Божията формула

XI

Пейките около голямата арена бяха претъпкани с хора, най-вече жени, скрити под черни чадори, но всички се държаха така, сякаш наблюдаваха спектакъл. Някой блъсна Томаш и го накара да коленичи по средата с наведена глава и оголен врат. С крайчеца на окото си историкът успя да забележи присъствието на мъже, облечени с дълги бели ислямски одежди. Те се приближаваха все по-плътно, стесняваха пръстена си около него и му отнемаха последната надежда за бягство от това място на смъртта. Сред тях изникна скръбната фигура на Ариана, която дори не се осмели да го доближи, само му изпрати стеснителна въздушна целувка. Хубавата иранка изчезна и на нейно място се появи Рахим, тъмните му очи мятаха искри от ярост, а на кръста му проблясваше огромен извит ятаган. Рахим извади със замах ятагана от пояса си, разкрачи се и го вдигна към небето, застивайки с него в един кратък и несвършващ миг, преди острието да разсече въздуха и да се стовари с все сила върху главата на Томаш.

Събуди се.

Почувства ледената пот, обливаща челото му, пижамата, залепнала по гърдите и гърба му. Дишаше тежко. С облекчение проумя, че все още е жив. Тъмната стая му отвърна с мълчание, кроткият мир наоколо го наведе на мисълта, че всичко това бе само кошмар, но че другият кошмар, в който го беше забъркал иранецът от базара, беше действителен, осезаем, неизбежен. Отметна чаршафите, седна на леглото и потърка очи.

— В какво се забърках? — прошепна той.

Отправи се със залитане към банята. Видя в огледалото мъж с дълбоки сенки под очите, резултат от тежкото безсъние, което го бе оставило едва на разсъмване. Имаше чувството, че някой го е тласнал с все сила по виещите се серпантини на увеселително влакче, ту угнетен пред перспективата да извърши нещо ужасно в страна със страшни наказания, ту огрян от надежда при някой обрат на нещата, надявайки се на чудо, което по магически начин би решило проблемите му и би свалило от плещите му това непосилно бреме, с което най-неочаквано го бяха натоварили.

В този момент той се уповаваше единствено на разговора си с Ариана от предишния ден. Министърът навярно щеше да разбере, че молбата му е основателна, каза си той пред огледалото, докато разнасяше пяната, преди да прокара бръснача по лицето си. Доводът, че ключът на шифрованото послание е скрит някъде из текста на ръкописа, беше убедителен и толкова очевиден, че министърът сигурно щеше да го приеме. Щяха да му разрешат да направи справка в текста, мислеше той, докато си миеше зъбите. А докато го проучва, може би щеше да намери отговорите, които търсеше ЦРУ, може би щеше да открие нещо, което да обезсмисли кражбата на ръкописа и да го избави от тези съмнителни акции, с които не искаше да има нищо общо. Затвори очи и прошепна клетва.

— Ако се измъкна жив и здрав от това, обещавам да се моля всеки ден до края на годината. — Отвори едно око, сякаш да прецени тежестта на обещанието. — Всеки божи ден цяла година все пак е прекалено.

Ще се моля всеки ден през следващия месец.

Обзет от неочаквана увереност, вдъхната му от дадения обет, пусна душа, нагласи температурата на водата и когато тя му се понрави, прекрачи и се мушна под струята.

Грациозната фигура на Ариана се появи в лобито малко след уговорения час, когато Томаш беше привършил със закуската и нетърпеливо я очакваше на дивана в бара. Иранката се настани на същото място, където беше седяла предишния ден, и си поръча портокалов сок. Едва сдържайки възбудата си, историкът пристъпи направо на въпроса.

— И така… какво каза министърът?

— За какво?

— Разреши ли?

Ариана се престори, че едва сега е разбрала въпроса.

— А, да — възкликна тя. — Разрешението.

— Разрешили?

— Ами… не.

Томаш продължи да се взира в нея, не вярвайки на ушите си.

— Не? — промълви той.

— Не, не разреши — каза Ариана. — Обясних му, че вие смятате стиховете за кодирано послание и че ключът според вас се намира в текста. Каза ми, че много съжалява, но поради съображения за национална сигурност вие не можете да получите достъп до съдържанието на документа. Каза също, че ако това предполага забавяне на декодирането, ще се запаси с търпение.

— Но… това би могло да направи невъзможно дешифрирането на стихотворението — настоя португалецът. — Обяснихте ли му това?

