Блудната дъщеря

23.

Назначаването на Флорентина Каин за председател на хотелска верига „Барон“ бе потвърдено от заседанието на управителния съвет след завръщането й от Варшава. Първият съвет на Ричард бе да преместят централния офис на бутиците „Флорентина“ от Сан Франциско в Ню Йорк. Няколко дни по-късно двамата отлетяха, за да поживеят за последен път в малкия си дом на Ноб Хил. Следващите четири седмици прекараха в Калифорния, докато уреждаха подробностите около преместването. Сред тях бе и оставянето на магазините по Източния бряг в ръцете на компетентен управител. Нанси Чин пое управлението на двата магазина в Сан Франциско. Когато дойде време да се сбогуват с Белла и Клод, Флорентина увери най-добрите си приятели, че ще се виждат често.

— Тръгваш толкова ненадейно, колкото и дойде — отбеляза Белла.

За втори път в живота си Флорентина видя приятелката си да плаче.

След като се установиха в Ню Йорк, Ричард препоръча на Флорентина да подчини магазините на хотелската верига, така че двете компании да плащат по-малко данъци. Тя се съгласи и за шейсет и петия рожден ден на Джордж Новак го направи пожизнен президент на веригата със заплата, която би изглеждала щедра дори по стандартите на Авел. Самата тя стана председател на групата, а Ричард зае поста на изпълнителен директор.

Ричард избра прекрасна нова къща на Шестдесет и четвърта улица. Продължиха да живеят на четиридесет и втория етаж на нюйоркския „Барон“, докато обзавеждаха новия им дом. Уилям бе записан в модното училище „Бъкли“ подобно на баща си, а Анабел — в „Спенс“. Керъл реши, че може би е дошло време да си потърси друга работа, но само повдигането на въпроса бе достатъчно Анабел да избухне в сълзи.

Флорентина използваше всеки миг, за да научи от Джордж как се управлява веригата. В края на първата й година като председател страховете на Джордж Новак, че кръщелницата му няма да има силите да управлява такава огромна империя, напълно изчезнаха, особено след като тя заяви, че всички служители във веригата ще получават еднакво заплащане независимо от цвета на кожата им.

— Наследила е гения на баща си — каза Джордж на Ричард. — Липсва й единствено опит.

— Времето ще се погрижи за това — предрече съпругът й.

Ричард представи пълен доклад пред управителния съвет за състоянието на компанията в края на първата година, откакто Флорентина бе застанала начело. Печалбата възлизаше на повече от седемдесет и пет милиона долара, независимо от многобройните строежи по цял свят и падането на долара, причинено от ескалацията на войната във Виетнам. След това изложи подробно инвестиционната програма за седемдесетте. Докладът му завърши с препоръката, че подобни начинания е най-добре да се прехвърлят върху някоя банка.

— Съгласна съм, но аз все още гледам на теб като на банкер — каза Флорентина.

— Не ми го напомняй — каза Ричард. — Само като се има предвид сегашният оборот в повече от петдесет различни валути и таксите, които плащаме на многобройните финансови институции, става ясно, че може би е дошло времето да си имаме собствена банка.

— Не е ли почти невъзможно да се купи банка в наши дни? — попита Флорентина. — И горе-долу също толкова трудно да се покрият изискванията на правителството за получаване на лиценз за откриването на нова?

— Така е, но ние вече притежаваме осем процента от „Лестър“ и знаем какви проблеми създаде това на баща ми. Нека този път ги използваме в наша полза. Бих искал да предложа на управителния съвет…

На следващия ден Ричард изпрати на председателя на „Лестър“ Джейк Томас молба за лична среща. Отговорът бе едва ли не враждебен. Секретарите уговориха подробностите около мястото и времето на срещата допълнително.

Когато Ричард влезе, Джейк Томас стана и го настани, след което пак седна в коженото кресло зад бюрото — кресло, заемано от бащата на Ричард повече от двадесет години. Лавиците с книги не бяха толкова препълнени, а цветята — не тъй свежи, както ги помнеше Ричард. Поздравът на председателя беше формален и кратък, но Ричард не се стресна — знаеше, че той е по-силната страна. Предстоеше сериозен разговор.

— Господин Томас, смятам, че след като притежавам осем процента от акциите на „Лестър“ и след като се преместих в Ню Йорк, е дошло време да заема полагащото ми се място в управителния съвет на банката.

Още от първите думи на Джейк Томас стана ясно, че е очаквал подобно нещо.

— Господин Каин, смятам, че при нормални обстоятелства това би било добра идея, но като се има предвид, че съставът на управителния съвет бе попълнен неотдавна, смятам, че по-добрата алтернатива за вас е да продадете акциите си на банката.

Точно този отговор очакваше и Ричард.

— Господин Томас, при никакви условия не бих се лишил от семейните акции. Баща ми създаде от тази банка една от най-уважаваните финансови институции в Америка и възнамерявам да бъда тясно свързан с нейното бъдеще.

— Жалко, господин Каин, защото съм сигурен, че знаете, че баща ви не остави банката при най-добрите възможни обстоятелства. Сигурен съм, че можем да предложим доста добра цена за вашите акции.

— По-добра от цената, предложена ви от тъста ми? — попита Ричард.

Лицето на Джейк Томас стана червено като тухла.

— Разбирам, че сте дошли тук само за да рушите — каза той.

— Миналото неведнъж ме е убеждавало, че градежът трябва да се предшества от малко разрушаване, господин Томас.

— Не мисля, че разполагате с достатъчно карти, за да разрушите това — не му остана длъжен председателят.

— Вие най-добре знаете, че и два процента могат да са достатъчни — отвърна Ричард.

— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор, господин Каин.

— Засега съм съгласен с вас. Но можете да сте сигурен, че разговорът ни ще бъде подновен в най-близко бъдеще — каза Ричард.

Стана да си върви. Джейк Томас не пое протегнатата му ръка.

— Щом е решил така, да му обявим война — каза Флорентина.

— Храбри думи — каза Ричард. — Но искам преди да предприемем следващия си ход, да се консултирам с адвоката на баща ми, Тадиъс Коен. Може би ако съчетаем знанията си, ще измислим нещо.

Флорентина се съгласи.

— Навремето Джордж ми каза какво смятал да направи баща ми, ако не успее да изхвърли твоя дори и ако притежава осемте процента.

Ричард слушаше внимателно, докато Флорентина излагаше плана.

— Мислиш ли, че в този случай ще проработи? — попита тя.

— Може да опитаме, но рискът ще е много голям.

— Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх — каза Флорентина.

— Джеси, кога ще разбереш, че ФДР беше политик, а не банкер?

По-голямата част от следващите четири дни Ричард прекара в консултации на четири очи с Тадиъс Коен в градския офис на „Коен, Коен, Яблонс и Коен“.

— В момента вие сте единственият, който притежава осем процента от акциите на „Лестър“ — увери го той. — Дори Джейк Томас държи само два. Ако баща ви знаеше, че Томас е можел да притежава акциите на Авел Розновски само за няколко дни, щеше да нарече цялата история блъф и да остане на мястото си.

Старият семеен адвокат се облегна назад и постави ръце върху плешивата си глава.

— Тази информация ще направи победата още по-сладка — каза Ричард. — Знаете ли имената на всички акционери?

— Все още разполагам със списъка на регистрираните акционери от времето, когато баща ви беше изпълнителен директор на банката. Но вече може и да е остарял или да е станал направо безполезен. Не е нужно да напомням на човек с вашата подготовка, че по закон имате пълното право да изискате списък на настоящите акционери.

— И си представям колко време ще отнеме на Томас съставянето на подобен списък.

— Предполагам, че към Коледа ще е готов — каза Тадиъс Коен и си позволи една тънка усмивка.

— Как мислите, какво ще стане, ако поискам извънредна среща и разкрия до най-малката подробност как Джейк Томас е продал собствените си акции, само за да изхвърли баща ми?

— Няма да имате голяма изгода, освен да объркате режима на няколко души. Джейк Томас ще види, че срещата се е състояла в необичаен ден и че на нея са присъствали малко хора. Няма съмнение, че ще успее да събере петдесет и един процента от гласовете срещу всяко внесено от вас предложение. Подозирам, че при сделката господин Томас ще използва някое ваше действие, за да изпере кирливите си ризи пред останалите и това само ще навреди на репутацията на баща ви. Не, мисля, че предложението на госпожа Каин засега е много по-добро и, ако ми позволите да отбележа, дързостта на подобна идея е абсолютно в стила на баща й.

— Ами ако се провалим?

— Не си падам по обзалаганията, но въпреки това винаги бих подкрепил Каин и Розновски срещу Джейк Томас.

— Ако се съглася, кога ще започнем търга? — попита Ричард.

— На първи април — без колебание отговори Тадиъс Коен.

— Защо точно на тази дата?

— Защото това е последният срок за плащане на данъци и така можем да сме сигурни, че доста хора не биха имали нищо против да разполагат с допълнителни средства.

Ричард премисли още веднъж целия план с Тадиъс Коен и вечерта го сподели с Флорентина.

— Колко ще изгубим, ако се провалим? — бе първият й въпрос.

— Лошо ли имаш предвид?

— Да, лошо.

— Тридесет и седем милиона долара.

— Доста лошо — каза Флорентина.

— Всъщност няма да изгубим парите, но целият ни капитал ще бъде вложен в акции на „Лестър“ и това ще доведе до силно ограничаване на потока на средства в останалата част на веригата, ако не контролираме банката.

— Какви са според господин Коен шансовете ни за успех?

— Малко над петдесет процента. Баща ми не би си и помислил да действа при подобни изгледи — добави Ричард.

— Баща ми обаче не би се спрял — каза Флорентина. — Винаги е смятал, че чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна.

— Тадиъс Коен беше прав.

— За какво?

— За теб. Предупреди ме, че ако си като баща си, ще трябва да се приготвям за бой.

През следващите три месеца Ричард прекарваше повечето си време със счетоводители, адвокати и данъчни съветници, които приготвиха всички необходими документи до 15 март. Следобед на този ден той запази място във всички по-големи финансови вестници на страната за 1 април и информира рекламните отдели, че ще получат обявата двадесет и четири часа преди излизането й. Мисълта за датата бе непрекъснато в главата му и той се питаше дали от цялата работа глупакът ще се окаже Джейк Томас. През последните две седмици Ричард и Тадиъс Коен преглеждаха плана отново и отново, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо и че подробностите около операция „Ритник в корема“ ще останат известни само на трима души.

Сутринта на 1 април Ричард седна в кабинета си и прочете заемащата цяла страница обява в „Уолстрийт Джърнъл“:

В статията си на първа страница Върмънт Ройстер посочваше, че този дързък опит за поглъщане на „Лестър“ несъмнено е подкрепен от „Чейс Манхатън“, която държи като залог акциите на верига „Барон“. По-нататък журналистът изказваше предположение, че ако сделката бъде успешна, Ричард Каин несъмнено ще бъде назначен за председател на управителния съвет — място, заемано от баща му в продължение на повече от двадесет години. Ако обаче опитът се провали, верига „Барон“ ще се окаже в сериозно финансово затруднение, тъй като активите й ще бъдат вложени в голямо количество акции на „Лестър“, без тя да е в състояние да контролира банката. Самият Ричард не би могъл да обобщи ситуацията по по-добър начин.

Флорентина се обади да поздрави съпруга си за начина, по който провежда операцията.

— Наполеон винаги е казвал, че първото правило на успешната война е изненадата.

— Е, да се надяваме, че Джейк Томас няма да бъде моето Ватерлоо.

— Ама че сте песимист, господин Каин. Просто не забравяйте, че господин Томас най-вероятно в момента се е скрил в най-близката мъжка тоалетна и не разполага с тайно оръжие. А вие разполагате.

— Разполагам ли?

— Да. С мен.

Телефонът прекъсна и веднага звънна отново.

— Господин Томас от банка „Лестър“ иска да разговаря с вас, господин Каин.

„Дали има телефон в мъжката тоалетна“ — запита се Ричард.

— Свържете ме — каза той. За първи път си даде сметка колко ли голямо трябва да е било противопоставянето между баща му и Авел Розновски.

— Господин Каин, мисля, че няма да е зле да се срещнем и да изгладим противоречията помежду ни. Може би бях прекалено предпазлив, като не ви предложих незабавно място в управителния съвет.

— Вече не се интересувам от място в управителния съвет, господин Томас.

— Нима? Помислих, че…

— Не. Сега се интересувам единствено от председателското място.

— Давате ли си сметка, че ако не успеете да придобиете петдесет и един процента от акциите на „Лестър“, до 15 юли ще постановим незабавни промени в разпределението на акциите и ще обезценим активите, които вече притежавате? Освен това следва да добавя, че членовете на управителния съвет вече контролират четиридесет процента от активите на „Лестър“ и смятам да телеграфирам на всички собственици на акции още днес и да ги посъветвам да не приемат офертата ви. В момента, когато придобия още единадесет процента, ще сте изгубили цяло състояние.

— Склонен съм да поема подобен риск — каза Ричард.

— Е, господин Каин, щом така сте решили, на 23 юли ще свикам общо събрание на собствениците на акции. Ако дотогава не сте събрали вашите петдесет и един процента, лично ще се погрижа да не сключите нито една сделка с нас, докато съм председател. — Гласът на Томас изведнъж от заплашителен стана едва ли не ласкателен. — Сега може би ще промените решението си.

— Господин Томас, малко преди да напусна кабинета ви ясно дадох да се разбере каква е целта ми. Тя остава същата.

Ричард прекъсна връзката, отвори работния си бележник на 23 юли, записа по диагонал „Банка «Лестър», среща на акционерите“ и постави една голяма въпросителна. Получи изпратената до всички акционери телеграма на Джейк Томас следобед.

Всяка сутрин Ричард следеше отзивите на обявата с помощта на Тадиъс Коен и „Чейс Манхатън“. Към края на първата седмица притежаваха тридесет и един процента от акциите, което заедно с осемте процента на Ричард правеше общо тридесет и девет процента. Ако Томас наистина разполагаше с четиридесет, изходът щеше да се реши в последния момент.

Два дни по-късно Ричард получи подробно писмо от Джейк Томас до всички акционери, в което председателят настоятелно съветваше собствениците да не приемат офертата на верига „Барон“. „Вашите акции ще попаднат в ръцете на компания, която до неотдавна бе собственост на човек, обвиняван в даване на подкупи и корупция“ — се казваше в последния абзац. Ричард бе отвратен от личните атаки на Джейк Томас срещу Авел и никога досега не бе виждал Флорентина така бясна.

— Ще го бием, нали? — попита тя, стиснала пръсти в юмрук.

— На косъм. Зная, че членовете на управителния съвет и техните приятели държат над четиридесет процента. До четири часа днес ние разполагаме с четиридесет и един процента, така че именно битката за последните деветнадесет ще реши кой ще бъде победител на 23 юли.

До края на месеца Ричард не получи нито вест от Джейк Томас, което го накара да се запита дали той вече не е придобил петдесет и един процента. Но до срещата на акционерите оставаха по-малко от два месеца и сега бе ред на Ричард да прочете по време на закуска обява на цяла страница, от която пулсът му скочи на сто и двадесет. На тридесет и седма страница в „Уолстрийт Джърнъл“ Джейк Томас беше направил изявление от името на „Лестър“. Предлагаха за продажба два милиона дяла от оторизирани, но необявени досега активи в полза на новооткрит пенсионен фонд за служителите на банката.

В интервю с главния редактор на вестника Томас обясняваше, че това е важна крачка към разпределянето на печалбата и че финансирането на пенсионните доходи ще се превърне в национален модел за подражание не само в банковите среди.

Ричард грубо изруга (нещо необичайно за него) и тръгна към телефона, като заряза кафето си.

— Какво каза? — не разбра Флорентина.

— Мамка му — повтори той и й даде вестника.

Тя прочете новината, докато той набираше номера.

— Какво означава това?

— Това означава, че дори и да придобием петдесет и един процента, с пускането на нови два милиона оторизирани акции — които със сигурност ще бъдат продадени само на институциите — ще е невъзможно да победим този мръсник до двайсет и трети юли.

— Законно ли е? — попита Флорентина.

— Тъкмо това смятам да разбера — каза Ричард.

Тадиъс Коен му отговори незабавно.

— Законно е, освен ако не успеете да намерите съдия, който да го спре. В момента не разполагам с всички документи, но ви предупреждавам, че ако не осигурите предварително запрещение, никога няма да станете председател на управителния съвет на „Лестър“.

През следващите двадесет и четири часа Ричард тичаше по кабинети на юристи и съдебни зали. Подписа три клетвени декларации и един съдия изслуша доводите му за налагане на запрещение. Последва специално изпратен апел към тричленна съдийска комисия, която след цял ден разисквания реши с два срещу един гласа в полза на задържането на продажбата на акциите до деня на извънредното общо събрание. Ричард бе спечелил битката, но не и войната; когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, притежаваше едва четиридесет и шест процента от акциите, нужни му за сразяването на Джейк Томас.

— Сигурно държи останалите — съкрушено каза Флорентина.

— Не мисля — отвърна Ричард.

— Защо?

— Защото в такъв случай нямаше да се главоболи с обявата за пенсионния фонд.

— Добро мислене, господин Каин.

— Всъщност той вярва, че ние притежаваме петдесет и един процента — каза Ричард. — Къде ли са липсващите пет?

През последните дни на юни някой трябваше да го възпира да не звъни през час на „Чейс Манхатън“ и да пита дали са придобили още акции. На 15 юли притежаваше четиридесет и девет процента и ясно си даваше сметка, че точно след осем дни Томас ще пусне новите акции с право на глас, които ще направят невъзможно поемането на контрола над „Лестър“. Заради финансовите нужди на верига „Барон“ щеше да се наложи незабавно да продаде част от своите акции — без съмнение със значителна загуба, както бе предрекъл Джейк Томас. На няколко пъти се хващаше да си мърмори „два процента, само два процента“.

Оставаше само седмица и Ричард трудно можеше да се съсредоточи върху обсъждания в Конгреса нов правилник за противопожарно обезопасяване на хотели, когато го потърси някоя си Мери Престън.

— Не познавам никаква Мери Престън — каза Ричард на секретарката си.

— Казва, че я познавате като Мери Бигелоу.

Ричард се усмихна и се запита каква ли е причината за подобно обаждане. Не я беше виждал, откакто напусна Харвард. Вдигна слушалката.

— Мери, каква изненада. Да не ми се обаждаш с оплакване от обслужването в някой „Барон“?

— Не, нямам никакви оплаквания. Макар че веднъж прекарахме една нощ в „Барон“, ако си спомняш толкова назад в миналото.

— Как бих могъл да забравя? — каза той. Не помнеше.

— Обаждам ти се за един съвет. Преди няколко години един мой роднина, Алън Лойд, ми завеща три процента от „Лестър“. Миналата седмица получих писмо от господин Джейк Томас, в което ме умолява да прехвърля акциите на управителния съвет и да не сключвам сделка с теб.

Ричард затаи дъх и чу как сърцето му бясно бие.

— Чуваш ли ме, Ричард?

— Да, Мери. Просто си мислех. Е, нещата стоят така…

— Само не ми изнасяй дълги речи, Ричард. Защо двамата със съпругата си не дойдете за една нощ във Флорида с мен и с мъжа ми? Тогава ще поговорим.

— Флорентина ще се върне от Сан Франциско в неделя…

— Тогава ела сам. Сигурна съм, че Макс ще се радва да се запознаете.

— Само да видя дали мога да променя графика си и ще ти звънна след час.

Обади се на Флорентина и тя му заръча да зареже всичко и да тръгва.

— В понеделник сутринта ще можем да кажем сбогом на Джейк Томас веднъж завинаги.

След това Ричард съобщи новината на Тадиъс Коен, който много се зарадва.

— В моя списък срещу тези акции все още стои името на Алън Лойд.

— Е, ще трябва да го смениш с госпожа Макс Престън.

— Пет пари не давам за проклетото име, просто иди и ги взимай.

Ричард отлетя в събота следобед и бе посрещнат на летището „Уест Палм Бийч“ от шофьора на Мери, който го откара до дома на семейство Престън. Когато видя къщата, първата му мисъл бе как ли биха могли да я запълнят, без да си родят поне двадесет деца. Огромното имение се издигаше в края на игрище за голф покрай плавателния канал. Нужни бяха шест минути път с кола, за да се стигне от външната порта до внушителните четиридесет стъпала пред главния вход. Мери стоеше на най-горното и го очакваше. Бе облечена в добре скроен костюм за езда. Светлата й коса стигаше до раменете й. Когато я погледна, Ричард веднага си спомни какво го бе привлякло у нея преди почти петнадесет години.

Икономът взе лекия му багаж и го въведе в спалня, достатъчно голяма, за да може в нея да се проведе малък конгрес. На леглото бе сложен костюм за езда.

Мери и Ричард пояздиха преди вечеря. Макс не се виждаше никакъв и Мери му обясни, че го очаквали към седем. Ричард бе благодарен, че тя не пуска коня си да галопира. Бе минало доста време, откакто бе яздил за последен път с нея, и знаеше, че на сутринта ще се събуди схванат. Когато се върнаха в къщата, Ричард се изкъпа, облече тъмен костюм и слезе в гостната малко след седем. Икономът му наля чаша шери. Когато Мери се появи в елегантна рокля с голи рамене, прислужникът й сипа солидна доза уиски, без да е необходимо да му се казва.

— Съжалявам, Ричард, но Макс току-що се обади и каза, че са го задържали в Далас и ще се върне чак утре привечер. Много е разочарован, че няма да се срещнете. — И преди Ричард да успее да каже нещо, добави: — А сега да вървим да вечеряме и да ми обясниш защо на верига „Барон“ са й притрябвали моите три процента.

Ричард подробно й разказа какво се е случило с банката, след като баща му е бил изместен от председателското място. Така се увлече, че едва обърна внимание на първите две ястия.

— Значи с моите три процента банката ще се върне отново в ръцете на семейство Каин? — попита Мери.

— Да — каза Ричард. — Пет процента все още липсват, но тъй като вече разполагаме с четиридесет и девет, с твоите три ще покрием изискванията.

— Проста работа — каза Мери, след като подносът със суфле бе вдигнат. — Още в понеделник ще се обадя на брокера си и ще уредя всичко. Да го отпразнуваме с бренди в библиотеката.

— Не знаеш какво облекчение е това за мен. — Ричард стана и последва домакинята по дългия коридор.

Библиотеката се оказа с размерите на баскетболно игрище и с почти толкова места за сядане. Мери му сипа кафе, докато икономът му наливаше „Хайн“. След това тя отпрати прислужника за остатъка от вечерта и седна до Ричард на канапето.

— Също като навремето — каза тя и се премести към него.

Ричард се отърси от мечтите си за председателското място в „Лестър“ и се съгласи с нея. Наслаждаваше се на брендито и почти не забеляза, че Мери е положила глава на рамото му. След като му наля второ бренди, не можеше да не усети, че е преместила ръката си върху крака му. Отпи още една глътка от коняка. Изведнъж без никакво предупреждение тя го прегърна и го целуна по устните. После се разсмя и повтори:

— Също като навремето.

Той стана и си наля голяма чаша кафе.

— Какво задържа Макс в Далас?

— Газопроводи — каза Мери без особен ентусиазъм.

Ричард остана прав до камината.

През следващия час научи всичко за добива и транспорта на газ и съвсем малко за Макс. Когато часовникът удари дванадесет, изказа предположение, че може би е време за лягане. Тя не каза нищо, а просто стана от мястото си и го изпрати по огромното стълбище до стаята му. Отдалечи се, преди той да успее да я целуне за лека нощ.

Ричард не можа да заспи. Бе главозамаян и радостното усещане от успешното придобиване на трите процента на Мери се смесваше с плановете му как да поеме властта в банката с възможно най-малки сътресения. Даваше си сметка, че дори и като бивш председател на управителния съвет Джейк Томас може да е сериозна пречка, и тъкмо се мъчеше да измисли начин да овладее гнева му от загубената битка, когато чу тихо изщракване откъм вратата на банята. Обърна глава натам и видя как дръжката се завърта, след което вратата бавно се отвори. Появи се Мери, облечена в прозрачно розово неглиже.

— Още ли си буден?

Ричард лежеше неподвижен и се чудеше дали ще успее да се отърве, преструвайки се на заспал. Знаеше обаче, че може и да го е видяла как я гледа.

— Да — сънено каза той. Стана му весело при мисълта, че точно сега не е времето да мисли за финансова независимост.

Мери пристъпи до леглото и седна.

— Искаш ли нещо?

— Здрав сън — отвърна Ричард.

— Сещам се за два начина да се постигне — каза тя, наведе се и го погали по тила. — Можеш да вземеш приспивателно или да правим секс.

— Добра идея, но вече взех приспивателното — сънено каза Ричард.

— Доколкото виждам, няма ефект, така че май е най-добре да опитаме второто средство. — Мери свали неглижето презглава и го остави да падне на пода. После, без да казва нито дума, се пъхна под завивките и се притисна до Ричард. Той усети стегнатото й тяло — тяло на жена, прекарваща времето си в тренировки, жена, която не е раждала деца.

— По дяволите, защо глътнах това хапче! — каза Ричард. — Поне да можех да остана още една нощ.

Мери започна да го целува по шията, ръката й се плъзна надолу по тялото му, докато не стигна между краката му.

„Господи — помисли си Ричард, — аз съм само човек.“ И точно в този миг се затръшна врата. Мери скочи от леглото, грабна неглижето си и избяга по-бързо и от крадец, озовал се изведнъж пред собствениците на къщата. Ричард придърпа завивките върху себе си и се заслуша в приглушения разговор, но не можа да разбере нищо. Прекара останалата част от нощта в неспокойна дрямка.

Когато на сутринта слезе за закуска, Мери бъбреше с някакъв застаряващ мъж. Личеше, че навремето несъмнено е бил много красив.

Мъжът стана и се здрависа с Ричард.

— Приятно ми е. Аз съм Макс Престън. Не бях планирал да се засечем този уикенд, но успях да свърша работата си по-рано и да хвана последния полет от Далас. Не ми се искаше да си тръгнете от дома ми, без да сте изпитали истинското южняшко гостоприемство.

По време на закуската двамата разговаряха за проблемите, с които се бяха сблъсквали на Уолстрийт. Бяха навлезли дълбоко в обсъждането на ефектите от новата данъчна политика на Никсън, когато се появи икономът и оповести, че шофьорът очаква да откара господин Каин до летището.

Семейство Престън го изпратиха по четиридесетте стъпала до колата. Ричард целуна Мери по бузата, благодари й за всичко, което бе сторила за него, след което двамата със съпруга й си стиснаха ръцете.

— Надявам се да се срещнем отново — каза Макс.

— Чудесна идея. Защо не ми се обадите, когато дойдете в Ню Йорк?

Мери му се усмихна нежно.

Двамата му махаха, докато ролс-ройсът се отдалечаваше по дългия път към портата. Щом самолетът се откъсна от пистата, Ричард бе залят от вълна от облекчение. Поръча си коктейл и започна да обмисля плановете си за понеделник. За негова радост, Флорентина го очакваше на Шестдесет и четвърта улица.

— Акциите са наши — тържествуващо обяви той и продължи с подробностите, докато вечеряха. Заспаха на канапето пред камината малко преди полунощ. Ръката на Флорентина лежеше отпусната върху крака му.

На сутринта той се обади на Джейк Томас и го уведоми, че притежава петдесет и един процента.

Чу как Томас поема рязко въздух.

— Веднага щом адвокатите ми получат сертификатите, ще дойда в банката и ще ви уведомя как очаквам да стане приемането.

— Разбира се. — Томас не криеше поражението си. — Мога ли да ви попитам откъде се сдобихте с последните два процента?

— Да. От една моя стара приятелка. Мери Престън.

Последва мълчание.

— Да не би да говорите за госпожа Макс Престън от Флорида? — попита Джейк Томас.

— Да — тържествуващо каза Ричард.

— В такъв случай нямаше нужда да ми досаждате, господин Каин. Госпожа Престън ни повери своите три процента преди четири седмици и разполагаме със съответните сертификати.

Телефонът изщрака. Сега бе ред на Ричард да ахне.

Разказа на Флорентина за промяната в положението и единствените й думи бяха:

— Трябваше да преспиш с тая проклетница. Обзалагам се, че Джейк Томас би го направил.

— Би ли преспала със Скот Форбс при подобни обстоятелства?

— Боже мили, разбира се, че не, господин Каин.

— Точно така, Джеси.

Ричард прекара поредната безсънна нощ в търсене на начини да се сдобият с последните два процента. Ясно беше, че сега и двете страни разполагат с по четиридесет и девет процента от акциите. Тадиъс Коен го предупреди, че трябва да е готов да посрещне фактите каквито са, и да започне да мисли за начини да възстанови колкото се може повече свободни капитали за акциите, с които разполага. Може би най-добре би било да се възползва от примера на Авел и да започне да продава в деня преди събранието. Ричард се мяташе в леглото, през главата му минаваха всякакви безполезни идеи. Обърна се за пореден път и се помъчи да заспи, когато изведнъж Флорентина трепна и се събуди.

— Буден ли си? — тихо попита тя.

— Да. Гоня двата процента.

— И аз. Помниш ли, че майка ти спомена, че някой е купил два процента от някой си господин Питър Парфит от името на баща ти, за да попречи на моя баща да се добере до тях?

— Да, помня — каза Ричард.

— Може би собствениците им не са чули за офертата ни.

— Скъпа, новината се появи във всеки вестник в Щатите.

