Битка за вечността

IV

Останалите бяха изчезнали.

Поразително!

А само допреди малко бяха зад него. Иггдооз хрипливо се смееше, Дуулдн разказваше нещо с дълбоки, мъркащ тембър, Руузб тежко стъпваше по пода, а човекът-лисица отвръщаше на някого с лаещ гласец…

Думите нямаха абсолютно никакво значение, ала звуците, които издаваха неговите познати, се бяха превърнали в неизменна част от заобикалящата го среда.

Модиун се спря, огледа се. Да, това отзад беше вратата, през която току-що бе преминал и излязъл навън.

Помнеше, че не беше прозрачна, но все пак…

Непрозрачна ли?

Когато отново се насочи към нея, забеляза, че нямаше нито брава, нито пък се виждаше каквато и да е ключалка. Направи още две крачки и дланите му трескаво заопипваха вратата в търсене на някакъв начин да я отвори.

Под ръцете му се хлъзгаше единствено гладка, мазна повърхност. Вратата нямаше да се отвори. Зад гърба си, откъм улицата, Модиун долови слаб шум… Нещо в мозъка му прещрака, долови някакви вибрации, веднага отреагира.

Модиун бързо се извъртя на пети.

Високият близо два метра и половина човек-хиена стоеше на пет-шест метра от него, насочил автоматичен пистолет в ръка.

— Какво се е случило? — запита го със странен глас.

След което Модиун направи неопределено движение с тялото, сякаш се заклати, пистолетът изхвръкна от протегнатата ръка на хиената, удари се в тротоара с метален звук.

Това бе един вид сигнал.

Огромното същество се свлече на колене и изшептя:

— Помогнете ми…

Модиум можеше да му помогне, но не го стори. Стоеше встрани като парализиран, почувствал се изведнъж виновен.

Чувстваше с ума си… разбираше какво се бе случило. Осъзна, че бе сразил човека-хиена, активирайки от тялото си газ.

Колкото и да бе невероятно, частичка от мозъка на Модиун бе уловила звука зад гърба му. А може би бе предусетила намерението на другия, доколкото й позволяваше препредаването на мисълта, и тъкмо това й бе позволило да го интерпретира като заплаха.

Ала онова, което учуди най-много Модиун, бе, че неговата реакция се оказа агресивна.

В продължение на целия си мирен живот, пропит с философията му за пълен, именно за абсолютен отказ от насилието, Модиун никога никого не беше нападал. Ала се оказваше, че мозъкът му е способен да го направи.

Физически рефлекс на тялото с цялата му животинска освирепялост.

„Господи — помисли си той. — Ще трябва занапред да следя за подобни реакции!“

Докато премисляше и вземаше решение, човекът-хиена се бе преобърнал настрани и в момента се превиваше на две върху цимента, стенеше, обзет от конвулсивни потръпвания. Модиун пристъпи към него и със съжаление загледа тялото, гърчещо се от болки.

След минута съгледа и пистолета, изтърколил се няколко метра встрани. Отиде, вдигна го и като го отвори установи, че бе зареден — в дулото имаше вкаран патрон.

Умът му беше объркан, Модиун не знаеше какво да мисли. Затова запита:

— Откъде си взел оръжието?

Не получи никакъв отговор, до слуха му долитаха само стенания.

Модиун продължи да настоява:

— Мислех си, че повече не произвеждат такива пистолети…

Този път му отговориха.

— За Бога! — простена човекът-хиена. — Аз умирам, а вие ми задавате глупави въпроси!

Всъщност, нещата не се оказаха толкова сериозни. Действително, първоначалното чувство за силна вина се бе отеглило на заден план в съзнанието на Модиун, но все още присъстваше там, макар и съвсем слабо, когато с облекчение осъзна, че изпускайки газ, той инстинктивно се бе възползвал от защитните функции на своя организъм. Това бе накарало човека-хиена да изпадне в ужасен пристъп, да получи спазми в стомаха. Възможно бе да е получил и силни изгаряния, както и други последствия, наблюдавани при обгазените животни и хора.

Беше ужасно, болезнено, но хиената нямаше да умре.

— Ще се оправиш напълно след около час — каза му Модиун и пъхна пистолета в джоба на сакото си. — Но съм сигурен, че беше готов да използваш този автоматичен пистолет. А това те прави потенциален убиец, ето защо ще си запиша твоето име…

Подозираше, че няма да му отвърнат доброволно и отново настоя.

— Глидлл — отвърна човекът-хиена.

— Така е добре, Глидлл! — рече Модиун. — Не желая повече да нарушавам правото ти на свобода на мисълта, затова няма да ровя по-нататък мислите ти и да търся допълнителна информация. Има нещо гнило в този свят, нещо неправилно и не мога да повярвам, че ти собствено си виновен за всичко. Но ще знам как да се свържа с вас, когато най-сетне взема решение да го направя.

При тези думи той се обърна и пое наляво, където, докато се бяха разиграли последните събития, бе забелязал малка дупка в оградата, водеща към входа на столовата.

Когато се озова на улицата, четиримата му спътници тъкмо излизаха от сградата. Забелязал Модиун, Неррл, човекът-лисица, облекчено въздъхна и всички се спряха.