— Обясних, разбира се. Но той не поиска и да чуе. Казва, че националната сигурност е над всичко и че, що се отнася до проблема с декодирането, това не е единствено проблем на Иран, а и ваш.

— Мой ли?

— Да. Не помните ли, Джалили ага ви съобщи, че няма да ви бъде разрешено да напускате Иран, докато не решите ребусите. Министърът го потвърди пред мен. Всъщност въпросът, изглежда, е стигнал чак до президента. — Ариана направи примирен жест. — Съжалявам, Томаш, но вие сте обречен да разкриете тези послания.

Историкът въздъхна дълбоко и сведе очи към полирания мрамор, който блестеше в краката му.

Чувстваше се притиснат до стената.

— Свършено е с мен — каза той съкрушено.

Ариана докосна ръката му.

— Не падайте духом. Вие сте страхотен криптоаналитик. Ще успеете да разгадаете тези тайни, сигурна съм.

Португалецът изглеждаше сломен от отчаяние. Всъщност той не се съмняваше, че е способен да открие скритите послания в ребусите. Молбата му да изследва ръкописа беше продиктувана по-скоро от желанието му да се запознае отблизо с документа, отколкото от убеждението, че там ще открие ключа. След новината, че министърът е отхвърлил молбата му да проучи ръкописа, рухна и последната му надежда, че случаят може да бъде решен, без да се налага да влизат с взлом в министерството.

— Свършено е с мен — повтори той с мрачен поглед.

— Вижте — каза Ариана в опит да го утеши. — Няма защо да унивате, ще се справите със задачата. А и това все пак е възможност да работим заедно известно време. Тази перспектива не ви ли допада?

Томаш като че излезе от вцепенението.

— Моля?

— Не ви ли харесва да работите с мен?

Историкът се вгледа в иранката, любувайки се на съвършеното й лице.

— Това е единственото нещо, което ме възпира от самоубийство — каза той, почти без да мисли.

Ариана се засмя.

— Забавен сте, несъмнено. — Наведе глава. — Всъщност какво чакаме? Да се залавяме тогава.

— За какво?

— За работа, естествено.

Томаш взе листа с посланията, разтвори го и го остави на масата.

— Точно така — възкликна той, изваждайки писалката от джоба. — Нека да поработим.

Прекарана три часа, обсъждайки всевъзможни символични тълкувания на ключовите думи в стиховете — Terra, terrors, Sabbath и Christ, но не откриха нищо повече от онова, което вече бяха установили предишния ден. Усилията им бяха напразни и всички хипотези, нахвърляни върху черновата, бяха зачертани, оказали се абсурдни или несъстоятелни.

Вече по обед, Томаш се извини и се запъти към тоалетната. За разлика от повечето ирански тоалетни, където мястото за неотложни нужди представляваше смрадлива дупка на пода, това беше истинска тоалетна, имаше боксове с тоалетни чинии и писоари и въздухът миришеше на хубав изкуствен аромат. Все пак това беше един от най-добрите хотели в страната.

Докато стоеше пред писоара, съсредоточен в неотложната си нужда, историкът усети една ръка на рамото си и изтръпна.

— Как е, професоре?

Беше Багери.

— Моса!… Как ме изплашихте!

— Неспокоен сте.

— А нима нямам причина за това? Видяхте ли в каква каша ме забъркахте?

— Свършете с това, после ще говорим — каза Багери и се отдръпна към мивката.

Томаш остана за момент обърнат към писоара. След като привърши, дръпна ципа си и отиде да си измие ръцете на мивката.

— Вижте — каза той, гледайки Багери в огледалото. — Не ставам за тия работи. Размислих и… Реших да не участвам.

— Това е заповед на Ленгли.

— Не ме интересува! Не помня да са ми споменавали за операции като кражби с взлом.

— Условията се промениха. Фактът, че не сте успели да прочетете ръкописа, ни накара да променим плановете. Освен това има и нови решения, които надхвърлят правомощията на Ленгли.

— Нови решения?

— Да. Решения, които са взети във Вашингтон. Вижте, професоре, това е въпрос, който засяга сигурността на Запада. Фактът, че страна като Иран има достъп до формула за конструиране на ядрено оръжие, тревожи много хора в света, особено след 11 септември. — Багери направи примирителен жест. — Като имате предвид какво е заложено на карта, повярвайте ми, последната грижа на Вашингтон е дали на вас, или на мен ми харесва мисията, за която са ни завербували.

— Но аз не съм някакъв командос, разбирате ли? Дори не съм ходил войник. Само ще преча.

