Битка за вечността

XIX

„Направих всичко, каквото можах!“ — така поне си мислеше Модиун. Не бе нужно нищо повече да прави, просто трябваше да остави събитията сами да се развиват. През останалата част на деня и процеса тялото на Модиун кой знае защо оставаше неприятно сгорещено. Това разбира се, бе в резултат на безразсъдството на неговите жлези, които от философска гледна точка не можеха да понесат един идеален разум. А най-нелепото във физиологическата му привързаност към Руузб и останалите, бе, че той ги беше срещнал съвсем случайно.

„Не съм ги избирал заради особените им качества!“

В деня, в който беше преминал отвъд бариерата, Модиун бе спрял напълно случаен автомобил с четирима пътници и бе заел едно от свободните места в него. В това се състоеше тяхната среща. Нямаше никаква разлика между тях четиримата и останалите хора-животни.

Реално погледнато, това беше истината за неговите отношения с тях.

Но въпреки всичко тялото му оставаше да е разгорещено, повече от обикновено.

Четири дена след процеса звънецът на входната врата иззвъня още в ранни зори. Когато Модиун отвори, на прага завари офицер-хиена в униформа.

— Четиримата осъдени са получили отказ в отговор от върховния апелационен съд. Съдът настоява в качеството си на главен свидетел вие да бъдете уведомен за неговото решение.

Модиун смяташе да благодари и да затвори вратата, но почувства как лицето му почервенява след чутото съобщение. Не беше за вярване!

— Искам да посетя осъдените, преди присъдата да бъде изпълнена! Възможно ли е да стане по някакъв начин?

— Ще се радвам да направя запитване от ваше име — отговори му офицерът, — и ще ви съобщя за решението.

Оказа се, че е възможно. Той можеше да посети приятелите си в деня преди екзекуцията — вечерта на шестия ден след процеса.

Модиун трябваше да се съгласи, че хората-хиени наистина уважаваха закона и се държаха твърде любезно. Първоначалното му чувство за някаква сложна и коварна машинация от тяхна страна срещу него сега му се струваше напълно погрешно.

Отвън килията на осъдените приличаше на спално помещение, както всички останали, но с допълнителна, двойна врата, която беше заключена. Пред вратата пазеше караул-хиена. Той внимателно прочете писменото разрешение на Модиун за посещение, отключи външната врата, изчака, докато посетителят влезе, после внимателно отново я заключи.

Изминаха няколко минути, в които помещението се стори на Модиун пусто. После от една ниска койка се спуснаха чифт крака и… Неррл приседна на ръба на леглото с възклицанието:

— Господи мили, вижте кой е дошъл!

При думите му веднага се появиха още три чифта крака и три познати силуета се надигнаха от кушетките. Четиримата наскачаха от койките, дойдоха да се ръкуват с посетителя.

Модиун се огледа. Помещението се отличаваше от другите спални. Зад последните койки се намираше мъничка ниша, където бяха разположени маса и необходимото оборудване за всяка една столова.

След кратък оглед, Модиун колебливо се обади:

— Помислих, че ще е добре да дойда и да се сбогуваме.

Едра сълза се търкулна по бузата на Руузб. Беше съвсем пребледнял, бузите му бяха хлътнали, не изглеждаше никак добре.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна му с приглушен шепот.

С явно удивление Модиун се вгледа в него.

— Има ли някакъв проблем? — запита. — Всеки някой ден си отива от този свят! Защо да не е сега?

А после се поправи:

— Искам да кажа, утре!

След думите му настана мълчание. Дуулдн приближи, застана пред Модиун. На бузите му горяха две големи розови петна. Дуулдн с мъка преглътна, видимо едва се сдържаше.

— Приятелю, ти явно по много странен начин разбираш нещата от живота! — и той свъси вежди. — Модиун, аз никога не съм срещал маймуни като теб. В креслото на свитетелите ти най-спокойно ни предаде!

— Но истината си е истина, не е ли така? — опита да се защити Модиун. В този миг той разбра, че забележката на човека-ягуар не бе дружеска.

— Нали не си ми ядосан? — запита го тогава.

Розовите петна побледняха. Дуулдн нададе тежка въздишка.

