Бисерът

IV

Чуден е начинът, по който малкият град следи и самия себе си, и всичките си жители. Ако всеки мъж, жена, голямо или малко дете постъпва според установения ред и се придържа към него, не нарушава обичаите, не се различава от никого, не прави опити да излезе от установените рамки, не страда от никаква болест и не заплашва с нищо спокойствието и душевния мир на града или пък равномерния ход на живота в него, тогава този жител може да изчезне и никой да не чуе повече нищо за него. Но щом някой се отклони от обичайния начин на мислене или от установения и изпитан ред, нервите на града затрептяват трескаво и съобщението почва да се предава по цялата му мрежа. И тогава всеки човек се свързва с цялото — с града.

Така в Целия Ла Пас рано сутринта стана известно, че същия ден Кино възнамерява да продаде бисера си. Това бе известно на съседите му в колибите от клони, на рибарите — ловци на бисери, на собствениците на китайските бакалници; това стана известно и в черквата, защото момчетата — прислужници в олтара — си шепнеха за него. Мълвата достигна и до монахините; просяците пред вратата на черквата говореха също за това, защото щяха да получат малка част от първите плодове на успеха. Малките момчета научиха новината с вълнение, но повечето от купувачите на бисери също я знаеха и когато денят настъпи, всеки купувач на бисери седеше сам в кантората си с малката си черна кадифена табличка, търкаляше бисерите с върховете на пръстите си и мислеше за своето участие в предстоящата сделка.

Предполагаше се, че купувачите на бисери действуват самостоятелно, предлагайки различни цени за бисерите, които им донасят рибарите. Някога е било наистина така. Но това не бе доходен метод, защото често в разгара на пазарлъка за някой хубав бисер рибарите получаваха много висока цена. Това беше разточителство и не биваше да намира поощрение. Сега имаше само един купувач на бисери с много агенти и хората, които седяха в канторите си и чакаха Кино, знаеха каква цена да му предложат, докъде да наддават и какъв метод да приложи всеки от тях. Въпреки че тези хора нямаше да получат нищо повече от заплатите си, те бяха развълнувани и това вълнение бе чисто професионално — щом задачата на един човек е да установи някаква цена, той би могъл да се радва и да изпитва удоволствие, когато я смъкне колкото може по-ниско. Защото всеки човек в света се стреми да изпълни колкото може по-добре задачата си и никой не върши това нито на йота по-зле, отколкото позволяват възможностите му, независимо какво мисли за тази задача. Купувачите на бисери бяха далеч от мисълта да получат някаква материална облага от това, някаква похвала или повишение, но купувачът на бисери си остава купувач на бисери и изпитва превъзходство над колегите си и най-голямо щастие, когато купува на най-ниската цена.

Тази сутрин жълтото слънце палеше немилостиво; от устието и Залива се издигаха изпарения и увисваха като мътни сребристи шарфове във въздуха, а трептящият въздух създаваше измамни гледки. На север от града се виждаше мираж — планина, която беше на повече от двеста мили оттук; високите й склонове бяха обрасли с борове, а над тях се издигаше голям каменист връх.

На утрото на същия ден канутата си стояха наредени по брега; рибарите не бяха излезли на лов за бисери, защото се очакваше голямо събитие и предстояха много интересни неща, когато Кино тръгне да продава големия бисер, а рибарите искаха да ги видят. В колибите край брега съседите на Кино останаха дълго на закуска — те си говореха за това, какво биха направили, ако намереха такъв бисер. Един мъж каза че ще го даде като подарък на папата в Рим. Друг каза, че ще купи причастие за семейството си за хиляда години. Трети смяташе, като получи парите от продажбата, да ги раздели между бедните в Ла Пас; четвърти изброи всички добри Дела, които могат да се извършат с парите от продажбата на бисера: какви милосърдни постъпки, благодеяния и каква материална помощ може да се окаже с тях. Всички съседи бяха уверени, че неочакваното богатство няма да замае главата на Кино, няма да го направи като останалите богаташи, няма да го превърне в лаком, зъл и студен човек. Защото Кино беше обичан от всички и щеше да бъде срамно, ако бисерът го погуби.

А и тази добра жена Хуана, и това хубаво дете Койотито, и всички техни бъдещи деца! Колко жалко ще е бисерът да погуби цялото семейство!

За Кино и Хуана тази сутрин нямаше равна на себе си и можеше да се сравни само с деня, в който се бе родил Койотито. Спрямо този ден щяха да се определят всички останали дни. И тъй, двамата щяха да казват: „Това стана две години, преди да продадем бисера“, или „Това стана шест седмици, след като продадохме бисера“. Чувствувайки важността на този ден, Хуана реши, че може да махне с ръка на всичко, и облече Койотито с дрехите, които бе приготвила за неговото кръщение — когато тя и Кино щяха да намерят пари за това. Разчеса и оплете косите си и завърза краищата на плитките си с две малки червени панделки, облече сватбената си пола и сложи корсета. Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато Кино и Хуана бяха готови. Оръфаните бели дрехи на Кино най-после бяха почистени — последен ден, в който той носеше оръфани дрехи. Утре или следобед щеше да си купи нови.

Съседите, които наблюдаваха вратата на Кино през пролуките на колибите си, бяха също облечени и готови. Никой от тях не се стесняваше да придружи Кино и Хуана, когато тръгнат да продават бисера. Това събитие се очакваше, то беше като исторически момент и те трябваше да бъдат луди, за да не последват щастливците. Това щеше да се сметне едва ли не за признак на неуважение. Хуана сложи грижливо шала си на главата, надипли един от дългите му краища под десния си лакът и го насъбра с дясната ръка тъй, че под ръката й се образува нещо като люлка и в тази малка люлка тя тури Койотито в такова положение, че да може да види и дори да запомни всичко. Кино наложи голямата си сламена шапка и я попипа с ръка, за да види дали е сложена добре — не килната назад или встрани като шапката на някой лекомислен, неженен, безгрижен мъж, не и хоризонтално, както би я носил един възрастен човек, а наведена малко напред, за да изрази предизвикателност, сериозност и енергичност. Много нещо може да се разбере по една леко наведена напред мъжка шапка. Кино пъхна крака в сандалите и опъна каишките върху петите си. Той уви големия бисер в едно старо меко парче еленова кожа и го сложи в малка кожена торбичка, а торбичката пъхна в джоба на ризата си. Сгъна грижливо наметалото си и го надипли, така че то образува тясна ивица над лявото му рамо, и с това и тримата бяха вече готови.

Кино прекрачи с достойнство прага на колибата си и Хуана го последва с Койотито на ръце. Когато поеха по заливаната от морето улица на града, съседите започнаха да се присъединяват към тях. Къщите забълваха хора, из вратите заизхвръкваха деца. Но тъй като случаят бе сериозен, само един човек крачеше до Кино — това беше брат му Хуан Томас.

Хуан Томас предупреждаваше брат си:

— Трябва да внимаваш да не те измамят — казваше му той.

— Ще бъда много внимателен — съгласяваше се Кино.

— Ние не знаем какви цени плащат другаде — рече Хуан Томас. — Как можем тогава да разберем коя цена е добра, щом не знаем какво можем да получим от купувачите на бисери на друго място!

— Прав си — отвърна Кино, — но как можем да научим това? Ние сме тук, а не на друго място.

Колкото повече наближаваха града, толкова по-голяма ставаше тълпата зад тях, а Хуан Томас, обзет от безпокойство, говореше:

— Още преди да се родиш, Кино — рече той, — старите намислили начин да получат повече пари за бисерите си. Те намислили, че ще е по-добре, ако имат агент, който да събира всички бисери, да отива в столицата, да ги продава там и да получава само своя дял от печалбата.

Кино кимна.

— И тъй, те избрали такъв човек — продължи Хуан Томас, — дали му бисерите си и го изпратили за столицата. И сетне никой не го чул, ни видял и бисерите пропаднали. След това избрали друг човек, изпратили и него, но и него никой не чул, ни видял. Затова се отказали от тази идея и възприели пак стария начин.

— Зная — рече Кино. — Чух го от свещеника. Добра идея, но била против религията и отецът обясни много хубаво това. Загубването на бисерите било наказание за тези, които се опитвали да напуснат мястото, където живеят. И отецът изясни, че всеки мъж и жена е войник, пратен от бога да пази някое място от замъка на вселената. Някои хора са по високите бойници, други — дълбоко сред мрака на стените. Но всеки трябва да остане верен на поста си и да не го напуска, защото замъкът е застрашен от атаките на ада.

— Чувал съм тази негова проповед — каза Хуан Томас, — той я произнася всяка година.

И както вървяха, братята се погледнаха малко изкосо, както те, техните деди и прадеди бяха правили в продължение на четиристотин години — от деня, в който първите чужденци бяха дошли с доводи и власт и барут, който да поддържа доводите и властта. През тези четиристотин години съплеменниците на Кино бяха научили само една отбрана — леко присвиване на очите, леко напрягане на устните и отстъпление. Нищо не можеше да разруши тази стена и те можеха да останат невредими зад нея.

Цялата процесия имаше тържествен вид, защото участници в нея чувствуваха важността на този Ден и всички деца, които искаха да се бият, да пищят, да викат, да си крадат шапките и да си рошат косите, биваха сгълчавани от родителите си. Толкова важен бе този ден, че и един старец дойде да гледа, яхнал здравите рамене на племенника си. Процесията отмина колибите от клони и навлезе в града с каменните къщи, където улиците бяха малко по-широки и където край постройките имаше тесни тротоари. И както преди, просяците се присъединиха, когато шествието мина край черквата; бакалите го наблюдаваха от вратите на магазините си; посетителите на малките кръчми излязоха навън и собствениците затвориха кръчмите и се присъединиха към шествието. А слънцето сипеше лъчите си върху улиците на града и дори най-малките камъни хвърляха сянка.

Вестта за приближаването на процесията изпревари самата процесия и в малките мрачни кантори купувачите на бисери застанаха нащрек и се оживиха. Те извадиха на бюрата си книжа, за да създадат впечатление, че работят, когато Кино се появи, и прибраха бисерите си, защото не е хубаво един лош бисер да стои редом с много красив. А те знаеха, че бисерът на Кино е хубав.