— Професоре, вече ви казах вчера, че вашето участие е от първостепенно значение за успеха на операцията. Само вие сте виждали ръкописа. Само вие знаете в коя стая се пази. — Посочи Томаш. — Логично е, че се нуждаем от вас, за да открием и идентифицираме документа. Без ваша помощ как ще се справим? Ще се лутаме из министерството като хлебарки, ще преровим всичко и няма да намерим нищо. — Поклати глава. — Няма да го допуснем.

— Но, чуйте ме, всеки би могъл чудесно да…

— Спрете — прекъсна го Багери с остър тон. — Решението е взето и нито вие, нито аз можем да направим нещо. Поставени са на карта прекалено важни неща, за да се колебаем тепърва. — Хвърли поглед към вратата. — Освен това искам да ми отговорите на един въпрос.

— Да?

— Наистина ли вярвате, че тези хора ще ви оставят да се върнете в страната си, след като приключите с работата?

— Така ми казаха.

— И вие им вярвате? Чуйте ме добре. Вие сте видели ръкописа на Айнщайн. Предполага се, че ще успеете да разбулите загадките, с които Айнщайн е обвързал атомната формула. При условие че режимът възнамерява да задържи всичко в тайна, не ви ли се струва странно, че ще ви пуснат да се завърнете спокойно във вашата страна с цялата информация, с която разполагате? Не смятате ли, че това крие доста голям риск, предвид конфиденциалния характер на иранската атомна програма? Не смятате ли, че след като приключите работата по този свръхсекретен проект, режимът може да ви обяви за човек, представляващ заплаха за сигурността на Иран?

Томаш отвори широко очи, осмисляйки възможните усложнения, за които говореше иранецът.

— Ама вие… наистина ли мислите, че ще ме държат тук за… завинаги?

— Има две възможности. Или ще ви убият, когато вече няма да имат нужда от вас, или ще ви тикнат в златен кафез.

Багери хвърли още един поглед към вратата, за да се увери, че са сами.

— Допускам, че ще ви задържат в Иран завинаги. Режимът се крепи от фанатични фундаменталисти, а това, независимо от всичко, си има и положителна страна. Фундаменталистите са неумолими в прилагането на шериата, ислямския закон, и хранят дълбока вяра в моралното поведение. Възможно е, след като не разполагат с повод от морално естество, за да ви убият, да ви държат затворен. Но, от друга страна, не трябва да забравяте, че става въпрос за фундаментални тайни на режима, нали? А морални поводи също се намират. Затова не бива да игнорираме възможността да изберат по-радикален и сигурен метод, за да ви накарат да замълчите. — Прокара пръст през гърлото. — Разбрахте ли?

Историкът затвори очи, разтри слепоочието си и въздъхна.

— Наистина е свършено с мен.

Багери отново надникна през вратата на тоалетната.

— Вижте, нямаме много време — каза той. — Дойдох тук само да ви кажа, че всичко е готово.

— Кое?

— Подготовката за мисията практически приключи. След взлома ще ви отведем на едно далечно място на Каспийско море. Казва се Бандар е Торкаман и се намира близо до руините на стената на Александър Велики.

— Бандар какво?

— Бандар е Торкаман. Това е малко пристанищно селище недалеч от границата с Туркменистан. В пристанището ще ви чака риболовен кораб, който носи името на столицата на Азербайджан — Баку. Ние сме го наели, за да ви отведе тъкмо в Баку. Разбрахте ли?

— Горе-долу. Вие ще дойдете ли с мен?

Багери поклати глава.

— Не, ще остана тук в Техеран, за да скрия следите. Бабак ще ви отведе дотам, не се безпокойте. Но сега трябва да запомните някои неща.

Томаш извади хартия и писалка от джоба.

— Слушам ви.

— Не, не бива да записвате. Трябва да го запомните.

Историкът се намръщи.

— Да го запомня?

— Да, налага се. Заради сигурността.

— Казвайте тогава.

— Когато се качите на борда на Баку, който се намира закотвен в пристанището на Бандар е Торкаман, трябва да потърсите Мохамед. — Вдигна показалеца си. — Запомнете добре, Мохамед.

— Като пророка.

— Точно така. Попитайте го дали тази година смята да ходи до Мека. Той ще отговори инш Аллах50. Това са паролата и контра паролата.

— Смятате ли да ходите тази година до Мека? — попита Томаш, опитвайки се да запомни паролата. — Това е, нали?

— Да, точно така.

— Ако той каже „инш Аллах“, значи всичко е наред.

— Правилно.

— Изглежда лесно.

