Блудната дъщеря

1.

Раждането не бе от леките, но пък на Авел и Зофя Розновски нищо не им се бе удавало лесно и двамата се бяха настроили философски на тази тема — всеки по свой начин. Авел искаше син, който някой ден да го наследи и да застане начело на „Барон Груп“. Беше сигурен, че по времето, когато момчето стане готово за поста, името му ще стои наравно с Риц и Статлър, а „Барон“ ще бъде най-голямата хотелска верига на света. Авел крачеше нервно в коридора на болница „Сейнт Люк“ в очакване на първия вик на новороденото и с изтичането на часовете лекото му накуцване започваше да личи все повече и повече. От време на време завърташе сребърната гривна на китката си и се вглеждаше в написаното върху нея име. Обърна се, за да мине по коридора за пореден път, и видя доктор Додек да крачи насреща му.

— Честито, господин Розновски — каза му той.

— Благодаря — с нетърпение отвърна Авел.

— Имате чудесно момиченце — каза докторът.

— Благодаря — тихо повтори Авел; мъчеше се да не показва разочарованието си. Последва акушера в малката стая в дъното на коридора. Зад стъклото имаше няколко сбръчкани личица. Докторът посочи първата му рожба. За разлика от другите, нейните малки пръстчета бяха свити в мъничко юмруче. Авел бе чел някъде, че новородените започват да правят това чак след третата седмица. Усмихна се, обхванат от гордост.

Майката и дъщерята останаха в болницата още шест дни и Авел ги посещаваше всяка сутрин след сервирането на закуската в хотела и всеки следобед, веднага щом и последният посетител излизаше от трапезарията. Около леглото на Зофя имаше телеграми, цветя и излезлите наскоро на мода поздравителни картички — свидетелства, че и други хора се радват на събитието. На седмия ден майката и детето, което все още нямаше име (Авел бе обмислял само момчешки), се прибраха у дома.

Точно две седмици след раждането на детето го кръстиха Флорентина, на името на сестрата на Авел. След като бебето бе настанено в прясно боядисаната детска стая на горния етаж, Авел прекарваше часове, като просто се взираше в дъщеря си, гледаше я как спи и се събужда и осъзнаваше, че трябва да работи още повече, за да осигури бъдещето й. Твърдо бе решен да осигури на Флорентина по-добър старт в живота, отколкото бе имал той самият. За нея не бяха нищетата и мизерията на собственото му детство, нито пък унижението да пристигне на източния бряг на Америка с няколко обезценени руски рубли, скътани в жилетката на единствения му костюм.

Щеше да се погрижи Флорентина да получи образованието, от което той бе лишен — не че му липсваше особено. Франклин Д. Рузвелт обитаваше Белия дом, а по всичко личеше, че малката хотелска верига на Авел ще преживее Депресията. Америка се отнасяше благосклонно към имигрантите.

Всеки път, когато оставаше сам с дъщеря си в детската й стая, той си спомняше собственото си минало и кроеше планове за бъдещето й.

Когато пристигна в Съединените щати, бе успял да си намери работа в малка месарница в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, където прекара две дълги години, преди да намери свободно място в хотел „Плаза“ като помощник-сервитьор. Още от първия ден старият оберкелнер Сами се отнасяше с него, сякаш е някаква най-нисша форма на живот. Четири години по-късно щеше да бъде впечатлен от работата и небивалите усилия, положени от въпросната нисша форма на живот, за да се добере до мястото помощник на оберкелнера в Дъбовия салон. През онези ранни години Авел бе прекарвал по пет следобеда седмично над книгите в Колумбийския университет, а след вечерята четеше до късно през нощта в стаята си.

Конкурентите му се чудеха дали изобщо му остава време за сън.

Авел не виждаше как новополучената диплома ще му помогне да се издигне, ако продължава да обслужва масите в Дъбовия салон на хотел „Плаза“. Отговорът дойде от един червендалест тексасец, Дейвис Лерой, който бе наблюдавал цяла седмица как Авел грижливо обслужва клиентите. Господин Лерой, собственик на единадесет хотела, му предложи мястото на заместник-директор на главния си хотел „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с единственото задължение да отговаря за ресторантите.

Авел внезапно се върна в настоящето, защото Флорентина се обърна и започна да удря по преградата на креватчето. Протегна пръст и дъщеря му го сграбчи като спасително въже, хвърлено на удавник. Започна да го хапе с онова, което сигурно си мислеше, че са зъби…

Когато Авел пристигна в Чикаго, откри, че хотел „Ричмънд Континентал“ е силно западнал. Не му трябваше много време, за да открие причината. Директорът Дезмънд Пейси въртеше далавери — и доколкото можеше да прецени Авел, това по всяка вероятност продължаваше вече тридесет години. През първите шест месеца след назначаването си новият заместник-директор събираше доказателствата, нужни му да притисне Пейси, след което предостави на работодателя си досието с фактите. Когато Дейвис Лерой разбра какво се е вършело зад гърба му, незабавно изхвърли Пейси и постави на негово място новото си протеже. Това принуди Авел да заработи още по-усърдно и той стана толкова сигурен, че е в състояние да заздрави нещата във веригата „Ричмънд“, че когато възрастната сестра на Лерой пусна за продан двадесет и пет процента от акциите на компанията, продаде цялото си имущество, за да ги купи. Дейвис Лерой бе очарован от всеотдайността на младия си служител и му се отблагодари, като го назначи за главен управител на веригата.

От този момент двамата станаха съдружници, а професионалната им връзка прерасна и в тясна дружба. Авел бе първият, който оцени колко трудно е един тексасец да признае един поляк за равен. За първи път, откакто се бе установил в Америка, той се почувства сигурен — докато не откри, че самите тексасци са не по-малко горди от поляците.

Авел все още не можеше да приеме станалото след това. Ако Дейвис му се беше доверил и му бе казал истината за финансовото състояние на групата — кой ли нямаше проблеми по време на Депресията? — сигурно двамата щяха да измислят нещо. На шестдесет и две години Дейвис Лерой бе уведомен от банката си, че кредитът му вече не се покрива от стойността на хотелите му и че са необходими нови гаранции, за да се съгласят да платят заплатите за следващия месец. В отговор на този ултиматум Дейвис Лерой бе вечерял насаме с дъщеря си и се бе оттеглил в президентския апартамент на дванадесетия етаж с две бутилки бърбън. След което бе отворил прозореца и се бе хвърлил през него. Авел никога нямаше да забрави как стоеше на ъгъла на Мичиган авеню в четири сутринта. Трябваше да идентифицира тялото на своя ментор. Успя единствено благодарение на сакото, което Лерой бе носил предишната вечер. Занимаващият се със случая следовател му каза, че това било седмото самоубийство в Чикаго за деня. Това никак не му помогна. Как би могъл полицаят да знае колко много бе направил за него Дейвис Лерой и как той смята да му се отблагодари за приятелството в бъдеще? В набързо написаното завещание Дейвис бе оставил своите седемдесет и пет процента от акциите на съдружника си и бе посочил, че макар и те да са напълно лишени от стойност, стопроцентовата собственост върху веригата може да му помогне при опит да договори нови условия с банката.

Флорентина отвори очи и заплака. Авел я вдигна нежно и незабавно съжали, когато докосна мокрите й пеленки. Препови я бързо, като не забрави внимателно да я подсуши, преди да сгъне чистото парче плат на голям триъгълник и да я закопчае така, че безопасните да са далеч от тялото й. Всяка грижовна майка би кимнала одобрително на подобно старание. Флорентина затвори очи, клюмна и заспа на рамото на баща си.

— Неблагодарно хлапе — промърмори добродушно той и я целуна по бузата.

След погребението на Дейвис Лерой Авел посети „Каин и Кабът“ — банката на веригата „Ричмънд“ в Бостън — и умолява единия от директорите да не обявява единадесетте хотела за продан. Опита се да убеди банката, че ако го подкрепи, след време веригата ще заработи на печалба. Зализаният студен мъж зад скъпото директорско бюро остана непреклонен. „Длъжен съм да отстоявам интересите на банката“ — обясни той. Авел никога нямаше да забрави унижението да се обръща към човек на своята възраст с „господине“ и въпреки това да остане с празни ръце. Банкерът сигурно имаше душа като на касов апарат, за да не разбира колко хора ще бъдат засегнати от решението му. За стотен път Авел си обеща, че някой ден ще го върне тъпкано на господин Уилям „Бръшлянената лига“1 Каин.

Същата нощ Авел пътуваше към Чикаго с мисълта, че всички беди в живота му вече са се случили — само за да открие, че „Ричмънд Континентал“ е изгорял до основи, а полицията му предявява обвинение в умишлен палеж. Оказа се, че палеж наистина има, но е дело на жадуващия за отмъщение Дезмънд Пейси. При арестуването си той с готовност призна, че целта му е била да съсипе Авел. И щеше да успее, ако на помощ на Авел не се бе притекла застрахователната компания. Дори сега той се питаше дали нямаше да е по-добре да си беше останал в руския лагер за военнопленници, вместо да бяга в Америка. Точно тогава късметът го сполетя отново — някакъв анонимен благодетел, който според Авел бе господин Дейвид Макстън от хотел „Стивънс“, купи веригата „Ричмънд“ и предложи на Авел да остане на старата си директорска длъжност; даде му шанс да покаже, че е в състояние да докара компанията до печалба.

Авел си спомни как се срещна отново със Зофя — самоувереното момиче, с което се бе запознал на борда на кораба до Америка. Тогава го бе накарала да се чувства незрял. Но не и когато се срещнаха отново и се оказа, че тя работи като сервитьорка в „Стивънс“.

Оттогава бяха минали две години и макар че новосъздадената верига „Барон“ не приключи 1933 година с печалба, загубите възлизаха само на двадесет и три хиляди долара — до голяма степен благодарение на празненствата по случай стогодишнината на Чикаго, когато градът бе посетен от повече от един милион туристи, дошли да видят Световното изложение.

След като Пейси бе осъден за палежа, Авел трябваше само да изчака плащането на парите от застраховката, за да започне да строи отново хотела в Чикаго. Беше използвал промеждутъка, за да посети останалите десет хотела от веригата и да ги очисти от служителите, които проявяваха същите склонности като Дезмънд Пейси. На мястото на изхвърлените назначаваше хора от дългите опашки безработни, появили се в цяла Америка.

Зофя започна да негодува срещу честите му пътувания от Чарлстън до Мобайл и от Хюстън до Мемфис, за да наглежда хотелите на юг. Но Авел си даваше сметка, че ако иска да спази своята част от уговорката с анонимния си благодетел, няма да има много време да се заседява вкъщи — колкото и да обожаваше дъщеря си. Разполагаше с десет години, за да върне заема на банката. Ако успееше, според една клауза в договора щеше да има право да купи останалите шестдесет процента от акциите на компанията за три милиона долара.

Зофя всяка вечер благодареше на Бога за това, с което вече разполагаха, и го умоляваше да намали темпото. Нищо обаче не бе в състояние да спре Авел от опитите му да постигне целта си.

— Вечерята е готова — извика Зофя.

Авел се престори, че не я е чул, и продължи да се взира в спящата си дъщеря.

— Не ме ли чу? Вечерята е готова.

— Какво? Не те чух, скъпа. Извинявай. Идвам.

Изправи се с неохота. Червеното пухено юрганче на Флорентина лежеше на пода до креватчето. Той вдигна меката завивка и внимателно я постави върху одеялото, с което бе завита спящата му дъщеря. Не искаше тя никога да усеща студ. Бебето се усмихна в съня си. „Може би това е първият й сън?“ — питаше се Авел, докато гасеше лампата.

2.

Кръщенето на Флорентина бе нещо, което всички щяха да запомнят — с изключение на самата нея, тъй като проспа цялото събитие. След церемонията в катедралата „Светото Име“ в Северен Уобаш гостите отидоха в хотел „Стивънс“. Авел нае отделна зала и покани над сто души да отпразнуват случая. Кръстник бе най-близкият му приятел Джордж Новак — също поляк, който спеше на койката над неговата по време на пътуването от Европа, а кръстница — Янина, една от братовчедките на Зофя.

Гостите отдадоха дължимото на традиционната трапеза от десет ястия. Авел седеше на почетното място и приемаше подаръците от името на дъщеря си. Сред тях имаше сребърна дрънкалка, американски спестовни бонове, издание на „Хъкълбери Фин“ и великолепен старинен пръстен със смарагд от тайнствения му покровител. Авел се надяваше благодетелят му да е получил поне толкова удоволствие при подаряването, колкото показа по-късно дъщеря му при приемането на подаръка. За да отбележи случая, Авел подари на Флорентина голямо кафяво плюшено мече с червени очи.

— Прилича на Рузвелт — каза Джордж и вдигна играчката, за да я видят всички. — Това е повод за второ кръщене — кръщавам това меченце Франклин Делано Рузвелт.

— Наздраве, господин президент! — Авел вдигна чашата си. Името на мечето така и си остана.

Празненството свърши към три посред нощ и Авел трябваше да поръча количка от хотела, за да закара подаръците у дома. Джордж му махна с ръка, когато минаваше покрай него по Мичиган Авеню и я буташе пред себе си.

Щастливият татко започна да си подсвирква — спомняше си различните подробности от чудесната вечер. Едва когато господин президентът падна за трети път от количката, си даде сметка колко разнебитена е улицата. Вдигна мечока и го нагласи в средата на отрупаната с подаръци количка. Тъкмо се изправяше, когато нечия ръка легна на рамото му. Авел рязко се обърна, готов да защити с живота си първите придобити от Флорентина неща, и се озова срещу някакъв млад полицай.

— Можете ли да обясните какво правите с количка на хотел „Стивънс“ на Мичиган авеню в три през нощта?

— Разбира се, полицай — отвърна Авел.

— Добре, да започнем с това какво има в пакетите.

— Като изключим Франклин Делано Рузвелт, не мога да ви кажа със сигурност.

Полицаят веднага го арестува по подозрение за кражба. И докато получателката на подаръците кротко спеше под червеното си юрганче в детската си стая на втория етаж, баща й прекара безсънна нощ на един стар, натъпкан с конски косъм матрак в ареста. Джордж се появи на следващата сутрин в съда, за да потвърди разказа му.

На другия ден Авел купи един буик от Питър Сосиковски, който се занимаваше с търговия с автомобили втора ръка в полския квартал.

Започна да пътува извън Чикаго с все по-голямо нежелание — страхуваше се да отсъства дори за няколко дни и да пропусне първата стъпка, първата дума и всичко друго първо нещо на любимата си дъщеря. Надзираваше бдително дневния й режим още от раждането й и не позволяваше в дома им да се говори на полски. Бе твърдо решен в говора й да няма и следа от полски акцент, който би я накарал да се чувства неудобно в обществото.

С трепет очакваше първата й дума с надеждата, че тя ще бъде „папа“. Зофя пък се страхуваше да не бъде някоя полска дума, която да разкрие, че невинаги е говорела на първородната си рожба на английски.

— Дъщеря ми е американка и трябва да говори английски — й беше обяснил Авел. — Прекалено много поляци продължават да разговарят помежду си на родния си език и заради това децата им ще прекарат целия си живот в северозападния край на Чикаго, ще бъдат наричани „тъпи поляци“ и ще са обект на подигравка за всички останали.

— С изключение на онези от сънародниците ни, които все още чувстват някаква преданост към Полската империя — възрази Зофя.

— Полската империя ли? За бога, Зофя, в кой век живееш?

— В двадесети — повиши глас тя.

— Стига глупости!

— И това го казва човек, чиято върховна амбиция е да се върне във Варшава като посланик?

— Казвал съм ти никога да не споменаваш това, Зофя! Никога!

Зофя, чийто английски си оставаше с непоправим акцент, не отговори. По-късно обаче спомена нещо по въпроса на братовчедките си и продължи да говори на полски само когато Авел не бе вкъщи. Изобщо не бе впечатлена от така често изтъквания от съпруга й факт, че дори само оборотът на „Дженеръл Мотърс“ надвишава бюджета на Полша.

Към 1935 година Авел вече бе сигурен, че страната окончателно се е изправила на крака и Депресията е само минало, така че реши, че е настъпил моментът да построи новия „Чикаго Барон“ на мястото на стария „Ричмънд Континентал“. Избра архитект и започна да прекарва във Ветровития град повече време, отколкото по пътищата. Твърдо бе решен хотелът му да е най-добрия в Средния запад.

„Чикаго Барон“ бе завършен през май 1936. Откри го кметът от Демократическата партия Едуард Дж. Кели. На празненството присъстваха и двамата сенатори от Илинойс — много добре си даваха сметка за бързото замогване на Авел.

— Прилича на милион долара накуп — каза сенатор Дж. Хамилтън Луис.

— Не сте много далеч от истината — отвърна Авел, докато се наслаждаваше на богато украсените зали, високите тавани с гипсова мазилка и украсата в пастелни зелени тонове. Финалният щрих бе тъмнозеленото гравирано „Б“ навсякъде — от кърпите в банята до знамето, което се вееше на върха на високата четиридесет и два етажа постройка.

— Този хотел вече носи белега на успеха — каза Дж. Хамилтън Луис пред двете хиляди гости. — Защото, приятели мои, не сградата, а създателят й е онзи, който завинаги ще остане известен като Чикагския барон.

Авел бе поласкан от надигналия се рев от овации и се усмихна на себе си. Съветникът му по връзки с обществеността се бе погрижил тези думи да се появят в речта на сенатора още преди седмица.

Постепенно започваше да се чувства свойски сред едри бизнесмени и висши политици. Зофя обаче не се приспособи към промяната в положението на съпруга си и се мотаеше несигурно на заден план, изпи малко повече шампанско от необходимото и накрая се измъкна с неубедителното извинение, че отива да види дали Флорентина е заспала. Авел изпрати зачервената си съпруга до въртящата се врата, като раздразнено мълчеше. Зофя нито се интересуваше, нито разбираше успеха на Авел и предпочиташе да игнорира новия му свят. Много добре обаче си даваше сметка колко много се дразни Авел от това.

— Не бързай да се прибереш — не се сдържа да каже тя, докато той я настаняваше в колата.

— Няма — отвърна той на вратата, когато се връщаше. Бутна я толкова силно, че тя се завъртя три пъти, след като мина през нея.

Градският съветник Хенри Осбърн, който го чакаше във фоайето, отбеляза:

— Това явно е връхната точка в живота ти.

— Връхната точка ли? Та аз току-що навърших тридесет — отвърна Авел.

Светкавицата блесна точно когато сложи ръката си на рамото на високия мургав и красив политик. Авел се усмихна към фотографа, наслаждавайки се на отношението, което получаваше като знаменитост.

— Смятам да построя хотели „Барон“ по целия свят — каза той достатъчно високо, за да го чуят околните. — Възнамерявам да стана за Америка онова, което е Сезар Риц за Европа. Дръж се за мен, Хенри, и няма да съжаляваш.

Двамата тръгнаха към ресторанта.

— Хенри, ако можеш да ми отделиш време, заповядай утре на обяд — добави Авел, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват. — Искам да обсъдим едно нещо.

— Поласкан съм, Авел. Един обикновен градски съветник е винаги на разположение на Чикагския барон.

Разсмяха се високо, макар че и двамата не сметнаха забележката за особено остроумна.

За Авел това се оказа поредната безкрайна нощ. Когато се прибра, легна в стаята за гости, за да не събуди Зофя — или поне така й обясни на следващата сутрин.

Когато влезе в кухнята на закуска, Флорентина седеше на високия си стол, ентусиазирано размазваше овесената каша около устата си и захапваше всичко, което се намираше в обсега на ръчичките й — дори нещата, които не бяха за ядене. Той я целуна по челото — единственото място, което изглеждаше горе-долу чисто от кашата — и седна, за да се заеме с вафлите и кленовия сироп. Когато приключи със закуската, стана и каза на Зофя, че ще обядва с Хенри Осбърн.

— Този човек не ми харесва — каза Зофя.

— И аз не съм луд по него — отговори Авел. — Но не бива да забравяме, че има достатъчно влияние в Градския съвет и може да ни донесе много облаги.

— А също и много вреди.

— Не го взимай така присърце. Остави ме аз да се погрижа за съветника Осбърн — каза Авел, погали съпругата си по бузата и понечи да тръгне.

— Президунк — каза едно гласче и двамата се обърнаха към Флорентина, която сочеше надолу. Осеммесечният Франклин Д. Рузвелт лежеше по очи на пода.

Авел се разсмя, вдигна любимата играчка и я постави на мястото, което Флорентина му бе направила на стола си.

— Пре-зи-дент — бавно и отчетливо каза той.

— Президунк — настоя Флорентина.

Авел отново се разсмя и потупа Франклин Д. Рузвелт по главата. Стана така, че ФДР бе отговорен не само за Новия курс, но и за първото политическо изказване на Флорентина.

Шофьорът му го чакаше до новия кадилак. Колкото по-добра ставаше колата, която можеше да си позволи, толкова повече намаляваше умението на Авел да шофира. Когато купи кадилака, Джордж го посъветва да си наеме шофьор. Сега Авел му нареди да кара бавно към Голдън Коуст. Взираше се в блестящите стъкла на „Чикаго Барон“ и се наслаждаваше на мисълта, че в целия свят няма друго място, където човек да е в състояние да постигне толкова много за толкова кратко време. За по-малко от петнадесет години бе постигнал толкова, колкото китайците биха се радвали да постигнат за десет поколения.

Изскочи от колата преди шофьорът да успее да заобиколи и да му отвори вратата, влезе енергично в хотела и се качи със специалния експресен асансьор до четиридесет и втория етаж, където прекара цялата сутрин в проверяване на всеки проблем, с който се бе сблъскал новият хотел — един от асансьорите за гости не работеше добре; двама келнери се бяха сбили с ножове в кухнята и Джордж ги бе изритал още преди пристигането на Авел; списъкът с щетите след отварянето бе подозрително дълъг — трябваше да провери дали келнерите не са откраднали нещо и не са го записали като повреда. Не остави нищо на случайността във всеки един от хотелите — от гостите в Президентския апартамент до цената на осемте хиляди пресни хлебчета, от които се нуждаеше отделът по снабдяване всяка седмица. Прекара сутринта в справки, проблеми и търсене на начини за решаването им и спря едва когато секретарката въведе в кабинета му съветник Осбърн.

— Добро утро, бароне — каза Хенри: произнесе титлата на Розновски малко снизходително.

Навремето, когато Авел бе младши сервитьор в „Плаза“ в Ню Йорк, произнасянето на титлата обикновено се придружаваше от презрителна мимика. Когато бе помощник-директор в „Ричмънд Континентал“, я споменаваха шепнешком зад гърба му и с подигравка. По-късно всички започнаха да я възприемат с уважение.

— Добро утро, съветник — каза Авел и хвърли поглед към часовника на бюрото си. Един и пет. — Ще обядваме ли?

Заведе Хенри в намиращата се в съседство уединена трапезария. За страничния наблюдател Хенри Осбърн едва ли приличаше на приятел на Авел. Завършил Чоут и Харвард (както непрекъснато напомняше на Авел), той бе участвал в Световната война като лейтенант от морската пехота. Висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, леко прошарена, Хенри изглеждаше доста по-млад, отколкото твърдеше биографията му.

Двамата се бяха срещнали за първи път по повод пожара в „Ричмънд Континентал“. Тогава Хенри работеше за компанията „Грейт Уестърн“, която, доколкото можеха да си спомнят всички, бе застраховала хотелската верига „Ричмънд“. Авел се изненада, когато Хенри му намекна, че една малка сума би помогнала значително за по-бързото и безпроблемно минаване на документите през централата. В онези дни не разполагаше с „малка сума“; въпреки това книжата в края на краищата стигнаха където трябва — Хенри бе повярвал в бъдещето на Авел.

Така Авел за първи път си даде сметка, че могат да се купуват и хора.

По времето, когато Хенри бе избран в Градския съвет на Чикаго, Авел вече можеше да си осигури малка сума в брой и разрешителното за строежа на новия „Барон“ мина през местните власти като фурия. Когато по-късно Хенри обяви, че смята да се кандидатира в Камарата на представителите, Авел бе сред първите, които му изпратиха тлъст чек за предизборната кампания. Макар лично и да оставаше с едно наум за новия си съюзник, той много ясно си даваше сметка, че един послушен политик ще е от голяма полза за веригата „Барон“. Погрижи се нито едно от малките плащания в брой (не ги възприемаше като подкупи, дори пред себе си) да не фигурира в счетоводните книги и бе сигурен, че може да прекъсне сделката във всеки момент, когато му е удобно.

Трапезарията бе в същите деликатни тонове на зеленото, както и останалата част от хотела, но от щампованото „Б“ нямаше и следа. Мебелите бяха дъбови, от деветнадесети век. По стените висяха нарисувани с маслени бои портрети от същия период, всичките внесени от Европа. Щом вратите се затвореха, човек можеше да си представи, че е попаднал в друг свят, далеч от забързания ритъм на съвременните хотели.

Авел зае мястото си начело на масата, която можеше спокойно да побере осем гости, но в този ден бе сервирана само за двама.

— Сякаш попадаш в кътче от добрата стара Англия — отбеляза Хенри, докато оглеждаше стаята.

— Да не споменаваме Полша — отвърна Авел, докато един униформен келнер сервираше пушена сьомга, а втори наливаше в чашите им „Бушар Шабли“.

Хенри се загледа в отрупаната маса.

— Сега разбирам защо си придаваш толкова тежест, бароне.

Авел се намръщи и бързо смени темата.

— Ще ходиш ли утре да гледаш „Къбс“?

— Има ли смисъл? Имат по-слаби точки и от републиканците. Не че отсъствието ми ще обезкуражи „Трибюн“ да опише мача като побой, нямащ нищо общо с играта и правенето на точки, а при малко по-различно развитие на обстоятелствата — че „Къбс“ са постигнали бляскава победа.

Авел се разсмя.

— Едно поне е сигурно — продължи Хенри. — Никога няма да видиш нощна игра на стадион „Ригли“. Това противно нововъведение да се играе на прожектори никога няма да стигне до Чикаго.

— Същото ти беше мнението и за бирата в кутии миналата година.

Сега беше ред на Хенри да се намръщи.

— Не си ме поканил на обяд, за да обсъждаме бейзбола и бирата в кутии. Е, Авел, какво си замислил и как мога да ти помогна?

— Много просто. Искам да се посъветвам с теб какво да правя с Уилям Каин.

Хенри като че ли се задави. „Трябва да говоря с главния готвач — помисли си Авел. — В сьомгата не трябва да има никакви кости.“

— Хенри, навремето ми разказа с пълни подробности какво е станало, когато пътищата ви са се пресекли и как той в края на краищата те е измамил и те е оставил без пукнат грош — продължи той. — Е, с мен се отнесе още по-зле. По време на Депресията притисна здраво моя съдружник и най-близък приятел Дейвис Лерой и стана пряка причина за самоубийството му. А след това отказа да ме подкрепи, когато поисках да се заема с управлението на хотелите и да се опитам да изправя веригата на крака.

— И кой те подкрепи в края на краищата? — попита Хенри.

— Един частен инвеститор с „Континентал Тръст“. Директорът никога не ми го е казвал, но винаги съм подозирал, че е Дейвид Макстън.

— Собственикът на „Стивънс“?

— Същият.

— И какво те кара да мислиш така?

— Когато дадох прием за сватбата си и за кръщенето на Флорентина в „Стивънс“, сметката беше покрита от благодетеля ми.

— Това едва ли може да се нарече доказателство.

— Така е, но съм сигурен, че е Макстън, защото веднъж ми предложи да поема „Стивънс“. Казах му, че съм по-заинтересован да намеря някой, който да ме подкрепи при възстановяването на веригата „Ричмънд“, и същата седмица банката му в Чикаго ми предложи пари от някой, който не искал да разкрива самоличността си — щяло да се стигне до конфликт на интереси.

— Това вече звучи малко по-убедително. Кажи какво си намислил за Уилям Каин. — Хенри въртеше чашата си в ръце и чакаше Авел да продължи.

— Нещо, което няма да отнеме много от времето ти, а може да се окаже полезно както във финансов план, така и в личен — доколкото знам отношението ти към Каин.

— Слушам те — каза Хенри, без да вдига поглед от чашата си.

— Искам да се добера до контролния пакет акции на банката му в Бостън.

— Няма да е лесно — каза Хенри. — По-голямата част от акциите се държат от фамилен тръст и не могат да се продават без личното му съгласие.

— Доста добре си осведомен — отбеляза Авел.

— Това е общоизвестно — отвърна Хенри.

Авел не му повярва.

— Добре, да започнем с научаването на имената на всеки собственик на акции в „Каин и Кабът“ и да видим дали някой ще прояви интерес да се раздели с тях срещу цена, значително по-висока от обичайната.

Авел забеляза как очите на Хенри светнаха, когато започна да пресмята колко ще спечели, ако успее да се спазари и с двете страни.

— Разбере ли, нещата ще загрубеят — каза Хенри.

— Няма да разбере — каза Авел. — А и да го направи, ще сме най-малкото с два хода преднина. Мислиш ли, че можеш да свършиш работата?

— Мога да се опитам. Какво друго имаш предвид?

Авел разбра, че Хенри се опитва да научи каква сума може да очаква, но още не беше свършил.

— Искам писмен доклад на всяко първо число, в който да са описани акциите на Каин във всяка компания, деловите му начинания и всички подробности, които можеш да научиш за личния му живот. Абсолютно всичко, до което се добереш, колкото и тривиално да изглежда.

— Повтарям, няма да е лесно — каза Хенри.

— Хиляда долара месечно ще премахнат ли част от трудностите?

— Хиляда и петстотин — със сигурност — отвърна Хенри.

— Хиляда през първата половин година. Ако успееш да се докажеш, вдигам мизата на хиляда и петстотин.

— Споразумяхме се — каза Хенри.

— Добре. — Авел измъкна портфейла от вътрешния си джоб и извади подписания вече чек за хиляда долара.

Хенри се зае да го изучава.

— Сигурен беше, че ще се съглася на толкова, нали?

— Не, никак даже. — Авел измъкна втори чек за хиляда и петстотин и му го показа. — Ако излезеш сред победителите през първите шест месеца, ще си изгубил само три хиляди долара.

Двамата се разсмяха.

— А сега към по-приятни теми — каза Авел. — Ще победим ли?

— „Къбс“ ли имаш предвид?

— Не, изборите.

— Разбира се, Ландън ще претърпи поражение. Канзаският слънчоглед не може да се надява да победи Рузвелт — каза Хенри. — Както ни напомни президентът, това растение има жълт цвят и черно сърце, става за храна на папагали и винаги умира преди началото на ноември.

Авел отново се разсмя.

— А ти самият?

— Няма място за притеснения. Мястото винаги е било гарантирано за демократите. Трудното е да спечелиш номинирането, не самите избори.

— С нетърпение чакам да станеш конгресмен, Хенри.

— Не се съмнявам, Авел. А аз с нетърпение очаквам да ти служа, както и на останалите си избиратели.

Авел го погледна лукаво.

— Надявам се, значително по-добре — отбеляза той, докато му сервираха огромна телешка пържола и му наливаха „Кот дьо Бьон“, реколта 1929. През останалата част на обяда обсъждаха травмите на Габи Хартнет, златните медали на Джеси Оуенс на Олимпиадата в Берлин и вероятността Хитлер да нападне Полша.

— Никога — каза Хенри и започна да припомня храбростта на поляците при Монс по време на Голямата война.

Авел не коментира факта, че при Монс нито един полски полк не е влизал във военни действия.

Седна отново зад бюрото си в два и тридесет и седем и отново се зае с проблемите на президентския апартамент и осемте хиляди пресни хлебчета.

Прибра се вкъщи чак в девет вечерта и откри, че Флорентина вече е заспала. Но тя се събуди веднага щом влезе в стаята й и му се усмихна.

— Президунк, президунк, президунк.

Авел се усмихна.

— Не аз. Може би ти, но не и аз.

Вдигна дъщеря си, целуна я по бузата и седна с нея, докато тя повтаряше отново и отново речниковия си запас, състоящ се от една-единствена дума.

3.

През ноември 1936 година Хенри Осбърн бе избран в Камарата на представителите като конгресмен от Девети избирателен окръг Илинойс. Бе получил малко по-малко гласове от предшественика си — факт, който можеше да се обясни само със собствения му мързел — Рузвелт бе спечелил във всички щати без Върмонт и Мейн, а в Конгреса републиканците бяха само седемнадесет в Сената и сто и трима — в Камарата на представителите. За Авел обаче значение имаше единствено това, че неговият човек е вътре в играта. Незабавно му предложи мястото на председател на комитета по планиране на хотелска верига „Барон“. Хенри прие с радост.

Авел насочи цялата си енергия в изграждане на нови и нови хотели — не без помощта на конгресмена Осбърн, който успяваше да уреди разрешителни за строеж навсякъде, където пожелаеше баронът. Авел винаги се отплащаше на Хенри за услугите. Нямаше никаква представа какво прави с парите, но очевидно част от тях попадаха в подходящи ръце. Повече подробности не искаше и да знае.

Въпреки влошените взаимоотношения със Зофя, Авел все още искаше син и започна да се отчайва от несполучливите опити жена му да зачене. Отначало обвиняваше Зофя, която също искаше второ дете. Накрая тя го принуди да отиде на лекар. Почувства се унизен, когато научи, че спермата му е с ниски показатели — докторът приписа това на гладуването му като дете и отсече, че е малко вероятно да стане баща за втори път. От този момент престанаха да говорят по този въпрос и Авел насочи цялото си внимание и надежди към Флорентина, която растеше сякаш с часове. Единственото нещо, което растеше по-бързо, бе хотелската верига „Барон“. Той построи по един нов хотел на север и на юг, като същевременно ремонтира и модернизира вече съществуващите.

На четиригодишна възраст Флорентина тръгна на детска градина. Настоя Авел и Франклин Д. Рузвелт да дойдат с нея първия ден. Повечето от другите момичета бяха съпровождани от жени и Авел с изненада откри, че те невинаги бяха майки, а детегледачки и дори една гувернантка (както учтиво бе поправен). Още същата вечер каза на Зофя, че иска Флорентина да има гувернантка.

— Това пък защо? — остро попита жена му.

— Защото не искам никой да започне живота си в по-добра позиция от дъщеря ни.

— Мисля, че е глупаво пилеене на пари. Какво толкова може да направи някой друг, което да не мога и аз?

Авел не отговори, но още на следващата сутрин пусна обяви за гувернантка в „Чикаго Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Лондон Таймс“, като ясно описваше условията. От цялата страна заваляха отговори от висококвалифицирани жени, които желаеха да работят за шефа на хотелската верига. Имаше писма на завършили Радклиф, Васар и Смит; писаха му дори от федералния изправителен дом за жени в Олдърсън, Западна Вирджиния. Най-много обаче го заинтригува бележката на една госпожа, която очевидно никога не бе и чувала за Чикагския барон.

Трудно му бе да повярва, че съществува учебно заведение като девически колеж „Челтнъм“ или пък населено място на име Мъч Хедъм. Какво пък оставаше за твърденията за отлични оценки и никаква диплома.

Помоли секретарката си да се обади във Вашингтон. Когато най-сетне се свърза с човека, който му трябваше, прочете писмото на глас.

Гласът от Вашингтон потвърди, че всяка дума може и да е истина — нямало причина да се съмнява в достоверността на писмото.

— Сигурна ли сте, че наистина има девически колеж „Челтнъм“? — настоя Авел.

— Повече от сигурна, господин Розновски. Аз самата съм го завършила — отвърна секретарката на британския посланик.

Вечерта Авел прочете отново на глас писмото — този път на Зофя.

— Какво ще кажеш? — попита той, макар че вече бе взел решение.

— Не ми харесва — отвърна Зофя, без да престава да чете списанието си. — Щом трябва да вземем жена, защо да не е американка?

— Помисли за преимуществата, които би имала Флорентина, ако се обучава от английска гувернантка. — Авел замълча. — Може дори и за теб да е добра компания.

Този път жена му вдигна поглед.

— Защо? Да не би да се надяваш, че ще образова и мен?

Авел не отговори.

На следващата сутрин прати телеграма до Мъч Хедъм и предложи на мис Тредголд мястото на гувернантка.

Когато след три седмици отиде да я посрещне на гарата на улица „Ласал“, веднага разбра, че изборът му е бил правилен. Позна я още като я видя самичка на перона с три различни по големина куфара. Беше висока, слаба и имаше малко надменен вид, а кокът й я правеше поне с пет сантиметра по-висока от работодателя й.

Зофя обаче посрещна мис Тредголд като натрапница, дошла да подрони позицията й на майка. Когато двете отидоха до детската стая, Флорентина не се виждаше никъде. Но изпод леглото към тях се взираха две подозрителни очички. Мис Тредголд първа забеляза момичето, коленичи и каза:

— Страхувам се, че няма да съм ти от особена полза ако останеш там, дете. Прекалено голяма съм, за да се побера под леглото.

Флорентина се разкикоти, изпълзя навън и каза:

— Много смешно говориш. Откъде си?

— От Англия — каза мис Тредголд и седна до нея на леглото.

— Къде е Англия?

— На една седмица оттук.

— Неее, колко е далече?

— Зависи от това как пътуваш. По колко начина бих могла да измина такова дълго разстояние? Можеш ли да се сетиш за три?

Флорентина се съсредоточи.

— Ами ще се кача на колелото и когато стигна края на Америка, ще се кача на…

Никоя от двете не забеляза, че Зофя е излязла.

Само след два дни мис Тредголд стана за Флорентина братът и сестрата, които тя никога нямаше да има.

Флорентина прекарваше часове само в слушане и Авел с гордост гледаше как старата мома на средна възраст (изобщо не беше в състояние да приеме, че е колкото него — на тридесет и две) учи четиригодишната му дъщеря на неща, за които и самият той с удоволствие би научил нещо повече.

Авел попита Джордж дали може да изреди имената на шестте съпруги на Хенри VIII — ако не можеше, май нямаше да е зле да назначат още две гувернантки от девическия колеж „Челтнъм“, преди да се окаже, че Флорентина знае повече от тях. Зофя не искаше и да знае за Хенри VIII и шестте му жени и все още смяташе, че дъщеря им трябва да бъде възпитавана според простите полски традиции; отдавна обаче се бе отказала да убеждава Авел по този въпрос. Постара се да си състави такъв режим, че да не се среща с гувернантката през по-голямата част от деня.

От друга страна, програмата на мис Тредголд беше нещо средно между дисциплината на Кралската гвардия и педагогическата система от осемнайсети век. Флорентина ставаше точно в седем, сядаше да закусва с гръб, който никога не докосваше облегалката на стола, и получаваше уроци по обноски на масата. Между седем и половина и осем без четвърт мис Тредголд избираше две-три заглавия от „Чикаго Трибюн“, прочиташе ги и ги обсъждаше с нея, като я препитваше отново един час по-късно. Флорентина незабавно прояви интерес към свързаните с президента новини — може би защото бе кръстен на мечето й. Мис Тредголд откри, че й се налага да посвети значителна част от свободното си време на изучаване на тънкостите на странната американска система на управление, за да е сигурна, че въпросите на възпитаницата й няма да останат без отговор.

От девет до дванадесет Флорентина и ФДР посещаваха детската градина, където се занимаваха с неща, много по-приемливи за връстниците й. Когато мис Тредголд идваше да я вземе, винаги бе лесно да се разбере дали Флорентина е избрала в този ден да си играе с лепилото, ножицата, пластилина, или пък да рисува с пръсти. В края на всеки учебен ден я прибираха право вкъщи и тя влизаше в банята и се преобличаше, съпроводена от обичайното „Тц-тц“ и от време на време — „Просто не знам“.

Следобед двете обикновено предприемаха някаква експедиция, която мис Тредголд бе планирала предварително и без знанието на Флорентина — макар че момичето винаги се опитваше да отгатне какво е намислила гувернантката.

— Какво ще правим днес?

Или:

— Къде ще ходим?

— Търпение, дете.

— Ама ще можем ли да отидем, ако вали?

— Ако времето е хубаво, ще отидем. Ако вали, имам резервен план.

— Какво е „зервен план“? — объркана питаше Флорентина.

— Нещо, което да ти послужи, ако всичко друго се окаже неизпълнимо — обясняваше мис Тредголд.

Следобедните експедиции включваха разходки в парка, посещения в зоологическата градина, а понякога и возене на трамвай — нещо, което според Флорентина бе извънредно опасно приключение. Мис Тредголд използваше това време, за да я научи на първите няколко думи на френски, и беше приятно изненадана да открие, че възпитаничката й има естествена склонност към научаването на чужди езици. Когато се прибираха, прекарваха половин час с мама преди времето за чай, след което отново идваше ред на банята. В седем вечерта Флорентина си лягаше. Мис Тредголд й прочиташе малко от Библията или Марк Твен (не че американците виждаха разликата, както се бе изразила в един момент, който й се струваше като проява на фриволност), след което гасеше лампата и оставаше с възпитаницата си и с ФДР, докато и двамата не заспиваха.

Този режим се следваше неотклонно и се нарушаваше единствено в редките случаи на нечий рожден ден или на националните празници, когато мис Тредголд скланяше да заведе Флорентина до театъра „Юнайтед Артистс“ на улица „Уест Рандолф“, където да гледат филми като „Снежанка и седемте джуджета“ — но само при условие че мис Тредголд е гледала филма седмица по-рано, за да е сигурна, че е подходящ за възпитаницата й. Уолт Дисни получи одобрението й, както и Лорънс Оливие в ролята на Хийтклиф — тя гледа този филм три пъти през свободните си следобеди в сряда, когато прожекцията струваше двадесет цента. Дори убеди себе си, че шестдесетте цента си струват — в края на краищата, „Брулени хълмове“ бе класика.

Мис Тредголд никога не пречеше на Флорентина да я пита за нацистите или за Новия курс на Рузвелт, въпреки че понякога бе явно, че не е наясно с отговорите. Момичето вече бе открило, че майка му невинаги е в състояние да удовлетвори любопитството му. А на няколко пъти и на мис Тредголд й се наложи да изчезне в стаята си и да се консултира с Енциклопедия Британика, за да може да даде правилен отговор.

На пет години Флорентина започна да посещава подготвителния клас към Девическото латинско училище в Чикаго и само след седмица бе преместена в по-горен клас, тъй като бе много по-напред от връстниците си. В нейния свят всичко изглеждаше прекрасно. Имаше си мама и тате, мис Тредголд и Франклин Д. Рузвелт, и нямаше неща, които да й се струват недостижими.

Само „най-добрите семейства“, както ги описваше Авел, пращаха децата си в Латинското училище; ето защо мис Тредголд бе донякъде шокирана, след като покани някои от приятелките на Флорентина на чай и те учтиво отказаха. Най-добрите приятелки на момичето — Мери Джил и Сюзи Джейкъбсън — идваха на гости сравнително често; повечето родители на другите момичета обаче измисляха някакви неубедителни извинения и мис Тредголд скоро разбра, че макар и скъсал оковите на бедността, Чикагския барон все още не може да си намери място във висшите кръгове на Чикаго. Зофя никак не помагаше в това отношение — почти не правеше усилия да се запознае с другите родители, а за участието й в разни благотворителни комитети, болнични настоятелства или клубове не можеше да става и дума.

Мис Тредголд направи всичко на Пето авеню, но трудно можеше да постигне нещо — в очите на повечето родители тя бе просто прислужница. Молеше се Флорентина никога да не научи за тези предразсъдъци — но молитвите й останаха несбъднати.

Флорентина завърши без никакъв проблем първи клас — представи се повече от добре в групата и единствено ръстът й издаваше, че е с една година по-малка.

Авел бе прекалено зает да изгражда своята нова империя, за да си задава въпроси за социалното си положение или за проблемите, с които би могла да се сблъска мис Тредголд. Хотелската верига вървеше сигурно и обещаващо и целта на Авел бе да върне заема на благодетеля си до 1938 година. Всъщност предвиждаше печалба от двеста и петдесет хиляди долара, независимо от мащабната строителна програма.

Истинските му грижи не бяха свързани с детската градина и хотелите — те бяха на осем хиляди километра, в любимата му родина. Най-лошите му страхове се сбъднаха на 1 септември 1939 година, когато Хитлер нахлу в Полша, а два дни по-късно Англия обяви война на Германия. След избухването на новата война Авел започна да мисли дали да не прехвърли управлението на хотелите на Джордж — който се оказа надежден заместник — и да отиде в Англия, за да постъпи в полската Армия Крайова. Но Джордж и Зофя успяха в крайна сметка да го разубедят и той насочи вниманието си към увеличаването на печалбата си и изпращането на помощи за британския Червен кръст, като същевременно лобираше пред политиците от Демократическата партия за влизането на Щатите във войната на страната на Англия.

Една сутрин Флорентина го чу да казва:

— ФДР има нужда от всеки приятел.

Към последното тримесечие на 1939 година Авел с помощта на един малък заем от Първа градска банка на Чикаго стана стопроцентов собственик на акциите на верига „Барон“. Предвиди в годишния отчет печалба от половин милион долара за 1940 година.

Франклин Д. Рузвелт (онзи с червените очи и мъхнатата кафява козина) рядко се отделяше от Флорентина дори когато тя мина във втори клас. Мис Тредголд бе на мнение, че може би е дошло времето да започнат да оставят ФДР вкъщи. При други обстоятелства тя би настоявала — може би щяха да се пролеят малко сълзи и въпросът щеше да се реши; въпреки това обаче тя сметна, че е по-добре да остави детето да върви по своя път. Това решение се оказа една от малкото грешки, които бе допускала.

Всеки понеделник момчетата в Латинското училище учеха френски заедно с момичетата при мадмоазел Метине. За всички освен за Флорентина това бе първата болезнена среща с чуждия език. Докато класът повтаряше в хор след мадмоазел думички като boucher, boulanger и epicier, Флорентина — повече от скука, отколкото от показна храброст — започна да разговаря с ФДР на френски. Съседът й по чин — високо и доста мързеливо момче, казваше се Едуард Уинчестър и очевидно не бе в състояние да схване разликата между le и la, се наведе към нея и й каза да не се фука. Флорентина се изчерви.

— Просто се опитвах да обясня на ФДР разликата между мъжки и женски род.

— Така ли? Ей сега ще ти покажа le difference, мадмоазел Всезнайкова — каза Едуард и в пристъп на ярост грабна ФДР и с цялата сила, на която бе способен, откъсна едната му лапа.

Флорентина бе така смаяна, че не помръдна дори когато Едуард изсипа мастилницата върху главата на мечето.

Мадмоазел Метине, която никога не бе одобрявала събирането на момчета и момичета в един клас, се втурна към тях, но вече бе късно. Тъмносин от главата до петите, ФДР седеше на пода в центъра на малък кръг от пълнежа на откъснатата си лапа. Флорентина гушна любимия си приятел и сълзите й разредиха разлятото мастило. Мадмоазел Метине поведе Едуард в кабинета на директора и заръча на останалите да стоят тихо, докато не се върне.

Флорентина пълзеше по пода и безнадеждно се мъчеше да закрепи откъснатата лапа към тялото на ФДР. Едно русо момиче, което никога не бе харесвала, се наведе и изсъска:

— Така ти се пада, тъпа полякиня такава.

Всички се разкискаха и някои започнаха да викат: „Тъпа полякиня, тъпа полякиня!“. Флорентина стискаше ФДР и се молеше мадмоазел Метине да се върне по-скоро.

Сякаш бяха изминали часове, когато учителката по френски най-сетне се появи. Едуард вървеше подире й и се правеше на посърнал. Подигравките спряха в мига, когато мадмоазел влезе, но Флорентина не успя да събере сили дори да вдигне поглед. Във възцарилата се неестествена тишина Едуард отиде до нея и й се извини с глас, който бе колкото висок, толкова и неискрен. След това се върна на мястото си и се ухили на съучениците си.