Канторите на купувачите на бисери бяха струпани в една тясна улица; те бяха с решетки на прозорците отвън и с жалузй отвътре и светлината се процеждаше само през пролуките между дъсчиците, така че вътре винаги цареше мек полумрак.

В една от тези кантори седеше в очакване на бисера флегматичен мъж. Лицето му бе бащинско и смирено, а очите блестяха от дружелюбност. Той поздравяваше всеки с „добро утро“, тържествено се ръкуваше с всички, бе весел човек, който знае всички вицове и който все пак често изпада в меланхолия, защото, както се смее, може да си спомни за смъртта на твоята леля и очите му да овлажнеят от тъга по нея. Тази сутрин този мъж бе сложил едно цвете във вазата на бюрото си, един-единствен огненочервен хибискус, и вазата бе поставена до черната табличка за бисери пред него — тя имаше кадифени ивици. Той бе гладко обръснат — чак до сините корени на брадата си, — ръцете му бяха чисти и ноктите лакирани. В утрото вратата му стоеше отворена и той си мрънкаше под носа някаква песен, а дясната му ръка си играеше ловко с една монета, като правеше разни фокуси с нея. Купувачът на бисери търкаляше монетата назад-напред по ставите на пръстите си и тя ту се появяваше, ту изчезваше в дланта му, ту се въртеше, като подскачаше нагоре, проблясвайки, след което тутакси изчезваше, без човекът дори да следи с очи фокуса. Пръстите му вършеха всичко механично, точно, а той само мрънкаше тихо и поглеждаше към вратата. В този миг купувачът чу шума от стъпки на приближаващата се тълпа, пръстите на дясната му ръка се задвижиха още по-бързо и когато фигурата на Кино се появи на вратата, монетата блесна и изчезна.

— Добро утро, приятелю — каза набитият мъж. — Какво мога да направя за теб?

Кино се взря в полумрака на малката кантора, защото очите му не бяха свикнали със слабата светлина вътре. А очите на купувача станаха стъклени, жестоки и неподвижни като очите на ястреб, докато останалата част от лицето му се усмихваше приветливо. И тайно, зад бюрото, дясната му ръка продължаваше да си играе с монетата.

— Имам бисер — рече Кино.

Хуан Томас, който се беше изправил до него, изпухтя едва чуто, недоволен от сдържаните думи на Кино. Съседите занадничаха на вратата, а няколко малчугани се покатериха по пречките на прозореца и загледаха оттам. Други малки момчета, застанали на четири крака, наблюдаваха сцената край нозете на Кино.

— Бисер ли казваш? — рече купувачът. — Понякога ми носят цяла дузина. Нищо, дай да видя този бисер. Ще го оценим и ще ти дам най-добрата цена. — А пръстите му с главоломна бързина премятаха монетата.

Сега Кино инстинктивно осъзна какво трябва да прави. Той бавно извади кожената торбичка, бавно измъкна от нея мекото мръсно парче еленова кожа, после търкулна големия бисер в черната кадифена табличка и мигом очите му се спряха върху лицето на купувача. Но там не се появи никакъв признак на интерес, никакво движение, лицето не се промени, ала скритата зад бюрото ръка направи грешка, монетата се запъна в една става и безшумно се плъзна в скута на купувача. А пръстите зад бюрото се свиха в юмрук. Когато дясната ръка напусна укритието си, показалецът й докосна големия бисер, търкулна го по черното кадифе, хвана го с палец и показалец, поднесе го към очите на купувача и го завъртя във въздуха.

Кино затаи дъх, съседите му също и назад по тълпата се разнесе шушукане:

— Той го разглежда… Още не е спомената никаква цена… не са говорили още за цената.

Сега ръката на купувача се бе превърнала сякаш в жив човек. Тя подхвърли големия бисер в табличката, показалецът го тласна, перна го — той се гавреше с него, — а върху лицето на купувача се появи горчива и презрителна усмивка.

— Съжалявам, приятелю — каза той и леко повдигна рамене, за да покаже, че не е виновен за лошия шанс на Кино.

— Но този бисер е много скъп — рече Кино.

Пръстите на купувача тласнаха презрително бисера и той отскочи и се удари меко о ръба на кадифената табличка.

— Нали си чувал за лъжливо злато5 — продължи купувачът. — Този бисер е като лъжливо злато. Той е много голям. Кой ще го купи? Такива неща не се продават. Той е само рядкост. Съжалявам. Ти си мислил, че е много скъп, а той е само рядкост.

Сега на лицето на Кино се появи смущение и печал.

— Това е най-големият бисер на света! — извика той. — Никой не е виждал досега такъв бисер.

— Напротив — каза купувачът, — той е голям и груб. Представлява интерес само като рядкост; може би някой музей ще го вземе за своята колекция от раковини. Мога да ти дам, да кажем, хиляда песи.

Лицето на Кино стана мрачно и разярено.

— Бисерът струва петдесет хиляди! — рече той. — Вие знаете това. Искате да ме измамите!

И купувачът долови тихия ропот на тълпата, когато тя чу предложената от него цена. Той усети леки тръпки на страх.

— Недей да виниш мен — каза бързо той. — Аз съм само оценител. Питай другите. Иди в техните кантори и им покажи бисера си — или по-добре те да дойдат тук, та да видиш, че не сме се наговорили. Момче! — извика купувачът. И когато прислужникът му надникна от задната врата, той продължи: — Момче, иди при този, при онзи и при едикого си! Помоли ги да прескочат тук, но не им казвай за какво ги викам. Кажи им само, че ще бъда много доволен, ако дойдат. — И дясната му ръка се пъхна зад бюрото, измъкна друга монета от джоба му и тя се затъркаля напред-назад по ставите на пръстите.

Съседите на Кино зашушукаха. Те се бяха страхували от нещо подобно. Бисерът беше голям, но имаше особен цвят. Те подозираха още отначало, че може да се случи това. Пък и в края на краищата хиляда песи е доста добра цена. Тя е сравнително голямо богатство за един човек, който не е богат. Защо Кино да не вземе хиляда песи? До вчера той нямаше нищо.

Но лицето на Кино бе напрегнато и сурово. Той усети как щастието му се изплъзва, как около него се въртят вълци и кръжат хищни птици. Усети как обръчът на злото се затяга и бе безпомощен да се брани. Чу в ушите си злия напев. А големият бисер блестеше върху черното кадифе така, че купувачът не можеше да откъсне очи от него.

Тълпата на вратата се залюля, раздели и пропусна тримата купувачи на бисери. Тя сега мълчеше, боейки се да не пропусне някоя дума, да не изтърве от поглед някой жест или изражение. Кино също мълчеше и стоеше нащрек. Той усети как някой леко го дръпна отзад, обърна се, погледна Хуана в очите и тогава силата му се възвърна.

Купувачите нито се гледаха, нито гледаха бисера. Човекът зад бюрото каза:

— Определих цената на този бисер. Собственикът се съмнява в нея. Ще ви помоля да разгледате това… това нещо и да дадете своите предложения. Обърни внимание — рече той на Кино, — аз не споменах каква цена съм предложил.

Първият купувач, мършав и жилав, се престори, че чува за този бисер за пръв път. Той го взе, затъркаля го бързо между палеца и показалеца и после презрително го хвърли обратно в табличката.

— Не ме включвайте в оценката — каза той сухо. — Няма да дам никакво предложение. Този бисер не ми трябва. Това не е бисер, а изрод. — Тънките му устни се изкривиха презрително.

Сега вторият купувач — дребен човек с плах, тих глас — взе бисера и внимателно го разгледа. Той измъкна едно увеличително стъкло от джоба си и пак разгледа бисера. Сетне тихо се разсмя.

— По-хубавите бисери са направени от гладко вещество — рече той. — Зная тези неща. Този е крехък и шуплест, той ще изгуби цвета си и ще умре след няколко месеца. Виж… — И подаде увеличителното стъкло на Кино, показа му как да си послужи с него и Кино, който никога не бе виждал бисер под лупа, се изненада от странната му повърхност.

Третият купувач взе бисера от ръцете на Кино.

— Един от моите клиенти ще го хареса — каза той. — Предлагам петстотин песи и може би ще го продам на клиента за шестстотин.

Кино бързо се пресегна и сграбчи бисера от ръката му. Уви го в еленовата кожа и го пъхна под ризата си. Човекът зад бюрото рече:

— Зная, че ще изляза глупак, но поддържам първото си предложение. Държа на хиляда. Какво правиш! — попита той, когато Кино скри бисера.

— Мамите ме! — извика яростно Кино. — Няма да продам тук бисера си! Ще отида чак в столицата!

При тези думи купувачите бързо се спогледаха. Те разбраха, че са прекалили; знаеха как ще си изпатят за тази несполука и затова човекът зад бюрото бързо каза:

— Добре, предлагам хиляда и петстотин.

Но Кино вече си пробиваше път през тълпата. Бръмченето на гласовете достигаше смътно до слуха му, буйната му кръв биеше в ушите, той кипеше от яд и крачеше напред. Хуана го следваше, ситнейки бързо.

Когато настъпи вечерта, съседите в колибите от клони седнаха да вечерят царевични питки и фасул и заговориха за голямото събитие, станало сутринта. Те не бяха сигурни дали бисерът наистина е хубав, никога не бяха виждали друг такъв и мислеха, че може би купувачите знаят по-добре от тях как да го оценят.

— И забележете — казваха съседите. — Купувачите не спореха за цената. Всеки от тримата каза, че бисерът не струва нищо.

— Ами ако са се наговорили предварително?

— В такъв случай сме били мамени цял живот.

Някои спореха и казваха, че може би е щяло да бъде по-добре Кино да се съгласи да продаде бисера за хиляда и петстотин песи. Това са много пари, повече, отколкото той е виждал някога. Може би Кино е кръгъл глупак. А ако той наистина отиде в столицата и не намери купувач за бисера си? Никога не ще преживее това.

И сега, казваха страхливите, като отказа, купувачите няма да искат да купуват нищо от него. Може би Кино сам си сложи главата в торбата и се погуби, мислеха те.