— Разбира се, че е лесно. — Багери погледна часовника. — Добре, трябва да вървя. Ще дойда да ви взема в полунощ.

— В полунощ ли? Къде ще ходим?

Иранецът го изгледа изненадан.

— Не ви ли казах?

— Какво имате да ми казвате?

— Операцията, професоре.

— Какво за операцията?

— Ще бъде тази нощ.

Когато се върна при Ариана, Томаш се чувстваше толкова разстроен, че му беше трудно да се съсредоточи. Колкото повече се взираше в стиховете, толкова повече си мислеше за безумната авантюра, в която му предстоеше да се впусне тази нощ. Очите му бяха вперени в буквите, но умът му беше зает с онова, което щеше да се случи, и с последиците, до които можеше да доведе; обмисляше подробностите — от подготовката в хотела до срещата с Мохамед на кораба Баку. Дали трябваше да вземе някакъв багаж? А нямаше ли да събуди подозрения, ако го видеха да излиза от хотела с големия спортен сак? Не, налагаше се да остави багажа си, можеше да вземе със себе си само плик с най-важното. А как щеше да напусне хотела, без да го видят? Нямаше ли служителите да се усъмнят, като го видят да излиза посред нощ? Дали нямаше да съобщят на някого? А как ли щяха да се развият нещата в министерството? Дали пък…

— Томаш? Томаш?

Португалецът тръсна глава и се върна в настоящето.

— Да?

— Добре ли сте?

Ариана го гледаше загрижено, сякаш се опитваше да открие признаци на треска по бледото лице на историка.

— Аз ли? — Томаш се стегна. — Да, разбира се. Добре съм, не се безпокойте.

— Не изглеждате добре. Струва ми се, че изобщо не чувате какво ви говоря. — Наведе глава с типичното за нея движение. — Изморен ли сте?

— Хм… да, малко.

— Искате ли да си починете?

— Не. Нека приключим с това, а следобед ще почивам. Съгласна ли сте?

— Да, добре. Както желаете.

Томаш въздъхна и впери поглед в стиховете.

— Право да ви кажа, не знам как ще дешифрирам това, без да имам и най-малка идея относно темата на ръкописа — сподели той с отчаяна надежда, че може да убеди иранката да му разкрие нещо, което би обезсмислило нощния рейд. Погледна я умолително. — За Бога, не можете ли поне нещичко да ми подскажете? Колкото и малко да е?

Ариана се огледа притеснено.

— Томаш, не мога…

— Поне една идея.

— Не, не бива. За ваше добро е.

— Хайде, моля ви…

— Не.

— Вижте, ако не ми кажете нищо, няма да можем да продължим. Трябва ми някакъв ориентир.

Иранката го погледна разколебана. Дали би могла нещичко да му загатне? И ако да, какво точно? Какво щеше да последва? След няколко секунди тя взе решение.

— Няма да ви разкрия съдържанието на ръкописа, не само защото това би било евентуална заплаха за националната сигурност на Иран, но и защото крие опасност за вас и мен самата — каза тя, снишавайки глас. — Единственото нещо, което мога да ви кажа, е, че ние самите сме заинтересовани от документа и вярваме, че единствено решението на ребусите би ни позволило да разберем всичко.

— Вие сте заинтересовани, така ли?

— Да.

— Защо?

Ариана отегчено махна с ръка.

— Не мога да ви кажа. И без това говорих твърде много.

— Какво толкова интригуващо има в него?

— Не мога да ви кажа, вече говорихме за това. Единственото, което бих могла да направя, е да изясня в кой момент от живота си Айнщайн е създал този документ. Интересува ли ви това?

Томаш се поколеба.

— Защо не? Смятате ли, че е важно?

— Не знам. Може и да не е.

— А може и да е, кой знае? — Историкът се реши. — Добре, разкажете ми.

Ариана се настани по-удобно на дивана и направи опит да събере мислите си.

— Кажете ми, Томаш, интересувате ли се от физика?

Португалецът се засмя.

— Слабо — каза той. — Както знаете, аз съм историк и криптоаналитик, моето поле на работа не е точно физиката, нали? Баща ми е математик и се интересува от тези въпроси, все пак цял живот се занимава с уравнения и теореми. Но аз самият предпочитам йероглифи, староеврейски и арамейски писания, харесва ми миризмата на библиотечен прах, на застояло и плесен, която излъчват древните ръкописи и папируси. Това е моят свят.

— Знам това. Но ме интересува доколко сте запознат с най-значимите съвременни теории в областта на физиката.

