Божията формула

XXVIII

Кристалночистата светлина на планините нахлу през прозореца на стаята и събуди Томаш. Историкът остана да се излежава, лениво сгушен в топлите завивки, удължавайки сладкия момент на пробуждането, но накрая все пак се надигна и отиде до прозореца да посрещне новия ден. Утрото беше свежо и хладно, с проблясващи слънчеви лъчи по белоснежните върхари наоколо, като втъкани скъпоценни камъни в искрящобялата пелена, опъната върху кафявата скала. Сняг покриваше урвестите планини, които се врязваха в наситеното синьо на небето. Утро в Лхаса.

Това беше третото му утро в столицата на Тибет. Томаш изпълни гърдите си с въздух и се протегна, усещайки с облекчение, че неразположението му от последните дни е изчезнало.

Малко след като се приземи на летището в Гонгар, той получи главоболие и гадене. Мъчеше го задух, който изсмукваше и последните му сили. През първата нощ не можа да заспи и едва след като повърна, реши да се обади на рецепцията и да помоли за лекар. Нямаше лекар, но човекът от рецепцията, свикнал с подобни симптоми у новодошлите, мигновено постави диагнозата.

— Acute Mountain Sickness — каза той, когато дойде в стаята да го види.

— Моля?

— Височинна болест — поясни той.

Погледна към куфара, полегнал на килима.

— Пристигнали сте със самолет, нали?

— Да.

— Почти всички чужденци, които идват със самолет, страдат от това. Дължи се на бързия преход без възможност за аклиматизация.

— Има ли някакъв проблем заради това?

— Разбира се, че има. Атмосферното налягане тук е доста по-ниско. Това означава, че налягането не е достатъчно, за да изтласка кислород в кръвта, и затова хората започват да се чувстват зле.

Томаш си пое дълбоко въздух, опитвайки се да почувства разликата. Наистина, въздухът изглеждаше по-лек, почти разреден.

— И какво трябва да правя?

— Нищо.

— Нищо ли? Но това не е разрешение…

— Напротив, това е най-доброто разрешение. Стойте си в стаята, почивайте си и лека-полека се приспособявайте към височината. Не правете усилия. Опитвайте се да дишате по-учестено, за да компенсирате липсата на кислород в кръвта. Навярно сърцето ви ще бие по-бързо, затова трябва да си почивате. След няколко дни ще се почувствате по-добре, ще видите. Тогава ще можете да излезете навън. — Човекът вдигна пръст предупредително. — Но ако състоянието ви се влоши, това вече е опасно. Означава, че сте получили белодробни или мозъчни усложнения. В такъв случай, ще се наложи незабавно да си тръгнете от Тибет.

— А ако не си тръгна?

Дръпнатите очи върху мургавото му лице се разшириха от изненада.

— Ще умрете.

На третия ден наистина се почувства по-добре и доби кураж да излезе на улицата. Разпита за посоките на рецепцията в хотела и бавно се запъти към величествения дворец Потала, минавайки през Бейдзин Гуйлам. Пресече Шол, разположен в полите на прекрасния палат на Далай Лама, и остана шокиран, когато видя, че цялото това пространство е превърнато в китайски град с голям булевард, задръстен от уличното движение.

Пред Потала имаше огромен площад с безвкусна скулптура, пред която се тълпяха китайски туристи, за да се снимат с двореца на заден план. Отвъд площада, по широкия булевард, се редяха модерни заведения, бутици, магазини за спортна екипировка, маркови дрехи и обувки, ресторанти, сладкарници, павилиони, цветарски магазини, аптеки, оптика, всички окичени с цветни неонови светлини, примигващи отвсякъде. Потала се извисяваше над тях като странен тибетски колос, като натрапник сред огромното Китайско море.

След няколко пресечки посетителят зави надясно и най-сетне влезе в тих тибетски квартал. Шмугна се из плетеницата от тесни улички, които се виеха във всички посоки, оградени от старинни бели сгради с черни прозорци. Тук–там насред пътя се виждаха кални локви, над които се носеше отблъскваща воня на изпражнения.

