Битка за вечността

I

Модиун се почувства твърде неловко, когато ораторът, след като приключи своето съобщение, осветляващо историята на човечеството от съвсем нов ъгъл, прикани присъстващите в залата да му задават въпроси.

Доста от въпросите се оказаха съвсем глупави. Хората вероятно все още не проумяваха много добре какво да правят с информацията, която току-що им бяха поднесли. Модиун лениво зададе своя въпрос и привлече вниманието.

— Вие уверен ли сте, че не описвате някаква древна митология? — запита той.

Отговорът бе предпазлив.

— Естествено, без да сме напълно уверени, смятаме, че в нашия случай не става дума за древна митология.

— Онова, което не ми вдъхва доверие, е картината, с която обрисувахте нашите далечни прародители — настояваше на своето Модиун.

— В началото така беше и с нас — веднага му отвърнаха. — Но ситуацията и значимостта на получените детайли гарантират достоверността на гореизложеното.

— Тогава излиза, че нашите предци са воювали помежду си като зверове, при това с ярко изразени дива жестокост и ярост. Което ни навежда на мисълта, че те са били способни на действителна физическа активност.

— Твърде възможно е, ако изхождаме от онова, което открихме.

— Значи се получава както при нашите животни — прадедите ни действително са ходили изправени на собствените си крака, без да се нуждаят от изкуствена помощ?

— Съвършено вярно! — съгласи се орраторът.

— Представям си физиономиите на всички онези, които преди време са се заблуждавали по въпроса — изрече Модиун с язвителна насмешка.

Бегли усмивчици на одобрение се изписаха по лицата на много от присъстващите.

— Представям си също — продължи Модиун, — как самите те са зачевали и раждали собствените си деца.

— О, да, разбира се! — бе отговорът. — Имало е оплодителен процес, по време на който женските индивиди са били оплождани, а след като периодът на бременност изтичал, жената е раждала.

Аудиторията потръпна, представяйки си целия този процес.

— Отвратително! — измърмори недоволно една от присъстващите.

— Опасявам се — намеси се друг в разговора, — че за нас това откритие е нещо все още новор нещо, което трудно бихме могли да възприемем. Може би следващото, което ще ни разкажете, и в което ще се опитате да ни убедите, е, че същите тези наши предци съвсем сами са се хранили както и съвсем сами са поглъщали храната си?

— Съвършено точно! — съгласи се и с него ораторът. — Храната е преминавала по хранопровод, процес, при който сме свидетели на индивидуално, персонално храносмилане, в чиято финална фаза екскрементите били отвеждани в специален уред за изпражнения.

Имаше още няколко въпроса, но присъстващите вече бяха охладнели към темата. Благодарение на откритите усилватели на своите мисловни канали, посредством които все още бе включен в системата на „аудиторията“, ораторът Дода усети промяната в настроението. Забелязал, че Модиун бе сред малцината все още включени в мрежата, Дода му отправи частно мисловно съобщение.

— Имам известни основания да смятам, че тъкмо вас тези открития биха ви заинтересували повече, отколкото другите присъстващи.

Модиун за малко не прихна.

— Вижте какво, тялото ми е дълго шестдесет сантиметра, а главата ми е с диаметър тридесет и пет. По никакъв начин някой си древен мой прадядо не би могъл да ме заинтригува със своите два метра и четиридесет мускули и кости, на всичкото отгоре и способен самостоятелно да държи главата си изправена! Впрочем, да, струва ми се разбирам: вие смятате, че ще израста до тези размери просто защото това е научно обосновано?

— Нашите прадеди са били по-скоро към метър и осемдесет.

— Да, но заявихте, че главите им са били по-малки!

— Най-вероятно е така! — в гласа на Дода прозвуча отчаяние. — Представете си обаче, ако една жена се съгласи да израсте, за вас това ще се окаже ли интересен експеримент?

Модиун мигновено стана язвителен и недоверчив.

— Това никога няма да стане. Нашите жени са прекалено изящни, префинени…

След което насмешливо промени темата на разговора.

— Всъщност, защо не проведете експеримента със себе си?

— Защото аз съм експериментаторът… Аз съм този, който провежда опитите! Необходима е цяла година, докато тялото се издължи, а после най-вероятно още две, докато приключи самият експеримент и най-сетне още една година, за да се превърне отново човекът в човек… Кой тогава би бил наблюдаващият…

Модиун бе изпълнен с насмешка.

