Блясък

Двадесет и седма глава

— Мамо. — Сали потропа на вратата на стаята й. Две седмици, откакто се бе върнала от рехабилитация, Мона не бе докоснала алкохол. Но пък прекарваше по цял ден в леглото.

— Мамо, какво ще кажеш?

— Какво? Уморена съм.

Да, винаги беше уморена.

— Искам да ти покажа новите си скици. — Сали бе решена да разбуди майка си, да я накара да осъзнае къде се намира. — Какво мислиш?

Беше сигурна, че тези са най-добрите й модели досега. Къса рокля по тялото в бледожълто, с деликатно набрано деколте и силно вталена. Делови костюм с дръзко излъчване — вталено сако и закачлива плисирана пола. Лека тъмносиня рокля с много къси ръкави, с разкроена и вталена в кръста пола и корсаж — модел за момичетата, които вече не можеха да си позволят да ходят без презрамки.

А в добавка Сали бе нарисувала и бижута. Никакъв минимализъм, Сали бе максималистка. Нейните модели блестяха и искряха от кристали и евтини полускъпоценни камъни.

— Много са хубави. — Мона дори не вдигна очи.

— Искаш ли да излезем на разходка, мамо?

— Никой не ходи пеша в Лос Анджелис.

— Добре, когато се върна, ще те закарам с колата до брега — твърдо заяви Сали. Беше решена да я измъкне от апартамента.

— Къде отиваш? — Майка й отново използваше онзи хленчещ и сълзлив глас.

— Вчера ти казах, че имам среща в „Де Марко“.

— О, добре. Успех. Надявам се, че имат свободни работни места, би могла да работиш на щанда с козметика — уморено изрече Мона и затвори вратата.

Сал поклати глава и се върна във всекидневната. Събра скиците си, както и двата модела, които сама бе ушила. Първият бе любимата й пола — игрива, къса, от син сатен, с вълнообразен подгъв, асиметрично скроена и много подвижна. Вторият модел бе едно колие, което бе сътворила с огромно старание — малки кръгли полускъпоценни камъчета с различна буква, гравирана върху всяко, изписваха думата „късмет“. Бе ги нанизала на сребърна верижка, тъй като не можеше да си позволи златна.

Знаеше, че са много добри. Стилни и модерни. Нещо по-различно. Тя самата би ги носила — всяко младо момиче би ги сложило.

Досега й бе доста трудно — търговските представители отказваха изобщо да погледнат моделите й. Но след седмици настояване Оди Фостър от „Де Марко“ се бе съгласил да й отдели пет минути.

Това щеше да е нейният шанс. Големият й пробив!

— Виждате колко свободно се движи. — Сали се усмихна и завъртя полата, за да покаже как долният й край се разтваря от лекия бриз. — А тези камъни са създадени, за да се продават поотделно, с верижка. Всеки може да състави собствено послание. Бижу, но като при пиците — клиентът плаща за всяка добавка. Също като бонбони са — никое момиче няма да им устои.

— Интересно. — Фостър автоматично събра пръстите на ръцете си и опря длани една в друга, като същевременно овлажни устни. Сали забеляза как очите му жадно оглеждат пищните й гърди и положи усилие да не се скове. — Имаш ли какво друго да ми покажеш, скъпа? Трудно се пробива в продажбите в този град — наистина трудно.

— Нося няколко скици…

— Не говорех за скиците. Защо не дойдеш с мен в пробната и не ми покажеш как ти стои тази поличка? Нали разбираш, да ме впечатлиш. Имаш сладко дупе, сладурче. Ако искаш да направим сделка, знаеш какво трябва да направиш…

Сали грабна колието си и се завъртя на пети. Мръсник! Спомни си за Лео Фиск и очите й се напълниха със сълзи.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — викна той. — Аз имам връзки, момиченце, във всички големи магазини в този град. Трябва да се научиш да играеш по правилата, ако искаш да стигнеш някъде…

Но тя вече бе излязла.

Сали не се върна у дома. Не можеше да понесе това. Да се прибере и да се занимава със замаяната от въздействието на сънотворните Мона. Сега беше на своя територия, трябваше да направи нещо.

Да вървят по дяволите всички, каза си тя наум с ярост. Толкова по-зле за тях. За всички онези развратници и мижитурки, както и онези, които просто не се интересуваха достатъчно, за да й дадат шанс.

Значи никой нямаше да й помогне, така ли? Добре. Сама щеше да се справи. Просто щеше да прескочи посредника.

Имам десет хиляди долара да си наема магазин, яростно си помисли Сали. Животът бе риск. Защо пък не, по дяволите?

Избърса сълзите си и тръгна от „Де Марко“ по улица „Мелроуз“. Разходката бе дълга, беше горещо, но за нея нямаше значение. Това бе центърът на младите и модерните в Лос Анджелис. Беше пълно с барове на мотоциклетисти, с магазини за кожени облекла, готически костюми, с различни магьоснически атрибути и всякакви гадатели.