Когато мис Тредголд взе възпитаницата си от училище, не можеше да не забележи, че лицето на момичето е зачервено от плач и че то ходи оклюмало, хванало измацания със синьо ФДР за здравата лапа. Измъкна цялата истина от Флорентина още преди да се приберат у дома. След това я почерпи с любимия й хамбургер и със сладолед — храна, която по принцип не одобряваше — и я сложи да си легне рано с надеждата, че детето ще заспи бързо. След един час безплодни усилия с четката и сапуна мис Тредголд се видя принудена да се признае за победена. Когато сложи мократа животинка до Флорентина, изпод завивките се разнесе тънко гласче:

— Благодаря, мис Тредголд. ФДР има нужда от всеки приятел.

Когато Авел се прибра малко след десет — напоследък закъсняваше почти всяка вечер — мис Тредголд му каза, че иска да си поговорят. Авел се изненада от молбата й и незабавно я покани в кабинета си. За година и половина, откакто бе при тях, мис Тредголд винаги бе докладвала за развитието на дъщерята на господин Розновски веднъж седмично — в понеделник, между десет и десет и тридесет сутринта, когато Флорентина заедно с майка си посещаваше месата в катедралата „Светото Име“. Докладите й неизменно бяха ясни и точни; ако не друго, тя имаше склонност да подценява постиженията на детето.

— Какво има, мис Тредголд? — попита Авел, като се мъчеше да изглежда спокоен. Подобно нарушаване на установения ред го изпълни със страх — опасяваше се, че гувернантката ще иска да напусне.

Мис Тредголд му разказа за случилото се в училището.

С напредването на разказа лицето на Авел ставаше все по-червено и когато мис Тредголд привърши, бе станало алено.

— Това е недопустимо — бяха първите му думи. — Флорентина незабавно трябва да бъде преместена оттам. Утре лично ще се срещна с госпожица Алън и ще й кажа точно какво ми е мнението за нея и нейното училище. Предполагам, че одобрявате решението ми, мис Тредголд.

— Не, сър, не го одобрявам — последва необичайно острият отговор.

— Моля? — невярващо каза Авел.

— Смятам, че заслужавате точно толкова упреци, колкото и родителите на Едуард Уинчестър.

— Аз? Защо?

— Би трябвало отдавна да сте казали на дъщеря си какво е да бъде полякиня и как да се справя с проблемите, които могат да възникнат от това. Би трябвало да й обясните дълбоко вкоренените предразсъдъци на американците към поляците. Предразсъдъци, които по мое лично мнение заслужават точно толкова упрек, колкото предубежденията на англичаните към ирландците и са само на крачка от варварското поведение на нацистите по отношение на евреите.

Авел не отговори. Беше минало много време, откакто някой му бе казвал, че е постъпил неправилно.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита той, след като най-сетне дойде на себе си.

— Да, господин Розновски. Ако преместите Флорентина от Латинското училище, незабавно ще подам оставка. Ако избирате да избягате още при първия случай, когато детето ви се сблъска с някакъв проблем, как бих могла да я науча да се справя с живота? При положение че собствената ми страна е във война само защото искахме да вярваме, че Хитлер е разумен човек, макар и объркан, едва ли можете да очаквате от мен да предам същото невярно обяснение на нещата и на Флорентина. Сърцето ми се къса при мисълта да я напусна, защото не бих могла да обичам Флорентина повече дори да беше мое дете, но не мога да се съглася да прикривам истинския свят само защото имате достатъчно пари, за да държите истината удобно скрита още някоя и друга година. Извинявайте за прямотата ми, господин Розновски. Мисля, че отидох прекалено далеч, но не мога да укорявам предразсъдъците на другите хора и същевременно да прощавам вашите собствени.

Авел се облегна в креслото си и дълго остана безмълвен.

— Мис Тредголд, би трябвало да бъдете посланик, а не гувернантка — каза накрая той. — Разбира се, че сте права. Как ще ме посъветвате да постъпя?

Мис Тредголд, която все още стоеше права (не можеше и да си помисли да седи в присъствието на работодателя си, освен ако не е с Флорентина), се поколеба.

— Детето трябва да става половин час по-рано всяка сутрин и да учи история на Полша. Трябва да знае защо поляците са велика нация и защо са готови да предизвикат мощта на Германия, въпреки че сами никога не биха могли да победят. Така ще може да се изправи срещу онези, които се подиграват заради произхода й, със знания, а не с невежество.

Авел я погледна право в очите.

— Сега разбирам какво е имал предвид Джордж Бърнард Шоу, когато казва, че за да разбереш защо Англия е велика, трябва да срещнеш английска гувернантка.

Двамата се разсмяха.

— Изненадан съм, че не желаете да постигнете нещо повече в живота си, мис Тредголд — каза Авел и веднага си даде сметка, че думите му може би са прозвучали обидно. Но дори и да беше така, мис Тредголд не показа, че се е засегнала.

— Баща ми има шест дъщери. Винаги се е надявал на момче, но така и не му провървя.

— Какво става с другите пет?

— Всички са омъжени. — В отговора й нямаше и следа от съжаление или завист.

— А вие?

— Веднъж баща ми каза, че съм родена за учителка и че всички ние сме част от Божия план, така че може би ще бъда учителка на дете, на което предстои велико бъдеще.

— Да се надяваме, че е така, мис Тредголд. — На Авел му се искаше да й говори на малко име, но не го знаеше. Беше се подписала като „У. Тредголд“ и нещата стигнаха дотам. Усмихна й се.

— Желаете ли да пийнете нещо, мис Тредголд?

— Благодаря, господин Розновски. Малко шери би ми се отразило чудесно.

Авел й наля сухо шери, а на себе си сипа щедра доза уиски.

— Зле ли е ФДР?

— Опасявам се, че е осакатен завинаги, което само ще засили любовта й към него. Смятам, че за в бъдеще ФДР трябва да си остава вкъщи и да излиза само в мое присъствие.

— Започвате да говорите като Елинор Рузвелт относно президента.

Мис Тредголд се засмя отново и отпи от шерито си.

— Мога ли да ви посъветвам още нещо относно Флорентина?

— Разбира се — каза Авел и продължи да слуша внимателно препоръките й. Когато привършиха второто питие, кимна одобрително.

— Добре — каза мис Тредголд. — В такъв случай, с ваше позволение ще се заема с въпроса при първа възможност.

— Разбира се — повтори Авел. — Разбира се, що се касае до тези сутрешни уроци, за мен може и да не бъде особено практично да изкарам цял месец без почивка. — Мис Тредголд понечи да каже нещо, но Авел добави: — Имам ангажименти, които не мога да отложа, така че се надявам, че ще ме разберете.

— Господин Розновски, вие трябва да правите онова, което смятате, че е най-добро. И ако смятате, че има нещо по-важно от бъдещето на дъщеря ви, аз съм сигурна, че тя ще ви разбере.

Авел разбра, че е претърпял поражение. Отмени ангажиментите си извън Чикаго за целия месец и започна да става половин час по-рано всяка сутрин. Дори Зофя одобри идеята на мис Тредголд.

Първия ден Авел разказа на Флорентина как се е родил в една гора в Полша, как е бил осиновен от семейството на ловец и как по-късно се е сприятелил с барона, който го взел в замъка си Слоним на руско-полската граница.

— Отнасяше се с мен като със собствен син — каза Авел.

През следващите дни Авел разказа на дъщеря си как сестра му Флорентина, на чието име е кръстена, също се преместила в замъка и как открили, че баронът е истинският му баща.

— Знам, знам как! — извика Флорентина.

— Откъде знаеш, мъничката ми?

— Имал е само едно зърно на гърдите — каза Флорентина. — Това е, това е. Виждала съм те в банята. И ти имаш само едно, значи си му син. Всички момчета в училище имат по две… — Авел и мис Тредголд я зяпнаха с изумление, а тя продължи: — … но ако аз съм твоя дъщеря, защо и моите са две?

— Защото това се предава само от баща на син и почти не се среща у дъщерите.

— Не е честно. Искам само едно.

Авел се разсмя.

— Е, може би ако имаш син, той ще е с едно.

— Време е да си сплетеш плитките и да тръгваш на училище — каза мис Тредголд.

— Но тъкмо започна да става интересно!

— Прави каквото ти се казва, дете.

Флорентина с нежелание остави баща си и тръгна към банята.

— Какво ли ще се случи утре, мис Тредголд? — попита тя на път за училище.

— Нямам представа, дете. Но, както веднъж ме съветваше господин Аскуит, потърпи и ще разбереш.

— Господин Аскуит бил ли е в замъка с папа?

През следващите дни Авел обясни какъв е бил животът в руски лагер за военнопленници и от какво е окуцял. След това дойде ред на историите, които му бе разказал баронът в тъмницата преди повече от двадесет години. Флорентина слушаше в захлас за легендарния полски герой Тадеуш Косцюшко и всички останали велики личности чак до наши дни, а мис Тредголд посочваше местата на картата на Европа, която бе закачила на стената в спалнята.

Накрая Авел разказа на дъщеря си как е станал собственик на сребърната гривна, която все още носеше на китката си.

— Какво пише на нея? — попита Флорентина, загледана в гравираните букви.

— Опитай да прочетеш, мъничката ми — каза Авел.

— Ба-рон А-вел Роз-нов-ски — засрича тя. — Но това е твоето име!

— Както и името на баща ми.

След няколко дни Флорентина можеше да отговаря на всички въпроси на баща си, макар че Авел не бе в състояние да отговори на всички нейни.

В училище тя очакваше всеки ден да се сблъска отново с Едуард Уинчестър, но той като че ли бе забравил за случая, а веднъж дори й предложи ябълка.

Не всички в класа обаче бяха забравили — особено една дебела глупава съученичка, на която й доставяше голямо удоволствие да прошепва „тъпа полякиня“ всеки път, когато можеше да я чуят.

Флорентина не побърза да си отмъсти, а изчака няколко седмици, когато на един тест по история съученичката й се оказа с най-ниския възможен брой точки, а тя — с максималния.

— Какво пък, поне не съм полякиня — обяви на всеослушание момичето.

Едуард Уинчестър се намръщи, но някои от децата се разкискаха.

Флорентина изчака всички да млъкнат и каза:

— Вярно е. Не си полякиня, а трето поколение американка с история от около сто години. Моята може да се проследи хиляда години назад. Тъкмо затова ти си на най-ниското стъпало на историята, а аз — на най-високото.

Никой в класа повече не се обади по тази тема.

Когато мис Тредголд научи за станалото, се усмихна.

— Ще разкажем ли довечера на папа? — попита Флорентина.

— Не, миличка. Горделивостта не е добродетел. Има случаи, когато е по-добре да премълчиш.

Шестгодишното момиче замислено кимна, след което попита:

— Смяташ ли, че поляк може да стане президент на Съединените щати?

— Разбира се, стига американците да преодолеят собствените си предразсъдъци.

— Ами ако е католик?

— Това ще стане без значение, при това в най-скоро бъдеще.

— При това жена? — добави Флорентина.

— Е, дете, за това ще е нужно повечко време.

Същата вечер мис Тредголд съобщи на господин Розновски, че уроците не са се оказали напразни.

— И кога ще започнете втората част от плана си, мис Тредголд? — попита Авел.

— Утре — отвърна тя и се усмихна.

В три и половина следобед на следващия ден мис Тредголд стоеше на ъгъла на улицата и чакаше възпитаницата си да излезе от училище. Флорентина се появи, бъбрейки си с другите деца. Продължи да приказва и изминаха няколко пресечки, преди да забележи, че не вървят по обичайния маршрут към дома.

— Къде отиваме, мис Тредголд?

— Търпение, дете. Скоро ще разбереш.

Мис Тредголд се усмихваше, докато момичето разказваше колко добре се е представила на теста по английски сутринта. Монологът й продължи чак до Меномони стрийт, когато гувернантката като че ли започна да обръща повече внимание на номерата по вратите, отколкото на истинските и въображаемите постижения на Флорентина.

Накрая спряха пред прясно боядисана червена врата с номер двеста и осемнадесет. Мис Тредголд почука два пъти. Флорентина стоеше до нея, мълчалива за първи път, откакто бе излязла от училище. Изминаха няколко секунди, след което вратата се отвори и на прага се появи мъж в сив пуловер и дънки.

— Идвам по обявата ви в „Сън Таймс“ — каза мис Тредголд, преди мъжът да успее да отвори уста.

— А, разбира се — отвърна той. — Заповядайте.

Мис Тредголд влезе в къщата, следвана от обърканата Флорентина. Минаха през тесен коридор — стените бяха покрити с фотографии и многоцветни розети — и стигнаха задната врата, от която се излизаше в някакъв двор.

Флорентина ги забеляза веднага. Бяха в една кошница в дъното на двора и тя се затича към тях. Шестте жълти бебета лабрадори се сгушиха по-близко до майка си. Едно от тях изостави топлината на роднините си и изскочи от кошницата, за да заподскача към Флорентина.

— Това е куцо — каза Флорентина, вдигна кутрето и заразглежда лапичката му.

— Да, за жалост — каза мъжът. — Но другите пет са в идеално състояние, можеш да си избереш което поискаш.

— Какво ще стане, ако никой не я пожелае?

— Ами… — Мъжът се поколеба. — Ще трябва да я приспим.

Флорентина погледна отчаяно мис Тредголд и прегърна кутрето, което с усърдие ближеше лицето й.

— Искам това — каза Флорентина без колебание, изпълнена със страх от реакцията на гувернантката.

— Колко ви дължа? — попита мис Тредголд и отвори портмонето си.

— Нищо, госпожо. Радвам се, че ще попадне на добро място.

— Благодаря ви — каза Флорентина. — Благодаря.

Опашката на кутрето не спря да се размахва през целия път до новия му дом, докато за изненада на мис Тредголд Флорентина не отрони нито дума. Всъщност тя не пусна кученцето чак докато не го внесе на сигурно място в кухнята. Зофя и мис Тредголд гледаха как малкият лабрадор куцука през помещението към купичката с топло мляко.

— Прилича ми на папа — каза Флорентина.

— Не бъди неучтива — сгълча я мис Тредголд.

Зофя потули усмивката си.

— Е, Флорентина, как ще я наречеш?

— Елинор.

4.

Флорентина се кандидатира за президент за първи път през 1940 година, когато беше на шест. Учителката й във втори клас госпожица Евънс реши да проведе избори на шега. В състезанието бяха поканени и момчетата. Едуард Уинчестър, на когото Флорентина така и не бе простила напълно заради заливането на мечето й с мастило, бе избран да представлява Уендъл Уилки. Естествено, самата Флорентина бе ФДР.

Беше решено всеки кандидат да държи петминутна реч пред останалите двадесет и седем ученици в класа. Без да се опитва да влияе на Флорентина, мис Тредголд изслуша рецитацията на Флорентина цели тридесет и един (или тридесет и два?) пъти, както спомена на господин Розновски в неделя сутринта преди изборите.

Флорентина изчиташе на глас политическите колонки в „Чикаго Трибюн“ пред мис Тредголд и търсеше и най-малкото зрънце информация, което би могла да добави към речта си. Кейти Смит като че ли пееше навсякъде „Бог да благослови Америка“, а индексът Дау Джоунс за първи път премина 150 пункта. Четеше и за развитието на войната в Европа, както и за пускането на трийсет и шест хиляди тонния крайцер „Вашингтон“ — първия боен кораб, строен от Америка от деветнадесет години.

— Защо строим боен кораб, щом президентът обещава, че американският народ няма да участва във войната?

— Може би е в интерес на собствената ни безопасност — предположи мис Тредголд, която трескаво плетеше чорапи за момчетата в родината си. — Просто в случай че германците решат да ни нападнат.

— Няма да посмеят — каза Флорентина.

В деня, в който Троцки бе убит с алпинистки пикел в Мексико, мис Тредголд се постара вестникът да не стига до възпитаницата й, а една друга сутрин не бе в състояние да й обясни какво представляват найлоновите чорапи, защо първите седемдесет и две хиляди чифта бяха продадени само за осем часа и магазините били принудени да ограничат продажбите до два чифта на купувач.

Самата мис Тредголд, чиито крака обикновено бяха обути в бежови памучни чорапи в тон, наричан с оптимистичното име „Съблазън“, намръщено ги разгледа и заяви:

— Сигурна съм, че никога няма да си сложа найлонови чорапи. — И наистина удържа на думата си.

Когато настъпи денят на изборите, главата на Флорентина бе пълна с факти и цифри, някои от които не разбираше, но пък за сметка на това й даваха увереност, че ще спечели. Единственият сериозен и заслужаващ внимание проблем бе, че Едуард бе по-едър от нея. Флорентина си въобразяваше, че това определено е предимство, тъй като някъде бе чела, че двадесет и седем от общо тридесетте и двама американски президенти са били по-високи от противниците си.

Двамата претенденти теглиха жребий с наскоро изсечените монети с образа на Джеферсън, за да определят реда на представянето си. Флорентина спечели и избра да говори първа — грешка, която не повтори през целия си живот. Крехкото момиченце се изправи пред класа и, спомняйки си последните заръки на мис Тредголд („Изправи се, дете. Не забравяй, че не си въпросителен знак“), застана изправена като стрела в центъра на дървения подиум пред бюрото на госпожица Евънс и зачака знак да започне. Първите изречения излязоха с мъка от устата й. Обясни политиката си на заздравяване на финансовата стабилност на гражданите, като същевременно обещаваше, че Съединените щати няма да участват във войната.

— Не е нужно да умират американци, защото европейските държави не могат да живеят мирно — цитира тя думите на господин Рузвелт в една от речите му, която бе научила наизуст.

Мери Джил започна да ръкопляска, но Флорентина не забеляза и продължи да говори, като същевременно нервно подръпваше роклята си с потните си длани. Изрече последните си фрази като скоропоговорка, след което седна на мястото си, съпроводена от ръкопляскания и усмивки.

Едуард Уинчестър стана да заеме мястото й и няколко от момчетата от класа започнаха да скандират за него, докато вървеше към черната дъска. Тогава за първи път Флорентина разбра, че някои от гласовете са решени още преди да се стигне до речите. Можеше само да се надява, че същото се отнася и за нея самата. Едуард каза на съучениците си, че победата в състезание по кикбол е равносилна на победа в името на страната и че и в двата случая Уилки подкрепя всичко, в което вярват родителите им. Нима искат да гласуват срещу желанията на своите бащи и майки, защото ако те наистина подкрепят ФДР, ще изгубят всичко? Тези думи бяха посрещнати с взрив от овации и ръкопляскания и затова той ги повтори. В края на речта си Едуард също бе награден с ръкопляскания и усмивки, но Флорентина се помъчи да убеди самата себе си, че те не са толкова шумни и многобройни като нейните.

След като Едуард си седна, госпожица Евънс поздрави двамата претенденти и помоли двадесет и седемте гласоподаватели да откъснат по един лист от тетрадките си и да напишат на него името на избраника си. Писалките бързо се потопиха в мастилниците и заскърцаха по хартията. Бюлетини се поправяха, сгъваха и предаваха напред към госпожица Евънс. След като получи и последната, преподавателката започна да разгъва листовете един по един и да ги подрежда на две купчинки на бюрото си. Това продължи сякаш часове. Цялата стая бе притихнала по време на преброяването — събитие, което само по себе си бе необичайно. Когато госпожица Евънс приключи с разгъването, преброи бавно и внимателно двадесет и седемте листа, след което направи повторна проверка.

— Резултатът от нашите избори — Флорентина задържа дъх — за президент на Съединените щати е тринадесет гласа за Едуард Уинчестър — Флорентина ахна, беше спечелила… — и дванадесет гласа за Флорентина Розновски. Двама души са пуснали празни бюлетини, което означава „въздържал се“.

Флорентина не можеше да повярва на ушите си.

— Ето защо обявявам Едуард Уинчестър, представляващ Уендъл Уилки, за новия президент.

Това бяха единствените избори, които ФДР изгуби през тази година, но Флорентина не бе в състояние да скрие разочарованието си и изтича да се скрие в съблекалнята на момичетата, за да не я видят как плаче. Когато излезе, Мери Джил и Сюзи Джейкъбсън я чакаха.

— Няма значение — каза Флорентина, като се мъчеше да погледне храбро на резултата. — Поне зная, че вие сте ме подкрепили.

— Не можахме.

— Как така не сте могли? — невярващо попита Флорентина.

— Не искахме госпожица Еванс да разбере, че не знаем как се пише името ти — каза Мери.

На път към къщи мис Тредголд чу историята седем пъти и бе така дръзка да попита дали детето е научило нещо от всичко това.

— Разбира се — категорична бе Флорентина. — Ще се омъжа за мъж с просто име.

Авел се разсмя, когато чу историята вечерта, и я разказа на Хенри Осбърн на вечеря.

— Много внимавай, Хенри. Не след дълго току-виж заела мястото ти.

— Разполагам най-малко с петнадесет години преди да може да гласува, а дотогава ще успея да убедя избирателния район да гласува за нея.

— А какво правиш по въпроса да убедиш Комитета по външните работи, че трябва да влезем във войната?

— ФДР няма да си мръдне пръста, докато не станат известни резултатите от изборите. Всички го знаят, дори и Хитлер.

— В такъв случай само се моля Англия да не изгуби преди да се включим, защото Америка ще трябва да чака до ноември, за да е сигурна, че ФДР ще е новият президент.

През тази година Авел избра архитекти за още два хотела във Вашингтон и Сан Франциско, а освен това започна и първия си проект в Канада — „Барон Монреал“. Макар че мислите му рядко се отдалечаваха от грижите за успеха на веригата, в ума му оставаше и още нещо.

Искаше му се да е в Европа, и то не за да строи хотели.

В края на есенния срок Флорентина за първи път яде бой. По-късно винаги свързваше този случай със снега.

Съучениците й бяха решили да направят голям снежен човек и всеки трябваше да донесе нещо, с което да го украсят. Получи се фигура с очи от стафиди, нос от морков, уши от картофи, стари градинарски ръкавици, пура и шапка, осигурена от Флорентина. През последния ден на срока всички родители бяха поканени да разгледат творението и мнозина обърнаха внимание на шапката. Флорентина сияеше от гордост, докато не пристигнаха майка й и баща й. Зофя избухна в смях, но Авел не бе очарован при вида на копринената си шапка, мъдреща се върху темето на ухиления снежен човек. Когато се прибраха вкъщи, Флорентина бе отведена в кабинета на баща си, където й бе изнесена дълга лекция относно това колко безотговорно е да вземеш нещо, което не е твое. След това Авел я нагласи на коляното си и й нанесе три силни удара с четката за коса.

Никога нямаше да забрави онази събота вечер.

А следващата неделя сутрин щеше да се помни завинаги от цяла Америка.

Изгряващото слънце се появи над Пърл Харбър върху крилете на вражеските самолети и осакати американския военноморски флот, като буквално изтри базата от лицето на земята и уби две хиляди четиристотин и трима американци. Съединените щати обявиха война на Япония на следващия ден, а три дни по-късно — и на Германия.

Авел незабавно извика Джордж и му съобщи, че ще се присъедини към американските части, които отплават за Европа. Джордж протестира, Зофя го умоляваше да не го прави, а Флорентина плачеше. Мис Тредголд не изрази мнението си.

Авел знаеше, че преди да напусне Америка, е нужно да уреди само още едно нещо. Повика Хенри.

— Видя ли обявата в „Уолстрийт Джърнъл“, Хенри? За малко да я подмина покрай всичките новини за Пърл Харбър.

— Имаш предвид сливането на „Лестър“ с „Каин и Кабът“, което предвидих в доклада си от миналия месец ли? Да, вече разполагам с всички подробности. — Хенри му подаде една папка. — Досетих се защо искаш да ме видиш.

Авел прелисти папката, докато не намери въпросната статия — Хенри предвидливо бе подчертал заглавието й в червено. Прочете абзаца два пъти, след което започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Това е първата грешка на Каин.

— Може и да си прав — каза Хенри.

— Спечели своите хиляда и петстотин на месец, Хенри.

— Може би е време да ги направим на две хиляди.

— Защо?

— Заради точка седма от правилника на новата банка.

— Защо му е потрябвало изобщо да позволява приемането на тази клауза? — попита Авел.

— За да се предпази. Очевидно на господин Каин никога не му е хрумвало, че някой може да се опита да го унищожи, но при размяната на всички акции в „Каин и Кабът“ срещу същия брой акции в „Лестър“, той е изгубил контрола в едната банка, без да получи контрол в другата, тъй като „Лестър“ е много по-голяма. Макар че държи само осем процента от акциите в новото предприятие, той настоял за включването на този член, за да е сигурен, че е в състояние да спре всяка трансакция за три месеца, включително и назначаването на нов директор.

— Значи единственото, което трябва да направим, е да се сдобием с осем процента от акциите на „Лестър“ и да използваме срещу него собствената му клауза, когато това ни урежда. — Авел замълча. — Не мисля, че ще е лесно.

— Точно затова поисках увеличението.

Авел откри, че е много по-трудно да бъде приет за доброволец, отколкото му се струваше първоначално. Военните не бяха особено любезни относно зрението, килограмите, сърцето и общото му физическо състояние. Едва след като задейства някои връзки, той успя да си осигури място като интендант в Пета армия под командването на генерал Марк Кларк, която се очакваше да отплава за Африка. Авел се възползва от единствения случай да се включи във войната и изчезна в тренировъчния лагер за офицери.

Едва след като напусна Риг стрийт, мис Тредголд си даде сметка колко много Флорентина ще тъгува за баща си. Опита се да убеди момичето, че войната няма да продължи дълго, но не вярваше на собствените си думи — бе чела прекалено много история.

Авел се върна от тренировъчния лагер като майор. Изглеждаше отслабнал и подмладен, но Флорентина мразеше да вижда баща си в униформа — защото всички нейни познати, които носеха униформи, отиваха някъде извън Чикаго и сякаш никога нямаше да се върнат. През февруари Авел махна с ръка за сбогом и напусна Ню Йорк на борда на „Боринкен“. Флорентина, която тогава бе само на седем, бе убедена, че го вижда за последен път. Зофя се мъчеше да убеди дъщеря си, че татко й ще се върне у дома съвсем скоро.

Подобно на мис Тредголд, Зофя не вярваше в това. Също като Флорентина.

В четвърти клас Флорентина бе определена за секретар на групата — което означаваше, че всяка седмица водеше събранията. Когато четеше доклада си пред останалите, никой четвъртокласник не й обръщаше особено внимание, но в жегата и прахоляка на Алжир Авел, разкъсван между смеха и сълзите, четеше всеки ред от съвестната работа на дъщеря си, сякаш беше най-новият бестселър. Най-новото увлечение на Флорентина (горещо одобрявано от мис Тредголд) бе скаутската организация за момичета между шест и осем години, което й позволяваше да носи униформа като баща си. Освен че й харесваше да се облича в красивия кафяв костюм, тя скоро откри, че може да покрива ръкавите си с различни разноцветни нашивки за неща, вариращи от помагане в кухнята до събиране на стари марки. Флорентина събираше нашивките толкова бързо, че мис Тредголд едва успяваше да ги зашие и да намери място за новите. Връзване на възли, готвене, гимнастика, грижа за животните, ръчен труд, марки, туристически преходи бързо следваха едно след друго.

— Щеше да ми е по-лесно, ако беше октопод — казваше мис Тредголд. Но последната победа бе за нея, когато възпитаницата й спечели нашивка за ръкоделие и трябваше сама да пришие малкия жълт триъгълник.

Когато Флорентина мина в пети клас и двете училища се обединяваха за по-голямата част от часовете, Едуард Уинчестър бе избран за президент на класа си — най-вече заради постиженията си по физическо, а Флорентина си остана секретар, въпреки че оценките й бяха по-добри от оценките на всички други, включително и на Едуард. Единствените й провали бяха по геометрия, където бе втора, и в часовете по рисуване. Мис Тредголд винаги с удоволствие препрочиташе докладите на преподавателите и й беше приятно от забележките на учителя по рисуване: „Може би ако Флорентина пръска повече боя върху платното, отколкото върху всичко останало около себе си, от нея би излязъл художник вместо бояджия“.

Но онова, което мис Тредголд цитираше всеки път, когато я питаха за учебните постижения на Флорентина, бяха думите на класния й ръководител: „Ученикът не бива да плаче, когато е на второ място“.

С течение на времето Флорентина научи, че бащите на мнозина от децата в класа й също участват във войната. Бързо откри, че нейният дом не е единственият, сблъскал се с раздялата. Мис Тредголд се погрижи Флорентина да посещава уроци по пиано и балет, за да я държи заета колкото се може повече време. Дори й позволи да заведе Елинор в корпуса К-9, но лабрадорът бе върнат, защото куцаше. На Флорентина й се искаше да бяха постъпили така и с баща й.

Когато дойде лятната ваканция, с позволението на Зофя мис Тредголд разшири хоризонта до Ню Йорк и Вашингтон, независимо от ограниченията в пътуванията, наложени от войната. Зофя се възползва от отсъствието на дъщеря си, за да участва в благотворителни акции за подпомагането на полски войници, връщащи се от фронта.

Флорентина силно се вълнуваше от първото си пътуване до Ню Йорк, въпреки че й се бе наложило да остави Елинор вкъщи. Имаше небостъргачи, големи супермаркети, Сентръл Парк и повече хора, отколкото бе виждала накуп през живота си. Но въпреки цялото й вълнение, най-много й се искаше да види Вашингтон. Това бе първото й пътуване със самолет (както и за мис Тредголд) и докато машината следваше течението на река Потомак към националното летище във Вашингтон, Флорентина се взираше с възхищение в Белия дом, монумента на Вашингтон, Мемориала Линкълн и все още недовършената сграда „Джеферсън“. Чудеше се дали ще бъде мемориал, или монумент и помоли мис Тредголд да й обясни разликата. Гувернантката се поколеба и каза, че е най-добре да проверят двете думи в речника като се върнат в Чикаго, за да е сигурна, че разлика наистина има. Тогава за първи път Флорентина разбра, че мис Тредголд не е всезнаеща.

— Същото като на снимките е — каза тя, докато гледаше през мъничкия прозорец към Капитолия.

— Да не си очаквала нещо друго? — отвърна мис Тредголд.

Хенри Осбърн бе организирал специално посещение на Белия дом и възможност да присъстват на заседание на Сената и Камарата на представителите. Щом влезе в залата на Сената, Флорентина сякаш бе хипнотизирана при вида на всеки говорител, който се изправяше от мястото си, за да вземе думата. На мис Тредголд й се наложи да я измъкне навън, сякаш отвеждаше насила момче от гледане на футболен мач. Това обаче не попречи на момичето да затрупа Хенри Осбърн с цяла планина въпроси. Той бе изненадан от онова, което деветгодишната Флорентина вече знаеше — беше много дори за дъщерята на Чикагския барон.

Флорентина и мис Тредголд прекараха нощта в хотел „Уилърд“. Баща й все още не бе построил „Барон“ във Вашингтон, въпреки че конгресменът Осбърн ги увери, че идвал и неговият ред. Всъщност, добави той, мястото вече било уредено.

— Какво точно означава „уредено“, господин Осбърн?

Флорентина не получи задоволителен отговор нито от Хенри, нито от мис Тредголд и затова реши да провери значенията и на тази думичка в речника.

Тази вечер мис Тредголд сложи момичето да легне в голямото легло на хотела и излезе от стаята — предполагаше, че след такъв дълъг ден възпитаницата й ще заспи веднага. Флорентина изчака няколко минути, след което отново светна лампата и извади изпод възглавницата си пътеводителя за Белия дом. ФДР я погледна от корицата, облечен в черен плащ. „Няма по-възвишена служба от службата на обществото“ — пишеше с дебели букви под името му. Тя прочете два пъти брошурата, но най-силно я впечатли последната страница. Започна да си я повтаря наум и скоро заспа на запалена лампа.

По време на обратния полет Флорентина отново внимателно изучаваше последната страница, докато мис Тредголд четеше военните новини във вашингтонския „Таймс-Хералд“. Италия по същество се беше предала, макар и да бе ясно, че немците все още вярваха, че могат да победят. Флорентина не прекъсна нито веднъж четенето й чак до Чикаго и мис Тредголд се запита дали не е толкова тиха заради умората от пътуването. Когато се прибраха, й позволи да си легне рано, но не и преди да напише благодарствено писмо до конгресмен Осбърн. Когато мис Тредголд влезе да изгаси лампата, Флорентина продължаваше да изучава брошурата за Белия дом.

Когато мис Тредголд слезе в кухнята, за да си приготви вечерната чаша какао, преди да си легне, беше точно десет и тридесет. Когато се върна, чу нещо като припяване. Тихо доближи вратата на стаята на Флорентина и замря, заслушана в твърдо произнасяните думи.

— Първи — Вашингтон; втори — Адамс; трети — Джеферсън; четвърти — Мадисън. — Изброяваше всички президенти, без да направи нито една грешка. — Тридесет и първи — Хувър; тридесет и втори — ФДР; тридесет и трети — неизвестен; тридесет и четвърти — неизвестен; тридесет и пети, тридесет и шести, тридесет и седми, тридесет и осми, тридесет и девети, четиридесети, четиридесет и първи — неизвестни; четиридесет и втори… — за миг настъпи тишина, след което: — Първи — Вашингтон; втори — Адамс; трети — Джеферсън…

Мис Тредголд се върна на пръсти в стаята си. Известно време лежа, вперила поглед в тавана, без да докосва какаото си. В главата й отекваха думите на баща й: „Ти си родена за учителка. Всички сме част от Божия план — може би ще станеш учителка на човек, на когото предстои велико бъдеще“. Може би на президента на Съединените щати Флорентина Розновски? „Не — помисли си мис Тредголд, — Флорентина е права. Ще трябва да се омъжи за човек с по-просто име.“

На следващата сутрин Флорентина стана, поздрави мис Тредголд с bonjour и изчезна в банята. След като нахрани Елинор, която сякаш поглъщаше повече от самата нея, Флорентина прочете в „Чикаго Трибюн“ за конференцията между ФДР и Чърчил за капитулацията на Италия и с радост съобщи на майка си, че това означава скорошно завръщане на папа.

Зофя каза, че се надява да е права, и забеляза пред мис Тредголд, че Флорентина изглежда много добре.

— Хареса ли ти във Вашингтон, скъпа?

— Много, мамо. Мисля, че някой ден ще живея там.

— Защо, Флорентина? Какво ще правиш във Вашингтон?

Флорентина вдигна глава и погледна мис Тредголд в очите. Поколеба се няколко секунди, след което се обърна към майка си.

— Не зная. Просто си помислих, че Вашингтон е хубав град. Бихте ли ми подали мармалада, мис Тредголд?

5.

Флорентина не беше сигурна каква част от ежеседмичните й писма стигат до баща й, защото трябваше да минат през центъра в Ню Йорк за проверка, преди да бъдат изпратени там, където в момента се намираше майор Розновски.

Отговорите идваха нередовно, понякога Флорентина получаваше по три писма седмично, след което — нито думичка цели три месеца. Ако изминеше цял месец без писма, започваше да си мисли, че баща й е убит в някое сражение. Мис Тредголд й обясни, че това е невъзможно, тъй като армията винаги изпраща уведомителна телеграма, в която на получателите се съобщава, че техният близък е загинал или изчезнал. Всяка сутрин Флорентина първа слизаше до пощенската кутия и търсеше писмо от баща си или ужасяващата телеграма. Често се случваше някои думи в писмата на баща й да са зачеркнати с плътно черно мастило. Опитваше се да ги разглежда срещу лампата в кухнята, но въпреки това не можеше да разчете написаното. Мис Тредголд й каза, че това се прави за безопасността на баща й, тъй като би могъл, без да иска, да напише нещо, което да е от полза на врага — ако случайно писмото попадне в неподходящи ръце.

— Но защо им е на германците да се интересуват от това, че съм на второ място по геометрия? — недоумяваше Флорентина.

Мис Тредголд подмина въпроса и я попита дали е свършила със закуската.

— Бих искала още едно препечено хлебче.

— Филийка, дете. Нали виждаш, че хлебчето е нарязано.

Всеки шест месеца мис Тредголд вземаше възпитаницата си и Елинор и ги водеше на Мънроу стрийт. Там Флорентина сядаше на един висок стол с кучето до нея и се усмихваше пред светкавицата, за да може майор Розновски да гледа как дъщеря му и лабрадорът растат.

— Не можем да допуснем като се върне да не познае собствената си дъщеря, нали? — изтъкваше мис Тредголд.

Флорентина написваше възрастта си и възрастта на Елинор на гърба на снимката, а в придружаващото писмо разказваше подробности за напредъка си в училище, за това как й харесва тенисът и плуването през лятото и футболът и баскетболът през зимата, а също така как лавиците на библиотеката са запълнени с неговите кутии от пури, в които държи пеперудите, хванати в чудесната мрежа — подарък от мама за Коледа. Добавяше също как мис Тредголд упоила пеперудите с хлороформ, преди да ги забодат на иглите, и че определила всяка от тях с латинското й наименование; как мама влязла в някакъв благотворителен комитет и в Полската лига на жените; как отглежда зеленчуци в градината и как двете с Елинор не харесват недостига на месо, но пък за сметка на това тя харесва хляба и масления пудинг, а Елинор предпочита хрупкавите бисквити. Всяко писмо неизменно завършваше с „Моля те, ела си утре вкъщи“.

Войната продължи и през 1944 година и Флорентина следеше напредването на съюзниците с помощта на „Чикаго Трибюн“ и на радиосъобщенията на Едуард Р. Мъроу от Лондон. Айзенхауер стана неин кумир, а същевременно таеше и скрито възхищение към генерал Джордж Патън, тъй като донякъде приличаше на баща й. На 6 юни започна десантът в Западна Европа. Флорентина си представяше баща си на бреговия плацдарм и не можеше да разбере как би било възможно да оцелее. Следваше съюзниците по пътя им към Париж по картата на Европа, която мис Тредголд бе закачила на стената на стаята по времето, когато учеха историята на Полша. Започна да вярва, че войната най-сетне приближава своя край и че баща й скоро ще се завърне.

Започна да седи с часове с Елинор на стълбите пред дома им на Риг стрийт и да наблюдава съседния ъгъл. Но часовете се превърнаха в дни, дните — в седмици и Флорентина се отвличаше от бденията си само защото в Чикаго през лятната ваканция предстояха предварителни избори и на двамата кандидати за президенти, което й даваше възможност да види с очите си своя политически герой.

През юни републиканците избраха за свой кандидат Томас Е. Дюи, а на следващия месец демократите отново се спряха на Рузвелт. Конгресменът Осбърн заведе Флорентина в Амфитеатъра, за да слуша речта на президента пред събранието. Тя бе объркана от факта, че всеки път, когато видеше конгресмена Осбърн, той бе в компанията на различни жени. Трябваше да попита мис Тредголд за това — тя със сигурност имаше някакво обяснение. След речта на кандидата Флорентина застана в дългата редица желаещи да се ръкуват с президента, но бе толкова смутена, че не вдигна поглед, когато количката му мина покрай нея.

Това бе най-вълнуващият ден в живота й и на връщане тя сподели с конгресмена Осбърн, че силно се интересува от политика. Той не спомена, че въпреки войната в Сената няма нито една жена, а в Конгреса са само две.

През ноември Флорентина писа на баща си и му съобщи нещо, което предполагаше, че той все още не знае. ФДР бе спечелил четвърти мандат. Очакваше отговора му с месеци.

И тогава пристигна телеграмата.

Мис Тредголд не бе успяла да извади цялата купчина от кутията, когато детето забеляза малкия светлокафяв плик. Гувернантката незабавно отнесе телеграмата на госпожа Розновски в гостната, следвана по петите от уплашената Флорентина и Елинор. Зофя разкъса плика с треперещи пръсти, прочете съдържанието и избухна в истерични сълзи.

— Не, не! — изплака Флорентина. — Не може да е вярно, мамо! Кажи ми, че само е изчезнал!

Грабна телеграмата от останалата си без глас майка и я прочете. В нея пишеше: „Моята война свърши, връщам се възможно най-скоро, с обич, Авел“. Флорентина нададе радостен вик и се хвърли на гърба на мис Тредголд, която се бе строполила в креслото, в което не си бе позволявала да седне никога преди. Сякаш усетила, че обичайният ред в момента не важи, Елинор също скочи в стола и започна да облизва и двете, а Зофя избухна в смях.

Мис Тредголд не успя да убеди Флорентина, че „възможно най-скоро“ може да отнеме доста време, докато тромавата военна машина не реши кой пръв следва да се върне в родината — преимущество имаха онези, които са служили най-дълго или са били ранени в сражение. Флорентина остана изпълнена с оптимизъм, но седмиците се изнизваха едва-едва.

Една вечер, когато се прибираше с поредната скаутска нашивка (този път за спасяване на живот), забеляза светлина от малкия прозорец в стаята, в която лампите не се палеха вече повече от три години. Моментално забрави наградата си, затича се презглава и едва не изби вратата, докато мис Тредголд най-накрая не дойде и не отвори. Стрелна се покай нея към кабинета на баща си и го откри увлечен в разговор с майка си. Метна се в обятията му и не го пусна, докато той най-накрая не я отдалечи от себе си, за да я огледа по-добре — беше вече единадесетгодишна.

— Изглеждаш хиляди пъти по-красива, отколкото на снимките.

— А ти си жив и здрав, папа.

— Да, и скоро отново ще заминавам.

— Не и без мен този път — отсече Флорентина и се притисна отново в него.

През следващите няколко дни не преставаше да досажда на баща си с въпроси за войната. Срещал ли се е с генерал Айзенхауер? Не. А с генерал Патън? Да, за десетина минути. Генерал Брадли? Да. А виждал ли е немци? Не, но веднъж участвал в спасяването на един взвод, попаднал в засада при Ремажен.

— И какво стана?

— Стига, стига вече, госпожице. По-лоша си и от сержанта по строева подготовка.

Флорентина бе толкова развълнувана от прибирането на баща си, че си легна цял час по-късно и въпреки това не можа да заспи. Мис Тредголд й напомни каква късметлийка е, че татко й се е върнал без наранявания или обезобразяване — за разлика от бащите на някои от съучениците й.

Когато Флорентина чу, че бащата на Едуард Уинчестър е изгубил ръката си на някакво място на име Бастон, се опита да му каже колко много му съчувства.

Авел бързо се върна към рутинната си работа. Никой не го позна, когато влезе за първи път в „Барон“ — бе загубил доста килограми и изглеждаше толкова слаб, че дежурният администратор го попита кой е. Първото решение на Авел бе да си поръча пет нови костюма от „Брукс Брадърс“, защото нито един от довоенните не му беше по мярка.

Доколкото можеше да прецени по годишните отчети, Джордж Новак бе управлявал веригата добре, макар и да не бе предприемал някакви големи стъпки. Именно от Джордж научи, че Хенри Осбърн е преизбран в Конгреса за пети мандат. Помоли секретарката си да се обади във Вашингтон.

— Честито, Хенри. Смятай се за член на управителния съвет.

— Благодаря, Авел — каза Хенри. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че придобих шест процента от акциите на „Лестър“, докато ти отмъкваше вкусните хапки от баките на шапкарите.

— Чудесно, Хенри. Какви са ни шансовете да се доберем до магическите осем процента?

— Много добри — отвърна Хенри. — Питър Парфит, който се гласеше да стане директор на „Лестър“ преди на сцената да се появи Каин, е изхвърлен от управителния съвет и в момента си пада по Каин горе-долу толкова, колкото мангуста по кобра. Ясно даде да се разбере, че желае да участва със своите два процента.

— Тогава какво ни спира?

— Иска един милион долара за своя дял. Несъмнено се е сетил, че за събарянето на Каин са ти нужни единствено неговите акции, а не са останали много други акционери за купуване. Но един милион са много над десетте процента от стойността на акциите, с които ми разреши да действам.

Авел прегледа цифрите, които му беше изпратил Хенри и каза:

— Предложи му седемстотин и петдесет хиляди.

Когато отиде да разговаря с Авел, Джордж мислеше за далеч по-скромни суми.

— Отпуснах на Хенри заем в твое отсъствие и той все още не го е върнал — призна той.

— Заем ли?

— Той се изрази така, не аз.

— Да бе. За каква сума става дума?

— Пет хиляди долара. Съжалявам, Авел.

— Няма нищо. Ако това е единствената ти грешка за последните три години, значи съм късметлия. Как мислиш, за какво ги е изхарчил тези пари?

— Вино, жени и партита. Нищо оригинално около конгресмена. В чикагските барове се носи слух, че здравата е започнал да играе и залага.

— Само това ми трябва от най-новия член на управителния съвет. Дръж го под око и ми кажи, ако нещата се влошат.

Джордж кимна.

— Исках да поговорим и за разрастването. Вашингтон налива в икономиката по три милиона долара дневно. Трябва да сме готови за бум, какъвто Америка не е виждала досега. Трябва да започнем и строителство в Европа, докато земята е евтина и повечето хора мислят за оцеляването си. Да започнем с Лондон.

— За бога, Авел, там всичко направо е изравнено със земята.

— Значи е чудесно за строеж, мой човек.

— Мис Тредголд, днес следобед съм на модно ревю в подкрепа на Чикагския симфоничен оркестър и може да не се върна преди Флорентина да си е легнала.

— Добре, госпожо Розновски — отвърна мис Тредголд.

— Искам и аз да дойда — каза Флорентина.

Двете я зяпнаха изненадани.

— Но до изпитите ти остават само два дни. — Зофя предполагаше, че мис Тредголд категорично ще възрази Флорентина да присъства на нещо толкова фриволно като модно ревю. — Каква ти е програмата за следобеда?

— Средновековна история — незабавно отвърна мис Тредголд. — От Карл Велики до Трентския събор.

На Зофя не й беше приятно, че на дъщеря й не й се позволява да участва в женски мероприятия, а вместо това трябва да се държи едва ли не като момче и да запълва разочарованието на съпруга й, че няма син.

— Тогава може би ще е по-добре да го отложим за друг път — каза тя. Не й се искаше да отстъпва, но знаеше, че двете с Флорентина ще си изпатят, ако Авел научи.

Този път обаче мис Тредголд я изненада.

— Не мисля, че съм съгласна с вас, госпожо Розновски. Поводът може да е чудесен за запознаването на детето със света на модата и с обществото. А и едно малко прекъсване преди изпитите няма да ти навреди много — обърна се тя към Флорентина.

Зофя погледна гувернантката с уважение.

— Искате ли да дойдете и вие? — предложи тя. За първи път Зофя видя мис Тредголд да се изчервява.

— Не, благодаря ви, няма да мога. — Тя се поколеба. — Имам писма… да, чакат ме няколко писма и ще използвам следобеда да им отговоря.

Този следобед вместо облечената в обичайното морскосиньо мис Тредголд пред училището чакаше Зофя, облечена в розово. Флорентина реши, че майка й изглежда изключително елегантно.

Искаше й се да тича по целия път до ревюто, а когато най-накрая пристигнаха, едвам се удържаше на едно място, макар че мястото й беше на първия ред. Можеше да докосне надменните модели, които грациозно пристъпваха по ярко осветения подиум. Плисирани поли се въртяха и шумоляха, вталени сака се сваляха, за да разкрият кокетно разголени рамене, прекрасни дами в метри прозрачни воали и с копринени шапки се носеха безмълвно към тайни любовни срещи някъде зад тежките червени завеси. Флорентина бе като омагьосана. След като и последният модел се завъртя и отбеляза края на ревюто, някакъв фотограф от пресата попита Зофя дали може да я снима.

— Мамо — нетърпеливо каза Флорентина, докато човекът бързо нагласяше триножника, — трябва да сложиш шапката си още по-напред, ако искаш да изглеждаш наистина шик.

За първи път майката се подчини на дъщеря си.

Същата нощ, докато я слагаше да спи, мис Тредголд попита Флорентина дали представлението й е харесало.

— Страхотно — каза Флорентина. — Нямах представа, че дрехите могат да изглеждат така прекрасно.

Мис Тредголд се усмихна и като че ли в усмивката й се четеше малко копнеж.

— А разбрахте ли, че успяха да съберат над осем хиляди долара за Чикагския симфоничен оркестър? Дори папа би се впечатлил.

— Така е, наистина — съгласи се мис Тредголд. — Един ден ще трябва да решаваш как да използваш състоянието си в полза на другите. Невинаги е лесно да се родиш богат.