— Както и „Бийтълс“, но въпреки това никой не беше чувал за тях.

— Какво пък, струва си да се опита — каза Ричард и вдигна телефона на нощното шкафче.

— На кого се обаждаш? На „Бийтълс“?

— Не, на майка ми.

— В четири сутринта? Не можеш да я тормозиш по никое време.

— Мога и трябва.

— Нямаше да ти кажа, ако знаех.

— Скъпа, остава само ден и половина преди да съм ти пропилял тридесет и седем милиона долара, а собственикът на тези акции може да живее и в Австралия.

— Добър довод, господин Каин.

Той набра номера и зачака. След малко се обади сънен глас.

— Майко?

— Да, Ричард. Колко е часът?

— Четири сутринта. Извинявай, че те безпокоя, но няма към кого другиго да се обърна. Моля те, слушай внимателно. Веднъж спомена, че някакъв приятел на татко купил два процента от „Лестър“ от Питър Парфит, за да не позволи на бащата на Флорентина да придобие контролния пакет. Можеш ли да си спомниш кой е той?

Последва мълчание.

— Да, мисля, че мога. Ще се сетя, изчакай малко. Да, един стар приятел от Англия. Банкер, който е бил състудент на баща ти в Харвард. Сега ще се сетя и за името… — Ричард затаи дъх. Флорентина седна в леглото.

— Дъдли, Колин Дъдли, председател на… ох, скъпи, не се сещам…

— Не се безпокой, майко, това ми стига. Лягай да си доспиш.

— Какъв разумен и грижовен син си имам — каза Кейт Каин и затвори.

— И сега какво, Ричард?

— Направи закуска.

Флорентина го целуна по челото и изчезна.

Ричард вдигна телефона.

— Международен разговор, ако обичате. Колко часът е в Лондон?

— Девет и седем.

Ричард прелисти тефтерчето си.

— Моля, свържете ме с 01-735-7227.

Зачака нетърпеливо. Накрая от другата страна се разнесе глас.

— „Банк ъф Америка“.

— Свържете ме с Джонатан Колмън, ако обичате.

Ново чакане.

— Джонатан Колмън.

— Добро утро, Джонатан. Обажда се Ричард Каин.

— Радвам се да те чуя, Ричард. Как вървят нещата при теб?

— Спешно се нуждая от информация. На коя банка е председател Колин Дъдли?

— Секунда, Ричард, ще го потърся в „Годишен справочник на банкерите“. — Чу се прелистване на страници. — „Робърт Фрейзър и компания“. Само дето сега е сър Колин Дъдли.

— Какъв му е телефонният номер?

— 493–3211.

— Благодаря ти, Джонатан. Ще ти звънна, като минавам през Лондон.

Записа си номера на някакъв плик и тъкмо набираше отново международния оператор, когато влезе Флорентина.

— Стигна ли донякъде?

— Сега ще разбера. Оператор, свържете ме с Лондон, номер 493–3211.

Флорентина седна в края на леглото и зачака с него.

— „Робърт Фрейзър и компания“.

— Ако обичате, свържете ме със сър Колин Дъдли.

— За кого да предам, господине?

— Ричард Каин от хотелска верига „Барон“, Ню Йорк.

— Изчакайте, господине.

Ричард отново зачака.

— Добро утро. На телефона е Дъдли.

— Добро утро, сър Колин. Казвам се Ричард Каин. Мисля, че сте познавали баща ми.

— Разбира се. Бяхме заедно в Харвард. Добър момък беше вашият старец. Много се натъжих, когато научих за смъртта му. Писах на майка ви. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк.

— Ама че ранобудно племе сте това американците. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Все още ли сте собственик на два процента от акциите на банка „Лестър“? — попита Ричард и затаи дъх.

— Да. Беше си жив пладнешки обир. Въпреки това не мога да се оплача. Баща ви навремето също ми е правил доста услуги.

— Обмисляли ли сте да ги продадете, сър Колин?

— Стига да ми предложите добра цена.

— Каква цена е разумна според вас?

Последва дълга пауза.

— Осемстотин хиляди долара.

— Приемам — без колебание каза Ричард. — Но трябва да ги получа още утре и не искам да рискувам да дойдат по куриер. Ако ви прехвърля парите по банков път, ще бъдете ли готови с документите, докато пристигна?

— Лесна работа, момчето ми — без колебание каза Дъдли. — Ще пратя кола да те посрещне на летището и всичко ще бъде уредено.

— Благодаря ви, сър Колин.

— По-полека с това „сър“, младежо. Доживях до възраст, в която предпочитам да ме наричат по име. Само ми кажи кога ще пристигнеш и всичко ще е готово.

— Благодаря… Колин.

Ричард затвори.

— Трябва да се обличаш, така ли?

— Определено. Не мога да спя повече. Какво стана със закуската?

В шест часа си беше запазил билет за полета за девет и петнадесет от летище „Кенеди“. Запази си и билет за обратния полет, тръгващ в единадесет на следващата сутрин и пристигащ в един и тридесет и пет на обед. Така щеше да разполага с двадесет и четири часа преди срещата на акционерите, която щеше да се проведе в два часа идната сряда.

— Наглеждаш нещата отблизо, а? — каза Флорентина. — Но няма страшно, вярвам ти. Между другото, Уилям очаква да му донесеш модел на лондонски автобус.

— Винаги вземаш важни решения на мой гръб. Не е леко да си главен изпълнител в компанията ти.

— Знам, скъпи. И като се замислиш, това е само защото спиш с шефа си.

В седем часа Ричард седеше в кабинета си и пишеше нареждане за превеждането на осемстотин хиляди долара по телекса на „Робърт Фрейзър и компания“, Албемърл стрийт, Лондон. Знаеше, че парите ще пристигнат в банката на сър Колин Дъдли много преди него. В седем и половина беше на летището и потвърди резервацията си. Боингът излетя навреме и кацна на летище „Хийтроу“ в десет вечерта. Сър Колин Дъдли бе спазил обещанието си. Очакващата го кола го откара до хотел „Барон“. Директорът го настани в апартамента на Дейвис Лерой. Президентският апартамент, обясни той, бил вече зает от господин Джагър. Останалите от групата били в стаи на деветия етаж.

— Не съм чувал за такава група — каза Ричард. — С какво се занимават?

— Пеят — отвърна директорът.

На рецепцията го чакаше съобщение от сър Колин, който го канеше на среща в банката в девет сутринта.

Ричард вечеря сам в стаята и се обади на Флорентина, за да й съобщи новините.

— Дръж се, господин Каин. Всички зависим от теб.

Сутринта стана в седем и събра багажа си, преди да слезе да закуси. Баща му винаги бе превъзнасял лондонската пушена сьомга, затова си поръча с любопитство една порция. Когато приключи, бе толкова доволен, че несъмнено щеше да разказва същото и на собствения си син. Разходи се из Хайд Парк, за да убие оставащото време до отварянето на банката. Всичко бе потънало в зеленина, а лехите бяха отрупани с неподрязани рози. Неволно сравни красотата около себе си с нюйоркския Сентръл Парк и си припомни, че в Лондон има още пет кралски парка с подобни размери.

Точно в девет Ричард влезе през главния вход на „Робърт Фрейзър и компания“, която се намираше на стотина метра от „Барон“. Секретарката го въведе в кабинета на сър Колин Дъдли.

— Знаех, че ще дойдеш навреме, приятелю, затова съм приготвил всичко. Помня как веднъж заварих баща ти да чака на стълбите с бутилки за мляко. Е, всички пихме черно кафе.

Ричард се разсмя.

— Твоите осемстотин хиляди пристигнаха вчера преди да затворим, така че остава само да подпиша сертификатите пред свидетел. — Сър Колин включи интеркома. — Маргарет, елате, ако обичате.

Личната му секретарка гледаше как председателят на една банка подписва документите за трансфер, така че получателят да стане председател на друга банка.

Ричард провери сертификатите и също сложи подписа си на нужните места. Накрая му бе връчена разписка за осемстотин хиляди долара.

— Е, надявам се, че цялото това тичане дотук ще ти осигури директорското място в „Лестър“, приятелю.

Ричард зяпна възрастния мъж с побелели моржови мустаци, плешиво теме и осанка на военен.

— Нямах представа, че сте знаели…

— Вие американците все мислите, че всички останали спят. А сега изчезвай към „Хийтроу“ и хващай полета в единадесет. Ще се справиш без проблеми — сред клиентите ми малцина са такива изрядни платци като теб. Между другото, честито за лунната разходка.

— Какво? — не разбра Ричард.

— Качихте човек на Луната.

— Небеса!

— Е, не точно на небесата — каза сър Колин. — Но несъмнено следващите планове на НАСА са в тази посока.

Ричард се разсмя и отново благодари на банкера. Бързо се върна в „Барон“, като си тананикаше. Сякаш знаеше точно какво е да стъпиш на Луната. Беше оставил сака си при портиера, така че се отписа бързо и шофьорът на сър Колин го откара до летището. Влезе в терминала навреме да се регистрира за полета в единадесет. Щеше да се върне в Ню Йорк и да разполага с двадесет и четири часа. Ако баща му трябваше да извърши подобна трансакция преди да стане председател на банката, щяха да му трябват най-малко две седмици.

Седна в кафето, поръча си мартини и така се унесе в материала в „Таймс“ за четвъртия триумф на Род Лейвър в Уимбълдън, че не забеляза спусналата се отвън мъгла. Едва половин час по-късно пътниците бяха предупредени, че може да има известни закъснения в полетите. След още час обявиха полета на Ричард, но докато вървеше към самолета, той виждаше как мъглата става все по-гъста с всяка минута. Настани се на седалката, закопча колана и зачете някакъв брой на „Таймс“ от миналата седмица. Очакваше самолетът да излети всеки момент. Никсън бил обявил първите имена на жени, получили генералски чин — полковник Елизабет Хойзингтън и полковник Ан Мей Хейс; несъмнено това щеше да е първото действие на президента, посрещнато с одобрение от Флорентина.

— Със съжаление трябва да ви уведомим, че поради мъглата полетът се отлага до второ нареждане. — В първокласния салон се разнесоха стонове. — Пътниците следва да се върнат в терминала, където ще получат ваучери за обяд и ще бъдат своевременно уведомени да се качат отново на борда. „Пан Американ“ се извинява за забавянето. Надяваме се то да не ви причини неудобства.

Независимо от всичко, Ричард не се сдържа и се усмихна. В терминала обиколи всички гишета, за да разбере кой самолет излита пръв. Оказа се полет на „Еър Канада“ до Монреал. Резервира си място, след като разбра, че полетът на „Пан Американ“ е двадесет и седми в списъка. След това провери полетите от Монреал до Ню Йорк. Бяха на всеки два часа, а пътуването отнемаше малко повече от час. Досаждаше на служителите на всеки половин час, но любезният им отговор бе един и същ: „Съжалявам, сър, не можем да направим нищо, докато мъглата не се вдигне“.

В два следобед се обади на Флорентина, за да я предупреди за закъснението.

— Нищо особено, господин Каин. Между другото, успяхте ли да вземете червен автобус за Уилям?

— По дяволите! Съвсем забравих.

— Днес не се представяте особено добре, господин Каин. Какво ще кажете да отскочите до безмитния магазин?

Намери магазин, в който се предлагаха няколко вида лондонски автобуси. Избра един от по-големите и плати с последните си английски пари. После, пъхнал пластмасовата играчка под мишница, реши да се възползва от ваучерите за обяд. Сервираха му най-лошата храна, на която бе попадал на летище — тънко парче телешко със страна не повече от два сантиметра, описвано в менюто като „тънък бифтек“, гарнирано с три увехнали листа маруля под гръмкото име „салата“.

В седем часа, след като няколко пъти бе обиколил терминала, Ричард започна да си мисли, че скоро ще стане прекалено късно за каквито и да било полети независимо от времето. По високоговорителя ги предупредиха, че предстои важно съобщение. Той остана неподвижен като статуя, докато слушаше.

— За съжаление, всички полети от „Хийтроу“ се отлагат до утре сутринта с изключение на Полет 006 на Иранските аеролинии и Полет 009 на „Еър Канада“ до Монреал.

Предвидливостта го беше спасила — знаеше, че билетите до Монреал ще се разграбят за по-малко от минута. Ричард отново се настани в чакалнята за първа класа. Полетът бе отложен още веднъж и накрая насрочен за няколко минути след осем. На Ричард му идеше да се разкрещи от възторг, когато боингът се отдели от пистата малко след девет. Поглеждаше часовника си на всеки няколко минути. Полетът премина без никакви произшествия, като се изключеха новите порции отвратителна храна, и самолетът най-сетне се приземи на летището в Монреал малко преди единадесет.

Ричард спринтира към гишето на „Американ Еърлайнс“ само за да открие, че последният самолет до Ню Йорк е отлетял преди няколко минути. Изруга на глас.

— Не се безпокойте, сър, утре сутринта има полет в десет и двадесет и пет.

— Кога пристига в Ню Йорк?

— В единадесет и тридесет.

— Два часа и половина по-рано — каза той. — Доста натоварен график. Мога ли да наема частен самолет?

Служителят погледна часовника си.

— Не и по това време, сър.

Ричард удари ядно с длан по гишето, резервира си място и отиде до близкия „Барон“, откъдето звънна на Флорентина.

— Сега пък къде си? — попита тя.

— В „Барон“ на летището на Монреал.

— Става все по-интересно и по-интересно.

Ричард й обясни какво се е случило.

— Горкичкият. Сети ли се за лондонския автобус?

— Да, с мен е. Но сакът ми остана в самолета на „Пан Американ“.

— А сертификатите?

— В куфарчето са, не бих се разделил с тях и за секунда.

— Браво на вас, господин Каин. Ще се погрижа на летището да ви чака кола, а ние с господин Коен ще отидем на срещата на акционерите с нашите четиридесет и девет процента. Така че ако притежавате вашите два процента, утре по това време Джейк Томас ще се реди на опашката за безработни.

— Как можеш да си толкова спокойна?

— Никога досега не си ме разочаровал. Приятни сънища.

Сънищата му никак не бяха приятни и той се върна в терминала на „Американ Еърлайнс“ часове преди полета. Имаше малко закъснение, но капитанът все още предполагаше, че ще кацнат на летище „Кенеди“ в единадесет и половина. Ричард нямаше багаж и бе сигурен, че ще успее да пристигне най-малкото половин час преди началото на събранието. За първи път през последните двадесет и четири часа си позволи да се отпусне и дори нахвърли някои моменти от първата си реч като председател на управителния съвет на „Лестър“.

Когато самолетът пристигна над „Кенеди“, започна да кръжи над летището. През малкия си прозорец Ричард ясно можеше да види сградата на Уолстрийт, в която трябваше да бъде след два часа. Не го свърташе на едно място. Самолетът се спусна до височина неколкостотин метра и закръжи отново.

— Говори капитан Джеймс Макивън. Съжалявам за забавянето, но ни наредиха да изчакаме заради натоварения въздушен трафик. Изглежда, в момента пристигат закъснели полети от Лондон.

Ричард се запита дали полетът на „Пан Американ“ от „Хийтроу“ няма да кацне преди тях.

Пет минути, десет минути, петнадесет минути. Прегледа дневния ред. Точка първа — отхвърляне на опита за поглъщане от страна на „Барон“. Точка втора — пускането на новите акции с право на глас. Ако Ричард и Флорентина не можеха да докажат, че държат петдесет и един процента, Джейк Томас щеше да закрие събранието няколко минути след започването му. Самолетът започна да се спуска и колелата му докоснаха пистата в дванадесет и двадесет и седем. Ричард спринтира през терминала. Мина покрай шофьора си, който тичешком го последва до паркинга. Отново погледна часовника си. Оставаха час и двадесет минути. Щеше да стигне навреме.

— Дай газ.

— Да, сър — каза шофьорът и мина в най-лявото платно на магистралата.

Разнесе се вой на сирена и след минута един моторен полицай ги настигна и им направи знак да отбият. Полицаят също спря и бавно тръгна към Ричард, който вече бе изскочил навън. Опита се да му обясни, че въпросът е на живот и смърт.

— Да бе, винаги е така — каза полицаят. — Или това или „Жена ми ражда“.

Ричард остави шофьора да се разправя с полицая и се опита да спре някое минаващо такси, но всички бяха заети. Шестнадесет минути по-късно полицаят ги пусна. В един и двадесет и една пресякоха Бруклинския мост и завиха по „Франклин Д. Рузвелт“. Ричард вече виждаше в далечината огромните небостъргачи на Уолстрийт, но улиците ставаха все по-задръстени и по-задръстени. Стигнаха Уолстрийт в два без шест. Ричард не издържа, изхвръкна от колата и хванал куфарчето с документите в едната ръка и пластмасовия червен автобус в другата, спринтира през оставащите три пресечки, като заобикаляше бавните пешеходци и бързите и шумни шофьори на таксита. Чу как часовникът на „Св. Троица“ отмерва два, когато стигна до „Боулинг Грийн“, и се молеше да е избързал, докато се носеше нагоре по стълбите на „Лестър“. Изведнъж се сети, че не знае къде точно се провежда събранието.

— Петдесет и първи етаж, сър — информира го портиерът.

Асансьорът бе пълен с връщащи се от обедна почивка служители и спираше едва ли не на всеки етаж. 31-33-34-42-44-47-50-51. Ричард изхвърча навън и се затича по коридора. Червена стрелка показваше залата, в която се провеждаше събранието. Когато влезе в претъпканото помещение, един-двама се обърнаха да го погледнат. Най-малко петстотин души слушаха председателя, но той бе единственият собственик на акции, който бе плувнал в пот. Невъзмутимо изглеждащият Джейк Томас го забеляза и му се усмихна многозначително. Ричард разбра, че е закъснял. Флорентина седеше на първия ред, навела глава. Ричард намери едно празно място отзад и заслуша председателя.

— Всички ние вярваме, че взетото днес решение е в интерес на банката. Предвид обстоятелствата, с които се сблъска управителният съвет, никой не би трябвало да бъде изненадан от искането ми, и така „Лестър“ ще запази традиционната си роля на една от най-добрите финансови институции на Америка. А сега да преминем към втора точка — каза Джейк Томас. Сърцето на Ричард се сви. — Последната ми задача в качеството ми на председател на управителния съвет на „Лестър“ е да предложа за свой заместник господин Ричард Каин.

Не можеше да повярва на ушите си. Една дребна дама на първия ред стана и заяви, че иска да подкрепи предложението, тъй като по нейно мнение бащата на господин Каин е бил най-добрият управител в историята на банката. Думите й бяха посрещнати с аплодисменти.

— Благодаря — каза Джейк Томас. — Кой е за направеното предложение?

Вдигна се гора от ръце.

— Против? — Джейк Томас огледа присъстващите. — Добре, предложението се приема единодушно. А сега, за мен е удоволствие да дам думата на новия председател. Дами и господа, господин Ричард Каин.

Ричард тръгна напред и всички станаха да го аплодират. Той подаде червения автобус на Флорентина.

— Радвам се, че успя да свършиш поне нещо в Лондон — прошепна му тя.

Ричард вървеше към катедрата като замаян. Джейк Томас се здрависа топло с него и зае мястото на последния ред.

— Нямам много за казване в този случай, освен да ви уверя, че желанието ми е „Лестър“ да продължи следваната от баща ми традиция и че ще се посветя изцяло на нея. — Не можа да измисли какво още да добави, така че се усмихна и каза: — Благодаря ви, че се отзовахте на тази среща. С нетърпение очаквам да се срещнем отново на годишното отчетно събрание.

Последваха нови аплодисменти и акционерите започнаха да се разотиват.

Веднага щом успя да се освободи от всички, които искаха да споделят с него плановете си за управлението на банката или просто да го поздравят, Флорентина го отведе в кабинета на председателя. Ричард стоеше и се взираше в портрета на баща си, който висеше над камината.

— Как успя, Джеси?

— Ами, спомних си един съвет на гувернантката ми, когато бях малка. Винаги имай резервен план, ако случайно завали, така казваше мис Тредголд. Когато ми се обади от Монреал, се уплаших, че току-виж те навалял дъждът и закъснееш за събранието. Така че звъннах на Тадиъс Коен, обясних му резервния си план и той цяла сутрин се занимаваше с писане на документи.

— Какви документи?

— Търпение, господин Каин. Смятам, че след триумфа си имам правото да разкажа историята малко по-пространно.

Ричард заслуша с нетърпение.

— Когато се сдобих с жизненоважния документ, звъннах на Джейк Томас и го помолих за среща двадесет минути преди откриването на събранието. Ако беше пристигнал навреме, щях да отменя сблъсъка, но ти така и не идваше.

— Но планът ти…

— Баща ми — а той не беше глупак — веднъж ми каза: „Миризливец веднъж, миризливец завинаги“. И се оказа прав. На срещата с Томас му заявих, че разполагаме с петдесет и един процента от акциите на „Лестър“. Не ми повярва, докато между другото не споменах името на сър Колин Дъдли, при което той пребледня като платно. Стоварих му всички сертификати на бюрото и още преди да успее да ги провери му казах, че ако ми продаде своите два процента преди два часа, ще получи по четиринадесет долара на акция. Добавих също, че ще трябва да подпише документ, че ще си подаде оставката като председател и няма да прави никакви опити да влияе върху работите на банката в бъдеще. И за всеки случай, макар че го нямаше в договора, поисках да те предложи за свой заместник.

— Господи, Джеси, имаш нерви колкото десет мъже.

— Не. Колкото една жена.

Ричард се разсмя.

— И как реагира Томас?

— Попита какво ще направя, ако откаже. Обясних му, че в такъв случай ще го изритаме пред очите на всички, без да получи никакви компенсации. Освен това отбелязах, че ще му се наложи да продава акциите си според цените на борсата, защото докато ние разполагаме с петдесет и един процента, няма да допуснем да играе никаква роля в бъдещето на банката.

— И?

— Подписа начаса, без дори да се посъветва с останалите директори.

— Страхотно, Джеси. И като концепция, и като изпълнение.

— Благодаря, господин Каин. Надявам се, че като председател на банка няма да обикаляте целия свят със закъснение, да пропускате срещи и да нямате какво да дадете за обяснение на несполуките си, освен модели на червени лондонски автобуси. Между другото, сетихте ли се да вземете подарък за Анабел?

Ричард я погледна гузно. Флорентина се наведе и измъкна плик на супермаркетите „Шварц“. После извади от него кутия с нарисувана детска пишеща машина и огромен надпис „Произведено в Англия“.

— Май днес не е най-добрият ви ден, господин Каин? Между другото, Нийл Армстронг успя да се завърне по-бързо от вас. Какво ще кажете да го поканим в управителния съвет?

На следващата сутрин Ричард прочете статията на Върмънт Ройстер в „Уолстрийт Джърнъл“:

— Това е последното, което чуваме за Джейк Томас — отбеляза Флорентина.

24.

До тази сутрин Ричард никога не бе чувал за майор Абаньо. Нито пък някой друг американец — с изключение на онези, които проявяваха ревностен интерес към вътрешните работи на Намбаве, най-малката държава в Централна Африка. Въпреки всичко именно майор Абаньо стана причина Ричард да закъснее за най-важния си ангажимент за деня — единадесетия рожден ден на единствения си син.

В апартамента на Шестдесет и четвърта улица обаче майор Абаньо бе напълно изместен от главата му от Анабел, която само преди минути бе изляла върху рожденика чаша чай в знак на протест, че не й се обръща достатъчно внимание. Не беше обърнала внимание, че чаят е врял, и сега получаваше още по-малко внимание, защото Уилям ревеше, та се късаше, и всички деца трябваше да бъдат пратени по домовете си. След минутка Анабел също ревеше, след като Ричард я нагласи на коляното си и я нашляпа, преди и двете деца да бъдат пратени в стаята — Уилям с два аспирина и торбичка лед, а Анабел — за допълнително наказание. Единадесетте свещи — и една, за да порасне още повече — изгоряха до глазурата на огромната торта, останала недокосната на масата в дневната.

— Боя се, че Уилям ще си остане с белег на дясната ръка до края на живота си — каза Флорентина, след като се увери, че синът им най-сетне е заспал.

— Но въпреки това го понесе мъжки.

— Не съм съгласна — каза Флорентина. — Никога не е бил от ревливите.

— Сигурно нямаше да се случи, ако се бях върнал навреме — въздъхна Ричард, без да обръща внимание на думите й. — Този проклет майор Абаньо!

— Кой е майор Абаньо? — попита Флорентина.

— Някакъв млад офицер, спретнал преврат в Намбаве днес.

— Как може някаква малка африканска държава да ти попречи да дойдеш навреме за рождения ден на Уилям?

— Въпросната малка африканска държава има неизпълнен договор за петгодишен заем в размер на триста милиона долара, подписан с „Лестър“ през 1966 година. Срокът му изтича след три месеца.

— Значи сме вътре с триста милиона долара? — втрещи се Флорентина.

— Не, не — каза Ричард. — Петнадесет процента от заема са изплатени, а останалите осемдесет и пет са разпределени между други тридесет и седем финансови институции.

— Можем ли да преживеем загуба на четиридесет и пет милиона долара?

— Можем, докато верига „Барон“ остава наш приятел — отвърна Ричард и се усмихна на жена си. — Това означава загуба на три годишни печалби, без да споменавам силното накърняване на репутацията ни заедно с репутацията на другите банки, както и неминуемия спад на цените на акциите ни утре.

На другия ден акциите на „Лестър“ паднаха повече от очакванията на Ричард поради две причини. Генерал Абаньо, новият самоназначил се президент на Намбаве, обяви, че няма намерение да спазва договорите на предишното правителство, сключени с „фашистки режими“ като тези в Америка, Великобритания, Франция, Германия и Япония. Ричард се запита колко ли руски банкери в същия момент се качват в самолетите за Централна Африка.

Втората причина се разбра, когато един репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ му се обади с въпроса дали ще направи изявление във връзка с преврата.

— Наистина нямам какво да кажа — обясни Ричард, като се мъчеше да говори така, сякаш цялата тази история му досажда не повече от муха пред лицето. — Сигурен съм, че проблемът ще се уреди в рамките на следващите няколко дни. В края на краищата това е само един от многото заеми, отпуснати понастоящем от „Лестър“.

— Господин Джейк Томас едва ли ще се съгласи с подобна позиция — каза журналистът.

— Нима сте разговаряли с господин Томас? — слиса се Ричард.

— Да, той се обади в редакцията днес сутринта и проведе неофициален разговор с редактора, като даде ясно да се разбере, че ще бъде изненадан, ако „Лестър“ успее да се оправи от удара.

— Не коментирам — рязко отговори Ричард и затвори телефона.

По негова молба Флорентина свика заседание на управителния съвет на верига „Барон“, за да се увери, че „Лестър“ ще получи необходимата финансова подкрепа. За тяхна най-голяма изненада Джордж изобщо не бе убеден, че веригата следва да се замесва с проблемите на банката, и заяви, че поначало не подкрепял използването на акциите на „Барон“ като гаранция за поглъщането на банката.

— Тогава си замълчах, но не смятам да мълча и сега — каза той и постави ръцете си върху широката заседателна маса. — Авел никога не хвърляше добри пари след лоши, независимо от личните си намерения. Често повтаряше, че всеки може да говори за бъдещи печалби и да започне да харчи пари, преди да ги е спечелил. Да сте се замисляли, че подобно действие може да ни доведе до банкрут?

— Въпросната сума не е чак толкова голяма за веригата — каза Ричард.

— Авел винаги смяташе, че всяка загуба причинява десетократно повече проблеми за всяка печалба — каза Джордж. — А колко още заеми сте отпуснали на други страни по целия свят, където може да стане преврат, докато спим спокойно в леглата си?

— Само един извън Общия пазар — двеста милиона за шаха на Иран. И там сме основен заемодател с тридесет милиона, но Иран никога не е закъснявал с изплащането на вноските и лихвите с повече от час.

— Кога предстои да направят последната си вноска? — попита Джордж.

Ричард разтвори обемистата папка пред себе си и прокара пръст по колоната числа. Поведението на Джордж го беше подразнило, но въпреки това се чувстваше горд, че може да покаже колко добре се е подготвил за всеки възможен въпрос.

— На деветнайсети юни седемдесет и осма година.

— Искам гаранции, че няма да отпускаш нов заем, когато срокът на този изтече — твърдо заяви Джордж.

— Какво? — изненада се Ричард. — Шахът е толкова стабилен, колкото и Националната банка на Англия…

— Която напоследък се оказа не толкова стабилна.

Ричард започна да се ядосва и се канеше да отговори, но Флорентина взе думата.

— Чакай малко, Ричард. Джордж, ако „Лестър“ се съгласи да не отпуска нов заем на шаха през седемдесет и осма и да не сключва сделки със страни от Третия свят, ще се съгласиш ли „Барон“ да поръчителства за загубата от четиридесет и пет милиона по африканския договор?

— Не, трябва ми нещо по-убедително.

— Като? — сопна се Ричард.

— Ричард, не е нужно да повишаваш тон. Все още съм президент на верига „Барон“ и съм посветил тридесет години от живота си на издигането на компанията до сегашното й състояние. Нямам намерение накрая да бъда свидетел как всичко това се сгромолясва за половин час.

— Извинявай — каза Ричард. — Почти не съм спал последните четири дни. Какво искаш да знаеш, Джордж?

— Като се изключи сделката с шаха, „Лестър“ отпускала ли е други заеми на стойност повече от десет милиона?

