Блудната дъщеря

31.

Уилям доведе за първи път Джоана Кабът за Коледа. Флорентина инстинктивно усети, че двамата трябва да се оженят, и то не само защото се оказа, че баща й е далечен роднина на Ричард. Джоана бе тъмнокоса, слаба и грациозна… и срамежливо изразяваше очевидните си чувства към Уилям. Той пък, от своя страна, бе грижовен и подозрително горд от младата дама, която стоеше мълчаливо до него.

— Можех да очаквам да си създадеш син, получил образованието си в Ню Йорк, живял във Вашингтон и Чикаго, но в крайна сметка отишъл до Бостън, за да си избере жена — подразни Флорентина съпруга си.

— Уилям е и твой син — напомни й Ричард. — Пък и какво те кара да мислиш, че ще се ожени за Джоана?

Флорентина се разсмя.

— Предричам, че напролет ще е в Бостън.

Но се оказа, че греши — наложи се да чакат до лятото.

Уилям караше последната си година, бе изкарал бизнес практиката си и с нетърпение очакваше да го приемат бизнесадминистрация в Харвард.

— По мое време трябваше да изчакаш да завършиш и да събереш малко пари, преди да мислиш за женене — каза Ричард.

— Изобщо не е вярно, Ричард. Ти напусна рано-рано Харвард, само за да се ожениш за мен, а после те издържах няколко седмици.

— Никога не си го споменавал, татко — обади се Уилям.

— Баща ти има едно нещо, на което в политиката му се казва избирателна памет.

Уилям излезе, като се смееше.

— Все пак мисля…

— Те са влюбени, Ричард. Нима си одъртял дотолкова, че не виждаш очевидното?

— Не, но…

— Още нямаш петдесет, а вече се държиш като стар глупак. Уилям е почти на същата възраст като теб, когато се ожени за мен. Е, имаш ли нещо да кажеш?

— Не. Ти си типичен политик — винаги прекъсваш другите.

Семейство Каин посети семейство Кабът в началото на новата година и Ричард веднага хареса бащата на Джоана Джон Кабът. Изненада се, че имат толкова много общи познати, а не са се срещали досега. Джоана имаше две по-малки сестри, които през целия уикенд тичаха около Ричард.

— Промених мнението си — каза той същата събота, след като си легнаха. — Мисля, че Уилям се нуждае точно от момиче като Джоана.

Флорентина се опита да засили до максимум средноевропейския си акцент и попита:

— Ами ако Джоана бе малка полска имигрантка и продаваше ръкавици в „Блумингдейл“?

Ричард я прегърна.

— Бих му казал да не купува три чифта ръкавици, защото ще му излезе по-евтино просто да се ожени.

Подготовката за сватбата се стори сложна и объркана за Флорентина, която живо си спомняше колко просто се бяха оженили двамата с Ричард. За щастие, госпожа Кабът пожела да поеме всичко в свои ръце, а когато имаха някаква нужда от Каин, Анабел с радост приемаше да играе ролята на представител на фамилията.

В началото на януари Флорентина се върна във Вашингтон, за да освободи канцеларията си. Колеги я спираха и приказваха с нея, сякаш никога не бе напускала Камарата. Джанет я очакваше с цял куп писма, повечето от които изразяваха съжалението на хората, че няма да се върне в Конгреса, но се надяваха да я видят в Сената след две години.

Флорентина отговори на всяко писмо, но въпреки това се питаше какво ли ще се случи през 1984 година и дали с политическата й кариера не е свършено.

Напусна Капитолия и се върна в Ню Йорк, но непрекъснато имаше чувството, че се пречка на някого. Хотелска верига „Барон“ и банка „Лестър“ се управляваха изцяло от Ричард и Едуард. Веригата се бе променила доста, след като Ричард бе направил нововъведенията, препоръчани от „Маккинси и компания“. Непрекъснато се изненадваше от новите ресторанти „Баронът на телешкото“ на първия етаж на всеки хотел и така и не свикна с компютърните банки до фризьорския салон във фоайето. А когато отиде да види Джани и да провери как вървят магазините, той просто реши, че е дошла за нова рокля.

През тези първи месеци извън Вашингтон изобщо не я свърташе на едно място. Пътува два пъти до Полша и изпита отчаяние и безнадеждност, докато гледаше сънародниците си и царящата навсякъде разруха. Питаше се коя ли ще е следващата жертва на руснаците. Използва пътуванията, за да се срещне с европейски лидери, които споделяха с нея страха си, че Америка се изолира все повече и повече с всеки следващ президент.

Когато се завърна, пред нея отново се изправи въпросът дали да се кандидатира за Сената. Джанет, която бе останала в екипа й, започна да обсъжда с Едуард Уинчестър предизборната тактика. Тя предвиждаше чести пътувания до Чикаго и Флорентина приемаше всички възможни покани да държи речи. Изпита облекчение, когато сенаторът Роджърс й се обади по време на великденската ваканция. Каза й, че се надява догодина тя да се кандидатира за мястото му, и добави, че може да разчита на подкрепата му.

Чикагските вестници следяха отблизо Ралф Брукс, който очевидно вече си създаваше име в Сената. По някакъв начин бе успял да се добере до място в престижната Комисия по външните работи, както и до Комисията по земеделието, която бе много важна за фермерите на Илинойс. Освен това бе единственият сенатор новак, участващ в работната група на Демократическата партия за регулаторната реформа.

Сватбата на Уилям и Джоана бе един от най-щастливите дни в живота на Флорентина. Двадесет и две годишният й син, облечен във фрак и застанал до младоженката, събуди спомените й за баща му в Сан Франциско. Сребърната гривна висеше свободно на лявата му китка и Флорентина се усмихна, като видя малкия белег на дясната му ръка. Макар че изглеждаше срамежлива и стеснителна, Джоана вече бе успяла да отърве бъдещия си съпруг от някои от най-ексцентричните му навици, сред които крещящите вратовръзки и брадата тип Фидел Кастро, която бе носил с такава гордост, преди да се запознаят. Баба Каин, както всички се обръщаха към Кейт, приличаше все повече и повече на бледосин боен кораб на пълна пара — сновеше сред гостите, целуваше някои или оставяше други (малцината, останали по-възрастни от нея) да я целунат. На седемдесет и пет години тя бе все още елегантна, без ни най-малък признак за старческо грохване. Тя бе и единствената от цялата фамилия, която можеше да увещае Анабел за нещо и на всичкото отгоре да го получи.

След забележителното празненство, уредено от родителите на Джоана в дома им на Бийкън Хил (включващо и цели четири часа танци), двамата младоженци заминаха за медения си месец в Европа, а Ричард и Флорентина се върнаха в Ню Йорк. Времето, когато трябваше да обяви кандидатурата си за Сената, наближаваше и Флорентина реши да потърси съвет от готвещия се да се оттегли колега.

Обади се на Дейвид Роджърс в канцеларията му. Сенаторът отсъстваше, затова Флорентина остави съобщение. Той не отговори на обаждането й няколко дни и най-накрая секретарката му звънна да обясни, че графикът му е изключително натоварен. На Флорентина това й се видя странно, тъй като определено не бе в стила на Дейвид Роджърс. Надяваше се, че само си въобразява това ненадейно отбягване, но накрая реши да сподели опасенията си с Едуард.

— Носи се слух, че иска да постави на своето място жена си — каза той.

— Бети Роджърс? Но тя винаги е твърдяла, че не би могла да понесе публичния живот. Просто не вярвам, че иска да продължи след оттеглянето на Дейвид.

— Все пак не забравяй, че откакто децата им тръгнаха по своите пътища преди три години, тя е член на Градския съвет на Чикаго. Може би това е разбудило апетита й за нещо по-голямо.

— Мислиш ли, че го е решила достатъчно сериозно?

— Не зная. Но след няколко обаждания ще изясня всичко.

Флорентина го изясни преди Едуард. Обади й се един неин бивш сътрудник от Чикаго и й каза, че партийната машина на окръг Кук говори за госпожа Роджърс така, сякаш тя вече се е кандидатирала.

Малко по-късно същия ден се обади Едуард. Щатският комитет провеждал събрание, на което обсъждал издигането на кандидатурата на Бети Роджърс, макар че според допитванията над осемдесет процента от регистрираните демократи поддържали Флорентина като наследник на Дейвид Роджърс.

— Не й помага дори това, че сенаторът Брукс я подкрепя открито — добави Едуард.

— Хм — каза Флорентина. — Какъв ли ще е следващият им ход?

— Не мисля, че за момента могат да направят нещо. Зная, че имаш много поддръжници в комитета, и всичко до голяма степен зависи от баланса, така че може би е най-добре да не се намесваш пряко. Просто продължавай да работиш в Чикаго и изглеждай така, сякаш стоиш над всичко това.

— Но ако я номинират?

— Тогава ще трябва да се явиш като независим кандидат и да я победиш.

— Едуард, както ми каза самият ти преди няколко месеца, почти невъзможно е да победиш партийната машина.

— Но Труман го направи.

Няколко минути след края на събранието Флорентина чу, че комитетът е гласувал с 6 срещу 5 гласа Бети Роджърс да бъде обявена за официален кандидат на партията на предизборното партийно съвещание, което щеше да се проведе същия месец. Дейвид Роджърс и Ралф Брукс бяха гласували срещу Флорентина.

Тя не можеше да повярва, че шестима души са в състояние да вземат толкова важно решение. През следващата седмица проведе два неприятни разговора — единия с Роджърс, а другия — с Брукс. И двамата я призоваваха да постави партийното единство над личните амбиции.

— Точно лицемерието, което можеш да очакваш от демократ — коментира Ричард.

Много от поддръжниците й я умоляваха да не се предава, но тя не бе убедена — особено след като председателят й се обади и я помоли в името на партийното единство да обяви официално, че няма да се кандидатира. В края на краищата, посочи той, Бети по всяка вероятност щяла да се задържи в Сената само един шестгодишен мандат.

„Което ще е повече от достатъчно за Ралф Брукс“, помисли си Флорентина.

През следващите няколко дни чу много съвети, а по време на едно пътуване до Вашингтон Боб Бюканан я посъветва да прочете по-внимателно „Юлий Цезар“.

— Цялата пиеса ли? — попита Флорентина.

— Не, скъпа, на твое място бих се съсредоточил най-вече върху Марк Антоний.

Флорентина се обади на председателя на Демократическата партия и му каза, че иска да присъства на събранието и да заяви, че няма да се кандидатира, но че не желае да подкрепи Бети Роджърс.

Председателят прие с готовност предложения компромис.

Срещата се проведе след десет дни в Щатския централен комитет на Демократическата партия в хотел „Бисмарк“ на Рандълф стрийт. Когато Флорентина влезе, залата вече бе пълна. Посрещнаха я със силни аплодисменти, от които се усещаше, че събранието може и да не протече така гладко, както се надяваха организаторите.

Флорентина зае определеното й място в края на втория ред от местата на подиума. Председателят се настани в средата на първия ред зад дългата маса. От двете му страни бяха седнали сенаторите Роджърс и Брукс. Освен тях на предната редица седяха секретарят и касиерът. При появяването на Флорентина председателят й кимна любезно. Останалите членове на комисията заеха местата на втория ред.

— Ще е лудост да се откажете от борбата — прошепна й един от тях.

В осем часа председателят покани Дейвид Роджърс да направи обръщение. Сенаторът открай време бе уважаван като всеотдаен служител на избирателите си, но дори и най-близките му помощници не биха го определили като особено добър оратор. Той започна с благодарности към всички, които го бяха подкрепяли досега, и изрази надеждата, че за в бъдеще ще прехвърлят своята лоялност към съпругата му. Заговори несвързано за работата си като сенатор през последните двадесет и четири години. Когато си седна, последвалите аплодисменти можеха да се определят в най-добрия случай като учтиви.

След това думата взе председателят, който очерта причините, които са го накарали да предложи Бети Роджърс за кандидат.

— Най-малкото избирателите лесно ще запомнят името — опита се да се пошегува той, но за негова изненада смехът му се поде само от един-двама души на подиума и от съвсем малко в залата. След това в продължение на десет минути той възхваляваше достойнствата на Бети Роджърс и работата й като градски съветник.

Залата запази мълчание. Председателят си седна, изпратен от вяли аплодисменти. Изчака за момент, след което даде думата на Флорентина.

Тя не си беше нахвърляла бележки, тъй като искаше речта й да прозвучи импровизирано, макар да бе репетирала всяка дума през последните десет дни. Ричард бе изявил желание да дойде с нея, но тя му бе казала, че не си заслужава да си губи времето — всичко беше на практика решено много преди събранието. В действителност не искаше да е в залата, защото подкрепата му можеше да хвърли сянка на съмнение върху искреността й.

Когато председателят седна, Флорентина застана в центъра на подиума, точно пред Ралф Брукс, и започна:

— Господин председател, днес дойдох в Чикаго, за да обявя, че няма да се кандидатирам за Сената.

Направи пауза и в залата се чуха викове: „Защо?“ и „Кой ви спира?“. Тя продължи речта си, сякаш не ги бе чула.

— Имах привилегията да служа на моя избирателен район в Чикаго в продължение на шест години в Камарата на представителите и с нетърпение очаквам отново да работя за доброто на народа и в бъдеще. Винаги съм вярвала в партийното единство…

— Но не и в партийното закостеняване — извика някой от залата.

Флорентина отново игнорира прекъсването.

— Затова с радост ще подкрепя кандидата, когото изберете — продължи тя, като се мъчеше да говори възможно най-убедително.

В залата се надигна рев, ясно се чуваха викове: „Сенатор Каин, сенатор Каин“.

Дейвид Роджърс я изгледа многозначително.

— На моите поддръжници ще кажа, че може би това ще стане друг път и другаде, но не и тази вечер, така че да не забравяме, че в този ключов щат трябва да победим републиканците, а не себе си. Уверена съм, че ако стане сенатор, Бети Роджърс ще служи на партията със същото умение, с каквото го правеше и съпругът й. Ако обаче мястото се заеме от републиканците, можете да сте сигурни, че ще дам всичко от себе си, за да си го отвоюваме отново след шест години. Какъвто и да е изходът, комитетът може да разчита на моята подкрепа в този така важен щат по време на изборната година.

Флорентина бързо се върна на мястото си на втория ред. Овациите не преставаха.

След като въведе ред (което се помъчи да направи колкото се може по-бързо), председателят даде думата на следващия сенатор от Илинойс, госпожа Бети Роджърс. До този момент Флорентина седеше с наведена глава, но сега не се сдържа и погледна противничката си. Бети Роджърс очевидно не бе подготвена за такава опозиция и явно силно се вълнуваше, докато прелистваше бележките си. Прочете предварително подготвена реч, като на места почти шепнеше; и макар че в крайна сметка изигра ролята си, в сравнение с нея ораторските способности на съпруга й бяха като на Цицерон. На Флорентина й стана жал за нея и почти изпита вина заради избраната тактика, но това не й попречи да презира комитета, че бе изправил Бети Роджърс пред такова изпитание. Запита се докъде ли е готов да стигне Ралф Брукс в опитите си да я държи настрана от Сената. Когато най-сетне си седна, Бети Роджърс се тресеше като желе. За да не ги кара да се чувстват неудобно, Флорентина тихомълком слезе от подиума и излезе през страничната врата. Спря едно такси и каза на шофьора да я откара до летището.

— Няма проблем, госпожо Каин — каза й той. — Надявам се отново да се кандидатирате за Сената. Този път лесно ще спечелите мястото.

— Не, няма да се кандидатирам — спокойно каза Флорентина. — Кандидатът на демократите ще бъде Бети Роджърс.

— Тя пък коя е? — попита шофьорът.

— Съпругата на сенатора Роджърс.

— Че какво й разбира главата от тази работа? И мъжът й не беше голяма стока — раздразнено каза шофьорът и изминаха останалата част от пътя в мълчание. Това й даде възможност да помисли. Трябваше да се яви като независим кандидат, ако имаше шанс да спечели мястото. Най-голямата й грижа обаче бе да не разцепи гласовете между себе си и Бети Роджърс и така да помогне на републиканците. Партията никога не би й простила това. То щеше да означава край на политическата й кариера. А и в двата случая победителят щеше да е Брукс. Прокле се, че не го бе победила, когато имаше тази възможност.

Таксито спря пред терминала.

— Още не мога да разбера — каза шофьорът, докато прибираше парите. — Да ви кажа, госпожо, жена ми смята, че някой ден ще станете президент. Аз самият не го разбирам, защото никога не бих гласувал за жена.

Флорентина се разсмя.

— Не исках да ви обидя, госпожо.

— Не се обидих — отвърна тя и му даде двоен бакшиш.

Погледна часовника си и тръгна към вратата за заминаващи — до полета оставаше половин час. Купи си от будката последните броеве на „Тайм“ и „Нюзуик“. И на двете корици се мъдреше Буш — първите изстрели от президентската кампания вече бяха дадени. Провери на екрана изхода към самолета за Ню Йорк — 12С. Усилията на служителите на летището да избегнат фаталния номер я развесели. Седна в един въртящ се стол от червена пластмаса и се зачете в биографията на Джордж Буш. Статията така я погълна, че не чу високоговорителя. Повториха съобщението.

— Госпожа Флорентина Каин, моля явете се при най-близкия бял телефон.

Флорентина продължаваше да чете за изпълнителния директор на нефтената компания „Запата Ойл“, който бе минал през Камарата на представителите, Националния комитет на Републиканската партия, ЦРУ и Китай, преди да стане вицепрезидент. Един служител на „Транс Уърлд Еърлайнс“ се доближи до нея и я докосна по рамото.

— Госпожо Каин, вас викат — каза младият мъж и посочи високоговорителя.

— Да. Благодаря ви.

Забърза през фоайето към най-близкия телефон. В подобни моменти винаги си представяше, че е станало нещо с децата. Напомни си, че Уилям е женен, а Анабел е вече пълнолетна. Вдигна слушалката.

— Флорентина, ти ли си? — силно и ясно се разнесе гласът на сенатор Роджърс.

— Да, на телефона — отвърна тя.

— Слава богу, че те хванах. Бети реши, че в крайна сметка не иска да се кандидатира. Смята, че кампанията ще е прекалено голямо предизвикателство за нея. Можеш ли да се върнеш, преди съвсем да са срутили залата?

— Защо? — попита Флорентина. Умът й работеше трескаво.

— Не чуваш ли какво става тук? — каза Роджърс. Флорентина се заслуша във виковете: „Каин, Каин, Каин“ — също толкова ясни, колкото и гласът на самия сенатор. — Искат да те обявят за официален кандидат и няма да мръднат, докато не се върнеш.

Флорентина сви юмрук.

— Не съм заинтересована, Дейвид.

— Но, Флорентина, мислех, че…

— Не, освен ако не получа подкрепата на комитета и ти лично не ме предложиш за номиниране.

— Всичко, каквото кажеш. Бети винаги е смятала, че ти си човекът за тази работа. Всичко беше заради натиска на Ралф Брукс.

— Ралф Брукс ли?

— Да. Но сега Бети разбира, че това не е нищо освен опит от негова страна да получи лична изгода. Така че, за бога, идвай веднага.

— Тръгвам.

Флорентина почти затича към стоянката за таксита. Една от колите рязко спря до нея.

— Къде да бъде този път, госпожо Каин?

Тя се усмихна.

— Там, откъдето започнахме.

— Сигурно знаете накъде сте тръгнали, но не разбирам как обикновен човек като мен трябва да вярва на политици, които дори не познава.

Флорентина се молеше шофьорът да си мълчи, за да може да се съсредоточи, но този път устата му не спря — дрънкаше за жена си, която трябвало да напусне; за тъща си, която не искала да го остави на мира; за сина си, който се друсал и нямал работа, и за дъщеря си, която живеела в някаква религиозна комуна в Калифорния.

— Ама че шибана държава — да ме прощавате, госпожо Каин — завърши той, когато наближиха залата.

Господи, как й се искаше да му кресне да си затваря устата. Даде му двоен бакшиш за втори път тази вечер.

— Може би в крайна сметка ще гласувам за вас, когато се кандидатирате за президент — каза шофьорът. Тя му се усмихна. — И ще обработвам хората, които се возят в таксито — към триста на седмица са.

Флорентина потрепери — поредният научен урок.

Всички в залата бяха прави и скандираха името й. Някои бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха, други се бяха качили на столовете. Сенатор Роджърс първи я поздрави на трибуната, последван от съпругата си, която й се усмихна с облекчение. Председателят сърдечно се ръкува с нея. Сенатор Брукс не се виждаше никакъв — Флорентина понякога наистина не можеше да понася политиката. Тя се обърна към поддръжниците си в залата и ревовете станаха още по-гръмки. Понякога политиката наистина й харесваше.

Флорентина застана в центъра на подиума, но бяха нужни пет минути, за да може председателят да въдвори ред. Когато отново се възцари тишина, тя просто каза:

— Навремето Томас Джеферсън отбелязал: „Върнах се по-рано, отколкото очаквах“. С радост приемам вашата номинация за Сената на Съединените щати.

Не й позволиха да каже нищо повече — всички се скупчиха около нея. Малко след дванадесет и половина успя да допълзи до стаята си в чикагския „Барон“. Незабавно набра 212, съвсем забравила, че в Ню Йорк е един и половина.

— Кой е? — чу се сънен глас.

— Марк Антоний.

— Кой?

— Идвам да погреба Бети, не да я величая.

— Джеси, да не си полудяла?

— Не, но съм избрана за кандидат на демократите за сенатските избори — каза Флорентина и му обясни как е станало всичко.

— Джордж Оруел е предрекъл, че горе-долу по наше време ще се случат хиляди ужасни неща, но никъде не е споменавал, че ще ме събудиш посред нощ само за да ми кажеш, че ще ставаш сенатор.

— Помислих, че би искал да научиш първи.

— По-добре се обади на Едуард.

— Мислиш ли, че е разумно? Вече ми напомни, че в Ню Йорк е един и половина.

— Зная колко е часът, но защо да съм единственият, когото събуждаш само за да му кажеш сгрешен цитат от „Юлий Цезар“?

Сенаторът Роджърс удържа на думата си и през цялата кампания подкрепяше Флорентина. За първи път от години тя бе свободна от ангажиментите във Вашингтон и можеше да посвети цялата си енергия на изборите. Този път нямаше неочаквани гръмотевици и метеорити, макар че хладната подкрепа на Ралф Брукс в едни случаи и завоалираната похвала към опонента й републиканец в други не допринесоха особено за каузата й.

Основният интерес на всички през годината бе към президентската кампания. Най-голямата изненада бе изборът на кандидата за президент от страна на демократите — човек, който се появи буквално от нищото и победи на предварителните избори Уолтър Мондейл и Едуард Кенеди благодарение на програмата си, кръстена „Свеж подход“. Кандидатът посети Илинойс шест пъти, като неизменно се срещаше с Флорентина.

В деня на изборите вестниците в Чикаго продължаваха да твърдят, че разликата между кандидатите е прекалено малка, за да може да се предвиди кой ще е бъдещият сенатор. Социолозите сгрешиха, а приказливият шофьор на такси се оказа прав — в осем и половина централно време кандидатът на републиканците призна категоричната победа на Флорентина. По-късно социолозите се опитаха да обяснят грешките си с предположението, че много мъже не биха си признали, че са гласували за жена. Но в края на краищата това нямаше значение. Телеграмата на новия кандидат-президент казваше всичко:

32.

1985 бе година на погребения, от което Флорентина почувства всичките си петдесет и една години до мозъка на костите си.

Когато се върна във Вашингтон, откри, че са й определили канцелария в сградата „Ръсел“, само на шестстотин метра от стария й кабинет в „Лонгуърт“. За няколкото дни докато се нанасяше, най-редовно вкарваше колата си в гаража на „Лонгуърт“ вместо на паркинга в двора на „Ръсел“. Не можеше да свикне и с обръщението „сенаторе“, особено когато го правеше Ричард — а той успяваше да изрече титлата по такъв начин, че звучеше направо като оскърбление.

— Можеш да си мислиш, че статусът ти се е вдигнал, но въпреки това не ти дават повишение на заплатата. С нетърпение чакам да станеш президент — добави той. — Така поне ще получаваш колкото вицепрезидентите на банката.

Наистина, заплатата на Флорентина не се вдигна, но за сметка на това разходите й станаха по-големи, тъй като отново се заобиколи с екип, на който можеха да завидят мнозина сенатори. Тя бе първата, която осъзнаваше предимствата на солидната финансова база извън света на политиката. Повечето хора от стария й екип се върнаха и бяха допълнени с нови, които не се съмняваха в бъдещето на Флорентина. Канцеларията й се помещаваше в апартамент 440. Останалите помещения се заемаха от четиринадесет помощници начело с безстрашната Джанет Браун — Флорентина отдавна бе решила, че тази жена буквално се е омъжила за работата си. Освен това имаше и четири канцеларии из Илинойс, във всяка от които работеха по трима души.

Новият й кабинет гледаше към двора — към фонтана и застлания с плочи район за паркиране. Зелените площи бяха предпочитано място за обяд за служителите през топлите сезони и за много катерички през зимата.

Флорентина каза на Ричард, че очаква да харчи от собствения си джоб над двеста хиляди долара годишно повече от отпусканата сума, която варираше от сенатор на сенатор в зависимост от големината на щата и броя на населението му. Ричард се усмихна и мислено си отбеляза да дари същата сума и на Републиканската партия.

Малко след като гербът на Илинойс бе поставен върху вратата на канцеларията, Флорентина получи телеграмата. Беше проста и кратка: „Уинифред Тредголд почина в четвъртък, в единадесет часа“.

Флорентина научи малкото име на мис Тредголд чак сега. Погледна часовника си, направи два презокеански разговора и след това звънна на Джанет да й обясни къде ще бъде през следващите четиридесет и осем часа. В един вече бе на борда на „Конкорд“. Пристигна в Лондон три часа и двадесет и пет минути по-късно, в девет и двадесет и пет. Поръчаната кола я чакаше пред митницата и я откара по магистрала М4 до Уилтшир. Отседна в хотел „Лендсдоун Армс“ и до три през нощта чете, за да преодолее умората от пътуването. Преди да изгаси лампата, звънна на Ричард.

— Къде си? — бяха първите му думи.

— В един малък хотел в Калн, Уилтшир, Англия.

— Защо, за бога? Да не би сенатът да е тръгнал да събира факти из английските пъбове?

— Не, скъпи. Мис Тредголд е починала и утре ще бъда на погребението й.