А други казваха, че Кино е смел и решителен мъж; той е прав. От неговата смелост може би ще имат полза всички. Те се гордееха с Кино.

А Кино седеше в колибата си на рогозката, обзет от мрачни мисли. Той бе заровил бисера си под един от камъните на огнището и дълго гледа плетката на рогозката, без да откъсва очи от нея, докато тя затанцува в главата му. Бе загубил един свят и не бе спечелил друг. И бе уплашен. Никога в живота си не се бе отделял от дома си. Боеше се от непознати хора и от непознати места. Изпитваше ужас от онова непознато чудовище, което се наричаше „столица“. То се намираше отвъд морето и планините, на повече от хиляда мили6, и всяка непозната ужасна миля го плашеше. Но Кино бе загубил стария си свят и трябваше да заживее в нов. Защото неговата мечта за бъдещето бе реална и неунищожима и защото той бе казал „ще отида“, а това беше също реално нещо. Да реши да отиде и да каже това, беше все едно да измине половината път дотам.

Хуана го беше гледала внимателно, докато той заравяше бисера си, гледала го беше, докато миеше Койотито и го кърмеше; тя го наблюдаваше и сега, когато правеше царевичните питки за вечеря.

Хуан Томас дойде, седна до Кино и дълго мълча; най-сетне Кино запита:

— Какво друго можех да направя? Те са измамници.

Хуан Томас важно кимна. Той беше по-старият брат и Кино търсеше мъдрите му съвети.

— Трудно е да се разбере това — рече Хуан Томас. — Ние знаем, че сме мамени от рождение до гроба. Но въпреки това живеем. Ти отказа не на купувачите на бисери, а каза „не“ на целия строй, на целия начин на живот и аз се страхувам за теб.

— От какво мога да се страхувам, освен от глад? — попита Кино.

Но Хуан Томас бавно поклати глава:

— От това всички трябва да се страхуваме. Но да предположим, че си прав, да предположим, че твоят бисер е много скъп — мислиш ли, че в такъв случай играта е завършила?

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная — отвърна Хуан Томас, — но мен ме е страх за теб. Тръгваш по нов път, без да го познаваш.

— Ще стигна. Ще стигна скоро — каза Кино.

— Да — съгласи се Хуан Томас. — Това можеш да направиш. Но се съмнявам дали ще можеш да намериш нещо по-различно в столицата. Тук ти имаш приятели и мен, своя брат. Там ще бъдеш самсамин.

— Но какво да правя! — извика Кино. — Тук се вършат страшни беззакония! А синът ми трябва да използува възможностите си и да бъде щастлив. Ето против какво са моите врагове. Но приятелите ще ме бранят.

— Само докато не съществува опасност или неудобство за самите тях — каза Хуан Томас. Той стана и добави: — Бог да те пази.

Кино отвърна: „Бог да те пази“ и дори не погледна брат си, защото при тези думи го побиха студени тръпки.

Дълго след като Хуан Томас си отиде, Кино седя мрачно замислен на рогозката си. Обзели го бяха летаргия и леко униние. Всички пътища му се струваха затворени за него. В главата си чуваше само мрачния напев на врага. Сетивата му бяха под трескаво напрежение, но мозъкът спокойно обмисляше всичко — способност, която притежават всички негови съплеменници. Кино чуваше и най-малкия шум в настъпващата нощ, сънливите жалби на накацалите по дърветата птици, любовното мяукане на котките, биенето и оттеглянето на малките вълни по брега и едва доловимото съскане на далечината. Той подушваше острия мирис на изхвърлените от оттеглящия се прилив тъмнокафяви водорасли. Слабият блясък на горящите в огнището клонки хвърляше пред унесените му очи пъстри танцуващи фигури по рогозката.

Хуана го наблюдаваше с печал, но тя го познаваше и знаеше, че най-добре ще му помогне, ако остане мълчалива и стои близо до него. А тъй като и тя чуваше Песента на злото, се бореше с него, пеейки тихо мелодията на семейството, пеейки за неговата безопасност, топлота, и нерушимост. Хуана държеше Койотито в ръце и му пееше песента, за да прогони злото далеч от него, и гласът и звучеше смело, несмущаван от мрачния напев.

Кино не мръдна, нито поиска да вечеря. Тя знаеше, че той ще стори това, когато пожелае. Очите му бяха трескави и той чувствуваше настръхналото дебнещо зло край колибата си; усещаше тъмните пълзящи сенки, които го чакаха да излезе в нощта. А нощта, въпреки че беше призрачна и страшна, го зовеше, заплашваше и предизвикваше. Той пъхна дясната си ръка под ризата и опипа ножа, стана и с широко отворени очи тръгна към вратата.

Хуана поиска да го спре; тя протегна към него ръка и устата й се разтвори с ужас. Кино дълго се взира в мрака, а после прекрачи навън. Хуана чу лек шум от скок, яростна борба и звук от удар. Тя се скова за миг от страх, а сетне оголи зъби като котка. Остави Койотито на земята, грабна един камък от огнището и се втурна навън, но — късно. Кино лежеше на земята и се мъчеше да стане, а край него нямаше никой. Виждаха се само сенки и се чуваше плисъкът и набегът на вълните, както и съскането на далечината. Но злото дебнеше наоколо, скрито зад оградата, притаило се до колибата в мрака, витаещо във въздуха.

Хуана пусна камъка, обви с ръце Кино и му помогна да се изправи на крака и да си влезе в колибата. От главата на Кино течеше кръв и на бузата му имаше дълга дълбока рана от ухото до челюстта — дълбока кървава резка. Кино беше в полусъзнание. Главата му клюмаше ту на една, ту на друга страна. Ризата му беше разкъсана, а дрехите — раздрани. Хуана го сложи да седне на рогозката и изтри съсирващата се кръв на лицето му с полата си. Донесе му да пие пулк от една малка кана, а той все още клатеше глава, за да прогони мрака в нея.

— Кой те нападна? — попита Хуана.

— Не зная — отвърна Кино. — Не можах да видя.

Хуана донесе глиненото гърне с вода и изми раната на лицето му. а той се взираше със замаян поглед пред себе си.

— Кино, съпруже! — извика тя, но очите на Кино се плъзнаха покрай нея. — Кино, чуваш ли ме?

— Чувам те — каза той мрачно.

— Кино, този бисер ни носи зло. Да свършим с него, преди той да е свършил с нас. Да го строшим с два камъка. Да го… да го хвърлим обратно в морето, откъдето го взехме. Кино. той ни носи зло!

И докато тя говореше, блясъкът в очите на Кино се възвърна и те засвяткаха яростно, а мускулите и волята му станаха отново твърди.

— Не — отвърна той. — Ще се боря с това нещо докрай. Ще го надвия. Ще използуваме нашите възможности и не ще изпуснем щастието си. — Юмрукът му се стовари върху рогозката. — Никой няма да отнеме богатството ни — рече той. След тези думи очите му станаха по-нежни и той сложи ръка на рамото на Хуана. — Вярвай ми — каза Кино. — Аз съм мъж. — И лицето му придоби лукав израз. — Утре сутринта ще вземем нашето кану и ще отплаваме отвъд планините за столицата — ти и аз. Няма да се оставим да бъдем измамени. Аз съм мъж.

— Кино — отвърна хрипливо Хуана, — страх ме е. Мъжът може да бъде убит. Да хвърлим бисера обратно в морето.

— Мълчи! — викна гневно Кино. — Аз съм мъж. Мълчи! — И тя млъкна, защото гласът му беше властен. — Да поспим малко — рече той. — Веднага щом съмне, ще тръгнем. Не се ли страхуваш да тръгнеш с мен?

— Не, съпруже.

Очите, с които той я гледаше, сега бяха кротки и топли, ръката му докосна бузата й.

— Да поспим малко — повтори той.

Късната луна изгря, преди да пропеят първи петли. Кино отвори очи в мрака, защото усети движение до себе си, но не се помръдна — само очите му зашариха в тъмнината — и в бледата светлина на луната, която се промъкваше през дупките на колибата, забеляза как Хуана става тихо от рогозката. Той я видя да отива към огнището. Хуана вършеше всичко тъй предпазливо, че той чу само едва доловимия шум, когато тя отмести камъка на огнището. После Хуана се плъзна като сянка към вратата. Спря се за малко до сандъчето, в което лежеше Койотито, сетне за секунда се мярна като черно петно на входа и изчезна.

Злоба забушува в гърдите на Кино. Той се изправи на крака, последва жена си също тъй тихо, както вървеше тя, и чу как бързите й стъпки се отдалечават към брега. Докато я следеше безшумно, мозъкът му гореше от гняв. Хуана се появи на края на храстите и препъвайки се в малките камъни, закрачи към водата, но като чу, че мъжът й идва, се завтече напред. Ръката й се издигна, за да хвърли бисера, ала Кино скочи към нея, сграбчи ръката й и отне бисера. Удари я с юмрук в лицето, Хуана падна на камъните и той я ритна в хълбока. На бледата светлина Кино видя как малките вълни полазиха по нея, как полата й плувна и залепна о краката й, когато водата се оттегли.

Вперил поглед в жена си, оголил зъби, той съскаше към нея като змия, а Хуана го гледаше с широко отворени спокойни очи, както овцата гледа своя убиец. Тя знаеше, че той е в състояние да я убие, и беше съгласна на това; прие го и нямаше да се съпротивява, нито дори да протестира. Но гневът напусна Кино и се замени с болезнено отвращение. Той се отвърна от нея и тръгна обратно нагоре по брега и през храстите. Сетивата му бяха притъпени от вълнението.

Чу как се хвърлиха върху му, извади ножа си, замахна към една от черните фигури и почувствува, че ножът му е попаднал в целта, но сетне бе повален на колене и след това на земята. Алчни пръсти зашариха по дрехите му, трескави пръсти го заопипваха и бисерът, изплъзнал се от ръката му, се търкулна и се спря зад един малък камък на пътеката. И заблестя там на меката лунна светлина.