На следващия ден мис Тредголд показа на Флорентина снимката на майка й в „Уименс Уеър Дейли“. Заглавието отдолу гласеше — „Баронеса Розновски излиза на модната сцена в Чикаго“.

— Кога ще мога пак да отида на модно ревю? — попита Флорентина.

— Не и преди да минеш материала от Карл Велики до Трентския събор — отвърна мис Тредголд.

— Чудя се какво ли е носел Карл Велики, когато са го коронясвали за император на Свещената римска империя — каза Флорентина.

Същата нощ, заключена в стаята си и на светлината на фенерче, Флорентина отпусна подгъва на училищната си пола и я стесни в талията.

Флорентина завършваше средното училище и Авел се надяваше да спечели жадуваната стипендия за гимназията. Момичето знаеше, че баща й може да си позволи да я изпрати и без стипендията, но си имаше планове за парите, които баща й щеше да спести. Беше учила здравата, но нямаше представа за подготовката си до самите изпити — за четирите стипендии в Илинойс щяха да се явят сто двадесет и две деца. Мис Тредголд я предупреди, че резултатът ще излезе най-рано след месец.

— Търпението е добродетел — напомни й тя и добави с подправен ужас, че ако Флорентина не се класира сред първите трима, ще хване първия кораб за Англия.

— Стига, мис Тредголд, ще се класирам първа — уверено заяви Флорентина, но с изминаването на дните започна да съжалява за самохвалството си и сподели с Елинор по време на дългите им разходки, че може и да е написала косинус вместо синус на един от въпросите по геометрия и да е получила някакъв невъзможен триъгълник.

— Може би ще бъда втора — обяви тя една сутрин на закуска.

— Тогава отивам на работа при родителите на детето, спечелило първото място — невъзмутимо заяви мис Тредголд.

Авел се усмихна и вдигна поглед от вестника си.

— Ако спечелиш стипендията, ще ми спестиш хиляда долара годишно — каза той. — А ако си на първо място — две хиляди.

— Да, папа, и съм намислила нещо по въпроса.

— Така ли, госпожице? И мога ли да знам какво по-точно?

— Ако спечеля стипендията, искам да инвестираш парите в акции на верига „Барон“, докато навърша двадесет и една. А ако съм първа, искам да направиш същото и за мис Тредголд.

— Мили боже, не! — Мис Тредголд чак подскочи. — Това е крайно неуместно. Господин Розновски, моля да извините дързостта на Флорентина.

— Това не е дързост, папа. Ако се класирам първа, половината от парите трябва да бъдат за мис Тредголд.

— Ако не и повече. Съгласен съм с искането ти. Но при едно условие — каза Авел и грижливо сгъна вестника.

— Какво условие? — попита Флорентина.

— Колко спестени пари имаш, госпожице?

— Триста и двадесет долара — незабавно отвърна тя.

— Добре. Ако не се класираш сред първите четирима, ще трябва да пожертваш триста и двадесет долара, за да ми помогнеш да платя таксата ти за обучение.

Флорентина се поколеба. Авел чакаше. Мис Тредголд не продума.

— Съгласна съм — каза накрая Флорентина.

— Никога през живота си не съм се обзалагала — каза мис Тредголд. — Надявам се само скъпият ми баща да не доживее да чуе това.

— Това не би трябвало да ви засяга, мис Тредголд.

— Определено ме засяга, господин Розновски. Щом детето е готово да заложи единствените си триста и двадесет долара срещу онова, което съм успяла да направя за нея, трябва да отвърна по съответния начин и да предложа същата сума за обучението й, ако не спечели стипендия.

— Браво — каза Флорентина и прегърна гувернантката си.

— Глупакът бързо се разделя с парите си — заяви мис Тредголд.

— Съгласен съм — каза Авел. — Защото загубих.

— Какво искаш да кажеш, папа? — попита Флорентина.

Авел обърна вестника и им показа написаното с малки букви заглавие — „Дъщерята на Чикагския барон на първо място за учебната стипендия“.

— Господин Розновски, знаели сте през цялото време.

— Вярно е, мис Тредголд. Но вие се оказахте по-добрият играч.

Флорентина бе на седмото небе от радост и през последните дни в средното училище бе в ролята на героинята на класа. Дори Едуард Уинчестър я поздрави.

— Да го отпразнуваме с едно питие — предложи той.

— Какво? Никога досега не съм пила — каза Флорентина.

— Значи сега е моментът — каза Едуард и я поведе към малката класна стая в крилото на момчетата.

Щом влязоха, той заключи вратата и обясни:

— За да не ни спипат. — Флорентина гледаше с възхищение и невярващо как Едуард вдигна капака на чина си и извади отвътре бутилка бира, след което я отвори с една монета. Наля в две мръсни чаши, които също се появиха от чина, и подаде едната на Флорентина.

— Виж й дъното.

— Това пък какво означава? — не разбра Флорентина.

— Просто я изпий до дъно — каза той, но Флорентина го изчака да отпие пръв, преди да се престраши да опита.

Едуард започна да рови из джобовете на сакото си и измъкна измачкан пакет „Лъки Страйк“. Флорентина не можеше да повярва на очите си. Най-близката й среща с цигарите бе рекламата, която бе чула веднъж по радиото („“Лъки Страйк" означава отличен тютюн. Да, „Лъки Страйк“ означава отличен тютюн") и която страшно разгневи мис Тредголд. Без да каже нищо, Едуард извади цигара и запали. После по най-дръзкия начин издуха облак дим право в средата на стаята. Флорентина седеше като омагьосана, когато той извади втора цигара и я пъхна между устните й. Не смееше да помръдне, докато момчето драскаше клечката и палеше цигарата й. Стоеше неподвижно, уплашена да не подпали косата й.

— Дръпни, глупачке — каза й той и тя бързо смукна и се закашля.

— Знаеш ли, можеш и да я извадиш от устата си — обясни Едуард.

— Знам, разбира се — побърза да отговори тя и извади цигарата по начина, както го правеше Джийн Харлоу в „Саратога“.

— Добре — каза Едуард и отпи голяма глътка от бирата си.

— Добре — повтори Флорентина и направи същото. Следващите няколко минути гледаше да не изостава от Едуард в пушенето и пиенето.

— Страхотно, нали? — обади се той.

— Страхотно — отвърна Флорентина.

— Искаш ли още?

— Не, благодаря. — Флорентина пак се закашля. — Но беше хубаво.

— Не бях пил и пушил от две седмици — обяви Едуард.

— Разбирам — каза Флорентина.

Звънецът удари и Едуард бързо скри бирата, цигарите и двете чаши в чина си, след което отключи вратата. Флорентина бавно се върна в класната стая. Чувстваше се замаяна, когато стигна мястото си, а когато час по-късно се върна вкъщи, й беше още по-зле. Не усещаше, че все още мирише на цигари. Мис Тредголд не каза нищо, но незабавно я прати да си ляга.

На следващата сутрин Флорентина се събуди в ужасно състояние и със силен сърбеж по лицето и гърдите. Погледна се в огледалото и избухна в плач.

— Лещенка — заяви мис Тредголд на Зофя.

Лещенка, потвърди по-късно и лекарят и след като привърши прегледа си, мис Тредголд въведе Авел да види дъщеря си.

— Какво ми е? — неспокойно попита Флорентина.

— Нямам представа — отвърна баща й. — Прилича ми на египетска чума, като в Библията. Какво ви е мнението, мис Тредголд?

— Виждала съм подобно нещо само веднъж, при това беше мъж — един от енориашите на баща ми. Беше пушач, но очевидно това не се отнася за този случай.

Авел целуна дъщеря си и двамата с мис Тредголд излязоха.

— Дали успяхме? — попита Авел, когато стигнаха кабинета му.

— Не съм сигурна, господин Розновски, но с удоволствие ще се обзаложа на един долар, че Флорентина никога вече няма да пуши.

Авел отвори портфейла си, измъкна една банкнота, но размисли и я прибра.

— Не, мис Тредголд. Много добре зная какво ме чака, когато се обзалагам с вас.

Веднъж Флорентина чу от класната си, че някои исторически събития могат да са толкова силни, че никой да не забрави какво точно е правил, когато е чул новината за първи път.

На 12 април 1945 година четиридесет и седем годишният Авел разговаряше с един човек, представител на продукт на име „Пепси-кола“, който се мъчеше да го убеди да предлага напитката в хотелите. Зофя пазаруваше в „Маршъл Фийлдс“, а мис Тредголд тъкмо се връщаше от „Юнайтед Артистс“, където за трети път бе гледала „Казабланка“. Флорентина бе в стаята си и търсеше в речника думата „тийнейджър“. Тя все още не фигурираше в изданието на „Уебстър“, когато Франклин Д. Рузвелт почина в Уорм Спрингс, щата Джорджия.

От всички почитания към покойния президент, които прочете следващите няколко дни, Флорентина запомни до края на живота си онова от страниците на „Ню Йорк Поуст“. То гласеше:

6.

Влизането в гимназиалните класове бе повод за второто пътуване на Флорентина до Ню Йорк, тъй като единствените магазини, в които можеха да се намерят официалните униформи на Девическото латинско училище, бяха „Маршъл Фийлдс“ в Чикаго, а за обувки — „Абъркромби и Фич“ в Ню Йорк. Авел изсумтя и заяви, че това е изопачен снобизъм в най-лошия си вид. Все пак му се налагаше да пътува до Ню Йорк, за да провери наскоро отворения „Барон“, така че се съгласи да придружи мис Тредголд и единадесетгодишната си дъщеря до Медисън авеню.

Авел отдавна бе на мнение, че Ню Йорк е единственият голям град на света, който не може да се похвали с истински първокласен хотел. Възхищаваше се на „Плаза“, „Пиер“ и „Карлайл“, но не смяташе, че са в състояние да се сравняват с „Кларидж“ в Лондон, „Джордж V“ в Париж или „Даниели“ във Венеция — а само те отговаряха на стандартите, които се опитваше да постигне в нюйоркския „Барон“.

Флорентина знаеше, че папа прекарва все повече и повече време в Ню Йорк, и се натъжаваше от това, че близостта между майка й и баща й сякаш е останала в миналото. Караниците помежду им ставаха толкова чести, че се чудеше дали има причина да го обвинява за отсъствието му.

След като мис Тредголд поръча всичко, което можеше да се намери в „Маршъл Фийлдс“ — три пуловера (тъмносини), три поли (тъмносини), четири ризи (бели), шест чифта кюлоти (тъмносини), шест чифта чорапи (светлосиви), една тъмносиня копринена рокля с бяла яка и маншети — тя реши да отиде до Ню Йорк.

Двете с Флорентина взеха влака от Централна гара в Чикаго. Още с пристигането си в Ню Йорк отидоха право в „Абъркромби и Фич“ и избраха два чифта кафяви обувки марка „Оксфорд“.

— Какви прилични обувки — провъзгласи мис Тредголд. — С такива никога няма да имаш проблеми с краката.

След това продължиха по Пето авеню. Мис Тредголд измина няколко метра, преди да усети, че е сама. Обърна се и видя, че Флорентина е залепила нос на витрината на „Елизабет Арден“. Побърза да се върне при нея. „Десет различни цвята червило за модерната жена“ — гласеше надписът върху стъклото.

— Розово-червеното ми е любимо — с надежда каза Флорентина.

— Училищните правила са повече от ясни — категорична бе мис Тредголд. — Никакво червило, никакви найлонови чорапи и никакви накити освен пръстен и часовниче.

Флорентина с нежелание се откъсна от червилата и закрачи до гувернантката си по Пето авеню към хотел „Плаза“, където баща й ги очакваше на чай в Палмовия салон. Авел се поддаде на изкушението да се върне в хотела, където бе чиракувал като младши сервитьор. И макар че разпозна единствено стария Сами, оберкелнера на Дъбовия салон, всички много добре знаеха кой е той.

След ореховките и сладоледа за Флорентина, кафето за себе си и лимонов чай с воден крес за мис Тредголд, Авел се върна на работа. Мис Тредголд направи справка с пътеводителя на Ню Йорк и заведе Флорентина на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Когато асансьорът стигна сто и втория етаж, на Флорентина й се зави свят. И двете се разсмяха, когато се оказа, че от мъглата над Ийст Ривър не могат да видят дори сградата на Крайслер. Мис Тредголд отново провери брошурата и реши, че ще е най-добре да посетят музея „Метрополитън“. Директорът господин Франсис Хенри Тейлър наскоро се бе сдобил с голямо платно на Пабло Пикасо. Оказа се, че изработената с маслени бои картина изобразява жена с две глави и една гърда, излизаща от рамото й.

— Какво мислите за това? — попита Флорентина.

— Нищо особено — отвърна мис Тредголд. — Подозирам, че в училище е получавал същите бележки по рисуване като твоите.

Когато пътуваше някъде, на Флорентина винаги й харесваше да отсяда в някой от хотелите на баща си. Можеше да обикаля с часове и да се опитва да забележи пропуските. В края на краищата, бе посочила тя на мис Тредголд, ставаше въпрос за собствените им инвестиции. Същия ден по време на вечерята в грил-залата на нюйоркския „Барон“ Флорентина каза на баща си, че не е помислил много за магазините в хотелите.

— Че какво им е? — попита Авел просто така, без да обръща особено внимание на отговорите.

— Нищо, което да се забележи на пръв поглед — отговори Флорентина, — освен това, че изглеждат ужасно нескопосано в сравнение с истинските магазини, като онези на Пето авеню.

Авел си записа „магазини — ужасно нескопосани“ на гърба на менюто и го огради грижливо, след което каза:

— Утре няма да се върна в Чикаго с теб, Флорентина.

Момичето изведнъж млъкна.

— Появиха се някои проблеми около хотела и трябва да съм тук, докато нещата не се оправят — каза той, сякаш го бе репетирал.

Флорентина го хвана за ръката.

— Опитай се да се върнеш утре. Ще ни липсваш — на мен и на Елинор.

Когато се върнаха в Чикаго, мис Тредголд се зае да подготвя Флорентина за гимназията. Всеки ден по два часа се занимаваха с различни предмети, но Флорентина имаше разрешението сама да решава дали да учат сутрин, или следобед. Единственото изключение бе в четвъртък, когато заниманията бяха винаги сутрин — следобед мис Тредголд имаше почивка.

Точно в два часа в тези дни тя излизаше от къщата и не се връщаше до вечерта. Никога не обясняваше какво прави, а и Флорентина така и не събра кураж да я попита. Но с напредването на ваканцията любопитството й нарастваше все повече и повече и накрая тя реши да разбере тайната.

След уроците по латински сутринта и лекия обяд в кухнята, мис Тредголд се сбогува с Флорентина и се оттегли в стаята си. Точно в два часа отвори външната врата и тръгна по улицата — носеше голяма платнена чанта. Флорентина я наблюдаваше внимателно от прозореца на стаята си. Когато мис Тредголд изчезна зад ъгъла на Риг стрийт, момичето се втурна навън. Когато стигна пресечката, забеляза възпитателката си да чака автобуса на десетина метра от нея. Сърцето й се разтуптя при мисълта, че няма да може да я проследи по-нататък. След минутка автобусът дойде и мис Тредголд се качи по витата стълба на двуетажната машина. Без да се колебае нито за миг, Флорентина се затича и скочи върху потеглящата платформа, след което бързо си проби път напред.

Когато контрольорът я попита накъде е тръгнала, Флорентина изведнъж си даде сметка, че изобщо няма представа.

— Докъде сте? — попита тя.

Контрольорът я погледна с подозрение и отговори:

— До Колелото.

— Тогава един билет до Колелото — уверено каза Флорентина.

— Петнадесет цента — каза контрольорът.

Флорентина порови в джоба на якето си и видя, че разполага само с десет.

— Докъде мога да стигна за десет цента?

— До училище „Риландс“ — гласеше отговорът.

Флорентина му даде парите, като се молеше мис Тредголд да слезе преди да й се наложи да слезе на нея; изобщо не се замисляше как ще се прибере.

Сниши се на мястото си и се озърташе бдително всеки път, когато автобусът спираше. Беше преброила вече дванадесет спирки, но мис Тредголд все още не се появяваше. Минаха по Лейк Фронт покрай Чикагския университет.

— На следващата спирка слизаш — неумолимо й каза кондукторът.

Когато спряха на Седемдесет и първа улица, Флорентина разбра, че е претърпяла провал. Слезе с неохота на тротоара, замислена за дългото ходене до дома. Твърдо беше решена следващата седмица да си вземе достатъчно пари за двете посоки.

Стоеше оклюмала и гледаше как автобусът потегля, само за да спре отново на петдесетина метра по-нататък. И от него слезе една жена, която можеше да е единствено мис Тредголд. И изчезна в пресечката, сякаш знаеше съвсем точно накъде се е запътила.

Флорентина се затича с всички сили, но когато стигна задъхана до ъгъла, от мис Тредголд нямаше и следа. Тя бавно тръгна по пресечката, като се питаше къде ли е изчезнала гувернантката й. Може би в някоя от къщите? Или пък беше свила по друга пресечка? Реши да стигне до края на улицата и ако не я види, да тръгне към къщи.

Тъкмо смяташе да се връща, когато се озова на някакъв площад, в края на който се мъдреше голяма арка от ковано желязо, на която с гравирани златни букви пишеше „Клуб Южен бряг“.

Флорентина и за миг не помисли, че мис Тредголд може да е вътре, но любопитството й надделя и тя надникна през портата.

— Какво желаете? — попита униформеният портиер.

— Търся гувернантката си — неуверено каза Флорентина.

— Как се казва?

— Мис Тредголд — каза Флорентина, без да й мигне окото.

— Тя вече влезе в клуба. — Портиерът посочи заобиколената с дървета викторианска сграда на около четиристотин метра нагоре по стръмния склон.

Без да каже нито дума повече, Флорентина дръзко влезе и тръгна напред, като внимаваше да върви по пътеката заради надписите „Пазете тревата“, които се виждаха на всеки няколко крачки. Държеше сградата под око и имаше достатъчно време да се скрие зад едно дърво, когато видя мис Тредголд. Едва я позна — бе облечена във вълнени панталони на червени и черни квадрати, дебел пуловер и дебели кафяви обувки. На рамото й удобно се мъдреше сак със стикове за голф.

Омагьосана, Флорентина се взираше в гувернантката си.

Мис Тредголд отиде до първата площадка, остави сака и извади една топка. Нагласи я и избра един стик. След няколко пробни замахвания се съсредоточи, прицели се и запрати топката в средата на игрището. Флорентина не можеше да повярва на очите си. Искаше й се да изръкопляска, но вместо това изтича до съседното дърво, докато мис Тредголд вървеше към топката.

Вторият удар запрати топката само на двадесет метра от края на тревната площ. Флорентина изтича до няколко дървета непосредствено до игрището и видя как мис Тредголд връща топката обратно и я вкарва в дупката с още два удара. Нямаше и съмнение, че бе посветила доста време на тази игра.

Мис Тредголд извади от джоба си някаква малка бяла карта и написа нещо на нея, след което тръгна към втората площадка. Докато крачеше, гледаше към игрището, което се намираше вляво от мястото, където се криеше Флорентина. Мис Тредголд отново се съсредоточи и се прицели, но този път топката падна само на петнадесет метра от скривалището на момичето.

Флорентина погледна към дърветата, но по тях можеше да се изкатери само котка. Затаи дъх и клекна зад най-дебелото, но не устоя на изкушението да погледне мис Тредголд, която изучаваше разположението на топката си. Гувернантката промърмори нещо неразбираемо и избра стик. Флорентина издиша в мига, в който мис Тредголд замахна. Топката полетя високо във въздуха и тупна в средата на игрището.

Флорентина гледаше как мис Тредголд прибира стика в сака си.

— Трябваше да държа ръцете си по-стегнати при първия удар и нямаше да се стигне дотук.

Флорентина си помисли, че мис Тредголд отново се укорява, и остана скрита зад дървото.

— Ела тук, дете.

Флорентина послушно изтича на открито, но не каза нищо.

Мис Тредголд измъкна втора топка от страничния джоб на сака и я сложи на земята. След това избра един стик, подаде го на възпитаницата си и каза:

— Опитай да пратиш топката натам. — И посочи едно знаменце на стотина метра от тях.

Флорентина хвана несръчно стика и направи няколко опита, като след всеки се налагаше да маха онова, което мис Тредголд наричаше „чимове“. Накрая успя да я запрати на двадесет метра към игрището и цялата грейна.

— Както виждам, очаква ни дълъг следобед — примирено въздъхна мис Тредголд.

— Съжалявам — каза Флорентина. — Ще ми простите ли?

— За това, че си ме проследила — да. Но не и за играта ти на голф. Трябва да започнем от основните положения. Както изглежда, не ми се очертава да имам свободен четвъртък следобед — не и след като откри единствения порок на баща ми.

Мис Тредголд учеше Флорентина как да играе голф със същата енергия и прилежност, както й преподаваше старогръцки и латински. В края на лятото четвъртък следобед бе станало любимото време от седмицата за детето.

Гимназията много се различаваше от основното училище. Имаха отделен преподавател по всеки предмет, а не един за всички, с изключение на физическото. Учениците трябваше да се местят от кабинет в кабинет всеки час и в много мероприятия момичета и момчета участваха заедно. Любимите предмети на Флорентина бяха съвременна политическа обстановка, латински, френски и английски, макар че с нетърпение очакваше и двата часа биология седмично — тогава можеше да се наслаждава на училищната колекция от буболечки, които разглеждаше през микроскоп.

— Насекоми, дете. Трябва да наричаш онези малки създания насекоми — настояваше гувернантката й.

— Всъщност, мис Тредголд, това са нематоди.

Флорентина продължи да проявява интерес към облеклото и забеляза, че модата на късите дрехи, причинена от принудителните икономии по време на войната, бе започнала да остарява и да се измества от достигащите почти до земята поли. Нямаше особено големи възможности да експериментира в тази област, тъй като училищната униформа си оставаше една и съща година след година — изглежда, в детския отдел на „Маршъл Фийлдс“ не бяха запалени почитатели на „Вог“. Това не й попречи да проучи всички списания в библиотеката и непрекъснато да кара майка си да я води на нови ревюта. От друга страна, според мис Тредголд, която не си бе позволила да открие коленете си дори през оскъдните дни на Подкрепата2, новата мода само доказваше, че е била права през цялото време.

В края на първата година в гимназията преподавателката по съвременни езици реши да постави „Орлеанската дева“ на френски. Тъй като бе единствената, която можеше дори да мисли на този език, Флорентина бе избрана за ролята на Жана д’Арк, Орлеанската дева, и се зае да репетира в старата детска стая заедно с мис Тредголд, която играеше всички останали роли и същевременно бе и суфльор. Дори когато казваше репликите си безупречно, мис Тредголд добросъвестно продължаваше заниманията.

— Само папата и аз даваме аудиенция — тъкмо произнасяше Флорентина, когато телефонът звънна.

— За теб е — каза мис Тредголд.

На Флорентина й харесваше да й се обаждат по телефона, въпреки че гувернантката не одобряваше подобна практика.

— Здравей, обажда се Едуард. Трябва да ми помогнеш.

— Защо? Да не би да си се научил да четеш?

— Не се и надявай, глупачке. Дадоха ми ролята на дофина, а не мога да произнасям всички думи.

Флорентина се опита да сподави смеха си.

— Идвай в пет и половина и ще можеш да участваш в репетициите. Само че трябва да те предупредя, че засега мис Тредголд се справя чудесно с ролята ти.

Едуард започна да идва всеки ден и въпреки че мис Тредголд от време на време се мръщеше, когато „момчето“ започваше да говори с американски акцент, той бе „почти готов“, когато настъпи денят на генералната репетиция.

Когато дойде вечерта на самото представление, мис Тредголд заръча на Флорентина и Едуард в никакъв случай да не поглеждат към публиката с надежда да видят родителите си, защото зрителите няма да повярват в ролите им. Това е крайно непрофесионално, заяви тя и напомни случая, когато господин Ноел Коуърд напуснал сцената по време на представянето на „Ромео и Жулиета“, защото господин Джон Гилгуд го гледал втренчено по време на монолога му. Флорентина се съгласи, макар че нямаше никаква представа кои са въпросните господа.

Когато завесата се вдигна, тя нито веднъж не погледна отвъд прожекторите. Мис Тредголд реши, че усилията й са „напълно оправдани“, и по време на антракта обърна внимание на майката на Флорентина върху сцената, в която Девата е сама в центъра на сцената и говори на гласовете в главата си.

— Трогателно — бе описанието на мис Тредголд. — Несъмнено трогателно.

Когато завесата най-сетне се спусна, Флорентина бе възнаградена с буря от овации — дори от онези, които не разбираха нито думичка френски. Едуард стоеше на крачка зад нея, доволен, че е завършил представлението си без прекалено много грешки. Грейнала от вълнение и радост, Флорентина махна грима си (за първи път слагаше червило и пудра), преоблече се в училищната си униформа и се присъедини към майка си и мис Тредголд, които пиеха кафе заедно с останалите родители в столовата. Няколко души дойдоха да я поздравят за играта — сред тях бе и преподавателят по латински в мъжкото училище.

— Забележително постижение за момиче на нейните години — обърна се той към госпожа Розновски. — Макар че като се замислите, тя е само няколко години по-малка от Жана д’Арк, когато се е изправила срещу цялата мощ на френската държава.

— Но на Орлеанската дева не й се е налагало да учи нечии реплики, при това на чужд език — отвърна поласканата Зофя.

Флорентина не обърна внимание на думите й — оглеждаше се и търсеше сред тълпата баща си.

— Къде е папа? — попита тя.

— Не успя да дойде.

— Но той обеща — каза Флорентина. — Обеща!

Очите й се напълниха със сълзи. Едва сега разбра защо мис Тредголд й бе заръчала да не гледа към публиката.

— Дете, не бива да забравяш, че баща ти е много зает. Грижи се за цяла една малка империя.

— Орлеанската дева също — каза Флорентина.

Когато вечерта си легна, мис Тредголд дойде да изгаси лампата.

— Папа вече не обича мама, нали?

Зададеният толкова пряко въпрос свари мис Тредголд неподготвена. Нужни й бяха няколко мига, за да се окопити.

— Сигурна съм само в едно нещо, дете — че и двамата обичат теб.

— Тогава защо папа престана да се прибира?

— Не мога да ти кажа, но каквито и да са причините, трябва да се отнасяме към тях с разбиране, като зрели хора — каза мис Тредголд и оправи една къдрица, спуснала се на челото на момичето.

Флорентина се почувства много незряла и се запита дали Жана д’Арк се е чувствала толкова нещастна, когато е изгубила любимата си Франция. След като мис Тредголд тихо затвори вратата, тя пъхна ръка под леглото, за да намери спокойствие във влажния нос на Елинор.

— Поне ще имам винаги теб — прошепна тя.

Елинор се измъкна от скривалището си, скочи в леглото и се настани до Флорентина, обърната към вратата — ако мис Тредголд се появеше отново, щеше да й се наложи бързо да се изнесе до кошницата си в кухнята.

Флорентина не видя баща си през цялата лятна ваканция. Отдавна бе спряла да вярва на обясненията, че растящата хотелиерска империя го държи далеч от Чикаго. Когато споменаваше за него пред майка си, отговорите на Зофя често бяха доста горчиви. А от дочутите телефонни разговори разбра, че майка й е започнала да се консултира с адвокати.

Всеки ден Флорентина извеждаше Елинор на разходка по Мичиган авеню с надеждата да види колата на баща си. Една сряда реши да изневери на традицията и тръгна на запад, за да разгледа модните магазини на Ветровития град. Елинор беше доволна от големите улични лампи, които неотдавна бяха поставени на двадесет метра една от друга. Флорентина вече си бе купила сватбена рокля и бален тоалет с петте долара джобни пари, които й се отпускаха всяка седмица, и тъкмо оглеждаше една елегантна вечерна рокля за петстотин долара от витрината на „Марта Уидъредс“ на ъгъла на Оук стрийт, когато видя в стъклото отражението на баща си. Без изобщо да се замисли и да се огледа, тя се хвърли на улицата, като го викаше. Един жълт автомобил наби спирачки и рязко зави пред внезапно появилата се синя пола, след което се чу тъп удар. Останалите коли спираха сред писъци на спирачки, а един добре облечен мъж, следван по петите от полицай, изтича на шосето. Миг по-късно Авел и таксиметровият шофьор стояха и гледаха невярващо безжизненото тяло.

— Мъртва е — каза полицаят, поклати глава и извади бележник от джоба си.

Разтреперан, Авел падна на колене.

— И най-лошото е, че вината е моя — каза той и вдигна поглед към полицая.

— Не, папа, аз съм виновна — изплака Флорентина. — Не трябваше да слизам на улицата. Аз убих Елинор.

Шофьорът на таксито, който бе ударил лабрадора, обясни, че не е имал избор — трябвало да удари кучето, за да не пострада детето.

Авел кимна, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе до тротоара, като не й позволяваше да поглежда назад към смазаната Елинор. Настани я на задната седалка на колата си и се върна при полицая.

— Казвам се Авел Розно…

— Зная кой сте, сър.

— Мога ли в такъв случай да оставя нещата на вас, полицай?

— Да, сър — отвърна полицаят, без да вдига очи от бележника си.

Авел се обърна към шофьора си и му нареди да кара към „Барон“. Държеше дъщеря си за ръка, докато минаха през препълнения коридор към частния асансьор, който ги отведе на четиридесет и втория етаж. Когато вратите се отвориха, Джордж ги чакаше. Канеше се да поздрави кръщелницата си с някоя полска шега, но забеляза лицето й.

— Джордж, помоли мис Тредголд да дойде незабавно.

— Разбира се — отвърна той и изчезна в кабинета си.

Авел седна и изслуша няколко разказа за Елинор, без да прекъсва дъщеря си нито за миг. Когато чаят и сандвичите пристигнаха, Флорентина успя да изпие само глътка мляко. След това най-неочаквано смени темата.

— Защо не се прибираш вкъщи, папа?

Авел си наля втора чаша чай и разля малко в чинийката.

— Искаше ми се много пъти да дойда и не желаех да пропускам „Орлеанската дева“, но двамата с майка ти ще се развеждаме.

— Не, това не може да е истина. Папа…

— Вината е моя, мъничката ми. Не бях добър съпруг и…

Флорентина се хвърли в обятията му.

— Това означава ли, че никога повече няма да те видя?

— Не. С майка ти се разбрахме, че ще стоиш в Чикаго, докато си на училище, но през останалото време ще бъдеш при мен в Ню Йорк. Разбира се, винаги можеш да ми се обаждаш и по телефона.

Флорентина не каза нищо. Авел нежно галеше косата й.

След известно време на вратата се почука и влезе мис Тредголд. Дългата й рокля изшумоля по килима, докато тя бързо се приближаваше към Флорентина.

— Мис Тредголд, бихте ли я завели у дома?

— Разбира се, господин Розновски. Ела с мен, дете — каза тя. Флорентина все още бе в сълзи. Гувернантката се наведе и прошепна: — Опитай се да не показваш чувствата си.

Дванадесетгодишната дъщеря целуна баща си по челото, хвана мис Тредголд за ръка и излезе.

Вратата се затвори. Останал сам и без подкрепата на мис Тредголд, Авел се разплака.

7.

В началото на втората година в гимназията Флорентина за първи път срещна Пит Уелинг. Той седеше в ъгъла на кабинета по музика и свиреше на пианото най-новия хит на Бродуей „Почти като влюбен“. Беше малко фалшиво, но Флорентина реши, че сигурно е заради пианото. Пит сякаш не я забеляза, докато минаваше покрай него, затова се наложи да се обърне и да мине втори път — отново без резултат. Момчето безгрижно прокара ръка през косата си и продължи да свири, затова тя се отдалечи, като се преструваше, че не го вижда. До обед на следващия ден вече знаеше, че е с два класа пред нея, къде живее, това, че е заместник-капитан на отбора по футбол, отговорник на класа си и почти на седемнадесет. Приятелката й Сюзи Джейкъбсън я предупреди, че и други са минавали по същия път, но без никакъв успех.

— Можеш да си сигурна, че ще му предложа нещо, на което няма да устои — отвърна Флорентина.

Същия следобед седна и написа първото си любовно писмо — поне така си мислеше. След много колебаене избра виолетово мастило и с дебели наклонени букви написа:

Изчака междучасието и се запромъква по коридора. Имаше чувството, че погледите на всички са насочени към нея, докато търсеше шкафчето на Пит Уелинг. Когато го откри, провери отново името му под номера. Четиридесет и две — стори й се добра поличба. Отвори шкафчето, остави писмото върху учебника по математика — той не можеше да не го забележи — и се върна с изпотени длани в класната стая. Час по час проверяваше своето шкафче с надеждата да намери отговор, но такъв нямаше. Седмица по-късно, когато вече бе започнала да се отчайва, видя Пит да седи на стъпалата пред параклиса и да си реше косата. „Как смее да нарушава едновременно две училищни правила“, помисли си тя и реши, че сега е моментът да разбере дали е получил поканата й.

Тръгна храбро напред, но когато стигна на метър от него, й се искаше да се изпари — не можеше да измисли какво да каже. Стоеше като агне пред погледа на питон. За щастие, той я измъкна от положението.

— Здрасти.

— Здрасти — успя да отвърне тя. — Получи ли писмото ми?

— Писмо ли?

— Да, миналия понеделник те поканих да дойдеш у нас да послушаме малко музика. Имам „Тиха нощ“ и повечето от последните хитове на Бинг Кросби. Чувал ли си го как изпълнява „Бяла Коледа“? — изигра най-големия си коз тя.

— О, значи онова писмо е твое — каза той.

— Да. Миналата седмица видях как играеш срещу Франсис Паркър. Беше фантастичен. Кога ще играеш пак?

— Има го в училищния календар — отговори той, прибра гребена във вътрешния си джоб и погледна над рамото й.

— Ще съм на трибуната.

— Не се съмнявам — каза той. В същия миг се появи една висока блондинка от горния клас, обута в къси бели чорапи, за които Флорентина бе сигурна, че не са част от ученическата униформа, и попита Пит дали я е чакал дълго.

— Не, само няколко минути — отвърна той и я прегърна през кръста, след което се обърна към Флорентина. — Страхувам се, че ще трябва да почакаш на опашката. Но може да дойде и твоят ред — добави със смях. — Във всеки случай, според мен Кросби не струва. Виж, Бикс Бийдърбек е друго нещо.

Докато двамата се отдалечаваха, Флорентина го чу да казва:

— Това беше момичето с онази бележка. — Блондинката я погледна през рамо и се разсмя. — Сигурно е още девствена — добави Пит.

Флорентина отиде в женската съблекалня и се кри там, докато всички не си тръгнаха — ужасяваше се при мисълта, че ще й се подиграват, ако историята се разчуе. Цяла нощ не мигна, а на сутринта се вглеждаше в лицата на момичетата, но не откри никакъв намек за подигравки. Накрая реши да се довери на Сюзи Джейкъбсън, за да разбере дали знае за случката. Когато привърши с разказа си, Сюзи избухна в смях и каза:

— О, не и ти!

Флорентина се почувства много по-добре, след като разбра колко назад в опашката е всъщност. Това я окуражи да попита какво означава „девствена“.

— Не съм сигурна — каза Сюзи. — Защо питаш?

— Защото Пит каза, че сигурно съм още девствена.

— В такъв случай сигурно и аз съм девствена. Мери Алис Бекмън казва, че когато момче прави любов с теб, след девет месеца раждаш бебе. Както ни обясни мис Хортън за слоновете, но при тях е след две години.

— Чудно ми е какво ли е?

— Според списанията в шкафчето на Мари Алис, било страхотно.

— Знаеш ли някой да е опитвал?

— Марджи Маккормик твърди, че била опитвала.

— Може да твърди каквото си ще, но в такъв случай къде й е бебето?

— Каза, че била взела „предпазни мерки“, каквото и да означава това.

— Ако е нещо като мензиса, не мога да повярвам, че си заслужава грижата — каза Флорентина.

— И аз — каза Сюзи. — Моят дойде вчера. Мислиш ли, че мъжете имат същия проблем?

— Няма начин — отсече Флорентина. — Те винаги се уреждат по най-добрия начин. Очевидно ние имаме мензис и бебета, а те — спестявания и планове. Но все пак ще трябва да попитам мис Тредголд.

— Не съм сигурна, че тя знае — каза Сюзи.

— Мис Тредголд знае всичко — твърдо отсече Флорентина.

Когато вечерта обърканата Флорентина отиде при мис Тредголд, гувернантката без капка колебание я настани до себе си и й обясни целия процес на забременяване до най-малките подробности, като не пропусна да я предупреди за последствията от прибързаното желание за експерименти.

Флорентина слушаше мълчаливо.

— Защо е тогава целият шум около цялата тази работа? — попита тя, когато мис Тредголд завърши.

— Съвременното общество и разклатеният морал отправят много предизвикателства към момичетата, но никога не забравяй, че всеки сам решава какво мислят другите за него и — което е по-важно — как преценява сам себе си.

— Тя знаеше всичко за това как се забременява и се раждат деца — авторитетно обяви Флорентина пред Сюзи на следващия ден.

— Това означава ли, че ще останеш девствена? — попита Сюзи.

— Да — каза Флорентина. — Мис Тредголд все още е.

— А „предпазните мерки“? — продължи да пита Сюзи.

— Няма да са ми нужни, щом ще остана девствена — обясни Флорентина и й разказа какво е научила.

Единственото друго значително нещо през тази година беше първото причастие. Въпреки че младият свещеник в катедралата „Светото Име“ отец О’Райли я бе инструктирал предварително, мис Тредголд потисна протестантските убеждения на младостта си, прочете католическия „Правилник за първо причастие“ и старателно подготви Флорентина, без да постави пред съмнение собствената си вяра. Католическият архиепископ в Чикаго с помощта на отец О’Райли изнесе службата. Авел и Зофя също присъстваха. Разводът им вече бе влязъл в сила и двамата седяха на различни места.

Флорентина бе облечена в проста бяла рокля, спускаща се малко под коленете и с висока яка. Беше я ушила сама, с малко помощ (когато спеше) от страна на мис Тредголд. Оригиналният дизайн бе от една снимка на роклята на принцеса Елизабет в „Пари Мач“. Мис Тредголд реса дългата черна коса на Флорентина повече от час, докато не заблестя. Дори я остави да пада свободно по раменете й. Макар че бе само на тринадесет, младата богомолка изглеждаше зашеметяващо.

— Кръщелницата ми е прекрасна — каза Джордж, застанал до Авел пред църквата.

— Зная — каза Авел.

— Не, наистина говоря сериозно. Очаквай в най-близко бъдеще опашка от мъже, обсаждащи баронския замък с надеждата да получат ръката на дъщеря ти.

— Стига да е щастлива, не ме интересува за кого ще се омъжи.

След като службата най-сетне приключи, семейството даде празнична вечеря в личните стаи на Авел в „Барон“. Флорентина получи подаръци от роднините и приятелите си, сред които и великолепна, подвързана с кожа библия от мис Тредголд. Но подаръкът, който бе най-ценен за нея и който баща й беше пазил дълго време, докато не порасне достатъчно, за да го оцени, бе старинният пръстен, пратен по случай кръщенето й от човека, който бе подкрепил баща й при създаването на верига „Барон“.

— Трябва да му пиша и да му благодаря — каза Флорентина.

— Не можеш, мила. Не зная със сигурност кой е той. Изпълних моята част от сделката преди много години, така че едва ли тепърва ще разбера истинската му самоличност.

Тя постави пръстена на средния пръст на лявата си ръка и през целия ден погледът й час по час се връщаше към малките проблясващи смарагди.

8.

— Как ще гласувате на президентските избори? — попита модерно облеченият млад мъж.

— Няма да гласувам — отговори мис Тредголд и продължи по пътя си.

— Мога ли да отбележа отговора ви като „Не зная“? — Мъжът подтичваше, за да не изостава.

— Категорично не — отсече мис Тредголд. — Не съм казвала подобно нещо.

— Да разбирам ли в такъв случай, че не желаете да изразите предпочитанията си?

— Нямам нищо против да изразя предпочитанията си, младежо, но тъй като съм от Мъч Хедъм в Англия, малко е вероятно те да се отразят на господин Труман или господин Дюи.

Мъжът, провеждащ изследването за „Галъп“, се отдалечи, но Флорентина го наблюдаваше внимателно. Бе чела някъде, че резултатите от подобни допитвания вече се вземат на сериозно от всички водещи политици.

Годината бе 1948 и Америка се намираше в разгара на поредната предизборна кампания. За разлика от Олимпийските игри, надпреварата за Белия дом се повтаряше на всеки четири години без значение дали има война, или е мир. Флорентина остана лоялна на Демократическата партия, но не виждаше как е възможно Труман да остане в Белия дом след двете си така непопулярни години като президент. Кандидатът на републиканците Томас Е. Дюи водеше с повече от осем процента според последните социологически проучвания и победата му изглеждаше почти в кърпа вързана.

Флорентина следеше внимателно и двете кампании и много се зарадва, когато Маргарет Чейси Смит победи трима мъже и бе избрана кандидат за Сената от Мейн. За първи път американците можеха да следят предизборните кампании по телевизията. Авел бе инсталирал антената на Риг стрийт само месеци преди да напусне, но през учебно време мис Тредголд не позволяваше на Флорентина да гледа „новоизмислената машина“ повече от един час дневно.

— Това нещо никога няма да стане заместител на писаното слово — заяви тя и добави: — Съгласна съм с професор Честър Л. Доус от Харвард. Пред камерите ще се вземат много прибързани решения, за които по-късно ще се съжалява.

Макар и да не беше напълно съгласна с гледната точка на мис Тредголд, Флорентина подбираше този свой час много грижливо и винаги предпочиташе вечерните новини на Си Би Ес, по време на които Дъглас Едуардс правеше обзор на кампаниите, пред далеч по-популярното „Звезда на града“ на Едуард Съливан. Въпреки това обаче успяваше да намери време да послуша и Ед Мъроу по радиото. След всичките му включвания от Лондон по време на войната тя остана лоялна на всяка негова дума, подобно на милиони други американци. Имаше чувството, че това е най-малкото, което може да направи.

По време на лятната ваканция Флорентина почти се пресели в предизборната щабквартира на конгресмена Осбърн и заедно с тълпата други доброволци на различна възраст и с различни способности пъхаше в пликове „Послание от Вашия конгресмен“ и лепеше стикери, на които с дебели букви пишеше „Гласувайте отново за Осбърн“. След това заедно с един блед недодялан младеж лепяха пликовете и ги разпределяха според различните райони, за да бъдат разпратени до получателите. Към края на всеки ден устата и устните й бяха покрити с лепило и когато се прибираше вкъщи, неизменно бе жадна и се чувстваше зле.

Един четвъртък дежурната на телефона помоли Флорентина да я замести, докато отскочи да хапне нещо.

— С удоволствие — страшно въодушевена отвърна тя и веднага се настани на стола.

— Не би трябвало да имаш проблеми. Просто казвай „кабинетът на конгресмен Осбърн“ и ако не си сигурна в нещо, погледни в наръчника на кампанията. Вътре има всичко, което може да ти потрябва — каза дежурната и посочи дебелата брошура до телефона.

— Ще се оправя — увери я Флорентина.

Нагласи се на високия стол и се втренчи в телефона, като от все сърце искаше той да зазвъни. Не й се наложи да чака дълго. Първият обаждащ се бе някакъв мъж, който искаше да знае къде да гласува. „Ама че странен въпрос“, помисли си Флорентина.

— В избирателната секция — отговори тя.

— Знам, тъпа кучко — разнесе се отговорът. — Но къде е избирателната ми секция?

За миг Флорентина изгуби дар слово, но бързо се овладя и много учтиво го попита къде живее.

— В Седми район.

Флорентина прелисти наръчника.

— Секцията ви е в църквата „Св. Хризостом“ на Диърборн стрийт.

— Това пък къде е?

Момичето погледна картата.

— На пет пресечки от езерото и на петнадесет пресечки северно от Колелото.

Телефонът изщрака и моментално звънна отново.

— Предизборният щаб на Осбърн ли е?

— Да, господине — отвърна Флорентина.

— Можете да кажете на онова мързеливо копеле, че няма да гласувам за него, ако ще да е единственият останал жив кандидат.

Телефонът отново изщрака и на Флорентина й се пригади повече, отколкото ако бе лепила пликове. Остави телефона да иззвъни три пъти, преди да събере сили да вдигне слушалката.

— Ало — нервно каза тя, — говорите с предизборния щаб на конгресмен Осбърн. На телефона е госпожица Розновски.

— Здравей, миличка, казвам се Дейзи Бишоп. Ще ми трябва кола да откара съпруга ми до избирателната секция, защото той изгуби и двата си крака във войната.

— О, съжалявам — каза Флорентина.

— Не се безпокойте, госпожице. Не можем да подведем прекрасния господин Рузвелт.

— Но господин Рузвелт е… Да, разбира се. Бихте ли ми дали телефонния номер и адреса си, моля?

— Господин и госпожа Бишоп, Уест Буена стрийт 653, МА4-4816.

— Ще ви се обадим сутринта в деня на изборите да ви кажем по кое време ще пристигне колата. Благодаря, че подкрепяте Демократическата партия, госпожо Бишоп — каза Флорентина.

— Винаги го правим, скъпа. Всичко добро и дочуване.

— Дочуване. — Флорентина пое дълбоко въздух и се почувства малко по-добре. Написа „2“ в скоби след фамилията Бишоп и постави бележката в папката с надпис „Превоз в деня на изборите“, след което зачака следващото обаждане.

Минаха няколко минути преди телефонът да зазвъни отново и дотогава Флорентина напълно бе възвърнала самоувереността си.

— Добро утро, с кабинета на господин Осбърн ли говоря?

— Да, господине — отвърна Флорентина.

— Казвам се Мелвин Крудик и искам да зная какво е мнението на конгресмен Осбърн относно плана „Маршал“.

— Кой план? — не разбра Флорентина.

— Планът „Маршал“ — авторитетно повтори гласът.

Флорентина трескаво запрелиства предизборната брошура, в която би трябвало да има отговор на всичко.

— Не ме ли чувате? — излая гласът.

— Чувам ви, господине — отговори Флорентина. — Просто исках да съм сигурна, че ще получите пълен и подробен отговор за позицията на конгресмена. Бъдете така добър да изчакате за момент.

Най-сетне откри частта за плана „Маршал“ и прочете думите на Хенри Осбърн по въпроса.

— Ало, господине?

— Да — отвърна гласът и Флорентина зачете на глас:

— „Конгресмен Осбърн одобрява плана «Маршал»“.

Последва дълга тишина.

— Да, зная, че го одобрява — каза гласът от другия край на жицата.

На Флорентина й призля.

— Да, той подкрепя плана — повтори тя.

— Но защо? — попита гласът.

— Защото ще бъде от полза на всеки в неговия район — твърдо каза Флорентина и се почувства горда от себе си.

— Кажете, за бога, как изсипването на шест милиарда долара в Европа може да е от полза за Северния избирателен район в Илинойс? — Флорентина усети как по челото й избива пот. — Госпожице, може да уведомите вашия конгресмен, че поради вашата собствена некомпетентност този път ще гласувам за републиканците.

Флорентина затвори телефона и тъкмо се чудеше дали да не избяга, когато дежурната се върна. Момичето не знаеше какво да й каже.

— Нещо интересно? — попита дежурната и зае мястото си. — Или обичайната компания смахнати, извратени и чудаци, които се чудят как да си запълнят обедната почивка?

— Нищо особено — нервно отговори Флорентина. — С изключение на това, че май изгубих гласа на господин Крудик.

— Пак ли Лудия Мел? Какво беше този път — Комитета за антидържавна дейност, планът „Маршал“ или бедняшките квартали на Чикаго?

Флорентина с радост се върна към лепенето на пликове.

В избирателния ден Флорентина пристигна в предизборния щаб в осем сутринта и през целия ден звъня по телефона на регистрираните демократи, за да провери дали са гласували.

— Никога не забравяйте едно — каза Хенри Осбърн на последната сбирка на доброволците. — Нито един президент не е влязъл в Белия дом, без да си осигури Илинойс.