За няколко минути разговорите им се превърнаха в неразбираема смесица от думи, от които Модиун все пак успя да извлече някаква информация: спътниците му бяха решили, че са го загубили. Загледа ги замислено. И от четиримата се излъчваше наивност, искреност, което правеше цялата история твърде приемлива за него. Каквото и да се бе случило, те нямаха никаква вина.

Всичко като че ли можеше да се обясни съвсем просто и бе станало напълно случайно. Съвсем случайно той беше излязъл през вратата в същия миг, в който — както в момента му описваха случилото се, — те се бяха спряли за да огледат нещо. Когато се бяха обърнали, той вече бил изчезнал.

Но как се бе случило така, че човекът-хиена го чакаше в задния двор със зареден пистолет? Съвпадението изискваше напрежение на въображението, но тъй като никой не го познаваше и не знаеше какъв всъщност беше, можеше да се приеме, че случилото се е било чисто и най-обикновено съвпадение.

Тази мисъл накара тялото на Модиун да се отпусне.

Видя как четиримата му спътници забързаха за събранието. За да стигнат до улицата с автомобили, най-напред те се възползваха от услугите на движещия се тротоар. Един от четиримата махна с ръка и някаква кола спря. Те се качиха и вратите хлопнаха зад тях. Миг след това автомобилът потъна в движението и Модиун го изгуби от погледа си.

Почувствал се успокоен, може би и малко нещастен, Модиун се върна в своя апартамент. Първите неудачи донякъде го безпокояха. „Телата са нещо фантастично!“ — помисли си. Беше невероятно, но телата на четиримата спътници му липсваха. В тяхната компания до известна степен се бе чувствал щастлив.

Това можеше да обясни защо съзнанието на първите човешки същества се бе объркало. Но Модиун бе по-скоро учуден защо обучаващите машини не го бяха подготвили за подобни капани. Онзи, който бе програмирал машините, явно бе забравил тези подробности. Или ги знаеше, но не им беше отдал нужното значение.

Модиун продължаваше замислено да поклаща глава, макар в действителност да не го безпокояха различията, когато неусетно се озова на улицата, където живееха другите и където той смяташе да се настани. С облекчение установи, че мезонетът между квартирите на човека-мечка и човека-ягуар още не е зает. Така нямаше по-късно да му се налага да обяснява защо се беше преместил, тъй като в действителност още не се бе установил.

Сега вече не си губи времето за продължителни спорове с машината. Онова, което направи, бе един от старите и изпипани способи, с помощта на които човешкият ум контролираше положението и държеше нещата в свои ръце. Силата, която мигновено бе приведена в действие, унищожи електрическите съединения на така наречената неунищожима специална реле-система, отваряща вратата.

И понеже логиката му беше безупречна, той не повреди малкия превключвач, с помощта на който компютърът от разстояние контролираше неголямото обиталище. Модиун просто откключи вратата. Доказателството не закъсня — само след миг, когато той завъртя дръжката и побутна вратата, тя безпроблемно се отвори.

Сега вече можеше да влезе. Вместо това обаче той продължи да стои отвън. Някакво усещане се появи в него, чувство, предаващо се от мозъка в тялото.

Модиун стоеше на прага пред мезонета и от малката височинка наблюдаваше град Халий. Чувстваше, че той е човек, а другите не са като него. Повечето бяха приспособени и не се бяха изменили. Това, че хората ги бяха измъкнали от дълбините на животинското им минало, за болшинството от тях не се бе оказало трамлин за прогресивно развитие.

Бяха използвали чудесата на биологията. Бяха закодирали молекулярни мрежи, за да поддържат измененията, и за хиляда години такова кодиране блестящо бе изпълнило своята задача.

За съжаление обаче в развитието си те не бяха помръднали. Модиун ясно си представяше огромни маси от хора-животни, които щастливо общуваха помежду си, ползваха се от услугите на автоматите за храна и на компютрите, обсъждаха енергично подробностите за това защо са били програмирани или, както се бе случило с неговите познати — правеха онова, което ги караше да правят човека-хиена.

А не беше ли най-странното, че тъкмо хората-хиени се бяха оказали единствените от хората-животни, пробили мрежите на вътрешното кодиране?

Застинал на място, Модиун все още се надяваше, че пробивът е незначителен, че в човека все още има нещо повече, отколкото в което и да е животно.

Това беше усещането, загнездило се в мозъка му.

„Ние сме най-великите!“ — помисли си.

И за първи път той прие, че е постъпил правилно като се е измъкнал иззад бариерата. Така единствено можеше да оцени измененията на външния свят, да узнае какво бе направило времето с планетата на хората.

Възприел по този начин своето присъствие тук, отвъд бариерата, той влезе в къщата, където смяташе известно време да живее като маймуна.

Поне докато не пристигнеше Судлил.

Случаят с въоръжения човека-хиена му се струваше маловажен в светлината на подобни обстоятелства. Скритият смисъл се заключаваше в това, че Модиун най-вероятно бе забелязан.

Което, разбира се, бе невероятно.

„Никой няма да ме потърси! — успокояваше се Модиун. — Аз съм човек-маймуна и просто минавам през град Халий! Ако с този пистолет е трябвало да бъде убит някого, то това не съм бил аз!“

Логиката бе съвсем проста. Нямаше нужда повече да размишлява над тези въпроси.

И той престана да размишлява.

Събуди се в мрака, осъзнал, че в стаята има някой. Мисълта се вряза тревожно в мозъка му.

Някой, който се бе навел над кревата с оръжие в ръка.