— Hello! — поздрави женски глас, идващ отгоре. Беше тибетско девойче, което му махаше от един прозорец. — Tashi deleh! Hello!

— Таши делех — каза Томаш, отговаряйки на поздрава с усмивка.

Всички като че намираха време да приветстват странника — с широка усмивка, енергични кимвания, дискретен поклон, с поздрав на английски или с тибетското „таши делех“. В тези затънтени ъгълчета, сред малки незабележими улички и далеч от китайското присъствие, се криеше онзи Тибет, какъвто винаги си го беше представял.

Томаш излезе от лабиринта и се оказа на огромен оживен площад. Тълпи от хора сновяха из цялото пространство, виждаха се номади, поклонници от Амдо, монаси, мълвящи мантри, улични въжеиграчи, показващи акробатични номера, сергии с килими и рисунки thangka84, шапки, дрехи, бидони с гориво, снимки на Далай Лама, дреболии от Катманду, чай от Дарджилинг, шалове от Съчуан, амулети от Дрепунг, коприни от Шигаце, кърпи от Кашмир, билки от Хималаите, стари индийски монети, превърнати в накити, сребърни пръстени с тюркоази, всичко, за което човек можеше да си помисли, беше тук, на продан, във всичките му багри.

— Hello? — повика го една продавачка.

— Look’ee! Look’ee!85 — провикна се друга, после трета.

Показваха религиозни изображения, гравирани върху кост от як.

— Cheap’ee, cheap’ee!86

Гъста тълпа се виеше по пътя през площада; хората редяха напевно мантри и прехвърляха топчетата на молитвените броеници от мед, яспис и сандалово дърво. Голямото религиозно шествие обикаляше храма по свещения път Баркхор. Поклонниците зяпаха акробатите, оглеждаха монасите, надничаха по сергиите или просто следваха вглъбено пътя си.

Сред традиционните тибетски къщи с бели фасади и красиви веранди с изящна дърворезба се виждаха широко отворените порти на храма. Украсяваха ги червени стълбове, върху които се издигаше конструкция, покрита с платно от як, увенчана със златните фигури на два елена, обърнати към Дхарма чакра, Колелото на Дхарма.

Храмът „Джоханг“.

Някои от поклонниците се бяха проснали на каменната настилка на „Баркхор“, пред храма, припявайки глухо „ооооооооооом“ в съзвучие, свещената мантра „Ом мани падме хум“, молитвата на Сътворението. Дълбокият и гърлен звук, който според будистите е основният звук на Сътворението, се носеше протяжно над площада, накъсан само от ритмично издишване. Крачките на поклонниците се отмерваха и от острия метален звук на молитвените мелнички, наредени покрай вратата.

Томаш си проби път през множеството и прекрачи прага на храма, пресичайки големия вътрешен двор под открито небе. Неприятна миризма на гранясало масло от як се излъчваше от благочестивите люде, които носеха в „Джоханг“ парченца пожълтяла лой и я разнасяха с лъжици из ъгълчетата на святото място. В опит да избегне отвратителната миризма посетителят се спотаи сред пръчиците със запален тамян и се загледа в онова, което ставаше около него. Дворът беше препълнен от поклонници, които бяха изминали стотици километри, за да се съберат тук. Мнозина от тях бяха налягали по земята с долепено до камъка чело и редяха молитви, други въртяха металните кръгове с молитвите, трети разнасяха маслото с отблъскващата воня из олтарите с малки статуи на Буда.

Господин с добродушен вид се приближи до Томаш, с фотоапарат, висящ на врата му.

— Красив спектакъл, нали?

— Да.

Човекът се представи. Казваше се Карлос Рамос и беше мексиканец, който живееше в Испания. След като си размениха обичайните любезности, Карлос погледна към множеството от вярващи и поклати глава.

— След като прочетох много книги, най-накрая разбрах какво е будизмът — каза. — Игра на точки.

— Как така игра на точки?