— Съжалявам. Ако ми се беше обадила, щях да дойда с теб. И двамата имаме да й благодарим за много неща. — Флорентина се усмихна. — Кога се връщаш?

— Утре вечер с полета на „Конкорд“.

— Да се наспиш добре, Джеси. Ще си мисля за теб… и за мис Тредголд.

В девет и половина прислужницата донесе масичка със закуска — пушена херинга, мармалад, кафе и броя на лондонския „Таймс“. Флорентина седна в леглото — наслаждаваше се на всеки миг от угаждането, което никога не би могла да си позволи във Вашингтон. До десет и половина изчете „Таймс“ и не остана изненадана, че англичаните имат същите проблеми с инфлацията и безработицата, от които страдаха и хората в Америка. Стана и облече прост черен плетен костюм. Единственото украшение, което сложи, бе малкият часовник, подарен й от мис Тредголд за тринадесетия й рожден ден.

Портиерът на хотела й обясни, че църквата е на километър и половина. Сутринта бе толкова ясна, че тя реши да повърви пеша. Човекът обаче бе пропуснал да каже, че пътят се изкачва нагоре по склона, а вместо „на“ би било по-подходящо „доста над“. Докато вървеше, Флорентина си помисли колко малко се движи напоследък — бяха оставили стария велосипед-тренажор в Кейп Код. Манията на джогинга също бе успяла да мине някак си покрай нея.

Малката черква бе кацнала на върха на хълма, оградена с дъбове и брястове. На таблото за обяви имаше апел за събиране на двадесет и пет хиляди паунда, необходими за ремонт на покрива; според малкия червен индикатор до обявата засега бяха събрани малко над хиляда. За изненада на Флорентина, клисарят я чакаше и я настани на предния ред до една властно изглеждаща дама, която можеше да бъде единствено директорката на училището.

Черквата бе много по-пълна, отколкото бе очаквала, а хорът бе от ученици. Службата бе проста и от обръщението на енорийския свещеник на Флорентина й стана ясно, че мис Тредголд бе продължила да учи възпитаниците си със същата всеотдайност и здрав разум, с които бе въздействала и върху нейния живот. Опита се да не плаче, защото знаеше, че мис Тредголд не би го одобрила, но едва не се разрида на глас, когато хорът запя любимия й химн.

Когато службата свърши, Флорентина излезе заедно с останалите в малкия църковен двор и загледа как спускат в земята тленните останки на Уинифред Тредголд. Директорката, която бе същинско копие на мис Тредголд — на Флорентина й бе трудно да повярва, че подобни жени все още съществуват — каза, че иска да й покаже училището. По пътя Флорентина научи, че мис Тредголд никога не е говорила за нея освен един или два пъти пред най-близките си приятелки, но когато директорката отвори вратата на малката стаичка в общежитието, Флорентина вече не бе в състояние да сдържа сълзите си. На шкафчето до леглото имаше стара библия, снимка на викарий, който несъмнено бе бащата на мис Тредголд, а до нея в проста викторианска рамка — снимка на Флорентина от завършването на Девическото училище. В чекмеджето на шкафчето откриха всички писма, които Флорентина й бе писала през изминалите тридесет години. Последното лежеше неразпечатано върху леглото.

— Тя разбра ли, че съм избрана в Сената? — с треперещ глас попита Флорентина.

— О, разбира се, цялото училище се молеше за вас. Тогава мис Тредголд проведе последния си урок в параклиса, а преди да почне, ме помоли да ви пиша, че вече знаела, че баща й е прав и че наистина е обучавала жена с велико бъдеще. Скъпа, не плачете — вярата й в Бог бе тъй непоклатима, че тя си отиде от този свят напълно спокойна. Помоли ме да ви дам нейната библия и този плик, но ще трябва да го отворите чак когато се приберете у дома. Това е завещанието й за вас.

Флорентина благодари на директорката за цялата й добрина и гостоприемство и спомена, че се е изненадала от очакващия я клисар — никой не знаел, че ще дойде за погребението.

— О, не би трябвало да се изненадваш, дете — каза директорката. — И за миг не съм се съмнявала, че няма да дойдеш.

Тя потегли обратно към Лондон, стиснала здраво плика. Започна да го разлепва като дете, намерило подаръка си, но знаещо, че е за рождения му ден утре. Хвана полета на „Конкорд“ в шест и половина и пристигна във Вашингтон в пет и тридесет. В шест и половина вечерта вече седеше зад бюрото си в сградата „Ръсел“. Дълго гледа плика, върху който бе написано „Флорентина Каин“, и най-сетне се реши да го отвори. Извади съдържанието му — четири хиляди акции на хотелска верига „Барон“. Очевидно мис Тредголд бе починала, без да знае, че разполага с повече от половин милион долара. Извади писалката си и написа чек за двадесет и пет хиляди паунда за нов покрив на черквата в памет на мис Уинифред Тредголд, а акциите прати на професор Ферпози да бъдат предадени на фондация „Ремажен“. Когато Ричард научи, й каза, че баща му веднъж постъпил по абсолютно същия начин, но тогава исканата сума била петстотин паунда.

— Явно дори Бог е засегнат от инфлацията — добави той.

Вашингтон се готвеше за ново встъпване в длъжност. Този път сенатор Каин получи място на VIP сцената, от която новият титуляр щеше да произнесе речта си. Слушаше внимателно програмата за американската политика през следващите четири години, сега наричана от всички „Свеж подход“.

— С всеки път се приближаваш все повече и повече до подиума — й каза Ричард на закуска.

Флорентина хвърли поглед към колегите и приятелите си — във Вашингтон вече се чувстваше като у дома си. Сенатор Ралф Брукс бе на предния ред — още по-близо до президента. Очите му не се откъсваха от подиума.

Тя влезе в подкомисията по отбраната към Бюджетната комисия и в Комисията по околната среда и обществените сгради. Освен това й предложиха да председателства Комисията по дребния бизнес. Дните й отново се превърнаха в непрекъсната надпревара с времето. Джанет и помощниците й я запознаваха с резюмета в асансьори, коли, самолети, на път към залата за гласуване и дори по коридора, докато тичаше от една комисия към друга. Флорентина бе неуморна в усилията си да изпълни дневния си график и четиринадесетте й сътрудници се чудеха колко ли товар може да понесе, преди да се огъне и да се пречупи под напрежението. В Сената тя бързо утвърди вече изградената си в Камарата на представителите репутация, като вземаше думата само по въпроси, по които разполагаше с информация. Винаги пазеше мълчание по темите, за които не се чувстваше достатъчно осведомена. На няколко пъти гласува против собствената си партия по въпроси на отбраната и на два пъти — срещу новата енергийна политика, провокирана от избухналата война в Близкия изток.

Като единствената жена сенатор от Демократическата партия Флорентина получаваше покани от цялата страна да изнася речи. Колегите й бързо научиха, че Флорентина Каин не е просто фигурант в Сената, а човек, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван.

Бе поласкана, че често я канят в тесния кръг на лидера на мнозинството да участва в обсъждането не само на политически, но и на вътрешнопартийни проблеми.

По време на първата си сесия като сенатор Флорентина подкрепи една поправка към Закона за дребния бизнес, която предвиждаше щедри данъчни облекчения за фирмите, изнасящи повече от тридесет и пет процента от продукцията си. Винаги бе смятала, че онези, които не се опитват да продават стоките си в чужбина, страдат от същата грандоманска самоизмама, на която се бе поддала Англия в средата на века, и че ако не внимават, американците ще влязат в двадесет и първи век със същите проблеми, с които англичаните не бяха успели да се справят през 80-те.

През първите три месеца отговори на пет хиляди четиристотин и шестнадесет писма, гласува седемдесет и девет пъти, говори осем пъти в заседателната зала и четиринадесет — извън нея, и за деветдесет дни пропусна четиридесет и три обяда.

— Не ми трябва диета — сподели тя с Джанет. — Сега тежа по-малко, отколкото на двадесет и четири, когато отворих първия си магазин в Сан Франциско.

Втората смърт бе не по-малък удар, защото цялото семейство бе прекарало предишния уикенд заедно в Кейп Код.

Прислужницата съобщила на иконома, че госпожа Кейт Каин не слязла на закуска, когато стенният часовник ударил осем.

— В такъв случай трябва да е умряла — казал икономът.

Кейт Каин бе на седемдесет и девет, когато не успя да слезе на закуска, и семейството се събра да я изпрати в последния й път. Службата бе в църквата „Св. Троица“ на Копли скуеър и не се различаваше много от погребението на мис Тредголд. Присъстваха всички от фамилиите Каин и Кабът, както и двама други сенатори и един конгресмен. Почти всички, познавали Баба Каин, както и мнозина, които никога не я бяха срещали, заемаха местата зад Ричард и Флорентина.

Флорентина погледна към Уилям и Джоана. Джоана изглеждаше така, сякаш щеше да роди най-много след месец. На Флорентина й стана мъчно, че Кейт не бе доживяла да стане Прабаба Каин.

След погребението прекараха печален семеен уикенд в Червената къща на Бийкън Хил. Флорентина никога нямаше да забрави неуморните усилия на Кейт да сдобри съпруга си и сина си. Сега Ричард бе станал глава на фамилията Каин и Флорентина си даде сметка, че това само ще добави още повече отговорности към вече и без това непоносимия му товар от задължения. Знаеше също, че той няма да се оплаче никога, и се почувства виновна, че не може да направи нищо, за да облекчи живота му.

Като типичен представител на фамилията Каин, Кейт бе благоразумна и разсъдлива: по-голямата част от имуществото й бе оставена на Ричард и сестрите му Луси и Вирджиния, но и Уилям и Анабел в никакъв случай не бяха забравени. Уилям щеше да получи два милиона долара на тридесетия си рожден ден. Анабел пък щеше да получава лихвите от други два милиона, докато не навърши четиридесет и пет или не роди две законни деца. Почти нищо не можеше да убегне на Баба Каин.

Във Вашингтон битката за междинните избори вече бе започнала и Флорентина бе доволна, че има на разположение цели шест години преди отново да застане пред избирателите. Това й даваше възможност да свърши малко истинска работа, без да прекъсва през година, за да участва в партийните боричкания. Въпреки това толкова много колеги я канеха да говори в тяхна подкрепа в щатите им, че сякаш изкара цяла предизборна кампания. Възможно най-учтиво отклони единствено поканата в Тенеси — обясни, че не би могла да говори срещу Боб Бюканан, който се опитваше да бъде преизбран за последен път.

Малката бяла картичка, която Луиз й връчваше всяка)вечер, бе винаги пълна с ангажименти от изгрев до залез-слънце:

Като сенатор Флорентина успя да намали пътуванията си до Илинойс до едно през седмица. Всеки втори петък вземаше полета до Провидънс, където се срещаше с Ричард.

Свободните уикенди прекарваха в Кейп Код, който стана техен дом — след смъртта на Кейт Ричард даде Червената къща на Уилям и Джоана.

В събота сутрин обикновено безделничеха над вестници и списания. Понякога Ричард свиреше на чело, а Флорентина довършваше работата, която си бе взела от Вашингтон. Следобед, ако времето беше хубаво, играеха голф, а вечерта — табла. Флорентина винаги влизаше с неколкостотин долара. Ричард отбеляза, че ще ги дари на Републиканската партия, стига тя да реши някога да си изплати дълговете. Флорентина винаги поставяше под въпрос уместността от даване на пари на републиканците от Масачузетс, но Ричард посочваше, че освен тях подкрепя и републиканския губернатор и сенатора на Ню Йорк.

Като истински патриот, Джоана роди син на рождения ден на Вашингтон. Кръстиха го Ричард. Изведнъж Флорентина се оказа баба.

Списание „Пийпъл“ престана да я описва като най-елегантната дама във Вашингтон и започна да я нарича най-добре изглеждащата баба в Америка. Това предизвика буря от протести и редакцията бе залята със стотици писма с фотографии на други прекрасни баби. Което обаче направи Флорентина само още по-популярна.

Слуховете, че ще бъде силен претендент за вицепрезидентския пост през 1988 година, тръгнаха през юли, когато Асоциацията на дребния бизнес в Илинойс я провъзгласи за жена на годината. Всеки път, когато я питаха във връзка с това, тя напомняше, че е в Сената от по-малко от година и че основният й приоритет е да представлява своя щат в Конгреса. Въпреки това не можеше да не забележи, че често я канят в Белия дом и още по-често — на заседания с президента. Това бе първият път, когато да си единствената жена в спечелилата мнозинство партия се оказа преимущество.

Флорентина научи за смъртта на Боб Бюканан, когато запита защо знамето на сградата „Ръсел“ е наполовина спуснато. Погребението бе в сряда, когато трябваше да внесе една поправка към Законопроекта за общественото здравеопазване в Сената и да говори на един семинар по отбраната в Международния научен център „Удроу Уилсън“. Отмени единия ангажимент, отложи другия и отлетя за Нашвил, Тенеси.

Присъстваха и двамата щатски сенатори, както и седмината останали конгресмени. Флорентина стоеше мълчаливо до колегите си от Камарата. Докато чакаха да влязат в лютеранската черква, един от тях сподели, че Боб имал петима синове и една дъщеря. Най-младият — Джералд — бил убит във Виетнам. Флорентина благодари на Бога, че Ричард бе прекалено стар, а Уилям — прекалено малък, за да участват в тази безсмислена война.

Стивън, най-големият син, поведе семейство Бюканан в черквата. Висок и слаб, с честно лице, той буквално бе одрал кожата на Боб и когато Флорентина разговаря с него след службата, прояви същия южняшки чар и непосредственост, които я бяха привързали към баща му. Тя се зарадва, когато научи, че Стивън ще се кандидатира за мястото на баща си в предстоящите извънредни избори.

— Така поне ще има с кого да се карам.

— Той много ви се възхищаваше — каза Стивън.

Флорентина не очакваше да открие снимката си в сутрешните издания на всички по-големи вестници, които я описваха като галантна дама. Джанет постави върху изрезките и новия брой на „Ню Йорк Таймс“:

Флорентина бързо се превръщаше в най-търсения политик във Вашингтон. Дори президентът призна, че програмата й не е много по-малко натоварена от неговата. Но сред купищата покани през тази година имаше една, която тя прие с особена гордост. От Харвард я канеха да участва в изборите за Съвета на настоятелите през пролетта и да говори на церемонията по връчването на дипломите през юни. Дори Ричард си отбеляза в бележника си да остави този ден свободен от ангажименти.

Тя погледна списъка на онези, които се бяха ползвали със същата чест преди нея — от Джордж Маршал, автора на плана за възстановяване на следвоенна Европа, до Александър Солженицин, описващ Запада като декадентски и лишен от духовни ценности.

Флорентина посвети много часове на подготовката на обръщението си, тъй като знаеше, че медиите традиционно я предават почти изцяло. Всеки ден репетираше отделни части от речта пред огледалото, в банята, дори по време на игрите на голф с Ричард. Написа целия текст сама, на ръка, но все пак прие многобройните поправки на Джанет, Ричард и Едуард.

В деня преди събитието й се обадиха от „Сотби“. Флорентина изслуша завеждащия отдела и се съгласи с предложението му. Когато се уговориха за максимално възможната цена, той й каза, че ще я уведоми за резултата веднага след търга. Моментът не можеше да бъде по-добре избран. Същата вечер тя отлетя за Бостън. На летище „Логан“ я чакаше ентусиазиран студент, който я откара до Кеймбридж и я остави пред факултетния клуб. Председателят Бок я посрещна във фоайето и я поздрави с избирането й в Съвета, след което я представи на останалите настоятели. Бяха тридесетина, сред тях двама Нобелови лауреати — един за литература и един за наука; двама министри от предишни кабинети, генерал от армията, съдия, петролен магнат и двама ректори. Флорентина се изуми, като видя колко любезни са всички — коренно противоположно на отношенията, царящи в Конгреса.

Стаята за гости, в която я настаниха, събуди спомените за студентските й години и тя излезе в коридора, за да се обади на Ричард. Той беше в Олбъни и се занимаваше с някакви данъчни проблеми, причинени от Джак Кемп, новия губернатор републиканец на щата Ню Йорк.

— Ще дойда за обяд — обещай Ричард. — Между другото, дори Дан Радър сметна за нужно да съобщи за предстоящата ти реч по новините на Си Би Ес. Гледай да се представиш добре, иначе ще предпочета да гледам „Янките“ на единадесети канал.

— Гледайте да дойдете навреме, господин Каин.

— Гледайте речта ви да бъде поне толкова добра, колкото на събранието на ветераните от Виетнам, сенаторе. Ще измина маса път, само за да ви чуя на живо.

— Как така съм успяла да се влюбя във вас, господин Каин?

— Ако не ме лъже паметта, тогава имаше почин „Приемете имигрант за една година“ и жителите на Бостън просто проявяваха обичайната си обществена съвест.

— Но защо това продължи и след края на годината?

— Реших, че е мой дълг да прекарам остатъка от живота си с вас.

— Добро решение, господин Каин.

— Иска ми се сега да съм с теб, Джеси.

— Не бихте си и помислили, ако можехте да видите стаята ми. Има само едно единично легло, така че щеше да се наложи да прекарате нощта на пода. Елате утре навреме, защото искам да чуете речта.

— Добре. Но трябва да отбележа, че ще ви е нужно доста време, за да ме направите демократ.

— Ще се пробвам утре. Лека нощ, господин Каин.

На сутринта го събуди телефонът. Той предположи, че е Флорентина с поредния си сенаторски коментар, но се оказа, че се обаждат от „Ню Йорк Еър“. Този ден от Олбъни нямало да има полети, тъй като еднодневната стачка на работниците по поддръжката блокирала всички въздушни линии.

— По дяволите! — изруга Ричард и скочи под студения душ, което доведе до ново попълнение в речника му.

Докато се бършеше и обличаше, се опитваше да звънне на рецепцията. Телефонът падна и трябваше да започне всичко отначало.

— Искам долу да ме чака кола — каза той, отново изпусна телефона и най-накрая успя да се облече.

Звънна в Харвард, но там нямаха представа къде се намира сенатор Каин в момента. Той остави съобщение за случилото се, затича надолу, отказа се от закуската и грабна ключовете на очакващия го „Форд Екзекютив“. Попадна в задръстването в пиковия час и му трябваше половин час, за да излезе на шосе 90. Погледна часовника си — трябваше да кара с постоянна скорост сто километра в час, за да стигне в Кеймбридж навреме за речта. Знаеше колко много означава тя за Флорентина и бе твърдо решен да пристигне преди два часа.

Последните няколко дни бяха същински кошмар, така че беше спестил на Флорентина историята с кражбата в Кливланд, превземането на хотела в Кейптаун, данъчните проблеми с имуществото на майка си — и всичко това в момент, когато цената на златото се сриваше заради гражданската война в Южна Африка. Опита се да изхвърли всички тези проблеми от ума си. Флорентина винаги познаваше кога е уморен или нервен и Ричард не искаше да я кара да се безпокои за неща, които рано или късно щяха да се оправят. Отвори прозореца, за да пусне малко свеж въздух.

През остатъка от уикенда нямаше да прави нищо друго освен да спи и да свири на чело. Това щеше да е първата му почивка от повече от месец. Децата ги нямаше — Уилям бе със семейството си в Бостън, а Анабел — в Мексико, така че нищо не пречеше да си помисли и малко по-сериозно за игра на голф и през двата дни. Само да не беше така уморен…

— По дяволите — изруга на глас. Беше забравил розите — смяташе да й ги прати от летището, както обикновено.

Флорентина получи две съобщения малко преди обяд. Човекът от „Сотби“ се обади да й каже, че е спечелила търга, а портиерът й предаде новините от Ричард. Първото съобщение я зарадва, а второто я разочарова, но въпреки това тя се усмихна при мисълта, че Ричард ще се разтревожи за розите. Благодарение на „Сотби“, тя имаше за него нещо, което бе желал през целия си живот.

Цялата сутрин бе присъствала на официалната част по дипломирането. Трите основни телевизионни мрежи разполагаха камерите си на поляната за следобедната церемония и това я караше да се чувства още по-напрегната. Надяваше се никой да не е забелязал, че по време на обяда не хапна почти нищо.

В два без четвърт настоятелите тръгнаха към двора, където вече се събираха възпитаниците на университета. Тя си помисли за собствения си курс… Белла… Уенди… Скот… Едуард… А сега се връщаше тук като сенатор Каин — точно както бе предсказал Едуард. Зае мястото си на подиума до ректора Хорнър и погледна към картичката на стола до себе си. „Господин Ричард Каин, съпруг на сенатор Каин“. Усмихна се при мисълта колко ще се ядоса Ричард и надраска на гърба й: „Къде се бавиш?“. Трябваше да запомни да остави картичката над камината. Знаеше, че ако пристигне след началото на церемонията, Ричард ще си намери място на поляната. Обявяването на резултатите от изборите, на почетните степени и на получените от университета дарения бе последвано от обръщение на ректора Бок. Флорентина седеше и слушаше как я представя. Погледът й пробяга през редовете пред нея, но Ричард не се виждаше никакъв.

— Ректор Хорнър, уважаеми гости, дами и господа! Днес ми се падна високата чест да ви представя една от най-изтъкнатите възпитанички на Радклиф — жената, която грабна въображението на американския народ. Дами и господа — сенатор Флорентина Каин.

Флорентина стана от мястото си. Трепереше цялата. Провери бележките си, докато мощните телевизионни прожектори се насочваха към нея и за миг я заслепиха така, че не виждаше нищо друго освен размазани лица. Молеше се Ричард да е сред тях.

— Ректор Бок, ректор Хорнър. В момента заставам пред вас по-притеснена, отколкото преди тридесет и три години, когато за първи път прекрачих прага на Радклиф и два дни не можех да намеря столовата, защото се страхувах да попитам някого. — Смехът донякъде я накара да се отпусне. — Сега виждам пред мен да седят мъже и жени, а доколкото си спомням от тогавашния правилник, мъжете можеха да влизат в спалните „само между три и пет часа следобед“ и „през цялото време и двата им крака следва да допират пода“. Ако това правило съществува и днес, съм длъжна да попитам как горките мъже успяват да спят.

Всички отново се разсмяха и Флорентина изчака, преди да продължи:

— Преди повече от тридесет години учих в този велик университет и той ми постави стандартите за всичко, което се опитвах да постигна в живота си. Стремежът към съвършенство винаги е бил от първостепенна важност за Харвард и с радост виждам, че в нашия променящ се свят стандартите, постигани днес, са дори по-високи от времето на моето поколение. Възрастните често казват, че днешната младеж не може да се сравнява с предците си. Спомням си надписа в гробницата на един фараон, който гласи: „Младите са мързеливи и гледат само себе си и затова светът, какъвто го познаваме, ще пропадне“.

Абсолвентите нададоха радостни викове, а родителите се разсмяха.

— Уинстън Чърчил навремето каза: „Когато бях на шестнайсет, бях сигурен, че родителите ми не знаят нищо. Като станах на двайсет и една, направо се изумих колко много са научили за пет години“. — Родителите заръкопляскаха, а студентите се усмихнаха. — Често Америка се възприема като огромна монолитна земя с могъща централизирана икономика. Тя не е нито едно от тези неща. Тя е всички двеста двадесет и пет милиона души, които правят нещо по-различно, по-сложно и по-вълнуващо от всеки друг народ на Земята, и аз завиждам на всички вас, които искате да играете роля в бъдещето на нашата страна, и съжалявам онези, които нямат подобни стремежи. Харвардският университет е прочут с традицията си в медицината, педагогиката, правото, религията и хуманитарните науки. Трябва да се смята за трагедия на съвремието фактът, че все повече млади хора не смятат политиката за почтено и достойно занимание. Ние сме длъжни да променим атмосферата в коридорите на властта, така че най-блестящите представители на нашата младеж да не пренебрегват мисълта за политическа кариера буквално без да се замислят.

— Никой от нас не се е съмнявал нито за миг в почтеността на Вашингтон, Адамс, Джеферсън или Линкълн — продължи тя. — Защо и днес да не можем да създадем едно ново поколение държавници, които отново да върнат в речника ни думи като дълг, гордост и чест, без те да предизвикват сарказъм и презрение? Този велик университет е изучил и Джон Кенеди, който при получаването на почетната грамота от Йейл каза: „Сега имам най-доброто и от двата свята — образование от Харвард и диплома от Йейл“.

Когато смехът утихна, Флорентина продължи:

— Аз, господин ректор, имам най-доброто на всички светове — образование от Радклиф и диплома от Радклиф.

Всички седемнадесет хиляди присъстващи станаха на крака и мина доста време, преди Флорентина да успее да продължи. Усмихна се при мисълта колко ли горд е Ричард — именно той бе предложил тези думи, докато тя репетираше в банята, а на нея не й се вярваше, че ще постигнат желания ефект.

— Като млади американци, гордейте се с миналите постижения на родината си, но и се стремете те да не остават само история. Отричайте старите митове, преодолявайте нови бариери, предизвиквайте бъдещето, за да могат в края на века всички да кажат, че постиженията ни се нареждат до тези на гърците, римляните и англичаните в стремежа да постигнем свобода и справедливост за всички хора на планетата. Нека няма непреодолими прегради и нека никоя цел не ви се струва недостижима, и когато шеметните водовъртежи на времето утихнат, да можете да кажете, подобно на Франклин Д. Рузвелт: „В човешката история има един загадъчен цикъл. Някои поколения получават много, от други се очаква много, но това поколение американци има среща със славата“.

За пореден път над поляната избухнаха спонтанни аплодисменти. Когато утихнаха, Флорентина снижи глас и почти прошепна:

— Скъпи мои абсолвенти, трябва да ви призная, че ми е дошло до гуша от циници, че презирам онези, които ни подценяват, и се отвращавам от хората, които си мислят, че в унизяването на страната ни има нещо хитроумно и ерудитско. Защото съм убедена, че вашето поколение, което ще въведе Америка в двадесет и първи век, също има среща със славата. Моля се мнозина от вас да са съществена част от него.

Флорентина седна — единствена от всички присъстващи. Всички други бяха скочили на крака. Журналистите по-късно отбелязаха, че дори операторите зад камерите викаха ентусиазирано. Флорентина знаеше, че речта й е направила незабравимо впечатление на присъстващите, но въпреки това изпитваше нужда да разбере и мнението на Ричард. Сети се за думите на Марк Твен: „Мъката може и сама да се погрижи за себе си, но за да се наслади изцяло на радостта, човек трябва да я сподели“. Докато я изпращаха от подиума, студентите викаха и ръкомахаха, но очите й търсеха единствено Ричард. Докато минаваше през двора, я спряха десетки хора, но мислите й бяха другаде.