— Не — отвърна Ричард. — Повечето от големите държавни заеми се обслужват от големи банки като „Чейс“ или „Кемикъл“, а за нас остава само малък процент от общата сума. Очевидно Джейк Томас е решил, че заемът за Намбаве, където има богати залежи на мед и манган, е абсолютно сигурна инвестиция.

— Вече знаем на свой гръб, че господин Томас не е безгрешен — каза Джордж. — Добре, а колко са заемите на стойност над пет милиона?

— Два — отвърна Джордж. — Единият е за седем милиона с Националната електрическа компания на Австралия, който е гарантиран от правителството, и един с Ай Си Ай в Лондон. И двата са отпуснати за пет години с фиксирани крайни дати и засега всички вноски по тях се правят по график.

— Ако веригата отпусне четиридесет и пет милиона, колко време ще е нужно на „Лестър“, за да възстанови загубите?

— Зависи от това каква лихва ще иска заемодателят и за какъв период е заемът.

— Петнадесет процента за пет години.

— Петнадесет процента? — шокиран повтори Ричард.

— Ричард, верига „Барон“ не е благотворителна организация и докато аз съм неин президент, в предмета й на дейност няма да влиза подкрепяне на изпаднали в затруднение банки. По професия ние сме хотелиери и за последните три десетилетия имаме възвръщаемост от седемнадесет процента годишно. Ако ви отпуснем заем от четиридесет и пет милиона, ще можете ли да ни го върнете след пет години с лихва от петнадесет процента?

Ричард се поколеба, направи няколко изчисления в тефтерчето си и се зарови в папката си, преди да отговори.

— Да, сигурен съм, че ще бъдем в състояние да ви се изплатим до последния цент за пет години, дори и да приемем, че африканската сделка се провали напълно.

— Считам, че трябва да я смятаме за точно такава — каза Джордж. — От собствени източници зная, че крал Еробо, досегашният управник на страната, е избягал в Лондон, настанил се е в „Кларидж“ и в момента си търси къща на площад „Челси“. Очевидно парите му в швейцарските банки са повече от тези на иранския шах, така че не очаквам да се забърза обратно към Африка — и не го обвинявам за това. — Ричард се опита да се усмихне, а Джордж продължи: — Ако одиторите потвърдят казаното от теб, ще се съглася да покрия африканския заем при уговорените условия. Желая ти късмет, Ричард. Искам да ти издам и една малка тайна — Авел си падаше по Джейк Томас точно колкото и ти самият, и именно това наклони везните. — Джордж затвори папката си. — Надявам се да ме извините, имам обяд с Конрад Хилтън, а той за тридесет години не е закъснявал нито веднъж.

След като Джордж излезе, Ричард се обърна към Флорентина.

— Господи, на коя страна си мисли, че застава?

— На наша — отговори Флорентина. — Сега разбирам защо баща ми му повери фирмата, без да се замисля, когато отиде да се бие с немците.

Публикуваното в следващия брой на „Уолстрийт Джърнъл“ съобщение, че хотелска верига „Барон“ става гарант на заема на „Лестър“, доведе до покачване на цените на акциите и Ричард се върна към онова, което наричаше „моята петгодишна робия“.

— Какво смяташ да правиш с Джейк Томас?

— Смятам да го игнорирам — каза Ричард. — Времето е на моя страна. Нито една банка в Ню Йорк не би го наела на работа, след като знае, че е готов да тича при журналистите всеки път, когато има противоречия с бившите си работодатели.

— Но как ще разберат?

— Скъпа, щом „Уолстрийт Джърнъл“ знае нещо, значи всички го знаят.

Ричард се оказа прав. Цялата история му беше преразказана по време на един работен обяд с директора на банковия тръст само седмица по-късно.

— Този човек наруши златното правило на банкера — отбеляза директорът. — Отсега нататък ще му е трудно да си отвори и банкова сметка.

Уилям се оправи от изгарянето по-бързо, отколкото очакваше Флорентина, и след няколко дни се върна в училище с белег, който беше толкова малък, че не можеше дори да впечатли приятелите му. През първите дни след инцидента Анабел извръщаше очи всеки път, когато видеше ръката на брат си, и изглеждаше наистина разкаяна.

— Мислиш ли, че ще ми прости някога? — попита тя майка си.

— Разбира се, скъпа. Уилям е също като баща си — още на сутринта е забравил всяка кавга.

Флорентина сметна, че е време да направи обиколка на хотелите „Барон“ в Европа. Екипът й изработи подробен маршрут, включващ Рим, Париж, Мадрид, Лисабон, Берлин, Амстердам, Стокхолм, Лондон и дори Варшава. Докато пътуваха към летището, тя сподели с Ричард, че се чувства още по-сигурна да остави управлението на веригата на Джордж. Той се съгласи и й напомни, че никога не са били разделени за повече от три седмици, откакто се познават.

— Ще го преживееш, скъпи.

— Ще ми липсваш, Джеси.

— Хайде, не ставай толкова сантиментален. Знаеш, че трябва да работя цял живот, за да осигуря мястото на съпруга си начело на управителния съвет на една нюйоркска банка.

— Обичам те — каза Ричард.

— И аз те обичам — отвърна Флорентина. — Но въпреки това ми дължиш петнадесет милиона и петдесет и шест долара.

— Тези петдесет и шест пък откъде изникнаха?

— От времето в Сан Франциско. Така и не ми върна онези петдесет и шест долара, които ти заех, преди да се оженим.

— Нали каза, че били зестра!

— Не, ти го каза. Аз казах, че е заем. Мисля, че ще послушам съвета на Джордж за това как да си прибера парите веднага щом се върна. Предполагам, че петнадесет процента за петгодишен период е разумно условие, господин Каин, което означава, че към днешна дата ми дължите около четиристотин долара. — Тя се наведе и го целуна за довиждане.

Шофьорът откара Ричард обратно в Ню Йорк. Веднага щом влезе в кабинета си, той звънна на „Картие“ в Лондон, даде ясни указания за онова, което му трябва, и добави, че му е нужно след осемнадесет дни.

Беше дошло време да приготви годишния доклад за състоянието на банката. Африканската история го подлудяваше. Без нея „Лестър“ щеше да излезе на много добра печалба — дотук бяха мечтите му да подобри постиженията на Джейк Томас още първата година. Сега акционерите щяха да помнят единствено голямата загуба в сравнение с миналата година.

Следеше с интерес подробната програма на Флорентина и се грижеше да се засичат по телефона най-малкото по веднъж във всяка столица. Тя изглеждаше доволна от повечето, което бе видяла, и макар и да имаше някоя и друга идея за промени, трябваше да признае, че европейските директори движат доста добре хотелите на Стария континент. Всички допълнителни разходи бяха причинени от собствените й изисквания за по-високи стандарти в архитектурата. Когато се обади от Париж, Ричард й предаде новината, че Уилям е спечелил наградата на класа по математика и че вече е сигурен, че ще го приемат в „Сейнт Пол“. А след инцидента с врелия чай Анабел бе станала по-съвестна ученичка и дори бе успяла да се измъкне от последното място в класа. За Флорентина това бяха най-добрите новини, които би могла да чуе.

— Къде е следващата ти спирка? — попита Ричард.

— В Лондон — отвърна тя.

— Страхотно. Имам чувството, че един познат ще поиска да ти се обади, като пристигнеш — засмя се той. Вечерта си легна, чувствайки се значително по-добре в сравнение с последните дни.

Флорентина се обади много по-рано, отколкото бе очаквал. Към шест сутринта Ричард спеше блажено и сънуваше как двамата с генерал Абаньо са застанали на дуел един срещу друг. Ричард натисна спусъка и куршумът излетя от цевта. В същия миг телефонът звънна, той се събуди и вдигна слушалката, очаквайки да чуе последните думи на генерала.

— Обичам те.

— Какво?

— Обичам те.

— Джеси, знаеш ли кое време е?

— Дванайсет без нещо.

— В Ню Йорк е шест без осем.

— Само исках да ти кажа колко ми харесва диамантената брошка.

Ричард се усмихна.

— Ще я сложа за обяда със сър Колин и лейди Дъдли. Всеки момент ще дойдат да ме откарат до „Мирабел“, така че трябва да ти кажа дочуване. Ще говорим утре, не днес.

— Ти си луда.

— Между другото, не зная дали за теб представлява интерес, но тук в обедните новини някакъв журналист съобщи, че някой си генерал Абаньо бил убит при контрапреврат в някаква централноафриканска държавица и утре сваленият крал щял да се върне в родината си.

— Какво?!

— Тъкмо в момента тече интервю с краля, така че повтарям дословно: „Моето правителство смята да изплати всички дългове, които сме натрупали към западните си приятели“.

— Какво?! — отново повтори Ричард.

— Изглежда доста свестен тип, а короната определено му отива. Лягайте си, господин Каин. Приятни сънища.

Докато Ричард подскачаше в леглото си като малко дете, на вратата на Флорентина се почука и сър Колин и лейди Дъдли влязоха в апартамента й.

— Готова ли сте, млада лейди? — попита сър Колин.

— Разбира се — отвърна Флорентина.

— Изглеждате много доволна. Несъмнено реставрацията на крал Еробо е причина да разцъфнете като роза.

— Сър Колин, добре информиран човек като вас знае, че причината не е в това — каза Флорентина и хвърли поглед към картичката на масата пред себе си. На нея пишеше:

— Каква красива брошка имате — отбеляза лейди Дъдли.

— Изобразява магаренце, нали? Има ли някакво скрито значение?

— Определено, лейди Дъдли. Означава, че подаряващият смята отново да гласува за Никсън.

— В такъв случай ще трябва да му отговорите с копчета за риза във формата на слончета — каза сър Колин.

— Знаете ли, Ричард се оказа прав — в никакъв случай не подценявай британците — каза Флорентина.

След обяда Флорентина се обади в училището на мис Тредголд и секретарката я свърза с учителската стая. Оказа се, че мис Тредголд няма нужда да бъде информирана за починалия генерал Абаньо — тя проявяваше голям интерес към всичко свързано с Уилям и Анабел. След това Флорентина посети „Сотби“ и помоли да разговаря с някой от шефовете на отдела.

— Могат да минат много години преди подобна вещ да се появи на търг, госпожо Каин — обясни й експертът.

— Разбирам — отговори Флорентина. — Но въпреки това ви моля да ме уведомите, когато настъпи подобен момент.

— Разбира се, госпожо — каза експертът и си записа името и адреса й.

Когато след три седмици се завърна в Ню Йорк, Флорентина се зае да осъществи промените, които бе намислила по време на европейската обиколка. Към края на 1972 година с помощта на нейната енергия, мъдростта на Джордж и гения на Джани ди Феранти успя да излезе на значителна печалба. А тъй като крал Еробо удържа на думата си, Ричард също декларира значителни приходи.

Вечерта след годишното събрание на акционерите Ричард, Флорентина и Джордж се събраха на празнична вечеря. Макар че официално се бе оттеглил от поста си на шестдесет и четвъртия си рожден ден, Джордж продължаваше да се появява в кабинета си всяка сутрин в осем часа. Бяха нужни само двадесет и четири часа, за да могат всички служители на верига „Барон“ да разберат, че наименованието „прощално празненство“ е неточно. Флорентина започна да разбира колко самотен се чувства Джордж, след като бе изгубил повечето от връстниците си, сред които и най-близкия си приятел — баща й. Нито веднъж не му предложи да намали темпото — знаеше, че е безсмислено — и особено много се радваше, когато Джордж взимаше Уилям и Анабел и ги извеждаше някъде на разходка. И двете деца му викаха „дядо“, с което неизменно го просълзяваха и си гарантираха по един голям сладолед.

Флорентина си мислеше, че знае колко много е сторил Джордж за фирмата, но истината пролича едва след като пенсионирането му вече не можеше да се отложи. Джордж почина в мир, докато спеше, през октомври 1972 година. В завещанието си пишеше, че оставя цялото си имущество на Полския Червен кръст, и молеше в една кратка бележка Ричард да се погрижи за изпълнението на последната му воля.

Ричард изпълни всичките му заръки и двамата с Флорентина отидоха до Варшава, за да се срещнат с президента на Полския Червен кръст и да обсъдят най-добрия начин за използване на дарението. Когато се върнаха в Ню Йорк, Флорентина разпрати директива до управителите на всички хотели, според която Президентският апартамент се прекръстваше на „Апартамент «Джордж Новак»“.

Когато Ричард се събуди на сутринта след връщането им от Варшава, Флорентина вече бе будна и с нетърпение го очакваше да отвори очи. Каза му, че макар и да я е научил на безброй неща приживе, Джордж продължава да я учи и след смъртта си.

— Какво имаш предвид?

— Джордж завеща всичко свое за благотворителни цели, но никога не спомена нито думичка за факта, че баща ми рядко е правил подобни жестове — с изключение на отделни дарения за полски или политически каузи. Аз съм нехайна точно като него и ако не беше добавил към отчета на веригата бележката за данъчните облекчения заради благотворителност, сигурно тази мисъл никога нямаше да ми мине през главата.

— Знам, че не планираш да пишеш завещание, така че какво си намислила?

— Какво ще кажеш да основем фондация в памет на бащите си? Да съберем двете семейства. Да направим това, което те не успяха приживе.

Ричард седна в леглото и загледа жена си, която тръгна към банята, без да престава да говори.

— „Барон“ може да дарява на фондацията по един милион долара годишно.

— Но единствено от приходите, не от капитала — вмъкна той.

Флорентина затвори вратата на банята, което му даде възможност да обмисли предложението й. Все така се изненадваше на дързостта и замаха, с които тя подхождаше към всяко ново начинание, дори и (както подозираше) да не бе премислила подробностите — като например, кой ще се занимава с ежедневните грижи около подобно начинание. Усмихна се под мустак, когато вратата на банята се отвори.

— Можем да използваме парите за подпомагане на първо поколение имигранти, които нямат възможност да си позволят прилично образование.

— И да учредим стипендии за особено надарени деца независимо от произхода им — добави Ричард, докато се измъкваше от леглото.

— Блестящо, господин Каин.

— Баща ти би го направил — каза Ричард и влезе в банята.

Тадиъс Коен настоя лично да се заеме със съставянето на устава на фондация, която да отговаря на изискванията и на двамата. Отне му повече от месец. Когато фондът започна дейността си, пресата приветства новото финансово начинание като поредния пример от страна на Ричард и Флорентина Каин за съчетаване на дръзката оригиналност и здравия разум.

Един журналист от чикагския „Сън-Таймс“ се обади на Тадиъс с въпроса защо фондацията е била кръстена по този начин. Коен обясни, че са се спрели на името „Ремажен“, тъй като именно на това бойно поле полковник Розновски, без да знае, е спасил живота на капитан Каин.

— Нямах представа, че са се срещали на бойното поле — каза младият глас.

— Те също — отвърна Тадиъс Коен. — Това се установи едва след смъртта им.

— Изумително. Кажете, господин Коен, кой ще бъде главен попечител на фондацията?

— Професор Луиджи Ферпози.

През следващата година банка „Лестър“ и хотелска верига „Барон“ поставиха нови рекорди — Ричард се утвърди като една от главните сили на Уолстрийт, а Флорентина направи обиколка на новите си хотели в Средния изток и Африка. Крал Еробо даде банкет в нейна чест, когато пристигна в Намбаве, и макар да обеща да построи хотел в столицата, Флорентина не се впусна в обяснения защо „Лестър“ не е сред банките, отпуснали поредния заем на кралството.

Уилям се представи много добре през първата си година в „Сейнт Пол“ и показа същия математически талант, какъвто имаше и баща му. Тъй като учителят им бе един и същ, баща и син гледаха да не питат за сравнения. Анабел не напредваше толкова бързо, макар че учителят й призна, че има подобрения — въпреки че се бе влюбила в Боб Дилан.

— Кой е Боб Дилан? — попита Флорентина.

— Не зная — каза Ричард. — Каза ми, че за нея той бил това, което е бил Синатра за теб преди двадесет и пет години.

На шестата си година като председател на управителния съвет на веригата Флорентина откри, че започва да се повтаря. Ричард сякаш винаги успяваше да намери нови предизвикателства, а Джани ди Феранти контролираше доста добре веригата магазини и не си правеше труда да я пита нещо различно от това къде да праща чековете. Групировката „Барон“ бе толкова ефективна, а управителният й тръст — толкова компетентен, че никой не се разтревожи, когато една сутрин Флорентина не се появи в кабинета си.

Вечерта, докато Ричард седеше в червеното кожено кресло до камината и четеше „Убийство за един милиард долара“, тя изрази гласно чувствата си.

— Омръзна ми.

Ричард не коментира.

— Време е да направя с живота си нещо друго от това да градя върху основите на баща си — добави тя.

Ричард се усмихна, без да вдига глава от книгата.

25.

— Познай от три пъти кой се обажда.

— Имам ли право на джокери? — попита Флорентина, раздразнена, че познава гласа, но не може да го свърже с конкретен човек.

— Добре изглеждащ, интелигентен и национален идол.

— Пол Нюман.

— Студено. Пробвай пак.

— Робърт Редфорд.

— Още по-студено. Последен опит.

— Трябва ми втори джокер.

— С ужасен френски, много по-добър английски и все така влюбен в теб.

— Едуард. Едуард Уинчестър. Глас от миналото… само дето не се е променил ни най-малко.

— Ще ти се. Вече съм над четиридесет, а между другото, догодина и ти ставаш на толкова.

— Как е възможно? Та нали тази година навърших двадесет и четири?

— Какво, пак ли?

— Не, замразиха ме за петнадесет години.

— Не и според това, което чета за теб. Справяш се все по-успешно и по-успешно.

— А ти?

— Съдружник съм в една адвокатска кантора в Чикаго — „Уинстън и Строун“.

— Женен?

— Не, реших да те чакам.

Флорентина се разсмя.

— Ако ти е трябвало толкова време да се обадиш и да ми предложиш ръката си, знай, че съм семейна от повече от петнадесет години и имам син на четиринадесет и дъщеря на дванадесет.

— Добре де, тогава няма да ти правя предложение, но въпреки това искам да те видя. По личен въпрос.

— Личен въпрос? Звучи интригуващо.

— Ако другата седмица дойда до Ню Йорк, ще се съгласиш ли да обядваме заедно?

— С удоволствие. — Флорентина прелисти работния си календар. — Какво ще кажеш за следващия вторник?

— Става. Какво ще кажеш за един часа в „Четирите сезона“?

— Там съм.

Флорентина затвори и се облегна в креслото си. С изключение на коледните картички и някои нередовни писма, не поддържаше почти никакви връзки с Едуард през последните шестнадесет години. Отиде до огледалото. Около очите и устата й бяха започнали да се появяват първите малки бръчки. Застана настрани, за да се увери, че фигурата й е все така стройна. Не се чувстваше остаряла. Наистина, имаше дъщеря, която караше младежите по улицата да спират и да се обръщат, и син на тийнейджърска възраст, когото трябваше да държи под око. Не беше честно. Ричард не изглеждаше на четиридесет — по слепоочията му се бяха появили няколко бели косъма и косата му може би изглеждаше малко оредяла, но иначе бе точно толкова жилав и пъргав, колкото в деня на първата им среща. Възхищаваше му се, че все още намира време да играе скуош два пъти седмично в харвардския клуб и да свири на чело през повечето уикенди. Обаждането на Едуард я накара за първи път да се замисли за средната възраст. Ама че ужас. А след нея трябваше да мисли за смъртта. Тадиъс Коен бе починал миналата година; от неговото поколение бяха останали само майка й и Кейт Каин.

Опита се да докосне пръстите на краката си и не успя, затова потърси утеха и подкрепа в месечните отчети на „Барон“. Лондон все още не носеше достатъчно печалба, макар че хотелът заемаше едно от най-добрите места на „Мейфеър“. Англичаните успяваха да комбинират някак си исканията за баснословни заплати с високата безработица и липсата на достатъчно персонал. Наложи се да изхвърлят почти цялата управа на хотела в Рияд заради кражба, а полското правителство все още не позволяваше износа на конвертируема валута извън страната. Но независимо от тези дребни проблеми, всеки от които можеше да се разреши от екипа й, компанията беше в добра форма.

Флорентина бе заявила на Ричард, че печалбите на „Барон“ ще надхвърлят четиридесет и един милиона за 1974 година, докато в „Лестър“ щяха да се радват, ако направят и осемнадесет. Ричард обаче предрече, че печалбите на „Лестър“ ще надминат тези на веригата. Тя се престори, че гледа презрително на финансовите му прогнози, но знаеше, че те рядко се оказват погрешни.

Телефонът звънна пак. Джани ди Ферпози се интересуваше дали не иска да види новата колекция за ревюто в Париж, така че старият й съученик излезе от главата й до един часа на следващия вторник.

Пристигна в „Четирите сезона“ няколко минути след уречения час, облечена в една от новите рокли на Джани — средно дълга бутилковозелена коприна с жилетка без ръкави. Чудеше се дали ще познае Едуард. Заизкачва се по широкото стълбище и видя, че я чака на горния край. Дълбоко в себе си се надяваше да е остарял като нея.

— Едуард! — извика тя. — Изобщо не си се променил!

Той се разсмя.

— Сериозно — подразни го Флорентина. — Винаги съм си падала по побелелите, а и килограмите ти отиват. Не съм очаквала по-малко от един изтъкнат адвокат от родния ми град.

Той я целуна по двете бузи, хвана я под ръка и тръгнаха след оберкелнера към масата си. Там вече ги очакваше бутилка шампанско.

— Шампанско! Колко мило. Какво празнуваме?

— Просто това, че сме отново заедно, скъпа. — Едуард забеляза, че Флорентина сякаш потъна в размисъл. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто се сетих как седях на пода в училището и плачех, когато откъсна лапата на Франклин Д. Рузвелт и изля мастилницата си върху главата му.

— Заслужаваше си го — беше ужасна малка фукла. Виж, ФДР не го заслужаваше. Горкото мече. Още ли го пазиш?

— Разбира се. Настанил се е в спалнята на дъщеря ми. И тъй като тя успя да запази останалите му лапи невредими, следва да призная, че Анабел се справя с младите мъже далеч по-добре от мен.

Едуард се разсмя.

— Ще поръчваме ли? Имам да ти казвам много неща. Забавно беше да следя кариерата ти по телевизията и вестниците, но искам да разбера дали си се променила.

Флорентина си поръча сьомга и салата, а Едуард се спря на ребърца с аспержи.

— Заинтригува ме.

— С какво? — не разбра Едуард.

— Защо един чикагски адвокат е прелетял чак до Ню Йорк, за да се срещне с някаква хотелиерка?

— Не съм тук като чикагски адвокат и нямам никакъв интерес да разговарям с хотелиери. Идвам като касиер на Демократическата партия за окръг Кук.

— Миналата година дарих сто хиляди долара на демократите в Чикаго — каза Флорентина. — А, между другото, Ричард дари също толкова на нюйоркските републиканци.

— Не искам парите ти, Флорентина, макар и да знам, че подкрепяш окръга при всеки избори. Искам теб.

— Я, това е нещо ново — ухили се тя. — Напоследък мъжете престанаха да ми казват подобни неща. Знаеш ли, Едуард — вече сериозно продължи Флорентина, — през последните години съм толкова затрупана с работа, че едва имам време да гласувам, да не говорим за личното ми участие в кампаниите. А освен това след „Уотъргейт“ Никсън ми стана съвсем отвратителен, Егню — по-зле и от него, а тъй като Мъски не се кандидатира, ми остава единствено Джордж Макгъвърн, който изобщо не ми е любимец.

— Но несъмнено…

— Освен това имам съпруг, две деца и се грижа за компания с капитал двеста милиона долара.

— И какво смяташ да правиш през следващите двадесет години?

Тя се усмихна.

— Да увелича капитала на милиарди.

— Или с други думи, да се повтаряш. Съгласен съм с теб за Макгъвърн и Никсън — единият е прекалено добър, а другият — прекалено лош, а не виждам на хоризонта никой, който да ме грабне.

— Да не би да искаш да се кандидатирам за президентските избори през седемдесет и шеста?

— Не. Искам да се кандидатираш за Конгреса като представител на Девети избирателен окръг.

Флорентина изпусна вилицата си.

— Доколкото си спомням длъжностната характеристика, става въпрос за осемнадесетчасов работен ден, четиридесет и две хиляди долара годишна заплата, отказ от семейния живот, а избирателите ти имат право да се отнасят с теб толкова грубо, колкото си поискат. И най-лошото — задължително трябва да живееш в избирателния си район.

— Не е чак толкова зле. „Барон“ се намира в Девети окръг, а освен това става въпрос само за първа крачка.

— Към какво?

— Към Сената.

— Където целият щат може да се отнася грубо с теб.

— А след това към президентския пост.

— Където ще се присъедини и останалият свят. Едуард, не сме в началното училище и не разполагам с два живота, с единия от които да се занимавам с хотелите, а с втория…

— А с втория да върнеш част от онова, което си взела от другите.

— Това беше грубо, Едуард.

— Да, зная. Извинявам се. Но винаги съм вярвал, че можеш да играеш роля в националната политика, както го направи веднъж, и имам чувството, че моментът е настъпил — особено след като се убедих, че не си се променила.

— Но не съм се занимавала от години с политика дори на квартално ниво, да не говорим за национално.

— Флорентина, и двамата прекрасно знаем, че повечето хора в Конгреса нямат нито твоя опит, нито интелекта ти. Като се замислиш, същото се отнася и за повечето президенти.

— Поласкана съм, Едуард, но не и убедена.

— Е, ще ти кажа, че групата в Чикаго е убедена, че трябва да се върнеш у дома и да се кандидатираш за Девети район.

— Старото място на Хенри Осбърн?

— Да. Демократът, който спечели мястото на Осбърн през петдесет и четвърта, след тази сесия се оттегля. Кметът Дейли търси силен кандидат, способен да бие всеки републиканец.

— Жена? При това полякиня?

— Която според „Тайм“ се нарежда на трето място по състояние след Джаки Кенеди и Маргарет Мийд.

— Ти си се побъркал, Едуард. На кого му е нужно това?

— Подозирам, че на теб самата. Отдели ми само един ден, ела в Чикаго и се срещни с хората, които те искат. Изрази със свои думи мнението си за бъдещето на страната. Можеш ли да направиш поне това за мен?

— Добре, ще помисля и ще ти се обадя след няколко дни. Но те предупреждавам — Ричард ще си помисли, че съм се смахнала.

Оказа се, че греши с последното си твърдение. Ричард се прибра късно вечерта след пътуване до Бостън и на закуска й каза, че е говорила насън.

— Какво казах?

Ричард я погледна.

— Нещо, което винаги съм подозирал.

— И какво е то?

— „Мога ли да си позволя да се състезавам“?

Флорентина не отговори.

— Защо Едуард толкова много настояваше да се срещнете на обяд?

— Иска да се върна в Чикаго и да се кандидатирам за Конгреса.

— Значи това е причината. Е, Джеси, на твое място бих си помислил сериозно върху подобна оферта. Откакто те познавам, все мърмориш, че компетентните жени не се допускат в политиката. И винаги говориш без заобикалки за качествата на онези, които стават публични личности. Сега можеш да спреш да се оплакваш и да направиш нещо по въпроса.

— А „Барон“?

— Фамилията Рокфелер успя да оцелее, когато Нелсън стана губернатор. Няма съмнение, че и фамилията Каин ще се оправи някак си. Във всеки случай, във веригата в момента работят двадесет и седем хиляди души, така че предполагам, че ще успеем да ти намерим десетина заместници.

— Благодаря, господин Каин. Но как да живея в Илинойс, когато вие сте в Ню Йорк?

— Лесна работа. Ще летя до Чикаго всеки уикенд. Всяка сряда вечер ще се връщам в Ню Йорк и тъй като Керъл се съгласи да остане, това няма да създаде неудобства на децата. А когато те изберат, ще сменя курсовете до Вашингтон.

— Говорите така, сякаш сте го обмислили предварително, господин Каин.

Флорентина отлетя за Чикаго седмица по-късно и Едуард я посрещна на летището. Валеше, а вятърът духаше толкова силно, че дори Едуард, стиснал големия чадър с двете си ръце, едва успя да я защити.

— Сега знам защо искам да се върна в Чикаго — каза тя, като се пъхна в колата, цялата измръзнала и мокра до кости.

На път за града Едуард набързо й разказа за хората, с които й предстоеше да се срещне.

— Всички до един са заклети партийни активисти и само са чели за теб или са те виждали по телевизията. Ще се изненадат, като видят, че имаш две ръце, два крака и глава също като тях.

— Колко души се очакват за срещата?

— Шейсетина. Най-много седемдесет.

— И искаш от мен само да застана пред тях и да им кажа с няколко думи мнението си за политическия живот?

— Да.

— След което съм свободна да си вървя вкъщи?

— Щом така искаш.

Колата спря пред щабквартирата на Демократическата партия в окръг Кук на Рандълф стрийт и Флорентина бе посрещната от някоя си госпожа Каламич — пълна непретенциозно изглеждаща жена, която я въведе в главната зала. Флорентина се стъписа, когато видя, че е пълна с хора — имаше дори правостоящи. Докато влизаше, започнаха да й ръкопляскат.

— Каза ми, че има само петдесетина души, Едуард — прошепна му тя.

— И аз съм не по-малко изненадан. Очаквах най-много седемдесет, а не над триста.