— Нямам дори бегла представа.

— Не сте ли чували за „Теорията на всичко“?

— Не.

Иранката прокара ръце през красивата си черна коса, докато преценяваше как най-добре да обясни нещата.

— Добре, да видим. Предполагам, че знаете какво представлява Теорията на относителността…

— Разбира се. Това е елементарно.

— Да кажем, че търсенето на единна теория, т.нар. Теория на всичко, е започнало с Теорията на относителността. До Айнщайн физиката се е основавала на постиженията на Нютон, които вършели чудесна работа при обяснението на това как функционира Вселената според човешките възприятия. Но Нютоновата физика не могла да разреши два въпроса, свързани със светлината. Първият е поради каква причина нагрят предмет излъчва светлина, а другият е свързан с постоянната стойност на скоростта на светлината.

— Следователно трябва да предположим, че именно Айнщайн е хвърлил светлина върху проблема със светлината — пошегува се Томаш.

— Точно така. През 1905 г. Айнщайн завършил Специалната теория на относителността, която разглежда връзката между пространство и време и констатира, че и двете са относителни величини. Например времето се променя при движение в пространството. Единственото нещо, което не е относително, е скоростта на светлината. Айнщайн предвидил, че при скорости, близки до тази на светлината, времето се забавя и разстоянията се свиват.

— Това го знам.

— Много добре, защото няма да губим време да го изясняваме. Въпросът е следният: щом всичко, с изключение на скоростта на светлината, е относително, то масата и енергията също би следвало да са относителни. Нещо повече, оказва се, че маса и енергия са двете лица на една и съща монета.

— Това не е ли прословутото уравнение?

Ариана нахвърли уравнението на листа с черновата.

— Да. Енергията е равна на масата по скоростта на светлината на квадрат.

— Доколкото си спомням, това уравнение по-късно довело до създаването на атомната бомба.

— Точно така. Както знаете, скоростта на светлината е огромна. Скоростта на светлината на квадрат е още по-голямо число, което предполага, че една миниатюрна частица съдържа чудовищно голямо количество енергия. Например вие тежите приблизително осемдесет килограма, нали?

— Горе-долу.

— Това означава, че във вашето тяло се съдържа материя с достатъчна енергия, за да осигури електричество за малък град в продължение на седмица. Единствената трудност е как да се превърне тази материя в енергия.

— Това не беше ли свързано със силното взаимодействие, благодарение на което ядрото на атомите се запазва?

Ариана наклони глава и леко повдигна вежди.

— Изглежда, че все пак разбирате нещо от физика…

— Май съм го чел някъде.

— Да. И така, да приемем, че енергия и маса са двете лица на една и съща монета. Това означава, че бихме могли да превърнем едното в другото, тоест да превърнем енергията в материя и материята в енергия.

— Искате да кажете, че е възможно да направим камък, като използваме енергия?

— Да, теоретично това е възможно, макар че превръщането на енергия в маса е нещо, което обикновено не се наблюдава. Но се случва. Например, ако предмет се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето се свива и масата се увеличава. При това положение енергията на движението поражда маса.

— Това наблюдавано ли е някога?

— Да. В ускорителя за частици в ЦЕРН — Европейския център за ядрени изследвания в Швейцария. Електроните бяха ускорени до такава скорост, че увеличиха четиридесет хиляди пъти своята маса. Има дори снимки на протонните снопове след удара.

— Невероятно.

— Всъщност няма предмет, който да достигне скоростта на светлината. Ако това стане, масата му ще нарасне безкрайно много, а това би изисквало безкрайно голяма енергия, която да движи този предмет. А това е невъзможно, нали? Затова се казва, че скоростта на светлината е пределната скорост във Вселената.

— Но от какво е изградена светлината?

— От частици, наречени фотони.

— Тези частици не увеличават ли масата си, когато се движат със скоростта на светлината?

— Ето, това е въпросът. Фотоните са частици с нулева маса, те са чиста енергия и не се влияят от времето. Тъй като се движат със скоростта на светлината, за тях Вселената е интемпорална (извънвремева). От гледна точка на фотоните Вселената се ражда и умира в един и същи миг.

— Изумително.

Ариана отпи глътка портокалов сок.

— Но това, което може би не знаете, е, че има не една, а две Теории на относителността.

— Нима?

