Блясък

Двадесет и осма глава

— Не можете да се пазарите с мен, госпожице Морган.

Търнбул Скот, затлъстелият главен изпълнителен директор на „Шоп смарт“, присви свинските си очички и се втренчи в младата дама, вицепрезидент на компанията.

— Историята ти е впечатляваща — стои отлично в отчетите ни, но си прекалено млада за подобно повишение.

— Когато оценявам ръководните кадри, винаги вземем предвид резултатите им. — Джейн се чувстваше странно безпристрастна. Един гълъб прелетя навън, близо до огромния прозорец зад Скот; това я накара да се усмихне, което пък го разгневи.

— Използвала си публична известност, за да напреднеш в кариерата си. Помисли как би изглеждало, ако поемем риска с едно хлапе, което според закона дори не може да пие виното, което продаваме.

— Професионалното ми развитие показва, че това не би могло да се случи.

— Виж, да караме направо. — Никой не разговаряше по този начин със Скот. Ценеше много високо онова, което момичето бе постигнало с намаляването на разходите в личния състав, иначе досега щеше да е изгонена. — Няма да те сложим начело на важен отдел в компанията. Имаш оферта. — Бордът му бе наредил да я задържи в компанията — страхуваха се, че някоя фирма за търсене на ръководни кадри може да я отмъкне. — Това е много щедро предложение — настоя той с раздразнение.

— Така е. — Джейн отново се усмихна. Бяха я молили, умоляваха я и накрая просто я бяха затрупали с пари. Последната оферта бе да удвоят заплатата й. Триста и петдесет хиляди долара. Цяло състояние за момиче на двадесет и една години — дори и най-многообещаващият млад инвестиционен банкер, дошъл направо от престижен университет, не получаваше толкова.

— Не го искам — обясни Джейн.

— Така ще получаваш повече, отколкото ако ръководиш отдел продажби.

— Не ме интересува. Искам да получа нужния опит.

— Опит ли? — Той примигна. — За какво?

— За времето, когато ще притежавам тази компания.

Търнбул Скор се засмя. Джейн — не.

— Говоря сериозно. Ще ме прехвърлите ли на ръководен пост? — попита тя.

— Не! — викна той.

— Тогава напускам. — Джейн бръкна в джоба на сакото си, извади оставката си и ключовете за служебната кола и ги остави на бюрото му. — Беше удоволствие да работя с вас.

С вас. А не за вас. Този човек не й беше началник. Тя издържа на погледа му предизвикателно и с ледено спокойствие.

Скот я зяпна невярващо. Бордът нямаше да хареса това.

— Ти си една арогантна кучка! — изрева той. Но тя вече се бе завъртяла на токчетата си и наперено излизаше през вратата на кабинета му.

— Има известно спадане в пазара на недвижими имоти — изтъкна Марси Уилкърсън, брокерката на недвижими имоти. — Продажбите стават по-бавно…

Джейн се извърна към нея.

— Хайде, стига, Марси. Когато трябваше да купя, ме увещаваше да действам бързо, да не изпусна момента. Всеки ден преглеждам страниците с новини за пазара на имоти.

— Пазарът се промени, откакто ти купи това място.

— Не, не е. Искам шестстотин и петдесет хиляди за апартамента си.

Очите на Марси направо щяха да изскочат.

— Това е печалба от сто и петдесет хиляди само за осем месеца.

— Съвсем постижима цена — ясно отсече Джейн. — Или ще го продадеш на тази цена в рамките на един месец, или ще си намеря по-способен агент. Сега ме извини, ако обичаш, заета съм.

И отвори вратата. Марси си тръгна.

Кучка, каза си тя, когато Джейн хлопна вратата зад гърба й. Беше корава като камък. Определено имаше нужда от малко секс.

Но се върна в офиса си и обяви апартамента за шестстотин и петдесет хиляди долара.

Човек не можеше да спори с Джейн Морган.

— Искам един билет до Лос Анджелис, моля.