Флорентина се изнерви, докато я запознаваха с членовете на изборния комитет и я водеха към сцената. Седна до Едуард, като много добре си даваше сметка колко студена е залата и колко много хора има в нея. Хора с много надежда в очите, радващи се на капка от привилегиите, които тя смяташе за дадености. Колко много се различаваше това помещение от заседателната зала на собствения й управителен съвет, в която се събираха хора със скъпи костюми, хора, за които бе съвсем обичайно да си поръчват мартини преди вечеря. За първи път в живота си се почувства едва ли не засрамена от богатството си. Надяваше се, че не й личи.

Едуард стана от стола си и заяви:

— Дами и господа, за мен е чест тази вечер да ви представя една жена, която си спечели уважението и възхищението на целия американски народ. Тя изгради една от най-големите финансови империи на света и вярвам, че би могла да направи и политическа кариера с не по-малки мащаби. Искрено се надявам политическата й кариера да започне тази вечер и от тази зала. Дами и господа — госпожа Флорентина Каин.

Флорентина нервно се изправи. Искаше й се да бе отделила повече време за подготовката на речта си.

— Благодаря, господин Уинчестър, за любезните ви думи. Чудесно е да се върна отново в родния Чикаго и съм благодарна, че толкова много хора са излезли в студа и дъжда заради мен.

— Подобно на вас, аз също се чувствам предадена от сегашните политически лидери — продължи тя. — Вярвам в една силна Америка и ако изляза на политическата сцена, ще се посветя изцяло на онова, което Франклин Д. Рузвелт изрече в този град преди повече от тридесет години: „Не може да има по-голямо призвание от службата на обществото“.

Осмели се да огледа залата.

— Баща ми пристигнал в Чикаго като имигрант от Полша и едва в Америка успя да постигне успеха, към който се стремеше. Всеки от нас трябва да изиграе своята роля за съдбата на обичаната ни родина и никога няма да забравя вашия жест да ме поканите за свой кандидат. Бъдете сигурни, че никак не ми бе лесно да взема окончателното си решение. Не съм подготвила специална реч и затова предпочитам да отговарям на въпросите, които смятате за най-важни.

Седна под ентусиазираните аплодисменти на всички присъстващи. Когато залата утихна, Флорентина започна да отговаря на въпроси от всякакво естество, вариращи от мнението й за американските бомбардировки в Камбоджа до легализирането на аборта и от аферата „Уотъргейт“ до енергийната криза. За първи път й се случваше да присъства на събрание, без да разполага с всички факти и цифри, и се изненада колко сигурна се чувства по толкова много теми. След като час по-късно отговори и на последния въпрос, тълпата стана — скандираше: „Каин в Конгреса“ и не млъкна, докато тя не слезе от подиума. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше какво да направи. За щастие, на помощ й се притече Едуард.

— Знаех, че ще те харесат — каза той, очевидно зарадван.

— Но аз бях ужасна — опита се да надвика шума тя.

— В такъв случай с нетърпение чакам да те видя в по-добра форма.

Едуард й помогна да слезе от подиума и хората тръгнаха към нея. Един блед мъж в инвалидна количка успя да се приближи и я докосна по ръката. Тя се обърна.

— Това е Сам — каза Едуард. — Сам Хендрик. Изгуби двата си крака във Виетнам.

— Госпожо Каин — каза инвалидът, — сигурно не ме помните. Навремето двамата лепяхме пликове в тази зала за Стивънсън. Ако решите да се кандидатирате за Конгреса, двамата с жена ми ще работим денонощно, за да успеете. Мнозина от нас винаги са вярвали, че някой ден ще се върнете и ще станете наш представител.

Съпругата му, която стоеше зад количката, кимна и се усмихна.

— Благодаря — отвърна Флорентина. Обърна се и се опита да тръгне към изхода, но пътят й бе блокиран от протегнатите ръце на многобройните й доброжелатели. На изхода отново бе спряна, този път от момиче на около двадесет и пет години.

— Живях във вашата стая в Радклиф и също като вас един ден стоях и слушах президента — Кенеди. Америка се нуждае от нов Кенеди. Защо той да не бъде жена?

Флорентина зяпна пламенното, напрегнато младо лице.

— Завърших и сега работя в Чикаго — продължи момичето, — но в деня на изборите хиляди студенти от Илинойс ще излязат на улицата да разберат дали сте избрана.

Флорентина се опита да научи името й, но тълпата я избута. Накрая Едуард успя да я измъкне до очакващата кола, която ги откара до летището. По време на пътуването не каза нито дума. Когато стигнаха на летището, чернокожият шофьор изскочи и й отвори вратата. Тя му благодари.

— За мен е удоволствие, госпожо Каин. Искам да ви благодаря за позицията ви към моите събратя от Юга. Няма да забравим, че вие поведохте нашата борба за равностойно заплащане и че всички хотели в страната трябваше да ви последват. Надявам се да имам шанса да гласувам за вас.

— Благодаря — пак каза Флорентина и се усмихна.

Едуард я отведе до терминала и я изпрати до вратата за заминаващи.

— Благодаря, че дойде, Флорентина. Моля те да ме уведомиш какво си решила. — Той замълча за момент. — Ако решиш, че не можеш да продължиш, ще те разбера.

Целуна я леко по бузата и си тръгна.

По време на обратния полет Флорентина седеше и си мислеше за случилото се и за това колко неподготвена се бе появила на срещата. Искаше й се баща й да можеше да присъства в залата и да я види с очите си.

Стюардесата я попита дали желае нещо за пиене.

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, госпожо Каин?

Флорентина я погледна, изненадана, че младото момиче знае името й.

— Работих в един от вашите хотели.

— Къде?

— В Детройт. Винаги са били предпочитаният избор за стюардесите. Ако Америка се управляваше, както се управляват хотелите ви, нямаше да сме в сегашното положение — каза момичето и продължи по пътеката.

Флорентина прелисти броя на „Нюзуик“. Под голямото заглавие „Докъде се простира «Уотъргейт»?“ се мъдреха снимките на Ерлихман, Халдеман и Дийн. Тя ги погледа известно време, след което затвори списанието. На корицата имаше снимка на Ричард Никсън. Текстът под нея гласеше: „Кога президентът е научил?“.

Пристигна на Шестдесет и четвърта улица малко след полунощ. Ричард седеше в червеното кресло до камината. Стана да я посрещне.

— Е, помолиха ли те да се кандидатираш за президент на Съединените щати?

— Не. Но как ти се струва конгресдама Каин?

На следващия ден звънна на Едуард и му каза:

— Съгласна съм да запишете името ми като кандидат на Демократическата партия за Конгреса.

— Благодаря ти. Трябва да се опитам да изразя мислите си по-пълно, но засега — благодаря ти.

— Едуард, мога ли да знам кого щяхте да издигнете, ако бях отказала?

— Натискаха мен. Но им казах, че имам предвид по-добър кандидат. И съм сигурен, че този път ще се вслушваш в съвети, дори ако станеш президент.

— Така и не успях в училище.

— Аз успях, но сега отново ти служа.

— Откъде да започна, треньоре?

— Предварителните избори са през март, така че по-добре си запази всички уикенди отсега до есента.

— Вече съм го направила, започвайки от този. Коя беше младата жена от Радклиф, която ме спря на изхода и говореше за Кенеди?

— Джанет Браун. Въпреки възрастта си е сред най-уважаваните дейци в градския отдел по хуманитарните въпроси.

— Имаш ли телефонния й номер?

През седмицата Флорентина уведоми управителния съвет за решението си. Ричард бе назначен за съпредседател на компанията и избраха двама нови директори.

Флорентина се обади на Джанет Браун и й предложи работа като своя помощничка. За нейна радост, Джанет веднага прие. След това тя добави две нови секретарки към екипа си, които да отговарят само за политическата работа. Накрая се обади в „Барон“ в Чикаго и се разпореди да оставят тридесет и осмия етаж свободен с предупреждението, че ще й е нужен на разположение най-малко една година.

— Приемаме нещата сериозно, а? — подхвърли Ричард вечерта.

— Да. Ще трябва здравата да се потрудя, за да станеш Пръв джентълмен.

26.

— Очакваш ли силна опозиция?

— Нищо особено — каза Едуард. — Може да има един-двама кандидати, но тъй като комитетът е изцяло зад теб, единствените сериозни противници ще са републиканците.

— Знаем ли кой е най-вероятният им кандидат?

— Още не. Според шпионите ми основните кандидати са двама — Рей Бък, който явно е изборът на предишния лидер, и Стюарт Лайъл, който беше в градския съвет през последните осем години. Двамата провеждат добри кампании, но това не е непосредственият ни проблем. Остава ни съвсем малко време и трябва да се съсредоточим върху Демократическата партия.

— Колко хора според теб ще гласуват на предварителните избори?

— Не знам със сигурност. Мога само да кажа, че има приблизително сто и петдесет хиляди регистрирани демократи и че гласуват обикновено между четиридесет и пет и петдесет процента. Така че можем да говорим за около седемдесет-осемдесет хиляди души.

Едуард разгъна голяма карта на Чикаго.

— Границите на избирателните райони са отбелязани с червено и минават от Чикаго авеню на юг до Еванстън на север и от Рейвънсуд на юг и Западната магистрала на запад до езерото на изток.

— Няма голяма промяна от времето на Хенри Осбърн, така че бързо ще си припомня нещата — каза Флорентина.

— Дано, защото главната ни задача е да накараме колкото се може повече демократи в района да те познават от пресата, рекламите, телевизията и публичните изяви. Всеки път, когато отворят вестниците си, включат радиото или гледат телевизия, Флорентина Каин да се оказва до тях. Избирателите трябва да имат чувството, че си навсякъде, и да вярват, че се интересуваш единствено от тях. Всъщност не може да има никакво по-важно мероприятие в Чикаго отсега до деветнайсети март, на което да си позволиш да не присъстваш по един или друг начин.

— Става — каза Флорентина. — Вече установих щабквартирата си в „Барон“. За щастие, баща ми е бил така предвидлив да го построи в сърцето на района. Смятам да прекарвам уикендите там, а всеки друг свободен ден — у дома със семейството си. Е, откъде да започна?

— Свикал съм пресконференция за следващия понеделник в щаба на Демократическата партия. Кратка реч, въпроси и отговори, след което ще ги почерпим с кафе, така че да можеш да се срещнеш лично с ключовите фигури. И тъй като ти харесва да мислиш в движение, това ще ти се понрави.

— Някакъв конкретен съвет?

— Не, бъди просто себе си.

— Гледай да не съжаляваш после.

Преценката на Едуард се оказа вярна. След кратката встъпителна реч на Флорентина въпросите не закъсняха — бързи и многобройни. Едуард полугласно й съобщаваше имената на журналистите.

Първият бе Майк Ройко от чикагския „Дейли Нюз“.

— Мислите ли, че е уместно една милионерка от Ню Йорк да се кандидатира в Девети избирателен район?

— Във връзка с това — каза Флорентина и се изправи, за да отговаря на въпросите, — трябва да заявя, че не съм нюйоркска милионерка. Родена съм в болница „Сейнт Люк“ и съм израснала на Риг стрийт. Баща ми, който е пристигнал в тази страна само с дрехите на гърба си, основа веригата „Барон“ точно тук, в Девети избирателен район. Вярвам, че трябва да правим всичко възможно, та всеки пристигнал тук имигрант — независимо дали от Полша, или от Виетнам — да има възможността да постигне същите резултати като баща ми.

Едуард посочи друг журналист.

— Смятате ли, че стремящите се към обществена служба жени са в неизгодно положение?

— Може би би трябвало да отговоря утвърдително на ограничен или зле информиран човек, но не и на интелигентния избирател, за когото належащите проблеми са по-важни от предразсъдъците. Ако на връщане към дома ви попаднете в автомобилна катастрофа, ще се замислите ли, ако докторът ви е жена? Надявам се в близко бъдеще въпросът за пола да стане точно толкова безпредметен, колкото въпросът за вероизповеданието. Днес ни се струва, че преди цял век хората питаха Джон Кенеди дали според него президентската институция трябва да се промени, защото е католик. Днес ми прави впечатление, че подобен въпрос никога не е повдиган във връзка с Теди Кенеди. Жените вече играят водещи роли в други страни. Голда Меир в Израел и Индира Ганди в Индия са само два примера. Смятам, че е тъжно, че в страна с население двеста и тридесет милиона души сред стоте сенатори няма нито една жена, а в Конгреса те са само шестнадесет от общо четиристотин тридесет и четиримата представители.

— Как се чувства съпругът ви от факта, че вие сте мъжът в семейството? — обади се без покана един от журналистите.

Разнесе се смях и Флорентина изчака отново да настъпи пълна тишина.

— Той е достатъчно интелигентен и преуспял, за да си задава подобни жалки въпроси.

— Каква е позицията ви по аферата „Уотъргейт“?

— Тъжен епизод от американския политически живот, който се надявам да остане завинаги в миналото, но никога да не се забравя.

— Смятате ли, че президентът Никсън трябва да подаде оставка?

— Това е въпрос на морално решение, което следва да бъде взето единствено от самия него.

— Щяхте ли да подадете оставка, ако бяхте на мястото му?

— Не би ми се наложило да влизам с взлом в ничии хотели. Вече притежавам сто четиридесет и три.

Избухналият смях и последвалите аплодисменти я накараха да се почувства малко по-уверена.

— Мислите ли, че президентът следва да бъде подложен на импийчмънт?

— По този въпрос трябва да се произнесе Конгресът въз основа на доказателствата на Следствената комисия, както и на записите от Белия дом — ако и когато президентът Никсън ги предаде. Но оставката на министъра на правосъдието Елиот Ричардсън, чиято репутация никога не е била поставяна под въпрос, би трябвало да бъде предупредителен сигнал за общественото мнение.

— Какво е мнението ви за абортите?

— Няма да попадна в капана като сенатор Мейсън, който на същия въпрос миналата седмица отговори „Господа, това е удар под кръста“. — Флорентина изчака смехът да стихне, след което продължи с по-сериозен тон: — Аз съм католичка по рождение и възпитание, затова смятам, че нероденото дете следва да бъде под закрила. В същото време обаче смятам, че има ситуации, в които е и необходимо, и правилно от морална гледна точка квалифицираните доктори да могат да правят аборт.

— Бихте ли дали примери?

— Като очевиден пример може да послужи изнасилването, както и случаите, когато здравето на майката е застрашено.

— Това не е ли против учението на вашата църква?

— Така е, но винаги съм смятала, че църквата следва да бъде отделена от държавата. Всеки, който смята да се посвети на обществена работа, трябва да е готов по някои въпроси да застане на позиция, която не би се харесала на всички. Мисля, че Едмънд Бърк го е казал много по-добре, отколкото бих могла да го направя аз: „Вашият представител ви е длъжник не само с усърдието си, но и с решенията си. И ако ги взема според вашите изисквания, той не ви служи, а ви предава“.

Едуард усети ефекта от последните й думи и стана.

— Е, дами и господа журналисти, мисля, че е време да ви поканим на кафе. Така ще имате възможността да се срещнете лично с Флорентина Каин — макар да съм сигурен, че вече знаете защо смятаме, че тя е подходящият човек за представител на Девети избирателен район в Конгреса.

През следващия час Флорентина се изправи срещу още по-многобройни лични и политически въпроси. Някои от тях, ако й бяха зададени на четири очи или вкъщи, сигурно би определила като непристойни, но бързо се учеше, че не можеш да бъдеш публична личност и да се надяваш да запазиш личното си мнение по какъвто и да било въпрос. Когато си тръгна и последният журналист, тя се тръшна изнемощяла в стола си. Не бе имала време да пийне дори глътка кафе.

— Бяхте страхотна — каза Джанет Браун. — Нали, господин Уинчестър?

Едуард се усмихна.

— Добра, не страхотна. Но вината е моя — не те предупредих, че има разлика между това да стоиш начело на частна компания и да се състезаваш за обществена длъжност.

— Какво намекваш? — изненада се Флорентина.

— Някои от тези журналисти са много влиятелни и разговарят със стотици хиляди души на ден чрез дописките си. Ще поискат да кажат на читателите си, че са се срещали лично с теб, а един-два пъти беше малко по-надменна от необходимото. А с човека от „Трибюн“ се отнесе направо грубо.

— Имаш предвид онзи, който попита за мъжа в семейството ли?

— Да.

— И какво трябваше да кажа?

— Просто трябваше да го обърнеш на шега.

— Не беше смешно, Едуард. И той беше онзи, който се държа грубо.

— Може би, но не той се кандидатира, а ти. Затова може да каже каквото му хрумне. И никога не забравяй, че повече от половин милион души в Чикаго ежедневно четат дописките му, а сред тях са и повечето от твоите гласоподаватели.

— Значи искаш да правя компромиси със себе си?

— Не, искам да бъдеш избрана. Попаднеш ли в Конгреса, ще можеш да докажеш на всички, че не са сбъркали, като са гласували за теб. Но точно в момента си непозната стока с много въпросителни. Ти си жена, при това полякиня и милионерка. Подобна комбинация като едното нищо ще избута на преден план всички видове предразсъдъци и завист у обикновените хора. Начинът да им се противопоставиш, е винаги да бъдеш остроумна, приятна и интересуваща се от онези, които не могат да се похвалят с придобивки като твоите.

— Едуард, ти би трябвало да се кандидатираш, не аз.

Едуард поклати глава.

— Флорентина, знам, че ти си точният човек, но сега разбирам, че ще ти е нужно малко време да свикнеш с новата обстановка. Слава богу, винаги си се учела бързо. Между другото, нямам нищо против мненията, които изказа толкова гръмогласно. Но тъй като виждам, че си падаш по цитирането на държавни люде от миналото, не забравяй коментара на Джеферсън по отношение на Адамс: „Не можеш да изгубиш гласове с реч, която не си произнесъл“.

Едуард отново се оказа прав — на следващия ден отзивите за Флорентина в пресата бяха смесени, а репортерът от „Трибюн“ я нарече най-долнопробния и опортюнистично настроен политически авантюрист, имал нещастието да се пробва в политиката — нима Чикаго не можел да намери по-достоен кандидат сред гражданите си? В случая той лично би предложил за първи път в живота си всички да гласуват за републиканците. Флорентина бе ужасена и бързо свикна с факта, че журналистическото самолюбие понякога е по-чувствително дори от това на политиците. По пет дни седмично работеше в Чикаго, срещаше се с хора, даваше интервюта, появяваше се по телевизията и по благотворителни мероприятия и повтаряше всичко отново и отново, когато срещаше Ричард. Дори Едуард започна да се чувства уверен, че нещата тръгват в желаната посока. И тогава дойде първият удар.

— Ралф Брукс? Кой по дяволите е Ралф Брукс? — попита Флорентина.

— Местен адвокат, много умен и много амбициозен. Винаги съм си мислил, че целта му е била Министерството на правосъдието, но изглежда, греша. Чудя се кой ли го е уговорил да се кандидатира?

— Сериозен кандидат ли е?

— Определено. Местно момче, завършило Чикагския университет, след което специализирало в Йейл.

— Възраст?

— Трийсет и нещо.

— И естествено изглежда добре, нали?

— При това много — отвърна Едуард. — Когато се изправи в съда, всяка жена от съдебните заседатели иска той да е победител. Винаги гледам да избягвам пряк сблъсък с него, стига да мога.

— Няма ли този олимпиец някакви недостатъци?

— Естествено, че има. Всеки адвокат в този град неминуемо има врагове. Зная със сигурност, че кметът няма да се зарадва особено на кандидатурата му, тъй като Ралф Брукс е пряк конкурент на сина му.

— И какво би следвало да правя с него?

— Нищо — каза Едуард. — Ако те питат, просто давай стандартния отговор — това е демокрация в действие и нека най-добрият — или добрата — да победи.

— Но той издига кандидатурата си само пет седмици преди предварителните избори.

— Понякога това може да бъде и хитра тактика. Надява се, че си на края на силите си. Хубавото от цялата работа е, че така господин Брукс ще избие всякакво самодоволство у нашите хора. Сега всички ще знаят, че битката зависи от тях — а това е добра тренировка, когато дойде време да се изправим срещу републиканците.

Флорентина се почувства по-добре от уверения тон на Едуард, макар че по-късно той призна на Джанет Браун, че битката щяла да бъде страховита. През следващите пет седмици Флорентина чудесно разбра колко точно страховита е. Където и да отидеше, оставаше с впечатлението, че Ралф Брукс е бил тук само преди минути. Всеки път, когато даваше изявление за пресата, се оказваше, че Ралф Брукс се е изказал по същия въпрос още снощи. Но с наближаването на предварителните избори тя се научи да играе по собствените му правила — и да го побеждава. Стана обаче така, че точно когато социологическите проучвания показваха, че отново си е възвърнала водещата позиция, Брукс изигра коз, който Флорентина не бе предвидила. Тя прочете подробностите на първа страница на „Чикаго Трибюн“.

„Брукс предизвиква Каин на дебат“ — гласеше заглавието. Тя знаеше, че с целия си опит в съда и кръстосаните разпити той ще е много силен опонент. Само минути след като вестникът излезе в продажба, телефоните в предизборния й щаб се подпалиха от въпроси на журналисти. Ще приеме ли предизвикателството? Или ще предпочете да го избегне? Нима жителите на Чикаго нямат право да видят как двамата кандидати обсъждат наболелите въпроси? Джордж отбиваше атаките, докато Флорентина провеждаше спешно съвещание с Едуард. То продължи само три минути, след което написаха изявление и Джанет го прочете на всички интересуващи се.

„Флорентина Каин е поласкана от предложението на Ралф Брукс за публичен дебат и го очаква с нетърпение.“

Едуард избра представител, който да уговори с директора на щаба на Брукс подробностите около мястото и времето на дебата.

Двете страни се съгласиха да се срещнат във вторника преди предварителните избори; дебатът щеше да се проведе в еврейския център „Бърнард Хоровиц“ на улица „Тухай“. Когато от местния филиал на Си Би Ес се съгласиха да отразят дебата, и двамата кандидати разбраха, че изходът от изборите по всяка вероятност ще зависи от представянето им. Флорентина отдели няколко дни в подготвяне на речта си и отговаряне на въпросите, с които я засипваха Едуард, Джанет и Ричард. Неволно си спомни за мис Тредголд и подготовката за стипендията „Улсън“.

Във вечерта на дебата залата на центъра беше претъпкана. Имаше много правостоящи и седнали по первазите на прозорците. Ричард долетя от Ню Йорк специално за случая и двамата с Флорентина пристигнаха половин час преди уреченото време. Тя мина през станалия вече обичаен ритуал на гримьорната, докато Ричард успее да си намери място на първия ред.

Когато излезе на подиума и зае мястото си, бе посрещната с гръмко ръкопляскане. Ралф Брукс пристигна секунди по-късно и присъстващите го поздравиха по абсолютно същия начин. Той отметна перчема си с добре заучен жест и тръгна към мястото си. Очите на всички жени бяха приковани в него — включително и очите на Флорентина. Председателят на конгресния комитет на Демократическата партия в Девети избирателен район ги поздрави с добре дошли, след което ги дръпна настрана и им обясни процедурата — встъпителна реч, отговори на задавани въпроси и заключителни изказвания. Двамата кимнаха; председателят просто повтаряше онова, което представителите им бяха уговорили преди дни. След това той извади от джоба си половиндоларова монета и Флорентина видя главата на Джон Кенеди. Председателят подхвърли монетата и тя избра тура. Кенеди я погледна отново.

— Ще говоря втора — без никакво колебание каза тя.

Без нито дума повече двамата се върнаха на подиума. Флорентина седна отдясно на Едуард, а Ралф Брукс зае мястото от лявата му страна. Точно в осем председателят удари звънеца и обяви началото на срещата.

— Господин Брукс ще говори пръв, след което думата има госпожа Каин. След това можете да задавате въпроси.

Ралф Брукс се изправи и Флорентина го погледна. Беше висок и красив. Трябваше да признае — ако някой режисьор си търсеше подходящ кандидат за ролята на президента, Ралф Брукс неминуемо би я спечелил. Още щом произнесе първите си думи, тя разбра, че няма да й се налага да пътува извън Чикаго, за да търси по-силен опонент. Брукс бе спокоен и самоуверен, а речта му — произнесена професионално, без ни най-малкото запъване.

— Дами и господа, другари демократи — започна той. — Днес заставам пред вас като ваш съгражданин, направил кариерата си тук, в Чикаго. Прадядо ми е роден в този град и в продължение на четири поколения фамилията Брукс се е занимавала със защита на закона в офисите на улица „Ласал“, винаги готова да служи с всичките си сили и възможности на съгражданите си. Днес издигам кандидатурата си за ваш кандидат за Конгреса с вярата, че народните представители винаги трябва да са от мястото, където са корените им. Не разполагам с огромните финансови средства на своя опонент, но затова пък съм посветил на този окръг сили и способности, които вярвам, че са по-важни от богатството.

Последва буря от аплодисменти, но Флорентина забеляза, че не всички го приветстват.

— От няколко години се опитвам да защитавам в съда вашите интереси по въпросите за ограничаването на престъпността, жилищните проблеми, обществения транспорт и здравеопазването. Сега търся възможност да изразя вашите интереси в Камарата на представителите на Съединените щати.

Флорентина слушаше с внимание всяка перфектно произнесена фраза и не се изненада, че когато Брукс седна на мястото си, аплодисментите бяха дълги и оглушителни. Едуард стана и направи кратко представяне на Флорентина. Когато приключи, тя се изправи — и изпита непреодолимото желание да избяга. Ричард й се усмихна от първия ред и това върна увереността й.

— Баща ми пристигнал в Америка преди повече от петдесет години — започна тя, — като беглец първо от германците, а след това и от руснаците. Изучил се в Ню Йорк и дошъл в Чикаго, където основал хотелската верига, начело на която имам честта да бъда — и това станало точно тук, в Девети избирателен район. Хотелска верига, която днес дава работа на двадесет и седем хиляди души във всеки американски щат. Когато баща ми бе в разцвета на кариерата си, той я загърби и отиде да се сражава отново с германците и се върна в Америка с медал за храброст. Аз съм родена в този град и училището ми се намира само на километър от тази зала. И благодарение на полученото в Чикаго образование успях да постъпя в колеж. Сега се връщам с желанието да представлявам хората, които правят американската мечта нещо възможно.

Думите й бяха посрещнати с гръмки аплодисменти, но Флорентина отново забеляза, че има и такива, които не се присъединяват.

— Надявам се, че кандидатурата ми няма да бъде спъната само заради това, че съм се родила в богато семейство. Ако това бе повод за дисквалификация, хора като Джеферсън, Рузвелт и Кенеди никога нямаше да заемат обществени постове. Надявам се, че кандидатурата ми няма да бъде спъната, защото баща ми бе имигрант. Защото ако беше така, тогава един от най-добрите кметове на този град, Антон Кермарк, никога не би могъл да стъпи в градския съвет. А ако причината е в това, че съм жена, тогава половината от американския народ би трябвало да бъде дисквалифициран наравно с мен.

Последва нов взрив от аплодисменти. Флорентина пое дълбоко дъх.

— Не се извинявам, че съм дъщеря на имигрант. Не се извинявам, че съм богата. Не се извинявам, че съм жена, и никога не бих тръгнала да се извинявам, че искам да представлявам жителите на Чикаго в Конгреса на Съединените щати.

Аплодисментите станаха оглушителни.

— Ако моето призвание не е да ви представлявам, ще подкрепя господин Брукс. Ако обаче ми се падне честта да бъда избрана за ваш кандидат, можете да сте сигурни, че ще се справя с проблемите на Чикаго със същата енергия и всеотдайност, с която направих от „Барон“ една от най-проспериращите хотелски вериги на света.

Флорентина седна под звука на нестихващите аплодисменти и погледна към съпруга си — той й се усмихваше. Отпусна се за първи път и се загледа в залата. Някои хора дори бяха станали от местата си — е, тя си даваше сметка, че повечето от тях са членове на екипа й. Погледна часовника — осем и двадесет и осем. Всичко бе изчислено перфектно. Всеки момент щеше да започне „За смях“, а по девети канал щяха да дават мач на „Чикаго Блек Хоукс“. През следващите няколко минути много хора щяха да натискат копчетата на дистанционните. Ако се съдеше по намръщената му физиономия, Ралф Брукс идеално си даваше сметка за същото.

След въпросите (в които нямаше нищо изненадващо) и заключителните изказвания Флорентина и Ричард напуснаха залата, заобиколени от тълпа доброжелатели, и се върнаха в „Барон“. Там с трепет зачакаха пиколото да донесе първото издание на вестниците. Крайната присъда бе в полза на Флорентина. Дори „Чикаго Трибюн“ призна, че състезанието е било крайно оспорвано.

През оставащите три дни до изборите Флорентина обикаляше нагоре-надолу, ръкуваше се и извървя целия маршрут на парада в деня на св. Патрик, като буквално се пльосваше всяка вечер във ваната. Сутрин Ричард я будеше с чаша горещо кафе, след което цялата лудница започваше отново.

— Най-накрая дойде решаващият ден — каза Ричард.

— Точно навреме — отвърна Флорентина. — Не вярвам, че краката ми биха издържали всичко това отново.

— Не се страхувай. Всичко ще се реши довечера — каза Ричард иззад броя на „Форчън“.

Флорентина стана и облече обикновен син костюм от немачкаема материя — макар че в края на всеки ден се чувстваше напълно смачкана. Обу нещо, което мис Тредголд би нарекла „прилични обувки“ — беше износила два чифта само за времето на кампанията. След закуската двамата с Ричард отидоха до близкото училище и тя пусна бюлетина за Флорентина Каин. Това я накара да се почувства странно. Като регистриран в Ню Йорк републиканец, Ричард остана да чака отвън.