— Айнщайн е завършил работата си по Специалната теория на относителността през 1905 г. В нея той обяснява редица физични явления, но не и гравитацията. Проблемът е, че Специалната теория влязла в противоречие с класическото описание на гравитацията и се наложило то да бъде изяснено. Нютон смятал, че промяната в масата води до незабавна промяна на силата на гравитацията. Но това е невъзможно, тъй като предполага съществуването на нещо по-бързо от светлината. Да предположим, че Слънцето експлодира в настоящия момент. Съгласно Специалната теория на относителността това събитие ще бъде усетено на Земята осем минути по-късно, тъй като това е времето, за което светлината изминава разстоянието от Слънцето до Земята. Но Нютон е смятал, че ефектът би се почувствал на мига. Тоест в момента, в който Слънцето избухне, Земята ще усети ефекта от събитието. Но това е невъзможно поради факта, че нищо не се движи по-бързо от светлината, нали? За да разреши този и други въпроси, Айнщайн създал през 1915 г. Общата теория на относителността, която съдържа решение на проблемите, свързани с гравитацията, и установява изкривяването на пространството. Колкото по-голяма маса има даден предмет, толкова по-изкривено е пространството около него и толкова по-голяма е силата на гравитацията. Например Слънцето упражнява по-голяма сила на гравитация върху даден предмет, в сравнение със Земята, поради своята многократно по-голяма маса. Разбирате, нали?

— Хм… не съвсем. Пространството се изкривява? Какво означава това?

Ариана разтвори ръце.

— Представете си, че пространството е чаршаф, опънат във въздуха между нас двамата. Сега си представете, че поставим футболна топка в средата. Какво става? Чаршафът хлътва около топката, нали? Ако хвърля стъклено топче върху чаршафа, то ще бъде привлечено от футболната топка, нали? Същото става и във Вселената. Слънцето е толкова голямо, че изкривява пространството около себе си. Ако някакво тяло се приближи бавно до Слънцето, ще се сблъска с него. Ако някакво тяло се приближи с определена скорост, като Земята, ще започне да кръжи около Слънцето, без да пада, но и без да се отдалечава от него. А ако някакво тяло се движи с много голяма скорост, като светлинен фотон например, при приближаването му до Слънцето траекторията му леко ще се изкриви, но ще успее да се отскубне и да продължи пътя си. Ето какво следва от Общата теория на относителността. Всички тела изкривяват пространството и колкото по-голяма е тяхната маса, толкова по-силно се изкривява пространството около тях. И понеже времето и пространството са двете лица на една и съща монета, както енергията и материята, това означава, че телата изкривяват също и времето. Колкото по-голяма е масата на дадено тяло, толкова по-бавно ще протича времето близо до него.

— Всичко това е много интересно — отбеляза Томаш. — Но какво общо има с ръкописа на Айнщайн?

— Всичко и нищо, не знам. Важно е да знаете, че този ръкопис е бил създаден по времето, когато Айнщайн е работил върху Теорията на всичко.

— А, да. Това още една теория на Айнщайн ли е?

— Да.

— Двете теории на относителността не са ли му били достатъчни?

— Айнщайн първоначално мислил, че е приключил с въпроса, но изведнъж се сблъскал с квантовата теория. — Ариана наклони глава с характерния за нея жест. — Знаете ли какво представлява квантовата теория?

— Чувал съм за нея, разбира се, но що се отнася до подробностите…

Иранката се разсмя.

— Не бива да се чувствате комплексиран — възкликна тя. — Дори някои от учените, разработили квантовата теория, не са успели да я разберат напълно.

— Е, добре. Така съм по-спокоен.

— Нютоновата физика е подходяща за обяснението на нашия ежедневен свят. Ако трябва да се построи мост или да се пусне сателит около Земята, инженерите прибягват до физиката на Нютон и Максуел. Проблемите на класическата физика започват при изучаването на аспекти, които не са част от практическия опит, например при свръхвисоки скорости или в света на елементарните частици. Проблемите с огромната маса и скорост са предмет на двете теории на Айнщайн, наречени Теории на относителността. А пътеводителят в света на елементарните частици се нарича „квантова теория“.

— Доколкото разбирам, теориите на относителността се отнасят за големите тела, а квантовата теория — за малките тела.

— Да — каза Ариана и леко се намръщи. — Но е важно да подчертаем, че светът на микрочастиците има макроскопични проявления, както всъщност е очевидно.

— Разбира се. Но кой е създателят на квантовата теория?

— Квантовата теория се ражда през 1900 г. като резултат на един труд на Макс Планк. Доразвита е от Нилс Бор, който въвежда най-разпространения теоретичен модел на атомите, онзи с електроните, които кръжат в орбита около ядрото така, както планетите се въртят около Слънцето.