— Разбира се, госпожо. — Жената зад гишето изгледа любопитно младото момиче, застанало пред нея. Толкова беше хубаво — стройно и младо, в стилна дизайнерска рокля и понесло малка пътна чанта. Звучеше образовано — вероятно беше студентка, която търси билет с голямо намаление в последната минута. — Да видим какво ще излезе от офертите за намаление…

— Не. Искам първа класа.

Жената повдигна вежди, но момичето извади портмоне „Прада“ и хладнокръвно й подаде златна карта „Американ Експрес“.

— Кога желаете да се върнете?

— Няма да се връщам. Еднопосочен билет.

— Струва три хиляди долара — каза по-възрастната жена предпазливо, сякаш питаше за потвърждение.

— Чудесно. Дайте ми го, моля.

Жената изпълни желанието й още по-учудена отпреди. Коя беше тя? Появява се на летището и лети в първа класа? Защо не си бе резервирала билет по-рано? А най-странното бе, че нямаше сватбена халка. Би могла да си представи това момиче като младата съпруга на някой инвестиционен банкер, но на ръката й нямаше халка.

— Салонът за първа класа е горе.

— Благодаря. — Тя взе билета си и си тръгна, хладнокръвна и спокойна.

Жената въздъхна. Тя бе на четиридесет и пет, беше омъжена за заварчик и живееше в малка къща в Куинс. Колко й се щеше да бъде като това английско момиче. В него имаше нещо особено — не беше само богатството. Сякаш нищо не можеше да го смути.

Джейн мислено сви рамене, когато влезе в салона за първа класа. Нека да я зяпат. Знаеше какво виждат хората в нея и не даваше пет пари. Нима някой се бе интересувал от нея преди години, когато бе по-млада? Само приятелките й. Изобщо не се интересуваше от мнението на останалия свят.

Търнбул Скот я смяташе за луда. За човек, който поема неразумни рискове. Който захвърля сигурния си корпоративен живот заради измамни надежди и амбиции.

Но той просто не разбираше.

Ако останеше в „Шоп смарт“, означаваше да обрече себе си на провал. Джейн имаше много ясна представа докъде иска да се изкачи по стълбицата на професионалната си кариера и ако върхът й опираше в поста на „добре платен изпълнителен директор“, тогава изобщо не си струваше да се катери.

Искаше сигурност. Случилото се с баща й никога нямаше да сполети нея. Искаше да стане наистина богата, като Арън Спелинг или Поли Ласитър. Достатъчно богата, че да може да си позволи да докара машина за сняг за Коледа в Лос Анджелис. Достатъчно богата, за да докара градския зоопарк в имението си за шестнайсетия рожден ден на детето си.

А човек не забогатяваше толкова от заплата, само от притежаването на собственост.

Изпита лек пристъп на страх, докато крачеше към бара, където си поръча минерална вода с много лед. Това беше нова територия. А в бизнес средите я бяха сложили в определена сфера — „Човешки ресурси“ — недотам съществена област. Именно затова „Шоп смарт“ не й бяха дали шанс.

А сега трябваше да й го даде някой друг.

— Може ли да ви купя питие?

Спокоен и самоуверен мъжки глас. Американец — напълно различен от Джуд.

— Не. — Джейн не се обърна да го погледне.

— Точно така. Браво.

Сега вече го погледна — ядосана.

— Моля?

Мъжът, който я бе заговорил, леко наклони глава. Петнадесет години по-възрастен от нея, все още млад, около трийсет и пет годишен, предположи тя. С тъмни очи и гъсти черни мигли. Доста надменна, сурова уста, силна челюст и приличен тен.

— Не мога да ви купя питие, защото тук са безплатни. Но все пак бихме могли да изпием по едно заедно.

— Аз вече пия. Сама.

Джейн се извърна. Това беше игра за заблудените и тя не искаше да участва. Всички започваха мили и забавни, а когато им станеше ясно, че тя не се интересува от връзка за една нощ с някой младши директор по маркетинга, тогава я наричаха лесбийка и кучка.