Чу думите: „Кой ще й каже?“, докато се опитваше да слуша някакъв студент, който щеше да замине да преподава английски в Зимбабве. Обърна се рязко и видя разтревоженото лице на Матина Хорнър, ректора на Радклиф.

— Нещо е станало с Ричард, нали? — бързо каза Флорентина.

— Да. Попаднал е в автомобилна катастрофа.

— Къде е?

— В болницата „Нютън-Уелзли“, на петнадесет километра оттук. Трябва незабавно да тръгвате.

— Зле ли е?

— Опасявам се, че много.

Полицейската кола летеше пред нея, а тя се молеше: „Господи, нека оживее. Нека оживее“.

Щом полицейската кола спря пред главния вход на болницата, Флорентина се втурна нагоре по стълбите. Някакъв доктор вече я очакваше.

— Сенатор Каин, аз съм Николас Еър, шеф на хирургията. Трябва ни разрешението ви да оперираме.

— Защо? Защо ще го оперирате?

— Съпругът ви има сериозни наранявания по главата. Това е единственият шанс да го спасим.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се.

Ричард лежеше в безсъзнание под найлоново покривало. От устата му излизаше някаква тръба, а черепът му бе покрит с окървавена бяла превръзка. Флорентина се стовари в стола до леглото и сведе очи към пода, неспособна да понесе ужасната гледка. Дали пораженията на мозъка му щяха да останат завинаги, или щеше да се оправи?

— Какво се е случило? — попита тя хирурга.

— Полицията не знае със сигурност, но един очевидец твърди, че съпругът ви рязко е завил към отсрещното движение при отбивката без никаква видима причина и се сблъскал с трактор с ремарке. Не са открити повреди в колата и затова предполагат, че е заспал на волана.

Флорентина събра сили да вдигне очи и да погледне мъжа, когото обичаше.

— Можем ли да оперираме, госпожо Каин?

— Да — едва чуто изрече гласът, който само преди час бе накарал хиляди хора да се изправят на крака.

Изведоха я в коридора и я оставиха сама. Дойде една медицинска сестра. Трябваше им подпис. Тя се подписа. Колко ли пъти го бе направила днес?

Седеше сама в коридора — странна прегърбена фигура в елегантна рокля на малкия дървен стол. Спомняше си как бе срещнала Ричард в „Блумингдейл“ и как си помисли, че си е паднал по Мейзи; как се бяха любили само мигове след първата им кавга, как избягаха и как с помощта на Белла и Клод тя стана госпожа Каин; раждането на Уилям и Анабел; двадесетачката, която им уреди срещата с Джани в Сан Франциско; връщането им в Ню Йорк като партньори в управлението на верига „Барон“ и „Лестър“; как благодарение на него тя успя да попадне във Вашингтон; как се усмихваше, докато той й свиреше на чело; как му се смееше, когато падаше на голф. Винаги бе искала да постигне толкова много заради него, а той бе тъй самоотвержен в любовта си към нея. Трябваше да оживее, за да му се посвети изцяло.

В моменти на безпомощност човек най-внезапно започва да вярва в Бог. Флорентина падна на колене и започна да се моли за живота на съпруга си.

Изминаха часове преди доктор Еър да се появи отново. Флорентина вдигна поглед с надежда.

— Съпругът ви почина преди няколко минути — бе всичко, което каза хирургът.

— Каза ли нещо, преди да умре? — попита Флорентина.

Шефът на отделението изглеждаше смутен и объркан.

— Каквото и да е казал съпругът ми, бих искала да ги знам, господин Еър.

Хирургът се поколеба.

— Единствените му думи бяха: „Кажете на Джеси, че я обичам“.

Вдовицата коленичи и започна да се моли.

Това бе второто погребение на човек от фамилията Каин за последните няколко месеца. Уилям стоеше между двете госпожи Каин в двора на „Св. Троица“, докато епископът им напомняше, че след смъртта има живот.

Флорентина остана сама в стаята си тази нощ. Вече не й се живееше. В хола лежеше пакет, на който пишеше: „Чупливо, «Сотби Парк», съдържа едно чело, Страдивариус“.

В понеделник Уилям изпрати майка си до Вашингтон. Вестниците по новинарските стендове на летището с огромни букви поместваха части от речта й. Флорентина дори не ги забеляза.

Уилям остана с нея в „Барон“ три дни, докато тя не го прати обратно при жена му. Часове стоеше сама в стаята, изпълнена с миналото на Ричард. Неговото чело, снимките, дори последната недовършена игра на табла.

Започна да се появява в Сената малко преди обяд. Джанет не можеше да я накара да отговори на пощата си с изключение на стотиците писма и телеграми, изразяващи съболезнования по повод смъртта на Ричард. Закъсняваше за заседанията на комисиите и забравяше срещи с хора, които бяха пропътували огромни разстояния, само за да се срещнат с нея. Веднъж дори пропусна председателството на едно заседание на Сената по въпросите на отбраната — сенаторите се редуваха, когато вицепрезидентът отсъстваше. Дори и най-заклетите й почитатели започнаха да се съмняват, че отново ще възвърне цялата си енергия и ентусиазъм в политиката.

Седмиците се превърнаха в месеци и Флорентина започна да губи най-добрите си помощници — страхуваха се, че тя вече няма амбицията за самата себе си, която те имаха за нея. Оплакванията от избирателите, слаби през първата половин година след смъртта на Ричард, сега се превърнаха в гневен ропот, но Флорентина продължаваше безцелно да пропилява ден след ден. Сенаторът Брукс открито я посъветва да се оттегли предсрочно за доброто на партията и продължи да повтаря мнението си из задимените политически клубове в Илинойс. Името й започна да изчезва от списъка на поканените в Белия дом и вече не можеха да я видят на коктейлите, организирани от госпожа Джон Шърман Купър, госпожа Лойд Дригър или госпожа Джордж Ренчард.

Уилям и Едуард редовно пътуваха до Вашингтон в опитите си да я накарат да спре да мисли за Ричард и да се върне към работата. Никой от двамата не успя.

Флорентина посрещна тиха Коледа в Червената къща в Бостън. Уилям и Джоана трудно свикваха с промяната, настъпила за толкова кратко време. Някога елегантната и остроумна дама бе станала апатична и мрачна. Бе една тъжна Коледа за всички, освен за десетмесечния Ричард, който се учеше да се изправя, като хващаше всичко, до което можеше да се добере. Когато Флорентина се върна във Вашингтон на Нова година, нещата не тръгнаха по-добре. Дори Едуард започна да се отчайва.

Джанет Браун изчака почти цяла година преди да й каже, че са й предложили работа като административен помощник в канцеларията на сенатор Харт.

— Трябва да приемеш, скъпа. Тук вече няма нищо за теб. Ще изкарам до края на мандата си и ще се оттегля.

Джанет също се мъчеше да я разубеди, но без никакъв ефект.

Флорентина прегледа пощата, едва обърна внимание на писмото от Белла, която я кореше, че не е отишла на сватбата на дъщеря й, и подписа няколко писма, като изобщо не си направи труда да ги прочете. Когато погледна часовника си, той показваше шест. На бюрото пред нея лежеше покана за малък прием от сенатора Прайър. Флорентина пусна богато украсената картичка в кошчето, взе броя на „Вашингтон Поуст“ и реши да се прибере пеша. Нито веднъж не се бе чувствала самотна, докато Ричард бе жив.

Излезе от сградата, пресече Делауеър авеню и мина през тревната площ на площад „Юниън Стейшън“. Скоро Вашингтон щеше да се окъпе в разноцветни светлини. Фонтанът изригна водната си струя, когато стигна до павираната алея. Тя стигна до стълбите, водещи надолу към Ню Джърси авеню, и реши да поседне за малко на близката пейка. Нямаше защо да бърза към къщи. Започна да си спомня физиономията на Ричард, когато Джейк Томас го поздрави като председател на управителния съвет на „Лестър“. Изглеждаше като пълен глупак с големия червен автобус под мишница. Спомените за подобни случки от съвместния им живот я довеждаха максимално близко до щастието, на което можеше да се надява за в бъдеще.

— Това е моята пейка.

Флорентина примигна и се огледа. Един мъж с мръсни джинси и разкопчана кафява риза с дупки на ръкавите седеше на другия край на пейката и я гледаше подозрително. Не се беше бръснал от няколко дни и Флорентина трудно можеше да отгатне възрастта му.

— Извинете, не знаех, че това е вашата пейка.

— Моята пейка е. Пейката на Дани, вече цели тринайсет години — каза мърлявият тип. — Преди това беше на Тед, а след като си ида, ще я получи Мат.

— Мат? — неразбиращо попита Флорентина.

— Да, Мат Просото. Спи зад паркинг шестнайсет и ме чака да умра. — Скитникът се изсмя. — Но да ви кажа, както е тръгнал с тази пиячка, никога няма да дочака пейката. Хей, госпожо, нали не смятате да се застоявате много?

— Не, не смятам — отвърна Флорентина.

— Хубаво — каза Дани.

— Какво правихте през деня?

— О, това-онова. Винаги знам в коя черква мога да получа супа, а с някои от нещата, дето изхвърлят от префърцунените ресторанти, мога да изкарам и дни. Вчера ми попадна страхотна пържола от „Монокъл“. Днес смятам да се пробвам в „Барон“.

Флорентина се помъчи да се овладее.

— Не работите ли?

— Кой ще ми даде работа? Нямам работа вече петнайсет години — откакто се уволних от армията през седемдесета. На никого не му е притрябвал един стар ветеран. Ако ме бяха пречукали за родината във Виетнам, щеше да е по-лесно за всички.

— Колко ветерани като вас има тук?

— Във Вашингтон ли?

— Да, във Вашингтон.

— Стотици.

— Стотици? — повтори Флорентина.

— Не е толкова зле, колкото на други места. В Ню Йорк те прибират на топло още щом те видят. Кога смятате да си вървите, госпожо? — каза той и я изгледа с подозрение.

— Скоро. Мога ли да попитам…

— Питахте достатъчно, сега е мой ред. Става ли да ми оставите вестника?

— „Вашингтон Поуст“ ли?

— Добро качество — каза Дани.

— Ще го четете ли?

— Не — каза той и се изсмя. — Ще се завия с него. Ако не мърдаш, те пази топъл като хамбургер.

Тя му подаде вестника, стана и му се усмихна. Едва сега забеляза, че е само с един крак.

— Имате ли четвърт долар за стария войник?

Флорентина порови в чантата си. Имаше само една банкнота от десет долара и тридесет и седем цента. Подаде парите на Дани.

Той ги изгледа невярващо.

— Тук има достатъчно, за да можем и двамата с Мат да си купим истинска кльопачка! — възкликна бездомникът, след което замълча и се вгледа по-внимателно в нея. — Аз ви познавам, госпожо — подозрително каза той. — Вие сте онази дама от Сената. Мат все казва, че ще си уреди среща с вас и ще ви обясни някои неща за това как харчите държавни пари. Аз пък му казвам какво правят ония дребни администраторчета, като видят такива като нас — викат капитолийските ченгета и хукват да търсят дезинфектант. Дори не ни молят да се подпишем в книгата за гости. Казвам му на Мат да не си губи ценното време.

Флорентина гледаше как Дани се намества на пейката и се завива с вестника със сръчността на истински професионалист.

— Както и да е, казвам му, че сте прекалено заета, за да си губите времето с него, и че така ще е довеки.

Той обърна гръб на уважаемата госпожа сенатор от Илинойс и затвори очи. Флорентина му пожела лека нощ и слезе по стълбите. На входа към подземния паркинг имаше полицай.

— Мъжът на пейката?

— Да, госпожо сенатор — отвърна полицаят. — Дани, Дани Еднокракия. Надявам се, не ви е причинил неприятности?

— Не, в никакъв случай — каза Флорентина. — Всяка вечер ли спи там?

— Поне от десет години, откакто постъпих на служба. През студените нощи се мести при една решетка зад Капитолия. Безобиден е, за разлика от някой зад паркинг шестнадесет.

Тя цяла нощ не можа да мигне. Мислеше си за Дани Еднокракия и стотиците други, споделящи същата безрадостна участ. В седем и половина сутринта вече бе в кабинета си. Джанет пристигна първа в осем и половина и се изненада, когато я видя, забола нос в „Съвременното общество на благоденствието“ от Артър Керн.

— Джанет, искам всички данни за безработицата по щати и по етнически групи. Освен това искам да знам със същите подробности колко хора са на социални помощи и колко от тях не са получавали работа повече от две години. След това разбери каква част от тях са служили във Въоръжените сили. Състави списък на всички водещи авторитети… Джанет, ти плачеш?!

— Да — изхлипа тя.

Флорентина заобиколи бюрото си и я прегърна.

— Всичко свърши, скъпа. Да забравим миналото и да се хващаме на работа.

33.

Само след месец всички в Конгреса разбраха, че сенатор Каин се връща с пълна сила в политиката. И когато президентът й се обади лично, тя разбра, че нападките й срещу Свежия подход се попаднали в дома, където нещата следва да се променят.

— Флорентина, остава година и половина до изборите, а ти правиш Свежия подход на пух и прах. Да не искаш републиканците да спечелят?

— Разбира се, че не, но с твоя Свеж подход за една година изразходваме за благосъстоянието на хората толкова, колкото харчим за отбраната за месец и половина. Даваш ли си сметка колко хора в страната не ядат свястно дори веднъж дневно?

— Да, Флорентина, знам…

— Знаеш ли колко хора спят всяка нощ по улиците на Америка? Не на Индия, не на Африка, не на Азия. Говоря за Америка. А колко хора са без работа от десет години? Не десет месеца, а десет години! Знаете ли, господин президент?

— Флорентина, всеки път, като ме наречеш господин президент и почнеш да ми говориш на „вие“, знам, че съм загазил. Какво очакваш да направя? Винаги си била от онези демократи, които защитават силната отбранителна програма.

— И продължавам да го правя, но в цяла Америка има милиони, които не биха дали и пукната пара, ако руснаците замаршируват по Пенсилвания авеню. И знаеш ли защо? Защото не вярват, че може да стане по-лошо.

— Чувам какви ги разправяш наляво и надясно, но да знаеш от мен — превърнала си се в ястреб с гълъбови пера. Добре, от всички тези изявления стават чудесни заглавия, но какво да направя аз по въпроса?

— Назначи президентска комисия да прегледа как се харчат парите за благосъстоянието. Трима от моя екип вече работят по въпроса и смятам в най-скоро време да изнеса някои от данните за злоупотреба, до които са се добрали. Обещавам ви, господин президент, че от цифрите ще ви се изправи косата.

— Забрави ли, че съм почти плешив? — Тя се разсмя. — Идеята за комисия ми допада — каза президентът и замълча. — Дори мога да лансирам концепцията на следващата пресконференция.

— Наистина, господин президент, защо не? И им кажи за човека, който спи на една пейка тринадесет години на малко повече от един хвърлей от Белия дом, докато ти се изтягаш в спалнята на Линкълн. Човек, който си е изгубил крака във Виетнам и дори не знае, че има право на шестдесет и три долара компенсация седмично от Службата за ветераните. А и да знаеше, нямаше да може да си ги вземе, защото неговият клон е в Тексас. А дори и в пристъп на вдъхновение оттам да решат да му пратят чек, докъде да го адресират? До пейката в парка до Капитолия?

— Дани Еднокракия — каза президентът.

— Значи знаеш за Дани?

— Че кой не знае? За две седмици получи повече обществено одобрение, отколкото аз за две години. А да ти кажа, и аз съм се сражавал за родината в Корея.

— И оттогава винаги си успявал да се грижиш за себе си.

— Флорентина, ако назнача президентска комисия по благосъстоянието, ще мога ли да разчитам на подкрепата ти?

— Определено, господин президент.

— А ще престанеш ли да атакуваш Тексас?

— Това стана неволно. Един от младшите ми помощници откри, че Дани е от Тексас. Обаче знаеш ли, че въпреки проблема с незаконните имигранти над двадесет процента от жителите на Тексас имат годишен доход под…

— Зная, Флорентина, зная, но май ти забравяш, че вицепрезидентът ми е от Хюстън и не го свърта на едно място, откакто Дани Еднокракия цъфна на първите страници.

— Горкият Пит — каза Флорентина. — Той ще е първият вицепрезидент, който ще има за какво друго да се притеснява освен за това откъде е следващото сервирано ястие.

— Не бъди толкова сурова към Пит, човекът си играе своята роля.

— Имаш предвид — опира пешкира, за да останеш в Белия дом.

— Флорентина, ти си наистина противна дама и те предупреждавам: следващия четвъртък смятам да открия пресконференцията си с думите, че ми е хрумнала страхотна идея.

— На теб ли ти е хрумнала страхотна идея?

— Да — каза президентът. — Трябва да има някаква компенсация за целия този огън и жупел, дето понасям. Повтарям: че ми е дошла страхотната идея за президентска комисия за „прахосването в благосъстоянието“ и… — президентът се поколеба за момент, — и че сенатор Каин се е съгласила да я оглави. А сега ще си затвориш ли устата за няколко дни?

— Да — каза Флорентина. — И ще се опитам да се отчета след една година, за да имаш време преди изборите да обясниш на избирателите дръзките си планове да разкараш отживелиците и да откриеш ерата на Свежия подход.

— Флорентина…

— Извинете, господин президент. Не успях да се сдържа.

Джанет не виждаше как Флорентина ще намери време да председателства толкова важна комисия. Работният й бележник вече бе пълен до такава степен, че единствено помощникът с най-ситния почерк бе в състояние да побере всичко на една страница.

— Искам по три свободни часа за следващите шест месеца — каза Флорентина.

— Няма проблем — отвърна Джанет. — Как ти се струва между два след полунощ и пет сутринта?

— За мен бива, но не съм сигурна, че някой би се съгласил да участва в комисията при такива условия — отвърна Флорентина и се усмихна. — Освен това ще ни трябват още сътрудници.

Джанет вече бе попълнила освободените преди време места: бе избрала нов говорител, нов автор на речи и още четирима юридически съветници измежду най-добрите наскоро дипломирали се студенти, които сега непрекъснато тропаха на вратата й.

— Да сме благодарни, че „Барон“ може да си позволи допълнителните разходи — добави Джанет.

Щом президентът направи изявлението си, Флорентина се залови за работа. Комисията й се състоеше от двадесет члена и помощен екип от още единадесет професионалисти. Тя я раздели така, че половината се състоеше от сътрудници, които никога не са били на социални помощи и дори не се бяха замисляли по въпроса, а другата половина — от такива, които понастоящем живееха от помощи или бяха безработни. Гладко обръснатият Дани, за пръв път от много години облечен в костюм, се присъедини към екипа като съветник на пълен щат. Тази оригинална идея съвсем изненада Вашингтон. За „съветниците от пейката в парка“ на сенатор Каин се пишеше статия след статия. Дани Еднокракия разказа истории, от които другата половина от комисията разбра колко дълбок е проблемът и колко много неправди трябва да се поправят, за да могат наистина нуждаещите се да получат заслужена компенсация.

Сред разпитаните от комисията бе Мат Просото, който в момента спеше на освободената от Дани пейка, както и „Чарли Уендън“ — изобретателен измамник от Левънуърт, който, пуснат на изпитателен срок, уреден от Флорентина, разказа как е успявал да издои по хиляда долара седмично от социалните грижи, преди да го спипат полицаите. Човекът имаше толкова много прякори, че вече не бе сигурен и за собственото си име; в един момент издържал седемнадесет съпруги, четиридесет и едно деца в нужда и деветнадесет родители в нужда, всички от които не съществуваха според националния компютър на службата. Флорентина си помисли, че преувеличава, докато човекът не им показа как да направиш така, че според компютъра президентът на Съединените щати се оказва безработен, с две зависими от него деца, и живее с възрастната си майка на Пенсилвания авеню 1600, Вашингтон, окръг Колумбия. Освен това Уендън потвърди нещо, от което винаги се беше страхувала — че той самият е дребна риба в сравнение с професионалните престъпни синдикати, които като нищо събираха по петдесет хиляди долара седмично чрез мними получатели на социални помощи.

По-късно откри, че истинското име на Дани Еднокракия също фигурира в компютъра и че някой друг е прибирал парите му през последните тринадесет години. Не отне много време да се разбере, че Мат Просото и неколцина от приятелите му от паркинг шестнадесет също са в списъка, макар че никога не бяха получавали и пукнат грош.

Флорентина продължи разследването и доказа, че над един милион души, категоризирани за социално подпомагане, не го получават, а в същото време парите потъват някъде другаде. Убеди се, че не е необходимо да се искат още средства от Конгреса, а само да се вземат мерки, с които да стане сигурно, че отпусканите над десет милиарда годишно стигат до получателите си. Мнозина от нуждаещите се от помощ бяха просто неграмотни и затова никога не се връщаха в държавните служби, след като оттам им връчваха за попълване безкрайните формуляри. Така имената им ставаха лесен източник на доходи дори за дребните измамници. Когато десет месеца по-късно Флорентина представи доклада си на президента, той незабавно предложи на Конгреса серия предпазни мерки и обяви, че ще изработи нова програма за реформи на социалното подпомагане преди изборите. Пресата беше поразена от начина, по който Флорентина вмъкна името и адреса на президента в компютъра за безработни; карикатуристи като Макнели и Питърс се надпреварваха да представят все по-забавни варианти на историята, а ФБР предприе серия арести в цялата страна във връзка с измами със социални помощи.

Пресата възхваляваше президента за инициативата му, а „Вашингтон Поуст“ писа, че сенатор Каин е показала на дело що е това „свеж подход“. Започнаха да се носят слухове, че на предстоящите избори Флорентина ще заеме мястото на Пит Паркин като вицепрезидент. Един понеделник снимката й се появи за първи път на корицата на „Нюзуик“, а отдолу бе изписано: „Първият вицепрезидент жена в Америка?“. Тя обаче бе достатъчно обигран политик, за да се подведе по медийните спекулации. Знаеше, че когато настъпи моментът, президентът ще предпочете Паркин, за да балансира везните и да си осигури Юга. Колкото и да се възхищаваше на Флорентина, президентът все пак искаше да изкара още четири години в Белия дом.

Отново най-големият проблем в живота й стана определянето на приоритетите сред многобройните задачи и хора, които се мъчеха да привлекат вниманието й. Сред сенаторите, които я молеха да подкрепи кампанията им, бе и Ралф Брукс. Брукс, който никога не изпускаше възможност да се представи като старши сенатор на щата, неотдавна бе станал председател на сенатската Комисия по енергетиката и така се намираше под непрекъснато наблюдение. Получи немалко похвали за политиката си спрямо петролните магнати и едрия бизнес. Флорентина знаеше, че в разговори насаме той никога не се бе изказвал добре за нея, но когато дойде доказателството, го пренебрегна като незначително. Изненада се обаче на молбата му двамата да си поделят отделеното рекламно телевизионно време и тя да каже колко добре работят заедно и колко е важно Илинойс да остане крепост на демократите. След като партийният председател в Чикаго също я призова да сътрудничи, Флорентина се съгласи, макар че обикновено разговаряше с колегата си не повече от два-три пъти месечно. Надяваше се подкрепата й да изглади противоречията помежду им. Това не стана. Две години по-късно, когато дойде ред на нейната кампания, подкрепата му бе чисто символична.

С приближаването на президентските избори все повече от сенаторите започнаха да я молят да говори в тяхна полза. През последните шест месеца на 1988 година Флорентина рядко успяваше да прекара уикендите си вкъщи. Дори президентът я покани да присъства на няколко от изявленията му по време на предизборната му кампания. Той бе възхитен от обществения отзвук на доклада на Комисията Каин и се съгласи да изпълни едно искане на Флорентина — макар да знаеше, че когато научат, Пит Паркин и Ралф Брукс ще излязат от кожите си.

След смъртта на Ричард Флорентина почти не се появяваше в обществото, макар че успяваше от време на време да прекарва уикендите с Уилям, Джоана и двегодишния си внук Ричард в Червената къща. А когато успяваше да се освободи за уикендите и отиваше в Кейп, Анабел й правеше компания.

Едуард, който сега бе председател на управителния съвет на „Барон“ и заместник-председател на банка „Лестър“, й докладваше най-малко веднъж седмично. От постигнатите резултати би се гордял и самият Ричард. Понякога двамата играеха голф в Кейп Код, но за разлика от срещите с Ричард, сега Флорентина неизменно печелеше. Всеки път даряваше спечелените от победата пари на местния републикански клуб в памет на Ричард. Партийният работник послушно ги вписваше като анонимно дарение — избирателите на Флорентина трудно биха разбрали причините й да подкрепя и двете страни.

Едуард не криеше чувствата си към нея и дори се престраши да й направи предложение. Флорентина целуна най-близкия си приятел по бузата и каза:

— Никога няма да се омъжа повторно. Но ако ме биеш поне веднъж на голф, може и да преразгледам решението си.

Едуард незабавно започна да взима уроци по голф, но Флорентина все така се оказваше прекалено добра за него.

Когато пресата се добра до новината, че сенатор Каин е избрана да изнесе ключовата реч на конференцията на демократите в Детройт, отново започнаха да я спрягат като евентуален кандидат-президент през 1992 година. Едуард страшно се ентусиазира от тези предположения, но тя му напомни, че освен нея пресата е споменавала и други четиридесет и трима кандидати през последната половин година. Както бе предсказал президентът, Пит Паркин направо посиня от ярост, когато чу, че вицепрезидентският пост ще бъде предложен на Флорентина, но накрая се успокои, след като разбра, че президентът няма намерение да го изхвърля. Това само убеди Флорентина, че вицепрезидентът ще се окаже най-големият й противник, ако реши да се кандидатира след четири години.

Президентът и Пит Паркин бяха отново номинирани след мудната партийна конференция — делегатите не заспиваха само благодарение на малцината „дисиденти“ и любими партийни синове. Флорентина с тъга си спомни много по-живите събрания, като например мелето на конференцията на републиканците от 1976 година, когато Нелсън Рокфелер бе изтръгнал телефонната жица в залата за събрания в Канзас Сити.