Хуана с мъка се надигна от камъните на края на брега. Лицето й гореше от болка и хълбокът я болеше. Тя се задържа на колене и мократа пола се залепи за тялото й. Не изпитваше гняв към Кино. Той бе казал „Аз съм мъж“ и това имаше известен смисъл за Хуана. Това значеше, че той е полулуд и полубог. Това значеше, че Кино е готов да се нахвърли върху някоя планина или море. Като всяка жена Хуана знаеше, че планината ще остане невредима, а мъжът ще се погуби, че морето ще продължава да се пени, а мъжът ще се удави. И въпреки всичко тъкмо това го правеше мъж, полулуд и полубог, а Хуана имаше нужда от мъж, тя не можеше да живее без мъж. Макар да се учудваше на тези различия между мъжа и жената, тя ги знаеше, приемаше ги и се нуждаеше от тях. Разбира се, тя щеше да го последва, нямаше съмнение в това. Един ден качествата на жената — разумът, предпазливостта, инстинктът за съхранение — ще надвият мъжкото в Кино и ще спасят и двамата. Изправи се на крака с болка, потопи шепи в малките вълни и изми разраненото си лице с щипещата солена вода, а след това се повлече след Кино.

Група облаци, подобни на ято херинги, се носеха по небето от юг. Бледата луна ту се показваше, ту се скриваше, тъй че Хуана вървеше един миг в мрак, а следващия — на светло. Гърбът й се бе изкривил от болка и тя бе навела глава. Вървеше през храстите, когато луната се бе скрила и когато тя надникна отново, Хуана видя, че големият бисер блести на пътеката зад един камък. Тя коленичи и го взе, а луната отново се скри зад облаците. Хуана остана на колене, замислила се дали да се върне обратно на брега и да хвърли бисера в морето, и докато реши, стана отново светло и тя съзря две тъмни фигури, които лежаха на пътеката пред нея. Хуана се спусна към тях и видя, че това са Кино и един непознат човек, от гърлото на когото течеше тъмна, блестяща струя кръв.

Кино бавно се раздвижи, ръцете и краката му замърдаха като краката на смазана буболечка, а от устата му излезе хриплива, неясна реч. В миг Хуана разбра, че предишният й живот е безвъзвратно изгубен. Убитият на пътеката и ножът на Кино, потънал в кръв, я убедиха в това. През цялото време Хуана се бе опитвала да спаси нещо от предишното спокойствие, от времето, преди да намерят бисера. Но сега всичко бе загубено и не можеше да се върне. Знаейки това, Хуана веднага се прости с миналото. Оставаше им само да се спасяват.

Сега болката и изнемогата я напуснаха. Тя бързо повлече убития по пътеката и го скри в храстите. Отиде при Кино и накваси лицето му с мократа си пола. Съзнанието на Кино почна бавно да се възвръща и той простена:

— Те ми взеха бисера! Аз го изгубих! Всичко свърши! Бисерът пропадна!

Хуана почна да го успокоява, както би сторила с някое болно дете.

— Мълчи! — каза тя. — Ето го твоя бисер! Намерих го на пътеката. Чуваш ли ме? Ето го твоя бисер! Разбираш ли? Ти си убил човек. Трябва да бягаме. Те ще дойдат за нас, разбираш ли? Трябва да се махаме, преди да се е разсъмнало.

— Нападнаха ме — изрече Кино с мъка. — Извърших убийство, за да спася живота си.

— Спомняш ли си вчерашния ден? — попита Хуана. — Мислиш ли, че това ще има някакво значение? Спомняш ли си онези хора от града? Смяташ ли, че това обяснение ще ти помогне?

Кино пое дълбоко въздух и превъзмогна слабостта си.

— Не — каза той. — Ти си права.

И волята му укрепна и той отново стана мъж.

— Върви в нашата колиба и донеси Койотито — рече той, — донеси и всичката царевица, която имаме. Аз ще тласна кануто във водата и ще потеглим.

Кино извади ножа си и тръгна надолу към брега. Препъвайки се в камъните, той стигна до своето кану. И когато луната отново се показа, той видя, че в дъното на лодката е пробита голяма дупка. Изпита парлива болка, която му вля нова сила. Над семейството му се спусна мрак, злият напев изпълни нощта — той витаеше над манговите дървета, пищеше в биенето на вълните. Кануто на дядото на Кино, намазвано всяка година с особено вещество, бе с пробито дъно. Това беше нечувана злина. Да убиеш човек не беше такова зло, както да убиеш лодка. Защото лодката няма синове, тя не може да се защити и раната й не може да заздравее. В гнева на Кино имаше печал, но последното злодейство го накара да напрегне цялото си същество. Сега той беше животно — щеше да се крие, да напада и да живее, само за да спаси себе си и своето семейство. Кино вече не усещаше болката в главата си. С едри крачки той забърза нагоре през храстите към колибата си, без да се сети да вземе някое от канутата на съседите. Тази мисъл никога не му дойде на ума, както никога не би помислил да повреди лодка.

Петлите пееха и скоро щеше да се зазори. Димът от първите запалени огньове започна да излиза през стените на колибите и във въздуха се понесе първата миризма на печени царевични питки. Ранобудните птички вече се гонеха из храстите. Избледнялата луна светеше все по-слабо, а облаците се напластиха и сякаш застинаха на юг в небето. Към устието задуха вятър — бърз, неспокоен вятър с дъх на буря; във въздуха се чувствуваше някаква промяна и зацари безпокойство.

Както бързаше към колибата си, Кино усети прилив на оживление. Сега той не беше смутен, защото имаше да върши само още едно нещо, и ръката му първо попипа големия бисер в ризата, а после ножа, който висеше под нея.

Видя пред себе си слаб блясък и веднага след това, съпроводен със силно пращене, пред очите му в мрака се издигна огнен стълб, който озари пътеката. Кино се завтече напред; той знаеше, че това е неговата колиба. Знаеше и това че всичките колиби могат да изгорят за няколко мига. Както тичаше, насреща му се зададе друга тичаща фигура — Хуана, с Койотито в ръце, стиснала здраво наметалото на Кино. Детето стенеше от уплаха, очите на Хуана бяха широко отворени и изпълнени с ужас. Кино виждаше, че колибата е изгубена, и не попита нищо Хуана. Той знаеше, но все пак тя каза:

— Цялата е разбутана и подът разкопан… дори сандъчето на детето бе преобърнато; и докато я оглеждах, те я подпалиха отвън.

Зловещото сияние на горящата колиба озари ярко лицето на Кино.

— Кой направи това? — попита той.

— Не зная — отвърна Хуана. — Тъмните сенки. Съседите наизскачаха от колибите си, загледаха падащите искри и почнаха да ги тъпчат, за да спасят домовете си. Внезапно Кино изпита страх. Изплаши го ярката светлина. Той си спомни за убития, който лежеше в храстите край пътеката, хвана Хуана за ръка и я отведе в сянката на една колиба, защото светлината носеше опасност. За миг той се замисли и после започна да се промъква сред сенките на хижите, докато стигна до колибата на брат си Хуан Томас, вмъкна се през вратата и повлече и Хуана след себе си. Той чуваше отвън писъците и виковете на възрастните, защото приятелите му мислеха, че е в горящата колиба.

Колибата на Хуан Томас бе почти точно такава, каквато бе и колибата на Кино. Повечето от тези колиби си приличаха и всички пропускаха светлината и въздуха, тъй че Хуана и Кино, седнали в ъгъла, виждаха развихрените пламъци през стената. Те виждаха, че пламъците са високи и зловещи, видяха как покривът на колибата им падна и как огънят затихна тъй бързо, сякаш бе изгорил някоя клонка. Чуваха предупредителните викове на приятелите си и пискливия силен плач на Аполония, жената на Хуан Томас. Тя, най-близката роднина на пострадалите, ги оплакваше като мъртъвци.

Аполония се сети, че има по-хубав шал от този, който носеше, и се завтече към колибата си да го вземе. Когато затършува в един сандък до стената, Кино тихо се обади:

— Не плачи, Аполония. Нищо ни няма.

— Как попаднахте тук? — попита тя.

— Не питай — отвърна Кино. — Върви сега при Хуан Томас и го доведи тук, но не казвай на никой друг. Това е важно за нас, Аполония.

Тя застана неподвижна, с безпомощно отпуснати ръце, а после каза:

— Добре, девере мой.

След малко тя се върна с Хуан Томас. Той запали свещ, приближи се до тях в ъгъла и рече:

— Аполония, иди до вратата и не пускай никого да влиза. — Хуан Томас бе по-старият брат и имаше авторитет. — Разказвай сега, братко — рече той.

— Нападнаха ме в мрака — каза Кино. — В схватката убих един човек.

— Кого? — попита бързо Хуан Томас.

— Не зная. Всичко тънеше в мрак, всичко бе неясно.

— Това е заради бисера — рече Хуан Томас. — Дяволът е влязъл в този бисер. Трябваше да го продадеш и с него щеше да си отиде и дяволът. Навярно все още можеш да го продадеш и да си купиш мир.

А Кино отвърна:

— О, братко, нанесена ми е обида, която е по-силна от любовта ми към живота. Кануто ми на брега е пробито, домът ми изгоря, а в храстите лежи убит човек. Лишен съм от всякаква възможност за бягство. Трябва да ни скриеш, братко.

И Кино, който гледаше втренчено, видя в очите на брат си дълбоко съжаление и помисли, че ще му откажат.

— Не за дълго — побърза да каже той. — Само за един ден и една нощ. Сетне ние ще тръгнем.

— Ще ви скрия — рече Хуан Томас.

— Не искам да ти навлека беда — продължи Кино. — Зная, че съм като прокажен. Утре вечер ще си отида и ти ще бъдеш в безопасност.

— Ще те запазя — отвърна Хуан Томас и извика: — Аполония, затвори вратата. Не казвай нито дума, че Кино е тук.

Кино и Хуана седяха мълчаливо целия ден в мрака на колибата и чуваха как съседите говорят за тях. През стените на колибата те гледаха как съседите се ровят в пепелта да търсят костите им. Свили се вътре, те чуха с какъв ужас всички обсъждат новината за пробитата лодка.

Хуан Томас отиде сред хората да разсее подозренията им и да им разкаже какво мисли, че се е случило с Кино, Хуана и детето им. На едного той рече: „Смятам, че са тръгнали на юг край брега, за да се избавят от злото, което ги сполетя.“ А на другиго: „Кино ще се движи все покрай морето. Може би е намерил друга лодка“, и добави:

— Аполония е убита от скръб.