И баща й бе чаровен — към непознати. А тя самата си бе позволила да се увлече по чаровен мъж, когато бе срещнала Джуд Ферърс и се бе хвърлила в обятията му, заслепена от бляскавите му маниери и празно сърце. А това, след измъчващия я от години спомен за бащиното пренебрежение, само я бе унижило още повече. Донесло й бе само мъка.

Този мъж беше силен и красив, но какво от това?

Джейн бе наранена. Съвсем наскоро. Бе издигнала стена около себе си.

— Чудесна идея. — Мъжът изобщо не изглеждаше обезкуражен. — И аз ще изпия едно сам. Точно до вас. А после и двамата ще се качим на самолетите си и никога повече няма да се видим.

Тя се разкая.

— Извинете, ако съм била малко студена с вас.

— Студена ли? Не мисля, че ви е нужен лед в питието.

Очите на Джейн отново блеснаха. Той й се присмиваше, този надменен господин. Погледът му не се откъсваше от нея, а езикът на тялото му издаваше спокойствие, увереност и високо самочувствие. Всеки друг вече би се дръпнал смутено.

— Това върши ли ви работа понякога? — попита тя.

— Кое? — Той се ухили, без да отклонява тъмните си очи от нейните.

— Да обиждате жените.

Момичето зад бара се приближи към тях и му се усмихна мило.

— Господин Левин. Истинско удоволствие е да ви видя отново, сър.

Джейн мислено прерови бизнес визитките.

— Вие да не сте Крейг Левин?

В очите му се появи палаво пламъче — от удоволствие.

— Да, госпожо.

Крейг Левин. Крейг Левин! За Джейн, която бе редовен читател на списание „Форчън“ и която се прекланяше пред милиардерите и предприемачите, това име бе вълшебно. Той бе кралят в бизнеса. Цялата се изчерви и от прилива на адреналин нежните косъмчета върху ръцете й настръхнаха.

— Какво да ви донеса, сър? Обичайното ли? — измърка барманката.

— Чудесно! И, моля те, наричай ме Крейг, Айрис.

Айрис цялата грейна, явно силно развълнувана, че е запомнил името й.

— Веднага — обеща тя със задъхания глас на Мерилин Монро.

Крейг Левин, както Джейн отлично знаеше, беше богат. Достатъчно богат, че да докара машина за сняг в имението си в Лос Анджелис за Коледа. Толкова богат, че да си купи остров. Или два.

Крейг Левин. Чудото на Уолстрийт. Гениален инвеститор, когото Джейн бе чувала да описват като „новия Уорън Бъфет“ по-често, отколкото искаше да си спомня. Той притежаваше властта да повлияе на стоковата борса. Също като Бъфет и той никога не разделяше акциите в основния си фонд и сега те се търгуваха за осем хиляди долара едната.

Някои от първоначалните му инвеститори бяха спечелили милиони от съвсем незначителен начален капитал. Левин бе тайнствена личност. Никога не даваше интервюта. Нямаше никакви задушевни разговори с журналистите на „Форчън“, затова и никога не бе виждала снимката му. Нямаше телевизионни изяви по CNBC с Мариса Бартимоло, „любимката на богатите“, която да му се усмихва с възхищение.

Левин бе млад, независим и безумно богат.

Нищо чудно, че беше толкова арогантен.

Джейн леко потрепери от мисълта, че се намира толкова близо до него. А Левин определено осъзнаваше въздействието, което оказваше върху околните. Проницателните му очи я наблюдаваха.

— Това, че знаете името ми, означава ли, че ще бъдете по-мила с мен?

Джейн направо замръзна от ярост — отчасти към него, отчасти към самата себе си. Той продължаваше да я гледа с развеселено изражение. Неговата сила и красота, както и непоклатимата му самоувереност, имаха омагьосваща власт; не бяха много мъжете, които можеха да я погледнат снизходително. И тя с ужас откри, че това я възбужда.

Скова се.

— Категорично не. Аз не се продавам. — Джейн не можа да се сдържи; кимна към момичето зад бара, което приготвяше на Левин голям скоч с много лед. — Но може би тя. Може все пак да ви излезе късметът.