Речта й бе приета с овации, по-слаби единствено от овациите след речта на президента. На последния ден от конференцията се появиха плакати и партийни значки с думите „Каин за 1992“. „Само в Америка е възможно за една нощ да се появят десет хиляди предизборни значки“, помисли си Флорентина и занесе една вкъщи за малкия Ричард. Президентската й кампания бе започнала, без да си мръдне и малкия пръст.

През последните седмици преди изборите Флорентина обиколи почти толкова незначителни щати, колкото и самият президент, и пресата предположи, че безграничната й лоялност като едното нищо може да се окаже решаващ фактор за минималната изборна победа на демократите. Ралф Брукс се завърна в Сената с малко по-голямо мнозинство. Това напомни на Флорентина, че до собственото й преизбиране остават само две години.

На откриването на първата сесия на 101-вия Конгрес мнозина от колегите й и от двете камари открито я уведомиха, че ще я подкрепят, ако реши да се кандидатира за президент. Флорентина знаеше, че някои ще кажат същото и на Пит Паркин, но въпреки това се постара още същия ден да благодари с лично писмо на всеки от тях.

Най-тежката й задача преди предизборната й кампания бе да прокара новия Законопроект за социалното подпомагане през двете камари. Работата погълна почти цялото й време. Тя лично предложи седем поправки към законопроекта, сред които федералното правителство да бъде отговорно за всички разноски, определянето на общонационален минимален доход, както и основен ремонт на социалното осигуряване. В продължение на часове тормозеше, придумваше, скланяше и едва ли не подкупваше колегите си, докато законопроектът най-сетне бе приет. Стоеше зад президента, когато той подписваше новия закон в Розовата градина. Камерите и светкавиците на стоящите зад оградения район журналисти не преставаха да щракат и святкат нито за миг. Това бе най-голямото лично политическо постижение в живота на Флорентина. Президентът направи изявление, след което стана, за да стисне ръката й.

— Това е дамата, на която можем да благодарим за „Закона Каин“ — каза той и прошепна в ухото й: — Слава богу, че вицепрезидентът е в Юга, иначе не знам къде щеше да му излезе краят.

Пресата и обществеността бяха във възторг от умението и решимостта, с които сенатор Каин успя да прокара законопроекта в Конгреса, а „Ню Йорк Таймс“ посочи, че дори и да не постигне нищо повече в политическата си кариера, името й заслужава да бъде вписано в списъка на законодателите, които ще останат в историята. Според новия закон никой намиращ се в реална нужда човек нямаше да бъде лишен от правата си, а онези, които се опитваха да си играят игрички със социалните служби, ги чакаше затвор.

Щом шумът се уталожи, Флорентина се опита да се върне към нормалния си работен ритъм. Джанет я предупреди, че ще се наложи да прекарва повече време в Илинойс, тъй като до изборите оставаха по-малко от девет месеца. Почти всички старши членове на партията й предложиха помощта си, но именно президентът бе онзи, който въпреки натоварения си график се впусна да я подкрепя и събра най-многобройната публика, когато дойде да говори в залата за събрания в Чикаго. Докато се изкачваха заедно по стълбите към сцената под звуците на „Щастливите дни отново са тук“, той й прошепна:

— Сега ще си отмъстя за всичките атаки, на които ме подложи през последните пет години.

Президентът описа Флорентина като жената, която му е създала повече проблеми дори от съпругата му, а сега дочувал, че дори искала да спи в леглото му в Белия дом. Когато смехът утихна, той добави:

— И ако наистина стигне дотам, не би могло да има по-добро нещо за Америка.

На следващия ден пресата предположи, че това е пряк удар срещу Пит Паркин и че Флорентина ще получи подкрепата на президента, ако реши да се кандидатира за Белия дом. Президентът отрече подобна интерпретация, но въпреки това Флорентина се оказа в неудобната позиция да бъде фаворит за изборите през 1992 година. Когато обявиха резултатите от надпреварата за Сената, дори самата тя остана изненадана от категоричната си победа, тъй като по време на междинните избори повечето сенатори от Демократическата партия изгубиха почва заради обичайното намаляване на популярността на Белия дом. Категоричната победа на Флорентина потвърди мнението на партията, че е намерила в нейно лице не само фаворит, но и нещо далеч по-важно — победител.

През седмицата на откриването на 102-рия Конгрес Флорентина се появи на корицата на „Тайм“. В статията бяха намерили място и най-дребните подробности от живота й, в това число ролята й на Жана д’Арк в Девическото латинско училище и спечелването на стипендията „Улсън“ в Радклиф. Дори се обясняваше защо покойният й съпруг я бе наричал „Джеси“. Флорентина се превърна в най-известната жена в Америка. „Тази очарователна петдесет и шест годишна жена — пишеше «Тайм» — е едновременно интелигентна и остроумна. Само внимавайте, когато я видите да стиска ръката си в юмрук, защото тогава се превръща в боксьор тежка категория.“

През новата сесия Флорентина се опита да се посвети на нормалните си задължения като сенатор, но колеги, приятели и журналисти ежедневно я питаха дали няма да направи официално изявление за намеренията си относно Белия дом. Тя се опита да отклони вниманието им, като вземаше все повече участие в основните въпроси на деня. Когато в Квебек бе избрано ляво правителство, тя отлетя до Канада и взе участие в предварителните разговори в Британска Колумбия, Албърта, Саскачеван и Манитоба за образуване на федерация с Америка. Пресата я следеше непрекъснато и когато се върна във Вашингтон, медиите престанаха да я описват просто като политик, а като първата жена — държавен глава на Америка.

Пит Паркин вече обявяваше на всички, които бяха склонни да му обърнат внимание, че смята да се кандидатира за президент. Официалното изявление стана неизбежно. Вицепрезидентът бе с шест години по-възрастен от Флорентина и тя знаеше, че това е последната му възможност да се добере до Белия дом. Същевременно Флорентина усещаше, че това може да е единственият й шанс. Спомни си какво й бе казала Маргарет Тачър, докато се състезаваше за премиерския пост: „Единствената разлика между мъжа и жената начело на партията е в това, че ако жената изгуби, мъжете не й дават втори шанс“.

Флорентина не се съмняваше какво би я посъветвал Боб Бюканан, ако беше жив. „Прочети «Юлий Цезар», мила моя, но този път наблегни на репликите на Брут, а не на Марк Антоний.“

Двамата с Едуард прекараха един тих уикенд в Кейп Код и след като той изгуби поредната среща на голф, обсъдиха приливите и отливите в живота на жената, наводненията и възможните суши.

Когато дойде време да се връщат във Вашингтон и Ню Йорк, решението бе взето окончателно.

34.

— … поради което издигам кандидатурата си за длъжността президент на Съединените щати.

Флорентина погледна към сенатската съвещателна зала и триста и петдесетте аплодиращи я присъстващи, заемащи място, което според дежурния разпоредител бе предвидено само за триста души. Телевизионните екипи и фотографите от пресата подскачаха и се мъчеха да намерят място, за да не заснемат единствено тиловете на анонимните глави пред себе си. Флорентина остана права по време на продължителните овации, последвали обръщението й. Когато шумът най-сетне утихна, зад микрофоните застана Едуард.

— Дами и господа — каза той, — уверен съм, че кандидатът с удоволствие ще отговори на вашите въпроси.

Половината от присъстващите заговориха едновременно. Едуард кимна на един мъж от третия ред и му даде думата.

— Албърт Хънт от „Уолстрийт Джърнъл“ — представи се той. — Сенатор Каин, кого смятате за свой най-сериозен противник?

— Кандидатът на републиканците — без колебание отвърна тя.

Последва вълна смях и се чуха отделни ръкопляскания.

Едуард се усмихна и посочи втори журналист.

— Сенатор Каин, това означава ли, че искате да се кандидатирате на мястото на Пит Паркин?

— Не, не се интересувам от длъжността вицепрезидент — отвърна Флорентина. — В най-добрия случай това е период на стагнация, докато чакаш с надежда да свършиш нещо истинско. В най-лошия се сещам за думите на Нелсън Рокфелер: „Не приемайте второто място, освен ако не сте готови за четиригодишен семинар по политически науки за напреднали и за множество погребения с държавни почести“. Не съм в настроение за нито едно от двете.

— Смятате ли, че Америка е готова за жена президент?

— Да, в противен случай не бих изявила желание за поста. Но ще бъда в по-добра позиция да ви отговоря на този въпрос след трети ноември.

— Мислите ли, че републиканците също могат да издигнат кандидатурата на жена?

— Не, те нямат куража за толкова дръзка постъпка. Ще изчакат демократите да успеят с идеята си и ще я копират на следващите избори.

— Смятате ли, че имате достатъчно опит за тази длъжност?

— Била съм съпруга, майка, председател на управителния съвет на мултимилионна корпорация, член на Камарата на представителите в продължение на осем години, а в Сената съм от седем години. В кариерата, която съм избрала, президентският пост е максималното завоевание. Така че — да, смятам, че съм годна за тази длъжност.

— Очаквате ли, че успехът на вашия Закон за социалните помощи ще ви осигури гласовете на бедните и на цветнокожите?

— Надявам се този закон да ми осигури подкрепа от всички обществени слоеве. Основната ми цел с него бе да направя така, че и онези, които плащат социалните помощи чрез данъците си, и онези, които получават помощите, да приемат тази система като справедлива и хуманна в съвременното общество.

— След руската инвазия в Югославия администрацията ви ще поеме ли по-твърд курс към Кремъл?

— Унгария, Чехословакия, Афганистан, Полша, а сега и Югославия, както и последните съветски офанзиви по пакистанската граница потвърждават старото ми убеждение, че трябва да сме бдителни и да браним народа си. Никога не трябва да забравяме, че двата огромни океана, които ни защитаваха в миналото, не са гаранция за безопасността ни в бъдеще.

— Президентът ви описа като ястреб с гълъбови пера. Как ще коментирате това?

— Не зная дали думите му бяха коментар на облеклото или на възгледите ми, но подозирам, че комбинацията между тези две птици не се различава много от американския орел.

— Смятате ли, че можем да запазим добрите си отношения с Европа след изборните резултати във Франция и Великобритания?

— За мен решението на французите да се върнат към голистко правителство и на англичаните да изберат нова лейбъристка администрация не са повод за безпокойство. Жак Ширак и Рой Хатърсли са се доказали като добри приятели на Америка в миналото, ето защо не виждам причина това да се промени в бъдеще.

— Очаквате ли кампанията ви да получи подкрепата на Ралф Брукс?

Това бе първият въпрос, който я изненада.

— Може би е най-добре да попитате него, но естествено се надявам, че сенатор Брукс ще бъде радостен от решението ми.

Не се сети какво друго да добави.

— Сенатор Каин, одобрявате ли сегашната система на предварителните избори?

— Не. Въпреки че не подкрепям националните предварителни избори, смятам, че работещата в момента система е архаична във всяко отношение. Америка като че ли е развила процес на избиране на президент, който е по-отговорен към изискванията на новинарските екипи, отколкото към нуждите на съвременното управление. Освен това тази система окуражава и кандидатите дилетанти. Днес имате по-голям шанс да станете президент, ако сте временно без работа и сте наследили няколко милиона долара от баба си. След това разполагате с четири години, за да обикаляте страната и да събирате поддръжници, докато много по-подготвените за вашето място хора работят с все сила нещо друго. Ако стана президент, ще внеса в Конгреса законопроект, който няма да пречи на никого да се кандидатира за високия пост поради липса на време или средства. Трябва да възстановим вековното виждане, че никой роден в тази страна и имащ желанието и способностите да й служи, не бива да се окаже дисквалифициран още преди пускането на първия глас.

Въпросите продължаваха да валят един след друг. Последният бе зададен час по-късно.

— Сенатор Каин, ако станете президент, дали ще бъдете като Вашингтон и няма да изречете никога лъжа, или като Никсън, който имаше своя собствена дефиниция за истина?

— Не мога да обещая, че никога няма да лъжа. Всички ние лъжем, понякога за да защитим приятел или член на семейството си, а ако си президент — може би за да защитите родината. Друг път лъжем просто защото не искаме да се разбира истината. Мога само да ви уверя, че съм единствената жена в Америка, която никога не е била способна да лъже за възрастта си. — Когато смехът утихна, Флорентина остана права. — Бих искала да завърша тази пресконференция с думите, че независимо от резултатите от днешното ми решение съм благодарна като гражданин на Америка на факта, че една дъщеря на имигрант успява да се кандидатира за най-високия държавен пост. Не вярвам, че подобна амбиция е достижима в която и да било друга държава в света.

Животът на Флорентина започна да се променя от мига, в който излезе от помещението: четирима агенти от Тайните служби незабавно я наобиколиха, като движещият се отпред умело проправяше коридор пред насъбралата се тълпа.

Флорентина се усмихна, когато Брад Стеймс й се представи и й обясни, че до края на кампанията й винаги ще има на разположение четирима агенти, които ще се сменят на всеки осем часа. В първата смяна имаше две жени, чието телосложение и външен вид доста напомняха нейното. Флорентина благодари на господин Стеймс, но така и не свикна да вижда телохранител всеки път, когато се обърнеше. Малките слушалки на агентите ги отличаваха от навалицата и Флорентина си спомни историята за една възрастна дама, присъствала на предизборно събрание на Никсън през 1972 година. След речта на президента тя отишла при един от сътрудниците му и заявила, че категорично ще гласува за него, тъй като той очевидно съчувствал на хора като нея, които имат проблеми със слуха.

След пресконференцията Едуард оглави в канцеларията събрание за определяне на предизборната стратегия и съставиха груб план на предстоящата кампания. Вицепрезидентът вече бе обявил, че кандидатът е той. Неколцина други претенденти също надигнаха гласове, но пресата вече бе решила, че истинската борба ще бъде между Каин и Паркин.

Едуард бе събрал внушителен екип от социолози, финансисти и политически съветници, които бяха допълнени от стария екип на Флорентина във Вашингтон, начело на който бе Джанет Браун.

Отначало Едуард състави план за всеки ден до първите предварителни избори в Ню Хампшир, следвани от изборите в Калифорния и така чак до Детройт. Флорентина се опита да уреди конференцията да се проведе в Чикаго, но вицепрезидентът наложи вето — не би си позволил да отправи предизвикателство срещу нея на собствения й терен. Паркин не пропусна да напомни на демократите, че изборът на Чикаго за мястото на конференция и последвалите вълнения в града бяха едва ли не единствената причина Никсън да спечели пред Хъмфри на изборите през 1968 година.

Флорентина вече бе приела факта, че е почти невъзможно да победи вицепрезидента в южните щати, затова бе жизненоважно да започне със силен старт в Нова Англия и Средния запад. Съгласи се през следващите три месеца да посвещава седемдесет и пет процента от енергията си на кампанията и през следващите няколко часа екипът й обсъди всевъзможни идеи за най-добрия начин на оползотворяване на това време. Разбраха се да прави редовни посещения на основните три града, които участваха в първите предварителни избори, и ако успее да покаже добър резултат в традиционно консервативния Ню Хампшир, да планират стратегията й по-нататък.

Между честите пътувания до Ню Хампшир, Върмънт и Масачузетс Флорентина се мъчеше да отметне и колкото се може повече работа в Сената. Специално за нея Едуард бе наел един шестместен „Лиър джет“ с двама пилоти, които бяха винаги на разположение, така че да може да напусне Вашингтон във всеки момент. И в трите щата имаше много силни предизборни щабове и където и да отидеше, Флорентина виждаше толкова плакати и стикери с надпис „Каин — президент“, колкото бяха и тези на Пит Паркин.

До първия от предварителните избори оставаха само седем седмици и Флорентина започна да отделя все повече и повече време в гонене на гласовете на сто четиридесет и седемте хиляди регистрирани демократи в щата. Едуард не очакваше да спечели повече от тридесет процента от гласовете, но все пак смяташе, че те могат да се окажат достатъчни за печеленето на предварителните избори и за убеждаването на колебаещите се, че изгледите й са по-добри. Флорентина се нуждаеше от всеки глас, който можеше да си осигури, преди да тръгнат на юг — дори да премине магическите сто хиляди шестстотин шейсет и шест гласа до момента, когато влезе в заседателната зала в Детройт.

Първите признаци бяха добри. Личният й социолог Кевин Палумбо я увери, че върви рамо до рамо с вицепрезидента в надпреварата. „Галъп“ и „Харис“ като че ли потвърждаваха това. Едва седем процента от гласоподавателите заявяваха, че в никакъв случай не биха гласували за жена, но Флорентина знаеше колко решаващи могат да бъдат тези проценти в решителния момент.

Графикът й предвиждаше кратки спирки в сто и петдесет от общо двеста и петдесетте градчета в Ню Хампшир. Въпреки постоянното тичане всеки ден, Флорентина започна да обиква класическите провинциални градчета на Нова Англия, раздразнителните фермери от Гранитния щат и суровата красота на природата му.

Откри състезание с теглени от кучета шейни във Франкония и посети най-северното селище при канадската граница. Научи се да уважава проницателните мнения на главните редактори на местните вестници, мнозина от които бяха пенсионирани високопоставени служители в национални списания и новинарски екипи. Избягваше дискусиите по един-единствен въпрос, след като разбра, че жителите на Ню Хампшир упорито защитават правото си да се противопоставят на подоходния данък и по този начин привличат мнозина високоплатени професионалисти да пресичат всеки ден границата с Масачузетс.

Неведнъж бе благодарна за смъртта на издателя Уилям Лойб, чието скандално използване на манчестърския „Юнити Лийдър“ бе достатъчно, за да съсипе кандидатурите на Едмънд Мъски и Джордж Буш преди нея. Не бе тайна, че Лойб бе категоричен противник на участието на жени в политиката.

Едуард съобщаваше, че в щабквартирата им в Чикаго непрекъснато постъпват нови средства и във всеки щат се появяват нови и нови предизборни бюра под лозунга „Каин — президент“. В някои от тях се стичаха повече доброволци, отколкото можеха да поберат; това доведе до превръщането на десетки апартаменти и гаражи из цяла Америка в импровизирани агитационни пунктове.

През последната седмица преди първите предварителни избори Флорентина бе интервюирана от Барбара Уолтърс, Дан Радър и Франк Рейнолдс и се появи в сутрешните новини и на трите основни програми. Както посочи прессекретарят й Анди Милър, интервюто й с Барбара Уолтърс било гледано от петдесет и два милиона зрители, а само за да се ръкува с толкова хора щяха да са й необходими повече от петстотин години. Въпреки това местните активисти настояваха да посети дома на едва ли не всеки възрастен човек в щата.

Флорентина продължаваше да обикаля улиците на градчетата в Ню Хампшир, да се ръкува с работници от заводите за хартия в Берлин, както и с изглеждащите като пияни обитатели на постовете за ветерани от войните и Американския легион, които сякаш съществуваха във всяко градче. Научи се да се спира по-често при ски пистите при по-малките хълмове вместо в големите курорти, посещавани предимно от туристи от Ню Йорк и Масачузетс.

Знаеше, че ако не успее да си осигури този малък електорат в северния край на Америка, това ще доведе до сериозни съмнения в способностите й като кандидат навсякъде другаде.

В който и град да отидеше, Едуард неизменно я чакаше и не й позволяваше да спре, докато не дойдеше време да се качи обратно в самолета си.

Едуард й каза, че трябва да са благодарни за любопитството, предизвикано от жена кандидат. Екипът му никога нямаше проблем да напълни и най-голямата зала навсякъде, където предстоеше да говори Флорентина.

Пит Паркин, извадил късмет с малкия брой погребения, на които трябваше да присъства, доказа, че един вицепрезидент няма много друга работа; прекарваше в щата повече време дори от Флорентина. Когато дойде денят на предварителните избори, Едуард успя да покаже, че член от екипа на Каин се е свързал по телефона, с писмо или с лична визита със сто двадесет и пет хиляди от общо сто четиридесет и седемте хиляди регистрирани демократи. Но, добави той, по всяка вероятност същото е направил и Пит Паркин, тъй като много от избирателите си останали неубедени, а някои дори били настроени враждебно.

Последната вечер Флорентина проведе събрание в Манчестър — присъстваха над три хиляди души. Когато Джанет й каза, че утре по това време ще е изминала една петдесета част от цялата кампания, Флорентина й отвърна: „Или с кампанията ще е свършено“. Прибра се в мотелската си стая малко след полунощ, следвана от камерите на Си Би Ес, Ен Би Си, Ей Би Си, „Кейбъл Нюз“ и четиримата агенти. Всички бяха убедени, че победителката ще е тя.

Когато гласоподавателите от Ню Хампшир се събудиха, валеше сняг и духаха ледени ветрове. През целия ден чак до затварянето на избирателните секции Флорентина ги обикаляше една след друга и благодареше на отишлите да гласуват. В девет часа и единадесет минути Си Би Ес първа обяви в националния ефир, че броят на гласувалите е около четиридесет и седем процента, което според Дан Радър не бе никак малко предвид лошото време. Първоначалните извадки показваха, че предвижданията на социолозите са верни — Флорентина и Пит Паркин вървяха рамо до рамо, като разликата между тях никога не надхвърляше един-два процента. Флорентина седеше в мотелската си стая с Едуард, Джанет, най-близките си сътрудници и двама агенти, когато оповестиха и окончателните резултати.

— Резултатът не би могъл да бъде по-равностоен, дори и да бе нагласен — каза Джесика Савич, която първа съобщи новините по Ен Би Си. — За сенатор Каин са гласували тридесет и един процента, за вицепрезидента Паркин — тридесет, за сенатор Бил Брадли — шестнадесет процента, а останалите гласове са разпръснати между петима други кандидати, които по мое лично мнение няма смисъл да си запазват стаи в хотелите за следващите предварителни избори.

Флорентина си спомни думите на баща си: „Ако резултатът от предварителните избори в Ню Хампшир се окаже задоволителен…“.

Тръгна към Масачузетс с шест делегатски гласа; Пит Паркин имаше пет. Националната преса обяви, че няма победител, но са налице петима отпаднали. В Масачузетс имаше само трима кандидати и Флорентина сякаш опроверга твърденията, че като жена не може да бъде сериозен кандидат.

В Масачузетс разполагаше с четиринадесет дни, за да спечели колкото се може повече от сто и единадесетте делегатски гласа. Начинът й на работа тук не се промени много. Всеки ден минаваше според организирания от Едуард график. Програмата бе съставена така, че да може да се срещне с колкото се може повече гласоподаватели и същевременно да се появява в сутрешните или вечерните новини.

Флорентина се снима с бебета, профсъюзни лидери и собственици на италиански ресторанти, качи се на ферибота при Нантъкет и в автобуса от Аламеда до щатската магистрала; правеше крос по плажовете, преходи по Бъркшир и пазарува в бостънския „Куинси“, само и само да докаже, че има енергия колкото всеки мъж. Докато потапяше схванатото си тяло във ваната, стигна до заключението, че ако баща й бе останал навремето в Русия, пътят й към президентския пост в СССР едва ли щеше да е много по-труден.

В Масачузетс Флорентина за втори път изпревари Пит Паркин и взе четиридесет и седем делегатски гласа срещу тридесет и девет за вицепрезидента. Същия ден във Върмънт успя да си осигури осем от общо дванадесетте гласа. Поради изненадващите резултати на Флорентина политическите наблюдатели вече казваха, че повечето хора отговарят утвърдително на въпроса „Може ли жена да спечели президентските избори?“. Но дори самата тя бе страшно изненадана и развеселена, когато научи, че шест процента от избирателите дори не знаят, че сенатор Каин е всъщност жена. Пресата не пропусна да отбележи, че следващото й голямо изпитание ще бъде на юг — предварителните избори във Флорида, Джорджия и Алабама се провеждаха в един и същи ден. Ако спечелеше и в трите щата, щеше да има реален шанс, тъй като надпреварата за демократическия кандидат се бе превърнала в лична война между нея и вицепрезидента. Бил Брадли, който спечели едва единадесет процента от гласовете в Масачузетс, отпадна от съревнованието поради липса на средства. Въпреки това името му остана върху бюлетините на още няколко щата и никой не се съмняваше, че той ще се превърне в много сериозен кандидат в бъдеще. Брадли бе първият избор на Флорентина за съратник и името на сенатора от Ню Джърси вече фигурираше в краткия списък на евентуалните кандидати за вицепрезидент.

След преброяването на бюлетините във Флорида Паркин най-изненадващо се сдоби с шестдесет и два от общо сто делегатски гласа. Тенденцията се повтори в Джорджия, където спечели с 40 срещу 23, и в Алабама с двадесет и осем от общо четиридесет и пет гласа. Въпреки това Пит Паркин не успя, както бе обещал на пресата, „да «смаже» тази дребна дама, когато елегантните й крачета стъпят в Юга“. Вицепрезидентът постоянно се опитваше да надмине Флорентина като любимец на военните, но изборът му да разположи така наречения „Фронт Гринго“ покрай мексиканско-американската граница вече започваше да се обръща срещу него в Югозапада, където си представяше, че е непобедим.

Едуард и екипът му вече работеха с няколко предварителни избори преднина и кръстосваха страната надлъж и нашир; всеки път, когато реактивният й самолет кацаше на летището в поредния щат, Флорентина благодареше на Бога за средствата, с които разполагаше за кампанията си. Енергията й остана все така силна и всъщност вицепрезидентът бе онзи, който започна да се запъва и да изглежда уморен и пресипнал в края на деня. И двамата кандидати трябваше да предвидят отскачане до Сан Хуан, а когато в средата на март и в Пуерто Рико се проведоха предварителните избори, двадесет и пет от общо четиридесет и един делегати предпочетоха Флорентина. Два дни след това тя се върна за изборите в родния си щат, като следваше Паркин със 164 срещу 194 гласа.

Движението във Ветровития град замря, докато жителите му посрещаха любимата си дъщеря и й дадоха всичките си сто седемдесет и девет делегатски гласа на Илинойс. Флорентина отново поведе — с триста четиридесет и три гласа. Но когато продължиха в Ню Йорк, Кънектикът, Уисконсин и Пенсилвания, вицепрезидентът намали разликата и когато стигнаха Тексас, разполагаше с петстотин деветдесет и един делегатски гласа срещу шестстотин петдесет и един за Флорентина.

Никой не се изненада, когато Пит Паркин спечели сто процента от гласовете в родния си щат; последният президент оттук бе Линдън Б. Джонсън и мъжката половина на Тексас споделяше мнението, че макар и да има своите недостатъци, Дж. Р. Юинг е напълно прав с твърденията си, че мястото на жената е в къщата. Вицепрезидентът си тръгна от ранчото си край Хюстън със седемстотин четиридесет и три гласа срещу шестстотин петдесет и пет за Флорентина.