— Просто е — усмихна се мексиканецът. — Колкото повече заслуги имаме през живота си, толкова по-големи са възможностите ни за едно добро следващо прераждане. Ако съберем малко точки, ще трябва да се преродим като насекоми или гущери например. Но ако сме много благочестиви и постигнем определено ниво, бихме могли да се завърнем отново като човешки същества. И ако сме истински добри… Bueno87, в този случай ще се върнем като богати хора и дори като Лами. Разбирате ли? То е нещо като компютърна игра. Повече точки сега означават по-добър живот при следващото прераждане.

Томаш се разсмя на простоватия начин, по който туристът си представяше будизма.

— А как се набират тези точки?

Мексиканецът махна към множеството, което изпълваше „Джоханг“.

— Просваш се и се молиш, caray88! Виждате ли? Колкото повече се молят така, повече точки получават. Някои се просват така по хиляда пъти на ден! — Сбърчи чело. — И право да си кажем, хиляда пъти е много нещо, а? После те боли яко гърбът… Повечето не надвишават сто и осем пъти, казват, че е свещено число и все пак си спестяват малко от усилията, нали така? — Погледна към коза, която някой беше донесъл в храма. — Но има и други начини. Например, като спасиш живота на някое животно. И това носи точки, какво си мислите вие? Или да дадеш просия на някой просяк. И това се пише на сметката за доброто прераждане.

— А който води праведен, безупречен живот?

— Оо, това си е направо джакпотът в будизма! Голямата печалба! Максималният брой точки ни води право към нирвана, не знаехте ли? Нирвана означава, че сме приключили с греховния цикъл на земния живот. Там не се случва нищо! Край на проблемите с прераждането!

— В християнството е същото — отбеляза Томаш. — Колкото по-добри сме, повече точки събираме на небето и толкова по-големи шансове имаме да спечелим място в рая.

Мексиканецът сви рамене.

— Точно това казвам — възкликна той. — Голямата тема на всички религии, в крайна сметка, е събирането на точки.

Томаш се усмихна леко, сбогува се с туриста и влезе в храма.

Вътре цареше полумрак, разсейвай от трепкащите светлини на свещите покрай олтарите. Извади листче хартия от джоба си и се опита да прочете името, записано върху него. После прекоси сумрака и излезе в слънчев вътрешен двор. Плешив монах, облечен в аленочервения тасен на ордена „Галупка“, изникна от нищото на вратата на параклиса и посетителят се обърна към него.

— Жинпа Кадрома?

Монахът внимателно го измери с поглед от глава до пети. След миг колебание се наведе в учтив поклон и кимна на странника да го последва.

Качиха се на първото ниво на „Джоханг“ и свърнаха в закътана странична галерия. В дъното монахът застана неподвижно пред една завеса. Леко повдигна крайчеца и надникна вътре, прошепвайки някакъв въпрос. Миг по-късно монахът вдигна цялата завеса, поклони се на Томаш и го покани да влезе, отново се приведе в поклон и изчезна.

Стаята беше малка и тъмна. На килимчето пред единствения прозорец седеше дебел монах. От снимките, забодени на шкафа, се усмихваха заточеният Далай Лама и покойният Панчен Лама; върху миниатюрната масичка в крехко равновесие се извисяваше огромна камара книги. Монахът държеше малко томче в ръцете си. Затвори го кротко, вдигна глава и прие чужденеца с усмивка.

— Таши делех — поздрави той.

— Таши делех.

— Аз съм Жинпа Кадрома — съобщи монахът. — Искали сте да говорите с мен.

Томаш се представи и му показа листчето, написано от Грег Съливан в американското посолство в Лисабон.

— Едни приятели ме насочиха към вас. Казаха, че бихте могли да ми помогнете.

— Какви приятели?

— Ами… опасявам се, че не мога да ви кажа. Но са приятели.

Монахът сви дебелите си устни.

— Хм — прошепна той. — И с какво бих могъл да ви помогна?

— Търся един човек.