Усмивката му рязко изчезна.

— Седите тук, в салона за първа класа, защото имате първокласен билет. Не знам нищо друго за вас, но знам, че сте жена с финансови възможности. Тя е сервитьорка. Вероятно получава малко над минималната заплата. Затова да седите тук в елегантната си рокля и да я наричате проститутка, не е никак хубаво.

Джейн се изчерви до върха косите си.

— Много съжалявам — каза тя, смутена и засрамена от себе си.

Той отвърна хладно:

— Наслаждавайте се на питието си — и се отдалечи към другия край на бара, като взе уискито си от сервитьорката, когато мина покрай нея.

Джейн потръпна. Левин имаше право; би трябвало да прояви повече благосклонност. А той моментално бе изгубил интерес към нея.

Не че това я засягаше.

Левин я бе притеснил. Неговото настоятелно внимание я бе подразнило. Тогава защо се дразнеше още повече, след като то бе спряло?

— Мога ли да ви предложа още нещо, госпожо? — Глуповато усмихнатата сервитьорка се бе върнала в пълно неведение относно случилото се.

— Не. Няма нужда. Благодаря — гузно отвърна Джейн.

— Този Крейг Левин — толкова е секси. И е забавен. Чувала ли сте го да се шегува? Може да разсмее всекиго.

— Често ли е тук? — Любопитството я надви.

Сервитьорката — Айрис, нали така я беше нарекъл, се ухили.

— Непрекъснато. Той обикаля повече и от Дядо Коледа. И помни имената на хората… — Тя въздъхна. — И е толкова красив. Не мислите ли?

Джейн сви рамене.

— Ако си падате по такива.

— Божичко! По всяко време. Но жените, с които го виждам, обикновено са модели. Светски личности… нали разбирате.

— Колко изтъркано.

— Предполагам, че може да има каквото си поиска и просто се възползва. Но никога не съм го виждала да се държи грубо с жена. Виждала съм няколко от приятелките му да плачат, след като се качи в самолета. Никоя не се задържа дълго.

— Богат плейбой. Вечната история — отбеляза Джейн, доволна, че може да се отнесе пренебрежително към Левин.

Но въпреки това й се искаше той да не си бе тръгвал.

Повтаряше си, че всичко е въпрос на бизнес. Левин бе толкова богат, че можеше да купи „Шоп смарт“ само като напише чек. Не можеше да си позволи да ядосва такъв човек. Може би беше добре, че той не знаеше името й.

— Пътниците за полет деветстотин шестдесет и едно за Лос Анджелис да заповядат на изход тридесет и три.

Джейн стана, едновременно облекчена и разочарована.

— Това е за мен. Благодаря, Айрис. — Остави цяла двайсетачка на бара като бакшиш, за да успокои малко гузната си съвест. — Приятен ден.

Джейн мислеше за него, докато вървеше по коридорите и пътеките на летището. Опитваше се да го прогони от ума си, но не успяваше. Та тя специално бе изучавала портфолиото на Крейг Левин. На практика знаеше наизуст биографията му. Джейн никога не бе виждала снимка, не й трябваше; Левин бе нейният герой. Тя си бе изградила образа му в представите си, бе мечтала да го срещне — той беше един от големите играчи, един от великите хора, на които тя най-много се възхищаваше.

А сега той й бе предложил питие, а тя го бе пратила по дяволите!

Ядосваше се на себе си, че съжалява за това. Той всъщност се бе опитвал да я сваля. Не беше приел отказа й. А и Айрис й бе казала, че има цял куп красиви приятелки.

Само се разсейваше. Джейн се помъчи да върне мислите си към най-наложителното. Да намери Хелън и Сали. Да основе собствен бизнес като „Шоп смарт“.

— Добро утро… втората редица вляво…

Стюардесата продължаваше да повтаря малоумните си обяснения; Джейн не й обърна внимание и продължи напред. Защо правеха така? Колко трудно би могло да е да намериш място 2В? Най-отпред на редицата. Вдигна тежката си пътна чанта и се помъчи да я прибере в отделението за ръчен багаж. Две силни ръце взеха чантата й и я наместиха с лекота.