— Това ми е познато.

— Така е. Но навярно не знаете колко странно поведение имат частиците. Някои физици стигнали до заключението, че елементарните частици могат да преминават от енергетично състояние А в енергетично състояние В без преход от едното състояние към другото.

— Без преход? Но как е възможно?

— Наричат го квантов скок. Можем да го оприличим на изкачването на стълба. Ние се изкачваме от едно стъпало на друго, без да стъпваме на някакво междинно стъпало, нали? Няма половин стъпало. „Скачаме“ от едно на друго. Някои учени защитават тезата, че в квантовия свят се осъществява прескачане от едно в друго енергетично ниво, от едно състояние в друго, без междинно състояние.

— Но това е странно.

— Много. Знаем, че микрочастиците „прескачат“. Има консенсус по този въпрос. Смята се, че субатомното пространство не е непрекъснато и има зърнеста структура. Частиците „прескачат“ от едно ниво на друго, без да преминават през междинно ниво. — Ариана отново направи гримаса. — Трябва да ви кажа, че не приемам това напълно, тъй като не съм виждала каквото и да било доказателство.

— Наистина, тази теория е… доста странна.

— Има и още нещо. Установено е, че материята се проявява едновременно във формата на частици и вълни. Така, както пространство и време или енергия и маса са двете лица на една и съща монета, вълни и частици са двете лица на материята. Проблемите възникват, когато това се трансформира в механика.

— Механика ли?

— Да, механиката е дял от физиката, който изучава и предвижда поведението на материята. В случая с класическата физика и Теорията на относителността механиката е определяща. Ако знаем къде се намира едно тяло, в каква посока се движи и с каква скорост, ще можем да предвидим бъдещето му и да опознаем миналото му. Ако това тяло се движи наляво с хиляда километра в час, след час то ще бъде на хиляда километра наляво. Ето това е механиката. Можем да предскажем поведението на телата, стига да знаем тяхната скорост и местоположение. Всичко е много просто. Но в квантовия свят нещата стоят по различен начин. Ако ни е известно точното местоположение, не можем да определим импулса на частицата. А ако ни е известна скоростта, не можем да установим с точност местоположението й. Това се нарича Принцип на неопределеността и е формулиран през 1927 г. от Вернер Хайзенберг. Принципът на неопределеността гласи, че местоположението и импулсът на една частица не могат да се определят с точност едновременно.

— Тогава как ще се предвиди поведението на една частица?

— Именно в това е проблемът. Не може да се предвиди. Аз знам какво е положението и скоростта на Луната и поради това мога да опиша всичките й движения — в миналото и в бъдещето. Но по никакъв начин не мога да определя точната позиция и скоростта на един електрон, от което следва, че не бих могла да опиша движенията му в миналото и в бъдещето. Това е неопределеността. За да разреши този проблем, квантовата механика прибягва до изчисляване на вероятностите. Ако даден електрон трябва да избира между два процепа, през които би могъл да мине, има петдесет процента вероятност да мине през левия процеп и петдесет — през десния.

— Изглежда удачен начин да се разреши проблемът.

— Така е. Но Нилс Бор усложнил нещата с твърдението, че електронът минава през двата процепа едновременно — и през десния, и през левия.

— Какво?

— Каквото чухте. При избора между два възможни пътя електронът минава едновременно и по двата. С други думи, намира се на двете места едновременно.

— Е, това е невъзможно.

Да, но точно това твърди квантовата теория. Например, ако поставим един електрон в кутия, разделена на две, електронът ще се намира и от двете страни във формата на вълна. Когато погледнем в кутията, електронът се намира в качеството си на частица само от едната страна. Ако не поглеждаме, електронът ще си остане и от двете страни във формата на вълна. Дори двете страни да се разделени и поставени на хиляди светлинни години разстояние една от друга, електронът ще продължи да бъде и в двете едновременно. Само ако проверим в едната от тях, електронът ще реши в коя от двете да остане.

— Само ако проверим, той решава да остане? — попита Томаш недоверчиво. — Какво говорите?

— Ролята на наблюдателя била констатирана най-напред от Принципа на неопределеността. Хайзенберг установил, че не можем да определим с точност едновременно къде е позиционирана една частица и каква е нейната скорост заради присъствието на наблюдателя. Теорията стига дотам, да твърди, че електронът определя мястото си само ако съществува наблюдател.

— Това няма смисъл.