— Четири години! Когато реша да приключа окончателно с моя здрав разум, тогава ще се свържа с вас!

— Не е задължително да получа окончателния ви отговор още сега! — едва ли не го замоли Дода. — Припомнете си, тъкмо вие отбелязахте, че човек е длъжен от време на време да минава отвъд бариерата на времето, за да погледне и види какво става в останалата част на света.

— Аз просто се пошегувах! — рязко отвърна Модиун.

— Каквото и да е, казахте го! Нали точно това си… помислихте!

Беше самата истина.

„Да-а-а! — унило и с горчивина поклати глава Модиун. — Оказва се, че винаги има някой, който, преследвайки собствените си цели, прихваща дори и най-незначителните, най-случайните мисли, пърхащи край него, а после ги интерпретира както му харесва…“

Нямаше никакво съмнение — Дода предварително го беше избрал за експеримента просто заради направената забележка. Само че… имаше в цялата тази работа някои неща, които не биваше да бъдат… омаловажени и пренебрегнати.

Най-неочаквано Модиун замислено заяви:

— Сигурен съм, че едно щателно проучване на архивите и ранните модели на обучаващите устройства, от които днес вече сме се отказали, ще ни даде солидна база данни. Всеки, решил се да учавства в експеримента, би трябвало предварително да направи такова проучване.

Дода благоразумно мълчеше.

Модиун продължи:

— На този етап подобни проучвания биха могли да бъдат интересни.

След което извика своите помощници-насекоми и те го отведоха.

Три дена по-късно Модиун лениво плуваше в собствения си облян в слънце басейн. Обикновено идваше тук да поглъща слънчевите лъчи. От тях извличаше енергията, която преобразуваше въздуха, който той дишаше, и водата, която през порите проникваше в тялото му, в питателни хранителни вещества, поддържащи в тялото му идеално здраве почти цяла вечност.

Да-а-а, почти цяла вечност. Той принадлежеше към третото поколение същества отсам бариерата, излезли от епруветките. Всяко едно от предните две поколения бе живяло около хиляда и петстотин години.

Така той плуваше лениво в басейна и с възхищение се любуваше на своето изображение в огледалото, потопено във водата.

Каква благородна и красива глава! Какво прекрасно и конусообразно изваяно тяло! Мъничките му крачка и ръчички частично се бяха прикрилли зад почти неразличимото снаряжение.

Той вече различаваше първите предвестници на изменението — беше се удължил с няколко милиметра. За неговия мозък, толкова чувствителен и така отворен за каквито и да е външни възприятия, дори такива незначителни промени бяха ясно забележими.

Дода му бе споменал, че при подобна скорост на растеж могат да възникнат слаби болки, ала с тях лесно щеше да се справи ученият-насекомо Екет, получил подробни инструкции как да впръсква болкоуспокояващи в храната на Модиун, която по-късно той да вмъкне в тялото си посредством различни тръбички.

Разбира се, отбелязал бе Дода в извинение, това щеше да продължи дотогава, докато Модиун не достигнеше стадий, в който да може да поема твърда храна.

Модиун вяло бе махнал с ръка, пропъдил бе безпокойството на експериментатора. Беше се решил на участие в експеримента едва когато бе разбрал, че жената Судлил е приела да израсте и да се обрече на всеки мъж, който би сторил същото като нея… Тази информация бе предизвикала все пак някакъв интерес сред мъжете, просто защото Судлил бе невероятно женствено създание, което винаги с радост посрещаха край басейните. Ала Дода скоропостижно бе нанесъл съкрушителен удар на потенциалните конкуренти, обявявайки — с разрешението на Модиун, — че изборът на Судлил е вече направен.

Самата Судлил бе заявила, че е радостна да има за партньор Модиун. Щяла да израсте като него, макар и с месец закъснение.

Дни, месеци по-късно…

Лично Екет го беше докарал, а после оставил на дъхавата зелена морава недалеко от магистралата, която се криеше зад насипа, обрасъл с храсталаци.

И ето го, той е тук, сега. Шум от съскащи по асфалта гуми стигна до него. Неочакваното свистене накара Модиун да изтръпне. Трябваше да внимава. С мъка той едва успя да обуздае вроденото си непреодолимо желание да заподскача от превъзбуда. Реакцията бе съвършено неочаквана за тялото му. Продължи да удържа тръпнещите мускули, докато наблюдаваше завръщането на Екет към планините. Скоро ученият-насекомо потъна зад една издадена скала, изчезна от хоризонта.