— Благодаря. — Джейн се озърна. Беше Левин. Зяпна от изненада.

— Явно седим един до друг. — Той й се усмихна ведро. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Аз… не. — Мислите й препускаха бясно и тя се чудеше дали да не му се извини за случилото се преди малко. Но моментът бе отминал, какво би могла да каже? — Всичко е наред.

Джейн се настани на седалката си. Изчерви се отново. Той беше изключително привлекателен. Много различен от Джуд — мускулест, а не кльощав; загорял и мъжествен, истински богат и силен мъж, а не някакъв си разглезен хлапак с попечителски фонд. От него се излъчваше увереност и пълен контрол.

С Джуд бе станала жертва на сляпо увлечение. Сега бе различно. Левин я дразнеше и притесняваше, но тялото й само отговаряше по начин, който изобщо не бе познала през времето на измислената си авантюра с англичанина.

Кожата й направо настръхваше от близостта му. Усети как се овлажнява и напряга. Изведнъж дрехите й сякаш станаха прозрачни, сякаш той бе Супермен и проницателният му поглед можеше да проникне под тях.

Джейн се постара да прикрие смущението си. Порови в джоба на седалката пред нея и потърси спасение в безплатното списание, преструвайки се, че го чете.

— Да — обади се Левин. — Тази статия за берачите на ягоди в Средния запад е наистина запленяващо четиво. Чух, че двама от авторите в списанието били номинирани за наградата „Пулицър“.

Очите й блеснаха.

— Значи милиардерът се подиграва на бедните журналисти, така ли?

Той се ухили.

— Туш.

Джейн изпита неимоверно силно въодушевление, че е успяла да отбележи точка пред него. Насили се да отклони поглед.

— Госпожице Морган, мога ли да ви предложа шампанско или прясно изцеден портокалов сок?

— Портокалов сок. Благодаря.

— И за мен същото. Едно питие ми стига. — Левин подаде чашата на Джейн. — Да не би да сте заклет трезвеник, госпожице Морган?

— Още поне три месеца. Нямам навършени двадесет и една.

— Колко стар се почувствах — каза той с усмивка, която ясно отричаше думите му.

— Няма защо да се притеснявате за мен. По закон съм пълнолетна. — Вирна предизвикателно брадичка.

— Радвам се да го чуя — отвърна той меко, но с някаква хищническа нотка, която предизвика тръпка в тялото й.

Джейн се укори мислено. Какви ги вършеше, за бога? Месеци, години наред бе отблъсквала мъжете, а сега бе повече от готова да започне да флиртува с Крейг Левин само защото беше толкова властен мъжкар?

— Да видим, значи. — Левин се фокусира някъде в пространството пред себе си; това я притесни. — Морган, жена, на двадесет, британка. Това означава, че сте Джейн Морган, старши вицепрезидент на „Човешки ресурси“ в „Шоп смарт корпорейшън“.

Тя примигна.

— Откъде, по дяволите, знаете това?

— Имам фотографска памет. Много полезно качество при оценката на акции. Значи съм прав?

— За всичко, с изключение на последното. Вчера напуснах „Шоп смарт“.

— Извинете ме за секунда.

— Разбира се — каза Джейн, но се разочарова. Тъкмо бе започнала да се забавлява. Левин леко се извърна и прекара черната си карта „Американ Експрес“ през слота на скайфона, преди да набере номера.

— Ана? Крейг се обажда. Отърви се от „Шоп смарт“. Всичко, целия пакет от половин милион. Кажи на брокерите да ги пуснат бавно. Ще се видим, скъпа. — Той отново се обърна към Джейн. — Разкажи ми останалото от историята си.

Тя се мъчеше да се пребори с неочаквано завладялото я желание, което разтърсваше цялото й тяло. Само заради две нейни думи той току-що бе продал акции на „Шоп смарт“ за над десет милиона долара. Беше го видяла как изтъргува половин милион акции.

