почти заглушавана от основната мелодия: това беше Песента на бисера, който може би ще бъде намерен, тъй като всяка мида, хвърлена в кошницата, може да съдържа бисер. Шансът беше против, но щастието и боговете можеха да бъдат „за“. И Кино знаеше, че там горе, в кануто, Хуана извършва магия с молитвата си; лицето й е неподвижно, мускулите — напрегнати: тя иска да изтръгне щастието насила, да го грабне от ръцете на боговете, защото го й е нужно — отокът на рамото на Койотито трябва да спадне. И тъй като нуждата от това беше голяма и желанието за него — също голямо, тихичката тайна мелодия на бисера, който може би ще бъде намерен, звучеше по-силно това утро. Цели фрази от нея ясно и нежно се вплитаха в Песента на подводния свят.

Гордостта, младостта и силата даваха възможност на Кино без усилие да остава под водата повече от две минути и той работеше, без да бърза, избирайки най-едрите миди. Понеже те бяха обезпокоени, черупките им бяха здраво затворени. Малко вдясно от Кино се издигаше грамада камъни, покрита с млади, още неподходящи за лов миди. Кино заплува към камъните и там под малка издатина видя една много голяма мида. сама, без другарки. Черупките на тази стара бисерна мида бяха леко отворени, защото я пазеше каменната издатина, и ето че в подобния на устна мускул нещо блесна с ослепителен блясък, след което черупките се затвориха. Сърцето на Кино заби силно и в ушите му оглушително зазвуча мелодията на бисера, който може би ще бъде намерен. Той бавно отлепи мидата и здраво я притисна до гърди. Освободи крака си от въжето, тялото му се издигна на повърхността и черните му коси блеснаха на слънцето. Кино протегна ръка през борда на кануто и сложи мидата на дъното му.

Хуана се наведе над срещуположния борд, когато Кино се качи в лодката. Очите на Кино горяха от вълнение, но следвайки приличието, той измъкна от водата първо камъка, а след това кошницата с миди. Хуана долови вълнението му и престана да го гледа. Не трябва прекалено силно да желаеш нещо. Понякога това прогонва щастието. Желай нещо, но не много силно и бъди много внимателен към християнския бог или към езическите богове. Ала дъхът на Хуана замря. Без ни най-малко да бърза, Кино извади здравия си къс нож. Той погледна замислено кошницата. Може би ще е най-добре да отвори голямата мида накрая. Извади от кошницата една малка мида, преряза мускула й, огледа гънките на мантията и хвърли мидата във водата. И в този миг той сякаш за пръв път видя голямата мида. Коленичи на дъното на кануто си, взе я в ръце и внимателно я разгледа. Ръбовете по черупката на мидата блестяха, менейки цвета си от чер до кафяв, а върху нея имаше само дветри малки рачета. Кино не се решаваше да я отвори. Онова, което бе видял, би могло да бъде просто къс от седефената черупка на някоя мида, случайно попаднала там, или пък чиста илюзия. В този Залив с неговата лъжлива светлина илюзиите са повече от реалните неща.

Но Хуана не откъсваше очи от Кино и явно не можеше повече да чака. Сложи ръка върху главата на Койотито, завита с шала.

— Отвори я — тихо каза тя.

Кино ловко пъхна ножа между черупките на мидата. Усети как мускулът и се напрегна. Заби ножа по-дълбоко, действувайки с него като с лост, разряза мускула, който държеше затворени двете черупки, и отвори мидата. Подобната на устна мантия се сви конвулсивно и след това се отпусна. Кино повдигна мантията и там лежеше той — големият бисер, съвършен като луната. Той поглъщаше светлината, пречистваше я и Я изпускаше обратно със сребристо излъчване. Беше голям колкото яйце на чайка. Беше най-големият в света.

Хуана затаи дъх и тихичко застена. А в главата на Кино зазвуча тайната мелодия на бисера, който може би ще бъде намерен — ясно и омайно, приятно, топло и сладостно, пламенно, радостно и г тържествено. В големия бисер се отразяваха неговите мечти. Кино То отдели от умиращата мида, сложи го на дланта си, затъркаля го по нея и видя, че той е с безупречна форма. Хуана се приближи, за да разгледа по-добре бисера в ръката на Кино — това беше същата ръка, която той бе наранил о портата на доктора, раздраната кожа на ставите и бе станала сивкавобяла от морската вода. Хуана инстинктивно отиде до Койотито, който спеше на бащиното си наметало. Тя свали лапата от водорасли и погледна рамото му.

— Кино! — изписка Хуана.

Той откъсна поглед от бисера си и видя, че отокът на рамото на сина му спада, че отровата напуска тялото на детето. Тогава Кино сви в юмрук ръката си с бисера и не можа да надвие своето вълнение. Отметна глава и нададе проточен вой. Завъртя очи, зави, тялото му се изопна. Хората в другите канута се сепнаха, вдигнаха глави и загребаха в надпревара към кануто на Кино.