Същия ден излезе силен вятър; той плискаше водите на Залива, късаше водораслите и бурените край брега, стенеше в покривите на колибите и нито една лодка в морето не би могла да се спаси. Тогава Хуан Томас каза на съседите:

— Кино е загинал. Ако-е излязъл в морето, досега се е удавил.

След всеки разговор със съседите Хуан Томас се връщаше с някаква взета на заем веш. Той донесе малка плетена сламена торба с червен фасул и кратуна с ориз.

Зае чаша сушени чушки и буца сол, донесе и един голям работен нож — дълъг осемнадесет инча7 тежък и подобен на малка брадва, — който можеше да служи едновременно и за инструмент, и за оръжие. Когато Кино видя ножа, очите му блеснаха, той погали острието и опита с палец резеца.

Вятърът виеше над Залива и от него водата бе побеляла, манговите дървета се мятаха като подплашен добитък, дребен пясък от крайбрежието се вдигна във въздуха и надвисна като задушлив облак, над морето. Вятърът гонеше облаците, чистеше небето и трупаше купчини пясък из цялата околност като сняг. Когато се свечери, Хуан Томас говори дълго с брат си.

— Къде ще отидеш? — попита го той.

— На север — отговори Кино. — Чувал съм, че на север има градове.

— Движи се далеч от брега — предупреди го Хуан Томас. — Вдигат потеря, която ще го претършува. Хората от града ще те търсят. Още ли е у теб бисерът?

— Да — рече Кино. — И ще остане у мен. Бих го подарил някому, но сега той е моето нещастие и моят живот и ще го държа у себе си. — Очите му изразяваха твърдост, жестокост и горчивина.

Койотито захленчи и Хуана замърмори кратки заклинания, за да го накара да млъкне.

— Вятърът е добър — забеляза Хуан Томас. — Няма да оставиш следи.

Кино и Хуана потеглиха тихо в мрака, преди да изгрее луната. Бяха постояли мълчаливо, според обичая, в колибата на Хуан Томас. Хуана бе сложила Койотито на гърба си, завит и закрепен там с шала й, и малкият спеше, допрял буза до нейното рамо. Шалът покриваше детето и единият му край минаваше над носа на Хуана, за да я пази от лошия нощен въздух. Хуан Томас прегърна брат си два пъти и го целуна и по двете бузи.

— Бог да те пази! — каза той и това приличаше на прощаване със смъртник. — Няма ли да се разделиш с бисера си?

— Този бисер стана моя душа — отвърна Кино. — Ако се разделя с него, ще изгубя душата си. Бог да пази и теб!

Вятърът, който духаше яростно и силно, ги шибна с парчета от пръчки, пясък и дребни камъчета. Хуана и Кино се загърнаха по-добре, завиха носовете си и излязоха навън. Звездите блестяха студено на очистеното от облаците черно небе. Двамата вървяха внимателно и избягнаха централните улици, където първият пазач можеше да ги види от някоя врата. Защото градът затваряше и заключваше домовете си, боейки се от нощта, и всеки, който се движеше в мрака, можеше да бъде забелязан. Кино се промъкна внимателно по края на града, зави на север, ориентирайки се по звездите, и пое по песъчливия път с дълбоки коловози, който водеше през покритата с храсти местност за мястото където имаше параклис на чудотворната Света Дева.

Кино усещаше как вятърът навява пясък по глезените му и беше доволен, защото знаеше, че той и Хуана не ще оставят следи. Слабата светлина на звездите му помагаше да вижда тесния път през храсталаците. Кино чуваше стъпките на Хуана зад себе си. Той вървеше бързо и тихо, а Хуана го следваше също тъй бързо, със ситни крачки.

Нещо древно се надигна в душата на Кино. Сред страха от мрака и демоните, които обитават нощта, се появи вълна на оживление; нещо животинско се пробуди в него и той стана внимателен, предпазлив и опасен; нещо древно, от миналото на неговото племе, обзе душата му. Вятърът духаше в гърба му, а звездите го водеха. Вятърът стенеше и бързо се носеше сред храстите, а семейството вървеше монотонно напред, час след час. Покрай Кино и Хуана не мина никой, те не видяха никого. Най-сетне вдясно от тях изгря тънкият сърп на луната и тогава вятърът замря и земята се успокои.

Сега те виждаха по-добре тесния път пред тях, ясно очертан от насипаните с пясък коловози. Вятърът бе спрял и отпечатъците от нозете им щяха да останат, но те бяха вече далеч от града и може би следите им нямаше да бъдат забелязани. Кино вървеше внимателно по коловоза, а Хуана следваше стъпките му. Някоя голяма кола, тръгнала за града сутринта, щеше да заличи всяка следа и никой нямаше да се досети, че са минали оттук.

Те вървяха цяла нощ и нито за миг не промениха хода си.

По едно време Койотито се събуди. Хуана го премести отпред, успокои го и той отново заспа. А злото, което се таи в нощта, беше край тях. Койотите плачеха и се смееха в храстите, а кукумявките зловещо кряскаха и се носеха с шум над главите на бегълците. Веднъж някакво голямо животно с тежки, тромави стъпки мина край тях и храстите запращяха под тежестта му. А Кино сграбчи дръжката на големия работен нож и почувствува в него сигурен защитник.

Напевът на бисера звучеше тържествено в главата на Кино, тихата мелодия на семейството му пригласяше и те се преплитаха в мекия тропот на обутите в сандали крака. Кино и Хуана вървяха цяла нощ и призори Кино потърси място край пътя, където, скрити, да легнат и прекарат деня. Той намери такова място на едно малко сечище, където може би бяха нощували елени, закрито откъм пътя с гъста редица сухи, трощливи дървета. Когато Хуана седна и почна да кърми детето, Кино се върна, отчупи един клон и грижливо заличи следите там, където те се отделяха от пътя. По-късно, когато се разсъмна, той чу скърцане на кола, притаи се зад храстите и я видя — тя бе с две колела, теглена от бавно пристъпящи биволи. Щом колата се скри от погледа му. Кино се върна отново на пътя, погледна коловоза и забеляза, че отпечатъците от нозете им са изчезнали. И той пак заличи стъпките си и се върна при Хуана.

Тя му даде от пресните царевични питки, които Аполония бе им сложила за из път, и след малко легна да поспи. Но Кино не спеше. Той седеше на земята и се взираше пред себе си, наблюдавайки движещите се мравки, които като малка върволица се точеха пред него, и сложи крак на пътя им. Върволицата преодоля препятствието и продължи пътя си, а Кино не се помести и загледа как мравките се прехвърлят през стъпалото му.

Слънцето изгря и запрежуря. Кино и Хуана бяха далеч от Залива и въздухът беше толкова сух и горещ, че храстите се напекоха и започнаха да издават приятна миризма на смола. А когато Хуана се събуди — тогава слънцето беше високо, — Кино й каза неща, които тя вече знаеше.

— Пази се от дърво като онова там — рече той, посочвайки дървото. — Не го докосвай, защото щом допреш след това пръсти до очите си, ще ослепееш. Пази се и от дървото, от което тече кръв. Виж ей онова там. Ако отчупиш клон от него, ще потече червена кръв и ще те сполети нещастие.

А Хуана кимаше и се усмихваше леко, защото знаеше тези неща.

— Ще пуснат ли потеря след нас? — попита тя. — Мислиш ли, че ще се опитат да ни намерят?

— Ще се опитат — каза Кино. — Който ни намери, ще вземе бисера. О, те ще се опитат.

А Хуана рече:

— Може би купувачите бяха прави, че бисерът няма стойност. Може би всичко това е било заблуда.

Кино бръкна в дрехите си и извади бисера. Слънцето заигра по него и той запламтя в очите му.

— Не — каза Кино, — те нямаше да се опитват да го откраднат, ако е без стойност.

— Знаеш ли кои те нападнаха? Дали не бяха купувачите?

— Не зная — отвърна той. — Не ги видях.

Кино погледна бисера, за да види в него мечтите си.

— Когато най-после го продадем, ще си купя пушка — каза той и се взря в блестящата повърхност, за да види пушката си, но видя само едно сгърчено, обвито в мрак тяло, което лежеше на земята, а от гърлото му се процеждаше блестяща кръв. Кино каза бързо: — Ще се венчаем в голяма черква. — И той видя в бисера Хуана да се влачи в нощта към къщи с наранено лице. — Нашият син трябва да се научи да чете — рече безумно той. И в бисера се появи лицето на Койотито, отекло и трескаво от лекарството.

Кино пъхна бисера обратно в пазвата си и напевът на бисера зазвуча зловещо в ушите му, вплетен с напева на злото.

Жаркото слънце палеше тъй немилостиво, че Кино и Хуана се преместиха в шарената сянка на храстите, където по земята се гонеха малки сиви птички. В знойния ден Кино се изтегна, покри очите си с шапката, уви наметалото около лицето си, за да го пази от мухите, и заспа.

Но Хуана не заспа. Тя седеше като каменна статуя, със застинала маска на лицето. Устата й още беше подута от удара на Кино и големи мухи бръмчаха около раната на брадата й. Ала тя седеше неподвижно като страж и когато Койотито се събуди, го сложи на земята пред себе си и загледа как той маха с ръчички и рита с крачка; детето се усмихваше и гукаше и Хуана също се усмихваше. Тя взе едно малко клонче от земята, погъделичка с него Койотито и му даде да пие вода от кратуната, която носеше във вързопа си.

Кино се размърда насън, извика гърлено и ръката му замахна, сякаш се бие с някого. После простена и внезапно седна с широко отворени очи и треперещи ноздри. Той се ослуша и долови само знойната горещина и съскането на далечината.

— Какво чуваш? — попита Хуана.

— Мълчи! — каза той.

— Ти си сънувал.

— Може би. — Но Кино не се успокои и когато Хуана му даде една царевична питка от запасите си, той спря да дъвче, за да чува по-добре. Беше неспокоен и нервен: погледна през рамо; вдигна големия нож и попипа резеца му. Когато Койотито загука, Кино рече: — Залъжи го с нещо, та да млъкне.