При обикалянето на страната при такъв ужасен ежедневен натиск и двамата кандидати бързо откриха, че всяка неофициална фраза или неволен коментар лесно може да се превърне във водещо заглавие в утрешната преса. Пит Паркин направи първия гаф, когато обърка Перу с Парагвай, и фотографите полудяха, когато мина с мерцедес през една автоколона във Флинт. Флорентина също не мина между капките. Когато в Алабама я попитаха дали би се съгласила да покани за свой вицепрезидент чернокож, тя отвърна: „Разбира се, вече обмислях подобна идея“. Нужни бяха многократни изявления, докато убеди пресата, че все още не е поканила някой от чернокожите лидери на Америка да й бъде подгласник.

Най-голямата си грешка обаче направи във Вирджиния. Изнасяше реч към Юридическото училище на щатския университет за системата за условно освобождаване и за промените, които би направила, ако стане президент. Речта бе написана и проверена от един от вашингтонските й помощници, който работеше за нея още от времето на Конгреса. Тя прочете внимателно текста в нощта преди събранието, възхити се на идеално свършената работа и направи само малки промени. Изнесе речта в претъпкана със студенти зала, които я приеха с бурен ентусиазъм. Когато тръгна за вечерната среща в „Ротари Клуб“ в Шарлотсвил, където щеше да говори за проблемите на фермерите, отглеждащи добитък, вече беше забравила за речта си в университета. Припомни й я сутрешният брой на местния вестник.

Ричмъндският „Нюз-Лийдър“ излезе с история, която моментално бе подета от всички национални медии. Някакъв местен журналист направи най-големия удар в живота си с предположението, че изключителната реч на Флорентина дължи качествата си на факта, че е дело на един от най-доверените сътрудници на сенатор Каин — Алън Кларънс, който е бил осъден на шест месеца затвор и едногодишен изпитателен срок, преди да започне да работи за Флорентина. Само няколко вестника уточниха, че става въпрос за шофиране в нетрезво състояние и че Кларънс е бил пуснат само три месеца по-късно след обжалване. Когато я запитаха какво смята да прави с господин Кларънс, Флорентина отговори: „Нищо“.

Едуард настояваше да го уволни незабавно, колкото и несправедливо да изглеждаше, защото журналистите, които били срещу нея (да не говорим за Пит Паркин), нямало да престанат да повтарят, че един от най-доверените хора в екипа й е бивш затворник. „Представяте ли си кой ще управлява затворите в страната, ако тази жена спечели изборите?“ стана любимата забележка на Паркин. В края на краищата Алън Кларънс доброволно подаде оставка, но злото вече бе сторено. Докато стигнаха Калифорния, Пит Паркин вече бе дръпнал още по-напред и имаше деветстотин деветдесет и един делегатски гласа срещу осемстотин осемдесет и три за Флорентина.

Когато Флорентина пристигна в Сан Франциско, Белла я посрещна на летището. За тридесет години не бе смъкнала нито килограм. До нея стояха: Клод, един огромен син и една слаба дъщеря. Белла се втурна към Флорентина в мига, в който я видя, но на пътя й се изпречи един от едрите агенти на Тайните служби. Спаси я прегръдката на кандидат-президента.

— Никога не съм виждал такова женище — промърмори агентът. — В състояние е да избута и „Джъмбо“.

Стотици хора стояха по краищата на пистата и скандираха: „Каин — президент“. Следвана от Белла, Флорентина тръгна право към тях. Към нея се протегнаха ръце — реакция, която винаги повдигаше духа й. Плакатите гръмко декларираха „Калифорния за Каин“ и за първи път по-голямата част от посрещачите бяха мъже. Когато понечи да се обърне и да тръгне към терминала, зърна огромен червен надпис върху една от стените: „Искате ли полска кучка за президент?“. Отдолу с бели букви пишеше: „Да“.

Белла, междувременно директорка на едно от най-големите училища в Калифорния, след влизането на Флорентина в Сената бе станала и председател на градския съвет на Демократическата партия.

— Винаги съм знаела, че ще се кандидатираш за президент, така че реших да се погрижа да ти осигуря Сан Франциско.

И наистина се беше погрижила с помощта на хилядата така наречени доброволци, които тропаха от врата на врата. Заради раздвоената Калифорния — консервативен юг и либерален север — бе трудно да си центрист, за какъвто се мъчеше да се представи Флорентина. Но въпреки това нейната работоспособност, съпричастност и интелигентност бяха убедили дори някои от най-твърдите представители на левицата и десницата. Резултатите от изборите в Сан Франциско отстъпваха единствено на Чикаго. На Флорентина й се прииска да има още петдесет и една такива като Белла, защото само вотът на Сан Франциско й спечели шестдесет и един процента от целия щат. Именно благодарение на Белла Флорентина пристигна на конференцията в Детройт със сто двадесет и един гласа повече от Паркин.

На празничната вечеря Белла я предупреди, че най-големият проблем не е бил „Никога няма да гласувам за жена“, а „Тя е прекалено богата“.

— Само не и този изтъркан виц. Нищо повече не мога да направя по въпроса — каза Флорентина. — Вече прехвърлих собствените си акции в „Барон“ на фондацията.

— Там е работата — никой не знае с какво се занимава фондацията. Знам, че помага по някакъв начин на децата, но на колко деца и за какви пари става въпрос?

— Миналата година тръстът е похарчил над три милиона долара за три хиляди сто и дванайсет имигранти в неравностойно положение. Освен това четиристотин и две надарени деца са получили стипендии „Ремажен“ за университети, а едно от тях впоследствие спечели стипендията „Роудс“ в Оксфорд.

— Не знаех — каза Белла. — Но непрекъснато ми натякват, че Пит Паркин построил някаква мижава малка библиотека за Тексаския университет в Остин. Прави всичко възможно да я направи толкова известна, колкото и библиотеката „Уиденер“ в Харвард.

— И какво смяташ, че трябва да направи Флорентина? — попита Едуард.

— Защо не предложиш на професор Ферпози да организира пресконференция? Той е от хората, на които обществеността ще обърне доста внимание. Така всички ще научат, че Флорентина Каин е загрижена за другите и харчи собствените си пари за тях.

На следващия ден Едуард се занимаваше с уреждане на статии в подбрани списания и с организирането на пресконференцията. Накрая се получи по едно кратко съобщение в повечето списания и вестници, но пък за сметка на това „Пийпъл“ помести на корицата си снимка на Флорентина с Албърт Шмид, стипендианта на „Ремажен“ и „Роудс“. Когато стана ясно, че Албърт е с немско потекло и родителите му са избягали от лагер за военнопленници и впоследствие са напуснали Европа, Дейвид Хартман покани младежа да участва на следващия ден в „Добро утро, Америка“. След това момчето сякаш стана по-известно и от Флорентина.

През уикенда, докато пътуваше към Вашингтон, Флорентина научи, че губернаторът на Колорадо, когото никога не бе смятала за приятел или политически съюзник, най-ненадейно я подкрепил на един симпозиум по проблемите на слънчевата енергетика в Боулдър. Нейният подход към индустрията и опазването на околната среда, заявил той пред събранието, предлагал най-добрите надежди за бъдещето на богатите на ресурси западни щати.

Денят завърши дори още по-добре, след като „Ройтерс“ разгласи из цяла Америка, че Отделът за социални грижи публикувал първия си пълен доклад след приемането на „Закона Каин“. За първи път след реформата на системата за социално подпомагане броят на излезлите от регистъра надвишаваше броя на онези, които кандидатстваха за социални помощи.

Финансовата подкрепа бе винаги проблем за Флорентина, тъй като и най-запалените й поддръжници смятаха, че тя би могла и сама да издържа кампанията си. Паркин, който се ползваше с подкрепата на нефтените магнати начело с Марвин Шнайдер от „Блейд Ойл“, никога не се изправи пред подобен проблем. Но през следващите няколко дни в щаба на Флорентина наред с поздравителните телеграми и добрите пожелания продължаваха да пристигат и дарения.

Влиятелните журналисти в Лондон, Париж, Бон и Токио започнаха да споменават на читателите си, че ако Америка желае президент с международен авторитет и доверие, не може да става и дума за сравнение между Флорентина Каин и краваря от Тексас.

Флорентина много се радваше на подобни статии, но Едуард й напомни, че нито читателите, нито авторите им няма да дръпнат лостовете на машините за гласуване в Америка, макар и да знаеше, че този път наистина са изпреварили Паркин. Освен това не пропусна да отбележи, че все още има над четиристотин от общо три хиляди триста тридесет и един делегати, които и след предварителните избори и съвещанията не са взели окончателно решение. Политическите капацитети очакваха двеста от тях да гласуват за вицепрезидента и едва сто — за Флорентина. По всичко личеше, че съревнованието ще е толкова оспорвано, колкото между Рейгън и Форд.

След Калифорния Флорентина се върна във Вашингтон с поредния куфар, пълен с мръсни дрехи. Знаеше, че ще й се наложи да придумва, умолява и извива ръцете на тези четиристотин делегати. През следващите четири седмици разговаря лично с триста осемдесет и осем от тях — с някои по три или четири пъти. Винаги най-трудни се оказваха жените, макар и да бе очевидно, че се радват на вниманието, което им се обръща — особено в онова време от месеца, когато никой не би и помислил да ги потърси.

Едуард уреди да инсталират в апартамента й компютърен терминал, с достъп до данните в останалите щабквартири. Разполагаше с информация за всички четиристотин и двадесет колебаещи се делегати — включително и кратка биография, даже и номерата на стаите им в хотелите на Детройт. Смяташе да е готов да пусне плана си в действие, когато стигнеше до града.

През петте дни от следващата седмица Флорентина направи всичко възможно да следи отблизо телевизионните предавания. Републиканците се бяха събрали в Сан Франциско и се препираха за бъдещия си водач — никой от кандидатите не бе вдъхновил особено избирателите по време на предварителните избори.

Изборът на Ръсел Уорнър не изненада Флорентина. Той се бе кандидатирал всеки път, откакто стана губернатор на Охайо. Пресата го описваше като добър губернатор в лоша година и това й напомни, че основната й задача е да победи Паркин. Флорентина отново имаше чувството, че ще й е по-лесно да се справи с републиканския лидер, отколкото с опозицията в собствената й партия.

През уикенда преди събранието Флорентина и Едуард отидоха при семейството в Кейп Код. Макар и напълно изтощена, Флорентина все пак успя отново да го бие на голф. Помисли си, че й изглежда по-уморен дори от нея. Беше благодарна, че „Барон“ се управлява от нови и млади директори, сред които вече бе и Уилям.

В понеделник Флорентина и Едуард трябваше да летят за Детройт, където щяха да превземат поредния „Барон“. Хотелът щеше да е пълен с хора от екипа, поддръжници, журналисти и сто двадесет и четирима от все още не взелите решение делегати.

Когато в неделя вечерта пожелаваше лека нощ на Едуард и на мъжете и жените от Тайните служби (които вече започваше да възприема едва ли не като част от семейството), Флорентина ясно разбираше, че следващите четири дни ще са най-важните в политическата й кариера.

35.

Когато Джак Джърмънд от „Балтимор Нюз“ я попита кога е започнала да работи върху встъпителната си реч, Флорентина отвърна: „От единадесетия си рожден ден“.

По време на полета от Ню Йорк до Детройт бе прочела речта си, която бе нахвърляна предварително, в случай че бъде номинирана при първото гласуване. Едуард бе предсказал, че няма да може да си осигури победата още в началото, но Флорентина искаше да е готова за всяка ситуация.

Съветниците й смятаха, че резултатите ще са много по-лесни за предвиждане след второто или дори третото гласуване, когато сенатор Брадли освободи своите сто осемдесет и девет делегати.

През изминалата седмица беше съставила кратък списък на хората, които смяташе за евентуални подходящи кандидати за вицепрезидентския пост. Бил Брадли все още заемаше първо място и Флорентина смяташе, че той е естественият й наследник в Белия дом, но освен това се бе спряла върху Сам Нън, Гари Харт и Дейвид Прайър.

Самолетът кацна и тя погледна през прозореца към огромната радостна тълпа, която я очакваше. Чудеше се колко ли от тези хора ще бъдат тук и утре, когато щеше да пристигне Пит Паркин. Огледа прическата си в огледалцето; вече се виждаха няколко бели кичура, но не бе направила опит да ги прикрие. Усмихна се при мисълта, че цветът на косата на Пит Паркин не се бе променил през последните тридесет години. Бе облякла прост ленен костюм и единственото й украшение бе осеяното с диаманти магаренце.

Откопча колана на седалката, стана и сведе глава под багажния отсек. Излезе на пътеката и тъкмо се канеше да тръгне към изхода, когато всички в самолета започнаха да я аплодират. Изведнъж си даде сметка, че ако изгуби номинацията, това ще е последният път, когато вижда всичките си най-близки сътрудници заедно. Флорентина се ръкува с всички членове на пресекипа — някои я следваха по петите цели пет месеца. Един от екипажа отвори външната врата и тя излезе на стълбата и примижа срещу яркото юлско слънце. Тълпата нададе вик: „Ето я!“ и Флорентина се спусна по стълбата и тръгна право към развяващите се знамена. Беше открила, че прекият контакт с избирателите винаги я зарежда с енергия. Щом стъпи на пистата, бе заобиколена от агентите — те се ужасяваха от тълпи, които не биха могли да поставят под контрол. Флорентина понякога допускаше мисълта, че може да бъде убита, когато е сама, но никога и когато се намира сред много хора. Протегна ръце и поздрави колкото се може повече хора, преди Едуард да я отведе към очакващата я автоколона.

Десетте малки форда й напомниха, че Детройт най-сетне е намерил решение на енергийната криза. Ако Пит Паркин бе направил грешката с мерцедеса в този град, тя щеше да е безспорен победител още преди в Алабама да бъде подаден първият глас. Агентите се качиха в първите две коли, а Флорентина се настани в третата. Едуард зае мястото до шофьора. Личният й лекар бе в четвъртата кола, докато останалите шест „яки дребосъци“, какъвто бе прякорът на този модел автомобили, се заеха от членовете на екипа й. Най-накрая бе автобусът за журналистите и полицейските мотоциклети.

Челната кола потегли бавно, за да може Флорентина да маха на хората, но веднага щом излязоха на магистрала 94, колоната потегли към града с постоянната скорост осемдесет километра в час.

Флорентина имаше възможност да си почине двадесет минути, докато стигнаха новия център, след което колоната излезе на Удуърд авеню, зави на юг към реката и намали до осем километра в час, тъй като улиците бяха пълни с хора, опитващи се да зърнат сенатор Каин. Организационният й комитет в Детройт се бе погрижил да разпространи сто хиляди листовки с точния маршрут, по който щеше да мине, така че поддръжниците й я поздравяваха чак до хотел „Барон“, издигащ се източно от центъра „Ренесанс“ на брега на река Детройт. Агентите я умоляваха да смени маршрута, но тя не бе пожелала и да чуе за подобно нещо.

Десетки фотографи и телевизионни екипи бяха заели позиция, навсякъде проблясваха светкавици и районът бе осветен от многобройните прожектори. Щом влезе в хотела, агентите побързаха да я качат на четиридесет и втория етаж, който бе изцяло запазен за нея. Флорентина бързо провери апартамента „Джордж Новак“, за да се увери, че всичко необходимо е налице — знаеше, че това ще е затворът й през следващите четири дни. Щеше да напусне стаята си само за да приеме номинацията за кандидат на Демократическата партия или да изкаже подкрепата си за Пит Паркин.

Бяха инсталирали цяла редица телефони, за да може да е в контакт с четиристотин и дванадесетте колебаещи се делегати. Тя разговаря с тридесет и осем от тях преди да дойде време за вечеря, след което остана будна до два през нощта, за да се запознае с имената и миналото на онези, които според хората й наистина все още не бяха взели решение.

На следващата сутрин детройтският „Фрий Прес“ бе изпълнен със снимки от пристигането й, макар да й беше съвсем ясно, че Пит Паркин ще получи същото ентусиазирано отразяване утре. Поне научи с облекчение, че президентът е решил да запази мълчание и да не подкрепи нито един от двамата. Пресата вече бе определила това като морална победа за Флорентина.

Тя остави вестника и започна да наблюдава по закрития канал какво става на конференцията. Държеше под око и трите други канала, в случай че някой излъчи извънредни новини, на които да се наложи да реагира незабавно.

През деня се срещна на двадесет и четвъртия етаж с тридесет и един от колебаещите се делегати. С напредването на времето им сервираха кафе, чай с лед, горещ чай и коктейли. Флорентина си остана на чай с лед — в противен случай щеше да е пияна още в единадесет.

Гледаше мълчаливо как Пит Паркин пристига с „Еър Форс II“ на летището на Детройт. Един от сътрудниците й отбеляза, че посрещачите му са по-малко, докато според друг тълпата бе по-голяма. Флорентина си взе бележка занапред да се вслушва по-внимателно в мнението на втория си помощник.

Пит Паркин произнесе кратка реч от специално подготвения подиум на пистата. Вицепрезидентската му значка ярко блестеше на слънцето. Сподели колко е радостен да бъде в града, който с право се нарича автомобилната столица на света.

— Ако знаех, през целия си живот щях да си купувам само „Форд“ — добави той.

Флорентина се усмихна.

Към края на втория ден от „домашния арест“ Флорентина толкова започна да се оплаква от заточението си, че във вторник сутринта агентите я свалиха с товарния асансьор, за да може да се поразходи покрай реката и да се наслади на свежия въздух и ниския хоризонт на Уиндзор на отсрещния канадски бряг. Бе направила само няколко крачки, когато отвсякъде я наобиколиха доброжелатели, желаещи да стиснат ръката й.

Когато се върна, Едуард вече имаше добри новини — петима от колебаещите се делегати бяха решили да гласуват за нея на първото гласуване. Той преценяваше, че са им нужни само още седемдесет и три гласа, за да минат магическата граница хиляда шестстотин шестдесет и шест. Флорентина следеше програмата на конференцията на монитора. Един чернокож от Делауеър разясняваше достойнствата й и когато спомена името й, из цялата зала се надигнаха сини плакати с „Каин — президент“. По време на следващата реч те бяха сменени със същия брой червени плакати, обявяващи „Паркин — президент“. Флорентина крачи из апартамента до един и половина, като междувременно успя да се срещне с още четиридесет и трима делегати и да разговаря с други петдесет и осем по телефона.

Вторият ден от конференцията бе посветен на речи по основни моменти от платформите, като политиката, финансите, социалните грижи и ключовата реч на сенатор Прайър. Отново и отново делегатите декларираха, че който и от двамата достойни кандидати да изберат, през ноември републиканците ще бъдат бити. Повечето от делегатите в залата обаче не спираха да приказват полугласно помежду си, очевидно без да обръщат никакво внимание на мъжете и жените на подиума — а те по всяка вероятност бяха бъдещи членове на правителството.

Флорентина загърби дебата за социалните грижи, за да изпие едно питие с делегатите от Невада, които все още не бяха взели решение. Даваше си сметка, че по всяка вероятност оттук те ще отидат право при Паркин, който също ще им обещае нова магистрала, болница, университет или от каквото там имат нужда. Най-късно утре вечерта щяха най-сетне да вземат решение. Каза на Едуард, че иска в средата на стаята да се сложи параван.

— Защо? — попита той.

— За да имат колебаещите се кандидати къде да седнат, когато идват да се срещат с мен.

През целия ден идваха новини за действията на Пит Паркин — почти същите като на Флорентина с единствената разлика, че се бе настанил в хотел „Уестин“ в центъра „Ренесанс“. Тъй като никой от двамата нямаше да отиде на конференцията, програмата им продължаваше според сценария — делегати, телефонни разговори, изявления за пресата, срещи с партийни лидери и накрая почти безсънни нощи.

В шест сутринта в сряда Флорентина вече се бе облякла и бързо я откараха в залата, където се провеждаше конференцията. Щом пристигнаха в Джо Луис Арена, й показаха коридора, през който да мине да произнесе речта си в случай че я изберат за кандидат. Флорентина измина разстоянието до подиума и застана пред гората от микрофони, загледана в празните сега двадесет и едно хиляди места. Високите тесни плакати, издигащи се от пода нагоре, гордо обявяваха името на всеки щат. Тя си отбеляза къде ще седят делегатите от Илинойс, за да може да им махне веднага щом влезе в залата.

Някакъв предприемчив фотограф, който бе прекарал нощта под една от седалките в залата, скочи и започна да я снима, преди агентите да я отведат. Флорентина се усмихна, когато вдигна поглед към тавана и видя двестате хиляди червени, бели и сини балони, готови да се спуснат върху победителя. Някъде беше чела, че петдесетима студенти са ги надували цяла седмица с помощта на помпи за велосипед.

— Готова ли сте за проверка, сенатор Каин? — разнесе се сякаш от всички страни нечий глас.

— Скъпи сънародници, това е най-великият момент в моя живот и възнамерявам…

— Чудесно, госпожо сенатор. Високо и ясно — каза главният електротехник — вървеше между празните седалки. Пит Паркин трябваше да мине през същата процедура в седем часа.

Откараха Флорентина обратно в хотела и тя закуси с най-близките си сътрудници. Всички бяха нервни и се смееха на шегите си, колкото и глупави да бяха, но млъкваха, когато думата взимаше тя. Гледаха как Пит Паркин прави обичайния си сутрешен крос за телевизионните екипи; всички направо изпаднаха в истерия, когато някакъв човек с камера и анорак на Ен Би Си изтича към останалия без дъх вицепрезидент, за да го снима по-добре.

Гласуването трябваше да започне в девет вечерта. Едуард бе приготвил петдесет телефонни линии, с които можеха да се свържат пряко с всеки щатски председател в залата, така че да са в течение на ставащото. Флорентина седеше зад бюро, на което имаше само два телефона, но можеше да получи достъп до всяка от петдесетте линии само с едно натискане на бутон. Докато залата се пълнеше, провериха линиите и Едуард обяви, че са готови за всичко и че единственото, което им остава, е да използват всяка минута, за да се свържат с колкото се може повече делегати. До пет и половина Флорентина бе разговаряла общо с триста деветдесет и двама от тях.

Към седем часа залата бе почти пълна, макар че до обявяването на номинираните имена оставаше цял час. Никой от пътувалите чак дотук не искаше да пропусне и една минута от развитието на драмата.

В седем и тридесет Флорентина гледаше как партийните лидери започват да заемат местата си на сцената и си спомни времето, когато бе помощник на конференцията в Чикаго и за първи път се срещна с Джон Кенеди. Знаеше, че всеки трябва да пристигне в точно определено време — колкото по-късно те извикат, толкова си по-важен. Бяха минали четиридесет години. Надяваше се да я извикат последна.

Най-много овации събра сенатор Бил Брадли, който вече бе обявил, че ще направи обръщение към конференцията, ако при първото гласуване се стигне до мъртва точка. В осем без четвърт спикерът на Камарата на представителите Марти Линч стана и се опита да въведе ред, но гласът му едва се чуваше от многобройните пищялки, подсвирквания, барабани, тръби и скандирания „Каин“ и „Паркин“ от поддръжниците, които се мъчеха да се надвикат. Флорентина наблюдаваше сцената, лицето й бе напълно безизразно. Когато най-сетне залата горе-долу се успокои, председателят представи госпожа Бес Гарднър, която бе избрана да преброява гласовете — макар всички в залата да знаеха, че резултатите ще се появят на огромния видеоекран над главата й преди дори да има възможност да ги потвърди.

В осем часа председателят отново се опита да въдвори ред; някои видяха как малкото дървено чукче удря подставката си, но никой не го чу. Шумът продължи още двадесет минути — председателят все още не можеше да направи впечатление на делегатите. Най-сетне в осем и двадесет и три успяха да чуят Марти Линч да се обръща към кмета на Чикаго Рич Дейли с молба да постави името на сенатор Каин за номиниране; последваха още десет минути шум, преди кметът да произнесе речта си. Флорентина и екипът й мълчаливо слушаха как представят политическата й биография с възможно най-ярки тонове. Слушаше със същото внимание как сенатор Ралф Брукс представя Пит Паркин. Двете предложения се посрещнаха с рев, който би заглушил и военен оркестър. Номинирането на Бил Брадли и обичайните и предсказуеми партийни любимци не закъсняха.

В девет часа председателят погледна към залата и призова щата Алабама да даде гласа си. Флорентина седеше и гледаше екрана като очакващ съдбата си обвиняем, който иска да чуе присъдата още преди да са представени доказателствата. Обилно потящият се председател на делегацията на Алабама вдигна микрофона си и изкрещя:

— Великият щат Алабама, сърцето на юга, дава двадесет и осем гласа за вицепрезидента Паркин и седемнадесет гласа за сенатор Каин.

Макар всички да знаеха още от 11 март (преди повече от четири месеца) как ще гласува Алабама, това не попречи в залата бясно да се размахат плакатите на Паркин. Изминаха още дванадесет минути, преди председателят да успее да призове Аляска.

— Аляска, четиридесет и деветият щат, присъединил се към Съюза, дава седем гласа за сенатор Каин, четиридесет и втория президент на Съединените щати, три за Пит Паркин и един за сенатор Брадли.

Сега бе ред на поддръжниците на Флорентина бурно да скандират името на своя кандидат, но Паркин продължаваше да води през първия половин час, докато Калифорния не обяви двеста и четиринадесет гласа за сенатор Каин и деветдесет и два за Паркин.

— Бог да благослови Белла — каза Флорентина, но трябваше да види как вицепрезидентът си възвръща водещото място с помощта на Флорида, Джорджия и Айдахо. Когато стигнаха до щата Илинойс, присъстващите почти затаиха дъх. Госпожа Каламич, която бе посрещнала Флорентина през първата вечер в Чикаго преди почти двадесет години, бе избрана в качеството си на заместник-председател на Демократическата партия в Илинойс да съобщи решението на своите делегати.

— Господин председател, най-великият момент в живота ми — Флорентина се усмихна — е да ви съобщя, че великият щат Илинойс е горд да даде всичките си сто седемдесет и девет гласа за своята любима дъщеря и първата жена — президент на Съединените щати, сенатор Флорентина Каин.