— Така смятали и други учени, включително Айнщайн. И когато изчисленията придобили вероятностен характер, Айнщайн изрекъл знаменитата фраза: „Аз не вярвам, че Бог играе на зарове“. Положението на една частица не може да зависи от присъствието на наблюдатели и още по-малко от вероятностни изчисления. Частицата е на едно място или на друго, не може да е едновременно и на двете места. Скептицизмът се засилил дотам, че един друг физик, Шрьодингер, предложил мислен експеримент, за да покаже абсурдността на ситуацията. Той си представил котка, която е затворена в кутия със запечатана бутилка цианид. Квантов процес би могъл да задейства чук, с вероятност петдесет на петдесет процента, да счупи бутилката или не. Според квантовата теория вероятността да се случи едното или другото е еднаква, докато кутията е затворена, което предполага едновременно котката да е жива и мъртва, аналогично на електрона, който би могъл едновременно да е от двете страни на кутията, докато не е под наблюдение. Абсурдно, нали?

— Разбира се. Как е възможно да бъде защитавана подобна теория?

— Така разсъждавал и Айнщайн. Проблемът е, че колкото и странна да изглежда тази теория, тя се потвърждава от всички експериментални данни. Всеки учен знае, че когато математиката противоречи на интуицията, обикновено печели математиката. Така станало навремето, когато Коперник обявил, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Интуицията подсказвала, че Земята е центърът, тъй като изглеждало, че всичко се върти около нея. При този всеобщ скептицизъм Коперник намерил поддръжници единствено сред математиците, които въз основа на своите изчисления установили, че възможността Земята да се върти около Слънцето има математическо потвърждение. Днес знаем, че математиката се е оказала права. И с Теориите на относителността се случило същото. Много елементи на тези теории противоречат на интуицията, като идеята, че времето е относително, и други странни неща, но в действителност тези понятия са възприети от учените, защото отговарят на математическите изчисления и на наблюдението на действителността. Това се случва и тук. Безпредметно е да се твърди, че един електрон се намира едновременно на две места, докато не е под наблюдение, това противоречи на интуицията. Но съответства на математиката и на всички извършени експерименти.

— А, добре.

— Но Айнщайн не се примирил с идеята и поради една съвсем проста причина. Оказало се, че квантовата теория няма сходство с Теорията на относителността. С други думи, едната била добра за разбиране на света на големите тела, а другата се оказала ефикасна за обяснение на света на атомите. Но Айнщайн смятал, че Вселената не може да се подчинява на различни закони — едни, предназначени за големи тела, и други, вероятностни, за малки тела. Според него съществува една-единствена система от правила. И така започнал да търси една всеобща, единна теория, която да представи основните природни сили като проявление на една-единствена сила. Неговите Теории на относителността свеждали до една-единствена формула всички закони, управляващи пространството, времето и гравитацията. С новата теория искал да сведе до една формула явленията на гравитацията и електромагнетизма. Вярвал, че силата, която кара електрона да се върти около ядрото, има същата природа като тази, която движи Земята около Слънцето.

— Нова теория?

— Да. Нарекъл я Единна теория на полето. Това била неговата версия на Теорията на всичко.

— Аа.

— Та ето върху какво е работил Айнщайн, когато е създал този ръкопис.

— Смятате, че Божията формула има някаква връзка с тези научни търсения?

— Не знам — каза Ариана. — Може би да, а може би не.

— Но ако е така, какъв смисъл има да се държи всичко това в тайна?

— Вижте, не знам дали е това. Вече прочетох документа и той ми се стори странен. Освен това истината е, че самият Айнщайн е решил да го държи в тайна. А след като го е направил, навярно е имал сериозни основания за това, не мислите ли?

Томаш впери поглед в иранката. Искаше да види реакцията й на въпроса, който смяташе да зададе.

— Ако Божията формула не е свързана с търсенията на Теорията на всичко, то с какво тогава е свързана? — попита той. — С атомното оръжие?

Ариана отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ще се направя, че не съм чула въпроса — каза тя бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И повече да не сте ми споменали за това. Вашата безопасност зависи от вашата интелигентност.

Историкът изтръпна.

— Моята безопасност?

— Моля ви, Томаш — каза тя почти умолително. — Не говорете за това с никого. Не произнасяйте тези думи пред никого. Просто си вършете работата, чувате ли? Само вашата работа.

Томаш млъкна за момент, умислен и изплашен. Обърна глава и забеляза група пакистанци да влизат в ресторанта на хотела. Беше чудесен претекст да сложи край на този опасен разговор.

— Не огладняхте ли? — попита той.