Флорентина толкова се гордееше от мисълта, че помага за избора на президент, че работи през целия ден без почивка. В осем вечерта мис Тредголд дойде да я прибере. Момичето беше работило дванадесет часа, без да спира, но въпреки това не престана да говори през целия път до дома.

— Мислите ли, че господин Труман ще спечели? — попита накрая Флорентина.

— Само ако събере над петдесет процента от гласовете — каза мис Тредголд.

— Не е вярно — каза Флорентина. — Възможно е да победиш в президентските избори, като спечелиш повече гласове от опонента си в Избирателната колегия и въпреки това да не успееш да си осигуриш мнозинство при прякото гласуване.

След това продължи с една кратка лекция за американската политическа система.

— Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако Джордж III беше знаел къде е Америка — каза мис Тредголд. — И с всеки ден се убеждавам все повече, че скоро няма да имаш нужда от мен, детето ми.

Така за първи път на Флорентина й мина мисълта, че мис Тредголд няма да прекара целия си живот с нея.

Когато се прибраха, Флорентина седна в старото кресло на баща си да гледа предварителните резултати от изборите, но беше толкова уморена, че задряма пред камината. Подобно на повечето американци, тя си легна с увереността, че изборите са спечелени от Томас Дюи. Когато се събуди на следващата сутрин, първата й работа бе да изтича да вземе новия брой на „Трибюн“. Страховете й се бяха оправдали. „Дюи побеждава Труман“ — гласеше заглавието на първа страница. Нужен бе половин час слушане на новини по радиото и потвърждението на майка й, преди да повярва, че Труман все пак остава в Белия дом. Дежурният редактор на „Чикаго Трибюн“ бе взел решение да пусне статията в единадесет вечерта и нямаше да си прости това до края на живота си. Поне беше познал, че Хенри Осбърн влиза в Конгреса за шести пореден мандат.

Когато на следващия ден Флорентина отиде в Девическото латинско училище, на класната й се наложи ясно да й даде да разбере, че изборите вече са приключили и че е време да се заеме малко по-сериозно с ученето. Мис Тредголд я подкрепи напълно и Флорентина започна да се готви за изпитите със същия ентусиазъм, с който бе посрещнала преизбирането на президента Труман.

През тази година постъпи в младшия университетски отбор по хокей, където винаги играеше дясно крило, а веднъж дори успя да се класира и за училищния турнир по тенис. Към края на втория срок учениците получиха напомняне, че ако искат да се кандидатират за ученическия съвет, трябва да изпратят имената си до директора на мъжкото училище до първия понеделник на новата учебна година. В съвета имаше шестима представители от двете училища и никой не можеше да си спомни кога за последен път в него са участвали ученици, по-малки от дванадесети клас. Въпреки това много от съученичките на Флорентина предложиха името й да бъде включено. Едуард Уинчестър, който отдавна се бе отказал да побеждава Флорентина в нещо друго освен в канадска борба, предложи помощта си.

— Но всичките ми помощници трябва да бъдат талантливи, привлекателни, популярни и харизматични — подразни го тя.

— Виж, за това съм съгласен — отвърна й Едуард. — Всеки глупак, който се заема с подобна кауза, ще трябва да се възползва и от най-малката предоставена му възможност, за да преодолее проблема, че кандидатът му е тъп, грозен, неприятен и безинтересен.

— В такъв случай май ще е по-добре да почакам още една година.

— Изключено. Не виждам изгледи нещата да се оправят за толкова кратко време. Във всеки случай, искам да си в съвета тази година.

— Защо?

— Защото ако си единственият избран ученик от единадесети клас, ще можеш догодина да се кандидатираш за председателското място.

— Значи си премислил всичко, така ли?

— Готов съм да заложа всичките си спестявания от прасето касичка, че и ти си го направила.

— Може би… — тихо каза Флорентина.

— Може би?

— Може би ще си помисля дали да не се кандидатирам за ученическия съвет година по-рано.

През лятната ваканция, която прекара с баща си в нюйоркския „Барон“, Флорентина забеляза, че в много от големите супермаркети се продават шапки, и се запита защо няма магазини, специализирани само за дрехи. Прекара часове в „Бестс“, „Сакс“ и „Бонуит Телърс“, откъдето си купи първата вечерна рокля без презрамки — след като бе наблюдавала различните потребители и бе сравнила индивидуалните им предпочитания с тези на редовните клиенти на „Блумингдейл“, „Олтмън“ и „Мейси“. По време на вечеря доставяше радост на баща си с всичко, което бе научила през деня. Авел бе така впечатлен от бързината, с която Флорентина възприемаше новите факти, че започна да й обяснява подробно някои аспекти от дейността на хотелската верига. За негова радост, към края на ваканцията тя бе научила маса неща за управлението на акциите, движението на капиталите, предварителните резервации, Трудовия кодекс от 1940 г. и дори цената на осем хиляди пресни хлебчета. Авел предупреди Джордж, че като едното нищо в близко бъдеще мястото му на изпълнителен директор на веригата ще се окаже несигурно.

— Не мисля, че целта й е моето място, Авел.

— Нима?

— Да — каза Джордж. — По-скоро твоето.

В последния ден от ваканцията Авел откара Флорентина до летището и й подари черно-бял фотоапарат „Полароид“.

— Фантастичен подарък, папа! Ще е най-хубавият в цялото училище.

— Това е подкуп — каза Авел.

— Подкуп ли?

— Да. Джордж смята, че искаш да станеш председател на хотелска група „Барон“.

— Мисля да започна с ученическия съвет — каза Флорентина.

Авел се разсмя.

— Първо се погрижи да си спечелиш място в съвета — каза той, целуна дъщеря си по бузата и й махаше за сбогом, докато тя изчезваше в чакащия самолет.

— Реших да се кандидатирам.

— Добре — каза Едуард. — Вече съставих списък на всички ученици в двете училища. Трябва да сложиш чавка пред името на всички, за които си сигурна, че ще гласуват за теб, и кръстче пред останалите. Така ще мога да поработя върху колебаещите се и да увелича поддръжниците ти.

— Истински професионалист. Колко души се кандидатират?

— Засега — петнадесет за шест места. Четирима от тях не можеш да победиш в никакъв случай, но след това ще има пряк диспут. Сигурно ще ти е интересно да научиш, че Пит Уелинг също се кандидатира.

— Това нищожество! — каза Флорентина.

— Виж ти, пък аз си мислех, че си безнадеждно влюбена в него.

— Стига глупости, Едуард. Той е мухльо. Да се заемаме със списъците.

Изборите щяха да се проведат в края на втората седмица на новата учебна година, така че кандидатите разполагаха само с десет дни, за да осигурят гласовете си. Много от приятелите на Флорентина се отбиха на Риг стрийт, за да я уверят, че ще я подкрепят. Изненада се, че има поддръжници там, където най-малко бе очаквала, докато други съученици, които бе смятала за приятели, казаха на Едуард, че никога няма да застанат зад нея. Флорентина обсъди проблема с мис Тредголд. Гувернантката я предупреди, че ако се кандидатираш за някакво място, което може да ти донесе привилегии или печалба, винаги ще има твои връстници, които ще са доволни да видят как плановете ти се провалят. И че не е нужно да се страхуваш от онези, които са по-големи или по-малки от теб — те знаят, че никога няма да им бъдеш съперник.

Всички кандидати трябваше да напишат кратко предизборно послание и да обяснят причината, поради която желаят да бъдат в ученическия съвет. Посланието на Флорентина бе проверено от Авел, който отказа да добави или махне каквото и да било от него. А забележките на мис Тредголд се отнасяха единствено до граматиката.

Изборите продължиха целия петък в края на втората седмица — резултатът винаги се обявяваше от директора пред всички ученици в понеделник сутринта. Това бе един ужасен уикенд за Флорентина и мис Тредголд през цялото време повтаряше: „Успокой се, дете“. А Едуард, който дойде да поиграят тенис в неделя следобед, дори не се изпоти и победи с 6–0, 6–0.

— Не е нужно да си Джак Крамър, за да видиш, че не се концентрираш… дете.

— Стига, Едуард. Не ми пука дали ще ме изберат в ученическия съвет.

В понеделник Флорентина се събуди в пет сутринта и бе облечена и готова за закуска в шест. Прочете вестника три пъти от край до край, а мис Тредголд не каза нито дума, докато не дойде време да тръгнат за училище.

— Не забравяй, скъпа, че Линкълн е губел повече избори, отколкото е спечелил, и въпреки това е станал президент.

— Да, но ми се иска да започна с победа — каза Флорентина.

В девет часа залата за събрания бе пълна. Сутрешните молитви и речта на директорите сякаш продължиха безкрайно. През цялото време Флорентина не откъсваше поглед от пода.

— А сега ще прочета резултатите от изборите за ученически съвет — каза директорът. — Имаше петнадесет кандидати, от които в съвета влизат шестима:

Директорът се закашля и всички затаиха дъх.

— На шесто място е Флорентина Розновски със седемдесет и шест гласа, следвана от Пит Уелинг със седемдесет и пет гласа. Първото събрание на съвета ще се проведе в кабинета ми днес в десет и тридесет. Свободни сте.

Изумена и радостна, Флорентина се хвърли в обятията на Едуард.

— И не забравяй — догодина си председател.

На първото събрание на съвета Флорентина, като най-млад член, бе назначена за секретар.

— Това да ти е за урок, като се класираш последна — разсмя се Джейсън Морисън, новият председател.

„Пак писане на бележки, които никой не чете — помисли си Флорентина. — Но поне този път мога да ги отпечатвам и може би догодина ще бъда председател.“ Вдигна поглед към момчето, чието фино изразително лице му бе спечелило толкова много гласове.

— А сега за привилегиите — бодро каза Джейсън, без да забелязва погледа й. — Председателят има право да кара кола, момичетата веднъж седмично могат да носят дрехи в пастелни цветове, а момчетата — мокасини вместо униформените обувки. Членовете на съвета имат право да отсъстват от занятия, когато са заети с представителна дейност, както и да налагат наказания на всеки ученик, нарушил училищния правилник.

„Значи за това хвърлих толкова сили — помисли си Флорентина. — За правото да нося дрешки в пастелни цветове и да налагам наказания.“

Когато вечерта се прибра вкъщи, най-подробно разказа на мис Тредголд какво се бе случило и сияеше от гордост, докато повтаряше резултата от гласуването и новите си задължения.

— Кой е нещастният Пит Уелинг, дето е изгубил само с един глас? — поинтересува се мис Тредголд.

— Така му се пада — отговори Флорентина. — Знаеш ли какво казах на това нищожество, докато се разминавахме по коридора?

— Не, не зная — загрижено отвърна мис Тредголд.

— „Сега ти ще трябва да се наредиш на опашката, но твоят ред може и да не дойде“ — каза Флорентина и избухна в смях.

— Това е недостойно за теб, Флорентина, както и за мен. Постарай се никога през живота си да не изразяваш отново подобно становище. Часът на триумфа не е времето, в което да унижаваш съперниците си, а да проявиш великодушие.

Мис Тредголд стана от стола си и се оттегли в стаята си.

Когато Флорентина на следващия ден отиде да обядва, на мястото до нея се настани Джейсън Морисън.

— Ще се опознаем доста добре, щом сме избрани в съвета — каза той и се усмихна.

Флорентина не отговори на усмивката му — сред момичетата в Девическото училище Джейсън имаше същата репутация като Пит Уелинг, а тя бе твърдо решена да не се оказва в подобно глупаво положение втори път.

Докато се хранеха, обсъдиха проблема с пътуването на училищния оркестър до Бостън и какво да се прави с момчетата, хванати да пушат. Членовете на съвета бяха ограничени по отношение на наказанията, които можеха да налагат, и най-големият ужас, който можеха да предизвикат, беше принудителното присъствие в училище в събота сутринта. Джейсън обясни на Флорентина, че ако съобщят на директора за пушачите, това несъмнено ще доведе до изключването им. Пред съветниците изникваше проблем — никой не се страхуваше от съботния арест и същевременно никой не вярваше, че ще докладват на директора.

— А ако оставим пушачите просто така, скоро няма да имаме никакъв авторитет, освен ако не сме решени да действаме решително още от самото начало.

Флорентина се съгласи и бе изненадана от следващия въпрос.

— Какво ще кажеш за един тенис събота следобед?

Известно време Флорентина не отговори.

— Става — каза накрая тя, като се мъчеше гласът й да звучи нехайно — спомни си, че той е капитанът на отбора по тенис, а нейният бекхенд беше ужасен.

— Добре. Ще мина да те взема в три. Удобно ли е?

— Идеално — отвърна Флорентина с надеждата, че продължава да се държи съвсем естествено.

— Тази рокля за тенис е прекалено къса — каза мис Тредголд.

— Зная — отвърна Флорентина. — Но нали е от миналата година, а оттогава съм пораснала.

— С кого ще играеш?

— С Джейсън Морисън.

— Наистина не можеш да играеш тенис с младеж, ако си облечена в подобна дреха.

— Ще се наложи да избирам или с нея, или гола — отговори Флорентина.

— Не се дръж нахално, дете. Ще ти позволя да я облечеш само този път, но бъди сигурна, че ще ти намеря нова до понеделник следобед.

На вратата се позвъни.

— Изглежда, пристигна — отбеляза мис Тредголд.

Флорентина грабна ракетата и се затича към изхода.

— Не тичай, дете. Остави младежа да почака мъничко. Не можем да му позволим да разбере как се чувстваме, нали така?

Флорентина се изчерви, върза дългата си тъмна коса с ластик и бавно тръгна към вратата.

— Здрасти, Джейсън — каза тя с напълно овладян глас. — Няма ли да влезеш?

Джейсън, облечен в моден екип, който сякаш бе купен тази сутрин, не можеше да свали очи от Флорентина.

— Ама че рокля — каза той и явно щеше да каже още нещо, но забеляза излизащата от стаята мис Тредголд. Дотогава не бе подозирал колко хубаво тяло има Флорентина. А когато погледна мис Тредголд, веднага разбра каква е причината да е в неведение.

— От миналата година е — каза Флорентина и сведе поглед към стройните си крака. — Ужасна е, нали?

— Не, страхотна е. Хайде, резервирал съм корта за три и половина и някой може да го вземе, ако закъснеем дори една минута.

— Боже мили — възкликна Флорентина, след като затвори вратата. — Твоя ли е?

— Да. Фантастична е, нали?

— Ако питаш мен, бих казала, че е виждала и по-добри дни.

— О, така ли? — Джейсън се умърлуши. — Аз пък си мислех, че е доста шик.

— Ако знаех какво означава тази дума, може би щях да се съглася с теб. Кажете ми, господине — шеговито каза тя, — какво се очаква от мен — да се возя на това нещо или да го бутам?

— Това е истински предвоенен пакард.

— Тогава заслужава достойно погребение — каза Флорентина, докато се настаняваше на предната седалка. Изведнъж си даде сметка колко разголени са краката й. — Някой да ти е показвал как да задвижиш тази буца желязо в нужната посока? — сладко добави тя.

— Не, не точно — каза Джейсън.

— Какво? — изуми се Флорентина.

— Учеха ме да карам преди всичко разумно.

Флорентина натисна дръжката на вратата и леко я отвори, сякаш се готвеше да се измъкне. Джейсън сложи ръка на бедрото й.

— Стига глупости, Тина. Баща ми ме научи да карам и съм шофьор вече почти година.

Флорентина се изчерви, затвори вратата и трябваше да признае, че той наистина караше доста добре по целия път до тенис клуба — нищо че от време на време колата се тресеше и подскачаше, когато уцелваха някоя дупка.

Самият мач се сведе до отчаяни опити от страна на Флорентина да отбележи точка и също толкова отчаяни опити на Джейсън да изгуби. Някак си той успя да победи само с 6–2 и 6–1.

— Пие ми се кола — каза Джейсън, след като приключиха.

— Само внимавай да не се напиеш — отвърна Флорентина.

Той се засмя, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Макар че бе потна и разгорещена, Флорентина не се отдръпна чак докато не стигнаха бара зад сградата на клуба. Той купи една кола. Изпиха я с две сламки, седнали в ъгъла на помещението. След това Джейсън я закара до дома й. Като наближиха Риг стрийт, той се наведе и я целуна по устните. Флорентина не отвърна — ако не за друго, защото бе смаяна.

— Искаш ли довечера да идем на кино? — предложи й той. — В „Юнайтед Артистс“ дават „Край града“.

— Ами аз обикновено… Да, с удоволствие — каза Флорентина.

— Добре, значи ще мина да те взема в седем.

Флорентина гледаше как колата се отдалечава с дрънчене и се опита да измисли някакъв начин да убеди майка си, че се налага да излезе. В кухнята откри мис Тредголд, която приготвяше чай.

— Как мина играта, дете? — попита тя.

— Добре, но не и за него. Между другото, иска да ме заведе… — Флорентина се поколеба — в „Оркестра Хол“ на концерт, така че няма да съм тук за вечеря.

— Колко мило — каза мис Тредголд. — Гледай да се прибереш преди единадесет, че майка ти ще се безпокои.

Флорентина изтича на втория етаж, седна на леглото си и започна да се притеснява какво да облече, колко ужасно изглежда косата й и дали да не отмъкне малко грим от майка си. Застана пред огледалото и се зачуди как да направи така, че гърдите й да изглеждат по-големи, без да й се налага да задържа дъха си цяла вечер.

В седем часа Джейсън се появи в раздърпан червен пуловер и панталон в цвят каки. Посрещна го мис Тредголд.

— Здравейте, млади господине.

— Здравейте, госпожо — отвърна Джейсън.

— Ще заповядате ли в дневната?

— Благодаря.

— На кой концерт ще ходите с Флорентина?

— Концерт?!

— Да, любопитно ми е какво ще слушате — каза мис Тредголд. — В сутрешния вестник четох добър отзив за Третата симфония на Бетовен.

— О, да, Третата симфония — каза Джейсън и в същия миг на стълбите се появи Флорентина. Двамата бяха смаяни — единият одобряваше, докато другият — не. Флорентина бе облечена в зелена рокля, която стигаше малко под коляното й и разкриваше тънки найлонови чорапи с тъмен ръб. Слизаше по стълбите бавно — дългите й крака бяха обути в обувки с висок ток. Малките й гърди сякаш бяха по-големи от обичайното, тъмната й коса бе спусната по раменете като на Дженифър Джоунс и тя изглеждаше много по-голяма от петнадесетте си години. Единственото, което носеше и срещу което мис Тредголд не можеше да възрази, бе часовникът, който й бе подарила за тринадесетия й рожден ден.

— Хайде, Джейсън, ще закъснеем — каза Флорентина в опит да избегне разговора с мис Тредголд.

— Разбира се — каза Джейсън.

Флорентина не се обърна от страх да не бъде превърната в стълб от сол.

— Погрижете се да се прибере преди единадесет, младежо — заръча мис Тредголд.

— Разбира се — повтори Джейсън и затвори вратата. — Къде я намери?

— Мис Тредголд ли?

— Да. Сякаш е излязла направо от някой викториански роман. „Погрижете се да се прибере преди единадесет, младежо“ — имитира я той, докато отваряше вратата на колата.

— Не бъди невъзпитан — сгълча го Флорентина и се усмихна кокетно.

Пред киното имаше дълга опашка и Флорентина прекара по-голямата част от времето обърната към стената от страх да не би някой да я познае. Щом влязоха, Джейсън бързо я отведе към последния ред — имаше вид на човек, който е бил тук и преди.

Тя седна и едва когато светлините угаснаха, си позволи да се отпусне — но не за дълго. Джейсън се наклони към нея, прегърна я през раменете и започна да я целува. Започна да й харесва, особено когато я принуди да разтвори устните си и езиците им се докоснаха. След това той се отдръпна и двамата загледаха пълзящите по екрана надписи. Флорентина харесваше Джийн Кели. Джейсън отново я целуна по устата. Устните й се разтвориха. Почти незабавно почувства дланта му върху едната си гърда. Опита се да я отблъсне, но отново бекхендът му се оказа прекалено силен за нея. Няколко секунди по-късно тя се отскубна да си поеме въздух и за миг зърна Статуята на свободата, преди Джейсън да положи другата си ръка върху втората й гърда. Този път успя да се освободи, но само за малко. Раздразнен, той измъкна пакет „Кемъл“ и запали. Флорентина не вярваше на очите си. След няколко дръпвания Джейсън смачка цигарата и сложи ръка между краката й. На ръба на паниката, тя успя да спре напредването й, като здраво стисна бедра.

— О, хайде стига. Не се прави на толкова недостъпна, че ще заприличаш на мис Тредголд — каза Джейсън и се наведе да я целуне отново.

— Стига, Джейсън, хайде да гледаме филма.

— Стига глупости. Никой не ходи на кино, за да гледа филми. — Той отново постави ръка върху крака й. — Само не ми казвай, че ти е за първи път. По дяволите, та ти си почти на шестнадесет. Какво искаш? Да станеш най-старата девственица в Чикаго ли?

Флорентина скочи и тръгна към изхода — препъна се на няколко пъти, преди да излезе на пътеката. Без да оправя роклята си, изтича от киното колкото можеше по-бързо. Навън се опита да продължи да бяга, но с високите токчета на майка си едва се държеше на крака. Свали обувките и продължи да тича по чорапи. Пред къщи се опита да се оправи. Надяваше се да не се сблъска с мис Тредголд, но не успя. Вратата на спалнята й беше отворена и когато Флорентина мина на пръсти покрай нея, отвътре се разнесе глас:

— Да не би концертът да свърши по-рано, скъпа?

— Да… не… Стана ми лошо — каза Флорентина и побърза да се скрие в стаята си, преди мис Тредголд да й зададе още някой въпрос. Легна си, без да престава да трепери.

На следващата сутрин се събуди рано и въпреки че все още беше бясна на Джейсън, откри, че може да се смее при мисълта за станалото, и дори реши да изгледа филма, но този път самичка. Харесваше й Джийн Кели, но виждаше идола си за първи път на екрана и беше поразена от това колко слаб и раним изглежда.

По време на събранието на следващия ден не погледна към Джейсън, който с тих и твърд глас заяви, че някои момчета от горните класове са започнали да проявяват небрежност към облеклото си, без да са членове на ученическия съвет. Добави също, че следващият хванат да пуши ученик ще бъде предаден на директора, в противен случай репутацията му на председател ще пострада. Всички с изключение на Флорентина кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, тогава ще сложа предупреждението на таблото за обяви.

Щом събранието свърши, Флорентина се измъкна в класната си стая преди Джейсън да има възможност да говори с нея. Вечерта остана над домашните си по-дълго и тръгна към Риг стрийт чак когато наближаваше шест. Когато стигна до входа на училището, започна да вали. Остана под арката с надеждата, че дъждът ще спре бързо. Докато чакаше, покрай нея мина Джейсън с едно момиче от дванадесети клас. Тя ги гледаше как се качват в колата, прехапала устни. Дъждът заваля още по-силно, затова тя реши да се върне в класната стая и да напише на машината указанията на ученическия съвет. По пътя видя малка група ученици, които изучаваха бележката за отношението на съвета към небрежното облекло и пушенето.

Преписването на указанията й отне около час — донякъде защото умът й непрекъснато се отвличаше в мисли за двойните стандарти на Джейсън. Когато приключи, дъждът бе спрял. Затвори капака на пишещата машина и остави листата в горното чекмедже. Докато вървеше по коридора, й се стори, че чува някакъв шум от съблекалнята на момчетата. След седем вечерта право да остават в училището имаха единствено членовете на ученическия съвет, затова тя се върна да провери кой е. Намираше се на няколко метра от помещението, когато лампата вътре изгасна. Флорентина отвори вратата и включи осветлението. Минаха няколко мига, преди да успее да види кой стои в ъгъла и се опитва да скрие цигарата зад гърба си — знаеше много добре, че е хванат.

— Пит! — изненадано възкликна Флорентина.

— Е, госпожице съветник, този път ме спипа. Две груби нарушения за един ден. В сградата на училището след часовете, при това с цигара. Отидоха плановете ми да вляза в Харвард — каза Пит Уелинг и стъпка цигарата на каменния под. Сцената й напомни предишната вечер, когато председателят на ученическия съвет правеше същото на задния ред в тъмното кино.

— Джейсън Морисън също иска да влезе в Харвард, нали?

— Да. Какво общо има той? — каза Пит. — Нищо не може да му попречи да влезе в Бръшлянената лига.

— Знаеш ли, момичетата нямат право да влизат в мъжката съблекалня.

— Да, но ти си член на…

— Лека нощ, Пит.

Флорентина започваше да се наслаждава на властта си и приемаше задълженията и отговорностите си в ученическия съвет много сериозно — до такава степен, че към края на годината мис Тредголд започна да се страхува, че ще навредят на успеха й. Не спомена нищо на госпожа Розновски по въпроса — реши, че намирането на решение е нейна работа. Надяваше се всичко да е просто моментна проява на юношески ентусиазъм, насочен в погрешна посока. Но дори мис Тредголд, въпреки опита си в подобни проблеми, бе изненадана колко бързо се бе променила Флорентина, след като й бе поверена малко власт.

Към средата на втория срок мис Тредголд си даде сметка, че проблемът излиза от рамките на обикновения ентусиазъм и е на път да стане неуправляем. Флорентина започваше да приема прекалено сериозно себе си, а не работата си. Оценките й в края на срока бяха много под обичайните за нея, а класната й недвусмислено посочи, че е станала доста властна в отношенията си с някои от съучениците си и е започнала да раздава наказания малко по-своеволно от нужното.

Мис Тредголд не можеше да не забележи, че Флорентина рядко я канят на забави и че старите й приятелки вече не идват в дома им толкова често — с изключение на Едуард Уинчестър… Мис Тредголд харесваше това момче.

Нещата не се подобриха и Флорентина започна да се измъква, когато мис Тредголд повдигаше въпросите за ненаписаните домашни. Зофя, която компенсира загубата на съпруга си с трупане на килограми, не проявяваше склонност да се намесва.

— Не виждам нищо необичайно — бе единственият й коментар, когато мис Тредголд се опита да обсъди проблема с нея.

Гувернантката сви устни и започна да се отчайва, когато една сутрин на закуска Флорентина реагира неочаквано грубо на въпроса какво смята да прави през уикенда.

— Ще те уведомя, ако те засяга — отвърна тя, без да вдига поглед от „Вог“.

Госпожа Розновски с нищо не показа, че е забелязала, така че мис Тредголд запази ледено мълчание. За себе си обаче отсъди, че рано или късно детето ще претърпи провал.

Случи се рано.

9.

— Няма причина да си толкова сигурна — каза Едуард.

— Защо? Кой може да ме победи? Член съм на съвета почти цяла година, а всички останали завършват — отвърна Флорентина и се облегна на един от тапицираните столове, запазени за членовете на ученическия съвет.

Едуард остана прав.

— Да, зная това, но не всички те харесват.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста хора смятат, че работата ти доста порасна, откакто влезе в съвета.

— Надявам се, че не си сред тях, Едуард.

— Не съм. Страхувам се обаче, че ако не си направиш труда да се смесиш малко повече с учениците от долните класове, току-виж си изгубила.

— Стига глупости. Защо да си правя труда да ги опознавам, щом те познават мен? — попита тя и разлисти някакви документи.

— Какво ти става, Флорентина? Преди година беше съвсем различна. — Едуард сведе поглед.

— Ако не ти харесва начинът, по който си изпълнявам задълженията, върви да подкрепяш някого другиго.

— Няма нищо общо с начина, по който си изпълняваш задълженията. Всички са съгласни, че си най-добрият секретар досега, но за председател са необходими други качества.

— Благодаря за съвета, Едуард, но ще видиш, че мога да се справя и без него.

— Значи не искаш да ти помагам тази година?

— Едуард, още ли не си разбрал? Не става въпрос, че не искам. Просто нямам нужда от теб.

— Късмет, Флорентина. Дано не съм прав.

— Нямам нужда и от късмета ти. Някои неща в този живот зависят от способностите.

Флорентина не разказа за този разговор на мис Тредголд.

В края на учебната година Флорентина с изненада откри, че е първа само по латински и френски и че общият й успех я нарежда едва на трето място в класа. Мис Тредголд внимателно прочете училищния доклад. Той потвърждаваше най-лошите й страхове. Въпреки това реши, че няма смисъл да коментира — детето вече не приемаше никакви съвети с изключение на онези, които подкрепяха собственото му мнение.

Лятната си ваканция Флорентина прекара в Ню Йорк при баща си, който й позволи да работи като помощник в един от магазините на хотела.

Всяка сутрин Флорентина ставаше рано и обличаше пастелнозелената униформа на персонала на хотела. Хвърли цялата си енергия да разбере как се управлява моден бутик и скоро започна да дава идеи на директорката госпожица Паркър, която силно се впечатли — и то не само защото момичето бе дъщеря на барона. С течение на времето Флорентина ставаше все по-самоуверена и след като осъзна привилегированото си положение, престана да носи униформата и дори започна да си позволява да нарежда на младшите продавачки. Все пак не си позволяваше да го прави пред самата директорка.

Един петък, когато госпожица Паркър проверяваше приходите в кабинета си, Джеси Ковач, една от младшите продавачки, пристигна десет минути по-късно. Флорентина стоеше на вратата и я чакаше.

— Отново закъснявате — каза й тя, но Джеси не си направи труда да й отговори.

— Не ме ли чухте, госпожице Ковач? — повиши глас Флорентина.

— Разбира се, че ви чух — каза Джеси, докато закачаше дъждобрана си.

— И какво е извинението ви този път.

— За вас не ми трябва извинение.

— Е, ще видим — каза Флорентина и тръгна към кабинета на госпожица Паркър.

— Не си прави труда, шефке, и без това ми дойде до гуша от теб — отвърна Джеси, изпревари я в кабинета на директорката и затвори вратата.

Флорентина се правеше, че подрежда масата, докато чакаше Джеси да се върне. След няколко минути младата продавачка се появи от кабинета, облече си дъждобрана и излезе, без да каже нито дума. Флорентина се почувства поласкана от резултата от мъмренето си. Малко по-късно се появи госпожица Паркър.

— Джеси ми каза, че напуска заради теб.

— Госпожица Ковач едва ли може да се нарече голяма загуба — дръзна да каже Флорентина. — Не се справяше със задачите си.

— Не е там работата, Флорентина. Аз трябва да продължа да работя в този магазин и след като ти тръгнеш на училище.

— В такъв случай може би дотогава трябва да се отървем от такива като госпожица Ковач, които не би трябвало да губят времето и парите на баща ми.

— Госпожице Розновски, ние сме екип. Не всеки може да е еднакво блестящ и умен, нито дори еднакво работоспособен. Всеки върши колкото може според собствените си възможности, и досега не е имало никакви оплаквания.

— Дали защото баща ми не е прекалено зает, за да ви наглежда отблизо, госпожице Паркър?

Госпожица Паркър видимо се изчерви и се подпря на масата.

— Мисля, че е време да поработиш в някой друг магазин на баща си. Служа му почти двадесет години и той никога не ми е говорил така грубо.

— Може би е време вие да поработите в някой друг магазин, при това не на баща ми — отвърна Флорентина, след което излезе, отиде право при частния асансьор и натисна бутона за четиридесет и втория етаж. Когато пристигна, заяви на секретарката, че желае незабавно да говори с баща си.

— В момента води събрание на управителния съвет, госпожице Розновски.

— Тогава го прекъснете и му кажете, че искам да го видя.

Секретарката се поколеба, след което натисна копчето.

— Казах да не ме безпокоите, госпожице Денероф.

— Извинявайте, сър, но дъщеря ви е тук и настоява да ви види.

Последва мълчание.

— Добре, да влезе.

— Извинявай, папа, но става въпрос за нещо, което не търпи отлагане — каза Флорентина, след като влезе в стаята. Изведнъж се почувства не така уверена, когато осемте господа около заседателната маса се изправиха.

Авел я поведе към кабинета си.

— Какво е това, което не може да почака, скъпа?

— Става въпрос за госпожица Паркър. Тя е неинициативна, некомпетентна и глупава — каза Флорентина и разказа на баща си своята версия за случилото се с Джеси Ковач.

Докато слушаше, Авел не престана да барабани с пръсти по бюрото. Когато разказът привърши, той включи интеркома.

— Моля, предайте на госпожица Паркър от модния бутик незабавно да дойде при мен.

— Благодаря ти, папа.

— Флорентина, бъди така добра да изчакаш отвън, докато се разбера с госпожица Паркър.

— Разбира се, папа.

Няколко минути по-късно се появи госпожица Паркър, все още зачервена. Тя направи точно описание на пререканията и изтъкна, че според нея Флорентина е добра помощничка, но единствено тя е причината госпожица Ковач, дългогодишен член на екипа й, да напусне работа. Ако Флорентина продължавала по същия начин, можело да напуснат и други, посочи госпожица Паркър. Авел слушаше и едва сдържаше гнева си. Каза мнението си на госпожица Паркър и добави, че ще й прати писмено потвърждение.

— Щом така желаете, сър — отвърна госпожица Паркър и излезе.

Авел звънна на секретарката си и каза:

— Госпожице Денероф, да влезе дъщеря ми.

Флорентина не закъсня.

— Каза ли на госпожица Паркър какво ти е мнението, папа?

— Да, казах й.

— Няма да й е лесно да си намери нова работа.

— Няма да й се наложи.

— Няма да й се наложи ли?

— Да. Повиших й заплатата и продължих договора й — отвърна той, наведе се напред и постави ръце на бюрото. — Ако още веднъж се отнесеш по подобен начин с човек от персонала, ще те сложа на коляното си и ще те напляскам, при това няма да бъде галене с четка. Джеси Ковач вече напусна заради нетърпимото ти поведение. Очевидно е, че никой в магазина не те харесва.

Флорентина зяпна невярващо баща си, след което избухна в сълзи.

— Можеш да си спестиш сълзите за някой друг — безжалостно продължи Авел. — Няма да ме впечатлят. Няма нужда да ти напомням, че имам да управлявам компания. Още една седмица с теб и ще съм се изправил пред криза. Сега ще слезеш при госпожица Паркър и ще й се извиниш за отвратителното си поведение. Освен това не искам да припарваш до магазините ми, докато не реша, че отново можеш да работиш в тях. И това да е последният път, когато прекъсваш заседание на управителния съвет. Ясен ли съм?

— Но, папа…

— Никакво „но“. Искам незабавно да се извиниш на госпожица Паркър.

Флорентина избяга от кабинета на баща си и се затвори в стаята си, обляна в сълзи. Събра багажа си, остави зелената рокля да лежи на пода и взе такси до летището. След половин час вече летеше за Чикаго.

Щом научи за заминаването й, Авел се обади на мис Тредголд, която изслуша разказа смаяна, но не и изненадана.

Когато Флорентина пристигна у дома, майка й все още бе на минералните бани, където се мъчеше да се освободи от излишните килограми. Посрещна я единствено мис Тредголд.

— Забелязвам, че се прибираш цяла седмица по-рано.

— Да, Ню Йорк ми омръзна.

— Не лъжи, дете.

— И ти ли трябва да ме тормозиш? — извика Флорентина и изтича в стаята си. През уикенда стоеше заключена горе и само от време на време слизаше до кухнята, за да хапне нещо. Мис Тредголд не направи опити да се среща с нея.

За първия учебен ден Флорентина облече една от модните ризи с пастелни цветове и копчета на яката, които си бе купила от „Бекдорф Гудмън“. Знаеше, че всички момичета ще й завиждат. Искаше да покаже на всички как трябва да изглежда един бъдещ председател на ученическия съвет. Тъй като в продължение на две седмици нямаше други членове на съвета, тя всеки ден обличаше различни дрехи и пое задачите на председателя. Дори започна да обмисля каква марка кола да поиска от баща си, след като спечели изборите. През цялото време избягваше да се среща с Едуард Уинчестър, който също се бе кандидатирал за съвета, и се смееше открито при всеки коментар относно растящата му популярност. В понеделник на третата седмица отиде на сутрешното събрание едва ли не само за да чуе потвърждението, че е избрана за председател.

Когато директорката госпожица Алън прочете списъка, Флорентина не можеше да повярва на ушите си. Не се беше класирала дори след първите шестима. Всъщност едва влизаше в класацията, а за председател бе избран Едуард Уинчестър. Докато излизаше, никой не й изказа съчувствията си. Прекара деня, втренчена в една точка в дъното на стаята. Когато вечерта се прибра, с мъка се качи по стълбите и тихо почука на вратата на мис Тредголд.

— Влез.

Флорентина бавно отвори вратата и надникна вътре. Мис Тредголд четеше на бюрото си.

— Не ме направиха председател — тихо каза тя. — Всъщност дори не ме избраха в съвета.

— Зная — каза мис Тредголд и затвори библията си.

— Как така знаеш? — изненада се Флорентина.

— Защото и аз самата не бих гласувала за теб. — Гувернантката замълча. — Но стига толкова по този въпрос, дете.

Флорентина изтича през стаята и се хвърли в обятията й. Мис Тредголд я прегърна силно.

— Добре, а сега е време да възстановяваме мостовете. Избърши си сълзите, скъпа, и да започваме веднага. Няма време за губене. Трябва ти тетрадка и молив.

Флорентина написа продиктувания от мис Тредголд списък и не възрази на нито една точка от него. Още същата нощ написа дълги писма до баща си, госпожица Паркър (придружено с друго писмо за Джеси Ковач), Едуард Уинчестър и накрая, макар че името не фигурираше в списъка, до мис Тредголд. На следващия ден отиде да се изповяда при отец О’Райли. Като се върна в училището, помогна на новоизбраната секретарка и й обясни системата, която според собствения й опит работеше най-задоволително. Пожела успех на новия председател и му обеща, че във всеки момент е готова да помага на съвета с каквото може. През следващата седмица отговаряше на различните въпроси на членовете му, но така и не си позволи да ги съветва. Няколко дни по-късно Едуард я срещна в коридора и й каза, че съветът е гласувал да й оставят всичките привилегии. Мис Тредголд я посъветва да приеме предложението от любезност, но в никакъв случай да не се възползва от него. Флорентина прибра всичките си нюйоркски дрешки в най-долното шкафче и го заключи.

След още няколко дни я повика директорката. Флорентина се страхуваше, че ще й е нужно повече време, за да възвърне уважението й към себе си, но въпреки това бе твърдо решена да го стори. Когато влезе в кабинета, дребната скромно облечена жена й се усмихна приветливо и й направи знак да седне на удобния стол до нея.

— Сигурно си много разочарована от изборните резултати.

— Да, госпожице Алън — каза Флорентина, която предполагаше, че я очаква поредното конско.

— Но при целия ти натрупан опит, предполагам, че искаш да направиш някои поправки в поведението си.

— Вече е твърде късно, госпожице Алън. Тази година завършвам и няма начин да стана председател.

— Да, вярно е. В такъв случай ще се наложи да се огледаме за други върхове за покоряване. В края на годината се оттеглям, след като бях директорка двадесет и пет години, и да си призная, тук са останали малко неща, които би ми се искало да постигна. Момчетата и момичетата се представят отлично на приемните изпити за Харвард, Йейл, Радклиф и Смит, а освен това винаги сме били най-доброто училище в Илинойс и по нищо не отстъпваме на първокласните училища по крайбрежието. Въпреки това не успях да постигна едно нещо.

— И какво е то, госпожице Алън?

— Момчетата са спечелвали всяка по-голяма стипендия в университетите от Бръшлянената лига най-малко по веднъж, а в Принстън — даже три пъти, но има една стипендия, която нито едно момиче не е спечелило за този четвърт век. Става въпрос за стипендията на Джеймс Адамс Улсън по класическа филология в Радклиф. Искам да се кандидатираш за нея. Ако я спечелиш, всичките ми цели ще са постигнати.

— С удоволствие бих опитала, но успехът ми напоследък… — започна Флорентина.

— Така е — каза директорката. — Но както каза госпожа Чърчил на Уинстън, когато той най-изненадващо изгуби изборите, „това тепърва може да се окаже маскирана благословия“.

— „Донякъде маскирана“. — И двете се усмихнаха.

Същата вечер Флорентина разгледа подробно формуляра за стипендията Джеймс Адамс Улсън. Беше предназначена за всяко момиче на възраст между шестнадесет и осемнадесет години към датата на подаването на документите — 1 юли. Самите документи бяха три — за латински, за старогръцки и за общ курс по съвременна политическа обстановка.

През следващите седмици Флорентина разговаряше с мис Тредголд само на латински и старогръцки преди закуска, а за всеки уикенд госпожица Алън й даваше по три политически въпроса. С приближаването на деня на изпита Флорентина започна да усеща, че надеждите на цялото училище са обърнати към нея. Оставаше до късно през нощта в компанията на Цицерон, Вергилий, Платон и Аристотел, а всяка сутрин след закуска написваше по петстотин думи на теми като Двадесет и втората поправка, за влиянието на президента Труман върху Конгреса по време на Корейската война и дори за последиците, до които би довело всеобщото разпространение на телевизията.

В края на всеки ден мис Тредголд проверяваше свършеното от Флорентина и добавяше бележки и коментари, преди и двете да се строполят от умора в леглата си, само за да станат в шест и половина на следващата сутрин и да продължат заниманията. Флорентина не можа да си изгради голямо самочувствие и дори призна на мис Тредголд, че страховете й растат с всеки ден.

Конкурсът за стипендията бе насрочен за началото на март в Радклиф и в навечерието на съдбовния ден Флорентина отключи долното шкафче и извади любимата си риза. Мис Тредголд я изпрати до гарата и краткият им разговор по пътя бе на старогръцки.

— И не отделяй най-много време на първия въпрос — бяха последните думи на гувернантката.

Когато стигнаха перона, Флорентина усети нечия ръка да я прегръща през кръста и пред лицето й се появи роза.

— Едуард, малоумнико!

— Това не е начинът, по който е редно да се обръщаш към председателя на ученическия съвет. И не си прави труда да се връщаш, ако не спечелиш стипендията — каза той и я целуна по бузата.

Никой от двамата не забеляза усмивката на лицето на мис Тредголд.

Флорентина намери празно купе и не си спомняше нищо от целия път, тъй като рядко вдигаше поглед от томчето с „Орестия“.

В Бостън я посрещна форд „Уди“, който я откара заедно с другите четири момичета, които очевидно бяха пътували със същия влак, до Радклиф Ярд. По време на пътуването надвисналата напрегната тишина от време на време се нарушаваше от отделни учтиви фрази. Флорентина с облекчение установи, че е настанена в отделна стая в общежитието на Гардън стрийт 55 — надяваше се, че ще успее да скрие колко е нервна.

В шест часа момичетата се събраха в залата „Лонгфелоу“, където деканът по инструктаж — госпожа Уилма Кирби-Милър — ги запозна с подробностите около изпита.

— Утре, госпожици, между девет и дванадесет, ще се явите на писмен изпит по латински, а между три и шест — по гръцки. Вдругиден сутринта изпитът ще приключи със съвременна политическа обстановка. Глупаво би било да ви пожелавам късмет, тъй като не можете всички да спечелите стипендията, затова искам само да изразя надеждата си, че когато приключите с писмените си работи, всички ще бъдете с усещането, че не бихте могли да се справите по-добре.

Флорентина се върна в стаята си на Гардън стрийт с ясното съзнание колко малко знае и с безкрайно чувство за самота. Слезе на партера и се обади на майка си и мис Тредголд по платения телефон. Събуди се в три след полунощ и прочете няколко страници от Аристотеловата „Политика“, но в главата й не остана нищо. В седем часа слезе долу и обиколи няколко пъти двора на Радклиф, преди да отиде да закуси в дома Агасис. Там я очакваха две телеграми — едната бе от баща й, който й пожелаваше успех и я канеше на екскурзия в Европа през следващата лятна ваканция, а втората — от мис Тредголд. „Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“ — гласеше тя.

След закуската отново обиколи двора (този път с няколко други умълчани момичета) и отиде да заеме мястото си в залата „Лонгфелоу“. Двеста четиридесет и три момичета изчакаха звънецът да удари точно девет, след което квесторите им позволиха да отворят оставените на банките малки кафяви пликове. Флорентина прочете въпросника по латински първия път бързо, след това по-внимателно, и избра въпросите, по които се чувстваше най-подготвена. В дванадесет звънецът удари отново и сините й листа бяха прибрани. Тя се върна в стаята си и два часа чете по старогръцки, като за обяд се задоволи само с едно блокче „Хърши“. Следобед се опита да отговори по старогръцки на три въпроса повече. Когато удари звънецът, все още не беше привършила с поправките. Върна се в малката си стая напълно изтощена, хвърли се в тясното легло и лежа неподвижно, докато не дойде време за ядене. По време на късната вечеря слушаше едни и същи разговори с различни акценти от Филаделфия до Хюстън и от Детройт до Атланта — донякъде я успокояваше фактът, че всички останали са не по-малко нервни от нея. Флорентина знаеше, че почти всички явили се на конкурса ще получат предложение да продължат обучението си в Радклиф, а двадесет и две от момичетата можеха да разчитат на други стипендии. Само една обаче можеше да спечели стипендията на Джеймс Адамс Улсън.

На следващия ден отвори кафявия плик по съвременна политическа обстановка, като се страхуваше от най-лошото, но донякъде се успокои при прочитането на първия въпрос: „Какви промени биха станали според Вас в Америка, ако Двадесет и втората поправка бе приета преди Рузвелт да стане президент?“. Трескаво започна да пише.

Когато се върна в Чикаго, мис Тредголд я чакаше на перона.

— Скъпа, няма да те питам дали смяташ, че си спечелила стипендията, а само дали си се представила така, както се надяваше.

— Да — каза Флорентина след кратък размисъл. — Ако не спечеля, то ще е, защото не съм достатъчно добра.

— Не можеш да искаш повече, дете, аз също. Е, значи е дошло времето да ти кажа, че през юли се връщам в Англия.

— Защо? — изуми се Флорентина.

— С какво повече мога да ти бъда от полза, щом влизаш в университет? Предложиха ми през септември да стана директор на департамента по класически езици в едно девическо училище в Уест Кънтри и аз приех.

— „Никога нямаше да ме напуснеш, ако знаеше колко много те обичам.“

Мис Тредголд се усмихна и продължи с цитата:

— „Трябва да те напусна, Пердано, именно защото те обичам.“

Флорентина я хвана за ръка и мис Тредголд се усмихна при вида на прекрасната млада жена, която вече караше мъжете да се обръщат, когато двете минаваха покрай тях.

Последните три седмици в училище не бяха леки и Флорентина очакваше резултатите от изпитите. Опита се да убеди Едуард, че поне той със сигурност ще влезе в Харвард.

— Там има повече игрища, отколкото аудитории, така че няма начин да се провалиш — подразни го тя.

Можеше да се провали и тя го знаеше, и с всеки следващ ден надеждите и на двамата все повече отстъпваха пред страховете. Флорентина научи, че резултатите от конкурса ще излязат на 14 април. В онази сутрин директорката извика Флорентина в кабинета си и я настани в ъгъла, докато се обаждаше в регистратурата в Радклиф. Вече се бяха обадили няколко души. Най-сетне дежурната стигна и до нея.

— Ще бъдете ли така добра да ми кажете дали госпожица Флорентина Розновски е спечелила стипендия в Радклиф?

Последва дълга пауза.

— Как се пише името?

— Р-О-З-Н-О-В-С-К-И.

Нова пауза. Флорентина стисна юмрук. После се чу гласът на дежурната:

— Съжалявам, името на госпожица Розновски не фигурира в списъка на стипендиантите, но над седемдесет и пет процента от явилите се на конкурс ще получат предложение да влязат в Радклиф. Ще ви се обадим в най-скоро време.

Нито Флорентина, нито госпожица Алън бяха в състояние да скрият разочарованието си. Когато Флорентина излезе, видя Едуард да я чака при вратата. Той я сграбчи в прегръдките си и почти изкрещя:

— Отивам в Харвард. А ти? Спечели ли Улсън?

Отговорът бе ясно изписан на лицето й.

— Съжалявам. Ама че съм… — каза той и я прегърна.

По бузите й се стичаха сълзи. Няколко момичета от по-долните класове минаха покрай тях и се разкикотиха. Едуард я откара вкъщи, където трите с мис Тредголд и майка й вечеряха в гробно мълчание.