Томаш извади картичката от джоба си и я подаде на Жинпа. Монахът взе картичката, взря се в снимката на Потала и се зае да чете посланието, изписано на гърба.

— Какво е това?

— Илюстрована картичка, изпратена от Тибет до един мой приятел, който изчезна. Имам основания да смятам, че този тибетец би могъл да ми помогне да разбера какво се е случило с моя приятел. Тибетецът се казва… мм… — Томаш се наведе да види името, надраскано на картичката в ръцете на Жинпа. — Тензин Табтен.

Монахът впери нетрепващ поглед в него, после постави картичката до снимките на Далай Лама.

— Никой не може да получи достъп до Тензин Табтен току-така — каза Жинпа. — Първо ще трябва да проверим някои неща и да поговорим с някои хора.

— Разбира се.

— Утре ще имате отговор. Ако открием нещо подозрително, никога няма да видите човека, когото търсите. Но ако всичко е наред, ще постигнете целта си. — Махна леко с ръка, сякаш се сбогуваше. — Елате точно в десет сутринта пред храма на Ария Локешвара.

Томаш си записа.

— Ария Локешара.

— Локешвара.

Поправи записаното.

— И къде е това?

Жинпа се обърна и кимна по посока на картичката. В двореца Потала.

Ситен дъжд се сипеше неуморно над Лхаса, прострял мръснобялата си пелена над тибетската столица, когато Томаш Нороня започна да се изкачва по стръмния склон над къщите. Крачейки бавно и съсредоточено, без да изпуска от контрол дишането и сърдечния си ритъм, той изкачи стъпалата в буквата Z, докато стигна нивото на покривите на Шол. Спря, вдигна глава и се взря в прекрасния папат пред него.

Потала се издигаше величествено на стръмния зъбер, прегърнал тъмната скала с дългата си бяла фасада, с червеникаво-кафяви сгради в средата, напомнящи кули на замък, вперил празните очи на прозорците в града, изгубен в подножието му. Целият палат приличаше на огромен фар, внушителна крепост, бдяща над Лхаса — будуващ исполин, възправил се над мъгливата пелена с мълчаливо величие, за да направлява духа на Тибет. Цветни знамена с молитви се полюшваха тежко, развявани от вятъра. Задъхан, отмалял от умора и възбуда, Томаш се наведе над зида и впери поглед във вълшебния град на платото сред планините, с къщите в подножието на Потала, които приличаха на поклонници, проснати в молитва пред божеството, наблюдаващо отгоре.

Всичко тук изглеждаше спокойно, прозрачно, възвишено. Целомъдрено. Никъде другаде, както тук, не беше изпитвал чувството, че се намира някъде между небето и земята, реейки се като свободен дух над човешката маса, все по-близо до Бога. Усещаше вечността, събрана в секунда, преходното, запечатало безкрая, началото и края, светлината и тъмата, Вселената в един дъх, чувството, че животът има мистичен смисъл, че има тайна, скрита отвъд видимото, загадка, изписана с древно писмо, и херметичен код, извечен звук, който долавяш, без да чуваш.

Тайната на света.

Но пронизващият леден вятър бързо угаси тайнствения пламък, лумнал в гърдите му, и го принуди да се устреми към тъмните покои на спящия палат. Премина „Деян Шар“, големия външен двор на Потала, и бързо изкачи стълбите до Белия дворец, старата резиденция на Далай Лама. Когато достигна топлите горни етажи, Томаш усети тайнствената аура, която изпълваше това място.

Тъмните килии, осветени от едва мъждукащи лампи, висящи от тавана или из жълтите завеси на прозорците, сякаш криеха загадъчно съкровище. Из коридорите долитаха гласовете на монаси, които рецитираха свещени текстове. Само звънът на камбаните, биещи отдалече, нарушаваше вълната от лекото напевно декламиране на мантрите; първичното ооооооом кънтеше из палата. Въздухът беше наситен с острата миризма на лой от як, смесена с аромат на тамян. Силният вятър навън сигурно беше разкъсал плътната пелена от облаци, защото в този момент топли слънчеви лъчи нахлуха през златистите завеси, изпълвайки палата със странни светлини, достигащи до най-тъмните му кътчета, а виолетово–белият дим от тамяна се заизвива нагоре, като духове, чезнещи във въздуха.