Каква сила. Каква решителност. Колко неописуемо секси бе лекотата, с която го бе направил, а после отново се бе обърнал към нея, сякаш само бе погледнал часовника си.

— Защо продадохте тези акции? — едва прошепна тя. Притесняваше се, че гласът й ще прозвучи дрезгаво. Молеше се да не го зяпне нахално.

— Джейн Морган — отвърна той, докато очите му изучаваха лицето й и отбелязваха разширените й зеници, зачервените страни. Направо й се прииска да побегне, само че бяха в небето и нямаше къде да избяга. — Младши вицепрезидент, повишена направо от нивото на работниците. През първата си година намалила разходите в един от магазините с трийсет процента и увеличила производителността с двадесет и седем процента и всичко — само с промени в личния състав. Повишена в централното ръководство, приложила техниките си в цялата страна; последвало незабавно намаляване на разходите за заплати с петнайсет процента, както и съкращаване на излишни ръководни кадри, което довело нови осем процента спестени средства. Данните за увеличението на производителността още не са публикувани. Ясно е, че в магазин с толкова ниски цени разходите за персонала са близо половината от всички средства. Ти си напипала нещо важно. Щом са те пуснали да си тръгнеш, значи са полудели.

Той знаеше всичко за нея. Джейн се опита да овладее възбудата си. И какво от това? Просто фотографска памет, измамен трик.

Бе свикнала да е по-умна, по-амбициозна и по-успяваща от всеки мъж, когото бе срещала. Не и този път.

Опита се да се съсредоточи върху бизнеса.

— Не се интересувам от поста вицепрезидент, отговарящ за личния състав — каза тя. — Искам да бъда главен изпълнителен директор. На собствената ми, изцяло моя компания.

— Защо?

Джейн не бе очаквала точно този въпрос.

— Не ми харесва да завися от някого — отвърна тя след кратка пауза.

— Бих могъл да ти помогна.

— Можеш да ми купи „Сакс“ и да ми го подариш за рождения ден. — Джейн говореше уверено, вече бе на по-сигурна почва. — Но нямам намерение да стана нечия държанка. Искам сама да успея.

Усмивката му стана по-широка.

— Впечатляващо.

— Добре е да знаете няколко неща, господин Левин — дръзко продължи Джейн, предизвиквайки го. — Първото е — нека да изясним това от самото начало, — че знам всичко за вас и ви се възхищавам. Като всички останали в бизнеса, предполагам. Второто е, че нямам желание да стана поредната ви трофейна приятелка. Като останалите еднакви на вид и взаимозаменяеми супермодели, служещи за украса на костюма ви.

— Като какво?

— Помните ли сервитьорката Айрис? Двете си поприказвахме. — Джейн се усмихна тържествуващо. — Изобщо не ме съблазнява идеята да бъда поредната бройка за който и да било мъж, независимо колко е богат и… властен. — Самото изричане на думите предизвика тръпки в стомаха й; Джейн не им обърна внимание. — Така че се надявам пътуването ни да е приятно и ще призная, че беше вълнуващо да се запозная с вас. Но е хубаво да знаете, че цялото това флиртуване е загуба на време. Аз съм заета жена и това не ме интересува.

Той повдигна едната си вежда и се ухили.

— Интересно — каза той. — Обичаш да казваш нещата направо. Повечето жени не биха посмели. Да, разбира се, че флиртувам с теб. И разбирам чувствата ти.

— Чувствата ми?

— Точно така. — Той се усмихна без капка разкаяние. — Имаш пълно право да изразиш мнението си по всички тези въпроси и аз имам пълното право да не го приема. Но не се тревожете, госпожице Морган. Няма да ви преследвам. Досега никога не ми се е налагало да досаждам с вниманието си на някое момиче. Когато решиш, че искаш да се срещаш с мен, а ти ще поискаш, това ще бъде изцяло по твоя собствена воля.

— Много си самоуверен.

— Заслужил съм си правото.