Поддръжниците й съвсем полудяха, щом фаворитката им поведе за втори път, но Флорентина знаеше, че съперникът й ще породи същия ефект в момента, когато Тексас обяви своя избор. И наистина, след като родният му щат даде вота си, Паркин поведе отново с хиляда четиристотин и четиридесет делегатски гласа срещу хиляда триста седемдесет и един за Флорентина. Междувременно Бил Брадли бе получил деветдесет и седем гласа и вече бе сигурно, че в края на първото гласуване няма да има категоричен победител.

Докато председателят извикваше останалите щати — Юта, Върмонт, Вирджиния — компютрите вече показваха на екрана, че няма да бъде излъчен победител. Но едва в десет и четиридесет и седем Том Брокоу обяви резултатите от първото гласуване — хиляда петстотин двадесет и два гласа за сенатор Каин, хиляда четиристотин и осемдесет за вицепрезидента Паркин, сто осемдесет и девет за сенатор Брадли и сто и четиридесет за останалите партийни любимци.

Председателят съобщи на делегатите, че сенатор Брадли ще направи обръщение към конференцията. Изминаха още единадесет минути, преди той да може да започне речта си. Флорентина бе разговаряла с него по телефона всеки ден от началото на конференцията и винаги избягваше да му предлага да стане неин подгласник — подобна оферта щеше да има по-скоро привкус на подкуп, отколкото израз на мнението й, че той е подходящият й заместник и заслужава поста. Макар че Ралф Брукс бе фаворитът за поста в противниковия лагер, Флорентина все се питаше дали Пит Паркин вече не е предложил на Брадли да се присъедини към него.

Най-сетне старшият сенатор от Ню Джърси успя да вземе думата.

— Скъпи мои съратници от Демократическата партия — започна той. — Благодарен съм за подкрепата ви през тази изборна година, но вече дойде време да се оттегля от президентската надпревара и да дам възможност на моите делегати да гласуват по начина, по който диктува съвестта им.

В залата се възцари почти пълно мълчание. Брадли говори няколко минути за това какъв човек би искал да види в Белия дом, но не подкрепи открито нито един от кандидатите.

— Моля се да изберете подходящия човек, който да поведе страната ни — завърши той и аплодисментите и овациите продължиха няколко минути, след като се бе върнал на мястото си.

Междувременно повечето хора в апартамент 2400 в хотел „Барон“ не ги свърташе на едно място; единствено Флорентина оставаше външно спокойна, макар че Едуард забеляза стиснатата й в юмрук ръка. Той бързо се върна към работата си, но не можеше да направи нищо, освен да се обади на председателите на всеки щат и да продължи да ги натиска. Телефоните зазвъняха; изглежда, делегатите на Брадли също се бяха разделили поравно. Някои от тях дори продължиха да гласуват за фаворита си и на второто гласуване, в случай че конференцията стигне до задънена улица — тогава последната дума щеше да е тяхна.

Вторият тур започна в единадесет часа и двадесет и една минути. В гласуването на Алабама, Аляска и Аризона нямаше никакви промени. Процедурата продължаваше от щат на щат, докато в дванадесет и двадесет и три не бе записан и вотът на Уайоминг. Конференцията отново не излезе с окончателно решение. Единствената по-важна промяна бе, че Пит Паркин получи лек превес — 1629 срещу 1604 гласа, но деветдесет и осем делегати все още се колебаеха или оставаха верни на сенатор Брадли.

В дванадесет и тридесет и седем председателят оповести:

— За днес стига, ще продължим с гласуването утре вечер в седем.

— Защо не сутринта? — недоумяваше един от неуморните млади помощници на Флорентина, докато вървеше към изхода.

— Както каза шефът — обясни Джанет, — изборите се провеждат така, че да могат да се отразяват по телевизията. А десет сутринта не е най-гледаното време.

Двамата се разсмяха. Младият помощник повтори същия коментар двадесет и четири часа по-късно. Но тогава смях нямаше.

Изтощените делегати се запътиха към стаите си — много добре си даваха сметка, че на третото гласуване повечето щати ще освободят представителите си от първоначалните си обещания и ще ги оставят да гласуват както им харесва. Едуард и екипът му не знаеха откъде да започнат, но накрая взеха разпечатката си и за трети път тази нощ отметнаха всеки делегат от Алабама до Уайоминг с надеждата, че ще съставят някакъв план за всеки щат до осем сутринта.

Флорентина почти не спа и в шест и десет надяна халата си и отново се появи в дневната на апартамента. Едуард все още висеше над списъците.

— Ще ми трябваш в осем — каза той, без да я поглежда.

— Добро утро — отвърна му тя и го целуна по челото.

— Добро утро.

Флорентина се протегна с прозявка.

— Какво ще има в осем?

— Ще говорим с по тридесет колебаещи се делегати и поддръжници на Брадли на час. Искам да си разговаряла най-малко с двеста и петдесет до пет следобед. Ще имаме непрекъснато по един човек на всеки от шестте телефона, така че непрекъснато да те чакат най-малко по двама души.

— Осем няма ли да е малко рано? — попита Флорентина.

— Не — отвърна Едуард. — Но лично аз не бих досаждал на онези от Западния бряг преди обед.

Флорентина се върна в стаята си. За пореден път си даде сметка колко всеотдайно се е посветил Едуард на кампанията. Спомни си думите на Ричард каква късметлийка е, че разполага с двама мъже, които я обожават.

В осем седна на бюрото с голяма чаша портокалов сок. С напредването на сутринта екипът й започна да се убеждава все повече, че на първото гласуване довечера техният кандидат ще получи мнозинството от гласовете. Всички започнаха да предвкусват предстоящата победа.

В десет и четиридесет Бил Брадли се обади и заяви, че ако отново се стигне до задънена улица, ще препоръча на делегатите си да гласуват за Флорентина. Тя му благодари.

В единадесет и тридесет и седем Едуард й подаде слушалката. Този път не се обаждаше доброжелател.

— Пит Паркин е на телефона. Трябва да се видим. Може ли да дойда сега?

Флорентина искаше да отговори, че е прекалено заета, но устата й сякаш сама изрече:

— Да.

— Тръгвам веднага.

— Какво ли е намислил? — попита Едуард, докато тя затваряше.

— Нямам представа, но съвсем скоро ще разберем.

Пит Паркин пристигна с товарния асансьор в компанията на двама агенти и ръководителя на кампанията си.

След размяната на неискрени любезности (не бяха разговаряли през изминалата половин година) и поднасянето на кафе, двамата съперници бяха оставени насаме. Настаниха се в удобните кресла един срещу друг. Погледнати отстрани, със същия успех можеха да обсъждат и времето, а не кой да бъде следващият управник на Запада. Тексасецът започна направо:

— Готов съм да ти предложа сделка, Флорентина.

— Слушам.

— Оттегляш се и те правя вицепрезидент.

— Ти да не си…

— Изслушай ме, Флорентина. — Паркин вдигна яката си ръка, досущ като пътно ченге. — Ако приемеш предложението ми, ще изкарам само един мандат, а след това ще те подкрепя за кандидатурата ти през 1996 година с всички ресурси на Белия дом. Ти си пет години по-млада от мен и няма причина да не можеш да изкараш два пълни мандата.

През изминалите тридесет минути Флорентина бе мислила върху какви ли не причини, поради които противникът й иска да я види, но изобщо не бе помислила за подобен вариант.

— Ако не приемеш и тази вечер спечеля, ще предложа за свой подгласник Ралф Брукс. Той вече потвърди, че с удоволствие ще се кандидатира за поста.

— Ще ти се обадя преди два следобед — беше единственият й отговор.

Веднага след като Пит Паркин и сътрудниците му си тръгнаха, Флорентина обсъди предложението с Едуард и Джанет. И двамата бяха на мнение, че нещата са стигнали прекалено далеч, за да се отказва точно сега.

— Кой знае каква ще е ситуацията след четири години? — посочи Едуард. — Може да се окажеш като Хъмфри, опитващ се да си стъпи на крака след Джонсън. Във всеки случай, необходим ни е равен резултат, след което делегатите на Брадли ще ни избутат на първо място.

— Обзалагам се, че и Паркин го знае — добави Джанет.

Флорентина изслуша съветниците си, без да помръдне, след което помоли да я оставят сама.

Обади се на Пит Паркин в един и четиридесет и три и любезно отказа предложението — обясни, че е уверена в победата си още на първия тур довечера. Той не отговори.

В два часа пресата знаеше за тайната среща и телефоните в апартамент 2400 не спряха да звънят. Едуард продължаваше да настоява Флорентина да се съсредоточи върху делегатите и с всеки следващ разговор тя се убеждаваше все повече, че ходът на Паркин е продиктуван от отчаяние, а не от увереност.

— Изигра последния си коз — отбеляза Джанет и се ухили.

В шест часа всички в апартамент 2400 бяха пред телевизора — вече не бяха останали делегати, с които да разговарят. Едуард все още държеше телефоните свързани с всички щатски председатели и първоначалните сведения от тях показваха, че предчувствието им от деня за набиране на все повече гласове в тяхна полза е вярно.

Бомбата падна тъкмо когато Флорентина започна да се отпуска и за първи път през деня се почувства малко по-сигурна. Едуард тъкмо й подаваше поредната чаша чай с лед, когато Си Би Ес излъчи извънредни новини. На екрана се появи Дан Радър и само петнадесет минути преди началото на гласуването съобщи на поразените зрители, че ще интервюира вицепрезидента Пит Паркин относно тайната му среща със сенатор Каин. Камерата се отмести към червендалестото лице на едрия тексасец. За ужас на Флорентина, всичко това се предаваше на огромния екран в заседателната зала — Комисията по правилника беше решила да позволи излъчването на всичко, което би могло да повлияе на делегатите; това целеше пресичането на слуховете в залата за ставащото извън нея, за да не може никога да се повтори скандалът с Форд и Рейгън на конференцията от 1980-а, свързан с избирането на подгласници. За първи път от дни делегатите в залата запазиха пълно мълчание.

Камерата отново се премести върху водещия.

— Господин вицепрезидент, знаем, че днес сте имали среща със сенатор Каин. Можете ли да ни кажете защо поискахте да разговаряте насаме с нея?

— Разбира се, Дан. Първо, защото съм загрижен за единството на партията си, и най-вече, Дан, защото желая да победим републиканците.

Флорентина и хората й гледаха като хипнотизирани. Тя гледаше как делегатите в залата попиват всяка дума и беше напълно безпомощна да направи каквото и да било.

— Мога ли да попитам какво се случи на тази среща?

— Попитах сенатор Каин дали е склонна да служи като вицепрезидент и така Демократическата партия да стане несломима.

— Тя как отговори на предложението ви?

— Каза, че иска да помисли. Нали разбираш, Дан, сигурен съм, че заедно можем да пометем републиканците.

— Питай го какъв беше окончателният ми отговор — каза Флорентина, но нямаше смисъл — камерите вече се превключваха към почти полудялата зала, готвеща се за първото гласуване. Едуард се обади на Си Би Ес и настоя да бъде отпуснато същото време и за Флорентина. Дан Радър се съгласи незабавно да интервюира сенатор Каин, но Флорентина знаеше, че вече е твърде късно. Беше решено след започването на гласуването на екрана да не се показва нищо освен резултатите от преброяването. Несъмнено правилото щеше да се преразгледа за следващата конференция, но в момента Флорентина се сещаше единствено за думите на мис Тредголд: „Ще се вземат много прибързани решения, за които по-късно ще се съжалява“.

Председателят удари с чукчето си и призова Алабама да открие гласуването. Два от гласовете на Щата на камелиите преминаха към Паркин. Когато изгуби един делегат от Аляска и двама от Аризона, Флорентина разбра, че единствената й надежда е задънената улица, за да може да изкаже своята версия за срещата преди второто гласуване. Гледаше как губи по един-два гласа на щат, но след като Илинойс си остана все така твърд, започна да се надява, че вълната ще отшуми. Едуард и екипът не се отделяха от телефоните.

След това дойде вторият удар.

Един от водачите на кампанията се обади и каза, че сътрудниците на Паркин са пуснали в залата слух, че Флорентина е приела предложението му. Слух, който нямаше начин да бъде проследен директно до Паркин и нямаше време да бъде опроверган от Флорентина. Когато дойде ред на Западна Вирджиния, на Паркин му трябваха само още двадесет и пет делегатски гласа, за да прехвърли границата. От този щат получи двадесет и един, така че му оставаха четири от намиращия се на предпоследно място Уисконсин. Флорентина бе сигурна, че и тримата делегати от Уайоминг ще й останат верни.

— Като си дава сметка за своята отговорност тази вечер — в залата отново се възцари пълна тишина, — и убеден, че единството на партията стои над всички лични предпочитания, щатът Уисконсин дава всичките си единадесет гласа на следващия президент на Съединените щати, Пит Паркин.

Делегатите полудяха. В апартамент 2400 цареше пълно мълчание.

Флорентина бе победена с евтин, но блестящ номер. Гениалността му бе във внушението, че ако отрече всичко и изложи своята версия за действията на Паркин, демократите можеха и да изгубят Белия дом и в такъв случай тя щеше да е изкупителната жертва.

След половин час Пит Паркин пристигна в залата, посрещнат с бурни овации и партийния химн. Цели дванадесет минути махаше на делегатите и когато най-сетне успя да вземе думата, каза:

— Надявам се утре вечер да застана на този подиум редом с най-великата дама в Америка и двамата да представим на нацията екип, който така да бие републиканците, че онези слонове да не го забравят никога.

Делегатите отново закрещяха одобрително. През следващия час хората от екипа на Флорентина един по един се изнесоха унило по стаите си, докато не остана само Едуард.

— Приемам ли?

— Нямаш избор. Ако откажеш и демократите изгубят, цялата вина ще се стовари върху теб.

— А ако разкажа истината?

— Ще я разберат погрешно; ще кажат, че не можеш да губиш, след като противникът ти идва с маслинена клонка и подава ръка за помирение. И не забравяй какво каза президентът Форд — първата жена президент трябва първо да заеме вицепрезидентския пост, за да може американският народ да приеме идеята.

— Може и да е вярно, но ако Ричард Никсън бе жив, сега щеше да се обади на Пит Паркин и да го поздрави, че ме е изиграл по-добре, отколкото той се справи с Мъски или Хъмфри — горчиво каза Флорентина и се прозя. — Лягам си, Едуард. До сутринта ще съм взела решение.

В осем и половина Пит Паркин изпрати посланик да попита дали Флорентина е взела решение. Тя отвърна, че желае да се види с него насаме.

Този път Паркин пристигна с екипите на три телевизионни компании и толкова репортери, колкото успяха да минат през входовете. Когато останаха само двамата, на Флорентина й бе трудно да се овладее, въпреки че бе решила да не влиза в конфликт с Паркин. Попита го дали наистина обещава, че ще остане само един мандат.

— Да — каза той. Гледаше я право в очите.

— И ще ме подкрепиш изцяло на следващите избори?

— Давам ти думата си — отвърна той.

— При тези условия съм съгласна да заема поста вицепрезидент.

Когато той излезе, Флорентина разказа на Едуард какво се бе случило.

— Много добре знаем колко струва думата му — отбеляза той.

Когато вечерта влезе в залата, Флорентина бе посрещната от истинска буря. Пит Паркин вдигна ръката й високо във въздуха, с което предизвика нови одобрителни викове. Само физиономията на Ралф Брукс бе кисела.

Флорентина чувстваше, че речта й по случай приемането на вицепрезидентския пост далеч не е най-доброто, на което е способна, но въпреки това бе посрещната с бурно въодушевление. Но най-много овации събра Пит Паркин — в края на краищата той бе представен като героя, като човека, обединил партията.

Флорентина отлетя за Бостън и се оттегли в Кейп Код на следващата сутрин след отвратителната пресконференция с кандидата на демократите, който непрекъснато се обръщаше към нея с „онази велика дребна дама от Илинойс“.

Когато се разделяха пред очите на всички журналисти, той я целуна по бузата. Тя се почувства като проститутка, която вече е приела парите и е открила, че е твърде късно да размисли дали да скача в леглото.

36.

Кампанията нямаше да започне до Деня на труда и Флорентина се възползва от това, за да се върне във Вашингтон и да навакса с пренебрегнатите си задължения като сенатор. Дори намери време да посети Чикаго.

Всеки ден разговаряше с Пит Паркин по телефона и той определено не можеше да бъде по-приятелски настроен и склонен да съгласуват договореностите си. Разбраха се да се срещнат в кабинета му в Белия дом и да обсъдят окончателния план на кампанията. Флорентина се опита да изпълни всичките си други ангажименти преди срещата, за да може през последните два месеца да се посвети изцяло на изборите.

На 2 септември Флорентина, Едуард и Джанет пристигнаха в Западното крило на Белия дом. Посрещна ги Ралф Брукс, който очевидно си оставаше любимият помощник на кандидата. Флорентина бе твърдо решена да няма никакви търкания с Брукс, особено след като знаеше, че той бе очаквал да бъде кандидат за поста. Сенатор Брукс ги прекара през приемната и ги въведе в кабинета на Пит Паркин. За първи път Флорентина видя помещението, в което може би щеше да се настани само след няколко седмици. Изненада се от уюта сред жълтите стени. На махагоновото бюро имаше свежи цветя, а по стените висяха картини на Ремингтън. „Любовта на Паркин към Запада“, помисли си Флорентина. Беше краят на лятото и слънцето надничаше през гледащите на юг прозорци.

Пит Паркин веднага скочи да ги посрещне — мъничко по-енергично, отколкото бе нормално. Всички се настаниха около масата в центъра на кабинета.

— Мисля, че всички познавате Ралф — каза Пит Паркин и се разсмя малко изкуствено. — Той измисли стратегията на кампанията и съм сигурен, че тя ще ви впечатли силно.

Ралф Брукс разстла на масата голяма карта на Съединените щати.

— В никакъв случай не бива да забравяме, че са ни необходими двеста и седемдесет гласа в Избирателната колегия, за да си осигурим Белия дом. Макар и да е очевидно важно и особено популярно да спечелим на прякото гласуване, много добре знаем, че именно гласовете в Избирателната колегия определят следващия президент. Ето защо съм оцветил с черно щатите, в които според мен имаме най-малко шансове да спечелим. В бяло са онези, в които демократите са традиционно силни. Ключовите спорни щати са оцветени в червено и съставляват общо сто седемдесет и един гласа в Избирателната колегия. Смятам, че и Флорентина, и Пит следва да посетят всички червени щати най-малкото веднъж, но Пит трябва да насочи енергията си на юг, а Флорентина да прекара повечето време на север. Само Калифорния, която е с четиридесет и пет гласа в Избирателната колегия, трябва да се посещава редовно и от двама ви. До изборите остават шестдесет и два дни и през това време трябва да използваме всяка свободна минута в щатите, където имаме реални шансове, и да се отбиваме само проформа там, където спечелихме пълна победа през 1964 година. Що се касае до белите щати, трябва да ги посетим най-малкото веднъж, за да не ни обвинят, че смятаме гласовете им за гарантирани. Смятам, че Охайо трябва да се отпише, тъй като е родният щат на Ръсел Уорнър, но не бива да позволяваме на републиканците да си мислят, че Флорида е тяхна само защото подгласникът на Уорнър навремето е бил старши сенатор оттам. А ето и дневната ви програма от понеделник нататък — продължи той и им подаде две папки. — Предлагам да поддържате контакт помежду си най-малкото два пъти на ден — в осем сутринта и в единадесет вечерта по централно време.

Флорентина бе силно впечатлена от свършеното от Ралф Брукс преди срещата и наистина можеше да оцени защо Паркин толкова много държи на него. През следващия час Брукс отговаряше на възникналите около плана въпроси и накрая се стигна до съгласие по основните моменти от стратегията. В дванадесет и тридесет вицепрезидентът и Флорентина се появиха на северния портик на Белия дом, за да направят изявления за пресата. Ралф Брукс сякаш разполагаше със статистически данни за всичко — пресата, предупреди ги той, е разделена както всичко останало. Сто и петдесет вестника с двадесет и два милиона читатели вече подкрепяха демократите, а сто четиридесет и два с двадесет и един милиона и седемстотин хиляди читатели бяха на страната на републиканците. Ако имали нужда, добави той, можел да достави подробности за всеки вестник в страната.

Флорентина погледна към площад „Лафайет“, осеян с колички за сандвичи и хора, излезли на пикник. Ако я изберяха, рядко щеше да й се удава да се разхожда из вашингтонските паркове и мемориали. Във всеки случай, не и без задължителната компания.

След като журналистите зададоха обичайните въпроси и получиха обичайните отговори, Паркин поведе Флорентина обратно към вицепрезидентския кабинет. Междувременно филипинските сервитьори бяха сервирали обяд на масата за съвещания. Флорентина си тръгна от срещата много по-обнадеждена от начина, по който се развиваха нещата — особено след като вицепрезидентът на два пъти спомена пред Брукс за споразумението им за 1996 година. Въпреки това смяташе, че има да изтече още много вода преди Паркин да спечели пълното й доверие.

На 7 септември тя отлетя за Чикаго, за да започне своята част от предизборната кампания. Скоро обаче откри, че дори с помощта на пресата й е трудно да спазва графика си. Липсваше й мотивът, който бе основният й двигател досега.

Планът на Брукс вървеше като по вода през първите няколко дни, докато Флорентина обиколи Илинойс, Масачузетс и Ню Хампшир. Не срещна никакви изненади, докато не пристигна в Ню Йорк, където огромната тълпа журналисти я чакаше още на летище „Олбъни“. Искаха да знаят мнението й за отношението на Пит Паркин относно гражданите с мексикански произход. Флорентина призна, че не знае за какво става дума, и те й обясниха, че кандидатът споменал, че никога не е имал проблеми с чиканосите10 в ранчото си — приемал ги едва ли не като родни деца. Защитниците на граждански права из цялата страна бяха наскачали и единственото, което Флорентина успя да каже, бе:

— Уверена съм, че е бил разбран погрешно или че думите му са извадени извън контекста.

Кандидатът на републиканците Ръсел Уорнър заяви, че не може и дума да става за погрешно разбиране и че Пит Паркин е просто расист. Флорентина продължи да отрича подобни твърдения, макар и да подозираше, че в основата си са верни. Двамата с Паркин трябваше да нарушат графиците си и да отлетят за Алабама, за да присъстват на погребението на Ралф Абърнати. Брукс отбеляза, че смъртта му е съвсем навременна. Когато го чу, Флорентина едва не го наруга пред журналистите.

Продължи обиколките си из Пенсилвания, Западна Вирджиния и Вирджиния, за да отиде накрая в Калифорния, където към нея се присъедини Едуард. Белла и Клод ги заведоха в един ресторант в китайския квартал. Управителят ги отведе до едно сепаре в ъгъла, където никой не бе в състояние да ги види. За жалост, почивката продължи само няколко часа, след което Флорентина трябваше да отлети за Лос Анджелис.

На пресата започна да й писва от дребнавите заяждания между Паркин и Уорнър за всичко освен за реалните въпроси и когато двамата кандидати се появиха на телевизионен дебат в Питсбърг, всеобщото мнение бе, че и двамата са изгубили и че единственият достоен кандидат за президент в цялата кампания е сенатор Каин. Мнозина журналисти изразиха мнението си, че съгласието й да стане подгласник на Пит Паркин е истинска трагедия.

— Ще напиша цялата истина в мемоарите си — каза тя на Едуард. — Но тогава на кого ли ще му пука?

— На никого — отвърна той. — Колко американци могат да кажат името на вицепрезидента на Хари Труман?

На следващия ден Пит Паркин пристигна в Лос Анджелис за едно от малкото им появявания заедно. Вицепрезидентът слезе от „Еър Форс II“ с мисурския „Неустрашим демократ“ — единственият вестник, който излезе със заглавие „Паркин печели дебата“. Флорентина се възхити на начина, по който можеше да накара и носорога да изглежда с кожа като на бебе. Калифорния бе последната им спирка преди да се върнат в своите щати. Проведоха последното събрание в „Роуз Боул“, заобиколени от звезди, половината от които се явиха на сцената само заради безплатната реклама, която щяха да получат независимо кой е кандидатът. Наред с Дъстин Хофман, Ал Пачино и Джейн Фонда Флорентина прекара по-голямата част от времето в даване на автографи. Не знаеше какво да отговори на момичето, което, след като видя подписа й, я попита озадачено:

— Кой беше последният ви филм?

На следващата сутрин Флорентина отлетя за Чикаго, а Пит Паркин тръгна към Тексас. Когато самолетът й кацна във Ветровития град, я посрещна тълпа от тридесет хиляди души — най-голямата, събирана досега от който и да било от кандидатите.

В деня на изборите Флорентина гласува в началното училище в Девети избирателен район в присъствието на обичайната група репортери от телевизията и пресата. Усмихна им се със съзнанието, че ще бъде забравена новина само след седмица, ако демократите изгубят. През останалата част от деня обикаляше партийни комитети, избирателни секции и телевизионни студия. Прибра се в апартамента си в чикагския „Барон“ няколко минути преди края на изборния ден.

Позволи си първата наистина дълга и гореща вана за повече от пет месеца и облече дрехи, които не зависеха от това с кого ще прекара вечерта. После към нея се присъединиха Уилям, Джоана, Анабел и Ричард, който на шестгодишна възраст получи разрешението да гледа изборите. Едуард пристигна малко след десет и половина и за първи път в живота си видя Флорентина без обувки, качила крака върху масата.

— Мис Тредголд не би го одобрила.

— На мис Тредголд не й се е налагало да води седеммесечна кампания без прекъсване — отвърна тя.

Заобиколена от храна, напитки, семейство и приятели, Флорентина гледаше резултатите от Източния бряг. От момента, когато Ню Хампшир отиде за демократите, а Масачузетс — за републиканците, стана ясно, че ги очаква дълга нощ. Флорентина бе доволна, че в изборния ден времето в цялата страна бе добро. Никога не забравяше думите на Тиъдър Х. Уайт, според когото Америка винаги гласува за републиканците до пет часа. След този час работещите мъже и жени на връщане от работа решаваха дали да се отбият до избирателните секции; ако го правеха и само ако го правеха, властта отиваше у демократите. Засега изглеждаше, че мнозина са спрели при избирателните си секции, но въпреки това Флорентина се питаше дали резултатът ще е достатъчен. Към полунощ демократите бяха спечелили Илинойс и Тексас, но бяха изгубили Охайо и Пенсилвания. Когато три часа след Ню Йорк избирателните машини в Калифорния също прекратиха работата си, Америка все още нямаше нов президент. Независимите проучвания извън избирателните секции само показваха, че най-големият щат в държавата не е луд по нито един от кандидатите.