Млад монах, наметнат с яркочервено наметало, се показа в коридора и Томаш се устреми към него.

— Таши делех — поздрави чужденецът.

— Таши делех — отговори монахът с лек поклон.

Томаш го погледна въпросително.

— Ария Локешвара?

Монахът му направи знак да го последва. Изкачиха се до Червения дворец и поеха по коридори, боядисани в оранжево, после през сводеста галерия с колони, покрити с червен плат, която гледаше към позлатените покриви. След като свиха няколко пъти в странични галерии, монахът посочи малък параклис, сгушен в един от ъглите на палата. Стълбите пред параклиса бяха ярко осветени от струящите през пролуката на покрива слънчеви лъчи.

— Кале шу — сбогува се младият монах, преди да изчезне.

Малкият параклис, Ария Локешвара беше изпълнен със статуи. Дим от тамян се носеше във въздуха, озарен от светлината на лоените свещи. Вътре имаше само един монах, застанал в поза за медитация, с лице към статуите, подредени до стръмното стълбище пред входа. Томаш се огледа наоколо, дори вдигна глава към сводовете, търсейки някакъв знак, че го очакват; представяше си, че някой ще го повика от тъмното и ще се представи като Тензин Табтен. Но никой не се появи. Остана така дълги минути, застинал в очакване, загледан в треперливата светлина на свещите, вдишвайки миризмата на масло и тамян, заслушан в мантрите, които редяха нейде далече.

След двадесет минути започна да се чувства неспокоен, връхлетян от терзаещи съмнения. Дали монасите не бяха сметнали въпросите му за подозрителни? Дали не беше постъпил неразумно и не бе прогонил дивеча? Какво щеше да прави, ако му затворят всички врати? Как би могъл да поднови разследването?

— Khyerangkusu depoyinpe?

Томаш потръпна и погледна натам, откъдето беше дошъл гласът. Беше монахът, който седеше в параклиса с гръб към него.

— Моля?

— Попитах ви дали тялото ви се чувства добре. Така поздравяваме приятелите тук.

Томаш се изкачи колебливо по стълбите, влезе в параклиса, заобиколи тибетеца и разпозна в него монаха, с когото беше разговарял предишния ден в „Джоханг“.

— Жинпа Кадрома?

Дебелият монах обърна лице и го погледна добродушно, усмихнат като жив Буда.

— Изненадан ли сте да ме видите?

— Ами… не — заекна Томаш. — Тоест, да. Не трябваше ли Тензин Табтен да е тук сега?

Жинпа поклати глава.

— Прегледахме акредитивните ви писма и смятаме, че няма проблеми да се срещнете. Но ще трябва вие да отидете при него.

— Добре — съгласи се историкът. — Кажете ми къде.

Монахът обърна глава, затвори очи и въздъхна.

— Вие сте вярващ човек, нали професор Нороня?

Томаш се вгледа в него, малко разочарован, че Жинпа не му каза веднага къде би могъл да срещне човека, когото търсеше. Но осъзнаваше, че тук ритъмът на живот е различен и трябва да се остави да бъде воден от монаха.

— Не.

— Не вярвате в съществуването на нещо, което ни превъзхожда?

— Ами… може би, не знам. Да кажем, че го търся.

— Какво търсите?

— Истината, предполагам.

— Мислех си, че търсите Тензин.

Томаш се разсмя.

— И него също — каза. — Може би той знае истината.

Жинпа отново въздъхна.

— Този параклис е най-светият от всички в Потала. Датира от времето на друг дворец, построен през VII век, върху който е бил издигнат Потала. — Пауза. — Не усещате ли присъствието на Дхармакая?

— Кой?

Застинал неподвижно и със затворени очи, монахът изглеждаше потопен в медитация.

— Какво знаете за будизма?