Две седмици по-късно, в Деня на родителите, госпожица Алън връчи на Флорентина наградата за класически езици. Това не беше утеха. Майка й и мис Тредголд ръкопляскаха учтиво, но Флорентина бе казала на баща си да не идва в Чикаго, защото няма особен повод за празнуване.

След награждаването госпожица Алън почука по катедрата и заговори:

— Не е тайна, че през всичките си години в Девическото латинско училище съм искала моя ученичка да спечели стипендията на Джеймс Адамс Улсън в Радклиф — каза директорката с висок и ясен глас. Флорентина бе забила поглед в дървения под. Госпожица Алън продължи: — И тази година се убедих, че сме излъчили най-добрата ученичка от двадесет и пет години насам и че мечтата ми ще се сбъдне. Преди няколко седмици се обадих в Радклиф и научих, че нашата възпитаница не е спечелила стипендия. Днес обаче получих телеграма, която смятам, че заслужава да се чуе.

Госпожица Алън надяна очилата си.

— „Името на Флорентина Розновски не фигурира в списъците на редовните стипендианти, тъй като за нас е чест да Ви уведомим, че тя е спечелила стипендията на Джеймс Адамс Улсън. Моля да ни уведомите дали я приема.“

Ученици и родители избухнаха в овации. Госпожица Алън вдигна ръка и в залата отново се възцари тишина.

— За двадесет и пет години трябваше да запомня, че стипендията Улсън винаги се обявява по-късно. Сигурно се дължи на възрастта ми. — През присъстващите мина вълна от смях, след което госпожица Алън продължи: — Всички ние вярваме, че Флорентина ще продължи да служи на своя университет и на страната си по начин, който ще се отрази добре на училището ни. Сега ми остава едно-единствено желание — да живея достатъчно дълго, за да видя това с очите си.

Флорентина стана и погледна майка си. По бузите й се стичаха големи сълзи.

Никой от присъстващите не разбра, че дамата, която седеше до Зофя, вперила поглед право пред себе си, тържествува с цялото си сърце.

Много радост и тъга заобикаляше Флорентина, но нищо не можеше да се сравни със сбогуването й с мис Тредголд. Във влака на път от Чикаго до Ню Йорк Флорентина се опитваше по всякакъв начин да изрази любовта и благодарността си и подаде на възрастната жена един плик.

— Какво е това, дете? — попита мис Тредголд.

— Четирите хиляди акции на хотелска група „Барон“, които си спечелихте за последните четири години.

— Но това включва и твоите акции, скъпа.

— Не — каза Флорентина. — Вътре не влизаше подготовката за спечелването на стипендията.

Мис Тредголд не отговори.

Час по-късно стояха на нюйоркското пристанище и мис Тредголд най-сетне реши да даде път в живота на възпитаницата си.

— Ще си мисля за теб от време на време, скъпа — каза тя. — Надявам се, че баща ми е бил прав за призванието ми.

Флорентина целуна мис Тредголд по бузите и остана да я гледа как се качва по подвижния мост. Когато стигна палубата, мис Тредголд се обърна, махна с ръка и направи знак на носача, която взе багажа й и последва сурово изглеждащата дама към каютите. Тя не се обърна да погледне Флорентина, която стоеше като статуя на кея и едва сдържаше сълзите си — само защото знаеше, че мис Тредголд няма да го одобри.

Когато стигна каютата си, мис Тредголд подхвърли на момчето петдесет цента и заключи вратата.

После Уинифред Тредголд седна на ръба на койката и заплака на глас, без да се сдържа.

10.

Флорентина не се бе чувствала така несигурно от времето, когато за първи път прекрачи прага на Девическото латинско училище. Когато се върна от пътуването до Европа, което предприе през лятната ваканция с баща си, вкъщи я очакваше дебел кафяв плик от Радклиф. В него намери всички подробности къде и на кого да докладва, какво облекло да носи, каталог на курсовете, както и „червена книга“ с основните правила на университета. Флорентина започна да я изучава най-подробно и така стигна до Правило 11а: „Ако поканите мъж на чай в стаята си, през цялото време вратата следва да бъде отворена, а краката и на двама ви през цялото време трябва да докосват пода“. Избухна в смях при мисълта, че може да се случи да прави любов за първи път в живота си права, на отворена врата и с чаша чай в ръка.

С наближаването на времето да напусне Чикаго започваше да разбира все повече до каква степен е зависела от мис Тредголд. Събра багажа си в три големи куфара, където намериха място и всички нови дрехи, които си бе купила по време на пътуването в Европа. Майка й, която изглеждаше много елегантна в последния костюм на Шанел, я откара до гарата. Когато се качи във влака, Флорентина внезапно си даде сметка, че за първи път тръгва нанякъде, без да познава никого на мястото, към което се е запътила.

Когато пристигна в Бостън, Нова Англия бе обагрена в прекрасните септемврийски контрасти на кафяво и зелено. Стар жълт училищен автобус чакаше на гарата, за да закара студентите до кампуса. Докато древната машина пресичаше река Чарлз, Флорентина погледна през задния прозорец и видя как слънцето проблясва зад купола на щатския парламент. Няколко платноходки се носеха по вълните, осем студенти ентусиазирано гребяха срещу течението, а един възрастен мъж караше колело по алеята покрай брега и крещеше заповеди през мегафон. Когато автобусът спря в двора на Радклиф, някаква жена на средна възраст, облечена в традиционните за университета дрехи, събра новопристигналите и ги въведе в залата „Лонгфелоу“. Там им бе обяснено в кое общежитие ще живеят през първата година и бяха разпределени по стаи. Флорентина се оказа в стая 7 в Уитман Хол. Една второкурсничка й помогна да отнесе багажа си, след което я остави да се настани.

Помещението миришеше така, сякаш бояджиите бяха приключили ремонта вчера. Ясно беше, че ще й се наложи да споделя стаята с две други момичета — имаше три легла, три шкафчета, три писалища, три настолни лампи, три възглавници, три комплекта чаршафи и одеяла — както пишеше в списъка, закачен на вътрешната страна на вратата. Тъй като от съквартирантките й нямаше и следа, тя избра най-близкото до прозореца легло и започна да разопакова багажа си. Тъкмо отваряше последния куфар, когато вратата се отвори и в стаята се вмъкна едно огромно туловище.

— Здрасти — разнесе се глас, който приличаше повече на корабна сирена, отколкото на глас на първокурсничка в Радклиф. — Казвам се Белла Хеламан. От Сан Франциско съм.

Стиснаха си ръцете и Флорентина тутакси съжали, но въпреки това се усмихна на високото метър и осемдесет момиче, което тежеше сигурно над деветдесет килограма. Белла приличаше на контрабас, а гласът й бе като на туба. Закрачи из стаята.

— Знаех си, че леглото ще ми е малко — бяха следващите й думи. — Директорката правилно ме предупреди да подам документи за мъжкия колеж.

Флорентина избухна в смях.

— Няма да ти е толкова смешно, като те държа будна по цяла нощ. Така се въртя и се мятам, че ще се почувстваш като на борда на кораб — предупреди Белла и отвори прозореца над леглото на Флорентина, за да пусне в стаята студения бостънски въздух. — Тук по кое време се вечеря? Не съм хапвала свястно, откакто напуснах Калифорния.

— Нямам представа, но го пише в червената книга — каза Флорентина и започна да прелиства своето копие, докато не стигна до „Време за хранене“. — Вечеря — от шест и половина до седем и половина.

— Значи се нареждам за шест и половина — обяви Белла. — Ще съм готова за старт пред вратата. Научи ли къде е гимнастическият салон?

— Честно казано, не — ухили се Флорентина. — Не го бях включила в списъка за първия ден.

На вратата се почука.

— Влез — извика Белла.

По-късно Флорентина научи, че това не е викане, а съвсем нормален говор. В стаята пристъпи крехка като порцелан блондинка, облечена в спретнат тъмносин костюм и с грижливо прибрана коса. Момичето се усмихна и се видяха два реда малки равни зъби. Белла също й се ухили — сякаш беше решила, че вечерята й пристига.

— Казвам се Уенди Бринклоу. Май сме в една стая.

Флорентина искаше да я предупреди за ръкостискането на Белла, но беше прекалено късно. Оставаше й само да гледа как лицето на Уенди се изкривява от болка.

— Ще трябва да спиш ето там. — Белла й показа останалото празно легло. — Случайно да знаеш къде е гимнастическият салон?

— Че защо му е на Радклиф гимнастически салон? — попита Уенди, докато Белла й помагаше с куфарите. Двете започнаха да разопаковат багажа й, а Флорентина се зарови в книгите си, като се мъчеше да не показва изумлението си от онова, което излизаше от багажа на Белла. Първо се появиха вратарски наколенки, последвани от нагръдник, два клина, маска за лице (Флорентина я пробва), два хокейни стика и хокейни ръкавици. Уенди подреди всичките си дрехи на малки спретнати купчинки и ги прибра в гардероба си, преди още Белла да реши къде да сложи стиковете си. В крайна сметка просто ги завря под леглото.

След като се настаниха, трите момичета поеха към трапезарията. Белла стигна първа и натрупа върху таблата си такова количество месо и зеленчуци, че и на нея й беше трудно да я носи. Флорентина си сложи нормално според нея количество храна, а Уенди се задоволи само с две щипки салата. Флорентина започна да си мисли, че приличат на трите мечки на Златокоска от приказката.

Както ги бе предупредила Белла, двете момичета не мигнаха цяла нощ. Трябваше да минат няколко седмици, преди Флорентина и Уенди да успеят да заспят за цели осем часа. Години по-късно Флорентина откри, че е в състояние да заспи навсякъде, дори в претъпканата чакалня на някое летище — най-вече благодарение на първата си година в университета.

Белла беше първата първокурсничка, която играеше като вратар в университетския отбор на Радклиф, и прекара първата година, като с радост хвърляше в ужас всеки, който дръзваше да се опита да й отбележи гол. Винаги стискаше ръцете на малцината, които успяваха. През голяма част от времето Уенди бе преследвана от мъже, които посещаваха кампуса. Някои от тях бяха хванати. Освен това прекара повече време над отчета на Кинси3, отколкото над записките от лекциите.

— Скъпи мои — каза тя, отворила очи като чинийки, — това е сериозен научен труд, написан от изтъкнат професор.

— Първият научен труд, от който са продадени повече от един милион бройки — отбеляза Белла, взе стиковете си и излезе от стаята.

Седнала пред огледалото в стаята, Уенди започна да проверява червилото си.

— Този път кой е? — попита Флорентина.

— Никой конкретно — отвърна тя. — Отборът по тенис на Дартмът е дошъл да играе срещу Харвард и не можах да се сетя за по-добър начин да прекарам следобеда. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря. Просто ми е любопитно как ги намираш — каза Флорентина и критично се погледна в огледалото. — Не си спомням кога някой друг освен Едуард ме е канел да излезем.

— Не е необходимо много разследване — каза Уенди. — Може би ги държиш настрана.

— Но как? — попита Флорентина и се обърна към нея.

Уенди остави червилото и взе гребена.

— Отдалеч се вижда, че си духовита и интелигентна, а малко мъже са способни да го преглътнат. Плашиш ги, а това не е добро за тяхното его.

Флорентина се разсмя.

— Говоря сериозно. Колко мъже биха се осмелили да доближат любимата ти мис Тредголд, да не говорим за някакво предложение?

— И какво би ме посъветвала? — попита Флорентина.

— Изглеждаш достатъчно добре, а и не познавам някой, който да се облича с повече вкус от теб. Така че просто се прави на тъпа и ласкай егото им; така ще имат чувството, че трябва да полагат грижи за теб. При мен това винаги работи.

— Но как успяваш да ги накараш да спрат да мислят, че имат право да скочат в леглото ти само след един хамбургер?

— О, обикновено получавам три-четири пържоли, преди да им позволя каквото и да било. А понякога просто казвам „да“.

— Всичко това е чудесно, но как се справи първия път?

— Един бог знае — отвърна Уенди. — Не си спомням чак толкова назад в миналото.

Флорентина се разсмя отново.

— Ако дойдеш на тениса, може да извадиш късмет. В края на краищата, ще има още петима мъже от Дартмът, да не говорим за шестимата от Харвард.

— Не, не мога — със съжаление отговори Флорентина. — Трябва да довърша есето за Едип до шест часа.

— А всички знаем какво е станало с него — ухили се Уенди.

Въпреки различните си интереси, трите момичета станаха неразделни приятелки. Всяка събота следобед Флорентина и Уенди ходеха да гледат хокейните мачове на Белла. Уенди дори се научи да крещи: „Убий ги!“, макар че не звучеше особено убедително. Беше шеметна първа година и Флорентина с удоволствие разказваше на баща си всевъзможни истории за Радклиф, Белла и Уенди.

Трябваше да учи здравата, защото наставницата й госпожица Роуз не пропусна да отбележи, че стипендията Улсън се подновява всяка година и че отнемането й никак няма да се отрази добре на репутацията им. В края на годината оценките й бяха повече от задоволителни. Освен това Флорентина намери време да постъпи в дискусионния кръжок и стана представител на първокурсниците в демократическия клуб на Радклиф. Но за най-голямо постижение смяташе съсипващата победа със седем точки, която удържа срещу Белла по голф.

През лятната ваканция на 1952 година Флорентина остана при баща си в Ню Йорк само две седмици, защото бе кандидатствала за помощник по време на конференцията на демократите в Чикаго.

Щом се върна при майка си, Флорентина веднага се впусна в политиката. Две седмици по-рано на своята конференция в града републиканците бяха избрали за кандидати Дуайт Д. Айзенхауер и Ричард Никсън. Флорентина не виждаше начин демократите да излъчат достоен съперник на Айзенхауер — най-големия национален герой след Теди Рузвелт. Навсякъде можеше да се видят лепенки и значки с неизменното „Харесвам Айк“.

При откриването на конференцията на демократите на 21 юли Флорентина получи задачата да настанява видните гости на местата им в президиума. През четирите дни научи две много ценни неща. Първото беше колко важни са контактите, а второто — колко суетни са политиците. На два пъти настани сенатори на погрешни места и те вдигнаха олелия до небето, сякаш са седнали на електрически стол. Звездният миг на седмицата настъпи, когато един добре изглеждащ млад конгресмен от Масачузетс я попита в кой колеж учи.

— Когато бях в Харвард, прекарвах голяма част от времето си в Радклиф. Чувам, че сега било обратното — каза той.

На Флорентина й се прииска да каже нещо остроумно, което ще се запомни, но не успя. Минаха много години, преди отново да срещне Джон Кенеди.

Кулминационната точка на конференцията бе, когато делегатите избраха за свой фаворит Адлай Стивънсън. Флорентина много му се възхищаваше, когато бе губернатор на Илинойс, но не вярваше, че академичен тип като него е в състояние да победи Айзенхауер в деня на изборите. Въпреки виковете, овациите и пеенето на партийния химн беше ясно, че малцина от присъстващите не споделят мнението й.

След края на конференцията Флорентина се върна в щаба на Хенри Осбърн, за да му помогне да запази мястото си в Конгреса. Този път отговаряше за телефоните, но работата не й достави особено удоволствие — от известно време знаеше, че конгресменът не е на почит сред съпартийците си, да не говорим за поддръжниците. А репутацията му на любител на алкохола и вторият му развод с малко помогнаха за привличането на гласоподавателите от средната класа в избирателния район.

Флорентина откри, че е прекалено небрежен и най-нагло не оправдава гласуваното му от хората доверие, и започна да разбира защо хората вярват толкова малко в избраниците си. Тази вяра понесе нов удар, когато на 23 септември кандидатът за вицепрезидент на Айзенхауер Ричард Никсън направи изявление пред нацията, за да обясни осемнадесетте хиляди долара за предизборни машинации, които според него му били отпуснати от група подкрепящи го милионери за „наложителни политически разходи“ и за „разобличаване на комунистите“.

В деня на изборите Флорентина и останалите сътрудници вяло работеха за двамата си кандидати и настроенията им се отразиха в избирателните секции. Айзенхауер спечели изборите с най-големия народен вот в американската история — 33936234 срещу 27314992 гласа. Сред жертвите на голямата изборна победа бе и представителят Осбърн.

Разочарована от политиката, Флорентина се върна в Радклиф за началото на втората си учебна година и насочи цялата си енергия към книгите. Белла бе избрана за капитан на отбора по хокей — първата второкурсничка, сдобила се с такава почит. Уенди твърдеше, че се е влюбила в един тенисист от Дартмът, казвал се Роджър, и по съвет на Флорентина започна да разглежда сватбените рокли във „Вог“. Макар вече да имаха самостоятелни стаи, трите момичета продължаваха редовно да се виждат. Флорентина не пропусна нито един хокеен мач, независимо дали валеше дъжд или сняг (което се случваше често в Кеймбридж), а Уенди я запозна с няколко момчета, но нито един не изглеждаше достоен да стигне до третата или четвъртата пържола.

Един ден в разгара на пролетния семестър Флорентина влезе в стаята си и откри Уенди, която седеше на пода и плачеше.

— Какво има? — попита я тя. — Контролните ли? Да не си се провалила?

— Не, много по-лошо.

— Какво може да е по-лошо от това?

— Бременна съм.

— Какво? — Флорентина коленичи до нея и я прегърна. — Откъде си толкова сигурна?

— Вече втори месец не ми идва.

— Е, това все още не означава нищо. А и да се случи най-лошото, нали Роджър иска да се ожени за теб.

— Бащата може и да не е той.

— Божичко! — каза Флорентина. — Кой е тогава?

— Може би Боб, футболистът от Принстън. Виждала си го, помниш ли?

Не го помнеше. Не бяха един или двама за годината и Флорентина не знаеше как да постъпи, щом Уенди не можеше да каже със сигурност кой е бащата. Тази вечер трите останаха до късно през нощта и Белла показа нежност и съпричастност, за каквито Флорентина никога не бе подозирала. Решиха, че ако още веднъж пропусне цикъла си, Уенди ще отиде да се прегледа при университетския гинеколог д-р Маклауд.

Тя наистина пропусна третия си цикъл и помоли Белла и Флорентина да отидат с нея на прегледа в кабинета на Братъл стрийт. Още същата вечер докторът съобщи на груповия наставник на Уенди за бременността й и никой не се изненада от последвалото решение. На следващия ден пристигна баща й, който благодари на двете момичета за всичко, което бяха направили за Уенди, след което я откара в Нашвил. Всичко се случи толкова внезапно, че не можеха да повярват, че никога повече няма да видят Уенди. Флорентина се чувстваше безпомощна и се питаше дали не можеше да направи нещо повече.

В края на втората година Флорентина започна да вярва, че е по силите й да спечели жадуваното място във Фи Бета Капа4. Бе започнала бързо да губи интерес към политиката в университета. Комбинацията Никсън — Макарти далеч не беше от най-вдъхновяващите, а илюзиите й се стопиха още повече от една случка през лятната ваканция.

Флорентина отново бе започнала да работи при баща си в Ню Йорк. Беше научила много неща след инцидента „Джеси Ковач“. Всъщност Авел вече с удоволствие я оставяше да ръководи различни магазини, когато директорите им бяха в отпуск.

По време на една обедна почивка тя се опита да избегне един модно облечен мъж на средна възраст, който тъкмо пресичаше хола. Той обаче я забеляза и извика:

— Здрасти, Флорентина.

— Здравей, Хенри — без особен ентусиазъм отвърна тя.

Той се наведе и я сграбчи за двете ръце, след което я целуна по бузата.

— Днес е щастливият ти ден, скъпа.

— Защо? — искрено се озадачи Флорентина.

— Дамата ми за вечерта ми върза тенекия и ти предлагам да я заместиш.

„Разкарай се“, би му казала тя, ако Хенри Осбърн не беше директор на веригата. Тъкмо се мъчеше да измисли някакво приемливо извинение, когато той добави:

— Имам билети за „Кан-Кан“.

Още от пристигането си в Ню Йорк Флорентина се опита да си намери място за последния най-голям хит на Бродуей, но й бяха казали, че билетите са продадени за осем месеца напред — а по това време вече щеше да се е върнала в Радклиф. Поколеба се за миг, но накрая отстъпи.

— Благодаря, Хенри.

Разбраха се да се срещнат в „Сарди“ и да пийнат по нещо преди да отидат до театъра „Шуберт“. Представлението наистина оправда очакванията й, а след него щеше да е невъзпитано да откаже поканата за вечеря. Хенри я отведе в „Рейнбоу Руум“ и там започнаха неприятностите. Беше изпил три двойни уискита преди пристигането на първото ястие и макар че не беше първият мъж, слагал ръка на коляното й, бе първият приятел на баща й, който се осмели на това. Към края на вечерята бе така пиян, че едва говореше.

В таксито на път за „Барон“ той угаси цигарата си и се опита да я целуне. Тя се притисна в ъгъла, но това не го спря. Тя нямаше представа как да се справя с пияни мъже, нито пък колко настойчиви могат да бъдат. Когато стигнаха хотела, Хенри настоя да я изпрати до стаята. Флорентина не посмя да откаже предложението, защото се страхуваше, че една разправия няма да се отрази добре на баща й. В асансьора Хенри се опита да я целуне отново, а когато стигнаха малкия й апартамент на четиридесет и първия етаж, влезе след нея насила. Незабавно отиде до малкото барче и си наля още една солидна доза уиски. Флорентина горчиво съжаляваше, че баща й е във Франция, а Джордж отдавна се е прибрал вкъщи. Не знаеше какво да прави.

— Не мислиш ли, че е време да си вървиш, Хенри?

— Какво? Преди да е почнал купонът? — с надебелял език попита Хенри и залитна към нея. — Едно момиче трябва да покаже малко благодарност, когато приятел я заведе на най-доброто шоу в града и я почерпи с първокласна вечеря.

— Благодарна съм ти, Хенри, но освен това съм уморена и искам да си легна.

— Точно това имах предвид и аз.

Стана й лошо, когато той почти падна върху нея, плъзна ръце по гърба й и ги спря чак когато стигнаха до задника й.

— Хенри, по-добре да си тръгнеш преди да си направил нещо, за което после ще съжаляваш. — Флорентина веднага си даде сметка, че думите й звучат донякъде абсурдно.

— За нищо няма да съжалявам — каза той и се опита да смъкне ципа на роклята й. — Ти също.

Флорентина се опита да го отблъсне, но той бе прекалено силен. Заудря го по ръцете.

— Не прекалявай със съпротивата, скъпа — задъхано каза той. — Знам, че го искаш, и ще ти покажа едно-две нещица, за които твоите колежанчета не са и чували.

Коленете й се подгънаха и Флорентина падна на килима, а Хенри се строполи отгоре й, като събори телефона от масата.

— Така е по-добре — каза той. — Обичам да има живец.

Хвана я и без усилие задържа двете й ръце изпънати над главата й. С другата си ръка започна да опипва бедрата й. С цялата сила, на която бе способна, Флорентина се освободи и го зашлеви през лицето, но това само го накара да я сграбчи за косата и да вдигне роклята над кръста й. Тя се скъса и Хенри се засмя дрезгаво.

— Щеше да е по-лесно… ако беше свалила тая проклета рокля… предварително — задъхано каза той и продължи да разкъсва дрехите й.

Флорентина безпомощно се огледа и видя тежката кристална ваза с няколко рози на масичката за телефона. Придърпа Хенри със свободната си ръка и започна страстно да го целува по лицето и врата.

— Така е по-добре — каза той и пусна другата й ръка.

Тя бавно посегна към вазата и когато я сграбчи, рязко замахна и я стовари с все сила върху темето му. Главата му клюмна и Флорентина трябваше да напрегне всичките си сили, за да го избута. Когато видя течащата от главата му кръв, се изплаши, че го е убила. В същия миг на вратата силно се почука.

Стресната, Флорентина се опита да се изправи, но краката й не я държаха. На вратата отново се почука — този път още по-силно; последва глас, който можеше да принадлежи само на един човек. Флорентина залитна към вратата и я отвори. Туловището на Белла запълни цялата каса.

— Изглеждаш ужасно.

— И се чувствам ужасно — каза Флорентина и сведе поглед към разкъсаната си вечерна рокля на Баленсиага.

— Кой го направи?

Флорентина отстъпи крачка назад и посочи неподвижното тяло на Хенри Осбърн.

— Сега разбирам защо телефонът даваше заето — каза Белла и тръгна към проснатото тяло. — Доколкото виждам, получил е по-малко, отколкото заслужава.

— Жив ли е? — попита отпаднало Флорентина.

Белла се отпусна на коляно и провери пулса му.

— За съжаление, да. Само драскотина. Нямаше да оживее, ако аз го бях фраснала. А сега ще се размине само с една голяма цицина сутринта — нищо работа за боклук като този. Май е най-добре да го изхвърлим през прозореца — добави тя, вдигна Хенри и го метна на рамото си, сякаш беше чувал с картофи.

— Не, Белла. Ние сме на четиридесет и първия етаж.

— Няма да забележи първите четиридесет — каза Белла и тръгна към прозореца.

— Не, не! — възкликна Флорентина.

Белла се ухили и се обърна.

— Този път ще съм милостива и ще го оставя в товарния асансьор. Персоналът да прави с него каквото си реши.

Флорентина не възрази, когато Белла мина покрай нея с Хенри на рамото си. След малко се върна с победен вид, сякаш бе спасила наказателен удар, и каза:

— Пратих го в мазето.

Флорентина седеше на пода и отпиваше „Реми Мартен“.

— Белла, дали някога ще бъда ухажвана романтично?

— Не питаш подходящия човек. Никой не се е опитвал дори да ме изнасили, да не говорим за романтика.

Флорентина се разсмя и я прегърна.

— Слава богу, че дойде навреме. Защо си тук, не че имам нещо против?

— Малката госпожица Ефективност е забравила, че съм настанена в хотела, защото утре имам мач. Дяволите срещу Ангелите.

— Но и двата отбора са мъжки.

— Те си мислят така. Не ме прекъсвай. Когато отидох на рецепцията, нямаше резервация на мое име, администраторът каза, че всичко е заето, и затова реших да се кача горе и да се оплача на управата. Дай ми една възглавница и с удоволствие ще спя и в банята.

Флорентина я прегърна.

— Защо плачеш?

— Не плача, смея се. Белла, заслужаваш кралска постеля и ще я получиш.

Взе телефона и се обади в рецепцията.

— Да, госпожице Розновски?

— Президентският апартамент свободен ли е?

— Да, госпожице.

— Моля да го запазите на името на госпожица Белла Хеламан и да го запишете на моя сметка. Тя ще слезе след малко да потвърди.

— Разбира се, госпожице. Как да разпозная госпожица Хеламан?

На следващата сутрин Хенри Осбърн се обади и започна да я умолява да не казва на баща си за станалото. Кълнеше се, че ако не бил пил толкова, нямало да се случи нищо подобно. Накрая едва ли не през сълзи добави, че не може да допусне да изгуби мястото си в управителния съвет. Загледана в кървавата следа върху килима, Флорентина с неохота се съгласи.

11.

Когато се върна от Париж, Авел с ужас научи, че един от неговите директори бил намерен пиян в товарния асансьор и се наложило да направят седемнадесет шева на главата му.

— Несъмнено Хенри ще каже, че се е сблъскал с някой тъп сервитьор — отбеляза Авел, отключи чекмеджето с личните си документи, измъкна от него една ненадписана папка и добави в нея поредната бележка.

— По-вероятно с някоя тъпа блондинка — разсмя се Джордж.

Авел кимна.

— Смяташ ли да направиш нещо по въпроса? — попита Джордж.

— За момента не. Все още имаме полза от него заради връзките му във Вашингтон. А и без това съм зает със строежите в Лондон и Париж, а управителният съвет иска да проуча и почвата в Амстердам, Женева, Кан и Единбург. Да не говорим, че Зофя ме заплашва със съд, ако не увелича издръжката й.

— Може би най-лесният начин е да го пенсионираме? — предложи Джордж.

— Още не — отвърна Авел. — Нужен ми е и по още една причина.

Джордж не можеше да се сети каква точно.

— Ще ги размажем — каза Белла. Решението й да предизвика отбора по хокей на лед на Харвард на мач по хокей на трева не изненада никого освен самите предизвикани, които любезно отклониха поканата, без да я коментират. Белла незабавно пусна обява на половин страница в харвардския „Кримсън“ с текст „Харвардските атлети бягат от предизвикателството на Радклиф“.

Енергичният редактор на вестника видя обявата преди отпечатването й и реши да интервюира Белла, така че тя се появи на първа страница. Снимката й, на която носеше маска и подплънки и размахваше стик, вървеше с текста „Тя е по-страшна, когато свали маската си“. Белла бе във възторг.

Още същата седмица Харвард предложи да изпрати средношколския си отбор в Радклиф. Белла отказа и настоя за среща с университетския отбор. Накрая се стигна до компромис — Харвард сформира отбор от четирима университетски играчи, четирима младши университетски играчи и трима средношколци. Насрочиха дата и направиха необходимите приготовления. Студентите в Радклиф бяха обхванати от шовинизъм пред предстоящия сблъсък, а Белла се превърна в култова фигура в кампуса.

— Повече фигура, отколкото култова — сподели тя с Флорентина.

По-късно „Кримсън“ описа тактиката й за спечелване на мача като дяволска. Когато автобусът на Харвард пристигна, отборът бе посрещнат от единадесет амазонки с преметнати през рамо хокейни стикове. Стъписаните младежи незабавно бяха закарани на обяд. Играчите по правило не близваха нито капка преди игра, но тъй като всички момичета без изключение си поръчаха бира, се почувстваха задължени да не изостанат. Повечето от момчетата бяха обърнали по три бири преди обяда, когато пък им сервираха отлично вино. Никой от гостите не помисли да коментира щедростта на Радклиф или да попита дали не нарушават някои университетски правила. В края на обяда всичките двадесет и двама участници вдигнаха чаши с шампанско за добруването на двата колежа.

Единадесетте момчета от Харвард бяха ескортирани до съблекалнята, където ги очакваше друга голяма бутилка шампанско. Единадесетте развеселени момичета ги оставиха да се преоблекат. Когато капитанът на Харвард изведе отбора си на игрището, бе посрещнат от повече от петстотин зрители и единадесет стегнати момичета, които не бе виждал никога през живота си. Другите единадесет дами, които му бяха добре познати, едва оставаха будни на трибуната. В края на първото полувреме резултатът бе три на нула и отборът от Харвард изкара късмет със загуба само седем на нула. Харвардският „Кримсън“ се помъчи да опише Белла като измамница, но бостънският „Глоуб“ категорично я обяви за изключително предприемчива жена.

Капитанът на харвардския отбор незабавно отправи предизвикателство за мач между университетските отбори.

— Точно това исках и аз — каза Белла на Флорентина.

Тя прие поканата, като изпрати телеграма от единия край на Кеймбридж до другия. В нея пишеше: „У вас или у нас?“. Радклиф трябваше да осигури няколко коли, за да превози агитката си, която се увеличи заради решението на Харвард да устрои танцова забава вечерта след мача. Флорентина закара Белла и още три момичета от отбора с новия си олдсмобил модел 1952. Всички стикове, наколенки и нагръдници се побраха в багажника. Когато пристигнаха, никой от противниковия отбор не ги посрещна чак докато не излязоха на игрището. Този път зрителите бяха три хиляди, сред които и Конънт и Джордан, ректорите на Харвард и Радклиф.

Тактиката на Белла отново изглеждаше на ръба на допустимото — всяко от момичетата й очевидно бе инструктирано да обръща повече внимание на играчите, отколкото на топката. Безмилостните удари по пищялите им помогнаха да завършат първото полувреме с нула на нула.

Отборът на Радклиф едва не отбеляза точка още в първата минута след почивката, което вдъхнови момичетата да заиграят още по-упорито. Вече изглеждаше, че мачът ще се реши с дузпи, когато централният нападател на Харвард — момче, което бе само малко по-дребно от Белла — проби защитата и зае позиция за удар. Беше стигнал наказателното поле, когато Белла стремително се хвърли напред и го удари с рамо. Това бе последното, което нападателят си спомняше от мача преди да припадне и да бъде изнесен на носилка. Двамата рефери едновременно надуха свирките си и Харвард получи право на наказателен удар минута преди края. За изпълнител бе избран левият нападател. Високият едва метър и седемдесет строен младеж изчака двата отбора да се подредят и рязко подаде на десния нападател, който стреля право в нагръдника на Белла. Топката падна в краката й и тя я изби надясно, право към дребния ляв нападател. После се хвърли напред и зрителите с по-слаби сърца затвориха очи, но този път противникът й се оказа достоен — отстъпи и остави капитана на Радклиф проснат безпомощно на земята, след което му остана достатъчно време да запрати топката в мрежата. Прозвуча последният сигнал и Радклиф загуби с едно на нула.

Това бе единственият случай, когато Флорентина видя Белла да плаче, докато извеждаше отбора си, въпреки овациите на публиката. Макар и победена, тя получи две компенсации — получи предложение да играе в женския национален отбор по хокей и срещна бъдещия си съпруг.

Флорентина се запозна с Клод Ламонт на забавата след мача. В спретнатия си син блейзър и сивите спортни панталони той изглеждаше още по-дребен.

— Малък сладур, нали? — каза Белла и го потупа по главата. — Страхотен гол.

Флорентина се изненада, че Клод като че ли няма нищо против подобно поведение.

— Но и тя игра първокласно, нали? — бе всичко, което каза.

Белла и Флорентина се върнаха в Радклиф да се преоблекат за танците. Клод ги изпрати до залата. Белла веднага я сравни с изложение на добитък, след като всички мъже наобиколиха бившата й съквартирантка. Всички искаха да танцуват джитербъг с нея, така че Клод бе за храна и напитки, които биха стигнали за една малка армия. Белла се зае да се справи с масата, докато наблюдаваше приятелката си да се носи в копринен вихър на дансинга.

Флорентина го забеляза за първи път, докато танцуваше. Стоеше в ъгъла и разговаряше с някакво момиче. Беше висок метър и осемдесет, с чуплива светла коса и загар, който красноречиво показваше, че не прекарва зимните си ваканции в Кеймбридж. В същия миг той се обърна към дансинга и погледите им се срещнаха. Флорентина бързо отмести очи и се опита да чуе какво казва партньорът й — нещо за това, че Америка навлизала в епохата на компютрите и че смятал да си осигури място в локомотива. Когато танцът свърши и приказливият й кавалер я върна при Белла, Флорентина се обърна и видя, че той е застанал до нея.

— Нахранихте ли се вече?

— Не — излъга тя.

— Имате ли нещо против да дойдете на масата ми?

— Благодаря — отвърна тя и остави Белла и Клод да обсъждат качествата на подаването от крило на крило и разликите между хокея на трева и хокея на лед.

През първите няколко минути и двамата не проговориха нито дума. Той донесе храна от бюфета, след което и двамата се опитаха да заговорят едновременно. Казваше се Скот Форбс и специализираше история в Харвард. Флорентина бе срещала името му в светските колонки на бостънските вестници като наследник на семейния бизнес на Форбс и един от най-търсените млади мъже в Америка. Искаше й се да не е така. „Какво значение има името?“, помисли си тя и каза своето. Като че ли не му направи никакво впечатление.

— Красиво име за красиво момиче — каза той. — Съжалявам, че не сме се срещнали по-рано.

Флорентина се усмихна.

— Всъщност миналата седмица бях в Радклиф на онзи прочут мач, когато изгубихме със седем на нула — добави той.

— Играл си там? Не те забелязах.

— Нищо чудно. През по-голямата част от времето лежах на земята и ми се повръщаше. Никога не бях пил толкова много. Белла Хеламан може да изглежда грамадна и като си трезвен, но ако си пиян, прилича на същински танк „Шърман“.

Флорентина се разсмя и с удоволствие заслуша историите му за Харвард, за семейството му и за живота в Бостън. През останалата част от вечерта танцува само с него и когато празненството свърши, той я изпрати до Радклиф.

— Можем ли да се видим утре? — попита Скот.

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да излезем извън града и да хапнем някъде на обяд?

— С удоволствие.

През останалата част от нощта Флорентина и Белла разговаряха за кавалерите си.

— Мислиш ли, че има значение това, че е излязъл направо от Социалния регистър?

— Не и ако си заслужава — отвърна Белла, която много добре разбираше страховете на Флорентина. — Нямам представа дали Клод изобщо фигурира в някакъв регистър — добави тя.

На следващата сутрин Скот Форбс я закара извън града със старата си кола. Никога през живота си не се бе чувствала по-щастлива. Обядваха в един малък ресторант в Дедам, който бе пълен с познати на Скот. Флорентина се запозна с Лоуел, Уинтроп, Кабът и още един Форбс. Много се зарадва, когато видя към нея от една маса в ъгъла да приближава Едуард Уинчестър в компанията на привлекателно тъмнокосо момиче — най-накрая един познат. Едуард изглеждаше поразително добре и много щастлив. Бързо разбра причината, когато той й представи годеницата си Даниел.

— Двете би трябвало да се разбирате отлично — каза Едуард.

— Защо? — попита Флорентина и се усмихна на момичето.

— Даниел е французойка и отдавна й разказвам, че макар и да играех дофина, когато те обявих за вещица, тъкмо ти трябваше да ме учиш как да произнасям sorcière.

— Je n’aurais jamais pense que je tomberais amoureux d’une sorcière5 — тихо каза Скот, докато Флорентина гледаше как двамата се отдалечават.

Флорентина избра порция соле и се съгласи с предложения от него мускат, благодарна за това, че разбира от храна и вино. Изненада се, че са останали само двамата в целия ресторант, когато в четири оберкелнерът доближи масата им и намекна, че приготвянето на заведението за вечеря ще отнеме известно време. Когато се върнаха в Радклиф, Скот нежно я целуна по бузата и й каза, че утре ще й се обади.

Звънна й на следващия ден на обяд и я попита дали ще понесе да го гледа как играе хокей в младшия университетски отбор срещу Пен в събота, след което предложи да вечерят някъде.

Флорентина прие поканата, като едва успя да прикрие радостта си — с нетърпение очакваше да го види отново. Тази седмица й се стори най-дългата в живота й.

В събота сутринта взе едно важно решение как да прекарат уикенда. Напълни един малък куфар и го сложи в колата си, след което потегли към пързалката. Стигна много преди началото на мача. Седна на трибуната и зачака. За момент се уплаши, че чувствата му са се променили в сравнение с предишните им срещи, но страховете й изчезнаха в мига, когато той й махна и се плъзна по леда към нея.

— Белла каза да не се прибирам, ако изгубиш.

— Може пък да не искам да се прибираш — отвърна той и се отдалечи.

Гледаше играта и й ставаше все по-студено и по-студено. През целия следобед Скот като че ли така и не докосна шайбата, но въпреки това най-редовно се оказваше размазан в преградите. Тя реши, че този спорт е много глупав, но нямаше да му го каже. След края на мача седна в колата си и го зачака да се преоблече; последва поредната забава и накрая двамата останаха сами. Той я отведе в „Лок-Оубърс“, където отново сякаш познаваше всички. Този път тя не срещна нито едно познато лице освен онези, които бе виждала по кориците на модните списания. Той се държа възможно най-грижливо, което й помогна да се отпусне. Отново двамата си тръгнаха последни и Скот я откара до колата й. Целунаха се нежно по устните.

— Искаш ли утре да обядваме в Радклиф?

— Не мога — каза той. — Сутринта трябва да пиша доклад и не зная дали ще го приключа до два. Имаш ли нещо против да пием чай?

— Разбира се, че нямам, глупчо.

— Жалко. Ако знаех, щях да ти запазя стая в общежитието за гости.

— Жалко — тихо повтори Флорентина; мислеше си за малкия куфар в багажника.

На следващия ден Скот я взе малко след три и я заведе на чай в стаята си. Тя се усмихна, когато той затвори вратата — спомни си, че в Радклиф това все още не бе позволено. Стаята му беше много по-голяма от нейната. На бюрото имаше снимка на аристократична, леко навъсена дама, която можеше да бъде единствено майка му. Още с влизането си Флорентина разбра, че нито една част от мебелировката не е на Харвард.

Послушаха новия американски идол Елвис Пресли, след което Скот пусна „Южно от границата“ на вече не така слабия Синатра. Двамата потанцуваха, като всеки се питаше какво ли си мисли другият. Когато седнаха на дивана, той я целуна — първо много нежно, след това страстно. Изглежда, се страхуваше да продължи, а Флорентина бе едновременно срамежлива и неопитна, за да го окуражи. Изведнъж той сложи ръката си на гърдата й и сякаш зачака реакцията й. Най-накрая я придвижи нагоре и разкопча първото копче на роклята й. Флорентина не се опита да го спре, когато продължи със следващото. Не след дълго я целуваше — първо по рамото, а след това и по гърдите. Флорентина го желаеше толкова силно, че почти беше на път сама да направи следващата стъпка, когато той изведнъж спря и свали ризата си. В отговор тя бързо се освободи от роклята си и остави обувките й да паднат на пода. Тръгнаха към леглото, като неумело се мъчеха да свалят останалите си дрехи. За миг спряха и се погледаха, преди да легнат. За нейна най-голяма изненада, правенето на любов продължи само няколко секунди.

— Извинявай, бях ужасна — каза Флорентина.

— Не, не, вината е моя. — Той помълча. — Да си призная, за първи път ми е.

— Стига бе, и на теб ли? — възкликна тя и двамата избухнаха в смях.

През останалата част от вечерта лежаха прегърнати и се любиха още два пъти, с все по-голямо удоволствие и увереност. Когато на сутринта се събуди, Флорентина се чувстваше малко неудобно и изморена, но изключително щастлива и инстинктивно почувства, че двамата ще прекарат остатъка от живота си заедно. През останалата част на семестъра се виждаха всеки уикенд, а понякога и през учебните дни.

През пролетната ваканция се срещнаха тайно в Ню Йорк и Флорентина преживя трите най-щастливи дни в живота си. След „На брега“, „Светлините на рампата“ и „Южният Пасифик“ на Бродуей идваше ред на „Клуб 21“, „Сарди“ и дори Дъбовия салон в „Плаза“. Сутринта пазаруваха и се разхождаха в парка. Когато вечер се прибираше, ръцете й бяха заети от подаръци, които се трупаха до леглото.

Пролетният семестър измина в идилия и двамата рядко се разделяха. Към края му Скот покани Флорентина да прекара една седмица от ваканцията в Марбълхед и да се запознае с родителите му.

— Знам, че ще те харесат — каза й той, докато я изпращаше до влака за Чикаго.

— Надявам се — отвърна тя.

Флорентина часове наред разказваше на майка си колко чудесен е Скот и колко много го обича. Зофя се радваше, че дъщеря й е толкова щастлива, и с истинско нетърпение очакваше да се срещне с родителите на Скот. Молеше се Флорентина да е намерила човека на живота си и да не вземе някое импулсивно решение, за което после да съжалява. Флорентина избра метри разноцветна коприна от „Маршъл Фийлдс“ и прекарваше вечерите в кроене на рокля, за която бе сигурна, че ще бъде по сърце на майката на Скот.

Писмото пристигна в понеделник и Флорентина веднага позна почерка на Скот. Зарадвана и изпълнена с очакване, тя отвори плика, но бързо посърна — в съвсем кратката бележка се съобщаваше, че поради промяна на плановете на семейството му се налага да отложи пътуването си до Марбълхед. Флорентина отново и отново препрочиташе писмото — търсеше някакво скрито послание. Помнеше много добре колко щастливо се бяха разделили и реши да му се обади.

— Имението Форбс — обади се някакъв глас, очевидно на иконом.

— Мога ли да говоря с господин Скот Форбс? — Флорентина усети, че гласът й трепва при изричането на името.

— Бихте ли ми казали името си?

— Госпожица Флорентина Розновски.

— Ще проверя дали е тук, госпожице.

Флорентина стисна слушалката и нетърпеливо зачака да чуе гласа на Скот.

— В момента отсъства, госпожице, но ще му оставя съобщение, че сте се обаждали.

Флорентина не повярва. Час по-късно звънна отново.

— Все още не се е върнал, госпожице — каза гласът, така че тя изчака до осем вечерта, когато същият човек обяви, че господинът в момента вечеря.

— Моля, тогава бъдете така добър да му съобщите, че го търся.

— Да, госпожице.

Скоро гласът прозвуча отново, този път подчертано студено:

— Не може да бъде обезпокояван.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че сте му казали кой го търси, и…

— Госпожице, уверявам ви…

Намеси се друг глас — женски, в който се долавяше нотка на вроден авторитет.

— Кой се обажда?

— Казвам се Флорентина Розновски. Исках да говоря със Скот като…

— Госпожице Розновски, в момента Скот вечеря с годеницата си и не може да бъде обезпокояван.

— С годеницата си? — прошепна Флорентина и впи нокти в дланта си до кръв.

— Да, госпожице Розновски.

Телефонът замлъкна.

Нужни й бяха няколко секунди, докато осмисли чутото.

— Господи, мисля, че умирам — изстена Флорентина и изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, майка й бе седнала на леглото до нея.

— Защо? — бе първата дума на Флорентина.

— Защото не те заслужава. Един мъж на място не може да позволява майка му да определя с кого да изживее живота си.

След връщането й в училище нещата не се подобриха. Не можеше да се съсредоточи върху нищо и прекарваше по цели часове в леглото си, обляна в сълзи. Белла като че ли с нищо не можеше да й помогне и като че ли не успя да измисли по-добра тактика от пренебрежителното „Не бих искала подобен човек в отбора си“. Други младежи също канеха Флорентина на срещи, но тя не прие нито една. Баща й и майка й толкова се разтревожиха, че дори започнаха да разговарят за възникналия проблем.

Накрая, когато едва не бе на път да се провали с ученето, госпожица Роуз я предупреди, че трябва да поработи здравата, ако все още се надява да спечели място във Фи Бета Капа. Флорентина прие новината с безразличие. През лятната ваканция остана в дома в Чикаго, без да приеме нито една покана за парти или вечеря. Помогна на майка си да си избере няколко нови рокли, но не купи нито една за себе си. Прочете всички подробности за „светската сватба на годината“, както бостънският „Глоуб“ нарече брака между Скот Форбс и Синтия Ноулс, но това единствено я разплака отново. Не помогна и сватбената покана на Едуард Уинчестър. По-късно Флорентина се опита да махне Скот от мислите си, като се премести в Ню Йорк и работеше почти без прекъсване в хотела на баща си. С приближаването на края на ваканцията започва да се ужасява само при мисълта да се върне за последната си учебна година в Радклиф. Съветите на баща й и съчувствието на майка й като че ли с нищо не спомагаха за оправянето на положението. И двамата започнаха да се отчайват, когато тя не прояви никакъв интерес към подготовката на двадесет и първия си рожден ден.

Само няколко дни преди да замине за Радклиф, Флорентина срещна Едуард на отсрещния тротоар на Лейк Шор Драйв. Изглеждаше толкова нещастен, колкото се чувстваше самата тя. Махна му и се усмихна. Той отвърна на поздрава й, но остана сериозен. Стояха и се гледаха, докато Едуард най-накрая пресече улицата.

— Как е Даниел? — попита го тя.

Той се втренчи в нея.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

Той продължи да я гледа, сякаш не можеше да намери думи.

— Мъртва е.

Флорентина го зяпна изумена.

— Караше прекалено бързо, искаше да се изфука с новата ми кола, и катастрофирахме. Аз оживях, а тя умря.

— Боже мой! — Флорентина го прегърна. — Каква егоистка съм!

— Не знаех, че и ти си имаш грижи.

— Не могат да се сравняват с твоите. Ще се връщаш ли в Харвард?

— Налага се. Бащата на Даниел настоя, каза, че никога няма да ми прости, ако не го направя. Така че все имам някаква причина. Не плачи, Флорентина. Ако и аз започна, няма да има спиране.

Флорентина се тресеше.

— Господи, каква егоистка съм! — повтори тя.

— Идвай в Харвард от време на време. Ще играем тенис и ще ми помагаш с някоя и друга дума на френски. Ще бъде както навремето.

— Дали? — тъжно запита тя. — Не зная.

12.

