Битка за вечността

VIII

Тишина покриваше всичко… ала на някои места възникваше безпокойство.

Модиун чувстваше единството си с близката Вселена. Изключение правеха зоните на безпокойство — зони на вмешателство, на въздействие, на агресивна енергия, на така нареченото насилие. А може би бе просто намерение за такова насилие. Спирали, вериги и тъмнина. Просвяткващи кабели и потоци студено просвяткващо сребро вибрираха в спокойствието на безбрежното пространство край него.

Той усещаше, разбираше, че хората-животни са мирни и глупави. Тук те бяха толкова много, че тяхната обща доброжелателност изпълваше пустотата.

Хората-хиени създаваха безпорядък в усещанията му за околните енергосистеми. По-голямата част от тях бяха нищо незнаещи и неподозиращи жертви. Сиянието, преплетено с проливи мрак, не му позволяваше да проумее как те бяха успели да завземат властта. Хиените се бяха съгласили да играят тази роля — тук поне не можеше да има никакво съмнение. И от тях се излъчваше постоянен поток слаба агресия. Да, те създаваха строгост… жестокост, един вид твърдост и непоколебимост. В крайна сметка обаче — нищо действително сериозно.

Колкото до хиените ръководители, те бяха по-различни. Те проумяваха, те знаеха истината. И това тяхно знание ги опияняваше, даваше им криле. Край тези осведомени индивиди се зараждаха облаци от своеобразни частици на себевъзхита. Ликуване за пълна безопасност. Безопасност, която произтичаше от съзнанието за това, че всемогъщите Нунули и те, ръководните кадри, чрез които Нунули упражняваха своята власт, са абсолютно неуязвими и недосегаеми.

… Гордост от заеманото положение, преплетена с вечна еуфория — структурата на пространството бе изпълнена с многочислени форми и образувания. Бяха повече от стотици хиляди, прекалено много, за да може той да ги преброи — цял висш клас от хора-хиени. И всяка личност бе обвита в агресивна аура…

Всъщност, истинското безпокойство се излъчваше от един-единствен Нунули. Край него пулсираше огромен, безформен черен облак. Непроницаема пелена покриваше това същество.

Тъмнината извличаше енергията си от някакъв близък източник. Същият нямаше определено местонахождение, но произтичащата от него сила бе удивителна, дори малко плашеше Модиун.

Да, това бе ЕП — Единното Психопространство.

„Добре — помисли си той. — Направих основно откритие, засягащо врага!“

Съзнанието му се зае с изучаването на тази мисъл. Модиун бе нерешителен. Съзнанието отхвърляше идеята за враг, защото… Впрочем, съществуваха ли тук врагове?

Цялото му мирозрение, миролюбивата му философия утвърждаваха, че не е прав. Тук нямаше врагове. Тук имаше единствено същества, които със своите действия предизвикваха враждебно отношение към себе си, а впоследствие започваха да считат, че за същото това отношение е виновен някакъв враг.

Но истинският враг бяха тези мигновени импулси, които макар икраткротрайни, принуждаваха хората да правят онова, което предизвикваше враждебното отношение.

Ако нямаше ответни реакции, нямаше да има и никакъв враг.

Модиун реши, че трябва да се върне в малкия апартамент и да остане там. Без да създава проблеми, без да предизвиква към себе си враждебно отношение… До следващия вторник, когато щеше да се яви в съда. Това щеше да е мирна реакция на призовката, която му бяха връчили.

Точно това той и направи, след като отиде да се нахрани.