— Какво има? — запита Хуана.

— Не зная.

Той отново се ослуша, в очите му се появи животински блясък. Сетне тихо стана и ниско приведен, се запромъква през храстите към пътя. Но той не излезе от него, а се притаи зад едно бодливо дърво и почна да надзърта откъм пътя, по който бе дошъл с Хуана.

И тогава Кино ги видя да се приближават. Тялото му се вдърви, той сниши глава и продължи да гледа изпод един отчупен клон. В далечината Кино видя три фигури: две пеш и една на кон. Знаеше кои са те и тялото му изстина от страх. Макар да бяха далеч, той виждаше как двамата, които вървяха пеша, се движат бавно напред, привели се ниско над земята. Когато единият се спреше и погледнеше земята, другият отиваше при него. Те бяха следотърсачи; можеха да проследят дива овца в каменистите планини. Имаха обоняние на ловджийски кучета. Ето той и Хуана може би са стъпили встрани от дирята на колата и тези хора от вътрешността на страната, тези ловци, можеха да проследят дирята, открита по някоя пречупена тревица или малка, едва забележима стъпка на земята. Зад тях на кон яздеше един мургав човек, носът му бе покрит с наметалото му, а напряко на седлото проблясваше на слънцето пушка.

Кино лежеше неподвижно като клона на дървото пред него. Той едва дишаше и очите му се спряха на мястото, където бе заличил следите. Дори заличаването можеше да послужи като сигнал за следотърсачите. Кино познаваше добре тези ловци от вътрешността на страната. В местност, където имаше малко дивеч, те можеха да живеят благодарение на способността си да ловуват и сега бяха тръгнали на лов за него. Движеха се бързо като животни, намираха сегиз-тогиз някоя следа и се навеждаха над нея, а конникът ги изчакваше.

Следотърсачите от време на време изскимтяваха като кучета, попаднали на прясна диря. Кино бавно измъкна големия си нож, остави го край себе си и се приготви за атака. Знаеше какво трябва да направи. Ако следотърсачите открият заличените следи, той ще скочи върху конника, ще го убие бързо и ще му вземе пушката. Това беше единствената възможност за спасение. И когато тримата се приближиха, Кино изкопа малки вдлъбнатинки с носовете на сандалите, за да може да скочи веднага и краката му да не се плъзнат. Притаил се зад счупения клон, той виждаше само малка част от пътя.

От мястото, където се бе скрила, Хуана чу тропота на конските копита, а Койотито загука. Тя го взе бързо, пъхна го под шала, даде му гърдата си и той млъкна. Когато следотърсачите дойдоха още по-близо, Кино видя само нозете им и краката на коня. Видя и черните им мазолести стъпала и оръфаните им бели панталони, чу скърцането на кожата на седлото и звънтенето на шпорите. Следотърсачите спряха на мястото, където Кино бе заличил следите, разгледаха го и конникът също спря. Конят дръпна назад глава, мундщукът на юздата звънна между зъбите му и той изпръхтя. Тогава мургавите следотърсачи се обърнаха към коня и погледнаха ушите му.

Кино бе затаил дъх, гърбът му бе леко извит, мускулите на ръцете и краката се бяха издули от напрежение и струйка пот потече по горната му устна. Следотърсачите дълго се взираха в земята, а после продължиха бавно напред, оглеждайки пътя пред себе си, и конникът ги последва. Сега двамата вървяха по-бързо, спираха се, оглеждаха и продължаваха още по-бързо. Те щяха да се върнат, Кино знаеше това. Те щяха да се върнат и да оглеждат, да надзъртат, да се навеждат над земята и рано или късно пак щяха да дойдат при заличените от него следи.

Той се запромъква тихо назад и не си направи труд да заличи своите следи. Нямаше смисъл; твърде много белези бе оставил след себе си, твърде много счупени клонки, стъпки и разместени камъни. И сега Кино бе обзет от паника, паника по-скоро да бяга. Търсачите ще открият следите му, той знаеше. Нямаше друга възможност за спасение освен чрез бягство. Свърна от пътя и отиде бързо и безшумно до скритото място, където бе Хуана. Тя го погледна въпросително.

— Следотърсачи — рече той. — Тръгвай!

Като каза това, обзе го безпомощност и отчаяние и лицето му помрачня, а очите му се натъжиха.

— Дали да се оставя да ме хванат?

За миг Хуана се изправи на крака и ръката й легна на рамото му.

— Бисерът е у теб! — извика пресипнало тя. — Мислиш ли, че ще те върнат жив в града, за да кажеш, че са ти го откраднали?

Ръката на Кино с усилие се протегна към мястото под дрехите, където бе скрит бисерът.

— Те ще го намерят — рече едва чуто той.

— Тръгвай! — каза Хуана. — Тръгвай!

И тъй като Кино не проговори, тя продължи:

— Мислиш ли, че ще ме оставят жива? Мислиш ли, че ще оставят жив малкия?

Този подтик оказа желаното въздействие върху Кино: той оголи зъби, а очите му отново запламтяха от ярост.

— Да тръгваме — каза той. — Ще отидем в планините. Може би там те ще изгубят следите ни.

И Кино бясно сграбчи кратуните и торбичките, в които беше имуществото им. Взе вързопа в лявата си ръка, за да освободи дясната за големия нож, с който щеше да се брани. После разтвори храстите, за да мине Хуана, и двамата забързаха на запад, към високите и каменисти планини. Вървяха с бързи крачки през гъсто сплетените храсталаци. Това беше паническо бягство. Кино не се опитваше да замаскира стъпките, а вървеше, ритайки камъни и брулейки издайнически листа от малките дървета. Високото слънце струеше потоци горещина върху сухата напечена земя и растенията пращяха и пукаха, сякаш се оплакваха от жегата. Но пред бегълците, забили върхове в небето, се издигаха голите гранитни планини, които стърчаха над ерозийните камъни — отломки от скалите. И Кино бързаше отчаяно към висините, както правят почти всички животни, когато ги преследват.

Местността беше безводна, покрита с кактуси, които задържат продължително водата, и с храсти с големи корени, които достигат дълбоко в земята, извличат оттам влага и се задоволяват с много малко. Под краката на беглеца нямаше пръст, а раздробени скали, станали на малки кубчета и големи плочи, но нито едните, нито другите бяха загладени като речните камъни. Малки туфи мършава, суха трева растяха между камъните — трева, която бе поникнала от един-единствен дъжд и израсла, пръснала семена и умряла. Рогати жаби гледаха минаващото край тях семейство и въртяха малките си драконови глави. От време на време едри планински зайци, обезпокоени в сенчестите си укрития, бързо побягваха и се скриваха зад най-близката скала. Звънтяща мараня лежеше над тази пустинна местност, а напред в далечината каменистите планини изглеждаха прохладни и гостоприемни.

И Кино бягаше. Той знаеше какво ще се случи. Като повървят по пътя, следотърсачите ще разберат, че са се заблудили, ще се върнат, търсейки верните следи, и съветвайки се, малко след това ще открият мястото, където той и Хуана бяха спрели да почиват. Останалото ще бъде лесно за тях — камъчетата, отронените листа и отчупените клонки, едва забележимите следи, където се е плъзнал кракът, ще ги упътят. Кино мислено виждаше как следват с леки стъпки дирята, скимтейки от време на време от нетърпение, а зад тях мургав и полубезразличен към всичко това — конникът с пушката. Неговият ред щеше да дойде най-подир, защото той нямаше да отведе бегълците обратно. О, напевът на злото звучеше сега ясно в главата на Кино; той звучеше, придружен от звъна на маранята и сухия трясък на гърмящите змии. Този напев не бе силен и всепоглъщащ, а потаен и горчив; негова основа и ритъм бе пулсът на сърцето на Кино.

Пътят стана по-стръмен и скалите — по-едри. Но сега разстоянието между семейството на Кино и следотърсачите бе малко по-голямо. Като изкачи първото възвишение, Кино спря да почине. Покатери се на един объл камък и погледна назад в трептящата далечина, но не видя нито враговете си, нито дори високия ездач, яхнал кон сред храстите. Хуана приседна в сянката на облия камък. Тя вдигна шишето с вода към устните на Койотито; малкото сухо езиче лакомо загълта. Хуана погледна Кино, когато той се върна; тя забеляза, че той гледа глезените й, изпорязани и изподраскани от камъните и храстите, и бързо ги закри с полата си. После подаде шишето на Кино, но той поклати глава. Очите й блестяха на умореното лице. Кино навлажни с език напуканите си устни.

— Хуана — рече той, — аз ще продължа напред, а ти ще се скриеш. Те ще ме последват сред планините и когато ги отвлека далеч, ще тръгнеш на север за Лорето или за Санта Розалия. Сетне, ако им се изплъзна, ще дойда при теб. Това е едничкото спасително средство.

Тя спря за миг поглед върху очите му.

— Не — каза тя. — И ние ще дойдем с теб.

— Аз мога да вървя по-бързо сам — рече той грубо. — Ще изложиш детето на по-голяма опасност, ако тръгнеш с мен.

— Не — упорствуваше Хуана.

— Трябва да ме послушаш. Така е по-умно и такава е моята воля — каза той.

— Не — отвърна пак Хуана.

Тогава Кино потърси в очите й слабост, страх или нерешителност, но не откри това, което търсеше. Очите й ярко блестяха. Той сви безпомощно рамене, ала вече бе получил сила от нея. Когато двамата тръгнаха отново, бягството им вече не беше паническо.

Местността, която се издигаше пред планините, бързо се промени. Сега тук имаше дълги гранитни блокове с дълбоки пукнатини между тях и Кино вървеше ту по голите скали, по които не оставаха никакви следи, ту скачаше от издатина на издатина. Той знаеше, че там, където дирите му се прекъснат, следотърсачите ще се въртят и ще губят време, докато ги намерят отново. Затова вече не вървеше направо към планините, движеше се на зигзаг и от време на време се връщаше обратно на юг, оставаше следи и сетне тръгваше пак към планините по голите скали. Теренът бе станал по-стръмен и Кино леко се задъхваше, като вървеше.