Модиун заизкачва полегатия склон. Продължаваше да се сдържа и не преставаше да си диви на онова, което ставаше вътре в него. Стигна до върха и като ускори крачка, се запромъква сред гъстите храсталаци. Ненадейно се озова на пътя.

Много преди това той бе наредил на своите носачи-насекоми да го доведат именно на този път и известно време бе наблюдавал несекващото движение. Безброй коли се движеха с шеметна скорост и като побеснели прелитаха край него. Почти във всяка една имаше пътници: множество животни от всякакви видове. Модиун не преставаше да се удивлява — такова разнообразие на живи същества! Беше забравил колко животни имаше по света! Сега, след хиляда години, всички бяха цивилизовани и живееха в един напълно нов, механизиран свят, сътворен от човека.

— Накъде са се запътили? — обърна се най-накрая той мислено към своя водач-насекомо, огромна богомолка, видоизменена и приспособена за пътешествия в планинско-гориста местност.

Богомолката така и не знаеше. Единственият, чисто практически отговор, който измънка, бе типичен за всяко насекомо и съдържаше в себе си въпрос:

— Господине, защо просто не спрем стотина коли и не попитаме пътниците им накъде са се запътили?

Навремето Модиун би отхвърлил подобно предложение. Щеше да му се стори ненужно и чиста загуба на време. Ала сега, докато наблюдаваше сновящите нагоре-надолу забързани автомобили, той съжали за някогашната си леност, която му беше попречила да доведе до успешен край предходния опит и зададе предполагаемите въпроси.

Сега не можеше да си позволи никаква леност. Тялото му, израснало и достигнало своите крайни размери, бе сгрявано от напрежението на хиляди мускулчета. Откъдето и да се погледнеше, всичко го въодушевяваше, някаква вътрешна възбуда го обземаше. Искаше му се да подскача, да се извива, да гримасничи, да дъвче, да размахва ръце наляво-надясно.

Колко движение имаше на това място! Автомобилите не можеха да се изброят!… Той ги виждаше, чуваше шума им, а двигателните му центрове се оказваха незащитени.

Почти не можеше да контролира страничните влияния. Беше непоносимо… Модиун опита да се овладее. И веднага всякакъв трепет, даже и най-малкото потръпване се прекрати.

Възвърнал отново предишното си спокойствие, той се отказа от един свободен автомобил, насочил се към него. Ала само след няколко минути направи знак на друга кола, в която седяха четири животни и имаше още две празни места.

Когато автомобилът със свистящи гуми закова на място, на Модиун му се наложи да изтича малко след него, за да се качи. Задъхан, той тромаво се отпусна на седалката, която плачливо изстена под тежестта му. Учуди се донякъде на резултата от положеното усилие и не пропусна да отбележи реакциите на собстввеното си тяло. Засилено сърцебиене. Бързо и внезапно разширяване на белите дробове. Шумно и дрезгаво дишане… И толкова много вътрешни химически изменения, че след като ги наблюдава няколко мига, той се отказа от по-нататъшен анализ.

Ала му бе станало интересно! Усещането бе ново. Не можеше да не се замисли над това.

„Лекарствата, които Дода ми даваше в последната фаза на израстване, най-вероятно са ме подтискали, за да живея спокойно, уравновесено. Естествено, тихата обстановка и идилията са предизвиквали само приятни усещания!“

Изведнъж той усети насочените към него погледи и осъзна, че другите пътници в автомобила с любопитство го наблюдават.

Мислите му за миналото се прехвърлиха на заден план. На свой ред Модиун се вгледа в спътниците си с лека, вежлива усмивка.

— Кой сте вие? Какво сте? — запита го най-сетне мъжът, приличащ на котарак. — Никога по-рано не съм виждал представители на вашата порода.

Говорещият имаше много далечно сходство с южноамерикански ягуар.

Модиун тъкмо се канеше да му отговори, че е човек, когато неочаквано осъзна значимостта на забележката. За всички тях човекът, властелин на планетата, бе… непознат, неизвестен вид!