Избирателите бяха повече, отколкото бе предвидил Едуард. През този ден за Флорентина гласуваха 49312 души, а Ралф Брукс спечели 42972 гласа.

Флорентина Каин спечели изборите.

Кандидатът на Великата стара партия бе Стюарт Лайъл, който се оказа много по-лесен опонент от Ралф Брукс. Беше републиканец от старата школа — омаен и любезен, мразещ личната конфронтация. Флорентина го хареса още в деня, когато се срещнаха, и не се съмняваше, че ако бъде избран, ще се посвети на района си с цялата си страст, но след оставката на Никсън на 9 август и извиненията на Форд за делата на бившия президент, демократите просто нямаше как да не победят.

Сред намиращите се на печелившата страна бе и Флорентина. Тя си осигури Девети избирателен район с повече от 27000 гласа пред републиканците. Ричард бе първият, който я поздрави.

— Скъпа, толкова се гордея с теб! — Той се усмихна дяволито. — Между другото, Марк Твен също би се гордял.

— Защо пък точно Марк Твен? — объркана го попита Флорентина.

— Защото именно той е казал: „Представете си, че сте идиот. Представете си също, че сте член на Конгреса. Всъщност повтарям се“.

27.

Уилям и Анабел прекараха Коледа с родителите си във фамилната къща на Каин в Кейп Код. Флорентина се радваше, че може да прекара празниците с децата си, и срещата й с тях бързо я зареди с нови сили.

Уилям, който бе почти на петнадесет, вече говореше за влизане в Харвард и по цял ден висеше над разни дебели учебници по математика, от които дори Ричард не разбираше нищо. Анабел прекара по-голямата част от празниците на телефона и говореше с приятелките си за момчета, докато на Ричард не му се наложи да й обясни как точно телефонната компания „Бел“ печели парите си. Флорентина се опитваше да чете и покрай Анабел се налагаше да слуша отново и отново пуснатия на пълна мощност хит на Роберта Флак „Убивай ме бавно с тази песен“. На Ричард парчето му писна до такава степен, че започна да умолява дъщеря си да превключи проклетата станция. Тя се подчини и Ричард за пръв път чу една популярна песен, която със сигурност щеше да му харесва до края на живота му. Анабел с изненада видя майка си да се усмихва на стиховете, припявани от сякаш омагьосания й баща:

Когато коледната ваканция свърши, Флорентина отлетя за Ню Йорк заедно с Ричард. Отне й една седмица, за да се запознае с отчетите на веригата и да се срещне с директорите на всички отдели, но накрая изпита задоволство, че се е запознала с всичко ставащо в нейно отсъствие.

През тази година бяха завършили хотелите в Брисбейн и Йоханесбург и бяха направили основни ремонти и преустройства на старите „Барони“ в Нашвил и Кливланд. В нейно отсъствие Ричард бе забавил малко планираната програма, но въпреки това успя да завърши 1974 година с рекордната печалба от четиридесет и пет милиона долара. Флорентина нямаше никакви основания да се оплаква, особено като се имаше предвид, че „Лестър“ също показваше бавен, но сигурен ръст през годината.

Единственото й безпокойство бе, че на Ричард започна да му личи възрастта. На челото и около очите му се появиха бръчки, причинени несъмнено от непрекъснатия стрес, на който бе подложен. Когато го гълчеше, че работи неприлично много (в последно време бе започнал да посяга по-рядко дори към челото), той шеговито й отговаряше, че му се налага да извърви дълъг път, ако иска да стане Пръв джентълмен.

Конгресдамата Каин отлетя за Вашингтон в началото на януари. Беше изпратила там Джанет Браун още през декември, за да оглави съвещателния й щаб и да се погрижи за предаването на поста от предшественика й. Когато Флорентина дойде, всичко изглеждаше готово, чак до апартамента „Джордж Новак“ в местния „Барон“. През изминалата половин година Джанет се бе утвърдила като незаменима помощничка и Флорентина бе напълно готова за откриването на първата сесия на 94-тия Конгрес. Джанет разпредели годишната сума от 227270 долара, полагаща се на всеки конгресмен за издържане на екипа му. Бе изпълнила съвестно задачата си, като поставяше компетентността на сътрудниците пред възрастта им. Беше избрала лична секретарка на Флорентина — Луиз Дръмънд, юридически съветник, секретар за връзки с пресата, четирима юридически кореспонденти, натоварени със задачата да се проучват подробностите около отделните въпроси и да обработват пощата, две допълнителни секретарки и администратор. Освен тях Флорентина бе оставила трима помощници в избирателния си район начело с един опитен полски представител.

Флорентина получи стаи на седмия етаж на сградата „Лонгуърт“ — средната и най-старата от трите сгради на Долната камара. Джанет й каза, че по-рано същите помещения били заемани от Линдън Джонсън, Джон Линдзи и Пит Макклоски. „Не чувай нищо лошо, не виждай нищо лошо, не казвай нищо лошо“ — коментира тя. Новите кабинети на Флорентина бяха само на двеста метра от Капитолия и винаги можеше да стигне до там през късия подземен проход, ако времето бе лошо или й се искаше да избегне вездесъщите организирани групи туристи.

Личният й кабинет представляваше скромно помещение с масивна кафява конгресна мебелировка — дървено бюро, голямо кафяво кожено канапе, няколко тъмни неудобни стола и два шкафа със стъклени витрини. От вида, в който беше оставен, беше повече от ясно, че предишният обитател е бил мъж.

Флорентина бързо запълни лавиците с издания на различните щатски кодекси, Правилника на Конгреса, Ревизирания статут на Илинойс с анотации от Хърд и шесттомната „Биография на Линкълн“ от Карл Сандбърг — едно от любимите й четива въпреки партийната принадлежност на автора. След това окачи избрани лично от нея акварели върху еднообразните кремави стени, като се опита да прикрие дупките от пирони, останали от предишния обитател. На бюрото разположи снимка на семейството си, направена пред първия й магазин в Сан Франциско, а когато откри, че всеки член на Конгреса има право да се грижи за растения от ботаническата градина, нареди на Джанет да получи максималния възможен парцел и да се погрижи всеки понеделник на бюрото й да има свежи цветя.

Освен това поръча на помощницата си да украси главната канцелария по начин, който да бъде едновременно гостоприемен и достоен. Забрани окачването на свои портрети по какъвто и да било повод. Не й харесваше как повечето от колегите й изпълват приемните си с образите си и с гръмки напомняния на собственото си величие.

Не беше особено съгласна, но най-накрая склони да постави флага на Илинойс и държавния флаг зад бюрото си.

Следобеда преди началото на работата на Конгреса направи парти за семейството си и за помощниците в кампанията й. Ричард и Кейт долетяха с децата, а Едуард дойде от Чикаго с майката на Флорентина и отец О’Райли. Флорентина бе изпратила стотина покани до приятели и поддръжници от цялата страна. И за нейна приятна изненада, на партито дойдоха над седемдесет души.

По време на празненството издърпа Едуард настрана и го покани да влезе в управителния съвет на „Барон“. Малко прекалил с шампанското, той прие и след това забрави за предложението, докато не получи писмо от Ричард, в което той потвърждаваше назначаването му и добавяше, че и за Флорентина би било ценно да има предвид две мнения в управителния съвет и да се съсредоточи върху политическата си кариера.

Когато Флорентина и Ричард се озоваха в поредното огромно легло в „Барон“, той отново й каза колко се гордее с постигнатото от нея.

— Не бих се справила без вашата подкрепа, господин Каин.

— Няма признаци да съм те подкрепял, Джеси, макар че с нежелание трябва да призная, че съм крайно доволен от победата ти. А сега трябва да наваксам с тези европейски прогнози, преди да изгася нощната лампа.

— Иска ми се да поукротиш малко темпото, Ричард.

— Не мога, скъпа. И двамата не можем. Тъкмо затова сме толкова добри един за друг.

— Аз добра ли съм за теб? — попита Флорентина.

— Накратко — не. Ако можех да се върна в миналото, щях да се оженя за Мейзи и да спестя пари от няколко чифта ръкавици.

— Боже мили, какво ли прави Мейзи сега?

— Още е в „Блумингдейл“. Оставила всякаква надежда за мен и се омъжила за някакъв пътуващ търговец, така че явно си оставам при теб. А сега мога ли да дочета този доклад?

Тя взе папката от ръцете му и я пусна на пода.

— Не, скъпи.

При откриването на първата сесия на 94-тия Конгрес спикерът Карл Албърт, облечен в мрачен тъмен костюм, зае мястото си на подиума, удари с чукчето и погледна към представителите, насядали в полукръг в зелените си кожени кресла. Флорентина се обърна и се усмихна на Ричард и децата си, които се бяха разположили в галерията. Когато огледа останалите си колеги в залата, веднага реши, че са най-зле облечените хора, които е виждала. Яркочервеният й вълнен костюм по последната средно дълга мода се набиваше в очи и я караше едва ли не да изглежда подозрителна.

Спикерът помоли парламентарния капелан, преподобния Едуард Лач, да произнесе благословията. След нея последваха встъпителните речи на лидерите на двете партии и на спикера. Господин Албърт напомни на конгресмените, че речите им трябва да са кратки и да се въздържат да вдигат шум в залата, когато техен колега говори. След това разпусна събранието и всички излязоха, за да се присъединят към някой от десетките приеми по случай първия работен ден.

— Това ли е цялата ти работа, мамо? — попита Анабел.

Флорентина се разсмя.

— Не, скъпа, това беше само откриване. Истинската работа започва от утре.

На следващата сутрин дори Флорентина бе изненадана. В пощата й имаше сто шестдесет и една пратки, сред които четирите основни чикагски вестника, шест любезни писма от конгресмени, с които все още не се бе срещала, четиринадесет покани за сбирки на професионални асоциации, седем писма от групи по интереси, няколко покани да говори на събрания (някои в Чикаго, други — във Вашингтон), трийсетина от избиратели, две молби за включване в списъка с адреси, петнадесет резюмета от търсещи работа и бележка от Карл Албърт, в която се съобщаваше, че е записана в бюджетната комисия и комисията за дребния бизнес.

Пощата се оказа нищо в сравнение с безкрайните телефонни обаждания за какво ли не — от искания на нейна официална фотография до покани за интервюта за пресата. Вашингтонските репортери на чикагските вестници се обаждаха най-редовно, но Флорентина поддържаше тесен контакт и с вашингтонската преса, която винаги живо се интересуваше от всяка нова жена в Конгреса — особено такава, която не прилича на професионален борец. Бързо научи имената, които задължително трябваше да знае, включително тези на Максин Чешайър и Бети Бийл, както и на Дейвид Бродер и Джо Олсоп. Преди края на март беше дала интервю за „Поуст“, поместено на първата страница в модната притурка, а материал за нея се появи и във вашингтонското списание „Ню Старс он дъ Хил“. Отказваше безкрайните покани за участие в „Панорама“ и започна да се пита възможно ли е да намери подходящ баланс между придобиването на популярност, която би могла да използва в работата си, и посвещаването на цялото си работно време на медиите.

През следващите няколко седмици сякаш не правеше нищо друго освен да тича с всички сили, за да огрее навсякъде. Смяташе, че е изкарала късмет да бъде избрана от делегацията от Илинойс за член за могъщата бюджетна комисия — първият новобранец от много години, на когото се падаше подобна чест, — но откри, че нищо не се оставя на шанса — получи една набързо написана бележка от кмета Дейли, на която пишеше само: „Длъжница сте ми“.

Намираше новия си свят за вълнуващ и интересен, но въпреки това всичко доста й напомняше училищните години, когато търсеше из коридорите стаите на различни комисии, спринтираше по подземния проход към Капитолия за поредното гласуване, срещаше се с лобисти, четеше комюникета и подписваше хиляди писма. Идеята да се сдобие с машинка за подписи й се струваше все по-примамлива.

Един възрастен колега от Чикаго я посъветва да праща веднъж на два месеца бюлетини до всичките сто и осемдесет хиляди домакинства, гласували за нея.

— Запомни, мила моя — добави той, — може да ти се стори просто като засипване на Девети район с купища хартия, но има само три начина да си осигуриш преизбирането — честност, писма и подписи.

Освен това посъветва Флорентина да отдели двама души от екипа си в Чикаго, за да събират всички статии от местните вестници, които по един или друг начин са свързани с избирателите. Така те започнаха да получават поздравителни писма по случай сватби, раждания, по-важни местни постижения, а откакто осемнадесетгодишните получиха право на глас — дори поздравления за победи на баскетболни мачове. Когато беше уместно, Флорентина винаги добавяше по два-три реда на полски и тихичко благодареше на майка си, че не се бе подчинила на заповедта на Авел да не й говори на родния им език.

С помощта на Джанет, която винаги пристигаше в офиса преди нея и оставаше там, след като всички си тръгваха, Флорентина постепенно започна да се оправя с цялата бумащина и към 4 юли вече успяваше да контролира почти всичко. Все още не бе говорила пред Конгреса, а изявите й на заседанията на комисиите се брояха на пръсти. Сандра Рийд, нейна колежка от Ню Йорк, я посъветва през първата половин година предимно да слуша, през втората — да мисли, а през третата — да се обажда от време на време.

— А последната половин година? — попита Флорентина.

— Тогава ще водиш кампанията за преизбирането си — гласеше отговорът.

През уикендите Флорентина разказваше на Ричард как бюрокрацията разхищава парите на данъкоплатците и за безумната система, по която работи американската демокрация.

— Не беше ли избрана да се изправиш тъкмо срещу това? — поинтересува се той и погледна надолу към жена си, която седеше с кръстосани крака на пода пред него.

— Ще са нужни двадесет години, та нещо изобщо да се промени. Само си помисли — комисиите взимат решения, касаещи милиони долари, при положение че половината от членовете им гласуват без ни най-малка представа за какво точно, а другата половина дори не присъстват, а гласуват чрез свои представители.

— В такъв случай ще трябва да станеш председател на някоя комисия и да накараш членовете й да си пишат домашните и да присъстват на заседанията.

— Не мога.

— Как така не можеш? — попита Ричард и най-сетне вдигна поглед от сутрешния си вестник.

— Председател на комисия се избира по старшинство, така че няма никакво значение кога достигаш върха на умствените си възможности. Щом някой е по-възрастен от теб, автоматично заема мястото. В момента има двадесет и две комисии и трима от председателите им са прехвърлили седемдесетте, а тринадесет са на повече от шейсет, което означава, че само шестима са по-млади. Изчислих, че мога да стана председател на бюджетната комисия на шейсет и осмия си рожден ден, стига да се задържа двадесет и осем години в Конгреса. Тоест, ако спечеля тринадесет поредни избора — изгубиш ли един-единствен, започваш отначало. Ето защо толкова много от южните щати избират в Конгреса новаци под трийсетте. Ако управлявахме „Барон“ по начина, по който се управлява Конгресът, отдавна да сме фалирали.

Флорентина бавно започваше да приема, че ще са й необходими години, докато стигне върха на политическата стълбица, както и да разбира истината, че това катерене изисква продължителна тежка работа, известна като „жертване на личното време“. Съдействаш и получаваш, както бе подхвърлил председателят на комисията. Реши, че ако иска нещата да бъдат по-различни за нея, ще трябва да преодолее недостатъка, че е новак, с преимуществото си, че е жена.

Всичко стана по начин, който изобщо не бе планирала. През първата половин година не бе излизала да говори по време на сесия, макар че оставаше в залата с часове, гледаше как се водят дебатите и се учеше от опитните конгресмени, които умело използваха ограниченото си време. Когато видният републиканец Робърт К. Л. Бюканан обяви, че ще предложи добавка против аборта към новия финансов законопроект за отбраната, Флорентина реши, че е време да произнесе първата си реч.

Написа бележка до председателя с молба да й бъде позволено да говори против предложението. Той й отговори с любезна бележка, че й желае късмет и че ще разполага само с пет минути.

Бюканан произнесе прочувствена реч пред смълчаната зала и използва петте си минути с опита на професионален депутат. Флорентина го определи като най-лошия пример за изкопаемо и добави няколко допълнителни бележки към изказването си. Когато Бюканан си седна, дадоха думата на Сандра Рийд, която направи силно и аргументирано изказване против добавката, макар че непрекъснато бе прекъсвана от шумни забележки от залата. Третият изказал се не допринесе с нищо към дебата, а просто повтори думите на Бюканан, колкото да си осигури вписването в протокола и появяването във вестникарските колонки. След това спикерът Албърт даде думата на „уважаемата дама от Илинойс“. Цялата разтреперана, Флорентина стана и отиде до мястото за изказване в центъра, като се мъчеше да скрие силното си вълнение.

— Господин спикер, трябва да се извиня на събранието, че първото ми изказване е изказване против направено предложение, но не мога да го подкрепя поради няколко причини.

И Флорентина заговори за ролята на майката, която иска да продължи професионалната си кариера. След това очерта причините, поради които Конгресът не би трябвало да приеме поправката. Ясно усещаше, че е нервна и често се запъва, а след минута забеляза, че Бюканан и изказалият се преди нея републиканец водят оживена дискусия. Това само окуражи някои от присъстващите да започнат да си приказват, а някои дори станаха, за да побъбрят с други колеги. Скоро шумът стана толкова силен, че Флорентина едва чуваше собствения си глас. Изведнъж, както бе по средата на поредното изречение, тя млъкна.

Спикерът удари с чукчето си и я попита дали преотстъпва времето си на някой друг.

Тя се обърна към Карл Албърт.

— Не, господин спикер, не желая да продължа.

— Но уважаемата представителка спря насред изречението…

— Така е, господин спикер, но виждам, че в тази височайша зала има хора, които се вълнуват повече от звука на собствените си гласове, отколкото от чуждата гледна точка. — Бюканан стана да протестира, но му бе направен знак да си седне. Надигна се ропот и представители, които никога досега не я бяха забелязвали, впериха поглед в нея.

Тя остана на трибуната, докато спикерът продължаваше да удря с чукчето. Когато залата най-сетне утихна, Флорентина продължи:

— Господин спикер, давам си сметка, че е необходимо да прекараш тук няколко години, преди да можеш да се надяваш да постигнеш нещо. Но не съм предполагала, че са нужни не по-малко години, за да могат някои да се научат на достатъчно добри маниери, че да изслушват останалите.

Отново се надигна буря от протести. Флорентина остана мълчалива на трибуната. Вече трепереше от главата до петите. Накрая спикерът въдвори ред.

— Приемам забележката на почитаемата представителка — каза той и изгледа свирепо двамата главни виновници, които се чувстваха доста неловко. — На няколко пъти в миналото съм споменавал за този вреден навик. Нужен беше нов член на парламента да ни напомни колко безочливи и неучтиви сме станали. Може би уважаемата дама от Илинойс ще пожелае да продължи изказването си.

Флорентина провери докъде е стигнала. Камарата чакаше в пълно мълчание.

Канеше се да продължи, когато усети нечия уверена ръка върху рамото си. Обърна се и видя усмихнатата Сандра Рийд.

— Седни си. Направо им разгони фамилиите. Ако говориш сега, само ще развалиш ефекта, който създаде. Щом стане следващият изказващ се, незабавно напусни залата.

Флорентина кимна, преотстъпи оставащото си време и се върна на мястото си.

Спикерът Албърт даде думата на следващия представител и Флорентина тръгна към изхода заедно със Сандра Рийд. Когато стигнаха вратата, Сандра я остави с думите:

— Браво. Оттук нататък се оправяй сама.

Флорентина не разбра какво искаше да й каже, докато не излезе в кулоарите, където незабавно бе заобиколена от тълпа репортери.

— Бихте ли излезли навън? — попита я представителят на Си Би Ес.

Флорентина го последва и застана пред гората от телевизионни камери, репортери, прожектори и светкавици.

— Смятате ли, че Конгресът е непочтително място?

— Ще подкрепите ли защитниците на правото на аборт?

— Как бихте променили процедурата?

— Планирахте ли всичко това?

Към Флорентина заваляха въпрос след въпрос, а вечерта й се обади Майк Мансфийлд, лидерът на Демократическата партия в Сената, за да я поздрави. Освен това получи покана от Барбара Уолтърс да участва в шоуто „Днес“.

На следващата сутрин от публикуваната във „Вашингтон Поуст“ версия на случилото се човек можеше да остане с впечатлението, че Флорентина едва ли не е обявила война. Ричард й се обади, за да й прочете текста под снимката й в „Ню Йорк Таймс“: „В конгреса се появява храбра жена“. С напредването на деня стана очевидно, че конгресдамата Каин е станала прочута с това, че не е произнесла речта си. На следващия ден представителят от Пенсилвания Филис Милс я предупреди да избира внимателно темата на следващото си изказване, защото републиканците я дебнат и са решили да се реваншират на всяка цена.

— Май е по-добре да се откажа, докато имам преднина — каза Флорентина.

Когато фурорът постепенно утихна и в пощата й вместо хиляда отново започнаха да се получават по обичайните триста плика на ден, Флорентина се зае да си изгради сериозна репутация. В Чикаго тя вече растеше благодарение на редовните й посещения веднъж на всеки два месеца. Избирателите й започнаха да вярват, че тя действително е в състояние да повлияе на събитията. Това я разтревожи, тъй като бързо бе научила с колко малко възможности за маневриране разполагат политиците извън установените правила. Знаеше обаче, че на местно ниво може да помага на хората, които просто бяха притиснати от огромната бюрократична система. Реши да назначи още един човек в екипа си в Чикаго.

Ричард се радваше на успешната нова кариера на Флорентина и се стараеше да й спестява колкото се може повече от рутинната работа, свързана с хотелската верига. Едуард Уинчестър също помогна доста, като пое върху себе си част от задълженията както в Ню Йорк, така и в Чикаго. В Чикаго той получи значително влияние в опушените помещения на кметството, когато кметът Дейли се сети, че се нуждае от ново поколение политически работници след президентските избори от 1972 година. Изглежда, старите поддръжници на Дейли започваха да се примиряват с бъдещето на Флорентина. Ричард бе повече от доволен от работата на Едуард като член на управителния съвет на „Барон“ и вече обмисляше дали да не го включи и сред директорите на „Лестър“.

Малко след края на първата си година в Конгреса Флорентина се оплака на Ричард, че скоро й предстои нова предизборна кампания.

— Що за безумна система е да влизаш в Камарата на представителите само за две години! Тъкмо си свикнал с мястото, и трябва отново да изравяш и рециклираш предизборните плакати.

— А как би я сменила? — попита Ричард.

— Сенаторите например са в по-добра позиция — избират ги веднъж на шест години. Така че мисля, че мандатът за Камарата на представителите би следвало да се увеличи най-малкото на четири години.

Когато повтори оплакванията си на Едуард в Чикаго, той изрази съчувствието си, но отбеляза, че в нейния случай това няма особено значение, тъй като нито републиканците, нито демократите са в състояние да излъчат сериозен противник.

— Ами Ралф Брукс?

— Явно здравата се е насочил към Министерството на правосъдието, откакто наскоро се ожени. Може би заради общественото си положение жена му не иска да го вижда сред политиците във Вашингтон.

— Не вярвам — каза Флорентина. — Пак ще се появи.

През септември Флорентина отлетя до Ню Йорк и двамата с Ричард откараха Уилям до Конкорд в Ню Хампшир, за да започне петгодишното си обучение в „Сейнт Пол“. Колата бе пълна с повече стереоуредби, записи на „Роулинг Стоунс“ и уреди за гимнастика, отколкото с книги. Анабел учеше за първа година в „Мадейра“, за да може да е по-близо до майка си, но все още не показваше признаци, че иска да последва пътя на Флорентина и да продължи в Радклиф.

Флорентина бе разочарована, че единствените интереси на дъщеря й сякаш са единствено към момчетата и купоните. През цялата ваканция тя нито веднъж не отвори дума за успеха си в училище и не прочете и една книга. Избягваше компанията на брат си, а понякога дори сменяше темата, когато в разговора се споменаваше името му. От ден на ден ставаше все по-очевидно, че завижда на постиженията на Уилям.

Керъл правеше всичко по силите си да я държи заета, но на два пъти Анабел не се подчини на баща си, а веднъж се върна от среща часове по-късно от уговореното.

За облекчение на Флорентина, дойде време Анабел да тръгне отново на училище — тя беше решила да не реагира остро на летните простъпки на дъщеря си. Надяваше се, че се дължат единствено на растежа и че скоро всичко ще отмине.

Борбата за оцеляване в мъжкия свят не бе нещо ново за Флорентина и тя започна втората си година в Конгреса с доста повече увереност в себе си. Животът около веригата „Барон“ бе малко по-спокоен в сравнение с политиката. В края на краищата тя бе председател на съвета, а Ричард винаги бе на нейна страна. Едуард побърза да отбележи, че малко повече борба няма да й се отрази зле, когато дойде време да се изправи срещу нови опоненти. Когато я попита колко от колегите си смята за достатъчно способни, за да заемат място в управителния съвет на „Барон“, тя трябваше да признае, че са наистина малцина.

Втората година й хареса много повече от първата, а и през нея имаше много повече важни събития. През февруари тя успешно подкрепи една поправка, според която излизащите в тираж под десет хиляди бройки научни издания се освобождават от данъци. През април се противопостави на няколко постановки от проектобюджета на Рейгън. През май двамата с Ричард получиха покана за прием в Белия дом в чест на кралица Елизабет II. Но най-приятното от цялата година бе усещането, че за първи път наистина оказва влияние върху въпроси, засягащи всекидневния живот на избирателите й.

Поканата, която й достави най-голямо удоволствие, бе от министъра на транспорта Уилям Колмън да гледа как платноходите влизат в нюйоркското пристанище в чест на двестагодишнината от основаването на Съединените щати. Това й напомни, че Америка също има история, с която може да се гордее.

Като цяло за Флорентина това бе ярка и запомняща се година. Единственото тъжно събитие бе смъртта на майка й, която от месеци страдаше от дихателни проблеми. Вече повече от година Зофя се бе оттеглила от светския живот на Чикаго — точно когато името й се срещаше във всяка светска хроника. Още през 1968 година, на революционното шоу на Ив Сен Лоран във Ветровития град, тя бе споделила с дъщеря си, че „Тази нова мода просто не става за жени на моята възраст“. След това започна рядко да се появява на по-важните благотворителни мероприятия и не след дълго името й започна да изчезва от поканите с воден знак, използвани при подобни случаи. Тя часове наред с удоволствие слушаше истории за внуците си и често даваше по някой и друг майчински съвет, с който печелеше все по-голямото уважение на дъщеря си.

Флорентина настоя за скромно погребение. Докато стоеше до гроба с двете си деца и слушаше отец О’Райли, разбра, че вече никога няма да може да разчита на уединение, дори при смърт — светкавиците на фотоапаратите не преставаха да проблясват. А после пръстта покри дървения капак и последният представител на фамилията Розновски напусна този свят.

През последните седмици преди президентските избори Флорентина прекарваше по-голямата част от времето в Чикаго, като остави офиса във Вашингтон в ръцете на Джанет. След като представителят Уайън Хейс призна, че член от неговия екип получава по четиринадесет хиляди годишно, въпреки че не може да напише нито дума на пишеща машина или да се оправя с телефоните, Джанет и Луиз повдигнаха въпроса за повишаване на заплатите.

— Да, но госпожица Рей осигурява на господин Хейс услуги, които все още не намирам за необходими в моя офис — отвърна Флорентина.

— Но проблемът е, че този офис е друг начин за постигане на същото — каза Луиз.

— Какво искаш да кажеш?

— Че непрекъснато ни се отправят предложения от представители, които ни мислят за поредните капитолийски фльорци.

— Колко представители са ти правили предложения, Луиз? — разсмя се Флорентина.

— Над двайсет.

— И колко от тях прие?

— Три — ухили се Луиз.

— А на теб колко пъти ти предложиха — обърна се Флорентина към Джанет.

— Три пъти.

— И колко пъти прие?

— Пак толкова.

Когато най-сетне престанаха да се смеят, Флорентина отсъди:

— Е, май Джоан Мондейл е права. Демократите правят със секретарките си онова, което републиканците правят с държавата. Добре, и двете ще получите повишаване на заплатите.

Едуард се оказа абсолютно точен в предвижданията си. Демократите не издигнаха друг кандидат и предварителните избори си бяха като триумфална обиколка. Стюарт Лайъл, който отново се кандидатира като представител на Републиканската партия, сами призна на четири очи, че няма особен шанс. Стикерите с надписи „Преизбери Каин“ сякаш бяха навсякъде.

Флорентина с нетърпение очакваше новата сесия на Конгреса с президент демократ в Белия дом. Републиканците бяха избрали Джери Форд след усилена битка с губернатора Рейгън, докато демократите се бяха спрели на Джими Картър — човек, за когото почти не бе чувала до предварителните избори в Ню Хампшир.

Битката между Форд и Рейгън не беше от особена полза за президента, тъй като хората още не му бяха простили за оправдаването на Никсън. В личен план Форд като че ли не можеше да избегне разните дребни и наивни грешки — като това да си удари главата във вратата на хеликоптера или да падне по стълбите на самолета. А по време на телевизионния дебат с Картър Флорентина направо се втрещи, когато Форд заяви, че в Източна Европа нямало доминиране на Съветите.

— Кажи го на поляците — изсумтя тя на малкия екран.

Кандидатът на демократите също допусна доста грешки, но накрая на Ричард му се струваше, че ако образът на Картър като антивашингтонски настроен християнин евангелист се съпостави с проблемите, наследени от Форд поради връзките му с Никсън, това ще е достатъчно Картър да спечели изборите с минимална преднина.