Слънцето се сниши над голите скалисти зъбери на планините и Кино се упъти към една тъмна и сенчеста клисура.

Ако в тази местност имаше изобщо някаква вода, тя щеше да бъде там, където той виждаше въпреки голямото разстояние слаба зеленина. И ако в гладката камениста планинска верига се намираше някакъв проход, трябваше да го търсят пак там, в тази дълбока клисура. Такова намерение бе опасно, защото следотърсачите също щяха да се сетят за това, но празното шише за вода бе по-силно от предпазливостта. И тъй като слънцето бе вече ниско, Кино и Хуана с изтощени сили се закатериха по стръмния склон към клисурата.

Високо в сивите каменисти планини, под една намръщена чука, бълбукаше из една цепнатина в скалите малко поточе. То черпеше водите си през лятото от запазилия се на сянка сняг и от време на време съвсем пресъхваше; течеше по голи скали и по дъно, застлано със сухи водорасли. Поточето все пак пресъхваше рядко и обикновено течеше със слаба струйка — студено, бистро и прекрасно. След обилни дъждове то се превръщаше в пълноводен поток и с грохот плискаше пенливите си води надолу по планинската клисура. Но през по-голямата част от годината се точеше като слаба нишка.

Образуваше бълбукащо вирче, падаше от него от хиляда стъпки8 височина в друго вирче, а то, като прелееше, падаше в трето и така все надолу и надолу, докато достигнеше каменистата местност в подножието на планините, където изчезваше напълно. Всъщност нямаше какво да изчезне, защото всеки път, когато поточето падаше от някой ръб, жадният въздух го поглъщаше, а от пръските му около вирчетата се хранеше сухата растителност. Животните идваха тук от цели мили да пият от малките вирчета: диви овци, елени, пуми, еноти и мишки — всички те идваха да пият вода. Птичките, които прекарваха деня сред храстите, привечер долитаха при малките вирчета, подобни на стъпала по планинската клисура. Край тънката струя на поточето, където се бе събрала достатъчно пръст, за да държи корени, растяха групи растения — диви лози, ниски палми, венерини коси, хибискуси и висока степна трева с пухчета по стъблата, издигащи се над острите листа. Във вирчетата живееха жаби и бръмбари плувци, водни червеи пълзяха по дъната им. Тук, при тези малко на брой плитки вирчета, идваха всички, които обичаха водата. Дивите котки ловяха тук плячката си, разпръскваха наоколо перушина и лочеха вода с окървавените си муцуни.

Благодарение на водата тези малки вирчета бяха и места на живот, и места на смърт.

Най-ниският праг, където поточето се събираше, след като падаше от хиляда стъпки и изчезваше в каменистата пустиня, беше малка площадка от камък и пясък. В това вирче се стичаше тънка струйка вода, но тя бе достатъчна, за да го напълни и да поддържа зеленината на папратите свежа — те растяха в подножието на скалата, диви лози пълзяха по каменистия склон и най-различни малки растения се бяха приютили тук. От прииждането на водите на поточето се беше образувал малък пясъчен бряг, който ограждаше вирчето и в чийто влажен пясък растеше яркозеленият воден пореч. Брегът беше изпорязан, изподраскан и изпотъпкан от краката на животните, които идваха да пият и да ловят плячката си.

Слънцето вече се бе спуснало над каменистите планини, когато Кино и Хуана се изкачиха с мъка по стръмния неравен склон и най-сетне стигнаха до водата. Оттук те виждаха напечената пустиня чак до синия Залив в далечината. Двамата се приближиха съвсем изтощени до вирчето, Хуана с мъка се отпусна на колене и първо изми лицето на Койотито, а после напълни шишето си и му даде да пие. Детето бе изморено, капризничеше и тихо плачеше, докато Хуана не му даде да суче. А сетне загука. Кино пи дълго и жадно от вирчето. После за миг се изтегна край водата, отпусна мускули и загледа как Хуана кърми детето, и след това стана, отиде до ръба на прага, откъдето водата се спускаше, и огледа внимателно далечината. Очите му се спряха на едно място и той настръхна. Далече долу по склона видя двамата следотърсачи; те бяха малко по-големи от точки или лазещи мравки, а зад тях вървеше една по-голяма мравка.

Хуана се обърна да погледне Кино и видя, че гърбът му се е стегнал от напрежение.

— Колко далеч са? — попита тихо тя.

— Ще бъдат тука привечер — каза Кино. Той погледна нагоре към дългата тъмна клисура, по която течеше водата. — Трябва да тръгнем на запад — рече той и очите му зашариха по каменистото възвишение оттатък клисурата. На тридесет стъпки над сивото възвишение Кино видя няколко малки пещери в скалите. Той свали сандалите си, покатери се там, хващайки се за голите камъни, и надникна вътре. Те бяха дълбоки само няколко стъпки — кухини, издълбани от вятъра, — но бяха леко наклонени назад. Кино се вмъкна в най-голямата, легна там и разбра, че не може да бъде Забелязан отвън. Той бързо се върна при Хуана.

— Трябва да се изкачиш горе. Може би те няма да ни намерят там — каза той.

Без да попита нищо, Хуана напълни шишето си догоре с вода и Кино й помогна да се изкачи до плитката пещера, а после взе вързопите с храна и й ги подаде. Хуана седна на входа на пещерата и погледна мъжа си. Тя видя, че той не се опитва да заличи следите по пясъка. Вместо това Кино се закатери по обраслата с растения скала край водата, сграбчвайки и късайки по пътя си папратите и дивите лози. И когато се изкачи на хиляда стъпки — до следващата площадка, — отново слезе до първата. Огледа внимателно гладката камениста плоча под пещерата, за да види дали не е оставил там следи, и най-сетне се изкачи и вмъкна в пещерата до Хуана.

— Когато се качат нагоре — рече той, — ние ще се измъкнем незабелязано надолу към низината. Страхувам се само да не се разплаче детето. Погрижи се да не се разплаче.

— Няма да се разплаче — отвърна Хуана, вдигна бебето до лицето си, погледна го в очите и то отвърна на погледа й с много сериозно изражение. — Койотито знае — каза Хуана.

Сега Кино легна на входа на пещерата, подпрял брада на кръстосаните си ръце, и загледа как синята сянка на планината се движи долу над обраслата с храсти пустиня; тя достигна Залива и легна над земята като дълъг чер облак. Следотърсачите много се забавиха, сякаш бяха изгубили следата, която Кино бе оставил. По здрач те достигнаха най-после малкото вирче. Сега и тримата вървяха пеш, защото конят не можеше да се изкачи на последната стръмнина. Отгоре те се виждаха във вечерния сумрак като дребни фигурки. Двамата следотърсачи засноваха край малкия бряг и видяха, преди да се напият с вода, следите на Кино по скалата. Човекът с пушката седна да почива, следотърсачите приседнаха край него и светлите точки на цигарите им ту припламваха, ту побледняваха. После Кино видя, че те вечерят и до ушите му достигна тихият им говор.

В планинската клисура се спусна мрак — дълбок и черен. Животните, които идваха да пият вода от вирчето, се приближиха, подушиха хората и потънаха обратно в мрака.

Кино чу шепот зад гърба си. Хуана шепнеше: „Койотито“. Тя го молеше да мълчи. Кино чу детето да хленчи и разбра по глухите звуци, че Хуана е покрила главата му с шала си.

Долу край брега блесна клечка кибрит и на краткотрайната й светлина Кино видя, че двама от мъжете спят, свили се на кравай като кучета, а третият бди; видя и блясъка на пушката, озарена от светлината. После клечката угасна, но Кино вече бе добил представа. Пред очите си той виждаше в какво положение е всеки от тримата, как двамата спят, свили се на кълбо, а третият е приклекнал на пясъка с пушката между коленете.

Кино бавно се дръпна назад в пещерата. Очите на Хуана приличаха на две искри — в тях се отразяваше една бледа звезда. Кино се приближи тихо до жена си и допря устни до бузата й.

— Има начин за спасение — каза той.

— Но те ще те убият.

— Ако се добера първо до този с пушката — рече Кино, — трябва да свърша най-напред с него, после всичко ще бъде наред. Другите двама спят.

Ръката на Хуана се плъзна изпод шала и сграбчи ръката на Кино.

— Не — отвърна Кино. — Трябва да бъда там, преди да изгрее луната.

Той потърси някоя нежна дума, но не успя и се отказа.

— Ако ме убият — рече той, — лежи си тихо. И щом си отидат, тръгни за Лорето.

Ръката й слабо потрепна, сграбчила китката му.

— Няма друг избор — продължи Кино. — Това е единствената възможност. Те ще ни намерят на сутринта.

Гласът на Хуана леко потрепери.

— Бог да ти помага — каза тя.

Кино се взря внимателно в нея и видя големите й очи. Ръката му зашари, напипа детето и той сложи за миг длан върху главата на Койотито. Сетне вдигна ръка и докосна бузата на Хуана, а тя затаи дъх.

На фона на небето срещу входа на пещерата Хуана видя как Кино сваля белите си дрехи, защото колкото мръсни и оръфани да бяха, те можеха да го издадат в тъмната нощ. Мургавата му кожа щеше да го прикрие по-добре. Сетне Хуана видя как той намота амулета си, завързан за шията му, върху роговата дръжка на големия нож и ножът увисна пред него, оставяйки двете му ръце свободни. Кино не се върна при нея. За миг тялото му се мярна като черно петно на входа на пещерата, снишило се безшумно, и после той изчезна. Хуана се приближи до входа и погледна навън. Тя се взираше като кукумявка от дупката си в планината, а детето спеше под наметалото на гърба й, обърнало лице към шията и рамото на майка си. Хуана усещаше топлия му дъх върху кожата си и зашепна своите полумолитви полумагии — своята „Света Богородице“ и древните си заклинания срещу тъмните свръхчовешки същества.

Нощта й се стори малко по-светла, като надникна навън — на изток в небето, близо до хоризонта, там, където щеше да изгрее луната, се беше появило сияние. Погледна надолу и видя цигарата на човека, който бдеше.