Когато Флорентина се върна в Радклиф, я посрещна дебел двеста страници учебен каталог, за прочитането на който й бяха нужни три вечери. От него трябваше да избере един свободноизбираем предмет извън основната си специалност. Госпожица Роуз й предложи да се спре на нещо ново, за подробното изучаване на което може и да не й се отвори друга възможност.

Като всички студенти, Флорентина бе чула, че професор Луиджи Ферпози тази година ще бъде гостуващ професор в Харвард и веднъж седмично ще провежда семинари. След спечелването на Нобеловата награда той обикаляше света и получаваше почести, а откакто получи почетна титла в Оксфорд, започнаха да го описват като единствения, с когото папата и президентът са напълно единодушни, като не се брои Бог. За своя основна тема световният авторитет по италианска архитектура бе избрал римския барок. Първата му лекция бе обявена под заглавието „Град на зрение и разум“. Резюмето в учебния каталог бе изкусително — аристократът Джанлоренцо Бернини и синът на каменоделец Франческо Боромини бяха превърнали Вечния град на цезарите и папите в най-забележителната столица на света. Изисквания — задължително владеене на латински и италиански, желателни познания по немски и френски. Ограничение — тридесет студенти.

Госпожица Роуз не беше особено оптимистично настроена относно шансовете на Флорентина да бъде сред малцината избрани.

— Казват, че от библиотеката „Уайденер“ до общата зала „Бостън“ вече се е наредила опашка от желаещи само да го видят. Да не споменавам и факта, че е известен женомразец.

— И Юлий Цезар е бил женомразец.

— Вчера вечерта в общата зала не ме третираше като Клеопатра — каза госпожица Роуз. — Но му се възхищавам, че по време на Втората световна е летял с бомбардировачите. Има лична заслуга за спасяването на половината църкви в Италия.

— Какво пък, искам да съм сред избраните му ученици — каза Флорентина.

— Нима? — ехидно попита госпожица Роуз. — Ако не успееш — засмя се тя, докато пишеше бележка до професор Ферпози, — винаги можеш да се запишеш в някой научноизследователски курс. При тях няма никакви ограничения.

— Камънаци за глупаци — пренебрежително каза Флорентина. — Не ги ща. Отивам да завъртя главата на професор Ферпози.

В осем и половина на следващата сутрин, цял час преди официалното начало на приемния ден на професора, Флорентина се изкачи по мраморните стълби на библиотека „Уайденер“. Вътре взе асансьора (голям колкото да побере нея и една книга) до най-горния етаж — кабинетите на старшите професори се намираха под стряхата. Очевидно някое по-ранно поколение е било толкова твърдо решено да се дистанцира колкото се може повече от беснеещите студенти, че е трябвало да преглътне дългото катерене по стълбите или неудобството на вечно заетия асансьор.

Щом излезе от кабината, Флорентина се озова пред матирана врата. Името „Професор Ферпози“ беше прясно изписано с черни букви върху стъклото. Спомни си, че именно този човек бе седнал през 1945 година в Мюнхен заедно с ректора Конънт и двамата бяха решили съдбата на германската архитектура — какво да се запази и какво да се заличи веднъж завинаги. Много добре знаеше, че не бива да го безпокои още цял час. Понечи да се обърне и да се оттегли, но асансьорът вече бе потеглил някъде надолу. Върна се и решително почука на вратата. Отвътре се чу трясък.

— Мадона! Който и да си, махай се! Заради теб счупих любимия си чайник! — изкрещя гневно някой, чийто матерен език би могъл да бъде единствено италиански.

Флорентина потисна импулса да побегне и вместо това бавно завъртя дръжката и надникна в стаята, която вероятно имаше стени, но нямаше начин да се разбере със сигурност — книгите и списанията бяха натрупани от пода до тавана, сякаш бяха заменили обикновените тухли и хоросана.

В центъра на целия безпорядък стърчеше професорът, на когото с еднаква лекота можеха да се дадат както четиридесет, така и седемдесет години. Висок, облечен в старо сако от туид и сив панталон от каша с вид, сякаш е купен от някой магазин за дрехи втора употреба или е наследен от дядо му. Държеше кафява порцеланова дръжка, само допреди малко явно била закрепена за чайник. В краката му лежеше торбичка чай, заобиколена от парчета кафяв порцелан.

— Пазех си този чайник повече от тридесет години. Над него поставях единствено „Пиета“, госпожице. Как смятате да ми го възмездите?

— Тъй като Микеланджело явно не е в състояние да скулптира друг такъв, ще се наложи да отида до „Улуъртс“ и да ви купя нов.

Професорът се усмихна противно на самия себе си.

— Какво искате? — И вдигна торбичката с чая. Парчетата останаха да се търкалят на пода.

— Да се запиша в курса ви.

— Не се интересувам от жени и в най-добрите си моменти — каза той, без да я поглежда. — А още по-малко от жена, която ме кара да си счупя чайника точно преди закуска. Как се казвате?

— Розновски.

Той я погледна за миг, после седна зад бюрото си и хвърли торбичката в пепелника. След това бързо си записа нещо.

— Розновски, вие сте тридесета в списъка.

— Но вие не знаете нищо за моите оценки и…

— Запознат съм много добре с вашите оценки — злокобно отвърна той. — За семинара следващата седмица ще подготвите доклад за… — поколеба се за миг, — за една от ранните работи на Боромини, „Сан Карло але Куатро Фонтане“. Приятен ден — добави той, докато Флорентина трескаво пишеше в бележника си. След това се върна при останките от чайника си, без да й обръща повече внимание.

Флорентина излезе, като внимателно затвори вратата. Бавно заслиза по мраморните стъпала. Защо я беше приел толкова бързо? Откъде може да знае за нея?

През следващата седмица прекара дълги дни в криптите на музея „Фог“, заровена в научните списания. Подготвяше диапозитиви на плановете на Боромини на „Сан Карло“ и дори провери дългия списък с разходите, за да разбере колко е струвала забележителната постройка. Намери време дори да отскочи до отдела за порцелан на „Шрев, Кръмп и Лоу“.

Когато завърши доклада си, го прочете на глас вечерта преди представянето му и се почувства сигурна в изложението си. Тази увереност обаче се изпари в мига, когато отиде на семинара на професор Ферпози. Стаята вече бе пълна с очакващи студенти, а когато провери окачения на стената списък, Флорентина с ужас установи, че е единствената незавършила студентка, единствената, която не е от факултета по изящни изкуства, и единствената жена в курса. На бюрото на професора бе поставен проектор, насочен към голям бял екран.

— А, разрушителката на къщи се появи отново — отбеляза професорът, докато Флорентина заемаше единственото останало място отпред. — Едно предупреждение за онези, които все още не са се сблъсквали с госпожица Розновски — не я канете на чай.

Усмихна се на собствената си шега и почука с лулата си по масата, за да призове към ред.

— Госпожица Розновски — продължи уверено той — ще изнесе доклад върху „Оратори ди Сан Филипо Нери“ на Боромини.

Сърцето на Флорентина се сви.

— Не, не — отново се усмихна той. — Грешката е моя. Доколкото си спомням, за църквата „Сан Карло“.

През следващите двадесет минути Флорентина изнасяше доклада си, показваше диапозитивите и отговаряше на въпроси. Ферпози стоеше мълчаливо и неподвижно с лулата си и само веднъж я прекъсна, за да поправи погрешното произнасяне на наименованието на някакви римски монети от седемнадесети век.

Когато Флорентина най-сетне се върна на мястото си, той замислено кимна и заяви:

— Чудесно представяне на гениална творба. — За първи път през целия ден Флорентина си позволи да се отпусне и в същия миг Ферпози бодро скочи на крака. — Мое неприятно задължение е да ви запозная с нейната противоположност. Искам всички да си водите бележки за дискусията следващата седмица.

Ферпози се засуети около проектора и постави първия диапозитив. На екрана се появи някаква сграда.

Флорентина се взираше смаяна в десетгодишната снимка на чикагския „Барон“, издигащ се над групата малки елегантни жилищни сгради на Мичиган авеню. В стаята настъпи гробна тишина. Един-двама студенти се обърнаха към нея, за да видят реакцията й.

— Варварщина, нали? — Усмивката на Ферпози се появи отново. — Нямам предвид само сградата, която сама по себе си е най-долнопробен символ на плутократското самодоволство, а цялостния ефект, който тя оказва върху града около нея. Обърнете внимание как тази кула нарушава нормалното чувство за симетрия и равновесие, само и само за да е сигурно, че тя е единственото нещо, което ще се набива на очи.

Мина на следващия диапозитив. Този път бе „Барон“ в Сан Франциско.

— Тук сме свидетели на известно подобрение — обяви професорът на внимателно слушащата аудитория, — но само защото след земетресението от 1906 година градската управа на Сан Франциско забранява строежа на сгради с повече от двадесет етажа. Нека сега излезем в чужбина — продължи професорът и отново се обърна към екрана. Появи се изображение на „Барон“ в Кайро. Блестящите му прозорци отразяваха хаоса и бедността на копторите, струпани в далечината. — Кой може да обвинява местните, че подкрепят една или друга революция, при положение че в собствения им двор е издигнат подобен паметник на Мамона, а самите те се мъчат да оцелеят в съборетини от кирпич, в които няма дори електричество?

Професорът безмилостно продължи да показва снимки на хотелите „Барон“ в Лондон, Йоханесбург и Париж.

— За следващата седмица искам критичните ви мнения относно всички тези чудовища. Имат ли архитектурна стойност, може ли съществуването им да се оправдае от финансова гледна точка и дали внуците и правнуците ви ще се радват да ги видят? И ако е така, защо? Приятен ден.

Всички излязоха с изключение на Флорентина, която махна опаковъчната кутия на пакета до себе си.

— Донесох ви прощален подарък — каза тя, стана и му подаде керамичния чайник. Точно когато Ферпози протегна ръце да го поеме, Флорентина го пусна да се разбие в краката му.

Професорът остана неподвижен, загледан в парчетата на пода.

— Не заслужавам нищо друго — каза най-сетне той и й се усмихна.

Флорентина бе твърдо решена да каже онова, което искаше.

— Постъпката ви бе крайно недостойна за човек с репутация като вашата.

— Абсолютно правилно — отвърна той. — Трябваше обаче да разбера дали имате гръбнак. Нали разбирате, повечето жени нямат.

— Да не би да си мислите, че положението ви ви позволява…

Той я прекъсна с пренебрежително махване с ръка.

— Госпожице, другата седмица с интерес ще прочета вашата защита на империята на баща ви и ще се радвам да открия онова, което търся.

— Да не би да си представяте, че ще стъпя повече тук?

— О, разбира се, госпожице Розновски. Ако сте дори наполовина такава, за каквато ви представят колегите ми, следващата седмица ме очаква истинско сражение.

Флорентина излезе, като едва се сдържа да не затръшне вратата с все сила.

През следващите седем дни разговаря с професори по архитектура, специалисти по градоустройство в Бостън и международни градски консерватори. Телефонира на баща си, на майка си и на Джордж Новак и накрая с неохота стигна до заключението, че макар всички да имаха различни обяснения, професор Ферпози е прав. Седмица по-късно се върна в кабинета на най-горния етаж на библиотеката и седна на задния ред, изпълнена с ужас при мисълта за онова, което ще кажат колегите й.

Професор Ферпози я гледаше, докато тя съвсем не се сви на стола си. След това почука с лулата си по пепелника и започна да говори.

— Ще оставите есетата си на бюрото ми след семинара. Днес искам да разгледаме влиянието на Боромини върху европейската църковна архитектура по време на века след смъртта му.

Последвалата лекция бе така интересна, цветиста и прочетена с такъв авторитет, че студентите седяха като омагьосани и попиваха всяка произнесена дума. Когато приключи, професорът посочи един светлорус младеж от първия ред и му заръча за следващия път да приготви доклад за първата среща между Боромини и Бернини.

И този път Флорентина остана на мястото си, докато студентите оставяха работите си на бюрото на Ферпози и излизаха. Когато останаха сами, тя му подаде увит в опаковъчна кутия пакет. Той го разтвори и намери вътре чайник от костен порцелан, направен през 1912 година.

— Великолепен е — каза Ферпози. — И ще си остане такъв, докато някой не го изпусне.

Двамата се разсмяха.

— Благодаря ви, госпожице.

— Аз ви благодаря, че не ме подложихте на допълнителни унижения — отвърна Флорентина.

— Нямаше никаква нужда с оглед на вашето достойно за уважение самообладание, така необичайно за една жена. Надявам се да ми простите, но също толкова осъдително би било да не опитам да повлияя на човек, който един ден ще застане начело на най-голямата хотелска империя в света.

Подобна мисъл никога не бе минавала през главата на Флорентина.

— Моля ви да уверите баща си, че всеки път, когато ми се налага да пътувам, отсядам именно в „Барон“ — продължи Ферпози. — Стаите, храната и обслужването са най-добрите сред всички по-големи вериги и няма нищо, за което да се оплачеш, когато си вътре в хотела. Постарайте се да научите за сина на каменоделеца най-малкото толкова, колкото аз зная за строителя на империи от Слоним. Да си имигрант е нещо, което вашият баща и аз самият винаги с гордост бихме посочили като обща черта. Приятен ден, госпожице.

Флорентина напусна кабинета му тъжно замислена върху факта колко малко знае всъщност за управлението и начина на работа на империята на баща си.

През тази година наблегна върху съвременните езици, но всеки вторник следобед сядаше сред купищата книги и внимателно слушаше лекциите на професор Ферпози. А по време на една официална вечеря ректорът Конънт отбеляза, че е жалко, че именитият му колега не е имал преди тридесет години такова приятелство, каквото е в момента приятелството му с Флорентина.

Денят на връчването на дипломите в Радклиф бе бляскав и многоцветен. Горди, модерно облечени родители се смесваха с професорите, надянали алени, пурпурни и какви ли не други на цвят тоги в зависимост от положението си. Преподавателите крачеха достолепно като епископи и уведомяваха посетителите как са се представили децата им, като понякога си позволяваха и по някоя друга добре премерена волност. В случая с Флорентина нямаше нужда от преувеличения — тя завърши summa cum laude6 и през годината бе избрана във Фи Бета Капа.

За Белла и Флорентина това бе ден на радост и тъга. Щяха да се разделят, тъй като живееха в двата противоположни края на Америка — едната в Ню Йорк, а другата — в Сан Франциско. Белла бе направила предложение за женитба на Клод на 28 февруари през третата учебна година („Не можах да изчакам следващата високосна“ — обясни тя) и през пролетната ваканция двамата се бяха оженили в църквата „Хоутън“ в Харвард. Флорентина разбра колко щастливи са двамата, когато Клод я срещна на приема и отбеляза:

— Нали е прекрасна?

Флорентина се усмихна и се обърна към приятелката си, която тъкмо казваше колко й е мъчно, че Уенди не е с тях.

— Не че някога си е подготвяла домашните де — добави тя и се ухили.

— Флорентина работи с всички сили през последната година и никой не би се изненадал от постиженията й — каза госпожица Роуз.

— Сигурен съм, че огромна част от заслугата е именно ваша, госпожице Роуз — отвърна Авел.

— О, не. Надявах се Флорентина да се върне в Кеймбридж и да продължи с докторска програма, а след това да постъпи във факултета. Но както изглежда, тя има други планове.

— Определено е така — каза Авел. — Флорентина ще постъпи в „Барон“ като директор на магазините във веригата. През последните няколко години се разраснаха неимоверно и се боя, че досега не им обръщах особено внимание.

— Не си ми казвала подобно нещо, Флорентина — избоботи Белла. — Май споменаваше нещо за…

— Шшшшш, Белла — каза Флорентина и й направи знак да мълчи.

— Това пък какво е, госпожице? Да не би да криеш някаква тайна от мен?

— Папа, сега не е нито времето, нито мястото за този разговор.

— Стига де, не ни дръж в напрежение — каза Едуард. — Обединените нации или „Дженеръл Мотърс“ са убедени, че не могат да оцелеят без теб?

— Трябва да призная, че след като си получила най-доброто, което би могъл да ти осигури този университет, и на мен ми е безкрайно интересно за какво смяташ да го използваш.

— Може би се надява да стане прочута танцьорка — обади се Клод.

— Това е засега най-близкото попадение — отбеляза Флорентина.

Всички се разсмяха — с изключение на майка й.

— Какво пък, ако не си намериш работа в Ню Йорк, винаги можеш да потърсиш и в Сан Франциско — каза Белла.

— Ще имам предвид офертата — отвърна Флорентина.

За нейно облекчение по-нататъшните обсъждания на бъдещето й станаха невъзможни, защото започна церемонията по връчването на дипломите. Джордж Кенън, бившият американски посланик в Русия, пръв взе думата. Речта му се прие с бурни ръкопляскания и ентусиазъм. На Флорентина особено й хареса финалният цитат на Бисмарк: „Да оставим на децата си само няколко недовършени задачи“.

— Някой ден ти ще държиш подобна встъпителна реч — каза й Едуард.

— И моля ви, сър, ще ме осведомите ли на каква тема?

— Проблемите, с които се сблъсква първата жена президент.

Флорентина се разсмя.

— Все още го вярваш, така ли?

— Както и ти, ако ще да ми се наложи винаги да ти го напомням.

През изминалата година често виждаха Едуард и Флорентина заедно и приятелите им се надяваха в най-скоро време двамата да обявят годежа си. Но Едуард знаеше, че това никога няма да се случи. „Тази жена винаги ще си остане недостижима за мен“, мислеше си той. Бяха орисани да са близки приятели, но не и любовници.

След като си събра багажа и се сбогува с майка си, Флорентина огледа за последно стаята си за нещо забравено и седна на ръба на леглото, потънала в спомени за прекараното в Радклиф време. Единственото видимо нещо бе, че беше пристигнала тук с три куфара, а си тръгваше с шест и с диплома на бакалавър по хуманитарни науки. Алената хокейна шайба, подарена й навремето от Скот, все още висеше на стената. Флорентина я свали, подържа я за момент и я пусна в кошчето за боклук.

Настани се на задната седалка до баща си и шофьорът за последен път насочи колата към изхода на кампуса.

— Бихте ли карали малко по-бавно? — помоли тя.

— Разбира се, госпожице.

Флорентина се обърна и загледа през задния прозорец как кулите на Кеймбридж изчезват зад високите дървета. Скоро от миналото не остана и следа.

13.

Шофьорът спря ролс-ройса на светофара на Арлингтън стрийт от западната страна на Градската градина и зачака да светне зелено. Флорентина и баща й разговаряха за предстоящото пътуване до Европа.

Тъкмо светна зелено, когато втори ролс-ройс излезе от Комънуелт авеню и мина пред тях. В лимузината седеше абсолвент.

— Понякога ми се струва, че щеше да е по-добре да беше отишъл в Йейл, Ричард — каза майка му.

И го погледна одобрително. Той вече имаше онзи фин аристократичен вид, който я бе привлякъл у баща му преди повече от двадесет години. И ето че сега той бе представител на петото поколение в род, чиито членове неизменно се дипломираха в Харвард.

— Защо пък в Йейл? — учтиво попита той и върна майка си от спомените в настоящето.

— Ами, може би щеше да е по-здравословно за теб да се откъснеш малко от интровертния въздух на Бостън.

— Само не споменавай подобно нещо пред баща ми. Ще го приеме като чиста проба предателство.

— Ричард, трябва ли наистина да учиш в Харвардския институт по бизнесадминистрация? Няма ли и други като него?

— Искам да стана банкер като татко. Ако смятам да следвам стъпките му, обувките на Йейл няма да паснат на връзките на Харвард — насмешливо отговори той.

След няколко минути лимузината спря пред една голяма къща на Бийкън Хил. Вратата се отвори и на прага застана икономът.

— Разполагаме с около час преди да пристигнат гостите — каза Ричард, като погледна часовника си. — Отивам да се преоблека. Майко, какво ще кажеш да се видим в Западния салон малко преди седем и половина?

„Дори говори като баща си“, помисли си тя.

Ричард полетя нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж — в повечето къщи би се справил и с три. Майка му го последва по-бавно, без нито веднъж да докосне перилата.

Икономът ги проследи с поглед, след което се върна към задълженията си. Хенри Кабът Лодж, братовчедът на госпожа Каин, щеше да дойде на вечеря, така че трябваше да е сигурен, че всичко е напълно изрядно.

Ричард стоеше под душа и се усмихваше при мисълта за загрижеността на майка си. Винаги бе искал да завърши Харвард и да надмине постигнатото от баща си. С нетърпение чакаше да постъпи в Института наесен, макар и да признаваше пред себе си, че с не по-малко желание очаква лятното пътуване с Мери Бигелоу до Барбадос. Беше я срещнал на репетициите на кръжока по музика, а по-късно и двамата бяха поканени да свирят в университетския струнен квартет. Дребната оперена госпожица от Васар свиреше на цигулката си много по-добре от неговите изпълнения с чело. Когато най-сетне успя с много серенади да вкара нерешителната Мери в леглото си, тя отново се оказа по-добре настроена, независимо от твърденията й, че й липсва опит. В онези дни той откри, че освен всичко друго е и много чувствена.

Завъртя кранчето на „студено“ и след секунда изскочи от душа, за да се избърше и да облече вечерните си дрехи. Огледа се в огледалото. Костюмът му бе двуреден. Подозираше, че ще е единственият, облечен по последната дума на модата — не че имаше някакво значение, когато си над метър и осемдесет, строен и смугъл. Веднъж Мери му бе казала, че изглежда добре във всичко — от жокейския костюм до дебелата шуба.

Слезе долу и зачака майка си в Западния салон. Когато тя дойде, икономът им поднесе питиета.

— Боже мили, да не би двуредните костюми отново да са излезли на мода? — учуди се тя.

— Това е последният писък, майко.

— Не мога да повярвам. Помня…

Икономът се изкашля. Двамата се обърнаха.

— Почитаемият Хенри Кабът Лодж — обяви прислужникът.

— Здравей, Хенри — каза майката на Ричард.

— Кейт, скъпа — отвърна той, преди да я целуне по бузата.

Кейт се усмихна. Братовчед й носеше двуреден костюм.

Ричард също се усмихна. Костюмът изглеждаше най-малко на двадесет години.

Двамата с Мери Бигелоу се върнаха от Барбадос, черни като туземци. Останаха в Ню Йорк да вечерят у родителите на Ричард, които одобриха избора му. В края на краищата Мери бе далечна роднина на Алън Лойд, който бе заместил дядото на Ричард на директорското място на семейната банка.

Щом се върна в Червената къща — бостънската им резиденция на Бийкън Хил — Ричард бързо се установи и започна да се подготвя за училище. Всички го предупреждаваха, че това е най-трудният курс с най-висок процент отпаднали, но с откриването на учебната година и той самият се изненада колко малко свободно време му остава за други забавления. Мери започна да се отчайва, след като му се наложи да напусне квартета и можеха да се виждат само през уикендите.

В края на първата година тя му предложи отново да отидат на Барбадос, но за нейно най-голямо разочарование той предпочете да остане в Бостън и да учи.

Когато Ричард се върна за последната си година, бе твърдо решен да завърши сред най-добрите от курса. Баща му го предупреди да не се отпуска, докато не положи и последния си изпит. Освен това добави, че ако не се нареди сред първите десет процента, може да си спести кандидатстването за място в банката. Нямало да позволи да го обвинят в непотизъм.

Ричард прекара Коледа с родителите си в Ню Йорк, но остана само три дни и се върна в Бостън. Майка му започна да се притеснява, че се претоварва прекалено много, но баща му посочи, че това ще продължи само още половин година. След това можел да почива до края на живота си. Кейт премълча. Не си спомняше съпругът й да е почивал дори веднъж за последните двадесет и пет години.

На Великден Ричард се обади на майка си да й каже, че се налага да остане в Бостън по време на кратката пролетна ваканция, но тя все пак успя да го убеди, че не е редно да пропуска рождения ден на баща си. Той се съгласи, но добави, че ще се наложи да се върне в Харвард още на следващата сутрин.

Пристигна в семейната къща в източната част на Шестдесет и осма улица малко след четири следобед. Посрещнаха го майка му и двете му сестри — Вирджиния и Луси. Майка му реши, че изглежда преуморен, и силно се надяваше изпитите му да приключат колкото се може по-скоро. Ричард знаеше, че баща му няма да наруши обичайния ритъм на работа в банката само заради някакъв си рожден ден. Щеше да се прибере няколко минути след седем.

— Какво си взел за подарък на татко? — поинтересува се Вирджиния.

— Чаках да ми дадеш идея — изчетка я Ричард. Мисълта за подарък съвсем бе излетяла от главата му.

— На това му се вика да оставиш всичко за последния момент — обади се Луси. — Аз купих подаръка си още преди три седмици.

— Знам точно какво му трябва — каза майка му. — Ръкавици. Старите му съвсем са се износили.

— Тъмносини, кожени, без украса — засмя се Ричард. — Отивам до „Блумингдейл“ да му купя.

Закрачи по Лексингтън авеню, унесен в ритъма на града. Вече с нетърпение очакваше наесен да постъпи при баща си и бе сигурен, че ако през последните няколко месеца не се случи нещо непредвидено, ще попадне сред първите десет процента. Щеше да следва пътя на баща си и един ден да заеме мястото му. При тази мисъл се усмихна. Отвори вратата на „Блумингдейл“, изкачи стъпалата и попита къде може да купи ръкавици. Докато си пробиваше път през претъпкания магазин, хвърли поглед на часовника си. Щеше да му остане предостатъчно време да се преоблече за вечеря преди баща му да се е върнал. Погледна двете момичета зад щанда за ръкавици и им се усмихна. Неподходящата от двете му отвърна.

Усмихващото се момиче бързо го приближи. Беше сладка блондинка с малко повече червило и малко по-широко разкопчано деколте, отколкото биха одобрили шефовете на „Блумингдейл“. Ричард не можеше да не се възхити на подобна самоувереност. На малкия етикет, забоден над лявата й гърда, пишеше „Мейзи Бейтс“.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— О, да — отвърна Ричард и хвърли поглед към тъмнокосото момиче. — Трябват ми ръкавици — тъмносини, кожени, без украса — изреди той, без погледът му да се връща върху блондинката.

Мейзи избра един чифт ръкавици и му ги сложи, като натискаше кожата бавно, пръст по пръст, след което го остави да прецени.

— Ако не ви стават, можете да опитате друга мярка.

— Не, тези са идеални — отвърна той. — На вас ли да платя, или на другото момиче?

— Аз ще се погрижа за вас.

— По дяволите! — тихо промърмори Ричард.

Излезе неохотно, твърдо решен на следващия ден да дойде пак. Досега бе смятал любовта от пръв поглед за едно от най-нелепите клишета, подходящи само за аудиторията на женските списания.

Баща му бе очарован от „практичния“ подарък, както се изрази на вечеря, а постиженията на Ричард в учението го очароваха още повече.

— Ако попаднеш сред първите десет процента, с радост ще ти предложа мястото на стажант в банката — за хиляден път каза той.

Вирджиния и Луси се ухилиха.

— Ами ако завърши на първо място, тате? Директор ли ще го направиш? — попита Луси.

— Не се дръж фриволно, момичето ми. Ако Ричард някой ден стане директор, това ще се дължи единствено на факта, че си е заслужил мястото след години всеотдайна и неуморна работа. — Той се обърна към сина си. — И така, кога се връщаш в Харвард?

Ричард се канеше да отговори „утре“, но вместо това рече:

— Мисля, че утре.

— И правилно — беше единственият коментар на баща му.

На следващия ден Ричард се върна не в Харвард, а в „Блумингдейл“ и се насочи право към щанда за ръкавици. Преди да има какъвто и да било шанс да доближи другото момиче, пред него цъфна Мейзи. Не му остана нищо друго, освен да купи още един чифт и да си тръгне.

На следващата сутрин Ричард отново бе в „Блумингдейл“ и почна да разглежда вратовръзките, докато Мейзи не се зае да обслужи един клиент и другото момиче не остана свободно. Той тръгна уверено към щанда за ръкавици и зачака да му обърнат внимание. За негов най-голям ужас Мейзи заряза клиента си и се втурна към него, а другото момиче отиде да я замести.

— Още един чифт ръкавици ли желаете? — изкикоти се блондинката.

— Д-да — смънка Ричард.

И излезе от магазина с поредния чифт ръкавици — тъмносини, кожени, без украса.

На следващия ден обясни, че е останал в Ню Йорк, защото трябва да събере някакви данни от Уолстрийт за един доклад. Веднага щом баща му отпътува към банката, Ричард тръгна към „Блумингдейл“. Този път бе разработил план как да заговори другото момиче. Тръгна към щанда за ръкавици — очакваше пред него отново да се появи Мейзи, но пред него най-неочаквано застана другата продавачка.

— Добър ден, господине — каза тя.

— Добър ден. — Изведнъж Ричард изгуби дар слово.

— Какво обичате?

— Нищо… Всъщност ръкавици — неубедително добави той.

— Разбира се, господине. Може би тъмносини? Кожени? Сигурна съм, че имаме вашия размер — освен ако не сме го продали.

Той погледна името на табелката й — Джеси Ковач. Тя му подаде един чифт ръкавици. Той ги пробва. Не му ставаха. Пробва втори чифт и погледна Мейзи. Тя му се ухили окуражително. Той й се ухили нервно. Госпожица Ковач му подаде трети чифт. Тези му бяха точно по мярка.

— Намерихте каквото търсите — отбеляза Джеси.

— Всъщност търсех друго — отговори Ричард.

Джеси сниши глас.

— Ще ида да сменя Мейзи. Защо не я поканите на среща? Сигурна съм, че ще се съгласи.

— Не, не — възрази Ричард. — Не ме разбрахте. Искам да поканя не нея, а вас.

Джеси изглеждаше абсолютно изненадана.

— Ще вечеряте ли днес с мен?

— Да — срамежливо каза тя.

— От вас ли да дойда да ви взема?

— Не. Да се срещнем направо в ресторанта.

— Къде бихте искали да…

Джеси не отговори.

— Какво ще кажете за „Алън“ на Седемдесет и трета и Трето? — предложи Ричард.

— Да, чудесно — отвърна Джеси.

— Удобно ли ви е към осем?

— Към осем — каза Джеси.

Ричард излезе от „Блумингдейл“ с онова, което искаше — и то не бе ръкавици.

Не помнеше кога за последен път е мислил през целия ден за момиче, но откакто му каза „да“, Джеси не излизаше от главата му.

Майка му се зарадва, че е решил да остане още един ден в Ню Йорк, и се запита дали случайно и Мери Бигелоу не е тук. Несъмнено, реши тя, след като мина покрай банята и чу сина си да пее „Влюбих се веднъж в момиче на улицата“.

Ричард посвети необичайно много време на размишления какво да облече. Отказа се от костюма и се спря на тъмносин блейзър и сиви вълнени панталони. Освен това се задържа и малко по-дълго пред огледалото. Прекалено харвардски снобско, прецени той, но нямаше какво да направи за толкова кратко време.

Излезе от къщата на Шестдесет и осма улица малко преди седем, за да не му се налага да обяснява на баща си защо е все още в града. Вечерта бе свежа и ясна. Пристигна в „Алън“ няколко минути след седем и половина и си поръча будвайзер. На всеки няколко минути поглеждаше часовника си, а когато голямата стрелка започна да се спуска, очите му се застрелкаха между циферблата и входа. Започна да се пита дали ще остане разочарован, като я види отново.

Не остана.

Тя стоеше на прага и изглеждаше ослепително в простата синя рокля, която според него бе купена в „Блумингдейл“, макар че всяка жена би я разпознала като модел на Бен Цукерман. Очите й затърсиха из помещението. Най-сетне тя видя вървящия към нея Ричард.

— Извинявайте, че закъснях… — започна тя.

— Няма нищо. Важното е, че дойдохте.

— Мислехте, че няма да дойда ли?

— Не бях сигурен — каза Ричард и се усмихна. Известно време двамата просто стояха и се гледаха. — Извинявайте, но не зная името ви — добави той, без да поиска да си признае, че го е виждал всеки ден в „Блумингдейл“.

Тя се поколеба.

— Джеси Ковач. А вашето?

— Ричард Каин — представи се той и й протегна ръка.

Тя я пое и Ричард откри, че не му се иска да я пусне.

— И с какво се занимавате, когато не купувате ръкавици от „Блумингдейл“? — попита Джеси.

— Уча в Института по бизнесадминистрация в Харвард.

— Там не ви ли обясняват, че повечето хора имат само две ръце.

Той се разсмя. Харесваше му, че не само външният й вид ще направи тази вечер незабравима.

— Да седнем? — предложи й Ричард, хвана я за ръка и я отведе до масата си.

Джеси се зае да разучава менюто и попита:

— „Пържола Солсбъри“?

— Туй, което зовем ний хамбургер7 — отвърна Ричард.

Тя се засмя и той се изненада, че е схванала толкова бързо играта на думи, а по-късно се почувства виновен — оказа се, че е гледала много повече представления, прочела е повече книги и дори е била на повече концерти от него. За първи път в живота си съжали, че до такава степен се е отдал единствено на учене.

— В Ню Йорк ли живеете? — попита той.

— Да — отговори тя и отпи от третата си чаша кафе, която бе налял келнерът с позволението на Ричард. — С родителите си.

— В коя част на града?

— В източната част на Петдесет и седма — отвърна Джеси.

— Тогава да се поразходим — предложи й той и я хвана за ръка.

В отговор Джеси се усмихна и двамата тръгнаха един до друг през града. За да удължи разходката колкото се може повече, Ричард спираше пред витрини, които при други обстоятелства би подминал, без дори да забележи. Познанията на Джеси в областта на модата и управлението на магазини бяха обезсърчаващи. Ричард започна да съжалява, че е напуснала училище на шестнадесет, за да започне работа в хотел „Барон“, преди да се премести в „Блумингдейл“.

Отне им около час да изминат шестнадесетте пресечки. Когато стигнаха Петдесет и седма улица, Джеси спря пред един малък жилищен блок и каза:

— Тук живеят нашите.

Той пусна ръката й.

— Надявам се да се видим отново.

— Ще ми бъде приятно — каза Джеси без особен ентусиазъм.

— Утре? — срамежливо попита Ричард.

— Утре ли? — попита Джеси.

— Ами да. Какво ще кажете да идем до „Синия ангел“ и да послушаме Боби Шорт? — Отново я хвана за ръката. — Все пак е по-романтично, отколкото в „Алън“.

Джеси изглеждаше несигурна, сякаш поканата й създаваше някакъв проблем.

— Стига да желаете, разбира се — добави той.

— С удоволствие — прошепна тя.

— Ще вечерям с баща ми, така че какво ще кажете да ви взема към десет?

— Не, не — побърза да откаже Джеси. — Да се срещнем направо там. Само на две пресечки оттук е.

— Значи в десет. — Той се наведе и я целуна по бузата. Чак сега усети деликатния й парфюм. — Лека нощ, Джеси — каза той и се отдалечи.

Започна да си подсвирва „Концерт за чело“ на Дворжак и когато се озова пред дома си, бе стигнал до края на първа част. Не можеше да си спомни по-забавна и приятна вечер от тази. Заспа, унесен в мисли за Джеси вместо за Галбрейт или Фридман. На следващата сутрин съпроводи баща си до Уолстрийт и прекара деня в библиотеката на „Уолстрийт Джърнъл“, като си позволи само една кратка обедна почивка. По време на вечерята се впусна в обяснения за проучванията си върху обратните търгове за поглъщане и в един момент се уплаши, че говори малко по-ентусиазирано от необходимото.

След вечерята се оттегли в стаята си. Погрижи се никой да не забележи как се измъква през предната врата няколко минути преди десет. Стигна до „Синия ангел“, провери запазената предварително маса и се върна във фоайето да чака Джеси.

Усещаше сърцето му да бие ускорено и се запита защо това никога не му се бе случвало с Мери Бигелоу. Когато Джеси пристигна, той я целуна по бузата и я въведе в салона. Гласът на Боби Шорт се носеше във въздуха: „Истината ли ми казваш, или съм поредната лъжа?“.

Когато Ричард и Джеси влязоха, Шорт вдигна ръка. Ричард се усети да отвърне на поздрава му, въпреки че досега го бе виждал само веднъж и не се бяха запознавали.

Отведоха ги до масата в центъра на помещението и за негова най-голяма изненада Джеси зае мястото с гръб към пианото.

Той поръча бутилка „Шабли“ и я попита как е минал денят й.

— Ричард, има нещо, което трябва…

— Здравей, Ричард. — Той вдигна поглед.

До масата им бе застанал висок младеж в тъмносин блейзър и сиви вълнени панталони.

— Здрасти, Стив. Запознайте се: Джеси Ковач — Стив Мелън. Със Стив сме колеги от Харвард.

— Гледаш ли „Янките“ напоследък? — попита Стив.

— Не — отвърна Ричард. — Предпочитам единствено победителите.

— Като Айзенхауер. Толкова е смотан, че можеш да си помислиш, че е завършил Йейл.

Двамата побъбриха няколко минути. Джеси не направи опит да ги прекъсне.

— А, ето я най-сетне — каза Стив, загледан към входа. — До скоро, Ричард. Радвам се, че се запознахме, Джеси.

Тази вечер Ричард й разказа плановете си да се установи в Ню Йорк и да работи в „Лестър“ — банката на баща му. Тя бе толкова внимателен слушател, че той можеше само да се надява, че не я е отегчил. Прекара по-добре и от снощи и на тръгване махна на Боби Шорт, сякаш бяха приятели от детство. Пред дома на Джеси я целуна за първи път по устните. Отначало тя не реагира, а след това каза „Лека нощ“ и изчезна в стария жилищен блок.

На следващата сутрин той се върна в Бостън. След като пристигна в Червената къща, първата му работа бе да й телефонира — свободна ли е за един концерт в петък вечерта? Тя беше свободна и Ричард за първи път започна да зачерква дните в календара. През седмицата му се обади Мери и той й обясни по възможно най-учтивия начин, че вече не могат да се виждат.

Уикендът бе незабравим. Нюйоркската филхармония, „Набери «У» за «Убиец»“ — на Джеси сякаш й харесаха даже и „Ню Йорк Никс“. В понеделник сутринта Ричард се върна в Харвард с нежелание. През следващите четири месеца седмиците щяха да са безкрайно дълги, а уикендите — кратки като мигове. Звънеше на Джеси всеки ден и рядко прекарваха почивните дни поотделно.

Един понеделник сутринта, по време на лекцията за краха от 1929 година, Ричард изобщо не беше в състояние да се съсредоточи. Как да обясни на баща си, че се е влюбил в момиче, работещо на щанда за ръкавици, шалове и вълнени шапки в „Блумингдейл“? Дори и самият той не можеше да проумее как е възможно да е така лишена от амбиции при цялата й интелигентност и красота. Ако Джеси разполагаше с възможностите, които имаше той… Написа името й в полето на листа. На баща му щеше да му се наложи да се научи да живее с нея. Загледа се в написаното. Джеси Каин.

Когато през следващия уикенд се върна в Ню Йорк, измисли за майка си обяснение, че е останал без ножчета за бръснене. Тя му предложи да използва ножчетата на баща си.

— Не, не, няма нищо — каза Ричард. — Предпочитам да си купя. Пък и без това използваме различни марки.

На Кейт Каин това й се стори странно. Марката беше една и съща.

Наложи му се да тича осем пресечки до „Блумингдейл“, за да го свари отворен. Когато стигна до щанда за ръкавици, Джеси не се виждаше никаква. Мейзи се бе настанила в ъгъла и пилеше ноктите си.

— Джеси тук ли е? — попита останалият без дъх Ричард.

— Не, тръгна си преди няколко минути. Не може да е стигнала много далеч. Вие да не…

Ричард изтича на Лексингтън авеню и затърси Джеси сред забързаната тълпа. Тъкмо щеше да се откаже, когато позна червения шал, който й бе подарил. Тя беше на отсрещния тротоар и вървеше към Пето авеню. Апартаментът й се намираше в противоположната посока; гузен, той реши да я проследи. Когато стигна до „Скрибнър“ на Четиридесет и осма улица, тя влезе в книжарницата. Той се озадачи. Ако искаше нещо за четене, защо не си го бе взела от „Блумингдейл“? Гледаше през витрината как Джеси разговаря с продавача, който изчезна някъде и след малко се върна с две книги. Успя да зърне заглавията — „Благоденстващото общество“ на Джон Кенет Галбрейт и „Съвременна Русия отблизо“ на Джон Гънтър. Джеси се разписа за тях (което изненада Ричард) и излезе, а той се скри зад ъгъла.

— Коя си ти? — запита се на глас, докато я гледаше как се връща в обратната посока и влиза в „Бендъл“. Портиерът я поздрави почтително — несъмнено я познаваше. Отново погледна през витрината и видя как продавачките се суетят около Джеси с нещо доста повече от обичайната вежливост. Появи се една по-възрастна дама и й подаде пакет, който Джеси очевидно очакваше. Отвори го и извади от него дълга червена вечерна рокля. Джеси се усмихна и кимна, а продавачката прибра роклята в една бяло-кафява кутия. След това Джеси благодари и тръгна към вратата, без дори да се подпише за покупката си. Ричард едва избягна сблъсъка с нея, когато тя излезе забързано от магазина и скочи в едно такси.

Той измъкна следващото такси под носа на някаква възрастна дама и нареди на шофьора да кара след таксито на Джеси.

— Като на кино, а? — подсмихна се водачът.

Ричард не отговори. Когато таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, започна да му причернява. Таксито пред тях продължи още стотина метра и спря пред ослепителна нова жилищна сграда с униформен портиер, който побърза да й отвори вратата. Слисан и разгневен, Ричард изскочи от колата и понечи да тръгне към входа, в който бе изчезнала тя.

— Дотук деветдесет и пет цента, приятел — обади се шофьорът зад него.

— О, извинете. — Ричард бръкна в джоба си, измъкна някаква банкнота и я пъхна в ръката на шофьора, без да чака ресто.

— Благодаря, приятел — каза шофьорът, загледан в петте долара. — Някои хора днес определено са щастливи.

Ричард забързано мина през вратата и настигна Джеси тъкмо когато тя влизаше в асансьора. Тя впери поглед в него, но не продума.

— Коя си ти? — настоятелно попита той, докато вратата на асансьора се затваряше. Другите двама пътници гледаха право пред себе си, наложили си маските на заучено безразличие. Асансьорът потегли към втория етаж.

— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.

— Щяла да ми каже! — отвърна той, следвайки я към апартамента. — Близо три месеца ме разиграваш с лъжите си. Крайно време е да ми кажеш истината.

Избута я безцеремонно и влезе през отворената врата. Погледна към апартамента, докато тя стоеше безпомощно във фоайето. Зад антрето имаше голяма дневна с красив ориенталски килим и величествено бюро от епохата на крал Джордж. До една масичка, върху която имаше ваза със свежи анемони, се издигаше прекрасен старинен часовник. Помещението бе впечатляващо дори според стандартите на собствения му дом.

— Хубаво жилище за продавачка — остро каза той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?

Джеси пристъпи към него и го зашлеви толкова силно, че дланта я заболя.

— Как смееш? Махай се!

И избухна в сълзи. Ричард я прегърна.

— Божичко! Извинявай. Не биваше да го казвам. Моля те, прости ми. Просто много те обичам и си въобразявах, че те познавам добре. А сега откривам, че не зная нищо за теб.

— Ричард, и аз те обичам и съжалявам, че те ударих. Не исках да те лъжа, но наистина няма друг… честна дума.

Тя докосна бузата му.

— Изпросих си го — каза той и я целуна.

Притиснати в обятията си, двамата се отпуснаха на канапето и известно време останаха неподвижни. Той нежно галеше косите й, докато сълзите не спряха. Джеси плъзна пръсти през процепа между двете горни копчета на ризата му и тихо попита:

— Искаш ли да спиш с мен?

— Не — отвърна той. — Искам да останем цялата нощ будни.

Без да кажат нищо повече, двамата се съблякоха и се любиха — отначало нежно и свенливо, боейки се да не си причинят болка и отчаяно стараейки се да доставят удоволствие на другия. Накрая тя отпусна глава върху рамото му.

— Казвам се Флорентина Розновски — започна тя и му разказа всичко за себе си. Обясни защо се е представила под името Джеси Ковач — искаше да се отнасят с нея като с всяка друга продавачка, докато не изучи занаята, а не като с дъщерята на Чикагския барон. През цялото време Ричард не продума и продължи да мълчи и след края на разказа й.

— Вече не ме ли обичаш? — попита тя. — След като разбра коя съм всъщност?

— Скъпа — едва чуто каза Ричард. — Баща ми ненавижда твоя баща.

— В смисъл?

— Чувал съм само веднъж името на баща ти. Татко беше бесен и изкрещя, че той имал една цел в живота — да съсипе рода Каин.

— Какво? Защо? — Флорентина бе смаяна. — За пръв път чувам за баща ти. Откъде изобщо се познават? Сигурно грешиш!

— Де да беше така — каза Ричард и повтори малкото, което бе научил от майка си за враждата с баща й.

— Божичко! Баща ми явно е говорел именно за това „предателство“, когато след четвърт век прехвърли всичките си сметки в друга банка. И какво ще правим сега?

— Ще им кажем истината. Как сме се запознали съвсем случайно, как сме се влюбили и сега смятаме да се оженим. И че с нищо не могат да ни спрат.

— Да изчакаме няколко седмици — каза Флорентина.

— Защо? — не разбра Ричард. — Мислиш ли, че баща ти може да те разубеди да се омъжиш за мен?

— Не, Ричард — нежно каза тя и отново положи глава на тялото му. — Това е невъзможно. Нека обаче първо разберем дали не можем да им го кажем спокойно, преди да ги поставим пред fait accompli. Пък и може да не се мразят толкова, колкото си представяш. В края на краищата сам каза, че проблемът с веригата „Ричмънд“ е бил преди повече от двадесет години.

— Още се мразят до смърт. Наистина! Баща ми направо ще побеснее, ако ни види заедно. Да не говорим какво ще стане, ако научи, че смятаме да се оженим.

— Още една причина да изчакаме, преди да им кажем. Така ще имаме време да измислим най-добрия си начин на действие.

Той я целуна отново.

— Обичам те, Джеси.

— Флорентина.

— Още нещо, с което ще трябва да свиквам — отбеляза Ричард.

Отначало Ричард отделяше по един следобед седмично, за да разкрие враждата между двамата бащи, но след време това се превърна в обсебване, което силно се отрази на присъствието му на лекции. Опитът на Чикагския барон да отстрани баща му от собствения му борд на директорите би могъл да се превърне в добър пример за изучаване на бизнесадминистрацията. Колкото повече неща научаваше, толкова по-ясно ставаше, че двамата са страшни противници. Майка му заговори за враждата им, сякаш от години й се е искало да сподели тези неща с някого.

— Защо проявяваш такъв интерес към господин Розновски? — попита тя.

— Попаднах на името му, докато се рових в стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. — „Самата истина — помисли си той. — И същевременно лъжа.“

Флорентина си взе почивен ден и отлетя до Чикаго, за да разкаже на майка си какво се е случило. Когато я притисна по-силно да й каже каквото знае, Зофя отвори уста и не млъкна близо час. Флорентина се надяваше, че майка й преувеличава, но след няколко предпазливо зададени въпроса по време на една вечеря с Джордж Новак стана болезнено ясно, че всичко е точно така.

Всеки уикенд двамата любовници се срещаха и обменяха знания, което само увеличаваше списъка на омразата.

— Ама че жалко — каза Флорентина. — Не могат ли просто да се срещнат и да поговорят? Мисля, че могат да се разберат доста добре.

— Съгласен съм — каза Ричард. — Но кой от двама ни ще се опита да им го каже?

— И на двама ни рано или късно ще ни се наложи.

През следващите седмици Ричард бе най-внимателният и мил мъж на света. Макар и да се опитваше да отвлече мислите на Флорентина от това „рано или късно“ с редовни посещения на театър, на концертите на Нюйоркската филхармония и с дълги разходки в парка, разговорите им неизменно стигаха до родителите им.