Първите четири магазина, в които Сали си опита късмета, й отказаха категорично. Бизнесът им вървеше добре. Или просто не се интересуваха. Преместването си бе едно голямо главоболие. Трябваха й цели три дни, както и безкрайни уговорки, но накрая Сали намери подходящото място.

„Файн фешън“. Много оптимистично име. Занемарено и мрачно местенце, наблъскано с купища евтини тениски от Тайван, които се продаваха за пет долара на едро, пластмасови обици и еластични гривни.

В магазина нямаше никой, но мястото му бе прилично, на средата на „Мелроуз“ и с празен паркинг от другата страна на улицата.

За първи път, откакто се бе върнала в Лос Анджелис, Сали усети тръпка на вълнение.

Влезе уверено вътре. Зад щанда стоеше дребна корейка с отегчено изражение, която четеше списание.

— Здравейте — подхвана Сали. — Вие ли сте собственичката?

Жената мигновено се настрои отбранително.

— Платихме онази глоба, ако сте от градската управа.

— Не съм. Трябва ми магазин. За колко време е наемът ви?

— За шест месеца.

— Ще го откупя. Хиляда и петстотин долара на месец.

Очите на жената се присвиха.

— Сериозно ли говорите, госпожице?

— Напълно. И още три хиляди за рафтовете и стоката.

— Искам пет.

— Не си насилвайте късмета — отвърна Сали. — Магазинът ви не върви особено добре, госпожо. Със сигурност ви спасявам от затваряне. Така поне ще запазите кредитния си рейтинг добър и ще можете да започнете отначало някъде другаде.

— Кога ще донесете парите?

— Обадете се на адвоката си. Аз ще дойда утре с чек и договор. — Внезапно й хрумна още нещо. — Познавате ли шивачки? Искам да наема няколко жени, които знаят как да кроят и шият определени модели.

— Разбира се. Много.

— Ще ми трябват работнички. Четири жени. Можете да ги доведете утре с вас.

Жената се облещи насреща й.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се — потвърди Сали. — Напълно сериозно.

— Ами… добре. — Жената сви рамене. — Мястото не е от най-добрите, госпожице, има много магазини за дрехи, няма толкова клиенти. — Тя махна с ръка към спретнатата рокля на Сали и елегантните й обувки на висока платформа. — Но ти си богата, можеш да си го позволиш. Ще си научиш урока по трудния начин.

Сали се усмихна — първата й истинска усмивка от много време насам.

— Ще се видим утре сутрин — каза тя и си тръгна, за да потърси някой по-евтин адвокат.

— Ето какво ще правим. — Сали се усмихна на жените, които вече бяха нейни работнички. — Изрязваме едното рамо на всяка тениска. Деколтето ще бъде диагонално. И разрязваме подгъва ето така. — Показа им модела си във формата на пламък. — После го зашиваме обратно. Виждате ли модела? Плащам минимална надница плюс долар отгоре. След като продадем тази стока, ще имаме и здравни осигуровки.

Една по-възрастна жена с огромни торбички под очите се осмели да се обади. Сали се досещаше, че е прекарала живота си в някоя шивашка фабрика.

— Здравни осигуровки ли? — попита тя. — Наистина ли?

— Да. И имаме един час обедна почивка. Аз ще нося сандвичи и кафе. Всички ще работим заедно, дами. — Топлият тексаски акцент на Сали ги ободри. — Мислите ли, че ще се справите?

— Да — отвърна същата жена и се усмихна плахо.

— Да, госпожице — обади се и друга с надежда в погледа.

— Ето. — И тя взе една голяма и квадратна малиновочервена тениска, наложи шаблона на Сали и започна да изрязва.

— Редакцията на „Лос Анджелис ситизън“.

— Мога ли да говоря с Майк Риърдън? — Сали стисна здраво слушалката.

Това беше — излизаше на показ. Но нямаше избор. Нае служители, откупи наема на помещението — парите, които бе спестила, почти бяха свършили. Сали имаше стока. Сега всичко опираше до продажбите.

Канеше се да изложи живота си на показ. А вероятно и майка си също. Но моментът бе решителен — всичко или нищо.

— Кабинетът на редактора. Говори Джанис. Кой се обажда?

— Сали Ласитър.

— От коя компания? — попита отегчено секретарката.

— Аз съм дъщерята на Поли Ласитър — нали помните петролния магнат, който фалира и почина от инфаркт? Беше голям удар. На всички първи страници.

— Да…

— Двете с майка ми избягахме посрамени в Тексас. — Въпреки болката от спомена тя се насили да го каже. От вестника трябваше да я мислят за жертва или изобщо нямаше да я погледнат. — Сега отново съм в Лос Анджелис и искам да дам ексклузивно интервю. Да разкажа нашата история. — Даде номера си. — Помолете го да се свърже с мен на този номер, ако се интересува. Дочуване.