В апартамента „Джордж Новак“ в чикагския „Барон“ някои се хранеха, някои пиеха, а трети спяха. Самата Флорентина остана будна и нащрек през цялото време и в два и тридесет и три Си Би Ес обяви резултата, който бе очаквала — Калифорния бе спечелена от демократите с 50.2 срещу 49.8 процента — разлика от триста тридесет и две хиляди гласа, които осигуриха избора на Паркин.

Флорентина вдигна телефона.

— Да не би да се обаждаш да го поздравиш? — поинтересува се Едуард.

— Не — отвърна Флорентина. — Обаждам се на Белла да й благодаря, че го избута дотам.

37.

Прекара следващите няколко дни в Кейп Код — отдаде се на пълна почивка. Хвана се обаче, че продължава да се буди в шест сутринта, без да има какво друго да прави, освен да очаква сутрешните вестници. Зарадва се, когато Едуард дойде в сряда, но не можеше да свикне с шеговито-преданото му обръщение „вице“.

Пит Паркин вече бе свикал пресконференция в ранчото си в Тексас, за да обяви, че няма да назове членовете на кабинета си до Нова година. Флорентина се върна във Вашингтон на 14 ноември за хилавата последна сесия на Конгреса и се приготви да се изнесе от сградата „Ръсел“ в Белия дом. Въпреки че Сенатът и Илинойс ангажираха цялото й време, остана изненадана, че разговаря с новоизбрания президент само два-три пъти седмично, при това по телефона. Конгресът бе разпуснат две седмици преди Деня на благодарността и Флорентина се завърна в Кейп Код, за да прекара Коледа със семейството си и с внука си, който започна да се обръща към нея с „Бабо президентке“.

— Все още не — казваше му тя.

На 9 януари президентът пристигна във Вашингтон и свика пресконференция, за да обяви кабинета си. Макар че никой не се допита до Флорентина за назначенията, те не представляваха никаква изненада — Чарлз Селоувър стана министър на отбраната — всеки друг би го поставил на този пост. Пол Роув запази мястото си като шеф на ЦРУ, Пиер Левал застана начело на Министерството на правосъдието, а Майкъл Брюър бе посочен за съветник по националната сигурност. Флорентина дори не повдигна вежда, докато не дойде ред на държавния секретар. Седна изумена, когато президентът заяви:

— Чикаго има пълното право да се гордее, че е излъчил вицепрезидента, както и държавния секретар.

До деня на встъпване в длъжност личните вещи на Флорентина в хотел „Барон“ бяха събрани и готови за изпращане в официалната резиденция на вицепрезидента на Обзърватори Съркъл. Огромната викторианска сграда изглеждаше гротескно просторна за едночленно семейство. В Деня на встъпването в длъжност цялото й семейство бе настанено на втория ред зад съпругата и дъщерите на Паркин, а самата Флорентина седна до президента. Ралф Брукс бе непосредствено зад него. Когато пристъпи напред да положи клетвата си, единственото й желание бе до нея да е Ричард и да й напомни, че се приближава все повече и повече. Хвърли поглед към Пит Паркин и реши, че дори и на тези избори Ричард щеше да гласува за републиканците.

Председателят на Върховния съд Уилям Ренкуист й се усмихна топло и тя започна да повтаря след него думите на клетвата:

— „Тържествено се заклевам, че ще подкрепям и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, външни и вътрешни…“

— „Тържествено се заклевам, че ще подкрепям и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, външни и вътрешни…“

Изричаше думите ясно и уверено, може би защото ги бе научила със сърцето си. Анабел й намигна, докато се връщаше на мястото си под оглушителните ръкопляскания.

След като Паркин повтори президентската клетва след председателя на Върховния съд, Флорентина внимателно се заслуша във встъпителната му реч. Не бяха потърсили мнението й при съставянето й и тя бе видяла последната чернова едва снощи. За пореден път той я спомена като най-великата малка дама в страната.

След края на церемонията Паркин, Брукс и Флорентина отидоха да обядват с лидерите на парламентарните групи в Капитолия. Колегите й от Сената я поздравиха сърдечно, когато зае мястото си на подиума. След обяда се качиха в лимузините и потеглиха по Пенсилвания авеню, за да открият тържествения парад. Седнала в закритата наблюдателна площадка пред Белия дом, Флорентина гледаше минаващите по улицата маршируващи групи, представляващи всеки от петдесетте щата. Стана и ръкопляска, когато фермерите от Илинойс я поздравиха. След като направи задължителните визити на всички балове по случай празника, Флорентина се оттегли и прекара първата си нощ в дома на вицепрезидента. И осъзна, че колкото повече се доближава към върха, толкова по-самотна става.

На следващата сутрин президентът назначи първото заседание на новия кабинет. Този път Ралф Брукс зае мястото от дясната му страна. Групата, очевидно уморена от седемте бала снощи, се събра в Правителствения кабинет. Флорентина седна в далечния край на дългата овална маса, заобиколена от хора, с които често бе на противоположни позиции в миналото. Ясно си даваше сметка, че й предстоят години в битки с тях, преди да може да състави свой собствен кабинет. Питаше се колко ли от тях знаят за сделката й с Паркин.

Веднага щом се установи в своето крило в Белия дом, Флорентина назначи Джанет за началник на личния си кабинет. На много от освободените от сътрудниците на Паркин места постави хора от стария си екип, които бяха с нея от времето на Сената и предизборните кампании.

Бързо разбра колко ценни са знанията и способностите на онези, които бе наследила. За жалост, те започнаха да изчезват един по един, тъй като президентът им предлагаше съблазнителни ръководни места. Само за три месеца Паркин опразни канцеларията й от почти всички компетентни сътрудници, като дори стигна и до най-приближените й хора.

Флорентина се опита да прикрие гнева си, когато президентът предложи на Джанет мястото на заместник-министър на здравеопазването и социалните грижи.

Джанет обаче изобщо не се поколеба. В лично писмо до президента тя му благодари за високата чест, която й е оказал, като същевременно най-подробно обясни защо не може да приеме никаква друга държавна работа освен тази да служи на вицепрезидента.

— Щом ти можеш да чакаш четири години, значи ще успея и аз — каза тя.

Флорентина често бе чела, че животът на вицепрезидента, както се изразяваше Джон Нанс Гарнър, „не струва и кофа храчки“, но въпреки това се изненада колко малко реална работа върши в сравнение с дните си в Конгреса. Беше получавала повече писма, когато бе сенатор. Сякаш всички пишеха до президента или до своя представител в Конгреса. Дори обикновените хора бяха наясно, че вицепрезидентът няма никаква власт. На Флорентина й харесваше да председателства Сената при разглеждането на важни въпроси — това й помагаше да поддържа контакт с колегите си, които биха я подкрепили след четири години. Те се погрижиха да я уведомят какво се шушука в кулоарите на Конгреса и дори в Сената. Мнозина сенатори я използваха, за да стигнат посланията им до президента, но с течение на времето тя започна да се пита кого да използва със същата цел — дните, в които Пит Паркин не си правеше труда да се консултира с нея и по най-незначителния въпрос, постепенно се превръщаха в седмици.

През първата си година като вицепрезидент Флорентина направи посещения на добра воля в Бразилия и Япония, присъства на погребението на Вили Брант в Берлин и на Едуард Хийт в Лондон, лично се запозна с пораженията от три природни бедствия и председателства толкова много комисии със специални задачи, че вече се чувстваше едва ли не годна да напише собствено ръководство за начина, по който действа правителството.

Първата година мина бавно, втората — още по-бавно. Единственото запомнящо се нещо бе присъствието й от името на правителството на коронацията на крал Чарлз III в Уестминстърското абатство след абдикацията на кралица Елизабет II през 1994 г. Флорентина стоеше заедно с посланика Джон Сойер в Уинифийлд Хаус и съвсем ясно съзнаваше колко еднакви и лишени от реално съдържание са ролите им. Сякаш в продължение на часове приказваше за международното положение и как ще реагира президентът на струпването на съветски войски на пакистанската граница. Получаваше по-голямата част от информацията си от „Вашингтон Поуст“ и завиждаше на Ралф Брукс, държавния секретар. Макар че се стараеше да е максимално добре информирана за общата картина, за втори път през живота си започна да се чувства отегчена. С нетърпение очакваше 1996 година и се страхуваше, че годините й като вицепрезидент няма да й донесат много положителни резултати.

Веднага след като „Еър Форс II“ кацна на летище „Ендрюс“, Флорентина се хвана на работа и до края на седмицата проверяваше бумагите от правителството и ЦРУ, които се бяха натрупали в нейно отсъствие. Изкара уикенда в почивка, въпреки че Си Би Ес съобщи на зрителите си, че курсът на долара пада заради кризата в международните отношения. Руснаците струпваха все повече сили по границата с Пакистан — факт, който президентът бе нарекъл по време на седмичната пресконференция „маловажен“. Руснаците, увери той присъстващите журналисти, нямали интерес да пресичат границите на страни съюзници на Съединените щати.

През следващата седмица паниката като че ли се поуталожи и доларът отново запълзя нагоре.

— Това е козметично възстановяване и е дело на руснаците — каза Флорентина на Джанет. — Международните брокери съобщиха, че московската банка продава злато — точно както правеха преди да нахлуят в Афганистан. Ще ми се банкерите да учеха история малко повече.

Въпреки че някои политици и журналисти й се обадиха, за да изразят страховете си, Флорентина можеше единствено да ги утеши, че пряко следи развитието на нещата. Дори обмисляше да се срещне с президента, но в петък вечерта повечето американци се прибраха от работа вкъщи убедени, че непосредствената заплаха е отминала, и се готвеха да прекарат един спокоен уикенд. Флорентина остана в кабинета си в Западното крило — преглеждаше пристигналите съобщения от посланици и агенти от Индостан. Колкото повече четеше, толкова по-сигурна ставаше, че не може да споделя нехайното отношение на президента. Нямаше кой знае какво да стори, затова събра документите, прибра ги в специалната червена папка и се приготви да си върви. Погледна си часовника. Шест и тридесет и две. Едуард бе излетял от Ню Йорк и трябваше да вечерят заедно в седем и половина. Тъкмо се смееше на мисълта дали да не сложи в папката и собствените си пълномощия, когато в кабинета се втурна Джанет.

— Разузнаването съобщава, че руснаците са обявили мобилизация!

— Къде е президентът? — бе незабавната реакция на Флорентина.

— Нямам представа. Видях го да напуска Белия дом с хеликоптер преди три часа.

Флорентина отвори отново папката и се втренчи в телеграмите. Джанет стоеше пред бюрото й.

— Добре де, кой със сигурност може да знае къде е?

— Ралф Брукс, не се съмнявай — каза Джанет.

— Свържи ме с държавния секретар.

Джанет забърза към кабинета си, а Флорентина отново се съсредоточи върху докладите. Бързо прегледа основните въпроси, повдигнати от посланика в Исламабад, след което препрочете оценката на председателя на съвета на началник-щабовете генерал Пиърс Диксън.

Там черно на бяло пишеше, че руснаците разполагат с десет дивизии на афганистано-пакистанската граница и че силите им са се увеличили през последните няколко дни. Половината от тихоокеанския им флот се била насочила към Карачи, а две бойни групи провеждали „учения“ в Индийския океан. Генерал Диксън бе наредил засилено наблюдение на обстановката след потвърждението, че петдесет самолета МИГ-25 и СУ-7 са кацнали на военното летище в Кабул в шест вечерта. Флорентина погледна часовника си — седем и девет — и каза на глас:

— Къде е този проклетник?

Телефонът избръмча.

— Държавният секретар е на линията — каза Джанет.

Флорентина изчака няколко секунди.

— Какво искаш? — попита Ралф Брукс с тон на човек, когото са прекъснали по средата на нещо важно.

— Къде е президентът?

— В момента е на борда на „Еър Форс I“ — бързо отговори Брукс.

— Стига си ме лъгал, Ралф. Личи ти дори по телефона. Казвай къде е президентът.

— На път за Калифорния.

— Защо не е бил посъветван да се върне, щом руснаците са се раздвижили и е наредено засилено наблюдение?

— Посъветвахме го, но той трябва да кацне за презареждане.

— Както много добре знаеш, „Еър Форс I“ няма нужда от презареждане за такова разстояние.

— Не е в „Еър Форс I“.

— Къде е тогава, по дяволите?

Отговор не последва.

— Ще трябва да ми кажеш, Ралф, дори само за да си спасиш кожата.

— Беше тръгнал да види един приятел в Калифорния, когато започна кризата.

— Не мога да повярвам — каза Флорентина. — За кого се мисли? За президента на Франция ли?

— Държа всичко под контрол — каза Брукс, без да обръща внимание на коментара й. — Самолетът му ще кацне на летището в Колорадо след няколко минути. Президентът веднага ще бъде преместен във F-15 на Военновъздушните сили и след два часа ще е във Вашингтон.

— В какъв самолет е сега? — попита Флорентина.

— Частен „Боинг-737“, собственост на Марвин Шнайдер от „Блейд Ойл“.

— Може ли да влезе в кодираната национална командна система оттам?

Отговор не последва.

— Чу ли ме какво казах? — рязко попита тя.

— Да — отвърна Ралф. — Обаче самолетът няма напълно обезопасен канал.

— Да не искаш да кажеш, че всеки радиолюбител може да се включи и да слуша разговора между президента и шефа на началник-щабовете?

— Да — призна Ралф.

— Ще се видим в Оперативната зала — каза Флорентина и тресна слушалката.

Излезе от кабинета си — почти тичаше. Двама изненадани агенти побързаха да я последват надолу по тясното стълбище с портретите на бивши президенти по стената. Вашингтон се втренчи в нея в края на стълбите, преди Флорентина да завие към широкия коридор, водещ към Оперативната зала. Пазачът вече бе отворил вратата към секретарското отделение. Тя мина през помещението с тракащи телекси и шумни пишещи машини, докато следващият пазач отваряше покритата с дъбови панели врата към самата зала. Двамата й телохранители останаха отвън.

Ралф Брукс седеше в президентското кресло и даваше нареждания на група военни. Четири от останалите девет места около заемащата почти цялото пространство маса вече бяха заети. Вдясно от Брукс седеше министърът на отбраната Чарлз Селоувър, а до него се бе настанил директорът на ЦРУ Пол Роув. Срещу тях бяха председателят на съвета на началник-щабовете генерал Диксън и съветникът по националната сигурност Майкъл Брюър. Вратата в дъното, водеща към свързочния отдел, бе широко отворена.

Брукс се обърна към нея. Флорентина никога не го бе виждала без сако и с разкопчана риза.

— Без паника — каза той. — В течение съм на всичко. Убеден съм, че руснаците няма да предприемат никакъв ход преди да се върне президентът.

— Не мисля — отвърна Флорентина. — Докато президентът отсъства по необясними причини, трябва да сме готови за всичко от тяхна страна.

— Е, това не е твой проблем, Флорентина. Президентът ме остави да контролирам всичко.

— Напротив, мой проблем е — твърдо каза Флорентина и отказа да заеме предложеното й място. — В отсъствието на президента аз поемам отговорността по всички военни въпроси.

— Чуй ме добре, Флорентина. Аз командвам тук и не искам да се намесваш.

Тихият шум от разговорите в стаята изведнъж замря. Брукс и Флорентина се гледаха ядно. Тя вдигна най-близкия телефон.

— Свържете ме с министъра на правосъдието.

След секунди на един от шестте екрана на обкованата с дъбова ламперия стена се появи лицето на Пиер Левал.

— Добър вечер, Пиер, обажда се Флорентина Каин. В момента е налице засилено наблюдение поради причини, които не желая да дискутирам, а президентът отсъства. Ще разясниш ли на държавния секретар кой поема отговорност за действията в такъв случай?

Всички в залата стояха неподвижно и гледаха разтревоженото лице на екрана. Знаеха, че министърът е протеже на Паркин, но досега той на няколко пъти ясно бе показал, че за него думата на закона стои над президента.

— Конституцията невинаги е ясна за подобни ситуации — започна той, — особено след конфронтацията между Буш и Хейг и опита за покушение срещу Роналд Рейгън. Но по мое мнение, в отсъствието на президента всички правомощия минават у вицепрезидента. Точно това бих казал и пред Сената.

— Благодаря, Пиер — каза Флорентина, без да откъсва поглед от екрана. — Моля те да повториш същото писмено и да се погрижиш копие от изявлението да се появи незабавно на бюрото на президента.

Образът на министъра на правосъдието изчезна от екрана.

— Въпросът е изяснен, Ралф. А сега бързо ме запознай с обстановката.

Брукс с неохота освободи президентското кресло, а междувременно служител от екипа отвори малкия панел под ключа за осветлението до вратата. Натисна един бутон и бежовата завеса на стената зад мястото на президента се разтвори. От тавана се спусна голям екран с карта на света.

Министърът на отбраната Чарлз Селоувър стана от мястото си. Върху цялата карта се появиха многобройни разноцветни светлини.

— Светлините отбелязват позициите на всички известни противникови сили — каза той, докато Флорентина се обръщаше към картата. — Червените са флотът, зелените — въздушните сили, а сините — армейските дивизии.

— Всеки първокурсник от „Уест Пойнт“ още от пръв поглед ще ти каже точно какво са намислили руснаците. — Флорентина гледаше струпаните в Индийския океан червени точки, зелените светлинки в Кабул и сините, разпънати по протежението на границата между Афганистан и Пакистан.

Пол Роув потвърди, че руснаците струпват армиите си около Пакистан от няколко дни и че преди по-малко от час е пристигнала шифрограма от агент на ЦРУ, според която Съветите възнамерявали да пресекат пакистанската граница в десет часа източно стандартно време. Той подаде на Флорентина декодираните съобщения и отговори на всеки от въпросите й.

— Президентът сподели — многозначително каза Брукс, след като Флорентина прочете и последното съобщение, — че според него Пакистан не е втора Полша и че руснаците не биха посмели да минат пакистанската граница.

— Мисля, че сме на път да разберем дали мнението му е вярно — отвърна тя.

— Президентът — добави Брукс — поддържаше през цялата седмица контакт с Москва, както и с министър-председателя на Англия, президента на Франция и канцлера на Западна Германия. Всички те изразяват съгласие с твърдението му.

— Оттогава ситуацията се е променила коренно — рязко отвърна Флорентина. — Очевидно е, че трябва да разговарям със съветския президент.

Брукс отново се поколеба.

— Незабавно — добави Флорентина.

Брукс вдигна телефона. Всички мълчаха, докато се осъществяваше връзката. Флорентина никога не бе разговаряла с президента Романов и усети как сърцето й бясно бие. Знаеше, че телефонът ще бъде наблюдаван, за да прихване и най-малката несъзнателна реакция от нейна страна. Предполагаше, че същото се отнася и за съветския лидер. Нали твърдяха, че именно това устройство позволило на руснаците да въздействат грубо върху Джими Картър.

След няколко минути се чу гласът на Романов.

— Добър вечер, госпожо Каин — каза той, без да споменава титлата й. Гласът му бе толкова ясен, сякаш се намираше в съседната стая. След четирите години в английския кралски двор акцентът на руския президент почти не се долавяше, а английският му бе съвършен. — Мога ли да попитам къде е президентът Паркин?

Устата на Флорентина пресъхна. Съветският президент продължи, преди да може да му отговори:

— В Калифорния при любовницата си, не се и съмнявам.

Флорентина не се изненада, че руският лидер е осведомен за живота на Паркин по-добре от нея. Сега вече бе ясно защо руснаците са избрали да прекосят пакистанската граница точно в десет.

— Прав сте — каза тя. — И тъй като ще отсъства най-малко още няколко часа, ще ви се наложи да си имате работа с мен. Затова следва да ви уведомя, че съм натоварена с всички президентски пълномощия при отсъствието на титуляря.

Усети избилите по челото й капчици пот, но не смееше да ги избърше.

— Разбирам — каза бившият шеф на КГБ. — В такъв случай мога ли да запитам каква е целта на това обаждане?

— Не бъдете наивен, господин президент. Искам да знаете, че дори и един ваш войник да престъпи границата на Пакистан, Америка ще реагира незабавно.

— Това би била много смела постъпка от ваша страна, госпожо Каин.

— Очевидно не разбирате американската политическа система, господин президент. За нея не е нужна никаква „смелост“. Като вицепрезидент, аз съм единственият човек в Америка, който няма нищо за губене, а може да постигне всичко.

Този път тишината не бе заради нея. Флорентина усети как набира кураж. Руснакът й даваше възможност да продължи, преди да отговори.

— Ако не наредите на флота си да завие на юг, не изтеглите всичките си десет дивизии от пакистанската граница и не върнете всичките си МИГ-25 и СУ-7 в Москва, няма да се поколебая да ви атакувам по суша, въздух и море. Разбрахте ли ме?

Телефонът прекъсна.

Флорентина се обърна.

В помещението отново се суетяха професионалисти, които досега само бяха „проигравали“ подобни ситуации, а сега чакаха също като нея да разберат дали подготовката, опитът и познанията им ще бъдат подложени на изпитание.

Ралф Брукс сложи ръка на микрофона на слушалката и съобщи, че президентът е кацнал в Колорадо и иска да разговаря с Флорентина. Тя вдигна червената слушалка на обезопасения телефон.

— Флорентина? Ти ли си? — попита Паркин със силния си тексаски акцент.

— Да, господин президент.

— Чуй ме хубаво, госпожо. Ралф ми разказа за станалото и в момента съм на път към Вашингтон. Пристигам след два часа. Така че не прави нищо прибързано. И гледай пресата да не разбере за отсъствието ми.

— Да, господин президент.

Връзката прекъсна.

— Генерал Диксън? — каза Флорентина, без да си прави труда да поглежда към Брукс.

— Да, госпожо — отвърна генерал-полковникът, който до момента не бе отварял уста.

— За колко време можем да мобилизираме ударна сила в района?

— В рамките на един час мога да вдигна във въздуха десет ескадрили F-111 от базите ни в Европа и да ги насоча към цели в СССР. Средиземноморският флот е почти в непрекъснат контакт с руснаците, но може би ще е по-добре да го прехвърлим по-близо до Индийския океан.

— Колко време ще му е нужно да стигне дотам?

— Между два и четири дни, госпожо.

— Тогава издайте заповедта, генерале. И направете всичко възможно да стигне там за два дни.

Не се наложи да чака дълго — на екрана се появи следващият доклад. Точно от това се страхуваше най-много. Руският флот продължаваше да приближава неуморно към Карачи, а към Салабад и Асадабадон на афганистанската граница напредваха нови и нови съветски дивизии.

— Свържете ме с президента на Пакистан — нареди Флорентина.

Гласът му се разнесе след секунди.

— Къде е президентът Паркин? — бе първият му въпрос.

„Ох, и ти ли“ — за малко не отвърна Флорентина, но вместо това каза:

— Връща се от Кемп Дейвид. Очакваме го всеки момент.

Запозна го набързо с обстановката и мерките, които бе взела до момента, и ясно му даде да разбере докъде е готова да стигне.

— Слава богу, поне един храбър човек — каза Мурбаз Бхуто.

— Стойте на линия и ще ви държим в течение за всички промени — каза Флорентина, без да обръща внимание на комплимента.

— Да се свържа ли отново с руския президент? — попита Ралф Брукс.

— Не — отвърна Флорентина. — Дайте ми министър-председателя на Англия, президента на Франция и канцлера на Западна Германия.

Погледна часовника си. Седем и тридесет и пет. През следващите двадесет минути успя да разговаря и с тримата лидери. Англичаните се съгласиха с плана й, французите бяха настроени скептично, а германците нямаха желание да помагат.

Следващата получена информация бе, че руските МИГ-25 в Кабул се готвят да излетят.

Флорентина незабавно нареди на генерал Диксън да обяви бойна готовност. Брукс понечи да протестира, но вече всички присъстващи бяха поставили кариерите си в ръцете на една жена. Мнозина я наблюдаваха внимателно. Лицето й оставаше напълно безизразно.

Генерал Диксън се върна в Оперативната зала.

— Госпожо, F-111 са готови за излитане, Шести флот се движи с пълна скорост към Индийския океан, а една бригада въздушни десантчици може да бъде спусната при Ланди Котал до пакистанската граница след шест часа.

— Добре — тихо каза Флорентина. Телексът продължаваше да предава съобщението, че руснаците все така напредват по всички фронтове.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем отново с Романов, преди да е станало прекалено късно? — обади се Брукс.

Флорентина забеляза, че ръцете му треперят.

— Защо да се свързваме с него? Нямам какво да добавя. Ако отстъпим сега, винаги ще е прекалено късно — спокойно каза Флорентина.

— Но ние трябва да постигнем компромис, или утре президентът ще изглежда като пълен кретен — каза Брукс и се надвеси над нея.

— Защо? — попита Флорентина.

— Защото накрая ще трябва да отстъпиш.

Флорентина не отговори, а завъртя креслото си към генерал Диксън, който стоеше от другата й страна.

— Госпожо, за един час можем да навлезем в съветското въздушно пространство.

— Разбрано — каза тя.

Ралф Брукс вдигна звънящия телефон. Генерал Диксън се върна в залата.

— Президентът всеки момент ще кацне във военновъздушната база „Ендрюс“. Ще е тук след двадесет минути — каза Брукс. — Говори с руснаците и им кажи да спрат, докато не дойде.

— Не — каза Флорентина. — Ако руснаците не се върнат още сега, можеш да си сигурен, че ще разтръбят на целия свят къде точно е бил президентът, когато са прекосили границата. Във всеки случай съм убедена, че ще се върнат.

— Ти си се побъркала, Флорентина! — изкрещя той.

— Никога не съм била по-нормална — отвърна тя.

— Да не мислиш, че американският народ ще ти е благодарен, че си го въвлякла във война за Пакистан? — попита Брукс.

— Не става въпрос за Пакистан — каза Флорентина. — После ще дойде ред на Индия, след нея ще бъдат Западна Германия, Франция, Великобритания, а най-накрая и Канада. А ти, Ралф, ще продължиш да търсиш извинения и да избягваш конфронтацията дори когато руснаците маршируват по Конститюшън авеню.

— Щом това е решението ти, аз си измивам ръцете — каза Брукс.

— И несъмнено ще останеш в историята със същата слава, с каквато и последният, извършил това позорно дело.

— Ще кажа на президента, че не си се съобразила с мен и си отменила нарежданията ми — каза Брукс: повишаваше тон с всяка следваща дума.