Дори по време на концерта на чело, който й изнесе в апартамента й, мислите на Флорентина бяха обсебени от баща й — как може да е толкова коравосърдечен? Когато свърши сонатата на Брамс, Ричард свали лъка и я погледна в сивите очи.

— Трябва да им кажем скоро — каза той и я прегърна.

— Зная. Просто не искам да нараня баща си.

— Зная.

Тя сведе поглед.

— Папа се връща от Вашингтон следващия петък.

— Значи ще бъде следващия петък — тихо каза Ричард, без да я пуска от обятията си.

Докато гледаше как колата му се отдалечава, Флорентина се питаше дали ще намери достатъчно сили, за да изпълни решението си.

В петък Ричард се измъкна от сутрешната лекция и отпътува за Ню Йорк, за да прекара остатъка от деня с Флорентина.

Следобеда споделиха какво ще кажат, когато се срещнат с родителите си. В седем часа двамата излязоха от апартамента на Четиридесет и седма улица. Вървяха мълчаливо. Когато стигнаха Парк авеню, спряха на светофара.

— Ще се ожениш ли за мен?

Това бе последния въпрос, който бе очаквала Флорентина — умът й се въртеше около предстоящата среща с баща й. По бузата й се търкулна сълза — сълза, която нямаше право да бъде там в най-щастливия момент от живота й. Ричард извади от една малка червена кутийка пръстен със сапфири във формата на ромбове и го постави на лявата й ръка. Опита се да спре сълзите й с целувки. После двамата отстъпиха и се погледаха един друг, след което той се обърна и се отдалечи.

Бяха се разбрали да се срещнат отново в апартамента веднага след края на изпитанието. Тя непрекъснато поглеждаше към пръстена, стоящ редом с онзи, който носеше от малка.

Докато вървеше по Парк авеню, Ричард внимателно си повтаряше премислените изречения, които смяташе да каже на баща си. Озова се на Шестдесет и осма много преди да завърши репетицията.

Баща му бе във всекидневната в компанията на обичайния „Тийчърс“ със сода преди вечеря. Майка му се оплакваше, че сестра му почти не се храни.

— Според мен Вирджиния е решила да стане най-кльощавото момиче в Ню Йорк.

Прииска му се да може да се засмее.

— Здравей, Ричард. Очаквах да дойдеш по-рано.

— И аз — отвърна той. — Трябваше обаче да се срещна с един човек преди да се прибера.

— С кого? — попита майка му без особен интерес.

— С жената, за която ще се оженя.

Двамата го погледнаха слисани. Това определено не беше така внимателно обмисленото встъпително изречение.

Баща му се съвзе пръв.

— Не мислиш ли, че ти е още рано? Не се съмнявам, че с Мери можете да си позволите да изчакате малко.

— Нямам намерение да се женя за Мери.

— Няма да се ожениш за Мери? — повтори майка му.

— Не. Ще се оженя за Флорентина Розновски.

Кейт Каин пребледня.

— Дъщерята на Авел Розновски? — безизразно произнесе Уилям Каин.

— Да, татко — твърдо каза Ричард.

— Това да не е някаква шега, Ричард?

— Не, татко. Срещнахме се при странни обстоятелства и се влюбихме, без изобщо да подозираме за неразбирателството между родителите ни.

— Неразбирателство? Неразбирателство? — повтори баща му. — Нима не разбираш, че този полски имигрант парвеню прекарва по-голямата част от живота си в опити да ме изхвърли от собствения ми борд… и веднъж за малко да успее? И ти наричаш това „неразбирателство“? Ричард, ако продължиш да се виждаш с дъщерята на този изрод, забравяш за мястото в управителния съвет на „Лестър“. Замислял ли си се върху това?

— Да, татко, замислял съм се и това не може да промени решението ми. Срещнах жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си, и съм горд, че тя също иска да стане моя съпруга.

— Тя те е излъгала и подмамила, за да могат с баща си най-сетне да ми отмъкнат банката. Не виждаш ли, че всичко е нагласено?

— Дори и ти не можеш да повярваш на тази безсмислица, татко.

— Безсмислица? Навремето той ме обвини, че аз съм виновен за смъртта на съдружника му Дейвис Лерой, когато аз…

— Татко, Флорентина не знаеше нищо за враждата между вас, докато не се запознахме. Как може да си толкова ирационален?

— Казала ти е, че е бременна, за да се ожениш за нея.

— Татко, това е недостойно. Флорентина никога не е упражнявала и най-малкия натиск върху мен, откакто се познаваме. Точно обратното. — Ричард се обърна към майка си. — Защо не се срещнете? Ще разберете как е станало всичко.

Кейт понечи да отговори, но баща му изкрещя: „Не! Никога!“ и й каза да ги остави насаме. Майка му се разплака и излезе.

— Сега ме чуй хубаво, Ричард. Ожениш ли се за момичето на Розновски, ще те оставя без пукнат грош.

— Страдаш от семейната болест, татко. Въобразяваш си, че парите могат да купят всичко. Но синът ти не е за продан.

— Можеш да се ожениш за Мери Бигелоу. Порядъчно момиче, при това от сой.

Ричард се разсмя.

— Прекрасен човек като Флорентина никога не може да бъде изместен от момиче от сой само заради произхода си.

— Да не си посмял да споменаваш рода ни наравно с онзи тъп поляк!

— Татко, никога не съм предполагал, че ще ми се налага да слушам такива патетични изблици от иначе нормален и трезв човек.

Уилям Каин направи крачка към сина си. Ричард не трепна. Баща му спря.

— Махай се. Вече не си член на моето семейство. Да не си посмял…

Ричард излезе. Майка му се бе свила до перилата на стълбището. Той отиде до нея и я прегърна.

— Винаги ще те обичам — прошепна му тя и се отдръпна, когато чу съпруга си да излиза в коридора.

Ричард затвори тихо външната врата. Отново се намираше на Шестдесет и осма улица. Единствената му мисъл беше как ли е протекла срещата на Флорентина. Махна на едно такси и потегли към апартамента й, без да се обръща.

Никога не се бе чувствал толкова свободен.

Когато стигна Петдесет и седма улица, попита портиера дали Флорентина се е върнала. Още не беше, затова той я зачака под терасата. Започна да се страхува, че любимата му може и да не успее да се измъкне. Беше така унесен в мисли, че не забеляза кога пристигна таксито. От купето се появи крехката фигура на Флорентина. Притискаше кърпичка към кървящата си устна. Хвърли се към него и двамата побързаха да се качат горе и да останат насаме.

— Обичам те, Ричард — бяха първите й думи.

— И аз те обичам — каза той и я прегърна силно, сякаш това можеше да реши проблемите им.

Флорентина не се отдели от него, когато той заговори.

— Заплаши, че ще ме остави без пукнат грош, ако се оженя за теб. Кога ще разберат, че хич не ни е грижа за проклетите им пари? Опитах се да намеря подкрепа у майка ми, но дори тя не успя да овладее гнева му. Изгони я от стаята. Никога не съм го виждал да се отнася така с нея. Тя се разплака и това само засили решимостта ми. Дано само не си го изкара на Вирджиния и Луси. Какво стана, като каза на баща си?

— Удари ме — едва чуто каза Флорентина. — За пръв път в живота ми. Мисля, че ще те убие, ако ни намери заедно. Ричард, мили, трябва да се махаме оттук, преди да разбере къде сме! Той ще дойде първо в апартамента. Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Махаме се още сега, отиваме колкото се може по-далеч, а те да вървят по дяволите.

— Колко ти трябва да си събереш багажа? — попита Флорентина.

— Николко — отвърна Ричард. — Не мога да се прибера вкъщи. Взимай си нещата и да тръгваме. Имам стотина долара, а челото е още в спалнята. Какво ще кажеш да се омъжиш за човек, чието състояние възлиза на сто долара?

— Тъкмо партия за обикновена продавачка, мен ако питаш. И само като си помисля, че си мечтаех да съм издържана от мъжа си жена. А сега ще поискаш и зестра. — Флорентина порови в чантата си. — Е, разполагам с двеста и двадесет долара и кредитна карта „Американ Експрес“. Дължиш ми петдесет и шест долара, Ричард Каин, но ще обмисля дали не става да внасяш по долар годишно.

— Май предпочитам идеята със зестрата — каза Ричард.

Флорентина се приготви за половин час. След това седна на бюрото и написа една кратка бележка до баща си — че никога няма да поиска да го види, освен ако не приеме Ричард. Остави плика на нощната масичка до леглото.

Ричард спря такси и каза на шофьора:

— Айдълуайлд. — След това натовари трите куфара на Флорентина и челото си в багажника.

Когато стигнаха летището, Флорентина се обади по телефона. Остана облекчена, когато от другата страна й отговориха. След като разказа новините на Ричард, той купи билети.

В седем и тридесет „Сюпър Констълейшън“ 1049 на „Американ Еърлайнс“ се засили по пистата за седемчасовия си полет.

Ричард помогна на Флорентина да си закопчае колана. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли колко те обичам, господин Каин?

— Мисля, че знам… госпожо Каин — отвърна той.

— Ще съжаляваш до края на живота си.

Той не отговори. Остана все така неподвижен, вперил поглед пред себе си. Накрая каза:

— Повече никога няма да чуеш за него.

Тя излезе от стаята, без да каже нито дума.

Остана сам в червеното кожено кресло. Времето сякаш бе спряло. Не чу как телефонът иззвъня седем пъти. Икономът почука и влезе.

— Сър, обажда се някой си господин Авел Розновски. Вкъщи ли сте?

Уилям Каин усети рязка болка в стомаха. Знаеше, че трябва да отговори. Стана от креслото, задържа се на крака само с безкрайно усилие на волята и отиде до телефона.

— Уилям Каин.

— Обажда се Авел Розновски.

— Нима? И кога ви хрумна да впримчите сина ми с дъщеря си? Несъмнено, след като опитите ви да съсипете банката ми се провалиха така зрелищно.

— Я не ми се… — Авел се овладя. — Искам да попреча на този брак точно толкова, колкото и вие. И през ум не ми е минавало да отнемам сина ви. Едва днес научих, че изобщо съществува. Обичам дъщеря си дори повече, отколкото мразя вас, и не искам да я загубя. Какво ще кажете да се срещнем и да измислим нещо?

— Не — отсече Уилям Каин.

— Каква полза да ровим в миналото точно сега, Каин? Ако знаете къде са, може би ще успеем да ги спрем. Аз искам същото. Или сте толкова шибано горд, че предпочитате да стоите и да гледате как синът ви се жени за момичето ми, вместо да помогнете?

Уилям Каин затвори и се върна в коженото си кресло.

Икономът се появи отново.

— Вечерята е сервирана, сър.

— Без мен. Не съм вкъщи.

— Да, сър — каза икономът и излезе.

Уилям Каин остана сам. Никой не го обезпокои до осем сутринта.

14.

Когато Полет 1049 кацна на международното летище на Сан Франциско, Флорентина се надяваше, че обаждането й не е било прекалено неочаквано. В мига, в който кракът му докосна пистата, Ричард видя как някаква масивна жена се спусна към тях и сграбчи любимата му в обятията си. Флорентина не можеше да обхване с ръце туловището на Белла.

— Не ни даваш време да се подготвим, а? Обаждаш се по телефона и направо скачаш в самолета.

— Съжалявам, Белла. Не знаех до…

— Стига глупости. Двамата с Клод тъкмо се оплаквахме, че не можем да измислим нищо за тази вечер.

Флорентина се разсмя и ги запозна с Ричард.

— Това ли е целият ви багаж? — поинтересува се Белла, загледана в трите куфара и челото.

— Трябваше да се изнесем доста набързо — обясни Флорентина.

— Е, тук сте винаги добре дошли — каза Белла и вдигна два от куфарите.

— Изобщо не си се променила.

— С едно изключение. Бременна съм в шестия месец. Ама нали съм като гигантска панда, никой не разбира.

Двете минаха през претъпканото летище към паркинга, следвани от Клод и Ричард, който носеше челото. По пътя към града Белла разкри, че Клод е станал младши съдружник в адвокатска кантора „Филсбъри, Медисън и Сутро“, и се засмя:

— Добре се справя, нали?

— А пък Белла е учителка по физическо в местната гимназия. Не са изгубили нито един хокеен мач, откакто е там — с не по-малка гордост се обади Клод.

— А ти с какво се занимаваш? — попита Белла и бодна палец в гърдите на Ричард. — Като гледам багажа ти, май си останал без работа музикант.

— Не точно — разсмя се Ричард. — Щях да ставам банкер, така че от утре започвам да си търся работа.

— Кога ще се жените?

— Не и в близките три седмици — каза Флорентина. — Искам да се омъжа в църква, а първо ще трябва да одобрят брака.

— Значи ще живееш в грях — обяви Клод, докато минаваха покрай голяма табела с надпис „Сан Франциско приветства внимателните шофьори“. — Типична модерна двойка. И аз винаги съм го желаел, но Белла не искаше и да чуе за подобно нещо.

— И защо се наложи да напуснете Ню Йорк толкова ненадейно? — попита Белла, без да обръща внимание на коментара на мъжа си.

Флорентина разказа как са се запознали с Ричард и за кръвната вражда между бащите им. Белла и Клод слушаха втрещени.

— Това е домът ни — каза Клод, когато стигнаха, и наби спирачки, след което превключи на първа.

Флорентина слезе. Намираха се на стръмен склон на един хълм, който не гледаше точно към залива.

— Ще се преместим нагоре, когато Клод стане пълноправен съдружник — каза Белла. — Засега се налага да се задоволим с това.

— Фантастично е — каза Флорентина, след като влязоха в малката къща, и се усмихна, като видя хокейните стикове на закачалката.

— Направо ще ви покажа стаята, за да се настаните. — Белла поведе гостите си по малката вита стълба към свободната стая на втория етаж. — Може и да не е като президентския апартамент в „Барон“, но все пак е по-добре от компанията на скитниците на улицата.

Едва след седмица Флорентина разбра, че същия следобед Белла и Клод бяха качили собственото си двойно легло в стаята и бяха смъкнали двете единични долу, за да могат двамата с Ричард да прекарат първата си нощ заедно.

Когато най-накрая си легнаха, в Ню Йорк беше четири сутринта.

— Е, щом Грейс Кели вече я няма, май съм прикрепен към теб. Макар че смятам, че Клод може и да е прав. Май ще живеем в грях.

— Ако двамата с Клод живеете в грях, никой в Сан Франциско няма да го забележи.

— Някакви оплаквания досега?

— Да. Винаги съм се надявала да попадна на мъж, който спи от лявата страна на леглото.

На сутринта, след типичната за Белла закуска, Флорентина и Ричард започнаха да преглеждат обявите за работа.

— Трябва да си намерим нещо колкото се може по-бързо. Не мисля, че парите ще ни стигнат за повече от месец — каза Флорентина.

— За теб може и да се окаже по-лесно. Не вярвам много банки да се съгласят да ме вземат на работа без диплома или най-малкото без препоръки от баща ми.

— Не се безпокой — отвърна му тя и разроши косата му. — Можем да бием и двамата си бащи.

Ричард се оказа прав. На Флорентина й трябваха само три дни и след като бъдещите й работодатели се обадиха на управата на „Блумингдейл“, й предложиха място в магазин за младежка мода — казваше се „Нестандартният Колумб“ и бе пуснал в „Кроникъл“ обява за „жизнерадостна продавачка“. А седмица по-късно директорът си даде сметка, че с новото назначение е ударил джакпота.

На Ричард пък му се наложи да обикаля всички банки в Сан Франциско. Навсякъде му казваха да се обади по-късно и когато го правеше, най-неочаквано се оказваше, че в момента няма свободни работни места за човек с неговата квалификация. С приближаването на деня на сватбата Ричард започваше да става все по-неспокоен.

— Не можеш да ги виниш — каза той на Флорентина. — Всичките имат бизнес с баща ми и не искат да влизат на лъва в устата.

— Шайка страхливци. Не можеш ли да се сетиш за някой, който си е имал неприятности с „Лестър“ и не иска повече да работи с тях?

Ричард стисна главата си с ръце и известно време обмисляше въпроса.

— Само „Банк ъф Америка“. Баща ми веднъж се скара с тях заради една сделка, която забавиха доста, и това доведе до значителни загуби от лихвите. Закле се, че повече никога няма да прави сделка с тях. Струва си да опитам… утре ще им се обадя.

По време на интервюто на следващия ден директорът го попита дали причината да кандидатства при тях е в небезизвестните разногласия между баща му и „Банк ъф Америка“.

— Да, господине — отвърна Ричард.

— Добре, значи имаме нещо общо. Започвате в понеделник като помощник-касиер и ако наистина сте синът на Уилям Каин, не ми се вярва да се застоите на това място много дълго.

В съботата на третата седмица от пристигането им в Сан Франциско Ричард и Флорентина се ожениха с проста церемония в църквата „Св. Едуард“ на Калифорния стрийт. Отец О’Райли (заедно с майката на Флорентина) долетя от Чикаго, за да изпълни ритуала. Клод предаде булката на младоженеца. Белла изглеждаше като същински Гаргантюа в розовата си рокля за бременни. Шестимата отпразнуваха събитието с вечеря в „При Димаджо“ на Рибарския кей. Заплатите на Ричард и Флорентина не стигнаха да покрият сметката, така че се наложи Зофя да ги измъкне от положението.

— Ако четиримата решите отново да излезете някъде, просто звъннете и ще пристигна със следващия полет — добави тя.

Булката и младоженецът се добраха до леглото си в един през нощта.

— Никога не съм предполагала, че ще се омъжа за касиер в банка.

— Никога не съм си и представял, че ще ми се падне продавачка, но от социологична гледна точка би трябвало връзката ни да е идеална.

— Да се надяваме, че не само според социологията — каза Флорентина и изгаси лампата.

Авел направи всичко по силите си да разбере къде е изчезнала Флорентина. След дни, прекарани в телефонни обаждания, пращане на телеграми и дори опити за използване на полицията, разбра, че му е останала една-единствена възможност. Набра един номер в Чикаго.

— Ало — обади се глас, не по-малко студен от гласа на Уилям Каин.

— Знаеш защо ти се обаждам.

— Мога да се досетя.

— Откога знаеше за Флорентина и Ричард Каин?

— Отпреди три месеца. Флорентина дойде до Чикаго и ми разказа за него. После видях Ричард на сватбата. Изобщо не беше преувеличила. Такива като него са рядкост.

— Знаеш ли къде са сега? — настоятелно запита Авел.

— Да.

— Къде?

— Сам си ги намери.

Връзката прекъсна. Поредният човек, който не искаше да помогне.

На бюрото го чакаше неотворената папка с подробности за предстоящото му пътуване в Европа. Той прелисти страниците. Два самолетни билета, по две резервации за Лондон, Единбург и Кан. Два билета за опера, два билета за театър, а заминаваше само един човек. Флорентина нямаше да открие хотелите „Барон“ в Единбург и Кан.

Потъна в неспокойна дрямка, от която не му се искаше да излиза. Джордж го откри заспал на бюрото в осем часа на следващата сутрин.

Джордж обеща, че докато Авел се върне от Европа, той ще е намерил Флорентина, но колкото повече препрочиташе писмото й, Авел толкова повече разбираше, че дори и открита, дъщеря му няма да пожелае да го види.

15.

— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара — каза Флорентина.

— За какво са ви парите? — студено попита Ричард.

— Искам да наема една сграда на Ноб Хил и да отворя магазин за модни дрехи.

— Какви са условията за наем?

— Десет години, с възможност за подновяване.

— Какви гаранции можете да представите срещу заема?

— Притежавам три хиляди акции на хотелска верига „Барон“.

— Но това е частна компания — каза Ричард, — а акциите са фактически безполезни, тъй като не могат да се продават чрез посредник.

— Но хотелска верига „Барон“ струва петдесет милиона долара, а моите акции възлизат на един процент от компанията.

— Как сте придобили тези акции?

— Баща ми е неин директор и ми ги даде за двадесет и първия ми рожден ден.

— Тогава защо не заемете пари направо от него?

— О, по дяволите — каза Флорентина. — Така ли ще ме разпитват?

— Опасявам се, че да, Джеси.

— Всички ли банкери са толкова проклети като теб? Никога не са се отнасяли така към мен в Чикаго.

— Защото са били осигурени от сметките на баща ти. Никой, който не те познава, няма да е толкова сговорчив. Директорът по заемите трябва да мисли, че всяка нова трансакция е на загуба, така че работата му е да не дава заем, освен ако рискът не е най-малкото двойно подсигурен. Когато даваш заем, винаги трябва да можеш да гледаш и от положението на отсрещната страна. Всеки, който иска да вземе заем, е сигурен, че ще успее, но банкерът много добре си дава сметка, че при повече от половината от сключените сделки в крайна сметка ще изгуби, или в най-добрия случай ще излезе на нула. Затова трябва да си прави внимателно сметката и винаги да вижда начин да си върне парите. Баща ми казваше, че повечето финансови сделки дават печалба от един процент за банката, така че не можеш да си позволиш стопроцентова загуба повече от един път на пет години.

— Всичко това е ясно, но как да отговоря на „Защо не заемете пари от баща си“?

— Кажи истината. Не забравяй, че банковото дело се основава на доверието и че ако знаят, че си искрена, ще застанат зад теб и ще те подкрепят в трудни моменти.

— Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Просто кажи: „С баща ми се скарахме по личен въпрос и сега искам да успея със собствените си сили“.

— Мислиш ли, че ще проработи?

— Не зная, но ако проработи, най-малкото ще си започнала с открити карти. Добре, да го повторим отново.

— Нужно ли е?

— Да. Никой не ти дължи пари, Джеси.

— Бих искала да изтегля заем от тридесет и пет хиляди долара.

— За какво са ви парите?

— Искам да наема…

— Вечерята е готова — разнесе се мощният глас на Белла.

— Спасена съм — каза Флорентина.

— Само докато трае вечерята. Колко банки ще посетиш в понеделник?

— Три. Калифорнийската, „Уелс Фарго“ и „Крокър“. Защо просто не цъфна в „Банк ъф Америка“ и да ми сложиш тридесет и пет хиляди на гишето?

— Защото в Америка няма смесени затвори.

Клод надникна в стаята.

— Хей, побързайте, иначе рискувате да останете гладни.

Джордж посвещаваше толкова време на търсенето на Флорентина, колкото и на управлението на хотелската верига. Беше твърдо решен да получи конкретни резултати, докато Авел се прибере.

Поне в едно отношение изкара малко повече късмет. Зофя с удоволствие му съобщи, че редовно пътува до крайбрежието на гости на щастливите младоженци. Нужно бе само едно обаждане до пътническата агенция в Чикаго, за да разбере, че пътуванията са били до Сан Франциско. Двадесет и четири часа по-късно разполагаше с адреса и телефонния номер на Флорентина. Дори успя да проведе един кратък разговор с кръщелницата си, но тя се държа подчертано резервирано.

Хенри Осбърн побърза да предложи помощта си, но скоро стана ясно, че просто му се иска да разбере какво става с живота на Авел. Дори се опита да притисне Джордж и да получи още пари.

— Ще трябва да изчакаш, докато Авел се върне — отряза го Джордж.

— Не съм сигурен, че ще изкарам дотогава.

— Съжалявам, Хенри, но нямам право да отпускам лични заеми.

— Дори и на член на управителния съвет? Гледай да не съжаляваш за решението си, Джордж. В края на краищата, зная по-добре от теб как точно започна веригата и съм сигурен, че има хора, които биха платили доста добре за подобна информация.

Както винаги при завръщанията на Авел от Европа, Джордж пристигна на летище „Айдълуайлд“ половин час по-рано. Знаеше, че баронът, подобно на новоназначен директор, ще иска да знае всичко ново около веригата. Този път обаче бе сигурен, че първият въпрос на Авел няма да е свързан с бизнеса.

Както винаги, Авел бе сред първите минали през митницата. Настаниха се във фирмения кадилак и той не тръгна да си губи времето в празни приказки, а мина направо на въпроса.

— Какви са новините? — Знаеше много добре, че Джордж разбира какво има предвид.

— И добри, и лоши — отвърна Джордж и натисна копчето до страничния прозорец. Авел гледаше как стъклената преграда между шофьора и пътническия салон се вдига и нетърпеливо започна да барабани с пръсти. — Флорентина продължава да поддържа връзки с майка си. Живее в малък апартамент в Сан Франциско със стари приятели от Радклиф.

— Омъжена?

— Да.

Известно време Авел не проговори, сякаш се опитваше да възприеме окончателността на чутото.

— А момчето на Каин?

— Намерил си е работа в банка. Явно на доста места са го отпратили, защото се е разчуло, че не е завършил образованието си в Харвард и баща му отказва да му даде препоръки. Малцина биха рискували да го наемат и да си развалят отношенията с Уилям Каин. Накрая е успял да постъпи в „Банк ъф Америка“ и заплащането му е много по-ниско от това, което би могло да се очаква според квалификацията му.

— А Флорентина?

— Работи като заместник-директорка в магазин за модни дрехи до парка Голдън Гейт. Опитвала се е да изтегли заем от няколко банки.

— Защо? — загрижено запита Авел. — Закъсала ли е?

— Не. Търси капитал да отвори свой магазин.

— Колко й трябват?

— Тридесет и четири хиляди за наем на една малка сграда на Ноб Хил.

Авел се замисли, после каза:

— Уреди да получи парите. Направи го, сякаш е обикновен банков заем, и се погрижи да не е в състояние да разбере, че имам пръст в тази работа. — Започна да барабани по прозореца. — Но да си остане между нас, нали?

— Както кажеш, Авел.

— Дръж ме в течение на всеки неин ход, колкото и да е незначителен.

— А Ричард Каин?

— Той не ме интересува — отсече Авел. — Добре, давай сега с лошите новини.

— Пак неприятности с Хенри Осбърн. Явно дължи пари на всички и съм сигурен, че ти си единственият му източник. Продължава да заплашва. Щял да разкрие как си давал подкупи, когато веригата е прохождала. Казва, че пази всички документи от деня на първата ви среща, когато бил уредил да получиш по-висока застраховка след пожара на „Ричмънд“ в Чикаго. Разправя наляво и надясно, че папката станала доста дебела.

— Утре сутринта ще се разправям с него — каза Авел.

Когато Хенри дойде за срещата насаме, Авел бе напълно в течение с делата на веригата. Здравото пиене и дълговете бяха започнали да вземат своето. За пръв път на Авел му се стори, че Хенри изглежда по-възрастен от годините си.

— Трябват ми малко пари, за да се измъкна от положението — каза Хенри още преди да се здрависат. — Напоследък нещо късметът взе да ми изневерява.

— Пак ли, Хенри? Не ти подхожда на годините. Колко ти трябват този път?

— Десет хиляди ще свършат работа — каза Хенри.

— Десет хиляди! — повтори Авел. — Ти да не си мислиш, че съм златна мина? Миналия път бяха пет.

— Инфлация — опита се да се пошегува Хенри.

— Това е за последен път, ясно ли е? — каза Авел и извади чековата си книжка. — Ако дойдеш да просиш още веднъж, ще те разкарам от управителния съвет и ще те оставя без пукната пара.

— Ти си истински приятел, Авел. Кълна се, повече няма да идвам — честно. Никога. — Авел го гледаше как си взима пура от кутията за пури с овлажнител и я пали. За двадесет години Джордж не си бе позволявал подобно нещо нито веднъж. — Благодаря ти, Авел. Няма да съжаляваш.

Хенри бавно излезе, като пуфкаше с пурата. Авел изчака вратата да се затвори и звънна на Джордж. Той се появи няколко мига по-късно.

— Какво стана?

— Смилих се за последен път — каза Авел. — Не зная защо… струваше ми десет хиляди.

— Десет хиляди? — повтори Джордж и въздъхна. — Бъди сигурен, пак ще цъфне. Готов съм да се обзаложа.

— По-добре да не го прави, защото ще му видя сметката — каза Авел. — Каквото и да е направил за мен в миналото, сега всичко е платено. Някакви новини за момичето ми?

— Уредих Флорентина да получи заем от „Крокър Нашънъл“ в Сан Франциско — каза Джордж. — Следващия понеделник има среща с директора по заемите. Всичко ще й се стори като обикновено отпускане на заем, без никакви особени отстъпки. Всъщност лихвата ще е дори с половин процент по-висока от обичайната, така че няма да заподозре нищо. Единственото, което няма да разбере, е, че ти си поръчителят.

— Благодаря, Джордж, чудесно. Обзалагам се на десет долара, че ще върне заема за две години и никога няма да й се наложи да тегли нов. Дръж ме в течение на всяка нейна стъпка. Всяка.

В понеделник Флорентина посети три банки. Калифорнийската прояви известен интерес, „Уелс Фарго“ — никакъв, а от „Крукър“ й казаха да им се обади по-късно. Ричард бе изненадан и обнадежден.

— Какви условия споменаха?

— Калифорнийската банка иска осем процента и документите за заема. От „Крукър“ се съгласиха на осем и половина процента, документите и акциите ми в „Барон“.

— Приемливо, като се има предвид, че не си имала взаимоотношения с тях. Но това означава, че ще трябва да направиш печалба от двадесет и пет процента преди да платиш данъците, само за да излезеш на нула.

— Вече съм изчислила всичко, Ричард, и смятам, че първата година ще направя печалба от тридесет и два процента.

— Снощи проверих сметките, Джеси, и смятам, че са прекалено оптимистични. Няма начин да успееш. Всъщност предполагам, че първата година фирмата ще изгуби между седем и десет хиляди долара — така че ти остава да се надяваш на подобрения в дългосрочен план.

— Абсолютно същото го чух и от банкера.

— Кога ще те уведомят за решението си?

— До края на седмицата. По-лошо е от чакането на резултати от изпит.

— Справяте се добре, Каин — каза директорът. — Препоръчах на управата да ви повиши. Имам предвид…

Телефонът иззвъня, директорът го вдигна и заслуша.

— За вас е — изненадано каза той и подаде слушалката на Ричард.

— От Калифорнийската банка казаха, че събранието е отхвърлило молбата ми, но от „Крукър“ се съгласиха. О, Ричард, нали е прекрасно?

— Да, госпожо, наистина добри новини — каза Ричард, като се мъчеше да избегне погледа на шефа си.

— Е, много мило да го чуя от вас, господин Каин. Сега имам един социологичен проблем и се питах дали можете да ми помогнете по някакъв начин.

— Госпожо, може би ако наминете покрай банката, ще можем да го обсъдим по-подробно.

— Страхотна идея. Винаги съм си фантазирала как правя секс в трезор, заобиколена от пари. Хиляди и хиляди Бенджамин Франклиновци, вперили поглед в мен.

— Съгласен съм с вас, госпожо. Ще ви се обадя и ще потвърдя при първа възможност.

— Само не го протакайте, че току-виж съм решила да потърся другаде.

— Винаги се опитваме да отстояваме интересите на „Банк ъф Америка“, госпожо.

— Ако погледнете от моя гледна точка, ползата не е особено голяма.

Телефонът прекъсна.

— Къде ще е купонът? — попита Ричард.

— Казах ти по телефона — в трезора на банката.

— Скъпа, когато се обади, бях на среща на четири очи с директора и той ми предлагаше третия по важност пост в задграничния отдел.

— Фантастично. Значи купонът ще е двоен. Да отидем в Китайския квартал и да вземем пет порции за вкъщи и пет гигантски коли.

— Защо пет, Джеси?

— Защото и Белла ще се включи. Между другото, господин Каин, предпочитам да се обръщате към мен с „госпожо“.

— Не, мисля, че ще продължа с „Джеси“. Напомня ми колко време е минало, откакто се запознахме.

Вечерта Клод се появи с две бутилки шампанско.

— Да го отваряме веднага и да полеем случая — каза Белла.

— Съгласна — каза Флорентина. — А втората за какво е?

— Ще я запазим за някой непредвиден случай — твърдо каза Клод.

Ричард отвори първата бутилка и напълни чашите, докато Флорентина прибираше втората в хладилника.

На следващия ден Флорентина подписа договора за наем на сградата на Ноб Хил и семейство Каин се премести в малкия апартамент над магазина. През почивните дни Флорентина, Белла и Ричард боядисваха и чистиха, докато Клод, който бе най-добрият художник от четиримата, изписваше името „Флорентина“ с кралско синьо върху витрината. След месец вече бяха готови да отворят.

През първата си седмица като собственик, директор и продавач Флорентина се свърза с всички основни търговци на едро, които бяха имали бизнес с баща й в Ню Йорк. За нула време магазинът й бе пълен със стоки, предоставени с тримесечна отстъпка.

Малкият магазин отвори врати на 1 август 1958 година. Флорентина винаги щеше да помни тази дата — същия ден Белла роди бебе с тегло пет килограма и четиристотин грама.

Беше се погрижила да разгласи нашироко новината за отварянето на новия магазин, като избра деня преди правителството да увеличи цената на пощенските марки от три на четири цента. Освен това бе отмъкнала една продавачка, казваше се Нанси Чин (с чара на Мейзи, но за щастие не със същия коефициент на интелигентност), от бившите си работодатели в „Нестандартния Колумб“. В деня на откриването двете застанаха пред вратата изпълнени с очакване, но единственият човек, който спря при тях, ги попита как да стигне до „Марк Хопкинс“. На следващата сутрин влезе една млада жена и цял час разглежда блузите, които Флорентина бе поръчала от Ню Йорк. Пробва няколко, но накрая си тръгна, без да купи нищо. Следобед една дама на средна възраст дълго оглежда щандовете и накрая си избра ръкавици.

— Колко ви дължа? — попита тя.

— Нищо — каза Флорентина.

— Нищо ли? — озадачи се дамата.

— Да, нищо. Вие сте първият клиент, купил нещо от „Флорентина“, затова е безплатно.

— Колко мило от ваша страна — възхити се дамата. — Ще кажа на приятелките си.

— Никога не сте ми подарявали ръкавици, когато пазарувах в „Блумингдейл“, госпожице Ковач — каза вечерта Ричард. — Ако продължавате така, до края на месеца ще фалирате.

Но този път не се оказа прав. Дамата се оказа президент на Младежката лига на Сан Франциско и една добра дума от нея вършеше повече работа и от реклама на цяла страница в „Сан Франциско Кроникъл“.

През първите няколко седмици Флорентина като че ли работеше по осемнадесет часа на ден — веднага след затварянето се заемаше с инвентара, а Ричард — с книгите. Месеците минаваха и те започнаха да се питат възможно ли е изобщо малкото магазинче да донесе някаква печалба.

В края на първата година поканиха Белла и Клод да отпразнуват загубата от седем хиляди триста и осемдесет долара.

— Другата година ще трябва да постигнем по-добри резултати — твърдо каза Флорентина.

— Защо? — попита Ричард.

— Защото разходите за храна ще скочат.

— Да не би Белла да се мести у нас?

— Не. Бременна съм.

Ричард бе на седмото небе от радост и единствената му грижа беше, че не успя да накара Флорентина да спре да работи до момента, в който трябваше да постъпи в болницата. Посрещнаха края на втората година с малка печалба от две хиляди долара и син с тегло четири килограма и сто грама. Имаше само едно зърно на гърдата.

Отдавна бяха решили как да се казва, ако е момче.

Джордж Новак бе едновременно изненадан и зарадван, че е избран за кръстник на сина на Флорентина. Макар и да не бе склонен да го признава, Авел също се чувстваше поласкан — за него всяка възможност да разбере какво става с дъщеря му беше добре дошла.

В деня преди кръщенето Джордж отлетя за Лос Анджелис да провери как върви строежът на новия „Барон“. Авел бе твърдо решен да завърши сградата до средата на септември, за да може да бъде открита от Джон Кенеди по време на предизборната му обиколка. След като се увери, че крайният срок ще бъде изпълнен, Джордж замина за Сан Франциско.

По природа си беше недоверчив и му трябваше много време, за да започне да харесва някого, и още повече — за да му има доверие. Но това не се отнасяше за Ричард Каин. Джордж го прие незабавно и още щом видя с очите си постигнатото от Флорентина за такъв кратък период, разбра, че това не би било възможно без здравия разум и предпазливостта на съпруга й. Реши да не крие мнението си за момчето пред Авел, когато се върне в Ню Йорк.

След скромната вечеря двамата мъже седнаха да играят на табла (със залог един долар на точка) и да обсъдят кръщенето.

— В никакъв случай да не бъде като кръщенето на Флорентина — каза Джордж и Ричард се разсмя при мисълта за навъсения си тъст, прекарал нощта в ареста.

— Ама ти хвърляш само чифтове — отбеляза Джордж и отпи от чашата си — Ричард му бе налял „Реми Мартен“.

— Баща ми… — Ричард се поколеба за момент — винаги ме е обвинявал, че съм лош играч, ако се оправдавам, че противникът ми хвърля чифтове.

Джордж се разсмя.

— Как е баща ти?

— Нямам представа. Не съм го чувал и виждал, откакто с Джеси се оженихме.

Джордж все още не можеше да свикне с името, с което младият мъж се обръщаше към кръщелницата му. Когато научи причината, реши, че това здравата ще развесели Авел.

— Съжалявам, че и той реагира точно като Авел — каза Джордж.

— Поддържам контакт с майка си — продължи Ричард и отпи от чашата си, — но не виждам изгледи нагласата на баща ми да се промени. Особено при положение че Авел продължава да се опитва да увеличи дяла си в „Лестър“.

— Сигурен ли си в това? — попита Джордж. Изглеждаше изненадан.

— Преди две години всеки банкер на Уолстрийт го знаеше.

— Сега Авел е толкова зает със своите работи, че не мога да го накарам да се вслуша в здравия разум — каза Джордж. — Но не вярвам, че за момента ще създава проблеми.

Ричард не попита защо — знаеше, че Джордж ще обясни, стига да иска.

— Разбираш ли, ако Кенеди спечели изборите — продължи Джордж, — Авел има шанс да бъде назначен на някаква по-маловажна длъжност в новата администрация. За повече не се обзалагам.

— Несъмнено иска да стане посланик в Полша — обади се Флорентина, която тъкмо внасяше табла с чаши за кафе. — Иска да е първият полски имигрант, получил подобна чест. Зная за амбицията му от пътуването ни до Европа.

Джордж не отговори.

— Хенри Осбърн ли е зад всичко това? — попита Флорентина.

— Не, той няма ни най-малка представа — каза Джордж и се облегна в стола си. — Баща ти вече не му се доверява. Откакто Хенри изгуби мястото си в Конгреса, на него вече най-малкото не може да се разчита. Баща ти дори обмисля дали да не го отстрани от управителния съвет.

— Най-накрая е започнал да разбира що за боклук е всъщност.

— Мисля, че винаги е знаел. Но не може да се отрече, че му беше полезен, докато беше във Вашингтон. Лично аз смятам, че е все още опасен, макар и да не е конгресмен.

— Защо? — попита Флорентина от стола си в ъгъла.

— Защото подозирам, че знае прекалено много за враждата между Авел и бащата на Ричард. Страхувам се, че ако отново затъне в дългове, ще се опита да продаде информацията на господин Каин.

— Изключено — каза Ричард.

— Защо си толкова сигурен? — попита Джордж.

— Да не би да искаш да кажеш, че след всичките тези години не си в течение?

Джордж объркано загледа ту него, ту Флорентина.

— В течение на какво?

— Очевидно не е — обади се Флорентина.

— Ще ти трябва чифт — каза Ричард и наля солидна доза бренди на Джордж, след което продължи: — Хенри Осбърн мрази баща ми повече и от Авел.

— Какво? Това пък защо? — слиса се Джордж и се наведе напред.

— Оженил се е за баба ми, след като дядо ми е починал — обясни Ричард и си наля кафе. — Преди много години, когато бил още млад, се опитал да отмъкне едно малко семейно състояние. Не успял заради моя баща. Бил едва на седемнадесет, когато открил, че военното минало на Осбърн и образованието в Харвард са чиста измислица, и го изхвърлил от собствения му дом.

— Господи! — възкликна Джордж. — Авел знае ли това?

Не беше забелязал, че е негов ред да хвърля.

— Разбира се, че знае — каза Флорентина. — Сигурна съм, че точно това го е накарало да наеме Хенри. Трябвал му е някой, за когото да е сигурен, че никога няма да се разприказва пред Каин.

— Как го разбрахте?

— Събрахме парчетата, когато Ричард разбра, че не съм Джеси Ковач. По-голямата част от материалите за Хенри са в една папка в най-долното чекмедже на бюрото на папа.

— Май съм прекалено стар, за да научавам за един ден толкова много — каза Джордж.

— Ученето ти още не е започнало — каза Ричард. — Хенри Осбърн никога не е стъпвал в Харвард, не е помирисвал фронта, а истинското му име е Виторио Тоня.

Джордж успя само да зяпне.

— Знаем също, че папа притежава шест процента от банката „Лестър“. Само си представи какви беди може да причини, ако сложи ръка върху още два процента — каза Флорентина.

— Мислим, че се опита да купи двата процента от Питър Парфит, сваления директор на „Лестър“. И крайната му цел е да изхвърли баща ми от собствения му борд — добави Ричард.

— Това може и да е било вярно, но в миналото.

— Защо само в миналото? — не разбра Флорентина.

— Авел няма да се въвлече в подобна глупост като опитите да премахне баща ти от банката, докато Кенеди го смята за потенциален посланик във Варшава. Така че няма от какво да се страхувате. Какво ще кажеш да бъдеш моя гостенка и да видиш как кандидатът за президент открива новия „Барон“ в Лос Анджелис?

— Това означава ли, че и Ричард е поканен?

— Знаеш отговора, Флорентина.

— Още една игра, Джордж? — смени темата Ричард.

— Не, благодаря. Познавам победителя още щом го видя. — Джордж извади портфейла си и отброи единадесет долара. — И да знаеш, наистина хвърляш прекалено много чифтове.

16.

Нанси Чин въртеше магазина, докато Флорентина бе в болницата, но след като Каин младши бе настанен на сигурно място, младата майка с радост се върна на работа. Когато изпрати първите снимки на мис Тредголд, тя обясни, че е искала да стане съвестна майка, докато не е станало невъзможно да не наеме някого. „Не че имам шанс да намеря човек като теб извън Мъч Хедъм“ — писа й.

През първите две години от брака си двамата с Ричард бяха заети с кариерите си. Когато Флорентина отвори втория си магазин, Ричард също направи крачка нагоре в банковата йерархия.

На Флорентина й се искаше да посвещава повече време на модните тенденции, отколкото на ежедневните финансови сметки, но не можеше да моли Ричард да виси всяка вечер над цифрите, след като цял ден бе правил същото в банката. Обсъждаше дръзките си идеи за бъдещето с Нанси, която се отнасяше с известен скептицизъм към поръчването на големи количества дрехи с малки размери.

— На мен ми стават — ухили се дребната китайка, — но не и на повечето американки.

— Не си права. Малкото ще започне да се харесва и трябва да сме сред първите, които го приемат. Ако американките решат, че това е новата модна линия, ще сме свидетели на такава революция в отслабването, че дори такива като теб ще започнат да изглеждат тлъсти.

Нанси се разсмя.

— Като гледам поръчките, по-добре да си права.

Нито Ричард, нито Флорентина повдигнаха болния въпрос за семействата си след посещението на Джордж, тъй като и двамата се отчаяха, че може да се намери някакъв изход. Разговаряха от време на време по телефона с майките си и макар че Ричард получаваше писма от сестрите си, много го натъжи фактът, че не е поканен на сватбата на Вирджиния. Това безрадостно положение можеше да продължи неопределено дълго, ако не се случиха две неща. Първото трудно би могло да се избегне, а второто бе причинено от това, че телефонът бе вдигнат от неподходящия човек.

Първото се случи, защото бе дошъл ред на откриването на хотел от веригата „Барон“ и в Лос Анджелис. Флорентина следеше развитието на нещата с голям интерес, като същевременно се готвеше да отвори вратите на третия си магазин. Новият хотел бе завършен през септември 1960 и Флорентина си взе свободен следобед, за да гледа как сенаторът Джон Кенеди изпълнява церемонията по откриването. Беше застанала в края на голямата тълпа, дошла да види кандидата за президент, и държеше под око баща си. Стори й се много състарен и определено напълнял. По хората около него си личеше, че се е сдобил с добри позиции в кръговете на демократите. Флорентина се запита дали ако Кенеди спечели, на баща й ще бъде предоставена „възможност да служи на родината под негово ръководство“. Беше силно впечатлена от встъпителните думи на Авел и направо омагьосана от компетентната реч на младия кандидат-президент, който й се стори въплъщение на новата Америка. След като го чу, от все сърце пожела Джон Кенеди да стане следващия президент. Веднага след като речта в Сан Франциско приключи, тя напусна новооткрития „Барон“, решена да посвети време и средства на Девети избирателен район в Илинойс за кампанията на Кенеди, макар и да подозираше, че баща й вече е допринесъл със сума, в сравнение с която нейният принос щеше да изглежда капка в морето. Ричард си остана заклет републиканец и поддръжник на Никсън.

— Нали си спомняш какво каза Айзенхауер, когато го попитаха за твоя фаворит? — подразни го Флорентина.

— Без съмнение, нещо нелицеприятно.

— Един журналист го попита: „Във вземането на кои по-важни решения е участвал вицепрезидентът?“.

— И какво отговори Айк?

— „Ако ми дадете една седмица, може и да се сетя.“

През оставащите седмици на кампанията Флорентина прекарваше свободното си време в пращане на писма и отговаряне на телефонни обаждания в партийния щаб в Сан Франциско. Беше убедена, че за разлика от предишните два избора, този път демократите са намерили човек, на когото да могат да разчитат безрезервно. Финалният телевизионен дебат между кандидатите събуди политическите й амбиции, отдавна погребани от Хенри Осбърн. Обаятелността и политическата интуиция на Кенеди бяха завладяващи и Флорентина се чудеше как е възможно човек, който е следил кампанията, да гласува за републиканците. Ричард възрази, че чарът и хубавата външност не бива да се бъркат с бъдещата политика.

През нощта след изборния ден двамата останаха да гледат резултатите. Измененията и неочакваните поврати се повториха и в Калифорния, където Кенеди спечели с най-малката преднина в американската история. Флорентина бе във възторг от крайния резултат, докато Ричард продължаваше да твърди, че Кенеди никога не би успял без избирателните урни — или липсата им — на кмета Дейли и окръг Кук.

— Би ли гласувал с бюлетината на демократите, ако се бях кандидатирала аз?

— Зависи от политическата ти програма. Аз съм банкер, а не сантиментален тип.

— Е, господин коравосърдечен банкер, смятам да отворя четвърти магазин.

— Какво?!

— В Сан Диего се върти един пазарлък за вземане на една сграда под наем. Договорът е само за две години, но може да се поднови.

— Колко?

— Тридесет хиляди долара.

— Ти си луда, Джеси. Това означава, че предвидените печалби за тази година ще отидат за разрастването.

— И като стана въпрос за разрастване, пак съм бременна.

Седнали в апартамента си над магазина, Флорентина и Ричард гледаха встъпителната реч на тридесет и петия президент по телевизията.

— Нека се знае от този момент и това място, от приятел и враг, че щафетата е подадена на новото поколение американци, родено през този век, калено във войната, научено на ред чрез трудно постигнатия мир… — Очите на Флорентина нито за миг не се откъсваха от човека, на когото бяха гласували толкова много доверие. Когато президентът Кенеди завърши с думите: „Не питайте какво може да направи страната ви за вас. Питайте какво вие можете да направите за нея“, тълпата стана на крака и Флорентина откри, че също ръкопляска. Запита се колко ли други хора в цяла Америка правят същото. Обърна се към Ричард.

— Не е зле за демократ — каза той. Също ръкопляскаше.

Флорентина се усмихна.

— Мислиш ли, че и баща ми е там?

— Несъмнено.

— Значи остава да чакаме назначението.

На следващия ден Джордж й писа и потвърди, че Авел е във Вашингтон за тържествата. Писмото завършваше с думите: „Баща ти е сигурен, че ще замине за Варшава. Аз съм също толкова сигурен, че ако получи предложението, ще ми е по-лесно да го убедя да се срещне с Ричард“.

— Джордж се оказа истински приятел — отбеляза Флорентина.

— За Авел, както и за нас — замислено каза Ричард.