— Защо тогава бях преизбрана с още повече гласове от първия път? — възрази Флорентина.

— Защото много републиканци гласуваха за теб, но не и за Картър.

— И ти ли беше сред тях?

— Позовавам се на Петата поправка8.

28.

В деня на встъпване в длъжност семейство Каин гледаше как Картър произнася реч, в която не се усещаше харизмата на Кенеди и мъдростта на Рузвелт, но простото послание за християнската добродетел над всичко останало много точно отговори на моментното настроение. Америка се нуждаеше от обикновен, домашно скроен човек в Белия дом и всички му желаеха да успее. Президентът Форд седеше от лявата му страна; президентът Никсън отсъстваше по незнайни причини. Флорентина усети, че тонът на администрацията на Картър е заложен в думите:

— Днес няма да споделям или очертавам нови мечти, а по-скоро предпочитам да влея нова вяра в старата мечта. Научихме, че „повече“ не означава задължително „по-добре“; че дори нашата велика нация има граници на своите възможности и че не сме в състояние да отговорим на всички въпроси и да решим всички проблеми.

Вашингтонските тълпи бяха радостно изненадани и поласкани, когато новият президент, Първата дама и дъщеря им Ейми се хванаха за ръце и тръгнаха пеш по Пенсилвания авеню към Белия дом. Личеше си, че дори телохранителите от тайните служби не бяха подготвени за подобен разрив с традицията.

— Танцьора тръгна — каза един от тях в микрофона си. — Бог да ни е на помощ, ако ни предстоят четири години спонтанни жестове.

Вечерта семейство Каин участва в едно от седемте „народни партита“ (както ги бе нарекъл Картър) по случай встъпването в длъжност. Флорентина бе облечена в нова рокля на Джани ди Феранти — бяла, със съвсем тънка златна нишка, която караше репортерските светкавици да не спират да проблясват. По време на празненството и двамата бяха представени на президента. На Флорентина й се стори, че и насаме той е също толкова стеснителен, колкото и пред публика.

Откриването на работата на 95-ия Конгрес приличаше на първи учебен ден с всичките потупвания по гърба, ръкостискания, прегръдки и шумни разговори за това какво са правили представителите по време на почивката.

— Радвам се, че пак си спечелил.

— Трудна ли беше кампанията?

— Не си и представяйте, че ще успеете да си изберете собствен комитет, особено след смъртта на Дейли.

— Какво ще кажеш за речта на Джими?

Новият спикер Тип О’Нийл зае мястото си в центъра на подиума, удари с чукчето, призова за ред и всичко започна отначало.

Флорентина се бе придвижила две места напред в бюджетната комисия, след като един от представителите се бе оттеглил от политическия живот, а друг бе изгубил изборите. Сега разбираше каква е системата на работа на комисиите, но все още се страхуваше, че ще са нужни много години и няколко преизбирания, преди да е в състояние да даде някакви съществени приноси за каузите, които бе прегърнала. Ричард я бе посъветвал да се съсредоточи в област, в която ще може да получи повече публичност, и тя се колебаеше между темата за аборта и данъчната реформа. Съпругът й не беше на мнение, че е много добре името й да се свързва прекалено тясно с аборта. Флорентина принципно се съгласи, но това не й помогна да определи конкретната си област. Изборът дойде сам.

В Камарата течеше обсъждане на финансовия законопроект за отбраната и Флорентина слушаше как представителите спокойно дискутират отпускането на милиарди долари за военни цели. Тя не участваше в подкомисията по отбрана, където най-издигнатият сред републиканците бе Робърт К. Л. Бюканан, но въпреки това слушаше с дълбок интерес. Бюканан напомняше на Камарата, че министърът на отбраната Браун наскоро оповести, че руснаците са в състояние да унищожават американските спътници в космоса. Ето защо, настояваше той, новият президент следва да отдели повече средства за отбраната и по-малко — за другите области. Флорентина продължаваше да смята Бюканан за консервативен глупак — при това от най-лошия тип — и в пристъп на гняв стана да му се противопостави. Всички в залата помнеха сблъсъка им от миналата година и знаеха, че на Бюканан ще му се наложи да й позволи да си каже мнението.

— Мога ли да задам въпрос на конгресмена?

— Заповядайте, уважаема госпожо от Илинойс.

— Благодаря на почитаемия господин и бих искала да го запитам — откъде ще дойдат парите за тези грандиозни военни схеми?

Бюканан бавно се изправи. Носеше двуреден костюм от туид, а побелялата му коса бе грижливо зализана надясно. Пристъпваше от крак на крак като кавалерийски офицер на замръзнал плац за строева подготовка.

— Въпросните „грандиозни схеми“ не са по-големи или по-малки от поисканите от комисията, в която служа. А ако не ме лъже паметта, в нея все още мнозинство има партията, на която е член и многоуважаваната дама от Илинойс.

Думите му се посрещнаха с бурен смях. Флорентина стана за втори път и Бюканан незабавно й даде думата.

— Все още държа да запитам уважаемия господин от Тенеси откъде възнамерява да намери парите. От образованието, от здравеопазването или може би от социалното осигуряване?

Залата потъна в тишина.

— Не бих ги взел от никого, госпожо, но все пак желая да припомня на уважаемата дама от Илинойс, че ако нямаме достатъчно средства за отбрана, може изобщо да не ни потрябват средства за образование, здравеопазване и социално осигуряване.

Бюканан взе някакъв документ от банката си и прочете на Камарата точните суми, изразходвани според бюджета от миналата година в споменатите от Флорентина области. Според тях ясно личеше, че разходите за отбраната са намалели най-много от всички.

— Именно представители като уважаемата дама, които идват на заседанията без факти, въоръжени само с неясните предчувствия, че разходите за отбрана са прекалено високи, дават повод на лидерите в Кремъл да потриват със задоволство ръце, а в същото време репутацията на Камарата да намалява все повече. Именно слабата информираност и нежеланието тя да бъде преодоляна върза ръцете на президента Рузвелт и ни даде толкова малко време да отговорим на заплахите на Хитлер.

И от двете страни се чуха одобрителни възгласи. На Флорентина й се прииска изобщо да не бе влизала в залата. Веднага щом Бюканан приключи с изложението си, тя напусна заседанието и бързо се върна в канцеларията си.

— Джанет, искам всички доклади от подкомисията по отбраната за последните десет години. Искам двамата юридически съветници незабавно да се включат — нареди тя още преди да стигне до бюрото си.

— Да, госпожо. — Джанет бе изненадана. През трите години, откакто се познаваха, Флорентина никога не бе споменавала за отбрана.

Сътрудниците се събраха и се настаниха на старото канапе в кабинета.

— През следващите няколко месеца ще се занимавам с въпросите на отбраната. Искам да изчетете всички доклади на подкомисията за последните десет години и да отделите всички по-съществени моменти. Опитвам се да получа реалистична представа за военната мощ на Америка, ако се наложи да се защитаваме от евентуално нападение от страна на Съветите. — Четиримата трескаво пишеха. — Искам всички по-важни трудове по въпроса, в това число разработките на Екип А и Екип Б на ЦРУ, както и резюмета от проведените във Вашингтон лекции и семинари по темата. Съберете всички коментари от „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Нюзуик“ и „Тайм“ и ми ги предавайте в папка всеки петък вечер. Не искам никой да може да цитира нещо, което не съм взела предвид.

Всички бяха изненадани не по-малко от Джанет — всичките им усилия за последните две години бяха насочени към дребния бизнес и данъчната реформа. Явно през идващите месеци не им се очертаваха много свободни уикенди. Веднага щом всеки тръгна да изпълнява задачите си, Флорентина вдигна телефона и набра петцифрен номер. Секретарката вдигна и тя поиска среща с лидера на мнозинството.

— Разбира се, госпожо Каин. Ще помоля господин Чадуик да ви се обади следобед.

В десет на следващата сутрин Флорентина бе въведена в кабинета на лидера на мнозинството.

— Марк, искам да бъда преместена в подкомисията по отбраната към бюджетната комисия.

— Де да беше така лесно, Флорентина.

— Зная, Марк. Но за три години това е първата услуга, за която те моля.

— Има само едно свободно място и толкова много хора ми извиват ръцете, че е направо чудо, че съм все още цял. Както и да е, ще обмисля сериозно молбата ти — каза той и си записа нещо в бележника. — Между другото, Лигата на жените гласоподавателки провежда годишна конференция в моя район и ме канят да произнеса реч в деня на откриването. Знам, че си много популярна сред тях, и се питах дали няма да ти се намери свободно време да кажеш няколко думи.

— Ще обмисля сериозно молбата ти — усмихна се Флорентина.

Два дни по-късно получи бележка от спикера, че е назначена като младши член в подкомисията по отбраната към бюджетната комисия. Три седмици по-късно отлетя за Тексас и заяви пред събранието на Лигата на жените гласоподавателки, че докато в Конгреса има хора като Марк Чадуик, не е необходимо да се страхуват за добруването на Америка. Жените бурно заръкопляскаха, а Флорентина се обърна към Марк и го видя да се усмихва — с една ръка зад гърба.

През лятната ваканция заминаха за Калифорния. Прекараха първите десет дни в Сан Франциско при Белла и семейството й в новия им дом — този път високо на хълма, с чудесен изглед към залива.

Клод бе станал съдружник в адвокатската кантора, а Белла — заместник-директор на училището. За Ричард те изобщо не се бяха променили от времето на последната им среща — е, може би Клод бе станал малко по-слаб, а Белла — малко по-едра.

Щяха да прекарат чудесно, ако Анабел не изчезваше така често, без да ги предупреждава. По начина, по който Белла стискаше хокейния си стик, Флорентина ясно разбираше как би се справила приятелката й с момичето.

Опитваше се всячески да запази хармонията между двете семейства, но сблъсъкът бе неизбежен. Един ден Белла свари Анабел в таванската стая да пуши трева и я попита какви си ги въобразява.

— Гледай си работата — отвърна Анабел и си дръпна още веднъж.

Когато Флорентина не се сдържа и й вдигна скандал, дъщеря й заяви, че ако обръщала повече внимание на нейното благополучие, отколкото на благополучието на избирателите си, можела да се надява на повече и от нейна страна.

Щом разбра всичко това, Ричард незабавно нареди на Анабел да си събира багажа и я отведе на Източния бряг, а Флорентина и Уилям заминаха за Лос Анджелис за остатъка от ваканцията.

Обаждаше се на Ричард по два пъти на ден да го пита как е Анабел. Наложи се да съкратят ваканцията си с една седмица.

През септември Уилям влезе в Харвард и се настани в Ярд, на най-горния етаж на Грейс Хол. Вече пето поколение от фамилията Каин попадаше в Кеймбридж. Анабел се върна в училище „Мадейра“, но не напредваше особено с ученето, въпреки че прекарваше повечето уикенди под зорко родителско наблюдение във Вашингтон.

По време на следващата сесия на Конгреса Флорентина посвети цялото си свободно време на четенето на свързаните с отбраната материали, които й осигуряваха помощниците й. Изцяло се потопи в проблемите, пред които се изправяше страната, за да запази стратегическата си безопасност. Четеше доклади от експерти, разговаряше с помощници на министъра на отбраната и изучаваше основните договори между САЩ и съюзниците от НАТО. Посети щаба на Стратегическото военновъздушно командване, обиколи американските бази в Европа и Далечния изток, наблюдава ученията в Северна Каролина и Калифорния и дори прекара един уикенд под водата на борда на атомна подводница. Срещаше се с адмирали и генерали, провеждаше разговори с обикновени войници и сержанти, но нито веднъж не се изказа в залата, а само задаваше въпроси на заседанията на комисията. Често се поразяваше от факта, че невинаги най-скъпите оръжия са най-ефективните. Започна да разбира, че на военната машина й е нужно много време да поднови въоръжението си, което не бе напълно тествано от времето на Кубинската криза. След цяла година слушане и учене стигна до заключението, че Бюканан е бил прав, а глупачката се е оказала самата тя. Америка нямаше друг избор, освен да увеличава военните си разходи — Съветският съюз си оставаше открито враждебен. С изненада откри, че новата тематика й харесва, и си даде сметка колко много са се променили възгледите й, когато някакъв колега открито я нарече ястреб.

Запозна се с цялата документация за ракетната система М-Х, когато тя премина под юрисдикцията на парламентарната комисия по отбраната. Когато в дневния ред на заседанията се появи обсъждането на така наречената поправка „Саймън“ за задържане на одобряването на системата, Флорентина помоли председателя Галоуей да й бъде дадена думата по време на дебата.

Слушаше с внимание, докато другите представители се изказваха за или против поправката. Робърт Бюканан се обяви категорично против нея. Когато завърши речта си, спикерът най-изненадващо й даде думата. Докато вървеше към трибуната, Бюканан произнесе достатъчно високо, за да го чуят:

— А сега ще чуем мнението на един истински експерт.

Един-двама републиканци се разсмяха, докато Флорентина заемаше мястото на подиума и подреждаше бележките си на катедрата.

— Господин спикер, обръщам се към Камарата като убеден защитник на ракетите М-Х. Америка не може да си позволи да забави отбранителната си програма само защото на някои конгресмени им е нужно повече време да се запознаят с необходимите материали. Те са на разположение на всеки член на Камарата на представителите вече повече от година. Съмнявам се, че уважаемите представители се нуждаят от курс по бързо четене, за да могат да си свършат работата. Истината е, че тази поправка не е нищо друго освен тактика на забавяне от страна на онези, които са против ракетната система. Осъждам тези представители като хора, които си крият главите в пясъка и ще продължат да си ги крият, докато руснаците не нанесат изпреварващ удар. Нима те не разбират, че Америка също трябва да е в състояние да удари първа?

Тя направи пауза и продължи:

— Одобрявам подводниците „Поларис“, но не можем да изнесем всичките си ядрени проблеми на море — особено след като по данни на разузнаването руснаците разполагат с подводница, способна да развива скорост от четиридесет възела и да остане под вода четири години — четири години, господин спикер — без да се връща в базата си. Аргументът, че гражданите на Юта и Невада се намират в най-голяма опасност заради ракетите М-Х, е неверен. Районите, в които ще бъдат разположени ракетите, вече са собственост на правителството и понастоящем се обитават само от хиляда деветстотин и осемдесет овце и триста и седемдесет крави. Не вярвам, че американският народ трябва да бъде залъгван по въпросите за националната сигурност. Избрани сме тук, за да вземаме дългосрочни решения, а не просто да приказваме и с всяка година да ставаме все по-слаби и по-слаби. Някои от членовете на Конгреса биха накарали и Нерон да изглежда в очите на американците като актьор, изнасящ концерт за противопожарната бригада на Рим.

Когато смехът затихна, гласът на Флорентина стана съвсем сериозен.

— Нима сме забравили, че през 1935 година в заводите на Форд са работели повече хора, отколкото е имало във Въоръжените сили на Съединените щати? Нима сме забравили, че през същата година армията ни е била по-малка и от армията на Чехословакия — страна, прегазена първо от германците, а след това и от руснаците? Флотът ни е бил наполовина на флота на Франция, която бе победена от германците, докато стояхме и гледахме. А военновъздушните ни сили бяха толкова малобройни, че дори Холивуд не си правеше труда да снима филми за тях! Когато се надигна хитлеристката заплаха, не можехме дори да мислим да се сравняваме с Германия. В никакъв случай не бива да допускаме отново да се оказваме в подобна ситуация.

— Американският народ никога не е виждал врага по плажовете на Калифорния или по пристанищата на Ню Йорк — почти викна тя. — Но това не означава, че врагът не съществува. През 1950 година Съветският съюз разполагаше с толкова изтребители, колкото имаше и Америка, четири пъти по-многобройна сухопътна армия и тридесет танкови дивизии срещу една наша. Никога не бива да си позволяваме отново да изпаднем в такова неизгодно положение. В същото това време се моля никога повече великата ни държава да не бъде въвличана в провали като Виетнам и никога да не се налага да гледаме как съгражданите ни умират на бойното поле. Но нашите врагове винаги трябва да знаят, че ще се изправим срещу всякакъв опит за агресия. Подобно на орела на знамето ни, ние винаги ще кръжим, готови всеки момент да защитим нашите приятели и собствените си граждани.

В залата се чуха отделни ръкопляскания.

— На всеки американец, който твърди, че военните разходи са твърде високи, предлагам да погледне страните оттатък Желязната завеса и да разбере, че никоя цена не е прекалено висока за демократичните свободи, които ние смятаме за даденост. Желязната завеса днес минава през Източна Германия, Чехословакия, Унгария и Полша, а Афганистан и Югославия пазят границите си и всеки ден я очакват да се придвижи още по-напред и да стигне чак до Близкия изток. А след това Съветите няма да се спрат, докато не обхванат цялата планета.

Залата бе потънала в такова мълчание, че Флорентина заговори по-тихо:

— В миналото много страни са изигравали ролята на пазители на свободния свят. Днес тази отговорност се пада на водачите на нашата държава. Нека не позволяваме внуците ни да казват, че сме изклинчили от нея, само за да се сдобием с евтина популярност. Нека запазим свободата на Америка с готовността си да се жертваме. Нека бъдем способни да кажем на всеки американец, че не сме избягали пред лицето на опасността. Нека в тази зала няма нито един Нерон, нито един измамник, нито един пожар и никаква победа за враговете ни.

Всички започнаха да аплодират. Тя остана на мястото си, докато спикерът се опитваше да въдвори ред. Когато отново настъпи тишина, Флорентина продължи почти шепнешком:

— Нека тази жертва никога вече да не бъде животът на американските младежи или да се подменя с опасната илюзия, че сме в състояние да запазим мира на планетата, без да можем да го защитим от агресора. Защитена по подходящия начин, Америка може да упражни влиянието си без страх, да управлява без терор и все пак да остане бастион на свободния свят. Господин спикер, обявявам се против поправката „Саймън“, като я смятам за неуместна и дори нещо повече — за безотговорна.

Флорентина се върна на мястото си и веднага бе заобиколена от колеги и от двете партии, желаещи да я поздравят за речта. На следващия ден пресата я засипа с похвали и във всички новини се появиха откъси от речта й. Флорентина с изумление научи, че всички я смятат за един от най-големите експерти по национална сигурност. Два вестника дори я споменаваха като бъдещ вицепрезидент.

Отново пликовете в пощенската кутия станаха повече от хиляда на седмица. Особено силно я развълнуваха три писма. Първото беше покана за вечеря от болния Хюбърт Хъмфри. Тя я прие, но не отиде. Второто бе от Робърт Бюканан — просто бележка, написана на ръка:

Третото бе от някакъв анонимен подател от Охайо:

— Как да отговориш на подобно нещо? — Джанет бе направо потресена от писмото.

— Не можеш, Джанет. Оборването на подобни безумни предразсъдъци е непосилно дори за твоята умела ръка. Да сме благодарни, че деветдесет и девет процента от писмата са от хора, които честно изразяват мненията си. Макар да си признавам, че ако му имах адреса, сигурно щях да се изкуша за първи път през живота си да отговоря с едно „Да ти го начукам“.

След трескавата седмица, през която сякаш непрекъснато я преследваха, Флорентина прекара един тих уикенд с Ричард. Уилям се бе върнал от Харвард и не закъсня да покаже на майка си карикатура от „Бостън Глоуб“, в която бе изобразена като героиня с орлова глава, ритаща мечка по носа. Анабел се обади от училище да й каже, че няма да се връща за уикенда.

Флорентина игра на тенис със сина си в събота и само след няколко минути разбра колко добър е станал и в каква ужасна форма е тя. Вече не можеше да се преструва, че разходките из голф игрищата са достатъчни. С всеки удар ставаше все по-ясно, че Уилям дори не си дава зор. За нейно щастие той й каза, че не можел да изиграе втори сет, защото вечерта имал среща. Флорентина си записа Джанет да поръча велосипед-тренажор от „Хамахер Шлемер“.

На вечеря Ричард й каза, че иска да построи „Барон“ в Мадрид и че възнамерява да изпрати Едуард да намери подходящо място за строежа.

— Защо тъкмо него?

— Той сам поиска. Сега работи почти непрекъснато за веригата и дори си нае апартамент в Ню Йорк.

— Какво стана с адвокатската му практика?

— Станал е съветник на кантората и казва, че щом ти си в състояние да си смениш кариерата на четиридесет, нищо не пречи да опита и той. След смъртта на Дейли не може да си намери постоянна работа като агитатор, че ставаш за Конгреса. Прилича на ученик, озовал се в заключена сладкарница. Свали огромен товар от плещите ми. Той е единственият, когото познавам, способен да работи колкото теб.

— Оказа се страхотен приятел.

— Да, така е. Не си ли даваш сметка, че е влюбен в теб?

— Какво? — слиса се Флорентина.

— Е, не искам да кажа, че иска да скочи в леглото ти, не че бих го обвинявал, ако поиска. Той просто те обожава, но никога не би го признал, макар че и слепец ще го види.

— Но аз никога…

— Не, скъпа, разбира се, че не си. Мислиш ли, че бих го сложил в управителния съвет на „Лестър“, ако се страхувах, че ще ми отмъкне съпругата?

— Дано да си намери съпруга.

— Никога няма да се ожени, докато ти си му пред очите, Джеси. Така че просто бъди благодарна, че имаш цели двама мъже, които те обожават.

Когато се върна във Вашингтон, я чакаше нова купчина покани. Напоследък започваха да пристигат във все по-големи и по-големи количества. Не знаеше какво да прави и се обърна за помощ към Едуард.

— Избери пет-шест от най-важните, където смяташ, че посланията ти ще стигнат до възможно най-много хора, и обясни на останалите, че натовареният ти работен график в момента те възпрепятства. Но в никакъв случай не забравяй във всеки отказ да напишеш по нещо лично. Един ден ще ти се наложи да търсиш подкрепата на много повече хора, отколкото е Девети избирателен район. Сред тях ще има такива, за които единствената им връзка с теб ще е това писмо. И само въз основа на него те ще решат дали да застанат до теб, или срещу теб.

— Ти наистина си един мъдър стар приятел, Едуард.

— Ах, скъпа! Не забравяй, че разликата ни е само една година.

Флорентина прие съвета на Едуард и отделяше по два часа на вечер на писмата, свързани с речта й. В края на петата седмица бе отговорила на всички, а междувременно лавината пликове в пощата намаля и отново се върна в нормалните рамки. Прие поканата да говори в Принстън и в Калифорнийския университет в Бъркли. Застана и пред кадетите в Уестпойнт и флотските курсанти в Анаполис, бе сред гостите на Макс Кливланд на един обяд във Вашингтон в чест на ветераните от Виетнам. Където и да отидеше, я представяха като един от най-големите авторитети по въпросите на отбраната. Тази тема я завладя до такава степен, че тя често се ужасяваше от мисълта колко малко всъщност знае по нея. Това обаче само я караше да задълбава още повече в проблематиката. Успяваше някак си да продължи да работи и в Чикаго, но колкото по̀ публична фигура ставаше, толкова повече задачи се налагаше да прехвърля върху подчинените си. Назначи на свои разноски още двама помощници в канцеларията във Вашингтон и един в Чикаго. В момента харчеше от собствения си джоб повече от сто хиляди долара годишно. Ричард й го обясни като реинвестиране в Америка.

29.

— Нещо спешно? — попита Флорентина, като хвърли поглед към засипаното с поща бюро. Срокът на 95-ия Конгрес изтичаше и основната грижа на повечето представители отново бе повече преизбирането им, отколкото стоенето във Вашингтон и гласуването на закони. В подобно време помощниците се занимаваха предимно с проблемите на избирателите и обръщаха по-малко внимание на държавническите въпроси. Флорентина не харесваше системата — смяташе, че тя прави от иначе честни и почтени хора двуличници.

— Има три въпроса, на които трябва да се обърне повече внимание — с обичайния си делови тон каза Джанет. — Първият е, че броят на гласуванията ви едва ли може да се даде за пример. От осемдесет и девет процента през миналата сесия е паднал на седемдесет и един за тази. Противниците ви веднага ще се хванат за това и ще започнат да твърдят, че сте изгубили интерес към работата си и трябва да ви се намери заместник.

— Но аз пропуснах гласуванията заради обиколките на военните бази и многобройните ангажименти из щатите. Какво да правя, като половината от колегите ми ме молят да държа речи в избирателните им райони?

— На мен това ми е известно — каза Джанет, — но не можете да очаквате, че гласоподавателите от Чикаго ще заскачат от радост, като научат, че сте в Принстън или в Калифорния, когато трябва да сте във Вашингтон. Най-добре би било да не приемате повече покани от другите представители или доброжелатели до следващата сесия. Ако гласувате повече през последните няколко седмици, ще можем отново да излезем над осемдесетте процента.

— Напомняй ми го непрекъснато, Джанет. Какво друго?

— Ралф Брукс е избран за главен прокурор на щата, така че известно време няма да досажда.

— Странно — промърмори Флорентина и си отбележи да му прати поздравително писмо.

Джанет постави пред нея брой на „Чикаго Трибюн“. От страницата й се усмихваха господин и госпожа Брукс. Под снимката пишеше: „Новият щатски прокурор се появи на благотворителен концерт за Чикагския симфоничен оркестър“.

— Няма празно, а? — отбеляза Флорентина. — Бас държа, че броят на гласуванията му винаги ще е над осемдесет процента. Какво е третото?

— В десет сутринта имате среща с Дон Шорт.

— Дон Шорт ли?

— Директор на „Еъроспейс План, Рисърч енд Дивелъпмънт“ — ЕПРД — каза Джанет. — Съгласихте се да се срещнете, защото компанията му има сключен договор с правителството за изграждането на радарни станции за проследяване на вражеските ракети. Сега участват в търга за нов договор с флота за поставяне на тяхно оборудване на бойните кораби.

— Да, спомням си — каза Флорентина. — Някой беше написал чудесна статия по въпроса. Ще успееш ли да я изкопаеш?

Джанет й подаде кафява хартиена папка.

— Мисля, че всичко е събрано тук.

Флорентина се усмихна и бързо прелисти страниците.

— Да, сетих се. Имах един-два въпроса към господин Шорт.

През следващия един час диктуваше писма и четеше бележките си. Намери време и да нахвърли въпросите си, преди в кабинета й да се появи господин Шорт.

— Госпожо, за мен е голяма чест — каза Дон Шорт и тръгна с протегната ръка към Флорентина. В същия миг часовникът удари десет. — В „Еъроспейс“ гледаме на вас като на един от последните бастиони на надеждата за свободния свят.

Рядко се случваше да не хареса някого от пръв поглед, но Дон Шорт моментално попадна в тази категория. Висок не повече от метър и седемдесет и с десетина кила отгоре, той бе в началото на петдесетте. Главата му бе почти напълно плешива с изключение на няколкото кичура черна коса, грижливо сресани над голото му теме. Носеше костюм на карета и кафяво кожено куфарче „Гучи“. Преди да получи настоящата си ястребова репутация, Флорентина никога не бе посещавана от подобни Дон Шортовци, тъй като никой не смяташе, че си струва да я използва за лоби. Откакто обаче попадна в подкомисията по отбраната, Флорентина получаваше безкрайни покани за вечери, безплатни екскурзии и дори подаръци, вариращи от бронзови модели на изтребител F-15 до манганени зърна, вградени в пластмаса.

Беше приемала само покани, свързани с въпросите, по които работеше в момента и (с изключение на един модел на „Конкорд“) бе върнала всички подаръци, без да забравя да добавя към тях по един учтив отговор. Държеше конкорда на бюрото си, за да напомня на всички, че вярва в добродетелите, независимо за коя страна става въпрос. Беше чувала, че Маргарет Тачър имала копие на „Аполо 11“ на бюрото си в Камарата на общините, и приемаше, че причината за това е същата.

Джанет ги остави и Флорентина настани госта си в удобното кресло. Той преметна крак върху крак — видя се лишената от косми кожа над чорапа му.

— Хубав кабинет. Това вашите деца ли са? — поинтересува се той и тикна пръст към снимката на бюрото.

— Да — отвърна Флорентина.

— Прекрасни деца — също като майка си — каза Шорт и се разсмя нервно.

— Искахте да говорим за XR-108, нали, господин Шорт?

— Точно така. Наричайте ме Дон. Смятаме, че нито един кораб на Военноморските сили не трябва да остава без него. XR-108 е в състояние да засече и проследи вражеска ракета на разстояние над шестнайсет хиляди километра. Инсталираме ли системата на всеки американски самолетоносач, руснаците няма да посмеят да ни атакуват, защото американският флот винаги ще кръстосва моретата и ще бди над съня на народа си. — Шорт млъкна, сякаш очакваше аплодисменти. — Нещо повече, оборудването на моята компания е в състояние да фотографира всяка ракетна установка в Русия — продължи той — и да препрати образа право на екраните в Командната зала в Белия дом. Руснаците няма да могат дори да идат до кенефа, без да ги снимаме. — Господин Шорт се разсмя отново. — Госпожо Каин, нашето оборудване е много по-съвършено от всички останали. Разполагаме с полеви данни, предоставени ни от направените от военните тестове.

— Вашата компания не завърши радарните станции за армията в определените от договора срокове, а представената на правителството сметка бе със седемнадесет процента по-висока от предварително уговорената — или, за да бъдем по-точни, двадесет и три милиона долара повече — каза Флорентина, без изобщо да поглежда бележките си.

Дон Шорт започна да ближе устните си.