Сали затвори, а сърцето й биеше ускорено от бурния прилив на адреналин. Отиде в кухнята да си направи кафе и тъкмо отваряше хладилника, когато телефонът звънна.

— Наистина ли говоря със Сали Ласитър?

Мъжки глас. Недоверчив тон.

— Точно така. — Постара се да звучи уверено и спокойно. — Готова съм да сключим сделка, господин Риърдън.

— Не плащаме за интервюта, Сали, такава е политиката на вестника.

— Не търся това. Открих малък магазин със собствени модели. Нарича се „Уейв“. Имам нужда от реклама. Можете да дойдете и да направите голям материал за мен, като включите името на магазина и снимки на тениските ми. Аз ще позирам в някои от моделите си. — Той понечи да каже нещо, но Сали го прекъсна. — Ще ви дам каквото търсите — много емоционална история за татко, за годините на бедност, за държавното училище и как съм пътувала с автобуса. Всичко, което искам в замяна, е малко публичност. Е, какво ще кажете?

Риърдън се засмя.

— Голям кураж имаш, млада госпожице. Ще приема сделката. Но имай предвид, че изобщо не разкрасяваме истината. Това го оставям на „Венити феър“. Ако дрехите ти не струват, моят репортер ще каже точно това.

— Устройва ме. — Сали се почувства въодушевена. — Да го направим.

— Кога?

— Сега. — Даде му адреса. — Ще бъда в магазина след двайсет минути.

Накара ги най-напред да направят снимките. Знаеше, че след като говори с репортера, очите й ще бъдат зачервени. Най-добре да приключат първо със снимките. Позира пред фотографа, секси, но сдържано, в късата си синя пола и изрязана бяла тениска, която подчертаваше тена й; дългата й руса коса се спускаше свободно до кръста й, ноктите й бяха със семпъл френски маникюр, а сините й очи се смееха.

Фотографката въздъхна с удоволствие.

— Изглеждаш фантастично, миличка.

Репортерката беше с очила и сериозна на вид — с тесни черни джинси и закопчана догоре бяла риза на същински моден експерт. Сали изля душата си пред нея — хлипаше, възмущаваше се от липсата на подкрепа в училището на госпожица Милтън, порица приятелките на майка си. Даде сензационно интервю. Трябваше да е такова. Искаше да се появи във вестника.

— Ще предам материала още този следобед. — Репортерката изключи касетофона си, явно впечатлена. — И още нещо, Сали, мисля, че твоите тениски са много модерни. Толкова са секси. И направо обожавам тези камъни.

— Ето. — Сали скочи, събра шепа камъчета и й наниза колие. — Аналийз. — Името й. — Това е за теб. Ако ти харесва, може би ще го носиш, ще кажеш и на приятелките си.

— Може би. — Журналистката се усмихна. — Статията ще излезе в неделя. Ако бях на твое място, щях да отворя и магазина тогава.

Другият ден бе четвъртък. Сали отиде на работа и завари магазина пълен. Коко, момичето от Алжир, което стоеше зад щанда, бе отворила по-рано.

— Навън имаше тълпа.

Фотографката от предния ден се бе върнала и бе довела приятелките си.

Докато изисканите млади жени, които Сали определи като студентки, адвокатки, съпруги на банкери и жени със свободни професии — обикновени заможни жителки на Лос Анджелис, пазаруваха и минаваха през стоката й като нашествие на скакалци, Сали се замисли над факта, че в този град човек можеше да е на гребена на вълната само ако е модерен и ако е пръв. Богатите момичета искаха да имат преднина пред тълпата от купувачи, която щеше да се изсипе тук в неделя, след като статията в „Ситизън“ излезе на бял свят.

В края на деня Сали бе реализирала прилична печалба. Даде на работничките малък бонус — по петдесет долара на всяка, само толкова можеше да си позволи.

— По-нататък ще има повече — обеща тя.

Те се засмяха и я прегърнаха, а в очите им блестяха сълзи. Сали остана с впечатлението, че работничките й не виждат често петдесет долара накуп.

Това я развълнува. Най-сетне харчеше свои пари. Налагаше собствения си стил. Собственият си успех.

В неделя излезе статията. Сали не я прочете; нямаше желание да преживее наново цялата мъчителна история. Само погледна снимките. На тях тя сияеше — с развята златиста коса, усмихната и много красива, с късата си модерна пола и вродено самочувствие.

Аналийз, журналистката, бе познала съвсем точно. Магазинът на Сали бе претъпкан. Продадоха почти всички тениски, а бижутата свършиха само за три часа.

След това започнаха да приемат поръчки. Предварително плащане, доставка след две седмици, само с предварително записване.

Сали Ласитър все още бе дребна риба. Не се заблуждаваше. Но също така знаеше, че е успяла.