Всеки ден Флорентина проверяваше новите назначения, обявявани от прессекретаря Пиер Селинджър. Нито в едно от тях обаче не ставаше дума за посланика в Полша.

17.

Когато името на баща й се появи във вестника, нямаше начин да го пропусне — заглавието бе отпечатано с едри букви на първа страница:

Флорентина зачете съобщението. Не вярваше на очите си.

По-нататък се съобщаваше, че от известно време се носели слухове за предстоящото назначаване на господин Розновски за посланик в Полша.

Флорентина прекара безсънна нощ в търсене на отговор как е възможно да се случи подобно нещо и как ли се е отразило на баща й. Предполагаше, че Хенри има пръст в цялата работа, и реши да не пропуска нито една новина. Ричард се опита да я успокои с думите, че не са много живите бизнесмени, които в един или друг етап от кариерата си не са прибягвали до дребни подкупи.

Три дни преди съдебния процес Хенри Осбърн бе открит от служителите на Министерството на правосъдието в Ню Орлиънс. Бе арестуван, обвинен и незабавно изправен пред съда. От ФБР помолиха съдията Прескот за отлагане на обсъждането с бившия конгресмен на съдържанието на досието на Розновски, което наскоро бе стигнало до тях. Съдията даде четири седмици, през които ФБР да се подготви за случая.

Пресата скоро установи, че за да покрие многобройните си дългове, Осбърн е продал на частна детективска агенция в Чикаго папка с документи, събирани повече от десет години, докато е бил в управата на веригата „Барон“. Оставаше загадка как въпросната папка впоследствие е попаднала в ръцете на ФБР.

Флорентина се страхуваше, че ако Хенри Осбърн излезе в качеството си на главен свидетел по обвинението, баща й може да получи дългогодишна присъда. След поредната безсънна нощ Ричард й предложи да се свърже с Авел. Тя се съгласи и му написа дълго писмо, в което го уверяваше, че има нейната подкрепа и че тя вярва, че е невинен. Готвеше се да залепи плика, когато се сети да прибави към писмото и най-добрата снимка на внука му.

Четири часа преди процеса Хенри Осбърн бе открит обесен в килията си от пазача, който слязъл да му донесе закуската. Беше използвал вратовръзка с емблемата на Харвард.

— Но защо се е самоубил? — попита Флорентина майка си по телефона.

— А, това лесно може да се обясни — отвърна Зофя. — Мислел е, че единствената цел на частния детектив, който е купил папката, е била да изнудва баща ти.

— А каква е истинската причина?

— Папката е била купена анонимно от Уилям Каин, който след това я е предал на ФБР.

Флорентина изпитваше единствено омраза, когато си помислеше за Уилям Каин, и не можа да се сдържи да не го спомене на Ричард. Очевидно беше обаче, че самият той е не по-малко бесен от поведението на баща си. Флорентина откри това, когато неволно подслуша един телефонен разговор между него и майка му.

— Това беше доста грубо — каза тя, след като мъжът й най-накрая остави слушалката.

— Така е. Горката ми майка получава удари и от двете страни.

— Още не сме стигнали до последното действие на трагедията — каза Флорентина. — Папа искаше да се върне във Варшава, откакто се помня. И сега никога няма да прости на баща ти.

Когато започна процесът, Флорентина не изпускаше нито едно заседание и се обаждаше на майка си всяка вечер, след като Зофя се връщаше от съда. От разказите й невинаги оставаше с впечатлението, че и двете се надяват на един и същи изход.

— Процесът започва да се обръща в полза на баща ти — каза тя в средата на седмицата.

— Защо си толкова сигурна?

— Откакто ФБР изгубиха главния си свидетел, позицията им не издържа на кръстосаните разпити. Х. Трафорд Джилкс кара Хенри Осбърн да прилича на Пинокио — от лъжите носът му сигурно опира до пода.

— Това означава ли, че папа ще бъде обявен за невинен?

— Аз лично не бих казала, но според юристите ФБР накрая ще предложат сделка.

— Сделка ли? Че каква?

— Ами, ако баща ти се признае за виновен за някои по-малки нарушения, ще оттеглят основните си обвинения.

— Мислиш ли, че ще се отърве само с глоба? — развълнувано попита Флорентина.

— Ако има късмет. Но съдия Прескот е доста неотстъпчив, така че в края на краищата може и да свърши в затвора.

— Да се надяваме, че ще се размине само с глоба.

Зофя премълча.

— Шестмесечна условна присъда за Чикагския барон — оповести гласът на радиоводещия, докато Флорентина караше към банката да вземе Ричард. Едва избегна сблъсъка с буика пред себе си и отби към забранената за паркиране зона, за да чуе новините на спокойствие. — ФБР оттегли всичките си основни обвинения в даване на подкуп срещу Авел Розновски, известен като Чикагския барон. Обвиняемият бе намерен за виновен по два по-маловажни случая на опит за влияние върху държавни служители. Делото бе прекратено. В заключителната си реч съдия Прескот каза: „Правото на свободна инициатива не означава право да се корумпират държавни служители. Даването на подкуп е престъпление, при това тежко, ако се извършва от интелигентен и компетентен човек, който не би трябвало да пада до подобно ниво. В други държави, добави съдия Прескот, корупцията може и да е нормална практика от ежедневието, но това не се отнася за Съединените щати“. Розновски бе осъден условно на шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на двадесет и пет хиляди долара. Ето и останалите новини. Президентът Кенеди се съгласи да посети Далас заедно с вицепрезидента тази есен…

Флорентина изключи радиото и видя, че някой чука на страничния прозорец.

— Знаете ли, че нямате право да паркирате тук, госпожо?

— Да — отвърна Флорентина.

— Трябва да ви глобя. Десет долара.

— Двадесет и пет хиляди и половин година условна присъда. Можеше да е и по-зле — каза Джордж, докато пътуваха към „Барон“.

— Не забравяй, че изгубих Полша — обади се Авел. — Но сега всичко е минало. Купи от Парфит двата процента от „Лестър“, ако ще да струват и един милион. Така ще разполагам с осемте процента, които ми трябват за прилагането на член седми, и ще разкарам Уилям Каин от собствения му борд.

Джордж тъжно кимна.

Няколко дни по-късно Държавният департамент обяви следващия посланик във Варшава — Джон Мурс Кабът.

18.

Второто събитие се случи на сутринта след като съдия Прескот произнесе присъдата си. Дериватът на телефона иззвъня в магазина и тъй като Нанси бе заета да сваля летните дрехи от витрината, вдигна Флорентина.

— О, търсех господин Каин — произнесе женски глас. Звучеше така, сякаш се обаждаше отдалеч.

— Съжалявам, вече отиде на работа. Желаете ли да му предадете нещо? На телефона е Флорентина Каин.

Последва кратко мълчание, след което гласът проговори отново:

— Обажда се Катрин Каин… моля ви, не затваряйте.

— Защо да затварям, госпожо Каин? — отвърна Флорентина, но краката й омекнаха и се наложи да се отпусне на стола.

— Защото сигурно ме мразите, а аз не мога да ви обвинявам за това — бързо каза майката на Ричард.

— Разбира се, че не ви мразя. Искате ли Ричард да ви се обади, като се върне?

— Не, не. Съпругът ми не знае, че поддържам връзка с него. Страшно ще се ядоса, ако разбере. Не. В крайна сметка онова, на което се надявах, зависи от вас.

— От мен ли?

— Да. Отчаяно ми се иска да ви дойда на гости и да видя внука си… стига да ми позволите.

— С най-голямо удоволствие, госпожо Каин — каза Флорентина. Не знаеше как би могла да го каже по-гостоприемно.

— О, много мило от ваша страна. Съпругът ми заминава на конференция в Мексико след три седмици и мога да дойда в петък. Само че в понеделник сутринта трябва да съм се прибрала.

Когато чу новината, Ричард тръгна право към хладилника. Объркана, Флорентина го последва. Засмя се, когато той махна златния станиол от бутилката на Клод и разля шампанското.

След три седмици отидоха заедно на летището да посрещнат майка му.

— Но вие сте чудесна! — бяха първите думи на Флорентина, когато видя елегантната слаба дама, която с нищо не показваше, че току-що е прекарала шест часа в самолет. — Карате ме да се чувствам още по-бременна.

— Какво очакваше, скъпа? Великанка човекоядка с рога и дълга черна опашка ли?

Флорентина се разсмя, Катрин Каин я хвана под ръка и двете тръгнаха към колата, забравили временно за Ричард.

Ричард изпита облекчение, като видя колко бързо двете станаха приятелки. Когато стигнаха в жилището и Катрин видя детето, реагира по безкрайно стария и тачен от традицията начин.

— Страшно ми се иска и баща ти да може да види внука си, но се боя, че вече е стигнал до етап, в който не позволява по този въпрос да се изрече и дума.

— Знаеш ли някакви допълнителни подробности за враждата между тях? — попита Ричард.

— Не. Баща ти отказа да подкрепи Дейвис Лерой, когато веригата му рухна, и затова бащата на Флорентина го обвинява, че е виновен за самоубийството му. С всичко това щеше да се приключи, ако на сцената не се бе появил Хенри Осбърн. — Тя въздъхна. — Моля се всичко да се уреди, докато съм жива.

— Страхувам се, че единият от двамата ще умре преди другият да разбере позицията му — каза Ричард. — И двамата са твърдоглави като магарета.

Четиримата прекараха чудесен следобед, въпреки че внукът на Кейт прекара повечето си време в хвърляне на играчките си на пода. На обратния път към летището Катрин с радост прие да ги посети и следващия път, когато мъжът й замине по работа. Последните й думи към Флорентина бяха:

— Ако можеше да се срещнеш със съпруга ми, той несъмнено би разбрал защо Ричард се е влюбил в теб.

Докато се обръщаше да им махне за последно, внукът й произнесе първата си думичка: „Тата“. Катрин Каин се разсмя.

— Ама че шовинисти са мъжете. Това беше и първата думичка на Ричард. Някой казвал ли ти е каква е била твоята, Флорентина?

Анабел нададе първия си вик няколко седмици по-късно и Ричард и Флорентина имаха двойно празненство в края на годината, която приключи с печалба от деветдесет хиляди, сто седемдесет и четири долара. Ричард реши да похарчи една малка част от нея за членство в Олимпийския клуб по голф.

Самият той напоследък получаваше повече задачи във връзка с международните сделки на банката и започна да се прибира по-късно от работа. Флорентина реши, че е дошъл моментът да наеме целодневна детегледачка, за да може да се съсредоточи върху магазините. Разбра, че никога няма да намери друга като мис Тредголд, но Белла й препоръча едно чернокожо момиче, Керъл — била завършила гимназия миналата година и не можела да си намери сигурна работа. Синът им се хвърли в обятията на Керъл още щом я видя. Това за пореден път убеди Флорентина, че предразсъдъците са нещо, което децата възприемат единствено от по-възрастните.

19.

— Не мога да повярвам — каза Флорентина. — Никога не съм си помисляла, че може да се случи. Чудесна новина. Но какво го е накарало да размисли?

— Не става по-млад — каза Катрин Каин. Гласът й пращеше в слушалката. — Страхува се, че ако двамата с Ричард не изгладят противоречията помежду си, ще се оттегли от „Лестър“, без да остави сина си в управителния съвет. Смята, че най-вероятният му наследник е Джак Томас, а тъй като той е само с две години по-голям от Ричард, със сигурност не би искал един по-млад Каин сред директорите.

— Жалко, че Ричард не е вкъщи да научи новината, но откакто го повишиха в шеф на задграничния отдел, рядко се прибира преди седем. Много ще се зарадва. Ще се опитам да не показвам колко се притеснявам от срещата със съпруга ви — каза Флорентина.

— Няма да си и наполовина по-притеснена от него. Не се страхувай, мила. В момента приготвя угоеното теле за блудния си син. Имаш ли новини от баща си, откакто говорихме?

— Не, никакви. Мисля, че той никога няма да заколи угоеното теле за блудната си дъщеря.

— Не се отказвай. Може и да изникне нещо, което да му помогне да си промени мнението. Ще се заемем всички заедно, когато дойдете в Ню Йорк.

— Иска ми се да вярвам, че папа все още може да постигне помиряване, но вече почти изгубих надежда.

— Е, да сме благодарни, че поне единият от бащите е послушал разума — каза Катрин. — Ще дойда да ви видя и ще уточним подробностите.

— Кога ще можеш?

— Мисля, че мога да се измъкна този уикенд.

Когато Ричард се върна, много се зарадва на новината и след като привърши с четенето на „Мечо Пух“ на сина им, побърза да чуе подробностите и накрая каза:

— Ще можем да отидем до Ню Йорк някъде към ноември.

— Не мога да чакам дотогава.

— Чакаш три години.

— Да, но сега е различно.

— Винаги искаш всичко да се е случило вчера, Джеси. Това ми напомня, че прочетох предложението ти за новия магазин в Сан Диего.

— И?

— В общи линии идеята ми се вижда доста разумна и одобрявам.

— И какво следва сега? Никога не съм чувала подобни думи от вас, господин Каин.

— Задръж малко, Джеси. Имам едно наум, защото не разбирам една част от програмата ти за разрастване — необходимостта да наемеш собствен дизайнер.

— Лесно е за обяснение — отвърна Флорентина. — Макар че в момента разполагаме с пет магазина, разходите за дрехи възлизат на около четиридесет процента от оборота. Ако шия собствени дрехи, ще имам две очевидни преимущества. Първо, ще съкратя непосредствените разходи, и второ, ще можем непрекъснато да рекламираме собствени стоки.

— Но има и един съществен недостатък — каза Ричард.

— Какъв по-точно?

— Няма да има отстъпки за върнатите в рамките на три месеца дрехи, при положение че са наша собственост.

— Така е — каза Флорентина, — но колкото повече се разрастваме, толкова по-маловажен ще става проблемът. А ако избера подходящия дизайнер, дрехи с нашата запазена марка ще се продават и от конкурентите ни.

— Това важи ли за известните дизайнери?

— В случая с Пиер Карден дизайнерът е по-известен и от магазините.

— Намирането на подобен човек няма да е лесна работа.

— Нима не намерих вас, господин Каин?

— Не, Джеси. Аз те намерих.

Флорентина се усмихна.

— Две деца, шести магазин, а ти ще получиш покана да влезеш в управителния съвет на „Лестър“. А най-важното от всичко е, че имам възможност да се запозная с баща ти. Какво повече бихме могли да искаме?

— Това все още не се е случило.

— Типичен банкер. Каквато и да е прогнозата, очакваш дъжд по пладне.

Анабел заплака.

— Видя ли? — каза Ричард. — Дъщеря ти пак се разрева.

— Защо винаги моята дъщеря е лошата, а синът ти е добрият?

Въпреки желанието на Флорентина незабавно да замине за Ню Йорк, след като Кейт отпътува към Източния бряг, тичането около отварянето на новия магазин в Сан Диего, търсенето на подходящ дизайнер, наглеждането на останалите пет магазина и опитите при всичко това да продължи да бъде майка, запълваха цялото й време. С наближаването на деня на срещата тя започна да става все по-нервна. Внимателно подбра собствения си гардероб и купи нови дрехи за децата. Дори взе нова риза на тънки червени райета за Ричард, но той се съмняваше, че ще я носи в друго време освен през уикендите. Флорентина всяка нощ се събуждаше с тревожната мисъл, че бащата на Ричард няма да я одобри, но Ричард всеки път й повтаряше думите на Катрин: „Няма да си и наполовина по-притеснена от него“.

За да отпразнуват отварянето на новия магазин и изглеждащото неизбежно помиряване с бащата на Ричард, отидоха на „Лешникотрошачката“ в изпълнение на Италианския балет. Ричард не обърна особено внимание на балета, но се изненада, че Флорентина също не я свърта на едно място. Щом лампите светнаха, я попита тормози ли я нещо.

— Да. Цял час чакам да разбера кой е дизайнерът на тези прочути костюми — отвърна Флорентина и започна да прелиства програмата.

— Аз лично бих ги описал като ексцентрични — отбеляза Ричард.

— Това е, защото си далтонист — каза му Флорентина и след като откри каквото търсеше, зачете: — Казва се Джани ди Феранти. Според биографията му е роден в Милано през трийсет и първа и това му е първото турне с балета, откакто е завършил Института по съвременно изкуство във Флоренция. Как мислиш, дали ще се съгласи да напусне и да започне работа при мен?

— Аз лично не бих, с оглед на вътрешната информация, с която разполагам — каза Ричард.

— Може и да е по-голям авантюрист от теб, скъпи.

— Или просто побъркан. В края на краищата става въпрос за италианец.

— Какво пък, има само един начин да разберем — каза Флорентина и стана.

— И как смяташ да го направиш?

— Като отида зад кулисите.

— Но така ще изпуснеш втората част от представлението.

— Втората част не може да промени целия ми живот — каза Флорентина и излезе на пътеката.

Ричард я последва. Заобиколиха сградата и спряха пред служебния вход. Младият охранител отвори прозорчето на кабинката си.

— Да? — Каза го с тона на абсолютно „не“.

— Имам среща с Джани ди Феранти — уверено каза Флорентина.

Ричард я погледна с укор.

— Името ви, ако обичате — каза пазачът и вдигна телефона.

— Флорентина Каин.

Пазачът повтори името в слушалката, изслуша отговора и затвори.

— Казва, че никога не е чувал за вас.

За миг Флорентина се разколеба, но Ричард извади портфейла си и постави на гишето двадесетдоларова банкнота.

— Може би е чувал за мен.

— Ами влезте и се разберете — каза пазачът и небрежно прибра парите. — По коридора вдясно, втората врата отляво. — И затвори прозорчето.

Ричард поведе Флорентина навътре.

— Повечето бизнесмени прибягват до подкупи в един или друг момент от кариерата си — подразни го тя.

— Не се вкисвай само защото лъжата ти не мина — ухили й се Ричард.

Когато стигнаха, Флорентина почука решително и пъхна глава през вратата.

В ъгъла седеше висок тъмнокос италианец и се справяше с порция спагети. Първата й реакция бе да се възхити. Мъжът носеше ушити по поръчка джинси и син блейзър върху небрежно разкопчана риза. Но онова, което я порази най-много у младия мъж, бяха дългите му артистични пръсти. Щом я видя, той грациозно се изправи.

— Джани — започна тя. — Каква привилегия…

— Не — с италиански акцент каза мъжът. — Той е в умивалнята.

Ричард изсумтя и бе награден с ритник по глезена. Флорентина тъкмо понечи да заговори отново, когато вратата се отвори и в стаята влезе почти напълно оплешивял мъж, висок не повече от метър и петдесет. Според програмата не би трябвало да е навършил и тридесет. Дрехите му бяха скроени безупречно, но пастата явно се отразяваше повече на неговата линия, отколкото на тази на приятеля му.

— Кои са тези, Валерио?

— Госпожа Флорентина Каин — представи се Флорентина, преди младежът да успее да отговори. — А това е съпругът ми Ричард.

— Какво искате? — попита той, без да я поглежда, и седна срещу приятеля си.

— Да ви предложа да работите за мен като дизайнер.

— Пак ли! — възкликна мъжът и вдигна ръце.

Флорентина си пое дъх.

— Кой друг ви е предлагал?

— Ив Сен Лоран в Ню Йорк. Пиер Карден в Лос Анджелис. Балмен в Чикаго. Да продължавам ли?

— А предложиха ли ви процент от печалбата?

— Каква печалба? — понечи да се обади Ричард, но получи нов ритник по глезена.

— Имам шест магазина и планове за още толкова в най-близко бъдеще — настоятелно продължи Флорентина. Надяваше се, че Джани ди Феранти не е забелязал как при думите й веждите на съпруга й драматично се вдигнаха. — Оборотът може да възлиза на милиони след няколко години.

— Оборотът на Сен Лоран вече възлиза на милиони — каза Феранти, без да я поглежда.

— Да, но колко ви предложи той?

— Двадесет и пет хиляди долара годишно плюс един процент от печалбата.

— Аз ви предлагам двадесет хиляди годишно плюс пет процента.

Италианецът махна пренебрежително с ръка.

— Двадесет и пет хиляди плюс десет процента?

Италианецът се разсмя, стана, отвори им вратата и зачака да си тръгнат. Флорентина не помръдна.

— Вие сте от хората, които очакват Зефирели да проектира следващия ви магазин, а в същото време се надяват да задържат Луиджи Ферпози като почетен съветник. Не че очаквам да разберете какво говоря — добави той.

— Луиджи е мой близък приятел — надменно отвърна Флорентина.

Италианецът сложи ръце на кръста си и избухна в смях.

— Вие американците сте едни и същи. След малко ще кажете, че сте дизайнер и на дрехите на папата.

Ричард изпита към него нещо като съчувствие.

— Блъфирате, сеньора. Ферпози дойде да гледа представлението в Лос Анджелис и разговаряхме надълго и нашироко за работата ми. Сега поне имам начин да се отърва от вас.

Ди Феранти вдигна телефона и без да каже и дума повече, набра някакъв номер.

Зачакаха. Накрая Флорентина чу от слушалката глас, който й се стори познат.

— Луиджи? — каза Феранти. — Джани се обажда. При мен е една американка, госпожа Каин. Твърди, че сте приятели.

Заслуша отговора и усмивката му стана още по-широка. После се обърна към Флорентина.

— Казва, че не познава никаква госпожа Каин и че може би в затвора Алкатраз ще се почувствате като у дома си.

— Не ми пука за Алкатраз — отвърна Флорентина. — Но му кажете, че може би го е построил баща ми.

Джани ди Феранти повтори думите й в слушалката. Докато слушаше отговора, лицето му придоби объркано изражение. Накрая той отново погледна към нея.

— Луиджи казва да ви предложа чай. Но само при положение че си носите чайник.

Нужни бяха два обяда, една вечеря с Ричард, една с банкерите й и достатъчно голям аванс, за да убеди Джани и приятеля му Валерио да се преместят от Милано в Сан Франциско. Накрая дребният италианец прие да стане дизайнер на новата модна къща. Флорентина бе сигурна, че това е ударът, който бе търсила. Беше толкова въодушевена от постижението си, че съвсем забрави, че до пътуването до Ню Йорк и срещата с бащата на Ричард остават само шест дни.

В понеделник сутринта, докато закусваха, Ричард изведнъж така пребледня, че Флорентина се уплаши да не припадне.

— Какво има, скъпи?

Той й посочи първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“, сякаш изгубил дар слово. Флорентина прочете краткото съобщение и мълчаливо му върна вестника. Той прочете бавно съобщението за втори път, за да се увери, че го е разбрал. Краткостта му беше зашеметяваща. „След заседанието на управителния съвет в петък Уилям Лоуел Каин подаде оставка като директор и председател на управителния съвет на банка «Лестър».“

Ричард знаеше, че деловите кръгове ще интерпретират по възможно най-лошия начин подобно внезапно оттегляне, направено без никакви обяснения. Особено при положение че той, синът на Уилям — също банкер — не е бил поканен да получи място в съвета. Прегърна Флорентина и я притисна до себе си.

— Това означава ли, че пътуването ни до Ню Йорк се отменя?

— Не, освен ако баща ти не е причина за оставката му.

— Това не може да се случи… няма да допусна да се случи. Не и след като чакам толкова дълго…

Телефонът звънна и Ричард го вдигна, без да пуска Флорентина.

— Ало?

— Ричард, аз съм — каза майка му. — Научи ли?

— Да, току-що прочетох съобщението в „Уолстрийт Джърнъл“. Какво го е накарало да подаде оставка, за бога?

— И аз не зная подробностите, но доколкото разбирам, господин Розновски е притежавал шест процента от акциите през последните десет години, а по някаква причина се оказва, че му трябват само осем процента, за да може да премахне баща ти от мястото му.

— Въз основа на член седми — каза Ричард.

— Да, точно така. Но все още не зная точно какво означава това.

— Татко въведе тази клауза, за да е сигурен, че никой не може да го докосне. Смяташе я за безотказна, защото само някой притежаващ осем процента би могъл да оспори мястото му. Никога не си е представял, че толкова голям дял може да се окаже притежание на някой извън семейството. В никакъв случай не би се съгласил да се откаже от своите четиридесет и един процента в „Каин и Кабът“ и да стане директор на „Лестър“, ако е имало възможност да бъде премахнат от външен човек.

— Но това все още не обяснява защо си е подал оставката.

— Предполагам, че бащата на Флорентина по някакъв начин се е добрал до нужните му два процента. Това би му дало същата власт като на татко и той би направил невъзможен живота му в банката като директор.

— Но как е възможно това?

Едва сега Ричард започна да разбира, че баща му никога не е споделял с майка му какво става на работното му място.

— Доколкото си спомням, една от клаузите в член седми гласи, че всеки, който притежава осем процента от акциите, може да наложи вето върху всяка трансакция за три месеца. От одитора на банката зная, че господин Розновски има шест процента. Мисля, че се е сдобил с другите два от Питър Парфит.

— Не, не е получил акциите на Парфит — каза Кейт. — Баща ти успя да ги обезопаси, като даде възможност на един свой близък приятел да ги купи на значително по-висока цена от пазарната. Затова напоследък се чувстваше толкова сигурен за бъдещето.

— В такъв случай е наистина загадка как Розновски се е сдобил с двата процента. Не познавам никого от съвета, който би се разделил със собствените си акции, освен…

— Трите минути изтекоха, госпожо.

— Откъде се обаждаш, мамо?

— От уличен телефон. Баща ти ни забрани да ти се обаждаме и не иска и да чуе за среща с Флорентина.

— Но това няма нищо общо с нея, тя е…

— Съжалявам, госпожо, времето ви изтече.

— Оператор, аз ще платя разговора.

— Съжалявам, господине, връзката е прекъсната.

Ричард се намръщи и затвори телефона.

— Скъпи, можеш ли да ми простиш, че баща ми има пръст в такова отвратително нещо? — попита Флорентина. — И знай, че аз никога няма да му простя.

— Никога не издавай прибързани присъди, Джеси — каза Ричард и я погали по косата. — Подозирам, че ако някога открием цялата истина, вината ще се окаже разпределена поравно между двете страни. А сега, млада госпожо, имате да се грижите за две деца и шест магазина, а мен без съмнение ме чакат поредните раздразнени клиенти в банката. Хайде да не говорим за това — сигурен съм, че най-лошото вече е минало.

Флорентина го прегърна, благодарна за думите му — въпреки че не им вярваше.

Авел също прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ обявата за оставката на Уилям Каин. Вдигна телефона, обади се в „Лестър“ и поиска да говори с директора. След няколко секунди се обади Джейк Томас.

— Добро утро, господин Розновски.

— Добро утро, господин Томас. Искам само да потвърдя, че тази сутрин ще ви продам — лично на вас — моите осем процента от „Лестър“ срещу два милиона долара.

— Благодаря, господин Розновски. Много щедро от ваша страна.

— Няма нужда да ми благодарите, господин председател. Това беше уговорката ни, когато ми продадохте вашите два процента.

Флорентина разбираше, че ще й трябва доста време, докато се оправи от нанесения от баща й удар. Питаше се дали все още е възможно да го обича и мрази едновременно. Опита се да съсредоточи вниманието си върху бързо растящата си империя и да изхвърли от главата си мисълта, че никога вече няма да види баща си.

Другият удар — не толкова личен, но не по-малко трагичен — й бе нанесен на 22 ноември 1963 година. Ричард й се обади от банката (нещо, което никога не бе правил) и й каза, че президентът Кенеди е прострелян в Далас и че според първите новини най-вероятно ще умре.

20.

Новоназначеният дизайнер Джани ди Феранти предложи на Флорентина да поставят малко двойно F на яките или подгъва на всички дрехи. Емблемата изглеждаше много ефектно и подобри фирмената репутация още повече. Макар че самият Джани бе готов пръв да признае, че това не е нищо освен копие на идеята на Ив Сен Лоран, то все пак вършеше работа.

Флорентина успя да намери време да отлети до Лос Анджелис, за да огледа един обявен за продажба имот на Родео Драйв в Бевърли Хилс. След като го видя, каза на Ричард, че има планове за седми магазин. Той заяви, че трябва внимателно да проучи сметките, преди да я посъветва дали да сключи сделката, но че самият той е затрупан с работа в банката и ще й се наложи да изчака няколко дни.

За пореден път Флорентина изпита нуждата от съдружник или поне от финансов директор — особено сега, когато Ричард не можеше да вдигне глава от работа. Много й искаше да работят заедно, но не се решаваше да му го предложи.

— Пусни обява в „Кроникъл“ и виж колко отговора ще получиш — каза Ричард. — Ще ти помогна да ги отсееш и ще интервюираме останалите заедно.

Флорентина го послуша и само след дни пощенската им кутия се препълни с писма от банкери, адвокати и счетоводители, всеки от които показваше силен интерес към обявата. Ричард се зае да й помага да подберат най-благонадеждните. По едно време спря с писмо в ръка и каза:

— Аз съм луд!

— Зная, скъпи. Нали затова се омъжих за теб.

— Потрошихме четиристотин долара на вятъра.

— Защо? Нали беше сигурен, че обявата ще се окаже добра инвестиция?

Ричард й подаде писмото.

— Изглежда доста добре квалифициран — каза Флорентина, след като го прочете. — Щом работи в „Банк ъф Америка“, със сигурност имаш мнение дали е подходящ да ми бъде финансов директор.

— Напълно подходящ е. Но кой би заел мястото му, ако напусне банката и дойде на работа при теб?

— Нямам представа.

— Ами, тъй като това е шефът ми, може и да съм аз.

Флорентина избухна в смях.

— Само като си помисля, че не ми стигна кураж да ти предложа! Все пак смятам, че четиристотинте долара си струваха… съдружнико.

След четири седмици Ричард Каин напусна „Банк ъф Америка“ и стана съдружник на съпругата си с петдесет процента дялово участие, както и финансов директор на „Флорентина Инкорпорейтид“ за Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего.

Минаха поредните избори. Флорентина не участва в предизборната кампания, защото бе твърде заета с разширяването на империята си. Призна на Ричард, че няма доверие на Джонсън, но и че не може да понася Голдуотър. Ричард залепи на колата им стикер, който Флорентина незабавно скъса:

Разбраха се никога повече да не обсъждат този въпрос, макар че Флорентина тайничко злорадстваше при категоричната победа на демократите през ноември.

През следващата година децата им растяха по-бързо и от фирмата и за петия рожден ден на сина им те отвориха още два магазина „Флорентина“ — в Чикаго и в Бостън. Ричард си оставаше с едно наум за скоростта, с която се разрастваха, но нищо не можеше да спре бързия възход на фирмата. Толкова много клиенти искаха да носят дрехите на Джани ди Феранти, че Флорентина прекарваше по-голямата част от времето си в обикаляне на градовете и избиране на места за нови магазини.

През 1966 година само един от големите градове не можеше да се похвали с „Флорентина“. Флорентина разбираше, че могат да минат години преди да се освободи място на единственото авеню, подходящо за магазин в Ню Йорк.

21.

— Ти си упорит стар глупак, Авел.

— Така е, но не мога да върна времето назад.

— Както искаш. Да знаеш обаче, че нищо не може да ми попречи да приема поканата.

Авел вдигна глава от леглото си. Почти не излизаше от апартамента си, откакто се бе разболял от тежък грип преди половин година. След като се върна от дългото си пътуване до Полша, Джордж бе почти единственият му контакт с външния свят. Той знаеше, че старият му приятел е прав, и трябваше да си признае, че поканата го изкушава. Питаше се дали Каин ще отиде. Надяваше се да е така, но се съмняваше. Каин бе също толкова упорит като него…

Джордж сякаш прочете мислите му.

— Обзалагам се, че Уилям Каин ще е там.

Авел не каза нищо. После попита:

— Направи ли последен анализ за Варшава?

— Да — рязко отвърна Джордж. Ядоса се, че Авел сменя темата. — Всички договори са подписани и Джон Гроновски свърши всичко по силите си.

„Джон Гроновски, първият посланик от полски произход във Варшава — помисли си Авел. — Никога нямаше да се възстанови от…“

— Миналогодишното ти пътуване до Полша постигна всичко, за което би могъл да се надяваш. Ще доживееш да видиш и откриването на варшавския „Барон“.

— Винаги съм искал да го открие Флорентина — тихо каза Авел.

— Тогава я покани, но недей да очакваш съчувствие от мен. Единственото, което се иска от теб, е да признаеш съществуването на Ричард. И дори ти трябва да разбереш най-после, че бракът им е щастлив, иначе това нямаше да е ей там. — Джордж погледна към полицата на камината в другия край на стаята. На нея, подпряна на една ваза, стоеше поканата.

Сякаш цял Ню Йорк се беше събрал на откриването на бутика на Флорентина Каин на Пето авеню. Облечена в ушита специално за нея зелена рокля с вече станалата знаменита емблема върху високата яка, домакинята стоеше на входа, поздравяваше гостите и им предлагаше шампанско. Катрин Каин и дъщеря й Луси бяха сред първите пристигнали, а не след дълго помещението бе претъпкано с хора, които Флорентина или познаваше чудесно, или не бе виждала никога досега. Джордж Новак пристигна малко по-късно и още с първите си думи приятно изненада Флорентина — помоли да го запознаят със семейство Каин.

— Господин Розновски ще дойде ли? — невинно попита Луси.

— Боя се, че не — отвърна Джордж. — Казах му, че е упорит стар глупак, щом предпочита да изпусне такова хубаво празненство. А господин Каин тук ли е?

— Не. Напоследък не се чувства добре и рядко излиза — каза Кейт и после сподели с Джордж някои новини, които го зарадваха.

— Как е татко? — прошепна Флорентина в ухото му.

— Не е добре. Оставих го в леглото в апартамента. Може би като чуе, че довечера ще…

— Може би — каза Флорентина, хвана Кейт под ръка и я запозна със Зофя.

Известно време и двете възрастни дами не проговориха. Накрая Зофя наруши мълчанието.

— Чудесно е най-сетне да се запознаем. Съпругът ви дойде ли?

Беше толкова претъпкано, че бе почти невъзможно да помръднеш. Звънкият смях и оживеното бърборене недвусмислено показваха, че всичко върви по вода, но в главата на Флорентина се въртеше само едно — мисълта за предстоящата вечеря.

Тълпата се беше събрала на ъгъла на Петдесет и шеста улица и зяпаше. Движението по Пето авеню почти спря, тъй като мъже и жени, млади и стари, се мъчеха да надзърнат през големите стъклени витрини на магазина.

Пред входа на отсрещната страна на улицата стоеше някакъв мъж. Носеше черно палто, шал и ниско нахлупена шапка. Вечерта беше студена и вятърът виеше по булеварда. „Неподходящо време за старци“, помисли си мъжът и се запита дали изобщо бе трябвало да става от леглото си. Но беше решил твърдо, че нищо не може да му попречи да наблюдава откриването на този магазин. Повъртя сребърната гривна на китката си и си спомни за новото завещание, което беше направил — бижуто нямаше да остане у дъщеря му, както бе обещал навремето.

Усмихна се, докато гледаше как младите хора влизат и излизат от блестящия магазин. Мярна през витрината бившата си жена, която разговаряше с Джордж, а когато зърна и Флорентина, по набръчканата му буза се стече сълза. Беше още по-красива, отколкото последния път, когато я бе видял. Прииска му се да пресече улицата и да каже „Джордж беше прав, прекалено дълго бях упорит стар глупак. Можеш ли да ми простиш?“, но вместо това остана неподвижно на мястото си и само гледаше. Видя до дъщеря му да стои някакъв млад мъж със самоуверена аристократична осанка. Можеше да е единствено синът на Уилям Каин. Чудесен човек, бе казал Джордж. Как точно го беше описал? Като силата на Флорентина. Авел се запита дали Ричард го мрази. Сигурно. Старецът вдигна яката си, хвърли последен поглед към любимата си дъщеря и се обърна, за да тръгне към „Барон“.

Докато се отдалечаваше от магазина, забеляза друг старец, който бавно крачеше по тротоара. Бе по-висок от него, но походката му бе също толкова нестабилна. Погледите им се срещнаха, но само за секунда. Докато се разминаваха, по-високият вдигна шапката си за поздрав. Авел отвърна със същото и двамата продължиха пътя си, без да произнесат нито дума.

— Слава богу, най-сетне всички си тръгнаха — каза Флорентина. — Остава ни време точно колкото да вземем по един душ и да се преоблечем за вечеря.

Катрин Каин я целуна.

— Ще се видим след час.

Флорентина заключи вратата на магазина и хванала здраво децата си за ръце, тръгна към „Пиер“. За първи път от детството си щеше да отседне в друг нюйоркски хотел, а не в „Барон“.

— Поредният ти триумфален ден, скъпа — каза Ричард.

— Следван от триумфална нощ?

— Стига си се притеснявала, Джеси. Баща ми ще полудее по теб.

— Прекалено много време мина, Ричард.

Той й направи път да влезе първа в хотела, после я прегърна.

— Но пък сега имаме възможност да поправим миналото — каза той и насочи семейството си към асансьора. — Ще измия и преоблека децата, докато си в банята.

Флорентина лежеше във ваната и се питаше как ли ще протече вечерта. От мига, в който Кейт Каин й каза, че бащата на Ричард желае да ги види, се страхуваше да не би той отново да размисли. Но сега до срещата оставаше само час. Чудеше се дали Ричард изпитва същите терзания. Излезе от ваната, избърса се, сложи си капка от любимия си парфюм „Джой“ и облече дълга синя рокля, избрана специално за случая — Кейт й бе казала, че любимият цвят на съпруга й е синият. Затърси сред бижутата нещо по-просто и сложи старинния пръстен, подарен й преди толкова години от благодетеля на баща й. Когато се приготви, се огледа критично в огледалото — на тридесет и три, малко прехвърлила възрастта на миниполите, но и все още не достатъчно възрастна, че да изглежда елегантна.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза Ричард от вратата. — Старецът ще се влюби в теб от пръв поглед.

Флорентина се усмихна и среса децата, докато Ричард се преобличаше. Синът им, вече на седем години, носеше първия си костюм и изглеждаше съвсем пораснал; Анабел бе облечена в червена рокличка с бяла лента по ръба — за нея нямаше проблем с най-новата мода.

— Мисля, че всички сме готови — каза Флорентина, когато Ричард се появи отново. Не можеше да повярва на очите си — беше облякъл ризата с червеното райе.

Шофьорът отвори вратата на взетия под наем линкълн и Флорентина и децата се настаниха на задната седалка; Ричард седна срещу тях. Докато си проправяха бавно път през натовареното движение на Ню Йорк, Флорентина мълчеше. Ричард се наведе и докосна ръката й. Шофьорът спря автомобила пред малка елегантна къща от кафяв камък на Шестдесет и осма улица.

— Деца, не забравяйте, че трябва да се държите възпитано.

— Да, мамо — в хор отвърнаха те, без да се притесняват от мисълта, че най-сетне ще видят единия от дядовците си.

Още преди да излязат, вратата на къщата се отвори и на прага се появи възрастен мъж в полуофициален костюм, поклони се леко и каза:

— Добър вечер, госпожо. Радвам се да ви видя, господин Ричард.

Кейт ги чакаше в гостната. Погледът на Флорентина моментално бе привлечен от масления портрет на прекрасна жена, седнала в червено кожено кресло и сложила ръце в скута си.

— Бабата на Ричард — каза Кейт. — Не я познавах, но не е трудно да се види, че е била красавица.

Флорентина се взираше в картината.

— Какво има, скъпа? — попита Кейт.

— Пръстенът — едва чуто прошепна Флорентина.

— Да, нали е прекрасен? — каза Кейт и вдигна ръка, за да покаже пръстена с диаманти и сапфири. — Уилям ми го даде, когато ме попита дали искам да се омъжа за него.

— Не, пръстенът от портрета — каза Флорентина.

— О, да, чудесна изработка. Пазел се е в семейството от поколения, но от доста години никой не знае къде е. Споменах за това на Уилям, но той не можа да каже нищо по въпроса.

Флорентина вдигна ръка и Кейт впери невярващ поглед в старинния пръстен. Погледите на всички отново се преместиха върху картината — не можеше да има абсолютно никакво съмнение, че пръстенът е същият.

— Това е подарък за кръщенето ми — каза Флорентина. — Само че така и не научих от кого.

— Боже мой! — слисано промълви Ричард. — Никога не ми е минавало през ума…

— А баща ми и до днес не знае — каза Флорентина.

В помещението дотърча една прислужница.

— Извинете, госпожо, казах на господин Каин, че всички са тук. Той помоли Ричард и съпругата му да бъдат така добри да се качат при него.

— Вървете — каза Кейт. — Ще дойда след малко с децата.

Флорентина хвана съпруга си за ръка и се заизкачва по стълбата, като нервно въртеше старинния пръстен. Влязоха в стаята и видяха Уилям Лоуел Каин, седнал в червеното кожено кресло до камината. „Колко красив мъж“, помисли си Флорентина и си даде сметка, че съпругът й ще изглежда по същия начин, когато остарее.

— Татко, запознай се със съпругата ми — каза Ричард.

Тя пристъпи напред, за да бъде посрещната от топлата и нежна усмивка на Уилям Каин.

Ричард чакаше отговора на баща си, но Флорентина знаеше, че възрастният човек никога няма да й проговори.

22.

Авел вдигна телефона на нощното шкафче.

— Намерете ми Джордж. Трябва да се облека.

Прочете отново писмото. Не можеше да повярва, че Уилям Каин е бил тайнственият му покровител.

Когато Джордж дойде, Авел не каза нищо, а просто му подаде листа. Джордж бавно го прочете и пророни:

— Боже господи!

— Трябва да ида на погребението.

Пристигнаха в църквата „Св. Троица“ в Бостън няколко минути след началото на службата и застанаха зад последната редица опечалени. Ричард и Флорентина стояха от двете страни на Кейт. На опелото присъстваха трима сенатори, петима конгресмени, двама епископи, повечето управители на водещи банки и издателят на „Уолстрийт Джърнъл“. Председателят и всички директори от управителния съвет на „Лестър“ също бяха тук.

— Мислиш ли, че могат да ми простят? — попита Авел.

Джордж не отговори.

— Ще отидеш ли да ги видиш?

— Да, разбира се.

— Благодаря ти, Джордж. Надявам се Уилям Каин да е имал такъв добър приятел като теб.

Авел седеше в леглото и час по час поглеждаше към вратата. Когато тя най-сетне се отвори, той едва позна прекрасната млада дама, която някога бе наричал „мъничката ми“. Усмихна й се предизвикателно, докато я гледаше над очилата си. Джордж остана на прага, докато Флорентина изтича до леглото и се хвърли в обятията на баща си — дълга прегръдка, която не можеше да компенсира изминалите десет години, както й призна той.

— Имаме да говорим за толкова много неща — каза Авел. — Чикаго, Полша, политиката, магазините… Но първо за Ричард. Ще повярва ли, че до вчера не знаех, че баща му е бил моят благодетел?

— Да, папа. Той самият го научи завчера и още не можем да разберем ти как си разбрал.

— Получих писмо от адвокатите на „Фърст Нешънъл“ в Чикаго, според което не трябвало да бъда уведомяван, докато е жив. Ама че глупак съм бил! — добави Авел. — Ричард ще иска ли да ме види? — Гласът му внезапно се разтрепери.

— Много иска да те види. Чака долу с децата.

— Да дойдат, да дойдат по-скоро. — Гласът на Авел отново се засили.

Джордж се усмихна и изчезна.

— Още ли искаш да станеш президент? — попита Авел.

— На верига „Барон“ ли?

— Не, на Съединените щати. Защото ако е така, още си спомням моята част от сделката. По целия път до върха, дори това да ми коства пълно разоряване.

Флорентина се усмихна, но не отговори.

След минута на вратата се почука. Авел се опита да се надигне, когато Ричард влезе, следван от децата. Главата на семейство Каин пристъпи напред и топло се здрависа с тъста си.

— Добро утро, господине — каза той. — За мен е чест да се запознаем.

Авел не можа да намери думи, така че Флорентина му представи Анабел и внука му.

— А ти как се казваш? — попита старецът момчето.

— Уилям Авел Каин.

Авел сграбчи ръката му.

— Горд съм, че моето име стои наред с името на другия ти дядо. Не мога да ти опиша как съжалявам за баща ти — обърна се той към Ричард. — Така и не разбрах. Толкова много грешки за толкова много години. Нито за миг не ми е минавало през ума, че баща ти би могъл да е моят благодетел. Бог ми е свидетел, иска ми се да можех да му благодаря лично.

— Той щеше да разбере — каза Ричард. — Но във фамилния тръст имаше една клауза, която не му позволяваше да разкрие самоличността си поради потенциална възможност за конфликт между професионални и лични интереси. Никога не би и помислил да престъпи и най-малкото правило. Затова клиентите му му имаха толкова голямо доверие.

— Дори ако това доведе до смъртта му? — попита Флорентина.

— Аз съм същият инат — каза Авел.

— Това е умуване със задна дата — каза Ричард. — Никой не би могъл да предположи, че Хенри Осбърн ще пресече пътищата ни.

— Знаеш ли, двамата с баща ти се срещнахме в деня, когато почина — каза Авел.

Флорентина и Ричард го погледнаха слисани.

— Да, наистина — каза Авел. — Разминахме се на Пето авеню, беше дошъл да гледа откриването на магазина ти. Вдигна шапка, за да ме поздрави. Беше достатъчно. Повече от достатъчно.

Не след дълго разговаряха на по-весели теми; смяха се малко и много плакаха.

— Трябва да ни простиш, Ричард — каза Авел. — Ние поляците сме сантиментално племе.

— Знам — отвърна той. — Децата ми са наполовина поляци.

— Ще останете ли за вечеря?

— Разбира се — каза Ричард.

— Пробвал ли си някога истинска полска кухня, момчето ми?

— Всяка Коледа от десет години насам.

Авел се разсмя, след което заговори за бъдещето и за това как вижда развитието на компанията.

— Трябва да отворим по един твой магазин във всеки хотел — обърна се той към Флорентина.

Тя се съгласи.

Авел имаше само една молба към дъщеря си — двамата с Ричард да го придружат до Варшава след девет месеца за откриването на най-новия „Барон“. Ричард го увери, че и двамата ще отидат.

През следващите месеци Авел се събра с дъщеря си и бързо обикна зет си и започна да изпитва все по-голямо уважение към него. Джордж се бе оказал прав през цялото време — как бе могъл да е толкова упорит?

Сподели с Ричард, че иска завръщането им в Полша да бъде незабравимо за Флорентина. Беше помолил дъщеря си да открие варшавския „Барон“. Тя обаче възрази, че единствено президентът на веригата има право да извършва подобна церемония, макар че в последно време се безпокоеше за здравето на баща си.

Флорентина и Авел непрекъснато следяха напредването на новия хотел. С наближаването на датата старецът дори започна да репетира речта си пред дъщеря си.

Пътуваха до Варшава заедно. Огледаха първия западен хотел, построен зад Желязната завеса, за да се уверят, че всичко е точно така, както бе обещал Авел.

Церемонията по откриването се състоя в обширната градина пред хотела. Полският министър на туризма произнесе встъпителна реч и приветства гостите с добре дошли. След това даде думите на президента на хотелска верига „Барон“.

Речта на Авел бе произнесена точно както бе написана и след края й хилядата гости станаха на крака и започнаха да ръкопляскат.

След това министърът на туризма връчи на президента големите ножици. Флорентина преряза лентата пред входа с думите:

— Обявявам „Барон“ във Варшава за открит.

Флорентина отиде в Слоним, за да разпилее праха на баща си. Докато стоеше на земята, където се бе родил Авел, тя се закле никога да не забравя откъде тръгва родът й.

Ричард се опита да я утеши, но бързо разбра, че тъст му е предал всичките си качества на дъщеря си.

Флорентина знаеше, че никога няма да може да се примири с мисълта, че се е сдобрила с баща си толкова малко преди смъртта му. Имаха много да си кажат — и още повече да научи от него. Многократно благодари на Джордж за времето, което бе прекарал с баща й — знаеше, че загубата е не по-малка и за него. Последният барон Розновски остана да почива на родна земя, а единственото му дете и най-старият му приятел се завърнаха в Америка.