Флорентина погледна красавеца, чието лице в момента бе почервеняло като домат.

— Ралф, ако ще подмокряш гащите, защо не го направиш в тоалетната за момченца, а не в Оперативната зала?

Брукс излетя навън.

— Остават двадесет и седем минути, а руснаците все още не дават признаци, че ще се оттеглят — прошепна Диксън в ухото й.

По телекса дойде съобщение, че петдесетте МИГ-25 и СУ-7 излитат и ще достигнат пакистанската граница след тридесет и четири минути.

Генерал Диксън отново застана до нея.

— Двадесет и три минути, госпожо.

— Как се чувствате, генерале? — попита го тя, като се мъчеше гласът й да звучи спокойно.

— По-добре от деня, когато влязох в Берлин като лейтенант, госпожо.

Флорентина заръча на шефа на екипа да провери телевизионните канали. Вече започваше да разбира през какво е минал Кенеди по време на Кубинската криза. Си Би Ес излъчваше филмче за Попай, Ен Би Си — баскетболен мач, а Ей Би Си — стар филм с Роналд Рейгън. Провери отново всички телевизии, но нямаше промяна. Оставаше й само да се моли да разполага с достатъчно време, за да докаже правотата си. Отпи от чашата кафе, която бяха оставили до лакътя й. Беше горчиво. Бутна чашата настрана в момента, когато Паркин нахълта в залата, следван от Брукс. Президентът бе облечен в свободна риза, спортно яке и карирани панталони.

— Какво става тук, по дяволите! — бяха първите му думи.

Флорентина тъкмо ставаше от креслото му, когато генерал Диксън каза:

— Двадесет минути, госпожо.

— Бързо казвай какво е положението, Флорентина — настоя Паркин и се настани на мястото си.

Тя седна на стола от дясната му страна и бързо му разказа какво е направила до този момент.

— Глупачка! — изкрещя той. — Защо не си послушала Ралф? Никога нямаше да ни вкара в тази беля.

— Знам точно какво би направил държавният секретар при така възникналите обстоятелства — студено каза Флорентина.

— Генерал Диксън — каза президентът, като й обърна гръб. — Какво е точното разположение на силите?

Генералът започна да разяснява ситуацията. Светлините на картата зад него проблясваха непрекъснато — показваха последното разположение на руските войски.

— След шестнадесет минути бомбардировачите F-111 ще бъдат над вражеска територия.

— Свържете ме с президента на Пакистан — каза Паркин и удари с юмрук по масата.

— Чака на линия — спокойно каза Флорентина.

Президентът грабна слушалката, наведе се над масата и заговори с конфиденциален тон:

— Съжалявам, че се получава така, но нямам друг избор освен да отменя решението на вицепрезидента. Тя не разбира пълните последствия от действията си. Не искам да оставате с впечатление, че ви изоставяме. Бъдете сигурен, че ще уредим мирно изтегляне на руските войски от територията ви при първа възможност.

— За бога, не можете да ни изоставяте точно сега! — възкликна Бхуто.

— Трябва да направя онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Паркин.

— Както направихте с Афганистан.

Паркин игнорира думите му и тресна слушалката.

— Генерале?

— Да, сър — пристъпи напред Диксън.

— Колко време остава?

Генералът погледна малкия електронен часовник, окачен на тавана.

— Единадесет минути и осемнадесет секунди.

— Сега ме чуйте, и то внимателно. Вицепрезидентът си е позволила прекалено много в мое отсъствие и трябва да намеря начин да се измъкна от цялата тази каша, преди да са се разхвърчали лайна. Генерале, смятам, че ще се съгласите.

— Напълно, господин президент, но при тези обстоятелства бих се придържал към сегашното положение.

— Има и други съображения, които отиват далеч отвъд военните. Така че искам да…

Някакъв останал незабелязан досега полковник в дъното на залата нададе вик. Всички млъкнаха, дори президентът.

— Какво има?! — изкрещя Паркин.

Погледите на всички се насочиха към полковника.

— Руският флот обръща и се насочва на юг — прочете шифрограмата той.

Президентът остана без думи.

— Самолетите МИГ-25 и СУ-7 отлитат на северозапад към Москва — продължи полковникът.

В залата се раздадоха радостни възгласи. Телексите изплюха потвърждение на съобщението.

— Генерале — обърна се Паркин към председателя на съвета на началник-щабовете, — ние победихме. Днес е триумфален ден за вас и за Америка. — Той се поколеба, след което добави: — Искам да ви кажа, че съм горд, че изведох родината си от смъртна опасност.

Никой в Оперативната зала не се разсмя.

— Поздравления, господин президент — побърза да се обади Брукс.

Всички отново нададоха радостни викове, а неколцина членове на екипа отидоха да поздравят Флорентина.

— Генерале, върнете момчетата. Изпълниха фантастична операция. Поздравления, вие също свършихте страхотна работа.

— Благодаря, господин президент — каза генерал Диксън. — Но според мен похвалите заслужава…

Президентът се обърна към Ралф Брукс.

— Това е повод за празнуване, Ралф. Всички ще помним този ден до края на живота си. Денят, в който показахме на света, че с Америка шега не бива.

Флорентина стоеше в ъгъла, сякаш нямаше нищо общо със случилото се в тази зала. Излезе няколко минути по-късно, след като президентът продължаваше да не й обръща внимание. Върна се в кабинета си на първия етаж и прибра папката, затръшна чекмеджето и си отиде вкъщи. Нищо чудно, че Ричард никога не би гласувал за демократ.

— Един джентълмен ви очаква от седем и половина — бяха първите думи на иконома, когато Флорентина се прибра в дома си на Обзърватори Съркъл.

— Боже мили! — възкликна тя и забърза към дневната.

Едуард се бе излегнал със затворени очи на канапето пред камината. Тя го целуна по челото и той незабавно се събуди.

— А, скъпа. Несъмнено си спасявала света от катастрофа, нали?

— Нещо такова — отвърна Флорентина и закрачи из стаята, докато му разказваше за случилото се в Белия дом. Едуард никога не я бе виждал толкова разгневена.

— Е, едно нещо може да му се признае на Пит Паркин — каза Едуард, когато тя свърши. — Последователен е.

— Няма да бъде такъв след утре.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу. Утре сутринта ще свикам пресконференция и ще разкажа на всички какво точно стана. Повръща ми се и ми дойде до гуша от непочтеното му и безотговорно поведение, и зная, че повечето хора от Оперативната зала ще потвърдят всичко, което ти казах.

— Това ще е и прибързано, и безотговорно — каза Едуард, загледан в огъня.

— Защо? — изненада се Флорентина.

— Защото Америка ще се окаже с президент некадърник. Може и да станеш герой на деня, но не след дълго всички ще те презират.

— Но… — започна Флорентина.

— Никакво но. В този случай ще ти се наложи да преглътнеш гордостта си и да се задоволиш да използваш случилото се тази вечер като оръжие, с което да напомняш на Паркин за споразумението ви за единствения му мандат.

— И да го оставя, сякаш нищо не се е случило?

— И да оставиш Америка, сякаш нищо не се е случило — твърдо каза Едуард.

Няколко минути Флорентина продължи да крачи мълчаливо из стаята.

— Прав си — каза най-накрая. — Проявих недалновидност. Благодаря ти.

— И аз щях да съм недалновиден, ако бях преживял всичко това.

Флорентина се разсмя, после каза:

— Хайде стига. Да хапнем нещо. Сигурно умираш от глад.

— А, не. — Едуард погледна часовника си. — Макар че трябва да призная, вице, че ти си първото момиче, което съм чакал на среща за вечеря цели три часа и половина.

Президентът й звънна рано сутринта.

— Вчера свърши страхотна работа, Флорентина. Оценявам начина, по който изпълни първата част на операцията.

— Снощи изобщо не го показахте, господин президент — отвърна тя. Едва сдържаше гнева си.

— Смятам днес да направя обръщение към нацията — продължи Паркин, без да обръща внимание на коментара й. — И макар че все още е рано да обявя, че няма да се кандидатирам за втори мандат, ще си спомня твоята лоялност, когато му дойде времето.

— Благодаря, господин президент — бе единственото, което успя да каже Флорентина.

Президентът направи обръщение към нацията в осем вечерта пред трите телевизионни мрежи. Спомена името на Флорентина само мимоходом и остави всички с впечатлението, че е разполагал с пълен контрол над положението.

Един-два национални вестника предположиха, че вицепрезидентът е имал пръст в разговорите с руския лидер, но тъй като Флорентина не можеше да бъде открита за потвърждение, твърденията на Паркин останаха неоспорвани.

Два дни по-късно Флорентина бе изпратена в Париж за погребението на Жискар д’Естен. Когато се върна във Вашингтон, обществото вече беше достатъчно добре информирано за последните ходове от Голямата игра и Паркин се бе превърнал в национален герой.

До първия предварителен избор оставаха по-малко от осем месеца и Флорентина каза на Едуард, че е време да започне да планира президентската си кампания за 1996 година. За тази цел тя прие всички покани да говори навсякъде из Америка и през годината отправи послания към избирателите в тридесет и три щата. С радост забеляза, че навсякъде хората смятат за повече от ясно, че тя ще е следващият президент. Отношенията й с Пит Паркин си оставаха сърдечни, но й се наложи да му напомни, че наближава времето да обяви, че смята да остане на поста си само един мандат, за да може официално да започне кампанията си.

Един юлски понеделник се върна във Вашингтон от Небраска и намери бележка от президента. Уведомяваше я, че ще обяви намеренията си в обръщението към нацията в четвъртък. Едуард вече беше започнал да разработва стратегическия план на кампанията, така че да стартират с пълна скорост веднага след като президентът обяви официално, че няма да се кандидатира отново.

— Моментът е избран идеално, вице — каза той. — Разполагаме с четиринадесет месеца преди кампанията и преди октомври не е необходимо дори да декларираш, че ще се кандидатираш.

В четвъртък вечерта Флорентина седеше в кабинета си и чакаше обръщението на президента. И трите телевизионни мрежи щяха да предават речта му и всички бяха съобщили слуха, че шейсет и пет годишният Паркин не смята да се кандидатира за втори мандат. Флорентина гледаше с нетърпение как камерата се спуска от фасадата на Белия дом и продължава напред към Овалния кабинет, където седеше президентът.

— Скъпи сънародници — започна той. — Винаги съм вярвал, че трябва да ви държа информирани за плановете си, тъй като не желая никакви спекулации относно моето бъдеще и по-точно — дали смятам след четиринадесет месеца да се състезавам отново за тази висока длъжност. — Флорентина се усмихна. — Ето защо искам да използвам възможността и ясно да заявя, че мога да завърша мандата си, без да се въвличам в партийната политика.

Флорентина подскочи от радост. Паркин се наведе напред и зае онази поза, която пресата наричаше „откровена“.

— Работата на президента е да служи на народа си оттук, от Овалния кабинет. Ето защо обявявам, че макар и да остана кандидат за президент на следващите избори, ще оставя републиканците да се занимават с вътрешнопартийните си боричкания, а аз самият ще продължа да работя в Белия дом за ваше добро. Надявам се да ми гласувате привилегията да продължа да ви служа още четири години. Бог да ви благослови.

Няколко секунди Флорентина остана като зашеметена. Най-сетне вдигна телефона и набра номера на Овалния кабинет. Отговори й женски глас.

— Идвам веднага да се срещна с президента — каза Флорентина, тресна слушалката и тръгна към Овалния кабинет.

На входа я посрещна личната му секретарка.

— В момента президентът има съвещание, но мисля, че всеки момент ще се освободи.

Флорентина крачи нервно в коридора цели тридесет и седем минути, преди да й бъде разрешено да влезе.

— Пит Паркин. Ти си лъжец и измамник — каза гневно тя още преди вратата да се е затворила зад гърба й.

— Чакай малко, Флорентина. Мисля, че за доброто на нацията…

— За доброто на Пит Паркин, който не си държи на думата! Бог да е на помощ на тази страна! Ще ти кажа само едно. Не желая да се кандидатирам за втори път за вицепрезидент.

— Съжалявам да го чуя — каза президентът и отбеляза нещо в тефтера си, — но, естествено, макар и с мъка, приемам решението ти. Не че щеше да има кой знае каква разлика.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямах намерение да те каня да бъдеш мой подгласник за втория мандат, но ти самата направи разрешаването на проблема много по-лесно и безболезнено. Така партията ще разбере защо се налага да си потърся друг партньор за изборите.

— Ще ги изгубиш, ако се кандидатирам срещу теб.

— Не, Флорентина. Ще изгубим и двамата, а републиканците току-виж спечелили и Сената, и Камарата на представителите. Това не би те направило най-популярната дама.

— Няма да получиш подкрепата на Чикаго. Нито един президент не е печелил избори без Илинойс и те никога няма да ти го простят.

— Могат, ако сменя един сенатор от щата с друг.

Флорентина се смрази.

— Няма да посмееш!

— Ако избера за вицепрезидент Ралф Брукс, ще откриеш, че е достатъчно популярен. Така ще кажат и хората в Илинойс, когато обясня, че виждам в негово лице своя естествен наследник след пет години.

Флорентина излезе, без да каже нито дума. Сигурно бе единственият човек, затръшвал някога вратата на Овалния кабинет.

38.

Когато в събота по време на играта голф в Кейп Код Флорентина разказа на Едуард подробностите около срещата с Паркин, той призна, че новините не го изненадват особено.

— Може и да не е кой знае какъв президент, но разбира от макиавелизъм повече от Никсън и Джонсън, взети заедно.

— Трябваше да те послушам в Детройт, когато ме предупреди, че ще се случи тъкмо това.

— Какво казваше баща ти за Хенри Осбърн? Миризливец веднъж, миризливец завинаги.

Подухваше лек ветрец и Флорентина хвърли във въздуха няколко стръкчета трева, за да определи посоката на вятъра. После извади топка от чантата си, нагласи я и я запрати надалеч. За нейна изненада, вятърът отклони топката леко вдясно и тя падна в някакъв храст.

— Май не усети накъде духа вятърът, а, вице? — обади се Едуард. — Надявам се това да е шансът ми да те бия, Флорентина.

Запрати топката си право към центъра на игрището, но на двадесет метра по-близко от топката на Флорентина.

— Положението е сериозно, Едуард, но не и непоправимо — усмихна му се тя и вкара топката си в дупката с лек удар.

— Още е рано да се каже — отбеляза Едуард, докато се готвеха да продължат към втората дупка. Попита я какви са плановете й.

— Паркин е прав. Не мога да вдигна шум, защото така само ще налея вода в мелницата на републиканците. Затова реших да погледна на нещата реалистично.

— И какво означава това?

— Ще изкарам тези четиринадесет месеца като вицепрезидент и после ще се върна в Ню Йорк като председател на управителния съвет на „Барон“. Имам може би най-пълния поглед върху компанията от обиколките си по света и мисля, че мога да предложа някои идеи, от които конкурентите ще ни дишат прахта.

— Звучи така, сякаш ни очакват интересни времена — усмихна се Едуард.

Продължиха към втората площадка. Той се опита да се съсредоточи, а Флорентина продължаваше да приказва:

— Може да реша да вляза и в управителния съвет на „Лестър“. Ричард винаги искаше да разбера от първа ръка как работи една банка. Винаги е казвал, че плаща на директорите повече, отколкото получава президентът на Съединените щати.

— По този въпрос трябва да се обърнеш към Уилям, не към мен.

— Защо? — попита Флорентина.

— Защото той става председател от първи януари догодина. Знае за банковото дело повече, отколкото мога да науча за цял живот. Наследил е инстинктите на Ричард по отношение на финансите. Ще остана директор още няколко години, но съм сигурен, че банката не може да попадне в по-добри ръце от неговите.

— Достатъчно възрастен ли е, за да поеме подобна отговорност?

— На същата възраст, на която ти пое управлението на „Барон“ — отвърна Едуард.

— Какво пък, ще имаме поне един президент в семейството, пък макар и на банка — каза Флорентина и пропусна удар от половин метър.

— Едно на едно, вице. — Едуард отбеляза резултата на картончето си и се загледа към стометровата ивица, която лъкатушеше напред. — Добре, сега знам какво ще правиш през половината от времето си. А планирала ли си и другата половина?

— Да — отвърна Флорентина. — Тръстът „Ремажен“ остана без директор след смъртта на професор Ферпози. Реших да го оглавя. Знаеш ли какъв е влогът на фондацията в момента?

— Не, но е достатъчно да се обадиш, за да разбереш — каза Едуард, докато се съсредоточаваше върху удара.

— Ще ти спестя едно жетонче — каза Флорентина. — Двадесет и девет милиона долара, носещи печалба от четири милиона годишно. Едуард, дойде време да се построи първият университет „Ремажен“ със стипендии за децата на първо поколение имигранти.

— И не забравяй, вице, надарени деца без значение какъв е произходът им — каза Едуард и запрати топката.

— Все повече и повече говориш като Ричард — разсмя се тя.

Едуард се обърна.

— Ще ми се и да бях толкова добър на голф, колкото него — отбеляза той, като гледаше как малката топка отлита надалеч и се удря в едно дърво.

Флорентина като че ли не го чу. И след като запрати топката си право по средата на окосената площ, двамата тръгнаха в различни посоки. Продължиха разговора си чак когато стигнаха площадката, където Флорентина продължи да говори за това къде ще бъде построен новият университет, колко студенти ще може да приеме през първата година и кой ще е първият ректор. Междувременно изгуби третата и четвъртата дупка и се насили да се съсредоточи, но въпреки това се добра до равен резултат чак на осмата.

— Днес ще съм особено радостна да дам стоте ти долара за републиканците — каза Флорентина. — Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да видя как Паркин и Брукс гризват дървото.

Въздъхна — на път към десетата площадка топката й се удари в едно късо желязно колче.

— Още съм далеч от поражението — каза Едуард.

Флорентина не му обърна внимание.

— Колко години пропилях само с тази политика!

— Виж, с това не мога да се съглася — каза Едуард. — Шест години в Конгреса, още осем в Сената и накрая — първата жена вицепрезидент. Освен това подозирам, че историята ще запише името ти във връзка с пакистанската криза много по-вярно, отколкото Паркин. Макар и да не постигна онова, което искаше, за следващата жена ще е много по-лесно да продължи по стъпките ти. Даже смятам, че ако беше кандидат на демократите на следващите избори, нямаше да имаш проблеми с победата.

— Допитванията до общественото мнение определено са същите. — Флорентина пак се опита да се съсредоточи, но пропусна. — По дяволите! — изруга тя, когато топката изчезна сред дърветата.

— Днес не си в най-добрата си форма, вице — каза Едуард. После спечели десетата и единадесетата позиция, но изгуби следващите две заради прибързаните си удари.

— Мисля да построим „Барон“ в Москва — каза Флорентина, когато стигнаха до четиринадесетата площадка. — Това беше една от най-големите амбиции на баща ми. Казвала ли съм ти, че техният министър на туризма Михаил Соколов отдавна се опитва да ме уговори за това? Трябва да отида на едно ужасно културно пътуване до Москва следващия месец и ще имам чудесната възможност да обсъдя с него идеята по-подробно. Добре поне че си има балета на Болшой, борш и хайвер. Поне те никога не са се опитвали да ме замъкнат в леглото с някой красив млад мъж.

— И не биха посмели, като знаят за уговорката с голфа — засмя се Едуард.

Поделиха си четиринадесетата и петнадесетата позиция, а Едуард спечели шестнадесетата.

— На път сме да открием какво значи да си под натиск — каза Флорентина.

Едуард изгуби седемнадесетата позиция — топката мина само на метър от дупката. Сега цялата среща зависеше от последната дупка. Флорентина игра добре, но един щастлив рикошет от някаква бабуна почти изравни топката на Едуард с нейната. Вторият му удар изпрати топката само на двадесет метра от площадката.

— Има още много да учиш, Едуард — каза Флорентина, но запрати топката си в пясъчния капан.

Едуард се разсмя.

— Трябва ли да ти напомням колко съм добра от пясъка? — попита тя и доказа думите си, като запрати топката на четири стъпки от дупката.

Едуард стреля от двадесет метра и топката му спря на шест стъпки.

— Това може да е последната ти възможност — каза тя.

Едуард се съсредоточи, бутна топката и я изгледа как тя се поколеба на ръба, преди да падне в дупката. Подскочи и хвърли стика във въздуха с радостен вик.

— Още не си победил — каза Флорентина. — Но не се съмнявай, това е най-доброто, до което можеш да стигнеш.

Измери с око разстоянието до дупката. Ако успееше, мачът щеше да завърши наравно и щеше да е спасена.

— Не позволявай на хеликоптерите да отвличат вниманието ти — каза Едуард.

— Единственото нещо, което отвлича вниманието ми, си ти, Едуард. Имай предвид — няма да успееш. Остатъкът от живота ми зависи от този удар, така че можеш да си сигурен, че няма да направя грешка. Всъщност — каза тя и отстъпи крачка назад — ще изчакам хеликоптерите да отминат.

Загледа се в небето и зачака. Шумът от двигателите се усилваше все повече и повече.

— Чак дотук ли стигна, само и само да спечелиш, Едуард? — попита тя, когато едната от машините започна да се спуска.

— Какво става, по дяволите? — разтревожи се Едуард.

— Нямам представа — каза Флорентина. — Но подозирам, че скоро ще разберем.

Полата й се развя от вятъра, когато първият хеликоптер кацна на няколко метра от тях. Перките продължиха да се въртят. Някакъв полковник скочи от машината и се втурна към Флорентина. Втори офицер слезе на тревата и застана до хеликоптера; държеше малко черно куфарче. Флорентина и Едуард гледаха слисани как полковникът застава мирно и отдава чест.

— Госпожо президент — каза той, — президентът е мъртъв.

Флорентина сви юмрук, докато агентите заобикаляха осемнадесетата дупка. Погледът й се отмести към черното ядрено куфарче, за което сега отговаряше тя. Надяваше се никога да не й се налага да го отваря. За втори път в живота си осъзна какво означава истинска отговорност.

— Как се е случило? — спокойно попита тя.

Полковникът продължи със същия отсечен тон:

— Президентът се върна от сутрешния си крос и се оттегли в покоите си да вземе душ и да закуси. Изминаха повече от двадесет минути, преди някой да заподозре, че нещо не е наред. Отидох да проверя, но вече бе твърде късно. Докторът каза, че е получил масивен коронарен инфаркт. Имаше два по-леки сърдечни удара миналата година, но и в двата случая успяхме да ги покрием от пресата.

— Колко хора знаят за смъртта му?

— Трима души от личния му екип, личният му лекар, госпожа Паркин и министърът на правосъдието, с когото се свързах незабавно. Той ми нареди да ви открия и да положите клетва за встъпване в длъжност колкото се може по-бързо. След това трябва да ви придружа до Белия дом, където министърът на правосъдието очаква да обяви подробностите около смъртта на президента. Министърът се надява, че одобрявате нарежданията му.

— Благодаря, полковник. Най-добре веднага да тръгваме към дома ми.

Следвана от Едуард, полковника, офицера с черното куфарче и четиримата агенти, Флорентина се качи в хеликоптера. Докато той се издигаше, тя гледаше надолу към окосената площадка. Топката й така и си бе останала на четири стъпки от дупката. След няколко минути кацнаха на поляната пред къщата в Кейп Код. Останалите три хеликоптера останаха да висят във въздуха.

Флорентина ги въведе в дневната, където малкият Ричард си играеше с епископ О’Райли, който бе долетял на гости за уикенда.

— Защо тези хеликоптери летят над къщата, бабо? — попита Ричард.

Флорентина обясни на внука си какво се е случило. Уилям и Джоана само станаха от столовете си — не знаеха как да реагират.

— Какво следва, полковник? — попита Флорентина.

— Трябва ни библия и текстът на клетвата — каза той.

Флорентина отиде до писалището си в ъгъла и извади от най-горното чекмедже библията на мис Тредголд. Текстът на президентската клетва бе по-труден за намиране. Едуард предположи, че може да я има в „Как се става президент: 1972“ на Тиъдър Х. Уайт, за която си спомняше, че е в библиотеката. Оказа се прав.

Полковникът се обади на министъра на правосъдието и провери дали текстът е верен. След това Пиер Левал разговаря с епископ О’Райли и му обясни как да извърши процедурата.

В дома си в Кейп Код Флорентина застана до семейството си, полковник Макс Пъркинс и Едуард Уинчестър, които играеха ролята на свидетели. Взе библията в дясната си ръка и повтори думите след епископ О’Райли.

— Аз, Флорентина Каин, тържествено се заклевам да изпълнявам съвестно задълженията си като президент на Съединените щати, с всички сили да пазя, закрилям и защитавам Конституцията на Съединените щати, и Бог да ми е на помощ.

Уилям пръв поздрави майка си, след което всички се опитаха да повторят примера му едновременно.

— Трябва да тръгваме към Вашингтон, госпожо президент — каза няколко минути по-късно полковникът.

— Разбира се — каза Флорентина и се обърна към стария семеен свещеник. — Благодаря, монсеньор.

Епископът не отговори. За първи път през живота си дребният ирландец бе останал без думи.

— В най-близко бъдеще ще ми потрябвате за още една церемония.

— И каква ще бъде тя, скъпа?

— Веднага щом намерим свободен уикенд, двамата с Едуард ще се оженим.

Едуард изглеждаше по-изненадан и зарадван дори от момента, в който бе разбрал, че Флорентина е станала президент.

— Ако не успееш да довършиш играта, тя се смята за спечелена служебно от противника ти — продължи тя. Едуард я прегърна, а Флорентина продължи: — Скъпи, ще ми трябва твоята мъдрост и сила, но най-вече любовта ти.

— Имаш ги вече близо четиридесет години, вице. Исках да кажа…

Всички се разсмяха.

— Трябва да тръгваме, госпожо президент — настоятелно повтори полковникът.

Флорентина кимна и в същия момент телефонът иззвъня.

Едуард вдигна слушалката.

— Ралф Брукс. Казва, че спешно трябва да разговаря с теб.

— Едуард, ако обичаш, извини ме пред държавния секретар и му обясни, че в момента не мога да говоря. — Едуард тъкмо се канеше да предаде съобщението, когато тя добави: — И го помоли да бъде така добър да се яви при мен в Белия дом.

Едуард се усмихна и четиридесет и третият президент на Съединените щати излезе през вратата. Вървящият до нея полковник докосна радиопредавателя си и тихо каза:

— Баронесата се връща към Короната. Договорът е подписан.