— Нищо.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от далечните напеви на свещените текстове.

— Преди повече от две хиляди и петстотин години се родил човекът, наречен Сидхарта Гаутама, принц от благородна каста, който живеел в дворец. Когато разбрал, че животът извън двореца е низ от страдания, Сидхарта изоставил всичко и заживял в гората като отшелник, разкъсван от съмнения защо да продължава да живее, след като всичко е само болка? Странствал седем години из горите в търсене на отговор на този въпрос. Петима аскети го убедили да пости, защото вярвали, че отказът от телесните нужди поражда духовна енергия, която води до просветление. Сидхарта постил толкова, че станал само кожа и кости и коремът му залепнал за гърба. Но в един момент установил, че усилията му били напразни и стигнал до заключението, че на тялото му трябва енергия, за да храни ума в неговите търсения. Затова решил да се откаже от крайните мерки. За него истинският път не бил нито този на дворцовото охолство, нито аскетичното изтезание на плътта, където се срещат двете крайности. Избрал Средния път, Пътя на равновесието. Един ден, след като се изкъпал в реката и хапнал сладък ориз, седнал да медитира под една смокиня — Дървото на просветлението, или Бодхи, и се зарекъл, че няма да стане оттам, докато не постигне просветление. След четиридесет и девет дни на медитация настъпила нощта, когато най-накрая видял разрешени всичките си съмнения. Събудил се напълно. Сидхарта станал Буда, Просветления.

— От какво се е събудил?

— Събудил се е от съня на живота. — Жинпа отвори очи, сякаш и той се беше пробудил. — Най-сетне просветлен, Буда посочил пътя за пробуждане, минаващ през Четирите благородни истини. Първата истина твърди, че човешкото съществуване е страдание. Страданието произтича от нежеланието ни да осъзнаем Втората благородна истина, а именно, че всичко е преходно. Всичко се ражда и умира, казал Буда. Ние страдаме, защото прекалено силно се привързваме към съня, който е животът, към илюзиите на сетивата, към представата, че е възможно да задържим всичко такова, каквото е, и да приемем, че светът е река, която преминава. Това е нашата карма. Живеем с убеждението, че всеки от нас е отделно същество, а всъщност сме част от неделимо цяло.

— А възможно ли е да се освободим от тази… мм… илюзия?

— Да. Точно Третата благородна истина установява, че е възможно да прекъснем веригата на страданието, възможно е да се освободим от кармата и да стигнем до състояние на пълно освобождение, на просветление, на пробуждане. Нирвана. Тук изчезва илюзията за индивидуалност и се ражда убеждението, че всичко е едно цяло и че ние сме част от него. — Въздъхна. — Четвъртата благородна истина е осемстепенният свещен път, призван да премахне болката, да ни слее с цялото и издигне до нирвана. Това е пътят, по който се превръщаш в Буда.

— И какъв е този път? — поиска да узнае Томаш.

Жинпа притвори очи, сякаш отново потъваше в медитация.

— Пътят за Шигаце — отрони той.

— Шигаце ли?

— В Шигаце има малък хотел. Отидете там и кажете, че искате бодхисатва Тензин Табтен да ви покаже пътя.

Томаш замръзна за миг, поразен от начина, по който монахът беше сменил темата на разговора, връщайки се към първоначалния въпрос. Но веднага се съвзе, извади бележник и бързо записа инструкциите.

— Тензин… да ми покаже… пътя — повтори той.

— Не пишете. — Жинпа докосна приведената му глава. — Запомнете го.

Посетителят се сконфузи за момент, но покорно откъсна листчето от тефтера, смачка го и го хвърли в кошчето.

— Хм — промърмори той, опитвайки се да запомни подробностите. — Шигаце, казвате?

— Да.

— И какво да направя там?

— Отидете в хотела.

— Какъв хотел?

— „Ганг Джиял Уци“.

— Моля?

— „Ганг Джиял Уци“. Но европейците го наричат другояче.

— Как?

— Хотел „Орчард“.