— Инфлацията засегна всички ни, не само нашата индустрия. Може би ако отделите част от времето си за среща с членовете на нашия управителен съвет, проблемът ще ви се изясни. Можем дори да уредим вечеря.

— Рядко ходя по вечери, господин Шорт. Винаги съм вярвала, че единственият човек, който би намерил изгода от вечерята, е оберкелнерът.

Шорт отново се разсмя.

— Не, не, имам предвид тържествена вечеря във ваша чест. Можем да поканим, да кажем, петстотин души срещу петдесет долара на глава, които да бъдат вложени в предизборната ви кампания, или за каквото ви е необходимо — добави той почти шепнешком.

Флорентина тъкмо се канеше да го изхвърли, когато секретарката донесе кафе. Докато Луиз излезе, Флорентина вече бе овладяла гнева си и бе взела решение.

— Как действа тази система, господин Шорт?

— Ами, компанията с радост протяга ръка на приятелите си. Разбираме, че някои от разходите ви по предизборната ви кампания могат да се окажат доста солени, и затова организираме вечеря. А ако не дойдат всички гости, но въпреки това изпратят парите… какво пък, кой ще разбере?

— Наистина, господин Шорт, кой ще разбере?

— В такъв случай да я уредя ли?

— Защо не, господин Шорт?

— Знаех си, че ще можем да работим заедно.

Флорентина едва успя да се насили да се усмихне, когато Дон Шорт й подаде влажната си ръка, след което Джанет дойде да го изпрати.

— Ще поддържаме връзка, Флорентина — каза той на път към изхода.

— Благодаря.

Веднага щом вратата се затвори, прозвучаха звънците за предстоящото гласуване. Флорентина хвърли поглед към часовника на стената. Малките бели лампички примигваха — до гласуването оставаха пет минути.

— Е, поне ще стигна за това — каза тя и забърза към предназначения само за конгресмени асансьор. Когато стигна до подземието, скочи в минаващото между „Лонгуърт“ и Капитолия влакче и седна до Боб Бюканан.

— Как ще гласуваш? — попита той.

— Боже мили — отвърна му тя, — дори не зная какво точно ще приемаме или отхвърляме.

Мислите й още се въртяха около Дон Шорт и това как да постъпи с неговата вечеря.

— Този път няма проблеми. Става въпрос за увеличаването на възрастовата граница за пенсиониране от шейсет и пет на седемдесет години. И този път съм сигурен, че можем да гласуваме по един и същи начин.

— Това си е чист заговор — в Конгреса да остават дъртаци като теб, за да не мога никога да стана председател на комисия.

— Изчакай да станеш на шейсет и пет, Флорентина. Тогава ще мислиш по друг начин.

Влакчето стигна до подземието на Капитолия и двамата взеха асансьора до залата. Флорентина се чувстваше поласкана, че този корав републиканец я възприема вече като пълноправен член на клуба. Когато стигнаха залата, двамата се облегнаха на месинговите перила отзад и зачакаха да чуят имената си.

— Никога не ми е харесвало да стоя от твоята страна в залата — сподели той. — След всичките тези години ми се струва странно.

— Някои от нас също са хора, знаеш ли? И ще ти издам една малка тайна — съпругът ми гласува за Джери Форд.

— Мъдър съпруг имаш — засмя се Бюканан.

— Може би жена ти е гласувала за Джими Картър?

Възрастният мъж изведнъж посърна и каза:

— Тя умря миналата година.

— О, съжалявам — каза Флорентина. — Нямах представа.

— Няма нищо, мила. Разбирам, че не си знаела. Радвам се на семейството ти, защото невинаги са съгласни с теб. А едно от нещата, които научих, е, че това място може да бъде само лош заместител на истинското семейство, каквото и да си представяш, че постигаш. Стигнаха до буквата Б, затова те оставям с мислите ти… Отсега нататък стоенето от тази страна май ще ми се вижда по-приятно.

Флорентина се усмихна и си спомни как взаимното им уважение се бе зародило от взаимната им вражда. Беше благодарна, че грубо демонстрираните по време на изборите партийни различия изчезват във всекидневната работа. Скоро стигнаха до буквата К. Тя пъхна картата си в урната и се върна в кабинета си. Обади се на организатора на мнозинството Бил Пиърсън и поиска незабавна среща.

— Точно на минутата ли?

— Точно на минутата, Бил.

— Предполагам, че искаш да те включа в комисията по външна политика.

— Не, става въпрос за нещо много по-сериозно.

— Тогава по-добре идвай веднага.

Бил Пиърсън пуфкаше с лулата си и слушаше разказа на Флорентина за случилото се сутринта.

— Знаем, че такива неща стават непрекъснато, но рядко можем да ги докажем. Твоят господин Шорт ни дава идеален шанс да спипаме някого със собствения му радар. Изиграй си цялата роля и ме дръж в течение. В момента когато ти предложат парите, ще се стоварим върху „Еъроспейс“ с пълна сила. И ако накрая не можем да докажем нищо, най-малкото ще накараме останалите конгресмени да помислят сериозно, преди да се забъркват в подобни далавери.

През уикенда Флорентина разказа на Ричард за Дон Шорт, но той изобщо не се изненада.

— Проблемът е съвсем прост. Някои конгресмени живеят само от заплатите си, така че изкушението да се доберат до малко пари понякога е непреодолимо. Особено ако се борят за място, което могат да изгубят, и нямат друга осигурена работа.

— Но в такъв случай защо му е на господин Шорт да се занимава с мен?

— Това също е лесно за обяснение. Годишно в банката получавам по пет-шест лични обръщения. Разни хора ти предлагат подкупи и си въобразяват, че никой няма да устои на шанса да прибере няколко пачки, без да го усети Чичо Сам — просто защото те самите биха реагирали по този начин. Ще се изненадаш, ако разбереш колко много милионери са готови да продадат майките си за десет хиляди в брой.

Дон Шорт се обади и потвърди, че вечерята в чест на Флорентина ще се състои в хотел „Мейфлауър“. Очакваше около петстотин гости. Флорентина му благодари, веднага звънна на Луиз и я помоли да запише датата в работния дневник.

През следващите няколко седмици Флорентина бе така заета с работата в Конгреса и обикалянето из страната, че съвсем забрави за вечерята на Дон Шорт. Беше в залата и подкрепяше една поправка на свой колега към проектобюджета за дребния бизнес, когато се появи Джанет.

— Да не си забравила за вечерята на „Еъроспейс“?

— Не съм, но тя е другата седмица.

— Ако погледнеш календара си, че видиш, че е днес и че трябва да си там след двадесет минути — каза Джанет. — И не забравяй, че те очакват петстотин души.

Флорентина се извини на колегата си, бързо излезе от залата и изтича към гаража. Караше по улиците на Вашингтон със скорост далеч над допустимата. Остави колата на паркинга и влезе през страничния вход на „Мейфлауър“. Беше закъсняла с няколко минути и мислите й бяха съвсем разпилени, когато видя очакващия я във фоайето Дон Шорт, облечен в тясно вечерно сако. Изведнъж се сети, че не бе имала време да се преоблече. Надяваше се, че роклята й не изглежда прекалено небрежна.

— Наели сме отделна зала — каза той и я поведе към асансьора.

— Не предполагах, че в „Мейфлауър“ има банкетна зала за петстотин души — каза тя, когато вратата на асансьора се затвори.

— Хубава шега — разсмя се Дон Шорт и въведе гостенката си в помещение, което, ако беше претъпкано, щеше да побере не повече от двадесет души. Запозна я с всички присъстващи, което отне само секунди — гостите бяха едва четиринадесет.

По време на вечерята Флорентина слушаше помпозните приказки на Шорт за триумфалните постижения на „Еъроспейс“. По едно време й се струваше, че няма да издържи и ще избухне. В края на вечерята Дон стана от мястото си, почука с лъжица по една празна чаша и произнесе надута и абсолютно измислена реч за близката си приятелка Флорентина Каин. Аплодисментите бяха толкова силни, колкото можеше да се очаква от четиринадесет души. Флорентина кратко благодари и успя да се измъкне малко преди единадесет. Поне бе благодарна, че в „Мейфлауър“ кухнята се оказа на ниво.

Дон Шорт я изпрати до паркинга и докато Флорентина се качваше в колата си, й подаде плик.

— Съжалявам, че дойдоха толкова малко хора, но поне всички изпратиха своите петдесет долара — ухили се той и затвори вратата.

След като се върна в „Барон“, Флорентина скъса плика и видя съдържанието му — чек за двадесет и четири хиляди и триста долара, платими на приносителя.

На следващата сутрин разказа на Бил Пиърсън цялата история и му подаде плика.

— Това — каза той и размаха чека — ще извади сума ти кирливи ризи на показ. — След което се усмихна и заключи чека в бюрото си.

Флорентина се прибра за уикенда с чувството, че е изиграла своята част от спектакъла доста добре. Дори Ричард я поздрави.

— Макар че и на нас нямаше да ни се отразят зле — добави той.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че печалбите на „Барон“ тази година ще паднат.

— Господи, това пък защо?

— Серия от финансови решения на президента Картър, които засягат хотелите, но пък за сметка на това, колкото и да е иронично, подкрепят банката. Инфлацията е петнадесет процента, а основният лихвен процент — шестнадесет. Страхувам се, че повечето компании ще открият, че телефонните разговори са по-евтини, и ще отрежат разходите за командировки. Затова броят на празните стаи расте и се налага да вдигаме цените — а това дава още един повод на фирмите да ограничат деловите пътувания. Цените на храната скочиха направо до небето, а заплатите растат заедно с инфлацията.

— Всички останали хотели би трябвало да са изправени пред същия проблем.

— Да, но миналогодишното решение да се преместят офисите на компанията от нюйоркския „Барон“ се оказа доста по-скъпо, отколкото очаквах. Парк авеню 405 може и да е добър адрес, но с парите за него можехме да построим два хотела на юг.

— Но това решение освободи три етажа в хотела, което пък ни позволи да отворим нови банкетни зали.

— И въпреки това хотелът излезе с печалба едва два милиона, а се намира на земя на стойност четиридесет милиона.

— Но в центъра на Ню Йорк трябва да има „Барон“. Не можеш да решиш да продадеш най-престижния от хотелите ни.

— Стига да не носи загуби.

— Но нашата репутация…

— Баща ти никога не е бил сантиментален към репутацията, когато на другата страна на везните е печалбата.

— И какво ще правим?

— Ще натоваря „Маккинси и компания“ да направят пълна оценка на цялата верига. Ще ни предоставят предварителен отчет след три месеца, а цялото оценяване ще завърши за една година. Вече говорих с господин Майкъл Хоган от „Маккинси“ — той се нае с работата.

— Не мислиш ли, че наемането на най-добрите консултанти в Ню Йорк не струва още повече?

— Да, скъпо е, но не бих се изненадал, ако се окаже, че сме спестили значителна сума в дългосрочен план. Не бива да забравяме, че съвременните хотели по света обслужват съвсем различен тип клиенти от онези, за които са строени хотелите на баща ти. Искам да съм сигурен, че не пропускаме нещо съвсем очебийно.

— Старшите изпълнителни директори не могат ли да помогнат с нещо?

— Когато „Маккинси“ се заели с „Блумингдейл“, препоръчали на магазина да смени местата на седемнадесет щанда — каза Ричард. — Може и да ти се стори нищо работа, но на следващата година печалбата скочила с двадесет и един процента, а никой от управата на магазина не предполагал, че са необходими промени. Може би и ние гледаме проблема, без да можем да го видим.

— По дяволите, чувствам се като в безтегловност.

— Не се безпокой, Джеси, няма да се предприеме нито стъпка без пълното ти одобрение.

— А как се оправя банката?

— Смешното е, че „Лестър“ печели от кредити и потребителски заеми повече от всякога от времето на Депресията. Решението ми да инвестирам в злато, след като Картър спечели изборите, се оказа идеално. Ако Картър спечели отново, ще купя още злато. А ако в Белия дом се настани Рейгън, ще започна да продавам още същия ден. Но не се безпокой. Докато печелиш своите петдесет и седем хиляди и петстотин годишно в Конгреса, ще спя спокойно — все ще имаме по нещо за черни дни. Между другото, каза ли на Едуард за Дон Шорт и онези двадесет и четири хиляди?

— Двадесет и четири хиляди и триста. Не, не съм разговаряла с него от няколко дни, а и когато се чуем, той се интересува само от управлението на хотелски вериги.

— На годишното събрание ще го поканя да стане член на управителния съвет на „Лестър“. Така че следващата му тема ще са банките.

— Явно скоро ще дирижира целия оркестър — каза Флорентина.

— Точно това смятам да прави, когато стана Пръв джентълмен.

Когато се върна във Вашингтон, Флорентина с изненада откри, че от Бил Пиърсън няма никакви новини. Секретарката му каза, че провеждал кампанията си в Калифорния, и това й напомни, че до изборите остава съвсем малко време. Джанет не пропусна да отбележи, че по-голямата част от законодателната власт дреме, и я посъветва да прекарва повече време в Чикаго.

В четвъртък Бил Пиърсън й звънна от Калифорния и я уведоми, че е разговарял с лидера на републиканците и с председателя на подкомисията по отбраната и двамата били единодушни, че раздухването на въпроса точно преди изборите може да причини повече неприятности от желаното. Помоли я да не декларира дарението, защото това ще попречи на разследването.

Флорентина категорично възрази и дори започна да обмисля дали сама да не повдигне въпроса пред комисията, но когато звънна на Едуард, той се обяви против подобно решение с довода, че в канцеларията на организатора със сигурност има повече информация за корупция от тази, която му е дала тя, и че може да излезе, сякаш се опитва да работи зад гърба му. Флорентина се съгласи с неохота да изчака да минат изборите.

По някакъв начин (не без постоянните напомняния на Джанет) успя да увеличи броя на гласуванията си над осемдесет процента до края на сесията, но това стана с цената на отхвърляне на всички покани извън Вашингтон. Подозираше, че това е много повече от съветите на Джанет да остава по-дълго зад бюрото си. Когато Конгресът бе закрит, Флорентина се върна в Чикаго, за да се подготви за следващите избори.

По време на кампанията с изненада откри, че прекарва все повече време в щабквартирата на Демократическата партия на Рандълф стрийт. Макар че първата година на Картър не оправда очакванията на гласоподавателите, всички знаеха, че местните републиканци трудно биха убедили когото и да било да се изправи срещу конкурент като Флорентина. За да й намира работа, екипът при всяка възможност я пращаше да говори в подкрепа на други кандидати от Демократическата партия в щата.

Накрая Стюарт Лайъл отново се съгласи да издигне кандидатурата си, но преди това даде ясно да се разбере, че няма намерение да обикаля денонощно района и да харчи собствените си пари. Партията му не бе особено във възторг, когато в един частен разговор (напълно забравил, че преди изборите няма нищо частно) Лайъл заяви: „Между Каин и кмета Дейли има една-единствена разлика — Каин е честна“.

Девети избирателен район на Илинойс се съгласи с думите му и върна Флорентина в Конгреса с малко повече гласове от миналия път. Тя обаче забеляза, че колегите й в Камарата на представителите са намалели с петнадесет, а в Сената — с трима. Сред жертвите бе и Бил Пиърсън.

Флорентина звъня на няколко пъти в дома му в Калифорния, за да изкаже съчувствията си, но все не го намираше. Всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар, но той така и не й се обади. Тя обсъди проблема с Ричард и Едуард и двамата я посъветваха незабавно да каже на водача на групата.

Когато Марк Чадуик чу историята, изпадна в ужас, обеща незабавно да се свърже с Бил Пиърсън и каза, че ще й се обади по-късно. Удържа на думата си, но когато й звънна, сърцето на Флорентина се смрази — Бил Пиърсън не знаел за никакви двадесет и четири хиляди и триста долара и твърдял, че никога не бил разговарял с нея за подкупи. Освен това напомнил на Чадуик, че ако Флорентина е получила двадесет и четири хиляди и триста долара от какъвто и да било източник, законът я задължава да ги декларира или като дарение за кампанията си, или като приход. Да не говорим, че парите били отпуснати за кампанията й, а според правилата на Камарата тя не можела да получава от едно място повече от седемстотин и петдесет долара. Флорентина обясни на лидера на мнозинството, че Бил Пиърсън я е помолил да не декларира парите. Марк я увери, че й вярва, но каза, че не му било ясно как тя ще успее да докаже, че Пиърсън лъже. Обществена тайна било, добави той, че след втория си развод Пиърсън имал финансови затруднения.

— Две издръжки, когато нямаш работа, могат да разкажат играта и на най-добрите — посочи той.

Флорентина се съгласи да позволи на Марк да направи пълно разследване и през това време да запази мълчание по въпроса. Дон Шорт й звънна по телефона да я поздрави за изборната й победа и да й напомни, че договорът с Военноморските сили за ракетната програма ще се разглежда в подкомисията в четвъртък. Флорентина прехапа устни, когато Дон Шорт добави:

— Радостен съм, че сте осребрили чека — сигурен съм, че парите са ви били от полза за изборите.

Флорентина незабавно помоли лидера на мнозинството да отложи гласуването на ракетната програма, докато не завърши разследването на Бил Пиърсън. Марк Чадуик обясни, че не е в състояние да изпълни молбата й, защото забавянето на разглеждането щяло да доведе до пренасочване на отделените средства другаде. Макар че не му пукало коя точно фирма ще спечели договора, министърът на отбраната Браун ги предупредил, че всяко забавяне на решението ще отприщи истински ад. Накрая Чадуик й напомни собствената й реч за представителите, които задържат свързаните с отбраната решения. Флорентина реши да не губи време в спорове.

— Имаш ли някакви резултати от разследването, Марк?

— Да. Знаем, че чекът е бил осребрен в „Ригс Нешънъл Банк“ на Пенсилвания авеню.

— Моята банка и моят клон — невярващо произнесе Флорентина.

— От дама на около четиридесет и пет, с тъмни очила.

— А някакви добри новини?

— Да — отвърна Марк. — Служителят решил, че сумата е достатъчно голяма, за да си запише номера на банкнотите, в случай че започне издирване. Иронично, нали? — Тя се опита да се усмихне. — Флорентина, по мое мнение имаш две възможности. Или стоварваш всичко на заседанието в четвъртък, или си мълчиш, докато не разровя цялата бъркотия. Онова, което не можеш, е да говориш публично за замесването на Бил Пиърсън, а в същото време да работя и аз по въпроса.

— Как искаш да постъпя?

— Най-вероятно партията би предпочела да си затраеш, но аз знам как бих постъпил, ако бях на твое място.

— Благодаря ти, Марк.

— Никой няма да започне да те обича заради това. Но пък подобни неща никога не са те спирали досега.

Когато председателят на подкомисията по отбраната Томас Лий удари с чукчето, за да въдвори ред, Флорентина вече от няколко минути седеше на мястото си и си правеше бележки. Договорът за радарните сателити беше шеста точка от дневния ред и тя не взе участие в разискването на първите пет. Когато вдигна поглед към масата за журналистите и местата за наблюдатели, видя усмихнатата физиономия на Дон Шорт.

— Точка шеста — каза председателят и потисна леката си прозявка — разискванията по всяка от останалите точки бяха отнели много време. — Днес трябва да обсъдим предложенията на трите компании, участвали в търга за ракетния проект на флота. Крайното решение е на Отдела по внедряване към Министерството на отбраната, но оттам чакат нашето мнение. Кой желае да открие обсъждането?

Флорентина вдигна ръка.

— Госпожа Каин.

— Господин председател, нямам специални предпочитания между „Боинг“ и „Гръмън“, но в никакъв случай не бих подкрепила офертата на „Еъроспейс“.

Дон Шорт пребледня.

— Можете ли да обясните на комисията причините за подобна позиция срещу „Еъроспейс“, госпожо Каин?

— Разбира се, господин председател. Позицията ми е базирана на личен опит. Преди няколко седмици служител на „Еъроспейс“ дойде при мен в канцеларията ми, за да ми обясни защо точно неговата компания трябва да получи договора. След това се опита да ме подкупи с чек за двадесет и четири хиляди и триста долара в замяна на моя глас на това обсъждане. Този човек в момента се намира в помещението и несъмнено ще трябва да отговаря за действията си пред съда.

Когато председателят най-сетне успя да въдвори ред, Флорентина обясни системата на тържествените вечери и посочи Дон Шорт като човека, дал й парите. Потърси го с поглед, но той вече бе изчезнал. След това тя продължи разказа си, но не спомена името на Бил Пиърсън. Все още смяташе, че въпросът е вътрешнопартиен, но когато завърши, не можеше да не забележи, че други двама членове на комисията са пребледнели също като Дон Шорт преди малко.

— Предвид сериозното изявление на колегата възнамерявам да отложа вземането на решение по въпроса, докато не се проведе пълно разследване — обяви председателят Лий.

Флорентина благодари и незабавно тръгна към кабинета си. Репортерите се нахвърлиха върху нея с въпроси, но тя не отговори на нито един.

Вечерта разговаря по телефона с Ричард и той я предупреди, че следващите няколко дни може и да не са от най-приятните.

— Но защо, Ричард? Просто казах истината.

— Зная. Но сега в комисията има хора, които се борят за живота си, и в техните очи ти си враг. Така че можеш да забравиш за правилата на честната игра.

Когато на следващата сутрин отвори вестниците, тя разбра какво точно е имал предвид Ричард.

„Конгресдама Каин обвинява «Еъроспейс» в даване на подкуп“ — крещеше едно заглавие. „Лобист на компания твърди, че член на Конгреса е взел пари като дарение за предизборната си кампания“ — гласеше друго. След като видя, че повечето вестници предават приблизително една и съща история, Флорентина скочи от леглото, бързо се облече и без да закуси, тръгна направо към Капитолия. В кабинета си изчете подробно статиите — всички без изключение искаха да знаят къде са изчезнали въпросните двадесет и четири хиляди и триста долара.

— Аз също — каза на глас Флорентина. Заглавието в чикагския „Сън-Таймс“ беше убийствено: „Представителката Каин обвинява космическа компания в даване на подкуп след осребряването на чека“. Вярно, но подвеждащо.

Ричард й се обади да й каже, че вече е тръгнал от Ню Йорк, и я посъветва да не дава никакви изявления пред пресата, докато не разговаря с него. Така и така нямаше да има възможност да се сблъска с репортери — ФБР изпрати двама старши агенти, които да я разпитат в десет сутринта.

Флорентина даде пълни показания в присъствието на Едуард и лидера на мнозинството. Хората от ФБР я помолиха да не споменава пред пресата Бил Пиърсън, докато не приключат собственото си разследване. Тя отново се съгласи с неохота.

През деня някои от членовете на Камарата се обадиха, за да я поздравят. Други гледаха да стоят настрана.

В уводната си статия „Чикаго Трибюн“ искаше да знае къде са изчезнали въпросните двадесет и четири хиляди и триста долара. Авторите на статията заявяваха, че тяхно неприятно задължение е да напомнят на читателите, че през 1962 година бащата на конгресдама Каин е бил разследван и осъден от чикагския съд за подкуп на държавен служител. Флорентина почти чуваше как Ралф Брукс се обажда от офиса си и нарежда да го запознаят с всички подробности по случая.

Едуард й помогна да запази спокойствие, а Ричард долиташе всяка вечер от Ню Йорк, за да прекарва нощта с нея. Минаха три дни и три нощи, вестниците продължаваха да раздухват историята, а накрая изявление направи и самият Ралф Брукс от канцеларията на щатския прокурор: „Колкото и да се възхищавам на госпожа Каин и да вярвам в нейната невинност, с оглед на обстоятелствата бих я посъветвал да се оттегли от Конгреса, докато разследването на ФБР не завърши“. Думите му само укрепиха решимостта на Флорентина да не отстъпва нито крачка, особено след като Марк Чадуик й се обади и й каза да не се предава. Беше само въпрос на време виновникът да си получи заслуженото.

На четвъртия ден отново нямаше никакви новини от ФБР и Флорентина се чувстваше на дъното, когато се обади репортер от „Вашингтон Поуст“.

— Госпожо Каин, мога ли да ви попитам какво е мнението ви за изявлението на конгресмена Бюканан във връзка с „Еърогейт“?

— И той ли се е обърнал срещу мен? — тихо попита тя.

— Не бих казал — отвърна гласът. — Ще ви прочета думите му. Цитирам: „Познавам представителката Каин от почти пет години като труден противник. В много отношения може да ме докара до истинско отчаяние, но, както казваме ние в Тенеси, трябва да преплуваш цялата река, за да намериш по-честен човек. Ако не може да се има доверие на госпожа Каин, тогава не познавам нито един честен човек и в двете камари на Конгреса“.

След минута Флорентина звънна на Боб Бюканан.

— Сега ще си помислиш, че старостта ме е размекнала — изръмжа той. — Ти повлече крак в камарата, обаче аз ще го отрежа.

За първи път от дни Флорентина се разсмя.

Студеният декемврийски вятър виеше покрай източната част на фасадата на Капитолия. Флорентина се връщаше сама към „Лонгуърт“ след последното гласуване за деня. Вестникарчето на ъгъла крещеше заглавията на вечерните вестници. Тя не можеше да схване думите — нещо, някой, арестуван. Изтича към момчето, затърси монета в джобовете си, но намери само двадесетдоларова банкнота.

— Не мога да ви върна — каза вестникарчето.

— Няма значение — отвърна му Флорентина, грабна вестника и бързо прочете водещата новина.

После я препрочете, но по-бавно.

— „Бившият конгресмен Бил Пиърсън — зачете на глас Флорентина, сякаш искаше да се увери, че вестникарчето ще я чуе, — бе арестуван от ФБР във Фресно, Калифорния, във връзка със скандала «Еърогейт». В багажника на новия му форд бяха открити над седемнадесет хиляди долара в брой. Пиърсън бил отведен в най-близкото полицейско управление, разпитан и по-късно обвинен в кражба в особено големи размери, както и в три по-дребни престъпления. Намиращата се с него млада жена е обвинена в съучастничество.“

Флорентина заподскача в снега, а момчето побърза да прибере двайсетте долара на сигурно място и изтича да продава вестниците си на другия ъгъл. Бяха го предупредили за ненормалниците от Капитолия.

— Моите поздравления, госпожо Каин. — Оберкелнерът на „Жокей Клуб“ бе първият, коментирал събитието тази вечер. Ричард бе долетял от Ню Йорк, за да я заведе на празнична вечеря по случая. Докато вървяха към облицования с дъбова ламперия салон, няколко политици и хора от висшето общество на Вашингтон се приближиха да изразят радостта си, че истината е излязла наяве. Флорентина им отвръщаше с типичната вашингтонска усмивка, която вече бе започнала да усвоява след петте години в политиката.

На следващия ден чикагските „Трибюн“ и „Сън-Таймс“ излязоха с гръмки хвалби за своята представителка, успяла да запази спокойствие и здрав разум в момент на криза. Флорентина се усмихна иронично, решена да запази собственото си мнение за в бъдеще. Подозрително липсваха каквито и да било коментари от канцеларията на Ралф Брукс. Едуард й изпрати огромен букет, а Уилям пусна телеграма от Харвард: „Ще се видим довечера, освен ако не си жената от Фресно и не си задържана за разпит“. Анабел се прибра очевидно без да подозира за проблемите на майка си, и обяви, че е приета в Радклиф. По-късно директорката на „Мадейра“ сподели с Флорентина, че приемането й е било на косъм, въпреки че госпожа Каин също е учила в Харвард и по-точно — именно в Радклиф. Флорентина се изненада, че репутацията й е стигнала дотам, че е в състояние да повлияе на бъдещето на дъщеря й, без дори да си мръдне пръста, и сподели със съпруга си облекчението, че дъщеря им най-сетне е улегнала.

Ричард я попита кой предмет си е избрала за основен.

— Психология и социални отношения — отвърна Анабел без колебание.

— Психологията и социалните отношения не са истински предмети, а просто повод да говориш за себе си в продължение на три години — заяви Ричард.

Уилям, който вече бе второкурсник в Харвард, кимна мъдро в знак на съгласие, а по-късно попита стареца си дали ще е склонен да му отпуска по петстотин долара на семестър.

Два месеца по-късно се разглеждаше поправката в закона за здравеопазването, забраняваща абортите, Флорентина взе думата за първи път след скандала „Еърогейт“. Когато стана от мястото си, бе посрещната с аплодисменти и от двете страни. Флорентина изнесе убедителна реч в защита на живота на майката пред този на нероденото дете и напомни на Конгреса, че в него има само осемнадесет други представители, способни да забременеят. Боб Бюканан моментално скочи от мястото си и нарече уважаемата дама от Чикаго типичен пример на скудоумие. Следващата й стъпка, заяви той, щяла да е призив да не се обсъжда и космическата програма от хора, които не са обиколили Луната поне веднъж — а в двете камари, посочи Бюканан, има само един човек, който е успял да го направи.

След няколко дни Дон Шорт и неговите двадесет и четири хиляди и триста долара изглеждаха далечно минало и Флорентина се върна към нормалния трескав работен график. Придвижи се още две крачки напред в Бюджетната комисия и когато оглеждаше хората около масата, вече се чувстваше като ветеран.

30.

Когато Флорентина се върна в Чикаго, демократите открито изразяваха страховете си, че присъствието на Джими Картър в Белия дом съвсем не помага на каузата им. Отдавна бяха отминали дните, когато титулярят можеше да е сигурен, че ще се върне за втори път в Овалния кабинет и ще вземе със себе си онези свои съпартийци, които се стремят към по-маловажни постове. Ричард не пропусна да отбележи, че Айзенхауер е последният президент, изкарал два пълни мандата.