— Не и с жените — възмути се тя.

— Определено и с жените. Попитай която и да е от бившите ми приятелки.

— Бивши — натърти многозначително тя.

Левин леко склони глава.

— За съжаление, да. Не бяха достатъчно предизвикателство за мен.

— Излизаш с красавици, а твърдиш, че търсиш предизвикателства? Я стига.

— Там е работата. Искам всичко в една жена. Интелект, красота, сила, чувство за хумор — определен стил. — Той сви рамене. — Щом се предполага, че трябва да прекараме остатъка от живота си с даден човек, според мен трябва да имаме право на безкрайно дълъг списък с качества. Аз започвам с красотата, вярно е.

— Защо?

— Това е единственото качество, което може да се оцени мигновено — спокойно поясни той. — За да се види дали е интелигентна една жена и дали има силен характер, се изисква да излезете на среща.

— Някой казвал ли ти е, че си изключително нагъл и предубеден?

— Така ли е? Ами ти какво търсиш в един мъж? — попита той. — С колко бедни, грозни, неуспели и плахи мъже си излизала напоследък?

Джейн замълча. Не искаше да споделя с него, че не е имало друг, освен един английски нехранимайко. Това беше Америка и тук всеки беше психоаналитик. Не искаше да я подлага на анализ. Особено пък Крейг Левин.

— Е, какво ще правиш в Лос Анджелис? Бизнес?

— Да, но не мога да ти кажа какъв.

Тя разбираше. Пазарът следеше всяка крачка на Крейг Левин. Ако знаеше от какъв бизнес се интересува, това бе все едно да има вътрешна информация относно борсовите пазари.

— Аз ще основа свой бизнес там. Ще си купя къща. И ще потърся две стари приятелки.

Той се ухили.

— От устатата ти това звучи лесно.

— Защо да не е? — възкликна Джейн. — Хората прекалено усложняват живота.

Когато кацнаха, тя се обърна към него и делово му протегна ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Левин.

— Крейг — настоя той, докато очите му играеха.

— Не мисля, че е редно. Може би в бъдеще ще работим заедно.

— О, това никога няма да стане — отсече моментално той.

— Откъде знаете?

— Защото ме привличаш. И ти си привлечена от мен. Това са два усложняващи фактора, които нямат никакво място в каквито и да било финансови сделки.

Самолетът спря. Левин скочи, мигновено взе куфарчето си и й подаде нейната пътна чанта. Джейн усети как я залива огромна вълна от тъга и усещане за загуба. Полетът бе приключил, той си тръгваше, за него тя бе само приятно развлечение и повече никога нямаше да го види.

Гордостта й не й позволяваше да каже нищо.

— Нямаш никаква представа дали съм привлечена от теб, или не — просъска тихо тя.

Левин се наведе ниско до нея, както бе седнала на мястото си. Доближи устни до ухото й, така че никой от бизнесмените, които минаваха край тях, да не може да го чуе.

— Естествено, че знам. Има съвсем конкретни физиологични признаци; човек трябва да има само най-основни познания по биология.

Джейн прехапа устна. Никога не бе срещала мъж като Левин. Бог да й е на помощ, мъжествеността му я възбуждаше. Тя стисна здраво ръце в скута си.

— Ето. — Той й подаде визитката си. — Довиждане, Джейн Морган.

Тя взе визитката. Естествено, би трябвало да я накъса на малки парченца пред очите му. Но вместо това я прибра в джоба на сакото си.

Левин се пресегна и загрубелият му пръст небрежно и тайничко погали врата й до началото на гръбнака.

Беше като електрически шок. Безпомощна, Джейн реагира; тялото й потрепери и се наложи да стисне здраво страничните облегалки, за да не може друг да види реакцията й. Изчерви се, беше пламнала от срам и от желание и просто изчака да премине.

Само след секунди той бе изчезнал. Беше в началото на опашката от слизащи пътници; напусна самолета, без да се обърне. Джейн се бе върнала в Лос Анджелис така, както го бе напуснала. Сама.