Слезе по безкрайните стъпала на стръмни сумрачни стълбища, зейнали като зловещи кладенци, премина през големия салон, където се намираше тронът на шестия Далай Лама, и без да обръща внимание на прочутите статуи и параклиси, бързо напусна Потала.

Томаш беше човек с мисия. Беше запомнил мястото на срещата с тибетеца, който би могъл да хвърли светлина върху изчезването на професор Сиза и тайната на стария ръкопис на Айнщайн. Имаше усещането, че е на ръба да разреши загадката, и едва сдържаше възбудата си. Спусна се стремително по пътя до Бейдзин Гуйлам, впил поглед в земята и зареял мисли към новите възможности, които се откриваха пред него, абсолютно откъснат от света около него.

Не забеляза черния бус, който мина покрай тротоара, нито двамата мъже, които изскочиха и се отправиха към него с неясни намерения.

Рязко дръпване го върна в действителността.

— Какво, по дяволите…

Някой изви грубо ръката му и Томаш изкрещя от болка.

— Влезте тук — заповяда му непознат глас на английски, със силен и странен акцент.

Зашеметен, без да осъзнава напълно какво се случва, той видя как вратата на буса се отвори и миг по-късно и влетя вътре.

— Пуснете ме! Какво е това? Пуснете ме!

Удариха го по тила и пред очите му притъмня. Следващото, което видя, беше собствения си нос, сплескан на задната седалка на автомобила, усети подрусването и шума на мотора, който работеше на пълна скорост, и осъзна, че се намира в бус, отвлечен от непознати.

— Е? — попита го някакъв глас. — Успокоихте ли се?

Проснат по лице на седалката, с ръце, извити назад и стегнати в белезници, Томаш извърна глава и видя мъж с черни мустаци, който се усмихваше едва забележимо. Чертите и леко мургавата кожа подсказваха, че е роден в Близкия изток.

— Накъде ме водите?

Усмивката не слизаше от лицето на мъжа.

— Спокойно. Сега ще разберете.

— Кой сте вие?

Непознатият се наведе към Томаш.

— Не си ли спомняте?

Историкът се вгледа в лицето му, но никакъв спомен не трепна у него.

— Не.

Мъжът се разсмя.

— Естествено — възкликна той. — Когато разговаряхме, вие бяхте с вързани очи. Не си ли спомняте поне гласа ми?

Томаш отвори очи. Нямаше никакво съмнение, разбра с ужас. Непознатият беше иранец. И определено не беше от „добрите“.

— Не.

— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК, Министерството на разузнаването и националната сигурност на Ислямска република Иран — представи се той. — Ние с вас проведохме доста оживен разговор в затвора „Евин“. Спомняте ли си?

Томаш си спомняше. Беше човекът от тайната полиция, който го беше удрял по време на разпита и беше изгасил цигарата си във врата му.

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви издиря.

— Какво искате от мен?

Каземи отвори едрите си ръце.

— Все едно и също.

— Не ми казвайте, че сте тук, за да ме питате какво съм правил в Министерството на науката онази нощ.

Полковникът се разсмя.

— Ние разбрахме това преди доста време, драги ми професоре. Изглежда, ни мислите за глупаци.

— Тогава какво искате да знаете?

— Същото, вече ви казах.

— Какво?

— Искаме да знаем тайната на ръкописа на Айнщайн.

Превъзмогвайки страха си, Томаш каза с пресилено пренебрежение:

— Вие не разполагате с нужния интелектуален капацитет, за да разберете тайната. Онова, което документът съдържа, надхвърля знанията ви.

Каземи отново се усмихна.

— Може и да сте прав — допусна той. — Но сред нас има един човек, който би могъл да го разбере.

— Сред вас? Съмнявам се.

Полковникът кимна към предната седалка и Томаш чак сега осъзна, че на мястото до шофьора има още един човек. Вгледа се в него и смаян разпозна черните коси, нежния овал на лицето, чувствените устни, медените очи, които го гледаха с неприкрита тъга.

Ариана.