„Напълно вярно е! — замисли се после. — Водим съвсем отделно съществуване с нашите слуги-насекоми и с домашните ни животни. А и самите ние никога не сме проявявали интерес към цивилизациите на насекомите и животните, съществуващи зад бариерата.“

Ала това, че този друг външен свят бе изличил от съзнанието си човешките същества, то беше съвсем друга работа. То не влизаше в първоначалната програма… Осъзнаването на този факт предпази Модиун от естественото желание да разкаже истината за себе си. Преди още да бе успял да реши какво да им обясни, това направи заради него някакъв миниатюрен хипопотам. Стройното създание от предната седалка, около два и четиридесет дълго и с неголяма шия, се разприказва, като размърда рамене:

— Той е маймуна, не виждате ли! Пълно е с такива като него в Африка.

Лисичеподобното същество, седящо до Модиун лениво се опита да възрази:

— Глупости! Виждал съм толкова маймуни! Вярно е, има някаква прилика, но не е маймуна!

— О, Боже мили! — обади се човекът-хипопотам. — Маймуните не са като вас и като мен, те са различни видове и една с друга не си приличат.

Думите му изглежда прозвучаха убедително. Човекът-лисица поглади брадичката си замислено, ала млъкна.

„Така-а-а… — спокойно заразмишлява Модиун. — Значи, оказва се, че съм маймуна! Добре, защо пък не?“

В крайна сметка статусът му щеше да е временен! Недостатъчните знания на тези хора-животни им беше попречил да разпознаят в него човека. Странно! Трябваше по-нататък да се заеме отблизо с този проблем и да изясни някои неща. Причината за това дори можеше да се окаже тема за интересен доклад, когато се върнеше зад бариерата.

Така Модиун прие ролята на маймуна и поведе дружески разговор с човека-хипопотам, човека-лисица, с човека-ягуар и с красивото създание, което много скоро след това заяви, че е мечка-гризли.

Спътниците му хора-животни бяха високи от два метра и десет до два и четиридесет. Телата им се бяха видоизменили до такава степен, че бяха приели почти човешки вид. Всичките имаха ръце, седяха и разбира се — можеха да ходят изправени.

В известен смисъл пътуването в колата с тях представляваше интерес. Модиун се отпусна назад, загледа се в полския пейзаж, прелитащ бързо отвън през прозореца. После почувства как нещо в него потръпна. Възбуда? Не! Той веднага пропъди подобна мисъл. Все още анализираше реакциите на своето тяло. Предположи, че много отдавна човешките същества тъкмо заради това не са могли да разберат, че възбудата на ниско равнище е именно същата — чисто физическо и химическо усещане.

Отново си спомни за разговора с богомолката и онова, което тя му бе казала. Трябваше да разбере кои са причините, каращи стотици хора-животни да пътуват нанякъде. Затова и зададе въпроса:

— Къде отивате?

Сподави желанието си да допълни: „И защо така бързате?“ Но фактът си бе факт — всички автомобили направо летяха, все едно механични демони, при това с такава скорост, която явно превишаваше зададената в първоначалната програма. Очевидно настройките на компютрите, занимаващи се с тези подробности, бяха променени. Скоростта бе увеличена.

„Кой ли е сторил това?“ — запита се Модиун.

Четиримата негови спътници му заявиха, че отивали в тренировъчното училище на град Халий, където изучавали работата и системите на голям космически кораб, преди да излетят с него. Скоро Модиун се убеди, че по време на тренировките отношенията помежду им бяха станали задушевни, дори нежни. Проявили за кратко в началото любопитство към него, сега те се уединиха и съвсем изолираха своя нов спътник. А това напълно допадаше на Модиун.

Всъщност, той беше далеч от ежедневните грижи на планетата. И докато четиримата хора-животни обсъждаха подробностите на тренировката и предстоящото им пътуване в космоса, той се замисли за своите си работи. Скоро забеляза, че автомобилът, без да намалява скоростта, навлезе в града. Броят на сградите бързо нарастваше. Бяха застроени по склоновете на хълмовете, а в далечината, зад някаква река, смътно мержелееха силуетите на други подобни. Градът скоро ги обгради от всички страни. Ниски и високи, постройките блестяха на полудневното слънце.

Както и очакваше Модиун, тялото му отново изпита лека възбуда. Ако не знаеше предварително, че става въпрос само за тялото му, можеше да реши, че разумът му също е в процес на възбуда. Трябваше и това да има предвид… Твърде изявена тенденция на личността да се отъждествява с телесните усещания.

„Град Халий!“ — прокрадна се в съзнанието му. — „Да, ето ме вече тук — първото човешко същество за последните близо три хиляди и петстотин години, преминало отвъд бариерата!“

А това наистина бе изключително събитие и Модиун нямаше как да не се съгласи с очевидното.