Кино пълзеше като ленив гущер по гладката скала. Бе прехвърлил големия нож на гърба си, за да не звънти по камъните. Разперените му пръсти се хващаха за издатините, а босите му крака търсеха пипнешком опора и дори гърдите се опираха о камъните, за да не се плъзга тялото. Защото всеки звук — някое търкулнато камъче, въздишка, плъзгане по скала — можеше да привлече вниманието на преследвачите долу. Всеки звук, който не бе присъщ на нощта, можеше да ги накара да застанат нащрек. Но нощта не бе тиха; малките дървесни жаби, които живееха край потока, цвърчаха като птички, а силната звънлива песен на щурците отекваше в планинската клисура. В главата на Кино също звучеше напев, напевът на врага, тих и пулсиращ, почти замрял. Но Песента на семейството; ехтеше ядовито, остро и свирепо като ръмженето на женска пума. Тя звучеше бодро и го теглеше надолу към тъмния бряг. Острото свирене на щурците сякаш пригласяше на нейната мелодия, а цвъртящите дървесни жаби повтаряха къси фрази от нея.

Кино пълзеше безшумно като сянка по гладките скали. Босият му крак се плъзваше няколко инча надолу, пръстите му докосваха някой камък и се хващаха за него, сетне другият крак се плъзваше по същия начин, после дланта на едната ръка, а след нея другата ръка, докато накрая цялото тяло незабележимо се придвижваше напред. Устата на Кино беше отворена, защото той не биваше да вдига шум дори с дъха си, тъй като знаеше, че не е невидим. Ако бдящият човек, доловил някакво движение, погледнеше към тъмното петно на скалата — тялото на Кино, — щеше да го открие. Кино трябваше да се движи толкова бавно, че да не привлече погледа на бдящия човек. Измина дълго време, преди той да достигне мястото, където бяха преследвачите му, и да се сниши зад една ниска палма. Сърцето му биеше в гърдите и ръцете и лицето му бяха мокри от пот. Притаи се и почна да диша дълбоко и бавно, за да се успокои.

Сега само двадесет стъпки го отделяха от противника и той се опита да си припомни точно мястото дотам. Има ли на пътя му някакъв камък, о който би могъл да се препъне, когато се хвърли напред? Кино разтри краката си, за да не се схванат, и забеляза, че мускулите му конвулсивно потрепват от дългото напрежение. После погледна плахо на изток. Луната щеше да изгрее след малко, а той трябваше да нападне преди това. Кино виждаше силуета на бдящия човек, но спящите не можеше да види. Ала това нямаше значение. Интересуваше го бдящият — Кино трябваше да го нападне бързо и без колебание. Той безшумно прехвърли през рамото си завързания с връв амулет и освободи роговата дръжка на големия си нож.

Беше много закъснял, защото, когато се надигна иззад укритието си, сребристият рог на месеца изплува над източния хоризонт и Кино отново се сниши.

Месецът беше стар и нащърбен, но хвърляше рязка светлина и сянка в планинската клисура; сега Кино виждаше ясно на малкия бряг до вирчето фигурата на седналия бдящ човек, който погледна луната, сетне запали нова цигара и кибритът освети за миг мургавото му лице. Нямаше вече време за чакане; когато той обърнеше глава, Кино трябваше да скочи. Краката на Кино бяха обтегнати като пружина.

И в този миг отгоре долетя слаб, едва доловим плач. Бдящият обърна глава натам, после стана, а един от спящите на земята се размърда, събуди се и тихо попита:

— Какво е това?

— Не зная — рече бдящият. — Прилича на плач, почти на човешки — сякаш плаче бебе.

Човекът, който се събуди, каза:

— Хайде де! Това е някой женски койот с малкото си. Чувал съм малкото койотче да плаче като дете.

Потта започна да се стича на капки по челото на Кино, влезе в очите му и те го засмъдяха. Слабият плач се разнесе отново и бдящият погледна нагоре към възвишението, където бе потъналата в мрак пещера.

— Може би е койот — рече той и Кино чу рязкото щракане на затвора на пушката.

— Ако е койот, ще го накарам да млъкне — додаде бдящият и вдигна пушката.

Кино вече беше скочил, когато пушката изгърмя и блясъкът на цевта й озари всичко наоколо. Големият нож се вдигна във въздуха дъгообразно и с хрущене се заби дълбоко в шията на бдящия човек, разряза я и потъна в гърдите; Кино действуваше сега като някаква страшна машина. Той хвана пушката и едновременно с това измъкна ножа си от раната. Силата, движенията и бързината му бяха като на автомат. Той се завъртя и пръсна като тиква главата на седналия. Третият запълзя като рак, плъзна се във вирчето и почна отчаяно да се катери по скалата, където водата течеше на тънка струйка. Ръцете и краката му зашаваха панически сред гъсто сплетените диви лози и той бъбреше нещо неразбрано и хленчеше. Но Кино бе станал студен и неумолим като стомана. Без да бърза, той зареди отново пушката, вдигна я, прицели се също тъй бавно и гръмна. Видя как врагът му се търколи във вирчето и тогава Кино се приближи до водата. На лунната светлина той видя безумните уплашени очи на жертвата си, прицели се и стреля между очите. Кино застана неподвижен, обзет от съмнения. Нещо лошо се бе случило, някакъв сигнал се опитваше да проникне в мозъка му. Дървесните жаби и щурците бяха млъкнали. И ето че мозъкът на Кино се отърси от кървавата си съсредоточеност и той разбра какъв е бил този звук — откъм малката пещера на склона на каменистата планина се носеше остър, стенещ, истеричен плач, плачът вестител на смъртта.

Всички хора в Ла Пас помнят завръщането на семейството на Кино, може би там ще намерите някои старци, живи свидетели, но и онези, чиито бащи и деди са им разказвали за него, го помнят добре. Това бе събитие, към което никой не бе останал безучастен.

Беше късен слънчев следобед, когато първите хлапета се появиха в града с главоломна бързина и донесоха новината, че Кино и Хуана се връщат. Всички се затичаха да ги видят. Слънцето залязваше към планините на запад и хвърляше дълги сенки по земята. И навярно това бе направило силно впечатление на очевидците.

Двамата идваха по черния път с дълбоките коловози и не вървяха един зад друг — Кино пръв и Хуана след него, както обикновено, — а рамо до рамо. Слънцето беше в гърба им, дългите им прави сенки се бяха проточили напред — сякаш всеки от двамата носеше по една тъмна кула. Кино бе преметнал през ръка пушката, а Хуана носеше шала си като торба на рамото. В него имаше нещо малко, меко и тежко. По шала се виждаше засъхнала кръв и той се поклащаше леко при вървежа й. Лицето на Хуана беше сурово, набръчкано, изморено и издаваше напрежението, с което тя се мъчеше да надвие умората. Широко отворените й очи се взираха сякаш в самата нея. Тя беше тъй далечна за всичко наоколо, както небето. Устните на Кино се бяха изтънили, а челюстите му — здраво стиснати, и хората разказват, че е носил със себе си страх, че е бил ужасен като надигаща се буря. Разправят, че и двамата имали вид на хора далеч от всичко човешко, хора, които са преминали през страданието и са се озовали от другата му страна, че сякаш ги ограждала някаква стена, издигната от магическа сила. Й онези, които се бяха стекли да ги видят и се тълпяха край тях, отстъпваха назад, пропускаха ги да минат и не им говореха.

Кино и Хуана вървяха през града така, като че ли той не съществуваше за тях. Очите им не гледаха вдясно, нито вляво, нито нагоре, нито надолу, а само право напред. Краката им се движеха малко отсечено като краката на добре направени дървени кукли и черните кули, които те хвърляха върху земята, всяваха ужас наоколо. Когато Кино и Хуана минаваха край каменните къщи на града, оценителите на бисери надничаха иззад прозорците с решетки, прислужниците им бяха долепили око до пролуките на вратите, а майките криеха лицата на малките си деца в полите си. Кино и Хуана крачеха един до друг край каменните къщи на града, а после край колибите от клони и съседите им отстъпваха назад и ги пропускаха да минат. Хуан Томас вдигна ръка да ги поздрави, но не изрече поздрава и ръката му за миг увисна безпомощно във въздуха.

В ушите на Кино Песента на семейството звучеше с пълна сила. Той беше свободен и страшен в свободата си, а песента му се бе превърнала в боен вик. Кино и Хуана минаха бавно край обгорелия квадрат, където по-рано се издигаше домът им, без дори да погледнат към него. Проправиха си път през храстите, които растяха край брега, и продължиха надолу към морето. Не погледнаха и към продупченото кану на Кино.

Когато стигнаха до вълните, те се спряха и обгърнаха с поглед Залива. Сетне Кино остави пушката на земята, затършува из дрехите си и в ръката му се показа големият бисер. Той погледна в неговата повърхност — тя беше сива и грапава. Там се появиха зли лица и Кино видя пламъците на пожар. Сетне на повърхността на бисера изплуваха безумните очи на човека във вирчето. Кино видя в бисера и Койотито, който лежеше в малката пещера с простреляна глава. Бисерът беше грозен; той беше сив като злокачествен тумор. Кино чу напева му — нестроен и фалшив. После ръката на Кино леко потрепера, той бавно се обърна към Хуана и й подаде бисера. Тя стоеше до него, все още преметнала през рамо вързопа с мъртвото си дете. Хуана погледна бисера за миг, после се взря в очите на Кино и рече тихо:

— Не, ти.

И Кино замахна и хвърли бисера колкото можеше по-силно. Кино и Хуана видяха как той полетя във въздуха, като проблясваше и сияеше в лъчите на залязващото слънце. Те видяха как той леко цамбурна надалеч и останаха дълго така един до друг, с очи, впити в морето.

А бисерът потъна в хубавата зелена вода, падайки към дъното. Люлеещите се стръкчета водорасли го викаха и му махаха. ОтблЯсъците по повърхността му бяха зелени и примамливи. Той падна на пясъчното дъно сред перестите, подобни на папрат растения. Над него морската повърхност приличаше на зелено огледало. И бисерът легна на дъното на морето. Един рак, който пълзеше бързо по дъното, вдигна малко облаче пясък и когато водата се избистри, бисерът бе изчезнал.

А напевът му премина в шепот и заглъхна.