— Намерението ми беше ужасно да ти се разсърдя. После размислих и си казах: „Нашият глупавичък приятел просто се опитва да ни помогне, да ни спаси.“ И яростта ми премина, превърна се в безсилие. Нали така, приятели?

И той изгледа останалите.

— Така е! — отвърнаха Неррл и Иггдооз с гробовни гласове.

Руузб мълчеше, гледаше в пода и търкаше очи.

Всякаква надеждица ги беше напуснала. Модиун реши да ги превъзпита.

— На колко години си? — започна да пита всеки един.

Така за първи път разбра, че възрастта им се колебае между двадесет и шест и тридесет години. Руузб бе най-младият, а човекът-хипопотам най-старият от тях. Тъй като бяха хора-животни надеждата им бе да доживеят поне до шейсетте.

— Значи — разсъждаваше на глас Модиун, — грубо казано, всички вие сте изживели половината от нормалния си живот. За оставащата половина едва ли си заслужава да се борите!

Хората-животни озадачено го изгледаха в отговор на такъв аргумент. Най-сетне се обади човекът-лисица, като изрази всеобщото им вълнение.

— Да, но само като си помисля, че живея тук в ужасно положение, защото се опитах да ти бъда приятел…

Човекът бе поразен. Той не разбираше какво общо можеше да има между тези две обстоятелства.

— Струва ми се намекваш — проговори той смутено, — че тук има причинно-следствена връзка? Но не е така. Най-напред вие направихте това, което сметнахте за нужно, а после хората-хиени направиха онова, което те счетоха за нужно. Подхождайки към събитията от гледна точка на рационалното мислене, може да се разбере, че двете неща не са свързани. Нещо у вас ви говори, че има връзка, но в действителност — такава няма!

Модиун виждаше, че те не го разбират. Изглеждаха по-отчаяни от всякога. Той неочаквано беше обзет от съжаление към тях и продължи:

— Трябва да разберете, че никой никога не е открил смисъла на живота. Затова всеки вид трябва да бъде сведен до незначителна група, където всяка личност да носи у себе си съвкупността от гените на расата, тоест — пълната генетическа наследственост и… и да чака! Тъй като на Земята от всеки вид има останали достатъчно много представители, няма причини, поради които вие да искате да продължите монотонното си и безлично съществуване. А е и твърде възможно в тази завоевателна експедиция да ви убият!

В този момент караулният отвън силно задумка по вратата.

— Всички посетители да излизат! — завика той през прозорчето в металната врата.

— Един момент — обади се Модиун и се обърна към своите приятели. — Е, какво мислите по въпроса?

Голяма сълза се търкулна по бузата на Руузб.

— Сбогом, приятелю! — каза му той. — Не разбирам за какво говориш, но мисля, че го правиш с добри намерения.

Той му протегна ръка.

Модиун въздъхна като Дуулдн.

— Трябва да приема — каза им, — че ако чувствата ви са такива, то е по-добре да излезете с мен. Не е необходимо да минавате през изпитание, което до такава степен не ви се нрави! Ще заявя на властите, че смятате наказанието ви за неприемливо. Така ли е?

Четиримата хора-животни озадачено го изгледаха. Човекът-ягуар с жаловит тон запита:

— Как да излезем с теб? Пред вратата отвън стои въоръжена охрана!

Човекът махна ненавистно.

— Аз просто ще изразя мометно заблуждение — минимална интерференция в неговия мозък, колкото да ви пропусне! После ще можем да продължим дискусията в моята каюта.

„Разбира се — помисли си той, — ще има реакция от страна на хората-хиени. Може би ще е най-добре след това да отида и да поговоря с Нунули!“

Един час след като и петимата се озоваха в неговата каюта, някой позвъни на вратата. Модиун отвори и за сетен път се озова лице в лице с високопоставения униформен офицер, който шепнешком му довери:

— Отново имам заповед да ви помоля да дойдете и разговаряте с Всемогъщия Нунули. Ще заповядате ли?

Модиун излезе в коридора, включи енергозащитната бариера около своята каюта и му отвърна:

— Готов съм да ви последвам.

После затвори вратата след себе си.