Републиканците също започнаха да надуват мускули и след обявяването, че Джери Форд няма да се кандидатира отново, като техни главни претенденти на сцената се появиха Джордж Буш и Роналд Рейгън. В кулоарите на Конгреса открито се предлагаше срещу кандидатурата на Картър да се изправи Едуард Кенеди.

Флорентина продължи ежедневната си работа в Камарата на представителите и избягваше да се свързва с който и да било лагер, макар че беше ухажвана от двамата организатори на кампаниите и получаваше по-често от обичайното покани за Белия дом. Въпреки това не зае ясно становище, тъй като не бе убедена, че който и да е от кандидатите е готов да поведе партията към изборната победа през 1980 година.

Докато останалите представители се грижеха за предизборните си кампании, Флорентина упражни натиск върху президента да предприеме по-твърда линия в отношенията със страните от Варшавския договор и да настоява за по-твърд курс на НАТО; опитите й обаче сякаш оставаха напразни. Когато Джими Картър заяви пред сащисаната публика, че е изненадан, че руснаците могат да отстъпят от думите си, Флорентина в пристъп на отчаяние сподели с Джанет, че всеки поляк в Чикаго би могъл да го убеди в това.

Окончателният й разрив с президента настъпи, когато така наречените студенти нахлуха в американското посолство в Техеран на 4 ноември 1979 г. и задържаха петдесет и трима американски граждани като заложници. Президентът не направи нищо освен да произнася речи тип „родени отново“ и да казва, че ръцете му са вързани. Флорентина бомбардираше Белия дом с всички възможни средства и настояваше президентът да защити Америка. Когато той най-накрая разреши спасителната операция, тя се провали и доведе до още по-голям срив на репутацията на Съединените щати пред останалия свят.

По време на обсъждането на отбраната в Камарата малко след тази позорна случка, Флорентина се отклони от записките си и импровизира:

— Как е възможно страна, притежаваща енергичността, гения и дръзновението да прати човек на Луната, да не е в състояние да приземи успешно три хеликоптера в пустинята? — За миг бе забравила, че дебатите вече се записват от телевизията, и трите канала излъчиха думите й във вечерните новини.

Нямаше нужда да напомня на Ричард мъдростта на Джордж Новак, когато бе настоял да не подновява заема за иранския шах. А когато руснаците нахлуха в Афганистан, Ричард отмени ваканцията, която бяха планирали да прекарат в Москва по време на Олимпийските игри.

През юли републиканците избраха в Детройт Роналд Рейгън и Джордж Буш като кандидати за поста президент и вицепрезидент. Няколко седмици по-късно демократите се събраха в Ню Йорк и отново потвърдиха кандидатурата на Джими Картър, но с по-малко ентусиазъм дори в сравнение с посрещането на кандидатурата на Алдай Стивънсън. Когато победителят Картър влезе в „Медисън Скуеър Гардън“, дори балоните отказаха да се откачат от покрива.

Флорентина се опита да продължи работата си в един Конгрес, който не бе сигурен дори какво ще е следващото мнозинство. Все така се занимаваше с поправките към законопроекта за отбраната и за ограничаването на бюрокрацията. С приближаването на изборите започна да се страхува, че дори борбата за собственото й място ще бъде доста тежка — на мястото на Стюарт Лайъл републиканците издигнаха кандидатурата на младия и ентусиазиран рекламен директор Тед Симънс.

Джанет не преставаше да я натиска и Флорентина успя отново да вдигне броя на гласуванията си на около осемдесет процента, като през последните шест месеца преди изборите приемаше покани за изяви единствено от Вашингтон или Илинойс.

Картър и Рейгън сякаш се бяха заселили в Чикаго — непрекъснато се появяваха в Илинойс, като две кукувици в един часовник. Социологическите проучвания твърдяха, че все още не може да се каже кой ще е победителят. Флорентина не бе убедена в това чак докато не гледа телевизионния дебат, състоял се пред публика от поне сто милиона американци. На следващия ден Боб Бюканан й каза, че макар и да не е спечелил дебата, Рейгън не го е и загубил. И че за човек, който се опитва да измести настоящия обитател на Белия дом, това е повече от достатъчно.

С приближаването на изборния ден въпросът със заложниците стана основен. Повечето американци започнаха да се съмняват, че Картър е в състояние да реши проблема. Поддръжници спираха Флорентина по улиците на Чикаго и й казваха, че ще гласуват отново за нея, но за нищо на света не биха подкрепили Картър за втори мандат. Ричард сподели, че идеално разбира чувствата им, и предрече, че Рейгън ще спечели с лекота. Флорентина прие сериозно мнението му и през последните седмици от кампанията си работеше така, сякаш е никому неизвестен кандидат, опитващ се да пробие за първи път. Усилията й бяха възпрепятствани дори от ужасните дъждовни бури в Чикаго, които заливаха улиците на града чак до деня на изборите.

Когато бе преброена и последната бюлетина, дори тя се изненада от огромната изборна победа на Рейгън, която доведе до мнозинство на републиканците в Сената и за малко не промени съотношението на силите в Камарата на представителите.

Флорентина бе върната в Конгреса, но мнозинството й се бе стопило до двадесет и пет хиляди гласа. Тя отлетя за Вашингтон притеснена, но не и победена, няколко часа преди заложниците да бъдат освободени.

Новият президент повдигна духа на нацията с встъпителната си реч. Облеченият в полуофициален костюм Ричард не престана да се усмихва през цялото време и гръмко изръкопляска на едно място, което повтори на жена си няколко години по-късно.

„Непрекъснато чуваме за разни заинтересовани групи, но нашата истинска грижа трябва да е онази от тях, която бе пренебрегвана твърде дълго. Тя не познава административни граници и пресича етнически и расови различия и партийни пристрастия. Тя е съставена от мъжете и жените, които произвеждат нашата храна, патрулират по улиците, работят в мините и заводите, учат децата ни, грижат се за домовете ни и ни лекуват, когато се разболеем. Професионалисти, индустриалци, собственици на магазинчета, чиновници, таксиметрови шофьори и тираджии. С две думи, това сме ние, народът, онази порода, наречена американци.“

След като речта му бе приета с бурен ентусиазъм, президентът махна с ръка на хората пред подиума и се обърна, за да слезе.

Двама агенти от Тайните служби го съпроводиха през шпалира от почетни стражи.

Щом стигнаха до края на стълбите, господин Рейгън и Първата дама се качиха в голяма лимузина, като очевидно не показваха намерение да повтарят примера на семейство Картър и да тръгнат пеш по Конститюшън авеню към новия си дом. Щом колата потегли, един от агентите включи микрофона си.

— Камшика се връща при Короната — бяха единствените му думи. След това той вдигна бинокъла си и проследи лимузината по целия й път до портите на Белия дом.

Когато през януари 1981 година се върна в Конгреса, Флорентина попадна в един различен Вашингтон. Републиканците вече нямаха нужда да просят за подкрепа за всяко свое действие, тъй като избраните представители много добре знаеха, че цялата страна настоява за промени. Флорентина с готовност се зае с предизвикателството да изучи програмата на Рейгън, която бе предложил на парламента, и с радост подкрепи редица части от нея.

Беше толкова затрупана с работа около поправките към бюджета на Рейгън и отбранителната програма, че Джанет трябваше да й посочи една дописка в „Чикаго Трибюн“, която можеше да я изкара от Камарата на представителите.

„Днес сутринта сенаторът Никълс от Илинойс обяви, че няма да се кандидатира за изборите на Сенат през 1982 г.“

Флорентина седеше зад бюрото си и попиваше значението на съобщението, когато се обади главният редактор на „Чикаго Сън-Таймс“ и я попита дали смята да участва в надпреварата за Сената през 1982 година. Тя си даде сметка, че за пресата е съвсем естествено да спекулира относно кандидатурата й след три и половина мандата в Камарата на представителите.

— Май не беше много отдавна, когато уважаемото ви списание предлагаше да си подам оставката — подразни го тя.

— Един английски премиер веднъж каза, че една седмица е ужасно много време в политиката. Каква е позицията ти, Флорентина?

— Изобщо не съм се замисляла — разсмя се тя.

— Това е единственото твърдение, на което никой няма да повярва, така че със сигурност няма да го отпечатам. Пробвай отново.

— Защо ме натискаш толкова, щом имам половин година за размисъл?

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Тази сутрин имаше пресконференция в Градския съвет и щатският прокурор издигна кандидатурата си.

„Ралф Брукс се кандидатира за Сената“ — съобщаваха заглавията от следобедните издания на щатските вестници. Много журналисти споменаваха в колонките си, че Флорентина все още не е взела решение дали да се изправи срещу щатския прокурор. Снимките на господин и госпожа Брукс отново я погледнаха от страниците. „Този проклетник изглежда все по-добре и по-добре“, изръмжа Флорентина наум.

Едуард се обади от Ню Йорк дай каже, че според него би трябвало да участва в изборите, но я посъветва да изчака, докато пропагандната машина на Брукс се изчерпи.

— Можеш дори да нагласиш нещата така, сякаш приемаш предизвикателството под натиска на общественото мнение.

— Кого ще подкрепят твърдите демократи?

— Моята преценка е шейсет към четирийсет в твоя полза, но вече ми е трудно да давам прогнози, тъй като не съм в комитета. Не забравяй, че до предварителните избори има повече от година. Не е нужно да се втурваш с рогата напред, особено сега, след като Брукс предприе първия ход. Можеш да изчакаш удобен момент.

— Защо мислиш, че подрани толкова много с кандидатурата си?

— Сигурно се опитва да те изплаши. Може би смята, че ще те задържи до 1984 година.

— Идеята не е лоша.

— Не, не съм съгласен. Не забравяй какво стана с Джон Кълвър в Айова. Реши да изчака по-удобен момент, когато опозицията е отслабнала, и първият му помощник се кандидатира вместо него и спечели мястото.

— Ще си помисля и ще ти кажа.

Всъщност през следващите няколко седмици Флорентина почти не мислеше за друго — знаеше, че ако успее да победи Брукс, с него ще е свършено веднъж завинаги. Не се съмняваше, че амбициите му все още насочени към едно място, намиращо се на около шестнадесет пресечки от Сената. По съвет на Джанет тя започна да приема всяка по-важна покана да държи реч в щата и загърби почти всички други работи.

— Така ще имаш възможност да разбереш каква е хавата — каза Джанет.

— Продължавай да се заяждаш, Джанет.

— Няма проблем. Нали затова ми плащаш.

Почти половин година Флорентина летеше до Чикаго по два пъти седмично и броят на гласуванията й в Конгреса се срина и сега едва надвишаваха шестдесет процента. Ралф Брукс имаше предимството да не живее във Вашингтон по четири дни седмично, нито пък работата му в съда се измерваше с проценти. На всичкото отгоре кметът на Чикаго Джейн Бърн едва бе преполовила мандата си. Имаше хора, които смятаха, че една жена от Илинойс в политиката е повече от достатъчна. Все пак, след като обиколи по-голямата част от щата, Флорентина се увери, че Едуард е прав — шансът й да победи Ралф Брукс наистина възлизаше на 60 към 40. Всъщност тя вярваше, че победата над Брукс ще е по-трудна от избирането й в Сената, тъй като по традиция междинните избори бяха винаги против обитателя на Белия дом.

Един ден от работния си календар посвети изцяло на срещата на ветераните от Виетнам. Те бяха избрали да проведат празненството си в Чикаго и бяха поканили сенатора от Тексас Джон Тауър и Флорентина да произнесат главните речи. Щатската преса побърза да посочи уважението, с което външните хора се отнасяха към любимката на Илинойс. По-нататък вестниците съобщаваха, че фактът, че ветераните са я събрали с председателя на сенатската комисия по отбраната, е сам по себе си изключително високо признание.

В Камарата Флорентина работеше на пълна пара. Успя успешно да прокара поправката „Добрия самарянин“ към Закона за опазване на околната среда, която правеше по-гъвкаво отпускането на средства за компаниите, които наистина правеха опити да намалят замърсяванията. Дори Боб Бюканан подкрепи „Добрия самарянин“.

Докато стояха облегнати на перилата и чакаха да чуят имената си за гласуването на последната точка от поправката, той сподели, че очаквал от нея да се кандидатира за Сената.

— Казваш го само защото искаш да се разкарам оттук.

Той се засмя.

— Признавам, това е сериозен довод. Но не мисля, че е редно да оставаш повече тук, щом ти е писано да живееш в Белия дом.

Флорентина го изгледа поразена. Той дори не се обърна към нея — погледът му продължи да се рее из претъпканата зала.

— Не се съмнявам, че ще стигнеш дотам. Но благодаря на Бог, че няма да съм жив да видя с очите си встъпването ти в длъжност — продължи той, преди да пусне гласа си за поправката на Флорентина.

Всеки път, когато отиваше в Чикаго, Флорентина избягваше въпроса за кандидатурата си за Сената, макар че очевидно всички си го задаваха. Едуард посочи, че сегашната й кандидатура може да се окаже последната й възможност за следващите двадесет години — Ралф Брукс бе само на четиридесет и четири и влезеше ли в Сената, изместването му оттам ставаше на практика невъзможно.

Флорентина и Ричард прекараха уикенда в Кейп Код. В събота вечерта към тях се присъедини и Едуард.

До късно през нощта тримата обсъждаха всяка алтернатива за Флорентина, както и последиците за хотелската верига, ако Едуард се заемеше с предизборната й кампания. Когато най-накрая си легнаха, не бяха стигнали до никакво решение.

Международната зала на хотел „Конрад Хилтън“ бе препълнена от две хиляди души. Единствените жени наоколо бяха сервитьорките. Ричард дойде заедно с Флорентина в Чикаго и сега седеше до сенатора Тауър. Когато стана да произнесе речта си, Флорентина трепереше. Започна, като увери ветераните, че винаги ще бъде за една силна Америка, продължи с гордостта, която бе изпитала от награждаването на баща й с Бронзова звезда от президента Труман, както и за още по-голямата гордост от тях, че са служили на Америка в нейната първа непопулярна война. Ветераните започнаха да подсвирват и да тропат по масите в знак на одобрение. Тя им напомни за причастността си към ракетната система М-Х и твърдата си позиция, че американците трябва да живеят, без да се страхуват от никого, в това число и от Съветите.

— Искам Москва да разбере — каза тя, — че в Конгреса може и да има мъже, които са готови да направят компромиси с позицията на Америка, но жената пред вас не е сред тях. — Последваха нови овации. — Сегашната изолационистка политика, към която се придържа президентът Рейгън, няма да помогне за преодоляването на кризата в Полша, нито в следващата страна, която ще бъде нападната от Русия. Ще дойде момент, в който ще трябва да заемем твърда позиция. Не можем да си позволим да чакаме, докато руснаците се настанят на канадската граница.

Дори сенаторът Тауър показа одобрението си на тези думи. След като изчака залата да утихне, Флорентина продължи:

— Избрах тази вечер, когато съм заобиколена от хора, на които се възхищава всеки американец, да заявя, че докато има мъже и жени, готови да служат на родината си подобно на вас, се надявам да продължа да служа на обществения живот на нашата велика страна. Ето защо възнамерявам да издигна името си като кандидат за Сената.

Малцина чуха думата „Сенат“, защото в залата се отприщи истински пандемониум. Всички, които можеха да станат, станаха, а останалите тропаха силно по масите. Флорентина завърши обръщението си с думите:

— Радея за Америка, която не се страхува от ничие нападение. И същевременно се моля вие да сте последните ветерани, от която е имала нужда страната ни.

Когато си седна, овациите продължиха още няколко минути, а сенаторът Тауър започна с думите, че току-що е чул една от най-добрите речи в живота си.

Едуард долетя от Ню Йорк, за да ръководи кампанията, а Джанет непрекъснато я държеше в течение на събитията във Вашингтон. Отвсякъде потекоха пари — работата, която Флорентина бе свършила за гласоподавателите си, вече започваше да дава своите плодове. До предварителните избори оставаха три месеца, а данните от допитванията в целия щат единодушно сочеха 58 срещу 42 процента в полза на кандидата Каин.

През цялото време на кампанията помощниците й с желание оставаха да работят до късно през нощта, но дори те не можеха да направят така, че тя да бъде едновременно на две места. Ралф Брукс критикуваше броя й на гласувания наред с липсата на реални резултати от работата й в Конгреса. Някои от атаките му започнаха да улучват целта си, а междувременно Брукс продължаваше кампанията си с енергията на десетгодишен хлапак. Въпреки това като че ли не успяваше да постигне особени резултати — прогнозите се закрепиха на 55:45 в нейна полза. До Флорентина достигнаха новини, че в лагера на Ралф Брукс духът е започнал да пада, а средствата — да се изчерпват.

Ричард летеше до Чикаго всеки уикенд и двамата живееха постоянно на път, като често дори преспиваха в домовете на привърженици от южната част на Илинойс. Един от по-младите помощници в кампанията й неуморно ги разкарваше из щата с малкия си син шевролет. Флорентина се ръкуваше пред заводски врати в покрайнините на градовете преди закуска и участваше в събрания на земеделци в селските области на Илинойс преди обяд, но въпреки това успяваше да намери време следобед да се появи в някоя банка или редакция в Чикаго преди неизбежната вечерна реч и прием в „Барон“. В същото време така и не пропусна ежемесечните срещи на „Ремажен“.

Когато успяваше да хапне, това бяха безкрайни холандски закуски9 и импровизирани вечери. Вечер, преди да се строполи в леглото си записваше поредните факти и цифри (изнамерени от помощниците й) в черния тефтер с подгънати страници, който винаги бе някъде около нея. Заспиваше, като се мъчеше да запомни имена, безброй имена на хора, които биха се обидили, ако някога забрави ролята, която са изиграли в кампанията й. Ричард се връщаше в неделя вечер в Ню Йорк, уморен не по-малко от Флорентина. Нито веднъж не се оплака и не разтревожи жена си с проблемите на банката или хотелската верига. Тя му се усмихна за довиждане на поредното студено февруарско летище — забеляза, че носи един чифт от сините кожени ръкавици, които бе купил за баща си в „Блумингдейл“ преди повече от двадесет години.

— Имам за износване още един чифт, Джеси. Тогава ще му мисля дали да тръгна след друга жена — каза той и я остави да се усмихва.

Всяка сутрин Флорентина се събуждаше все по-твърдо решена. Ако тъгуваше за нещо, то бе за редките срещи с Уилям и Анабел. Уилям, който си пусна брада в стил Фидел Кастро, бе на път да завърши с пълно отличие, докато Анабел всяка ваканция се появяваше вкъщи с различен младеж.

От миналия си опит Флорентина очакваше в някой момент от кампанията да удари гръмотевица, но не си бе представяла, че след нея ще се стовари и същински метеорит. През последната година Чикаго бе разтърсен от серия брутални убийства, извършени от човек, когото пресата нарече „Чикагския главорез“. След като прерязваше гърлото на жертвата си, убиецът оставяше подписа си — изрязано сърце върху челото — за да няма съмнение кой е извършителят. На все повече и повече срещи на двамата кандидати се повдигаше въпросът за реда и спокойствието. Улиците почти опустяваха през нощта — хората се страхуваха от убиеца, с когото полицията бе безсилна да се справи. За облекчение на Флорентина, той бе хванат една вечер в кампуса на Северозападния университет точно в момента, когато нападаше една от студентките.

На следващата сутрин Флорентина направи изявление, в което похвали чикагската полиция и отправи лично послание до служителя, който бе извършил ареста. Смяташе, че с това въпросът е приключен, докато не прочете новините във вестника. Ралф Брукс бе обявил, че лично ще води делото срещу Чикагския главорез, дори това да му струва сенаторското място. Ходът му бе блестящ, дори Флорентина изпита възхищение. Вестниците в цялата страна публикуваха снимки на красивия щатски прокурор наред с образа на ужасния убиец.

Процесът започна пет седмици преди предварителните избори и делото бе очевидно ускорено заради влиянието на щатския прокурор. Това означаваше, че Ралф Брукс се появяваше всяка сутрин на първа страница и настояваше за смъртна присъда, за да могат жителите на Чикаго отново да ходят спокойно по улиците. Флорентина правеше изявление след изявление във връзка с енергийната криза, регулирането на шума от летището, субсидирането на зърнопроизводителите и дори за придвижването на руски войски към полската граница след обявяването на военно положение и затварянето на лидерите на „Солидарност“. Но нито едно от усилията й не бе в състояние да измести щатския прокурор от центъра на вниманието. На една среща с редакторския съвет на „Чикаго Трибюн“ тя полушеговито се оплака на главния редактор, който се извини, но посочи, че все пак именно Ралф Брукс продава вестника. Флорентина се оттегли в канцеларията си във Вашингтон. Чувстваше се безсилна и знаеше, че няма ефективен начин да се опълчи срещу опонента си.

С надеждата, че откритият сблъсък може да й даде възможност да промени наклона на везните, Флорентина предизвика Ралф Брукс на публичен дебат. Но щатският прокурор информира медиите, че не може да приеме подобно предизвикателство в момент, когато на плещите са му легнали толкова сериозни обществени отговорности. „Ако това мое решение доведе до загубата на шанса да представлявам порядъчните хора на Илинойс в Сената, така да бъде“ — повтаряше отново и отново той. На Флорентина й оставаше само да гледа как й се изплъзват поредните проценти.

Планираше да прекара последните две седмици в обиколка на щата, когато удари метеоритът.

Ричард звънна във вторник след края на процеса. Съквартирантката на Анабел се обадила и съобщила, че дъщеря им не се е върнала в Радклиф в неделя вечерта и че не била чувала нищо за нея. Флорентина незабавно отлетя за Ню Йорк. Ричард уведоми полицията и нае частен детектив да намери дъщеря му. Полицията ги увери, че ще направи всичко възможно, и той върна съпругата си в Чикаго.

Флорентина ходеше като замаяна и се обаждаше на Ричард на всеки час, но новини нямаше. До изборите оставаше само седмица, а проучванията показваха, че води пред Брукс едва с 51 срещу 49 процента. Едуард се опита да я накара да се съсредоточи върху кампанията, но в ушите й непрекъснато звучаха думите на Боб Бюканан: „Това място може да бъде само лош заместител на истинското семейство“. Започна да се пита дали… След един отвратителен уикенд, през който чувстваше, че е изгубила повече гласове, отколкото е спечелила, Ричард се обади развълнуван и й каза, че са намерили Анабел. През цялото време била в Ню Йорк.

— Слава богу — облекчено въздъхна Флорентина и от очите й бликнаха сълзи на радост. — Добре ли е?

— Добре е. В момента е в болница „Синай“.

— Какво е станало?!

— Направила е аборт.

Още същата сутрин Флорентина отлетя за Ню Йорк, за да бъде с дъщеря си. По време на полета позна един съпартиец — седеше няколко реда зад нея. В усмивката му имаше нещо особено. Когато пристигна в болницата, откри, че Анабел дори не е разбрала, че е била обявена за издирване. Едуард я умоляваше да се върне в Чикаго, тъй като медиите непрекъснато се интересуваха къде е. Макар че успяха да предпазят личния живот на Анабел от вестникарското любопитство, журналистите станаха подозрителни и започнаха да се интересуват защо Флорентина е ходила до Ню Йорк, вместо да остане в Илинойс. За първи път тя игнорира съвета на Едуард.

Ралф Брукс не закъсня да се възползва от положението. Предположи, че веригата „Барон“ е изпаднала в криза и че компанията винаги е била неин основен приоритет. С обединените усилия на Едуард и Анабел Флорентина се върна в Чикаго в понеделник вечерта. Всички щатски вестници твърдяха, че разликата между двамата претенденти е прекалено малка, за да могат да се правят предположения.

Във вторник сутринта Флорентина прочете заглавието, от което се страхуваше най-много — „Дъщерята на кандидат прави аборт“. Статията разкриваше всички подробности, чак до номера на леглото на Анабел.

— Смири се и се моли — бяха единствените думи на Едуард.

В деня на изборите Флорентина стана в шест сутринта и с помощта на Едуард обиколи колкото се може повече избирателни секции за четиринадесет часа. При всяко спиране сътрудниците й опъваха синьо-белите плакати с надпис „Каин в Сената“ и раздаваха брошури, изясняващи позицията й по най-важните въпроси. При едно от спиранията я попитаха за мнението й за аборта. Флорентина погледна жената с достойнство и отговори „Бъдете сигурна, че позицията ми е останала непроменена“, преди да си даде сметка, че въпросът е напълно невинен.

Сътрудниците й работеха неуморно, за да накарат всеки неин поддръжник да отиде да гласува, а самата Флорентина не спря да обикаля, докато избирателните секции не затвориха. Молеше се да е успяла да спечели поне с толкова, с колкото Картър бе спечелил пред Форд през 1976 година. Вечерта долетя Ричард с новината, че Анабел се е върнала в Радклиф и се чувства чудесно.

Двамата се прибраха в „Барон“ и се усамотиха в апартамента си. Включиха и трите телевизора, когато започнаха да съобщават резултатите от гласуването кой да се противопостави на републиканците през ноември. В единадесет часа Флорентина водеше с два процента. В полунощ Брукс имаше преднина от един процент. В два през нощта Флорентина отново водеше, макар и с по-малко от процент. В три часа тя заспа в прегръдките на Ричард. Той не я събуди, когато разбра какъв ще е крайният резултат. Жена му имаше нужда от сън.

Малко по-късно задряма, но по едно време се стресна и се събуди. Флорентина гледаше през прозореца, стиснала юмрук. Телевизията продължаваше да излъчва крайния резултат — Ралф Брукс е избран за кандидат на демократите за Сената с преднина от седем хиляди сто и осемнадесет гласа, или с по-малко от половин процент пред Флорентина.

Флорентина се обърна и отново погледна екрана. Погледът й не се спря върху ликуващия щатски прокурор, който махаше на поддръжниците си. Вниманието й бе привлечено от физиономията на човека, седнал точно зад него. Сега се сети къде бе виждала тази усмивка.

Политическата кариера на Флорентина спря. Вече бе извън Конгреса и трябваше да чака още две години, преди да може дори да мечтае да се завърне в политиката. След проблемите около Анабел започна да се пита дали не е настъпил моментът отново да насочи вниманието си към хотелската верига и по-спокойния живот.

Ричард не се съгласи.

— Много ще съжалявам, ако се откажеш от политиката, след като й посвети толкова време.

— Може би точно в това е въпросът. Ако не се занимавах толкова много със собствения си живот и бях обръщала малко повече внимание на Анабел, тя нямаше да се сблъска с тази криза на идентичността.

— Ха, криза на идентичността! Подобен боклук бих очаквал да чуя от някой от преподавателите й по социология, но не и от теб. Не съм забелязал Уилям да се пречупва пред някаква „криза на идентичността“. Скъпа, Анабел просто е имала връзка и не е взела предпазни мерки — просто е да се разбере. Ако всеки човек с любовник трябва да се смята за ненормален, малцината останали ще бъдем изключение. Онова, което й е нужно най-много в този момент, е да се отнасяш с нея като с приятелка.

Флорентина заряза всичко и през лятото заведе Анабел до Барбадос. По време на дългите им разходки по брега научи за връзката на дъщеря си с някакъв мъж във Васар. Флорентина все още не можеше да свикне с идеята, че колежите са смесени. Анабел не й каза името му и се опита да й обясни, че все още го харесва, но няма намерение да живее с него цял живот.

— Ти да не би да си се омъжила за човека, с когото си легнала първо?

Флорентина не й отговори веднага, но след това й разказа за Скот Форбс.

— Ама че боклук — каза Анабел, след като чу всичко. — Какъв късмет си извадила, че си намерила татко в „Блумингдейл“.

— Не, Анабел, тъкмо баща ти не спира да повтаря, че откритието било негово.

За тези няколко дни майка и дъщеря се сближиха повече, отколкото за години. Ричард и Уилям се присъединиха към тях на втората седмица и цялото семейство прекара заедно четиринадесет дни в мързелуване и печене на слънце.

Ричард много се зарадва, като видя, че Анабел и Флорентина се разбират прекрасно, и дълбоко се развълнува, когато дъщеря му започна да говори за Уилям като „големият ми брат“. Двамата с Анабел редовно биеха Уилям и Флорентина на голф следобед, след което прекарваха дълги вечери в бъбрене на масата.

Когато ваканцията свърши, всички страдаха. Флорентина си призна, че никак не й се иска отново да се хвърля във водовъртежа на политиката, но Анабел категорично се възпротиви и заяви, че последното нещо, което иска, е да има майка, която по цял ден си стои вкъщи и готви.

На Флорентина й бе странно, че тази година няма да участва в предизборната кампания. По време на борбата й с Брукс за Сената демократите бяха избрали способния чикагски адвокат Ноел Силвърман за кандидат за мястото й в Конгреса.

Мнозина гласоподаватели молеха Флорентина да се яви като независим кандидат, но тя знаеше, че партията не би одобрила подобна стъпка, особено при положение че след две години й предстоеше да търси нов кандидат за Сената — Дейвид Роджърс, вторият представител на Илинойс, непрекъснато повтаряше, че няма да участва в изборите през 1984 година.

Флорентина на няколко пъти ходи до Чикаго да говори в подкрепа на Ноел Силвърман и се зарадва, когато той спечели мястото, макар и едва с три хиляди двеста двадесет и три гласа.

Наложи й се да се изправи пред факта, че ще прекара две години в политическата пустош, и не й стана по-леко, когато прочете заглавието в „Чикаго Трибюн“ в деня след изборите: